Победа на злото

Глава първа

Роксентър грабна шапката си и вдигна тежкия куфар. Направи няколко крачки към Бери, който лежеше зад кушетката, и го ритна.

— Без значение дали си жив или не, от теб вече няма полза. Сега тръгвам към Филаделфия, за да се оправя с още една от твоите каши.

Роксентър мина през френската врата, затвори я зад себе си и извика по пътеката:

— Докарай колата ми, а също и един танк за защита!

Генералът даде знак. Двама войника сграбчиха Изи, опъвайки ръцете му назад, и се заоглеждаха за нещо, с което да ги вържат.

Други двама сграбчиха Туоуи и след кратка схватка го повалиха на земята.

Генералът махна с ръка към Хелър.

Колата беше пристигнала и Роксентър слезе надолу по стълбите до нея, но продължи да стои и да се взира нагоре по пътя.

Войниците сграбчиха ръцете на Хелър.

— Оу, той нямаше предвид мен! — извика Хелър. — Аз съм синът му.

— Какво? — опули се генералът.

— Да, така е — каза Хелър. — Той имаше предвид само тия двамата тук.

Изи и Туоуи го погледнаха шокирани.

Генералът пристъпи към френската врата, сякаш направи опит да тръгне след Роксентър, за да го попита. Но Роксентър вече се беше качил в колата си и тя беше потеглила.

От мястото, където стоеше, Хелър видя през стъклото на френската врата, че колата на Роксентър намали и спря. Надяваше се генералът да не забележи това.

— Виж какво — каза генералът, — ще ми трябва доказателство и то нещо повече от тия фалшиви документи!

— А — възкликна Хелър, — просто грабнете телефона на онова бюро и се обадете на Отдела за спешни случаи на ФБР във Вашингтон. Помолете да ви свържат с агентите Стюпъвиц и Молин.

Хелър кръстоса показалеца и средния си пръст. С тези двама агенти той най-напред беше осъществил контакт при пристигането си в Съединените Щати предишната есен. Оттогава насетне нито беше чувал за тях, нито пък се беше свързвал с тях по някакъв начин.

Генералът тръгна към бюрото с гръб към вратата. Ако се обърнеше, той щеше да види лимузината. Тя очевидно чакаше танка, защото навън се чуваше ревът от двигателя му.

Генералът се свърза. Помоли да го прехвърлят на агента Стюпъвиц или Молин. Зачака. След това каза:

— Агент Стюпъвиц? Тук е генерал Флад от Нюйоркския отдел за национална охрана. При мен има един човек, който твърди, че е син на Роксентър… Да, ще го опиша. Висок е около шест фута и два инча, строен, руса коса, сини очи, на около осемнайсет… — Той закри с ръка слушалката — Как ти е името?

— Делбърт Джон Роксентър Младши — отвърна Джет. Той видя как танкът спира пред колата. Един сержант стоеше до войника в люка и сочеше нещо на картата.

Генералът каза по телефона:

— Твърди, че името му е Делбърт Джон Роксентър Младши… Обаждам се от Покантикъл Хилз, дома на Роксентър…

Той внезапно пъхна слушалката в ръцете на Хелър.

— Иска да говори с теб, за да разпознае гласа ти.

Хелър взе слушалката. С крайчеца на окото си наблюдаваше танка и лимузината. Молеше се да потеглят.

— Ало, агент Стюпъвиц, сър — каза. — Исках само да ви припомня, че така и не набавихме надгробна плоча за Мери Шмек.

— МЛАДШИ! Ей, Молин, на телефона е Младши! Грабвай другата слушалка!

— Здравейте, Младши — обади се Молин. — Радвам се, че се обадихте. Знаете ли, че така и не чухме нищо за Бери!

— Ни вест, ни кост! — намеси се Стюпъвиц.

— Колко ужасно! — каза Хелър. — Добре е, че ми казахте. Вече навърших годините, а има доста нещо за наследяване…

Двамата агенти се засмяха в съгласие.

Освен това онзи ден се чудех дали имам някакви дългове. Брей, добре, че ви се обадих. Ще ми е необходима доста помощ, за да си уредя нещата. Какво ще кажете за две предложения за работа за шестцифрена сума?

Молин каза:

— Можем да си подадем оставките по всяко време, Младши. Просто чакаме удобен шанс.

— Ами сега го имате — отвърна Хелър. — Искате ли пак да ви дам генерала?

И той подаде слушалката на генерала. Той се заслуша. Ушите му станаха ярко розови. После погледна към Хелър и се изпъна още повече. Постави обратно слушалката.

— Съжалявам — рече. — Още съм новак в тия семейни истории.

— Всичко е честно в любовта и на война — каза Хелър загадъчно. С крайчеца на окото си той видя, че танкът и лимузината бяха заминали. — Сега, генерале, отнесете онзи Бери там в лазарета си и, ако не е мъртъв, му направете хубава, дълга операция. Използвайте много упойка, защото е чувствителен. Що се отнася до другите двама, охранявайте ги много внимателно.

Изи и Туоуи го погледнаха с ужас.

— Сега, както знаете — продължи Хелър, — наоколо има много саботьори от Мейзабонго. Така че, ако е възможно, ми докарайте един мотоциклет, за да може шофьорът ми да разузнава пътя. И, ако няма нищо друго, ще се кача в колата си и ще се опитам да настигна татко.

— Разбира се, лейтенант Роксентър — отвърна генералът и излая някаква заповед към един от подчинените си, който се втурна към вратата.

Глава втора

Хелър хукна навън. Нямаше и следа от танка и лимузината. Той забеляза сержанта, който беше показвал картата на войника в люка.

— Сержант — извика Хелър и когато мъжът се приближи и отдаде чест, той продължи — много наложително е те да поемат по сигурен маршрут. Вярвам, че сте им дали добър съвет.

— О, да, сър — отвърна сержантът, като изрови една карта. — Докладваха ни за партизани от Мейзабонго в Ню Йорк. Заради това ще минат по моста Тапън Зий към Джърси, след това ще поемат на юг по Хайланд Авеню, докато то се влее в междущатското шосе Палисейдс успоредно на Хъдсън. Преди да стигнат до моста Джордж Вашингтон, ще се запътят на запад към Форт Лий, след което ще тръгнат по частното шосе на Ню Джърси. Ще излязат от него при изход №6, ще завият по държавно шосе 95 и ще стигнат точно до Залата на независимостта.

Хелър проследи маршрута с химикал и взе картата.

Той изтича до мястото, където Бум-бум седеше притеснено в таксито и гледаше армията с недоверие — организация, която той като бивш моряк ненавиждаше. Хелър пристигна отзад и го стресна.

— Той му даде набързо някакви нареждания и му подаде картата. Един войник тикаше към тях мотоциклета на някой военен куриер.

Бум-бум излезе от таксито. Хелър взе каската на военния куриер и я сложи на главата на Бум-бум. След това посегна в колата и окачи торбичката на врата на Бум-бум.

Войникът дръпна смукача. Бум-бум ритна педала за запалването, погледна Хелър с недоверие, след което мотоциклетът полетя напред като хвърли в див ужас струпаните отряди, които за малко да уцели, политайки като ракета напред към портата. Бум-бум изчезна.

Хелър се качи в таксито, което сега изглеждаше като военна кола, запали и, след като отдаде чест на войника, полетя по пътеката и изчезна.

Надяваше се да настигне Роксентър, преди той да стигне до моста Тапън Зий. Но когато мина през пункта за таксата не видя и следа от лимузината и танка по дългия път над Хъдсън. Надяваше се, че Бум-бум кара достатъчно бързо. Роксентър определено летеше с пълна газ. Хелър прелетя по дългия две и половина мили път над реката: отдолу Хъдсън блестеше в синьо на юлското обедно слънце, едно обширно водно пространство, стигащо до далечното море.

