Победа на злото

Глава първа

Веднага щом влезе в градската къща, Мадисън се захвана на работа. Той усещаше, че върви с твърди стъпки към тържествения ритъм на фанфарите и че благородната победа му се усмихва почти под носа.

А и как можеше да се провали? Та нали той беше най-завършеният специалист по връзки с обществеността от Юлий Цезар насам, в това нямаше никакво съмнение. Цезар, един Земен император от далечното минало, беше дошъл, видял и победил цяла Галия. Мадисън щеше да направи същото с Волтар. Той не страдаше от липса на самоувереност. На историците, драги читателю, може да им се иска това да не е било така, защото когато всичко излезе наяве, става много ясно, че Дж. Уолтър Мадисън беше поел по един път, който щеше да промени историята не само на Волтар, а и на Земята. Един поет беше казал, че перото е по-силно от сабята: в нашия случай щеше да стане ясно дали връзките с обществеността са по-силни от общия здрав разум, на лидерите на две империи. И докато проследяваме действията на Мадисън и някои други хора, ние наистина ще разберем дали това е било така. Така че продължавай да четеш, скъпи приятелю, продължавай да четеш. Ще останеш смаян!

Мадисън беше оставил Тийни в Палас сити. Набрала отново кураж, тя вече правеше планове как да подготви острова за пристигането на Грис, но се беше примирила, че хвърлянето му в карцера щеше да стане след известно време. Мадисън даже беше стигнал дотам, че беше обсъждал с нея как тя ще изръси Индау за някои от парите за поддържането на острова, за да купи въздушна карета, малко гориво за двореца и съоръжения за измъчване. Тя беше решила да научи Туу-Туу, най-любимия педал на Индау, на един нов начин за целуване и беше сигурна, че това ще свърши идеална работа. Така че Тийни не беше пречка, поне за известно време, макар че Мадисън потръпваше при мисълта за онова, което можеше да стане, ако той не успее да направи така, че тя да получи попечителство над Грис.

Сега той беше извикал общите работници, беше ги накарал да почистят големия салон на 76-ия етаж и да го напълнят с маси. Изпрати един снабдител да набави вокоскрайбери, хартия, химикали и по няколко броя от всички вестници, които излизаха не само на Волтар, но и на всичките сто и десет планети.

След това събра четирима от репортерите-престъпници и застана пред тях, висок и властен, на проблясващата светлина на зората.

— Сега вие сте — каза Мадисън — творци. Оставете настрана тежкия труд и фактите. Развихрете въображението си. Отсега нататък вие ще осъществявате връзки с обществеността. Веднага и без да отлагате започвайте да пишете статии за престъпленията на Солтан Грис, офицер от Апарата, който гние в Кралския затвор.

— Можете ли да ни кажете нещо за него? — попита водещият репортер-престъпник.

— Той е мошеник — каза Мадисън. — Това е всичко, което е необходимо да знаете. Ще го разобличим и ще го признаем за виновен в пресата и по този начин ще ги накараме да го изправят пред публичен съд. Като направим това, ще имаме пред себе си и друга плячка.

— Чакайте малко — каза водещият репортер. — Мисля, че никой досега не е правил подобно нещо на Волтар. Хората може да си помислят, че не е справедливо.

— От вас зависи да създадете толкова чудовищни престъпления, че обществеността да иска главата му на всяка цена. Направете това и забравете всякакви граждански права. Това са връзки с обществеността в най-добрия им вариант.

Друг репортер каза:

— Вие току-що използвахте един много странен термин — публичен съд. Никога не съм чувал за такъв. На Волтар съдебните процеси са частни и се съобщават само престъплението и присъдата.

— Аха! — възкликна Мадисън. — Заседание на Звездната палата. Е, можем да атакуваме и това, когато му дойде времето. Сега се захващайте на работа, измислете престъпленията на Грис, след което ще ги публикуваме.

Четиримата се разшумяха, след което единият каза на Мадисън:

— Знаем много престъпления, защото в затвора се запознахме с много престъпници. Но можете ли да ни насочите по някакъв начин?

— Да ви насоча? — каза Мадисън високомерно. — Да не искате аз да ви върша работата? Не, не, приятелчета. Оставете въображението си да заработи с пълна пара, нека хартията да свърши. В края на краищата сега работите по връзките с обществеността!

Те кимнаха и се захванаха на работа.

Тогава Мадисън извика общите работници и ги накара да подготвят музикалната зала на 76-ия етаж. Беше доволен да види, че от екипа на Хайти са му изпратили поправения „кордер-бар“ заедно с една бележка, че са направили и дубликат — същото, но без рисунките. Мадисън седна пред него и започна да записва рагтайм, а бившият репортер от Академията по изкуствата и авторът на трилъри послушаха малко с изненада, след което се захванаха да работят по мюзикъла. Мадисън ги остави, точно когато спореха дали партиите на хора трябва да се танцуват от скелети или от призраци, и отиде да си върши другата работа.

Той забра режисьора и останалата част от екипа и ги заведе в една от най-големите зали на 76-ия етаж, която вероятно беше залата за упражненията по военна подготовка, водени от генерал Лууп, след което им обясни какво да правят.

Мадисън каза на режисьора:

— Сега нещата остават в твои ръце. Премахни затворническата им бледност и им покажи как трябва да носят определени дрехи. Сега наистина ще ръководиш нещо като актьорско училище. И преди всичко ги обучи да се усмихват по най-честния и откровен начин, без да се затрудняват. Трябва да се отървем от изражението на убийци.

— Това ще бъде трудно — отвърна режисьорът. — Та те са убийци!

— Ама никой не те кара да променяш това — прекъсна го Мадисън. — Крайният резултат понякога е убийство. Но се прави по различен начин: нарича се връзки с обществеността.

— Разбрано — каза режисьорът и бързо се хвана на работа.

Тогава Мадисън се върна при репортерите, за да види как се справят. Те вдигнаха глави от работата си. Бяха ухилени до уши.

— Направихме го — каза водещият репортер-престъпник. — Измислихме една страхотна история. Солтан Грис, офицер от Апарата, е бил забелязан да обикаля всички ферми в провинцията на тази планета и да отравя водоемите. По този начин той избива като мухи пасищните животни.

Мадисън погледна черновата. Тия момчета бяха на прав път, но бяха малко зелени. Той беше очаквал това.

— Така е добре, момчета. Но добавете и следното за малко цвят: удушеното тяло на жената, която ви е разказала това, е намерено веднага след това, потънало в собствената й кръв.

— Хей — възкликна единият репортер с широко отворени от възхищение очи, — това е гениално!

— Не, това са просто връзки с обществеността — каза Мадисън. — Лесно ще му хванете цаката. Сега и четиримата го редактирайте, направете копия и занесете историята на редакторите в града.

— Добре! — отвърнаха в хор четиримата репортери, подчиниха се и хукнаха навън да си вършат работата.

Мадисън се усмихна. О, нещата вървяха много добре. Също като в добрите стари времена. И когато изправеше Грис на подсъдимата скамейка, щеше да подучи адвокатите му как да го отърват: просто като обвинят Хелър. Броеве, броеве, броеве, десетки мили заглавия!

Дж. Уолтър Мадисън беше в стихията си!

Глава втора

Мадисън наистина се чувстваше в стихията си, докато си ядеше вечерята същия ден. Очакваше новини от репортерите, които беше изпратил да вършат работа, и беше почти напълно уверен, че новините ще са добри.

Даже беше организирал един малък трик на връзките с обществеността вътре в къщата, за да върне мира в нея, и сега вечеряше с Флик: Флик имаше най-добрите и способни готвачи.

