Победа на злото

Глава първа

Зората още не беше дошла, въпреки всичките страхове на Флик. Луната беше залязла и междуградската зона под тях беше потънала в много черна нощ. Но пред тях нещата стояха по-различно: цялото небе беше озарено. Много скоро щяха да влязат в Джой сити, ако продължаваха да се движат с тази скорост.

Мадисън прекара ръка през лицето си.

— Имам проблеми с носа си — каза той на Флик.

— Опитайте един чанг-попс, сър — беше мигновеният отговор. — Затворниците не са ги докоснали. Намират се в отделението за бара. Опитайте жълт: казва се „летен цъфтеж“.

Мадисън си извади един: приличаше на малка кръгла топка. Той я разтърси и я обърна, като се опитваше да я накара да направи нещо. На слабата светлина на еърбуса той не видя вдлъбнатата линия, която трябваше да се натисне. Малко раздразнен, той се опита да стисне цялата топка между дланите си, както понякога чупеше орехи, едни малки плодове на Земята.

ПУФ!

Вместо просто да се отвори, топката експлодира и го удари по окото. Ароматизираният облак прах, който беше насочен погрешно, го удари по челото, а след това се насочи и към тавана на еърбуса.

„Летният цъфтеж“ може и да е страхотно нещо — той успя да всмукне една малка част от него, — но Мадисън скръцна със зъби на себе си, че ще отиде по дяволите, ако си загубва по едно око и горната част на главата си всеки път, когато се опита да се отърве от миризмите на Апарата!

Когато отново беше способен да вижда, еърбусът сякаш беше пълен със светлина. Той погледна надолу и видя, че навлизат в обширното и блестящо място, наречено Джой сити.

Още не бяха минали над главните клубове, езера и увеселителни паркове, но понеже идваха от Търговското градче, бяха все още над пазарните зони на града за удоволствия. Той видя нещо като Земен голям търговски център, разположен сред плетеница от железопътни релси и пътища. Имаше и други големи магазини, разпръснати тук-там в ляво и дясно. Този, който беше точно под тях, изглеждаше доста обширен, но като че ли имаше само два етажа: „Ресторантски стоки“ пишеше на единия, а на другия — „Красота“.

— Какво е това? — изкрещя Мадисън на Флик.

— Красота ли? — попита Флик. — О, там долу няма дами, ако се чувстваш разгонен, шефе. Там ходят гуляйджиите, за да поправят последствията от дългите нощни пирове.

— Върни се, върни се — нареди му Мадисън — и се приземи. Трябва ни храна, а ми се струва, че в този магазин може би се продава това, от което имам нужда!

Флик удари спирачки и се гмурна надолу, въздушните карети го последваха и всички се приземиха — туп, туп, туп, туп — близо до двата магазина.

Мадисън скочи отвън и извика:

— Всички готвачи, строй се и се подравни.

— Да, сър! Да, сър! — чуха се викове в отговор и към него се занизаха петимата готвачи от въздушните карети.

Мадисън ги поведе сред малката група сутрешни снабдители на ресторанти, които си набавяха необходимите продукти за следващия ден. Мястото беше обширно; на всяка крачка бяха натрупани малки планини от хранителни продукти.

Мадисън махна с ръка към няколкото акра.

— Вземайте всичко, което сметнете за необходимо — каза той на готвачите.

Петимата го погледнаха стъписани, с широко отворени очи.

— ВСИЧКО? — промърмори най-старият. — Леле, това е най-добре зареденият супермаркет на Волтар! КАКЪВ ШЕФ!

Те се разпръснаха като боен снаряд.

Мадисън забърза в друга посока, защото макар и в нови дрехи, затворниците миришеха на Апарата.

Той се втурна към щанда за козметика. Хукна към едно място, където стояха без работа трима продавачи.

— САПУН! — извика Мадисън. — И то МНОГО!

Единият продавач се обърна, взе едно малко шишенце и му го подаде.

— Не, не! — каза Мадисън. — МНОГО!

— Ами само една капка от този ще е достатъчна за една вана — отвърна му продавачът.

— Не, не — каза Мадисън, — опитвам се да се отърва от вонята на Апарата.

— Това би било от ГОЛЯМА полза — намеси се другият продавач. — Всъщност ми се ще да можехме да ви продадем разтворител, с който да се отървете от целия Апарат.

Вече беше привлякъл вниманието им.

— Имам четиринайсет жени и трийсет и четири мъже. Не са се бръснали, къпали, подстригвали или правили прически години наред. Те ВОНЯТ! — Той се огледа наоколо. На рафтовете със стоки нямаше надписи или рекламни материали. — Трябват ми материали, с които да им отрежа косите и брадите, да ги обръсна и да им измия зъбите, да ги направя да изглеждат като хора от висшата класа, а също да им отрежа ноктите на краката и да придобият тен — и без чанг-попс!

— Хора от висшата класа? — каза третият продавач. — От главорезите на Апарата? Сър, ние сме напълно съгласни с вас. Вие НАИСТИНА имате проблем. Хайде да му помогнем, момчета. Започвайте да трупате това, от което се нуждае.

— В ГОЛЕМИ КОЛИЧЕСТВА! — припомни им Мадисън.

Те се разсмяха и хукнаха наоколо с колички, като грабеха големи кутии, сандъци и купища от едно и дузини от друго.

Мадисън никога не беше чувал за повечето от тия неща. На нито едно от тях нямаше етикет, само числа. Започна да му става ясно, че понеже не беше видял много активна рекламна дейност в Конфедерацията, истинският маркетинг е необичайно облекчение.

Тези хора имаха толкова добре развити технологии, толкова стабилна икономика, толкова евтино гориво, че не бяха фиксирани върху това да намират пазар за някое ново изобретение всеки ден, а животът не се въртеше около начините за оцеляване, както това ставаше на Земята. Връзките с обществеността бяха едно създание, което се беше развило от рекламата, а въпреки развитата си цивилизация, тези хора въобще не ги бяха развили. Това означаваше, че те наистина си нямат понятие от връзки с обществеността, Мадисън се почувства могъщ. Изведнъж осъзна, че може да пробие с нещо, без значение колко е старо и престояло, и те да не заподозрат нищо.

Мадисън се опита да се сети за някои от най-старите и изтъркани трикове на връзките с обществеността, които отдавна бяха станали чиста монета на Земята. Даде си сметка, че до един биха минали, дори ако се опита да продаде Бруклинския мост. И той започна да се смее от задоволство.

Един продавач беше спрял до него с претъпкана количка.

— Радвам се, че сте толкова доволен, сър. Исках само да разбера дали са ви необходими изрисувани маски и разни други неща за партита.

— О, ще има парти — отвърна Мадисън. — Всъщност то ще бъде бал!

— Добре, сър, ще прибавим това към поръчката — и продавачът отново хукна.

Най-накрая пренесоха всичко в изсветляващата нощ, а продавачите натъпкаха всичко като накрая имаше само малко място за Мадисън.

Петимата готвачи и общите работници пренасяха хранителните продукти. Въздушните карети, които вече бяха препълнени и преливаха от дрехи, трябваше да понесат новите си товари, завързани на багажниците отгоре.

Мадисън подпечата купища разписки, които цели групи продавачи му подаваха, след което керванът излетя с плющене на зеленчукови листа и хартия, които се точеха отзад.

Глава втора

Блещукащите светлини и паркове на Джой сити се простираха като симфония от форми и искри. Даже по това време на деня надписите и декорациите блестяха като скъпоценни камъни и слънца, осветяващи повече от сто квадратни мили, посветени на веселието и радостта. Тук беше също събрана в невероятно високи сгради, широки кубета и обширни полета увеселителната индустрия на Конфедерацията, доминирана от една сребърна полусфера, която заедно със заобикалящите я небостъргачи и паркове, образуваше „Вътрешен обзор“. Докато летяха в едно въздушно платно близо до него, Мадисън беше впечатлен: Ен Би Си, Си Би Ес и Ей Би Си заедно щяха да запълнят само една от тези сгради. Започнаха да му текат лигите, когато си помисли какво може да направи с тези съоръжения, които стигаха до 110 планети. Като концертиращ пианист, който съзира великолепен инструмент, и той почувства болезнено желание да сложи ръцете си върху него. О, какви тонове само щеше да извади! А на всичкото отгоре в джоба му беше заповедта от Лорд Снор, която щеше да му позволи да го направи!

Вниманието му беше привлечено от това, че Флик намали скоростта. Приближаваха градската къща, която беше принадлежала на генерал Лууп.

