Звездна вълна се надига

35. ДЖИЛИЪН

Мили същества са тези тандуанци, помисли си Джилиън.

Тя остави плоската плака, от която четеше, до дървото, под което бе седнала. Беше си отделила един час за четене тази сутрин. Той беше вече на свършване. Беше прегледала около двеста хиляди думи.

Тази справка за Танду беше изпратена снощи по връзката със „Стрийкър“. Очевидно Нис вече извличаше сведения от минибиблиотеката, която Том бе измъкнал от тенанинския кораб. Този доклад се четеше твърде ясно и прекалено точно предаваше същността на информацията, за да идва направо от софтуерния английски превод на жалкия дребен микроклон на „Стрийкър“.

Разбира се, Джилиън вече знаеше някои неща за тандуанците. Всички служители на Съвета на Земните видове знаеха за тези потайни, брутални врагове на човечеството.

Справката само засили усещането й, че има нещо ужасно неправилно в една вселена, в която живеят подобни чудовища. Джилиън веднъж бе прекарала едно лято в четене на древна научна фантастика от времето преди Контакта. Колко открити и приятелски изглеждаха онези измислени вселени! Дори и най-песимистичните не приличаха много на затворената, ограничена и опасна реалност.

Размислите за тандуанците я наведоха на мелодраматичната мисъл да носи със себе си кама и да я използва като жените в древността, ако някога попадне в ръцете на тези смъртоносни същества.

Плътната органична миризма на хумус надделяваше над металния привкус, просмукващ се от водата. Въздухът беше свеж след снощната буря. Леко се поклащаха покрити със зеленина клони, люляни от непрестанните китрупски ветрове.

Досега Том трябва вече да е намерил своя остров, мислеше си тя, и да е започнал подготовката за своя експеримент.

Ако все още е между живите.

За първи път тази сутрин тя изпита безпокойство. Беше толкова сигурна, че ще разбере, ако той загине, независимо къде и кога се случеше това. А сега се чувстваше объркана. Съзнанието й беше замъглено и единственото, за което бе сигурна, беше, че през нощта са се случили ужасни неща.

Първо, по залез в разума й бе пропълзяло предчувствието, че нещо се е случило с Том. Тя не можа да осъзнае това усещане, но то я обърка.

После, късно през нощта, тя бе сънувала поредица странни неща.

В съня й имаше лица. Лица на галактяни, космати и пернати и люспести, озъбени и със зинали човки. Те ръмжаха и виеха, но тя, въпреки значителната си подготовка, не можа да разбере нито една дума или знак. Бе разпознала някои от лицата — двама ксапиански астронавти, които умираха, докато корабът им се пръскаше на парчета, един джофурианец, който скимтеше от болка при вида на кръвта, изтичаща от отрязаната му ръка, една синтианка, заслушана в песни на китове, докато нетърпеливо чакаше зад някакъв метеоритен поток в студен вакуум.

Джилиън не можа да ги пропъди от съня си.

Беше се събудила внезапно, посред нощ от тръпки, докоснали гърба й като опъната тетива. Дишаща тежко в мрака, тя долови с предела на възможностите си една средно съзнание, гърчещо се в агония. Въпреки разстоянието Джилиън почувства нещо смесено в убягващия телепатичен сигнал. Той беше твърде човешки, за да е само от делфин и твърде делфински, за да е просто от човек.

После усещането изчезна. Телепатичният пристъп бе свършил.

Тя не знаеше какво да мисли за всичко това. Каква беше ползата от пси-способностите, след като нейните съобщения бяха смътни, за да бъдат разбрани? Генетично засилената й интуиция сега приличаше на жестока заблуда. Беше по-лошо, отколкото ако изобщо не я притежаваше.

От часа, отделен за четене, й оставаха още няколко минути. Тя ги прекара със затворени очи, заслушана в усилващите се и отслабващи звуци, които идваха от безспирната борба на вълните с брега. Вятърът поклащаше клоните на дърветата и шумолеше в тях.

Заедно с шумовете на дънери и клони Джилиън можеше да чуе и високите цвърчащи звуци на пресапиентните аборигени — кикуите. От време на време долавяше гласа на Дени Зудман, която говореше посредством един апарат, превеждащ думите й на високочестотния диалект на кикуите.

Въпреки че иначе работеше по дванадесет часа на ден, помагайки на Дени с кикуите, Джилиън се почувства виновна, че си почива. Припомни си, че малките туземци са особено важни, а тя току-що се бе замислила за кораба.

Но през цялата сутрин Джилиън непрекъснато виждаше едно от лицата в съня си. Само преди половин час бе осъзнала, че това е собствената й подсъзнателна представа за това как Хърби, древният труп, причинил всички тези неприятности, вероятно бе изглеждал, когато бе бил жив.

В съня й, малко преди да долови предчувствията за нещастие, удълженото хуманоидно лице на мумията й се бе усмихнало и бавно й бе намигнало.

— Джилиън! Доктор Баскин! Време е!

Тя отвори очи. Вдигна ръка и погледна часовника си. Все едно, че бе задействан от гласа на Тошио. „Имай доверие на юнгата“, припомни си тя. „Кажи му да те извести след един час и той ще го направи с точност до секундата“. По-рано по време на пътуването им й се беше наложило да вземе строги мерки, за да го накара да я нарича „сър“ или с анахроничното „госпожо“ само веднъж на три думи, а не след всяка дума.

— Идвам, Тошио! Само минутка! — Тя се изправи на крака и се протегна. Почивката й беше от полза. Умът й бе толкова объркан, че само спокойствието бе успяло да го успокои.

Надяваше се да свърши тук и да се върне на „Стрийкър“ след три дни, по времето, когато Крейдейки планираше да премести кораба. Дотогава тя и Дени доста трябваше да се потрудят и да изучат нуждите на кикуите, за да могат да отведат малка група от тях в Центъра по Ъплифт на Земята. Ако „Стрийкър“ се измъкнеше, разбира се, и ако човечеството първо ги поискаше за подчинена раса, кикуите можеха да избегнат една доста по-лоша съдба.

По пътя си между дърветата Джилиън успя да зърне океана през пролука в растителността на североизток.

Ще мога ли да почувствам тук, когато Том се обади? Нис каза, че сигналът му ще бъде доловим по цялата планета.

Със сигурност всички извънземни ще го чуят.

Тя внимателно сдържаше цялата си психична енергия, както Том бе настоял. Но оформи с уста една старомодна молитва и я изпрати на север, над вълните.

— Обзалагам се, че това ще достави удоволствие на доктор Дарт — каза Тошио. — Разбира се, сензорите може да не са точно от искания от него тип. Но все пак роботът-сонда действа.

Джилиън провери малкия, свързан с робота екран. Тя не беше специалист по роботика или планетология, но знаеше основните принципи.

— Мисля, че си прав, Тошио. Рентгеновият спектрометър работи. А също и лазерният сензор, и магнетометърът. Роботът може ли да се движи?

— Като малък скален рак! Единственото, което не може, е да доплува обратно. Плавателните му двигатели бяха повредени, когато парчето корали рухна върху него.

— Къде се намира сега?

— На един скален ръб, около деветдесет метра под нас. — Тошио натисна клавиша и пред екрана се появи холосхема. — Показва ми сонарна карта на тази дълбочина. Няма да го спускам по-надолу, преди да говоря с доктор Дарт. Можем само да го спускаме надолу. Когато роботът напусне дадено място, вече не може да се върне назад.

Схемата показваше една леко наклонена цилиндрична пукнатина, стигаща до богатата на метали силикатна скала, каквато представляваше тънкият повърхностен слой на Китруп. Стените бяха насечени от издатини и ръбове, подобни на този, на който сега стоеше повредената сонда.

Солидна колона се издигаше в голямата пукнатина, леко наклонена под ъгъл. Това беше коренът на дървото-сонда, който Тошио и Дени бяха взривили преди няколко дни. Горният му край бе подпрян в стената на издълбаната от самия него подводна пещера. Долният му край се губеше в непозната територия под очертаната от схемата област.

— Мисля, че си прав, Тошио. — Джилиън се усмихна и го потупа по рамото. — Чарли ще е доволен. Може би това ще отърве Крейдейки от него. Искаш ли да му съобщиш новините?

Тошио очевидно бе поласкан от комплимента, но и смутен от предложението на Джилиън.

— Ъ-ъ-ъ, не, благодаря, сър. Искам да кажа, не можете ли просто да вмъкнете това във вашия доклад до кораба днес? Убеден съм, че доктор Дарт ще има въпроси, за които нямам необходимата квалификация…

Джилиън не можеше да вини Тошио. Да съобщиш добри новини на Чарлз Дарт едва ли беше по-приятно, отколкото да съобщиш лоши на някого другиго. Но рано или късно Тошио трябваше да се срещне с шимпанзето-планетолог. Най-добре щеше да е ако свикнеше с този проблем още в началото.

— Съжалявам, Тошио. Доктор Дарт е изцяло твоя грижа. Не забравяй, че аз ще си тръгна оттук след няколко дни. Ти ще си този, който ще трябва да… удовлетвори Чарли, когато той помоли да превключваш робота-сонда на всеки тридесет часа.

Тошио кимна сериозно, приемайки сдържано съвета. Джилиън се усмихна и той не можа да не се изчерви и да не се засмее.

36. АКИ

Бързайки да стигне до мостика преди смяната на вахтата, Аки мина за по-пряко през изходния отсек на кораба. В бързината той прекоси половината от широкото помещение, преди да забележи, че тук става нещо особено.

Направи салто през глава, за да спре. Дробовете му се издуха и той се изруга, че е такъв идиот — да бърза и да прави сложни маневри, когато няма достатъчно кислород!

Аки се огледа. Никога не беше виждал изходния отсек по-празен.

Гигът на капитана беше изчезнал при Шалоу Клъстър. Товарните уотърскутери и много екипировка бяха преместени при останките от тенанианския кораб, а предишния ден лейтенант Хикахи бе взела и скифа.

Около последния и най-големия от спомагателните кораби на „Стрийкър“ кипеше оживена дейност. Няколко делфина използваха механическите паяци, за да натоварят някакви касети в малкия космически кораб. Аки забрави, че бързаше за дежурство и се понесе в мързелива спирала към тях.

Той доплува до един от делфините, яздещи паяци. Тази машина пренасяше голяма кутия в своите „ръце“.

— Хей, Сап-пех, какво става тук? — Аки внимаваше изреченията му да са кратки и прости. Вече говореше по-добре английски в оксивода, но ако един калафианец не можеше да говори правилно, какво щяха да си помислят останалите?

Другият делфин погледна нагоре.

— О, здравейте, мистър Аки. Имаме нови заповеди. П-проверяваме летателното състояние на спомагателния кораб. Беше ни наредено също и да натоварим тези касети.

— Какккво… ъ-ъ, какво има в кутиите?