Така че Мадисън се намираше в нещо средно между столова и кухня на 76-ия етаж, а Флик седеше точно срещу него. Той изглеждаше доста зле: вече и двете му очи бяха посинени, защото, както беше обещала лакейката му, още едно случайно споменаване на Хайти Хелър и то щеше да се сблъска с юмрука й, а Флик отново беше бълнувал насън за Хайти Хелър.

„Креватното момиче“ на Флик беше една тънка брюнетка с много измамна красота. Беше излежавала трийсетгодишна присъда за това, че се представяла за омъжена жена, след което изнудвала случайно подбрани мъже като ги заплашвала с побой от страна на несъществуващия си съпруг, който уж бил шампион по борба. Името й беше Туа. Беше се навела над ръба на каната с газирана вода.

— Не мога да го повярвам това, дето ми го разправяш — каза тя невярваща.

Лакейката на Флик, която се казваше Кън и бе все още с униформата си, се беше изтегнала на другия край на масата, срещу вратата.

— Ами, видях го със собствените си очи — отвърна тя на другото момиче.

Измъкнат от другите си мисли, Флик вдигна поглед от чинията си.

— На вас двете мястото ви не е тук. Не можете ли да ни оставите да си изядем на спокойствие вечерята с шефа?

Мадисън се ухили, но прикри усмивката, като сръбна от нашата си. Флик беше на път справедливо да намери смъртта си от ръцете на тия двете, но Мадисън беше приготвил друг сценарий.

— Може и да си го видяла — каза Туа, като напълно пренебрегна Флик, — но аз откъде да знам, че съдиш правилно?

— Слушай — каза остро Кън. — Преди да ме хвърлят в пандиза за открита съпротива, бях бодигард на най-богатата мадам в публичен дом в цял Мистин. Казвам ти, имаше петстотин мъжаги, полуголи, красиви като богове, които стояха пред двореца и просто се молеха да бибипат. И бяха най-здравите пиленца, които някога съм виждала. А трябва да си сигурна, че съм ги виждала много. Никога не съм била проститутка, нали знаеш. Но трябваше да пускам на входа много такива. Така че съм експерт!

Флик не можеше да си намери място и просто зяпаше в чинията си с подутите си, безцветни очи.

— Да — каза Туа на Кън, — но ти приказваш само за групата като цяло. Нямаше ли някой конкретен?

— О, имаше го и това — отвърна Кън. Беше млад и много красив: имаше копринено лъскава черна коса и безкрайно добри очи. Когато се разпръснаха, той за малко да ме повали. Не беше случайно. Прошепна ми съвсем ясно: „Виждаш ли онова разцъфнало дърво ей там? Зад него е хубаво и меко, а аз имам нещо много кораво, което има нужда от внимание. Не съм го използвал цяла вечност, а ти, божичко, изглеждаш наистина добре!“

— НЕ! — възкликна Туа. — НАИСТИНА?

— Честна дума — отвърна Кън. — А имаше и един едър блондин, какъв МЪЖ само! До един са аристократи казвам ти. Та, докато притичваше покрай мен, извика: „Ей, сладурано, да знаеш къде мога да си намеря една тънка брюнетка?“

— О, Боже — възкликна Туа. Тя се обърна към Мадисън. — Шефе, може ли двете с Кън да ти изпълним някоя поръчка за онзи остров?

— МЛЪКНИ! — извика Флик.

— Можем да оставим Флик у дома — каза Кън. — Аз и сама ще се ориентирам дотам.

— ВИЕ ОСТАВАТЕ ТУК! — измуча Флик.

— Теб пък какво те е грижа? — попита Туа. — Ние въобще не те интересуваме. Единственото, за което можеш да приказваш, е Хайти Хелър.

— ТЯ Е ТВЪРДЕ БЛАГОРОДНА, ДАЖЕ ДА Й ИЗГОВАРЯТЕ ИМЕТО! — изръмжа Флик.

— Благородна — ето го ключът за палатката — каза Туа. — Петстотин благородници, на които им потичат лигите при мисълта да съборят някое момиче на тревата. Приготвяй стария бус от Апарата, Кън. Аз ще си взема някаква дреха. Мисля, че видях шефа да кимва.

Флик профуча край Кън като светкавица. Затръшна силно вратата и застана пред тях като ги фиксираше с поглед, препречвайки пътя им.

— Добре, добре, добре! — изкрещя той. — Веднага щом си свърша вечерята, ще се видя и с двете ви в спалнята. Съблечете се и се пригответе. Препромених се.

— И повече нито дума за Хайти Хелър? — попита Кън.

Флик изглеждаше победен по всички параграфи.

— Обещавам — отвърна той.

Мадисън засия, благосклонен като бог. Той внимателно беше подучил жените. Беше възстановил вътрешния ред напълно. Беше странно да използва занаята си, за да предизвика мир, но посредством простата маневра да посъветва момичетата да осъществят връзки с обществеността в полка, той беше променил мислите и поведението на Флик. Това само отново му доказа колко е добър в занаята си. Микрокосмос или макрокосмос — нямаше значение; за добри или лоши цели — нямаше значение.

Важното беше, че човек може да управлява съдбите на хората без проблем. Върховното Същество вероятно се чувстваше по подобен начин от време на време, докато управлява съдбините на човечеството. Единствената причина, поради която Мадисън не беше избрал другата алтернатива — да остави Флик да бъде убит, беше, че не се нуждаеше от смъртта му за заглавие в някой вестник.

Глава трета

Скоро след полунощ за Мадисън беше много трудно да слезе от небесните висоти, за да асимилира лошите новини.

Четиримата репортери стояха около леглото му като заблудени стадни животни и изглеждаха така, сякаш са били сдъвкани от зъбно колело, на което много му е харесало да направи това.

С отчаяно висящо копие в едната му ръка, водещият репортер каза:

— Не искат да го приемат.

— Какво? Такава хубава и сензационна история?

— Никога не били чували за лично написани новини. Пробвахме при всички редактори, до които ни допуснаха през вратата. Искаха източниците и до един казаха, че ще изпратят собствени репортери, макар че за какво им трябвало това?

— Не опитахте ли с подкуп?

— Нали за това излежавахме присъди. Мислехме, че няма да сте доволен, ако ни върнат обратно там с целите им железни кутии и тем подобни.

Мадисън им махна с ръка да се оттеглят, да пийнат по нещо и да си лягат.

Той знаеше със сигурност откъде идват неприятностите: просто бяха неопитни и невежи по отношение на търговската дейност. Написа заповед до режисьора да ги поупражнява за честни и откровени изражения на лицата и си легна.

Явно трябваше да разчупи първите ледове сам.

Поради тази причина много рано на другата сутрин той бързо се облече в най-консервативния си и скъп костюм, поупражнява няколко изражения в огледалото, взе няколко нови копия от ужасяващата история и отиде в хангара.

Един много изтощен Флик каза на лакейката си да поеме управлението, защото едва гледаше, а даже и едва повдигна ръката си, за да посочи накъде да летят. Връзките с обществеността бяха свършили добра работа!

Мадисън беше решил, че няма смисъл да започва от дъното. Като върховен специалист в професията си, той трябваше и да започне от самия връх.

Даде малко по-различни сведения за себе си на по-нисшите служители, които бяха изненадани от заповедта от Лорд Снор по отношение на „Вътрешен обзор“, и така получи достъп до издателя не на кое да е, ами на „Дейли Спийкър“ — най-тиражираният вестник на Волтар.

Във високомерния кабинет, който гледаше към Търговското градче с презрение, благородникът Артрит Стафи остави Мадисън да стои прав.

— Разбрах, че носите съобщение от братовчед ми — Лорд Снор.

— Всъщност — каза Мадисън, — дойдох, защото имам една сензационна статия. Направо за заглавие с големи букви. Ето я.

Благородникът Стафи я прочете и му я подхвърли обратно.

