Победа на злото

Глава първа

Мадисън вече почти не се съмняваше, че ще успее да завърши започнатото с Хелър. В близко бъдеще той щеше да пусне по петите на Хелър не само Апарата, но и Флота, и Армията.

О, какви заглавия щяха да станат от това!

Той стоеше до прозореца на един от горните етажи на кралския замък на остров Рилакс и чакаше Тийни, която необяснимо защо закъсняваше. Беше се приземил зад палата, за да не бъде забелязан. Беше дошъл, за да предаде на Тийни няколко добри новини и да й даде малко свидетелства за работата си.

През прозореца влизаше един от най-меките и най-ароматни бризове, които някога беше подушвал. Великолепната гледка на равнината отдолу успокояваше нервите му. А едно особено десетакрово парче земя от фермата долу щеше да успокои нечии други нерви: беше равномерно покрито с цъфтяща марихуана — „Панама ред“, ако добре си спомняше какво му беше казала Тийни, докато набираше екип от пет хилядното си островно население.

Днес обаче никакви работници не нарушаваха спокойната сцена на терасата. Една маскирана жена на средна възраст, която беше съпруга на един редактор, се разхождаше по балюстрадата, небрежно облечена и отпусната. От време на време тя извръщаше очи от гледката и хвърляше очакващи погледи към дългата фасада на двореца.

А, ето че се появи онова, което тя очакваше. Един галантен млад офицер в безупречна сребриста униформа се приближи към нея с бавни стъпки. Той спря, разтвори ръце, за да изрази възхищението си, поклони се. Тя спря и се облегна на балюстрадата. Младият офицер се приближи още. Той каза нещо с тих глас и дамата се засмя кокетно. Той я хвана под ръка и двамата започнаха да се разхождат заедно.

Мадисън се възхити на начина, по който Тийни беше обучила полка си. Той знаеше, че уроците й не включват само поведението.

А ето че зад тях тихо се появи и един музикант с „кордер-бийт“. Но мелодията, която той свиреше, и нотите бяха взети от колекцията на Тийни от плочи: звучеше точно като романтична циганска цигулка.

Офицерът и дамата слязоха бавно по широките стъпала на двореца. Следвани от музиката за цигулка, те тръгнаха по една пътечка. Влязоха в едно от многото отделени кътчета. Мадисън знаеше, че във всяко едно от тях има по една меко тапицирана пейка. Даже през разцъфналите дървета виждаше края на една от тях.

До ушите му достигна умоляващо мърморене.

След малко, както и очакваше, видя роклята на жената да пада леко върху края на пейката.

Музикантът вече стоеше зад едно дърво с гръб към кътчето, но цигулката продължаваше да свири.

В дървесата над тях едно клонче с цветове започна да се полюшва.

Лицето на музиканта беше съсредоточено, сякаш той внимаваше за нещо. Сега свиреше по-бързо.

Цветовете се пръснаха и листчетата им се поръсиха на земята.

Музиката беше станала тиха и бавна.

Един прислужник в сребриста ливрея претича през терасата със сребърен поднос в ръка. Влезе в кътчето.

След малко започна да се издига сиво-синият дим от марихуана.

Цигулката продължаваше да свири.

Мадисън погледна надолу към терасата. Беше се появила съпругата на друг издател. Беше маскирана, но Мадисън знаеше, че мъжът й издава „Дейли Кънсървътив“.

От двореца излезе втори офицер. Спря, поклони се, приближи се. Прошепна й нещо на ухо и тя му подаде цвете.

Тръгнаха да се разхождат по друга пътечка.

Друг музикант ги последва.

Двойката влезе в друго кътче.

От двореца излезе трети офицер. Тръгна към първото кътче. Мадисън едва чу гласа му:

— Абе, старче, може ли да се присъединя?

Над втората двойка едно клонче с цветове се въртеше в кръг.

Застанал с гръб към него, вторият музикант свиреше все по-бързо и по-бързо.

Клончето с цветовете се разпръсна на облак от листчета.

Вторият музикант се усмихна и започна да свири замечтано.

Прислужникът със сребърния поднос бързо приближи второто кътче.

От двореца излезе съпругата на трети издател.

Цигулката продължаваше да свири. И Мадисън знаеше, че ще продължава да свири до края на деня. И други цигулки щяха да свирят за другите двайсет съпруги, които щяха да спортуват в градината този следобед — след като бяха спортували в спалните си цялата предишна нощ!

Освен марихуаната, всички „пътешествия“, които правеха с ЛСД, бяха пълни само с красиви млади офицери!

Мадисън хвърли поглед към тефтера с изрезки, който беше донесъл. Първите партиди жени отдавна се бяха върнали у дома. Просто за да пробва възможностите си, той пускаше многобройни материали за психиатрията. Страница след страница съдържаха статии за чудесното лекуване, което тя предлага, за това колко велик е Кроуб, колко заблудена е всяка друга форма на лечение и как конкурентните идеи трябва да се унищожават. Животът беше станал невъзможен за издатели и редактори, ако те не публикуваха стотици колони за чудесната нова наука, донесена от Блито-3!

О, нямаше никакво съмнение, че психиатрията знае отговорите на всички въпроси. Беше спечелила предимство в пресата на Земята по същия начин: докарай съпругите на издатели и редактори на кушетката, където те да бъдат свободно бибипани, и получаваш колкото колони във вестника искаш! И гръм да удари всеки конкурент в тази област: ще бъде затрит!

Някакъв глас зад него го извади от мислите му:

— Какво по дяволите си станал? Някакъв бибипан воайор?

Глава втора

Беше Тийни, която изглеждаше много ядосана. Въздушната й лимузина вероятно се беше приземила някъде отзад, до неговата, защото той не я беше чул. Тъкмо си сваляше черните ръкавици, а две камериерки й помагаха трескаво. Намираха се в горната й зала за преобличане.

— О, Тийни, — каза Мадисън, — така добре си се справила. Да се организира всичко тук и да се обучат така офицерите, както си го направила ти, е свръхчовешки подвиг. И виж тук: ето ги първите плодове на победата!

Той пъхна тефтера с изрезките под носа й. Тя се отърси от една камериерка, която се опитваше да я среше и да приведе в ред конската й опашка, и взе книжлето.

Погледна го.

— Тук не виждам нищо за Грис.

— Не, не. Това само показва зората на контрола над пресата. В момента само бръщолевят за психиатрия. Не е ли страхотно? Някои от тях са на първа страница! Това никога не е правено преди в историята на Волтар! Имаме влияние върху пресата им.

