Звездните рейнджъри

VI

В нощта след публичното наказание на Хендрик аз стигнах до най-високата точка на депресия през целия си престой в лагера „Артър Къри“. Не можех да заспя. Би трябвало да сте преминали през новобрански лагер, за да разберете до каква степен трябва да падне духом един новобранец, преди това да се случи. Но аз през деня не бях участвал в нито едно учение, така че не бях физически уморен. Рамото ми беше навехнато, макар че според дежурния лекар бях годен да давам наряд, а под възглавницата ми лежеше писмото на майка ми, с което тя ме умоляваше да се опомня и да размисля. Всеки път, когато си затварях очите, чувах онова — пляс! и виждах как Тед се срутва пред пункта за бичуване.

Не се притеснявах, че мога да загубя новобранските си нашивки. Това въобще не ме безпокоеше, защото вече бях решил да се уволня. Ако не беше полунощ и разполагах с молив и хартия под ръка, бих написал заявлението си за напускане още тогава.

Тед беше извършил една непоправима постъпка, която бе усложнила положението му във войската само за половин секунда. И това наистина беше само една грешка от негова страна, но тя бе довела до изгонването му. Тъй като мразеше поделението (кой ли го обичаше?), той се беше опитал да изконсумира службата и да си завоюва гражданските привилегии, да стане избранник на обществото; той искаше да влезе в политиката — говореше много често за своите планове.

Сега той никога вече нямаше да бъде на обществена служба; беше изпуснал нервите си за стотна от секундата и всичките му проекти за бъдещето рухнаха.

Същото, което бе сполетяло него, можеше да се случи и на мен. Да допуснем, че се изтърва? Вдруги ден или другата седмица? Няма да ми позволят дори да си отида свободно… Ще ме изхвърлят от полка с нашарен гръб.

Дойде време да призная, че бях сгрешил, а баща ми беше прав. Трябваше да се довлека до вкъщи и да кажа на баща си, че съм готов да отида в Харвард и после да се заловя с бизнес — при условие, че той все още би ми позволил. Налагаше да се срещна със сержант Зим на сутринта и да му кажа, че ми е дошло до гуша. Но не много рано, защото Зим не бива да бъде събуждан, освен за нещо, което си сигурен, че той ще класифицира като спешно — повярвайте ми, не бива! Не и сержант Зим.

Сержант Зим…

Той ме безпокоеше също толкова, колкото и случаят на Тед. След като военният съд приключи и Тед беше отведен, той застана зад мен и каза на капитан Франкел:

— Може ли да говоря с батальонния командир, сър?

— Разбира се. Имах намерение да ви помоля да останете след трибунала за малък разговор. Седнете.

Зим ме стрелна с очи, капитанът също ме погледна, така че не трябваше да ми се нарежда изрично, за да разбера, че присъствието ми е нежелателно и аз се изнесох. Нямаше никой във фоайето, само няколко цивилни волнонаемни. Не посмях да изляза навън, защото капитанът можеше да ме изиска; намерих някакъв стол и седнах зад една купчина от папки.

Можех да чуя разговора им през преградата, зад която се намирах. Главната квартира на полка беше по-скоро сграда, отколкото палатка, тъй като приютяваше стационарна свързочна апаратура и оборудване. Тя беше една „минимална полева постройка“, една барака; вътрешните прегради не бяха много. Съмнявам се, дали цивилните можеха да слушат, тъй като всеки от тях носеше транскрибиращи слушалки и вниманието им бе съсредоточено върху печатащите устройства — пък и не ги беше грижа за разговора. Е, все пак може би мен ме беше грижа. Зим каза:

— Сър, моля да бъда преместен в боен отряд.

Франкел отвърна:

— Не мога да те чуя, Чарли. Моето старческо ухо отново ме безпокои.

— Говоря съвсем сериозно, сър. Това не е задача по специалността ми.

Франкел се сопна раздразнено:

— Престани да прехвърляш неприятностите си на мен, сержант. Поне почакай, докато уредим въпроса със задълженията. Какво чак толкова е станало?

— Капитане, това момче не заслужава десет камшика — произнесе сковано Зим.

Франкел почти го прекъсна:

— Разбира се, че не заслужава. Ти знаеш кой сгафи — а също и аз.

— Да, сър. Зная.

