Звездните рейнджъри

X

Смятах се за „подготвен войник“, докато не се озовах в своя кораб. Съществува ли закон, който да ти забранява да имаш погрешно мнение за себе си?

Но аз не обясних как Земната федерация премина от „мирно състояние“ в „състояние на тревога“ и после към „военно положение“. Аз самият не осъзнах лесно промяната. Когато се записвах в списъците на доброволците, цареше мир, нормалното положение на нещата според повечето хора (кой ли е очаквал адът да се стовари на главата му?). После, още докато бях в „Къри“, бе обявено официално „състоянието на тревога“, но тогава не забелязвах нищо, тъй като това, което ефрейтор Бронски мислеше за моето подстригване, униформата, бойната и физическата ми подготовка ми изглеждаше много по-важно от всичко останало, а мнението на сержант Зим за моята опрятност беше от още по-съществено значение… Във всеки случай, „състоянието на тревога“ не се отличаваше особено от „мира“.

„Мирът“ е една такава ситуация, при която никой цивилен не насочва вниманието си към армията, съобщенията за която не стигат до първа страница на вестниците, а локалните военни конфликти не са забележителна новост, която всички трескаво да обсъждат — поне докато този цивилен не открие, че е в роднинска връзка с някой от пострадалите при тези конфликти. Но на мен не ми е известно в историята да е имало такъв период, когато „мирът“ е означавал, че никъде не се водят сражения или че не се е стигало до каквито и да е било въоръжени стълкновения. Когато се представих в своята първа бойна част, Дивите котки на Уили, наричана понякога и Рота К, Трети полк, Първа дивизия на Мобилната пехота, и се прехвърлих сетне заедно с тях на кораба „Долината Фордж“, боевете не само бяха започнали, но и се водеха вече в продължение на няколко години.

Историците още спорят как да наименуват тази Война: „Третата Космическа“ (или „Четвъртата“). Или може би „Първата Междузвездна Война“ — това като че ли звучи най-добре. Ние я наричахме просто „Войната с Дървениците“, ако въобще я наричахме някак. Учените датират началото й след времето, когато се присъединих към първата си бойна част и първия си кораб. Всички произшествия, които ставаха дотогава и дори по-късно, бяха обявени в пресата за „инциденти“, „патрулни сблъсъци“ или „превантивни акции“. Въпреки това, ти си също толкова мъртъв, ако се насадиш на пачи яйца по време на „инцидент“, както и ако се насадиш на тях по време на обявена вече война.

Но истината е, че войникът не усеща войната повече, отколкото цивилния, освен своя незабележим дял от нея и то само в дните, когато тя го застигне. През останалата част от нея той е много по-заинтересуван от времето за сън, прищевките на сержантите и шансовете да измъкне нещо от готвача между две хранения. Въпреки това, когато Смит Котето, Ал Дженкинз и аз се озовахме в лунната база, установихме, че всички момчета от дивите Котки на Уили бяха участвали в няколко бойни спускания; те бяха войници, а ние — не. Не ни подиграваха заради това — поне мен не са ме бъзикали. И сержантите, и ефрейторите от действащата армия ни изглеждаха учудващо сговорчиви след проявите на привична строгост от страна на инструкторите в лагера „Артър Къри“.

Отне ни съвсем малко време да открием, че това сравнително благородно отношение се обясняваше с тяхната снизходителност, защото ние бяхме никои, едва ли си струваше да ни предъвкват, докато не докажехме при десант — реален десант — че евентуално бихме могли да заместим истинските Диви котки, които се бяха били и завоювали това име и чиито легла сега заемахме.

Нека ви кажа колко зелен бях. Докато „Долината Фордж“ все още се намираше в лунната база, веднъж се натъкнах в корабния коридор на отдельонния си командир точно когато се канеше да изхвърли боклука от каютата си. На долната част на лявото си ухо той носеше миниатюрна обеца, която представляваше едно красиво изработено фино златно черепче, но вместо общоприетите кръстосани кости на древната пиратска емблема „Веселия Роджър“, отдолу имаше цял сноп от златни кости, толкова ситни, че едва можеха да се видят.

Сега като си спомня, преди да напусна дома си, аз често носех обеци и други бижута, особено когато излизах на среща — имах даже едни красиви ушни клипси с рубини, големи колкото крайчето на малкия ми пръст, които са принадлежали на дядото на майка ми. Харесвам бижутата и по-скоро бих се възмутил, ако трябваше да престана да ги нося, но в лагера бях ги позабравил. Оказа се обаче, че има един вид бижу, което очевидно е подходящо за носене заедно с униформата. Моите уши не бяха пробити — майка ми не одобряваше това, тъй като бях момче — но то не е необходимо, когато има и други начини да закрепиш една обеца на ухото си. Все още ми бяха останали няколко банкноти, останали от вечерта, в която празнувахме завършването на военното обучение и бях се загрижил как да ги изхарча преди да плесенясат.

