Звездните рейнджъри

XI

Когато се върнахме обратно на кораба след набега срещу Мършите, при който Дизи Флорз си докара белята, а сержант Джелал за пръв път ни ръководеше като взводен командир, един артилерист, който се грижеше за спирачната система на спасителната лодка, ме запита:

— Как мина?

— Нормално, — отговорих кратко. Предполагам, че ме подпитваше от дружеско чувство, но аз нямах настроение за приказки — бях едновременно тъжен заради Дизи, доволен, че се напънах да го измъкна и бесен, че измъкването му се оказа безполезно, и всичките ми настроения бяха примесени с това размито, но щастливо усещане, че си обратно на кораба, че си в състояние да преброиш ръцете и краката си и да откриеш, че всички те са налице. Освен това, как можеш да обясниш какво представлява един десант на някой, който никога не се е спускал?

— Така ли? — възкликна артилеристът. — Хмм… Знаеш ли, твоите момчета не са се устроили зле. Шляят се трийсет дена, работят трийсет минути. А аз заставам на пост в три и карам до спукване.

— Да, наистина, — съгласих се и се обърнах да си тръгна. — Някои от нас са родени щастливци.

— Я не ме занасяй, — подвикна той зад гърба ми.

И все пак в думите на флотския стрелец имаше доста истина. Ние, капсулните войни, приличаме на авиаторите от ранните механизирани войни; дългата и тежка военна кариера може да съдържа само няколко часа действителна среща с врага в битка, тъй като всичко останало е: обучение, бойна готовност, излизане — после връщане, почивка, подготовка за следващия излаз и най-вече практика, практика, практика. Ние проведохме нов десант чак след три седмици и при това на съвсем друга планета, въртяща се около друга звезда — една отдалечена колония на Дървениците. Дори след трансмисионното прехвърляне през пространството на Черенков звездите не стават по-лесно достижими.

Междувременно аз получих ефрейторските си нашивки. Назначението ми бе утвърдено от Джели и от капитан Деладрие поради отсъствието на нашия упълномощен офицер. Теоретически моят нов ранг трябваше да бъде одобрен по каналния ред след попълване на свободен щат от флотския щаб, но това не значеше нищо, тъй като ръстът на нещастните случаи беше такъв, че при нас винаги имаше повече свободни места, отколкото топли тела, които да ги запълват. Аз вече бях ефрейтор от мига, в който Джели ми каза, че съм ефрейтор; останалото беше само един червен кант.

Но от друга страна флотският стрелец не беше съвсем прав за нашето „шляене“; имаше петдесет и три костюма с енергийно оборудване, които ни бяха зачислени за контрол, обслужване и презареждане, които трябваше да се поддържат между спусканията, да не говорим за оръжията и специалната екипировка. Понякога Милиачо при проверката на някой костюм установяваше, че от него вече нищо не става, Джели го подкрепяше и щом корабният инженер по оръжията лейтенант Фарли обявеше, че и той не би могъл да го поправи, поради липса на съоръжения на базата, от складовете биваше изваждан нов костюм, който трябваше да се превърне от „студен“ в „горещ“ — един изтощителен процес, изискващ повече от денонощие, без да броим времето, отделено за донатъкмяването му от човека, който ще го използва.

Въобще, бяхме заети.

Но ние също така се и забавлявахме. Между екипажите често се провеждаха състезания и развлечения, като се почне от играта на карти и се свърши с организираните прояви на нашия джазбенд — най-добрият оркестър на няколко светлинни години оттук (и единственият може би). На тромпета свиреше сержант Джонсън, които водеше останалите гладко и сладко както при изпълнението на химни, така и при музикален съпровод на приятелски срещи за отдих. След едно от тези изпълнени с безгрижно отпускане и дружеска топлота партита, взводният механик Арчи Кембъл изработи един модел на „Роджър Йънг“ за капитана на кораба и всичкии ние се подписахме, Арчи гравира подписите ни на металопластиката, а върху табличката в основата бе издълбан надпис: „На изключителния пилот Ивет Деладрие, с благодарности от Лудите глави на Рашчак“. Ние я поканихме да похапне с нас и нашата джаз-банда свири по време на празничната трапеза, след което най-младият редови й поднесе подаръка. Тя се просълзи и целуна щастливеца, целуна също и Джели и той се изчерви.

След като получих нашивките си, ми се наложи да си изясня отношенията с Ейс, защото Джели държеше да изпълнявам длъжността помощник отдельонен командир, а това вече беше прекалено. Човек трябва да се изкачва постепенно по служебната стълбица, а не да прескача през едно стъпало; съгласно реда аз трябваше да стана командир на група, вместо да бъда назначен, от войник за поръчения и помощник групов командир, да изпълнявам функцията на ефрейтор и помощник отдельонен командир. Джели прекрасно знаеше това, разбира се, но на мен ми беше ясно, че той се опитваше да съхрани йерархията на частта колкото е възможно по-близо до този вид, който тя имаше, когато лейтенантът беше все още жив — ето защо той остави по местата им своите групови и отделъонни командири.

