Звездните рейнджъри

V

Но това стана след като вече бяхме напуснали лагера „Артър Къри“, а междувременно се бяха случили много други неща. Бойното обучение включва строева подготовка, военни учения и военни маневри, при които използвахме всичко, от голи ръце до имитация на ядрени оръжия. Не знаех, че съществуват толкова много различни начини за водене на война. Ако си мислите, че ръцете и краката не са оръжия, значи не сте виждали как сержант Зим и капитан Франкел, нашият батальонен командир, демонстрират преимуществата на ръкопашния бой. Обучението водеше и малкият Шуюми, винаги усмихнат и вежлив — Зим веднага назначи Шуюми инструктор с тази цел и изискваше от нас да изпълняваме безпрекословно заповедите му, макар че не бяхме задължени да му отдаваме чест и да го наричаме „сър“.

Когато намаляхме числено, а званията ни се увеличиха, Зим престана да ни притеснява с формалности, освен с прегледа, и отделяше все повече време за индивидуални тренировки, като подпомагаше при това ефрейторите-инструктори. Той можеше да сее смърт с всичко, до което се докоснеше, но имаше особено предпочитание към ножовете. Изработи си свой нож и го балансира собственоръчно, като отказа да използва стандартните сечива, които се употребяваха от останалите бойци. Отношението му към нас се промени — той стана непоносим, вместо да е напълно противен, какъвто беше дотогава и почна да проявява търпимост към неизбежните глупави въпроси, които му задавахме в процеса на бойната подготовка.

Веднъж, по време на едно от двеминутните прекъсвания за почивка, които ни се полагаха при смяната на различните занимания, едно от момчетата — хлапак на име Тед Хендрик, го попита:

— Сержант? Това хвърляне на ножове е забавно… но защо трябва да го изучаваме? Каква е възможната практическа полза от него?

— Ами ако предположим, че всичко, с което разполагаш, е един нож? — каза Зим. — Или че дори и той липсва? Какво ще предприемеш? Просто ще си кажеш молитвата и ще умреш? Или ще нападнеш врага и ще му дадеш да разбере колко струва по някакъв друг начин? Синко, това е жестока действителност, а не игра на дама, която можеш да захвърлиш, в случай че се окажеш победен.

— Но аз имам пред вид именно това, сър. Представете си, че въобще не сте въоръжен? Или носите със себе си само един от тези калпави ножове? А противникът, който стои срещу вас, разполага с всички видове опасни оръжия? Не можеш да направиш нищо на такъв тип; той ще те накара да оближеш земята преди окончателно да си разчисти сметките с теб.

— На напълно погрешен път си, синко — отвърна му кротко Зим. — На тоя свят не съществува нещото, което ти нарече „опасно оръжие“.

— Как така, сър?

— Няма опасни оръжия, има опасни хора. Ние се опитваме да те научим да бъдеш опасен — да бъдеш враг. Опасен дори и без нож. Смъртоносен дори когато разполагаш само с една ръка или един крак и все още си жив. Ако не разбираш какво имам пред вид, вземи прочети „Смъртта на Бу Хом Ришар“; има я в лагерната библиотека. Но нека да обсъдим случая, който ти си избра: аз съм на твое място и всичко, с което разполагам, е един нож. Тази мишена зад мен — тази, която ти би пропуснал, номер три — е караул, въоръжен с всичко друго, освен с водородна бомба. Трябва да стигна до него… тихо, неочаквано, и без да му позволя да извика за помощ.

Зим леко се обърна — шат! — един нож, който той дори не държеше преди малко в ръката си, се люлееше вече в центъра на мишена номер три.

— Виждаш ли? Най-добре е да се носят по два ножа — но трябва да сразиш неприятеля на всяка цена, дори и с голи ръце.

— Да, но…

— Още нещо ли те безпокои? Говори. Затова съм тук, да отговарям на въпросите ви.

— Да, сър. Вие казахте, че караулът не разполага с водородна бомба. Но ако в действителност той разполага с бомба? Точно това е въпросът. Е добре, ние поне въоръжаваме нашите часови със заряди… и всеки караул, срещу който се изправяме, вероятно също разполага с тях. Нямам пред вид караула, имам пред вид страната, на която той воюва.

— Разбрах те.

— Виждате ли, сър? Ако можем да използваме една водородна бомба — и, както казахте, това не е игра, а война и никой не си губи времето — не е ли някак си смехотворно да започнем да пълзим наоколо из плевелите и да мятаме ножове? Така и нас ще ни изтрепят, и войната ще загубим. Щом разполагаме с истинско средство, което можем да използваме, за да спечелим, какъв е смисълът толкова много хора да рискуват живота си с излезли от употреба пещерни оръжия, когато можем да постигнем много повече само с натискането на един бутон?