— Струва ми сссе, бележките на доктор Метц. — Третото механично пипало на паяка се изви към купчината непроницаеми картони. — Представете си само, всичките ни предци и внуци са тук, върху микрочипове. Създава усещане за континуитет и приемственост, нали?

Суи-нех беше от южноатлантическата общност, един клан, който се гордееше със старинната си реч. Аки се запита дали това наистина е ексцентричност или по-скоро е обикновена неграмотност. Той каза:

— Мислех, че си в снабдителните екипи, пренасящи провизии на тенанианския кораб. — На Суи-пех обикновено се възлагаха задачи, изискващи минимални финес и схватливост.

— Така си беше, мистър Аки. Но т-т-тези пътувания са прекратени. Корабът е затворен, не сте ли чули? Всички се мотаем т-тук, докато съзнанието на капитана не ссстане по-ясно.

— Кккакво?! — Аки се задави. — … Капитанът?!…

— Пострадал е при проверка извън кораба. Ударил го е ток, доколкото разбрах. Намерили са го в последния момент преди аквалангът му да се изчерпи. През цялото време е в безсъзнание. Таката-Джим е поел командването.

Аки беше шокиран. Беше прекалено вцепенен, за да обърне внимание, че Суи-пех внезапно се обърна и забърза обратно към задълженията си при приближаването на една доста голяма тъмна фигура.

— Мога ли да ви помогна, мистър Аки? — тонът на гигантския делфин беше почти саркастичен.

— К’та-Джон — сепна се Аки, — какво се е случило с капитана?

Нещо в реакцията на К’та-Джон го смрази. И това не беше само минималното изискване за уважение към ранга на Аки. К’та-Джон издаде бърз писък на тринар:

С почти арогантен замах на единия си плавник, К’та-Джон се извъртя и отплува към работещите делфини. Вълната, породена от мощните му перки, отхвърли Аки два метра назад. Той разбра, че е по-добре да не го вика обратно. Нещо в тринарното стихче на К’та-Джон му подсказа, че това ще бъде безсмислено. Той реши да го приеме като предупреждение и се извъртя, за да забърза към водещия до мостика асансьор.

Изведнъж осъзна, че по-голяма част от най-добрите делфини в екипажа на „Стрийкър“ не бяха на борда. Тишуут, Хикахи, Каркаит, С’тат и Лъки Коа се намираха при останките на тенанианския кораб. Това означаваше, че К’та-Джон беше най-старшият от останалите нисши офицери!

Дори и Кипиру не беше на борда. Аки не вярваше на слуховете, които се носеха за пилота. Той винаги бе смятал, че Кипиру, освен най-бързият плувец, е и най-смелият сред екипажа. А му се искаше и Кипиру, и Тошио да са тук в момента. Биха му помогнали да разбере какво става!

Близо до асансьора срещна група от четири Турсиопса, скупчени в ъгъла на изходния отсек, без да правят нещо. Израженията им бяха доста тъжни, а и лежаха почти неподвижно.

— Сус’та, какво става тук? — попита Аки. — Вие нямате ли никаква работа?

Делфинът вдигна поглед и изви опашката си в жест, равняващ се на човешкото повдигане на рамене.

— Какъв смисъл има, мистър Аки?

— Смисълът е, че т-трябва да изпълняваме задълженията си! Хайде, каква е причината за тази ваша депресия?

— К-капитанът… — започна един от останалите.

Аки го прекъсна:

— Капитанът на първо място би искал да сте на своя пост! — и премина на тринар:

Сус’та премигна и се опита да промени отчаяния си вид. Другите последваха примера му.

— Разбрано, сссър, мистър Аки! Ще се опитаме!

Аки кимна.

— Добре тогава. Продължавайте в духа на Кинийнк.

Той влезе в асансьора и шифъра, водещ към мостика. Докато вратата се затваряше, видя как делфините отплуваха, вероятно към своите работни места.

Ифни! Беше твърде трудно да изглежда и да действа уверено, когато единственото му желание беше да изстиска от останалите повече информация. Но за да изглежда уверен, той трябваше да има вид, че е по-наясно от тях!

„По дяволите! Колко ли лошо е състоянието на капитана? Какви са шансовете ни, ако Крейдейки не е сред нас?“

Той реши да е колкото може по-невъзмутим и уверен… поне докато не разбереше точно какво всъщност става. Знаеше, че един юнга винаги е под прицел — с офицерски задължения и никакви права.

Освен това юнгата винаги е последният, който разбира какво точно става.

37. СУЕСИ

Опразването беще вече на привършване. Тенанианският боен кораб бе изпразнен и постегнат. Скоро щяха да могат да напълнят цилиндричната му вътрешност с желания товар и да тръгнат.

Ханес Суеси не можеше повече да чака. Беще му писнало от работа под вода. Честно казано, почти му бе писнало и от делфини.

Божичко, какви истории щеше да разказва, като се върнеше у дома! Той беше ръководил строителни екипи на дъното на замърсените морета на планетата Титан. Бе помагал при преминаването на най-гъстата мъглявина — Суун Небюла. Бе работил дори с ония ненормални амероиндианци и израелци, които се опитваха да направят Венера годна за живот. Но никога нито една работа не го бе измъчвала като тази!

Почти всички материали, с които им се налагаше да работят, бяха извънземно производство, със странна еластичност и още по-особена проводимост. Той трябваше лично да проверява псионичния импеданс на почти всяка свръзка, но въпреки скритите им достойнства те вероятно щяха да пропускат телекинетично напрежение в космоса, когато тръгнеха!

А делфините! Те бяха отчайващи! Безукорно изпълняваха най-деликатните операции, но започваха да кръжат из водата, пищейки неразбираемо на примален делфински, всеки път когато отварянето на някой люк разпратеше по-особени сонарни отражения.

И всеки път, когато завършеха нещо, викаха стария Суеси. „Провери това, Ханес, молеха го те. За да сме сигурни, че е добре направено.“

Стараеха се, полагаха дяволски усилия. Не можеха да не се чувстват като полузавършени поданици на своите патрони в една невероятно враждебна галактика, особено когато това беше чистата истина.

Суеси си призна, че се оплаква, без да има реално някаква особено съществена причина за това. „Стрийкър“-ите бяха свършили работата; това беше единственото, което действително имаше значение. И той се гордееше с тях.

Все пак нещата вървяха много по-добре, откакто бе дошла Хикахи. Тя даваше пример на останалите и използвайки параболи от Кийнинк, им помагаше да се съсредоточат.

Суеси се подпря на лакът. Тесният му нар се намираше само на метър под тавана. Хоризонталният люк на подобното на ковчег спално помещение беше на инчове от рамото му.

Почивах достатъчно, помисли си той, въпреки че се усещаше сякаш с пясък в очите, а и ръцете все още го боляха. Нямаше смисъл да се опитва наново да заспи. Щеше само да се върти неспокойно в леглото.

Суеси отвори тесния люк. Закри с ръка очите си от идващата от коридора светлина и спусна крака. Те цопнаха.

Вода. С изключение на около метър под тавана, скифът бе пълен с вода.

Тялото му изглеждаше бледо на силната светлина от коридора. „Чудя се кога ли е програмирано да умра“, помисли си той, спускайки се във водата със затворени очи. Потопи се изцяло и затвори вратата зад себе си.

Малко по-късно той влезе в контролната зала на малкия космически кораб. Вътре Хикахи и Тишуут се суетяха около пулта за свръзка. Спореха на бърз, писклив англически, който той не можеше да разбира.

— Уа! — извика той. — Ако искате да ме изолирате, чудесно! Но ако мога с нещо да ви помогна, е добре да превключите на трийсет и три оборота. Аз не съм Том Орли. Не мога да дешифрирам подобни брътвежи.

Двата делфина подадоха глави над водата, докато Суеси се хвана за една дръжка на близката стена. Очите на Хикахи се издадоха напред, за да се пренастроят за надводно бинокулярно виждане.

— Не сме сигурни, че има някакъв проблем, Ханес, но изглежда загубихме връзка с кораба.

— Със „Стрийкър“? — Гъстите вежди на Суеси се вдигнаха нагоре. — Нападнати ли са?

Тишуут леко поклати горната част от тялото си от ляво на дясно.

— Не вярвам. Бях тук и чаках сигнала, който те ще получат от Орли, за да преместят кораба. Не внимавах много, но внезапно чух оператора да казва „готови за включване“… и после нищо!

— Кога стана това?

— Преди няколко часа. Изчаках да се смени вахтата, надявайки се, че се касае за някаква техническа неизправност на кораба, след което повиках Хикахи.

— И оттогава се въртим в затворен кръг — довърши по-старшият офицер.

Суеси доплува до пулта, за да го огледа. Разбира се, най-добре беше да го отвори и да провери всичко сам. Но електрониката бе покрита, за да е защитена от влагата.

Ех, ако бяхме в открития космос, така че делфините да можеха да работят без всичката тази проклета вода наоколо!…

— Е, добре — въздъхна той. — С твое позволение, Хикахи, ще помоля вас двете, офицери и същевременно почитаеми дами, да се омитате оттук, за да мога да прегледам пулта. Недейте да безпокоите почиващите в трюма делфини.

Хикахи кимна.

— Ще изпратя екип да провери дали кабелът не е прекъснат някъде.

— Добра идея. И не се притеснявайте. Сигурен съм, че не е нищо страшно. Вероятно някаква дребна авария.

38. ЧАРЛЗ ДАРТ

— Опасявам се, че са спуснали проклетия робот само още осемдесет метра надолу. Онова хлапе Тошио е работило над него само няколко часа и през цялото време е било и на разположение и на Дени и Джилиън — да помага да пускат аборигените в лабиринти, да ги карат да берат банани с пръчка или нещо подобно. Казвам ти, това е просто отчайващо! Скапаната малка полуразбита сонда не разполага с добри инструменти за геоложка работа. Представяш ли си колко ще е неприятно, когато стигне до наистина значима дълбочина?

Холографският образ на металурга Брукида за миг сякаш гледаше встрани от Чарлз Дарт. Очевидно делфинският учен наблюдаваше собствения си дисплей. Очите му бяха покрити с изпъкнали лещи, които помагаха срещу астигматизъм при четене. Той се извърна и погледна своя колега шимпанзе.

— Чарли, говориш така убедено за ссспускането на този робот по-дълбоко в земната кора на Китруп. Оплакваш се, че е слязла „само“ на петстотин метра. Съзнаваш ли, че т-това е половин километър?!

Чарли почеса косматата си челюст.

— Да. И какво? Процепът надолу почти не се стеснява, така че тя спокойно може да се спусне поне още толкова. Това е една чудесна минералогична лаборатория! Вече се натъквам на много сведения за зоната под повърхността на планетата!

— Чарли — въздъхна Брукида, — а не те ли интересува защо пещерата под острова на Тошио се простира надолу в протежение на цели сссто метра?