Така че пред мен стоеше един деликатен проблем, с който трябваше да се справя сам: тримата ефрейтори на длъжността командир на група, които се оказаха под мое разпореждане, в действителност имаха по-голям авторитет от мен. Но ако сержант Джонсън си навлече белята при следващото спускане, ние не само ще загубим един талантлив готвач, ами това ще ме остави да командвам сам цялото отделение, т.е. няколко бойни секции. Не трябва да има и сянка от съмнение у подчинените ти, когато издаваш една заповед, не и в бой; длъжен бях да разсея всички възможни съмнения преди следващия десант.

Проблемът беше Ейс. Той беше не само най-старият, но и най-опитният и уважаван ефрейтор, истински професионалист. Ако Ейс ме приемеше, нямаше да имам никакви затруднения с останалите.

Досега не бях имал неприятности с него на борда. Заедно се бяхме опитали да спасим Флорз и се надявах това да му повлияе, но той продължи да се отнася към мен с безразличие. От друга страна, нямаше нищо, което да създаде конфликт между нас; нашите дейности на кораба не ни събираха на едно място, освен по банални поводи, каквито са дневното хранене и застъпването на пост. Но аз усещах, че той не се отнасяше към мен като към човек, от който може да получава заповеди.

Потърсих го веднъж по време на часовете за отдих. Той лежеше в койката си и четеше книгата „Звездните рейнджъри срещу Галактиката“ — доста сносна историйка, но те кара да се усъмниш как е възможно една бойна част да има толкова много приключения и толкова малко неудачи. Корабът ни все пак разполагаше с добра библиотека.

— Дойдох да те видя, Ейс.

Той вдигна глава.

— Така ли? Сега не приемам, в почивка съм.

— Трябва да говоря с теб. Остави книгата.

— Какво толкова има? Искам да дочета тази глава.

— О, хайде, Ейс. Ако нямаш търпение да узнаеш как свършва, аз мога да ти разкажа.

— Само да посмееш и ще ти дам да разбереш. — Но той остави книгата и зачака.

Подкарах направо:

— Ейс, относно проблема за организацията на отделението — ти си по-старши от мен, ти трябваше да бъдеш помощник отдельонен командир.

— Пак ли за това!

— Аха. Мисля, че ти и аз трябва да се срещнем с Джонсън и да го придумаме да уреди тоя въпрос с Джели.

— Наистина ли мислиш така, а?

— Да, наистина. Така трябва да бъде.

— Виж какво, Малък, дай да се изясним веднъж завинаги. Аз нямам нищо лично против теб. Всъщност, ти беше на висота в деня, когато се опитахме да отървем Дизи; ще ти стисна ръката за това. Но ако искаш да водиш собствена група, ще трябва да си я доставиш отнякъде. Не хвърляй око на моята. Защото моите момчета няма дори да си мръднат пръста за теб.

— Това ли е последната ти дума?

— Това е първата и единствената ми дума.

Въздъхнах.

— Така си и мислех… но исках да се уверя. Е добре, значи изяснихме отношенията си. Само че имам още нещо наум. Случайно забелязах, че умивалнята се нуждае от изчистване… и мисля, че ти и аз трябва да се захванем с нея. Така че остави книгата си… както казва Джели, сержантският състав винаги е на дежурство.

Той не се размърда веднага. Каза тихо:

— Наистина ли мислиш, че е необходимо, Малък? Аз вече казах, че нямам нищо против теб.

— И все пак.

— Уверен ли си в силите си?

— Мога да се пробвам.

— О’кей. Да вървим.

Ние отидохме в умивалнята, изпъдихме един редник, който се канеше да си вземе душ, но нямаше особена нужда от него, и заключихме вратата.

— Какви ще бъдат ограниченията, Малък? — попита Ейс.

— Ами-и-и… в плановете ми не влиза да те убивам.

— Прието. И никакви счупени кости, нищо, което ще попречи на някой от нас да участва в следващото спускане — освен по случайност, разбира се. Този вариант устройва ли те?

— Става — съгласих се аз. — Почакай да си сваля ризата.

— Не искаш да я изцапаш с кръв, а? — Ейс се отпусна. Започнах да се събличам хладнокръвно, а той понечи да ме изрита по капачката на коляното. С плоска обувка и не силно. Никакъв ефект. Моето коляно вече не беше там — бях се научил.

Истинският бой обикновено свършва за броени секунди, защото това време е напълно достатъчно, за да убиеш един човек или да го повалиш и да го обезсилиш така, че да го извадиш от строя. Но ние се бяхме споразумели да избягваме причиняването на трайни увреждания; уговорката ни усложняваше нещата. И двамата бяхме млади, в най-добрата си форма, обучени в най-висша степен в изкуството да нанасяме удари и привикнали да ги поемаме. Ейс беше по-едър, аз — малко по-бърз. При такива условия двубоят трябваше да продължи, докато единият или другият не бъде пребит, освен ако случайно някой майсторски удар не ускореше финала. Но никой от нас не позволяваше такива случайни удари; ние бяхме професионалисти и внимавахме.

Така че тупаникът се проточи в едно разтеглено отегчително и изпълнено с болка време. Подробностите биха били досадни и безсмислени; освен това, нямах време да си водя бележки.

…После дълго лежах по гръб и Ейс хвърляше вода в лицето ми. Когато се съвзех, след това ме издърпа и ме подпря до стената.

— Удари ме!

— А? — бях замаян и виждах образа му двоен.

— Джони… удари ме.

