Победа на злото

Глава първа

Беше последната седмица на август в Ню Йорк. Времето беше топло, даже горещо, но по живописната тераса на апартамента духаше хладен вечерен ветрец, който караше листата на храстите да шумолят.

Графиня Крек седеше в едно градинско кресло, галеше мистър Калико и наблюдаваше под чадъра на масата как Джетеро Хелър попълва последните данни в дневника си на военен инженер.

— Джетеро — обърна се тя към него, — знаеш ли датата?

— Тъкмо щях да те питам — отвърна той като вдигна поглед и задържа замислено химикала пред носа си. — Вторник ли беше или сряда, когато ме освободиха напълно от армията?

— Не говоря за това, скъпи — каза графиня Крек. — Остават точно три дни до края на периода, който ти каза, че ще е необходим на бойните кораби да пристигнат на Земята, ако тръгнат същия ден, в който ти изведе Императора от Палас сити.

— Беше сряда — каза Джетеро и бързо нанесе нещо в дневника си.

— Корабите може да не са тръгнали същата нощ — продължи графинята, — но е възможно да са потеглили в рамките на следващите двайсет и четири часа.

— На приема на новия кмет ли беше, когато Бери ми съобщи новината за обезвреждането на последната рафинерия? Или пък беше на партито за годежа?

Графиня Крек въздъхна. Какво изпитание се беше оказало това парти! Мадисън Скуеър Гардън, три оркестъра плюс един симфоничен, пет реда хористи от шоутата на Бродуей. А въпреки инструкциите на Джетеро, Бейб Корлеоне беше пристъпила до микрофона и беше казала:

— Дами и господа, за мен е удоволствие да ви представя главното събитие днес: моят син Джером Терънс Корлеоне ще се сгоди и ожени не за кой да е, а за графиня Крек. Как ви се струва?

А след това, когато оркестрите свиреха и хилядите гости танцуваха, Мами Буумп, която беше пристигнала от Атлантик сити, й беше казала:

— Тя наистина побърка службите за разследване с твоя моряк. Почти всеки делегат на Обединените нации го познаваше от Грейшъс Палмс като някакъв мистериозен принц, след което откриха, че той наистина е син на Роксентър, което беше добре, но когато тя преди малко обяви годежа ви по микрофона, всички бяха напълно объркани. Обърнаха се към престолонаследника на Саудитски Йемен, като си мислеха, че аз мога да хвърля някаква светлина по въпроса, и аз добре ги оправих. Явно е, че Роксентър е бил тайно женен за Бейб Корлеоне. Това зарадва всички. Обичам да поддържам в ред родословните въпроси.

Това не беше единственият родословен въпрос, който беше изяснен. Джетеро беше накарал професор Стринджър да поправи родословното дърво на Бейб Корлеоне и да сложи в началото му принц Кавкалсия. Бейб се хвана на въдицата и щеше да бъде убедена и без големия албум с доказателства, който той беше направил за нея, и който проследяваше потомците на бегълците от Манко през Атлантис, до Кавказ и накрая до Аоста в Алпите, откъдето беше Бейб. А и освен това беше вярно, че тя имаше същата кръвна група, малко по-различна от обичайните групи на Земята, като тази на Крек, която беше от Манко. Джетеро беше дал на Бейб тиарата със символите на Манко, която беше направил в „Тифани“, и Бейб я беше носила навсякъде пред публика оттогава. Това беше една от причините, поради която в пресата постоянно я наричаха „Кралица Бейб“.

Но онова, което тревожеше графиня Крек бяха телевизионните камери и екипи. При цялото внимание, което получаваха, ако Ломбар Хист имаше и един агент на Земята, за него нямаше да бъде никак трудно да намери Джетеро. И през всички седмици след последното й пристигане в Ню Йорк, тя имаше все по-силното чувство, че ще им бъде нанесен удар и то силен.

— Е — каза Джетеро. — Мисля, че сега всичко последно е попълнено. Бейб ще говори пред Обединените нации другата седмица и ще ги накара да забранят ядрените бомби. През есенната си сесия парламентът отново ще обяви наркотиците за незаконни и ще свали печалбата от сцената. Ситуацията с горивото е решена и постепенно ще утихне. Атмосферата се пречиства, а съоръженията са стабилни. Доста работа беше, докато се почисти тази планета, но мисля, че напреднахме много.

— Не ми харесва — каза графиня Крек.

— Какво? Планетата е много хубава. Малко е тъпо заради измислените психиатрия и психология, но сега, когато интересите на Роксентър не са замесени, за да ги организира и финансира при поддържането на лошото състояние на хората, дори това може да се оправи някой ден.

— Нямах предвид, че не ми харесва планетата — каза графиня Крек. — Не ми харесва ситуацията. Ние сме съвсем открита мишена.

— Е, трябва да кажа — прекъсна я Хелър, — че ти си една много красива мишена. Ти не мислиш ли така, мистър Калико?

Графиня Крек тъкмо си пое дъх, за да му каже, че й се ще да има железните му нерви, когато Балмор, икономът, дойде на терасата.

— Сър, — каза той, — онзи специален телефон в кабинета ви звъни постоянно. Знам, че ми казахте да не го вдигам, но ми се струва, сър, че трябва да му се обърне внимание.

Глава втора

На видеотелефона беше Фахт бей. Изглеждаше много възбуден. Обаждаше се от турската база.

— Сър, — каза той, — мисля, че е по-добре да дойдете тук веднага.