Зим не отговори веднага, което съвсем не му беше присъщо. Накрая той тихо попита:

— Щастлив ли си в пехотата, Хендрик? Можеш да я напуснеш, когато пожелаеш, знаеш това.

Хендрик измърмори нещо в отговор.

— По-високо! — подкани го Зим.

— Не горя от желание да напускам, сър. Искам да отслужа докрай срока си.

— Ясно. Въпросът ти не е от компетенцията на един сержант… и смятам, че ти не биваше да ми го задаваш. Предполага се, че би трябвало да знаеш отговора още преди да се запишеш доброволец. Във вашето училище водеше ли се курс по история и морална философия?

— Разбира се, сър.

— Тогава ти вече си чувал отговора. Макар че аз мога да ти изложа своята собствена, неофициална гледна точка. Ако поискаш да дадеш урок на едно малко дете, за да не прави повече бели, би ли му отрязал главата?

— Защо… не, сър!

— Разбира се, че не. Ти ще го нашляпаш. Могат да съществуват обстоятелства, при които е също толкова неразумно да поразиш един вражески град с водородна бомба, както и да натупаш едно малко дете със секира. Войната не е чисто и просто насилие и убиване; войната е контролирано насилие, към което прибягваме, за да постигнем определена цел. Целта на войната е да подпомогне решенията на твоето правителство чрез сила. Целта не е да убием врага само за да го премахнем… трябва да го накараме да прави онова, което искаме от него. Не убийство… а контролирано и целесъобразно насилие. Не е нито твоя работа, нито моя да определяме целите на насилието. Не е работа на войника да решава кога, къде и как — или защо — да воюва; това право принадлежи на политиците и генералите. Политиците решават кога да се нанесе удар и в какви мащаби да бъде той. Генералите възприемат тяхното решение и ни нареждат къде, кога и как. Ние осъществяваме насилието; други глави — по-стари и по-мъдри от нашите, както се твърди — осигуряват контрола. Така и трябва да бъде. И това е най-добрият отговор, който мога да ти дам. Ако той не те удовлетворява, иди да говориш с командира на полка. Ако и той не може да те убеди — тогава се прибери у дома и стани цивилен, защото от тебе никога няма да излезе истински воин.

Тук Зим му намери колая.

— Мисля, че ме накарахте да говоря толкова дълго само за да изкръшкате. Ставайте, войници! На изходните позиции, по мишената — Хендрик, ти си първи. Този път искам да хвърлиш ножа си на юг. В южно направление, разбра ли? Не на север. Мишената се намира на юг от теб и аз искам този нож да полети в южна посока. Зная, че няма да уцелиш мишената, но гледай поне да я изплашиш! Внимавай да не си отрежеш ухото по погрешка и да не засегнеш някой от стоящите около теб — просто се съсредоточи върху мисълта, че ножът трябва да хвръкне на юг! Готов — по мишената! Хвърляй!

Хендрик пропусна.

Ние се обучавахме с бойни ножове, с палки и дори с тел (оказа се, че много поразии могат да се направят с парче тел). Научихме се как да оперираме с редица съвременни оръжия, как да обслужваме и поддържаме оборудването, как да съблюдаваме правилата за безопасност, как да използваме ядрени оръжия, пехотни ракети, различни видове газ, бойни отровни вещества, запалителни бомби, как да ремонтираме техниката при необходимост и как да разрушаваме сгради. А също и много други неща, за които е по-добре да не говорим. Занимавахме се и с множество „излезли от употреба“ оръжия. Например как да мушкаме с щиковете на някои пушки, които бяха почти идентични с пехотинските винтовки от XX век — твърде подобни на спортните пушки, използвани при ловни игри, само че ние изстрелвахме едри сачми и куршуми, както по мишени на предварително зададени разстояния, така и по подвижни мишени, при клопки по време на престрелки в движение. Смяташе се, че това ни подготвя да боравим с всякакво ръчно оръжие и ни тренира да бъдем експедитивни, будни, готови на всичко. Е добре, предполагам, че успя. Почти съм сигурен, че успя.

Служехме си с разни стари автомати при полевите учения.

Налагаше ни се също така и да симулираме много по-смъртоносни и по-противни прицелни оръжия. Често участвахме в организирани симулации; имаше фиктивни гранати, които се употребяваха срещу материална част или жива сила, но в действителност те не експлоадираха, а бълваха черен дим; друг вид мулажи изпускаха противен газ, от който почваш да кихаш и да плачеш, вместо веществата, от които би бил мъртъв или парализиран… но и това беше достатъчно, за да те накара да обърнеш внимание на предохранителните мерки.