Когато стигна до Ню Джърси, той сви на юг по Хайланд Авеню, което си беше всъщност цяла магистрала. Макар че беше неделя и че Хелър навлезе в поредицата от паркове успоредно на реката и дълго повече от шестнайсет мили, наоколо не се виждаше никакъв трафик: Съединените щати бяха останали напълно без бензин, с изключение на избраните или на предвидливите хора, които обаче не си го хабяха за пикници.

На няколко мили южно от моста пътят се отклоняваше през равна, тревна площ, запустяло игрище за голф. Хелър се движеше много бързо. Завоят отпред нямаше никаква видимост. Хелър го направи.

ЛИМУЗИНАТА И ТАНКЪТ!

Бяха спрели до пътя.

Роксентър беше излязъл от колата.

Един от екипажа на танка очевидно се опитваше да фиксира антената на лимузината.

Нямаше време за спиране или прикриване.

Роксентър погледна Хелър право в лицето! Вдигна ръка, за да посочи, и извика.

Всичко стана за мигновение от три секунди. Хелър профуча край тях с 80 мили в час.

Точно пред Хелър идваше нов завой. В дясно от Хелър имаше парк по цялото протежение на пътя.

Хелър направи завоя и видя в огледалото, че танкът вече е извън полезрението му.

Точно пред себе си видя по-открито пространство в парка.

Скочи върху спирачките.

Старото такси се понесе настрани със свистене на гумите.

Хелър го вкара между дърветата, видя дали е добре прикрит и спря.

Чу как забуча двигателят на танка.

Отвори вратата и погледна през листака към пътя.

Видя танка. Беше някакъв стар модел, от онзи тип оборудване, което дават на запасните отряди, когато редовните войски вече не го искат. Беше с колела, а не с вериги, за да може бързо да се придвижва по магистрали.

Може да беше стар, но пък имаше голямо оръдие пред люка си, а също и картечници, сочещи напред. Офицерът се возеше при вдигнат капак, стоеше отгоре с очи отворени на четири, имаше шлем и държеше зареден 45-калибров пистолет. Това каза на Хелър всичко, което му беше необходимо. Бяха получили заповедна стрелят по него.

Старият танк отмина. След него се появи лимузината. Хелър видя как Роксентър стои наведен напред и се взира пред себе си, като притиска гърба на шофьора си.

Хелър си спомни за картата. През следващите две мили, докато стигнат до междущатското шосе Палисейдс — живописния път, който се движеше успоредно на високите скали на Хъдсън — имаше няколко завоя. Хелър зачака.

Когато беше сигурен, че няма да го забележат, той излезе на заден ход на шосето и продължи на юг.

— Нямаше и следа от Бум-бум.

Хелър знаеше, че трябва по някакъв начин да получи обратно патентите. Онова, което Роксентър щеше да направи с тях, бе просто да ги постави в някое чекмедже, така както беше направил с множество Земни изобретения, които щяха да направят горивото по-икономично или направо щяха да го заменят. Щеше да нареди съоръженията за микровълнова мощност да бъдат разглобени. Щеше да спре производството на безбензинови карбуратори и коли. И на всичкото отгоре щеше да продължи изгодното замърсяване на планетата.

Ако Роксентър успееше да постигне обявяването на война, контролът на всички петролни компании, с които сега разполагаше, щеше да се върне право в ръцете му. Така щеше да стане и с всички други неща, които той вече контролираше, като например банките. Той все още държеше в ръцете си правителствата посредством международните финанси. Единственото нещо, върху което Хелър би могъл да повлияе, щеше да бъде премахването на заплахата от ядрена война чрез унищожаването на Русия. Но може би Роксентър щеше да я вдигне отново на крака, за да може отново да продава оръжия.

Сега Хелър не го беше грижа какво ще се случи със самия Роксентър. Този човек беше извършил кардиналния грях да не удържи на думата си, а за един офицер от Флота това слагаше край на всякаква милост, която Роксентър можеше да очаква, ако се стигнеше, до финално разчистване на сметките. Те му бяха дали нещо, което беше наистина честен изход: а той се беше възползвал от него като крадец, та дори стигна дотам, че им открадна и портфейлите.

Като караше с прилична скорост, той отвори жабката на таксито. Нямаше оръжие. Той хвърли поглед към задната седалка. Нямаше оръжие. Бум-бум вероятно беше поставил Колта 45, който беше даден на Хелър, в раничката. Ако танкът спреше отново, Хелър щеше да бъде без никакво оръжие. Всичко, което му оставаше, бе да се надява, че няма да му се наложи да излезе с голи ръце срещу танк.

Мина през няколко завоя. Изведнъж пред него се изпречи Вход № 4 на междущатското шосе Палисейдс. Той се впусна в голямото му разширение.

Твърде късно, защото лимузината и танкът бяха на една миля отпред.

Офицерът трябва да е гледал назад. Бяха забелязали Хелър!

Танкът отби, пусна лимузината да мине пред него и потегли след нея.

Хелър настойчиво намаляваше скоростта си.

Не успя да я намали достатъчно бързо.

Взрив от картечен огън покоси дърветата вдясно от него!

Оръдието на танка се завъртя.

Хелър наби спирачки.

ТРЯС!

Гюлето от танка се приземи на пътя пред таксито и като рикошира изсвистя над тавана му.

Хелър свърна в лявата лента.

ТРЯС!

Друго гюле се приземи точно там, където таксито беше преди секунда!

На мястото, където живописното шосе минаваше твърде близо до скалите над реката, имаше завой. Танкът и лимузината минаха през него.

Хелър изправи волана и продължи. Спомни си, че на картата шосето покрай реката има повече завои отсега нататък, като ту се приближава към скалите, ту се отдалечава от тях.

Той погледна вляво от себе си. Хъдсън се простираше величествено. В продължение на следващите девет мили към нея се спускаха напоени скали от 540 до 200 фута високи на местата, където реката беше прорязала ниските части на планината Катскил. От другата страна на реката, на около една миля се намираше Йонкърс, а на 13 мили южно проблясваха небостъргачите на Манхатън. Въздухът изглеждаше по-чист днес: липсата на автомобилен и промишлен пушек плюс вероятно спорите в Очокийчокий, които сега се носеха около Земята, до известна степен вече променяха замърсената атмосфера. Всъщност денят беше красив и ясен. Това разгневи Хелър: Роксентър беше абсолютно решен да унищожи подобни придобивки.

Сега Хелър беше нащрек за някаква следа от Бум-бум. Надяваше се приятелят му да е отпрашил далеч напред, за да не може да бъде забелязан от танка.

Той продължи още пет мили. Шосето сега беше навлязло навътре в сушата далеч от скалите и минаваше покрай високи, внушителни дървета.

Хелър се страхуваше, че ще ги изгуби. Той подкара с 80 мили в час.

Точно пред него имаше завой, където широкото шосе отново свиваше на изток към реката.

Хелър направи завоя.

Твърде късно, защото видя танка само на четвърт миля пред себе си!

Движеха се само с около 40 мили в час!

Хелър се приближаваше твърде бързо към тях! ТРЯС!

Когато видя проблясването на оръдието, той сви наляво.

Гюлето мина покрай таксито със свистене.

Фонтан куршуми от лека картечница удари предното му стъкло, оставяйки върху противокуршумната повърхност внезапни бели петънца.

Той зави надясно.

ТРЯС!

Едно гюле изсвистя отляво.

Изведнъж той видя мотоциклета.

Лежеше катурнат настрана в лявата лента!

Да не би да бяха настигнали Бум-бум?

