Победа на злото

Глава първа

Часовоят изсъска остро в един микрофон, който беше прикрит под формата на сребърно копче.

В залата незабавно се втурна един сержант. Той погледна пазача на Мадисън, който посочи с палец стълбището, след което кимна.

С дрънчене и трополене смъкнаха веригите на Мадисън. Той се изправи и разтри врата и китките си.

Напъхаха го в една баня и го накараха да се съблече и изкъпе. Наблюдаваха го. Отблизо.

— Не изглежда да има въшки или бактерии — каза първият часовой, като огледа Мадисън критично, — но не изглежда добре оборудван. Не разбирам как ще може да я накара да си прекара приятно.

— Ей, слушай добре, — обърна се сержантът към Мадисън, като измъкна изневиделица един нож от задната част на сребристата си куртка, — ако не се държиш добре и не я избибипаш както трябва, аз лично ще използвам това, за да ти отрежа бибипците. Разбрано?

Мадисън преглътна, прикри бибипците си сякаш да ги защити, и отстъпи назад.

Хвърлиха отгоре му бяла копринена роба, върху която все още имаше кралски кръст и думите: „Собственост на кралица Хора. Не използвайте тази роба за погребение. Върнете я в двореца в отлично състояние.“

— Ами сега каква е точната процедура? — попита часовоят сержанта. За нищо на света не мога да си спомня дали дядо ми казваше мъжът да се води с белезници или със златно въже.

— С нито едното — отвърна сержантът. — Беше с нашийник и златна верига за водене. Знаеш ли, че има една такава ей там, върху онази лавица. — Той я взе и я погледна. — Какво знаеш ти? Не е вярно, че на нашийника отвътре има шипове. Баба ми трябва да си го е измислила. Я виж тук, — и той показа на пазача, — има електрическа жица. А тук, в края на веригата, е бутонът за задействане. О, не! Батериите му са свършили. Няма искри.

— Ама че късмет! — каза пазачът, като погледна липсата на мощност в една свръзка. — Същата е като тези, които използваме при пръстите на краката си. Ще извадя едната от левия си ботуш. — Той го направи и когато изпробваха нашийника отново, той заизпуска искри при натискане на бутона в края на веригата.

Сложиха нашийника на Мадисън.

— Сега — каза сержантът, — ако добре съм чул, процедурата е следната. Въвеждаш го вътре, покланяш се и когато кралицата протегне ръка, поставяш дръжката на веригата в нея, след което мисля, че казваш: „Ваше Височество, тук има един, който ще изпълни вашето нареждане: вземете го и ако не ви удовлетвори, аз ще бъда пред вратата с електрически камшик.“

— Нямаме електрически камшик — каза часовоят.

— Да, ама не можеш да променяш процедурата. И хич недей да променяш реда на думите. Казваш ги точно така, както са, а ако тоя бибипец не изпълнява каквото му се каже, използвай жилеца си.

Пазачът провери вътрешната част на сребърния си ботуш, за да види дали жилецът му е там и започна да кима, сержантът го прекъсна:

— Както винаги съм ти казвал, внимавай за оръжията си. Персоналът ще те убие на бърза ръка, ако се случи нещо, което да не се хареса на Нейно Височество. — Той беше измъкнал жилеца от ботуша на другия.

Оръжието беше една гъвкава пръчка около четиринайсет инча дълга. Сержантът стисна дръжката и връхчето й светна.

Той я вдигна и удари Мадисън в долната част на бедрото.

ЛЕЛЕ! Причиняваше щипещо усещане като от ужилване от голямо насекомо! Мадисън загърна робата си встрани и прегледа бедрото си.

— О, това беше само при ниска мощност — каза сержантът. — Хич не си мисли, че ще ти оставя белег, точно преди да отидеш да доставяш удоволствие на Нейно Височество. Тоя човек е пълен идиот — изкоментира той към пазача. — Значи, когато го представиш, и се върнеш в коридора, за да застанеш на пост, залепваш ухо на вратата и ако чуеш протести или спор, или ако НЕ чуеш стенания и писъци на удоволствие, влизаш веднага и го жилиш до дупка, докато не си СВЪРШИ работата! Разбрано?

Часовоят кимна.

— Много е гот, че нещата отново вървят нормално.

— Да, така е — отвърна сержантът. — Освен това трябва да си сигурен, че Нейно Височество не си прецаква палеца да натиска бутона на веригата към нашийника. Скъпата, тя е призвана да получи цялото удоволствие, с което това приятелче може да я дари.

— Какво да правя, когато тя свърши с него? — попита пазачът.

— О, ти вероятно ще бъдеш сменен дотогава, а аз ще бъда наоколо. Но ако се случи по време на караула ти и тя не ти каже нищо, заслушай се, за да се увериш, че всичко е утихнало. Тогава дай знак на някоя от камериерките й — най-добре тази, която бди в края на леглото й — и влез на пръсти. Сега идва една важна част: използвай ултравиолетовата си лампа и очила, за да не събудиш Нейно Височество, и погледни много внимателно лицето й. Ако се мръщи или спи неспокойно, го отведи в залата за екзекуции. Ако спи леко усмихнала, изведи приятелчето много внимателно, без да я будиш, и го изпрати обратно в полка му.

— Аз не съм в никой полк — намеси се Мадисън.

Двамата го изгледаха шокирано. Тогава сержантът каза:

— Вярно бе. Тия дрехи, дето висят там, не са униформа, която съм виждал. Я чакай малко. Май че сме в напълно грешна посока. Сигурен ли си, че си благородник?

Мозъкът на Мадисън заработи на бързи обороти. Въпреки ужасните приготовления, които той само се надяваше, че ще избегне, трябваше да се качи по онези стъпала и да представи гениалната си идея на Тийни. Той се изпъна високомерно.

— Аз — каза — съм един от рицарите на Колумб!

— Това благородник ли означава? — попита сержантът. — Нали знаеш, ако мъж без благородническа титла я пипне с пръст, протоколът изисква незабавна смърт. Тъй че хич не се опитвай да ни будалкаш.

— Рицар — каза Мадисън — означава джентълмен-войник на нейния роден език. Той получава благородническата си титла от суверена си. Аз дойдох тук като странстващ рицар.

Сержантът каза на пазача:

— Е, това може и да е така. Знаеш ли какво? Когато го изкараш от леглото й, го отведи в един от по-добрите зандани, задръж го там, а аз ще изясня всичко на сутринта. Ако се окаже, че той всъщност не е благородник в крайна сметка, ще имаме удоволствието да го екзекутираме. И без това хич не ми хареса как й крещеше и викаше вчера следобед. Не ми звучеше много благородно! А ако отново започне да й вика и крещи, бързо го изведи от там! Не искаме скъпата ни кралица да се разстрои и да ни напусне.

Часовоят дръпна веригата и Мадисън полетя назад, защото не беше очаквал това.

Часовоят натисна бутона на дръжката.

Мадисън се почувства така, сякаш са го прерязали през врата! Това не беше електрически шок, а усещане като от разкъсване. Ужасно!

— Тръгвай! — нареди пазачът. — Нейно Височество те очаква.

Стъпалото на Мадисън изтръпна от студените и груби камъни на пода в банята.

— Не ми дадохте никакви чехли! Дайте ми поне да си обуя обувките!

— Няма значение, че си бос — каза пазачът. И той отново натисна бутона.

Мадисън сграбчи главата си, за да не се търкулне.

Последва го.

Всичко зависеше от следващите няколко минути.

Щеше да се превърне в мъртвец или герой!

Идеята му ТРЯБВАШЕ да проработи!