— И какво? Ти си наясно, че тия хлапаци в първоначалния стадий са като диви зверове. Познаваш доктрината и действащите заповеди относно член девет-нула-осем-нула — не бива никога да им даваш възможност да го нарушават. Разбира се, някои от тях ще се опитат — ако не са агресивни, те не биха станали материал за военния съд. В редиците те са покорни; достатъчно безопасно е да им обърнеш гръб, когато се хранят или спят, или си седят на опашките и слушат лекции. Но щом ги изведеш на полето за бойно учение, което ги възбужда и изпълва с адреналин, те стават експлозивни като шапка, пълна с гърмящ живак. Ти си обучен да подушваш и предотвратяваш реакцията им — това е част от задълженията на инструктора. Обясни ми как един неопитен новобранец е успял да ти хвърли прах в очите, да те подлъже в преценката ти за него? Той не би трябвало никога да вдигне ръка срещу теб; трябваше да предотвратиш намеренията му, когато си видял какво се е канил да направи. И така, защо не реагира мигновено? Нима започваш вече да остаряваш?

— Не зная, — бавно отвърна Зим. — Може би си прав.

— Хмм! Ако е вярно, една бойна команда е последното място за теб. Но то не е вярно. Или поне не беше вярно последния път, когато ти и аз работехме навън заедно — преди три дни. Така че кажи ми защо това момче се изплъзна от контрола ти?

Зим се забави с отговора.

— Мисля, че го считах за един от безопасните.

— Няма такива.

— Да, сър. Но той беше така сериозен, така кучешки решен да се поизпоти, за да осъществи амбициите си… Нямаше никакви способности на военен, но продължи да опитва. Сигурно подсъзнателно ме е заблудил с поведението си. — Зим замълча за момент, после добави: — Струва ми се, това се случи, защото го харесвах.

Франкел изсумтя.

— Един инструктор не може да си позволи да харесва някого.

— Да, сър. Но се влияя от тях, за съжаление. Тези момчета са една чудесна компания. Досега сме изхвърлили всички истински подлеци. Единственото прегрешение на Хендрик, освен че беше нетактичен, е в самочувствието му, че знае всички отговори. Аз не се притеснявах от това, защото бях същият на неговата възраст. Подлеците си отидоха у дома, а тези, които останаха, са енергични, загрижени да се харесат и изпълнителни — точно като кученца коли. Много от тях ще станат войници.

— Ето къде е слабото ти място. Ти го харесваше… и не успя да му подрежеш крилата навреме. Така той завърши със съд, с камшик и резолюция за уволнение. Хубава работа.

— Бих желал… ако съществува някакъв начин, аз да поема върху себе си това бичуване, сър.

— Ти трябва да понесеш своя дял от вината. Какво мислиш, че ми се искаше през изминалия час? За какво смяташ, че се страхувах от мига, в който те видях да влизаш тук с огромна синина под окото? Опитах всичко, за да може младият глупак да се размине само с административно наказание, вместо да бъде изпъден позорно. Но не съм предполагал, че ще бъде достатъчно неразумен да се разприказва, че те е ударил. Той е тъпак; би трябвало да си го освободил от поделението още преди седмици… вместо да го къташ, докато попадне в беда. Той се раздрънка пред мен, вместо да предпочете да постъпи благоразумно, и ме принуди да изпратя официално донесение за неговия случай. Това преля чашата. Нямаше как да не го впишем в протокола, нямаше начин да се избегне съдът… наложи се да преминем през целия отегчителен хаос на военното правосъдие, да преглътнем хапа и да си разчистим сметките с още един цивилен, който ще бъде против нас до края на дните си. Защото той трябва да бъде бичуван; нито ти, нито аз можем да го отървем от това, макар че грешката беше наша. Полкът трябва да види какво става, когато девет-нула-осем-нула не се спазва. Грешката е наша… но ударите са за него.

— Грешката е моя, капитане. Ето защо искам да бъда преместен. Мисля, че така ще бъде най-добре за бойната част.

— Наистина ли? Но аз решавам кое е най-добро за моя батальон, а не ти, сержант. Нека да се върнем дванадесет години назад, Чарли. Ти беше ефрейтор, помниш ли? Къде беше тогава?

— Тук, както твърде добре знаете, капитане. Точно тук, в същата тази забравена от бога прерия. Макар че ми се иска никога да не бях идвал!

— Мигар на мен ми се ще да кисна в тая пустош? Но се оказа, че това е най-важната и най-деликатната работа в Сухопътните сили — превръщането на необузданите млади зверчета във войници. Кой беше най-лошият младок в твойто отделение?

— Ами… — бавно отвърна Зим. — Няма да отида твърде далеч, ако кажа, че ти беше най-трудният, капитане.

— Няма да отидеш, а? Трудно ще ти е да назовеш някой друг. Мразех те до мозъка на костите си, „ефрейтор“ Зим.

Зим издаде болезнен вик на изненада. Дори и зад вратата почувствах, че беше засегнат и обиден.

