Звездна вълна се надига

14. ДЕНИ

Чарлз Дарт се дръпна от поляризиращия микроскоп и изръмжа някакво проклятие. Той бе прекарал половината от живота си в опити да се откаже от този си навик, но сега, без да се замисли, сложи ръце на главата си и дръпна косматите си уши. Това беше маймунски жест, който никой друг на борда не можеше да изимитира с лекота. Ако Чарлз бе забелязал, че го прави, щеше веднага да спре.

От сто и петдесетте члена на екипажа само осем имаха даже ръце и… външни уши. Един от тях делеше с него сухата лаборатория.

Държанието на Чарлз Дарт не направи впечатление на Дени Зудман. Тя отдавна бе престанала да забелязва такива неща като отпуснатата му плавна походка, пискливия му смях на шимпанзе или козината, която покриваше почти цялото му тяло.

— Какво има? — попита тя. — Още ли имаш проблеми с онези проби?

Чарли кимна замислено, втренчен в екрана.

— Да-а.

Гласът му беше нисък и дрезгав. Въпреки старанието си, Чарлз Дарт все още говореше като човек с камъчета в устата. Понякога, когато обясняваше нещо сложно, той несъзнателно махаше с ръце, връщайки се към знаковия език на своята младост.

— Не мога да проумея тези изотопни концентрации — изръмжа той. — А и има минерали на най-неочаквани места… сидерофили без метали, сложни кристали на дълбочина, където не би трябвало да се среща подобно съединение… Глупавите забрани на капитан Крейдейки спъват работата ми! Иска ми се да ми разреши да извърша няколко сеизмични сканирания и да използвам дълбочинния радар. — Той се извъртя на седалката и погледна Дени искрено, като че ли очакваше тя да се съгласи с него.

По високите скули на Дени изгря широка усмивка. Лешниковите й очи весело се присвиха.

— Разбира се, Чарли. Защо пък не? Намираме се в един повреден кораб, скрит в океана на един мъртъв свят, за правото да ни пленят се бият флотилии от десетина арогантни и могъщи раси-патрони, а ти искаш да започнеш да правиш експлозии и да пускаш гравитационни лъчи наоколо. Великолепна идея! Чакай! Имам една още по-добра идея! Защо просто не направим един плакат, на който да пише: „Йухуу, чудовища! Елате и ни изяжте!“ А?

Чарли я погледна косо с една от своите редки, отпуснати, разкривени усмивки.

— О, не е необходимо гравитационните сканирания да бъдат големи. И се нуждая само от няколко тихи, малки взривчета за сеизмографските си проучвания. Мислиш ли, че извънземните биха ги забелязали?

Дени се засмя. Чарли искаше да накара планетата да звъни като звънец, за да проследи последователността на сеизмичните вълни. Тихи, малки взривчета, как ли не! По-скоро експлозии с килотонен обсег! Понякога Чарли изглеждаше толкова егоистичен като планетолог, че това смущаваше Дени. Но този път той явно се шегуваше със себе си.

Той също се захили, издавайки насечени крясъци, които отекваха от големите бели стени на лабораторията, и тупна по масата до себе си.

Усмихвайки се, Дени пъхна някакви документи в една папка.

— Както знаеш, Чарли, на известно разстояние оттук има вулкани, които постоянно изригват. Ако имаш късмет, това може да се случи съвсем наблизо.

— Хей, мислиш ли? — Чарли изглеждаше обнадежден.

— Разбира се. А ако извънземните започнат да бомбардират планетата с цел да ни открият, ти ще получиш предостатъчно информация от по-близките попадения. Естествено, в случай, че не бомбардират до такава степен, че да направят геофизическите анализи на Китруп съмнителни. Завиждам на възможностите, които могат да се разкрият пред теб. Междувременно смятам да забравя за това, както и за моето разочароващо проучване и да отида да хапна. Идваш ли?

— М-не. Все пак благодаря. Донесох си храна тук. Смятам да остана и да поработя известно време.

— Както решиш. И все пак трябва да се опиташ да видиш повече от кораба, а не само каютата си и тази лаборатория.

— Разговарям постоянно с Метц и Брукида чрез този екран. Нямам нужда да скитам безцелно из тая измишльотина, която вече не може и да лети.