Внезапно Хелър разбра какво означава катурнатият мотоциклет.

Лимузината и танкът бяха само на няколкостотин ярда отпред. Летяха по завоя, където шосето беше точно над Хъдсън на триста фута височина.

Хелър скочи върху спирачките и завъртя таксито.

То се обърна на 360 градуса като гумите изсвистяха.

Хелър подкара на заден ход.

Полетя назад.

БУУУУУМ!

Ярко оранжев огън избухна изпод шосето и се извиси в небето.

Участък от шосето с дължина около сто ярда полетя във въздуха!

Танкът беше хвърлен като с катапулт високо навътре в реката!

Когато стигна до зенита на полета си, той внезапно избухна като бомба от само себе си. Амунициите и горивото му го превърнаха в огнено кълбо.

Ударната вълна удари таксито и гумите му изскърцаха заради движението му назад.

И тогава Хелър видя лимузината.

Беше високо във въздуха и се обръщаше ли обръщаше.

Завъртя се бавно, след което се приземи в Хъдсън на стотици фута отдолу.

Глава трета

Парчетата от взрива хвърчаха наоколо, удряха по асфалта и таксито.

Стълбът от дим се издигаше като раздуващ се балон нагоре към лятното небе.

Хелър подкара таксито с голяма скорост напред като избягваше огромните парчета бетон. Той стигна много близо до огромната цепнатина, която се беше издълбала в скалите.

Изскочи от таксито и хукна към ръба на утаечните скали. Някои отломъци продължаваха да летят към водата.

Океанският прилив очевидно беше започнал, защото вълните, образувани от парчетата се носеха малко на север, срещу обичайното течение на реката.

Хелър търсеше някаква следа от лимузината триста фута под себе си.

Той чу зад гърба си приближаването на стъпки.

Бум-бум Римбомбо.

— Радвам се, че видя мотора — каза задъхано той. — Това беше единственият знак, който успях да измисля, за да те предупредя, че пътят отпред е миниран.

— За Бога — отвърна Хелър. — Не ти казах да хвърлиш във въздуха цялото шосе и скалите! От теб се искаше само да сринеш нещо, за да барикадираш пътя.

— Да де, ама когато отворих раничката, ония миниатюрни зарядчета ми се сториха толкова малки, че им нямах много вяра. Добре ги натъпках. Никога не съм виждал толкова компактен динамит през всичките си години в отряда по взривовете. Боже, Джет, наистина съжалявам. Май съм се престарал!

Хелър не посмя да му каже, че е използвал волтариански експлозиви, милиони пъти по-мощни от Земния динамит. Той търсеше напрегнато някаква следа от лимузината.

И изведнъж я намери!

Лимузината изплува на повърхността от дълбините, изтласкана от големите количества въздух, останали в резервоарите на охладителната инсталация. Вероятно беше стигнала до самото дъно, след което се беше вдигнала нагоре.

От нея излизаха мехурчета. Щеше да потъне отново!

Джет започна да се разсъблича.

— Не! — извика Бум-бум. — Не можеш да се гмурнеш на триста фута дълбочина.

Останал по долни гащи, Хелър грабна раничката от рамото на Бум-бум. Измъкна от нея къс лост с каишка за китката. Бръкна отново в чантата и извади кръгъл цилиндър. Беше гладък и блестящ, но в единия си край имаше циферблат. Хелър го завъртя с палеца си.

— Не си видял нищо — извика той на Бум-бум.

Лимузината беше започнала да потъва отново. Хелър я фиксира от брега.

— Той се засили и скочи от края на скалата. Доста се отдели от нея.

ТОЙ НЕ ПАДНА!

Задъхан, Бум-бум го видя да виси на цилиндъра, който държеше в едната си ръка. Не знаеше, че това е антигравитационна навивка и въобще не можеше да схване какво виждат очите му.

С палеца на другата си ръка Хелър завъртя отново циферблата. Спусна се надолу със сто фута. Завъртя пак циферблата и като използваше тялото си като самолет се спусна в посоката, откъдето изплуваха мехурчетата от потъващата лимузина.

Докосна водата. Беше студена. Той пъхна циферблата под повърхността, за да го изключи с палец, след което го стисна между зъбите си.

Заплува към кръга от мехурчета.

Показа се над повърхността, пое дълбоко дъх около цилиндъра и се гмурна.

Лимузината потъваше много бавно, но вече беше стигнала на 20 фута дълбочина.

Хелър погледна по протежение на потъващата лимузина и надникна вътре. През мътно синята вода успя само да види някакви мехурчета вътре. Намери ръба на една от вратите и подпъхна лоста. Тя не искаше да се отвори, притискана от налягането на водата. Хелър не можеше да счупи и някое от стъклата, защото бяха бронирани.

Лимузината продължи бавно надолу. Ако изпуснеше въздуха й, тя щеше да потъне като камък. Изобщо нямаше да успее да се сдобие с металното куфарче същия ден: щяха да дойдат водолази и кранове и всичко щеше да стане твърде бавно и твърде публично.

Превозното средство все още беше с главата надолу, вероятно заради въздуха в гумите и отчасти празния резервоар.

Хелър се вдигна и се придвижи до един от задните ресори. Пъхна в него антигравитационната намотка и с помощта на лоста я намести добре. Завъртя циферблата докрай.

Лимузината спря да потъва. Задницата й започна да се вдига.

Хелър беше останал без въздух. Той стигна с труд до повърхността и пое дълбоко дъх.

Задницата на лимузината се показа бавно над водата на около пет фута и застина така. Антигравитационната намотка беше стигнала до края на лимита си.

Хелър отново се придвижи до ръба на задната врата, която беше извън водата, и я атакува с лоста. Чу се щракване при счупването на ключалката. Той отвори вратата.

В лимузината нахлу вода и тя започна да потъва.

Хелър се вмъкна вътре. Препречи му се тялото на шофьора. Хелър го избута настрана. Забеляза куфарчето наполовина пълно с вода. Сграбчи го за дръжката и го издърпа. Като се придвижваше заднешком, той излезе от лимузината.

Озова се точно пред взиращите се очи на Роксентър. Тялото го беше последвало, носено от водното течение.

Хелър усети силен импулс да го избута обратно назад, но не го направи. Хвана го за яката и го извлече навън от колата.

Беше само с две ръце, а сега имаше два предмета — куфарчето и тялото. А освен това трябваше да си вземе обратно и намотката! Ако я оставеше, щеше да наруши Кодекса, защото по всяка вероятност щяха да открият колата.

С една ръка той хвана куфарчето и яката на мъртвия Роксентър. Колата вече беше на нивото на водата. Хелър завъртя с палец циферблата и докато колата бързо потъваше, я измъкна от ресора.

Излезе на повърхността с големи усилия, като се бореше с водата.

Брегът на Джърси се виждаше на няколко мили в далечината.

Хелър взе редингота на Роксентър, уви го около куфарчето и го прикрепи на рамото си. Пусна антигравитационната намотка в другата си ръка и я завъртя леко. Товарът му започна да изплува.

Със свободната си ръка той започна да плува към скалите. Когато стигна в подножието им до края на хлъзгавата им част, видя Бум-бум да подскача насам-натам в очакване да му помогне да излезе от водата.

Като се крепеше с едната ръка, Хелър се обърна и огледа запустелия пейзаж. В тия безбензинови времена разполагаха с целия свят. Американците, свикнали да живеят в култура, зависеща от автомобила, можеха само да си стоят у дома. Като се изключат няколко птици, нямаше други свидетели.

Глава четвърта

Два часа по-късно Хелър спря с таксито пред входната врата на къщата в Покантикъл. Бум-бум слезе от мотора и отвори задната врата на таксито. Хелър се пресегна и вдигна от пода тялото на Роксентър.