Сградата стоеше като стоманена плоскост, окъпана в зеленикава светлина. Най-горните четири етажа нямаха прозорци, но затова пък останалите 76 имаха. Една странна на вид сграда с груба архитектура: тя самата беше един огромен правоъгълник, всичко останало около нея — също. Мадисън си беше помислил, че има някаква преувеличена представа за размерите й, но когато сега я погледна, докато се спускаха към нея, той видя, че тя наистина е широка колкото пространствата между две нюйоркски пресечки и дълга колкото три. Огромна!

Като се спускаха по-надолу, той огледа наоколо. Изненада се да види, че се намират много далеч от най-високата и голяма сграда в този район: макар и разделени от нея с обширни паркове, много други сгради бяха доста по-високи и с много по-елегантната си архитектура повечето от тях покриваха много по-голяма площ. Тази стоманена правоъгълна форма определено беше някаква странност в пейзажа на веселия Джой сити: нещо като мрачна челата плоскост. За какво му е било на генерал Лууп цялото това пространство? И защо наследниците му бяха толкова нетърпеливи да се отърват от него, та бяха готови да приемат каквато и да било цена?

Флик приземи еърбуса срещу снабдения с прозорци 76-ти етаж на около сто фута от стената на сградата. Каза на въздушните карети да се наредят в редица вляво от еърбуса. Той държеше една кутия в ръка.

— Намерете една червена точка — говореше им той — и продължете по посока към нея. Ей ти, номер две, влез в строя: ако повредиш каретата, ще ти отрежа главата!

Мадисън погледна над рамото на Флик през предното стъкло към сградата през празното пространство. Погледна надолу. Леле! От това място земята беше много далеч от тях. Погледна един дигитален циферблат на таблото пред Флик: пишеше, че са на 915 фута над парка под тях! Погледна и нагоре. Върхът на сградата се издигаше на още двеста фута нагоре!

Един заблуден порив на вятъра ги заклати. Един облак като тънка ивица премина като призрачна ръка между еърбуса и сградата. Леле! Мадисън изведнъж осъзна, че се намира почти на такава височина, каквато е тази на Емпайър Стейт Билдинг! Огледа се наоколо: няколко конструкции в този район бяха доста по-високи. Това възвърна куража му, макар и малко зашеметено. Е, тяхната сграда НЕ беше висока колкото Емпайър Стейт Билдинг, но пък покриваше около шест пъти по-голяма площ! Значи беше по-стабилна. Той се почувства по-добре. Тогава пред светлините им премина още една облачна ивица, която много повече приличаше на призрачна ръка, даже сякаш сви пръсти, за да го сграбчи. Той се почувства по-зле.

— Защо се бавим? — попита той Флик.

— Тия тъпи шофьори не могат да си намерят червените точки на стената на сградата. Цялото празно пространство наоколо е за хангари. Аз намерих нашата синя точка ей там. Виждаш ли я?

Мадисън видя проблясващата синя точка. Нямаше обаче никаква врата!

— Не мога да вляза, докато тия курешки, дето ги сложихме да карат каретите, не си намерят техните точки. Тъпите примати ще си останат тук цяла нощ. А пък ако ги пусна да влязат през отвор за пътнически апарати, ще се разбият с целия този багаж по таваните им.

Преплитащите се гласове в микрофоните на Флик ставаха все по-изнервени.

— О, по дяволите — каза Флик. — Това червено копче тук трябваща е за задействане на техните точки. Забравих да го натисна. — И той го натисна.

Карети едно, две и три отговориха незабавно. Бяха видели червените си точки.

— Ама, по дяволите — каза им тогава Флик. — Карайте натам!

— Към онази стоманена стена? — дойде общият въпрос. Всички бяха на мнение, че ще се разбият.

— Ти им кажи — обърна се Флик към Мадисън и бутна микрофона към него.

Като се чудеше дали изпраща 48 човека на сигурна смърт, той каза:

— Говори шефът. Карайте!

Недоволно мърморене.

Трите въздушни карети потеглиха към червените точки и стоманената стена.

Възклицания на изненада.

Невидими насочващи лъчи ги бяха уловили — и трите поотделно. Стоманата се разтвори. Сградата ги погълна!

Флик подкара право напред. Лъчите уловиха Модел 99. Точно когато бяха сигурни, че ще срещнат твърдата стомана, пред тях не остана нищо.

Чу се тихо тупване, когато се приземиха. Включиха се ярки светлини. Намираха се в хангарите на 76-ия етаж.

Флик излезе. Провикна се към специалиста по електрониката.

— Ще направиш лъчи, които да улавят само тия карети! Не съм някоя бавачка, която ще стои тук цяла нощ. Ще направиш и за еърбуса, за да влиза и излиза свободно!

Мадисън се огледа наоколо. Мястото беше обикновен хангар с врати, които водеха към коридори. Тук можеха да се поберат двайсет до трийсет превозни средства.

— Всички да излизат! — крещеше Флик. — Намерете къде да стоварите всичката храна. Намерете коридор до някакви бани и разтоварете там еърбуса. След това си намерете жилища за себе си и занесете там всичките дрехи.

Бандата се беше събрала около Флик и сега се разпръсна.

— Чакайте — намеси се Мадисън. — Тук има сапун и козметични средства, които са достатъчни да се изкъпе целият Апарат. Искам всеки един от вас да се къпе, къпе, къпе — преди да си легне. Разбрано?

Те отново се разтърчаха.

— Чакайте! — провикна се Флик. — Още едно нещо: никой от вас, ама никой да не ходи на НИКОЙ от горните етажи. Останете на този етаж, 76-ти. Ако се качите по-нагоре, това ще бъде измама! Трябва да планираме как да ограбим горните етажи, така че не си играйте с огъня! Разбрано?

Всички бяха разбрали, или поне така казаха, и се захванаха на работа.

Мадисън започна да се разхожда.

Минаваше през врати, които нито се отваряха, нито се затваряха и това малко го пообърка, но си каза, че сигурно ще свикне с него. Докато вървеше по един коридор, забеляза, че на всеки стотина-двеста фута има канали, които очевидно слизаха на нивото на улицата: бяха просто излъскани правоъгълни шахти и той се чудеше дали ако въобще набере смелост да пристъпи в празното пространство, ще може да се надява, че няма да падне от 912 фута височина. Беше пъхнал в джоба си едно шишенце сапун, докато беше на козметичния щанд: сега го извади и го пусна в една шахта като се чудеше какво ще стане.

То полетя надолу с главозамайваща скорост. Мадисън се заслуша за далечно разбиване.

Изведнъж шишенцето се появи отново на неговото ниво. Просто си стоеше по средата на шахтата. Вероятно беше стигнало до дъното, не беше излязло на улицата, както се очакваше, и се беше върнало до нивото на етажа.

Мадисън посегна към шахтата и взе дълго пътешествалото шишенце. Сложи го в джоба си, като се чудеше дали някога ще набере смелост да използва тези асансьори. Реши, че предпочитаща се специализира по еърбусите.

Започна да наднича по стаите. Приличаха на салони и спални помещения, които човек може да очаква, че ще имат най-консервативните богаташи в цивилизация като тази: шикозни, но малко с военен стил, даже застинали. Усещането беше такова, сякаш някой беше скалъпил манастир от най-скъпи материали. В атмосферата нямаше нищо топло или уютно. Мадисън обаче си даде сметка, че може много добре да се възползва от всичко това: всичко беше в огромни количества. Намери много голямо потенциално пространство за офиси. Намери за себе си внушителен апартамент и огромни прозорци, които разкриваха фантастична гледка към Джой сити и комплекса на „Вътрешен обзор“.

Надолу по един коридор, където бяха струпани козметичните препарати, той дочу теченето на вода и викове.

Изведнъж усети, че в стаята имаше още някой, който стоеше зад него. Обърна се.

Беше едно от момичетата от цирка, което се казваше Тротър. Беше висока и приличаше на статуя, брюнетка и доста красива. Беше по нощница, която беше широко отворена отпред от голия бюст до босите пръсти на краката и нямаше върху себе си нищо друго.

Мадисън се дръпна.

— Облечи си някакви дрехи! — каза й той.

— Ти ни нареди да си вземем работното облекло! — отвърна му Тротър. — Това СА моите работни дрехи. Какво не е наред?

— Моля те, върви си — каза Мадисън.

— Капитане, — рече Тротър, — дойдох само да те предупредя за другите пачаври. Ти си малко склонен към нехайство, но не бива да им се доверяваш. Знаеш ли, че някои от тях са престъпници?