— Ъ-ъ-ъ… сержант… Къде човек може да намери тарикатска обеца като тази?

Той не изглеждаше изненадан от въпроса ми и дори не се усмихна.

— Харесва ли ти?

— Разбира се, много я бива! Грубото самородно злато подчертаваше униформата повече, отколкото биха й отивали обработените скъпоценни камъни или значките с монограм. Помислих си, че един чифт кръстосани кости под черепа ще бъде напълно достатъчен и би придал по-голяма елегантност на изделието, вместо цялата тази бъркотия там долу. На базата продават ли ги?

— Не, на базата никога не са ги продавали. Не мисля, че ще ти се отдаде да си купиш някоя тук. Но когато стигнем там, където ще можеш да си набавиш своя собствена, аз непременно ще ти съобщя. Обещавам ти.

— О, благодаря!

— Няма защо.

По-късно видях подобни черепчета още у неколцина войници. Някои имаха много „кости“, други — по-малко; предположението ми се оказа вярно, това беше бижу, разрешено за носене с униформата. И аз получих възможност да си „набавя“ едно почти непосредствено след това и открих, че цената на тези украшения е прекалено висока…

Беше по време на операцията „Свърталище на дървеници“, в книгите по история я наричат още Първата битка на Кленда. Операцията беше проведена наскоро след като Буенос Айрес беше унищожен. Трябваше да загубим Буенос Айрес, за да могат земните жители най-сетне да схванат, че се случва нещо наистина нередно, защото хората, които не са били никога в космоса, на практика не вярват в съществуването на другите планети, поне не ги вземат толкова насериозно, колкото би трябвало. Зная го по себе си, въобще не се интересувах от другите светове, додето не ми се наложи да се сблъскам с тях.

Трагедията на Буенос Айрес обаче потресе цивилните и предизвика неистови искания всички намиращи се в наличност въоръжени сили на Земята да се върнат у дома, където и да се намират — да ги наредим в орбита около планетата едва ли не рамо до рамо и да възпрем окупирането на Земята от космоса. Това е наивно схващане, разбира се; войната не се печели чрез защита, а чрез атака — нито едно Министерство на отбраната никога не е печелило война, защото по време на война подобни министерства изобщо не съществуват; виж книгите по история. Но изглежда такава е стандартната реакция на цивилните, да пищят в началото за защитна тактика и отгоре на всичко да искат да контролират хода на войната. Тази ситуация напомня паника на борда на пътнически самолет, при която пасажерите се опитват да отнемат управлението от пилота в критичен момент.

Само че никой не иска мнението ми по тези въпроси; просто ми нареждат и аз изпълнявам безпрекословно. Ако оставим настрани невъзможността войниците да се дотътрят обратно до Земята с оглед на нашите договорни задължения и това, което тази стъпка би донесла на колонизираните планети във Федерацията и на нашите съюзници, ние вече бяхме ужасно заети с вършенето на нещо по-важно, а иначе казано: водехме войната с Дървениците. Предполагам, че вестта за разрушението на Буенос Айрес ми направи по-малко впечатление, отколкото на цивилните. Ние бяхме разделени вече на няколко отделни секции, пътуващи в пространството на Черенков и новините не стигаха до нас, докато не ги научихме от един друг кораб, след като излязохме от трансмисията и се озовахме в нормалното пространство.

Помня, че си помислих, „Господи, това е ужасно!“ и че съжалих, че никога нямаше да видя отново този чудесен град. Но Буенос Айрес не беше моят роден град. Земята беше на хиляди парсеци път от нас, а аз бях твърде зает, тъй като трябваше да взема участие в нападението срещу Клендату, планетата на Дървениците, което щеше да започне всеки момент. Движехме се с пределна скорост, бяхме привързани с ремъци към койките си и упоени с медикаменти. Намирахме в безсъзнание, когато пилотът изключи вътрешното гравитационно поле на „Долината Фордж“, за да спестим енергия за двигателите и да придадем по-голямо ускорение на кораба.

Загубата на Буенос Айрес наистина означаваше много за мен; тя промени из основи живота ми, но аз разбрах това много месеци по-късно.

Когато дойде време за десант над Клендату, аз бях прикачен като помощник към ефрейтор Дъч Бамбургер. Той успя да прикрие своето неудоволствие от новината, но скоро след като взводният сержант се беше отдалечил на достатъчно разстояние, той просъска:

— Слушай, новобранец, забиваш се зад мен, но не ща да ми се мотаеш безцелно. Ако ме забавиш в нещо, ще ти счупя глупавия врат.

