Звездните рейнджъри

VII

Няма да говоря повече за подготовката си като новобранец. В основата си тя беше предимно рутинна работа, която престана да ме угнетява, така че за нея практически няма какво толкова да добавя.

Искам да разкажа обаче за енергийните костюми, отчасти защото бях очарован от тях, а също и защото по-късно те ми докараха доста неприятности. Не се оплаквам — получих, каквото ми се полагаше.

Един войник от МП живее благодарение на бронескафандъра си приблизително по същия начин, по които човекът от групата К-9 преживява със своя кучешки партньор. Енергийното въоръжение е едната причина, поради която ние наричаме себе си „подвижна пехота“, а не просто „пехота“. (Другата причина са космическите кораби, които ни спускат и капсулите, в които се спускаме.) Нашите костюми ни позволяват да виждаме по-добре, снабдяват ни с по-добри уши, дават ни по-здрави гърбове (за да носим тежки оръжия и повече муниции), по-здрави крака, повече разсъдък („разсъдък“ във военизирания смисъл; човекът в костюм може да бъде също толкова безразсъден, колкото и всеки друг — макар че за нас е по-добре да не бъдем), повече огнева мощ, по-голяма издържливост и по-малка уязвимост.

Костюмът не е обикновен космически скафандър — макар че може да служи и за такъв. Той не е предназначен за броня — макар че Рицарите на Кръглата Маса едва ли са били защитени от своите доспехи така добре като нас. Той не е и танк — но всеки отделен МП редник би могъл да посрещне цял ескадрон от тези железни грамади и да ги порази, без да бъде подпомаган от другиго (ако някой е достатъчно глупав да изпраща танкове срещу МП). Костюмът не е космически кораб, но може да лети, а от друга страна, нито космическите кораби, нито бойните самолети могат да се разправят ефективно с човек в бронекостюм, освен чрез тотално бомбардиране на района, в който се намира (все едно да запалиш цяла къща, за да докопаш една бълха!). В противовес на това, ние можем да правим много неща, които нито един кораб — въздушен, подводен или космически — не е в състояние да извърши.

Има безброй други начини да се предизвика масирано разрушение с помощта на кораби и ракети от един или друг вид. Това води до катастрофи, които са толкова всеобхватни, че войната свършва веднага, защото дадена нация или планета престава да съществува. Това, с което се занимаваме ние, е съвсем различно. Ние правим войната толкова лична, колкото е ударът по носа. Ние внасяме в нея избирателност, прилагайки точно искания натиск върху определената точка в набелязаното време. На нас никога не ни е било нареждано да слезем долу и да убием или да заловим всички сакати или червенокоси в определена територия, но ако ни кажат, ние можем да го сторим.

Ние сме момчетата, които се спускат от небето и отиват на посоченото място, в зададения час; ние окупираме набелязания терен, влизаме в него, изкопаваме враговете от дупките им, принуждаваме ги понякога да се предадат, а друг път да умрат. Ние сме кървавата пехота, американските войници, които ходят там, където се намира врагът и се срещат очи в очи с него. Ние правим това, с известни промени в оръжията, но с много малка промяна в същността на своя занаят, поне от пет хиляди години насам, когато акадските пехотни щурмоваци са принудили шумерите да посрещнат Саргон Велики като свой роднина1.

Може би някой ден политиците ще бъдат в състояние да се справят и без нас. Може би някой гений с късогледство, с изпъкнало чело и кибернетичен ум ще изобрети робот, които ще може да пропълзи в дупката на противника, да обезвреди съпротивата му и да го принуди да се предаде или да умре — без да пострадат тези от собствените ни хора, които са задържани като заложници там долу. Не бих могъл да зная; аз не съм гений, аз съм МП. Но докато построят машината, която да ни замести, моите колеги могат да вършат тази работа — и аз също бих могъл да им бъда от полза в нея.

Вероятно някой ден проблемите ни ще бъдат разрешени по чудодеен начин и всичко ще се подреди добре, а ние ще пеем, че „вече няма да се учим на война“. Вероятно в същия този ден и леопардът ще напусне леговището си и ще си намери работа като крава от Джързи. Пак повтарям обаче, че не съм съвсем сигурен в това. Нали не съм професор по космическа политика? Аз съм един МП. Когато правителството ме изпрати някъде, аз отивам. Междувременно продължавам да отделям доста време на спалния си чувал.

И тъй като все още не са успели да изобретят машината, която ще ни замени, измислят за нас някой симпатични устройства, които ни помагат. В частност, костюмът.

