Звездните рейнджъри

II

В действителност аз никога не съм имал намерение да се записвам в армията. И несъмнено не в пехотата! Ако някой ми беше казал, че ще го направя, просто не бих му повярвал. Като дете щяха да ме натупат, а баща ми щеше да каже, че съм позор за гордото име на фамилията.

О, бях споменал на баща си в края на последната година от горните класове, че обмислям идеята да се запиша доброволец във Федералната служба. Предполагам, че всеки хлапак мисли за това, когато се зададе осемнадесетият му рожден ден — а моят се очакваше през седмицата, в която се дипломирах. Разбира се, повечето момчета не вярват напълно на тази перспектива, поиграват си малко с идеята, после се заемат с нещо съвсем различно — отиват в колеж или си намират работа, или пък се захващат с каквото и да е. Вероятно такъв трябваше да бъде и моят жизнен път… ако най-добрият ми приятел не беше запланувал с невероятна сериозност да постъпи на служба.

Карл и аз вършехме всичко заедно в средното училище — заедно забелязвахме момичетата и си уреждахме срещите с тях, бяхме в един училищен отбор и разбивахме със съвместни усилия електрони в домашната му лаборатория. Аз самият не си падах много по атомната теория, но ловко запоявах и съставях схеми; Карл вършеше тежката умствена работа и аз следвах инструкциите му. Беше забавно; всичко, което правехме заедно, беше забавно. Родителите на Карл не разполагаха с толкова пари, колкото моят баща, но това не създаваше проблеми между нас. Когато баща ми купи хеликоптер „Ройс“ за четиринадесетия ми рожден ден, той принадлежеше колкото на мен, толкова и на Карл; от друга страна, неговата лаборатория беше и моя.

Така че, когато Карл ми заяви, че няма да се занимава повече с училище и е взел решение да стане военен, това ме накара да се замисля. Той считаше избрания от него път за съвсем естествен.

И тогава аз му казах, че съм решил да се присъединя към него.

Той ми хвърли странен поглед:

— Твоят старец няма да ти позволи такова нещо.

— Нима? Как ли пък ще ме спре?!

(И, разбира се, не можа, не и със законни средства.)

Дълбоко в себе си и аз чувствах, че Карл беше прав. Баща ми щеше да стори всичко, което е по силите му и при това щеше да действа тайно от мен.

Федералната служба е първият напълно свободен избор за всеки млад човек (и навярно последният). Когато едно момче или момиче стане на осемнадесет, той или тя могат да постъпят в редовете на тази институция и никой няма право да им пречи.

— Ще видим — каза Карл и смени темата на разговора.

И така, като начало, аз се заех с баща си, за да опипам почвата.

Той постави на масата вестника и пурата си и се взря в мен.

— Сине, ти с всичкия ли си?

Смутолевих, че моите стремежи не ми изглеждат ненормални.

— Какво пък… това трябваше да се очаква — въздъхна той. — Желанието ти бележи един предвидим стадий в израстването на момчето. Спомням си времето, когато се научи да вървиш и вече не беше бебе — честно казано ти беше един малък палавник, който непрекъснато поставяше на изпитание търпението на целия дом. Тогава счупи една от любимите китайски вази на майка си — преднамерено, съвсем сигурен съм… но беше твърде млад, за да знаеш, че това е ценна вещ от епохата на династията Мин, така че всичко, което си изпроси, беше едно напляскване. Спомням си и деня, когато задигна една от моите пури и колко зле се почувства от нея. Майка ти и аз не ти направихме забележка и аз никога не съм ти припомнял този случай до днес — момчетата трябва да опитат от тези неща и да открият за себе си, че пороците на мъжете не са за тях. После наблюдавахме как възмъжа и започна да забелязваш, че момичетата са различни и че някои от тях са чудесни…

Той отново въздъхна, като че ли вече бях умрял.

— Всички нормални стадии на растежа… И последният от тях, точно в края на пубертета, е когато едно момче реши да се запише в армията и да носи красива униформа. Или реши, че е влюбен, че никой друг преди него не е преживявал такава любов и трябва веднага да се ожени. — Той мрачно се усмихна. — С мен се случиха и двете неща. Но аз преодолях илюзиите навреме, за да не се превърна в глупак и да разруша живота си.

— Но, татко, аз нямам намерение да разруша живота си. Само един срок служба — това още не означава кариера. И не предопределя бъдещето ми веднъж за винаги.

— Нека първо да го обсъдим, искаш ли? Всичко трябва добре да се обмисли. Опитай се да ме разбереш. Нашето семейство е стояло вън от политиката, на своя участък земя и е копало само собствената си градинка повече от сто години — не виждам причина ти да изневериш на тази стара традиция. Предполагам, че върху намерението ти е повлияла онази персона от горния курс — как се казваше? Ти знаеш за кого говоря.

Той имаше пред вид нашия наставник по история и морална философия — един ветеран от федералната армия.

— Мистър Дюбоа?

— Хмм, тъповато име. Нищо, подхожда му. Чужденец, без съмнение. Обществото би трябвало да се противопостави на тази тенденция — училищата да се използват като прикрити пунктове за набиране на новобранци. Мисля, че ще напиша доста остро писмо по този повод — данъкоплатците също имат известни права!

— Но, татко, тоя човек въобще не се занимава с вербовка на бъдещи войници! Той… — Аз спрях, защото не знаех как да го опиша. Мистър Дюбоа имаше един противен, пренебрежителен маниер; държеше се така, сякаш никой от нас не бе достоен да бъде доброволец на служба. Аз дори не го харесвах. — …винаги ни се присмива, за да ни обезкуражи.