Аз само кимнах. Започвах да усещам, че това не бе учебен десант.

Тогава се разтреперах, а след малко ние вече се бяхме озовали долу…

Операция „Свърталище на дървеници“ би трябвало да бъде наречена „Свърталище на луди“. Нищо в нея не беше наред. Тя беше планирана като масирано нападение, което да постави враговете на колене, ние трябваше да завземем столицата им и ключовите пунктове на тяхната планета и тъй да се сложи край на войната. Вместо това ние едва не загубихме цялата война.

Аз не критикувам генерал Динз. Не зная дали е вярно, че той бил поискал повече войници и по-голяма подкрепа, но накрая все пак отстъпил пред нарежданията на Небесния Главнокомандващ Маршал и го оставил да се разпорежда с нас. Това не е моя работа. Още повече, че се съмнявам дали на някой от находчивите второразрядни гадатели са му известни всички факти по този случай.

Това, което със сигурност зная, е че Генералът се спусна ведно с нас и ни командваше на самата планетна повърхност, и когато ситуацията стана невъзможна, той лично поведе атаката за отвличане на вниманието, която позволи на малцина от нас (в това число и на мен) да се избавят — и докато вършеше това, се насади на пачи яйца. Там, на Клендату, той се превърна в радиоактивна развалина и е твърде късно да го изправят пред военен съд, така че няма какво повече да обсъждаме.

Тук навярно трябва да направя едно отстъпление, предназначено за онези доморасли стратези, които никога не са напускали креслата си и следователно не са участвали в бойно спускане. Да, съгласен съм, че планетата на Дървениците можеше да бъде засипана с водородни бомби така, че почвеният й слой да се спече като радиоактивно стъкло. Но дали това щеше да ни помогне да спечелим войната? Дървениците съвсем не са като нас. Наричат ги Псевдо-Арахниди, но те не приличат дори на паяците. Те са артроподи, които сякаш съществуват, за да илюстрират концепцията на лудия за гигантски разумен паяк, но тяхната социална организация, психология и икономическа структура много повече наподобяват тази на мравките или на термитите; те са колективни същества, чието управление представлява крайната форма на диктатура на стадото. Да унищожим чрез бомбардировка повърхността на тяхната планета би означавало да убием войниците и работниците; това обаче няма да засегне кастата на интелектуалците и кралиците — съмнявам се дали някой може да бъде сигурен, че дори и един непосредствен удар с кумулативна водородна ракета би могъл да ликвидира някоя кралица; ние не знаем колко надълбоко се крият те. Аз лично нямам особено желание да науча; никое от момчетата, които слязоха в техните подземни дупки, не се върна отново.

Нека да допуснем, че бихме могли да съсипем продуктивната обвивка на Клендату. Те, подобно на нас, притежават кораби и разни колонии на други планети, а тяхната Главна квартира все още ще бъде непокътната — така че докато всички не се предадат, войната няма да свърши. По това време ние още не притежавахме планетарни бомби и не можехме да разтрошим Клендату като орехова черупка. Ако бяха в състояние да понесат нашите мерки, без да се предадат, войната щеше да продължи.

Ако Дървениците въобще можеха да се предават… Техните войници не могат. Работниците им не вземат участие в сраженията (бихте ли си позволили да загубите време и муниции, за да стреляте по безпомощни и безвредни същества, които дори не биха изохкали), а войнишката каста не умее да се предава. Но не правете грешката да си мислите, че Дървениците са само глупави насекоми, защото изглеждат като тях и не знаят как да се предадат. Техните войни са енергични, ловки и агресивни — по-находчиви от нас, поне що се отнася до прилагането на единственото универсално военно правило, което гласи: „Стреляй пръв!“. Ти можеш да изгориш единия й крак, два крака, три крака, а Дървеницата не спира да настъпва към теб; когато изгориш и четвъртия крайник от едната й страна, тя рухва — но продължава да стреля. Трябва да поразиш нервния й център с намерението да я ликвидираш… но и тогава не всичко е свършено, защото тя може да пълзи подире ти, стреляйки напосоки, докато не се блъсне в някоя стена или някаква друга преграда.

Десантът се превърна в касапница още от самото начало. Петдесет наши кораба участваха в операцията. Те трябваше да излязат от пространството на Черенков така съвършено координирани, че да могат да навлязат в орбита и да ни спуснат в определен порядък там, където е предвидено да ударим, без да извършим дори една обиколка около планетата, за да разкрием разположението им. Предполагам, че това е доста трудно. По дяволите, зная, че е почти невъзможно. Но когато се провалиш, напускаш МП заедно с багажа си. Планът беше практически неизпълним, а се наложи ние да плащаме.