Обърна се и заизкачва предните стъпала. Генерал-майорът от Национална сигурност стоеше втрещен, докато се взираше в увисналите ръце и полюшващата се глава на трупа.

Бум-бум вървеше отзад и носеше тежкото куфарче. Той погледна генерала с презрение и каза:

— Мръсна войска. Видяхте ли до какво доведе размотаването ви! Саботьори от Мейзабонго взривиха танка и пътя. Заради вас Роксентър плати с живота си!

Генералът се вгледа в тялото, а след това и в предното стъкло с точки от куршуми.

— Незабавно тръгваме след тях?

— Всички са мъртви — отвърна Бум-бум. — На парчета. Нали бяхте поели отговорност за сигурността на Роксентър?

Генералът сякаш се смали.

— Ще ме изправят пред военен съд!

Хелър поклати глава.

— Не искаме да слагаме край на кариерата ви. Няма да кажем нищо, ако и вие си мълчите.

— Бог да ви благослови, лейтенанте! — възкликна генералът. — Само ми кажете какво мога да направя за вас.

— Можете да накарате войниците си да доведат ония двамата, които задържахте в кабинета си. Още не сме свършили с тях.

Генералът излетя с нисък старт.

Хелър пренесе тялото в кабинета и го положи върху кушетката.

Бум-бум залюля тежкото куфарче и го метна върху бюрото. Хелър се приближи и долепи ухо до него, докато търсеше комбинацията на ключалката му. Не след дълго се чу щракване. Той вдигна капака.

На етикета на куфарчето пишеше, че е противокуршумно и водонепроницаемо, и това май беше вярно, защото документите вътре бяха съвсем сухи. Хелър ги прелисти, за да се увери, че всички са вътре.

На вратата се чу сух, дрезгав глас.

— Струва ми се, че ще имате нужда от мен. Аз съм адвокат, който си няма клиент.

Бери! Цялата му глава беше омотана в бинтове, а тъповатото му лице — много сериозно.

Хелър се взря в него.

— Значи не си мъртъв. Даже си бил в съзнание, когато той те уволни!

— Разбира се, че бях в съзнание. Но ти не си мислеше, че отново ще тръгна срещу теб, нали? Всеки, който може да остави живота си в ръцете на Дж. Уолтър Мадисън, не го лови куршум!

— Значи ти си този, който го е пуснал по петите ми! — каза Хелър.

— И нещо по-лошо — отвърна Бери. — Аз разпространих заповедта на Роксентър да бъдеш убит, когато се роди.

— Престъпник такъв! — каза Хелър.

— Добре, нека ти го кажа по друг начин, Младши. Аз съм адвокат от Уолстрийт. Клиентът е мъртъв. Да живее наследникът.

— Ти не държиш на думата си! — рече Хелър.

— Един адвокат от Уолстрийт държи на думата си само пред клиента си, Младши. Така е в професията на юристите. Но ти имаш нужда от мен. И от фирмата ми. Законите са много оплетено нещо. Мога например да се справя с Фаустино.

Хелър каза:

— Той в момента вероятно минава през деветия кръг на ада, освен ако не са го оставили жив.

— А — възкликна Бери, — тогава кой е capo di tutti capi?

— Хелър отвърна:

— Бейб Корлеоне.

— О, това сигурно ще обърне Ай Джи Барбън Фармацевтикъл с главата надолу. Мисис Корлеоне е смърт за наркотиците. Но ние можем да направим от фирмата нещо напълно законно. Да живее Бейб Корлеоне? Какво ще кажеш за тая клиентка, Младши?

— Че мога да те прасна по тъпата кратуна! — отвърна Хелър.

Бери опипа черепа си.

— Ти вече го направи.

Двамата внезапно избухнаха в смях. Бери с неговото „Хе, хе, хе“!

Точно в този момент влязоха Изи и Туоуи.

Изи не можа да повярва на очите си.

— Ей, какво означава това?

— Бери знае къде са погребани всичките скелети — отвърна Хелър. — Мисля, че току-що наехме фирмата „Суиндъл и Крауч“.

— Чакай, чакай! — извика Бери. — Към завещанието има допълнение.

Хелър го погледна подозрително.

Бери каза:

— Голяма част от начинанията на Роксентър са останали недовършени. Но с две от тях искам правото сам да приключа: едното е мис Агнес — известна на обществеността като д-р Морлей, психиатър. Другата е мис Пийс.

Хелър сви рамене.

— Мисля, че за това няма проблем.

— Даже, ако ги заведа да видят Къщата на змиите в зоологическата градина на Бронкс? — попита Бери.

Туоуи заговори:

— Зоологическите градини са много поучителни. На мен ми звучи приемливо.

Бери каза:

— Е, добре. Белите мишки са толкова скъпи напоследък! Така че с това можем да приключим. Фирмата ми и аз оставаме.

Бери се приближи до отвореното куфарче и измъкна цял топ документи под зоркото наблюдение на Хелър.

— Защо така покорно подписа документите? — попита той Хелър.

Изи се беше навел наблизо.

— Мистър Джет така или иначе притежава всички компании. Аз просто не слагах името му на нито един от тях заради теб.

Бери изхвърли двата документа за отказ от правата в кошчето за боклук.

— Ако си имал намерение брат ти да притежава всичко, е необходимо нещо съвсем друго. Но това само щеше да обърка формалностите по доказване валидността на завещанието. Забрави го. — Той взе документа за прехвърляне на 49 процента от нефтените запаси на името на Роксентър и го изхвърли в кошчето. — Това само ще увеличи таксата за наследство. Защо да се прехвърля, щом то се връща право пак при теб? — Той намери документа, който даваше на Роксентър 49 процента от 180-те милиарда, които се печелеха от правата върху продажбите. Изхвърли го в кошчето. Само допълнителна такса по наследяването, която е по-добре да предотвратим. А колкото до всички тия пари, които съсипват американската банкова система, ти сега притежаваш всички банки, както и всички пари, така че икономиката няма да пострада. А пък колкото до този патентен трансфер, и него го забрави. Просто продължавай да си ги притежаваш и ги дръж настрана от дело за доказване валидността на завещанието. Тръстовият фонд вече е твой, така че няма страшно. Най-важното нещо тук е завещанието. А то не е наред.

Всички се вторачиха в него.

Бери погледна към вратата.

— Завещанията рядко са подписани от нотариус. Трябват и свидетели, а при това липсват двама. Видях двамата войника ей там да влизат точно когато Роксентър довършваше подписа си. Така ли е, момчета?

Двама от мъжете, които бяха довели Изи и Туоуи, кимнаха. Пристъпиха напред. Бери им подаде един химикал.

— Така че ако вие, приятелчета, просто драснете подписчетата си на този документ, всичко ще е законно.

Двамата войника го подписаха.

— Е, сега всичко е напълно законно — каза Бери. — И с това приключихме.

— Не, не сме! — извика Хелър. — Ами по въпроса за войната?

— О, щом искаш да се занимаваш с подробности — отвърна Бери. Той даде знак на близкостоящия офицер да опразни стаята. Когато това стана, той отиде до червения телефон на бюрото и вдигна слушалката. Свързаха го с президента на Съединените щати.