— Хмм! Няма значение. Нека да не преливаме от пусто в празно. Когато се дипломираш, ще отидеш да изучаваш теория и практика на бизнеса в Харвард. Нали това искаше по-рано? Ще продължиш в Сорбоната и от време на време ще пътуваш по малко, ще се срещаш с някои от нашите клиенти и дистрибутори, ще разбереш как се върти бизнес и на други места по света. Тогава ще се върнеш у дома и ще запретнеш ръкави. Ще започнеш с най-обикновена, черна работа, като борсов посредник или нещо от този род, просто в името на традицията — но няма да успееш дори да си поемеш дъх и ще се озовеш сред управляващия елит, по простата причина, че аз няма да бъда вечно млад и колкото по-бързо свалиш товара от плещите ми, толкова по-добре. Веднага щом си в състояние и го пожелаеш, ти ще бъдеш шефът. Аз лично не бих искал някой зелен младок да изпълзи напред вместо тебе. Е? Как ти харесва този проект в сравнение с възможността да прахосаш две години от живота си?

Замълчах. Знаех наизуст отдавна зададената ми житейска програма. Нищо от този план не беше ново за мен, пък и вече достатъчно бях разсъждавал по въпроса. Баща ми се изправи и сложи ръка на рамото ми.

— Сине, не мисли, че не вземам присърце желанието ти. Но погледни фактите от действителността. Ако избухне една война, аз ще бъда първият, който ще приветства решението ти — и сам бих поставил бизнеса си на бойна нога. Но война няма и хвала на Бога, че никога няма да има отново. Ние сме надживели войните. Сега нашата планета е мирна и щастлива и ние се радваме на нормални взаимоотношения с останалите планети. Тогава какво представлява така наречената „Федерална служба“? Чисто и просто форма на обществен паразитизъм. Един орган без функции, едва ли не излязъл от употреба, който преживява от труда на данъкоплатците. Един безспорно скъп начин на живот на малоценни хора, които иначе биха останали без работа и биха живуркали за сметка на обществото още дълги години. Същите тези хора после ще си намерят топли местенца, където да прекарат остатъка от живота си. Нима ти се иска да се присъединиш към тях?

— Карл не е бездарник!

— Не, той е чудесно момче… но е малко неориентиран. — Баща ми разкърши рамене и се усмихна. — Възнамерявах да запазя в тайна твоя подарък за дипломирането. Но ще ти съобщя какъв е, за да можеш по-лесно да изхвърлиш вятърничавите идеи от главата си. Не се страхувам от онова, което би могъл да предприемеш на своя глава, напротив: имам доверие в твоя здрав разум, макар че си още твърде млад. Зная, че си обременен от съмнения и ми се иска моят подарък да ти помогне да вземеш правилно решение. Можеш ли да познаеш какъв е той?

— Ами…

Той се ухили:

— Туристическа екскурзия до Марс.

Трябва да съм изглеждал смаян.

— Божичко, татко, нямах никаква представа, че…

— Исках да те изненадам и виждам, че успях. Повечето хлапаци се побъркват при мисълта за такива далечни пътешествия, макар че не мога да разбера какво толкова интересно виждат в тях. Но за теб това е подходящ момент за пътуване — да останеш сам в необичайна обстановка. Още повече, че когато се включиш истински в нашата работа, ще изпиташ големи затруднения да се измъкнеш, за да отидеш дори и за седмица на Луната, след като веднъж поемеш задълженията си. — Той вдигна вестника си. — Не, не ми благодари. Върви да се заемеш със своите дела и ме остави още малко да поработя. Тази вечер ще ме посетят някои джентълмени, с които имам общ бизнес.

Излязох навън. Навярно баща ми вече мислеше, че с военната ми кариера е приключено… а и аз се двоумях не на шега. На Марс! И съвсем сам, без никаква опека, ще правя всичко, което си поискам! Но аз не казах на Карл за екскурзията, имах неприятното подозрение, че той щеше да я сметне за подкуп. Какво пък, сигурно беше. Вместо това го известих, че баща ми и аз изглежда имахме различни възгледи по въпроса за армейската служба.

— У дома е същото — отвърна той. — Но такава е моята съдба.

Размишлявах върху възникналата дилема, докато траеха последните занятия по история и морална философия. Тази учебна дисциплина се различаваше от другите по това, че всички трябваше да посещаваме часовете задължително, но накрая нямаше изпит — и мистър Дюбоа изглежда никога не го беше грижа дали ни е научил на нещо или не. Понякога той посочваше с показалеца на лявата си ръка когото и да е от нас (никога не обременяваше паметта си с имена) и задаваше кратък въпрос. Тогава дискусията можеше да започне.

Но на последния урок — както ми се стори — той все пак се опита да разбере какво сме усвоили от неговия предмет. Едно момиче откровено му заяви:

— Майка ми твърди, че насилието не е в състояние да създаде нищо.

— Така ли? — Мистър Дюбоа я изгледа сурово. — Сигурен съм, че градските отци на Картаген биха били изненадани, ако можеха да узнаят това. Защо майка ти не се обърне към тях? Или ти самата?

Те бяха се счепквали и преди — тъй като нямаше изпити по този предмет, не беше необходимо да ласкаеш мистър Дюбоа. Тя и сега не скри раздразнението си.