— Какво има? — попита го Хелър. — Да не би състоянието на пациента на Прахд да се е влошило?

— Не, Прахд казва, че няма промяна. За друго става въпрос. Получих няколко вести от къщи и мисля, че е по-добре да дойдете веднага тук и сам да направите разпита.

Хелър погледна потното му лице. Императорът не беше мъртъв. Беше твърде рано, за да се е върнал от Волтар дори някой от най-бързите кораби. Очевидно Фахт бей не искаше да обсъжда въпроса по видеотелефона, защото другите членове на базата можеха да подслушват.

— Добре — каза Хелър. — Чакай ме.

Той се върна на терасата.

— Скъпа, — обърна се той към графиня Крек, — ще взема един „Боинг“ за Турция.

— Знаех си! — каза графиня Крек. — Нещо се е случило.

— Нищо не се е случило. Просто Фахт бей иска да отида там, за да ми каже нещо.

— Ще си събера багажа. Идвам с теб.

— За мен ще бъде удоволствие — отвърна Хелър.

Малко след изгрев-слънце Хелър, графиня Крек и мистър Калико слязоха в Афийон, Турция, от самолета на Въздушните сили и се качиха в чакащия ги „Даймлер-Бенц“.

След като остави графинята и котарака във вилата, Хелър скоро след това седна пред бюрото на Фахт бей в офиса му.

— Слава Богу, че дойде — каза Фахт бей. — Мисля, че ще имаме неприятности. — И той подаде на Хелър официална телеграма от Генералния щаб на Апарата.

— От „Бликсо“ е — каза Фахт бей. — Той пристигна снощи.

— Но корабът трябва да е потеглил два дни, преди да се обадя на Волтар — каза Хелър. — Нищо не се беше случило там до момента, в който „Бликсо“ е потеглил. Освен това този кораб не би взел никакви пътници. Той е товароносач.

Е, Грис е имал куриери, които са пътували с „Бликсо“. Двама педераси, които се сменяли. Този тук е Одур: затворихме го в една килия за задържане и е изплашен до смърт. Носеше това съобщение за Грис: по време, когато никой на Волтар и не подозира, че Грис вече не е тук. По-добре направо го прочети.

Хелър въздъхна. Една официална заповед с искане за информация не беше нещо, за което си струва да се притесняваш. Той я прочете:

Хелър прелисти и зачете следващата страница:

— Е — каза Хелър, — ти задържаш пристигащите товароносачи, но сега, понеже не е изминало достатъчно време, за да разбере той, че те няма да се върнат, вероятно още не знае за липсата на някоя доставка. Това планиране…

— По-добре поговорете с човека, когото държим в съседната стая, сър — прекъсна го Фахт бей и натисна един бутон.

Двама от охраната вкараха капитан Болц. Косматите му гърди се надигаха от възмущение.

— Болц, — обърна се към него Фахт бей, — това е кралски офицер Джетеро Хелър, военен инженер от Флота, който действа по свое собствено усмотрение, тоест официално. Добре е да му кажеш това, което каза и на нас.

— Много Неща имам да кажа! — изръмжа Болц. — Зная, че като проклет Кралски офицер, можете да ме унищожите, но ще си кажа каквото имам така или иначе! Идвам тук невинен като девица, върша си работата на капитан на товароносач към Апарата, движа се два дни по-бързо заради доброто управление на кораба и какво намирам? Цялата база с отличителните знаци на Флота? Заповед, която поставя кораба ми под задържане! Мисля, че всички сте полудели напълно!

— Много е възможно — отвърна Хелър, — и аз съжалявам за всичките неприятности. А сега ми кажете каква информация сте имали.

Болц позагуби малко от решителността си. Той погледна надолу към големите си крака и ги размърда стеснително.

— Ами, тия приятелчета тук знаят много добре, че превозвах контрабандно уиски и вероятно са ви казали. Един капитан, на когото никога не плащат, трябва да вади някакви пари все пак…

— Информацията — каза Хелър неотстъпно.

— Добре де, като качих уискито на борда, нямах място за товар от амфетамините на „Ай Джи Барбън“ и ги оставих в един склад тук.

— И когато пристигна на Волтар някой забеляза това? — попита го Хелър.

— Ами, амфетамините бяха в описа на товара — каза Болц, — но ги нямаше на борда. Зная, че Хист винаги проверява доставките на наркотици дали отговарят на описите, защото винаги когато се опитам да скрия малко товар, той идва лично и започва да крещи.

— Значи вече е имало прекратяване на доставките — каза Хелър, като погледна отново към нареждането на Генералния щаб на Апарата. — Сега ми доведете хомосексуалиста.

Фахт бей го поведе надолу през тунелите и най-сетне стигнаха до килията за задържане.

Вътре седеше Оу Диър, а красивото му, гримирано лице беше обляно в сълзи. Той разпозна по снимките във волтарианската преса от предишната година Джетеро Хелър.

— Оу — изхлипа той, — кралски офицер. Имам една молба, преди да ме убиете: отнесете магическата пощенска картичка обратно, за да не убият майка ми.

— Никой няма да те убива — прекъсна го Хелър с нотка на отвращение. — Единственото, което искам от теб, е всякаква информация, която имаш от Грис.

— Къде е Грис?

— Очевидно е мъртъв — отвърна Хелър.