Няма нужда да ви описвам как изглежда той, тъй като толкова често го изобразяват в списания и книги. Облечен в него, ти приличаш на голяма стоманена горила, въоръжена с оръжия с горилски размери. (Може би това е причината, поради която всеки сержант обикновено започва забележките си към нас с „Вие, маймуни“… Изглежда ми съвсем правдоподобно обаче твърдението че и сержантите на Цезар са използвали същото обръщение.)

Но костюмите са значително по-мощни от една горила. Ако на някой МП в костюм му се наложи да се пребори с една горила, горилата ще бъде смазана, докато МП и костюмът му едва ли ще претърпят сериозни пластически изменения.

„Мускулите“, псевдо-мускулатурата, наречете ги както искате, са носители на цялата тази енергия, която го отличава от обикновения скафандър. Енергийният костюм е така гениално проектиран, че на теб да не ти се налага да го контролираш; ти просто го носиш, тъй както носиш дрехите си или кожата си. За да управляваш кораб, първо трябва да се научиш да пилотираш; това отнема дълго време и изисква да притежаваш пълен набор от рефлекси, безукорна физическа подготовка и специфично поведение. Дори за да караш велосипед, трябва да придобиеш умения, различни от тези, които са ти необходими, за да ходиш на два крака. Пилотирането на космическите кораби е професия за акробати с математическо мислене.

Но костюма ти просто си го носиш.

Тежи две хиляди фунта, когато е напълно комплектован — още от първия път, когато се наместиш в него, ти можеш незабавно да започнеш да ходиш, да бягаш, да лягаш, да повдигаш яйце, без да го счупиш (трябва да потренираш известно време, но нали всичко се подобрява с практика), да танцуваш джига (ако можеш да я танцуваш и без него, разбира се) — както и да прескочиш най-близката сграда и да се приземиш като перце.

Тайната се крие в обратната връзка и в ефекта на усилването.

Не ме питайте да ви обяснявам подробно какво представлява отвътре един костюм; не мога, но нали и най-добрите концертиращи цигулари не се захващат да измайсторят собствената си цигулка? Аз мога да правя временна поддръжка, полеви ремонт и проверка на триста четиридесет и седемте пункта от „студено“ до „готов за носене“ и това е всичко, което се очаква от един скапан МП. Но ако моят костюм действително се повреди, аз викам „доктора“ — един електромеханичен инженер, който е щабен офицер от флота, обикновено лейтенант (разбирай „капитан“ за нашите рангове). Той е прикомандирован към корабния екипаж на войсковия транспорт, или пък е назначен в главната квартира на полка в някой лагер от типа на „Къри“ — съдба, по-лоша и от тази на военния моряк.

Ако се интересувате от изображенията, стереотипите на работа и схематиката на „физиологията“ на костюма, можете да откриете повечето сведения за тях във всяка достатъчно голяма обществена библиотека. За малкото количество засекретени факти трябва да си потърсите като източник надежден вражески агент — казвам „надежден“, защото шпионите са твърде обиграни; много е вероятно да ви пробутат данни, които можете свободно да намерите в обществената библиотека.

Но ето как работи костюмът, ако оставим настрани диаграмите. Вътрешността му е осеяна от стотици рецептори, които реагират на всяко давление. Когато раздвижиш ръката си, възниква налягане върху рецепторите. Костюмът го усеща, усилва го и извършва движението заедно с теб, за да снеме налягането от отдалите своята команда рецептори. Това е объркващо, но обратната връзка в началото винаги е една объркваща идея, макар че тялото ти е прибягвало до нея още по времето, когато като бебе си престанал да риташ безпомощно. Малките деца все още се учат да ходят и са непохватни. Зрелите и възрастните хора извършват координирани движения, без да знаят, че някога са ги научили. Човекът, боледуващ от Паркинсонова болест например, е снижил значително възможностите на организма си за контрол върху обратната връзка.

Костюмът разполага с енергийно захранване, което му позволява да съчетава отделните движения и да ги усилва. Ти действаш, без въобще да се замисляш за енергийните му възможности. Скачаш и този тежък костюм също скача заедно с тебе, но много по-нависоко. В момента на скока се включват реактивните двигатели, които многократно усилват импулса, получен от мускулите на краката, давайки ти триструен тласък, чиято ос на налягането преминава през центъра на тежестта ти. По този начин прескачаш над обекта, който трябва да преодолееш и започва следващата фаза, при която се спускаш също толкова бързо, колкото си се издигнал… Костюмът регистрира началото на спускането посредством специален апарат (един вид просто устроен радар) при което отново прекъсва съвсем точно потока на реактивните струи, за да смекчи кацането ти, без да е необходимо да се замисляш особено.

