Звездните рейнджъри

III

Установих се в базовия лагер „Артър Къри“ в северните прерии, заедно с няколко хиляди други нещастници — викаха му „лагер“, защото единствените постоянни постройки там трябваше да подслонят оборудването и амунициите. Спяхме и се хранехме в палатки; живеехме навън, на чист въздух — ако наричате това „живот“, макар че на мен подобно название ми се струва неподходящо. Бях привикнал към по-топъл климат; струваше ми се, че Северният полюс се намираше само на пет мили на север от лагера и се приближаваше. Ледниковата епоха се завръщаше, няма съмнение.

Но военното обучение ни сгряваше с безчислени мероприятия и упражнения, понеже началството гледаше през цялото време да ни е топло.

Още първия ден от нашето пребиваване там ни събудиха преди изгрев слънце. Имах проблеми с приспособяването към смяната на часовите зони и ми се струваше, че току-що си бях легнал; нещо не ми се вярваше, че някой сериозно възнамерява да ме вдигне от постелята посред нощ.

Но те явно си бяха наумили именно това. Един високоговорител затръби отнякъде военен марш, с който би могъл да събуди и мъртвите, а някакъв неуморим досадник беше дошъл, за да изпълни палатката на ротата с бойки подвиквания:

— Всички навън! На крак! Скачайте!

Тоя тип дойде да ме тормози точно когато бях придърпал завивките над главата си с намерение да заспя отново, катурна ме от походното легло на студената и твърда земя с едно привично за него движение и дори не изчака да види как се строполих, защото вече се беше насочил към останалите сънливци.

Десет минути по-късно, облечен набързо в панталони, долна риза и с боти, аз се присъединих към другите, които образуваха няколко неравни редици за началото на упражненията, точно когато слънцето се подаде над източния хоризонт. Отпред застана един голям, широкоплещест, неприятен на вид мъжага, облечен като нас — само че докато аз изглеждах и се чувствах като лошо балсамирана мумия, неговата брада беше избръсната до синьо, панталоните му бяха изгладени, с остри ръбове, в ботите му можеше да се огледаш и движенията му бяха чевръсти, с широк замах, свободни и непринудени. Добиваш впечатлението, че тоя никога не е имал нужда от сън — само от утринни проверки и спортни тренировки.

Той изрева гръмогласно:

— Рота-а-а! Внима-а… Млък! Аз съм корабен сержант Зим, вашият командир. Когато говорите с мен, ще ми отдавате чест и ще ме наричате „сър“. Същото важи за всеки, който притежава инструкторски жезъл.

Той вдигна офицерското си бастунче и го завъртя, за да покаже какво имаше пред вид под инструкторски жезъл; бях забелязал разни хора да ги носят, когато пристигнахме предната вечер и бях решил да си намеря един — изглеждаха симпатични. Сега обаче ми стана ясно, че трябва веднага да се откажа от намерението си.

— …защото не разполагаме с достатъчно офицери тук, с които да практикувате. Така че, ние ще ви обучаваме. Кой кихна?

Мълчание.

— КОЙ КИХНА?

— Аз — отговори един глас.

— Аз какво?

— Аз кихнах.

— Аз кихнах, СЪР!

— Аз кихнах, сър. Настинал съм, сър.

— О-о! — Зим закрачи към курсанта, който беше кихнал, тикна шипа на жезъла под носа му и попита:

— Име?

— Дженкинс… сър.

— Дженкинс… — повтори Зим с такъв вид, сякаш самата дума беше някак противна и дори срамна. — Предполагам, че някоя нощ на патрул ще кихнеш само защото имаш чувствителен нос. Така ли е?

— Надявам се, не, сър.

— Също и аз. Но ти си замръзнал целия. Хмм… ще оправим това. — Той посочи с жезъла си. — Виждаш ли онзи склад ей там?

Погледнах и не можах да различа в далечината нищо друго, освен една постройка, която се намираше почти на линията на хоризонта.