— И освен това… — прибави тя.

— И освен това — усмихна се Чарли, — мразя да се мокря. Продължавам да твърдя, че вие, хората, е трябвало след нас да поработите с магиите си над кучетата. Делфините са свестни — някои от най-добрите ми приятели са делфини. Но те изглеждат комично като пътуваща из космоса раса!

Той поклати глава с изражение на тъжна мъдрост. Очевидно смяташе, че целият процес на ъплифт на Земята би бил по-успешен, ако неговият народ бе ръководил нещата.

— Е, те са превъзходни космически пилоти — подхвърли Дени. — Погледни например какъв страхотен звезден жокей е Кипиру.

— Да, и погледни какъв кретен е същият този делфин, когато не пилотира. Честно казано, Дени, това пътуване ме накара да се замисля дали делфините наистина са готови за космически полети. Забелязала ли си как се държат някои от тях, откакто имаме неприятности? Всичкото това напрежение ги обърква, особено някои от по-големите Стенос на Метц.

— Не си много благосклонно настроен — отбеляза Дени. — Никой не предполагаше, че тази мисия ще представлява подобен стрес. Виж как Крейдейки ни отърва от капана при Моргран.

Чарли поклати глава.

— Не знам. Въпреки това ми се иска на борда да имаше повече хора и шимпанзета.

Шимпанзетата бяха станали пътуващ в космоса вид само един век преди делфините. Дени си каза, че и след един милион години те щяха да имат покровителствено отношение към делфините.

— Добре, щом няма да идваш, аз изчезвам — каза Дени. Взе голямата си папка и докосна сензора до вратата. — Довиждане, Чарли.

Шимпанзето викна след нея, преди вратата със съскане да се затвори.

— О, между другото, ако срещнеш Ткаат или Сах’от, кажи им да ми се обадят, а? Мисля, че тези задържащи аномалии може да са палеотехнически! Това може да е интересно за един археолог!

Дени затвори вратата, без да отговори. Ако не изпълнеше молбата на Чарли, можеше по-късно да се престори, че не е разбрала. Нямаше защо да се отклонява от пътя си, за да говори със Сах’от, колкото и важно да беше това за Чарли.

Освен това именно този делфин винаги й губеше времето.

Сухите сектори на „Стрийкър“ бяха просторни, въпреки че обслужваха само осем члена от екипажа. Делфините можеха да посещават сухата част, само ако използваха паякообразните машини.

Имаше някои помещения, които не бяха пълни с пренаситена с кислород вода, нито пък бяха зависими от гравитационните отклонения на централния сектор, когато корабът беше в космоса. Имаше складове, които трябваше да бъдат сухи и машинни отделения, които работеха при гравитация. Имаше също и жилищни помещения за хората и шимпанзето.

Дени спря в пресечната точка на два коридора. Погледна надолу по единия, където бяха повечето от каютите на хората и се замисли дали да не почука на втората врата. Ако Том Орли беше там, това може би бе моментът да поиска съвета му за проблема, който с всеки изминал ден ставаше все по-досаден — как да се справи с необичайното… „внимание“ от страна на Сах’от.

Имаше много малко хора, които можеха да я посъветват по-квалифицирано от Томас Орли относно поведението на не-човешките същества. Официалната му титла беше Консултант по извънземни технологии, но беше очевидно, че той е тук и като психолог, за да помага на д-р Метц и д-р Баскин в оценката за изявата на смесения делфински екипаж. Той познаваше китообразните и сигурно можеше да й обясни какво Сах’от иска от нея.

Том щеше да знае как трябва да се постъпи, но…

Обичайната й нерешителност я обезкуражи. Имаше куп причини да не безпокои Том точно сега. Например фактът, че когато беше буден, той прекарваше всеки миг, търсейки начин да спаси техния живот. Разбира се, същото можеше да се каже и за по-голямата част от екипажа, но опитът и репутацията на Орли предполагаха, че той можеше да открие начин да измъкне „Стрийкър“ и неговия екипаж от Китруп, преди извънземните да го заловят.

Дени въздъхна. Друга причина да го отложи беше смущението й. Не беше лесно за една млада жена да поиска личен съвет от мъж като Орли. Особено когато въпросът беше как да се справи с попълзновенията на един влюбен делфин.