Станахме и по-малко сънливи; повече от половината учения се провеждаха през нощта, с противогазови маски, радарни и други механизми.

Винтовките, които използвахме, за да симулираме прицелни оръжия, бяха заредени с халосни патрони. И само един на всеки петстотин беше истински, боен патрон. Опасно ли беше това? И да, и не. Опасно е само да бъдеш жив… Един обикновен куршум, ако не се разпръсква, вероятно няма да те убие, освен ако не те удари в главата или в сърцето, а и тогава може да оцелееш. Този един на петстотин правеше играта хазартна. Той ни принуждаваше да се прикриваме, особено след като знаехме, че с някои от винтовките стреляха инструкторите, които бяха първокласни стрелци и действително даваха най-доброто от себе си, за да уцелят. И ако се случеше изстрелът да не бъде халосен… Те ни уверяваха, че няма да стрелят преднамерено по главата на човек… но стават и инциденти. Тяхното приятелско уверение не ни изглеждаше твърде убедително. Този петстотен куршум превръщаше досадните учения в широкообхватна руска рулетка; преставаш да се отегчаваш още първия път, когато чуеш някоя едра сачма да пропищява край ухото ти, преди още да те е достигнал звукът от изгърмяването на винтовката.

Но ние някакси се отпуснахме и отгоре ни беше подсказано, че ако не се стегнем, случайните попадания на истинските куршуми ще станат едно на сто… и ако това не свърши работа, едно на петдесет. Не ми е известно дали наистина беше направена някаква промяна или не — няма начин как да научиш — но ние отново погледнахме сериозно на въпроса, след като едно момче от съседната рота бе простреляно в задните части от заблуден куршум, който му направи поразителен белег и предизвика множество полуостроумни коментари и подновен интерес на всички ни към прикриването. Ние се присмивахме на този хлапак затова, че е бил прострелян на онова място… но всички знаехме, че обект на попадението можеше да бъде главата му — или или пък някоя от нашите собствени глави.

Инструкторите, които не се занимаваха със стрелба по време на ученията, не се прикриваха. Те обличаха бели рубашки и се разхождаха надолу-нагоре с глупавите си жезли, привидно спокойни, че дори и един новобранец не би уцелил нарочно инструктор — което може би беше предоверяване от страна на някои от тях. Все пак шансовете бяха петстотин срещу един, но дори и при изстрел, отправен със смъртоносно намерение, факторът безопасност се увеличаваше от факта, че новобранецът едва ли би поразил с вещина набелязаната цел. Винтовката не е лесно оръжие; тя не е достатъчно точна. Дори и навремето, когато са се водили войни, чийто изход се е решавал с такива винтовки, за да се убие средно един човек, са били нужни няколко хиляди изстрела. Това изглежда невероятно, но военните историци се съгласяват, че е вярно — очевидно повечето изстрели на практика не са били прецизно насочени, а просто са били отправяни, за да принуждават врага да си държи главата ниско и да бъде възпрепятствана неговата стрелба.

Във всеки случай с тези винтовки не беше ранен или убит нито един инструктор. Не беше затрит също така и нито един новобранец; всички смъртни случаи бяха предизвикани от други оръжия или от машини — някои от които можеха да се завъртят и да те захапят, ако не вършиш нещата като по учебник. Едно момче наистина успя да си строши врата, при опит да се скрие панически, когато за първи път започнаха да стрелят по него. Така то пострада, вместо да се предпази и загина без нито един куршум да го бе докоснал.

Въпреки това, по силата на една верижна реакция, този проблем за куршумите и прикриването ме докара до най-голямото ми униние в лагера „Артър Къри“. На първо място бяха ме разжалвали и бяха взели нашивките ми не защото бях оплескал нещо, а заради беля, която един от моя взвод беше извършил в мое отсъствие. Опитах се да възразя, като изтъкнах отсъствието си, но ефрейтор Бронски ме посъветва да си затварям устата. Аз обаче отидох при Зим и му изложих обстоятелствата. Той студено ми каза, че съм отговорен за това, което хората ми вършат, независимо от всичко… и ми лепна шест часа извънреден наряд, освен разжалването, за това че съм говорил с него без разрешението на Бронски. Получих и едно писмо, което много ме потисна; майка ми най-сетне ми беше писала. После си навехнах рамото по време на първото учение с енергийно оръжие (костюмите за практически упражнения бяха стъкмени така, че инструкторът, ако пожелае, може да причини дефект в работата на костюма с помощта на радиоконтрол; аз се изтърсих и нараних рамото си). Това ме постави на по-лек наряд с много повече време за размисъл в период, когато имах много причини, както ми се струваше, да се самосъжалявам.