Мадисън отстъпи назад. Те ВСИЧКИ бяха престъпници, включително и самата Тротър. А тя беше внушителна жена, ужасна заплаха!

— Колкото до мен — каза Тротър като се приближи прелъстително към него, — аз съм различна. И ще ти го докажа.

Мадисън не можеше да отстъпва по-назад, освен ако не се отвореше прозорецът. Тя обаче продължаваше да настъпва напред. Вече се беше изкъпала и той беше обгърнат от аромата на парфюм. Тя протегна ръка.

И тогава той усети нещо в дланта си! Но това не бяха пръстите й!

Той бързо погледна надолу.

ПОРТФЕЙЛЪТ МУ!

Зяпна към Тротър. След това нетърпеливо прерови портфейла.

— Виждаш ли? — каза Тротър. — Можеш да ми имаш доверие. Не исках някой да те обере, когато те награбихме на плажа, така че просто напъхах портфейла ти между краката си. Но това не е всичко, което може да се напъха между тях, хмм?

Мадисън провери картите — всичките бяха там. Преброи 48 хиляди кредита — всичко си беше на мястото!

— Б-б-благодаря — каза той.

Тя се плъзгаше все по-близо до него и вече беше твърде близо.

— Просто не бива да оставяш разни ценни неща да се търкалят наоколо с такава банда до себе си. Единственото търкаляне трябва да става в леглото, хмм? Веднага забелязах колко си сладък и си помислих, че е добре да те защитавам. Така че защо просто не оправя онова легло ей там и да се пъхнем в него. Мисля, че услуга като тая, която току-що ти направих, заслужава една малка наградка, хмм?

Опа, за Мадисън това беше спешен случай. Голите й гърди вече докосваха сакото му, а нощницата й се беше отворила още повече. Той бързо обмисли ситуацията.

— Тротър — обърна се той към нея, като придоби най-честния си и почтен израз, — ти си толкова опустошително красива, че те фиксирах от първия момент. Толкова си висока, толкова хубава, ходиш с такава изящна грация, че караш да забият и сърцата на най-студените и безразлични мъже.

Очите й заблестяха. Голите й гърди се повдигнаха от разтреперана въздишка на задоволство.

— И заради това — продължи Мадисън, като се молеше номерът му да мине, — ще те запазя да бъдеш звезда на първия порнофилм, който ще направим.

— Филм с голи бибипи? — възкликна Тротър.

— Да, наистина — отвърна Мадисън, — с мъже, които се катерят по теб, снимани от най-добрите ъгли. Цяла банда мъже, които се борят помежду си за това кой първи да те има, докато ти стоиш горда и надменна, отблъскваш ги с крак, докато накрая сваляш една златиста нощница, като се разголваш напълно пред камерата, след което презрително посочваш с пръст този, когото си си избрала, и тогава го правите върху покрито с коприна легло, докато другите се въргалят на пода и скимтят.

— Горещи светни! — възкликна Тротър. — И аз съм звездата?

— Да, разбира се! — отговори Мадисън.

— О, гърмящи змии! Нямам търпение да кажа на момичетата!

Тя изхвърча навън с развята нощница. Мадисън бързо провери как може да заключи вратата.

Животът си имаше заплахите. Но той почувства как в него се надига увереност. Тя се беше хванала на образа, който той беше изградил и го беше погълнала, заедно с кукичката, кордата и плувката. Мадисън отново се радваше на триумф. Но не беше изненадан. В края на краищата това беше професията му, а той беше специалист в нея!

Филмите, които щеше да направи, нямаха нищо общо с Тротър. Щяха да са изпълнени с всичко, което щеше да допринесе за изграждането на един нов имидж на Хелър, образ, който щеше да се запечата завинаги в съзнанието на хората: на престъпник! Преследван и гонен от всички! Толкова известен, че чак да не повярваш!

Той отново се обърна към прозореца. Чудя се, мислеше си той, къде ли е Хелър точно в този момент. Вече търсен заради генералната заповед, той вероятно сега трепереше сам в някоя тъмна пещера, неизвестен и лишаващ следващите поколения от потенциалната си лоша слава. Е, помисли си Мадисън с уверена усмивка, аз мога да поправя това. С този екип мога да направя каквото си поискам!

О, боже, нямаше ли да е горд мистър Бери? Какъв триумф за добрите, простички, стари Земни връзки с обществеността! Каква възможност да покаже на какво всъщност е способен!

Глава трета

Всички от бандата си бяха легнали, като преди това се бяха изкъпали и нахранили. Понеже бяха затворници, много не ги беше грижа кое време на денонощието е: в Местния затвор на Конфедерацията винаги беше нощ.

По този начин в най-близките коридори на 76-ти етаж се възцари спокойствие. Изтощеният Флик току-що докладва, че всичко е наред. Мадисън се изтегна на аскетичното си, но голямо легло.

— Всички заспаха, сър — докладва Флик. — Вие наистина ги стреснахте, а и бандата си я бива. След като аз самият си почина малко, ще се захвана на работа и ще направя плана за обира на горните етажи. О, сър, представа си нямате колко, е чудесно да ти се осъществи мечта като тази — допълни Флик с глас, който трепереше от емоция.

Мадисън кимна. И той си имаше една мечта. Можеше да бъде толерантен към чуждите.

Флик отдаде почест със сгъната ръка и се обърна, за да отиде да си почине.

Отнякъде долетя стон.

Засили се.

Някой крещеше една-единствена дума. При това я крещеше с паника, която беше изпълнена с писъка на ужаса!

Мадисън не знаеше тази дума. Повтаряше се отново и отново.

При тях долетя шум от стъпки. През отворената врата на Мадисън влетя един мъж, който крещеше думата толкова силно, че можеше да ти спука тъпанчетата!

— Катерачът! — извика Флик. — Върни се тук!

Но мъжът продължи да търчи като нахълтваше в спалните помещения и продължаваше да крещи!

ПАНДЕМОНИУМ!

Бандата започна да вика. Всички се втурнаха да гонят катерача, опитваха се да го накарат да спре, крещяха му с все сила, когато той завиваше зад някой ъгъл.

Флик беше изчезнал. Мадисън набързо навлече панталона си и хукна към врявата.

Бяха успели да препречат пътя на катерача, да го върнат назад и Мадисън пристигна точно когато двамата общи работници скочиха отгоре му.

Бандата се скупчи наоколо с широко отворени очи.

Катерачът продължаваше да крещи думата. Той се гърчеше и трепереше от ужас.

Мадисън извика:

— Какво казва той?

Авторът на трилъри се провикна от другия край на тълпата сред врявата към Мадисън:

— Той е от провинцията Флистен, ако съдя по формата на очите и дългите му нокти. Тия хора са като маймуни.

— Коя е думата, която крещи? — извика Мадисън.

— Не говоря наречието гуаоп — изкрещя обратно писателят, — но знам тази дума. Тя означава „духове“!

Мадисън повтори сричките й. Звучаха горе-долу като „слид-дърг“. Той се наведе и я изкрещя към катерача.

Дребният мъж повтори думата още по-силно и посочи с трепереща ръка към тавана.

— Ей, бибипка му! — вбеси се Флик. — Качил се е на горните етажи!

— Какво иска да каже с тия „духове“? — провикна се режисьорът. Той изкрещя на мъжа на пода като надвиха врявата: — Къде ги видя тия духове?

Мъжът от Флистен просто закрещя още по-силно и посочи още по-упорито нагоре.

Режисьорът незабавно хукна надолу към коридора към първото място, на което се беше появил катерачът.

Цялата тълпа хукна след режисьора. Мадисън и Флик останаха сами, докато се опитваха да успокоят катерача, за да им разкаже повече. Скоро той просто започна да хлипа и Мадисън и Флик вдигнаха поглед, за да видят, че цялата банда е избягала. Чуха ги да вдигат врява в дъното на коридора и бързо хукнаха в тази посока.

Пристигнаха точно навреме да видят как една жена, която беше на опашката на тълпата изчезва по една рампа, която водеше към 77-ми етаж.

— Върнете се! — извика Флик. — Не бива да мамите!

Двамата с Мадисън хукнаха нагоре по рампата.

Чу се дрънчене точно пред лицата им. Двамата се блъснаха силно в нещо като противокуршумно стъкло, което беше паднало като преграда пред тях.

Не можеха да преминат от другата страна.

От мястото, от което те тропаха по стъклото, се виждаха три коридора, които се разклоняваха. Бандата беше там вътре, разделена на три групи, и всички търчаха в далечината и надничаха във всички стаи, като търсеха духове!