— Наистина ли, капитане? А аз не те мразех — по-скоро те харесвах.

— Така ли? Е добре, „мразя“ е другия лукс, който един инструктор никога не може да си позволи. Ние не трябва да ги мразим, не трябва да ги харесваме; ние трябва да ги обучаваме. Но ако ти тогава си ме харесвал, то, струва ми се, използваше твърде странни начини, за да го показваш. Харесваш ли ме още? Не ми отговаряй; все ми е едно дали ме одобряваш или не — или по-скоро не искам да зная кое от двете е вярно. Няма значение; аз те презирах тогава и често си мечтаех да ми паднеш. Но ти винаги беше бдителен и никога не ми даде възможност да се сдобия със свой собствен девет-нула-осем-нула съдебен процес. И ето ме тук, благодарение на теб. Сега да обсъдим твоята молба: ти многократно прибягваше до една заповед, докато бях новобранец. Стигна се дотам, че аз се отвращавах от нея повече от всичко друго, което ти вършеше или казваше. Спомняш ли си я? Сега аз ти я връщам: „Войнико, млъкни и бъди войник!“

— Да, сър.

— Не си отивай още. Този процес няма да отиде нахалос; всеки полк от новобранци има нужда от един строг урок в смисъла на девет-нула-осем-нула, това и двамата го знаем. Те не искат да четат устави и рядко слушат — но могат да виждат… и нещастието на младия Хендрик един ден може да предпази някой от неговите колеги от провесване на въжето. Но аз съжалявам, че нагледният урок трябваше да дойде от моя батальон и несъмнено не възнамерявам да позволя в него да се преподават още уроци като този. Събери инструкторите и ги предупреди. За около двадесет и четири часа тези хлапаци ще бъдат в шоково състояние. После ще станат мрачни и напрежението ще нарастне. Навярно около четвъртък или петък едно от момчетата, на което по някакъв начин му предстои да се провали в армията, ще вземе да разсъждава върху факта, че Хендрик всъщност не получи твърде голямо наказание… и ще започне да се размисля, че може би си струва да предприеме едно нападение отзад върху инструктора, когото най-много мрази. Сержанте, този вятър никога не трябва да задуха отново! Разбра ли ме?

— Да, сър.

— Искам от инструкторите да бъдат осем пъти по-предпазливи, отколкото досега. Искам от тях да стоят на разстояние, искам от тях да имат очи и на гърба си. Искам от тях да бъдат бдителни като мишки на котешко представление. Бронски — имаш един специален разговор с Бронски; у него има наклонност да се сприятелява.

— Ще се оправя с Бронски, сър.

— Гледай да се справиш. Защото когато следващият хлапак се нахвърли, той трябва да бъде спрян ефектно — а не така непохватно, както стана днес. Момчето трябва да бъде повалено напълно неподвижно и инструкторът трябва да стори това, без дори самият той да бъде докоснат — или аз лично ще му видя сметката заради проявена некомпетентност. Нека иструкторите да са нащрек. Те трябва да научат онези хлапаци, че не просто провинението ще им струва скъпо, но и че изобщо не е възможно да се нарушава девет-нула-осем-нула… че дори и опитът за това ще им навлече по един бърз тупаник, кофа с вода върху лицето и пострадала челюст.

— Да, сър. Ще бъде изпълнено.

— Постарай се. Аз не само ще уволня този инструктор, който дреме, но и лично ще му дам зелена улица в прерията и ще го изпратя с подутина под окото… Няма да позволя още някое от моите момчета да бъде прикачено към позорния стълб заради некадърността на своите наставници. Свободен си.

— Да, сър. Приятен ден, капитане.

— Какво му е приятното? Чарли…

— Да, сър.

— Ако не си твърде зает довечера, защо не си вземеш наколенките и не дойдеш да изкараме един „валс Матилда“? Да кажем към осем часа?

— Да, сър.

— Това не е заповед, това е покана. Ако действително си се поотпуснал, може би ще мога да те просна на земята.

— Ами! Капитанът ще се реши ли на един малък облог?

— А? Така както си седя зад бюрото и се разплувам все повече на въртящия се стол? Дали имам шанс? Едва ли, докато ти не се съгласиш да се биеш с единия крак, потопен в кофа с цимент. Ако се поизпотим здраво, ако си наместим взаимно кокалите и си разменим по няколко цицини, докато трае спарингът, вероятно ще бъдем в състояние да спим добре тази нощ, необезпокоявани от мисълта за всички мамини синчета, които се намират под наше попечителство.

— Ще бъда там, капитане. Не яж твърде много на вечеря — самият аз имам нужда да отработя няколко упражнения.