Имахме късмет, че „Долината Фордж“ получи своето още преди да се бе приземила. В този плътен, бърз строй (4.7 мили/сек. орбитална скорост не е като на разходка) той се сблъска с „Ипрес“ и двата кораба се саморазрушиха. За щастие моята капсула вече бе излетяла от тръбите — някои от нас се отърваха, макар че корабът подпали останалите на борда капсули в момента на сблъсъка. Но аз нямах и понятие за това; намирах се в своя пашкул, обвит като какавида и устремен към повърхността. Предполагам, че ротният ни командир знаеше, че корабът е загинал (с половината от неговите Диви котки в него), тъй като той се беше спуснал първи и би трябвало да е разбрал всичко, когато е открил внезапната загуба на връзката с корабния капитан по командната мрежа.

Но няма никакъв начин да го попитам, защото и той не се завърна от боя.

Постепенно взех да проумявам, че събитията са излезли извън контрол и е настанал пълен хаос. Следващите осемнадесет часа бяха истински кошмар. Няма кой знае какво за разказване, защото не си спомням много, само отделни откъслеци, сцени на ужас от спряла кинолента. Никога не съм изпитвал симпатия към паяците, били те отровни или не; от един домашен паяк в леглото ми можеха да ме побият тръпки. За тарантулите пък въобще не ми се мисли. Аз дори никога не съм ял рак, краб или нещо от този род. Когато за пърби път видях Дървеница, умът в черепната ми кутия едва не сдаде. Секунди по-късно осъзнах, че съм я утрепал и можех вече да спра да натискам спусъка. Предполагам, че беше работник; не вярвам в момента да съм бил в достатъчно добра форма, та да се впусна в схватка с воин и да го победя.

При това на мен ми провървя повече, отколкото на корпуса К-9. Те трябваше да бъдат спуснати (ако спускането се проведеше изрядно) по цялата периферия на нашата цел. Неокучетата щяха да се разпрострат по посока навън и да осигурят тактическото превъзходство на специалните взводове, чиято задача беше да заемат позиция и да подсигурят фланговете. Кучетата нямаха никакво оръжие, естествено, освен зъбите си. От един неодог се очаква да чува, да вижда и души, да съобщава по радиото на партньора си какво открива; всичко, което носи кучето, е едно радио и една разрушителна бомба, с която се взривява в случай, че е тежко ранено или се е оказало в безизходна ситуация.

Тези бедни животни не чакаха да бъдат заловени; очевидно повечето от тях се бяха самоубили с помощта на взривните си устройства още при първия си контакт с Дръвениците. Те явно се бяха почувствали при срещата си с тях по-зле и от мен. Сега вече разполагаме с такива неокучета, които са обучени от самото си раждане да наблюдават врага и да се измъкват, без да губят контрол върху себе си при вида или миризмата на Дървеницата. Но онези не бяха такива.

Не само на неокучетата не им потръгна. Аз нямах представа за общия ход на боя, разбира се; бях забит плътно зад Дъч Бамбургер и се опитвах да стрелям или да възпламенявам, хвърляйки граната винаги, когато мернех някакво движение. Скоро се стигна до там, че можех да убия Дървеница, без да губя муниции или да хабя излишна енергия, макар че не успях да се науча да разграничавам тези, които са опасни, от тези, които не са. Само приблизително един на всеки петдесет е воин — но той стига и за останалите четиридесет и девет. Личните им оръжия не са мощни като нашите, но са също толкова смъртоносни — те имат един лъч, който може да проникне в скафандъра ти, да нагрее плътта и да я разцепи, сякаш реже току-що сварено яйце. Координацията им е по-добра дори и от нашата, защото мозъкът, който ги ръководи и разрешава най-тежките им проблеми, не се намира там, където можеш да го стигнеш, той е долу, в някоя от дупките…

Дъч и аз бяхме късметлии доста дълго време. Пердашехме през някаква територия от около една квадратна миля, мятахме бомби в отиващите под земята дупки и убивахме всичко, на което се натъквахме над повърхността, като пестяхме реактивните си струи, за да остане колкото се може повече в случай на нужда. Според плана на битката ние трябваше да подсигурим безпрепятственото пристигане на войските от втория ешелон, т.е. да позволим на подкрепленията и на тежкото въоръжение да слезе долу, без да срещне значителна съпротива; това не беше обичаен набег от наша страна, а истинско сражение, което трябваше да подпомогне дебаркирането, да се опре на него и да даде възможност на свежите войски и тежко въоръжените сили да завоюват и да умиротворят цялата планета.

Но не можахме.