Поради „по-лекия наряд“ един ден бях назначен със заповед в щаба на батальонния командир. В началото бях много ентусиазиран, защото преди това не бях ходил там и исках да направя добро впечатление. Открих, че капитан Франкел не одобрява проявите на излишно усърдие; той искаше да стоя кротко, да не казвам нищо и да не го безпокоя. Това ми даде свободно време да се размисля със съчувствие за собствената си съдба, защото не посмях да отида и да си дремна.

После внезапно, малко след обяда, докато скучаех, вътре влезе сержант Зим, последван от трима души. Зим беше изрядно облечен и спретнат както обикновено, но имаше синина под дясното си око, което изглеждаше така, сякаш беше ударено — макар че това, разбира се, беше невъзможно. Изражението на лицето му напомняше на Бледия ездач на блед кон. От другите трима, човекът в средата беше Тед Хендрик. Той беше мръсен — ами да, нали ротата беше на полево учение (като че ли прериите са създадени само за това — да прекарваш голяма част от времето си, лазейки по корем из мръсотията). Устната на Тед беше разцепена и по брадичката му имаше кръв, а куртката и кепето му липсваха. Той изглеждаше разярен.

От двете му страни стояха новобранци. Всеки от тях държеше автомат; Хендрик не носеше оръжие. Единият младок беше от моя взвод, хлапак на име Лийви. Той беше развълнуван и ми намигна, когато никой не го гледаше.

— Какво става, сержант? — попита изненадано капитан Франкел.

Зим застана мирно пред него и заговори сякаш рецитираше наизуст.

— Сър, командирът на рота Н докладва на батальонния командир. Дисциплинарен случай. Статия девет-едно-нула-седем. Незачитане на тактическия план. Сборната команда участваше в симулирани бойни действия. Статия девет-едно-две-нула. Неподчинение на заповед при същите условия.

Капитан Франкел изглеждаше озадачен.

— И вие сте дошли с това при мен, сержант? Официално?

Не съм виждал досега човек, който да е толкова затруднен както Зим и да може да прикрива истинското си състояние, без да показва нито с тона, нито с изражението си какво всъщност изпитва.

— Сър… Ако капитанът позволи. Новобранецът отхвърли административната дисциплина. Той настоя да се срещне с батальонния командир.

— Хмм… нужен ви е арбитър, макар все още да не разбирам защо. Какво пък, той действително има привилегията да поиска среща с мен. Каква беше бойната команда?

— „Замри“, сър.

Погледнах Хендрик, като си мислех: ха, ха, ще си го получи. При „замри“ падаш в праха, до най-близкото укритие, колкото се може по-бързо и после застиваш, дори не помръдваш с вежда, докато не те освободят. Разказваха ни истории за хора, които за били ранявани, докато са изпълнявали тази команда… и са умирали бавно, без да издадат нито звук или да извършат каквото и да било движение.

Френкел се навъси.

— И после?

— Същата работа, сър. След самоволното нарушение на командата, отново отказ да бъде изпълнена.

Капитан Франкел гледаше мрачно.

— Име?

Отговори Зим.

— Хендрик, Т.К., сър. Редник Р-П-седем-девет-шест-нула-девет-две-четири.

— Всичко е ясно. Хендрик, отнемат ви се всички права за тридесет дни и оставате под арест във вашата палатка, с изключение на времето, когато сте на дежурство, на храна и за санитарни потребности. Ще отслужвате по три часа извънреден наряд всеки ден под командването на началника на охраната: един час да бъде отслужван преди сигнала за гасене на лампите, един час преди ставане, един час по време на обеда и вместо него. Вашата храна ще бъде хляб и вода — толкова хляб, колкото можете да изядете. Ще отслужвате по десет часа извънреден наряд всяка неделя, времето трябва да бъде приспособено така, че да ви позволява да участвате в църковната служба, ако предпочетете това.

(Помислих си: „О, Господи! Той премина всички граници.“)

Капитан Франкел продължи:

— Хендрик, единствената причина, поради която ти се размина толкова леко, е, че не ми е позволено да ти дам по-голямо наказание, без да свикам военен трибунал… А и не искам да разваля досието на вашата рота. Свободни сте.

Той сведе поглед към книжата на бюрото си. Инцидентът вече не го интересуваше.

Тук Хендрик не издържа:

— Вие не изслушахте другата страна по делото!

Капитанът вдигна очи.

— Имате ли какво да ми кажете?

— Вие сте дяволски прав, че имам! Сержант Зим направи това нарочно! Той ме действаше, действаше ме, действаше ме, по цял ден от мига, в който дойдох тук! Той…

— Това му е работата, — каза студено капитанът. — Отричате ли обвинението срещу вас?