— Слушай, момче, помагам ти поради една-единствена причина. Ако я забравиш, ще съжаляваш! Искам Грис разпънат на каменния блок там долу и часове наред всеки ден да слушам виковете му. Измислила съм неща, които са далеч по-добри от всичко, измислено от Пинч. И през целия път от Палас сити дотук днес съм измисляла нови! О, БЯСНА съм!

— Тийни, — каза Мадисън, напрегнато, като добре си даваше сметка, че на блока долу може да не е Грис, а той самият, — какво се е случило?

— Бибипецът е разрушил живота на Туу-Туу, ето какво.

— Туу-Туу? Как?

— Оня бибипец Грис само се протегнал и го размазал!

— КАКВО? Грис да не е избягал?

— А късмет де, защото тогава аз може би щях да го проследя и хвана. Все още е в онзи вонящ кралски затвор и се крие от нас. И бибипка му на всичко, което си направил, за да го извадиш от там и да го вкараш в зандана долу. Ще накарам Туу-Туу да ти каже — ако може да говори.

Тя се обърна, даде знак и един от охраната хукна нанякъде. Тийни се заразхожда възбудено из богато украсената зала за преобличане. На Мадисън му изглеждаше като разярена и фрустрирана заплаха.

На вратата се похлопа и влязоха двама мъже с бели престилки, които бяха с носилка в ръце. Отстрани до нея стоеше една от камериерките на Тийни от Палас сити: тя попиваше челото на човека на носилката.

Туу-Туу лежеше с пепелявосиво лице и приличаше на труп. Мъжете сложиха носилката на един диван, а камериерката попи тревожно лицето на изпадналия в безсъзнание Туу-Туу.

Тийни избута встрани камериерката. Наведе се й погали красивото лице на Туу-Туу. Гримът вече се беше размазал. Туу-Туу не реагира.

Тийни се обърна към Мадисън.

— Докарах го тук със себе си с надеждата, че спокойствието наоколо ще му помогне. А освен това исках и да чуеш какъв бибипец е тоя Грис. Ще му приложа дишане уста в уста. — Тя щракна с пръсти и един лакей се втурна вътре със сребърен поднос в ръце. Тийни взе джоинт от една сребърна кутия и го запали. Коленичи до Туу-Туу. Дръпна си от цигарата, долепи устните си до тези на Туу-Туу и издуха дима.

Туу-Туу се разкашля от дима. Тийни си дръпна отново и като го поддържаше, разтвори устните му с език и издуха дима.

Туу-Туу получи спазъм. Беше седнал. Видя Тийни, обви я с една ръка и започна да плаче.

Тийни го отдели от себе си и го накара да си дръпне от джоинта. Този път той си дръпна дълбоко, а димът заизлиза на мехурчета между кашлицата и стенанията му.

Тийни го накара да направи същото отново. Той се поуспокои.

— О, Тийни, скъпа Тийни — каза Туу-Туу, — за мен няма повече живот. Прегърни ме силно, скъпа Тийни, за да мога да загина в прегръдката ти.

— Шшшт, скъпи Туу-Туу, ще живееш още много години, за да бъдеш бибипан от още много мъже. Ще го хванем тоя бибипец Грис. Даже ще ти покажа зандана, където ще го измъчват. Сега разкажи на този мъж каквото ми разказа на мен, за да си размърда бибипа и да се захване на работа както ми се ще!

— Много е болезнено — каза Туу-Туу. И Тийни трябваше да го кара пак да си дърпа от джоинта.

С плачлив глас Туу-Туу започна да разказва. Грис беше накарал него и Оу Диър да му станат куриери и информатори чрез някакъв механизъм, известен под името магическа поща. На всеки три месеца се пускала картичка в определен отвор и се получавала разписка, която се задържала. Но поради някаква причина разписанието на „Бликсо“ било придвижено напред и макар Туу-Туу да бил пуснал последната картичка, която му били дали на Земята съвсем на време, както той си мислел, се оказало, че тя е закъсняла.

Разписката, която се задържала, вече била изчезнала. Командирът на Отдела по Ножовете на Мистин я бил получил. Поради вътрешни забавяния в Конфедерацията между отделните планети, едва сега бяха информирали Туу-Туу.

МАЙКА МУ БИЛА УБИТА!

Той изкрещя това и отново припадна, а Тийни трябваше здравата да се потруди, за да го съживи. След още вдишвания уста в уста тя каза:

— Сега, Туу-Туу, започни от началото и изплюй всички престъпления, които знаеш, че е извършил Солтан Грис.

Мадисън заслуша. Тоя катамит знаеше доста неща. Всичко ставаше за заглавия с големи букви. Всъщност Мадисън не се интересуваше много от Грис, защото за него той беше само начин да се добере до Хелър. Но докато слушаше, започна да му става интересно. Това си беше за доста пикантна статийка!

Накрая той каза:

— Казваш, че ти е наредил да убиеш стария Боч и още двама в твоя офис. Това няма ли да те забърка в нещо?

— О, не! — извика Туу-Туу. — Аз не успях да убия никого. Просто казах на Ломбар Хист. Прехвърлихме Боч в друга секция. По това време Хист започна да прави клопки на Грис.

— За какво? — попита Мадисън.

Но Туу-Туу беше изразходвал и малкото енергия, която беше имал, и отново беше припаднал в прегръдката на Тийни.

— Сега чу всичко — обърна се тя към него, а очите й проблясваха, докато го гледаше над главата на Туу-Туу. — Не позволявай никаква трева да поникне под краката ти. ХВАНИ ГО ТОЯ ГРИС!

Мадисън се ухили. С материал като този, как ли можеше да не успее! Това щеше да отвори вратата към Хелър с трясък.

Глава трета

Четири часа по-късно Мадисън летеше в Модел 99 по още топлата следа. Той се беше заинтригувал много от информацията, че на Грис са му били „поставяни клопки“. Освен това от съвсем близкото минало си спомняше, че медиите тук имат противната идея, че човек трябва да има документи и доказателства за историите. Понеже това далеч не беше нещо непреодолимо — човек винаги може да подправи или да намери фалшиви доказателства, то можеше да му спести време, ако можеше да пипне истинското нещо, а, благодарение на Туу-Туу, той беше сигурен, че някъде съществуват много доказателства.

Главният помощник на Ломбар го беше предупредил да не си пъха носа само при Ломбар Хист, така че логическата мишена в този случай беше самият стар главен помощник. Мадисън си помисли, че може да го намери в Спитеос или в двореца.

Вече бяха прелетели над зеленото море и се движеха над сушата, а Мадисън продължаваше да се опитва да осъществи връзка с въпросния човек.

