Звездна вълна се надига

106. ТОШИО

Тошио плуваше с всички сили, борейки се с вълните, които се опитваха да го върнат назад. Бореше се с течението и се стремеше към открито море. Най-накрая, точно когато вече чувстваше, че изтерзаните му ръце и крака не ще издържат, той достигна по-спокойни води. С горящи дробове, той се извърна и се загледа в отдалеченото на около два километра метално възвишение, което бавно потъваше в издълбаната под него бездна.

Потъването нямаше да продължи дълго. Дървото-сонда не бе завършило подкопаването, когато той и Дени го взривиха. Островът вероятно щеше да се спуска, докато достигнеше отвора на дървото-сонда.

Глухи детонации бучаха навред около него. Тошио се завъртя във водата и се огледа. Във всички посоки дърветата по островите се извиваха и то не от вятъра. В далечината видя поне три мътни облака от изпарения и дим да се надигат над врящи ленти в морето. Това беше ръмженето на подводните трусове.

„Ами ако бомбата е освободила някой поток от лава? — запита се Тошио. Ако някъде ще изригва вулкан, бих казал, че най-подходящото място е от ствола на дървото-сонда. Но предполагам, че островът го е затиснал.“

Металното възвишение, което беше негов дом за две седмици, изглежда спираше да потъва. Няколко дървета люлееха върховете си над водата.

Тошио се запита за съдбата на Чарлз Дарт. Не допускаше, че шимпанзето е успяло да се отдалечи с плуване. А може би това не беше и най-доброто. Чарли поне бе могъл лесно да се измъкне.

Отпочинал, Тошио се почувства малко по-добре. Той отново заплува в открито море.

След около двадесет минути се чу ново глухо боботене. Той се обърна точно навреме, за да види как отдалеченото възвишение се разтърсва от ужасна експлозия. Кал и растителност се разхвърчаха във всички посоки. Самият остров се вдигна нагоре, почти излезе от водата, разцепи се, след което рухна обратно сред облак пара.

107. ТАКАТА-ДЖИМ

— Викам бойната флотилия! Викам бойната флотилия пред мен! Тук е лейтенант Таката-Джим, на служба при Съвета на Земните видове. Иссскам да преговарям! Моля, отговорете!

Приемателят мълчеше. Таката-Джим изруга. Радиостанцията трябваше да работи! Бе я взел от уотърскутера на Томас Орли, а човекът винаги пазеше екипировката си! Защо галактяните не отговаряха?

Спомагателният кораб бе създаден да бъде управляван от повече от един. Внезапното и неочаквано бедствие на острова го бе принудило да изостави своите Стеноси. Сега нямаше кой да му помага. Трябваше да извършва две или три дейности едновременно.

Той наблюдаваше екрана. Група жълти светлинки се бе насочила към него от север. Беше скромна флотилия в сравнение с могъщите армади, които бяха нахлули в тази система само преди седмици. Но все пак бе внушителна групировка от огнева мощ. И се носеше точно към него.

Иначе всичко останало наоколо бе хаос. Планетата беше осеяна с енергийни излъчвания — врящи урагани от пара на местата, където вулканите изригваха в морето. А битката над северното полукълбо представляваше всеобщо клане.

Таката-Джим увеличи обхвата на екрана си и видя друга флотилия. Тя също бе започнала да се насочва към него.

Ефирът бе пълен с ревящи гласове. Къси, ултракъси вълни — всяка частичка от тях вземаше участие в бъркотията. Дали това не обясняваше защо никой не го чува?

Не. Галактяните разполагаха със съвършени компютри. Причината сигурно беше в собствената му екипировка. Не бе имал време да я провери преди излитането!

Таката-Джим нервно гледаше картата.

Летеше в басейн, пълен с тигрови акули, надявайки се да се договори за защитата и евентуалното освобождаване на „Стрийкър“. Но помнеше изражението на лицето на Джилиън Баскин преди седмица, когато бе предложил да дадат на извънземните всичко, което те пожелаят. Тогава Метц го беше подкрепил, но си спомни израза върху лицето на жената. Тя го бе изгледала със съжаление и му бе казала, че фанатиците никога не действат по такъв начин.

— Те ще вземат всичко, с което разполагаме, ще ни благодарят учтиво, а после ще ни опържат във врящо олио — беше казала тя.

Таката-Джим тръсна глава. Не го вярвам. А и всичко е по-добро от онова, което тя е замислила!

Той наблюдаваше екрана. Първата флотилия вече беше само на сто хиляди километра от него. Компютърът най-после подаде информация за корабите. Бяха бойни рейдъри на зороанците.

Зороанците! Таката-Джим почувства, че му се повдига. Спомни си всичко, което се разказваше за тях.

Ами ако те първо стреляха? Ако въобще не се интересуваха от пленници? Той погледна собствените си бойни установки. Снаряжението на спомагателния кораб беше жалко, но…

Един от манипулаторите на бронята му се протегна и включи бойния компютър… просто заради увереността, която той даваше.

108. „СТРИЙКЪР“

— Сега и двете по-големи флотилии се насочиха към Таката-Джим!

Джилиън кимна.

— Дръж ме в течение, Уатасети. — Тя се обърна. — Тишуут, колко дълго ще ни скриват тези тектонични смущения?

— Антигравитацията ни е във вражи обсег от пет минути, Джилиън. Не мисля, че ще можем да забавим засичането ни още дълго, летейки над вулканите. Ако ще сссе опитаме да се измъкнем, трябва да наберем височина.

— Засечени сме! — съобщи операторът по радиозасичането. — Два кораба от онази битка над позицията на Орли проявяват любопитство!

— Е, това е — обобщи Тишуут. — Да тръгваме с пълна мощност.

Джилиън поклати глава.

— Дай ми още пет минути, Тишуут. Не ми пука от сражаващите се на север. Само ме крий от главните флотилии още известно време!

Тишуут се извъртя в оксиводата, оставяйки следа от мехурчета.

— Лъки Каа! Карай на юг-югозапад към онзи нов вулкан!

Джилиън внимателно се взираше в екрана. Малка синя светлинка показваше спомагателния кораб, летящ към една група от повече от тридесет много по-големи точици.

— Хайде, Таката-Джим — измърмори тя на себе си. — Мислех, че съм те преценила правилно. Докажи ми, че съм права!

Нямаше никакъв сигнал в ефира от лейтенанта-отцепник. Тошио се бе свършил работата, повреждайки комуникационните апарати на острова.

Синята светлинка вече се намираше на по-малко от сто хиляди километра от врага.

— Таката-Джим включи бойния си компютър! — съобщи Уатасети.

Джилиън кимна. Знаех си. Той е почти човек. Трябваше да има много по-силен характер, отколкото предполагах, за да не направи това, просто заради увереността, която то му дава. Колкото и безсмислено да изглежда, кой би се изправил срещу врага без оръжие?

Сега, още малко по-близо…

— Джилиън! — извика офицерът по радиозасичането. — Не мога д-да повярвам! Таката-Джим…

Джилиън се усмихна тъжно.

— Нека да отгатна. Нашият храбър помощник-капитан стреля по цялата бойна флотилия.