— Не, но… Той не ви каза, че лежах върху един мравуняк.

Франкел го погледна с презрение.

— О-о. И ти би предпочел да загинеш, заедно с твоите събратя от командата, заради няколко дребни мравки?

— Не „няколко“ — те бяха стотици! Щяха да ме изгризат жив!

— И какво? Млади човече, нека уточним нещата веднъж завинаги. Ако ще да е било и леговище на гърмящи змии, ти би трябвало да си готов — и при поискване — да паднеш в него като талпа. — Франкел направи пауза. — Имаш ли въобще нещо да кажеш в своя защита?

Хендрик беше зяпнал от недоумение.

— Разбира се, че имам. Той ме удари! Той ми посегна! Цялата ефрейторска компания се размотава около нас с онези глупави жезли, потупват те за свое развлечение, сръгват те в ребрата, уж за да те „ободрят“ — и аз се съобразявам с това. Но той ме удари с юмрук — повали ме на земята и закрещя: „3амри, упорито магаре!“ Какво ще кажете за това?

Капитан Франкел почука по политурата на бюрото, после отново се взря в Хендрик.

— Млади човече, вие се намирате в заблуждение, което е твърде типично за цивилните. Мислите, че на по-старшите ви офицери не им е позволено да „посягат на вас“, както се изразихте. При обикновени социални условия това е вярно — да кажем, ако ни се случи да кръстосаме пътищата си в един театър или магазин, аз не бих имал право, докато вие се отнасяте с мен съобразно моя ранг, да ви зашлевя един шамар, както и вие — да се нахвърлите върху мен, Но по линия на дълга правилото е съвсем различно… — Капитанът се извъртя на стола си и посочи към някакви книжни полици. — Там се намират законите, съгласно които живеете. Можете да потърсите всяка клауза в тези книги, всеки случай на военен съд, който е повдигнат съгласно тях, и няма да откриете никъде твърдението, че вашите по-старши офицери не могат „да посягат върху вас“. Хендрик, бих могъл да ви строша челюстта… и бих бил отговорен пред моите собствени по-старши офицери само по отношение на уместната потребност от постъпката. Но аз няма да бъда отговорен пред вас. Бих могъл да направя и повече от това. Има обстоятелства, при които на един по-старши офицер, няма значение дали е упълномощен или не, не само му е позволено, но той дори е длъжен да убие друг офицер с по-нисък чин или войник, стоящ под негово разпореждане, без да отлага или евентуално да предупреждава. И той не само че не бива да бъде наказан за тази си постъпка, а трябва да бъде похвален. Ако се налага да се сложи край на малодушно поведение пред лицето на врага, например.

Капитанът се облегна върху бюрото си.

— А сега за жезлите. Те имат двойно предназначение. Първо, те са отличителен белег на хората, които притежават власт. Второ, ние очакваме от тях да ги използват така, че винаги да ви държат в състояние на готовност. Бодването на шиповете им може да ви причини краткотрайна болка, но на практика те представляват една съвсем безвредна вещ. При това с тяхна помощ се спестяват хиляди думи. Да кажем, че не се отзоваваш на сбора за утринна проверка. Без съмнение дежурният ефрейтор би могъл да те придума ласкаво, с „ще искате ли захар в кафето“, да се осведоми дали би предпочел да ти поднесат закуската в леглото тази сутрин — ако можехме да заделим един ефрейтор-сервитьор, който да слугува. Но ние не можем и вместо това той разклаща походното ти легло и те изтърсва долу на пътеката, използвайки и „шпората си“, ако се наложи. Разбира се, той би могъл просто да те изрита от постелята, което би било също толкова законно и почти толкова резултатно. Но генералът, отговорен за обучението и дисциплината, счита, че по-достойно както за дежурния ефрейтор, така и за вас, е успалият се да бъде изваден от леговището си с безличната тояга на авторитета. И аз го правя понякога. Не че има значение какво вие или аз мислим по този въпрос; това е начинът, по който постъпваме.

Капитан Франкел въздъхна.

— Хендрик, разясних ви тези въпроси, защото е безсмислено да се наказва един човек, преди той да узнае в какво се състои вината му. Вие сте постъпили като лошо момче — казвам „момче“, защото съвсем очевидно вие още не сте мъж, макар че се стараем да ви направим — едно удивително лошо момче, като се има пред вид степента на вашето обучение. Нищо от това, което казахте, не представлява смекчаващо обстоятелство или акт на формална самозащита. Вие, изглежда, не си знаете мярката, нито дори имате някаква идея за дълга си като войник. Така че кажете ми със свои собствени думи защо се чувствате малтретиран; аз искам да ви поставя на място. Би могло да има нещо във ваша полза, макар че — признавам — не мога да си представя какво би могло да бъде то.