— Вие ми се присмивате! Всеки знае, че Картаген е бил разрушен!

— А аз мислех, че не си запозната с този факт — каза Дюбоа, без дори да се усмихне. — Но след като си в течение на нещата, би ли ми отговорила тогава какво, ако не насилието, е определяло винаги техните цели? Аз нямам намерение да се подигравам именно на теб, но имам навика да иронизирам непростимо наивните идеи. И се боя, че ще продължа да следвам тази практика. Бих посъветвал всеки, който се придържа към исторически необоснованата и неморална по своята същност доктрина, според която „насилието никога не постига нищо“, да призове с магия духовете на Наполеон Бонапарт и на Дука на Уелингтън и да им позволи да обсъдят този въпрос. Духът на Хитлер би могъл да бъде арбитър, а в журито биха могли да участват също и Додо, Великият Ок и Пътникът Гълъб. Насилието, голата сила, е постигнало в историята повече, отколкото който и да е друг фактор и противоположното мнение е едно произволно мислене от най-лоша проба, което няма правото да се нарича концепция. Хората, които са забравяли тази фундаментална истина, обикновено са плащали за късата си памет с живота и свободата си.

Той въздъхна.

— Още една година, още един клас — и още един неуспех за мен. Човек може да поведе едно дете към познанието, но не може да го научи да мисли.

Внезапно той насочи показалеца си към мен.

— Ти. Каква е разликата в областта на морала, ако такава съществува, между войника и цивилното лице?

— Разликата, — отговорих внимателно, — лежи в полето на гражданската добродетел. Войникът поема лична отговорност за безопасността на политическата цялост, чийто член е той, и я защитава, ако се наложи, със своя живот. Гражданинът няма такова задължение.

— Точно повторение на абзаца от учебника — насмешливо подхвърли той. — Но ти разбираш ли това, което току-що изрече? Вярваш ли в него?

— Аз… не зная, сър…

— Разбира се, че не! Съмнявам се дали някой от вас тук би познал гражданската добродетел, даже ако тя дойде и го потупа по рамото! — Той погледна часовника си. — Е, това е всичко, едно последно сбогом. Кой знае, може пък и да се срещнем отново при по-малко отегчителни обстоятелства. Свободни сте.

Три дни след дипломирането празнувахме рождения ми ден, последван седмица по-късно от рождения ден на Карл, а аз все още не бях му казал, че решението ми да се запиша в армията е силно разколебано. Очевидно той се бе досетил за това, така че ние не обсъждахме тази тема — неудобно беше. Веднага след рождения му ден отидох да го придружа до службата за набиране на новобранци.

На стъпалата на Федералния център срещнахме Карменсита Ибанес, наша съученичка и едно от нещата, заради които си заслужава да бъдеш представител на раса от два пола. Кармен не беше мое момиче — тя не беше ничие момиче; никога не си уреди две последователни срещи с едно и също момче и се отнасяше към всеки от нас с еднаква любезност, зад която всъщност се криеше безразличие. Но аз я познавах добре, тя идваше често да ползва нашия басейн, защото той беше с олимпийска дължина — понякога с момче, понякога с приятелка. Или сама, което радваше майка ми. Мама ми я считаше за „положително влияние“. Поне веднъж тя беше права.

Кармен ни зърна и изчака да я застигнем. Усмивката предизвика трапчинки по бузите й.

— Здравейте, момчета!

— Здравей, Очи Чернье — отговорих аз. — Какъв вятър те носи насам?

— Не можеш ли да се досетиш? Днес е рожденият ми ден.

— Не думай!

— Отивам да се записвам в армията.

— О!… — Мисля, че Карл се изненада, както и аз. Но Карменсита си беше такава. Тя никога не се занимаваше с клюки и пазеше собствените си работи в тайна.

— Нали не се шегуваш? — умно попитах аз.

— Защо да се шегувам? Ще бъда пилот на космически кораб. Е, поне ще се опитам да стана.

— Мисля, че си струва да пробваш — каза бързо Карл. Той беше прав — днес вече зная това със сигурност. Кармен беше малка на ръст, ловка и стегната, със съвършено здраве и изумителни рефлекси. Ходеше на състезания по плуване и беше отличник по математика. Що се отнася до мен, аз бях завършил с удовлетворителен алгебрата, а по делова аритметика имах добър. Тя изучи цялата математика, която се преподаваше в нашето училище, и изкара лекторски курс за напреднали сякаш между другото. Но аз никога не бях си задавал въпроса за какво й е нужно всичко това. Малката Кармен изглеждаше като изящна пеперуда; просто не ти се вярва, че би могла да се заеме с нещо сериозно.

— Ние… всъщност, аз — каза Карл, — също дойдох тук, за да се запиша на служба.

— О, чудесно!

— И аз ще се кандидатирам за космически пилот — добавих на свой ред, макар че минута преди това съвсем нямах подобно намерение. С удивление открих, че моят език сякаш водеше свой собствен живот.

Кармен не се разсмя и отговори съвсем сериозно:

— О, това е прекрасно! Може би ще се срещаме често на тренировките. Надявам се да е така. Карл, ти също ли ще ставаш пилот?

— Аз ли? — учуди се Карл. — Не се каня да карам бричка. Вие ме познавате — „Старсайд Ар енд Ди“. Електроника. Ако ме вземат, разбира се.

— Шофьор на бричка, как не! Ще те забият на Плутон и ще те оставят да замръзнеш там. Не, не го мисля — желая ти късмет!