— Хммм, какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че така нареченото „дърво-сонда“, което е причината за този процеп, не би копало толкова надълбоко в търсссене само на карбонови или силикатни хранителни вещества. То не б-би…

— Откъде знаеш? Да не си еколог? — Чарли бързо и остро се изсмя. — Честно, Брукида, на какво се базират твоите предположения? Понякога ме изненадваш!

Брукида търпеливо изчака шимпанзето да спре да се смее.

— Базирам се на знанията на един добре информиран за основните закони на природата дилетант за природата, както и върху схващането на Окам5 за бръснача. Помисли си само за количеството отстранен материал! Какво е ссстанало с него? Хрумвало ли ти е, че в тази местност има десетки хиляди подобни метални възвишения, на повечето от които се срещат подобни дървета-сонди? И че в последната геологическа епоха може би са издълбани милиони такива дълбоки процепи?

Дарт започна да хихика, но спря. Взря се за миг в образа на китообразния си колега, след което откровено се засмя и заудря бюрото си с лапа.

— Туш! Добре, сър! Ще добавим „Защо тези дупки?“ в списъка на нашите въпроси! За щастие, аз възпитавах един еколог в лабораторията през последните няколко месеца. Правил съм й неизброими услуги и за късмет точно тя е на мястото, откъдето идват нашите затруднения! Ще помоля Дени веднага да се заеме с това! Бъди спокоен, скоро ще узнаем към какво се стремят тези дървета-сонди!

Брукида не отговори. Само изпусна лека въздишка.

— Сега, когато това е уредено — продължи Чарли, — можем ли да се върнем към наистина важните неща? Можеш ли да ми помогнеш да убедя капитана да ме пусне да отида лично там и да взема със себе си истински дълбочинен робот-сонда, който да замени онова окаяно малко апаратче, спасено от Тошио?

Очите на Брукида се разшириха. Той се поколеба, но накрая каза:

— К-капитанът все още е в безсъзнание. Макани го оперира вече два пъти. Според последните съобщения перспективите си остават мрачни.

Шимпанзето замлъкна за известно време. После заговори, избягвайки да гледа холограмата на делфина:

— О, да. Забравих. Е, тогава може би Таката-Джим ще ни позволи. В края на краищата последният спомагателен кораб си стои неупотребяем. Ще помоля Метц да поговори с него. Ще ми помогнеш ли?

Погледът на Брукида беше помръкнал.

— Ще проуча информацията от спектрометъра — отговори равно той. — Ще ти се обадя, щом имам някакви резултати. Сссега трябва да приключвам, Чарлз Дарт.

Образът изчезна. Чарли отново бе сам.

„Брукида бе ужасно груб накрая“, помисли си той. „Обидих ли го с нещо?“

Чарли знаеше, че е доста язвителен. Не можеше да преодолее това. Дори други шимпанзета го смятаха за недодялан и егоцентричен. Казваха, че неошимианзета като него създават лоша репутация на расата.

Е, аз се опитвах, каза си той. А когато си се опитвал толкова и винаги си се провалял, когато опитите за галантност се превръщат в погрешни ходове, когато постоянно забравяш имената на другите, е, в такъв случай може би просто трябва да се откажеш. Другите също невинаги печелят награди за мило отношение с мен.

Чарлз Дарт сви рамене. Нямаше значение. Какъв бе смисълът в гонитбата на едно вечно убягващо му поведение? Нали съществуваше неговият собствен свят от скали, магма и живи планети!

Все пак, смятах, че поне Брукида ми е приятел…

Той насочи мисълта си другаде.

Трябва да се свържа с Метц. Той ще ми осигури това, което искам. Ще им покажа, че тази планета е толкова уникална, че те… те ще я прекръстят на мое име! Има подобни прецеденти. Той се изкикоти, докато теглеше ухото си с едната си ръка, а с другата набираше кода.

Докато чакаше компютърът да открие Игнасио Метц, му хрумна една странична мисъл. Не чакаха ли всички вест от Томас Орли? Всички говореха само за това преди известно време.

Тогава си спомни, че докладът на Орли трябваше да пристигне вчера, горе-долу по времето, когато бе пострадал Крейдейки.

А! Значи Том вероятно бе успял в начинанието си и никой не се бе постарал да му го съобщи. Или може би някой го бе направил, а той не му бе обърнал внимание.

Както и да е, убеден бе, че Том беше оправил целия проблем с проклетите извънземни. Крайно време беше. Доста неприятно е да те преследват из цялата галактика и да те карат да пълниш кораба с вода…

Номерът на Метц се появи на интеркома. Звънеше.

Жалко за Крейдейки. Той бе ужасно строг и сериозен за делфин и не винаги разумен…, но Чарли не се радваше от липсата му. Всъщност винаги когато си помислеше, че капитанът е отстранен, изпитваше някакво странно усещане в стомаха си.

Тогава недей да мислиш за това! За Бога! Каква полза има от притесненията?

— А, доктор Метц! Май ви хванах точно когато излизахте? Интересувам се дали е възможно да си поговорим скоро? По-късно днес следобед? Чудесно! Да, искам да ви помоля за една много, много дребна услуга…

39. МАКАНИ

Един лекар трябва да бъде наполовина учен и наполовина алхимик, наполовина изследовател и наполовина шаман, мислеше си Макани.

Но в медицинското училище не й бяха казали, че може да й се наложи да бъде също така и войник, и политик.

Макани трудно запазваше достойното си поведение. Всъщност се чувстваше на ръба на неподчинението. Опашката й биеше водната повърхност, разпръсквайки пенливи пръски по стените на санаториума.

— Казвам ви, че не мога да оперирам сама! Помощниците ми не разполагат с умението да ми асистират! Не съм убедена, че ще се справя, дори и ако те се справят! Т-трябва да се посъветвам с Джилиън Баскин!

С мързеливо вдигнато над водата око, опрял се на една от ръчките на бронята си, Таката-Джим погледна към Игнасио Метц. Човекът си възвърна изражението на крайна търпеливост. Бяха очаквали подобна реакция от корабния лекар.

— Убеден съм, че подценявате собственото си умение, докторе — подхвърли Таката-Джим.

— Вие да не сте хирург? Да съм поискала вашето мнение? П-позволете ми да говоря с Джилиън Баскин!

— Докторе — заговори Метц успокояващо, — лейтенант Таката-Джим току-що ви обясни, че по причини за сигурност, комуникациите са частично прекъснати. Информация от шамандурите-детектори показва, че вероятно има изтичане на психична енергия в радиус около сто километра. Отговорни за това са Хикахи и Суеси или групата на острова. Докато не открием източника на изтичане…

— И вие действате въз основа на информация от шамандура? Точно една дефектна шамандура за малко не п-п-погуби К-к-крейдейки!

Метц се намръщи. Не бе свикнал да бъде прекъсван от делфини. Забеляза, че Макани е доста нервирана. Прекалено нервирана, за да говори с дикцията, която трябваше да употребява делфин с нейното положение. Това бе важна информация за неговите досиета… както и нейното войнствено поведение.

— Това е друга шамандура, доктор Макани. Ако си спомняте, имаме три на разположение. Освен това не твърдим, че изтичането е обезателно действително, просто трябва да го приемем за действително, докато не бъде доказано противното.

— Но прекъсването на връзките не е цялостно! Чух, че онова шимпанзе все още получава проклетата си информация от-т сондата! Тогава защо не ме оставите да разговарям с доктор Баскин?

На Метц му се прииска да изругае. Беше помолил Чарлз Дарт да си мълчи за това. Проклета да е необходимостта за предразполагане на шимпанзето!

— Елиминираме възможностите една по една — опита се Таката-Джим да успокои Макани. В същото време зае и поза с глава, наведена напред — поза, която на телесен език изразяваше превъзходство и увереност. — Веднага щом намиращите се във връзка с Чарлз Дарт — Ивашика, Дени Зудман и поетът Сах’от — бъдат елиминирани като вероятни източници на психичното изтичане, ние ще се свържем с доктор Баскин. Сигурно разбирате, че за нея е по-малко вероятно безгрижно да излъчва психична енергия, отколкото за останалите, и затова ние трябва да проверим първо тях.

Веждите на Метц леко се повдигнаха. Браво! Разбира се, това извинение не би устояло на един по-критичен поглед. Но то съдържаше в себе си внушение за логичност! А те се нуждаеха само от малко време! Щеше да е достатъчно, ако успокоеше Макани за още един-два дни.

Таката-Джим явно забеляза одобрението на Метц. Окуражен, той стана още по-убедителен:

— А сега, стига сте отлагали, докторе! Слязохме тук, за да разберем какво е състоянието на капитана. Ако той не може да изпълнява задълженията си, трябва бъде изззбран нов командващ офицер. В критично положение сме и не можем да си позволим никакво отлагане!

Ако това бе предвидено като успокоение, то имаше точно обратния ефект. Макани плясна с опашка. Главата й се издигна над водата. Тя обърна едното си присвито око към мъжкия делфин и заговори в саркастична поезия:

Устата на Таката-Джим се отвори, оголвайки две V-образни редици от груби бели зъби. На Метц за миг му се стори, че той ще нападне дребната женска.

Но Макани реагира първа, изскачайки от водата и приводнявайки се с плясък, като по този начин покри с вода Метц и Таката-Джим. С вик човекът се подхлъзна в нишата в стената и цопна във водата.

Макани се изви и изчезна зад редица от тъмни животоподдържащи камери. Таката-Джим се гмурна, като издаваше бързи сонарни изщраквания, търсейки я. Метц го сграбчи за тръбната перка, преди да успее да се впусне след нея.

— Ах… ахъм! — Той сграбчи една дръжка в стената. — Не можем ли да прекратим това лошо отношение един към друг, делфини? Доктор Макани? Бихте ли се върнала, моля ви? Достатъчно лошо е, че цялата вселена се стреми да ни залови. Не бива да се караме помежду си!

Таката-Джим вдигна поглед и видя, че Метц е искрен. Лейтенантът още дишаше тежко.

— Моля ви, Макани! — отново извика Метц. — Нека да поговорим като цивилизовани същества!

Те почакаха и след малко главата на Макани се подаде между два автоматични робота-лекари. Изражението й вече не беше предизвикателно, а просто уморено. Лекарската й броня издаваше тихи, звънтящи звуци. Прецизните инструменти леко се тресяха, сякаш ги държаха треперещи ръце.

Тя се издигна дотолкова, че само носовата й дупка се подаде над повърхността.

— Извинете — избоботи тя. — Зная, че Таката-Джим няма да получи пълното командване, без за това да е гласувал корабният съвет.

— Разбира се, че няма! Това не е военен кораб. Задълженията на изпълнителния офицер на борда на един изследователски кораб са най-вече административни, следователно встъпването му на поста командир трябва да бъде одобрено от корабния съвет, веднага щом настъпи подходящ момент за събирането му. Таката-Джим е напълно наясно с тези правила, нали, лейтенант?