Изведнъж в опитите му да се обади се намеси някакъв груб глас:

— Отклонете се! Отклонете се! Тук е Отделът за наблюдение на трафика към Апарата. Дж. Уолтър Мадисън, отклонете се от курса си незабавно и продължете към офиса на Шефа на Апарата в Правителственото градче, без да отлагате.

— О, Боже, — възкликна Флик, като го чу, — ще имаш неприятности.

— Защо пък да си има неприятности? — попита Кън, която се беше върнала на работа с или без остров Рилакс.

— Това означава, че са го търсили — отговори Флик на Кън. — Означава, че са звънели и по-рано и че ти си била извън еърбуса, вместо да стоиш до телефона му. Обзалагам се, че си отишла някъде да те бибипат!

— Не е вярно! — отвърна Кън яростно. — Аз само надничах.

— Сигурен съм, че си го правила — каза Флик. — А защо униформата ти отпред е мокра?

— Изпих чаша вода. Ти беше този, който взе да се разгорещява. И то по една прислужница от кухнята!

— Тихо! — каза Мадисън. — Тръгвай към Правителственото градче. Знаеш ли къде е офисът му там?

— Вижда се отдалече — отвърна Флик. — В горната част на града; върху една скала над река Уийл. Винаги си личи по труповете из улиците около него.

— Надявам се, че се шегуваш — каза Мадисън.

— Ами, всъщност, прав си — отвърна Флик. — Има си улей, по който ги пуска в реката.

Полетяха над зелените пространства извън града и не след дълго бяха над множеството високи сгради, в които се помещаваха разните отдели на правителството. Обширната част при горния край граничеше с високи скали, които се спускаха стремглаво към реката. Тази беше най-старата и най-загнила част от Правителственото градче и понеже Апаратът, макар и да не беше най-старата, със сигурност беше най-загнилата част от правителството, той я беше наследил.

Върху един площад беше разположена централната сграда, която беше заобиколена с разбит паваж и паметници на личности с отминала слава. Всичко това сякаш показваше, че Апаратът също е стар, но това не беше вярно: тази служба беше наистина доста млада в сравнение с начина, по който протичат нещата на Волтар. Работата беше там, че другите отдели на правителството отказваха да се помещават на едно място, където фонтаните бяха престанали да пеят, а на статуите им липсваха главите и краката.

Щом като Модел 99 зави към сушата, веднага се появи проблем с намиране на място за приземяване. Пространството беше обширно, но по настилката бяха паркирани съвсем безразборно танкове и други превозни средства.

Флик се вмъкна между един превозвач на персонала и една кола за командване на полетите, върху всяка от които имаше генералско флагче. Кън отвори вратата, докато хвърляше нежни погледи към някои от шофьорите.

— Тук става нещо — каза Флик. — Това са превозните средства на Генералния щаб на Апарата! Внимавай, Шефе! Тия са най-подлите бибипци в цялата Конфедерация!

Мадисън излезе. Чувстваше се малко не на място със сивия си бизнес костюм. Проправи си път между групите офицери и мъже в униформи с цвят на горчица, черни униформи, зелени униформи, като всеки един от тях носеше като значка, символа на Апарата, който, погледнат под определен ъгъл, наистина приличаше на бутилка.

Пред главния вход се разхождаше една прекалено много облечена млада жена, която водеше един снуг на каишка. Друга пък, доста недооблечена и със сурово изражение на лицето си, нетърпеливо въртеше един бастун из ръцете си. Втората се приближи към Мадисън:

— Колко време ще продължи това тъпо съвещание? — попита го тя.

— Нямам представа, мадам — отвърна Мадисън.

— Ако влизате вътре, кажете на генерал Бък, че любовницата му го чака от пет бибипани часа. Омръзна ми!

Мадисън се качи по разбитите стъпала. Двама стражи в цвят на горчица препречиха пътя му. Един офицер изръмжа към него:

— Мадисън? Къде по дяволите се бавиш? Влизай бързо веднага!

Мадисън усети как го запращат през едно разхвърляно фоайе, а после и надолу по някакви стъпала. Офицерът го набута в една претъпкана зала.

Приличаше повече на пещера, отколкото на кабинет. При това вонеше.

На столовете до грубите каменни стени седяха генерали в червени униформи. В записаните ленти на това съвещание те изглеждаха точно като дяволи от Майко.

Ломбар Хист, също с червена униформа, седеше зад едно бюро. Беше се обърнал настрани и гледаше как един офицер от щаба придвижва с дистанционно управление в ръка една оранжева стрелка по прожектираната карта.

— Това е Омаха — каза офицерът. — Според по-ранни разузнавателни проучвания, тя е нещо като военен нервен център. Изчислено е, че са необходими един милион души, за да се задържи позицията, след като този център бъде окупиран, и да се продължи на изток.

— Един милион души! — изкоментира един генерал. — Това означава да не останат допълнителни резерви.

— Е, ако ни откажат правото просто да взривим Ню Йорк…

— Това трябва да бъде отказано — намеси се Хист. — Ще засегне съоръженията в Ню Джърси, които трябва да се завземат в действащо състояние. Ситуацията изисква чист пехотен подход, като се придвижваме през градовете и избиваме наред. Да не би да се страхувате от ранените? — попита той първия генерал с насмешка.

— Не — отвърна първият генерал. — Просто се надявах, че Армията може да бъде заставена по някакъв начин да участва. Разполагаме само с около четири милиона взвода. Ако се вземе предвид разпределението по другите континенти…

— Можем да се съсредоточим само върху Съединените, щати — намеси се друг генерал.

— Не, не, не — каза някакъв генерал с отличителните знаци на артилерията. — Има повече от дванайсет нации, които разполагат с ядрени оръжия според сведенията, с които разполагаме. Ако не успеем да превърнем това в пехотна акция по всички континенти, може да се стигне до истеричен ядрен конфликт. Ако трябва да се постигнат целите на Шефа, трябва да предотвратим използването от тяхна страна на водородни бомби от една държава към друга през океана. Мисля, че ще откриете необходимите зони напълно заразени и неизползваеми.

Един съветник се обърна към Ломбар.

— Ваша Светлост, човекът от Земята най-сетне пристигна.

Всички погледи се обърнаха към Мадисън. (За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че той може и да не беше разбрал напълно, че се обсъждаше план за нахлуване на Земята, защото протоколите от съвещанието разбира се не отразяват вътрешните мисли на говорещите. Записките на самия Мадисън не хвърлят допълнителна светлина по този въпрос.)

Заговори генералът от артилерията.