— На мен ще ми провърви. Зная си призванието.

— Е, стига, нека по-добре да побързаме.

Пунктът за набиране на новобранци се намираше зад една преграда в ротондата на Федералния център. Някакъв флотски сержант седеше зад бюрото, облечен в униформата на звездния флот, пищна като цирк. Гърдите му бяха отрупани с ленти, значки и награди, които му придаваха клоунски вид. Но дясната му ръка липсваше, а когато се приближихме до парапета, можахме да видим, че нямаше и крака.

Но това изглежда не го притесняваше.

— Добро утро — поздрави Карл. — Аз съм тук, за да постъпя на служба.

— Аз също, — кимнах аз и се изстъпих до него. Сержантът не ни обърна никакво внимание. Той се поклони, без да става, и произнесе:

— Добро утро, млада лейди. Какво мога да направя за вас?

— Аз също реших да се запиша при вас.

Той се усмихна благо.

— Добро момиче! Трябва само да отскочите до стая 201 и да попитате за майор Рохас, тя ще се погрижи за вас. — Той я огледа оценяващо отгоре до долу. — Пилот ли?

— Ако е възможно.

— Имате си всичко за един пилот. Идете и потърсете мис Рохас.

Тя се отдалечи с благодарности за него и с „ще се видим по-късно“ за нас. Сержантът най-сетне насочи вниманието си към нашите особи, но вече не бе останала и следа от онова дружелюбие, с което се бе отнесъл към Кармен.

— И така? — изръмжа той. — За какво? Трудовашки батальони?

— О, не, сър! — възкликнах аз. — Искам да стана пилот.

Той дори не сметна за необходимо да задържи погледа си върху мен и със скучаеща физиономия се обърна към Карл:

— А вие?

— Предпочитам Корпуса за изследване и развитие, — сдържано отвърна Карл, — по-специално в електрониката. Смятам, че шансовете ми там са достатъчно големи.

— Големи са, ако съумееш да се покажеш — изсумтя флотският сержант. — Нищо няма да се получи обаче, ако не ти достига това, което те изискват, както в областта на физическата подготовка, така и по отношение на умствените способности. Вижте ме, момчета. Имате ли някаква идея защо са ме поставили тук, на входа?

Аз не го разбрах, а Карл направо попита:

— Защо?

— Защото правителството не дава и пукната пара дали ще се запишете на служба или не! Защото е станало модно за някои — всъщност за мнозина — да отслужат един срок, да си заработят по някоя и друга привилегия и да носят лента на ревера си, която показва, че са ветерани… няма значение дали някога са виждали бойно поле или не. Но ако настоявате, аз не мога да ви разубедя да се откажете, тогава ние трябва да ви приемем, защото това е ваше конституционно право. То гласи, че всеки, мъж или жена по рождение, може да вземе участие във федералната служба и да получи пълни граждански права — но истината е, че ние имаме големи затруднения да намерим подходяща дейност за всички доброволци, болшинството от които не са в състояние да свършат нещо полезно за службата, камо ли да я прославят. Повечето от тях въобще не са войнишки материал номер едно. Имате ли представа какво се иска от онзи, който има мерак да стане истински воин?

— Не — признах аз.

— Мнозина си мислят, че е достатъчно да имаш две ръце, два крака и безразсъден ум. Такива стават за пушечно месо. Вероятно това е било всичко, което е изисквал Юлий Цезар, но един редови войник днес е толкова умело обучен специалист, че във всеки друг бранш биха го квалифицирали като „майстор“; ние не бива да допускаме тъпанари в нашия занаят. Така че за онези, които настояват да отслужат поне един срок, но не притежават нужните качества, се налага да измисляме цял списък от мръсни, противни и опасни дейности, които или ще ги прогонят по домовете им с подвити опашки преди края на този нещастен изпитателен срок, или поне ще ги накарат да помнят до края на живота си, колко скъпо струва тяхното гражданство, защото ще са заплатили висока цена за него. Да вземем например онази млада госпожица, която беше тук — тя желае да стане пилот. Надявам се, че ще се справи; ние се нуждаем от свестни пилоти, те никога не ни достигат. Може би ще успее. Но ако не успее, в най-добрия случай ще я изпратят да служи някъде в Антарктика, където хубавите й очи ще се зачервят, защото ще работи само на изкуствена светлина, а ръцете й ще се похабят от тежка и мръсна работа.

Исках да му кажа, че най-малкото, на което Карменсита би могла да се надява, е да стане компютърен програмист за въздушния патрул; тя действително беше фурия в математиката. Но той продължаваше да говори:

— Така че аз сам поставен тук като плашило, за да ви обезсърчавам, момчета. Погледнете това. — Той помръдна стола си настрани, за да се уверим, че няма крака. — Нека допуснем, че не ви изпратят да копаете тунели на Луната или да изпълнявате ролята на опитно морско свинче за изучаване на неизвестни болести на нови планети поради очевидна липса на талант. Да предположим, че направим бойци от вас. Погледнете ме — това е което може да ви сполети след всичко… ако не се сдобиете с дървено пардесю и при родителите ви не пристигне телеграма с „дълбоки и искрени съболезнования“. Което е по-вероятно, защото в наше време няма много ранени при тренировка или в битка. Обикновено си получаваш своето и те хвърлят в ковчега. Аз съм едно рядко изключение; бях късметлия… макар че вероятно вие не бихте нарекли това късмет.