Ето в какво се състои чудото на бронескафандъра: не трябва да мислиш вместо него. Не трябва да го управляваш, да го насочваш, да оправяш грешките му, да оперираш с него; ти просто го носиш и предаваш заповеди непосредствено чрез своите мускули, а той осъществява докрай онова, което твоите мускули се искат да сторят. Оставя те със свободно съзнание, за да боравиш спокойно с твоите оръжия и да се съобразяваш с обстоятелствата около теб… което е от върховна важност за всеки пехотинец, който иска да умре в леглото си. Ако натовариш един боец с много джунджурии, за които трябва да внимава, някой, който е много по-просто екипиран — да кажем някой абориген с каменна брадва — ще го издебне и ще го прасне по главата, докато онзи се опитва да разчете многобройните показания на своите датчици.

Изкуствените „очи“ и „уши“ също са конструирани така, че да ти помагат, без да отвличат вниманието ти. Да приемем, че разполагаш с три аудиомрежи, което е нещо обичайно за един боен костюм. Контролът на честотите, който трябва да поддържа тактическата сигурност, е твърде сложен. Има поне по две честоти, работна и резервна, за всяка мрежа. Тъй като и двете са необходими, за да бъде получен който и да е сигнал при нужда, всяка от тях се намира под контрола на един цезиев уред с превключвател, сверен до микросекундата с другия край — но всичко това не е твой проблем. Ако искаш мрежа А до своя взводен командир, включваш се веднъж — за мрежа В, включваш се два пъти — и т.н. Ларингофонът е залепен за гърлото ти, слушалките са в ушите ти и не могат да бъдат измъкнати лесно; само говориш. Освен това, акустичната система, която включва външните микрофони от двете страни на твоя скафандър, ти осигурява двустранно чуване на звуците от непосредствения фон, който те заобикаля, все едно че си гологлав. Ако искаш, можеш да заглушиш шумния си съсед и да не пропуснеш това, което взводният ти командир казва, като просто си завъртиш главата настрани.

Тъй като главата е единствената част от твоето тяло, която не участва в работата на рецепторите за налягането, които контролират мускулите на костюма, ти използваш главата си — мускулите на челюстта си, брадичката си, врата си — за да превключваш аудио и видео апаратурата си и ръцете ти остават свободни, за да се биеш. Една платка под брадичката държи всички датчици за изкуственото зрение. Мониторите са преместени върху предната вътрешна страна на шлема ти, пред челото. Цялото това оборудване на скафандъра те превръща в хидроцефална горила, но ако имаш късмет, врагът няма да бъде жив достатъчно дълго, за да се дразни от външния ти вид и това е едно много удобно решение. С времето свикваш да отчиташ моментално показанията на всички датчици, да установяваш връзка, да сменяш каналите, да определяш местонахождението на шефа си, да проверяваш своите хора по фланговете, въобще всичко.

Ако изметнеш главата си подобно на кон, притесняван от муха, твоите инфравизьори се издигат върху челото ти с леко приплъзване, а ако я тръснеш надолу, те автоматически слизат. След изстрел костюмът сам прибира ракетната ти установка, докато отново не ти потрябва. Мога да изброявам още дълго, удачните приспособления ще съставят цял списък. Тук влизат снабдителите за вода и въздух, жироскопите за поддържане на равновесието и т.н. — целта на всички устройства е една и съща — да те освободят от странични грижи, за да си свършиш работата.

Разбира се, управлението на системите в скафандъра изисква практика и ти се упражняваш, докато не автоматизираш действията си и не достигнеш онази естественост, с която си миеш зъбите. Но само за да носиш костюма, да се движиш с него, почти не е нужна практика. Тренираш най-вече скока, защото, макар че скачането е едно напълно нормално действие, ти подскачаш по-високо от обикновено и значително по-бързо и по-далеч и се задържаш във въздуха по-дълго време. Последното изисква една нова ориентация; тези секунди във въздуха са скъпоценни за изхода на сражението. Когато си отскочил от земята, можеш да определиш къде си, да избереш целите, да говориш и да приемаш, да стреляш с оръжие, да презареждаш, да решиш да скочиш отново, без да си кацнал преди това и да отмениш за своите автоматични системи командата за повторно включване на реактивните струи. Всички тези неща можеш да направиш по време на скока, ако си изградил необходимите навици благодарение на практиката.