— Аз няма да вечерям; ще си седя тук и ще се трудя над този доклад… в който полковият командир любезно ще благоволи да надникне веднага след своята собствена вечеря… и за което някой, чието име няма да споменавам, ме подреди преди два часа. Така че аз може да закъснея малко за нашия „валс“. Върви си сега, Чарли, и не ме безпокой повече. Ще се видим в осем часа.

Сержант Зим излезе така стремително, че аз едва успях да се наведа и да се престоря, че завързвам ботите си, така че да остана извън полезрението му зад шкафа с документите. Капитан Франкел вече се провикваше:

— Дежурният! Дежурният! Дежурният! — три пъти ли трябва да те викам? Как се казваш? Запиши се за един час извънреден наряд с пълно бойно снаряжение. Намери командирите на роти Е, F и G, поздрави ги от мен и им кажи, че ще ги приема преди развода. Отскочи да моята палатка и ми приготви чиста униформа, фуражка, оръжието с кобура, обувки, ленти — никакви медали. Донеси всичко тук. После изтичай до лекаря преди следобедното записване на болните — щом можеш да се почесваш с тази ръка, както съм те виждал да правиш, рамото ти не може да е чак толкова скапано. Разполагаш с тринадесет минути — на бегом, войнико!

Изпълних нарежданията, като успях да хвана двама от ротните при душовете на старшите инструктори (ординарецът има право да ходи навсякъде), а третият зад бюрото му; заповедите, които получаваш, не са невъзможни за изпълнение, те просто изглеждат такива, защото са почти невъзможни. Тъкмо занесох формата на капитан Франкел, когато прозвуча сигналът за записването на болните. Без да вдига очи от бумагите си, той изръмжа:

— Отменям онзи извънреден наряд. Свободен си.

Върнах се в ротата точно навреме, за да си навлека друго извънредно дежурство заради униформата: „Неопрятен, два непоряда“ и за да видя печалния край на престоя на Тед Хендрик в Мобилната пехота.

Ето защо имах толкова много за обмисляне, докато лежах буден тази нощ в палатката. Знаех, че сержант Зим работеше за десетима, но никога не бях забелязвал, че той не е напълно безкритичен към себе си и към това, което вършеше. Изглеждаше толкова самодоволен, толкова самоуверен и същевременно примирен със света и със себе си.

Идеята, че този непобедим робот може да чувства, че се е провалил в нещо, че може да бъде засегнат така дълбоко и персонално унизен, та искаше да избяга и да се скрие зад извинението, че неговото напускане ще бъде „най-доброто за бойната част“ направо ме порази — в известно отношение дори повече, отколкото наказанието на Тед.

Щом като и капитан Франкел бе съгласен с него — по отношение сериозността на провала — че чак му натри носа! Сержантите не ги сдъвкват и изплюват; напротив, сержантите вършат това с подчинените си. Закон на природата. Но трябва да се признае, че обвинението, което Зим беше получил и преглътнал, беше така потискащо и смразяващо, че предизвика най-впечатляващото откровение, което някога бях чувал от сержант, а капитанът дори не беше повишил тон.

Цялото произшествие беше така абсурдно и непривично, че аз никога не се изкуших дори да го спомена пред някой друг.

А самият капитан Франкел… Ние не се виждахме често с офицерите. Те се показваха на разводите, появявайки се в последния момент и не правеха нищо, което поне малко да ги озори; те ни проверяваха веднъж седмично, като правеха забележки на сержантите и даваха наставления, които неизменно означаваха неприятност за някой друг, но не и за тях. Те решаваха всяка седмица коя рота е завоювала честта да охранява полковото знаме. Освен това, понякога те неочаквано се пръкваха на изненадващи проверки, изрядни, невинни, далечни и леко ухаещи на одеколон — и отново си отиваха.

Е, един или неколцина от тях винаги ни съпровождаха на традиционните маршове и походи, а капитан Франкел два пъти беше демонстрирал своята виртуозност на la savate. Но офицерите, реално погледнато, не полагаха действителен труд и не изпитваха никакви притеснения, защото сержантите стояха под тях, а не над тях.

Сега излизаше, че капитан Франкел работеше толкова усърдно, че пропускаше храненето; че въпреки заетостта си се оплакваше от собствената си недообученост и би използвал свободното си време, за да се ошлайфа в спортно-техническо отношение.

Колкото до притесненията, честно казано, той изглеждаше дори по-разтревожен и от Зим заради това, което се беше случило на Хендрик. И все пак той нямаше дори зрителна представа за Хендрик и в началото беше принуден да попита за името му.