Тишуут и Уатасети се извърнаха към нея с широко разтворени очи. Тя сви рамене.

— Е, хайде. Въпреки всичките му недостатъци, никой никога не би казал, че Таката-Джим не е храбрец.

Тя се усмихна, за да прикрие нервността си.

— Бъдете готови. Всички.

109. ТАКАТА-ДЖИМ

Таката-Джим изкрещя и сграбчи ръчката. Тя не работеше! Огневите установки се задействаха без негова заповед!

На всеки няколко секунди малкият кораб се разтърсваше, изстрелвайки малки самонасочващи се снаряди. Малки експлозии от антиматерия изригваха от носа на спомагателния кораб, насочвайки се автоматично към най-близкия извънземен кораб.

След един точен изстрел водещият зороански кораб избухна и се разпръсна като фойерверк. Изненадващата атака беше преодоляла защитното екраниране, предназначено да възпират изстрелите от антиматерия.

Той изруга и се опита да изключи бойния компютър. Пак нямаше ефект.

Когато зороанската флотилия започна да стреля в отговор, Таката-Джим простена и започна с малкия си кораб невероятна серия от маневри за отбягване на снарядите. С вроденото си делфинско чувство за триизмерност той се въртеше в изключителни спирали, избягвайки изстрели, които минаваха вледеняващо близко.

Имаше само една възможност, само един вероятен източник на помощ. Таката-Джим рязко насочи кораба към втората бойна флотилия. Те трябваше да са видели неговата атака. Щяха да го сметнат за съюзник, ако оцелееше, докато ги достигне.

Той се втурна в космоса, гонен от стадо гигантски кораби, които извиха и се понесоха след него.

110. „СТРИЙКЪР“

— Сега ли, Джилиън?

— Почти, мила. Още минутка.

— Онезззи кораби на север изглежда са се решили. Повечето от тях се насочват насам… Грешка, цялата битка се премества на юг, към нассс!

Джилиън се почувства доволна от факта, че е отдалечила огъня от местонахождението на Том. В края на краищата просто му връщаше услугата.

— Добре. Изберете траектория. Искам да се насочим на изток, точно когато втората флотилия завърши извръщането си към спомагателния кораб.

Тишуут изпусна една въздишка на облекчение.

— Слушам, сър. — Тя доплува до пилотското място и започна да се съвещава с Лъки Каа.

111. ТОМ

Той подаде глава от басейна, където се бе скрил.

Къде отидоха всички изведнъж?

Само преди минути небето гореше от изстрели и снаряди. Пламтящи кораби падаха наляво и надясно в морето. Сега забеляза няколко участници в битката далеч в небето, бързащи на юг.

Беше му необходим само миг, за да се досети.

Благодаря ти, Джил, помисли си той. Сега им дай да разберат и заради мен.

112. ТАКАТА-ДЖИМ

Таката-Джим биеше водата от гняв. Бе твърде зает, за да поработи върху бойния компютър. В отчаянието си изпращаше импулси, които изтриваха цели блокове от компютърна памет. Най-сетне нещо проработи. Бойната система се изключи.

Накара кораба да извие наляво и включи пълна тяга, за да избегне няколко торпеда.

Двете флотилии бързо се приближаваха една към друга, а той беше между тях.

Таката-Джим възнамеряваше да се пъхне сред втората флотилия и да спре зад нея, показвайки с действията си това, което не можеше да каже чрез радиостанцията си, а именно — че търси закрила.

Но уредите не му се подчиниха! Той не можа да коригира курса си след последната си маневра! Сигурно бе изтрил прекалено много памет!

Спомагателният кораб се стрелна под прав ъгъл спрямо приближаващите се флотилии, побягвайки и от двете.

Те се обърнаха, за да го последват.

113. „СТРИЙКЪР“

— Сега! — каза тя.

Пилотът не се нуждаеше от друг подтик. Вече бе набрал инерция и сега включи на пълна мощност. Двигателите на „Стрийкър“ изреваха и той напусна атмосферата, оставяйки пукаща следа от йонизация. Скоростта можеше да бъде почувствана, въпреки смущенията, дори на пълния с течност мостик.

Сивото море изчезна под бял покров от облаци. Хоризонтът се превърна в извивка, после в арка. „Стрийкър“ изскочи сред океан от звезди.

— Преследват ни. Сражаващите се от север.

— Колко са?

— Около двадесет. — Тишуут се заслуша в нервната си присадка. — Движат се в разпръсната верига. С изключение на една относително голяма група в ариегарда им, едва ли има и два кораба на една и съща раса. Чувам стрелба. Бият се помежду си дори докато ни гонят.

— Колко са в онази последна група?

— Ъ-ъ-ъ… шессст, мисля.

— Добре, нека проверим на какво сме способни, когато протегнем крака.

Планетата се изгуби зад тях, когато Лъки Каа насочи „Стрийкър“ с нарастваща скорост в посоката, избрана от Джилиън.

Отвъд хоризонта на Китруп бе започнало величаво сражение. Пътят на кораба го остави скрит за няколко минути зад тялото на планетата. После той попадна в полезрението на биещите се.

На милион километра космосът беше изпълнен с ярки експлозии и пръскащи искри снаряди, които слабо проникваха през пси-щитовете.

Тишуут изкоментира:

— Големите момчета се бият при Таката-Джим. Можем дори да успеем да излезем от системата, преди да уссспеят да ни подгонят.

Джилиън кимна. Саможертвата на Тошио не беше напразна.

— Тогава проблемът ни са онези малчугани по петите ни. Трябва да се откачим от тях по някакъв начин. Може би ако се скрием зад онази гигантска планета. За колко време ще стигнем до нея?

— Трудно е да се прецени, Джилиън. Може би около час. Не можем да използваме свръхскорост в системата, а и носим много излишна маса.

Тишуут се вслушваше внимателно присадката си.

— Преследвачите почти са спрели да се бият помежду си. Може да са повредени, но мисля, че поне два от водещите кораби ще ни догонят по времето, когато ще постигнем до онази планета.

Джилиън погледна екрана. Китруп се бе превърнал в малка топчица в единия ъгъл, а отвъд него се виждаше сиянието на битката. От тази му страна верига от малки точици показваше преследвачите на „Стрийкър“.

На екрана, показващ пътя пред тях, започна да расте един светъл, пастелно оцветен глобус. Огромната планета, покрита със студен газ, приличаща много на Юпитер, се приближаваше бавно, но забележимо.

Джилиън присви устни и тихичко подсвирна.

— Добре, щом не можем да ги надбягаме, мисля, че трябва да опитаме засада.

Тишуут я изгледа удивено.

— Джилиън, това са бойни кораби! А ние сме само един претоварен изследователски кораб от клас Снарк!

Джилиън се усмихна.

— Сега сме маскирани, момичето ми. Тенанинската черупка няма само да ни забавя. И можем да опитаме нещо, което те никога не биха очаквали от нас.

Тя не спомена, че ако имаше възможност, би се повъртяла в тази система още известно време, надявайки се на чудо.

— Всички свободни предмети обезопасени ли са?

— Ссстандартна процедура. Изпълнена е.