— Какъв е обхватът и потенциалът за термално проникване на едно метателно оръжие „МХЗ“?

Мадисън отвърна:

— Съжалявам. Не разполагам с пълна информация за това. Но не мисля, че има за кой знае какво да се притесняваме. Доколкото си спомням пълният проект беше оспорен от Главния счетоводен отдел и беше отменен. Спомням си, че четох за това.

— Ха! — възкликна генералът от артилерията. — Добро момче. Значи това е система, за която не бива да се притесняваме. А какво става със сателитните убийци? Те биха могли да бъдат използвани срещу космически кораби.

— Ами, тях са ги развили само руснаците. Имат голямо телевизионно покритие. И си мисля, че ако избегнете пространството над Русия, и те няма да представляват проблем.

— Аха! — каза генералът от артилерията. — Покажете ни я тая Русия!

Мадисън отиде до предната част на пещерата и с едно „С ваше позволение“ взе дистанционното устройство от офицера. Той го нагласи и проекторът започна да показва карти от Земята. Мадисън намери Русия и им я показа. (Мадисън не можеше да знае, че Русия вече не съществува, защото това се беше случило след заминаването му.)

Хист се размърда неспокойно. Погледна генералите.

— Добре, можете да си вървите и да се карате на някое друго място. Но до утре на това бюро да има общ план за действие!

Генералите станаха, помощниците им събраха всички листа и си тръгнаха. След известно време Ломбар си даде сметка, че Мадисън е все още там.

— Свободен си! — каза Хист.

— Исках да се видя с вас по повод на Грис — рече Мадисън.

— Грис! Грис! Грис! Е, БИБИПКА МУ на Грис! Заради него стават всички тези неприятности!

— Мога ли да попитам какви са всички тези неприятности?

— Амфетамини! Разузнаване! — извика Хист. — Ако слънцето утре не изгрее и аз направя разследване, ти обещавам, че следите ще отведат до Грис! При последното си пристигане „Бликсо“ трябваше да донесе амфетамини. Но уви. Оттогава не е пристигнал нито един товароносач! Той никога не си поддържаше в ред докладите по разузнаването и сега се движим съвсем сляпо.

— Аз мога да го хвана! — каза Мадисън.

Това стигна до Хист. Но той поклати глава.

— Изпратих трима убийци в кралския затвор. Грис е все още жив! Невъзможно е.

— Той не ви трябва мъртъв — каза Мадисън. — Вие искате да го накарате да говори.

— Той позволи на Хелър да му избяга — каза Ломбар в обичайния си несвързан стил. Ще го убия!

— Аз мога да хвана и Хелър — каза Мадисън.

— Хелър е настроил цялата Земя срещу мен — отвърна Хист. — Сигурен съм, че в този момент той търчи по улиците на онази планета и крещи на хората да ме нападнат! Той е истинска напаст! Армията и Флота няма да си помръднат и малкото пръстче, за да го смажат!

— Моля ви — обърна се към него Мадисън, — хайде да си разкрием картите. Има ли някаква причина, поради която не искате Грис да проговори?

Непредсказуемият Хист изведнъж избухна в смях. Мадисън си отбеляза по-късно, че с Ломбар се чувства много често така, сякаш се занимава с някой особено ненормален.

— Поставяли ли сте някакви клопки на Грис? — продължи Мадисън.

Ломбар продължаваше да се смее. Най-накрая каза:

— Ако някога бъда обвинен в нещо, никой не може да го докаже. Всяка заповед, която някога е стигала до Блито-3, всяка доставка, която се е върнала оттам, носят името само на Солтан Грис. Той си е подпечатал живота!

— Значи няма да имате нищо против Грис да бъде изправен пред съда?

— Какво общо има тук съдът?

Мадисън каза:

— Съдебен процес, който е публичен, който се отразява в медиите. Стъпка по стъпка!

— Това е странна идея.

— Можете дори първо да го разобличите в медиите, след което съдът със сигурност ще го признае за виновен. Тези неща се правят така.

— Колко странно.

— Вие ще станете герой — продължи Мадисън. — Това ще доизгради имиджа ви.

— О, съдебните процеси нямат нищо общо с това — каза Хист, като внезапно придоби свиреп вид. — Моят проблем е как да накарам Армията и Флота да ми съдействат.

— Това толкова ли е важно? — попита Мадисън.

— Той ме пита дали това било толкова важно — обърна се Ломбар към някакъв невидим събеседник, който не беше там. Ще се наложи да изтегля всичките сили на Апарата от Калабар, за да завзема Земята. Армията и Флота могат поне да поемат нещата там!

— Вие се нуждаете от съдействието на Армията и Флота — каза Мадисън. — АЗ МОГА ДА ВИ ГИ ОСИГУРЯ!

Ломбар притихна. Накрая попита:

— Как?

— Искам да разполагам с всички данни и свидетели по отношение на Грис. Ще го пусна първо в печата, а след това ще го закарам и до съда. След това ще го накарам да обвини Хелър за всичко. Може да се изпипа така, че цялата Армия и Флота да хукнат по следите му като бесни кучета!

— Наистина ли?

Мадисън извади тефтера с изрезки, който носеше със себе си. Подхвърли го разтворен на бюрото пред Ломбар.

— Тези статии са само за проба. Аз съм написал всяка една От тях. Ще публикуват каквото им кажа. Единственото, което трябва да направя, е да използвам медиите, и Армията и Флота ще бъдат във ваши ръце!

Ломбар се взираше в книжлето и го разлистваше.

— Публикуват каквото им кажете?

— Аз контролирам медиите на Конфедерацията. Те са просто едно средство. Мога да го използвам, за да вдигна такава буря, че да получите всичката помощ, от която се нуждаете. Мога да моделирам общественото мнение като глина! А това е ключът към всичките ви проекти.

— Невероятно! — каза Ломбар, като продължаваше да се взира в книжката. — Кроуб? Герой? — И тук имаше няколко разкрасени снимки на Кроуб от първа страница! Хвалебно! Вестник след вестник!

— Виждате ли? А това е само упражнение, за да си пробвам силите. Едно нищо.

— Мадисън, щом можете да ги накарате да мислят, че тоя изкуфял стар престъпник е герой, то няма да представлява никаква трудност да превърнете такъв заслужил, предопределен мъж като мен в…

— Император — довърши вместо него Мадисън.