Изведнъж групата в десния коридор спря.

ХАОС!

Започнаха да пищят и да отстъпват.

„СИНИ БУТИЛКИ“!

Един отряд полицаи, всеки от които държеше насочен жилец, се беше насочил право към тях!

— О, боже, предупредиха ни! — изстена Флик. — Връщайте се тук. БЪРЗО!

Групата в средния коридор изведнъж се разпръсна и всички се разбягаха.

ВОЙНИЦИ?

Те коленичеха и стреляха с мъртвешки изражения по престъпниците! Коридорът забуча и загърмя от изстрели.

Групата в левия коридор чу гюрултията. Всички се извърнаха.

Твърде късно!

ЗАД ТЯХ БЯХА ДОШЛИ УБИЙЦИ С ЕЛЕКТРИЧЕСКИ НОЖОВЕ!

Групата побягна напред в пълна паника!

Мадисън и Флик погледнаха тревожно в десния коридор.

ТОЙ БЕШЕ ПРАЗЕН!

Погледнаха в средния коридор.

НИТО СЛЕДА ОТ ГРУПАТА!

Погледнаха в левия коридор.

ТАМ НЯМАШЕ НИКОГО!

ЦЯЛАТА БАНДА БЕШЕ ИЗЧЕЗНАЛА!

Една тънка, прозрачна фигура — истински призрак, се понесе към стъклената преграда и се РАЗСМЯ!

О, звукът беше ужасен!

Мадисън и Флик побягнаха.

Глава четвърта

Когато стигнаха в стаята на Флик, двамата се спогледаха.

Всичко вече беше утихнало.

Бяха уплашени до смърт, но не това беше основното, за което си мислеха.

БЯХА ЗАГУБИЛИ ЕКИПА СИ!

Флик беше успял да овладее затрудненото си дишане.

— Чакай да помисля. Къде може да са отишли? Аха, сетих се! Онзи пазач ме предупреди, че има капани. Паднали са в капани по пода. Мисля, че светлините трябва да са угаснали или нещо такова, защото не видяхме никой да пропада, но пък капаните са единственият възможен отговор. Бандата трябва да е някъде там в подовите капани. Трябва да се върнем обратно там.

— Аз нямам оръжие — прекъсна го Мадисън.

— Ти имаш голите си ръце — каза Флик. — А те са достатъчно смъртоносни.

Мадисън знаеше, че трябва да мисли бързо. Така и направи.

— Ами кутията, която ти даде пазачът? — попита той Флик. — Какво направи с нея?

— В еърбуса е.

— А къде са всичките упътвания, които ни дадоха, онзи големия куп?

— Да — каза Флик и очите му светнаха. — От тях ще разберем къде са капаните. Може би бандата е заключена някъде.

След кратко ровичкане те събраха четирифутовия куп от инструкции и наръчници, след което започнаха трескаво да ги прелистват. Не можаха да разберат кой знае какво от тях. Но сега, въоръжени с кутията, те се върнаха до горната част на рампата.

Флик намери подходящия бутон. Стъклото беше една от бариерите, за които беше споменал пазачът. То се вдигна.

Флик намери друго копче на кутията, под което пишеше „Пълно обезвреждане“. Той го натисна и двамата влязоха в първия коридор на 77-мия етаж. Мястото беше ужасно тихо и те чуваха само собствените си стъпки. Флик запали едно фенерче.

Никаква следа от полицията.

Влязоха в средния коридор, където беше изчезнала тази част от бандата.

Никакви войници. Нищо.

Влязоха в левия коридор и макар че изглеждаше така, сякаш той няма край, не намериха никакви убийци.

Мадисън се опечали. Градската къща не само че беше обитавана от призраци, ами беше и гладна. Беше изяла целия им екип. Нищо чудно, че никой не беше искал да я купи!

— Може би има и други контролни табла някъде — каза Флик. И той поведе по един страничен коридор.

Изглежда бяха в голяма зала, но беше ужасно тъмно. Флик прекара фенерчето си из нея. Приличаше на кръчма. Наоколо имаше маси и столове, а също и един дървен бар, целият полиран.

Флик отиде до тезгяха и погледна под него.

— Контролно табло! — И той нетърпеливо пъхна пръста си там.

Изневиделица залата се обля със светлина.

Освен това се чуваше нещо като глъч.

И НА ВСЯКА МАСА СЕДЯХА ОФИЦЕРИ ОТ АРМИЯТА И ПИЕХА ТАП!

Бяха потънали в задълбочени разговори и се смееха един на друг. Една група на отсрещната страна пееше армейска песен. Всички носеха униформи отпреди много време, които бяха покрити с кал!

Един капитан от близките маси се обърна и сякаш ги погледна.

— Влизайте! Да пием! — каза той.

Флик побягна сякаш го бяха подгонили демони!

Тогава разбра, че зад него тичат стъпките на Мадисън.

Флик спря и си пое дъх.

— О, комети, та това е ужасно място. Духовете на всичките му братя офицери, които са починали отдавна, гуляят в тази кръчма. Кръвта ти се смразява като през зимата.

— Може би бандата се намира в някоя от страничните стаи — каза Мадисън.

— О, това хич не ми харесва — рече Флик. — На Калабар няма нищо подобно. Там всичко си върви по реда. Когато хората умират, имат благоприличието да си остават мъртви. Там има повече гравитация оттук, нали разбираш. Така труповете си стоят по-лесно в гробовете. Бибипан Волтар! Чуй ме какво казвам, шефе. Когото и да убиеш на тази планета, заравяй го с ТЕЖЕСТИ!

Мадисън влезе в една стая и Флик го последва. Светлината от фенерчето, което се разходи из нея, показа нещо като легло, стол и маса. Имаше един голям черен прозорец, а до него едно кресло, поставено така сякаш подканва да седнеш в него и да погледаш през прозореца.

Мадисън видя една квадратна кутия точно до вратата от вътрешната страна и се върна до нея. Флик преглеждаше леглото: сякаш не беше легло, а просто каменен блок.

— Шефе — каза Флик, — веднъж видях нещо подобно. Беше жертвен олтар на Мистин. Това място ме изнервя.

Мадисън отвори кутията на стената. Вътре имаше няколко бутона. Той натисна най-голямото.

РЕВЯЩ ЗВУК!

Целият прозорец се освети!

През него се виждаха червените проблясващи пламъци на един ад!

Дяволи кладяха огън!

Чу се дълъг, провлачен писък, когато два други дявола хвърлиха една девица в алените пламъци!

Флик беше спрял да се занимава с леглото и стъписан наблюдаваше сцената.

Мадисън се обърна, за да огледа стаята.

НА СТОЛОВЕТЕ СЕДЯХА ТРИ ЧЕРВЕНИ ДЯВОЛА!

Появи се мъж с отрязани крайници, а жертвеният олтар се покри с кървави капки! Друг дявол се надвеси над него и заби един нож! Жертвата изпищя.

Дяволът в креслото се обърна към Мадисън и каза:

— Не се махай оттук! Ти си следващият!

Флик се опита да избяга от стаята. На вратата обаче блъсна Мадисън и двамата паднаха, на пода.

Първо на четири крака, а после и на два те побягнаха надолу по коридора.

Накрая им свършиха силите и те се спряха с разтреперан дъх.

— Хич не ми харесва това място — каза Флик.

Мадисън събра собствения си кураж.

— Слушай, Флик, трябва да намерим бандата. Нека да опитаме тук вътре.

Флик нервно обиколи с фенерчето си новата стая. Очевидно беше доста луксозен салон. Из цялата зала имаше множество кресла. Подът беше гол, както и стените. Изглеждаше така, сякаш някой се е изнесъл наполовина.

Имаше една дълга маса с шкафове отдолу и Флик отвори един, като вероятно се надяваше да намери вази и други ценни неща вътре. Оказа се обаче, че вътре има контролно табло.

— Не докосвай голямото копче — предупреди го Мадисън. — Представа си нямам какво може да стане.

Флик разгледа няколкото бутона и натисна едното.

Лампите на залата се включиха.

Сега, когато можеха да я разгледат по-добре, те видяха, че залата е доста хубава, макар че подът и стените бяха голи.

В дъното й имаше две големи стъклени врати. Флик натисна друго копче и стана така, сякаш големи прожектори осветяват една чудесна градина. Някъде ромонеше фонтан, а се чуваше и песента на птички.

Окуражен, Флик натисна друг бутон.