Лицето му плуваше във въздуха пред мен; аз се съсредоточих и го нацелих с цялата сила на тялото си, която едва ли беше достатъчна да смачкам дори болен комар. Очите му се затвориха и той се изтърси на пода, а аз трябваше да се хвана за една подпора за да се предпазя да не го последвам, защото едва се крепях на нозете си.

Скоро Ейс разтърси глава и бавно се изправи.

— О’кей, Джони — каза той. — Считай, че си изнесъл лекцията си. Повече няма да се заяждам… и моите момчета също. О’кей?

Кимнах и усетих болка в главата си.

— Да си стиснем ръцете? — предложи той.

Ръкувахме се и това също се оказа болезнена процедура.

Почти всички жители на Федерацията знаеха повече от нас за хода на военните действия, въпреки че участвахме пряко в тях. Това беше периодът, когато Дървениците вече бяха установили мястото на нашата планета-дом с помощта на Мършите и бяха провели наказателната си акция, разрушавайки Буенос Айрес и превръщайки „неприятностите при контактуването“ в същинска война. А ние тогава не бяхме успели да доизградим въоръжените си сили и Мършите още не бяха преминали на наша страна, за да станат de facto наши съюзници. Една ефективна защита на Земята се организираше откъм Луната, но казано най-общо, Земната Федерация май губеше тази война.

Ние не бяхме осведомени дори и за това. Не знаехме например за напрегнатите усилия, които бяха положени от дипломацията ни за разтрогването на съюза срещу нас и привличането на Мършите на наша страна; единственото, което ни беше известно, бяха получените инструкции преди рейда, при който загина Флорз — да връхлетим върху Мършите, да разрушим колкото се може повече налична собственост, но да убиваме местни жители само при крайна необходимост.

Ако бъде заловен, човек не може да издрънка тайните, в които не е посветен; нито упойващите вещества, нито мъчението, нито промиването на мозъка, нито безкрайното принудително безсъние могат да изтръгнат онова, което не му е известно… От тези съображения на нас ни съобщаваха само сведенията, които трябваше да знаем с тактическа цел. В далечното минало армиите са се предавали и са търпели поражения, защото войниците не са били наясно за какво се бият и им е липсвала воля за борба. Но на МП не им е присъща тази слабост. Всеки от нас беше доброволец и беше тук по едни или други съображения — някои от романтични подбуди, други — от чисто прагматични. Но сега ние се биехме, защото бяхме МП. Бяхме професионалисти със свои традиции и кодекс на честта. Ние бяхме Лудите глави на Рашчак, най-печената бойна част в целия специално подбран корпус на МП. Качвахме се в капсулите си, защото Джели ни казваше, че е време да се извърши това и това и се биехме както никой друг, когато се спуснехме и се озовяхме долу, защото такова е призванието на Лудите глави. Без съмнение, никой от нас не знаеше, че губим войната.

Дървениците снасяха яйца. И не само ги снасяха, но ги държаха в резерв и ги излюпваха, когато имаше нужда. Ако ние убиехме един воин — или хиляда, или десет хиляди — техните заместници биваха активирани и заставаха на поста му преди още да успеем да се върнем в базата. Можете да си представите, при добро желание, как някой инспектор по населението при Дървениците вдига телефона, обажда се до подземното хранилище и казва: „Джо, подгрей десет хиляди войници и ги приготви за сряда… и кажи на инженерната служба да подготви резервните инкубатори N, О, Р, Q и R; скоро ще ни потрябват“.

Не твърдя, че правеха точно това, но такива бяха резултатите. Ще сгрешите обаче, ако помислите, че те действаха изцяло по инстинкт, подобно на термитите и мравките; акциите им бяха също толкова разумни, колкото и нашите (умствено изостаналите раси не строят космически кораби!) и бяха много по-координирани. Отнема най-малко година, за да се обучи един редник да се бие и да съчетава своите действия с тези на колегите си. Воинът на Дървениците се излюпва с вродена способност за всичко това.

Винаги, когато унищожавахме хиляда Дървеници с цената на гибелта на един десантчик, Дървениците можеха да празнуват победа. Така узнахме колко ефикасен може да бъде тоталитарният комунизъм, когато е в полза на същества, които всъщност са се приспособили към него по силата на еволюцията; комисарите на Дървениците не се вълнуваха за живота на войниците си повече, отколкото ние за изразходването на мунициите. Вероятно би трябвало да си създадем представа за Дървениците само по печалните последици от вредите, които Китайската Хегемония нанесе на Руско-Англо-Американския съюз; бедата с „уроците на историята“ е, че обикновено ги разбираме най-добре, когато изпием горчивата чаша на несполуките и трагичния опит…

Но ние се учехме в движение. Тактическата доктрина и техническите инструкции, издавани след всяко съприкосновение с противника, се разпространяваха моментално из Флотата. Свикнахме да различаваме работниците от войниците — ако не бързаш прекалено, би могъл да разпознаеш Дървеницата по формата на хитиновата черупка, но най-простото правило, предназначено за по-сложна ситуация, гласеше: приближи ли те, значи е войник; ако избяга, можеш да й обърнеш гръб. Научихме се да не хабим боеприпасите дори за войници, освен при самозащита. Интересуваха ни най-вече следите, които водеха до леговищата им. Намираш дупката и първо хвърляш в нея газова бомба, която послушно избухва след няколко секунди, разпръсквайки една мазна течност, която на свой ред се кондензира в нервнопаралитичен газ, опасен само за Дървениците (за нас е безвреден). Тъй като този газ е по-тежък от въздуха, той продължава да пълзи и да се спуска в глъбините на дупката. Тогава ти използваш втора граната тип Н.Е., за да срутиш входа на подземния тунел и да го запечаташ по този начин.