Жълтеникавите очи на Хист станаха кръгли и се изпълниха с блясък. Той стана и се извиси над Мадисън с един фут. Взе едната му ръка в своите и я поглади. После се извърна към вратата и изрева:

— ГЛАВЕН ПОМОЩНИК! ДАЙТЕ НА ТОЗИ ЧОВЕК МАДИСЪН ВСИЧКО, КОЕТО ПОЖЕЛАЕ! РАЗБИРАШ ЛИ, ВСИЧКО, ИНАЧЕ ЩЕ ТИ ОТРЕЖА ГЛАВАТА!

Глава четвърта

Навън слънцето почти беше залязло. Площадът беше напълно опразнен и Модел 99 изглеждаше много самотен върху чакъла.

Мадисън подаде на Кън огромен куп разпечатки, на Флик — картичка с адрес и се качи в еърбуса.

— Притеснихме се за теб — каза Флик, докато подкарваше Модел 99. — Кън поговори с шофьора на генералския танк до нас: той каза, че вътре се е събрал целият Генерален щаб на Апарата, за да планира някакво нападение по всички фронтове. Когато каза Блито-3, ние подскочихме. Ти не беше ли от тая планета?

Мадисън беше потънал в мислите си и не му отговори.

— Сега, аз съм от Калабар — каза Флик. — Цялата война там ме тревожи. Унищожават цели градове, посичат деца, изнасилват жени, изгарят всичко. Предполагам, че ти се е изправила косата, когато си разбрал, че Апаратът ще нахлува в твоята планета.

— О, войната си е война — каза Мадисън с отегчен глас. — Аз се занимавам с връзките с обществеността. Повечето войни започват заради такива специалисти. Така че за какво да се вълнувам толкова?

— Чуй го само, Кън — каза Флик. — Колко е хладнокръвен! Но предполагам, че подобно отношение е типично за един убиец. А като заговорихме за убийства, извади си жилеца, Кън. Районът, в който влизаме, е пълен с „X маркира мястото“.

Те спряха пред някаква сграда, която беше повече паднала, отколкото изправена: вонята на боклук подразни носовете им. Мадисън се изкачи по едни стъпала с риск да си счупи глезена и похлопа на вратата.

Мъж с две туфички сива коса, стърчащи от двете страни на главата му, си подаде носа навън.

— Махайте се. Току-що се прибрах. Имам право на малко почивка.

— Името ви Боч ли е? — попита Мадисън.

Боч се опита да затвори вратата, но кракът на Мадисън му пречеше.

— Дошъл съм, за да получа от вас информация за един мъж на име Грис.

— ГРИС? Изчезвайте оттук!

— Той е в Кралския затвор — продължи Мадисън и ви се присмива на всичките. Аз се опитвам да го докарам до съд.

— Влезте! — каза Боч.

През следващия половин час на откровение Мадисън слушаше омаян в най-хубавия стол на Боч.

— Значи — каза най-накрая Мадисън, — мога да разчитам на вас като свидетел.

— Бих прекосил пеша Великата пустиня, само за да мога да дам свидетелски показания — отвърна Боч.

— А ако ви помоля да изнесете лекция за него, ще говорите ли? — попита го Мадисън.

— Ще говоря, разбира се — каза Боч. — Сега като се замислих за това, се сетих, че мога да ви дам няколко имена. Малко по-надолу по улицата ще ги намерите. — Той написа някакъв адрес и го подаде.

На вратата Боч разтърси въодушевено ръката на Мадисън:

— Можеш да разчиташ на мен, Мадисън.

Свиха зад ъгъла и слязоха по един склон. Спряха пред едно много старо общежитие — на една изкривена табела пишеше: „За офицери джентълмени“.

На вратата дойде някаква жена с грубовато лице. Мадисън си беше научил урока:

— Дошъл съм, за да ми помогнете да обеся Грис. Предполагам, че името ви е Мийли. Навремето сте му била хазяйка.

— Да ви помогна да обесите… — Изведнъж тя се извърна и се провикна към кухнята: — СКЕ! ЕЛА ТУК! ИМАМЕ КЪСМЕТ! НЯКОЙ ИСКА ДА ОБЕСИ ГРИС!

Изведнъж Мадисън се оказа в някакво фоайе и пиеше главотръс. Той слушаше как Ске, старият шофьор на Грис, разказва неволите си, прекъсван от проклятия и личните неволи на самата Мийли. Разбра, че Грис им бил дал фалшиви банкноти и ако те ги били използвали, щели да бъдат екзекутирани. Но като познаваха Грис, те вместо това отишли право във Финансовата полиция и се оплакали, както те си знаят. Огорчението им към Грис ги беше сплотило здраво един с друг.

О, да, биха дали свидетелски показания в какъвто и да било съдебен процес. С удоволствие, с удоволствие, с удоволствие! На лекция? Е, те не били кой знае колко представителни, но били готови да кажат всичко, което иска Мадисън.

Озъбвайки се зловещо като човек, който е готов да схруска плячката си, Мадисън се прибра в градската къща в Джой сити. Не обърна никакво внимание на вечерята. Нямаше никакво време за това. Събра целия си екип.

Застана на подиума в залата за брифинги. Изглеждаше много висок.

— Верен и трудолюбив персонал, — каза той стигнали сме до крайъгълен камък. Понякога връзките с обществеността стигат до кулминационната си точка. На път сме да повлияем съдбите на цели империи. На път сме да насочим съдбата на звездите. Сега ме чуйте внимателно.

Глава пета

Два дни по-късно много добре подбрана публика от деветдесет жени седеше в залата за лекции на 80-ия етаж на градската къща. Те си даваха ясната сметка, че са особено привилегировани от поканата да присъстват на тази високо образователна лекция на известния доктор Кроуб.

Даваха си, освен това и ясната сметка, макар че това въобще не беше споменато, че ако не съдействат, няма повече никога да получат отново възможност да „се лекуват“ на остров Рилакс. А също така — макар че за това никой даже и не намекна — ако не се държаха както подобава, някой можеше да забрави да поднови безплатната им доставка на трева.

Онова, което се обсъждаше между тях и другите съвсем свободно, бе, че като членове на едно висше общество, те имат положителното задължение да използват положението си — както и това на техните съпрузи, за да правят добро. Не се споменаваше никакво име, но всички бяха членове на един много изискан клуб, състоящ се изцяло от онези късметлийки, които се бяха „просветлили“ на остров Рилакс.

Мадисън беше имал малко неприятности с Кроуб. Беше глътнал тайничко допълнителна доза ЛСД, освен нормалната си дажба, та двама общи работника трябваше да го държат последователно под горещи и студени душове, за да дойде на себе си.

Сега той застана на подиума за лекции, със съзнанието, че ще получи леко разтърсване чрез скрития си електрически нашийник, ако оплеска работата, и се подпря на бюрото.