Имах чувството, че съм бил на напълно погрешно мнение относно самата природа на света, които обитавах, сякаш всяка част от него беше напълно различна от своята видимост — подобно на откритието, че собствената ти майка не е някой, когото си виждал преди, а някаква непозната с маска. Губех увереността в себе си — оказваше се, че не знаех как е устроена действителността, в която живеех. Светът се разпадаше на съставките си и всяка от тях се превръщаше в нещо непознато и плашещо.

Но бях сигурен в едно: аз дори не исках да разбера какво точно представляваше МП. Ако тя беше толкова жестока спрямо местните богове — сержантите и офицерите, то несъмнено истината за нея беше още по-мъчителна за всеки редови! Как би могъл да се опазиш от грешки в една организация, същността на която не разбираш? Не исках да увисна с въже на шията! Не исках и да бъда бит с камшик… независимо, че докторът уверено застъпваше мнението, че това наказание не е съпроводено с постоянни увреждания. Никой от моето семейство не е бил линчуван някога (освен боя с пръчки в училище, разбира се, но това въобще не е същото). В нашето семейство нямаше престъпници, нямаше нито един, които да е бил обвиняван в престъпление. Ние бяхме една почтена фамилия; единственото, което ни липсваше, беше привилегията на гражданското право, но баща ми не я ценеше високо, напротив, смяташе я за безполезна… Но ако тук ме напердашат публично, вероятно би получил сърдечен удар.

И все пак Хендрик беше извършил нещо, което аз самият бях допускал в съзнанието си и за което бях мислил хиляди пъти. Защо не го сторих? От боязън, предполагам. Знаех, че всеки от тези инструктори би могъл да ме направи на пържола, стига да поиска, така че стисках зъби и не опитах. Нямаш кураж, момче. Тед Хендрик поне имаше кураж. Но мене не ме биваше… а един човек, на който не му достига смелост за това, няма работа в армията.

Капитан Франкел дори не беше сметнал, че Тед се бе провалил. Да предположим, че не си докарам на главата такъв случай като този, който да е сбързан с 9080. Дали щеше да дойде ден, в който поради нечий чужд провал по отношение на мене щях да се окажа завързан на стълба за бичуване?

Време е да се пръждосваш оттук, момче, докато все още си цял. Писмото от майка ми само затвърди решението ми. Бях в състояние да ожесточавам сърцето си срещу моите родители, докато те ме отблъскваха — но когато омекнаха, аз не можех повече да отлагам и протакам напускането си. Или поне след като майка ми омекна. Тя ми беше написала:

Ако баща ми не може да плаче, аз мога. И си признавам, че се просълзих.

Най-сетне заспах. И, както ми се стори, почти веднага бях разбуден от сигнал за тревога. Целият полк се втурна без муниции към полигона, където разиграхме участие в мнима бомбардировка. Към края на занятието прозвуча командата „Замри!“

Лежахме съвестно и едва дишахме. Понасяхме тази неподвижност поне един час. Цареше абсолютна тишина. Едно преминаване на мишка би изтрополило като барабанна палка. Нещо дойде изотзад и пробяга точно над мен, мисля, че беше койот. Въобще не трепнах. Ние ужасно се простудихме, докато лежахме като талпи, но не ме беше грижа за нищо; знаех, че изпълнявам тази команда за последен път.

Дори не чух сигнала за сбор на следващата заран; за първи път от седмици насам бях изтърсен от спалния чувал и с унила физиономия застанах в строя за сутрешната физзарядка. Нямаше смисъл да се опитвам по някакъв начин да напусна преди закуска, тъй като трябваше като първа стъпка към уволнението да се срещна със Зим. Но той не беше на закуска. Поисках от Бронски разрешение да се видя със сержанта. Той каза:

— Разбира се. Оправяй се сам — и не ме попита защо.

След закуска ни изведоха на походен марш, а Зим все още не беше попаднал пред погледа ми. Това беше марш с „излизане и връщане“ и с обед, който ни беше доставен с хеликоптер — един неочакван лукс, тъй като проваленият в бързината опит да се приготвят полеви порциони преди поход обикновено означаваше гладуване, освен ако не си успял тихомълком да отмъкнеш нещичко за себе си… а аз не бях; съзнанието ми беше твърде обременено от взетото решение.