— Разбира сссе.

— Но до събирането на съвета, ние трябва да приемем властта на Таката-Джим, иначе ще настъпи хаос! Междувременно „Стрийкър“ трябва да има съответното ръководство. Това няма да е окончателно, докато вие не потвърдите, че капитан Крейдейки е неспособен да изпълнява задълженията си.

Макани затвори очи, дишайки тежко.

— Крейдейки вероятно няма да дойде в съзнание без по-нататъшна хирургическа намеса. Дори и в такъв случай, вероятността за успех е много малка. Шокът е достигнал до мозъка по нервната му приставка. Повечето от увредените места са в Новите Зони на мозъчната кора…, където основното мозъчно вещество на Турсиопссса е силно модифицирано посредством ъплифта. Има поражения в центровете, контролиращи зрението и речта. Нарушен е мостът между двете мозъчни полукълба…

Очите на Макани се отвориха, но тя изглежда не гледаше към тях.

Метц кимна.

— Благодаря ви, докторе — каза той. — Съобщихте ни това, което ни интересуваше. Съжалявам, че ви отнехме твърде много време. Вярвам, че правите всичко, на което сте способна.

Тя не отговори и човекът сложи маската на лицето си, за да се плъзне във водата. Махна на Таката-Джим и се насочи към изхода.

Мъжкият делфин сигнализира на Макани още миг, но след като тя не помръдна, той се извъртя и последва Метц.

През нея премина някаква тръпка, когато двамата стигнаха изхода. Тя вдигна глава и извика след тях:

— Не забравяйте, когато свиквате корабния съвет, че аз съм негов член! А също и Хикахи, и Джилиън, и Том Орли! — Люкът се затваряше със съскане зад тях и не можеше да е сигурна, че са я чули.

Макани се отпусна във водата с въздишка. И Том Орли, помисли си тя. Не го забравяйте, подли копелета! Той няма да ви позволи да успеете!

Макани тръсна глава, знаейки, че разсъждава ирационално. Подозренията й не се базираха на факти. А дори и да бяха верни, Том Орли не можеше да протегне ръка през две хиляди километра, за да оправи нещата. Носеха се слухове, че той вече е загинал.

Метц и Таката-Джим напълно я бяха объркали. Имаше вътрешното усещане, че й бяха поднесли коктейл от истини, полуистини и чисти лъжи, а тя не знаеше как да разбере кое какво е.

Мислят, че могат да ме заблудят просто защото съм женска и стара, а и две ъплифтирани поколения по-несъвършена от всеки друг на борда, като се изключи Брукида. Но аз се досещам защо оказват специално внимание на единственото шимпанзе в корабния съвет. В момента тук те разполагат с мнозинство за всяко свое решение. Не е странно, че не изгарят от нетърпение да върнат Хикахи или Джилиън на борда!

Може би трябваше да ги излъжа…, да им кажа, че Крейдейки може да дойде в съзнание всяка минута.

Но в такъв случай какво ли щяха да предприемат в отчаянието си? И беше ли нещастният случай с шамандурата действително нещастен? Можеше да са излъгали, за да прикрият незнанието си — или за да прикрият заговора си. Ще мога ли да защитя Крейдейки с помощта само на две женски?

Макани тихо простена. Подобни неща не бяха по нейната специалност. Понякога й се искаше фактът, че е делфински лекар, като в старите времена да означава просто, че трябва да вдигнеш с челото си този, когото се опитваш да спасиш и да държиш главата му над водата, докато се възстанови или докато не ти изневерят собствените сили.

Тя се насочи към интензивното отделение. Помещението бе затъмнено с изключение на светлината, която грееше върху един голям сив неоделфин, поставен в защитен гравитационен резервоар. Макани провери данните, отчитащи състоянието на пациента, и установи, че са стабилни.

Крейдейки премигваше невиждащо, а еднократно и една тръпка бързо пробяга по дължината на тялото му.

Макани въздъхна и се обърна. Заплува към близкия пулт за комуникации и се реши.

„Метц и Таката-Джим не може вече да са се върнали на мостика“, помисли си тя. Издаде сонарния код, който задействаше пулта. Почти веднага пред нея се появи лицето на млад, синкав делфин.

— Комуникации. Мога ли д-да ви помогна?

— Аки? Да, синко, доктор Макани е. Имаш ли някакви планове за обед? Знаеш ли, мисля, че имам още от онзи захаросан октопод. Свободен ли си? Колко хубаво. Тогава скоро ще сссе видим. О, и нека срещата ни да си остане наша малка тайна, о’кей? Ти ссси добро момче.

Тя напусна интензивното отделение, а в главата й вече започваше да се оформя един план.

40. КРЕЙДЕЙКИ

В безметежната сивота на гравитационния резервоар се разнесе тих стон:

41. ТОМ ОРЛИ

Земната издатина ръмжеше сред разпененото море.

Бе спряло да вали преди известно време. Вулканът боботеше и кашляше огън към ниско надвиснали облаци, хвърляйки по тях оранжеви отблясъци. Сажди се носеха из небето. Топлата пепел не падаше в чистата морска вода, а се приземяваше в кален слой върху килим от сивкави лиани, които изглеждаха вечни.

Томас Орли се задави от влажния, изпълнен със сажди въздух. Той пълзеше по едно малко възвишение от хлъзгави, заплетени водорасли. Тежестта на грубо направената от самия него шейна опъваше въжето, увито около лявата му ръка. С дясната си ръка се бе хванал за якото разклонение близо до върха на водорасловата могилка.

Краката му постоянно се пързаляха. Дори когато успяваше да ги вклини в пролуки сред хлъзгавата материя, те често потъваха в процепите между водораслите. Като успееше да ги измъкне, лепкавата маса го пускаше неохотно с неприятен мляскащ звук.

Понякога заедно с краката му излизаха и парчета, увили се около тях, които после отново се плъзваха в отвратителната каша.

Здраво увитото въже се врязваше в ръката му, докато теглеше шейната с всичко останало от хидроплана и екипировката му. Беше направо чудо, че успя да спаси дори и това от катастрофата.

Вулканът разпрати искрици над водораслите. Малки частици метален прах покриваха растителността във всички посоки. Бе късен следобед; почти цял китрупски ден бе изтекъл откакто бе насочил хидроплана си към острова в търсене на сигурно място за кацане.

Той вдигна глава, за да огледа с мътен поглед равнината от водорасли. Всичките му планове бяха разбити от тази равнина от яки лепкави морски растения.

Беше се надявал да намери подслон на остров зад вулкана или, ако това не беше възможно, да кацне в морето и да превърне хидроплана в широка и устойчива платформа, върху която да изпълни своя експеримент.

Трябваше да предвидя и тази вероятност. Катастрофата, онези шеметни безумни минути, когато се бе гмуркал след екипировката и бе строил примитивната шейна, докато бурята го блъскаше, и последвалите часове на пълзене през плетеницата от водорасли към едно самотно възвишение от растителност — всичко това можеше да бъде избегнато.

Той се опита да продължи, но треморът в дясната му ръка заплашваше да се превърне в болка. Тя беше лошо изкълчена при катастрофата, когато крилото на хидроплана се откъсна и корпусът се понесе по лепкавата маса, падайки накрая в изолиран басейн от открита вода.

Една рана през лявата страна на лицето му за малко не го изпрати в безсъзнание в онези първи критични моменти. Започваше от челюстта му и стигаше почти до нервната присадка над лявото му ухо. Пластичното капаче, което пазеше деликатното нервно окончание, бе изчезнало безследно в нощта.

Но в момента инфекцията бе последната му грижа.

Треперенето на ръката му се усилваше. Той се опита да го тушира, като легна по лице върху твърдите водорасли. Всеки път, когато се закашляше, втвърдената кал дращеше челото и дясната му буза.

Трябваше отнякъде да намери сили. Нямаше време за тънкостите на самохипнозата, за да накара тялото си отново да се труди. С усилия на волята си той нареди на изтощените си мускули да направят едно последно усилие. Не можеше да направи много срещу силите на природата, но, по дяволите, след трийсет часа борба, на метри от целта си, той не можеше да приеме бунта на тялото си!

Кашляне отново продра гърлото му. Тялото му се разтресе, а спазъмът отслаби хватката му върху изсъхналия корен. Точно когато мислеше, че дробовете му няма да издържат повече, пристъпът премина. Том лежеше в калта, целия измокрен, със затворени очи.

Не му достигна дъх да изсвири стихчето, но то се въртеше в ума му и той отдели енергия за една бегла усмивка с напуканите си, покрити с кал устни.

Отнякъде намери резерви за още едно усилие. Стисна зъби и отново се напрегна. Дясната му ръка почти се откъсна, но издържа, докато главата му се показа над върха на малкото хълмче.

С мигане Том отстрани саждите от очите си и се огледа. Пред него лежаха още водорасли. Докъдето стигаше погледа — само водорасли.

Якото разклонение на едно наскоро изсъхнало увивно растение стърчеше над билото на дребното възвишение. Том изтегли шейната достатъчно нависоко, за да омотае въжето й около корена.

В изтръпналата си лява ръка отново усети болка. Отпусна се по гръб на могилката, дишайки тежко и на пресекулки.

Болките отново се усилиха. Искаше му се да се откъсне от хилядите зъби, които се забиваха в ръцете и краката му, но нямаше никакви сили. Лежеше свит.

По някакъв начин логическата част от ума на Том остана отделена от мъките. Тя все още размишляваше, планираше и определяше времеви граници. В края на краищата бе стигнал дотук в името на нещо. Трябваше да има някаква причина за всичко, което бе преживял… Само ако можеше да си спомни защо лежеше тук, обгърнат от болка и мръсотия…

Спокойствието, към което се стремеше, все още не идваше. Усети, че започва да губи съзнание.

Изведнъж през присвитите си от болката очи, той видя пред себе си лика на Джилиън.

Около нея се полюляваха нежни зелени филизи. Сивите й очи гледаха към него, сякаш търсеха нещо, което беше извън обсега му. Преминаха край него на два пъти, докато той се тресеше, безсилен да помръдне. И тогава най-после очите й се срещнаха с неговите и тя се усмихна!

Породеното от болката напрежение заплашваше да заглуши въображаемите й думи.

Изпратих… за добро…, макар че ти… скептичен, любов моя… макар че всичко… трябваше да слушаш.

Той се напрегна да долови съобщението, което най-вероятно беше чиста халюцинация. Не му пукаше какво е всъщност. То беше една надежда. И той се хвана за нея, докато сухожилията му като тетиви се опъваха от болките.

Усмивката й изразяваше съчувствие.

На какво… заприличал! Човекът,… обичам е… и безразличен! Дали аз щях… по-добре?