Глава втора

Не го поведоха по златната стълба. Изкачваха се по кръгло стълбище, което под формата на спирала минаваше и зад стените. Беше много тъмно и от застоялия въздух Мадисън заключи, че не е било използвано от дълго време. Изведнъж пред тях се изпречи врата с шипове: той виждаше малки искри да пробягват напред-назад, като се плъзгаха от връх на връх по подобни на ками издатъци, готови да пронижат всеки нежелан натрапник. Нищо чудно, че Флик беше отказал да обира тези палати. Те бяха УКРЕПЛЕНИЯ!

Часовоят направи нещо в горната странична част и порталът се плъзна встрани като стържеше от дългата липса на употреба.

Изглежда сега бяха в тъмна кутия, а пред тях имаше друга дебела врата. Пазачът взе някакъв прашен микрофон и каза нещо, очевидно на охрана, с която имаше дистанционна връзка — нещо като парола от числа. След това пазачът го бутна пред нещо, което трябва да беше камера, включена към електрическата мрежа.

— Докажи, че не си под принуда, Джинто — каза един гробовен глас.

Джинто — пазачът на Мадисън — притисна веригата. Ужасното разкъсващо усещане премина през врата на Мадисън, а едно допълнително дръпване го извади от равновесие.

Очевидно някакъв охранителен пост беше задоволен някъде. Сред замаята от тръпнещата болка Мадисън чу хлъзгането и щракането на няколко чифта болтове с дистанционно управление.

Вратата се отвори тихо и Мадисън беше избутан напред.

Провлачена музика погали слуха му.

Удари го вълна от женствен аромат и той изплашено отвори очи.

Намираше се в меко осветена стая със значителни размери. Леко вълнуващи се цветни светлини къпеха стените в постоянно променящи се пастели — те успокояваха и почти хипнотизираха. Отначало Мадисън помисли, че това над главата му е открито небе, но после видя, че звездите бавно танцуват в определен ред около луната, която колкото и истинска да изглеждаше, никога не би могла в действителност да пулсира в същия ритъм като вълните по стените: таванът беше някаква илюзия, която вероятно сменяше часа през деня или нощта по нечие желание.

Подът изведнъж го изплаши. Изглеждаше като плътна мъгла, а не като килим, и Мадисън стоеше, потънал до глезените в нея. Но той се успокои, когато откри, че тя го държи изправен.

Изящната и резбована мебелировка от бюра, столове и маси, сякаш нямаше крака; всичко просто сякаш се носеше из стаята, без да помръдва.

Чувството, че се е загубил, което беше изпитал при първия си поглед в тази стая — като нито едно нещо, което някога беше виждал или си беше представял на Земята — го напускаше. Решимостта да успее в онова, с което се беше захванал, го сграбчи отново. Къде беше Тийни?

И тогава той отново се почувства изцяло извън равновесие. Нито той, нито пазачът му ходеха, те просто стояха на едно място. Обаче се придвижваха! Много бавно и нежно подът ги носеше по една стена, като им създаваше единствено усещането като от леко вълнение. Онова, което Мадисън беше взел за огромно бюро, беше всъщност горната част на едно легло!

Мадисън се вторачи.

Тази част от стаята беше тъмна. От нея се носеха стонове на удоволствие.

Движещият се под мина още по-напред.

На едно петно светлина се виждаше ръката на Тийни. Ръката се вдигаше и трепереше, докато Тийни стенеше.

Музиката виеше, а наоколо се носеше парфюм.

Часовоят дръпна леко веригата, за да привлече внимание с дрънченето.

Главите на двете камериерки подскочиха и се удариха. Когато видяха кой е дошъл, го погледнаха с презрение.

Тийни бавно извърна глава и изпълненият й със страст поглед бавно се фокусира върху Мадисън. След това тя затвори преголямата си уста и бавно се усмихна.

С мързелив глас тя каза на английски:

— Ти чака толкова дълго, че аз бях сигурна, че няма да дойдеш и ги пуснах да действат — те така чупят ръце като видят, че съм възбудена от танците, а не съм задоволена. — Тя вече идваше на себе си и гласът й ставаше все по-малко отнесен. Мързеливата усмивка стана леко подигравателна. — Е, Мади. Най-сетне реши да ми позволиш да се опитам да пропукам фиксацията ти върху майка ти. — Тя се засмя доволно.

Внезапно пазачът падна на колене, наклони глава и благопристойно постави дръжката на веригата в най-близко висящата й ръка. Той каза с лице обърнато към покрития с мъгла под:

— Ваше Височество, тук има един, който ще изпълни вашето нареждане: вземете го и ако не ви удовлетвори, аз ще бъда пред вратата с електрически камшик.

Тийни погледна надолу по ръката си, видя бутона и го натисна.

Нашийникът за малко да отреже главата на Мадисън. Той нададе вик! Хвана се за нашийника с две ръце. Тийни погледна бутона, а след това към Мадисън. Токът вече беше изключен, а Мадисън въртеше глава, за да се увери дали това е така. Изведнъж Тийни избухна в смях.

— О, Мади, виждам, че ще се повеселим! Не искам да ти причинявам болка. Искам да си прекараш чудесно. Така че само бъди добро момче, прави каквото ти се казва и аз няма да се докосна до бутона.

Мадисън въобще не се успокои. Цялата странна стая вече се диплеше на вълни, а разкъсващото усещане от нашийника така беше размътило мозъка му, че тя вече се въртеше около него. Дали музиката продължаваше да вие или това беше той?

В замаяността си той видя, че и камериерките вече се смеят, но в смеха им имаше нотка жестокост, която липсваше в смеха на Тийни: той си даваше сметка само за това, че сред тия хора от персонала не е като сред приятели. Тийни също не беше приятел. Тя му го беше казала! Мадисън се опитваше да мобилизира решимостта си. След като погледна предупредително, пазачът се оттегли на пост в коридора.

Като продължаваше да се смее, Тийни раздаваше нареждания.

Едната камериерка стана и облече една роба. След това започна да оправя грима на Тийни с копринено парцалче.

Другата камериерка — зряла и хубава жена — изтри собственото си лице с подгъва на оскъдното си облекло и тръгна към Мадисън.

Макар че той се опита да се отдръпне, тя го поръси с пудра с мъжки аромат.

Тя посегна към кутийка с някакво мазило върху едно от бюрата.

Мадисън я погледна и се отдръпна.

Камериерката се обърна към Тийни и каза:

— Ваше Височество, струва ми се, че този благородник е имал някаква издънка в родословното си дърво.

Това накара Тийни да избухне в смях. Тя сега лежеше настрани и гледаше към Мадисън.

— Добре, развийте го, извика.

Мадисън загърна здраво робата около себе си от ужас.

Другата камериерка го погледна изненадано и започна да се кикоти.

Мадисън беше протегнал вече ръце, като се опитваше да спре атаките на първата камериерка.

Това хвърли Тийни в буря от смях. Най-накрая тя каза задъхано:

— О, Мади, ще ме убиеш! Майка ти на нищо ли не те е научила? — и тя се затъркаля като пищеше от смях на собствената си шега.

Очите на Мадисън блестяха от ужас. Той направи блокиращо движение с ръце.

Лицата на двете камериерки му се хилеха, докато те коленичеха пред него.

Мадисън отстъпи назад.

Едната държеше кутийката с мазилото.

Мадисън зяпаше надолу към него.

Другата премерваше малко хашиш.

— Не, не! — изпищя Мадисън.

Тийни се превиваше от смях.

— О, Мади — изпищя тя — ти СИ един клоун! Този път ще те излекуваме от майка ти! — Тя седна в леглото. — След мен ще получиш тях двете — и тя посочи камериерките.