— Господин президент? Тук е Бери от „Суиндъл и Крауч“… Не, няма да се наложи да тичате до Филаделфия за конференцията на „Суилърбергер“ тази вечер. Ще наредя да я отложат… Ами, да, господин президент, наложи се малка промяна на плановете. Моля отменете спешната мобилизация… Да, а също така кажете на Конгреса, че не е необходимо да обявяват война. Вече получихме всичкия петрол на Мейзабонго, а рафинериите ще заработят отново до няколко дни, разбирам… Е, може би в Мейзабонго са разстроени, господин президент. Накарайте Конгреса да им гласува няколко милиарда като чуждестранна помощ… Ще го направите? Това е добре, господин президент… О, съжалявам, сър. Но не мога да предам поздравите ви на Делбърт Джон Роксентър старши… Ами да, сър. На него наистина му се случи нещо. Падна в плувния басейн и се удави… О, да, всичко е под контрол, господин президент. Двамата му сина са тук, при, мен, те са пълнолетни и Роксентър им е завещал всичко. Останалото е въпрос на процедура… Да, в момента следвам заповедите им, сър… Да, ще им предам поздравите ви… Не, няма да забравят за даренията за кампанията по вашето преизбиране… Ами, това е добре, господин президент… Благодаря, сър. Обаче, сър, ще имате ли нещо против вече да затворя? Трябва да телефонирам на Вътрешния отдел за държавните приходи, за да им кажа веднага да отменят таксите по наследяването… Сигурен съм, че така ще направите, сър. Дочуване.

Бери позвъни на Вътрешния отдел за държавните приходи, след което се обади във Филаделфия, за да отмени конференцията.

По друг телефон Хелър откри мис Симънс, каза й колко великолепно се е справила и я помоли да свика разпръснатите по света борци против ядрената енергия, тъй като той имал твърдото обещание от нефтените компании, че ще сложат пречистващи инсталации на заводите.

— Значи победихме! — извика тя. — О, вечно ще ти бъда благодарна, Уистър. Каква радост само донесе на мен и на всички по света!

Изи пък, на трети телефон, звънеше по домовете на банкови директори и брокери, за да се увери, че и двете права на закупуване ще бъдат осъществени.

Бери натисна няколко звънеца, за да изкара домашния персонал от местата, където се бяха изпокрили още при пристигането на хората от Национална сигурност.

Влезе един изплашен иконом. Бери посочи тялото на кушетката и каза:

— Отнесете това тяло в местната морга. Там им кажете да издадат смъртен акт и да подготвят трупа. Погребението ще бъде само със семейството. И без това никой няма да жалее. — Той се обърна към Хелър. — Той нямаше нито един приятел в целия свят. Даже аз не му бях такъв. Всичко, което имаше, беше пари.

Хелър сведе поглед към трупа. Той се взираше ококорено в тавана. Делбърт Джон Роксентър старши, мъжът, който беше съсипал стотици милиони живота, който почти беше съсипал планетата, беше много, много мъртъв. Не, никой нямаше да жалее.

Глава пета

— Ако, освен това е наранил и Роксентър — каза Ломбар Хист, — ще разровя вселената, за да го намеря и убия!

Жезълът на кралския офицер, който той държеше в ръце и разглеждаше, не беше оръжие сам по себе си: това беше просто церемониална пръчка, като тези, които се дават на кралските офицери от семействата или приятелите им, когато някой отличен дипломант на Академията биваше издиган до този лелеян статут на почести, и слава. Жезълът беше извит така, сякаш е бил използван за особено силен удар. Бяха го открили в спалнята на императора през онази фатална нощ. Върху него беше гравирано на перфектен волтариански името Джетеро Хелър.

Ломбар седеше в чакалнята на императора. Цялата тази шарада му беше омразна. Палъс сити беше реставрирано и отново пригодено за живот и на повърхността всичко изглеждаше идеално. Но спалнята точно зад гърба му беше празна и Ломбар трябваше да се преструва и да кара другите да вярват, че Негово Превъзходителство е все още там вътре.

Проблемът му беше огромен: той не можеше да обяви, както беше планирал, че монархът е умрял, без да остави някой, който да заеме трона. Това щеше да отвори дверите пред Ломбар Хист за изкачването му към короната, един прост дворцов трик. Подобно нещо не се беше случвало в пределите на Волтар преди — човек без благородническа титла да се изкачи до короната — но пък се беше случвало достатъчно често на Земята, а тя беше модел за Ломбар.

Той не можеше да обяви това по две прости причини. Първата беше, че не разполага с тялото, а втората, че не разполага със символите на кабинета: короната, държавните вериги или кралския печат.

Той се бореше с този проблем вече цяла седмица, амбициите му бяха срещнали непреодолима преграда. Беше мислил да изфалшифицира едно тяло, което да покаже пред обществеността: не можеше, защото по волтарианските закони един монарх не беше мъртъв, докато сто лекари и сто лорда не го прегледат подробно и не докажат, че смъртта не може да бъде поставяна под въпрос. А шансът да накара двеста човека да мълчат или да ги подкупи, така че никой от тях да не може да го изнудва през останалата част от живота му, беше твърде минимален, според човек с такова предразположение към параноя, какъвто беше Хист. Беше помислил и да изфалшифицира кралските символи, но не можеше да бъде сигурен дори за сплавите, от които беше направена самата корона. Свещеният предмет беше твърде древен, за да е описан в някой от запазените архиви. Той даже не разполагаше с нейна рисунка. Веригите съдържаха скъпоценни камъни, които бяха добре познати, и беше невъзможно да се сдобие с каквито и да било техни заместители, без да събуди подозрението на всеки бижутер наоколо. Печатът беше образуван от десетфунтов диамант, от възможно най-рядко срещания вид, който беше изгравиран с помощта на техника, която отдавна не се прилагаше. Мисълта, че може публично да удари печат върху нещо и след това да чуе някой да казва: „Това не е печатът на държавата.“ Смразяваше кръвта му, защото при доказано фалшифициране всяко събрание на благородници имаше право да го убие без съд и присъда.

Единственото решение на проблема беше да открие Хелър, а чрез него и императора. Но и за това имаше трудности. Беше издал генерална писмена заповед, когато всичко се случи преди осем дни. Даже вътрешната полиция се беше усъмнила в документа. „Сините бутилки“ го бяха поставили върху въздушните линии, но веднага бяха казали: „Генерална писмена заповед за кралски офицер? Изглежда странно. Какво е направил?“. Ломбар не можа да предложи никакво доказателство, че Хелър е този, който го е застрелял, нито че Хелър въобще е в Конфедерацията. От Армията бяха казали: „Той е кралски офицер от Флота: ние нямаме никакво отношение към въпроса; обърнете се към Флота“. Служителите във Флота, според шпионите на Ломбар там, просто си шушукаха помежду си, че това само още веднъж доказва, че „пияниците са си пияници“ и че шефът на Апарата трябва съвсем да се е побъркал, за да издава подобна заповед.

Освен това генерална писмена заповед за кралски офицер се издаваше само е печат от Негово Превъзходителство и дори някой да кажеше, че тя важи за въздушните линии, преди да може да се направи какъвто и да било арест, Флота трябваше да види факсимиле от оригиналната заповед, съответно подпечатана от императора, а такова нямаше. Не, бяха казали от Флота, никой кораб не е пристигал през атмосферната отбранителна мрежа и нито един не се беше приземявал, на която и да е флотска база. Ломбар знаеше, че във Флота прикриваха нещо: и без това всички там бяха против него.

Така че вече осем дни — до един следвани от безсънни нощи — Ломбар Хист се беше гърчил в тази ужасна ситуация. А сега беше дошъл и този още по-силен Удар.

Два дни преди отвличането на императора товароносачът „Бликсо“ беше пристигнал, разтоварил багажа от Блито-3 и отпътувал, за да се върне отново до Земната база. Точно този товар Ломбар Хист описваше подробно на Волтар, когато корабът беше нападнал.