— Добре. Моля те, нареди целият екипаж да напусне централния отсек. Нека се привържат където могат.

Тишуут издаде заповедта, след което се обърна с питащ поглед.

Джилиън обясни.

— Бавни сме, понеже сме прекомерно тежки, нали? Те ще могат да стрелят по нас, преди да достигнем газовия гигант, камо ли свръхскоростния обсег. Кажи ми, Тишуут, какво ни прави прекомерно тежки?

— Тенанинската черупка!

— И какво друго?

Тишуут изглеждаше озадачена.

Джилиън й подсказа с гатанка.

Тишуут гледаше с празен поглед. После схвана. Очите й се разшириха.

— Много хитро, наиссстина. Може да свърши работа. Радвам се, че ми каза. Екипажът ще се нуждае от подходяща екипировка.

Джилиън се опита да плесне с ръце във водата, но не успя.

— Скафандри! Права си! Тишуут, какво щях да правя без теб!

114. ГАЛАКТЯНИТЕ

— Страничната битка между всички останали сили се е преместила от планетата — докладва един воин паха. — Те се отдалечават от Китруп, преследвайки един доста голям кораб.

Зороанката Крат спря да точи ножа си. Напрегна се, за да прикрие нервното треперене в лявата си ръка.

— Можете ли да идентифицирате преследвания?

— Изглежда не е плячката.

Паханецът доволно се направи, че не забелязва очевидната вълна от облекчение, заляла господарката на флотилията, след като чу думите му, и продължи:

— Твърде голям е, за да бъде земен кораб. Донякъде прилича на повреден тенанински, въпреки че…

— Да? — попита рязко Крат.

Паханецът се поколеба.

— … се държи странно. Необичайно тежък е, а двигателите му звучат почти като тимбримиански. Вече е твърде далеч, за да се разбере ясно.

Крат изгрухтя.

— А какво е нашето положение?

— Тандуанците ни подражават, нападайки ни по фланговете, точно както и ние тях. Заедно преследваме земния разузнавач. Заедно спряхме да стреляме по малкия кораб, освен когато не се доближи прекалено до другата флотилия.

Крат изръмжа.

— Този кораб ни отдалечава все повече и повече от планетата — от истинската плячка. Не мислиш ли, че целта му може да е точно такава? — извика тя.

Паханецът се замисли, после кимна.

— Да, Флотска Майко. Би приличало на тимбримиански или хищнически номер. Какво предлагате?

Крат беше много разстроена. Трябва да бе номер! Но все пак не можеше да изостави преследването, защото тандуанците щяха да пленят разузнавача. А колкото по-дълго продължаваше преследването, толкова по-голямо бе изтощението и на двете враждуващи страни!

Тя хвърли ножа си през стаята. Той се заби точно в центъра на лъчистата спирала на Библиотеката. Един уплашен пиланец подскочи и изпищя от ужас, после дръзко я изгледа.

— Предайте стандартния Зов За Примирие — нареди Крат с нежелание. — Свържете се с тандуанцитеанския Ловец. Трябва да сложим край на този фарс и бързо да се върнем при планетата!

Тандуанцитеанският Ловец попита Укротителя още веднъж:

— Можеш ли да свестиш Аксептора?

Укротителят коленичи пред Ловеца, предлагайки собствената си глава.

— Не мога. Той е изпаднал в състояние на оргазъм. Превъзбуден е. Нищо няма ефект върху него.

— Тогава не разполагаме с метафизически начин да изследваме странната гонитба зад нас?

— Можем да използваме само физически средства.

Краката на Ловеца изтракаха.

— Отиди и си отрежи главата. С последната си воля я постави на моята лавица с трофеи.

Укротителят изръмжа в съгласие.

— Нека новият Укротител ти служи по-добре.

— Наистина. Но първо — нареди Ловецът, — подготви линия за връзка със зороанците. После ще отрежа крака, който ще използвам, за да говоря с тях, разбира се. Но сега трябва да се свържем с тях.

Буолт хапеше шиповете на лактите си, после среса с тях гребена си. Бе предположил правилно! Бе извел последните шест тенанински кораба от боя между тандуанците и зороанците и бе пристигнал при планетата точно навреме, за да се включи в една дълга гонитба. Десет повредени кораба бяха пред него, преследващи един обект, който можеше само неясно да бъде различен.

— Увеличете скоростта — нареди той. — Останалите са некоординирани. Докато тандуанци и зороанци гонят примамката, ние сме единствената прилична ескадрила в околността! Трябва да ги догоним!

Далеч пред тенанинците един губруански капитан гладеше перата си и цвърчеше:

— Догонваме ги! Догонваме влачещия се кораб! И вижте! Сега, когато сме близо, погледнете и вижте, че еманациите му са човешки! Те летят в черупка, но сега ние сме близо и можем да видим и да пипнем това, което е в тази черупка! Сега сме близо и ще ги заловим!

Провал все още беше възможен, разбира се. Но пълно поражение беше недопустимо.

— Ако не можем да ги хванем — напомни си той, — трябва да се погрижим да ги унищожим.

115. „СТРИЙКЪР“

Газовият гигант се издигаше пред тях. Тежко претовареният „Стрийкър“ се мъкнеше към него.

— Те ще очакват, че ще се приближим до планетата за плътна хипербола около нея — съобщи Тишуут. — Това генерално е добра тактика, когато си преследван в планетарна система. Рязък скок, докато сме близо до планетата, би ни дал значителна промяна в посоката.

Джилиън кимна.

— Те ще очакват това, но ние ще направим нещо друго.

Наблюдаваха екраните, докато три големи светлинки растяха и постепенно приемаха формата на плътни фигури — кораби с грозни белези от битката и с още по-грозни оръжия.

Големият масив на планетата започна да се показва, въпреки че преследващите ги кораби ставаха все по-големи.

— Всички делфини обезопасени ли са?

— Да!

— Тогава ти избери времето, лейтенант. Имаш по-добър усет от мен за космически сражения. Знаеш какво искаме да направим.

Тишуут тракна с челюсти.

— Зная, Джилиън.

Те се понесоха към планетата.

— Ссскоро. Скоро с тях ще е свършено… — Тишуут присви очи. Тя се съсредоточи върху звуковите образи, които получаваше чрез нервната си присадка. На мостика цареше мълчание с изключение на нервното щракане на делфинския сонар. Джилиън си припомни напрегнатите ситуации на човешките кораби, когато половината от екипажа си свиркаше през зъби, без дори да го забелязва.

— Бъдет-те готови! — каза Тишуут на инженерния екип по интеркома.

Преследващите ги кораби за кратко изчезнаха зад ореола на планетата.

— Сега! — извика тя на Суеси, за да я чуе. — Отворете задните люкове! Задействайте всички помпи! — Тя се извърна към пилота. — Изстреляй онази сонда-примамка! Увеличи страничното ускорение! Сведи гравитацията до единица!

На половината от пултовете за управление на мостика светнаха червени лампички. Предупреден, екипажът бе вече в скафандри, когато съдържанието на централния отсек на „Стрийкър“ полетя навън зад него във вакуума на открития космос.