Сержант Зим пристигна заедно с порционите и се зае собственоръчно с раздаването на пощата насред полето — което вече не беше неочакван лукс. За МП ще кажа следното: тук могат да ти намалят дажбата, водата, съня или каквото и да било друго без предупреждение, но никога не задържат личната кореспонденция дори минута повече, отколкото налагат обстоятелствата. Писмото си е твое, само твое и те ти го изпращат с първото превозно средство, което имат под ръка. Ти можеш да го прочетеш още през първата почивка, дори по време на маневри. Наистина, за мен тази привилегия не означаваше много, тъй като (освен няколкото писма от Карл) аз не бях получавал нищо по пощата, докато майка ми не ми писа.

Аз дори не се присъединих към останалите, които обкръжиха Зим; наложих си да не разговарям с него засега — нямаше смисъл да му давам основание да ме забележи, докато не настъпи моментът да влезем в досег с щаба. Така че се озадачих, когато той извика името ми и размаха едно писмо. Втурнах се напред и го взех.

И отново бях изненадан — то беше от мистър Дюбоа, моят преподавател по история и морална философия. По-скоро бих очаквал писмо от Дядо Коледа.

После, когато го прочетох, то все още ми изглеждаше като някакво недоразумение. Трябваше да се уверя в моя и в обратния адрес, за да се убедя, че именно той го бе изпратил и предназначил за мен.

Подписът беше също толкова учудващ, колкото и самото писмо. Старият кисел мърморко е бил полковник? Нашият тукашен командир беше само майор. Мистър Дюбоа никога не намесваше званието си в училищните дела. Предполагахме (ако въобще сме се замисляли върху това), че е бил обикновен ефрейтор, на който му се е наложило да напусне, когато е загубил ръката си и е бил пренасочен на по-лека работа — да преподава курс, при който не трябваше да се провеждат изпити, а само да се проверява присъствието. Разбира се, ние знаехме, че той беше ветеран, тъй като преподавателят по история и морална философия трябва да има статут на гражданин. Но чак пък МП? Сега погледнах на него по новому. Беше предвзет, малко надменен, но жилав и стегнат, от типа на учителите по танци — в сравнение с него ние наистина приличахме на маймуни.

Докато марширувах назад към лагера, размишлявах за това впечатляващо писмо. Най-малкото то не звучеше като нещата, които някога Дюбоа казваше в училище. Е, нямам предвид, че съдържанието противоречеше на класните му проповеди; просто беше издържано в по-друг стил. От кога един полковник нарича насаме новобранеца „другар“?

Когато той беше само „мистър Дюбоа“ и аз бях един от неговите хлапаци, който трябваше да си изкара курса, той сякаш изобщо не ме забелязваше — освен веднъж, когато ме оскърби, като вметна, че имам твърде много пари, но нямам достатъчно разум. (Моят старец можеше да ми купи училището и да ми го подари за Коледа — нима това е престъпление? То е въпрос на бизнес.)

Дюбоа с монотонен глас ни обясняваше понятието „стойност“, сравнявайки теорията на Маркс с ортодоксалната теория за „ползата“.

— Разбира се, — говореше мистър Дюбоа, — марксисткото определение за стойност е смехотворно. Колкото и труд да хвърлите, вие не бихте могли да превърнете купчина боклуци в ябълкова торта; стойността на боклуците при всички случаи си остава нулева. Известно е, че нескопосаната работа лесно може да намали стойността; един готвач без талант може да превърне тестото и ябълките — вече носещи стойност — в една негодна пихтия. И обратното, един голям готвач може да приготви от същите тези материали сладкиш с по-голяма стойност, отколкото обикновената торта, без да полага повече усилия, отколкото един посредствен готвач използва при направата на посредствения сладкиш.

Тази кухненска илюстрация събаря всички доводи на максистката теория — лъжливите постановки, от които изхожда целият комунизъм. От друга страна, тя потвърждава правилността на общоприетото, основано на здравия смисъл определение от позициите на теорията за „ползата“.

Тук Дюбоа беше размахал пръста си към нас.

— Въпреки че — събудете се, върнете се в час! — Въпреки че раздърпаната стара мистика на „Капиталът“ е надута, измъчена, объркана и невротична, ненаучна и нелогична, този помпозен измамник Карл Маркс е имал просветление за една много важна истина. Ако притежаваше аналитичен ум, той можеше да формулира първата адекватна дефиниция за стойността… и тогава тази планета можеше да бъде спасена от много беди и нещастия.

— Или пък можеше и да не бъде, — добави той. — Ти!

Станах като изстрелян.

— Ако не си в състояние да слушаш, вероятно можеш поне да кажеш на класа дали стойността е относителна или абсолютна величина?

Понякога просто не виждах причина защо да не слушам със затворени очи и отпуснато тяло. Но неговият въпрос ме хвана натясно; не бях чел по този предмет у дома.

— Абсолютна — опитах се да налучкам отговора.