— Наистина ли? — възкликна Оу Диър. — О, каква направо страхотна новина! Нямам търпение да кажа на Туу-Туу! Ще направим парти, за да го отпразнуваме! Аз ще купя панделките…

— Информацията — прекъсна го Хелър.

— Че съобщението от Генералния щаб беше много спешно — каза Оу Диър, — че трябваше да държа Грис на крак денонощно, за да изпълни заповедта и че трябваше да се върна с нея.

Фахт бей се обърна към Хелър:

— Това означава поне три месеца, докато нападнат. Шест седмици обратен път, шест седмици за флотата на Апарата за нахлуване да дойде дотук. Прибави времето, което им е необходимо, за да се съберат и натоварят.

Хелър попита Оу Диър:

— Това ли е всичко, което знаеш?

— Имаше съобщение, в което убеждаваха Грис, че той ще е следващият шеф на Апарата, само, при условие че доставката на наркотици не спре.

— Повишение? — възкликна Хелър. — Но нали Хист е шеф на Апарата?

— Ами планът е Хист да се придвижва нагоре към императорския трон. По всяко време. Това е всичко, което знаех, кълна се.

Твърде силно трепереше от страх, за да не му се повярва.

Когато си тръгваше, Хелър видя графиня Крек в края на коридора. Тя тъкмо излизаше от килията, в която все още беше затворен Утанч-полковник Гейлов.

— Скъпа, — каза й Хелър, — твоята женска интуиция май е била права. Апаратът е привел към действие плана си за използването на собствените си сили, за да смаже тази планета. Хист съвсем се е побъркал.

— Значи трябва веднага да се махаме от нея — каза графинята. — Ние и ти знаеш кой още не бива да сме тук, когато те я взривят.

— И да прахосам целия си едногодишен труд? — попита Хелър. — Планетата е хубава.

— Въпрос на вкус — отвърна графинята. — Психология, психиатрия, какви ли не невероятни перверзни и едно население, което дори не надига глас, когато някой ненормалник като Роксентър го управлява. Не си струва да бъде спасена, Джетеро. Давай по-добре да се махаме.

— Имаме още време — каза Фахт бей. — Ще им трябват повече от три месеца, за да дойдат и да нападнат планетата.

Хелър поклати глава.

— Ти преди колко време спря първия товароносач?

— О, оттогава трябва да са минали към четири седмици вече — отвърна Фахт бей.

Значи ще знаят със сигурност след две седмици, че не се е върнал. Само че Болц е този, който е стартирал всичко. Нямаш три месеца. Може да нямаш даже пет дни.

— Какво ще правим? — попита Фахт бей. — Когато разберат, че сме спрели доставката на наркотици, ще ни избият до един и веднага ще осъществят нахлуването. Няма да има за какво да се захванем, дори ако ни пропуснат.

— Спокойно, спокойно — каза Хелър. — Признавам, че това си е голям проблем. Трябва да направим така, че на всяка цена пациентът на Прахд да е на сигурно място, трябва да преместим тази база, както и да спасим планетата.

— Какво? — попита графиня Крек. — Ще се опиташ да се противопоставиш на цялата военна мощ на Апарата? Моля те, Джетеро, моля те. Не се опитвай да спасяваш тази планета.

— Ще измисля нещо — каза Хелър. — И искам да е ясно: каквото и да стане, ще положа максимални усилия да спася тази планета.

— Оу — възкликна графиня Крек с отчаян глас като гледаше твърдото изражение върху лицето на Хелър.

Никой от тях не знаеше, че преценката на нито един от тях не е вярна. Като му оставаха само четири дни до пристигането, един батальон на смъртта към Апарата приближаваше Земята с нареждането да открие всяко враждебно влияние в базата и да го разруши. В онзи момент това включваше всеки волтарианец на Земята, с изключение само на „Бликсо“, екипажа му, капитан Болц и Оу Диър. Това не беше пълно нахлуване все още, но можеше да означава подготовка за масово избиване. Ломбар щеше да полудее за отмъщение срещу планетата, която е застанала на пътя на амбициите му.

Крилете на смъртта плющяха над Земята.

Глава трета

В хладината на двора на вилата Джетеро Хелър крачеше напред-назад. Тъжното му настроение не се съчетаваше с песента на фонтана.

Четири седмици графиня Крек беше ходила по петите му, за да го накара да се замисли сериозно за положението им, но не беше успяла да пробие поведението му на човек, който не взема неприятностите много насериозно. Тя постепенно се учеше на това да живее с личност като неговата: със заплахата като постоянен спътник, един военен инженер се радваше на живота, когато можеше да намали заплахите, които му изглеждат маловажни. Но щом веднъж решеше, че трябва да се направи нещо по отношение на дадена ситуация, решимостта му да се справи с нея можеше да предизвика страхопочитание.

Крек си мислеше, че той просто ще свие рамене и ще остави планетата на собствената й съдба. Безгрижното му отношение не се пренасяше във внезапно въз-; никналите задачи.

Тя седеше на ръба на фонтана, като се надяваше, че той всеки момент ще се обърне и ще каже:

— Права си. Идва ни твърде много. Просто ще сложим Императора в кораба и ще заминем на някое място, за което никой не е чувал.

Той наистина се обърна. Но не каза това, а:

— Какво знаем за принц Мортиай?

Графинята я полазиха студени тръпки. Калабар се гърчеше в локвите на истинска кървава война. Онова, за което той си мислеше беше даже още по-зле! Тя обаче каза с овладян и спокоен глас:

— Нищо добро, страхувам се!