Разстроен и съсипан от удара, той не беше успял да довърши проверката на товара нея нощ. Товарът на „Бликсо“ беше пристигнал на Спитеос в добро състояние. Но тъкмо преди три часа Ломбар беше получил лош сюрприз. Кутиите с етикет „Амфетамини, Ай Джи Барбън Фармацевтикъл“ бяха в списъците, НО НЕ БЯХА В ТОВАРА!

В действителност подобни неща се бяха случвали и преди, особено откакто капитан Болц вкарваше контрабандно свои собствени товари — нещо, пред което Ломбар си затваряше очите, защото това означаваше само още по-голяма деградация на ненавистната измет чрез отровно фалшиво уиски. Подобни грешки бяха причината, поради която Ломбар Хист винаги проверяваше товарите лично. Но точно в този момент, особено в комбинация с другите, нещастия, Хист предпочете да приеме, че това означава, че са по петите му от някое друго подразделение.

Амфетамините му бяха на свършване. Хероин и опиум имаше с тонове. Но цялата му програма изискваше скорост. Под ръка имаше амфетамини само за един или два месеца: не можеше даже да изпрати товароносач за специална доставка, защото пътуването в двете посоки щеше да трае минимум три месеца.

Иначе нещата бяха потръгнали толкова добре: беше направил всички лордове от какъвто и да било ранг пристрастени. На Негово Превъзходителство му оставаха само няколко седмици живот. Всичко, което оставаше на Ломбар да направи, беше да разпространява все повече наркотиците с помощта на лекарите сред все повече отдели на правителството, след което можеше да подчини ангелите и да стане Ломбар Велики, император на целия Волтар.

Беше планирал всичко толкова добре! Беше си мечтал как последния ден ще се справи с Клинг Надменни. Щеше да остави симптомите от отказването да станат особено остри и след това, в замяна за една доза щеше да накара Негово Превъзходителство да подпише и подпечата прокламация, с която да направи Ломбар Хист свой наследник. Много пъти преди това беше прилагал на Клинг този трик и беше издействал множество заповеди като например да се съкрати охраната на Двореца и да се прехвърли към Апарата. Така че това щеше да проработи. Щеше, да има обаче една съществена разлика при тази последна доза: вместо хероин, Негово Превъзходителство щеше да вкара във вените си спринцовка с въздух. Монархът щеше да умре, а диагнозата щеше да бъде „от старост“. Ломбар щеше да покаже тялото и с това всичко щеше да приключи.

Но тоя Джетеро Хелър се беше появил и сега всичко беше тръгнало съвсем наопаки.

Той беше объркал плановете на Ломбар за императора. А при тази открита липса на амфетамини следваше логично, че Хелър е взел на мушката си и Роксентър.

Бибипка му на тоя Грис! Плановете на Ломбар бяха така добре изпипани. Съвременните изследвания на планетата Блито-3 бяха показали, че Делбърт Джон Роксентър е фанатик по въпроса за липсата си на наследници: той даже беше създал фондация, която му обещаваше безсмъртие и той не виждаше никаква причина да оставя каквото и да било на някакъв син. Чрез един от агентите си — психиатърка на име Агнес Морлей — немското разузнаване беше открило, че на времето е имало някакъв син. Най-сигурният начин, по който Джетеро Хелър можеше да бъде заловен и убит от Роксентър, беше да му се даде името на този син.

Планът беше заработил безпогрешно! И въпреки това Грис го беше объркал!

Ломбар изви жезъла като си представи, че това е вратът на Хелър. Беше ли се намесил Хелър по някакъв начин при доставката на амфетамините? Дали не се е добрал до Роксентър и не му е направил нещо?

Изглежда нямаше никаква вероятност да се получи каквато и да било информация от Солтан Грис. Той беше в кралския затвор. Ломбар не можеше да се добере до него без кралска заповед за пускането му, за да бъде разпитан от външен човек, да не говорим пък за освобождаване, Ломбар не можеше да получи такава кралска заповед, защото нямаше кралски печат. Ако организираше нападение на затвора и отвличане на Грис, Върховният съдия щеше да побеснее и да каже: „Защо правиш това? Защо просто не издейства кралска заповед в качеството си на говорител на императора“?

Ломбар се беше опитал да измисли нещо правдоподобно пред лорд Търн, Върховния съдия. Хист му беше казал, че Грис е офицер от Апарата и че трябва да бъде в затвор на Апарата, но лорд Търн беше поклатил побелялата си глава и беше казал: „Не. Той е затворник на кралски офицер и ще е необходима заповед от Негово Превъзходителство или от кралския офицер, за да бъде освободен. Препоръчвам ти да отнесеш молбата си до Джетеро Хелър.“

Ломбар беше отвърнал: „Но за Джетеро Хелър е издадена генерална писмена заповед“, а лорд Търн беше отговорил: „Това може да е така, може и да не е така, защото ние не сме видели кралска заповед, подписана и подпечатана от Негово Превъзходителство, а ние не водим делата на Върховния съд според онова, което чуем по «Вътрешен обзор». А то и без това не би имало значение: генералните писмени заповеди не са категорични по въпросите, отнасящи се до кралските офицери, а една кралска заповед за Джетеро Хелър или пък за арестуването му не би отменила факта, че Грис е негов затворник. Само кралски заповеди биха разрешили този проблем.“ Лорд Търн беше завършил обмена на информация, гледайки подозрително към Ломбар, неспособен да разбере защо той не може да следва нормалната процедура. Това само по себе си беше достатъчно да извади Ломбар Хист от залата за аудиенции на Кралския съд и затвора — никой не биваше да заподозре, че в Палас сити няма монарх.

Ломбар Хист би направил много, за да види на момента Солтан Грис под електрическите ножове за измъчване.

НЕЩО се беше случило на Земята — в това нямаше съмнение. Това НЕЩО вероятно включваше Роксентър. Макар че Хист беше изпратил един Батальон на смъртта до Земната база, той нямаше да получи никакви сведения от тях цели три месеца, времето за отиване и връщане.

От Земята можеха да пристигнат други товароносачи с амфетамини, но Ломбар не беше оптимистично настроен.

КАКВО се беше случило?

„Бликсо“ беше тръгнал обратно. Капитанът или екипажът му не можеха да бъдат разпитвани. Въпреки това той ТРЯБВАШЕ да получи информация: без такава не можеше да действа.

Изведнъж му хрумна, че някой от екипажа на Земната база може да е бил изпратен у дома под арест, някой, който можеше да бъде разпитан.

Ломбар вече имаше отделен офис от Апарата в един от кръглите палати на Имперското градче. Той хвърли жезъла на Джетеро Хелър и задейства един екран.

Появи се лицето на неговия главен чиновник — попита Ломбар. — Някой член от екипажа? Някакъв персонал от базата?

Главният чиновник задейства своите екрани.

— Списъкът на пасажерите показва, че се е върнал един куриер. Онзи катамит Туолах. Той е тук, в Палас сити, отново с любовника си — лорд Индау.

— О, той ли? — рече Ломбар с отвращение. — Той едва ли знае нещо повече от онова, което му казахме да предаде на Грис. Не ми помагаш.

— Доктор Кроуб се върна с един по-предишен товароносач. Спомням си, че се забъркал с някакви технически и научни кръгове в Ню Йорк, някакви науки, които на Блито-3 наричат психиатрия и психология. Не успяха да разберат дали е чист или временно е прекратил — беше на някакъв наркотик, наречен „ЛСД“. Просто го изпратиха на Спитеос и сега е там. Ако търсиш информация, Кроуб може да има такава.

— О, Кроуб! Да върви по дяволите тоя идиот. Трябва ми някой, който се е върнал по-скоро. Търсех някой, който е бил на „Бликсо“, глупак такъв. Той пристигна последен. Така че, благодаря, че ми изгуби времето.