Съзнанието на Орли не го одобри. Ако това наистина беше съобщение от Джилиън, тя поемаше ужасен риск. „И аз те обичам“, заговори той наум, „но, по дяволите, би ли млъкнала преди извънземните да са те чули?“

Телепатичният образ — или халюцинацията — се размаза, когато го връхлетя нов пристъп на кашлица. Той кашля, докато не почувства дробовете си като изсъхнали и продрани люспи. Най-накрая се отпусна назад с въздишка.

Съзнанието му се предаде.

Да!

Той се хвърли в мрака пред очите си, викайки след нейния разсейващ се образ.

Да, любов моя. Моля те, върни се и ми помогни…

Лицето на Джилиън сякаш се разсейваше във всички посоки, подобно на сноп лунни лъчи, обединяващи вулканичния прах в небето. Независимо дали беше истинско съобщение или родена от делириум илюзия, изображението изчезна като портрет, сътворен от дим.

И все пак на него му се стори, че долавя някаква следа от вътрешния глас на Джилиън…

… е, това е, това е…

и лечението идва, в съня…

Той слушаше, забравил за времето, и лека-полека треперенето му се успокои. Свитото му като зародиш тяло постепенно се отпусна.

Вулканът ръмжеше и осветяваше небето. Земята под Том нежно се люлееше и го унасяше в лека дрямка.

42. ТОШИО

— Не, доктор Дарт. Примесите са нещо, за което не съм сигурен. Смущенията в дейността на робота бяха много силни, когато получих тези данни. Ако искате, мога веднага да ги проверя отново.

Клепачите на Тошио бяха натежали от досада. Бе загубил представа за времето, което бе прекарал в натискане на бутони и четене на информация по нареждане на Чарлз Дарт. Шимпанзето-планетолог постоянно беше недоволно! Независимо колко точно и бързо отговаряше Тошио, никога не бе напълно достатъчно.

— Не, не, нямаме време — грубо отвърна Чарли от холограмата в края на басейна. — Виж дали не би могъл да го направиш сам, след като прекъснем връзката. Ще бъде едно добро упражнение за теб, Тошио. Някои от тези скали са съвсем уникални. Ако направиш цялостно проучване на минералите в този процеп, аз с радост ще ти помогна при написването му. Представи си ползата от това! Една солидна публикация не би навредила на кариерата ти.

Тошио много добре си го представяше. Наистина той научаваше много, работейки за доктор Дарт. Бе научил нещо, което щеше добре да му послужи, ако някога продължеше образованието си — да бъде много внимателен при избора на своя научен ръководител.

Но завършването му беше доста съмнително с тези извънземни над тях, готвещи се да ги пленят.

За хиляден път Тошио се насили да не мисли за битката в космоса. Това само го подтискаше.

— Благодаря, доктор Дарт, но…

— Няма защо! — излая Чарли с дрезгаво благоволение. — Но ако нямаш нищо против, ще обсъдим подробностите на твоето проучване по-късно. А сега нека видим къде е сондата.

Тошио поклати глава, удивен от егоизма на това същество. Боеше се, че ако нещата продължат така, ще изпусне нервите си пред шимпанзето, било то по-старши научен сътрудник или не.

— Ъ-ъ… — Тошио провери уредите си. — Роботът се е спуснал на малко повече от километър, доктор Дарт. Процепът става по-тесен и по-гладък при слизането ни надолу към по-късното сондиране на дървото-сонда, поради което аз закрепвам робота към стената при всяко спиране.

Тошио погледна през рамо на североизток, надявайки се, че Дени или Джилиън ще се покажат и ще разсеят шимпанзето. Но Дени беше с нейните кикуи, а той бе видял Джилиън за последен път седнала в положение лотус в едно сечище, гледаща към океана, забравила за света.

Джилиън се бе много притеснила преди това, когато Таката-Джим й бе казал, че всички на кораба са много заети в подготовката за преместването на „Стрийкър“, за да разговарят с нея. Дори въпросите й за Том Орли биваха отклонявани с безцеремонна учтивост. Щели да й се обадят, когато научели нещо, бе казал Таката-Джим, преди да прекъсне връзката.

Тошио бе видял как лицето й се намръщи, когато всеки неин опит за връзка биваше отклоняван. Нов офицер-свързочник бе сменил Аки. Делфинът бе казал на Джилиън, че всички, които тя търси, не са на разположение. Единственият член на екипажа, с когото можеше да разговаря, бе Чарлз Дарт, явно защото уменията му не бяха необходими в момента. А шимпанзето отказваше да разговаря за нещо друго, освен за своята работа.

Тя незабавно бе започнала да се готви за връщане на кораба. Но тогава дойдоха нареждания от „Стрийкър“, директно от Таката-Джим. Тя трябваше да остане за неопределен срок на острова и да помогне на Дени Зудман в изготвянето на доклад за кикуите.

Този път Джилиън бе приела новините с безразличие. Без да коментира, тя се бе оттеглила в джунглата, за да бъде сама.

— … още от онези на Дени. — Чарлз Дарт бе говорил, докато умът на Тошио се рееше. Момчето се изправи и насочи вниманието си към думите на шимпанзето.

— … Най-вълнуващи са изотопните профили на йода и калия. Те доказват моята хипотеза, че в последно геологическо време някаква разумна раса е заравяла останки в тази зона на изваждане на планетата! Това е от огромна важност, Тошио. В тези скали има доказателства за наслагването на външни материали от многобройни поколения и бързата им преработка, причинена от близките вулкани. Изглежда, че в това е имало някаква последователност — на приливи и отливи. Нещо ужасно съмнително е ставало тук дълго време! Би трябвало Китруп да е ненаселена от времето, когато тук са живели древните Каранк %. Но все пак някой е криел високо усъвършенствани технологии в кората на тази планета до много скоро!

Тошио за малко не прояви грубост. „Много скоро“, наистина! Проучванията на Дарт бяха в геологическо време. Някой от следващите дни извънземните щяха да се хвърлят върху тях, а той третираше предполагаемото заравяне на индустриални отпадъци преди хиляди години като последната мистерия на Скотланд Ярд!

— Да, сър. Веднага ще се заема с това. — Тошио дори не беше сигурен точно какво бе поискал Дарт, но се престори, че е разбрал. — И не се притеснявайте, сър. Роботът ще бъде наблюдаван денонощно. Кипиру и Сах’от имат заповеди от Таката-Джим да бъдат във връзка с него на смени, когато аз не съм на разположение. Те ще ме повикат или събудят, ако в състоянието му настъпи някаква промяна.

Това щеше ли да удовлетвори шимпанзето? Делфините съвсем не бяха приели с радост нареждането на изпълнителния офицер на „Стрийкър“, но щяха да се подчинят, въпреки че това щеше да забави работата на Сах’от с кикуите.

Чудо на чудесата, Чарли изглежда бе съгласен!

— Да-а, много мило от тяхна страна — промърмори той. — Благодари им от мое име. И още нещо! Може би, докато Кипиру е свързан, той ще може да проучи тези непрекъснати смущения, които получаваме от сондата? Не ми харесват, а и стават все по-силни.

— Да, сър, ще го помоля.

Шимпанзето потри лявото си око с гърба на косматата си ръка и се прозя.

— Слушай, Тошио. Съжалявам, но наистина се нуждая от почивка. Имаш ли нещо против да довършим разговора си малко по-късно? Ще се свържа отново с теб след вечеря и тогава ще отговоря на всичките ти въпроси, а? О’кей, тогава чао засега! — Чарли се протегна напред и холограмата изчезна.

Леко озадачен Тошио гледа още миг в празното пространство. Нещо против? Дали имам нещо против? О, не, сър, не мисля, че имам изобщо нещо против! Просто ще чакам търпеливо, докато вие ми се обадите отново или докато небесата не рухнат върху главата ми!

Той изсумтя. „Имал ли съм нещо против…“

Тошио се изправи. Ставите му изпукаха, понеже бе седял твърде дълго с кръстосани крака.

„Мислех, че съм твърде млад за това. Е, добре. Един юнга трябва да изпита всичко.“

Той погледна към гората. Дени имаше много работа с кикуите. „Чудя се дали да обезпокоя Джилиън? Тя вероятно се притеснява за Том и кой би могъл да я вини за това? Трябваше да получим съобщение от него още вчера.“

Но може би тя има нужда от компания.

Напоследък той бе започнал да си фантазира за Джилиън. Разбира се, това беше естествено. Тя беше една красива по-възрастна жена — поне тридесетгодишна и според повечето вкусове малко по-привлекателна от Дени.

Не че Дени не беше привлекателна по свой собствен начин, но Тошио не искаше да мисли повече за Дени. Нейният мълчалив отказ, като просто не му обърна внимание, когато двамата бяха сами и чувствата им толкова си приличаха, беше болезнен.

Дени не бе казала или направила нищо обидно, но по-късно бе станала доста мрачна. Тошио подозираше, че тя долавя влечението му към нея и му отвръща със студеното си отношение спрямо него. Той си казваше, че това е незрял отговор от нейна страна. Но това не намаляваше болката му.

Фантазиите относно Джилиън бяха нещо друго. Той имаше срамни, но много съблазнителни мечти да бъде там, когато тя има нужда от мъж, помагайки й да преодолее загубата…

Тя вероятно знаеше чувствата му, но не позволяваше това да промени ни най-малко поведението й спрямо него. Това беше едно успокояващо снизхождение и я превръщаше в обект на полутайно обожание.

Разбира се, може би просто съм много объркан, мислеше си Тошио. Опитвам се да разсъждавам логично в една област, където почти нямам опит, а чувствата ми непрекъснато ме объркват.

Ще ми се да не съм просто едно особено дете, а да приличам повече на мистър Орли.

Неравен електронен сигнал прекъсна фантазиите му — пултът за свръзка отново бе оживял.

— О, не! — простена Тошио. — Не толкова скоро!

Пултът пращеше от смущения, докато тунерът търсеше подходящата настройка. Тошио изпита силното желание да изтича и да ритне апарата в бездънната тъмнина на дънера на дървото-сонда.

Изведнъж сред пукот и свирене се разнесе:

— Аки! — Тошио побърза да коленичи пред пулта.

— Дали помня? Ифни! Аз си мечтая да сме в къщи и да правим точно това! Какво става? Да нямате проблеми с апаратурата на мостика? Не получавам образ, а и в звука има много смущения. Мислех, че не си дежурен на свързочния пулт. И защо говориш на тринар?

Устните на Тошио се мърдаха, докато мълчаливо си повтаряше съобщението: „… нежния Голям Шеф“. Малко хора получаваха подобни титли от делфини. В момента тук на острова имаше само един кандидат за такива.

— Искаш да говориш с Джилиън?

Тошио премигна, после каза:

— Ще я доведа веднага, Аки! Ти остани във връзка!

Той се обърна и се втурна към гората, викайки името на Джилиън с всички сили.