— Добро, лошо — какво значение има това? — попита Хелър. — Аз искам информация:

Той питаше нея, защото наскоро тя го беше забавлявала с някои извадки от кралската история, които беше прочела в книгите, оставени от Грис в килията й по времето, когато я беше задържал. Изведнъж пред нея се изправи възможност да го разубеди по отношение на някой налудничав проект, който щеше да завърши с унищожението им. Той нямаше да й повярва, освен ако не го видеше напечатано със собствените си очи.

— Почакай ме тук — каза му тя. — Ей сега ще донеса книгите.

Тя се върна след няколко минути с последната добавка към „Пълната история“, която успя да намери. Информацията беше само отпреди една година. Графинята разлисти страниците. Намери мястото и го показа на Хелър, докато четеше на глас:

— Така че, както виждаш Джетеро — каза графиня Крек, когато спря да чете, — ако възнамеряваш да отнесеш Негово Превъзходителство на Калабар и се присъединиш към бунтовническите сили, ти ще подпишеш съдбата му. Мортиай просто ще го убие.

— Мортиай не е побъркан — отвърна Хелър.

— Ще бъде, докато стигнем там — каза графинята. — Той вече няма право да наследява трона. Както чухме на Волтар всички въоръжени сили на Апарата са мобилизирани в обща атака, за да го затрият.

Хелър не й отговори. Вместо това отиде да види капитан Болц, който си седеше в кораба, силно охраняван.

Болц вдигна поглед при появата на Хелър.

— Няма смисъл да ми говорите — каза той. — Няма да се присъединя към бибипания Флот, нито моят екипаж. Ние сме разумни хора. Принадлежим към Апарата и ще си останем там!

— Сигурен съм — прекъсна го Хелър, — че при, цялата контрабанда го намирате много доходоносен. Но аз не ви моля да се присъедините. Единственото, което искам от теб, е да занесеш един товар на Волтар.

— КАКВО? — възкликна Болц. — Значи целият разговор за никакви наркотици повече, е отишъл на вятъра.

— Ще минат няколко дни, докато си получиш товара от Ню Йорк, така че ако обещаеш да стоиш мирен и да не създаваш неприятности, ще можеш да си отидеш у дома с него и няма да имаш никакви неприятности.

— Това е справедливо — каза Болц.

Хелър незабавно отиде в офиса на Фахт бей. Поръча междуградски разговор с президента на „Ай Джи Барбън“ и човек можеше почти да види потта да се излива от телефонната слушалка, когато той разбра с кого говори.

— Сега ме слушайте внимателно — каза Хелър. — Искам да ми направите един тон таблетки. Ще се състоят от 50% антихистамин и 50% метадон. Ще бъдат оформени, опаковани и обозначени като амфетамини и ще ги доставите до четири дни на летището в Афийон в Турция.

— Един тон?

— Точно така — отвърна Хелър. — Погрижете се за това.

Той знаеше от изследванията си, че антихистаминът предизвиква подобна реакция на тази от амфетамините, а метадонът противодейства на хероина. Ако на Ломбар му се свършеха наркотиците, нека Лордовете да се излекуват по-лесно с това. Той се съмняваше, че някой ще забележи разликата. То щеше да осигури още малко време.

Написа телеграма на Болц, в която му казваше да очаква доставката внимателно, да я натовари, когато пристигне и тогава да си отиде у дома. Написа телеграмата с мастило, което щеше да изчезне след няколко дни.

Той намери Фахт бей.

— Колко товароносачи имате, които са в ред?

— Старите работят. Други два са задържани тук. Пет товароносача.

— Добре. Ще стигнат. Разглобете базата и я натоварете, както и целия персонал. Превийте си гърба от работа, но трябва да бъдете готови за потегляне колкото може по-рано.

— За това са необходими няколко дни — каза Фахт бей.

— Надявам се да грешиш — прекъсна го Хелър. — Ако направим всичко както трябва и то бързо, можем да спасим тази планета.

Глава четвърта

Изведнъж се оказа, че има страшно много подробности около нещо, което беше изглеждало съвсем обикновено начинание. Семейства, които никога не бяха разбрали, че съпругът е извънземен; домашен персонал, който така и не беше разбрал какъв е работодателят му: за всички тези хора трябваше да се помисли по някакъв начин и поне да заживеят прилично. Фахт бей отбеляза, че Апаратът просто би ги избил, но допълни, че само си коментира, когато видя как го погледна Хелър.

Нюйоркският офис трябваше да бъде затворен, а персоналът му изтеглен обратно.

Хелър разбра от Прахд, че вече има добре обучен Земен персонал, включително лекари, и това го накара да вземе решението. Той се обади на Мудур Зенгин в Националната банка „Пиастра“.

— Подготви документи — нареди му Хелър, — с които да се прехвърлят средства, определени за „поддържане на компанията Афийон“, за „болници и унищожаване на болестите“. Направи ги така, че да са валидни, докато не ги отменя аз.

— Това са страшно много пари за здравни цели — каза Зенгин.

— Ще отделим голяма част от тях за възстановяване на бивши наркомани — отвърна му Хелър.

— Това е огромно начинание каза Зенгин.

— Точно така. Може би ще успеем да поправим някои от нанесените вреди. Много ли ще те затрудня, ако те помоля да ги донесеш тук с някой полет?

— Ни най-малко — отвърна Зенгин. — Ще дойда лично.

Крек намери Хелър.