Какъвто и да беше Том, той щеше да е принуден да се засмее — или поне да подхвърли нещо иронично. Ситуацията, призна си тя, би изглеждала смешна на всекиго, с изключение на обекта на тези интимни домогвания.

Дени ускори крачките си по леко извиващия се коридор, като се насочи към асансьора. Защо въобще пожелах да летя в космоса?, запита се тя. Разбира се, това беше възможност за напредък в кариерата ми. А и личният ми живот на Земята беше пълна каша. Но къде съм сега? Изследването ми за китрупската биология не е стигнало доникъде. Хиляди чудовища с изпъкнали очи кръжат над планетата, опитвайки се да кацнат и да ме хванат, а един превъзбуден делфин ме задиря с предложения, които биха накарали и Екатерина Велика да се изчерви.

Не беше справедливо, разбира се, но кога ли въобще животът е бил справедлив?

„Стрийкър“ беше построен по подобие на типа изследователски кораби „Снаркхънтър“. Няколко „снарка“ все още бяха в употреба. Докато земляните привикваха с прецизните технологии в Библиотеката, те се научиха да съчетават старото и новото — древните галактически проекти и местните земни технологии. Този процес се намирал в доста странна фаза, когато били построени „снарковете“.

Корабът представляваше завършващ с разширения цилиндър, по чието протежение имаше стърчащи шипове в пет обръча по пет. В космоса шиповете придържаха кораба като котва в застой. Сега служеха като подпори за приземяване, докато повреденият „Стрийкър“ лежеше на една страна в мътен каньон на осемдесет метра под повърхността на извънземното море.

Между третия и четвъртия обръч корпусът леко се издуваше, защото там се намираше сухият сектор. В открития космос този сектор се въртеше, осигурявайки примитивна форма на изкуствена гравитация. Хората и техните подопечни раси бяха разбрали как да създават гравитационни полета, но почти всеки земен кораб все още имаше такова колело на принципа на центрофугата. Някои го приемаха като знак, рекламиращ това, което определени приятелски видове бяха посъветвали земляните да не изтъкват, а именно — че трите раси от Слънчевата система са различни от всички други в космоса… „сираците“ от Земята.

В колелото на „Стрийкър“ имаше място за четиридесет човека, но в момента те бяха само седем и едно шимпанзе. Там също се намираха и възстановителни центрове за делфините — басейни за скачане, пляскане и любовна игра по време на почивките.

Но на земя колелото не можеше да се върти. По-голяма част от стаите му бяха наклонени и недостъпни. А просторното централно помещение на кораба бе пълно с вода.

Дени се издигна с асансьора по една от спиците, които свързваха сухия сектор с твърдия гръбнак на кораба. Гръбнакът поддържаше вътрешността на „Стрийкър“ срещу външното налягане. Дени слезе от асансьора и тръгна по шестоъгълен коридор с врати и изходи по всички ъгли, докато не достигна до люка, водещ към централното помещение, на около петдесет метра от спиците на колелото.

В безтегловност тя по-скоро би се плъзгала, отколкото да върви по дългия коридор. Гравитацията правеше това помещение зловещо и непознато.

До люка в една стена от прозрачни отделения имаше скафандри и водолазни облекла. Дени взе от своя шкаф един плувен костюм, маска за лице и плавници. При „нормални“ обстоятелства щеше да вземе предпазните мерки — малък колан с реактивен двигател и чифт широки криле за ръцете. Така би могла да скочи в централното помещение и да полети във влажния въздух до което и да е място, като разбира се внимава за въртящите се спици на сухия сектор.

Сега, разбира се, спиците бяха в покой, а централното помещение съдържаше нещо по-мокро от споменатия въздух.

Тя бързо се съблече и влезе в плувния костюм. После спря пред огледалото и придърпа връзките му, докато не й прилегна идеално. Дени знаеше, че има привлекателно тяло. Поне мъжете, които познаваше, й го бяха казвали достатъчно често. Все пак донякъде широките рамене й даваха извинение за срамежливостта й.

Тя се усмихна на образа си в огледалото. Здравите бели зъби прелестно контрастираха на тъмнокафявите й очи.