43. АКИ

Едножичният кабел бе почти невидим сред камъните и тинята по морското дъно. Дори на светлината на фенера от бронята на Аки той издаваше слабо сияние като от паяжина тук-там сред скалите и седиментите, минаващи по билото на този подводен хребет.

Кабелът бе създаден така, че да е труден за откриване; той беше единственият сигурен начин за свръзка на „Стрийкър“ с двата работещи отвън екипа, без да се издава местонахождението на кораба. На Аки му се бе наложило да търси в продължение на повече от час, използвайки най-добрите инструменти и знаейки горе-долу къде, преди да открие линията за свръзка с острова. По времето, когато включи своята нервна присадка в кабела, повече от половината кислород в акваланга му бе изразходван.

Много време му бе отнело самото измъкване от кораба. А Аки дори не бе сигурен дали тръгването му е останало незабелязано. Мълчаливият отговорник за екипировката не бе трябвало да пита за съответна заповед, когато Аки бе поискал акваланг. Друг делфин, който работеше в двигателния отсек, но явно не беше на вахта, го бе последвал, когато излезе от залата с екипировка и Аки трябваше да се измъкне през външния люк, за да се отърве от Стеноса.

За по-малко от два дни сред екипажа на „Стрийкър“ бе настъпила подмолна промяна. Беше се извършило ново разпределение на властта. Членове на екипажа, които преди това имаха слабо влияние, сега си пробиваха път към началото на хранителните ленти и заемаха властни пози, докато други изпълняваха задълженията си с наведен поглед и отпуснати перки.

Рангът и официалното положение нямаха връзка с това. Подобни неща не бяха от значение на „Стрийкър“. Делфините бяха по-склонни да обръщат внимание на промените по отношение на действителното доминиране, отколкото на формалната власт.

Сега дори расизмът изглежда бе станал фактор. Голям брой от новите фигури на властта бяха от подвида Стенос.

Това наподобяваше неофициален преврат. Официално Таката-Джим заемаше мястото на Крейдейки до събирането на корабния съвет. Но във водите на „Стрийкър“ се усащаше, че стадото има нов водач. Приближените на стария водач бяха низвергнати, а тези на новия плуваха в авангард.

Аки намираше всичко това за твърде нелогично и донякъде възмутително. То го караше да мисли, че дори внимателно подбраните делфини от екипажа на „Стрийкър“ при стресова ситуация се подчиняваха на древния модел на поведение. Сега разбираше какво имаха предвид галактяните, когато казваха, че триста години на ъплифт са твърде кратко време, за да бъде една раса готова за космически кораби.

Това беше грубата реалност, която принуждаваше Аки да се чувства член на подчинена раса повече отколкото преди — в смесената егалитарна колония на Калафия.

Но откритието все пак му помогна донякъде. Донесе му примитивно задоволство от собствения му бунтовен акт. Според закона той извършваше сериозно престъпление, напускайки кораба, за да се свърже с Джилиън Баскин, въпреки точно определените заповеди на действащия капитан.

Но сега Аки имаше чувството, че знае истината. Той бе член на екипаж от недействителни астронавти. И нямаше никакъв начин, като се изключеше едно евентуално магическо възстановяване на Крейдейки, да се измъкнат от тази каша без намесата на техните патрони.

А по този въпрос той не се доверяваше на Игнасио Метц или на Емерсън Д’Анити, дори и на Тошио. Беше съгласен с Макани, че тяхната единствена надежда бе в завръщането на Джилиън Баскин или на мистър Орли.

Той вече бе приел, че Орли е загинал. Останалите от екипажа също вярваха в това, което беше и още една причина за рухването на дисциплината и морала след инцидента с Крейдейки.

Комуникационният кабел тихо изпрати един тон директно в статоакустичния му нерв, докато Аки нетърпеливо чакаше Тошио да се върне с Джилиън. Сега, когато Чарлз Дарт не беше във връзка, тази линия не се използваше за нищо друго, но с всяка изминала секунда рискът резонансът от присадката на Аки да бъде доловен, се увеличаваше. Той бе направил така, че да не могат да засекат разговора му, но дори един тъп делфин-оператор не би могъл по някое време да не обърне внимание на страничните ефекти.

Къде ли са те? — чудеше се той. — Със сигурност знаят, че не разполагам с много въздух. А и тази метална вода така дразни кожата!

Аки дишаше бавно, за да се успокои. През ума му пребяга едно учебно стихче от Кинийнк.

Минало, бъдеще и настояще бяха сред най-трудните за обяснение идеи, особено на тринар. Стихчето имаше за цел да обясни причинната връзка по начина, по който я виждаха човешките патрони и повечето от останалите разумни раси, като в същото време запазваше основните положения в разбиранията на китообразните за живота.

Всичко това изглеждаше съвсем просто за Аки. От време на време се чудеше защо някои от тези земни делфини имат толкова големи проблеми с подобни идеи. Мислиш, представяш си действията и последиците от тях, преценяваш какви ще бъдат различните резултати и после действаш! Ако бъдещето е неясно, правиш всичко, на което си способен и се надяваш.

Така хората бяха оцелели през годините на своето ужасяващо сирашко невежество. Аки не разбираше защо това бе толкова трудно за неговия народ, особено когато пътят беше посочен.

— Аки? Тук е Тошио. Джилиън идва. Трябваше да прекъсне нещо важно, затова аз изтичах напред. Добре ли си?

Аки въздъхна.

— Чакай — извика Тошио, прекъсвайки стиховете. Аки се намръщи. Тошио никога нямаше да развие чувство за стил.

— Ето я Джилиън — завърши Тошио. — Пази се, Аки!

По линията отново изпращя.

— Аки? — Това беше гласът на Джилиън Баскин, добил метално звучене от лошата връзка. — Какво има, скъпи? Можеш ли да ми обясниш какво става на кораба? Защо Крейдейки не може да разговаря с мен?

Аки не мислеше, че тя ще попита първо за това. Беше очаквал главната й грижа да е Том Орли. Е, не той бе този, който трябваше да повдига въпроса, щом тя не го бе направила.

На другия край настъпи мълчание. Без съмнение Джилиън формулираше следващия си въпрос по начин, който би му позволил да отговори на тринар, без да се замисли. Това беше нещо, което за съжаление понякога убягваше на Тошио.

Аки внезапно вдигна глава. Какъв беше този звук? Идваше не от връзката, а от тъмните води, които го заобикаляха.

— Аки — започна Джилиън, — ще ти задавам въпроси, които изискват троични отговори. Моля те да пренебрегнеш поетичното си изкуство за сметка на краткостта на отговорите.

С удоволствие, стига да мога, помисли си Аки. Той често се бе питал защо е толкова трудно да водиш конкретен разговор на тринар, без да се отвличаш в поетически алюзии. Беше му също толкова роден език, колкото и англическия и все пак понякога отвлечеността му го ядосваше.

— Аки, Крейдейки пренебрегва ли Рибите-на-Мечтите, преследва ли ги или просто ги храни?

Джилиън питаше дали Крейдейки е способен да използва инструменти, дали е тежко ранен или е мъртъв. Тя някак бе успяла да стигне до същността на проблема. Аки имаше възможност да отговори с впечатляваща простота.

Ето, отново онзи звук! Бързо щракане, идващо от не много далеч. Защо, по дяволите, нервната му присадка бе свързана със смущенията по линията! Звуците идваха от прекалено близо, за да има някакво съмнение. Някой го дебнеше.

— Добре, Аки, следващият въпрос: дали Хикахи успокоява всички със своите рими на Кинийнк, дали отразява подчинението на групата си или пее в абсолютно мълчание?

Сонарът на делфина е съвсем директен. Аки почувства, че краят на един звуков сигнал минава точно над него, без да го докосне. Той се долепи колкото се може по-плътно до дъното и направи усилие да насочи собствените си нервни сигнали в мекия пясък. Искаше му се да протегне една от ръчките на бронята си и да се хване за някакъв камък за по-голяма устойчивост, но се боеше, че жуженето на двигателите може да бъде чуто.

Искаше му се да не е тук, а на спокойното си работно място в „Стрийкър“.

— Добре, това мълчание означава ли, че са пленени? Или изчакват, опасявайки се от нападение? Или е мълчанието на хранещи се риби?

Аки тъкмо щеше да отговори, когато изведнъж попадна в центъра на мощен звуков сигнал, дошъл директно към него от ляво. Почувства се като внезапно осветен от ярка светлина. Без съмнение, делфинът над него го беше открил.

Аки се ядоса, че част от думите му се получиха по-скоро като звук, отколкото като импулси, изпратени по кабела. Вече нямаше смисъл да се крие. Приготви се да прекъсне връзката и да се обърне към нападателя. Изстреля звуков сигнал, с който се надяваше да го вцепени поне за момент.

Отзвукът от сигнала се върна с отчетлив образ. Това беше един шумен звук, подсказващ, че край него плува много едър делфин.

К’та-Джон! Аки разчете отзвука веднага.

— Аки, какво става? В сражение ли влизаш? Ако е необходимо, прекъсни връзката. Връщам се на кораба колкото мога по-бързо…

Дългът бе изпълнен; Аки прекъсна връзката и отскочи встрани.

Направи го тъкмо навреме. Синьозелен лъч от лазерен бластер изсвистя на мястото, където бе стоял само преди секунди.

„Значи така, — помисли той, докато се спускаше към каньона близо до океанския хребет. — Чукоглавият е решил да ме пречука, без да спазва никакви условности.“

Той бързо се превъртя надясно и се стрелна надолу към сенките.

Делфините бяха известни с нежеланието си да убиват каквото и да е същество, дишащо въздух, но това не означаваше, че бяха тесногръда раса. Дори преди ъплифта хора бяха ставали свидетели на случаи, когато един делфин убива друг. При превръщането им в пътуваща в космоса раса, хората ги бяха направили и по-решителни в тази област.

Ярък лъч просъска само на метър пред Аки. Той стисна челюсти и се гмурна. Още един изстрел за малко не удари тръбните му перки. Той изви и се шмугна в сянката на една издадена скала.

Лазерната пушка на К’та-Джон можеше да убива от разстояние, докато електрическият оксижен в бронята на Аки, както и всички добавъчни инструменти, бе годен само за близка употреба. Очевидно единствената му надежда беше в бягството или в хитростта.

Тук долу беше много тъмно. Червеникавите оттенъци бяха изчезнали. От дневната светлина достигаха само сини и зелени отблясъци, осветяващи изпълнения със сенки пейзаж. Аки използва преимуществото на неравния терен и се вмъкна в тесния процеп между две остри скали. След това спря и се ослуша.

Отзвуците, които долавяше, му разкриха само, че Кта-Джон е някъде наблизо. Аки се надяваше собственото му дишане да не е толкова шумно, колкото му се струваше, че е.