След кратка пауза той допълни:

— И тъй, момчета, защо не вземете да се приберете в къщи, да отидете в колеж и по-сетне да станете химици или застрахователни агенти, или пък каквото и да е? Един срок в армията не е детски лагер; това е действителна военна служба, груба и опасна дори в мирно време… Не е ваканция, нито пък романтично приключение. Е?

— Тук съм, за да се запиша — каза Карл.

— Аз също.

— Вие разбирате ли, че на вас в крайна сметка не ви се позволява да избирате вида и характера на службата си?

— Мислех, че можем да заявим предпочитанията си? — обади се отново Карл.

— Несъмнено. Но това е последният избор, който ще направите до края на вашия срок. Офицерът разпоредител ще обърне внимание на вашата молба. И все пак, първото, което той ще стори, е да провери дали има нужда от несръчни духачи на стъкла тази седмица — и ще ви уверява, че трябва да сте щастливи, защото току-що сте попаднали на служебното си място. После неохотно ще признае, че изборът ви трябва да бъде спазен и че ви се отваря работа по спазването му — вероятно някъде на дъното на Тихия океан; тогава ще изследва вашите вродени способности и подготовка… Приблизително двадесетина пъти ще изглежда принуден да признае, че уж всичко съответства и вие получавате желаното… докато някой практичен шегобиец с по-нисък чин не ви даде неотложни заповеди и не ви изпрати да свършите нещо съвсем различно. Но останалите двадесетина пъти офицерът ви разочарова и решава, че именно вие сте му нужни, за да проведе полево изпитание на спасително оборудване на Титан. На Титан е мразовито — замислено добави сержантът. — И е учудващо колко често експерименталното оборудване не успява да проработи. Трябва да се осъществят пробни полеви тестове все пак — тези проклети лаборатории никога не съумяват да получат отговорите на всички въпроси, свързани с практическото оцеляване.

— Аз мога да отида в електрониката — наблегна Карл, — ако има незаети работни места там.

— Така ли? А каво ще кажеш ти, детко?

Аз се колебаех — и внезапно съвсем отчетливо осъзнах, че ако сега не взема самостоятелно решение, през целия си останал живот ще се чудя струвам ли нещо в действителност или съм просто „синчето на боса“.

— Ще си опитам късмета.

— Ясно. Бог ми е свидетел, че се помъчих да ви вразумя. Носите ли вашите удостоверения за раждане със себе си? И позволете ми да видя училищните би дипломи.

Десет минути по-късно ние бяхме на най-горния етаж, където ни бучеха, опипваха и ни направиха флуороскопия. Реших, че целта на този физически преглед не е да установят дали си здрав или не, а да ти намерят болест даже там, където я няма. Те дават мило и драго да успеят в начинанието си, но ако опитът им не сполучи, вътре си.

Попитах един от докторите какъв процент от мъчениците, които искат да постъпят в армията, успяват да преминат през ситото на физическия преглед. Той ме изгледа слисано:

— Защо, ние не проваляме нарочно никого. Законът не ни позволява.

— Извинете ме, докторе, но тогава какво е предназначението на този парад?

— Имаме точно определена цел, — отвърна той, удряйки ме по коляното с чукчето, при което аз се сепнах — и тя е да разберем какви длъжности сте способен да заемате. Макар че дори да дойдехте тук на инвалиден стол или сляп като къртица, при положение, че сте достатъчно глупав да настоявате за записване, пак биха ви намерили някое безсмислено занятие. Да броите нещо опипом, например прешлените на гъсеницата. Единственият начин, по който можете да се провалите, е психиатърът да сметне, че не сте способен да разберете даже клетвата.

— Хм, докторе, вие имахте ли медицинско образование, когато постъпихте на служба? Или те решиха, че трябва да станете доктор и ви изпратиха да се учите?

— Мен ли? — Изглеждаше ми шокиран. — Млади момко, нима приличам на пълен идиот? Аз съм цивилен волнонаемен.

— О, извинете, сър.

— Не се обидих. По мое мнение военната служба е за мравки, повярвайте ми. Виждам ги как си отиват, виждам ги и често да се връщат тук — ако въобще се завърнат. Виждам какво ги е сполетяло. И за какво е всичко? Една чисто абстрактна, минимална политическа привилегия, която е само на думи, която не им носи нито цент и която повечето от тях не са компетентни да използват разумно. Ех, ако биха позволили на медиците да движат нещата — но не се сещат за това; ти би могъл да си помислиш, че говоря предателски, но ако си достатъчно умен да преброиш до десет, ще се откажеш, докато все още можеш. Ето, предай тези книжа обратно на наемащия сержант — и запомни какво ти казах.

Върнах се в кръглия хол на ротондата. Карл вече беше там. Флотският сержант огледа книжата ни и каза начумерено:

— Изглежда вие и двамата сте направо неприлично здрави. Във всеки случай достатъчно, за да получите дупка от куршум в главата. А сега да уредим някои формалности.

Той натисна рязко един бутон и в стаята влязоха две секретарки, едната стара, със заядливо лице и стойка на бойна алебарда, а другата изящна и миловидна.

Той посочи към нашите формуляри с резултатите от физическите изследвания, удостоверенията ни за раждане и дипломите ни, при което произнесе с безпристрастен тон:

— Приканвам ви и ви препоръчвам, поотделно и заедно, да изследвате валидността на тези документи и да определите, всяка независимо от другата, какво отношение имат те към тези двама мъже, които стоят тук във ваше присъствие.