— НЕ! — извика Мадисън.

Една от камериерките тръгна напред, за да го сграбчи, като продължаваше да се смее.

Мадисън отново направи крачка назад. И тогава той видя нещо.

Краят на веригата вече не беше в ръцете на Тийни. Падна от леглото и се удари в пода.

Камериерката беше сграбчила Мадисън. Той се оглеждаше подивял.

Тийни отново започна да се залива от смях.

Зад Мадисън имаше високо бюро.

Камериерката се опитваше да го целуне.

Изведнъж Мадисън замахна напред с юмрук.

Фрасна камериерката в челюстта.

Тя се строполи с грохот.

Като подивяла маймуна той скочи върху бюрото, като използваше дръжките на вратичката му, за да се покатери. Стигна до върха му. Дръпна силно веригата към себе си, за да я измъкне от техния обсег. Намираше се на дванайсет фута над земята. Ако влезеше пазачът, нямаше да може да го достигне с жилеца.

Когато го видяха да дращи нагоре и да стърчи там, всички много се изненадаха. Той не знаеше дали отново ще избухнат в смях или ще извикат пазача да го застреля за това, че е ударил камериерката.

СЕГА БЕШЕ ШАНСЪТ МУ!

Той извика във внезапното затишие:

— Тийни, чуй ме! Има нещо, което не знаеш! — Сега беше моментът да приложи гениалната си идея. Съдбата му висеше на косъм. Дали Тийни щеше да го изслуша?

Вниманието й беше привлечено от камериерката. Тя клекна до нея, за да види дали лицето и е наранено. Ако намереше някаква контузия или кръв, само след секунда щеше да изпадне в дива ярост.

— Тийни! — извика й той. — Солтан Грис е тук!

Главата й се извърна към него. Тя се вторачи в него.

— Той е тук! — изкрещя отчаяно Мадисън. В ъгълчето на устата на камериерката имаше малко кръв и той ТРЯБВАШЕ да задържи вниманието на Тийни.

ИДЕЯТА МУ ТРЯБВАШЕ ДА БЪДЕ ЧУТА!

— Той е точно тук, на Волтар! — извика Мадисън от бюрото.

Погледът й беше върху него. Вратата се отвори и пазачът наблюдаваше нащрек, след като беше чул повишения тон.

— На ТАЗИ планета? — попита Тийни. — Тук? — Тя беше шокирана.

— Да, точно така! Солтан Грис се е подслонил в кралския затвор — една огромна крепост! Никой не може да се добере до него. Той е в пълна безопасност! Даже няма да го съдят!

— КАКВО? — извика Тийни както си беше на колене, но се стегна.

— Стои си там възможно най-необезпокояван! — извика Мадисън. — Смее се на всички! До него въобще не може да се стигне!

— БИБИПЕЦЪТ! — изкрещя Тийни, а погледът й заискря.

Мадисън извика:

— Ако някой не направи нещо, той ще се измъкне здрав и читав и даже ще получи медал!

— БИБИПСКИЯТ МУ СИН! — извика Тийни като скочи на крака. — Искаш да кажеш, че след всичко, което направи, го държат под тяхната протекция?

— Точно така! — отвърна Мадисън.

Тийни тропна с крак от гняв.

— Ей, БИБИПКА МУ!

— Обаче, Тийни, ако получа съдействието ти, мога да направя така, че да го ОБЕСЯТ! Познаваш ме и знаеш какво мога да постигна, ако ме пуснат на свобода! Тийни, ако ме подкрепиш, мога да ти гарантирам, че ти ще държиш въжето, когато сложат примката на врата му!

Тя го погледна: очите й бяха пещи, пълни с отмъщение.

— Съгласна съм! — изскърца тя. — Само ми кажи какво искаш да НАПРАВЯ!

Той я убеди, че сам ще се погрижи за плана. Остави я да крачи напред-назад из стаята, като удря с юмрук дланта си и после го размахва във въздуха, да ругае обилно на уличен английски, да се кълне, че ако им остава да направят само едно нещо, то това ще бъде да ПОЛУЧАТ Грис!

Пазачът получи нареждане да освободи Мадисън от веригите и да го пуска в палата по всяко време.

В банята на долния етаж Мадисън облече дрехите си. Той трепереше от облекчение.

Преди това, докато беше седял в залата и беше обмислял всичко, което я беше чул да казва, в главата му беше изскочил стих от един Земен драматург и о, как само се зарадва Мадисън на това, че си е спомнил Шекспир.

Това беше провокирало ГЕНИАЛНАТА му идея и тя беше проработила.

Тази нощ той беше избягал от смъртта три пъти! Веднъж от ръцете на Тийни; втори път от заплахата да изневери на майка си; и трети път, който беше най-важен, от това да бъде унищожен от смъртоносния Бери.

Ако работеше с внимателно подбиране на всяка следваща стъпка и с влиянието на Тийни, вече можеше да се захване с делото си.

Хелър, помисли си той, идвам!

Вселената никога нямаше да стане свидетел на по-велик и опитен специалист по връзки с обществеността от този, който сега щеше да се изяви!

Трябваше да бъде хитър, трябваше да бъде внимателен, трябваше да напредва стъпка по стъпка. ЩЕШЕ ОБАЧЕ ДА СТИГНЕ ДО ФИНАЛА!

Връзките с обществеността бяха оръжието, срещу което няма никаква защита. О, имаше ями по пътя, който се простираше напред. Но с щастлива увереност Мадисън закрачи през волтарианската нощ.

Глава трета

През една друга нощ на повече от двайсет и две светлинни години разстояние, Хелър говореше по екранен телефон от офиса си в Ню Йорк с Прахд на друг в болницата в Афийон, Турция. Нямаше опасност да ги подслушват; екранният телефон работеше при разлика във времето на най-високите честоти на енергийните сектори, а Земята беше още много далеч от тези технологии.

Темата на разговора също изискваше време.

— Не можете да пришпорвате подобни неща — каза Прахд. — И преди съм ви обръщал внимание на това, сър.

— Но той НАИСТИНА проговори — каза Хелър. — Когато влязох в залата в двореца, той отвори очи и заговори, веднага щом усети присъствието ми. Даже позна какъв съм.

— Когато сте стигнали при него — каза Прахд, — той трябва да е бил на края на някоя амфетаминова доза. Това го е поддържало в съзнание. Известно време преди това количествата стимуланти, които са му давали, трябва да са му причинили мозъчен кръвоизлив, защото точно това има. Стимулантите разрушават централната нервна система и точно това му се е случило и на него.

— Искаш да кажеш, че няма да се върне в съзнание — попита Хелър.

— Чуйте, правя всичко, което е по силите ми, за да съм достоен за внезапно оказаната ми чест да стана личен лекар на краля. Правя всичко възможно, за да изградя наново нервите и съдовете му, но вие май не разбирате. Става въпрос за централната нервна система! Ще са ми необходими месеци.

— Толкова дълго? — попита Хелър.

При това съм оптимист. Знаете ли, че е необходим по един ден терапия за всеки ден, през който човек използва стимуланти? Не зная колко време са му ги давали. Може да е било години наред!

— Онова, което се опитваш да ми кажеш, е, че той няма да дойде скоро на себе си.

— Мисля, че най-накрая разбрахте мисълта ми, сър. Бих могъл, разбира се, да го освестя с малко амфетамини, за да дойде на себе си за малко, но това би го убило.

— Ние не искаме ТОВА! — отвърна Хелър. — Като оставим настрана, че е наше задължение да го закриляме, би било отвратително да направим онова, което предлагаш, само за да си измъкнем главите от примката, като му дадем да подпише заповедта. Хич и не си помисляй подобно нещо. Ще рискуваме.