Но в общия случай употребата на енергийното въоръжение не изисква особени тренировки, то просто функционира заради теб по съвсем същия начин, по който ти би се справил, само че още по-добре. Единственият му недостатък е, че не можеш да се почешеш там, където те сърби. Ако някога ми дадат скафандър, който е в състояние да ме почеше по гърба, ще се оженя за него.

Съществуват три основни типа скафандри за МП: обикновени, командирски и скаутски. Скаутските костюми са много бързи и с много голям обхват на полета, но са леко въоръжени. Командирските костюми са тежки и могат да отскачат най-нависоко; те са натъпкани с три пъти повече радарни и електронни устройства, отколкото другите костюми и имат прецизен брояч за следене. Обикновените са предназначени за онези момчета, които стоят в строя със сънливо изражение на лицето, тоест за нас, редовите изпълнители.

Както може би вече би казах, аз се влюбих в енергийния си костюм, макар че при първото си запознанство с него си навехнах рамото. Впоследствие разрешиха на моето отделение да проведе учение в пълно снаряжение. Това беше един голям ден за мен, макар че сгафих лошо. Симулирах отдельонен командир с фалшиви сержантски нашивки и бях въоръжен с ракетна установка за изстрелване на учебни А-бомби, които трябваше да използвам срещу предполагаем враг. В това беше бедата; всичко е учебно, но от теб се иска да се държиш така, сякаш вземаш участие в реални бойни действия.

Ние отстъпвахме — според военния жаргон „напредвахме в посока към тила“ — и един от инструкторите изключи енергозахранването на един от моите хора с помощта на радиоконтрола, превръщайки го в безпомощна мишена. Съгласно доктрината на МП, аз заповядах на двама други да го подхванат и се почувствах дотолкова самоуверен, задето бях успял да произнеса заповедта, преди моят превклювател номер две да го направи, че веднага се насочих към изпълнението на следващата си задача — трябваше да пусна един учебен атомен взрив, за да попреча на предполагаемия враг да ни настигне.

Фланговете ни се огъваха; от мен се изискваше да стрелям по диагонал, но на необходимото разстояние, за да предпазя своите хора от поражението, като същевременно трябваше все пак да бомбардирам достатъчно близко, за да напакостя на бандитите, които бяха по петите ни. Разбира се, реакцията ми трябваше да бъде мигновена. Маневрите на терена и възникването на този проблем бяха обсъждани предварително, но ние все още бяхме неопитни. Единствените случайности, предвидени по план, бяха леките повреди, които инструкторите имаха право да предизвикват.

Концепцията за водене на боя изискваше от мен да определя точно направлението на удара, като се съобразя със съобщителните сигнали на моите хора, които взривът можеше да засегне. Но този удар трябваше да бъде осъществен бързо и аз някак си не успях да разчета добре показанията им върху моя радарен монитор. Затова повдигнах затъмнителите, които имитираха нощна тъмнина и погледнах с просто око светлината на деня. Имаше толкова много пространство. По дяволите, можах да видя една единствена поразена фигура на половин миля от мен и всичко, с което разполагах, беше малка Н.Е. ракета, предназначена да произведе много дим и нищо повече. Така че аз се прицелих на око, задействах ракетната установка и стрелях. Изтегляйки се назад, почувствах удовлетворение от себе си, задето не бях загубил нито една секунда.

Но във въздуха моята система за енергоснабдяване отказа. Падането съвсем не беше болезнено — системата се изключва постепенно, така че аз се приземих благополучно. Кацнах и застинах като купчина желязо. Задържах се изправен с помощта на жироскопа, но не бях в състояние да се движа. В тази ситуация бързо се успокояваш и прекратяваш опитите си да шаваш, защото се намираш в един тон метал, а захранването ти е прекъснато.

Изругах. Трябваше да докладвам за възникналия проблем, а това щеше да предизвика шушукания и иронични коментари по мой адрес. Не очаквах, че ще ми устроят авария, след като ръководех групата си толкова добре.