…Нашето отделение се справяше в един нормален ритъм. Бяхме кацнали в територията на съседното гнездо и нямахме връзка с другото отделение. Взводният командир и сержантът бяха мъртви и ние повече не успяхме да се пренаредим така, че някой да заеме техните овакантени места. Но ние бяхме определили границите на нашия участък, взводът ни беше укрепил един силен пункт и бяхме готови да прехвърлим цялото това имение на свежите сили, веднага щом те се появяха.

Само че тях ги нямаше никакви. Те се спуснаха там, където по план трябваше да се приземим ние, натъкнаха се на местните неприятели и си навлязоха големи главоболия. Ние никога повече не ги видяхме. Така че си стояхме там, където бяхме попаднали, като понасяхме периодически загуби и отблъсквахме нападателите доколкото обстоятелствата позволяваха. Боеприпасите се топяха и ние пробягвахме леко въоръжени, като изразходвахме малко гориво за отскок и минимална енергия, за да запазим по-дълго костюмите в движение. Струваше ни се, че този ад щеше да продължи няколко хиляди години.

Дъч и аз префучахме над някакъв зид и се отправихме към групата със специално въоръжение от нашия взвод в отговор на един призив за помощ, когато земята пред Дъч внезапно се отвори, една Дървеница изпълзя навън, а Дъч се сгромоляса.

Аз възпламених Дървеницата, метнах една граната и дупката се затвори, после се обърнах да видя какво се беше случило с Дъч. Той лежеше на земята, но не изглеждаше ранен. Взводният сержант може да види на монитора на своя скафандър физическите данни на всеки човек от взвода си, да отдели мъртвите от тези, които просто не могат да се справят без помощ и трябва да бъдат изправени на крака. Но същите данни можеш да получиш и ръчно чрез превключвателите, които се намират върху колана на костюма на ранения човек.

Дъч не отговори, когато го повиках. Телесната му температура показваше 99° F2, а показателите за дишането му, сърцебиенето и мозъчните биотокове сочеха нула. Безнадеждна работа, но дали пък тези резултати не се дължаха на повреда в скафандъра му? Съвсем бях забравил, че индикаторът на температурата също би бил на нула, ако причината беше в костюма, а не в човека. Все пак аз грабнах един ключ от своя колан и започнах да го „разопаковам“, за да го измъкна от костюма му, като се стараех да следя обстановката около мен.

После дочух в шлема си едно повикване, което се отнасяше до всички и което не искам да чуя никога отново. „Спасявайте се, както можете! Обратно! Обратно! Вдигайте се и назад! Ловете всеки корабен радиосигнал, които успеете да засечете. Шест минути! До всички! Връщайте се и помогнете в движение на колегите си. Следвайте всеки сигнал! Спасявайте се, кой както…“

Побързах.

Главата на капрала се отдели от тялото, докато се опитвах да го измъкна от костюма, така че аз го зарязах и изчезнах с пълна скорост от онова място. Ако разполагах с време, сигурно бих проявил достатъчно разум да спася неговите оръжия, но тогава бях тавърде закъсал, за да разсъждавам; затова просто се изстрелях от там и се опитах да се добера до укрепения пункт, към които се бяхме насочили преди малко.

Той беше вече евакуиран и аз се почувствах изгубен… изгубен и изоставен. После чух повторно повикване, но не повикването, което очаквах — „Янки Дудъл“ (с което ни зовеше „Долината Фордж“), а „Ленивият Буш“, една мелодия, която ми бе непозната. Няма значение, това беше радиосигнал; ориентирах се по него — използвах разточително последното си гориво за скокове и се качих се на борда точно когато се канеха да включат двигателите. Бях се озовал във вътрешността на кораба „Вуртрек“ в такъв шок, че не можех да си спомня личния си номер.

Чувал съм да наричат това „стратегическа победа“ — но аз бях там и се обзалагам, че отнесохме ужасен пердах.

Шест седмици по-късно (чувствах се шест години по-стар) във флотската база на Санктор бях зачислен към командата на кораба „Роджър Йънг“ и докладвах за това на корабния сержант Джелал. На пробитата месеста част на лявото си ухо носех черепче с една кост. Ал Дженкинз беше с мен и носеше също като моя череп (Котето така и не можа да се измъкне жив от тръбата на „Долината Фордж“). Неколцината оцелели Диви котки бяха разпределени по други места във Флота; бяхме загубили приблизително половината от бойната си мощ в сблъсъка между „Долината Фордж“ и „Ипрес“; страшната бъркотия върху повърхността на Клендату беше увеличила общия брой на пострадалите участници в десанта до 80 процента и командващите сметнаха, че е невъзможно бойната част да бъде възстановена отново, като се съберат само оцелелите — затова я разпуснаха, сложиха документите в архивите и решиха да изчакат, докато зарастнат душевните ни рани, за да може в последствие рота К (Дивите котки) да се възроди с нови лица, но със старите традиции.