— Излез от строя. Иди до нея и я обиколи. Бягай, казах. Бързо! Бронски! Дай му темпо.

— Слушам, сержанте. — Един от петимата придружители на сержанта се затича подир Дженкинс, лесно го настигна и го шибна звучно отзад със своя жезъл. Зим крачеше нагоре-надолу и изглеждаше ужасно нещастен. Най-сетне той пристъпи към нас, поклати глава и измърмори, очевидно на себе си (но притежаваше ясен глас, който достигна до слуха ни):

— Като си помисля, че това се е случвало и на мен!

Той пак ни изгледа свирепо.

— Маймуни такива — не, не „човекоподобни“; вие не заслужавате толкова много. Жалка пасмина макаци… Плоскогърди, шкембести, комични издънки на човешкия род. През целия си живот не съм виждал такава тъжна сбирщина от вързани за фустите на майките си мамини синчета! Вие, там! Глътнете си тумбаците! Гледайте напред! На вас говоря!

Изпъчих гърдите си, макар да не бях сигурен, че се отнасяше за мен. Зим продължаваше да се пени въодушевено и аз започнах да забравям за студа, додето го слушах как бушуваше. Той нито веднъж не се повтори, но и нито веднъж не изрече откровени псувни или мръсотии. (По-късно научих, че тях пазел за много специални случаи.) Трябва да се признае, че изтъкваше нашите физически умствени, морални и генетични несъвършенства с големи и оскърбителни подробности и художествена убедителност.

Но аз някак си не се почувствах обиден; стана ми изключително интересно да изучавам неговото лексикално богатство. Ех, да беше участвал в дебатите на нашия училищен отбор, добра работа щеше да свърши.

— Не зная какво да ви правя — говореше с огорчение той. — Може би трябва да ви върнем обратно по домовете. Когато бях на шест години, имах дървени войници и си спомням, че по ги биваше. Е, нищо! Има ли някой от вас, листни въшки, който смята, че може да ме набие? Има ли поне един мъж в тая тълпа? Говорете!

Настъпи кратко мълчание, за което и аз имах принос. Никак не се съмнявах, че той можеше да ме натупа, напротив — бях убеден в това.

Тогава се разнесе нечий глас от долния край на редицата:

— Ъ-ъ, смятам, ъ-ъ, че аз мога… сър.

Зим се зарадва:

— Браво! Пристъпи насам, за да мога да те видя!

Новобранецът изпълни нареждането. Беше внушителен, поне три инча по-висок от сержант Зим и с още толкова по-широк в раменете.

— Как се казваш, войнико?

— Брекинридж, сър. Тежа двеста и десет фунта и не смятам, че имам шкембе.

— В какъв стил искаш да се биеш?

— Сър, вие току-що поискахте да умрете. Аз не съм придирчив.

— О’кей, никакви правила. Почни, когато пожелаеш.

Зим захвърли жезъла си настрани.

Борбата започна — и веднага свърши. Едрият новобранец седеше на земята, придържайки лявата си ръка. Не беше проронил нито звук.

Зим се наведе над него.

— Счупена ли е?

— Смятам, че да… сър.

— Съжалявам. Ти малко ме припираше. Знаеш ли къде е диспансерът? Няма значение. Джоунз! Заведи Брекинридж в санитарната част.

Когато тръгваха, Зим потупа боеца по лявото рамо и каза тихо:

— Нека опитаме отново след около месец. Тогава ще ти обясня какво се случи.

Това беше лична забележка, но стигна до мен, защото те стояха на около шест фута от мястото, където аз бавно се превръщах в сталактит.

Зим отстъпи назад и извика:

— О’кей, в тази рота имаме поне един мъж. Настроението ми се подобри. Други желаещи? Може би ще опитате по двойки? Има ли сред вас, скрофулозни крастави жаби, поне още двама, които мислят, че могат да ми излязат насреща? — Той плъзна поглед по протежение на нашите редици. — Пилешки дробчета, мекотели безгръбначни — о-о, о-о! Да? Браво! Елате при мен.