— Дами, — започна той, като повтаряше онова, което му казваше микрофончето в ухото, — вие си давате сметка, че като избран вътрешен кръг от малцината просветени, вашето… вашето обществено… обществено положение води със себе си определени отговорности. Обществото, в което живеем, е… е за нещастие една шахта — за неовладяна лудост и чудовищни злоупотреби. Спотайващи се, прикрити, извън полезрението… извън полезрението на общоприетата и непросветена гледна точка, мозъците на хората… кипят от невъобразими страсти и сили. Страх ме е като виждам опасностите, на които е подложено това общество, и как… как зле, то… то се справя с тях. Необходими са строги мерки по-силно необходими са СТРОГИ МЕРКИ! — Той пое дълбоко дъх и се подпря с пръсти на плота на бюрото… (Наведи се напред). — Има един толкова чудовищен случай, който сигурно го знаете, за да не се налага да ви го обяснявам (облегни се назад и спри). — В края на краищата вие сте нежно възпитавани дами и аз не трябва да говоря за това, иначе ще нараня слуха ви (Не продължавай.)

— Не, не — извика лейди Артрит Стафи от предния ред, която си даваше ясната сметка, че е лидер на тази избрана група, — продължете, продължете! Не се страхувайте, че ще нараните слуха ни. — О, да, продължавайте! — чуха се и други викове.

— Изглеждате така, сякаш жестоката истината трябва да ви се представя много внимателно — каза Кроуб.

— Нямаме нужда от лигавене! — извика една жена. — Кажете ни!

(Продължавай.) — Е, скъпи дами, този случай е толкова гнусен, че ще изтръпнете. Той е единичен и изключителен случай. Толкова е изключителен, че попада изцяло извън Фройдисткото разбиране за психосексуална патология!

— Не! — чуха се няколко вика.

— Този случай — каза Кроуб — не е анален. Той не е орален. Не е генитален! Даже не е латентен! Извикай чудовище.

Жените изглеждаха като вцепенени.

Изведнъж Кроуб седна в едно кресло.

— Една жена е дошла, за да опише случая като свидетел. Въведете я.

Мийли се качи смирено на подиума. После събра кураж от изпълнените с очакване женски лица.

— Това, което той казва — започна Мийли, — е вярно. Аз бях неговата хазяйка. Никога не канеше жени в стаята си. Затваряше вратата, когато отиваше в банята. Никога не говореше както подобава на никого. Когато не се промъкваше тайничко навън или навътре, се спотайваше в праха и мръсотията на стаята си. Не мога да опиша гадните му и ужасни мисли. Освен това обмисляше денонощно как да направи така, че да ме екзекутират, само защото му се усмихвах и му пожелавах приятен ден. Когато се измъкна, не можахме да намерим никой, който да заеме стаята му. Тя имаше толкова ужасна репутация, че още е празна! — Тя се свлече с ридание и един разсилен я изведе.

После дойде Ске.

— Аз бях — започна той — многострадалният му шофьор. Лишенията, които изпитах през онзи нещастен период от живота си, са оставили толкова дълбок отпечатък върху мен, че чак душата ми е жигосана. Той имаше навик да седи в еърбуса и да се опитва да скрие това, че скърца със зъби. А за вярната ми служба той се опита да ме екзекутира. Не мога да опиша гадостите, които го заобикаляха! — Той се свлече, както го бяха подучили, след което избяга от подиума.

Напред пристъпи старият Боч.

— Аз бях главният му помощник и това съсипа живота ми. Ако се навържат едно за друго, убийствата и престъпленията на този човек ще стигнат до средата на вселената. Ненормалните неща, които вършеше намериха кулминацията си в заповеди да се отнеме животът ми.

Той слезе от подиума. Малко поосвежен, Кроуб се изправи.

— Скъпи дами, вие много добре виждате, че лудостта вбесява. Диагнозата на този случай е толкова чудовищна, че във всички архиви на психиатрията няма нито една такава. Аз просто (Придай си спокоен и професорски вид) предложих този случай, за да ви покажа как ноктите на лудостта са се впили в най-големите дълбини на нашата култура (придай си вид, че това е краят.)

— Почакайте! — извика лейди Артрит. — Кой е този случай и къде е човекът?

(Погледни към вратата) — Мъжът, който ме информира за този случай, още ли е тук?

— Да — каза бързо един разсилен.

Облечен като надзирател от Кралския затвор, един от актьорите влезе с неохота. Беше с маска.

— Доктор Кроуб, — каза той, — разказах ви за този случай заради доброто на обществото. Ако се разбере, че аз съм ви информирал за това, което прави правителството, мога да загубя работата си.

— Кажете им, кажете им, те всички ще запазят самоличността ви в тайна.

Актьорът се обърна.

— Този мъж е задържан в Кралския затвор, за да се предотврати изправянето му пред съда. Седи си в килията на съвсем сигурно място. Страховете идват от това, че ако го изправят пред съдията, нещата, които може да разкрие, ще разклатят правителството из основи. Дори да го съдят, това ще стане тайно. Онова, от което се страхуваме ние, надзирателите, е, че ще бъде пуснат сред обществото през някоя задна врата и ще украси улиците със злодейски удушените тела на бедните и невинните. Макар и да не знам нищо за вашата психиатрия, просто като го наблюдавам в килията му, бих казал, че на фона на всички злосторници, които съм познавал в кариерата си на надзирател, той е направо най-долният. Не може да бъде описан по никакъв начин! Въпреки това ТЕ го крият и защитават.

— Как е името му? — попита лейди Артрит Стафи с разярен глас.

— Името му — каза актьорът — е Солтан Грис!

Глава шеста

Като някой маестро, дирижиращ голям оркестър, Дж. Уолтър Мадисън се захвана на работа по делото на Солтан Грис.

Най-висшите обществени кръгове на Волтар шумяха за скандала, а като добавка към исканията на съпругите си, издателите и редакторите, не можеха да се обърнат наникъде, без да се сблъскат с изблиците на гняв.

В първите заглавия пишеше:

Това скоро беше последвано от:

А след това:

Тогава много бързо, издание след издание, ден след ден, започна да излиза документираният каталог на престъпленията на офицера от Апарата Солтан Грис, като всяко следващо беше по-пикантно от предишното.

Започнаха с:

Веднага след това:

И тогава:

И снимка на ридаещия Туолах, както и фалшиви снимки на тялото на майка му на погребението, започнаха да разпръскват вълни на ярост сред населението.

Точно по това време Лорд Търн получи обаждане по видеотелефона не от кой да е, а от обществената лидерка лейди Артрит Стафи.