Изведнъж залата стана красиво декорирана!

На пода имаше килим.

На малки стенни масички се появиха вази с цветя.

НА СТЕНИТЕ СЕ ПОЯВИХА КАРТИНИ!

Флик бързо изключи бутона. Вазите, цветята, килимът и картините изчезнаха!

— О, БОЖЕ! — извика Флик. — Предметите на изкуството, които искахме да откраднем, са САМО ЕЛЕКТРОННИ ИЛЮЗИИ!

На Мадисън изведнъж му светна. Беше видял как Ломбар Хист в червената си униформа стъпва пред нещо, което Господарят на Палас сити беше поставил пред сградата, след което се беше появил един видимо истински Ломбар Хист, но около двеста фута висок, и беше благословил сградата надвесен над нея.

Генерал Лууп е бил побъркан на тема сцени с офицерите му, дяволите и всичко останало. Но е бил и хитър като лисица на тема кражби и сигурност.

НЯМАШЕ НИЩО ЗА КРАДЕНЕ!

По лицето на Флик се стичаха сълзи. Той се оттегли с натежали стъпки. Промърмори с тъжен, тъжен глас:

— Отива си мечтата ми — и тръгна пипнешком към 76-ия етаж, като изцяло остави на Мадисън да намери изчезналия екип.

Това беше момент на агония и мъка.

Глава пета

Мадисън беше работил часове наред за спасяването на екипа. Каиши под подовете на горните етажи ги бяха изпратили в един „затвор“ на 76-ия етаж и те бяха чакали там в страх, че ще бъдат върнати в Местния затвор на Конфедерацията, когато Мадисън ги беше освободил.

Обърканият специалист по електрониката беше обяснил, че и той е бил подведен, защото по неговите думи приспособленията не били в масова употреба извън силите за сигурност. Той намери една резервна част от склада за електроника и след като беше разбрал как действа, им показа, че това е просто един чип с размера на топче от пълнител на химикал, което като се постави на пътя на микроскоп-проектор дава образи във въздуха, които могат да се движат и да издават звук. За щастие резервната част не беше за призрак, а за едно момченце, което пишка и това възвърна морала на бандата, макар и смеховете да не бяха толкова много.

Катерачът се беше възстановил от уплахата си след няколко конвулсии, още повече че сега усещаше как хората му се смеят и са нетърпеливи да му помогнат.

Всички се съгласиха, че генерал Лууп е крадял правителствена собственост и приспособления, а това го правеше колега-престъпник и те бяха по-склонни да му простят. Дали беше правил това, само за да упражнява хобито си, или за да плаши до смърт колегите си офицери, въобще не ги интересуваше. Мадисън си имаше друга теория — че производителите, понеже са знаели, че Лууп си е малко луд, са инсталирали приспособленията с надеждата да увеличат броя на договорите си, след като покажат какво могат да правят. Мадисън беше забелязал различни имена на производителите на кутиите за задействане; той не мислеше, че някоя от тях се използва от правителството или пък му е известна. Не беше намерил нито един печат на силите за сигурност на тях. Ако това беше правителствена собственост или поне беше известно на правителството, отдавна да е било иззето. Но той не показа несъгласието си с екипа: те се нуждаеха от всяка утеха, която можеха да получат.

Кризата свърши. Екипът се беше наспал. А Мадисън сега имаше други неща за вършене.

В една зала за брифинги на 76-ия етаж, която генерал Лууп вероятно беше използвал, за да говори на своя персонал, Мадисън сега беше събрал бандата за свои собствени цели.

Сега всички изглеждаха доста по-добре: мъжете се бяха обръснали и подстригали, жените си бяха направили прически и сложили грим. Бяха малко мършави, но с малко добра храна това щеше да се оправи. Затворническата бледност още личеше, но няколко дни под слънчеви лампи щеше да им придаде малко по-естествен цвят. Вонята беше изчезнала!

Готвачите стояха на вратите, а останалите седяха по столове и скамейки. Всички погледи бяха вперени в Мадисън, когато той се изправи на издигнатата платформа в предната част на голямата зала.

— Събрах ви тук този следобед — започна той, — за да ви изясня защо всъщност сте тук. Сигурен съм, че някои от вас са се зачудили за това, а най-дълбоката същност на един екип е общата цел. Зная, че някои от вас бяха любопитни по отношение на това какво всъщност означава специалист по връзки с обществеността. Това не означава офицер, който пуска затворници под гаранция. Казах така на пазачите, само за да мога да ви измъкна от там.

Екипът застана нащрек. Всички се почувстваха малко по-добре, когато разбраха, че не са в ръцете на още един офицер от Апарата, а на някой, който сега им казваше, че има други цели и който може би си е майстор престъпник, използващ Апарата за някоя своя лоша цел, популярността му се увеличи.

— Истинското значение на PR (public relations) е ВРЪЗКИ С ОБЩЕСТВЕНОСТТА. Това е дейността, с която вие сега ще се заемете.

Те кимнаха, но изглеждаха озадачени. Никога не бяха чували за такова нещо. Единствените връзки, които някога бяха имали с обществеността, се състояха в това да я превръщат в жертва.

— И понеже това ще е вашата работа — продължи Мадисън, — е по-добре да я обясня подробно.

Мадисън се изпъна. Лицето му се озари. Личните му пристрастия към темата го завладяха напълно. С глас, който беше по-подходящ за катедрала, той каза:

— Връзките с обществеността са едно от най-благородните начинания на човека!

Аудиторията беше изненадана. Вторачиха се в него с широко отворени очи.

Мадисън се беше отприщил. Гласът му съдържаше нежните отсенки на хвалебствията.

— Връзките с обществеността са изкуство, което МНОГО превъзхожда елементарното рисуване и, тъпата поезия.

Аудиторията зяпна.

— То се състои — продължи Мадисън — в магията да казваш на хората какво да мислят и да ги принуждаваш да променят мнението си.

Един общ работник се провикна:

— А, така вече е по-добре. Леко ли трябва да удряме, само за да стъписаме, или силно, за да убием?

Мадисън пусна една красива усмивка.

— Винаги удряш, за да убиеш.

Бандата се разшумя и закима.

— Разбрахме — чуха се множество гласове.

Тогава някой каза поверително, но достатъчно силно на съседа си:

— Това е, което лейтенант Флик ни каза снощи. Той е убиец! Един от най-великите за всички времена!

Всички заръкопляскаха, дори и готвачите по вратите. После станаха и започнаха да скандират:

— Шефът! Шефът! Шефът!

Мадисън, който беше спец по улавяне на подходящия момент и по сценично присъствие, знаеше кога трябва да свърши една реч. Той се поклони!

Врявата утихна, когато всички се изнесоха от залата.

Мадисън усети нещо. Флик го нямаше никакъв. Той се провикна:

— Къде е лейтенант Флик?

Лакейката на шофьора каза:

— В леглото си. Даже не ме и докосна. Не мога да си върша работата. Мисля, че много са му потънали гемиите. Дори сякаш е готов да се самоубие.

Разтревожен, Мадисън незабавно мина през всички коридори, които водеха до апартамента, присвоен от Флик.

Флик лежеше с лице към стената. Изглеждаше напълно отнесен. Мадисън трябваше да го раздруса здраво, за да получи някаква реакция.

— Какво ти става? — попита го той.

— Животът свърши — промърмори Флик.

— Защо? — попита Мадисън.

Флик изстена:

— Никога не ограбвай мечтите на един човек. Това означава смърт.

Мадисън го погледна. Летаргията здраво го беше хванала. Знаеше, че не може да живее с него в това състояние. Бързо обмисли всичко.

— Нямаш ли други мечти? — попита го той.

Флик изпъшка, но накрая се обърна по гръб и каза:

— Само една, но тя е невъзможна. Не бива даже да мисля за нея.

— Кажи ми я — настоя Мадисън.

— Това е една мечта, която често ми се появява, но винаги трябва да се отказвам от нея. Тя е да срещна Хайти Хелър лично. — И той изстена. — Но тя има милиарди почитатели. Аз даже не бих могъл да си проправя път през такава тълпа. Никога не съм могъл да си позволя даже билет за изпълненията й на живо. Така че, все едно не съм го споменал. Не, животът свърши за бедния Флик. — И той отново се обърна към стената с ужасна, разтърсваща въздишка.

Мадисън отиде до прозореца. Гигантският купол на „Вътрешен обзор“ блестеше на следобедното слънце. Нещо му прищрака в главата.

Ломбар се опитваше да намери Хелър. Мадисън също трябваше да знае това.