Усмивката й се стопи. Трапчинките я правеха да изглежда по-млада — ефект, който трябваше да избягва на всяка цена. Тя въздъхна и внимателно напъха гарвановочерната си коса в гумената плувна шапка.

Провери дали добре е затворила папката си и отвори люка. Когато го затвори от вътрешната страна, съскаща солена вода заизпълва помещението от вентилите по пода.

Дени избягваше да гледа надолу. Пипнешком постави дихателната си маска, намествайки я удобно на лицето си. Прозрачната мембрана изглеждаше здрава, но пропускаше въздуха свободно. Многобройните гъвкави пластинки по ръба й помагаха да поема достатъчно въздух от наситената с кислород вода. В ъглите си маската бе снабдена с малки сонарни екрани, които компенсираха човешката глухота под водата.

Топла бълбукаща мокрота обгръщаше краката й. Дени донамести маската си няколко пъти. Притисна здраво папката под мишница. Когато течността достигна раменете й, тя потопи глава и вдъхна дълбоко със затворени очи.

Маската работеше. Както винаги, разбира се. Изглеждаше, че дишаш плътна океанска мъгла, но въздухът беше достатъчно. С тъпо упорство в своя изпълнен със страх незначителен ритуал, Дени изчака водата да се издигне над главата й.

Най-сетне вратата се отвори и Дени заплува през широко помещение, където паяци, ходещи машини и друга делфинска екипировка бе прилежно подредена в ниши. На рафтове бяха поставени малки водни реактивни двигатели, които делфините използваха, за да се движат из кораба в безтегловност. Тези машинки правеха възможни невероятни акробатически изпълнения при свободно падане, но сега, на земя, когато по-голямата част от кораба бе пълна с вода, те бяха ненужни.

Обикновено в тази външна съблекалня винаги имаше един-два делфина, които обличаха или сваляха екипировката си. Озадачена от пустотата, Дени се насочи към отвора в далечния край на помещението и погледна в централната част на кораба.

Големият цилиндър беше дълъг само двадесет метра. Гледката не бе кой знае колко впечатляваща. Но винаги, когато влезеше в централното помещение, първото усещане на Дени беше за едно огромно заето пространство. Дълги радиални опори минаваха от гръбнака към стените на цилиндъра, придавайки устойчивост на кораба и на външните му шипове. Между тези колони се намираха работните зони на делфините, оградени от еластични мрежи.

Делфините, дори и от вида Турсиопс амикус, не обичаха да бъдат ограничавани повече от необходимото. В космоса екипажът работеше в безтегловност, придвижвайки се с реактивните двигатели във влажен въздух. Но Крейдейки бе принуден да приземи повредения си кораб в един океан. И това означаваше, че трябваше и да наводни кораба, за да облекчи работата на подчинените си.

Из залата се носеше лека флуоресценция. Тук-таме малки струи от мехурчета се издигаха към извития таван. Водите на Китруп бяха внимателно филтрирани, към тях се прибавяха разтворители и кислород, за да бъдат превърнати в оксивода. Неоделфините бяха генно пригодени да могат да я дишат, въпреки че не я харесваха кой знае колко.

Дени озадачено се огледа наоколо. Къде бяха всички?

Долови някакво движение. Над централния гръбнак два делфина и два човека бързо плуваха към носа на кораба.

— Хей! — извика тя. — Почакайте ме!

Маската бе предвидена да концентрира и усилва звука от гласа й, но на Дени й се стори, че водата погълна думите й.

Делфините спряха веднага. Извърнаха се към нея в синхрон. Хората продължиха още няколко мига, после спряха и се огледаха. Когато видяха Дени, единият от тях махна с ръка.

— Побързайте, уважаема биоложжжке! — Едър, черносив делфин в тежка работна броня се стрелна край Дени. Другият нетърпеливо обикаляше наоколо.

Дени заплува с всички сили.

— Какво става? Да не е свършила битката в космоса? Да не би някой да ни е открил?

Един як чернокож мъж се усмихна, докато тя приближаваше. Другият човек — висока, величествена блондинка, нетърпеливо се извърна и продължи напред, веднага щом Дени се изравни с тях.

— Но ако извънземните приближа’аха, нямаше ли да чуем алармите? — пошегува се негърът, докато плуваха над гръбнака на кораба. Защо Емерсън Д’Анити, въпреки черния си цвят, решаваше понякога да говори гърлено, бе загадка, която Дени все още не бе разгадала.