— Чакай — каза главният чиновник, преди Хист да успее да го изключи. — Имаше още двама пътника на „Бликсо“. Но те бяха хора от Земята. Единият беше някаква недорасла жена на име Тийни Хопър. Тя е тук, в Палас сити.

— Младо момиче? — възкликна презрително Ломбар. — Тя няма да знае нищо. Кой беше другият?

— Един Земен мъж на около трийсет или трийсет и две. Казва се Дж. Уолтър Мадисън. Пристигна чист и в съзнание.

— Това е странно — каза Ломбар.

— И аз така си помислих — вметна главният чиновник. — А, ето го пълният файл. Очевидно е бил придружен от бележка, на която е пишело, че той е безценен.

И когато пристигна преди около осем дни, хората от персонала го пуснаха по рутинните канали и го хипнообучиха да говори волтариански. Но междувременно получили превода на документите, които носел със себе си. Все още обаче не знаят защо е толкова безценен. Единствената информация, която намерили в книжата му, казвала, че е специалист по връзки с обществеността.

— Какъв бил? — попита Ломбар. Това някаква Земна раса ли е? Като негрите?

— Не. Той е бял с кестенява коса. А, ето я останалата част. На картичките в портфейла му пишело, че бил нает от „Ф.Ф.Б.У“ и бил държан, за да работи за Роксентър.

— Част от организацията на Роксентър! — извика Ломбар. — Бързо! Доведи ми този Земен мъж ВЕДНАГА!

СЕГА нещата можеха да се задвижат!

Глава шеста

Дж. Уолтър Мадисън се чувстваше доста замаян и някак странно. Намираше се на някаква странна планета в стая от неръждаема стомана. Още докато беше в изолационната килия в базата и осъзна, че е един безпомощен затворник, се почувства достатъчно зле. Но веднага след това нещата бяха станали много по-лоши.

Всяка предварителна представа, която беше имал за пътуване в космоса и извънземни, беше разбита. Бяха го качили на борда на летяща чиния, която не приличаше на чиния, а по-скоро на стар Земен товароносач, чийто корпус се въртеше непрестанно около него. Екипажът приличаше на Земните хора с тънката разлика, че този екипаж беше по-опърпан от всеки друг, който той беше виждал или за който му бяха разказвали. Говореха на език, който беше съставен от напълно чужди, за която и да е Земна азбука гласни и съгласни, но жестовете, мимиките и кимванията бяха напълно понятни.

Когато акостираха яхтата на един скалист бряг заедно с Грис, той беше започнал да забелязва малки чудатости, но се беше забавлявал с тях като с нещо забавно, което да ангажира мислите му. Жестоката истина, че е в ръцете на — какво беше името, което те непрестанно повтаряха? Волтарианци? — го порази като бомба, когато го вкараха в една каюта, показаха му как да се завърже в едно застопорено легло и само след няколко минути той беше погледнал през люка, за да види как Земята се отдалечава с такава скорост под него, че приличаше на топка за билярд.

Всичко беше толкова шокиращо, че той дори нямаше време да се изплаши.

След, това беше влязла Тийни Хопър и беше казала:

— Каква е тая бибипана бъркотия! О-о, чакай само да ми падне в ръцете оня бибипан Инксуич!

— ТИЙНИ! — беше извикал той. — Намираме се в космическото пространство!

— А ти къде по дяволите си мислеше, че се намираме? В някой лунапарк на Кони Айлънд?

— Нищо не разбирам! — беше казал той.

— О, я се стегни, Мади. Не бъди толкова бибипски тъп. Онзи бибипан Инксуич беше извънземен на име Солтан Грис. През цялото време си знаех, че има нещо измамно у него. Бибипът и бибипците му бяха твърде големи за човешко същество, а аз съм експерт в тия работи. Дрогирали са ни и са ни отвлекли! — Тя беше побесняла и си тръгна.

Всичко това го беше направило доста тъжен. Той седна на един застопорен стол и тъпя ли тъпя. Мислеше за майка си и се отчая, че никога вече няма да може да спи с нея. Тя беше толкова мила.

Някакъв тип, чието име той беше успял да оприличи на „Капитан Болц“, беше дошъл да го види един ден след това. Като разбра, че Мадисън не говори турски, Болц взе един туристически разговорник и като превеждаше от турски на английски му каза, че е по-добре да се научи да яде храната, защото друга нямало, попита го дали играе блекджек и дали иска да купи една бутилка истинско уиски менте. Мадисън беше твърде депресиран, за да реагира кой знае колко, така че Болц постоя известно време, чешейки се по косматите си гърди с вперен в него поглед, след което си тръгна.

След това не видя капитана цели три дни на тъга. И тогава капитанът дойде при него с въпрос. Доста трудно се разговаряше с помощта на туристическия разговорник. Но Мадисън разбра, че Болц иска да знае дали той има някакво влияние над Тийни Хопър.

Мадисън така беше зяпнал, че Болц накрая го заведе по някакъв коридор и отвори една врата, като направи навътре изразителен жест с ръка.

На леглото лежеше по корем красиво на външен вид момче. Беше гримирано. На устните му имаше блажена усмивка. Един член от екипажа тъкмо обличаше дрехите си. Той хвърли зъл поглед на капитан Болц и като закопчаваше токата на колана си излезе с надменен вид.

Момчето облиза устните си и се усмихна с празна усмивка. То просто си лежеше там и напълно ги пренебрегваше.

Тийни се беше вмъкнала ненадейно от съседната каюта. Тя броеше куп от нещо като златна хартия. Пари ли бяха това?

Беше го видяла.

— Здрасти, Мади. Как върви? — Без да дочака отговор, тя беше влязла, напъхала един джоинт в устата на красивото момче и го беше запалила.

— Тийни! — беше извикал Мадисън. — Какво правиш?

— Теб на какво ти прилича? Опитвам се да направя малко пари, с които да живеем, когато се приземим. Зелените гущерчета няма да вървят на Волтар. Да не искаш да умрем от глад?

— Но какво правиш с това момче?

— О, с него ли? Това е Туолах, по прякор Туу-Туу. Той е най-големият нимфокатамит, който някога си виждал? А пък когато е на марихуана, може да го прави цял ден и цяла нощ! Като дунапренена гъба е? А е и сладък. Искаш ли едно парченце?

Мадисън се беше отдръпнал ужасен.

— Искаш да кажеш, че продаваш момчето на този екипаж?

— Разбира се. Пет волтариански кредита на тек. Вече съм спечелила 150. Единствената ми грижа е, че на екипажа ще му свършат парите. Казват, че това пътуване трае шест седмици. Имат обаче малко бижута и т.н. Освен това могат да откраднат фитинги от кораба.

— Слушай, Тийни, на този капитан направо му е накипяло. Дойде да ме вземе, за да видя дали мога да се справя с теб.

Тийни беше погледнала капитана със странна усмивка.

— О, той не може да направи нищо по въпроса. Страхува се, че екипажът ще вдигне бунт, ако той се намеси в тоя бизнес. Уверих се, че мисли така като хвърлих нож към него в тъмното. Заради това сега се опитва да те накара да свършиш мръсната работа и да ме спреш. Той е бибипец, Мади. Ти обаче хич недей повече да мислиш за това.

В този момент беше влязъл друг член на екипажа и след един презрителен поглед към Болц, сякаш да го предизвика, подаде на Тийни пет кредита. След това започна да съблича работните си дрехи.

Мадисън беше отворил уста да протестира, но Тийни го беше срязала.

— Или плати, за да гледаш, или се омитай. — И тя беше затръшвала вратата под носа им.