— Лорд Търн, — каза лейди Артрит, — мисля, че не си давате сметка, че общественото мнение расте. КОГА имате намерение да изправите пред съда онзи затворник?

— Лейди Артрит, — отвърна Лорд Търн, — можете ли, ако обичате, да не си пъхате носа в работите на Кралския затвор? — И затвори.

Понеже този разговор беше записан, „Дейли Спийкър“ пуснаха изключителен материал:

Това, разбира се, накара останалите вестници да посинеят от яд: те се бяха изчерпали. И започнаха да бомбардират Лорд Търн с хитри телефонни обаждания, които сами си измисляха. Това безумно разгневи Лорд Търн. Беше толкова ядосан, че отказа да обяснява каквото и да било на когото и да било. Заглавията ставаха все по-лоши и по-лоши.

За лош късмет на Солтан Грис, когато той изнудвал Отдела за провокации към Апарата, началникът на този отдел прехвърлял разговорите в личния си офис до реката Уийл и ги записвал през цялото време, докато преследвал Грис, за да го хване на местопрестъплението. И в Отдела по провокациите съществуваше запис със снимки и звук на всяко престъпление, което Грис беше извършил по онова време. Понеже не знаел за това, Грис си мислел, че се е справил с цялата работа, когато накрая убил шефа на този отдел. И сега Мадисън започна да пуска тези престъпления едно по едно в пресата.

А след това:

И тогава:

А последната от серията беше пълна със снимки на тяло, падащо от десет хиляди фута.

Лентата даже беше пусната по „Вътрешен обзор“, който започваше да се интересува от цялата шумотевица.

По улиците започна да се шушне въпросът: ако правителството има офицер, който е извършил всички тези престъпления, то защо тогава то отказва да изправи подлеца пред съд?

Но Мадисън си пазеше нещо в запас.

Когато бяха дочули Боч да ликува с думите „вече гепи Грис“, както и за някаква фалшификация, той НЕ беше говорил за фалшификациите на кралския подпис. През цялото това време той даже не знаеше за тях.

В небрежността си Грис беше оставил старата пелерина на Прахд до бюрото в офиса си. А беше възнамерявал да направи така, че тя да бъде намерена до реката Уийл. А в пелерината беше завил много лоша фалшификация на бележка за самоубийство. За нещастие я написал на парче хартия, което се намирало под някакъв документ, който пък той подпечатвал за Боч. И под почерка на бележката за самоубийство на Прахд смътно се виждаше контурът на личната пластинка на Солтан Грис!

Записаните ленти на мъртвия офицер от Отдела за провокации показваха как Грис се обажда на Прахд Битълстифендър.

Всички доказателства за обвинение в убийство бяха налице. Чрез един от репортерите си, Мадисън привлече вниманието на Вътрешната полиция върху престъплението.

Тя го проследи, придружена от цяла орда репортери, и разбра, че младият доктор Прахд Битълстифендър не може да бъде открит никъде. Тогава издадоха заповед за арестуването на Солтан Грис.

Младият доктор Прахд, най-обещаващият целолог, който щеше да се дипломира наскоро, беше превъзнасян от професорите като истинска загуба за неговия бранш. Актът на посичането му в ранната му младост можеше да се счита за престъпление срещу цялото население, което толкова отчаяно се нуждаеше от услугите му. Това беше актът на един луд човек!

ЗАГЛАВИЯ!

Тогава Вътрешната полиция помоли Лорд Търн за попечителство над Грис, за да могат да го съдят и екзекутират. Отказаха им, разбира се.

ЗАГЛАВИЯ!

Сред населението започнаха да се задават въпросите: защо правителството е взело под протекцията си тоя беснеещ луд — офицера от Апарата? Защо не разрешават да бъде изправен пред съда?

Мадисън започна да разпространява думите и музиката на една балада, която беше написана от бившия репортер от Кралската Академия по изкуствата. Беше отпечатана на хвърчащ лист и изглеждаше като творение на анонимен автор. Не след дълго го отпечатаха и в пресата и баладата започна да се пее навсякъде. Вървеше така:

Цели тълпи започнаха да маршируват по улиците, докато пееха с пълни гърла.

Всъщност, откакто мина известно време, Дж. Уолтър Мадисън беше напълно сигурен, че Лорд Търн ще се предаде и ще каже:

— Добре. Ще го съдя.

А на Вътрешната полиция щеше да каже:

— Ето ви го. Съдете го, докато не му остане душа.

Само ако можеше да закара Грис на подсъдимата скамейка и да го накара да прехвърли обвинението върху Хелър, Мадисън знаеше, че щеше да е успял.

Но беше стигнал до задънена улица. Яростта, която бушуваше по улиците, не можеше да развълнува Лорд Търн във високата му крепост.

Трябваше да бъдат взети други мерки.

Глава седма

Мадисън беше зает до късно през нощта с правенето на плановете си. Трябваше да направи няколко неща. Сред първите бе това да поддържа надеждите на Ломбар Хист.

В съответствие с това, една сутрин Мадисън хвана Хист на бюрото му пред затворената врата на императорската спалня. Хист преглеждаше подробностите на плана за завземане на Земята.

— След колко време — посрещна той Мадисън — мислиш, че можем да получим съдействието на Армията и Флота? Ако могат да заемат мястото на силите на Апарата, които сега действат по бунта на Калабар, можем да нахлуем на Блито-3 и да я накараме да се подчини.

— Работя по този проект денонощно — отговори Мадисън. — Всъщност за това съм дошъл да се видя с вас: това, както и далеч по-важния въпрос за превръщането ви в император. Разбирате ли, всички тези неща са много здраво свързани едно с друго.

— Как? — попита Хист.

— Просто въпрос на имидж — отвърна Мадисън. — С достатъчно имидж можете да направите всичко. Онова, което искам да знам сега, е какъв точно имидж ви се харесва най-много? Какво искате обществеността да мисли за вас?

Ломбар се облегна назад. Жълтите му очи се замечтаха.

— Абсолютно страховит — каза той най-накрая.

— Така си и мислех — допълни Мадисън. — Мъж с желязна воля. Такъв, който не говори глупости. Обществеността мечтае за силен и безмилостен контрол. Фигурата на един отмъстителен Бог.

— Точно така — потвърди Ломбар Хист. — Най-сетне разбрах защо те слушам. Просто си много схватлив и не се боиш да говориш истината пред по-висшестоящия от теб.