Двама души, които стояха един до друг в строя, пристъпиха заедно напред; предполагам, че бяха уредили това шепнешком на място, но не съм сигурен, защото стояха далеч от мен по десния фланг. Зим им се усмихна.

— Имената и фамилиите, моля. За да съобщим после на вашите роднини, нали разбирате?

— Хайнрих.

— Хайнрих кой?

— Хайнрих, сър. Бите! — той преведе бързо на другия новобранец думите на Зим и любезно добави: — Той все още не говори добре стандартен английски, сър.

— Майер, майн хер — додаде вторият мъж.

— О’кей, мнозина не го говорят както трябва, когато дойдат тук. И аз бях същият. Кажи на Майер да не се тревожи, ще го подобри. Но той е наясно какво ще правим, нали?

— Явол — съгласи се Майер.

— Несъмнено, сър. Той разбира, просто не може да го говори гладко.

— Всичко е наред. Вие двамата къде получихте тези белези по лицата? В Хайделберг?

— Найн — не, сър. Кьонигсберг.

— Все тая. — Зим беше вдигнал от земята жезъла си след боя с Брекинридж; сега той бързо го завъртя и попита:

— Може би ще поискате да вземете от тези? Моите помощници ще би дадат по един жезъл под наем.

— Това няма да бъде честно, сър — внимателно отвърна Хайнрих. — Ще се бием с голи ръце, ако не възразявате.

— Подгответе се, защото мога да би изиграя номер. Кьонигсберг, а? Някакви правила?

— Какви правила може да има, сър, след като сме трима?

— Интересна забележка. Хубаво, нека се споразумеем тогава, че ако бъдат извадени нечии очи, те трябва да бъдат поставени отново на мястото им, когато свършим. Съобщете на своя съотечественик, че аз съм готов. Започваме, когато кажете.

Зим захвърли жезъла си настрани; някой го хвана.

— Шегувате се, сър. Няма да си вадим очите.

— Няма да има вадене на очи, споразумяхме се. Огън, когато сте готови.

— Моля?

— Елате и се бийте! Или се върнете обратно в строя!

Вече съм почти сигурен, че това, което последва, стана по описания начин; може би защото научих част от него по-късно, при обучението. Струва ми се, че се случи следното: немците се приближиха от двете страни на нашия сержант, но си личеше, че не поддържаха никаква връзка помежду си. При това положение човекът, който действа сам, има избор на четири основни движения, които дават предимство на собствената му подвижност и на по-висшата координация на един боец в сравнение с двама — сержант Зим твърдеше после, че която и да е група е по-слаба от един-единствен човек, освен ако участниците в групата не са съвършено обучени да работят заедно. Например, сержантът можеше да финтира към единия от тях, да подскочи светкавично към другия и да го извади от строя, като му строши коляното — и после спокойно да приключи с първия.

Вместо това, той им позволи да го атакуват. Майер бързо се хвърли към него, възнамерявайки да го повали на земята с някакъв прийом, след което Хайнрих можеше да пусне в ход подкованите си боти. Така поне изглеждаха нещата в началото.

И ето какво мисля, че видях. Майер въобще не успя да стигне доникъде, защото захватът му не сполучи. Сержант Зим се завъртя, за да застане лице в лице с него, като в същото време ритна и уцели Хайнрих в корема — и тогава Майер полетя във въздуха, скокът му беше съпроводен със здрава помощ от страна на Зим.

Началото и краят на схватката почти съвпаднаха. Малко след това се оказа, че на земята лежаха две германски момчета, които кротко спяха, само че лицето на едното беше завряно в краката на другото, а Зим стоеше над тях и дори не се бе задъхал.