Губруанският капитан бе обезпокоен от един птакански кораб, който скъсяваше преднината му. Командирът замисляше маневри за унищожаването му, но внезапно главният-компютър отчаяно сигнализира за опасност.

— Те не могат да направят това! — изсвири капитанът, докато се взираше с недоумение в екрана. — Не биха могли да направят подобно нещо. Не биха могли да измислят такава дяволска клопка! Не биха могли…

Той наблюдаваше как птаканският кораб се сблъска с много висока светлинна скорост с една преграда, която не съществуваше преди минути.

Това беше дифузионно течение от газови частици, носещо се по посока към тях. Но неочаквано то посрещна щитовете на Птаканския боен кораб като яка стена. При определана светлинна скорост всяка преграда беше смъртоносна.

— Курс обратен! — нареди губруанецът. — Огън с всички оръжия по преследвания обект!

Огневата енергия бе освободена, но лъчите се натъкнаха на непреодолима стена между губруанския и бързо завиващия земен кораб.

— Вода! — изкрещя той, когато прочете спектралния анализ. — Преграда от водна пара! Една цивилизована раса не би могла да открие такъв номер в Библиотеката! Една цивилизована раса не би могла да падне толкова ниско! Една цивилизована раса не би…

Така пищеше той, когато губруанският кораб се удари в облак от летящи снежинки.

Олекнал с мегатонове, „Стрийкър“ направи маневра, много по-ловка, отколкото би могъл само преди минути. Люковете се затвориха и корабът бавно се изпълни с въздух. Вътрешната антигравитация беше възстановена. Членовете на екипажа, облечени в скафандри, се завърнаха на работните си места от страничните помещения, където се бяха скрили.

Във все още пълния с вода мостик Джилиън наблюдаваше унищожението на първите два преследващи ги кораба. Екипажът се зарадва, когато третият повреден рейдър отчаяно изви, загуби контрол в последния момент и се сблъска пагубно с дифузионния облак. Той се разпадна в плоска топка от плазма.

— Останалите все още не се виждат зад газовия гигант — каза Джилиън. — След гонитбата от Китруп те мислят, че знаят нашата мощност и няма да предположат, че можем да направим подобен завой!

Тишуут не изглеждаше толкова убедена.

— Можжже би. Ние изпратихме по стария ни курс сондата-примамка, наподобяваща нашата радиация. Може да я подгонят. Поне ми се иска да се приближат с много по-плътна и бърза хипербола.

— А ние ще ги отстраняваме, докато се приближават! — Джилиън беше леко замаяна от успеха. Имаше възможност да се справят изцяло и да могат да останат да изчакат още малко Хикахи и Крейдейки. Да изчакат още едно чудо.

„Стрийкър“ изстена, докато сменяше посоката.

— Суеси казва, че сглобките, свързващи ни с черупката, ссса изложени на напрежение — докладва Лъки Каа. — Пита дали отново ще изключвате антигравитацията и дали ще извършвате нови… ъ-ъ, той ги нарича „откачени женски маневри“. Това са негови думи, сър.

Джилиън не отговори. Суеси сигурно и не очакваше отговор.

„Стрийкър“ завърши острия си завой и се насочи обратно по пътя, по който беше дошъл, точно когато още два бойни кораба се показаха иззад диска на планетата.

— Свали ги, Тишуут — каза Джилиън на делфина-офицер. Една ярост, която не си бе позволила да покаже в седмиците на напрежение, сега избухна в гласа й. — Действай, както знаеш. Само ги свали!

— Ссслушам! — Тишуут забеляза свитите юмруци на Джилиън. Тя изпитваше същото. — Сега!

Тя се извърна и извика на екипажа:

Екипажът приветства думите й с радост. „Стрийкър“ се спусна към изненадания враг.

116. ГАЛАКТЯНИТЕ

Гласът на зороанският матриарх ръмжеше от комуникационната мрежа:

— В такъв случай вие сте съгласни да прекратим това преследване и да обединим силите си?

Тандуанцитеанският Ловец си обеща, че ще си отреже два крака, а не един, заради срама от сключването на това съглашение.

— Да — отговори той. — Ако продължим както досега, само ще се изтощим напълно. Вие, зороанците, сте отлични воини. Нека се обединим и да свършваме.

Крат искаше да уточни всичко.

— Кълнем се в Пакт Номер Едно, най-стария и обвързващ договор в Библиотеката, да пленим земляните заедно, да вземем информацията заедно и заедно да потърсим пратениците на нашите предци, за да ги помолим да бъдат съдии в нашия спор.

— Съгласен съм — потвърди тандуанецът. — А сега да свършваме тук и да вървим заедно да заловим плячката.

117. ТАКАТА-ДЖИМ

Сега Таката-Джим разбра какво хората имат предвид под „сляпа надпревара“.

Той беше уморен. Бягаше сякаш от часове. Всеки път, когато се опиташе да кривне към някой от двата отряда, за да се предаде, другият започваше да стреля между него и неговата цел, отблъсквайки го назад.

След това, малко по-късно, той засече дълга верига кораби, напускащи Китруп в обратна посока. Не му бе необходимо много време, за да се сети, че „Стрийкър“ е направил своя ход.

Тогава всичко свърши, помисли си той. Опитах се да изпълня дълга си така, както го разбирах и в същото време да спася собствения си живот. Сега жребият е хвърлен. Планът ми пропадна.

Аз съм загубен. Не мога да направя нищо, освен може би да спечеля още няколко минути за „Стрийкър“.

Преди известно време двете флотилии бяха спрели да стрелят една по друга, докато го гонеха. Таката-Джим осъзна, че те се приближават към съглашение.

Изведнъж приемателят му изсвири на галактически номер едно основния код за свръзка. Съобщението беше просто: „спри и се предай на смесената тандуанско-зороанска флотилия.“

Таката-Джим сключи челюсти. Нямаше предавател, така че не можеше да отговори. Но ако спреше неподвижно в космоса, те вероятно щяха да приемат това като знак за предаване.

Той отлагаше, докато съобщението не беше повторено три пъти. После започна да намалява скоростта си… но бавно. Много бавно, печелейки време.

Когато галактяните се приближиха и заплахите им зазвучаха като последно предупреждение, Таката-Джим въздъхна и отново включи бойните домпютри на спомагателния кораб.

Корабът подскочи, когато малките снаряди излетяха.

Когато и двете флотилии едновременно изстреляха залп към него, той, разбира се, се опита да избяга. Нямаше да е спортсменско да се откаже.

Но в сърцето си нямаше желание за истинско усилие. Вместо това, докато чакаше, той започна да съчинява поема:

118. „СТРИЙКЪР“

Засадата при газовия гигант беше неочаквана. Врагът се бе приближил, използвайки силната гравитация на планетата, за да се извърти в плътен хиперболичен завой. Те не бяха подготвени за атака откъм фланга.

Сравнено с техния главозамайващ скок, „Стрийкър“ остана почти неподвижен. Спусна се върху двата рейдъра, докато те преминаха, трасирайки пътя си с подобна на паяжина антиматерия.

Единият от бойните кораби избухна в огнена топка, още преди компютрите на „Стрийкър“ да го идентифицират. Щитовете му вероятно вече бяха повредени след седмиците сражения.