— Не го предложих като изход — каза Прахд.

— За каквото и да е, забрави го — прекъсна го Хелър. — Двамата с теб сме лесно заменими. А той не е. Така че просто продължавай да правиш каквото си започнал. Можеш ли да прехвърлиш разговора при моята дама?

На екрана на Хелър се появи лицето на графиня Крек. Тя му изпрати целувка, след което каза:

— Здравей, скъпи. Нещата са точно така, както ги описа Прахд. Той просто си лежи в някаква течност и се възстановява. Абсолютно нищо не се случва.

— Зная — отвърна Хелър.

— Казах им да изградят защитни прегради тук.

Хелър вдигна рамене.

— Добре. Но мисля, че никой няма да дойде. Вампироликият не знае, че сме пристигнали тук. Бях се замислил за това и ми стана смешно, че е издал генерална заповед за мен: подобни заповеди са под въпрос, що се отнася за кралски офицери — съдът обикновено просто ги изхвърля. Необходима е кралска заповед, а той просто не може да издейства такава. Тя ще трябва да бъде подписана от човека, който лежи там в безсъзнание. Всъщност Вампироликият трябва да е изпаднал в истерия. В онова предаване не се спомена нищо за Негово Превъзходителство и ми се струва, че Хист няма да признае, че го няма. Ако го направи, цялата Конфедерация би се превърнала в пълен хаос. Няма наследник: другите кралски принцове са мъртви, а на Мортиай му е забранено да наследява, за да организира въстание. На Великия Съвет ще му е необходим човек, преди да обяви, че Клинг е мъртъв. Така че всичко, което може да направи Ломбар, е да стреля напосоки в опитите си да ме открие. Той разполага само с Апарата, който е малка сила. Флотът и Армията няма да му съдействат, само защото е издадена някаква генерална заповед за мен. От Флота биха му се изсмели. „Пияницата“ е капитулирал. Ако не посмее да признае, че Императорът е при мен, не мога да се сетя какво друго може да направи или да каже, за да насъска хората срещу мен. Той разполага само с Апарата, а аз не се страхувам от „пияници“. Така че спри да се притесняваш.

— Скъпи, как можеш да си толкова спокоен? — попита го графинята.

— Това ми е професията — отвърна Хелър. — Да запазвам спокойствие.

— Струва ми се, че се престараваш.

— Онова, което е прекалено в момента — прекъсна я той, — е нашата раздяла. Тъпо е ти да седиш там до някаква вана с течност, докато аз се забавлявам тук. Имам СТРАШНО много неща да дооправям и просто не мога да се махна от тук. Затова накарах Бери да се свърже с въздушните сили, които ще изпратят един нов боен „Боинг-Мач 3“ да те вземе. Те излитат и се приземяват вертикално, така че ще може да кацне в Афийон.

— КОЙ? — попита графиня Крек.

— Един „Боинг“ — отговори Хелър. — Във всички авиолинии цари хаос, защото се опитват да заработят отново, а запасите им са ужасни. Полетът ти ще трае само три часа. Ще изпратя да те посрещнат на „Ла Гуардиа“.

— Имам пред вид БЕРИ! — каза графинята, която все още беше в шок.

— О, той вече работи за нас. Пропуснах да ти кажа. Но аз искам да те срещна с един друг човек. Тя ще ти хареса.

— ТЯ?

— Да — каза Хелър. — Трябва ни нейното разрешение, за да се сгодим.

— КАКВО?

— Виж какво, дрехите ти са още в апартамента, така че недей да носиш много други. Сега, когато се уверих, че няма смисъл да оставаш там, ще наредя на „Боинг“-а да излита. При теб ще пристигне към 2 часа следобед по твоя часовник. „Силвър спирит“ ще те докара до апартамента, така че ще дойдеш тъкмо навреме, за да напудриш нослето си и да присъстваш на един чудесен обяд.

— Чакай малко, Джетеро. Ти ме напъха в някаква въртележка.

— По-добре е да не се завъртат или ще изправим пред военен съд целите военновъздушни сили. Сложи си най-чаровната усмивка. Ще ти разкажа всичко, когато се видим. Обичам те. До скоро.

— Джетеро, — изстена графиня Крек, — мислиш ли, че правилно си преценил ситуацията?

Но той беше затворил и екранът мълчеше.

Глава четвърта

Изумената графиня Крек беше приветствана на двата края на Земното кълбо, беше се приземила на „Ла Гуардиа“ при „всички писти свободни“, не беше преминала даже през митницата и имиграционната служба, след което беше откарана с максимална скорост, виещи сирени и ескорт от шест нюйоркски полицая право в апартамента й.

Тя беше успяла да се промъкне покрай грейналия Балмор и въпреки сълзите и подсмърчанията на една свръхщастлива камериерка — да се преоблече и приведе във форма.

Сега, когато влезе в салона за обяд, тя беше отново напълно объркана от прегръдките и целувките на елегантно издокарания Джетеро.

Салонът беше пълен с цветя, масите пъшкаха под огромни купища храна, а полилеите се поклащаха от акордите на триумфална музика.

Изи, Бум-Бум и Туоуи й стискаха ръцете, кланяха се и сияеха от благоговеещо гостоприемство.

На масата пред нейния стол имаше поднос с едно столче, върху който бяха натрупани някакви неща. Когато графинята се опита да седне, купчината се наклони и се разпиля по целия й скут и по пода. Кредитни карти! От всяка възможна компания и на всички беше изписано „Хевънли Джой Крекъл“, а тази от „Бонбакс Телър“ беше увита в корсаж с цвят на синя орхидея. Графинята се опитваше да изпробва корсажа, когато влязоха Балмор и двама лакеи с огромна златна рамка.

Тя не беше за нея.

Сложиха рамката на един статив. Беше някакъв пергамент, очевидно изписан по специален начин. Беше водещо заглавие от „Ню Йорк Граймс“, което гласеше:

Четиримата мъже замучаха от смях!

Графинята не можеше да види нищо смешно в това за нищо на света.

Когато накрая вече можеше да бъде чута, тя каза някак сприхаво:

— Можете поне да ми кажете на какво се смеете!

— Това е за стената на кабинета на Джет — отговори й Бум-Бум. — Специално го препечатахме и поставихме в рамка.

Това не й говореше нищо. Тя се обърна към Джетеро.

— Освен това, беше много подло от твоя страна да ме оставиш съвсем на тъмно по въпроса за Бери и някаква си жена.

Джетеро се засмя.

— Да, но то те качи на борда на онзи самолет, нали? При това без никакви спорове за това как трябва да останеш в Турция.

Това я накара да се засмее.

— О, Джетеро! — каза тя. — Животът с теб е пълен с изненади! Определено никога не е скучно. Сега, моля те, кажи ми какво става.

Вече всички седяха и ядяха огромни скариди, а Джетеро разказваше какво се беше случило в Ню Йорк и Покантикъл, но той очевидно пропускаше някои места, които бяха свързани с това как е постигнал определени неща и останалите го спираха и го поправяха и доста преди той да стигне до края тя беше изплашена до смърт от рисковете, на които той се беше изложил. Тя успя да се накара да не пребледнее и накрая каза:

— Значи Роксентър е мъртъв.

— Не, не е — отвърна Джетеро. — Той седи точно там — и той посочи Туоуи. — Между него и Изи — те притежават планетата. — Той се обърна към Туоуи: — И какво смятате да правите с нея, момчета?

— Да отглеждаме прасета — отвърна Туоуи.