— Онзи руски полковник е все още в килията си. Ти го държеше, в случай че им трябва повече информация, когато съдят Грис. Помниш ли?

— Той вече си няма никаква страна — каза Хелър. — Не може да бъде много опасен. Сложи му един хипношлем, изтрий паметта му по отношение на базата и го пусни да си върви.

— Не е толкова просто — каза графинята. — Там са и двете малки момченца, които е подкупил. Огъват се, никой не може да направи каквото и да било с тях. Хрумна ми нещо. Франция изнася страшно много наркотици.

— Това какво общо има с полковник Гейлов? — попита Хелър. — И той изнасяше хероин. Оттук. За да поддържа работата на международната мрежа на КГБ.

— Да, но хората, които извършват подобни престъпления — прекъсна го графиня Крек, — често се обръщат на сто и осемдесет градуса и провеждат кампании против подобни дейности. Искам да изпратя полковник Гейлов във Франция заедно с двете момченца.

— Трябва много да те е яд на Франция. Те ще корумпират цялата нация!

— Не, не мисля така — отвърна графинята. — Знаеш ли, аз си говорих с полковника и видях, че му се замайва главата при мисълта за цялата тази слава.

— На кое?

— Да се появи във Франция и да използва старата мрежа на КГБ, за да убеди всички, че той е последното прераждане на Жана д’Арк. Не съм се и докосвала до шлема. Той е сигурен, че може да бъде най-великата Жана д’Арк, която е живяла някога!

Хелър й даде ордер за значителна сума в банката „Граб-Манхатън“ в Париж, която да се изплаща на Гейлов месец след месец години наред.

Когато го качи заедно с децата на самолета на следващата сутрин, тя забеляза свещен плам в погледа на бившата Утанч. Като стоеше пред нея в сребристата си рокля за пътуване, той/тя каза:

— Ти си един ангел и аз благославям деня, в който те срещнах. Мога наистина да кажа, че съм бил/а посетен/а от Бога на ангелите във висините. Франция е на път да се превърне в най-святото и лишено от наркотици място на Земята. — И те отлетяха.

За Хелър не беше кой знае колко приятно да се оправи с Бейб Корлеоне.

Той й се обади по телефона и каза:

— Мисис Корлеоне, много съжалявам, че трябва да отменя сватбата, която вие бяхте планирали за катедралата през следващия месец.

Бейб го прекъсна стъписана:

— Тя те напусна?

— О, не — отвърна Хелър. — Работата е там, че нещата станаха много спешни.

— А, разбрах. Ще намерите бързо служителят по бракосъчетанията, преди да са ви настигнали деветте месеца и щъркелът. Е, добре, синко, мама разбира. Само не забравяйте да кръстите детето Джузепе на „Светия Джо“, ако е момче, и Алма Мария на мен, ако е момиче. И пъхай онази красива графиня в леглото, веднага щом се ожените, и я остави на мира, докато роди. Слушаш ли ме, Джером, и не ме прекъсвай. Няма да ме лишиш от едно внуче, чу ли?

— Разбира се, мисис Корлеоне.

— И престани с цялото това „мисис Корлеоне и т.н.“ Не можеш да галиш с пауново перце собствената си майка. Води момичето при адвоката веднага, чуваш ли?

— Да, госпожо.

— Добре тогава. И се върнете тук, когато нещата се оправят и тя отново може да се появява в обществото. Ти си ми мило момче, Джером, но наистина ти трябват много напътствия. Духай си нослето редовно, дете. — Чу се силно кихане. — Сега трябва да тичам, нещо ми се мярка пред очите. Довиждане, сине.

Очите на самия Хелър бяха мокри, когато той затвори телефона. Той се съмняваше, че някога ще я види отново.

Глава пета

Правилата изискваха базите, инсталирани на чужди планети, да се напускат окончателно, само след като са унищожени. Имаше много причини за това: сред тях беше и фактът, че базата можеше да се използва за пиратство и контрабанда.

Като компетентен военен инженер, Джетеро Хелър нагласи компетентно системата за унищожаването. Той приложи мини за дезинтеграция на метали. Поставени до разклонителни кутии или по електропроводите, те причиняваха автоматично превръщане на по-тежките метали в силициев двуокис: от превърнатите атоми се получаваше огромна температура и всяко парченце метал, което беше, част от хангара, щеше да се превърне в пясък. Това означаваше, че кутиите на лъчите под налягане щяха да изчезнат, а кривините и пукнатините в скалите, които са били ограничавани от хиляди земетресения, вече нямаше да бъдат спирани. В резултат щеше да избухне буен огън, след което щеше да се срути една стена. Щеше просто да изглежда така, сякаш някое земетресение е срутило планината и тя се е превърнала в неподозирана смес.

Той прикрепи бушоните към централната кутия за задействане, която пък свърза с дистанционно устройство.

— Болц, — обърна се той към капитана на „Бликсо“, — ще ми се наложи да ти се доверя. Ти няма да се присъединяваш към Флота. Товарът няма да пристигне преди деня след нашето заминаване. След като сте натоварили и сте излетели към космическото пространство, ще трябва да направиш едно последно нещо — да натиснеш този бутон. — И той му даде много малката кутийка.

— Какво ще се случи? — попита Болц.

— Ами недей да пробваш — отвърна му Хелър. — По-добре „Бликсо“ да е поне на две мили височина, когато го направиш. Всяко парченце метал в този хангар ще се разпадне. Човешкото тяло съдържа много желязо и всеки, който е наоколо също ще стане на пясък. Така че не оставяй никого тук.