Незабелязано хвърлях по един-два погледа към лицето на Хендрик, докато капитанът го наставляваше. Кротките и меки слова на Френкел изглежда му действаха по-потискащо и от най-голямото овикване, с което би го удостоил Зим. Изражението на Хендрик беше преминало от негодуванието през празното удивление в някакво особено мрачно настроение.

— Говори! — нареди остро Франкел.

— Ами… беше ни заповядано да залегнем и когато се струполих долу, аз открих, че съм попаднал върху мравуняк. Изправих се на колене, за да се придвижа на няколко фута, и бях ударен отзад. Проснах се на земята, а той се разкрещя — аз скочих и му шибнах един и тогава той…

— СПРИ! — Капитан Франкел беше скочил от стола си и и сякаш беше израстнал над нас, макар че едва ли бе по-висок от мен. Той се взря в Хендрик.

— Вие… сте посегнали на… вашия… ротен командир?

— Е, да… Но той ме удари първи. Отзад, когато не го очаквах. Не приемам безнаказано това от някого. Фраснах го и тогава той отново ме удари и после…

— Тишина!

— Аз искам да напусна това въшливо поделение — измърмори под носа си Хендрик.

— Мисля, че сега вече можем да разрешим проблема — каза с леден глас Франкел. — И то бързо.

— Просто ми дайте лист хартия за заявление, аз напускам.

— Един момент. Сержант Зим?

— Да, сър.

Зим дълго време не беше произнесъл нито дума, само очите му се движеха напред и настрани. Беше неподвижен като статуя, нищо у него не потрепваше, освен обтегнатите скули на страните му. Сега аз го разгледах и се уверих, че подутината под окото му наистина беше последица от тупаник — прелестно — Хендрик трябва да го е изцентрил доста здраво. Но той не бе съобщил за това и капитан Френкел не беше го попитал — вероятно беше предположил, че Зим се е блъснал някъде поради недоглеждане и ако се наложеше щеше да обясни това по-късно.

— Запозната ли е ротата с необходимите клаузи от закона за службата, както е разпоредено?

— Да, сър. Разпространени са и са заведени в дневника.

— Зная това. Просто попитах за протокола.

Всяка неделя преди църковната служба ни строяваха и ни четяха дисциплинарните статии от Уставите и Правилниците на Въоръжените сили. Те бяха провесени и на таблото за бюлетини от външната страна на щабната палатка. Никой не се замисляше върху тях, макар че ги разясняваха след строевата подготовка, Можеше да си стоиш мирно и да проспиш обяснението. Единственото, на което обръщахме внимание, бяха така наречените „тридесет и един начина да допреш лицето си до земята“. В крайна сметка, инструкторите смятат, че чрез тях ти попиваш всички правила, които трябва да знаеш, през кожата си. „Лицевите опори“ бяха една износена шега. Други гаври бяха „иди донеси маслото за вечерната проверка“, „тичай бързо за брадатия пробой“ и тям подобни… Имаше тридесет и едно основни задължения, но от време на време някой от ефрейторите неофициално се хвалеше, че е открил тридесет и второто — винаги нещо нелепо и обикновено мръснишко.

— Да удариш по-старши офицер!

Изведнъж случилото се престана да ми изглежда забавно. Да цапардосаш Зим? Нима ще обесят човек за това? Всеки в ротата беше замахвал срещу сержант Зим поне веднъж и някой от нас дори го бяха поваляли… когато ни обучаваше в ръкопашен бой. Понякога ни вземаше, след като другите инструктори бяха свършили с нас и започвахме да се чувстваме дръзки и доста добре при това — тогава той ни шлифоваше. Нещо повече, веднъж аз видях как Шуюми го удари така, че той изгуби съзнание. Бронски хвърли вода върху него, Зим се изправи, намръщи се, потри ръце — и хвърли Шуюми право към хоризонта.

Капитан Франкел се огледа и приближи до мен.

— Вие. Свържете се с главната квартира на полка.

Затичах се към апаратурата. Отстъпих назад, когато на екрана се появи нечие лице.

— Адютант — каза лицето. Франкел веднага откликна:

— Командирът на втори батальон приветства командира на полка. Моля и изисквам офицер да поеме мястото на съдия.

— Кога имате нужда от него, Ян? — попита лицето.

— Колкото е възможно по-бързо.

— Прието. Сигурен съм, че Джейк е в Главната квартира. Статия и име?

Капитан Франкел назова идентификацията на Хендрик и посочи един номер на статия. Лицето на екрана подсвирна мрачно с уста.