— Що се отнася до това — обърна се Хелър към графиня Крек, — няма да имат никакви проблеми. Всичко са обмислили.

— О, Джетеро, бъди малко по-сериозен, — прекъсна го тя. — Сигурна съм, че има някакъв план или програма.

— Да, госпожо! — каза Джетеро. — Вие току-що налучкахте право в целта. Наистина има. В четири часа този следобед трябва да сме при Бейон. Много е важно да се облечете добре и да изглеждате много прилично, защото ако сте приемлива, ще можем да насрочим партито за годежа.

— Приемлива за КОГО? — изстена тя.

— Ами, още не мога да я наричам с титлата й, защото няма да бъде ръкоположена преди събота. И това е другото нещо, което трябва да обсъдя с нея — партито за коронацията. Освен това трябва да решим датата на годежа, но аз предлагам той да е през следващата седмица.

— Джетеро, имам чувството, че малко по малко полудявам.

— Лятното време е виновно, не аз, — отвърна Джетеро.

Точно тогава дойде Балмор и каза на Изи:

— Мистър Бери е на телефона, сър. Той само иска да знае дали мистър Туоуи ще бъде свободен утре следобед, за да говори на конференцията на „Суилърбергер“, която ще се проведе в Белия дом. Извинява се, че ви притеснява и казва, че е написал речта. Просто иска да получи съгласието ви.

— Добре е в дневния ред да има някоя точка за отглеждане на прасета — каза Туоуи.

— Предай на Бери, че той ще дойде — каза Изи, — а също и да задържи прочистването на офисите на Роксентър, докато аз не се погрижа лично за това.

Котаракът се опитваше да привлече вниманието на графинята и тя много се зарадва, че може да се разсее с него.

Останалата част от обяда премина като в мъгла, след което, облечена надве-натри и с усещането, че изглежда като плашило, вече беше в „Силвър Спирит“ с Джетеро, ескортирани от два армейски танка.

Имаше много неща, които тя искаше да каже на Джетеро и които бяха спешни, но той беше свалил прозореца и от рева на огромните чудовища едва се чуваха.

— За какво са танковете? — попита тя отчаяно.

— Нямах време да се освободя от служба — каза Джетеро.

— Винаги ли пращат ескорт от танкове на младшите офицери? — попита графинята.

— Всъщност не — отвърна Джетеро. — Вероятно се страхуват, че ще забравя да си прибера сабята. Подписал съм се за нея, нали знаеш.

— Джетеро, за Бога, бъди сериозен! Страшно се притеснявам за ситуацията на Волтар.

— Ако тръгнеш да се притесняваш за всичко и през цялото време, всичко, което успяваш да свършиш, е да се притесняваш.

— От малко притеснение си има нужда — каза графинята.

— От теб никога няма да стане военен инженер — рече й Хелър.

— Аз не се опитвам да стана военен инженер — изстена тя. — Опитвам се да стана съпруга на такъв.

— А, много добре — намеси се Хелър, — че реши да прехвърлиш мислите си върху това. Сега е решителният тест. Пристигнахме.

Бяха спрели пред един небостъргач, който се издигаше грандиозно до някакъв парк.

Двама мургави и сухи сицилианци, които носеха автомати, стояха отпред и гледаха войнствено танковете. Единият от тях надникна в „Силвър Спирит“ и се успокои.

— О, ти ли си бе, хлапе! — каза той. — По-добре се качвай веднага. Тук цял ден всичко ври и кипи.

Другият се провикна към едно фоайе:

— Хей! Мирно! Дойдоха хлапето и неговата другарка!

Вървяха между банда мъже в черни костюми и мургави лица, които очевидно се бяха появили, за да видят графинята. Тя се чувстваше така, сякаш си е облякла всичко наопаки, като при това е забравила да си сложи бикините, защото погледите бяха много изпитателни и оценяващи.

И тогава до нея достигна шепот:

— Исусе, хлапе, къде я намери? Господи, тя да не е кинозвезда или нещо такова?

Това я накара да се почувства малко по-добре, но когато се изкачиха с асансьора, до тях достигна гърмящ глас, идещ от дъното на коридора:

— Не ми пука на бибипа, бибипец такъв! Кажи на ония бибичи синове в Чикаго да изхвърлят бибипаната си дрога в езерото Мичиган и да се захванат с ром, че иначе ще пусна стотина наемни убийци по петите им. Сега се измитай от тук! Мисля, че чух моето хлапе!

Един много стар и красиво облечен италианец, който мъкнеше дипломатическо куфарче, изхвръкна от стаята, почти се сблъска с Джетеро, погледна го предупредително и каза:

— Карайте я спокойно вътре. Тя сипе огън и жупел!

Един стар сицилианец в бяло сако се приближи бързо, потупа Джетеро окуражително по рамото и ги въведе в толкова елегантен салон, че за момент графинята си помисли, че се е върнала на Волтар.

На един диван седеше много руса жена на средна възраст в елегантна и благоприлична поза. Носеше тога със златни пайети и разсеяно прелистваше някакво модно списание. Тя вдигна поглед, усмихна се учтиво и каза с добре обработен и модулиран глас:

— О, Джером. Колко мило от ваша страна да се отбиете. — Тя му протегна ръката си, за да я целуне и той така и направи.

— Мисис Корлеоне, — обърна се той към нея с най-вежливите си флотски маниери, — мога ли да ви представя моята годеница.

Жената дълго се изправя и най-накрая стана. Беше висока шест фута и шест инча, над осем инча по-висока от Крек.

— Аха — каза жената, като протегна ръка, — вие сте графинята предполагам.

На Крек й се зави свят. Какво ставаше тук? Откъде знаеше тази жена, че тя наистина е графиня Крек? Никой друг на Земята не знаеше това!

Гигантката я оглеждаше от главата до петите, сякаш тя беше някакъв кон. И тогава очевидно тя не можа да спазва повече етикета, изведнъж обви Крек с ръце, прегърна я, отдели я от себе си, погледна я, после я прегърна пак и каза:

— Бибипка му, Джером, това е най-красивата дама, която съм виждала през целия си живот! — И тя отново отдели графинята от себе си. — Бибипка му, ти си по-прелестна от хористка в „Рокси“. Заради теб ще спрат шоуто! — И тя я прегърна отново и каза: — Бибипка му, да, Джером! За Бога, ожени се за нея колкото може по-бързо, преди да ти е избягала!

След известно време гигантката я сложи да седне на един стол така, сякаш Крек беше от порцелан и като я гледаше с възхищение, й предложи сребърна кутия с пури — които разбира се графинята не пушеше, след което нареди да донесат сладки и мляко за Джером.

И тогава двамата с Джетеро започнаха да обсъждат подробностите около годежа, решиха да го направят в Медисън Скуеър Гардън и че ще бъде през седмицата след коронацията. Имаха проблеми със списъка на гостите, защото мисис Корлеоне още не беше решила какво ще прави със съпругата на кмета: от една страна искаше тя да присъства, а от друга — не, така че тази част остана да виси във въздуха.

Най-сетне ги изведоха, а когато стигнаха до вратата, мисис Корлеоне се обърна към Джетеро и му каза:

— Нищо чудно, че за нищо на света не искаше да се докоснеш до ония момичета в Грейшъс Палмс!

Целуната по двете страни и след като отново се намираше в „Силвър Спирит“, главата на графинята отново бучеше. Какви момичета?