— Джоунз! Не, Джоунз замина, нали? Махмуд! Донеси ведрото с вода, за да свестиш тези пиленца и ги върни обратно в гнездата им. Кой взе моята клечка за зъби? — попита той и се огледа за жезъла си.

Няколко мига по-късно двамата юнаци дойдоха в съзнание и се върнаха мокри в редиците. Зим ни погледна и се осведоми с нежност в гласа:

— Някой друг? Или да започваме с упражненията?

Аз не очаквах друг да се обади и се съмнявах, че на някой му се щеше. Но от долната страна на левия фланг, където бяха подредени най-ниските, излезе едно момче и се упъти към центъра на строя. Зим го погледна отгоре надолу:

— Само ти ли? Или искаш да си избереш партньор?

— Предпочитам да бъда сам, сър.

— Както кажеш. Име?

— Шуюми,сър.

Очите на Зим се разшириха.

— Някаква връзка с полковник Шуюми?

— Имам честта да бъда негов син, сър.

— А-а, така значи! Чудесно! Черен пояс?

— Не, сър. Все още не.

— Радвам се, че ще се обучаваш при нас. Добре, Шуюми, ще спазваме ли някакви правила в състезанието или да изпратим да повикат линейка?

— Както желаете, сър. Но мисля, ако ми позволите да изкажа мнението си, че с правила ще бъде по-благоразумно.

— Не зная какво точно имаш пред вид, но приемам.

Зим отново метна встрани своя символ на властта. После те застанаха лице в лице и се поклониха. Останаха приведени и закръжиха един около друг, като правеха колебливи пасове с ръцете си, при което заприличаха на бойни петли.

Внезапно те се хванаха — и малкият симпатяга се озова на земята, а сержант Зим излетя във въздуха над главата му. Но той не се приземи с мрачния, парализиращ дъха тъп звук, който Майер издаде, а направи пирует и се приземи леко, готов да посрещне надигащия се Шуюми.

— Банзай! — изрева Зим и се ухили.

— Аригато — каза Шуюми и също се усмихна в отговор. Те отново се сграбчиха почти без пауза и аз помислих, че сержантът пак ще полети нанякъде. Нищо такова не стана. Зим се плъзна направо към противника си, имаше бъркотия от ръце и крака и когато движенията започнаха да се забавят, можеше да се види, че сержантът беше прегънал левия крак на Шуюми едва ли не до дясното му ухо — една наистина жалка гледка.

Шуюми плясна по земята със свободната си ръка; Зим веднага му помогна да се изправи и те пак се поклониха един на друг.

— Още една схватка, сър?

— Съжалявам, но ни предстои да се потрудим над други задачи. Може би следващия път, а? Трябваше да ти кажа, че на времето ме обучаваше почитаемият ти баща.

— Аз предположих това, сър. Ще се позабавляваме при тренировките.

Зим го тупна силно по рамото.

— Върни се в строя, войнико. Рота-а-а! Равнис!

Сетне в продължение на двадесет минути правихме гимнастически упражнения, от които излязох изпотен толкова, колкото преди това бях измръзнал. Зим проведе лично занятието, като сам показваше упражненията, изпълняваше ги заедно с нас и броеше на глас. Той въобще не се измори и когато свършихме, дишането му остана съвсем равномерно. След тая сутрин той вече не водеше физзарядките (никога не го виждахме преди закуска; рангът имаше своите привилегии), но днес беше с нас, а когато всичко приключи и бяхме напълно съсипани, ни поведе в лек тръс към общата палатка, като през целия път ни подвикваше: „По-високо краката! Още! Влачите си опашките!“

От тази сутрин нататък ние никога не ходехме из лагера „Артър Къри“, а винаги подтичвахме в тръс, накъдето и да се насочвахме. Аз така и не разбрах кой беше този Къри, но подозирам, че трябва да е бил някой велик бегач.