Той запита бронята си по нервен път. Микрокомпютърът в нейната рамка му извести, че в акваланга му остава въздух за по-малко от половин час. Това определено ограничаваше възможността му да чака.

Челюстите на Аки изскърцаха. Искаше му се да стисне мощния гръбнак на К’та-Джон в зъбите си, макар да знаеше, че не може да мери сили с гигантския Стенос.

Нямаше начин да разбере дали К’та-Джон го преследва на своя глава или изпълнява заповед на Таката-Джим. Но ако съществуваше някакъв заговор на Стеносите, то те щяха да убият безпомощния Крейдейки незабавно. Каквито бяха неразумни, можеше да им хрумне, че могат да нападнат и Джилиън, ако тя не се окажеше особено внимателна при връщането си на кораба. От самата мисъл, че някой делфин би могъл да участва в подобно престъпление, на Аки му се догади.

Трябва да се върна и да помогна на Макани да защити Крейдейки до завръщането на Джилиън! Това е най-важното в момента.

Той се измъкна от процепа и заплува на зигзаг по дъното към един малък каньон на югоизток. Тази посока на водеше нито към „Стрийкър“, нито към острова на Тошио и останките от тенанианския кораб. Това беше посоката, която К’та-Джон едва ли щеше да наблюдава.

Аки чуваше как гигантът го търси със звукови сигнали. Мощните излъчвания засега не го засичаха. Имаше големи шансове да получи добра преднина преди да бъде открит.

И все пак това не бе толкова приятно, колкото насладата, която щеше да изпита, ако успееше да изненада К’та-Джон, впивайки челюст в гениталиите му!

Джилиън се извърна от комуникационния пулт и видя безпокойство в очите на Тошио. То го правеше да изглежда много млад. Изражението на силния и опитен мъж бе изчезнало. Сега Тошио бе просто един юнга, който току-що бе разбрал, че капитанът му е парализиран. И сега най-добрият му приятел вероятно се сражаваше за живота си. Той гледаше към нея, надявайки се, че ще получи уверение за оправянето на всичко.

Джилиън хвана ръката на младежа и го придърпа в прегръдките си. Задържа го въпреки протестите му, докато раменете му се отпуснаха и той зарови лице в рамото й, притискайки я силно.

Когато най-сетне се отдръпна, Тошио не я погледна, а се извърна и обърса очи с опакото на ръката си.

— Ще взема Кипиру с мен — каза му Джилиън. — Мислиш ли, че ти, Сах’от и Дени можете да справите без него?

Тошио кимна. Гласът му бе разтреперан, но той скоро успя да го овладее.

— Да, сър. Сах’от може да създаде малки проблеми, когато му прехвърля някои от задълженията на Кипиру. Но аз наблюдавах начина, по който вие се справяте с него. Мисля, че ще мога да се справя.

— Чудесно. Опитай се също да отърваваш Дени от него. Сега ти ще бъдеш военният ръководител. Сигурна съм, че ще се справиш отлично.

Джилиън се насочи към лагера край езерцето, за да събере екипировката си. Тошио се приближи до брега и включи хидрофонния високоговорител, за да съобщи на двата делфина, че са необходими. Сах’от и Кипиру бяха тръгнали преди около час, за да са готови за вечерния излаз на аборигените.

— Ако е необходимо, ще дойда с вас, Джилиън.

Тя поклати глава, докато събираше записките и инструментите си.

— Не, Тошио. Работата на Дени с кикуите е много важна. Ти си този, който трябва да внимава тя да не подпали гората с някоя клечка в прекалената си заетост. Освен това искам да поддържаш илюзията, че съм още на острова. Мислиш ли, че можеш да направиш това за мен? — Джилиън закопча непремокаемата си раница и започна да съблича ризата и шортите си. Отначало Тошио се извърна и се изчерви.

После забеляза, че Джилиън не обръща внимание на това дали я гледа. Може да не я видя никога повече, помисли си той. Чудя се дали знае какво прави за мен?

— Да, сър — каза той. Устата му бе почти пресъхнала. — Ще се държа измъчено и нетърпеливо с доктор Дарт, както винаги. А ако Таката-Джим ви потърси, ще… ще кажа, че сте се оттеглила някъде, ъ-ъ, тъгувайки.

Джилиън тъкмо се готвеше да облече водолазния си костюм. Вдигна поглед към него, изненадана от болката в думите му. После се засмя.

С две широки крачки се хвърли към него и го притисна в нова прегръдка. Без да се замисли, Тошио обгърна с ръце гладката кожа на кръста й.

— Ти си добър човек, Тош — каза тя, целувайки го по бузата. — И, знаеш ли, станал си доста по-висок от мен. Излъжеш ли Таката-Джим, от теб за нула време ще стане отличен заговорник.

Тошио кимна и затвори очи.

— Да, госпожо — каза той, притискайки я още по-силно.

44. КРЕЙДЕЙКИ

Кожата го сърбеше. Винаги го бе сърбяла, откакто бе отминало онова далечно време, когато бе плувал до майка си — тогава, когато за пръв път бе усетил докосванията при сучене и нежните ухапвания, с които тя го подсещаше да се вдигне за въздух.

По-късно бе научил, че съществуват и други видове докосвания. Имаше скали, растения, както и стените на всички постройки в селището при Подводна Каталина; съществуваха удряния, блъскания и — да! — игривите ухапвания на връстниците му; съществуваше и нежното, о, толкова приятно разнообразно докосване на мъжете и жените — човеците — които плуваха като неопитни делфинчета, като тюлени, смеейки се и играейки на гоненица с него под и над водата.

Съществуваше съприкосновението с водата. Различните видове съприкосновения с нея.

Плясъкът и сблъскването при падането в нея! Гладкият галещ допир, когато се стрелваш през нея по-бързо от всички останали! Нежните й ласки точно под носовата ти дупка, когато си почиваш.

О, как го сърбеше!

Още много отдавна се бе научил да се трие в различни неща и бе открил ефекта от подобни действия. Оттогава насетне бе мастурбирал винаги, когато бе чувствал нужда от това, точно както и всеки друг здрав делфин би правил…

Крейдейки искаше да се почеше. Искаше да мастурбира.

Само че наоколо нямаше стена, в която да се отърка. Изглежда не можеше да се движи или дори да отвори очи, за да види какво го заобикаля.

Поклащаше се във въздух, тялото му не се крепеше на нищо…, на една позната магия…, антигравитацията. Думата, както и споменът му за многобройните му престои в безтегловност преди, по някаква причина му изглеждаше чужда, почти безсмислена.

Той се чудеше на отпадналостта си. Защо не можеше да отвори очи и да погледне? Защо не можеше да изпусне звуков сигнал и да усети формата на това място, както и материала, от който е изградено?

През равни интервали усещаше струя влага, която поддържаше кожата му мокра. Сякаш идваше от всички страни.

Той се замисли и стигна до заключението, че нещо много неприятно трябва да му се е случило. Вероятно беше болен.

Неволна въздишка го накара да разбере, че все пак е способен на известни звуци. Потърси правилните механизми, опита няколко пъти и успя да повтори този звук.

„Сигурно се грижат за възстановяването ми“, помисли си той. „Вероятно съм пострадал. Въпреки че не усещам никаква болка, чувствам някаква празнота. Лишен съм от нещо. Инструмент? Умение? Каквото и да е, хората вероятно се опитват да го възстановят.“

„Имам доверие на хората“, помисли си радостно той. И ъгълчетата на устата му се извиха в лека усмивка.

Ъгълчетата на устата му направиха какво?

О, да, усмивка. Онова ново нещо.

Ново нещо? Правил съм го през целия си живот!

Защо?

То е изразително! Добавя изтънченост в поведението!

То е… То е богатство.

Крейдейки нададе слаб, приглушен вик на смущение.

Сега си спомни някои неща. Беше сънувал. Нещо ужасно се бе случило и той бе хвърлен в един объркан кошмар. Сенки бяха идвали към него и се бяха отдалечавали, и той бе почувствал, че древни песни приемат нови, странни форми.

Осъзна, че вероятно още сънува — едновременно и с двете полусфери на мозъка си. Това обясняваше защо не може да се движи. Опита да се събуди с песен.

Това не бяха успокояващи стихове. Те съдържаха в себе си тъмнина, която го караше да иска да побегне в ужас. Крейдейки се опита да ги спре, боейки се от това, което песента можеше да предизвика. Но успя да прекъсне веригата от създавани от него звукови образи.

Крейдейки почувства до себе си нечие присъствие. Една голяма, едра фигура се появи отстрани, създадена сякаш от песента му. Крейдейки долови звуковите импулси, които изпълваха малкото помещение… помещение, което всъщност не можеше да побере гиганта, очертаващ се в него.

Нукапаи?

Звуковото същество ставаше все по-осезаемо с всеки отминал стих. В присъствието му се усещаше мускулна сила. Бавните мощни махове на плавниците му заплашваха да преобърнат Крейдейки. Когато То издишаше, дъхът му звучеше като буря, разбиваща се в скалист бряг.

Страхът най-сетне му даде сили да отвори очи. Влажна слуз потече по очните му ябълки, докато се мъчеше да отвори клепачите си. Те бяха съвсем отслабнали и му отне време, докато ги настрои за въздушно виждане.

В началото видя само лечебния резервоар, малък и ограничен. Беше сам.

Но звукът му казваше, че е в открито море и до него плува левиатан! Можеше да почувства огромната му сила!

Той премигна и изведнъж гледката се смени. Тя прие рамката, очертана от звуковите образи. Стаята изчезна и той го видя!

Съществото до него не можеше да живее в океаните, които той познаваше. Крейдейки почти се задави в съня си.

То се движеше с мощта на цунами, с неудържимостта на приливите.

То бе създание на мрак и дълбините.

То беше бог.

К-К-Кп-крий!!

Това беше име, което Крейдейки не предполагаше, че знае. То изскочи отнякъде като чудовище в кошмар.

Едно тъмно око гледаше Крейдейки с пронизващ поглед. Той искаше да се обърне, да се скрие или да умре.

Тогава Той му заговори.

Той пренебрегна тринарния език, както Крейдейки и очакваше. Отхвърли прималния, презирайки го като недостоен за умни животни език. Запя песен, която се удряше в ранения делфин с физическа сила, обгръщаше го и го изпълваше с ужасяващи познания.