— Неправилно — хладно констатира той. — Стойността има смисъл само в човешкото общество. Стойността на един предмет винаги е относителна спрямо отделния индивид. Нейната величина ще се различава в зависимост от личностната преценка на всяко човешко същество. „Пазарната стойност“ е една фикция, просто едно груба приблизителна сметка за средното ниво на личните ценности, но всички те на практика се различават, иначе търговията би била невъзможна.

Чудех се какво би казал баща ми, ако беше чул „пазарната стойност“ да се нарича „фикция“ — би изръмжал неодобрително, вероятно.

— Това индивидуално отношение към стойността за всеки от нас се проявява в два основни момента: първо, как можем да постъпим с един предмет, т.е. с неговата полезност… и второ, какво трябва да направим, за да придобие този предмет стойност за нас? Има една стара песен, която твърди, че „най-скъпото в живота е свободата“. Това не е вярно! Абсолютна измислица!

Трагично заблуждение, което доведе до упадъка и гибелта на демокрациите от двадесетия век; тези благородни експерименти пропаднаха, защото хората бяха подведени да повярват, че биха могли просто да гласуват за каквото си искат… и да го получат без неистов труд, без пот и без сълзи.

Свободата сама по себе си няма стойност, преди за нея да бъде заплатена някаква цена. Дори диханието на живота се купува от рождение само благодарение на задъханото усилие и болката. — Той все още гледаше към мен и добави: — Ако вие, момчета и момичета, трябваше да заработите своите играчки по начина, по който едно новородено бебе трябва да се бори, за да оживее, бихте били по-щастливи… и много по-богати. Но така, както това става с някои от вас, аз съжалявам бедността на вашето богатство. Ти! Току-що ти връчих медала за спринта на сто метра. Това прави ли те щастлив?

— Предполагам, че би ме направило.

— Без номера, моля. Ето твоята награда — аз дори съм я надписал: „Голямата награда за шампиона на сто метра спринт“. — Той действително се приближи към мен и закачи почетния знак на гърдите ми. — Заповядай! Щастлив ли си? Заслужаваш ли го или не?

Бях оскърбен. Първо това мръсно подмятане за богатските деца — типична подигравка от страна на неимеещите — и сега този фарс. Аз откачих знака и го запратих към него.

Мистър Дюбоа изглеждаше изненадан.

— Нима наградата не ти достави удоволствие?

— Вие прекрасно знаете, че се класирах четвърти!

— Точно така! Призът за първото място няма стойност за теб… защото не си го спечелил. Но ти се радваш на скромното удовлетворение от завоюваното четвърто място; него си заслужил. Надявам се, че тези от вас, които не дремят, разбраха поуката от малката сценка, която се разигра тук. Предполагам, че поетът, който е написал онзи стих, е искал да ни внуши, че най-скъпите неща в живота трябва да бъдат купени с друго, а не с пари — което е вярно — точно както буквалният смисъл на думите му е лъжлив. Най-скъпите неща в живота въобще нямаш отношение към парите, те са отвъд тях, цената им е една агония, пот на челото и самоотдаване… Цената, която обезпечава най-скъпото в живота, е самият живот — точна мяра на абсолютната стойност.

Бях потънал в спомена за мистър Дюбоа — полковник Дюбоа — докато марширувахме назад към лагера. После мислите ми се прекъснаха, защото оркестърът се изтърси наблизо зад нашия строй и ние трябваше да дерем гърло с бойки френски песни като „Синовете на труда и опасността“, „Чуждестранният легион“, после и „Марсилезата“, разбира се.

Хубаво е да си имаш оркестър все пак, той повдига духа ти, когато се влачиш из прерията. Отначало не разполагахме с нищо друго, освен с музика от грамофон и то само при повикване на развод. Но началството навреме откри кой може да свири; доставиха се инструменти и полковият оркестър беше организиран, изцяло от самите нас — дори диригентът и барабанистът бяха новобранци.

Това не означаваше, че те се отърваха от служебните мероприятия. Искам да кажа, че им се позволяваше и бяха насърчавани да разучават мелодии през тяхното свободно време, като се упражняват всяка вечер и в неделите и стана така, че трябваше да поддържат и отмерват маршовия ритъм и да свирят на разводите, вместо да бъдат в редиците със своите взводове. Нашият полкови свещеник, например, беше новобранец. Той беше по-възрастен от повечето от нас и беше ръкоположен в някаква тъмна секта, за която не бях чувал, но влагаше много страст в своята проповед, независимо от това дали неговата теология беше ортодоксална или не (не ме питайте) и несъмнено беше в състояние да разбира проблемите на новобранеца. Освен това, в неделя сутрин нямаше къде другаде да се отиде между сутрешното почистване и обяда.