Ние все още не знаехме дали газът прониква достатъчно дълбоко, за да бъдат умъртвени чрез него кралиците, но беше съвсем очевидно, че Дървениците никак не харесваха новата ни тактика; нашето разузнаване беше стигнало, не без помощта на скиновете, до категорично мнение по този въпрос. Освен това, ние изцяло прочистихме тяхната колония Шеол чрез този метод. Вероятно те успяваха да евакуират кралиците и „мозъците“, тъй като не открихме никакви представители на кастата на интелектуалците, поне не заловихме живи такива… но вече знаехме как да им нанасяме болезнени удари.

За Лудите глави тези газови бомбардировки бяха просто още едно спортно-техническо занятие, което трябваше да бъде изпълнено съгласно инструкциите, по реда на номерата, светкавично и съгласувано.

В крайна сметка всеки път се връщахме на Санктор за нова партида капсули. Капсулите са заменими (е, и ние бяхме такива) и когато се износят, трябва да се върнеш в базата, дори ако разполагаш с още толкова гориво, че да обиколиш два пъти Галактиката. Малко преди поредното ни завръщане беше пристигнала депеша за повишаването на Джели в чин лейтенант на мястото на Рашчак. Джели се опита да я запази в тайна, но капитан Деладрие я оповести публично пред личния състав и поиска от него отсега нататък да се храни с другите офицери. Той се подчини, но продължаваше да прекарва цялото си останало време с нас.

Вече бяхме предприели няколко десанта с Джели като взводен командир и частта беше привикнала да се справя без лейтенанта — за когото все още боледувахме, но бяхме започнали да се възстановяваме след тежката загуба. След повишението на Джелал сред нас постепенно тръгна приказка, че е време да си измислим название във връзка с нашия шеф, както това се правеше от другите подразделения.

Джонсън беше най-старши и бе упълномощен да отнесе вестта на Джели. Взе ме със себе си за морална подкрепа.

— Какво има? — изръмжа Джели.

— Ами, сержант… тоест лейтенант, ние тук поразсъждавахме и…

— За какво?

— Момчетата обсъдиха заедно въпроса и… ъ-ъ-ъ… те смятат, че отсега нататък частта трябва да се нарича „Ягуарите на Джели“.

— Наистина ли? Колко от тях одобряват тази идея?

— Приехме я единодушно — обяви Джонсън.

— Така ли? Петдесет и два гласа „за“… и един „против“. Гласовете против са повече.

Никой повече не отвори лаф на тази тема.

Скоро след това навлязохме в орбитата на Санктор. Радвах се, че най-после съм там, тъй като вътрешното изкуствено гравитационно поле на кораба беше изключено от два дни. Главният инженер го бърникаше нещо, при което бяхме оставени в безтегловност — състояние, което аз мразя. Уви, никога няма да стана истински астрвнавт. Обичам да чувствам земя под краката си.

Целият взвод се прехвърли в казармите за настаняване на Базата и излезе в десетдневна почивка за възстановяване. Никога не успях да узная координатите на Санктор, нито дори името или каталожния номер на звездата, около която кръжи — защото, както вече бе казано по друг повод, онова, което не знаеш, не можеш да го разгласиш; местонахождението му е свръхсекретно, известно е само на корабните капитани, пилотиращите офицери и други такива… и всеки от тях се намира под въздействието на разпореждане, осъществено чрез хипнотична принуда, да се самоубие при положение, че пленяването му е неизбежно. Така че аз не искам да науча данните на Санктор.

Съществуваше теоретична възможност Лунната база да бъде завзета от противника и самата Земя да бъде окупирана. Ето защо Федерацията държеше колкото се може повече от своите сили на Санктор, така че една катастрофа у дома не би означавала непременно капитулация.

Все пак мога да ви опиша какво представлява тази планета. Подобна е на Земята, но напомня на умствено изостанало дете, на което трябват десет години да се научи да маха за довиждане и никога не успява само да си изпече пирожка. Санктор толкова прилича на Земята, колкото изобщо могат да си приличат помежду си две планети. Тя е на същата възраст според планетолозите, звездата й е връстница на нашето Слънце и е от същия клас, поне така твърдят астрофизиците. Има разнообразна флора и фауна, атмосфера, достатъчно близка до земната и съвсем умерени температури. Но най-невероятното е, че тя дори си има добре оформена Луна, както и характерните за Земята приливи и отливи. При тези обстоятелства и природните бедствия не се различават съществено от нашите.

Независимо от изброените предимства обаче, тя практически не се е развила след този прекрасен старт. Може би защото не се радва на високото ниво на естествената радиация, характерно за Земята; освен това мутациите са непознато явление на тази планета.

Най-типичната и високоразвита форма на растителната еволюция на Санктор е един твърде примитивен вид гигантска папрат; а най-висшият животински вид е някакво прото-насекомо, което дори не умее да създава собствени колонии. Не говоря за пренесената и засадена земна флора и фауна — нашите растения прихващат лесно и бързо изтласкват местната растителност.