Другият рейдър беше в по-добро състояние. Щитовете му просветнаха в ослепително виолетово, а тънки линии от експлодиращ метал осветиха корпуса му. Но той мина през клопката и започна бързо да губи ускорението си.

— Лош късмет, ще се разззмине и с мините ни — съобщи Тишуут. — Нямаше време да ги разположим по идеалния начин.

— Не можем да имаме всичко — отговори Джилиън. — Ти се справи отлично. Ще му е необходимо известно време да ни догони.

Тишуут погледна към екрана и се заслуша в нервната си присадка.

— Може да се забави и прекалено, ако двигателите му продължат да не дейссстват. Траекторията му ще го отведе до сблъсък с планетата.

— Отлично. Да го оставим и да се огледаме за останалите.

Движението на „Стрийкър“ го отдалечаваше от газовия гигант към друга група от пет приближаващи се бойни кораба. След като бяха видели засадата, те панически променяха курса си.

— Сега ще видим каква работа ще свърши Троянският Морски Кон — каза Джилиън. — Първата група беше прекалено близко и знаеше, че двигателите ни са със земна изработка. Но тези са доста далеч. Суеси промени ли мощността ни по Тенанински образец, както планирахме?

Уатасети изсвири утвърдително.

— Направено е. Но Суеси твърди, че това ще намали ефективността ни. Напомня ви, че двигателите ни не са тенанински.

— Благодари му от мое име. А сега, всичко останало зависи от това дали те ще се окажат толкова лишени от въображение, колкото Том предполагаше, че ще бъдат. Пълна мощност на психическите щитове!

— Слушам, сссър!

Енергийните детектори светнаха, докато приближаващите се кораби ги обсипаха с проучващи лъчи. Групичката светлинки, представляваща извънземните кораби, за миг изглежда се поколеба, после се разпръсна.

— Кораби номера една, четири и пет усилват ускорението си с цел да ни подминат! — обяви Тишуут. Мостикът се изпълни с писукащи делфински аплодисменти.

— А останалите?

Манипулаторът на Тишуут посочи две точки на екрана.

— Намаляват скоростта си и се готвят за битка! Приемаме съобщение на галактически език номер десет! То е обредно предизвикателство! — Тишуут поклати глава. — Те вярват, че ние сме тенанинци! Но искат да спрат и да ни унищожат!

— Кои са те?

— Братята на Нощта!

Увеличителните екрани показаха двата приближаващи се бойни съда, тъмни, смъртоносни и непрестанно нарастващи.

Какво да се прави? Джилиън запази лицето си безизразно. Знаеше, че делфините я наблюдават.

Не можем да ги надбягаме, особено докато наподобяваме тенанинските мотори и носим тази тежка черупка. Но само глупак би се изправил срещу тях в директна битка.

Войнствен глупак като Том, помисли си тя с ирония. Или като Крейдейки. Ако някой от тях командваше в момента, щях вече да приготвям съболезнования за Братята на Нощта.

— Джилиън? — обади се нервно Тишуут.

Джилиън се отърси. Сега! Решавай сега!

Тя погледна към приближаващите се машини на смъртта.

— Срещу тях — каза тя. — Курс към Китруп.

119. ГАЛАКТЯНИТЕ

— Ще оставим половината от обединената ни флотилия над планетата. Никой от останалите няма да дръзне да се върне сега, когато сме се обединили. Ще изпратим ескадрили да причистят луните от криещи се врагове и да проучат събитията отвъд газовия гигант.

Тандуанският Ловец сега имаше само четири крака вместо предишните шест. Зороанката Крат се чудеше какво ли се бе случило с предводителя на омразните й съюзници.

Не че имаше някаква значение. Крат мечтаеше за деня, в който щеше да може лично да откъсне останалите крайници на Ловеца, а след това и всичките му глави-луковици.

— Възможно ли е този отдалечен от планетата хаос да е причинен от плячката? — попита тя.

Изражението на тандуанеца върху комуникационния екран бе неразгадаемо.

— Всичко е възможно, дори и невъзможното. — Това прозвуча като тандуанско остроумие. — Но плячката не би могла да избяга, дори ако останалите извънземни могат. Ако е пленена от тях, то останките ще се бият за нея. Когато нашите сили пристигнат там, ние ще надделеем. Толкова е просто.

Крат кимна. Звучеше наистина елегантно.

Скоро, каза си тя. Скоро ще изтръгнем информацията от земляните или ще я извлечем от останките им. И скоро след това ще изпреварим собствените си прародители.

Трябва да се погрижа няколко човека и делфина да останат живи, след като ни кажат местонахождението на Флотилията на Прародителите. Моите подопечни не обичат, когато се забавлявам с тях. Ще се спестят неприятности, ако си намеря развлечения извън семейството.

Тя с тъга си мечтаеше за един глупав мъжки от собствения й вид, докато обединената тандуанска-зороанска групировка от тринадесет кораба се понесе в пълна тяга към газовия гигант.

120. „СТРИЙКЪР“

— Повреда в дисссковете на левия борд! — съобщи Уатасети. — Всички ракетни установки в този сектор са вън от строя!

— Някакви поражения във вътрешния корпус? — попита нетърпеливо Джилиън.

Делфинът провери в компютъра.

— Не. Тенанинската черупка е поела всички удари. Но Суеси казва, че сглобките се разхлабват!

— Ще се опитат да съсредоточат огъня си върху левия борд, след като сега мяссстото е повредено — каза Тишуут. — И ще очакват, че ще побегнем. Батареите от дясната страна! Изстреляйте снарядите на четиридесет градуса по азимут и сто на юг! Непълна тяга и лъжлива мощност на двигателите!

— Но т-там няма никой!

— Ще има! Огън! Пилот, придвижвай кораба вляво с два радиана в минута и нагоре с един в минута!

„Стрийкър“ потрепери и изстена, докато бавно изви в космоса. Щитовете му опасно просветваха под мощните бойни лъчи, на които корабът едва ли щеше да устои. Неговите противници не бяха понесли нито един по-сериозен удар. Те лесно се справиха с несръчните му опити за измъкване.

От скритата част на „Стрийкър“ бавно излетяха шест малки снаряда, след което корабът намали тягата си. „Стрийкър“ зави, опитвайки се да защити отслабената си страна малко по-бавно от възможностите си.

Долавяйки фаталната му слабост, вражите бойни кораби последваха маневрата. Към повредената страна на „Стрийкър“ полетяха лъчи, към мястото, което Братята на Нощта считаха за истинския гръб на своя враг.

„Стрийкър“ се разтърси, докато лъчите проникнаха през щитовете му и удариха тенанинскита броня. Дори в изпълнения с вода мостик изстрелите почти изхвърлиха екипажа от работните му места. Наблюдаващите повредите докладваха за пушек и дим, за топяща се броня и рушащи се стени.

Рейдърите уверено навлязоха в минирания регион и снарядите експлодираха.

Джилиън стисна ръце до бяло. На онези сензори, които не бяха повредени, врагът бе скрит от облак космичен газ.

— Пълна тяга! Спрете въртенето и започнете издигане! — заповяда Тишуут.