Жените се отнесоха към това като към рутинна дейност, а и за тях то си беше всекидневно задължение: те внимателно прегледаха всеки документ, взеха отпечатъци от пръстите ни и хубавичката постави бижутерска лупа на окото си, за да сравни отпечатъците на палците ни от времето на рождението ни с тези от днешния ден. Тя направи същото и с подписите. Това действие се проточи толкова дълго, че започнах да се съмнявам в собствената си самоличност.

Накрая флотският сержант се обади:

— Открихте ли потвърждение на тяхната настояща компетентност да положат клетва за вярна служба?

— Открихме — каза по-възрастната, — приложено към резултатите от физическия преглед едно надлежно заверено заключение от авторитетна и упълномощена комисия от психиатри, които заявяват, че всеки от тях е умствено нормален и следователно годен да положи клетва и че никой от тях не се намира под влияние на алкохол, наркотици и други обезсилващи опиати, нито под хипноза.

— Много добре. — Той се обърна към нас. — Повтаряйте след мен: Аз който съм в законна възраст, по своя собствена свободна воля…

— Аз — подехме в един глас — който съм в законна възраст, по своя собствена свободна воля…

— …без принуждение от какъвто и да било вид, при отсъствие на странични стимули и след като бях надлежно запознат и предупреден за значението и последствията от тази клетва…

— …встъпвам в редовете на Службата на Земната федерация за срок, не по-малък от две години, както и за толкова дълъг период, колкото изискват потребностите на Службата и ако е необходимо…

(Аз предъвках малко тази част от клетвата. Мислех, че „срокът“ е двегодишен, поне тъй се подразбираше от всички досегашни разговори. Мигар ни вербуваха за цял живот?)

— Заклевам се да съблюдавам Конституцията на Федерацията и да я защитавам от възможни врагове, били те на Земята или извън нея, да пазя конституционните свободи и привилегии на всички граждани и представители на закона, да охранявам сигурността на принадлежащите към федерацията държави и територии, да изпълнявам такива задължения от всякакъв законен характер, които могат да ми бъдат възложени с нареждане от властите…

— …да се подчинявам на всички законни заповеди на Върховния Главнокомандващ на Земната служба и на всички офицери или упълномощени лица, поставени над мен…

— …да изисквам такова подчинение от всички членове на Службата, други лица или не-човешки същества, които по законен път са поставени под моя разпоредба…

— …и когато бъда почетно уволнен след изтичането на пълния ми срок на активна служба и сменя своя статус, да изпълнявам всички задължения и обязаности и да се радвам на всички привилегии на федерален гражданин до края на своя естествен живот, при условие, че не бъда лишен от тях чрез присъда…

Поразително. Мистър Дюбоа беше анализирал пред нас клетвата в час по история и морална философия и ни беше принудил да я заучим фраза по фраза, но действителната й сугестивна сила се чувства едва когато този поток от думи се слее в едно неразчленимо цяло, тежко и неспирно като препускаща квадрига.

Най-сетне осъзнах, че вече не бях цивилен, стоях с провиснали поли на ризата и пустотата кънтеше в главата ми. Все още не знаех кой бях станал, макар да знаех кой бях престанал да бъда.

Господ да ми е на помощ! Свършихме и Карл се прекръсти, същото стори и хубавичката.

Последваха още подписи и отпечатъци, при това и от петте пръста, после щракнаха на Карл и мен цветни фотографии, които бяха залепени върху книжата ни. Най-накрая флотският сержант ни огледа за последен път.

— И тъй, време е да обядваме, момчета.

Преглътнах трудно.

— Ъ-ъ… Сержанте?

— Да? Слушам те.

— Мога ли да уведомя родителите си от тук? Да им кажа, че аз… да им съобщя резултата?

— Можем да направим даже нещо по-добро от това.

— Сър?

— Сега сте свободни за четиридест и осем часа. — Той се усмихна студено. — Знаеш ли какво ще ви се случи, ако не се завърнете?

— Ъ-ъ… военен съд?

— Ами, нищо особено. Освен че на вашите книжа ще бъде поставено клеймо „Срокът на службата не е завършен удовлетворително“ и вие никога, никога, никога повече няма да получите втора възможност. Това е нашият изпитателен период, през който порасналите бебета, които, след като набързо осъзнаят несериозността на намеренията си и разберат, че не е трябвало да полагат клетва, повече не се завръщат. Така правителството си спестява излишните разходи, а хлапетата и техните близки няма от какво да се срамуват — дори съседите не научават нищо. Ти дори можеш да не кажеш и на своите родители. — Той се премести заедно със стола си далеч от своето бюро. — Тъй че ще се видим в други ден следобед. Ако се видим. Донесете и личните си вещи.

Беше отвратително излизане. Какво се случи в къщи, е трудно да се опише. Баща ми ме ругаеше, после престана да ми приказва; майка ми отиде да си легне. Когато най-сетне си тръгнах, един час по-рано, отколкото трябваше, никой не ме изпрати, освен готвачката и домашните прислужници.

Спрях пред бюрото на наемащия сержат, помислих си, че трябва да поздравя и открих, че не зная как. Той повдигна очи:

— А-а. Тук са документите ти. Занеси ги в стая 201; ще те вземат в обращение. Почукай и влез вътре.