Със своето закърняло естествено развитие, сведено почти до нула поради липсата на радиация и последвалия почти нездравословно нисък ръст на мутациите, местните форми на живот просто не са имали никаква прилична възможност да еволюират и не са достатъчно устойчиви, за да се конкурират. Генотипът им не се е изменил относително дълго време; те не са достатъчно приспособими — все едно да бъдеш принуден да разиграваш едни и същи карти на бридж отново и отново цяла вечност, без никаква надежда да изтеглиш печелившия коз.

Додето са си съперничили помежду си, двубоят им е бил без особено значение — една борба на недоносчета срещу недоносчета. Но когато бяха въведени онези земни сортове, еволюирали в условията на нормално висока радиация и оцелели при свирепа вътревидова борба, местната растителност бе декласирана.

Всичко, което разказах по-горе, прилича на лекция по биология… но един високочел учен от изследователската станция, с който обсъждахме тези проблеми, ми зададе въпрос, на който не се почувствах достатъчно компетентен да отговоря: какво мисля за хората, които бяха колонизирали Санктор?

Не транзитните пасажери като мен, а колонистите, които живеят на тази планета, много от които са родени тук, и чиито потомци може би ще населяват Санктор още хиляда поколения напред. Никой от тях не е заплашен от радиация; напротив, левкемията и някои видове рак са им почти непознати. Икономическото положение по настоящем е изцяло в тяхна полза; когато засадят нива със земна пшеница, няма нужда дори да я плевят. Земната пшеница измества всички хилави местни растения.

Но потомците на тези колонизатори няма да еволюират. Поне не много. Този учен тип ми обясни как санкторската раса би могла да се подобри в генетично отношение посредством притока на нова имигрантска кръв чрез смесването на генетичните модели, които те вече притежават по пътя на естествения отбор — но резултатът ще бъде незначителен, в сравнение с еволюционния ръст на Земята и на всяка друга обикновена планета. И така какво ще се получи? Нима те ще застинат на сегашното си равнище, докато останалата част от човешката раса се развива, оставяйки ги далеч зад себе си? Нима ще се превърнат след време в живи изкопаеми, без своя природна ниша, като питекантропи в космически кораб?

Нима трябва да се притеснят за съдбата на своите потомци дотолкова, че да почнат периодично да се облъчват с рентгенови лъчи? Или може би ще се захванат и всяка година ще взривяват множество мръснишки ядрени заряди, за да повишат радиоактивния фон на своята атмосфера? (Приемайки, разбира се, непосредствените опасности на радиацията върху себе си, за да могат по-сетне да предадат едно подходящо генетично наследство на своите потомци.)

Учената особа предположи, че те не биха предприели нищо такова. Той твърдеше, че човешката раса е твърде индивидуалистична, твърде егоцентрична, за да се разтревожи особено за бъдещите поколения. Според него, генетичното обедняване на потомството поради липсата на и без това невидимата естествена радиация е нещо, за което повечето хора не са в състояние да се безпокоят. В крайна сметка, това е доста далечна заплаха; еволюцията работи толкова бавно, дори на Земята, че развитието на нови видове е въпрос на прекалено много хилядолетия.

Но аз не се наемам да отсъдя. По дяволите, аз самият не зная как да се държа през свободното си време; как мога да предскажа поведението на една колония от чужденци? Но в едно съм сигурен: в недалечно бъдеще Санктор ще бъде напълно заселен или от нас, или от Дървениците. Или от някой друг. Санктор е една потенциална утопия; земите, които предлагат годни за живот условия са нещо толкова дефицитно в този край на Галактиката, че това небесно тяло едва ли още дълго ще остане царство на папратите.

Дори и сега планетата е едно очарователно място, в много отношения по-подходящо за няколко дневна отпуска, отколкото която и да е от земните територии. Тук има ужасно много цивилни, повече от милион, но отношението им към нас съвсем не е враждебно. Половината от тях са наети на работа или в Базата, или във военната индустрия; останалите произвеждат селскостопанска продукция, която продават на флотата. Може да ви се стори, че те имат изгода от войната, но каквито и да са техните основания, те тачат униформата и тези, които я носят. Тъкмо обратното. Ако някой МП влезе в тукашен магазин, собственикът го нарича „сър“ и дава вид, че го уважава, дори когато се опитва да му пробута нещо евтино на твърде висока цена.

Най-важното обаче е, че половината от тези цивилни са от женски пол.

Трябва да си бил дълго време патрул из Галактиката, за да оцениш по достойнство този факт. Нужно е да си очаквал своя караулен ден само заради привилегията да стоиш по два часа (на всеки шест), подпрял с гърба си преграда номер 30 и ушите ти да са наострени така, че да улавят всеки звук на женския глас.

Предполагам, че да служиш на корабите, чийто екипаж е изцяло мъжки, в действителност е по-леко… но все пак предпочитам „Роджър Йънг“. Прекрасно е, когато знаеш, че основната причина, заради която воюваш, реално съществува, а не е само плод на въображението ти.

Освен чудесните 50 процента от цивилните, още около 40 процента от хората във Федералната Служба на Санктор са жени. Съберете ги накуп и ще получите най-красивия пейзаж в обитаемата част от Вселената.