: Ти Отплува От Нас, Крейдейки: Бе Започнал Да Се Учиш: После Твоят Разум Отплува: Но Ние Не Сме Свършили: Още:

: Дълго Чакахме Някой Като Теб: Сега Ти Се Нуждаеш От Нас Така Както И Ние Се Нуждаем От Теб: Няма Връщане Назад:

: В Състоянието В Което Си: Ти Ще Бъдеш Една Развалина: Жив Мъртвец: Пустота Без Песен: Никога Вече Мечтател Или Използуващ Огън:

: Безполезен Крейдейки: Нито Капитан: Нито Делфин: Ненужно месо:

: За Теб Има Само Един Път: През Същността На Съня На Кита: Там Ти Може Да Откриеш Път: Един Труден Път: Но Път Да Изпълниш Дълга Си: Там Може Да Намериш Път Да Спасиш Живота Си:

Крейдейки простена. Леко се тресеше и зовеше Нукапаи. И тогава си спомни. Тя беше една от тях. Тя чакаше там долу, заедно с другите негови мъчители, някои от които бяха стари богове от сказанията, а за други не бе чувал дори от големите китове.

К-К-Кп-Крий бе дошъл да го върне обратно.

Въпреки че англическият бе загубен за него, Крейдейки изказа молба на език, който не знаеше, че владее.

:Аз съм увреден!: Аз съм развалина!: Аз трябва да умра!: Загубил съм речта си! Загубил съм думите!: Остави ме да умра!:

Той отговори с носово ръмжене, което сякаш идваше изпод земята. Изпод тинята.

:Мина През Съня На Кита: Където Твоите Братовчеди Никога Не Са Били: Дори Когато Са Играели Като Животни И Почти Не Са Познавали Хората: Отиди По-Дълбоко От Кашалотите: В Тяхната Пасивна Медитация: По-Дълбоко От Кита: В Неговия Дяволски Лов: По-Дълбоко От Самия Мрак…:

:Там Вече Можеш Да Решиш Да Умреш, Ако Истината Не Може Да Се Роди…:

Стените на малкото помещение изчезнаха, когато неговият мъчител започна да се насочва към нова реалност. Той имаше голямото чело и светлите зъби на кашалот, но очите му грееха като маяци, а перките му бяха изпъстрени с блестящо сребро. Всичко около него светеше като ореол… като светещите защитни полета около космически кораб…

Стаята напълно изчезна. Изведнъж Крейдейки се оказа сред необятно открито море от безтегловност. Старият бог заплува напред с мощни махове. Крейдейки, стенейки тихо, нямаше сили да устои на течението, породено от перките на гиганта, което го повлече напред. Те се движеха все по-бързо… по-бързо…

Въпреки липсата на посока, делфинът по някакъв начин знаеше, че се спускат НАДОЛУ.

— Чу ли това?

Помощничката на Макани погледна към резервоара, където лежеше капитанът. Блед прожектор в гравитационния резервоар осветяваше белезите от неколкократната хирургическа намеса. На всеки няколко секунди определени кранчета обливаха с пречистена вода намиращия се в безсъзнание делфин.

Макани проследи погледа на асистенткага си.

— Можжже би. Стори ми се, че преди малко чух нещо като въздишка. Ти какво чу?

Помощничката поклати неуверено глава.

— Не съм сигурна. Стори ми се, че разговаря с някого — само че не на англически. Изглеждаше като вид тринар, а после… носле се превърна в нещо друго. Звучеше много странно! — Тя потрепера. — Мислиш ли, че може би мечтае?

Макани погледна към Крейдейки и въздъхна:

— Не зная. Не зная дори дали в неговото състояние мечтите са нещо, което да му пожелаем, или трябва отчаяно да се молим да не го връхлетят.

45. ТОМ ОРЛИ

От запад го облъхна хладен морски бриз. Той потрепера, очите му се отвориха в мрака, взирайки се в нищото.

Не помнеше къде се намира.

Изчакай малко, каза си. Ще се сетиш.

Беше сънувал планетата Гарт, където моретата бяха малки, а реките — много. Бе живял там известно време сред колония от хора и шимпанзета — богата и удивителна колония, подобна на Калафия, която хора и делфини обитаваха заедно.

Гарт бе приятелски настроен свят, въпреки че бе доста далеч от други поселища на земни същества.

В неговия сън Гарт бе нападнат. Гигантски бойни кораби се спускаха над градовете му и пръскаха облаци от газ над плодородните му долини, принуждавайки колонистите панически да бягат. Небето бе изпълнено с ярки светлини.

Беше му трудно да отдели съня от действителността. Том се взираше в кристалния купол на китрупската нощ. Тялото му бе свито — краката му сгънати към гърдите, ръцете му обгръщаха раменете — колкото от изтощаващо вцепенение, толкова и от студ. Бавно започна да разпуска мускулите си. Сухожилията му се опъваха, ставите пукаха, докато наново се учеше как да се движи.

Вулканът на север се бе смалил до бледа червеникава светлинка. В облаците над него имаше дълги неравни процепи. През тях Том можеше да види блестящите в небето точки.

Замисли се за звездите. За умствено фокусиране използува астрономията.

Червената светлина означаваше, че вече са изстинали. Тази червена звезда там може би беше звезда-джудже, при това много стара — или пък далечен великан, намиращ се на прага на гибелта си. А онази ярката там вероятно беше син свръхгигант. Много рядко срещана. Имаше ли такава звезда в тази част на космоса?

Трябваше да си спомни.

Том премигна. Синята звезда се движеше.

Наблюдаваше я как се носи, докато не пресече друга ярка точка, този път смарагденозелена. Когато двете малки светлинки се срещнаха, избухна експлозия. След което синята продължи движението си, а зелената беше изчезнала.

Какъв късмет, че видях това! Че гледах точно на това място точно в този момент! Явно битката още е в разгара си. Не е свършила.

Том се опита да се надигне, но тялото му се отпусна обратно върху водораслите.

Добре, опитай отново.

Той се извъртя на лакът, спря, за да събере силите си и се надигна.

Малките бледи китрупски луни не се виждаха, но от звездите идваше достатъчно светлина, за да огледа странния пейзаж от водорасли. Водата се процеждаше през движещото се блато. Чуваха се бълбукания и пляскания. Веднъж дори долови тих сподавен писък — малка жертва, която внезапно бе намерила смъртта си, предположи той.

Беше благодарен на упорството, което го бе довело до тази малка височинка. Дори два метра бяха от значение. Нямаше да преживее нощта, ако бе останал долу в лепкавата маса.

Обърна се сковано и започна да рови в оскъдната си екипировка. Най-важно бе да се стопли. Той издърпа горнището на водолазния си костюм от купчината върху грубата шейна и внимателно се напъха в него.

Том знаеше, че трябва да се погрижи за раните си, но те можеха да изчакат още известно време. Както и доброто похапване — бе спасил достатъчно провизии за няколко хапвания.

Дъвчейки пръчка синтетична храна и отпивайки пестеливо от манерката, Том оглеждаше малкия куп екипировка. В момента най-важното в него бяха трите пси-бомби.

Той погледна към небето. С изключение на бледото мораво сияние близо до една ярка звезда, други доказателства за битката нямаше. Но един поглед беше достатъчен. Том вече знаеше коя бомба да взриви.

Джилиън беше прекарала няколко часа с Нис, преди да се срещне с него на острова на Тошио. Бе свързала тимбримианското изделие с тенанинския микроклон на Библиотеката, който той бе спасил. После тя и Нис бяха заложили в бомбите подходящи сигнали.

Най-важен бе тенаниският сигнал за помощ. С благоволението на Ифни той щеше да позволи на Том да изпълни своя отчаян експеримент и да разбере дали Планът ще се задейства.

Целият труд на Суеси, Тишуут и останалите щеше да отиде по дяволите, ако тенанианците не бяха оцелели след битката. Какъв беше смисълът „Стрийкър“ да се пъха в изпразнения тенаниски кораб и да се издига в космоса маскиран, ако всички сражаващи се щяха да започнат да стрелят по останката от една вече загубила бойна групировка?

Том вдигна една от пси-бомбите. Тя беше сферична и стоеше в ръката му като топка. На върха й са намираха ключът и часовникът. Джилиън прецизно бе надписала всяка бомба. На тази тя бе добавила размазания си подпис и малко сърчице, пронизано от стрела.

Том се усмихна и целуна сърчицето.

Беше се чувствал виновен, че бе настоявал той да е този, който да тръгне, а тя да остане. Сега знаеше, че е бил прав. Колкото и силна и компетентна да беше Джилиън, тя не бе толкова добър пилот, колкото него, и вероятно би загинала при катастрофата. И със сигурност не би имала физическите сили да издърпа шейната дотук.

По дяволите, помисли си той. Аз съм щастлив, че тя е в безопасност сред приятели, които ще я защитят. Това е достатъчна причина. Тя може да има сили да се справи с десет питона с една ръка, но все пак тя е моето момиче и няма да допусна нещо да й навреди, ако мога да го предотвратя.

Том дояде протеиновата пръчка, претегли бомбата в ръка и премисли стратегията си. Първият му план бе да се приземи близо до вулкана, да изчака, докато хидропланът се зареди за отлитане, след което да заложи бомбата и да отлети, преди тя да е избухнала. Така би могъл да намери друг остров, от който да наблюдава резултатите от своя експеримент.

При липса на друг остров, той все пак би могъл да се отдалечи достатъчно, да кацне в океана и да наблюдава всичко с телескопа си.

Това беше добър план, провален от бурята и неочакваната джунгла водорасли. Телескопът му се беше присъединил към металните залежи по дъното на китрупското море, заедно с по-голяма част от останките на хидроплана.

Том предпазливо се изправи на крака. Храната и топлината му бяха дали малко сили.

Ровейки в скромните си принадлежности, той откъсна дълга тясна ивица от жалките останки на спалния чувал. Лентата от еластична материя изглеждаше подходяща.

Психичната бомба бе тежка и плътна в ръката му. Трудно бе човек да си представи, че тази сфера е натъпкана с мощни халюцинации — един свръхмощен апарат, готов да избухне при команда.

Той нагласи часовника на два часа и включи взривателния механизъм.

После внимателно постави бомбата в самоделната си прашка. Знаеше, че преиграва. Разстоянието нямаше особено да му помогне. Когато тя избухнеше, щеше да се почувства навсякъде в системата на Китруп. Със същия успех можеше да я заложи и в краката си.

Все пак, човек никога не знае. Щеше да я запрати колкото се може по-далеч.

Разлюля прашката няколко пъти, за да я почувства по-добре, след което започна да я върти. Започна да набира инерция, в началото по-бавно, докато някакво странно усещане за сила не се разля от гърдите към ръцете и краката му. Умората и изтощението сякаш изчезнаха. Той започна да пее:

Раменете на Том се изпънаха, докато направи крачка напред. Ръката му замахна и той пусна прашката. Бомбата излетя високо в мрака, въртейки се като бейзболна топка. Сферата се мерна за миг, извисявайки се нагоре, след което изчезна от погледа. Той се ослуша, но не чу падането й.

Том остана вцепенен за известно време, дишайки тежко.

Е, помисли си най-сетне, това поне ми повиши апетита.

Имаше два часа, през които да хапне, да се погрижи за раните си и да си направи подслон. Всеки даден ми миг след това, о, Господи, ще бъде приет със смирена благодарност.