Оркестърът понесе загуби, но въпреки това съумяваше да поддържа числения си състав. Лагерът притежаваше четири комплекта гайди и няколко шотландски униформи, които бяха дарение от Локиел от Ка, чийто син беше убит по време на учение — и се оказа, че един от новобранците беше гайдар; беше се научил да свири на гайда в Младежката организация на шотландците. Много скоро разполагахме с четирима гайдари, които не бяха кой знае колко добри, но за сметка на това свиреха достатъчно шумно. Гайдите са твърде чудновати инструменти. Надуеш ли ги здраво, врещят като влюбени котараци.

Не бихме могли да вземем парадния оркестър на походните маршове, разбира се, тъй като за оркестъра нямаше никакви специални облекчения. Тубите и барабаните трябваше да останат в лагера, защото всяко момче от оркестъра носеше пълното си снаряжение и можеше да вземе със себе си само инструмент, който е толкова малък и лек, че да не увеличава товара му. Но МП разполагаше с такива оркестрови инструменти, каквито не вярвам да има някъде другаде, например една малка кутийка, която едва ли беше по-голяма от хармоника и едно електрическо приспособление, което впечатляващо имитираше голяма хорна и на което се свири по същия начин. При команда „Запей“ се дава сигнал за сбор на оркестъра и всеки оркестрант стъкмява инструмента си в движение, колегите му по взвод му дават път, той прибягва до мястото си в колоната на многоцветната рота и започва да свири.

Музиката много ни помагаше.

Оркестърът сега се влачеше подире ни, бе изостанал и едва се чуваше, при което ние спряхме да пеем, защото собственото ни пеене заглушаваше ритъма.

Внезапно осъзнах, че настроението ми беше приповдигнато. Опитах се да отгатна защо. Дали затова, че след няколко часа щяхме да се върнем в лагера и аз щях да подам молба за напускане?

Не. Решението да се уволня внасяше покой в душата ми, укротяваше страховете ми и ми помагаше да заспя. Но в момента изпитвах нещо, за което нямах никакво обяснение.

Тогава разбрах. Бях преодолял депресията си! Бях изкачил височината, за която полковник Дюбоа ми беше писал и сега слизах по надолнището с лека стъпка. Прерията беше плоска като питка, съвсем същата, по която неохотно се влачех, сякаш вървях нагоре по хълм през цялото време на отиване и после почти бях изминал половината път на връщане. На една определена точка от нашия маршрут — мисля, че това беше докато пеехме — аз бях излязъл от депресията и вече се спусках надолу. Дори екипировката ми олекна и повече не се безпокоях за нищо.

Когато се върнахме в лагера, аз не отидох на разговор със сержант Зим. Вместо това той ме заговори. Повика ме и ние се отделихме от останалите.

— Да, сър?

— Имам към теб един личен въпрос… така че можеш да не ми отговориш, ако искаш. — Той замълча, а аз се зачудих дали не подозираше, че бях подслушал неговото признание пред Франкел и изтръпнах.

— При раздаването на пощата днес — каза той, — ти получи писмо. Забелязах — по чиста случайност, съвсем не е моя работа — името на подателя. Това е едно често срещано име, но — ето личния въпрос, на който не си задължен да отговаряш — да не би случайно на автора на това писмо да му липсва лявата ръка до китката?

Стори ми се, че долната ми челюст увисна.

— Откъде знаете, сър?

— Бях съвсем наблизо, когато нещастието го сполетя. Полковник Дюбоа? Прав ли съм?

— Да, сър. — И добавих: — Той ми преподаваше в училище история и морална философия.

Мисля, че това беше единственият случай, когато впечатлих сержант Зим, макар и слабо. Веждите му се повдигнаха във формата на половин осмица и очите му леко се разшириха.

— Така ли? Ти си бил изключителен късметлия. — Той помълча. — Когато отговориш на писмото му — ако нямаш нищо против — можеш да го известиш, че корабният сержант Зим му изпраща почитанията си.

— Да, сър. Той също ви праща поздрави.

— Какво?

— Е, не съм съвсем сигурен. — Извадих писмото и прочетох: „…ако случайно попаднеш на някой от бившите ми колеги, предай им моя най-горещ привет“. Това и за вас ли се отнася, сър?

Зим се замисли, очите му гледаха през мен, някъде надалече.

— Е, да, така е. За мен между всички останали. Много благодаря.

Сетне внезапно всичко приключи и той се оживи:

— Девет минути до развода. А ти все още трябва да се изкъпеш и да се преоблечеш. На бегом, войнико!