Изтощените двигатели се напрегнаха. Сглобките, държащи „Стрийкър“ за неговата бронирана черупка, простенаха, докато коралбът набираше ускорение в нова посока.

— Благословена да е проклетата тенанинска броня! — въздъхна един от делфините. — Тия лъчи щяха да разрежат „Стрийкър“ като печено месссо!

Джилиън се вгледа в един от малкото все още действащи екрани, напрягайки се да види през пушеците и отломките. Най-после съзря врага.

— Попадение! Явно попадение! — извика радостно тя.

Един от бойните кораби имаше зейнала пробойна в корпуса си, горящ метал все още се гърчеше край дупката, а рейдърът бе разтърсван и от вторични експлозии.

Другият изглеждаше незасегнат, но сякаш бе станал по-нерешителен от преди.

О, продължавайте да се колебаете, настоя тя мълчаливо. Нека вземем добра преднина.

— Наоколо има ли други? — попита тя Тишуут. Ако тези два кораба бяха единствените останали, тя щеше да заповяда да включат двигателите на пълна мощност, ако ще дори дяволът да разбере, че са земен кораб!

Лейтенантът премигна.

— Да, Джилиън. Още шест. Приближават се бързо. — Тишуут поклати глава. — Няма как да се измъкнем от тази нова група. Твърде бързи са. Съжалявам, Джилиън.

— Братята взеха решение! — извика Уатасети. — Насочват се към нассс!

Тишуут завъртя очи. Джилиън мълчаливо се съгласи. Няма да успеем да ги заблудим отново.

— Суеси се обажда. Иссска да знае дали…

Джилиън въздъхна.

— Кажи на Ханес, че изглежда няма да има повече женски хитрини. Идеите ми се изчерпаха.

Двата бойни кораба се приближаваха, гонейки кърмата на „Стрийкър“. Засега задържаха огъня си, явно пазейки го за един последен удар.

Джилиън си помисли за Том. Не можеше да преодолее чувството, че го е изложила.

Това наистина беше добър план, мили. Само бих желала да го бях изпълнила както трябва, заради теб.

Врагът ги връхлиташе, възправяйки се застрашително срещу им.

Тогава Лъки Каа извика:

— Траекторията им се променя! — Опашката на пилота биеше водата. — Те се отдалечават! Бягат-т като барбуни!

Джилиън премигна объркано.

— Но те ни бяха пипнали!

— Причината е в новодошлите, Джилиън. Онези приближаващи се шест кораба! — извика радостно Тишуут.

— Какво? Защо?

Тишуут се усмихна толкова широко, колкото е възможно на един неоделфин.

— Те са тенанинци! Приближават се, стреляйки! И не стрелят по нассс!

Екраните показваха как двата кораба, които досега ги преследваха, бягат панически, стреляйки по приближаващата се мини-флотилия.

Джилиън се засмя.

— Уатасети! Кажи на Суеси да млъкне! Да забави всичко и да пуска дим! Ще изиграем ролята на тежко пострадал войник!

След миг дойде отговорът на инженера:

— Суеси казва, че т-това няма да представлява проблем. Никакъв проблем.

121. ГАЛАКТЯНИТЕ

Гребенът на Буолт се надигаше от вълнение. „Крондорсфайър“ беше пред тях, пострадал, но горд. Той бе смятал стария боен кораб за загинал още в първия ден на битката, както и Барон Ебремсев, неговият командир. Буолт с нетърпение чакаше да види отново стария си другар.

— Все още ли няма отговор? — попита той комуникационния оператор.

— Не, Капитане, корабът мълчи. Възможно е току-що да са получили фатален удар, който… Почакайте! Засичаме нещо! Светлинен сигнал на некодиран език! Изпращат сигналите от един от илюминаторите!

Буолт нетърпеливо се наведе напред.

— Какво казват? Искат ли помощ?

Комуникационният офицер се наведе пред монитора си, наблюдавайки мигащите светлинки и водейки си бележки.

— Всички оръжия и комуникационни апарати са повредени — докладва той, — помощните двигатели все още работят… Земляните са напред, гонени от няколко развалини… Ние ще се оттеглим… успешен лов… „Крендосфайър“. Край.

Буолт си помисли, че посланието е донякъде странно. Защо Ебремсев ще иска да се оттегли, щом още може да се движи и поне да се скрие от вражеския огън?

Може би проявяваше храброст, за да не ги забави. Буолт тъкмо щеше да настои да им изпрати помощ, когато офицерът по комуникациите заговори отново:

— Командире! Една ескадрила се отделя от водната планета! Поне десет кораба! Виждам знаците на тандуанците и зороанците!

Гребенът на Буолт веднага падна. Беше се осъществил и последният най-страшен съюз между еретици.

— Още имаме шансове! Веднага след бегълците! Можем да надвием останките, дори ако те са победили земляните, и да се махнем оттук преди тандуанците и зороанците да пристигнат!

Докато корабът му се понесе напред, той изпрати съобщение на „Крондосфайър“:

— Нека Великите Духове се вселят у вас…

122. „СТРИЙКЪР“

— Доста сложен малък компютър си крила през цялото време — обобщи Тишуут.

— Всъщност той е на Том — усмихна се Джилиън.

Делфините мъдро кимнаха. Това обяснение беше достатъчно.

Джилиън благодари на Нис за скоростния му превод на тенанински. Лишеният от тяло глас прошепна от една група светлинки, които се носеха близо до нея, танцувайки и въртейки се сред бълбукащата оксивода.

— Не можех да сторя нищо друго, Джилиън Баскин — отговори компютърът. — Вие, неколцината загубени земляни, натрупахте по време на бедствията, стоварващи се върху вас, повече информация, отколкото моите господари са събрали през последното хилядолетие. Дори само уроците за ъплифта ще бъдат от полза за тимбримите, които винаги се стремят към знания — дори изхождащи от хищници.

Гласът заглъхна и светлинките изчезнаха преди Джилиън да може да отговори.

— Сигналната група се върна от илюминатора, Джилиън — каза Тишуут. — Тенанинците са продължили, гонейки нашите сенки, но те ще се върнат. К-какво да правим сега?

Джилиън почувства как от качването на адреналина й я побиха тръпки. Не бе планирала по-нататъшните им действия. Имаше само едно нещо, което отчаяно желаеше сега. Една-единствена цел във вселената.

— Китруп — прошепна тя.

После се отърси.

— Китруп? — Джилиън погледна към Тишуут, знаейки отговора, но все пак надявайки се.

Тишуут поклати гладката си глава.

— Една флотилия кръжи в орбита над Китруп сега, Джилиън. Беззз бой! Изглежда в голямата битка вече има победител. Друга ескадра сссе носи насам с много голяма скорост. Доста голяма ескадра. Не бива да ги допускаме твърде близо, за да не видят какво има под маскировката ни.

Джилиън кимна. Думите не искаха да излязат, но тя все пак овладя гласа си.

— На север — каза тя. — Отведи ни на север, Тишуут… към точката за прехвърляне. С пълна скорост. Когато приближим достатъчно, ще изоставим Морския кон и ще се махнем дяволски далеч оттук с… с това, което имаме.

Делфините се върнаха на постовете си. Ревът на двигателите се засили.