Тя с облекчение разбра, че не са нападнати, но ако галактяните не ги бяха нападнали, за какво беше цялата суматоха?

— Разузнавателният отряд! — Съдбата на изчезналия патрул се бе изплъзнала от ума й, толкова зает със собствените й проблеми. — Джилиън, върнаха ли се? Тошио и Хикахи прибраха ли се?

Жената плуваше с изящество, на което Дени завиждаше. Ниският й алтов глас някак лесно преминаваше през водата. Изражението на лицето й беше тъжно.

— Да, Дени, върнаха се. Но поне четирима от тях са мъртви.

Дени зина с уста. Трябваше да запази самообладание.

— Мъртви? Но как…? Кой…?

Джилиън Баскин не намали скоростта си. Отвърна през рамо:

— Не знаем точно как… Когато Брукида се върна, спомена за Фип-пит и Сасиа… и каза на спасителния отряд, че вероятно ще намерят други, изхвърлени на брега или загинали.

— Брукида…?

Емерсън я побутна с лакът.

— А къде си била ти? Беше съобщено, когато Брукида пристигна. Още преди часове. Мистър Орли взе стария Ханес и двадесет делфина и отиде да търси Хикахи и останалите.

— Аз… сигурно по това време съм спала. — Дени си помисли, че би убила шимпанзето, ако го видеше в този момент. Защо Чарли не й беше казал, когато отиде на работа? Вероятно бе забравил. Това беше един от дните, в които самовлюбеността на шимпанзето можеше да я предизвика да го удуши!

Доктор Баскин вече се бе откъснала напред с двата делфина. Тя беше почти толкова добър плувец, колкото и Том Орли и никой от останалите петима в екипажа не можеше да се мери с нея, когато бързаше.

Дени се обърна към Д’Анити.

— Разкажи ми всичко!

Емерсън набързо предаде разказа на Брукида — за водораслото-убиец, за горящия падащ звезден кораб и за ужасните вълни, последвали падането му, които предизвикали условния рефлекс на треската за спасяване.

Дени бе удивена от разказа, особено от ролята на младия Тошио. Това въобще не бе присъщо на Тошио Ивашика. Той бе единственият на борда, който изглеждаше по-млад и по-самотен от нея. Тя харесваше юнгата и се надяваше да не е загубил живота си в опита си да бъде герой.

След това Емерсън й разказа най-новите слухове — за спасяването им от острова по време на среднощната буря и за туземните жители, използващи инструменти.

Този път Дени спря.

— Какво? Сигурен ли си? Местни същества на крачка от разума? — Тя се втренчи в чернокожия инженер.

Бяха само на около десет метра от големия люк, свързващ носа на кораба с централното помещение. През него до слуха им достигаше една какофония от високи писукания и изцвърчавания.

Емерсън потръпна. Движението отдели облак мехурчета от раменете му и от пластинките по ръба на маската.

— Дени, защо не отидем и не разберем? До момента всичко, с което разполагаме, са само слухове. Би трябвало вече да са проверени.

Пред тях се разнесе внезапен високочестотен вой на двигатели; после три бели уотърскутера се подадоха от външния люк. Те преминаха край Дени и Д’Анити преди някой от тях да успее да помръдне.

За края на всеки от тях, под пластмасовия навес, бе привързан по един ранен делфин. Два от тях имаха ужасяващи рани в перките си, превързани грубо. Дени премигна от изненада, когато видя, че един от тях е Хикахи, третият офицер на „Стрийкър“.

Санитарните уотърскутери минаха под централния гръбнак и се насочиха към един отвор във вътрешната стена на големия цилиндър. Хваната за една дръжка на последния уотърскутер, с тях се придвижваше Джилиън Баскин. Със свободната си ръка тя притискаше диагностициращ монитор до перката на един от ранените делфини.

— Нищо чудно, че Джилиън бързаше толкова. Глупаво беше от моя страна да я бавя с въпросите си.

— О, не се безпокой. — Емерсън я потупа по ръката. — Раните не са такива, че да има нужда от човек-лекар. Макани и роботите-доктори могат да се справят с почти всичко.