Подреденият контур на един план започна да се оформя на стъклото пред очите му в 18-пунктов печат от миналия век.

Тогава целият лист изхвърча нанякъде и на стъклото затанцува един лозунг, 22-пунктов, целият с главни букви:

— ЮПИИИ! — изкрещя Мадисън. Той подскочи високо и затанцува из стаята. Вече знаеше как ТОЧНО да подходи към цялата работа!

— Какво по дяволите става? — попита Флик, защото се уплаши, че Мадисън е полудял.

Мадисън се приближи до леглото му. Направи най-честното си и откровено изражение.

— Флик, — каза той, — ако те представя лично на Хайти Хелър, ще престанеш ли да замислящ обири?

Флик се вторачи в него. После разбра по честното и откровено изражение на лицето му, че Мадисън не се шегува.

— Ще трябва — отвърна Флик. — Ако се срещна лично с Хайти Хелър, няма да мога повече да замислям обири. Ще бъда съвършено различен човек!

— Добре — каза Мадисън. — Значи се споразумяхме. Ако се погрижа да се срещнеш лично с нея, престъпленията, които ще извършваме отсега нататък ще са само тези, които аз наредя. Съгласен ли си?

Флик кимна мълчаливо, като не смееше да се надява.

— Добре — каза Мадисън. — Ставай и се обличай. Имаме много работа!

Мадисън изхвърча навън, въодушевен от плана си.

О, той наистина вече беше на път! Във въздуха се носеше миризмата на крайната победа! Той НАИСТИНА можеше да се справи с делото Хелър!

Глава шеста

Първото нещо, което Мадисън направи, бе да вземе от Флик името на някой бижутер престъпник.

Флик и неговата лакейка се качиха на Модел 99. Мадисън скочи отзад.

Излетяха от хангара и се стрелнаха в небето. Слам сити изглеждаше като голямо мазно и отпуснато петно в далечината, което ставаше все по-голямо.

— Познавам го лично това приятелче — каза Флик, докато караше. — И той е от Калабар като мен. Но всъщност никога не сме се движили в едни и същи кръгове. Той е богат, а аз съм беден. Аз обирах къщи. Той приемаше ценности от крадци, които плячкосваха гробници. Обществото го приема като достоен човек, а знам какво си мислят и за мен: заловиха ме и се озовах в Апарата. Той се ожени за дъщеря на бижутер и в крайна сметка получи право за „законен бизнес“.

След малко Флик показа един квадрат, който на Мадисън му приличаше на остров сред гетото.

Приземиха се и Модел 99 в целия си блясък незабавно привлече цяла тълпа грубовати, кресливи хлапета. Изведнъж Мадисън си даде сметка, че лакейката има и други предназначения, освен да изпълнява женските си функции. Тя изскочи от колата като тигър. По някакъв начин се беше сдобила с един жилец. Целта й беше най-голямото момче и то получи оръжието по зъбите си, като при това изскочиха хиляди искри. Той не беше успял да отстъпи и крачка, когато жената го сграбчи за рамото. С нещо като въртеливо движение тя го метна — краката му се отделиха от земята — и като го използваше като коса, тя омете цялата предна редица от дечурлига.

Чу се шум от отдалечаващи се бързи стъпки. На фона на утихващото ехо от виковете, лакейката пъхна жилеца в колана на виолетовата си униформа и застана до вратата. Отвори я с поклон.

— Внимавайте къде стъпвате, сър. Има боклук.

Ако не беше видял изражението й на убиец, когато тя изскочи от еърбуса, или не беше чул доволното ръмжене на диво животно, когато тя приложи жилеца, Мадисън щеше да бъде напълно завладян от сладката й и скромна усмивка, която грееше на лицето й сега. Изведнъж тя беше станала най-тихият и мил човек, когото някога сте искали да срещнете. Аха, помисли си той със задоволство, какъв екип си имаше само! Напълно подвеждащ!

Безупречно облечен, Мадисън заобиколи боклука — който се оказа изпадналото в безсъзнание момче, което тя беше използвала като оръжие — и заедно с Флик тръгнаха към ателието на бижутера.

А то приличаше точно на такова: магазинче, в което се продаваха евтините украшения, изложени на витрина от противокуршумно стъкло, зарешетена със стоманени пръчки.

Един старец с черно кепе, на което имаше лампичка и лупа ги насочи към задната част на магазинчето и те скоро се озоваха в един разкошен офис, който контрастираше силно с останалата част от обстановката.

Един много мазен и тлъст мъж излезе иззад едно бюро от слонова кост, за да ги приеме. Главата му беше като сплескан овал точно като тази на Флик: може би силната гравитация на Калабар им причиняваше това!

— Флик, братовчеде, толкова се радвам да видя, че все още си извън затвора. Божке, виж ти каква виолетова униформа! Да не си в охраната на Двореца?

— Братовчеде Бауб, — каза Флик, — запознай се с новия ми шеф Мадисън. Още сме в Апарата, но сега е малко по-различно.

— Братовчеде Флик, аз наистина чух, че Апаратът е поел охраняването на Палас сити. Но дали твоят приятел е в безопасност тук?

— Той е напълно завършен маскиран престъпник — отвърна Флик. — Гарантирам за него.

— Ами, добре тогава. Седнете, приятели мои. Но трябва да ви предупредя, че складовете ни са препълнени, така че ако сте откраднали нещо от палатите, не мога да ви дам много висока цена.

— Това е много добра новина — каза Мадисън и седна. — Виждаш ли, Бауб, ние сме купувачи, а не продавачи.

— Хо, хо, братовчеде Флик. Май сме се ИЗДИГНАЛИ в обществото! — каза Бауб.

— Мистър Бауб, — намеси се Мадисън, — сигурен съм, че когато получавате откраднати скъпоценности, вие ги нарязвате и разглобявате, за да не могат да бъдат лесно разпознати.

— Да, така е. Но добрите камъни са с такива размери, че индексите им за пречупване на лъчите са известни, а и трябва много да внимаваме с това.

— Мистър Бауб, — прекъсна то Мадисън, — зная, че сте дискретен човек. Искам един абсолютно стъписващ камък на абсолютно стъписващ фон, такъв, какъвто никога не е бил виждан и който НЯМА да бъде разпознат.

— Аха! — възкликна Бауб. — Говорите за „Окото на богинята“!

— Щом си има име, значи е познат — каза Мадисън.

— Не-е — отвърна Бауб. — Не може да е известно, защото го измислих току-що.

Мадисън се засмя доволно. Ето един човек, с когото можеше да върти бизнес, почти от неговия калибър.

— Преди няколко години — продължи Бауб — на Калабар, където всичко е много голямо, едни крадци влязоха в една много древна, праволтарианска гробница. До този момент гробницата беше неизвестна, но не крадците. Полицията тръгна по петите им, залови ги, съдържанието на гробницата беше описано и прибавено към Националния трезор. Бяха арестували крадците и ги изпратиха в един център за разпити, но въздушната карета попадна във въздушно течение, което я разби в един висок стотици хиляди футов планински масив — на Калабар нещата са големи — и с това всичко приключи. Един крадец обаче успя да избяга още при гробницата. Полицията така и не разбра, че той съществува. — Той погледна Флик. — Този крадец бях аз.

Бауб се облегна назад с внезапно, обзела го носталгия.

— О, какви дни бяха това! Имах цяла чанта с камъни. Никога не бяха нито регистрирани, нито описвани. Похарчих ги един по един и си осигурих прекрасна прахосническа младост. — Той въздъхна. — Но това беше преди седемдесет години и младостта отлетя.

Той стана и отиде в една друга стая, която изглежда имаше сложна плетеница от сводове, след което се върна с малка копринена торбичка в ръце. Постави я на масата и седна на мястото си.

— Сред онези придобивки имаше един камък, от който никога не успях, да се отърва. Така и не посмях даже да го покажа. Не можех да кажа, че съм го намерил в някой поток, защото вече беше рязан. И ви предупреждавам, че в момента, в който той се появи на пазара, ще завалят въпроси, понеже е твърде забележителен.

Ако е подходящ за целите ви, ето го.

Той отвори торбичката като разстла краищата и там, просветващ на фона на коприната, се появи един камък е размерите на яйце. Мадисън се приближи. Не можеше да повярва на очите си. Той премигна.

— Не знам как са го направили древните — каза Бауб. — Освен това не знам дали е естествен или не. Но това, което виждате, е смарагд, напълно затворен в диамант. Смарагдът е с най-добрия цвят и има само едно петънце. Диамантът е идеално синьо-бял. Не мога да ви​ го продам, освен ако не ми гарантирате, че ще ми обясните откъде идва.