Болц се беше отказал от неговата помощ и Мадисън изкара още една мрачна седмица. След това обаче го беше обхванало любопитство и той беше започнал да скита из кораба.

Мислеше си, че върви към мостика, когато мина покрай една отворена врата.

Вътре беше видял Тийни. Беше кабинетът на капитан Болц! Тийни беше килнала шапката на капитан Болц на главата си, конската й опашка беше преметната през рамото, а ръцете й бяха заети с някаква счетоводна книга.

— Здрасти, Мади. Решил си да излезеш от дупката си?

— Какво правиш в кабинета на капитан Болц? Той ще те убие!

— О, не, няма. Старият Болци се разстрои от цялото бибипане наоколо. Той не си пада по момчета, но всичките приказки между екипажа му така го надървиха, че панталонът му щеше да гръмне. Аз обаче оправих нещата.

— Искаш да кажеш, че позволяваш на капитан Болц да прави… да спи с теб?

— По дяволите, не, Мади. Имам малко повече мозък. Само му слизам под кръста веднъж на ден, за да го облекчавам. Вземам му десетачка и очаквам с нетърпение да видя колко пари има. И я виж тук, направо е червив.

— Да не би да имаш намерение да го ограбиш? Ще ни убие!

— Не, не. Никакво ограбване, Мади. Колко жестоко! Мога да издържа на всякакво натоварване, а и бих могла да ти покажа, ако решиш да ми позволиш. Даже би могъл…

— Не, не! — беше изкрещял Мадисън с отвращение, ужасен при мисълта да го направи с момиче.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Опитваш се да ме накараш да изневеря на майка си! Няма да ми мине тая, Тийни. И недей да правиш нищо ужасно на капитан Болц. Изцяло зависим от неговата милост!

Тя се беше разсмяла много екстравагантно.

— Колци? Виж тия мангизи, Мади. Виждаш ли? Това тук са числа. Проблемът е, че си дадох твърде ниска цена, а след като му го направя веднъж, Колци не може да бибипа цял ден, даже и с помощта на онова, което научих от Хонконгската курва.

Тя се беше замечтала, твърде големите й очи вперени в тръбите на тавана, и галеше твърде големите си устни с една химикалка. Тогава изведнъж беше избухнала в смях.

— Сетих се! Просто ще започна да сипвам хашиш в главотръса му. Божичко, ще го накарам да бибипа по три пъти на ден!

Мадисън се беше прибрал в каютата си, а представата, че е на неконтролируем космически кораб се превръщаше в кошмари, когато затвореше очи.

Той беше изкарал останалата част от пътуването в постоянно страдание, като се опитваше на всяка цена да запази здрав разума си.

Беше се приземил на място с толкова странна архитектура, че не можеше да го възприеме.

Бяха му говорили мъже в странни униформи.

В някаква стая, която изглежда беше от неръждаема стомана, му бяха тръшнали върху главата някакъв шлем, след което за шест последователни дни той си беше мислил, че е прихванал някаква ужасна болест, от която е изпаднал в кома.

Едва тази сутрин той се беше събудил напълно. Беше открил, че багажът му е в стаята при него. Беше видял нещо, което би могло да бъде душ, но не можа да се сети как да го пусне. След това беше застанал пред нещо, което приличаше на дуло, беше се вторачил в него и изведнъж то го обля! Много разколебаващо!

Сега се почука на вратата, а той беше вир-вода.

Тръгна към вратата с намерението да я отвори, но тя се отвори сама.

Отвън стоеше някакъв мъж в черна униформа.

— По-добре се размърдай — каза мъжът. — Шефът току-що ме изпрати да те повикам.

— Шефът?

— Ломбар Хист! Недей да стоиш и да зяпаш. Ако това е багажът ти, си извади някакви дрехи и се облечи. И е добре да изглеждаш малко по-прилично. Хич не се бави. В съобщението пишеше, че е спешно. Така че му дай малко пара.

— Къде съм? — попита Мадисън.

— Където си застанал, идиот такъв.

— Не, не. Искам да кажа: къде е това място?

— Ами, шефът е в Палас сити, където си е винаги напоследък, а твоят еърбус те чака. Така че побързай.

— Не, искам да кажа: къде е мястото, на което се намирам?

— Намираш се в Центъра за обучение към Отдела за приемане на извънволтариански членове в персонала, Координиран информационен апарат.

— Да, но в кое слънце, звезда или каквото и да било?

— О, цвъртящи комети, знаех си, че трябва да доведа със себе си ескорт от отдела за приемане на нови членове. Искаш да кажеш, че не знаеш къде се намираш?

— Схвана ми тънката мисъл — отвърна Мадисън.

— Това е планетата Волтар, столица на Конфедерация Волтар. Намираш се на тринайсет мили южно от Правителственото градче в рамките на Апарата. Аз съм капитан Слаш от 43-ти Батальон на смъртта от Апарата.

— Какво става?

— Мътните да те вземат, откъде да знам? Вземи. — И той извади нещо и го подаде на Мадисън. — Но не си губи времето с него. Казах ти, че шефът чака! По дяволите, човече, ОБЛИЧАЙ СЕ!

Мадисън се върна при багажа си, а главата му се въртеше.

Тогава изведнъж го озари. ТОЙ БЕШЕ ГОВОРИЛ НА ВОЛТАРИАНСКИ!

Не можеше да разбере как се беше случило това.

Той понечи да сложи настрана онова, което мъжът му беше подал. Погледът му се спря на него.

ВЕСТНИК!

Той прочете нещо за нападението на някаква планина на Калабар, където Апаратът беше изгубил хиляда отряда под тежкия обстрел на бунтовническите сили на принц Мортиай.

ВЕСТНИЦИ! ТУК ИМАХА ВЕСТНИЦИ!

Изведнъж се почувства малко повече като у дома си.

След това се изненада, че чете всичко с лекота!

Дали не беше забравил английския? Той каза:

— Бързата кафява лисица прескача мързеливото куче.

Не, все още говореше английски.

Погледна отново вестника. Имаше си заглавия и статии като всеки истински вестник. Беше съвсем скучен, защото нямаше нищо интересно за един специалист по връзки с обществеността, но си беше истински вестник и се казваше „Дейли Спийкър“.

О, това беше страхотно. В крайна сметка това не беше един съвсем чужд свят.

Мадисън отвори листата на по-вътрешна страница. Имаше няколко снимки — триизмерни и цветни. Той отвори на друга страница.

Малка снимка. Дали не му беше позната?

ДА!

ДЖЕРЪМ ТЕРЪНС УИСТЪР!

Не, това трябва да е само случайно съвпадение. Какво ще прави негова снимка във волтариански вестник? Мадисън знаеше, че даже той не беше достатъчно добър, за да достигне такъв тираж, и то навън!

Прочете заглавието и самата история. Там пишеше:

Мадисън се вторачи в снимката. Не можеше да има никаква грешка! Фотографията беше твърде правдоподобна!

Почти, нито един мъж — както и никой от тези, които беше видял сред волтарианците — не можеше да бъде толкова красив! Никой от хората, които беше познавал не беше имал такова безгрижно изражение.

ТОВА БЕШЕ УИСТЪР!

Капитан Слаш се беше уморил да чака.

— По дяволите, Мадисън, ОБЛИЧАЙ СЕ! Шефът полудява, когато не получи онова, от което се нуждае спешно. А той има нужда от теб! ВЕДНАГА!

Като се разтърча, за да се облече, Мадисън се чувстваше замаян. Може би не се беше провалил с Уистър. Генерална писмена заповед? Разбира се, това не беше достатъчно добро. Даже го отричаха. И тогава го полазиха тръпки. Може би Бог му даваше още една възможност! Трябваше да побърза, за да се види с този могъщ и френетичен шеф!