— Написана е в новинарски стил. Статия ли трябва да бъде?

— Точно така — кимна Мадисън. — Публикувайте я и ще увеличите тиража си.

— Ние и без това вече пускаме тираж, който надвишава възможностите ни. За какво му е притрябвало на някой си да увеличава тиража?

— За да получава по-добри пари от рекламите.

Благородникът Стафи се намръщи.

— Реклами? Ние не пускаме реклами по вестниците. Мисля, че сте ни сбъркали с таблото за обяви. Откъде казахте, че сте? Може ли да видя личната ви пластинка?

Мадисън му я подаде, като се надяваше, че ще се наложи да обяснява какво означава специалист по връзки с обществеността и по този начин да забаламоса издателя. Вместо това Стафи изръмжа:

— Апарата? Вие сте от Апарата? Добре, ще бъда пределно ясен, каквото и да е името ви тук, това не е първият път, в който Апаратът се опитва да промени нещо или да се публикува някоя измислена история. Предполагам, че пред вратата сте приготвили Батальон на смъртта или някоя подобна глупост. Вие току-що загубихте всичките си шансове.

На Мадисън не му хареса тонът. Беше свикнал редакторите и издателите да удрят чела в пода пред специалистите по връзки с обществеността на правителството.

— Бих могъл да получа кралска заповед да публикувате всичко, което ви наредя!

— Ха — възкликна Стафи. — Вие само получете такава заповед и за нула време ще предизвикам революция. Преди седемдесет хиляди години един монарх се опитал да принуди пресата да публикуват материали за соаретата на неговата любовница, която не била с благородническо потекло, и дори изтрили името му от историята. Кралска заповед! О, това ще предизвика голям смях, когато го спомена на другите издатели на обяда в клуба.

— Бих могъл да започна да издавам нов вестник и да ви създам такава конкуренция, че да ви затрия напълно! — скръцна със зъби Мадисън.

— Ха, ха! — разсмя се Стафи. — През последните петдесет хиляди години не е започвало издаването на нито един нов вестник. Опитайте се да направите това и другите вестници ще изкупят всичката налична хартия и няма да ви оставят нищо, върху което да отпечатвате, освен камъните по улицата. Сега по-добре напуснете, преди да съм наредил да ви изхвърлят.

Мадисън си тръгна. Ходи и по другите вестници. Получи същото посрещане. Откри и още нещо обезкуражително: вестниците бяха обвързани във вериги, които ги преиздаваха, но допълнени и с местни рубрики, на всяка планета от Конфедерацията. И макар на пръв поглед да изглеждаше, че на всичките 110 планети има десетки хиляди вестници, в действителност те бяха около седемдесет и пет.

Без да си позволява да се чувства или изглежда отчаян, защото в края на краищата той беше ветеран във връзките с обществеността, Мадисън си каза, че поне разполага със заповедта на Лорд Снор за „Вътрешен обзор“.

По това време вечерта почти беше дошла, но той им се обади от еърбуса.

— „Вътрешен обзор“? — попита той светлото лице на телефониста. — Моля ви, свържете ме с отдел „Новини“.

— Отдел „Новини“? Нямаме такъв, сър.

— Вие излъчвате новини! — не можа да повярва Мадисън.

— О, да, сър. Ще ви свържа със залата за отдих на говорителите.

На екрана се появи мазното лице на един говорител: той пиеше главотръс. Мадисън каза:

— Кой е водещият ви коментатор по новините?

— Нашият какво? — попита говорителят.

— Имате ли екип за новините?

— Че за какво ни е такова нещо? — попита говорителят. — Който и да чете новините в различните часове, просто четем водещите заглавия от всяка страница на някой голям вестник. Използваме различен вестник всеки ден и им даваме процент. О, мисля, че разбирам какво имате предвид: искате да кажете репортажите за лордове и други благородници. Искате ли да ви свържа с режисьора на светската рубрика?

— Не! — изръмжа Мадисън и затвори.

Той поседя така, докато Флик кръжеше над платната за движение. Дявол да го вземе, каза си Мадисън, не мога да направя кампания по връзките с обществеността по таблата за обяви! А и като се замисля, единствените надписи, които съм виждал, са били имената на магазините.

— Закарай ме вкъщи! — каза той рязко на Флик.

Щом стигнаха, той веднага си потопи краката във вода. Това беше първият път, в който ходеше да тропа по вратите, за последните десет години. Дразнеше го.

След това, подсилен от вечерята и чувствайки се удобно по боси крака и халат, той отиде в работната зала на репортерите и започна да преглежда купищата вестници, които бяха купили. Той знаеше, че онова, което му беше препречило пътя, бе бичът за връзките с обществеността, наречен журналистическа истина. Преди много, много години на Земята бяха имали навика да говорят за нея на завършилите журналисти. Но в днешно време даже даваха награда „Пулицър“ за най-невярна история на годината. Волтарианците, с всичките им глупости за източници и точност, определено бяха тръгнали в грешна посока: даже и най-тъпият вестник в Подунк можеше да ги научи на много неща.

Мадисън започна да чете водещите заглавия.

И друго:

И това бяха водещи заглавия? Колко отвратително!

Страниците от втора до седма обикновено бяха за светските новини.

Мадисън избухна. КАКВА СКУКА! На тия хора никога не им беше хрумвало, че новините са забавление!

Имаше някаква надежда: на вътрешните си страници най-долу няколко вестника публикуваха вести за бунта на Калабар, а на задната страница на един вестник имаше пет реда за това как една влюбена двойка се била самоубила в реката. Макар че им липсваше почти всичко, тези истории поне съдържаха кръвта, която можеше да ги превърне във водещи заглавия!

КАКВА ИЗОСТАНАЛА ЦИВИЛИЗАЦИЯ!

Най-добре беше бързо да ги поправи!

Макар че решимостта му беше голяма, той знаеше, че се нуждае и от още нещо. Знаеше, че му е необходима точка, през която можеше да пробие стената на медиите.

Легна си и зазяпа тавана. Никакви идеи. Най-накрая заспа.

В действителност, скъпи читателю, съдбата не само на Хелър, но и тази на Волтар и Земята се крепяха от двете страни на везната в онази тъмна стая.

Глава четвърта

Призори търсещите пръсти на слънцето погалиха нежно клепачите на Мадисън.

Той лежеше в един полусвят, наполовина буден и наполовина спящ. Някаква мисъл се носеше из неговото полусъзнание.

Една от главните цели на вестниците — така течеше мисълта му — е да създават неприятности и да тревожат хората. По този начин — продължаваше мисълта — първостепенно намерение на Земните медии е да карат хората да полудяват.

Той затъпка на едно място. Нещо в ума му искаше да излезе на повърхността. Изведнъж си даде сметка, че не беше видял нито един психиатър на Волтар или пък следа от такъв. Нито дори психолог.

Аха! Конфедерацията с изостаналите си медии не само, че не причиняваше лудост, ами дори не я и лекуваше! Изведнъж му хрумна една идея.

Той се измъкна от леглото: Метна си един халат. Отиде в стаята на Флик.

С изсветляващи по посинените места очи, Флик лежеше напълно изтощен между голите тела на Кън и Туа, които си хъркаха спокойно, а по устните им играеха нежни усмивки.

— Флик, — каза Мадисън, — какво правят на Волтар с побърканите?

— Натрисат им две жени и ги убиват — отвърна Флик като се опитваше да освободи ръцете си и да седне в леглото.

— Не, говоря сериозно — каза Мадисън. — Много е важно да разбера това.

Флик пропълзя немощно до долната част на леглото и седна, защото беше твърде изтощен, за да продължи нататък. Каза:

— Ненормалните ли? Я да видим. Ами, когато кажат, че някой е луд, не е много трудно да се види, че са прави. Очите им стават ококорени и търчат напред-назад или се кандилкат. Не могат да познаят никого и когато говорят, казват щуротии. И тогава ги изпращат в един голям затвор далеч на север и това е всичко.