— Аз мога да гарантирам това — каза Мадисън. — Върху какво ще го сложите?

— Твърде голям е, за да се сложи на нещо друго, освен корона или медальон. Като следвам току-що измисленото от мен име, бих казал, че може да се сложи в някаква овална форма, камъкът се държи от злато, оформено като отворено око, нишки от малки диамантени парченца, които да наподобяват миглите отгоре и отдолу и можем да го окачим на широка златна верижка. Доста тежък е, да знаете. Вземете го.

Мадисън попита:

— Можете ли да го поставите отпред на една шапка от златна мрежа, за да изглежда така, сякаш е по средата на челото?

— Уха-а — възкликна Флик. — Какво чудо ще се получи!

— За колко време можете да го направите? — попита Мадисън. — Трябва ми бързо.

— О, мога да накарам стареца да се захване с това. Златна мрежа лесно се изплита. Два дни.

— Добре, — съгласи се Мадисън. — А сега за цената.

— О, — каза Бауб, като погледна хитро, — това е спомен от изгубената ми младост. Да кажем сто хиляди кредита.

Мадисън го превърна в долари. Никога не беше чувал за камък, който да струва два милиона. Един актьор на име Ричард Бъртън беше дал на една актриса на име Лиз Тейлър един от най-ценните камъни на Земята и макар че само беше чел за него, Мадисън знаеше, че е струвал само около милион и половина. А и нямаше да използва личната си пластинка за тази транзакция. Беше твърде рисковано.

Флик обаче го спаси.

— О, братовчеде Бауб, мислех, че си приятел. Знаеш много добре, че никога не си успял да се отървеш от него, а аз ти водя клиент и ти го изхвърляш от магазина като с удар с бухалка. Няма да ми даваш даже десетте процента, които винаги получавам, когато му направя някоя покупка. Ще ти дадем пет хиляди кредита и това е всичко.

— Не мога и да си помисля такова нещо — отвърна Бауб.

— Слушай, Бауб, — прекъсна го Флик. — От едно семейство сме. Забрави ли?

Бауб въздъхна.

— Нито кредит по-малко от трийсет и пет хиляди! Шапчицата и поставянето на камъка се заплащат отделно.

— Трийсет хиляди с шапчицата и поставянето — каза Флик.

— НЕ! — отвърна Бауб.

— Двайсет хиляди — каза Флик.

— НЕ! НЕ! — извика Бауб. — Нали току-що предложи трийсет хиляди!

— Продадено — каза Флик. — Дай му парите, шефе.

Малко след това, когато вървяха към еърбуса, все още успешно защитаван от лакейката, Мадисън каза:

— Не знаех, че вземаш по десет процента от всичко, което похарчвам!

Флик отвърна:

— Брадясвам, докато си ги събера обратно. Освен това току-що ти спестих седемдесет хиляди кредита, така че, както виждаш, си струвам парите. Но за тази сделка няма да взема никаква комисионна. Няма да направя нищо гадно, което е свързано с Хайти Хелър. Тя е свята! „Окото на богинята“ — това й пасва идеално! Сега вече наистина започвам да вярвам, че лично ще се срещна с нея!

Мадисън се ухили като се качи в еърбуса. „Окото на богинята“ не беше единственото нещо, което той беше планирал за Хайти Хелър.

Глава седма

Два дни по-късно Мадисън беше на път, за да се срещне с Хайти Хелър. Флик се беше избръснал и изкъпал почти до мозъка на костите си. Беше лъскал Модел 99, докато един друг престъпник не му каза, че ангелчетата на четирите му края вече пищят. Беше наредил строго на лакейката да си остане у дома. Човек би си помислил, че е ангажиран с най-великото начинание на живота си: той дърдореше през цялото време.

Мадисън се надяваше, че самият той изглежда добре. Липсваше му спретнатият Земен всекидневен костюм, бойната му униформа. Беше подбрал стоманеносиво бизнес сако и панталон, който беше съвсем семпъл, но по самия му блясък личеше, че струва цяло състояние. Ръкавите, които бяха със заострени маншети, го притесняваха: можеше неочаквано да забърше нещо от някоя маса. Поради тази причина той прекара половин час, тренирайки се да взима разни неща. Леко беше бухнал косата си, след това й беше сложил само една капка гел и я беше ресал, докато не заблестя. Беше упражнявал най-очарователната си и чистосърдечна усмивка пред огледалото почти цял час.

Но в това не се състоеше цялата му подготовка. Беше накарал авторът на трилъри да се поти едно цяло денонощие. Един от репортерите беше изключен от Кралската Академия по изкуствата и успя да напише малко поезия.

Личната музикална биография на Мадисън трябваше да е обширна, но не беше. Когато беше осемгодишен, майка му беше решила, че той трябва да направи кариера като концертиращ пианист. Бяха го насилвали един милион учители, докато стана на дванайсет и тогава един учител, както и всички останали всъщност, откри, че Мадисън свири рагтайм, когато трябваше да заучава един елементарен класически концерт. Учителят го беше пребил от бой. Майка му не можа да понесе това, веднага уволни учителя и музикалната кариера на Мадисън завърши със зачервен задник. Надяваше се само да си спомня достатъчно, че да не направи някоя ужасна, недодялана грешка. Щеше да разговаря с една напълно завършена музикантка. При такава смела авантюра всичко зависеше от детайлите.

Беше направил уговорката за срещата много умело. Един служител беше вдигнал видеотелефона в дома й в Пош Хилс. Мадисън му беше казал, че носи послание от брата на Хайти — Джетеро Хелър.

Служителят беше предал съобщението и един глас — този на Хайти — беше казал: — Той знае ли къде е Джетеро? Много бих искала да разбера.

Мадисън веднага разбра, че самата Хайти не знае.

Той веднага премина плавно към втората фаза от плана си да намери Хелър-Уистър за Ломбар, след което щеше да се захване с изграждането на имиджа му.

— Кажете на господарката си, че не мога да предам посланието по телефона: брат й ми нареди да го направя лично. Аз съм офицер от Апарата на самостоятелна служба към „Вътрешен обзор“. Името ми е Дж. Уолтър Мадисън.

Той веднага получи час за среща в един и ето че вече летеше под топлото слънце, за да се приземи в разположеното на покрив имение на Хайти Хелър.

Беше впечатлен! Имението изглеждаше така, сякаш няколко акра висят високо във въздуха и оформят нещо като корона на сградата. От такова място можеха да се виждат стотици мили; даже съседни сгради не пречеха на гледката, която се разкриваше и към други прекрасни имения. Място за ангели, даже и сред някой тънък заблуден облак! Поне така си тананикаше Флик, докато приземяваше Модел 99 на покрива. Беше много разочарован, когато видя, че вместо Хайти ги посреща домашен прислужник, облечен в черно.

— Дамата ви очаква — каза служителят. — Тя е в лятната къща. Ще ви придружа.

Мадисън строго нареди на Флик да стои до колата, след което последва мъжа в черен костюм по една лъкатушеща пътечка. Първото нещо, което впечатли Мадисън, беше, че дърветата бяха пълни с пойни птички, които се раздираха да чуруликат разни мелодии и съзвучия.

— Как държите птичките вътре? — попита той служителя.

В този момент две птички с безумно красива перушина се спуснаха надолу, огледаха куфарчето на Мадисън, след което запърхаха пред лицето му.

— Проблемът не е в това да ги държим ВЪТРЕ — отвърна прислужникът. — Проблемът е, че не можем по никакъв начин да ги изпъдим. Понякога чуват музиката от параклиса и идват от десетки мили разстояние, за да пеят с Хайти. Освен това винаги летят с нея, докато тя се разхожда.

Другото, което впечатли Мадисън, бе пълното отсъствие на охрана. Този прислужник нямаше дори издайническа издутина по тясно прилепналото си сако. Дори не попитаха за лична пластинка, когато се приземиха, както и по-късно. Мадисън можеше да бъде всякакъв, дори убиец. Никой не пожела да погледне в куфарчето му. Много, много небрежно. А можеше да се окаже много полезно.

Той обаче трябваше да провери това.

— Нямате ли някаква охрана, средства за сигурност или нещо такова? — попита той. — Това ме кара да се притеснявам за нея.

Прислужникът изсумтя.