На фона на бученето на танковете и на бумтенето на полицейски хеликоптер, който ги ескортираше отгоре, Джетеро успя да я накара да се позасмее по повод на часовете му по невъоръжена защита в „любимия хотел“ на Обединените нации. Той говореше за това доста остроумно и чаровно и тя му прости. Но на вечеря тя не получи никаква възможност да поговори с него за Волтар. Макар че се нахраниха в един от най-изисканите ресторанти на Източна 52-ра улица — „Четирите причини“ — и макар че Джетеро беше обещал вечерята да е интимна, той настоя офицерите на танковете, заедно с екипажите, двама капитана от полицията, които явно се бяха присъединили към парада и шофьорът на апартамента също да вечерят там; и макар те да бяха на различни маси, и съобразително да бяха оставили Джетеро и дамата му да седнат съвсем близо един до друг на светлината на свещи, през цялото време се отбиваха хора, които идваха да кажат разни хубави неща. И всички — от мениджъра на ресторанта до президента на „Сауди Йемен Ойл“ — трябваше да се представят.

След това отидоха на боксово състезание за световната титла, при което трябваше да бъде освободен цял ред за екипажите на танковете, полицейските шефове, президенти на банки и една попзвезда, която явно се беше присъединила към парада.

Графинята въобще не разбра кой спечели мача и защо, както и не успя да разбере защо нито един от двамата играчи не удряше, където трябва, когато другият е широко отворен за тях и защо никой от двамата не удари нито веднъж другия с крак.

Късната вечеря след боксовия мач беше толкова интимна, колкото пиков час, тъй като вече се бяха сдобили и с шефовете на две телевизионни, мрежи, заедно с техните гости и персоналът на „Сарден“ се побърка, докато ги обслужи всичките. Тя не си беше дала сметка, че Джетеро познава толкова много хора и макар той да я увери, че това не е така, самият мениджър на рестог ранта взе един микрофон от дисководещия и накара цялата сбирщина да се превива от смях на една история, която всички намериха за страхотна, за полицейски инспектор Графърти, който изведнъж се озовал с отрупано от спагети лице, които полетели от ръцете на „една известна личност“, която „няма да бъде споменавана“, докато менажерът гледаше към Джетеро.

Едва два часа, след като си бяха легнали, графиня Крек го почувства достатъчно успокоен, за да я слуша.

— Джетеро, трябва да повдигна този въпрос. Но те моля да бъдеш сериозен. Много се притеснявам за опасността, на която сме изложени. Ти само се докосна до този въпрос, докато говорихме по телефона. Въобще не съм съгласна с твоята преценка.

Той подпря главата си на една възглавница и тя разбра, че е привлякла вниманието му.

— Ти не познаваш Ломбар Хист — продължи графинята. — Аз обаче го познавам. Трябваше да изпълнявам нарежданията му повече от три години. Той е съвсем побъркан. Напълно е способен да вдигне цялата тази планета във въздуха, просто за да й отмъсти, ако тя му се препречи.

Джетеро се прозя.

— Не съм сигурен, че знаеш що за начинание е да вдигнеш една планета във въздуха. Даже се съмнявам дали може да бъде направено. Голям инженерен подвиг е дори само да се изтегли атмосферата на една планета.

— Но тя може да бъде атакувана — прекъсна го графинята. — Населението й би могло да бъде изтребено.

— Слушай, — каза й той, — стига си напрягала красивата си главица. На първо място, тази планета разполага със защитни мерки и те биха затруднили, който и да е нашественик. Даже и да бъдат затрити, което може би ще стане, това ще струва много жертви. Трябва да се приземят поне един милион души, за да бъде прочистен теренът. А това, изразено в кораби, би изисквало всичките, с които разполага Апаратът. За да завземе Земята, Ломбар Хист ще трябва да изтегли корабите и отрядите си от всички хангари и бараки в Конфедерацията. А междувременно трябва да се справят с много други неща, като да потискат бунта на Мортиай на Калабар. Ломбар ще трябва да се разкъса на много страни. И освен това няма да му останат никакви други сили под ръка. Той не може да каже на никого, че Императорът е тук при нас, а Флотът и Армията ще се изсмеят в лицето му, ако се опита да ги накара да претърсват цялата планета, за да ме намерят. Те не биха му помогнали да нападне Земята. Ще си помислят, че е полудял.

Графинята се подпря на лакът и махна косата от очите си.

— Скъпи, знам, че репутацията ти във Флота и даже в Армията е отлична и че това е съвсем в реда на нещата. Но имам ужасно усещане по отношение на всичко това. Ти май си забравил какво се случи тук, на Земята: онзи специалист по връзки с обществеността създаде ужасна бъркотия. Всичката онази отвратителна публичност. Всички ония жени, заедно с лъжите им. Помниш ли Мадисън?

— О, на Волтар не правят такива неща — отвърна Джетеро. — Тъпата технология на връзките с обществеността даже не е позната там. А колкото до Мадисън, той потъна в реката.

— Е, ако искаш го наречи женска интуиция — каза тя, — но имам лошо предчувствие за всичко това. Моля те, няма ли да се притесниш поне малко?

— Скъпа моя лейди, — каза той, — човешкият живот се състои от краен брой минути. Важно е онова, което се случва СЕГА. Виждал съм мъже, които много добре са знаели, че ще бъдат мъртви след половин час, да се наслаждават напълно на чаша питие. Останалите прекарват същият половин час в притеснение. Бяха също толкова мъртви, но бяха пропуснали чашката питие.

— Ти си невъзможен!

Джетеро погледна часовника си и каза:

— Ти току-що прахоса една минута от живота си. Недей да прахосваш и следващата. Дай ми една целувка.

— О, Джетеро, ще ми се да познаваше Ломбар толкова добре, колкото и аз!

— Уверявам те, любов моя, че в момента си в много по-добра компания. Ела тук.

И макар че я успокои с целувки, и макар че скоро насочи мислите й към други неща, той не успя нито нея нощ, нито през следващите седмици да притъпи притесненията й.

По някакъв начин тя ЗНАЕШЕ, че нещата са много по-опасни, отколкото ги представяше той. Но той дори не искаше да я чуе!

Глава пета

Измъчен от собствена си опасност, Мадисън се върна три дни по-късно в кралската приемна като придружител на Ломбар Хист.

След като се беше навивал, докато не почувства, че всичките му вътрешности ще се разхвърчат в различни посоки, Мадисън щеше да разбере сега, само след няколко минути, дали ще продължи похода си към победата или ще го захвърлят, издъхващ в някоя канализация на Волтар като чужденец неудачник. Дори само едно погрешно изчисление с ширината на косъм можеше да извади всичко наяве и дори да му донесе смърт.

В продължение на три дни той беше работил усилено със съзнанието, че провалът в една брънка от сложната верига може да го погуби и обрече завинаги на този далечен бряг, а освен това ще унищожи завинаги последния му шанс да довърши Хелър.

Главният проблем беше да докаже на Хист, че той, Мадисън, е такъв магьосник по връзките с обществеността, че може да накара Лордовете да се кланят на Хист — нещо, което Ломбар като човек без благороднически титли смяташе за невъзможно — и да покаже това из цялата Конфедерация по „Вътрешен обзор“.

От последователността на по-нищожни проблеми му беше настръхнала косата, за всеки поотделно.

Началният нервен срив се беше появил, когато синът на Снор се беше оказал неспособен да събуди баща си за толкова време, колкото му беше необходимо да подпише и подпечата генерално пълномощно, което дава на Мадисън правото да се разпорежда с „Вътрешен обзор“. Най-накрая Тийни беше убедила момчето да се върне отново там и когато наоколо няма сестри и лекари, и извън обсега на охранителните камери, да вземе печата на Лорд Снор за „Вътрешен отдел“ от едно чекмедже и сам да подпечата заповедта.