— Незабавно, Ян. Ако не мога да открия Джейк, аз самият ще дойда — веднага щом съобщя на Стареца.

Капитан Франкел се обърна към Зим.

— Този ескорт — те свидетели ли са?

— Да, сър.

— Неговият отдельонен командир видя ли случилото се?

Зим малко се поколеба.

— Мисля, че да, сър.

— Намерете го. Имаше ли някой друг наоколо в енергиен костюм?

— Да, сър.

Зим използва телефона, а междувременно Франкел запита Хендрик:

— Кои свидетели желаеш да призовеш в своя защита?

— А? Нямам нужда от никакви свидетели, той знае какво направи! Просто ми дайте лист хартия — аз се махам от тук!

— Всяко нещо с времето си.

И това време ще настъпи много скоро, помислих си аз. След по-малко от пет минути пристигна сержант Джоунс, в пълна униформа, заедно с ефрейтор Махмуд. Той остави Махмуд и напусна точно когато лейтенант Спайкс влизаше вътре.

— Добър ден, капитане. Тези тук обвиняеми и свидетели ли са? — попита Спайкс.

— Пълен комплект. Можеш да се заемеш със случая, Джейк.

— Има ли протоколчик?

— Да.

— Много добре. Хендрик, крачка напред.

Хендрик пристъпи, едновременно озадачен и разстроен до крайност. Лейтенант Спайкс енергично подхвана:

— Полеви военен съд, свикан по заповед на майор Ф.Х.Малой, командващ трети тренировъчен полк, лагер „Артър Къри“, съгласно генералска заповед номер четири, издадена от Командния Съвет при Тренировъчна и дисциплинарна Команда, в съответствие със законите и правилата на Въоръжените сили на Земната федерация. Арестуващ офицер: капитан Ян Франкел, Мобилна пехота, назначен и командващ Втори батальон, Трети полк. Съдът: майор Джек Спайкс, изпълняващ длъжността командир на Първи батальон. Обвиняем: Хендрик, Тиъдър К., редови новобранец Р.П.7960924. Статия 9080. Обвинение: физическа съпротива срещу по-стариш офицер в бойни условия.

Порази ме бързината, с която се развиваха събитията. Внезапно се оказах назначен за „служител на съда“ и ми бе разпоредено да „привиквам“ свидетелите и да ги държа в готовност. Не знаех как да се отнасям сега със сержант Зим, но той се присъедини към Махмуд и двамата новобранци, които бяха присъствали на инцидента и всички те излязоха отвън, за да не могат да чуват. Самият Зим се отдели от останалите и просто изчакваше; Махмуд седна на земята и си сви цигара, но му се наложи да я изхвърли — той беше първият повикан. За по-малко от двадесет минути и тримата дадоха показания, като всички разказваха почти същата история, както и Хендрик. Зим въобще не беше призован.

Лейтенант Спайкс се обърна към Хендрик:

— Желаете ли да разпитате свидетелите? Съдът ще ви сътрудничи, ако настоявате за това.

— Не.

— Застанете мирно и казвайте „сър“, когато се обръщате към Съда.

— Не, сър — смънка Хендрик и добави — Искам адвокат.

— Законът не допуска адвокатска закрила в полевите военни съдилища. Желаете ли да дадете показания в своя защита? Не сте задължен да го правите и, предвид доказателствата до тук, Съдът няма да вземе под внимание вашия отказ. Но ви предупреждавам, че всяко показание, което дадете, може да бъде използвано срещу вас и ще бъде последвано от очна ставка.

Хендрик сви рамене.

— Нямам нищо за казване. Пък и какъв е смисълът?

— Съдът ви пита отново: ще дадете ли показания в своя защита?

— Не, сър.

— Съдът трябва да изясни един чисто технически проблем. Членът, по който сте обвинен, беше ли ви известен преди времето на въпросното престъпление, за което сте подсъдим? Можете да отговорите с „да“ или „не“ или да мълчите — но сте отговорен за своя отговор съгласно член 9167, който се отнася до лъжесвидетелството.

Обвиняемият остана безмълвен.

— Много добре, Съдът ще прочете на глас текста на обвинението срещу вас и отново ще повтори въпроса си. "Член 9080: Всяко лице във Въоръжените сили, което удари или извърши физическо насилие или се опита съзнателно да нанесе телесна повреда…

— О, да допуснем, че го знам. Четоха ни много неща, всяка неделя сутрин — един цял дълъг списък с неща, които не са позволени.

— Беше ли или не беше четен конкретно този член пред вас?

— Ами… да, сър. Беше.

— Много добре. След като не сте склонен да дадете показания, имаше ли да направите някакво изявление за смекчаване на вината или частично оправдание?

— Сър?