Два дни по-късно вече знаех, че няма да стана пилот. След разнородни тестове и прегледи моите документи бяха попълнени с нови заключения: недостатъчно интуитивно долавяне на пространствените отношения… недостатъчен математически талант… непълна математическа подготовка… адекватна реакция… зрителен обхват добър… Радвам се, че вмъкнаха последните две: бях започнал да се досещам, че най-добрата скорост, която постигнах, беше бързината, с която можех да си преброя пръстите.

Изразходваха четири дни за проверка на наклонностите ми, като прибягнаха до най-дивашките тестове, които са били измисляни някога. Ще ми се да зная какво искаха да установят например, когато стенографката подскочи на стола си с писък: „Боже милостиви, змия!“ Нямаше никакъв бог милостив и никаква змия, само безвреден къс изкуствено черво.

Писмените и устните тестове бяха не по-малко безсмислени, но провеждането им изглежда правеше военните служители щастливи, така че аз се подложих и на този експеримент. Съсредоточих се едва когато трябваше да изброя своите „лични предпочитания“. Естествено, изредих всички дейности от космическата авиация (с изключение на пилот); все едно дали щях да отида като енергиен техник или готвач, предпочитах която и да е флотска длъжност пред някоя армейска службица — исках да пътувам.

Посочих и разузнаването — един шпионин също обикаля доста и си представих, че вероятно това няма да е никак скучно. (Грешах, но няма значение.) После се проточи един дълъг списък: психологическо военно дело, химическо военно дело, биологично военно дело, бойна екология (не знаех какво е това, но звучеше като нещо интересно), както и десетина други дисциплини със странни названия. Най-долу с известно колебание поставих някакъв корпус К-9 и пехотата.

Не се безпокоях в какъв порядък изброявам дейностите от различните спомагателни корпуси, защото, ако не ме вземеха в боен корпус, не ме беше грижа дали щяха да ме използват за експериментално животно или за трудовак при застрояването на Венера — всяко от двете беше награда за льохмани — един вид, така ти се пада, говедо!

Мистър Вайс, офицерът по назначаването, изпрати да ме повикат почти седмица след като бях положил клетва. В действителност той беше бивш майор по психологическо военно дело. Носеше цивилно облекло и настояваше да го наричат „мистър“. С него можеше да си отдъхнеш и да се държиш по-сбободно. Той разполагаше с пълния списък на предпочитанията ми и докладите върху резултатите от всички мои тестове. Видях, че държеше преписа от гимназиалната ми диплома — което ме зарадва, защото в училище се бях справял добре; имах висок успех, но не чак толкова, че да ме бележат като лустросан зубрач. Не бях пропуснал нито един от курсовете и не бях зарязал никоя от учебните програми по средата, пък и извън училището се бях подвизавал тук и там. Бях участник в отбора по плуване и в групата на следотърсачите, бях класен ковчежник, имах сребърен медал от годишния литературен диспут и прочее.

Той вдигна поглед, когато влязох, и каза:

— Седни, Джони. — Прелисти отново книжата и накрая ги остави на масата. — Обичаш ли кучетата?

— Да, сър.

— Колко ги обичаш? Твоето куче спеше ли в леглото ти? Между другото, къде е кучето ти сега?

— Вече нямам куче. Но когато имах — е да, то не спеше в леглото ми. Виждате ли, майка ми не допускаше кучета в къщи.

— Но не го ли пускаше тайно вътре?

— Ами… — Мислех си да се опитам да обясня, че майка ми не се сърдеше, но обикновено се държеше хладно, когато се опитвах да й се опра за нещо. Но се отказах от обясненията. — Не, сър, никога.

— Ммм… виждал ли си някога нео-куче?

— Само веднъж, сър. На изложбата в театър „Макартър“ преди две години.

— Така. Нека ти разкажа как стоят нещата с групата К-9. Нео-кучето не е просто едно куче, което говори.

— Не можах да разбера онези нео в Макартър. Те наистина ли говорят?

— Да, но трябва да потренираш ухото си за техния акцент. Те не могат да изговарят „б“, „м“, „п“ или „в“ и трябва да привикнеш с еквивалентите на тези звуци, които те използват. Нещо подобно на затруднението на разцепено небце. Тъй или иначе, тяхната реч не е по-лоша от човешката. Но нео-кучето не е само някакво си говорещо куче; то въобще не е куче, а изкуствено мутирал симбиот, извлечение от кучешка издънка. Един обучен нео е около шест пъти по-схватлив от обикновено куче и е също толкова интелигентен, да кажем, колкото един умствено изостанал човек — само че това сравнение не е напълно уместно, защото малоумният е човек с дефект в развитието си, докато нео-то проявява последователност и устойчивост, следвайки своята линия на полезно поведение. Но това още не е всичко. Нео-то може да живее единствено в симбиоза. Тук именно е основната трудност, свързана с неговото използване. Ммм… ти си твърде млад, за да си бил женен някога, но си наблюдавал брака на собствените си родители. Можеш ли да си представиш да бъдеш женен за едно куче?

— Ъ-ъ… Не, сър. Не мога.