Следващото застрашително пропукване беше, когато мениджерът на „Вътрешен обзор“ в студиото „Джой сити“ не можа да повярва, че Лорд Снор е издал такава заповед, и се опита да позвъни в Палас сити, за да се увери. Като не успя да се свърже с Лорд Снор, той си отмъсти на Мадисън — очевидно не обичаше Апарата — като му даде скапан екип. Режисьор нямаше, изтощен екип от шофьори и сценични работници и, което беше най-лошото, оператор, чиято жена го беше напуснала току-що и който още не се беше възстановил от петдневен запой.

— Една смрадлива заповед от смрадливия Апарат, за да се направи едно смрадливо предаване, заслужава само смрадлив екип — каза той, без въобще да си дава сметка, че залага живота на Мадисън на карта, макар че сигурно щеше да се развесели, ако беше открил това.

— Ще го пуснем в „Часа на семейството“, така че го направете навреме, за да не се налага да правим наново програмата на целия „Вътрешен обзор“, само за да вкараме един смрадлив клип.

Мадисън си тръгна от него като се чудеше какво по дяволите е един специалист по връзки с обществеността, след което трябваше да се задоволи с онова, което му бяха дали. Да ти настръхне косата!

След това един паж трябваше да се промъкне на събрание на Великия Съвет. Беше посетено само от пет члена, а пък те до един не бяха много на себе си от стимуланти. Пажът пъхна предварително написаното решение под вдигнатата ръка на Короната, който подпечатваше нещо друго, след което трябваше да го архивира чрез един чиновник, който беше твърде глух, за да чува нещата, който бяха подпечатани на събранието. Мадисън крачеше отвън и трепереше, докато пажът не излезе, като се потупваше по сакото, за да покаже, че вече има легална заповед за Господаря на Палас сити да промени имената на сградите.

За подкупа на Господаря отидоха всички кредити, които Тийни успя да изнамери, за да го накарат да нареди да се смени името и да уреди церемонията за най-подходящата минута от деня. Ако крайният резултат, който трябваше да се получи, не свършеше работа, то Тийни щеше да поиска живота му отново.

А след това беше борбата на пажовете й синовете да накарат повечето от Лордовете да се почувстват достатъчно благосклонни към децата, за да се съгласят да посетят събитието, което беше последвано от героичния подвиг да ги облекат в робите им и да ги заведат там.

По време на цялото събитие Мадисън беше твърде обвързан с това да напътства Ломбар, за да може да държи под око екипа от „Вътрешен обзор“. Беше МЪЧИТЕЛНО да трябва да вървиш с величествена осанка и да устояваш на всичките си копнежи да наблюдаваш дали бибипаният оператор е включил камерата си, да не говорим пък за това дали я е насочил под точния ъгъл. Ако Мадисън беше гледал, камерата щеше да го хване много субективна — как гледа в обектива й, като някой дръвник. А колкото до тук и сега, докато вървеше през приемната и връщаше шефа обратно на бюрото му, Мадисън НЕ знаеше какво има на лентата.

Ломбар се дотътри до бюрото си пред обкованата врата на спалнята на Императора, и потъна в стола си. Не можеше да се разбере реакцията му засега: той беше абсолютно мълчалив.

Мадисън отиде до екрана на „Вътрешен обзор“ и като почовърка малко, го включи. Не знаеше как да изчисли времето за предаването, понеже сигналът беше напуснал Палас сити с тринайсет минутно бъдещо забавяне, бяха го предали на планетарния телевизионен център в „Джой сити“, след което трябваше да се върне и да мине през релета за нагласяване на времето, за да се върне във времето в Палас сити. Така че той не знаеше как да нагласи дигиталните устройства, за да е сигурен, че е преди програмата на записващите ленти за екрана, което щеше да му позволи повторно излъчване. Дланите му бяха съвсем мокри, а ръцете му трепереха.

О, Боже, щеше да направи нещо, което нито един специалист по връзки с обществеността, колкото и да е шантав, не би и сънувал, че ще прави: да покаже на клиента си програма, която самият специалист по връзки с обществеността не е видял предварително. Един бог знаеше какво има на лентата с тоя пиян оператор, а ако камерата даже се беше разклатила на някое място, Мадисън знаеше, че ще е мъртъв.

Заряза изчисляването на времето. Просто издърпа произволно лентата напред, като се надяваше, че е преди стартиращата точка, която му е необходима.

Появи се следобедният „Семеен час“. В кадър беше някаква жена, която люлееше детето си и тананикаше тихо, докато коментаторът говореше ли говореше за радостите на майчинството.

Мадисън хвърли тайничко поглед към Хист, но той просто си седеше с очи вперени в екрана. Мадисън не можеше да отгатне реакцията му.

Коментаторът каза, че никога не трябва детето да се храни с друго, освен е майчино мляко, така че „онова, което се поглъща като сладка храна носи със себе си по този вкусен канал мек и трептящ поток от любов и усещане за семейство.“

На Мадисън отчаяно му се щеше да знае как да превърти напред лентата. Погледна Към Хист, за да види как приема нещата: като изключим постоянно присъстващия налудничав пламък, жълтеникавите очи не казваха абсолютно нищо.

Картината показваше множество снимки на странни животни, които се ровят в мръсотия, и коментаторът прокле всичкото животинско мляко като предизвикващо само похот и алчност и възбуждащо по природа.

После се появи серия от изгледи на древни сгради. УЧИЛИЩА! О, слава на небесата, това най-сетне беше началото на програмата, която те току-що бяха изиграли.

Зад кадър се чуваше доста носов коментаторски глас, който разказваше историята на училищата, а в кадър започнаха да се появяват онези от тях, които носеха имената на членове на кралското семейство и дори на Императори.

Мадисън хвърли прикрит поглед към Хист. Той просто си седеше в крещящата си, алена пълна генералска униформа от Апарата и приличаше повече на звероподобен дявол, отколкото на човек. Не можеше да се разбере какво мисли.

И тогава изведнъж се появи частта, която Мадисън беше очаквал. „… но времената се променят и парадът на властта по сцената на историята може да се издига към все по-блестящи висоти. Вчера Лорд Снор, Лорд на Вътрешен отдел, действащ чрез Господаря на Палас сити, реши да отпразнува нашето посвещаване на изтънченост и любезност у утрешните благородници и придворни, както да отпразнува и славата и посвещаването на нашия великолепен и неуморен покровител на страната Ломбар Хист, Говорител на Императора…“. Мадисън си помисли, че текстът е направо велик, защото, в края на краищата, той го беше написал; не му харесаха обаче фанфарите: звучаха повече като „разз-матазз“. Той погледна нетърпеливо към Хист, за да го види как приема нещата, но не успя да забележи каквато и да било реакция!

„… като променя името на Кралското училище за пажове в Кралско училище «Хист».“

Боже, помисли си Мадисън, той даже не мигва. Просто си седи там! Не вижда ли, че съм асоциирал името му с нещо, за да започнат хората да мислят за него като за човек с кралско потекло! И въпреки това, никакъв знак.

Имаше снимка на училището при минали випуски, последвана от снимка на сегашното му състояние. Бибипка му! Изглеждаше малко очукано! Беше кръгла сграда във формата на кутийка за таблетки, във вътрешния двор, на която имаше спортно игрище; беше достатъчно голямо, но някои от сините и червени въжета, които бяха от камък, имаха пукнатини, а се видя даже и един счупен прозорец!

Но макар и с клатеща се камера, операторът беше хванал необходимото и в кадър се появиха две редици чакащи Лордове!

Военна музика!