Болц погледна дистанционното устройство.

— Няма си предпазител.

— Че за какво му е? — възкликна Хелър. — Ще видиш колко трудно се натиска. Няма да го натиснеш, без да искаш. Моята заповед обаче към теб е да не отлагаш заминаването оттук. А когато го направиш, натисни копчето.

Болц се усмихна тайничко в себе си: не само, че нямаше да се натисне случайно, ами и въобще нямаше да бъде натиснато. Контрабандата беше твърде доходоносна, той ставаше все по-богат; можеше да си купи някоя стара космическа таратайка, да се пенсионира от Апарата и да се занимава с контрабанда колкото му сърце иска.

— Добре — каза той. — Ще се радвам да ти направя тази услуга като отплата за свободата и живота ми. Имаш честната ми дума, офицер Хелър. — И той сложи дистанционното в джоба си.

Вече бяха почти готови. Товароносачите бяха натоварени с всяка резервна част или материали, които можаха да поберат. Даже бяха разглобили въздушния трамплин и го бяха застопорили на една стоянка. Хилядите подробности като че ли бяха на привършване. Беше настъпила вечерта на третия ден.

Хелър се обади на Изи, Бум-Бум и Туоуи, каза им предпазливо, че трябва да замине и затвори много бързо, за да не заподозрат, че това „малко пътуване“ е завинаги.

Както се бяха уговорили с Прахд, една линейка доведе Клинг Надменни в един контейнер с течност, но всички системи работеха. Императорът продължаваше да бъде в безсъзнание. Ваната беше с непрозрачен капак и никой не можеше да види кой е вътре.

Въздушният влекач беше в най-задъненото място на претъпкания хангар.

Хелър намери Болц и Оу Диър. Без да личи какво прави, той ги разположи така, че да видят как на борда на влекача се товари контейнер с тялото на неизвестно същество.

— Одур, — обърна се Хелър към хомото, — ти си куриер. Имам нещо за теб, което трябва да стигне в ръцете на Ломбар Хист и на никой друг. — И той извади един пакет, който беше тройно запечатан.

Оу Диър зяпна пакета, като не смееше да го пипне. Беше стъписан от тази странност. Нещо от кралски офицер Хелър, което беше за най-големия му враг — Ломбар Хист?

— Вземи го — каза Хелър. — Не си играй с печатите, че той ще заподозре, че си го отварял. А ако заподозре това, може и да те убие като го прочете.

— О, не! — потрепери Оу Диър. — Не искам да го вземам, щом е толкова опасно!

— Знаеш ли — прекъсна го Хелър, — страхувам се, че ще видиш колко е опасно да не го вземеш. Ако Хист разбере, че е било у теб и ти не си го занесъл, тогава той със сигурност ще те убие.

Оу Диър изпищя. Но взе пакета, като го държеше така, сякаш той прогаряше пръстите му.

Хелър посочи към Прахд, който внимателно вкарваше контейнера с тялото в херметическата камера на влекача.

— Освен това, забележете двамата с Болц, че на борда на „Принц Кавкалсия“ качваме един болен човек, придружен от лекар.

Не пролича някой от двамата да обърна внимание на този факт. Но кимнаха прилежно.

Графиня Крек излезе от тунела, идещ от вилата, като буташе планини багаж и кутии върху една количка. Хората от хангара, които бяха помогнали на Прахд да натовари контейнера с тялото, сега й помогнаха на нея да качи багажа си.

Като се приближи до нея, за да й подаде ръка като се качва по стълбата, Хелър изведнъж се спря.

— Каква е това виене?

— Нищо не чувам — отвърна графиня Крек.

— Лейди, какво сте намислила? — попита Хелър.

— Това е просто котката.

— Ние имаме само една котка. Не може да вдига толкова много шум.

— Джетеро, колко си груб. Да не си очаквал бедният мистър Калико да измине целия път до Волтар без приятелка?

Хелър погледна кутиите, които сега качваха в херметичната камера.

— Приятелка? Но този звук е като от повече от две котки.

— Ами тогава приятелки. Стана съвсем случайно, че Мудур Зенгин вчера доведе половин дузина женски котки калико. Има и две мъжки. Нали не ти се иска да се кръстосват родители с деца, а? А ако не ти харесва мяученето, мога да ги науча да пеят. Добре. Знаех, че ще се съгласиш. — И тя се изкачи по стълбата.

Хелър поклати глава, като си помисли какъв товар има на борда си. Един император, един целолог и девет котки.

Той прекоси претъпкания хангар: беше направен за пет товароносача, а сега вътре имаше шест плюс влекача. Групичка офицери, които предпазливо стояха настрана от Болц, очакваше Хелър. Това бяха капитаните на петте кораба и Фахт бей.

Хелър им даде знак да приближат главите си.

— Срещата ни ще бъде на следните координати: 678-N/567B/978R. Запишете ги. 678-N/567B/978R. — Той ги наблюдаваше докато си записват. — Пътуването ще трае седем седмици. Аз ще пътувам пет дни, ще се приземя, за да уредя някои неща, след което ще дойда на срещата и ще ви отведа.

— Сър, — обърна се към него единият от капитаните, — тези координати са на края на звездата Глар. Трябва да ви съобщя, че в онзи район се води война в момента.