Освен тези непреходни „естествени преимущества“, немалко преднамерени усилия се полагат, за да не се пропилее напразно войнишката отпуска. Понякога ти се струва, че повечето цивилни държат по две работни места; те имат кръгове под очите си, защото остават на крак през цялата нощ, за да направят приятно излизането на военнослужещия. Чърчил Роуд, който свързва Базата с града, е обсипан от двете страни със заведения, предназначени незабелязано и безболезнено да освободят човека от парите, които на практика той не би могъл да похарчи за друго, освен за една приятна компания по време на обяд, за забавление, и то придружено от съответната музика.

Ако сте в състояние да устоите на тези примамки, след като от сърцето ви е капела кръв през целия път, все пак в града има и други места, които ще ви задоволят не по-малко (имам предвид, че там също има момичета) и които се посещават свободно, съвсем като „обществения център“ във Ванкувър. Те са дори още по-гостоприемни и също могат да ви облекчат портфейла.

Санктор, и по-специално главният град Еспирито Санто, направо ме порази; стори ми се толкова идеално място, че в главата ми се завъртя мисълта да остана тук след изтичането на службата. Като представител на една егоцентрична раса, мене хич не ме беше грижа какво очаква моите потомци (ако ги имам) след двадесет и пет хиляди години. Този тип от изследователската станция не можеше да ме изплаши с твърдението, че липсата на радиация е опасна; на мен ми се струваше (от това, което виждах край себе си), че тук човечеството вече е достигнало най-високия връх в развитието си.

Няма съмнение, че един мъжки африкански глиган изпитва същото чувство, когато гледа някой женски екземпляр от своя вид — но, ако е така, ние двамата с него поне сме искрени.

На Санктор има и други възможности за възстановяване. Спомням си с особено удоволствие една вечер, когато група Луди глави влезе в приятелски спор с неколцина юначаги от флотата (не от „Роджър Йънг“), които седяха на съседната маса. Дебатите се провеждаха на висок тон и в непринудена обстановка. В един момент вътре влязоха полицаи от базата и прекъснаха шумната беседа с шокови палки точно когато доста се бяхме разгорещили. Единствената неприятна последица беше, че се наложи да заплатим за изпотрошената мебелировка. Комендантът на Базата защитава тезата, че на военния човек в отпуск трябва да му се позволява малко повече свобода, докато не си докара на главата едно от онези така наречени „тридесет и едно фатални приземявания“, които го изваждат от редовете на армията.

Казармите, в които настаняват новопристигналите пехотинци, също са комфортно обзаведени — не са чак приказни, но все пак са удобни и в тях непрекъснато те угояват. Храната се подава кажи-речи на конвейер, по двадесет и пет часа в денонощието, като цивилните вършат цялата работа. Няма вечерни проверки, няма сигнал за гасене на лампите, а когато си навън, въобще не си задължен да се прибираш за нощувка в казармите. Аз обаче ходех именно там, тъй като ми се струваше безсмислено да си харча парите за хотели, след като имах на разположение празно, чисто и меко легло, пък и по-късно можех да се възползвам от възможността да се лиша от спестяванията си по някой по-весел повод. Ние живеехме почти като на хотел; Ейс и аз имахме стая само за нас двамата, на „сержантския етаж“, където се помещаваха квартирите на подофицерите. При положение, че денонощието на Санктор продължава точно 25 часа, ние можехме да проспиваме девет от тях и денят ни пак оставаше непокътнат.

Една сутрин, след нощ на активен отдих, Ейс раздруса леглото ми.

— На бегом, войнико! Дървениците атакуват.

Казах му какво да направи с тези Дървеници.

— Давай да ставаме — настоя той.

— No dinero.

Бях имал среща предната вечер с един специалист по химия (от женски пол, естествено, и при това привлекателна) от изследователската станция. Тя познаваше Карл от Плутон и Карл ми беше писал да я открия, ако някога отида на Санктор. Специалистът имаше стройна фигура, червени коси и скъпи вкусове. Очевидно Карл беше споделил с нея, че разполагам с повече пари, отколкото са ми необходими, защото тя реши, че вечерта е най-подходящото време да се запознае с местното шампанско. Не бях разочаровал Карл с признанието, че всичко, с което разполагах, беше войнишкият ми хонорар; изтърсих й го, докато пиех онова, което трябваше да мине (но не беше такова) за ананасов сок. В резултат на това после трябваше да си отида пеша, защото не ми останаха дребни за такси. Все пак си струваше. В края на краищата, за какво са парите? — говоря за парите, заработени от войната с Дървениците, разбира се.

— Няма проблем — заяви Ейс. — Аз черпя. Снощи имах късмет. Надиграх един флотски тарикат и го оскубах до шушка.

Накратко, принудих се да стана, избръснах се, изкъпах се и се наредихме на линията в столовата за половин дузина варени яйца, домати с шунка, топъл кейк и така нататък и после излязохме да потърсим друго развлечение. Разходката по Чърчил Роуд ни разгорещи и Ейс реши да спрем в една кръчма. Аз отидох да проверя дали техният ананасов сок беше истински. Не беше истински, но беше студен. Човек не може да има всичко наведнъж.