Освен това, в другите бойни части имаше много празни редици, които трябваше да бъдат запълнени.

Сержант Джелал ни посрещна радушно, каза ни, че се присъединяваме към едно кадърно подразделение, „най-доброто във Флотата“, на спретнат кораб в изрядно техническо състояние, и изглежда не забеляза черепите по ушите ни. По-късно същия ден той ни заведе да се срещнем с лейтенанта, който се усмихна обаятелно и проведе с нас кратък бащински разговор. Забелязах, че Ал Дженкинз беше свалил своя златен череп. Също и аз — защото вече бях открил, че никой от Лудите глави на Рашчак не носеше черепи.

Те не се ползваха от тази символика, защото за Лудите глави на Рашчак нямаше ни най-малко значение колко бойни спускания си направил, нито какви; ти или си Луда глава, или не си — и ако не си, хич не ги беше грижа кой си. Тъй като бяхме дошли при тях не като новобранци, а като бойни ветерани, дадоха ни на кредит възможно най-голямото си доверие и ни посрещнаха приветливо, но и с онази неизбежна следа от резервираност, която всеки по необходимост демонстрира на дошлия в дома му гост, който не е член на семейството.

Ала след по-малко от седмица, когато участвахме в един боен десант с тях, те ни възприеха като пълноправни членове на въртоглавото братство, обръщаха се към нас с личните ни имена, с прякори или с умалителни названия и никаква ругатня не беше в състояние да накърни създалото се приятелство между нас. Ние се почувствахме едва ли не като кръвни братя, можехме да искаме и да даваме пари назаем, получихме правото да се изразяваме с пълна свобода и да заявяваме мнението си директно в очите на другите. Ние дори наричахме и сержантите с малките им имена в някои случаи. Сержант Джелал беше винаги на линия; когато се държеше като „Джели“, неговият ранг сякаш не означаваше нищо сред Лудите глави; докато не го случиш в лошо настроение, когато направо излизаше от кожата си.

Но лейтенантът винаги беше „лейтенант“ — никога „мистър Рашчак“, нито дори „лейтенант Рашчак“. Просто „лейтенант“, когато се обръщаш към него или говориш за него в трето лице. Нямаше друг бог, освен лейтенанта и сержант Джелал беше неговия пророк. Джели можеше да каже „не“ от свое име и въпросът можеше да се подложи на по-нататъшно обсъждане, поне от младите сержанти, но ако той кажеше: „Лейтенантът не би харесал това“, той говореше ex cathedra и възникналият проблем не се поставяше повече на никакви разисквания. Никой не се опитваше да провери дали лейтенатът би одобрил или не; решението свише беше произнесено и всички спорове се прекратяваха.

За нас лейтенантът беше баща, той ни обичаше и ни сплотяваше, и в същото време ни държеше на дистанция от себе си. А при спускане… не бихте повярвали, че един офицер би могъл да се притеснява за всеки човек от своя взвод, разпръснат върху терен от сто квадратни мили. Но той можеше да се тревожи до поболяване за всекиго. Как съумяваше да не ни изпуска из очи аз не мога да обясня, но по средата на битката, в най-голямата неразбория, гласът му екваше по командната мрежа:

— Джонсън! Провери шести взвод! Смити е в беда! — и най-странното бе това, че той бе забелязал опасността още преди самият Смит да е разбрал какво го очаква.

Ако си от нашите, ти знаеш с облекчение и абсолютна сигурност, че докато си още жив, лейтенатът няма да се качи в спасителния модул без теб. Във войната с Дървениците бяха вземани пленници, но не и от Лудите глави на Рашчак.

Що се отнася до Джели, той ни беше като майка, беше по-близо до нас, грижеше се за всички и въобще не ни глезеше. Той не докладваше за нашите провинения на лейтенанта — сред Лудите глави никога не е имало военен съд и никой никога не е бил бичуван. Джели дори не налагаше често извънредни наряди; имаше си други средства, за да ни вкара в пътя. Той можеше да те изгледа отгоре до долу на някоя дневна проверка и просто да каже:

— Във Флотата сигурно ще се чувстваш по-добре. Защо не се преместиш?

Тази фраза винаги даваше резултат, тъй като нашите момчета вярваха, че членовете на екипажите във флотата спят с униформите си и никога не перат якичките си.