— Емоционалната връзка куче-човек и човек-куче в групата К-9 е до голяма степен по-тясна и много по-важна, отколкото емоционалната връзка в повечето семейства. Ако господарят бъде убит, ние убиваме веднага и неокучето! Това е всичко, което можем да направим за бедното същество. Едно убийство по милост. А ако загине кучето… е добре, ние не можем да утрепем човека, дори такова да е най-простото решение. Вместо това го изолираме, хоспитализираме го и бавно го възстановяваме… — Той взе една писалка и отбеляза нещо на листа. — Не мисля, че можем да рискуваме да назначим в К-9 едно момче, което не е надхитрило майка си, за да може кучето му да спи при него. Така че нека да измислим нещо друго…

Тогава осъзнах, че всички мои предпочитания, които бях поставил в списъка си над групата К-9 вече бяха отхвърлени и че току-що бях проиграл и последната си възможност да попадна във флота. Бях толкова слисан, че почти пропуснах следващата му забележка. Майор Вайс говореше замислено, без всякаква изразителност, като че ли ставаше дума за събитие, което е отдавна преживяно и погребано на дъното на душата:

— Някога работех в К-9. Когато моят нео загина по нещастна случайност, мен ме държаха на успокоителни шест седмици, после ме пренасочиха… Джони, изкарал ли си втора специалност в училище? Защо не се зае с нещо полезно?

— Сър?

— Сега е твърде късно. Забрави за това. Ммм… твоят наставник по история и морална философия изглежда има добро отношение към теб.

— Нима? — Бях изненадан. — Какво ви каза той?

Вайс се усмихна:

— Той смята, че не си глупав, просто си невеж и предубеден, но това се дължи на твоето обкръжение. От негова страна това е една висока оценка.

Хич не ми прозвуча така. Този самодоволен, надут, дърт…

— Какво пък, — продължи Вайс, — мисля, че трябва да се съобразиш с препоръката на мистър Дюбоа. Какво ще кажеш да направим от тебе пехотинец?

Не бях истински щастлив, когато излязох от Федералния център, но и не бях опечален особено. Поне бях вече войник; имах документи в джоба си и можех да го докажа. Не бях класиран като полезен само за трудовашка дейност, значи не съм съвсем безнадежден случай.

Работният ден беше свършил и сградата бе опразнена за нощните дела на някой призрак и за дузина скитници. В ротондата се натъкнах на някакъв служител, който се бе засилил да си ходи; лицето му ми изглеждаше познато, но не можах да си спомня от къде.

Той улови погледа ми и възкликна бодро:

— Добър вечер, млади момко! Още ли не си излетял в космоса?

Едва тогава го разпознах — флотският сержант, пред който положихме клетва. Челюстта ми отвисна от удивление: този човек беше в цивилни дрехи, разхождаше се на два крака и имаше две ръце.

— Добър вечер, сержанте — прошепнах аз.

Той прекрасно разбра изражението ми, хвърли поглед надолу по себе си и се усмихна.

— Свиркай си, момчето ми. След приключване на работното време повече не правя шоу на ужасите. Назначиха ли?

— Току-що си получих нареждането.

— Е, и?

— Мобилната пехота.

Той се ухили със задоволство и ме тупна по рамото:

— Моята бойна част! Дай си ръката, синко! Ще направим човек от теб — или ще те убием в процеса на обучението. А може би и двете.

— Сполучлив избор, нали? — попитах аз, изпълнен със съмнения.

— Сполучлив избор ли? Синко, та това е единственият избор. Подвижната пехота — това са Сухопътните сили, ядрото на армията. Всички останали са или натискачи на бутони, или професори; съпътстват ни, за да ни държат инструментите, докато оперираме.

Ние се ръкувахме и той прибави:

— Изпрати ми картичка — флотски сержант Хо, федерален център. Ще я получа. Желая ти късмет!

И си тръгна: раменете развърнати, главата изправена, токовете потракваха по пода.

Погледнах дланта си. Ръката, който той ми беше подал, на практика не съществуваше. Все пак бях почувствал плътта й и бях усетил как стисна здраво моята. Веднъж четох за тези снабдени с двигател протези, но е поразяващо, когато за първи път попаднеш на тях.

Върнах се в хотела, където новобранците бяха настанени временно в очакване на разпределението — ние дори още нямахме униформи, само обикновени комбинезони, които носехме през деня, а след работа слагахме собствените си дрехи. Отидох до стаята си и започнах да опаковам, тъй като щях да отпътувам рано сутринта — сортирах вещите, който трябваше да изпратя обратно у дома; Вайс ме беше предупредил да не вземам със себе си нищо друго, освен семейни снимки и по възможност някакъв музикален инструмент, ако свиря на такъв (но аз не свиря). Карл беше заминал преди три дни, след като беше получил назначението в Ар енд Ди, за което настояваше. Аз бях толкова радостен, колкото той щеше да бъде озадачен, когато разбереше какъв билет бях изтеглил от военната лотария. А може би още не можех да осъзная какво се бе случило с мен. Малката Кармен също беше отлетяла с ранг на кадет от Звездния флот, който се подготвя за среден корабен водач (пробно, разбира се) — тя щеше да стане пилот, ако всичко беше наред и ако успееше да се справи… а аз подозирах, че тя ще успее.

Моят временен съквартирант влезе, докато си стягах багажа.

— Получи ли си нареждането? — попита той.

— Аха.

— Къде?

— Мобилната пехота.

— Пехотата? Ех, ти, беден тъпанар! Искрено съжалявам за теб, честна дума.

Ядосах се не на шега:

— Млъкни! — скочих. — Подвижната пехота е най-добрата част от сухопътните войски — това е самата армия! Останалите мижитурки като вас ни съпровождат само, за да ни подпират отзад — ние вършим основната работа.

Той се изсмя.

— Ще видиш!

— Искаш ли да ти забия един?