— Какво става, ако състоянието им се подобри?

— Да се оправят? Говориш странни работи. Искаш да кажеш, ако отново станат нормални? Ами, ако това се случи, ги наблюдават известно време, след което ги пускат.

— Искаш да кажеш, че не им правят шокове или пък да оперират мозъците им?

— Боже милостиви, защо? От къде на къде някой ще ги наказва? Не ги обработват, дори не ги пипат въобще. Един мой братовчед веднъж го изпратиха в Лагер за задържане на луди на Калабар: беше се побъркал така, сякаш му го нямаше половината мозък. Държаха го там половин година, не му правеха нищо, освен да го хранят, след което го пуснаха отново на свобода. Той пак си беше напълно нормален. Много се радвам, че не го повредиха: леля ми щеше да призове на помощ всички демони, ако го бяха направили.

— Ти чувал ли си някога за душевен лекар?

— Не. Мисля, че някога съм виждал лекар, който е полудял.

— Искам да кажа психиатър — уточни се Мадисън.

— Слушай, шефе, аз си седя тук адски търпеливо, докато ме болят всички мускули, но бихме ли могли да отложим чуждите думички поне докато закуся и се събудя?

Целият този разговор беше разбудил момичетата. Туа каза:

— Още не ти трябва закуска — и посегна към него.

Мадисън си тръгна. Той отново се почувства в задънена улица.

Върна се в стаята си и закрачи.

Идеята, която му беше хрумнала, всъщност не беше негова. Това беше един крайъгълен камък с историческа стойност в развитието на връзките с обществеността като занаят. Беше му хрумнала, когато си беше дал сметка, че първостепенната цел на Земните медии е да карат хората да полудяват. А това беше извадило на преден план един от триумфите на връзките с обществеността през последния век.

Преди много десетилетия „Американските психиатрични филиали“ имали ужасен проблем с медиите. По онова време никой със здрав разум не бил готов да публикува каквото и да било сериозно нещо за психиатрията; гледали на породата психиатър като на тълпа злонамерени фалшификатори и шарлатани, които са деструктивно настроени ако не с друго, то поне с електрическите шокове и убийствата.

Но връзките с обществеността бяха спасили положението. В съюз със Световната федерация по душевно здраве — организация, състояща от бивши нацисти, които били избили милионите евреи, както и ненормалните в Германия и които бягали от силите на Съюзниците — „Американските психиатрични филиали“ направили най-хитрото нещо на века.

Те бяха постигнали толкова много в медиите, че в днешно време един психиатър би могъл да извършва по няколко убийства на ден, включително и в неделя, а освен това би могъл да прави каквото си иска — дори да се „показва“ пред дечица, а медиите, както и всяка страница и кадър от тях, биха го хвалили до небесата и биха казвали колко научно и полезно е всичко това. Да, тяхната процедура чрез връзките с обществеността наистина беше проработила и продължаваше да върши работа. Вече с променени позиции, психиатрията и психологията се считаха за напълно над всеки закон и даже най-важните хора в държавата целуваха мръсните им, изцапани с кръв ботуши.

Със своите познания за историята на връзките с обществеността, Мадисън знаеше до най-дребния и деликатен детайл какво точно бяха направили те, как го бяха осъществили и как продължаваха да го осъществяват.

Имаше обаче един малък проблем в плана му: нямаше си психиатър.

Глава пета

Сериозно решен, което му личеше по погледа, Мадисън се облече, позакуси и застана пред видеотелефона. Опитваше се да намери Ломбар: Ломбар не беше в Палас сити, не беше и в офиса си в града. Сякаш беше изчезнал.

От онова, което знаеше вече за офисите на Апарата, Мадисън заключи, че Ломбар трябва да има главен помощник. Като използваше заповедта, която Хист му беше дал, за да действа с напълно отвързани ръце по всички въпроси на връзките с обществеността, Мадисън направи няколко умели маневри и накрая се озова лице в лице с някакъв старец с много утрепан вид.

— Трябва ми информация — каза Мадисън.

— Да, обаче аз не давам никаква по видеотелефона, без значение с каква власт разполагате. Кажете на шофьора си да ви приземи в лагер „Издръжливост“. — Той затвори.

Флик, който вече беше станал и се разхождаше наоколо, изпадна в още по-мрачно настроение.

— Знаех си, че това ще се случи рано или късно: заповядаха ти да отидеш в лагера-убиец. Просто ще ни извадят от колата и ще ни хвърлят в бездната. Точно така правят с престъпниците, от които Апаратът повече не се нуждае. — И той щеше да отиде да се сбогува с останалите, ако Мадисън не го беше хванал за ръката и отвел в хангара.

Като се движеха много над платната за трафика с шестстотин мили в час, те минаха над планините, пресякоха Великата пустиня с танцьорите й от прах и, след едно грубо поискване на паролата от страна на часовоя, получиха разрешение да се приземят в лагера.

Наоколо маршируваха разни отряди и известно време тримата в еърбуса просто седяха в зоната за приземяване, без някой да се приближи до тях.

— Подготвят взвода за екзекуции — каза Флик на Кън. — Вероятно първо ще те изнасилят. А после идва и наш ред. Имам време само колкото да се пре-пре-поправя, за да мога да посрещна смъртта си с мисълта за Хайти Хелър.

Кън го фрасна.

Един елегантен млад офицер, последван от отряда си, се приближи до колата. Той изглеждаше малко по-различен от другите наоколо. Отрядът му получи заповед да спре и го направи много прецизно. Офицерът се наведе през прозореца.

Аз съм капитан Снелц. — Поради случайна промяна в часовете на дежурствата, това беше същият човек, който беше много близък приятел на Хелър и графиня Крек. — Вашето име Мадисън ли е?

Флик се сви назад и Мадисън трябваше да посяга напред, за да вземе личната си пластинка, която току-що бяха използвали в отвора. Снелц я погледна. След това натисна копчетата на гърба й.

— Гледай ти, гледай ти — каза той. — Неограничен разплащателен статус? Ами, по една чиста случайност столовата е по пътя и предполагам, че няма да имате нищо против да почерпите по едно питие мен и отряда, преди да продължим. Аз съм ескортът ви.

Мадисън излезе. Лъхна го горещ пустинен вятър. Той се вгледа в огромната черна крепост, след което усети, че го бутат напред.

— Чакайте малко — каза той. — Дошъл съм, за да се видя с главния помощник на Ломбар Хист, а не да посетя войскови преглед. Кое е това място?

Снелц отвърна:

— Трябва да сте нов в Апарата, за да не знаете, че това е Спитеос. Откъде сте?

— Земята — отвърна Мадисън.

— Земята? — възкликна Снелц. — Искате да кажете Блито-3?

— Така я наричат тук. Правилното й име е Земя.

— Хммм — каза Снелц.

Стигнаха до столовата и Снелц поръча Тап за всички. След като проми пустинния пясък в гърлото си, той каза:

— Случайно на Земята да сте попадали на един офицер на име Джетеро Хелър?

— О, да — отвърна Мадисън. — Той е един от най-добрите ми приятели.

— Хммм — каза Снелц. — Как е той?

— О, чудесно, чудесно — отвърна Мадисън.

— Той не се върна с вас на Волтар, нали? — попита Снелц.

— Не, страхувам се, че нямах това удоволствие — отвърна Мадисън.

— Значи познавате дамата му — каза Снелц.

— О, да — рече Мадисън, — тя е чудесна жена.

— Как изглежда тя? — попита Снелц. — Само, за да съм сигурен, че говорим за един и същи човек.