— Зная — отвърна Хелър, — точно там отиваме. Конфедерацията се управлява от Ломбар Хист; най-сигурното място, на което можем да отидем, е да намерим убежище при принц Мортиай на Калабар.

През мъжете сякаш мина някакъв шок.

— Мисля, че ще ни приемат като добре дошли — продължи Хелър, — защото носим инструменти за поправка, техници и хора. Мортиай е успял да се задържи вече пет години. Апаратът е единствената сила, която поддържа атаката там. Калабар е ужасно голяма планета.

— Сър, — каза единият капитан, — вероятно има и друга причина.

— Ами да, има — отвърна Хелър. — Имам основания да мисля, че ако Ломбар Хист разбере, че съм отишъл там, ще посвети всичките си сили на нападението на Калабар.

— Каква изгода има от това? — попита Фахт Бей.

— Ами — отвърна Хелър, — тогава няма да нападне Земята. Мисля, че имате право да знаете, че причината да отиваме там е, за да спасим тази планета.

Те го погледнаха със съмнение. Единият каза:

— Сигурно си мислите, че той ще намали силите си, като ги хвърли всички на Калабар.

— Той ще направи това — каза Хелър. — Ако не се случи нищо, което да развали отношенията ми с Армията и Флота, нито една от тези две институции няма да му съдейства за нещо, което те биха приели за лудост — война по всички фронтове, само за да се добере до мен. Но не ми се ще да имам такова грандиозно мнение за собствената си важност. Случайно притежавам нещо, което Хист иска страшно много. Той ще дойде при нас, добре, и освен ако по някаква чиста случайност не получи помощта на Армията или Флота, ще се разбие в сто хиляди футовите върхове на Калабар.

— Е, ние винаги сме искали да се махнем от Апарата и да бъдем отново свободни хора — каза друг капитан. — И сме готови да рискуваме. Но Хист как ще разбере, че вие сте на Калабар?

— Заради това не вземаме „Бликсо“ с нас — отвърна Хелър. — Току-що дадох на куриера, който е на него, писмо до Ломбар Хист. Казах му с какво разполагам. И предадох, че ще го чакаме на Калабар. Той ще побеснее и ще хвърли всичките отряди, с които разполага. А без помощта на другите служби, това ще бъде краят на Ломбар Хист.

Изведнъж всички се ухилиха, след което хукнаха към корабите си.

Хелър наблюдаваше как един по един космическите кораби се изстрелват в нощното небе.

Хелър махна с ръка на капитана на „Бликсо“:

— Приятно пътуване до Волтар! — изкрещя той. Влезе в херметичната камера на влекача, затвори я и изпрати „Принц Кавкалсия“ високо в космоса!

Глава шеста

Капитан Болц се усмихна и почеса косматите си гърди. Хангарът и базата, които сега бяха празни от всичко, с изключение на „Бликсо“, бяха престанали да съществуват като част от властта на Апарата. Той си имаше свои собствени планове.

Отиде в каютата си и се облече в Западни дрехи. Сложи в портфейла си пачка турски лири. Изплашеният Оу Диър го зяпаше.

— Нали трябва да изчакаме товара и да заминаваме — каза Оу Диър. — Сигурен съм, че офицер Хелър е прав. Ако не предам пакета и Хист открие, че не съм, мога да се считам за мъртъв.

— По дяволите да върви офицер Хелър, — изруга Болц. — Оставиха оня „Даймлер-Бенц“ в двора на вилата. Даже старият шофьор, дето се смее много смешно, е още наоколо. Отивам там, за да го спра, преди да е откраднал колата, ще я взема и ще отида в Истамбул да се видя с моята приятелка — вдовицата.

Болц спря, за да даде на другаря си заповед да вземе товара, когато пристигне по въздуха, и да го натовари, след което въпреки вида си тръгна с високомерна крачка и намери Терс, който след съответното заплащане не след дълго го возеше в луксозната кола към нощния Истамбул.

Оу Диър прекара целия следващ ден в изплашено очакване. Той не обърна почти никакво внимание на товара, когато следобеда го донесоха помощниците и екипажът от летището. Оу Диър си мислеше, че Болц може да е дезертирал, което щеше да го остави без капитан и без начин да се върне на Волтар. Не говореше нито един от Земните езици: виждаше се как е загазил.

Здрачът се спусна, светлината изчезна над електронната илюзия. Никакъв Болц. Ако беше там, можеха да потеглят след час.

Горната дупка на планината стана черна. Часовете се влачеха. Оу Диър започна да се страхува от хангара. Беше толкова празен, че когато той ходеше, го плашеха собствените му стъпки. Започна да му се струва, че мястото вече е населено с духове.

Полунощ дойде и си замина. На един часа му трябваше цяла вечност да дойде. Стрелките на часовника му сякаш бяха неподвижни и отказваха да се придвижат напред към два часа. После стана два, а след това и два и половина.

Силен шум отнякъде накара Оу Диър да изпищи.

Беше Болц.

Беше докарал цял камион с фалшиво уиски. Повика екипажа си и те го качиха на борда.

Самият Болц беше доста пиян и значително оплескан с червило.

Беше три часа сутринта, когато капитанът най-сетне започна да навива стълбата към херметичната камера, защото се беше качил последен.

Над тях се чу внезапен рев.

Учудено и като си мислеше, че някой товароносач се връща обратно, Болц слезе по стълбата и се взря към дупката на планинския връх.

Замръзна.

Черната опашка на един боен кораб тъкмо влизаше вътре!