Брекинридж беше вече в общата палатка с гипсова превръзка на китката. Пръстите му стърчаха от бинта. Чух го да казва, че щял да постави Зим на мястото му.

Съмнявах се. Шуюми, може би — но не и този недодялан маймунек. Той даже не разбра как беше победен. Не харесах Зим в първия момент, когато очите ни се срещнаха. Но той си имаше свой стил на живот и беше самобитен мъж.

Закуската бе на ниво — всички блюда ми се усладиха; нямаше нищо от менюто или порядките на онези скучни училищни пансиони, което да прави живота ти отвратителен. Ако искаш, можеш да се отпуснеш и да загребеш от яденето с двете си ръце, никой не те притеснява — което беше добре, защото храненето е практически единственото време, когато никой не те юрка. Но нямаше и нищо от онова, с което бях свикнал в къщи. Цивилните, които ни обслужваха, разнасяха мамбото, като мятаха чиниите наоколо по начин, който би накарал майка ми да пребледнее и да се прибере в стаята си. Храната беше гореща и в предостатъчно количество. Беше приготвена вкусно, макар да не бе предназначена да задоволи нечий изтънчен вкус. Така че този ден аз хапнах четирикратно над обичайната си норма, след което прибавих към обилната закуска няколко чашки кафе с много захар. Така бях изгладнял, че бих изял и акула, без да спра, за да й одера кожата.

Влезе Дженкинз, последван от ефрейтор Бронски. Те спряха за момент, до масата, на която Зим храносмилаше самотен, после Дженкинз се тръсна на празния стол до мен. Изглеждаше съвсем изтощен — блед, измъчен, а дишането му бе съпроводено с хъхрене.

— Нека ти налея малко кафе — предложих му аз. Той поклати отрицателно глава.

— По-добре се нахрани, — настоях аз. — Ето малко бъркани яйца — стомахът ти лесно ще се справи с тях.

— Не мога да ям. Ах, този мръсен, мръсен никаквец. — Той започна да ругае Зим с тиха, почти безизразна монотонност.

— Всичко, за което го помолих, беше да ми разреши да отида да си легна и да пропусна закуската. Бронски не би ме пуснал — каза, че трябва първо да се видя с ротния командир. Така и направих, и му казах, че съм болен, казах му. Той само опипа бузата ми, измери пулса ми и заяви, че отбоят за болните е в девет часа. Не би ми позволил да се върна в палатката си, за да почивам. Ама че плъх! Ще го пипна някоя тъмна нощ, сигурен съм.

Аз все пак му сипах малко от бърканите яйца, налях му кафе и той с усилие се зае да дъвче. Повечето от нас все още закусваха. Сержант Зим се изправи, за да напусне столовата, но преди това спря край нашата маса.

— Дженкинз.

— А? Да, сър.

— В девет нула нула е прегледът на болните и тогава ще се видиш с доктора.

Един мускул върху лицето на Дженкинз нервно заигра.

— Нямам нужда от никакви хапчета, сър. Ще се оправя и без тях — отвърна бавно той.

— Девет нула нула. Това е заповед — и Зим излезе. Дженкинс отново подхвана монотонното си бърборене. Най-накрая той намали оборотите, преглътна с мъка една хапка и подхвърли с по-висок тон:

— Не преставам да се чудя каква майка е създала онзи. Бих искал само да я видя, това е всичко. Той имал ли е някога майка?

Това беше реторичен въпрос, но получи отговор. В края на нашата маса, няколко стола по-нататък, се намираше един от ефрейторите-инструктори. Той беше свършил с яденето, пушеше и, успоредно с това, си чистеше зъбите.

— Дженкинз — ефрейторът явно бе дочул последната фраза.

— Да, сър?

— Не знаеш ли нищо за сержантите?

— Ами… уча се.

— Сержантите нямат майки. Попитай някой стар войник. — Той издуха облак цигарен дим през ноздрите си. — Те се размножават чрез делене… като бактериите.