— О, превъзходно, превъзходно — отвърна Мадисън.

— Много красива.

— Но честно да ви призная — каза Снелц, — не ви ли се стори, че тя е малко ниска за него? Искам да кажа момиче, което е само пет фута и два инча, когато — Хелър е шест фута и шест инча.

— О, винаги съм мислел, че дребният й ръст е една от най-очарователните й черти — отвърна Мадисън.

— Е, допийте си — каза Снелц, — след което ще ви заведа при главния помощник. — Снелц явно нямаше какво повече да си каже с Мадисън, което не беше странно, особено след като той разбра, че Мадисън лъже.

Мадисън плати питиетата, качиха се в един зипбус и скоро летяха през тунелите. Слязоха и тръгнаха към асансьора. Изкачиха се във високата кула, където беше главният чиновнически офис на Ломбар, Снелц бутна Мадисън вътре, след което разположи отряда си в коридора, за да го чакат.

Старият престъпник — главен помощник се намръщи на Мадисън:

— Зная, че имате генерално пълномощно. Вероятно си мислите, че щом сте се видели с мен, ще можете да се видите и с шефа…

— Не — прекъсна го Мадисън. — Всъщност аз исках да се видя с вас. Зная много добре, че главните помощници са всъщност тези, които ръководят нещата.

— Ей, вие сте първият, който казва това! Какво мога да направя за вас?

— Две неща. Тъй като в действителност Апаратът е разузнавателна служба, мога да предполагам, че имате много информация за хората. Така че най-напред искам да знам дали имате данни за издатели и редактори.

— Изнудване имате предвид. Вярно е, че имаме информатори по домовете и офисите им, но това е слаба работа. Години наред се опитваме да научим нещо наистина ценно за тях, но всичко, до което се добираме, са само домашни клюки. Много досадно нещо. Няма да намерите никакви порочни склонности.

— Въпреки това — каза Мадисън — искам всичко за всеки издател и редактор, както и за цялото им обкръжение.

Старият главен помощник сви рамене, повика друг чиновник и поведе Мадисън към главния компютър с данните.

Чиновникът започна да борави с него и не след дълго разполагаха с потоци разпечатки, които излизаха от компютъра.

След известно време дойде главният помощник.

— Напомняте ми за Грис. Той се промъкна тук един ден и изхаби всичката хартия на тази машина.

— Важно е — каза му Мадисън.

— Това е боклук — прекъсна го главният помощник. Вдигна края на ролката и прочете с преправен глас: „Тази сутрин Лейди Митин обвини съпруга си, че е глупав досадник, след като той се оплака, че главотръсът му не е разтърсващ.“ Разбирам, че с това ще се опитате да изнудвате благородника Митин, издател на „Волтариански преглед“!

Изведнъж Мадисън попадна на доклади на информатори, портиери и тем подобни, които бяха отбелязали посещенията му при издателите предишния ден. Да, Апаратът имаше доста голяма мрежа. Е, и той самият можеше да ръководи подобна мрежа: щеше да съблюдава дали подходящите измислени отчети се вкарват в системата.

Хартията най-накрая се натрупа в прекалено голямо количество: ролките трябваше да бъдат премествани два пъти.

— Надявам се, че това е всичко — каза старият главен помощник.

— Не, не е — отвърна Мадисън Има ли някъде на Волтар или из цялата Конфедерация истински психиатър?

Главният помощник поклати глава.

— А психолог? — попита Мадисън.

Главният помощник отново поклати глава.

— А психоаналитик? — попита Мадисън. — Нали разбирате за какво говоря? Някой, който се занимава с душевните болести.

— Душевни болести? — попита главният помощник. — Какъв смешен термин. С душевните истории не са свързани никакви бацили или вируси… Чакайте малко. Току-що си спомних нещо. Как беше първата дума, която използвахте?

— Психиатър.

— Аха, да! Когато се върна от Блито-3, оня побъркан доктор Кроуб през цялото време бръщолевеше за лекуването на „душевни болести“. Отказа да се върне в лабораторията си, защото вече бил тази смешна дума, която казахте. Той е долу, на първия етаж под партера.

— Кроуб? Мога ли да се видя с него?

— О, заповядайте — отвърна главният помощник. И той бързо написа заповедта за местоназначението.

Глава шеста

Доктор Кроуб лежеше на една мръсна операционна маса и очевидно беше леко замаян.

Останалата част от отряда на Снелц беше останала навън, за да пази количката с разпечатките, но двама от войниците, заедно със Снелц влизаха в стаите пред Мадисън.

Снелц ръгна Кроуб два пъти с жилеца и той се загърчи, премигвайки.

Миризмата на стаята беше за Мадисън като удар с бухалка. Стара засъхнала кръв и загнили парчета плът украсяваха пода и мебелите. Мадисън се вгледа в мръсния лекар.

И изведнъж Мадисън го позна. Твърде дълъг нос, с твърде дълги крайници и странно безформен. Това беше същият човек, когото Смит беше изпратил в офиса му и когото той беше изпратил пък в Психиатричната клиника „Белевю“ в Ню Йорк! Късметът му работеше!

— Ставай — нареди му Снелц. — Ще те предадем на този човек.

— Няма да тръгна — отвърна Кроуб. — Зает съм.

Като гледаше Кроуб в очите, у Мадисън се появи силно подозрение.

Някакъв изкривен асистент лекичко надникваше вътре. Мадисън го попита:

— С какво е толкова зает докторът?

Асистентът поклати глава:

— Вече не се правят никакви изроди: шефът се интересува от други неща. Вероятно говори за шишенцата и съдинките си. Работи върху тях от около седмица и точно вчера се просна на масата и сега е първият момент, в който помръдва оттогава.

— Покажете ми — каза Мадисън с внезапна искрица надежда.

Асистентът го поведе много навътре сред лабиринта от стаи и спря, за да посочи една лабораторна скамейка.

Мадисън се усмихна почти екзалтирано. Това беше повече, отколкото въобще се беше надявал. Имаше купчина кални семена. Имаше съд, в който да се събират гъбичките. Имаше ги колбите и мускалчетата. Доктор Кроуб произвеждаше киселината, необходима за ЛСД, а от нея и самото ЛСД!

Да, имаше стъклен съд с вместимост един галон, пълен с кристалчета, а до него съдове от по три галона, пълни с течност!

Мадисън беше заподозрял, че става въпрос точно за това, веднага, щом беше погледнал очите на Кроуб отблизо. Много психиатри и психолози увеличаваха доходите си като произвеждаха ЛСД в кухните си, след което го разпространяваха. А Кроуб беше произвел в такива огромни количества, че имаше достатъчно, за да събори един милиард човека: трябваше една сто хилядна част от микрограма, за да се постигне пълно летене.

— Съберете всичко това — нареди Мадисън на асистента. После се върна при Кроуб и го погледна. Човекът вероятно си беше свършил работата и го беше отпразнувал с проба на стоката си!

— Не се тревожи — обърна се Мадисън към него. — Ще вземем с нас цялото оборудване на кухнята ти, както и всичкото ЛСД.

— Вие го познавате? — попита Кроуб с внезапен интерес.

— О, да — отвърна Мадисън. — ЛСД е чудесно нещо. Не знам какво щях да правя без него. — Което си беше чиста лъжа: никога не го беше опитвал през целия си живот и никога нямаше да го и направи, нито пък някой от екипа му, тръгнали да ми говорят те за отравяне на водоеми! Онова беше нищо в сравнение с това, което можеше да направи Кроуб. Ако изсипеше цялото това количество ЛСД във водохранилищата, той можеше да спре дейността на цялата планета.

Асистентът се приближи отзад, като буташе ЛСД-то и всички съоръжения на една количка.

— Какво по дяволите е това? — попита Снелц. — Цялата крепост ли ще изнесете на количка?