Но на Джели не му се налагаше да се занимава с контрола на редовия състав, защото той поддържаше дисциплина сред своите подофицери и очакваше от тях да постъпват по същия начин спрямо подчинените си. Моят нов отдельонен командир, след като се присъединих към частта, беше „Червеният“ Грийн. След няколко спускания, при които научих колко готино беше да си Луда глава, аз започнах да се чувствам дързък и твърде надхвърлил боя си — и влязох в пререкания с Червения. Той не ме издаде на Джели; просто ме завлече в умивалнята, където ми хвърли един въргал, след което станахме доста добри приятели. По-късно именно той ме препоръча за повишение.

В действителност ние не знаехме дали членовете на екипажа са настанени удобно или не; придържахме се към нашия корабен отсек, а тези от военната флота — към своя, защото, когато се появяха не по служба на наша територия, те чувстваха, че сме неприязнено настроени — в крайна сметка човек има право да държи на своите социални критерии и на предразсъдъците си, нали така? Кабината на лейтенанта се намираше във флотската част от кораба, но ние никога не ходехме там, освен по дежурство и то рядко. Давахме караул, защото екипажът на „Роджър Йънг“ беше смесен: капитанът и пилотиращите офицери бяха от женски пол, след преграда 30 се намираше дамската територия и двама въоръжени МП денонощно стояха на пост пред вратата, за да я отцепват. Офицерите се ползваха от привилегията да преминават отвъд тази предграда и всички те, включително и лейтенантът обядваха там заедно с женския състав на екипажа. Но не се задържаха особено, хранеха се и напускаха. Може би на другите корветни транспортни средства има други порядки, но нещата на „Роджър Йънг“ стояха именно така — и лейтенантът, и капитан Деладрие искаха такъв кораб и бяха постигнали своето.

Все пак на караулната служба гледахме като на предимство. Тя представляваше едно неподвижно стоене до тази врата, ръцете кръстосани, краката разтворени, унесен си и не мислиш за нищо… но винаги си нащрек, защото всеки момент би могъл да видиш някое същество от женски пол, макар че имаш право да водиш само служебни разговори. Веднъж бях повикан да измина целия този път до каютата на капитана. Тя погледна към мен и каза:

— Отнесете това на Главния инженер, моля.

В моите всекидневни корабни обязаности, освен чистенето, влизаше и поддръжката на електронното оборудване под непосредствения надзор на Милиачо, командира на първо отделение. Сякаш работех в нашата детска лаборатория пред очите на Карл. Десанти не се извършваха често, но на борда имаше работа за всеки. Ако човек нямаше никаква друга дарба, можеше вечно да търка и да лъска из корпуса; нищо не беше достатъчно чисто, за да се понрави на сержанта. Ние следвахме правилото на МП: всички воюват, всички се трудят. Нашият първи готвач беше Джонсън, сержантът на второ отделение, едно едро, добродушно момче от Джорджия (единственият от западното полушарие, нямаше друг толкова кадърен като него) и много талантлив началник. Той си падаше по шашмите; обичаше да си похапва сам в непозволено време и не виждаше причина защо и другите да не го правят.

С Отчето, което командваше едното отделение, и готвачът, който командваше другото, ние бяхме добре гледани, телесно и душевно, но представете си, че някой от тях загинеше? С кого щяхме да ги заместим? Интересна тема, която често обсъждахме, но не успявахме да изчерпим.

„Роджър Йънг“ непрекъснато беше зает с бойни действия и ние осъществихме множество спускания, всяко от които си имаше своя специфика. Всеки десант трябва да се отличава от предишния, така че Дървениците да не могат да доловят какъв е нашият модел на действие. Но вече не се занимавахме с никакви стратегически набези; оперирахме индивидуално, патрулирахме, опустошавахме и организирахме преки нападения. Истината беше, че Земната федерация тогава не бе в състояние да провежда широкомащабни сражения; провалът на амбициозната операция „Свърталище на Дървеници“ ни струваше твърде много кораби и погуби прекалено много обучени мъже. Налагаше се да се даде отсрочка за възстановяване на флотилията и за обучение на повече нови хора.

Ето защо неголемите бързоходни съдове, сред тях и „Роджър Йънг“, се опитваха да бъдат едновременно навсякъде, държейки врага в напрежение, като му причиняваха неприятности и после изчезваха. Понасяхме загуби, които попълвахме, когато се връщахме на Санктор за още капсули. Аз продължавах да треперя преди всяко спускане, макар че спусканията не се извършваха често, нито пък самите ние се задържахме дълго долу — и между тези редки събития се нижеха дни и дни на борда на кораба, сред Лудите глави.

Това беше най-щастливият период от живота ми, макар че тогава не го осъзнавах напълно — подобно на всички други, и аз просто се радвах, че съм жив.