Поговорихме лениво за това-онова и Ейс поръча още. Аз вкусих от техния ягодов сок — същата работа. Ейс се загледа в чашата си, после неочаквано попита:

— Мислил ли си някога да станеш офицер?

— Какво?! Да не си се побъркал? — възкликнах аз.

— Никак. Виж какво, момче, на тая война не й се вижда краят. Няма значение какво разгласява пропагандата по домовете на хората, ти и аз знаем, че Дървениците няма да се откажат от нея ей така. Нямаш ли някакви планове занапред? Както се казва, ако си решил да останеш в оркестъра, по-добре е да размахваш диригентската палка, отколкото да носиш големия барабан.

Бях озадачен от обрата, който беше взел нашият разговор. Такова предложение, и то от Ейс. Попитах го първото, което ми дойде наум:

— Ами ти? Очакваш ли повишение?

— Аз ли? Ти с всичкия си ли си, синко? Какви ми ги говориш? Аз нямам твоето образование и съм десет години по-възрастен от теб. Но ти си достатъчно образован да преминеш през ситото за подбор на висши военни кадри и имаш коефициента на интелигентност, който се изисква. Гарантирам ти, че ще направиш кариера. Ще станеш сержант преди мен… и ще влезеш в кадетския корпус още на другия ден.

— Сега вече знам, че си луд!

— Послушай съвета на татенцето. Неприятно ми е да ти го казвам, но ти си в достатъчна степен наивен, енергичен и искрен едновременно, за да станеш такъв офицер, какъвто войниците биха последвали и в най-тъпата и гадна ситуация. А що се отнася до мен… какво пък, аз съм един потенциален подофицер с подходящ за функциите на сержанта песимистичен възглед, предназначен да охлажда ентусиазма на такива като теб. Някой ден ще стана фатмак… и в момента, когато изпълня своите задължителни двадесет години служба, ще се оттегля и ще си потърся подходяща професия — ченге, вероятно. Ще се оженя за някоя простодушна женица със същите елементарни вкусове, които имам и аз, ще следя спортните събития, ще ходя на риболов и ще се разпадам на парчета от кеф.

Ейс спря да си чеше езика и отпи от чашата.

— Но ти — продължи след това той. — ще останеш в армията да дослужваш и вероятно ще достигнеш много висок чин. Ще загинеш геройски, а аз ще прочета за гибелта ти във вестниците и гордо ще кажа: „Познавах го някога. От време на време даже му давах пари в заем — бяхме заедно ефрейтори.“ Готино, нали?

— Никога не съм се замислял за всичко това, — отвърнах бавно аз. — Имам намерение просто да отслужа срока си.

Той се намръщи.

— Ти виждал ли си наскоро такива, които да се уволняват? Нима се надяваш да си изкараш службата за две години?

Той имаше основание. Докато войната продължаваше, „срокът“ нямате да изтече — не и за капсулните войници. Въпросът за края на службата се определяше от отношението към нея. Тези от нас, които бяха тук само заради „срока“, можеха поне да се чувстват като временно пребиваващи; те можеха да си кажат: „Когато тази въшлива война свърши“… Един човек, който е дошъл да прави кариера, не произнася думи като тези; той не се готви да ходи никъде другаде, стои неотклонно до полка си — или умира. Защото преди да изтече най-важният етап от живота му — двадесетгодишния, уволнението или смъртта в бой за него са две равноценни възможности.

От друга страна, уволняващите се по-рано също нямаха богат избор. Но ако започнеш „да правиш кариера“ и после не изкараш двадесетте… е да, те биха могли да ти дадат някои оскъдни привилегии, без да те задържат, щом като не искаш повече да останеш.

— Вероятно не две години — съгласих се аз. — Но войната няма да продължи вечно.

— Нима?

— Че как иначе?

— Благословен да съм, ако зная. Това са секрети, които никой не ми съобщава. Но май не срокът те безпокои, приятел. Имаш ли гадже?

— Не. По-точно, имах. — отговорих замислено — Бяхме… просто приятели. — Това не беше нищо повече от едно леко украшение, което прикачих към истината, защото Ейс изглежда очакваше именно такъв отговор. Кармен не беше мое момиче и нищо не ми бе обещавала — но наистина се обръщаше в писмата си към мен със „Скъпо момче“ в редките случаи, когато ми пишеше.

Ейс мъдро поклати глава.

— С тях винаги е така. Те предпочитат да се омъжат за цивилен, така могат постоянно да държат някой край себе си, за да го тормозят, когато не са в настроение. Няма значение, синко — още щом се уволниш, ще започнат да ти се натискат, няма да те оставят на мира. Бракът е бедствие за младия човек и удобство за възрастния. — Той надникна в чашата ми. — Повдига ми се, като те гледам да пиеш тази помия.

— Аз изпитвам същото към твоя коктейл — казах му.

Той сви рамене.

— Въпрос на вкус. Да свършваме вече.

— Да свършваме.

Скоро след това Ейс се зае с любимия си спорт — отиде да играе карти, а аз тръгнах да се поразходя; имах нужда да остана насаме, за да поразмисля.