— Лейди Хайти има петнайсет милиарда почитатели, които биха разкъсали някого, ако я нарани. А и кой ли би докоснал и с пръст сестрата на героя от Флота Джетеро Хелър? Само някой побъркан може най-много да се намуси на Лейди Хайти, а е ясно, че вие не сте такъв.

Значи няма охрана, отбеляза си Мадисън.

Стигнаха до лятната къща, плетеница от златни решетки, през които лятното слънце образуваше красиви фигури.

Тя работеше на една маса с нотен лист пред себе си — вероятно запаметяваше някакъв текст. Приближи се до вратата с протегната за добре дошъл ръка.

Мадисън се отдръпна. Той никога не беше виждал толкова красива жена. Беше облечена във всекидневна артистична дамска риза в блестящо зелено. Косата й беше същата на цвят като тази на Хелър, но беше бухнала като светещ ореол. Очите й бяха електриково сини и караха човек да чувства много силна топлина. Самото й присъствие беше като аура, от която сякаш и денят ставаше по-светъл.

Мадисън излезе от шока си, пое ръката й и се наведе да я целуне, но докосването й до дланта му почти го парализира. О, да, наистина, това беше Хайти Хелър. Даже трите измерения на екраните на „Вътрешен обзор“ не бяха подходящи за нея. Той си помисли за секунда, че ще коленичи, въпреки вътрешната си съпротива.

Като продължаваше да стои наведен над златистите нокти, той успя да придобие най-очарователната си и чистосърдечна усмивка. Беше много доволен, че я беше упражнил. Присъствието на тази жена почти го беше разтърсило и го беше накарало да онемее. Всъщност, за един мъничък преходен миг той дори получи пристъп на угризения дали да продължи с осъществяването на плана си. Но бързо дойде на себе си.

Тя грациозно махна с ръка към един стол, като му предложи да седне и се върна в люлеещия се стол. Веднага щом тя седна, Мадисън се настани на ръба на посочения му стол. Щеше му се тия слънчеви отблясъци да не я правят да блести. Това затрудняваше работата му.

Но той съхрани усмивката си.

— Простете, че се разполагам като у дома си, но Джетеро толкова ми е говорил за вас, че имам усещането, че ви познавам.

Тя се усмихна.

— О, с Джетеро винаги сме били много близки. Той е такъв чудесен човек.

— Един от най-добрите, които някога са живели — каза Мадисън.

— Може би най-добрият и почтен жив човек — допълни Хайти.

— Принц на принцовете — каза Мадисън. — Благословен да е денят, в който той ме дари с приятелството си.

— Значи го познавате добре? — попита Хайти.

— О, съвсем отблизо — отвърна Мадисън. — Често ме кара да се чувствам неловко, като ми казва какво голямо доверие има в мен. Много е окуражително да знаеш, че имаш такъв скъп приятел като Джетеро, когато всичко останало е в черни краски. Не знам какво щях да правя без него.

— Винаги съм си мислила какъв голям късмет съм извадила да имам брат като него — каза Хайти.

— И такова бъдеще! — допълни Мадисън.

— Няма нито един млад офицер във Флота, който да не се опитва да му подражава — каза Хайти.

— О, той ще се издигне до върха — допълни Мадисън. — Неизбежен успех.

— Началниците му се кълнат в него — каза Хайти.

— Сигурен съм, че ще постигне вселенска слава — рече Мадисън. — В действителност той заслужава всичко, което може да бъде направено за него.

— Така е наистина — съгласи се Хайти. — Още от малка се чувствам по-уверена в живота като знам, че него го има. Винаги съм знаела, че съм най-щастливото момиче на света за това, че съм му сестра.

— А аз винаги съм знаел, че съм най-щастливият човек на света за това, че съм му приятел — продължи Мадисън.

— Наистина ли имате послание от него? — попита Хайти нетърпеливо.

— Нещо повече от това — отвърна Мадисън. — Всъщност той ме накара да се закълна в честта си, че ще направя всичко възможно да се видя с вас лично и ще ви дам този подарък от него.

Той отвори куфарчето си, извади голяма кутия за бижута и каза:

— От брат ви с много любов. — И той й я подаде с поклон.

Тя отвори кутията. Слънчевата светлина попадна върху съдържанието й и се върна обратно, разбита на хиляди цветни парченца. Разположен върху новия си фон, приютен върху златната мрежеста шапчица, камъкът спря дъха й. Никога не беше виждала подобно нещо: смарагд в идеален диамант.

Хайти сложи шапчицата на главата си и скъпоценният камък в центъра на челото й направо подлуди слънчевата светлина в лятната къща. Хайти взе едно малко огледалце и се погледна в него. След това свали шапчицата и се вторачи в нея. Когато пулсът в прелестната й шия се поуспокои, тя се вторачи в Мадисън.

— Откъде може да се е сдобил с това? Трябва да му е струвало десетгодишна заплата!

— О, той не я купи — отговори Мадисън. — Доста дълга история. Нарича се „Окото на богинята“ Джетеро е толкова смел и толкова добър пълководец, че това му беше подарено от Ага хан, когато той спаси живота на сина му.

— О! — възкликна Хайти. — Разкажете ми!

— О, Джетеро въобще не го направи на толкова голям въпрос и не ми разказа почти никакви подробности. Той никога не се фука.

— Колко типично за него — каза Хайти.

— Обаче се появиха заглавия във всички новинарски издания. Синът на Ага хан бил на лов за тигри — това е един много опасен звяр — и Джетеро случайно летял над това място, при което измъкнал сина на Ага хан право от зъбите на тигъра с голи ръце.

— О! Колко опасно!

— Е, Джетеро не е нищо друго, освен най-смелият мъж на света. Но нали знаете, той е толкова скромен, че се обзалагам, че когато се видите той дори няма да спомене за подвига си. Може би само ще се изсмее и ще каже, че това въобще не се е случило.

— Такъв си е брат ми. Продължавайте.

— Той приема с голяма неохота иначе напълно заслуженото признание — продължи Мадисън. — И когато Ага хан му подари в знак на благодарност тази семейна реликва, знаете ли, че Джетеро се изчерви? Аз знам това. Бях там и го видях с очите си. Той го пъхна в джоба си и ми прошепна: „Единствената причина, поради която няма да го върна е, че мисля, че Хайти много ще го хареса.“

— О, колко мило.

— Но Джетеро си е такъв — допълни Мадисън. — Освен това, когато ме накара да обещая, че ще ви го дам веднага, щом пристигна на Волтар, каза: „Предай й, че съм го спечелил на зарове и че е такава дреболия, че хич и да не мисли да ми благодари“. Но аз не бих ви излъгал за нищо на света. Така че ви казах истината. Не му казвайте, че съм го направил. Ще ме убие!

— Но за Бога, аз трябва да му благодаря.

— О, помислил съм за това. Носете го при следващото си появяване във „Вътрешен обзор“ и без да казвате как се е сдобил с него, защото това ще го накара да се чувства неловко и ще стане ясно, че съм ви разказал всичко, споменавайте от време на време, че бижуто е подарък от брат ви Джетеро и посвещавайте следващата песен на него и на всичките му братя офицери от Флота. След това изпейте някоя песен за далечни места и обичани в семейството хора, след което кажете, че не знаете къде е брат ви и че очаквате с нетърпение да се чуете, за да му благодарите за подаръка. И братята му офицери, като чуят това, ще пожелаят да ви помогнат да му благодарите и ще ви кажат къде е той сега. Сигурен съм, че в резултат писмата от почитателите ви ще ви засилят. Всеки от вашите фенове, да не говорим пък за братята му офицери, няма да има търпение да облекчи тревогата ви за това къде е брат ви сега.

— О, идеята е страхотна. Но вие сте го видели съвсем скоро. А знаете ли къде е той сега?

— Уви — отвърна Мадисън. — Двамата с него си направихме малко парти, за да се сбогуваме един с друг. Щяхме да хванем различни посоки. И едва след като излетя корабът му, си дадох сметка, че той не ми каза къде отива. Но не е важно аз да разбера това. Единственото важно нещо е всяка ваша тревога да бъде облекчена. Затова съм написал на тази картичка думите, които можете да използвате за песента си, за да успеете да го намерите и да му благодарите.

Тя прочете картичката и стиховете.

— А, това е доста мило.

— Можете да осведомите и мен — допълни Мадисън. — Тревожа се за него. Твърде смел е. И, разбира се, много ми липсва.

— О, аз наистина съм ви много благодарна — каза Хайти, като стана, — че донесохте подаръка му.

Мадисън също стана, но той каза:

— Това не е единственото, което съм донесъл.