В действителност ние не страдахме от нищо, докато не загина нашият лейтенант.

Така започна най-лошият период в живота ми. Вече бях изпаднал в депресия по семейна причина: оказа се, че майка ми е била в Буенос Айрес, когато Дървениците го разсипаха до основи.

Аз узнах това, когато кацнахме веднъж на Санктор за още капсули и някакъв пощальон ни настигна — с известие от моята леля Елеонора. Посланието й не беше дошло своевременно, защото тя беше пропуснала да сложи знак за бърза поща. Съдържаше приблизително три горчиви реда. Изглеждаше, че тя ме обвинява за смъртта на майка ми. Дали вината беше моя, защото се намирах на служба във въоръжените сили и следователно аз трябваше да предотвратя вражия удар, или пък майка ми бе предприела това пътуване до Буенос Айрес, защото не си бях у дома, където ми беше мястото, не ставаше съвсем ясно; тя успяваше да внуши и двата извода в едно и също изречение.

Скъсах писмото и тръгнах безцелно из кораба. Мислех, че и двамата ми родители са мъртви — тъй като баща ми никога не би изпратил майка ми сама на пътуване, което така да я отдалечи от него. В писмото си леля Елеонора не беше написала това, но тя в никакъв случай не би споменала зет си; нейната привързаност беше насочена изцяло към сестра й. Оказа се, че догадката ми не бе далече от истината — в крайна сметка научих, че баща ми беше планирал да отиде с нея, но задълженията му попречили и той отложил заминаването си за следващия ден.

Няколко часа по-късно лейтенантът изпрати да ме повикат и ме попита съвсем любезно дали бих желал да остана на Санктор, докато корабът проведе следбащия си патрулен рейс — той изтъкна, че съм натрупал много неизползвани почивни дни и бих могъл да взема някои от тях. Не зная как беше узнал, че съм загубил член от семейството си, но той очевидно го знаеше. Благодарих му, но отказах неговото предложение; предпочетох да изчакам момчетата от цялата бойна част да си вземат заедно извънредния отпуск.

Радвам се, че постъпих така, защото иначе нямаше да бъда заедно с тях, когато лейтенантът си докара онази беда на главата… и през целия остатък от живота си щях да съжалявам, че не съм присъствал. Случи се много бързо и точно преди да тръгнем назад и да се приберем за възстановяване и ремонт. Един човек от трети взвод беше пострадал, не лошо, но остана долу, защото не можеше да се движи; помощник отдельонният командир се притече да го вдигне — и сам той бе ранен. Лейтенантът, както обикновено, наблюдаваше всичко едновременно — няма съмнение, че бе успял да провери дистанционно физическите им данни, макар че ние никога няма да узнаем това със сигурност. Той отиде да се увери, че помощник отдельонният командир е все още жив; после сам се опита да вдигне и двамата, като грабна по един във всяка ръка.

Последните двадесет фута ги влачеше и успя да ги прехвърли през люка на модула, който се готвеше за оттегляне и затова предпазния щит беше изключен; тези, които трябваше да го прикриват със своя огън, се бяха отдръпнали навътре. Така на практика остана беззащитен; уцелиха го и почина на място.

Нарочно не споменах имената на пострадалия редник и на помощник отдельонния командир, който се помъчи да го спаси. Символично погледнато, лейтенантът прехвърляше горе всички ни, до последния си дъх. Раненият можех да бъда и аз, в такива моменти чинът няма значение, всички сме редници. Бяхме потресени от факта, че главата на нашето семейство ни беше напуснал. Семейството, на което той даде името си, бащата, който ни направи това, което бяхме.

След гибелта на лейтенанта капитан Деладрие покани сержант Джелал да се храни на първата маса, заедно с другите командири, но той помоли за извинение и отказа. Виждали ли сте някога как една вдовица с непреклонен характер се старае да запази семейството си, като се преструва, че главата на фамилията просто се е оттеглил за малко и всеки момент ще се върне? Така се държеше и Джели. Той беше станал само по-строг от всеки друг път и ако някога произнесеше: „Лейтенантът не би харесал това“, то беше повече от всичко, което човек би могъл да понесе. Ето защо Джели се стараеше да прибягва към този израз колкото може по-рядко.

Той почти не извърши реорганизация на нашия боен порядък; вместо да променя местата на всички ни, постави помощник командира на второ отделение на длъжността взводен сержант, оставяйки своите отдельонни командири там, където бяха потребни — при техните отделения — и ме назначи действащ ефрейтор, за да поема функциите на помощник отдельонен командир с широки пълномощия. Самият той се държеше така, сякаш лейтенантът само отсъства в момента и той просто предава неговите заповеди, както обикновено.

Може би именно това ни спаси.