Джилиън доплува до един тъмен ъгъл в кристалния купол, до едно местенце, където имаше пукнатина в тенанинската броня и откъдето можеха директно да се виждат звездите.

„Стрийкър“ набра скорост.

123. ГАЛАКТЯНИТЕ

Тандуанско-зороанската ескадрила догонваше откъсналите се бегълци.

— Господарке, един повреден тенанински кораб се приближава към точката за прехвърляне, бягайки.

Крат се завъртя върху възглавницата си и изръмжа:

— Е, и? Случайни кораби са напускали бойното поле и преди. Всички се опитват да евакуират своите пострадали. Защо ме безпокоиш сега, когато се приближаваме към плячката!

Малкият пилански офицер по радиозасичането се сви обратно в стола си. Крат се наведе и се вгледа в предните екрани.

Малка ескадрила на Тенанин се носеше напред. Още по-надалеч в края на обхвата им, отблясъци от отделни схватки показваха, че водещите все още се бият, дори докато се приближават към плячката.

Ами ако са се объркали, зачуди се Крат. Ние гоним тенанинците, които гонят останките, които гонят кого? Тия глупаци може дори да се гонят едни други!

Нямаше значение. Половината от тандуанско-зороанската флотилия кръжеше по орбитата на Китруп, следователно земляните така или иначе бяха в капан.

Ще се разправим с тандуанцит, когато му дойде времето, помисли си тя, и ще се срещнем с древните сами.

— Господарке! — изписка Пиланецът пронизително. — Засякохме предаване от точката за прехвърляне!

— Обезпокоиш ли ме още веднъж с подобни незначителни… — избоботи тя, изваждайки заплашително нокътя си. Но подопечният я прекъсна. Пиланецът дръзна да я прекъсне!

— Господарке, това е земният кораб! Те ни измамиха! Заблудиха ни! Те…

— Покажи ми! — изсъска тя. — Това трябва да е някакъв номер! Покажи ми веднага!

Пиланецът се извърна към отделението си. На главния екран на Крат се появи образът на човек и няколко делфина. От външния вид на човека, Крат разбра, че това е женска, вероятно тяхната предводителка.

— … глупави същества, недостойни за името „разумни“. Тъпи, лишени от интелект производни на сгрешили патрони. Ние се изскубнахме от всичката ви въоръжена мощ, нещастници такива. Ние се изплъзнахме, както ще правим винаги, подигравайки се на некадърността ви! А сега, когато имаме наистина добра преднина, вие никога не ще ни заловите! Какво по-добро доказателство, че Прародителите уважават нас, а не вас! Какво по-добро доказателство…

Подигравките продължаваха. Крат слушаше, беснееше и в същото време се наслаждаваше на изяществото им. Тези хора са по-добри, отколкото смятах. Обидите им са буквални и преувеличени, но те имат талант. Заслужават достойна, бавна смърт.

— Господарке! Тандуанците, които ни придружават, променят курса си! Останалите им кораби изоставят Китруп и се насочват към точката за прехвърляне!

Крат просъска отчаяно.

— След тях! Веднага след тях! Последвахме ги в космоса дотук! Преследването продължава!

Екипажът без желание се зае със задачите си. Земният кораб бе в отлична позиция за бягство. Дори в най-добрия случай това щеше да бъде едно дълго преследване.

Крат осъзна, че никога няма да стигне у дома навреме за съешаване. Щеше да умре някъде там.

А човекът върху екрана продължаваше да им се надсмива.

— Библиотекар! — извика тя. — Не разбирам някои от думите на човека. Разбери какво значи фразата „ха-ха-ха“ на техния зверски примитивен език!

124. ТОМ ОРЛИ

Седнал с кръстосани крака на рогозка, изплетена от водорасли, скрит от поклащащата, се развалина, той слушаше как шепнещият вулкан бавно заглъхва. Мислейки за глада си, той слушаше тихите мокри звуци на безкрайното море от водорасли и откри в тях уютна прелест. Липкавите равномерни ритми се превръщаха във фон за неговата медитация.

На рогозката пред него като точка за фокусиране лежеше съобщителната бомба, която той така и не бе взривил. Контейнерът блестеше на слънчевата светлина на първия от седмици хубав ден за северен Китруп. Отблясъци просветваха от местата, където металът се бе нащърбил. Останалата гладка повърхност блестеше равномерно.

Къде си сега?

Вълните под повърхността караха платформата му да се поклаща леко. Той минаваше в транс през различни нива на осезаемост, подобно на старец, който отпуснато надзърта от двора си, подобно на старовремски скитник, който гледа с умерено любопитство пред пролуките в стената на движещ се товарен вагон.

Къде си сега, моя любов?

Той си припомни един японски стих от осемнадесети век, написан от известния поет Йоса Бюсон.

Гледайки неясните образи върху вдлъбнатините на глобуса на пси-бомбата, той слушаше цвърченето на джунглата — нейните писукащи животински звуци — и вятъра, промъкващ се през мокрите плоски листа.

Къде е тази част от мен, която си замина?

Той слушаше нежното пулсиране на океана, гледаше светлините върху метала и след известно време, сред отраженията от вдлъбнатините и резките, пред него се появи един образ.

Една неясна размазана ръбата форма се приближаваше към едно място, което не беше място, към една бляскава чернота в космоса. Докато го наблюдаваше, ръбатото нещо се разпука. Твърдата му обвивка бавно се разцепи като на разпукващо се яйце. Черупките паднаха и се появи гладък цилиндър, приличащ донякъде на гъсеница. Около него грееше ореол, една втвърдяваща се обвивка от вероятност, която се заздравяваше, дори докато той гледаше.

„Не е илюзия, реши той. — Не може да е илюзия.“

Той се отвори за образа, приемайки го. И от гъсеницата към него полетя една мисъл.

Усмихна се, при което бавно заздравяващите му устни го заболяха. Това беше друго хайку от Бюсон. Нейното послание беше толкова недвусмислено, колкото беше възможно при тези обстоятелства. Тя някак беше доловила неговата транс-поема и беше отговорила.

— Джил… — Той напрегна всичките си телепатични сили.

Гъсеничната форма, обвита в пашкул от вероятностен стазис, приближаваше една голяма дупка в космоса. Мина през това, което не беше място, стана прозрачна, след което изчезна.

Дълго време Том стоя почти неподвижно, наблюдавайки как проблясъците върху металния глобус бавно се променят с отминаването на утрото.

Най-накрая реши, че не ще навреди нито на него, нито на вселената, ако започне да прави нещо за оцеляването си.

125. СКИФЪТ

— Някой от вассс двамата разбира ли поне малко от това, за което говори той?

Кипиру и Сах’от само погледнаха Хикахи. После се върнаха към дискусията си, без да й отговорят, притискайки се към Крейдейки и опитвайки се интерпретират обърканите инструкции на капитана.

Хикахи завъртя очи и се обърна към Тошио:

— А аз си мислех, че може да ме включат в тези техни сеанси. В края на краищата Крейдейки и аз сме доста близки.

Тошио сви рамене.