Да стана професионален военен? Ако оставим настрана темата за повишението, нима исках да направя кариера? Нали бях влязъл в казармата, за да получа своите граждански привилегии? Ако останех в армията, щях да бъда толкова далеч от привилегията да гласувам, колкото ако никога не се бях записвал доброволец… защото докато си в униформа, нямаш право да гласуваш. Което само по себе си беше правилно, разбира се — ако позволяха на Лудите глави да гласуват, то тези идиоти сигурно щяха да се обявят срещу поредната военна кампания на правителството, а това не биваше да става.

Значи, бях постъпил на служба, за да извоювам правото си на глас.

Но дали наистина беше точно така?

Нима някога ме е било грижа за гласуването? Интересували са ме главно престижът, гордостта, статутът на гражданин, а не толкова самите избори.

Не, и това не беше съвсем вярно.

Не бих могъл и с цената на живота си да си спомня защо се бях записал войник. И едва ли някога щях да разгадая докрай собствения си подтик.

Всъщност, не процесът на гласуването правеше от отделния индивид гражданин. Нашият лейтенант беше гражданин в най-истинския смисъл на думата, макар че не доживя достатъчно дълго, за да пусне избирателната бюлетина. Той „гласуваше“ всеки път, когато се спускаше.

Същото би могло да се каже и за мен!

Стори ми се, че чух полковник Дюбоа в мислите си: „Гражданството е един вид отношение, състояние на ума, емоционално убеждение, че цялото е по-голямо от частта… и че частта трябва да бъде горда от готовността си смирено да се жертва, за да може цялото да живее.“

Все още не знаех, дали изгарям от желание да поставя своето единствено тяло „между родния дом и опустошението на войната“ — аз продължавах да треперя при всяко спускане и едно такова „опустошение“ можеше да се окаже пагубно за психиката ми. Но въпреки това аз вече разбирах какво бе имал предвид полковник Дюбоа. МП определяше начина ми на съществуване; тя беше моя и аз й принадлежах. Ако МП се държеше така, че да разчупи монотонността на делника, тогава и аз вършех същото. Патриотизмът беше малко скрит и неясен за мен, твърде всеобхватен, за да мога да го осъзная напълно. Но МП беше моят колектив. Всички те бяха семейството, което бях напуснал; те бяха братята, които никога не съм имал, по-близки, отколкото бяхме някога с Карл. Ако ги зарежех сега, щях да се затрия.

И тъй, защо да не се опитам да направя кариера?

Добре, добре — но каква е тази безсмислица — да се явявам пак пред комисия и да държа изпити? Все пак в идеята да стана офицер имаше нещо ново. Можех да си представя как ще избутам някакси тези двадесет години и после ще му гледам лесното, точно както Ейс ми го описа, с ленти на гърдите си и плюшени пантофи на краката… или вечери в Дома на ветерана, припомняйки си старото време в компанията на онези оцелели бойни другари, които бяха част от миналото. Но чак пък кадетски корпус? Сякаш чух отново как Ал Дженкинз изтърси на едно от неофициалните групови разисквания, които имахме по тези въпроси: „Аз съм обикновен редник! И ще си остана такъв! Когато си редови, ти нямаш никакви допълнителни задължения. Кой иска да бъде офицер? Или дори сержант? Ти дишаш същия въздух като тях, нали? Ядеш от същата храна. Посещаваш същите места, правиш същите спускания. Но без никакви излишни грижи“.

Ал имаше основание. Какво въобще ми бяха донесли нашивките? Нищо, освен неприятности и някоя и друга цицина в повече.

Въпреки това на мен ми беше ясно, че ще стана сержант, ако някога ми предложат. Не се отдръпвай, ако си десантчик! Капсулният воин не се отказва от нищо; той пристъпва напред и поема отговорността. Същото важи и за полагането на изпитите за офицерско звание, предполагам.

Но това едва ли щеше да го бъде. Кой бях аз да си въобразявам, че някога бих могъл да се превърна в един нов лейтенант Рашчак?

Моята разходка неусетно ме беше отвела близо до кандидатската школа, макар че не вярвам да съм имал намерение нарочно да дойда до тук. Една рота кадети бяха навън на своя сборен плац, придвижвайки се в тръс; отстрани изглеждаха досущ като новобранците в Базовия лагер „Къри“ Слънцето препичаше и плацът като място за дресировка съвсем не предлагаше онези удобства, които съпровождаха неофициалните ни сбирки в десантния салон на „Роджър Йънг“ — не бях преминавал отвъд преграда номер 30, откакто завърших Базовия курс; време беше да преодолея още една психологическа бариера, насадена в съзнанието ми през периода на началното обучение.

Погледах ги малко как се потят в униформите си; чух също как сержантите ги ругаят. Стара, позната история. Поклатих глава и се отдалечих от там — върнах се в казармата, отидох право в дясното крило, където бяха настанени почиващите офицери и потърсих стаята на Джели.

Той беше вътре, беше качил краката си на масата и четеше в захлас някакво илюстровано списание. Почуках по рамката на открехнатата врата. Той вдигна очи и промърмори:

— Да?

— Сержант… тоест, лейтенант…

— Изплюй камъчето!

— Сър, искам да направя кариера.

Джели свали краката си на пода.

— Вдигни дясната си ръка.

Той ме закле, протегна се към чекмеджето на масата и извади отвътре някакви хартии.

Оказа се, че документите ми бяха приготвени предварително и ме очакваха, трябваше само да се подпиша. А аз дори не бях казал на Ейс къде отивам. Ама че работа.