— Аз само си изпълнявам задълженията — каза Мадисън. — Сега знам, че сте много зает. Но по една случайност в момента има някакви бунтове в Слам сити. Това е една превъзходна възможност за създаване на имидж. Два батальона от Апарата задържат тълпата. Осигурил съм снимачен екип там. Ако правилната ви преценка ви казва, че трябва да използвате тази безценна възможност, за да си създавате имидж, можем да отидем там с личния ви танк и за нула време ще се появите по „Вътрешен обзор“.

— Тълпа — каза Ломбар, — която трябва да бъде обуздана? Къде са ми пелерината и жилецът?

Час и половина по-късно Ломбар изкачи стъпалата на подготвената платформа пред лицата на събраните пет хиляди човека. Площадът на Слам сити беше отделен с кордон. За първи път на Мадисън не му се беше наложило да тегли пари за някакви екстри или актьори за подобна демонстрация. Благодарение на гласността за случая Грис, двата батальона на смъртта имаха повече проблеми при задържането на допълнителни зяпачи навън, отколкото при удържането на тези, които бяха вече вътре: бяха поставили танкови барикади на всички странични улици, които влизаха в района.

Мадисън беше подал на Ломбар речта му. Тя беше добра: под близките напътствия на Мадисън, авторът на трилъри я беше писал цяла нощ.

Ломбар се извиси над тълпата в червената си генералска униформа. Тонколоните загърмяха, когато той зачете речта си.

— Граждани на Волтар! Вие сте подведени. Законът и редът трябва винаги да триумфират над законите, на тълпата. Вътрешното спокойствие на Волтар не бива да бъде разбивано от въпроси и предизвикателства към вашето правителство. Изправен съм тук силен и властен, страховит и решен да унищожа всяка опозиция на независимата държава. В мен виждате образа на строгата власт! Никога няма да се откажа от строгото си задължение да изправям всички злосторници пред съда.

През голямата тълпа мина вълна на задоволство. Снимачният екип на Мадисън, подкрепян, от още три снимачни екипи, изпратени по личната инициатива на менажера на „Вътрешен обзор“ излъчваха речта по целия Волтар, а със съответно закъснение, и на всяка друга планета.

— Искам да ви осведомя — изръмжа Ломбар, но прилично, — че образите на офицерите от Апарата не бива да бъдат поставени под съмнение заради престъпленията на Солтан Грис. Офицерите от Апарата са мъже с блестящи добродетели и неопетнена чест. Горд съм, че съм един от тях и че съм техен шеф. Реките кръв, потекли след Грис, гробищата, изпълнени с трупове — всичко това е дело на Солтан Грис и само негово. Този гаден демон не бива да поврежда брилянтната невинност на другите офицери от Апарата или моята! Моята собствена душа копнее той да си получи заслуженото. С тези две ръце бих могъл да начупя гръбнака му прешлен по прешлен и при това да намеря максимално удоволствие в подобно нещо. Бих се радвал даже да го оставя в ръцете на тази тълпа, за да го разкъса на парчета!

Дива радост тръгна в задната част на множеството и премина напред с рев.

Когато истерията утихна, Хист продължи.

— Уви, Негово Превъзходителство лежи болен, твърде болен, за да бъде обезпокояван и в това време на обществена криза аз не искам нищо друго, освен спокойствие. Поради тази причина изпълнявам най-голямото желание на Негово Превъзходителство и приемам временната власт на Диктатор на Волтар.

Настъпи шокираща тишина. Тълпата зяпна. Никога не бяха чували за такъв пост или длъжност.

Но речта не остави време за дискусии. Самият Ломбар също не беше чувал за такава длъжност. Той не беше прочел речта предварително. Но изведнъж, макар че не можеше да си представи какво включва подобна длъжност, той я прие с прилив на необуздано въодушевление. Точно този крайъгълен камък търсеше той от толкова време.

Изпълнен с божествен трепет, той продължи да чете:

— Залагам честта си, че ще донеса мир на Волтар, спокойствие на народа му и освен това ще стъпквам безпощадно всякакъв разкол или въпрос, който заплашва страната. Зад мен стоят блестящите и честни офицери на Апарата, но ще се радвам на подкрепата на всяка друга служба или каквото и да било! Сега, що се отнася до Грис, поради пречките, които представя Кралският затвор, ще трябва да вземем други мерки. Опасността идва оттам, че този гаден демон ще бъде освободен, за да излива отново злобата си върху населението. За щастие разполагаме с едно ново средство, което може да бъде използвано. Нарича се психотерапия. Това е средството, което ще бъде приложено. А аз ще използвам новите си прерогативи, за да следя за правилното му приложение. Така че ви обещавам въпросът за Грис да бъде успешно решен, така че всички да са доволни.

Тълпата беше объркана. След това започнаха да мислят, че психотерапията е някакъв вид мъчение. Започнаха да се ободряват.

Ломбар стигна до последната част на речта си. Изчака да се успокоят и тогава я изстреля:

— О, население на Конфедерацията! Обещавам ви от мое име и от името на всички други офицери от Апарата, честни, неопетнени и всеотдайни, че ще донесем мир и ред в държавата, без значение КАКВО трябва да направим. Благодаря ви!

Гръмна задоволство. Ломбар слезе от платформата по-висок, отколкото се беше качил.

Двата батальона на смъртта стояха стъписани. Офицерите им трябваше да им се разкрещят, за да спрат напиращите тълпи, така че Ломбар да може да се качи в танка си. Шумотевицата от аплодисменти за Ломбар беше оглушителна. Той застана на купола и започна да маха с ръка. Танкът му потегли.

— Боже мой, Мадисън, — каза той, — ти си почти толкова гениален, колкото и аз. Този пост на Диктатор обаче няма ли да трябва да мине през Великия Съвет?

Мадисън му подаде заповедта от Великия Съвет, цялата покрита с подписи и печати. Бяха присъствали само двама члена на съвета, но пък бяха напълнили добре страниците. Бяха направили всичко, което Тийни им беше казала.

— Един мъж на име Наполеон — каза Мадисън, — станал много лесно от диктатор император.

— БОГОВЕ! — възкликна Ломбар като потрепери. И няколко минути той просто се взираше в пространството.

Едва когато вече летяха над Великата пустиня, той заговори отново:

— Знаеш ли, това отваря вратата към пълно съдействие от страна на Армията и Флота. Ще успеем с лекота да се справим и с Калабар, и със Земята. Ти като че ли разреши всички проблеми. Аз обаче имам един въпрос. Какво е това нещо психотерапия? Някакъв нов продължителен метод за екзекуция?

— Оставете това на мен — отвърна Мадисън.

Ломбар кимна и напълно забрави за нея.