— Имате ли да съобщите на съда някакво обстоятелство, което е повлияло на вашето поведение? Например, че сте били болен или под влияние на лекарства, или подложен на лечение? По този пункт вие не сте под клетва; можете да кажете въобще всичко, което би ви помогнало. Това, което съдът се иска да уточни, е следното: има ли нещо, което ви кара да смятате, че повдигнатото срещу вас обвинение е несправедливо? И ако е така, какво е то?

— Моля? Разбира се, че има! Обвинението е абсолютно несправедливо! Той ме удари първи! Вие ги чухте! Той ме удари първи!

— Нещо повече?

— Моля? Не, сър. Това не е ли достатъчно?

— Съдът завърши. Редови новобранец Тиъдър К. Хендрик, станете! — Лейтенант Спайкс беше стоял мирно през цялото време; сега и капитан Франкел се изправи. Атмосферата в стаята ставаше все по-напрегната.

— Редник Хендрик, признат сте за виновен по обвинението.

Стомахът ми бълбукаше. Щяха да му направят това… щяха да направят „Дани Дийвър“ на Тед Хендрик. А аз бях закусвал заедно с него точно тази сутрин.

— Съдът ви осъжда, — продължи Спайкс, при което на мен ми призля — на десет камшика и Уволнение за лошо поведение.

— Искам да напусна! — трескаво избърбори Хендрик.

— Съдът не ви разрешава да напуснете. Съдът би искал да добави, че вашето наказание е леко, само защото този Съд не притежава юрисдикцията да налага по-голямо наказание. Упълномощеният орган, който ви арестува, пожела да се проведе полеви военен съд — защо е предпочел така, този Съд няма да разсъждава върху това. Но ако вие бяхте изправен пред генерален съд, изглежда несъмнено, че свидетелствата пред този Съд биха принудили генералния съд да ви осъди на смърт чрез обесване. Вие сте голям късметлия — и задържащият оторизиран орган беше съвсем милосърден. — Лейтенант Спайкс направи кратка пауза, после продължи:

— Присъдата ще бъде изпълнена в първия час след като свикващият оторизиран орган прегледа и потвърди протокола в този му вид. Съдът се оттегля. Задръжте осъдения под стража.

Последното беше адресирано до мен, но аз нямаше какво толкова да сторя, освен да се позвъня по телефона до караулната палатка и после да получа разписка за Хендрик, когато дойдат да го отведат.

След обяд се обадих на капитан Франкел, че съм болен. Той ме сне от дежурство и ме изпрати на лекар, който ме върна обратно на дежурство. Аз се върнах в ротата си тъкмо навреме, за да се облека и да се включа в развода — и да получа наказание от Зим за „петна по униформата“. Имаше едно още по-голямо петно под нечие око, но и аз, подобно на всички останали, се правех, че не го забелязвам. Някой беше поставил голям пост на парадния плац, точно зад мястото, където обикновено стоеше адютантът. Когато дойде време да се оповестяват нарядите, вместо „рутинния наряд за деня“ или другите тривиалности, съобщиха за полевия съд над Хендрик.

После го изкараха да премине, застанал между двама въоръжени караулни, с ръцете отпред, заключени в белезници.

Никога не съм виждал бой с камшик. Докато бях у дома, знаех, че по традиция се провеждаше публично някъде зад федералната сграда — и баща ми даваше строги нареждания да стоя далеч от там. Само един път се опитах да не се подчиня… но боят беше отложен и аз не проявих повече желание да присъствам на гражданско позорище.

Веднъж е предостатъчно.

Караулните вдигнаха ръцете на Хендрик и закачиха белезниците за една голяма халка на позорния стълб. После свалиха куртката му. Той не носеше нищо отдолу. Адютантът произнесе с метален глас:

— Изпълнеше присъдата на Съда.

Един ефрейтор-инструктор от някакъв друг батальон излезе напред с камшик. Началникът на охраната се зае с отброяването на ударите.

Броеше бавно. Минаваха пет бездейни секунди след всяко замахване, но в действителност промеждутъците изглеждаха много по-продължителни. Тед не издаде стон до третия, после зарида.

Следващото, което си спомням е, че дойдох на себе си в ръцете на ефрейтор Бронски. Той ми биеше шамари и ме гледаше съсредоточено. Когато спря, ме попита:

— Оправи ли се? Връщай се в строя. На бегом!

Ние се придвижихме обратно в района на нашата рота. Не изядох много от обяда си, а и на мнозина от другите навярно още им се повдигаше, защото побързаха да бутнат чиниите настрани. Никой не ми спомена и дума за припадъка. По-късно разбрах, че не бях единственият, който се бе изложил — няколко десетки от нас бяха изгубили съзнание.