Би трябвало да знам, че сержант Зим ме беше следил на монитора. Той се стрелна към мен, за да си поговорим насаме. Заяви ми, че съм годен само за метач и чистач, тъй като съм бил толкова глупав, несръчен и невнимателен, че не съм ставал даже и за мияч на мръсни чинии. Той поразсъждава върху миналото ми, прогнозира вероятното ми бъдеще и ми каза някои думи, които не ми се искаше да чуя от него. Накрая ме попита с равен глас:

— Как би се почувствал, ако полковник Дюбоа можеше да види какво си натворил?

После ме остави. Аз изчаках на място, превит на две в продължение на часове, докато учебните действия не приключиха. Стоях там, подобен на чугунен идол, изоставен в равнината от древно езическо племе. След завършека на учението Зим се върна за мен, възстанови захранването и двамата заедно се изнесохме на подскоци с пределна скорост към главната квартира на батальона.

Капитан Франкел говори кратко, но още по-съдържателно.

После замълча и добави с онзи лишен от интонация глас, който офицерите използват, когато цитират военния правилник:

— Можеш да поискаш процес от главнокомандващия, ако смяташ, че не си виновен. Какво ще кажеш?

Преглътнах на сухо:

— Не, сър!

До този момент още не бях разбрал напълно в каква голяма беда бях изпаднал.

Капитан Франкел изглеждаше облекчен от моя отговор.

— Какво пък, ще видим какво ще реши полковият командир. Сержант, придружете арестанта.

Ние с бърза стъпка се придвижихме към главната квартира на полка. Там аз за първи път видях командира на полка и вече бях сигурен, че щях да си навлека процес, без значение какъв. Но ясно си спомних как Тед Хендрик с дрънканиците си си изпроси следствие и прецених, че трябва да си държа езика зад зъбите.

Майор Малой ми каза всичко на всичко пет думи. След като изслуша сержант Зим, той произнесе три от тях:

— Вярно ли е?

Аз рекох:

— Да, сър — с което моята роля в разговора приключи.

Майор Малой се обърна към капитан Франкел:

— Има ли някакъв шанс да се получи нещо от този човек?

— Надявам се, че да, сър — отвърна капитан Франкел.

— Тогава ще опитаме с административно наказание — каза майор Малой, обърна се към мен и добави: — Пет камшика.

Те, разбира се, не ме оставиха да чакам дълго. Петнадесет минути по-късно докторът беше приключил с прегледа на сърцето ми и сержантът на караула ми обличаше онази специална риза, която не трябва да се нахлузва през ръцете, защото се захваща като пелерина около врата. Сигналът за сбор току-що беше прозвучал. Всичко, което се случваше с мен, ми се струваше нереално… По-сетне научих, че това е един от признаците на силната уплаха и нервното потресение. Сякаш те връхлита някакъв нощен кошмар…

Зим влезе в караулната палатка веднага щом сборът свърши. Той стрелна с поглед началника на караула — сержант Джоунз — и Джоунз излезе. Зим пристъпи към мен и пусна нещо в ръката ми.

— Захапи това — тихо каза той. — Помага. Зная го.

Беше гумена прокладка за уста като тези, които използвахме, за да избегнем счупването на зъби при ръкопашен бой. Зим излезе. Поставих гумата в устата си. После ми сложиха белезници и ме изведоха навън.

В заповедта за наказанието ми се казваше: „На учебни занятия проявява пълна безотговорност, която при реални бойни действия би довела до смъртта на колеги от групата.“ Завързаха ме с вдигнати ръце за стълба и заметнаха нагоре ризата ми.

Много странно: ударът с бич далеч не е толкова труден за понасяне, както е когато го гледаш. Не искам да кажа, че е като на пикник. Боли по-лошо от всичко друго, а очакването между ударите е по-мъчително от самите удари. Но парчето гума в устата ми наистина помогна и единственият стон, който издадох, въобще не стигна до слуха на присъстващите.

Ето и другото странно обстоятелство: по-късно никой не ми напомняше за случилото се, дори и самите новобранци. Колкото и да се стараех да открия някаква промяна в отношението към мен, трябваше да призная, че всички се държаха с моя милост по съвсем същия начин, както и преди. От момента, в който докторът намаза белезите и ми каза да се връщам към задълженията си, сякаш всичко бе напълно забравено. Дори успях да хапна малко същата вечер и като че ли взех участие в разговорите на масата.

Има още нещо, което трябва да се каже за админстративното наказание: то не оставя черно петно в твоята кариера. Документите, в които е упоменато, се унищожават в края на новобранското обучение и ти започваш службата си на чисто. Единственото, което остава, не е в досието, а в съзнанието ти.

Никога не можеш да забравиш наказанието.