Върху него ясно си личеше символът, който изглеждаше като озъбена змия. Както и някакви букви!

243-ТИ БАТАЛЬОН НА СМЪРТТА!

Корпусът му, който беше твърде голям за този хангар, се спусна надолу с извадени оръдия. Приземи се с грохот.

Стотина мъже в черни униформи се изляха от шестте люка с приготвени бластери!

Болц, който беше твърде шокиран, за да помръдне, беше хванат веднага.

Един отряд се втурна в „Бликсо“.

След малко целият екипаж на товароносача, заедно с Оу Диър бяха завлечени надолу по стълбата към пода на хангара.

Болц не можеше да схване какво става. Нямаше начин да знае, че това е батальонът, изпратен от Ломбар „да претърси за всякакви предатели, които помагали на Хелър или изпълнявали заповедите му, и да ги унищожат“. „Бликсо“ беше тръгнал от Волтар два дни, преди да излезе заповедта под ръката на съсипания Ломбар Хист.

Един мъж в черна униформа и алени ръкавици, по-висок от Болц, се наведе над него.

— Аз съм полковник Флей от 243-ти батальон на смъртта. Вие кой сте и къде са всички останали?

— Аз съм… аз съм… капитан Болц на „Бликсо“ — този кораб. Имам спешна пратка от наркотици за Волтар.

Един офицер се провикна от „Бликсо“:

— Полковник, в кораба има контрабандно пиене!

Полковникът се вторачи в Болц.

— Контрабандист!

— Аз съм капитан на товароносач на Апарата!

— В тия дрехи? Отговаряй. Защо не ни поискаха паролата? Къде е персоналът на тази база?

— Отидоха си! — разтрепера се Болц.

— Къде си отидоха?

— Не знаем! — извика Оу Диър, който беше в ръцете на един войник от батальона. — Аз съм куриер на Лорд Индау!

— Ха! — изсмя се полковник Флей. — И пътуваш с контрабандист? Наклонете това красиво приятелче към една пушка и го накарайте да говори.

— Не! Вижте личната ми пластинка…

Двама войника хванаха двата края на една пушка. Трети хвана Оу Диър за главата, а четвърти — за краката. Първите двама задържаха пушката хоризонтално по средата на гърба му. Другите двама дръпнаха. Гръбнакът на Оу Диър започна да пука. Той изпищя.

— Кажи ми къде отидоха другите! — изрева Флей.

— Не знаем! — изпищя Оу Диър. — Вижте документите ми!

Един офицер прерови джобовете на Оу Диър. Погледна пластинката, която намери.

— Тук пише само, че е чиновник в Секция 451. Това е тази планета. Значи не е куриер.

— Накарайте го да говори! — нареди Флей.

Те дръпнаха Оу Диър по-силно.

— По-добре говори! Знаеш много добре къде са отишли. Недей да лъжеш пак! ГОВОРИ!

Оу Диър започна да крещи пронизително, когато гръбнакът му се разпъна и запука. Успя да извика:

— Имам телеграма! Имам телеграма! Имам телеграма! Трябва да я предам!

— По дяволите да вървят телеграмите ти — каза Флей.

Оу Диър беше припаднал.

Флей даде знак и войниците сграбчиха Болц. Единият дръпна главата му назад, след като беше хванал косата му с цяла шепа, а друг го удари в корема с юмрук.

Болц изгрухтя от силата му.

— Къде отидоха? — запита го Флей.

— Не ни казаха! — извика Болц.

Полковникът щракна с пръсти и един войник сложи в ръката му фенерче. Флей се приближи към Болц и светна с фенерчето в окото му.

— Лъжеш ли ни?

Болц се заизвива като се опитваше да избяга от светлината. Единственото нещо, което беше важно за него, бе, че полковникът можеше да разбере, че той е възнамерявал да запази базата за своя употреба.

— Реакцията на зениците му показва, че лъже! — каза Флей. — Бийте го!

Ударът проехтя из хангара.

— Още веднъж — каза Флей — ще те питам учтиво и после наистина ще се захванем здравата с теб. Къде отиде екипажът на тази база?

— НЕ ЗНАМ! — извика Болц.

— Ударете го! — нареди полковникът.

И това беше последната заповед, която издаде през живота си.

Ударът попадна върху бутона на дистанционното устройство в джоба на Болц!

През ханагара премина съскащ пламък!

Батальонът на смъртта, бойният кораб, „Бликсо“, капитан Болц и Оу Диър проблясваха изведнъж и се превърнаха в силуети от нажежено бяло. Промениха цвета си отдолу нагоре от червено през жълто до виолетово. Станаха черни. Превърнаха се в силициев двуокис като за момент си запазиха формата, но след това се превърнаха в разтопено стъкло.

Никой в базата не остана жив.

Стенните кутии, които държаха на едно място лъчите, се превърнаха в пясък, който пък под силата на температурата се превърна в течно бълбукане.

И тогава с разтърсващ рев стените на хангара се огънаха и започнаха да поддават.

За известно време скалите се приплъзваха.

Невероятна горещина изпълни вътрешността на планината.

След това не остана нищо от Земната база.

А погребана там заради забавянето и личните интереси на Болц, лежаща под купчината тресящо се стъкло, което някога е било Оу Диър, както и под неизброимите тонове врящ силициев двуокис, беше пепелта от телеграмата, написана, с цел да отмени нахлуването на Земята.

Съобщението никога нямаше да пристигне.