Мадисън размаха пълномощното си пред лицето му. После накара асистента да избута количката навън в коридора.

Кроуб веднага стана и последва количката.

Снелц зяпна. Беше си мислил, че ще са необходими поне двама войника, които да накарат Кроуб да тръгне. Направи си експеримент. Започна сам да бута количката. Кроуб вървеше плътно до нея.

— Магнити — каза Снелц. — Трябва да има магнити.

Когато отново бяха в зоната за приземяване, Мадисън потръпна при мисълта да пусне мръсния Кроуб да се вози в Модел 99: той едва понасяше да стои до него — толкова непоносима беше вонята. Като използва отново пълномощното си, той заповяда да докарат една въздушна карета и натовари Кроуб в нея.

— По-добре да изпратя двама войника — каза Снелц, — само за да съм сигурен, че върви, накъдето искате, а разбира се и за да съм сигурен, че ще си получим колата обратно.

Мадисън сви рамене. Натовариха разпечатките, ЛСД-то, съоръженията за готвене и Кроуб в изхабената въздушна карета.

Снелц строи един младши сержант и един войник и те се качиха също там.

— Е, аз наистина ви благодаря — обърна се Мадисън към Снелц.

— Въобще няма за какво — отвърна Снелц. — Всеки приятел на Хелър е и мой приятел.

Докато излитаха, Мадисън се чудеше дали беше доловил сарказъм в гласа му. Е, това нямаше значение. Докато се возеше над пустинята, а въздушната карета летеше наблизо, Мадисън сякаш живееше в някаква своя собствена светлина.

Той не само че беше получил необходимите данни, но си беше намерил и истински психиатър, обучен в „Белевю“. А освен това имаше и една ужасно приятна изненада: галони ЛСД?

Той просто нямаше как да загуби!

Можеше да изпълнява дейността на „Американските психиатрични филиали“ и тук, на Волтар. Даже не беше необходимо да измисля каквото и да било! Всичко това беше прилагано и доказано напълно от много време. Земята просто се въртеше около това, точно в тази минута. Истинска перфектност!

Отделните стъпала го водеха право към Хелър! О, нямаше да е лесно и бързо! Но пък беше сигурно, че той ще успее.

У Мадисън се надигна чувство за власт.

Глава седма

Следващите няколко дни бяха изпълнени с трескава дейност за Мадисън. Една част от проекта му се припокриваше с другите и той беше едновременно навсякъде.

Първата му грижа беше да остави Кроуб в ръцете и на шестимата общи работници и те да го къпят и плакнат и пак къпят, докато започне да мирише по-малко зле. Беше ужасна работа.

След това го заведе на шивач и му направи гардероб от изискани, професионални дрехи, след което режисьорът започна да го вкарва във форма с много псувни и пот.

Четиримата репортери, които Мадисън беше вече ангажирал, изрязваха светски обяви и правеха един голям светски календар, който покриваше една цяла голяма стена.

Мадисън провери гардероба на петте момичета от цирка, допълни го и ги остави в ръцете на режисьора.

Зарадва Колбер в „Зипъти-Зип“ като купи няколко въздушни лимузини.

Отиде да види и Тийни и докато тя го зяпаше с широко отворени очи, й даде определени инструкции. Тя беше окуражена, че всичко в крайна сметка ще завърши със залавянето на Грис, и го послуша за всичко.

Мадисън откри Отдела за провокации към Апарата и ги изръси с няколко фалшиви, но на пръв поглед валидни лични пластинки.

Накара специалиста по електрониката да се захване на работа на горните етажи.

Даже успя да направи още един клип за Ломбар по „Вътрешен обзор“, за да го поддържа доволен. Този път със свой собствен екип, като използва случая, че имаше национален празник, Конфедерационния ден на задоволството, той направи предаване за това как Ломбар освещава ново гробище за загиналите във въстанието на Калабар. Мадисън обясни на стъписания менажер на „Вътрешен обзор“, че това е подходящо за такъв празник заради близките кадри на доволните усмивки на Ломбар, докато разглежда все още неизползваните надгробни плочи в един камион. На Ломбар обаче му се видя страхотно, когато Мадисън му обясни, че изгражда имиджа му със следното послание: „Не си играй с Хист, най-безпощадния и безмилостен човек в Конфедерацията.“

Когато изминаха десет дни и всичко вървеше добре, Мадисън пожела да се види с Тийни и трябваше да отлети от Джой сити за остров Рилакс. Флик съвсем тенденциозно беше оставил Кън у дома. Получиха пропуск, подпечатан от Тийни.

Понеже имаха малко повече опит този път, въобще не рискуваха да минат над върховете на планината и като летяха на малка височина, за малко да се блъснат отстрани в една пет хиляди футова смолисто черна скала, което доста изплаши Мадисън. Но когато се издигнаха високо над нея, те бяха възнаградени със смайващата красота на равнините и хълмовете.

Приземиха се пред един доста променен дворец. Очевидно новата целувка на Туу-Туу беше подействала като магия на Лорд Индау. Цялата обширна фасада беше почистена от мъха и блестеше с нова позлата, растителността около пътеките беше подрязана, а самите те бяха почистени, храстите — оформени, нито една ​съчка не загрозяваше терасата и дори камъните на настилката — здраво захванати с нов цимент, бяха престанали да се клатят. Персоналът, а вероятно някоя строителна компания, бяха направили чудеса с двореца.

Двама пазачи, които не помръдваха, облечени в блестящи сребърни униформи, стояха от двете страни на вратата. Управителят, но вече в съвсем подходящо облекло, излезе и се поклони на Мадисън.

— Нейно Височество е в третия музикален салон — каза той. — Последвайте ме, моля.

Понеже очакваше да види как на Тийни някой й свири нежна музика в синхрон с атмосферата и красотата на самото място, Мадисън малко се изненада, когато я намери гола до кръста, само по един син панталон с червени ивици отстрани и нищо друго. Държеше жилец в ръката си.

— Мадисън, — каза тя, без каквото и да било предисловие, — ти просто си нямаш представа колко са тъпи тия бибипци!

Мадисън въобще не разбираше за кого говори тя. Двамата бяха сами в залата. На всички стени имаше огледала, които размножаваха образите им, но макар и да изглеждаше, че в залата има по няколкостотин Мадисъновци и Тийнита, това не ги правеше по-малко единствени в този огромен и богато украсен салон.

— Гледай сега — каза Тийни и излая: — Хайк!

През една отдалечена врата влезе жена, облечена в благороднически дрехи. Със спокойни и грациозни стъпки и като се оглеждаше разсеяно около себе си, тя тръгна към един пиедестал, който беше вероятно нещо като сцена. В жената Мадисън разпозна една от камериерките на Тийни от Палас сити.

— Пуснете го! — извика Тийни.

През една друга врата почти мигновено в залата се втурна мъж в офицерска униформа. Той забеляза жената. Хукна към нея.

Разкъса дрехата й. Събори я на земята. Издърпа я на сцената. Като я притискаше с един крак, за да не може да избяга, той почти разкъса и собствените си дрехи. Скочи върху нея и тъкмо щеше да й разтвори краката, когато Тийни скочи към него с вик.

— Не, не, НЕ! — извика тя и го ръгна с жилеца по задника.

Това не го спря. Нито за миг. Тийни го сграбчи за косата и се опита да го издърпа назад.

Втурнаха се двама сержанти, които помогнаха на Тийни. Измъкнаха мъжа от камериерката, вдигнаха го от нея и го задържаха така.

— Мадисън, това е третият бибипан път, в който го прави грешно! Един след друг!

— Тийни, той може би не разбира какво трябва да направи.