— Крейдейки се нуждае от езиковите умения на Сах’от и способностите на Кипиру като пилот. Но ти видя лицата им. В момента те наполовина са потънали в Сънищата на Китовете. Не можем да си позволим и ти да си в същото състояние, докато ни ръководиш.

— Хммм — измърмори Хикахи с леко смекчен яд. — Предполагам, вече си приключил с инвентаризацията, Тошио?

— Да, сър — кимна той. — Вече имам писмен списък на всичко. Имаме предостатъчно храна, за да ни стигне до първата точка на прехвърляне и поне до следващата. Разбира се, ние сме на затънтено място и ще са ни необходими поне пет прехвърлящи скока, за да се доберем до някаква цивилизация. Картите ни, за съжаление, са доста неадекватни, скоковете ни сигурно няма да са достатъчно дълги, а и въобще само няколко кораба с нашите размери някога са съумявали да преминат успешно точки на прехвърляне. Като изключим това и теснотата на жилищните помещения, мисля, че всичко ни е наред.

Хикахи въздъхна.

— Няма да загубим нищо, ако опитаме. Поне галактяните ги няма веччче.

— Да — съгласи се той. — Хрумването на Джилиън да им се подиграе от точката на прехвърляне беше великолепно. То ни позволи да разберем, че те са се измъкнали, а и да разкара гадните извънземни далеч от нас.

— Недей да говориш така, Тошио. Не е учтиво. Може някой ден да обидиш някои мили кантенци или линтенци, ако сссвикнеш.

Тошио преглътна и наведе глава. Независимо къде и кога, не беше известно някой лейтенант да се е държал свободно с някой юнга.

— Да, сър — каза той.

Хикахи се усмихна и леко пръсна с вода младежа с удар на долната си челюст.

Тошио се изчерви и кимна.

Скифът отново се задвижи. Кипиру отново беше на пилотското място. Крейдейки и Сах’от развълнувано бърбореха в полу-първобитен ритъм, който все още караше кожата по гърба на Хикахи да настръхва. А Сах’от беше казал, че Крейдейки целенасочено използва такива тонове!

Тя все още свикваше с мисълта, че нещастието с Крейдейки по-скоро бе отворило някаква врата в съзнанието му, отколкото да бе затворило.

Скифът се вдигна от морето и се насочи на изток, следвайки предчувствието на Крейдейки.

— Как е самочувствието на пътниците? — обърна се към Тошио Хикахи.

— Ами, предполагам, отлично. Двамата кикуи са щастливи да са с Дени. А Дени е щастлива… е, тя е достатъчно щастлива за момента.

Хикахи беше очарована. Защо младежът се смущаваше от отношенията си с Дени? Тя се радваше, че двамата млади човеци бяха заедно, точно като нея и Крейдейки.

Въпреки новата си, загадъчна страна, Крейдейки си беше същият делфин. Новостта беше нещо, с което той свикваше, нещо, което изглежда едва сега започваше да изучава.

Почти не можеше да говори, но проявяваше големия си интелект — и чувствата си — по други начини.

— А Чарли? — попита тя Тошио.

Тошио въздъхна.

— Той още е смутен.

Бяха намерили шимпанзето един ден след големите земни трусове, хванато за един плуващ дънер, цялото подгизнало. Той не можа да проговори в продължение на десет часа и постоянно се катереше по стените на скифа, докато накрая се успокои.

Чарли накрая си призна, че се е изкатерил на върха на едно високо дърво точно преди островът да се разпадне. Това му беше спасило живота, но самият стереотип го беше накарал да се почувства унизен.

Тошио и Хикахи стояха зад Кипиру и гледаха как океанът бавно се полюшва под скифа. От време на време морето ставаше смарагдово зелено, когато минаваха над големи полета от водорасли. Малкият кораб се носеше към слънцето.

Търсеха вече почти цяла седмица, през цялото време откакто „Стрийкър“ беше заминал.

Първо бяха намерили Тошио, който плуваше целенасочено на запад, без да се отказва. После Дени ги бе завела на друг остров, където имаше племе кикуи. Докато тя преговаряше за нови договорености, те потърсиха и откриха Чарлз Дарт.

Всички Стеноси на Таката-Джим бяха безследно изчезнали или мъртви.

След това бе започнало едно последно и очевидно безнадеждно претърсване. Вече няколко дни обикаляха.

Хикахи беше готова да се откаже. Не можеха да продължават да губят провизии и време по този начин. Не и с пътуването, което им предстоеше.

Не че имаха големи надежди. Никой никога не бе чувал за пътуване като това, което те планираха. Пред трансгалактическото пътешествие със скиф епичното прекосяване на Тихия океан от капитан Блай със спасителна лодка щеше да изглежда като следобедна разходка.

Но тя пазеше преценката си за себе си. Крейдейки и Кипиру вероятно разбираха какво им предстои. Тошио изглежда вече отчасти се досещаше. Но нямаше смисъл да информира останалите, докато не им се наложеше да намалят дажбите си на четири.

Тя въздъхна.

Триумфалният вик на Кипиру прозвуча като празничен тромпет. Той пищеше и се мяташе върху платформата. Скифът се кривеше наляво-надясно като люлка, а после рязко започна да се изкачва.

— Какво по дя…!!! — Тошио се спря. — За бога, подскачаща рибокостенурко! Кипиру, какво има?!

Хикахи сграбчи с манипулатор на бронята си една дръжка в стената и погледна през илюминатора. Въздъхна за трети път, продължително и дълбоко.

Пушекът от огъня за миг скри скифа от погледа му. Първото, което долови, беше звуковата вълна, преминаваща над него, която за малко не събори неговия навес за сушене на месо.

Човекът, застанал на оплетената от водорасли рогозка, почти се гмурна, за да се скрие, но някаква предчувствие го накара да спре и да погледне нагоре.

Очите му бяха заслепени от слънцето. В ъгълчетата им се виждаха бръчки, които липсваха преди няколко седмици. Брадата му беше черна, с малки сиви косъмчета. Бе пораснала и съвсем бе спряла да го сърби. Тя почти покриваше неправилния белег, който минаваше през едната му буза.

Заслонявайки очи с ръка, разпозна дивашките маневри още преди да беше видял очертанията на малкия кораб. Той се понесе високо в небето и след един лупинг се върна, стрелвайки се отново край него.

Човекът се протегна, за да запази навеса за сушене от ударната вълна. Нямаше смисъл да губи месото. Бе му отнело много време да го открие, очисти и приготви. Може би щяха да имат нужда от него в предстоящото си пътешествие.

Той не беше сигурен как делфините щяха да се отнесат към такъв вид ядене, но при всички положения беше хранително… единствената храна на планетата, която Землянин можеше да яде.

Пастърма от губруанец, резенчета от тандуанец и одран еписиарх не подобаваха на изисканата кухня, разбира се. Но може би имаха приемлив вкус.

Той се усмихна и махна, когато Кипиру най-сетне се успокои достатъчно, за да спре скифа наблизо.

Как въобще можах да се усъмня, че той ще е жив?, чудеше се радостно Хикахи. Джилиън каза, че трябва да е жив. Никой от галактяните не би могъл да го докосне. И как иначе!

И въобще защо се притеснявам за завръщането ни у дома?