А ето че се появи и Хист, който крачеше между двете еднакви редици от чакащи Лордове, всеки от тях придружен от син или паж. Това бяха едни твърде дрогирани Лордове, но от такова разстояние не се забелязваше.

И СЕГА, точно тук беше майсторската част! Ако операторът беше направил и най-малката грешка, Мадисън щеше да бъде мъртъв, мъртъв, мъртъв!

Хист мина между двете редици.

ПЪРВИТЕ СЕ ПОКЛОНИХА!

После Хист продължи да върви и последваха поклон след поклон. Синовете и пажовете подръпваха ръкавите на Лордовете и всеки един правеше много дълбок поклон.

Мадисън гледаше толкова отблизо, че очите му щяха да изскочат. Една малка грешка на камерата и той щеше да бъде екзекутиран! А операторът беше снимал пиян!

Хист стигна до края на редиците. Но това не беше целият клип. Хист щеше да мине по същия път отново, което сега означаваше огромна смъртна опасност за Мадисън.

На екрана Хист стъпи в обсега на прожектора за илюзии. Един техник го включи. Получи се така, сякаш електронният илюзорен образ на Хист с височина двеста фута и приличащ на гигантски червен дявол потупва покрива на училището, а усилвателите гръмнаха, когато той го благослови.

Издигнаха се радостни възгласи, свиркане и писъци. Дали някои от тях не приличаха повече на животински писъци?

Човек не можеше да разбере какво си мисли Хист за всичко това, докато си седи зад бюрото. Никаква реакция от страна на клиента! Да не би Хист да беше видял нещо, което Мадисън беше пропуснал? О, Боже опази, не!

Хист вече вървеше по обратния път. Военната музика бумтеше и гърмеше. Той още веднъж трябваше да мине през двете редици от чакащи Лордове.

Дали щяха да се поклонят?

Дали операторът няма да направи грешка?

Аха, първите двама Лорда се поклониха, следващите двама също, след това и другата двойка… Мадисън наблюдаваше всеки инч от пътя като ястреб — или по-скоро като пиле, чиято глава можеше да хвръкне всеки момент.

Всички двойки Лордове се поклониха!

На екрана се видя как Хист се качва в личната си приземна кола.

Сцената се премести в една катедрала и коментаторът каза:

— Сега ще ви пренесем в църквата „Кастърли“ за следобедната молитва.

Свърши.

Мадисън обаче знаеше, че собственият му съд не е.

Клиентът можеше да е видял нещо, което Мадисън да не е забелязал. От реакцията на клиента зависеше всичко!

Ломбар се надигна. Посочи екрана и каза:

— Пуснете това отново!

Ядосан ли беше? Доволен ли беше? Беше ли заподозрян?

Мадисън премина през агонията на прокълнатите, докато лентата се извъртя още веднъж.

И тогава Ломбар изпусна една разтреперана въздишка. Каза:

— Те ми се поклониха.

После поседя така за известно време.

Тогава каза:

— Те се поклониха на мен, Ломбар Хист, един човек без благороднически титли.

После поклати глава и каза:

— Ако не бях там лично, никога нямаше да го повярвам!

После извъртя някак главата си, премигна и каза:

— Лордове? Да се кланят на един човек без благороднически титли? Никога досега не се е случвало през всичките сто двайсет пет хиляди години волтарианска история!

След което започна да мига бързо.

— Това може да означава само едно. Знаели са за ангелите!

— Е, аз лично не бих разчитал на това, че ще се кланят през цялото време — намеси се Мадисън. — В крайна сметка нашата задача е да подготвим умовете на хората да ви приемат като Император.

— Да — каза Хист. — Да. Трябва да подготвим умовете им. — И той изпадна в нещо като замечтаност, а въображението му летеше из бог знае коя част на вселената.

Мадисън го остави да помечтае известно време, но в крайна сметка това беше само един клиент и той трябваше да приключва.

— Значи сега можете да спазите обещанието си към мен — каза той. — Неограничен бюджет и пълна свобода на действие.

Това извади Ломбар от замечтаността му. Той фиксира втренчено Мадисън. Жълтеникавата светлина в жълтите му очи стана странна.

— Няма да получиш бюджет. Само отдел или секция могат да имат бюджет. А за да се създаде нов такъв, ще е необходима кралска заповед. — Той се стресна. Никога не биваше да се приближава толкова много до това да каже, че зад онази врата няма нито император, нито печат. — Негово Превъзходителство е доста болен.

— Но вие обещахте неограничени средства! — каза Мадисън. — Обещахте, че ако Лордовете се поклонят…

Ломбар клатеше глава раздразнен.

— Защо ме караш да те слушам? Не искам да слушам хората.

— Ами, защото хората трябва да слушат — отвърна Мадисън. — За да ПОВЯРВАТ, че вие трябва да станете Император, те трябва да слушат, а аз трябва да се погрижа за това да слушат каквото трябва и да му се вържат. Ще са необходими връзки с обществеността, а също и време, за да се създаде подходящият климат. А връзките с обществеността струват ПАРИ!

— Пари — каза Ломбар. — Аз мога само да разреша заплащане. Точно заради това никой не получава много пари в Апарата. Не мога да разреша бюджети за отдели, които не съществуват?

— Тогава — каза Мадисън, — понеже сте човек, който държи на думата си и който заради това заслужава да стане Император, дайте разрешението си за неограничено заплащане.

— КАКВО?

— Видяхте Лордовете да се кланят.

Ломбар изведнъж премигна и започна да кима, сякаш самият той се кланяше. Мадисън плъзна личната си пластинка по бюрото. Видя кутия с формуляри и намери „Промяна на заплащането“ между тях. Написа в него „НЕОГРАНИЧЕНО“ и го плъзна към Ломбар.

Ломбар го погледна, после го попълни, подпечата го с личната пластинка на Мадисън, после намери своята в ръката си и удари още един печат.

Мадисън вече беше приготвил другата заповед и я пъхна под пластинката на Ломбар, която се стовари върху нея. В заповедта пишеше:

Ломбар изглежда съвсем беше забравил за Мадисън. Отиде до екрана на „Вътрешен обзор“ и отново зареди лентата. Седна на една табуретка, подпря челюстта си с ръце и я загледа отново.

Мадисън знаеше, че Шефът на Апарата се е хванал на въдицата по няколко параграфа. Време беше да се оттегли с плячката си.

Той излезе в коридора, за да не го виждат, и се облегна изнемощял на една врата, защото чувстваше, че колената му ще му изневерят.

Беше много хубаво, че Хист никога не слушаше никого.

А и кой ли би му казал?

Всъщност, кой знаеше каква е далаверата? Всеки, който гледаше, сигурно си беше помислил, че Хист знае.

Операторът се беше справил! Не се беше провалил.

Точно зад Хист, облечена в златно облекло на паж, сред тълпата от момчета, беше дошла Тийни?

По време на цялата разходка в едната и в другата посока тя беше стояла зад Хист, но извън кадър.

Лордовете бяха предупреждавани от пажовете.

Те се бяха кланяли на Кралица Тийни, а не на Ломбар Хист!

Коленете на Мадисън спряха да треперят.

Той гушна лакомствата си в скута си и хукна навън от палата.

Макар и все още на голямо разстояние, победата се чуваше силно и ясно точно над хоризонта.

ТОЙ БЕШЕ ПОЛУЧИЛ ШАНСА СИ ЗА ХЕЛЪР!

Дива екзалтация започна да се надига в него, когато той най-сетне повярва, че всичко е истина!

ТОЙ БЕШЕ АБСОЛЮТНИЯТ ЦАР ПО ВРЪЗКИ С ОБЩЕСТВЕНОСТТА НА ВОЛТАР!