— О, много добре разбира — изръмжа тя, като го ръгна с жилеца в корема. — От него се иска да се приближи до нея, да й се поклони, после да коленичи и да й целуне ръка, след което да я помоли да й прави компания за една разходка в парка. И СЛЕД всичко това би трябвало да й направи неприлично предложение. Но те знаят бибипски добре, че след предложението ги изпращаме обратно в бараките, та заради това използват уроците като възможност да ме забаламосат и да се доберат до нещичко, преди да успея да ги спра.

— Тийни, — каза Мадисън, като гледаше навития офицер, — не бих се осмелил да те съветвам, но някога хрумвало ли ти е, че ако наистина му позволиш да заведе някое момиче до спалнята и да го направят, АКО прави всичко останало както трябва, може и да се върне към стандартната процедура? Това се нарича „награда“ в зоопсихологията. Знам го, защото го учих в колежа.

— Нищо не си разбрал — каза Тийни. — Това им е проблемът. Държат се като глутница зверове! Петстотин бибипани благородника, бибипка му. Те са просто петстотин бибипани животни!

— Мисля, че дори бащите и дядовците им са били водени при кралицата с електрически нашийници — каза Мадисън. — Струва ми се, че може протоколът да изисква от тях да се държат по този начин.

Тийни се замисли. Изпрати да повикат управителя Спърт. Той пристигна тичайки, напълно преоблечен, след като вече бяха отключили шкафовете. Спря с подрънкване на всичките си служебни символи и направи дълбок поклон.

Тийни го издърпа встрани и двамата си заговориха тихичко.

Скоро тя се върна.

— За бога, Мадисън, ти си прав. Липсващото звено не е била зоопсихологията — на кой ли би му липсвала пък тя, а действащите Кралски разпоредби! Кралица Хора искала да я бият, разсъбличат и изнасилват!

Управителят Спърт скоро се върна с един чиновник в черни дрехи и трима лакея, които носеха една маса и разни други работи. Подредиха ги.

С тяхна помощ Тийни оформи документ, с който променяше предишните Кралски разпоредби. С изискан жест чиновникът й подаде Кралския печат на Флистен — инкрустиран смарагд с тегло два фунта — и Тийни подпечата и подписа документа.

— Няма никакъв смисъл да продължавам да ги обучавам, докато глашатаите не го разнесат из целия остров, за да стане законен. — Тя стана, една камериерка й наметна една пелерина и Мадисън я последва навън на терасата.

Тийни седна на една балюстрада и се вторачи в равнината пред себе си. Един лакей й подаде сребърен поднос, върху който имаше една дъвка, поклони се и се оттегли.

Тийни подъвка известно време и когато вече можеше да направи балонче, спука едно.

— Тая кралска работа е много коварна, Мадисън. Можеш да получиш каквото си искаш, стига да предприемаш подходящите законови действия. Но аз се уча.

— Това наистина е едно великолепно място — каза Мадисън. — Птичките пеят, а въздухът е като парфюм. Наистина напредват с оправянето на двореца и околностите му.

— О, хората от строителната компания слагат в ред контролните табла и машините. Два въздушни камиона правят ежедневни курсове. Имам проблеми със селата: продължават да организират празненства с танци, за да ме посрещат. Главната спирачка обаче е в Търговското градче: никога не са чували за някои от тези уреди за измъчване и трябва да даваме поръчка за ръчна изработка. Как вървят нещата с гласността?

— Искаш да кажеш връзките с обществеността. Мисля, че ще имам много работа през следващите две-три седмици.

Тийни въздъхна.

— Мисля, че ще трябва да се примиря с това. След колко време мислиш, че ще мога да пипна Грис в свои ръце?

— Два или три месеца — отвърна Мадисън.

Тя го погледна гневно.

— Ама ти наистина си бавен! Добре, не си дошъл тук, за да разглеждаш забележителност. Какво искаш този път?

— Исках само твоето разрешение да изпратя един екип с камери вътре, както и да получа няколко празни пропуска. Искам да направя един малък пътеводител.

Тя сви рамене. А после каза:

— Докато се занимавате с това, кажи на оператора си да направи няколко кадъра и с онзи зандан. Искам да има нещо, което да ти напомня, в случай че решиш да не си свършиш работата. Ако искаш го наречи зоопсихология. — И тя спука една балонче в лицето му, за да подсили думите си.

Глава осма

Една седмица по-късно Мадисън събра персонала си.

— Мисля, че вече сме напълно готови — започна той. — Искам само да ви кажа, че ако някой направи фал, ще бъде подложен на едно от две наказания, или пък и на двете. Той или тя ще бъде накаран да вземе доза ЛСД, а ако провинението е особено голямо, нарушителят ще бъде накаран да мине през психиатрично лечение. Разбрано?

Всички потрепериха. Трябва да е много лошо нещо, щом шефът, който е прословут убиец, изглежда толкова сериозен, докато говори за него. Разтрепераха се, пребледняха под новопридобития си тен и казаха, че са разбрали.

— Добре — завърши Мадисън. — Да задействаме машината!

Петте момичета от цирка се втурнаха, облечени като благородни дами.

Излетяха пет въздушни лимузини и се насочиха към пет различни светски мероприятия.

Пет фалшиви лични пластинки, на които пишеше, че те без никакво съмнение са благородни дами от далечни планети на Конфедерацията, им осигуриха вход в различни имения и бални зали.

Войната на връзките с обществеността беше вече в ход.

Всички бяха получили конкретни нареждания. Всички се бяха упражнявали дни наред. Трябваше да се омесват с гостите и при всяка възможност да отварят дума за чудесния нов лекар, дошъл от планета с много напреднала цивилизация, наречена Земя, който е измислил едно превъзходно нещо, наречено психиатрия. И няма да повярвате! В основата на всяко душевно разстройство бил сексът! Невероятно! Но лекувал стотици хора. Това било най-новото откритие, последна мода.

Ден след ден, на дузини, а после и стотици срещи по соарета, балове и домове кампанията по разнасяне на клюката вървя.

Двамата имитатори на офицери, но сега преоблечени в сериозни дрехи на учени, вървяха след момичетата от цирка, дълбокомислено и убедено потвърждаваха слуховете, а след това носеха на Мадисън обратната информация.

Мадисън наблюдаваше кампанията нервно, като имаше пред очите си очакващия го зандан.

Много малко хора даже на Земята си даваха сметка, че психиатрията и психологията са рожби на връзките с обществеността и нямат никакво друго съдържание.

Фройдовата теория, че всичко е секс, останала неприемана и пренебрегвана, докато той не се обвързал с една Нюйоркска рекламна агенция. Рекламните агенти започнали да налагат идеята и до ден-днешен сексът доминираше в цялата Земна рекламна дейност. Връзките на психоанализата с обществеността бяха толкова добри, че засенчваха факта, че една трета от пациентите извършваха самоубийство през първите три месеца от лечението. Освен това нямаше регистрирани случаи на излекувани.

Мадисън следваше общия начин на действие, прилаган много успешно от психиатрията. Даже разполагаше и с готово ЛСД, ключ към успеха на психиатрията, който й беше позволил да завербува не кой да е, а шефа на най-голямото списание в Америка, да го пристрасти и направи привърженик на каузата на психиатрията. Луус от списанието „Слайм“ беше станал по този начин първи защитник на психиатрията и ЛСД-то, както и неуморен противник на всяка друга технология, която с появяването си можеше да представлява заплаха за психиатрията.

Мадисън си каза една молитва, когато след десет дни беше обявено, че известният психиатър ще изнесе лекция пред много отбрано общество.

Беше приготвена една аудитория на 80-ия етаж. На покрива започнаха да пристигат лимузина след лимузина. Местата започнаха да се запълват. Мадисън започна да диша по-свободно, докато наблюдаваше залата през една дупчица.

Доктор Кроуб излезе на подиума и започна да говори за работата на Зигмунд Фройд в областта на секса. Под яката на работното му сако имаше скрит електрически нашийник, в случай че се отклонеше от предварително подготвената му реч. Речта беше добра. А и как иначе: беше взета директно от Фройд, защото за голямо свое задоволство Мадисън беше открил в стария офис на Солтан Грис пълните му преведени съчинения.

Кроуб продължаваше да говори. В ухото му имаше малко микрофонче, чрез което можеше да му се подскаже, ако забравеше някоя част от речта си. Въздухът се изпълни с то-та, аз-ове и цензори. След което Кроуб заговори за по-пикантната част: ако съпругите не били сексуално задоволявани от съпрузите си, можело да се образува потискане. Цензорът бил само тънко було в най-добрия случай и с малко предизвикателство ужасните лудости, които дремели под него, можели да избухнат и да направят какви ли не ужасии. Всеки имал потиснати неща. Това зависело изцяло от състоянието на сексуална задоволеност.

Лекцията беше посрещната с бурни аплодисменти. Но това не беше изненадващо. Повечето от присъстващите бяха съпруги на издатели и редактори.

След това доктор Кроуб каза, както беше инструктиран, че като специално показно ще направи психоаналитични интервюта с няколко човека същия следобед.

Събра пет.

Те бяха отведени в стая, обзаведена като болнична. Двамата актьори, сега преоблечени като медицински персонал, премериха пулса им, претеглиха ги и извършиха всички останали банални неща. Но освен това провериха гърлата им с медицински лъжички, на които имаше по една малка доза ЛСД.

Мадисън не смееше да диша. Лейди Артрит Стафи беше една от петте. Тя беше съпруга на издателя на най-големия вестник на Волтар „Дейли Спийкър“, където Мадисън беше отблъснат за първи път толкова брутално.

Мадисън не се виждаше, но пък той гледаше всичко на монитори и наблюдаваше как петте ги придружават до стаите за интервюта.

Лейди Артрит Стафи, която беше доста по-млада от съпруга си, беше въведена в първата стая, в която преди време бяха влезли Мадисън и Флик и бяха включили черния прозорец.

Жертвеният олтар беше покрит с кадифена покривка. Стаята изглеждаше като съвсем обикновена. Под изисканите напътствия на помощника от медицинския персонал и с помощта на една от престъпничките-проститутки, сега преоблечена като медицинска сестра, младата дама легна върху каменния блок.

Другите жени бяха отведени в други стаи, но с подобно оборудване.

Доктор Кроуб влезе в стаята на лейди Артрит Стафи. Нашийникът му беше с дистанционно управление. Той знаеше много добре какво ще се случи, ако не каже наизустените си думи.

— Сега се съсредоточете — каза доктор Кроуб. — Както си лежите, просто минете мислено през всички кавги, които сте имали със съпруга ви. По този начин ще проникнем през булото на подсъзнанието ви. Ако успеем да минем и покрай цензора, даже ще можем да разберем какво потискате. А по този начин ще премахнем всякаква латентна невроза или лудост. Ще се върна след малко.

Сестрата остана като се усмихваше окуражително.

Кроуб мина през всички останали стаи и направи същото.

Мадисън погледна часовника си. ЛСД-то щеше да започне истински да действа след около час.

Доктор Кроуб продължаваше да обикаля и да казва отново на всяка една от жените да мисли задълбочено за проблемите със съпруга си.

Часът измина.

Лейди Артрит Стафи каза на сестрата:

— От цялото това мислене малко ми се завива свят. Сърцето ми сякаш започва да бие по-бързо, когато се замисля за ужасните караници, които сме имали.

Това беше сигналът. Мадисън гледаше монитора съвсем отблизо, за да е сигурен, че субективната фаза при всяка от жените е достигната. Той посочи нещо на специалиста по електрониката до себе си и даде знак. Копчето бе натиснато.

При всяко летене, причинено от ЛСД, са важни две неща: първото е нагласата или състоянието на духа, в което се намира човек; второто е обстановката — къде се намира човек по време на летенето.

Лекцията и насоките към жените да мислят за караниците със съпрузите си бяха създали нагласата, а сега беше време да се пусне в ход и действието на обстановката.

Във всички столове се появи по един дявол!

Прозорецът се освети и дяволите хвърлиха една девица в огнената паст. На мястото на лейди Артрит сякаш имаше друго тяло и един дявол връхлетя върху него с нож в ръка.

ЛЕЙДИ АРТРИТ ИЗПИЩЯ!

Жената в съседната стая в подходящия момент беше нападната от глутница виещи зверове, които иначе тя гледаше през прозорец, зад който се простираше джунгла. Освирепели зъбари нападнаха третата жена, докато тя потъваше към дъното на едно поглъщащо я море. Изчислено идеално по време с действието на ЛСД-то, четвъртата жена я убиваха прилепи с ками в ноктите си, а пещерата, в която ставаше всичко това ехтеше от писъците им. В петата стая каютата в космическия кораб беше нападната от въздушни пирати от някаква ужасна планета, които разкъсваха едно уголемено тяло парченце по парченце.

Писъците на другите жени не бяха по-слаби от тези на лейди Артрит Стафи.

Постепенно илюзиите замряха и жените бяха оставени да полетят малко. При подобно начало пътешествията им трябва да са били доста странни, но те просто си лежаха, без да протестират, въртящи се във времето и пространството съвсем объркани и без какъвто и да било здрав разум, с който да се противопоставят на нереалността на всичко това.

Когато няколко часа по-късно действието на наркотика вече отмираше, Кроуб се върна при тях.

— Виждам — каза той, — че проникнахме през цензора. Сега вече можем да разберем какво е задържането. Вашият случай, ако трябва да бъда съвсем откровен, е много сериозен. Няма никакъв друг лек, освен да се любите с някой красив млад мъж. — Това беше стандартният психиатричен лек.

— О — потръпна лейди Артрит, — това ще съсипе репутацията ми.

Кроуб даже го бяха научили да се усмихва, особено като му се помогнеше малко с нашийника.

— Не толкова, колкото ако внезапно полудеете заради семейните си конфликти. Това би било фатално. А в моето предложение няма никакъв риск. Имаме частен санаториум, където можете да отидете, и единственото, което трябва да кажете, е, че отивате малко до си починете.

— Болница? — възкликна лейди Стафи.

— Съвсем не — отвърна Кроуб. Той разтвори един албум и й подаде няколко снимки от остров Рилакс. Вярно, че бяха снимки, а не подвижни кадри, но бяха на едни от най-красивите гледки. Бяха потопени в парфюм и на всяка от тях по един офицер разговаряше с по някоя дама.

Обърканите сетива на лейди Стафи се поуспокоиха при вида на гледките. Освен това тя бе все още в силната хватка на ЛСД-то, където жертвата е в много неуравновесено състояние.

— Колко прекрасно — каза задъхано тя. — И освен това ще излекува ужасното ми подсъзнателно задържане?

— Абсолютно — отвърна добре обученият Кроуб. — Ситуацията ви е съвсем спешна. Ясно е, че имате нужда от най-добрата професионална помощ. Ще го пазим в абсолютна тайна, че сте потенциално луда. Ето билета ви за въздушната карета утре сутрин. Бъдете точна.

След като Кроуб беше казал същото й на останалите жени, Мадисън направи една бърза калкулация. Ако вземаха по пет на ден, щяха да са необходими петдесет дни, за да бъдат завербувани всички съпруги на издателите на седемдесет и петте най-големи новинарски вериги. А всъщност той се беше приготвил да поема по десет на ден. Реши, че ще приложи малко натиск и ще ускори нещата.

Ухили се.

Вече почти виждаше големите заглавия за Хелър-Уистър!