— И все пак може да има биохимични увреждания… отрови… Мога да бъда от полза.

Тя понечи да тръгне, но ръката на инженера я задържа.

— Ще бъдеш повикана, ако Макани или доктор Баскин не могат да се справят с нещо. А и не мисля, че ще искаш да пропуснеш новините, свързани с твоята специалност.

Дени погледна след линейките, после кимна. Емерсън беше прав. Ако имаше нужда от нея, сигналът по интеркома щеше да я открие навсякъде и уотърскутер щеше да я закара там по-бързо, отколкото би доплувала. Те заплуваха към групата развълнувани китообразни при люка на носа и влязоха в предното помещение сред водовъртеж от стрелкащи се сиви фигури и летящи мехурчета.

Предният люк на носа на „Стрийкър“ беше главната връзка на кораба с пространството отвън. Цилиндричната стена бе покрита с клетки, които съдържаха паяци, уотърскутери и друга екипировка за екипажа. Носът имаше три големи въздушни люка.

Пространствата край левия и десния борд бяха заети от спасителната совалка и разузнавателния кораб. Носа на всеки от двата малки космически кораба почти докосваше шлюза, който щеше да го пусне навън, във вакуум, въздух или вода — както се наложеше.

Кърмата на совалката стигаше почти до края на капака на двадесетметровия външен люк, но задницата на разузнавателния кораб се губеше в един ръкав, който се разширяваше в лабиринт от стаи и коридори в дебелата цилиндрична обвивка на „Стрийкър“.

Третото легло за спомагателен съд, намиращо се над люка, беше празно. Гигът3 на капитана бе изчезнал при странно произшествие преди няколко седмици, заедно с десет члена на екипажа, в региона, наречен от Крейдейки Шалоу Клъстър. Неговото изчезване по време на изследването на изоставената флотилия беше постоянна тема за разговори.

Дени сграбчи рамото на Д’Анити, когато край тях по-бавно от белите линейки на санитарния център премина друг уотърскутер. За него бяха привързани затворени зелени торби. Бутилкообразно стеснение в единия им край и перковидно плоско разширение в другия издаваха съдържанието им.

„Няма по-малка торба“, помисли си Дени. Означаваше ли това, че Тошио е жив? После съзря един млад човек сред тълпа от делфини.

— Това е Тошио! — извика тя, леко изненадана от облекчението, което изпита. Насили се да говори с малко по-спокоен тон. — Кипиру ли е до него?

Д’Анити кимна.

— Да. Изглежда са добре. По мои изчисления това означава, че Хист-т е загинал. Жалко. Да вървим. — Гърленият му говор напълно бе изчезнал, докато споменаваше загубата на своя приятел.

Той се взря през тълпата.

— Можеш ли да измислиш някаква достатъчно официална причина да се проврем там? Повечето от делфините ще ни направят път по навик, но с Крейдейки е различно. Ще ни скъса задниците, ако реши, че се мотаем без полза. Въобще няма да ни зачете като патрони.

Дени си мислеше за същото.

— Остави това на мен. — Тя го поведе сред развълнуваната тълпа, докосвайки перки и плавници, за да си проправи път. Повечето от делфините се отдръпваха, когато забелязваха двамата човеци.

Дени огледа писукащата цвърчаща тълпа. „Не трябваше ли Том Орли да е тук? — помисли си тя. — Нали той, Ханес и Тишуут бяха в спасителния отряд? Тогава защо не го виждам никъде? Трябва да поговоря с него съвсем скоро.“

Тошио имаше вид на много уморен млад човек. Бавно, машинално сваляше водолазния си костюм, докато говореше с Крейдейки. Скоро беше почти гол. Петна от синтетична кожа покриваха ръцете, гърлото и лицето му. Кипиру плуваше около него. Изтощеният делфин носеше акваланг, вероятно по лекарска заповед.

Изведнъж зрителите, препречващи погледа на Дени, започнаха да се обръщат и да се разотиват във всички посоки.

Внезапното разпръскване на китообразните раздвижи водата, която разлюля Дени и Емерсън. За броени мигове тълпата изчезна.

— Не ме к-карайте да повтарям! — настоя Крейдейки. Гласът му подгони бягащите космонавти. — Всичко тук е свършено. Мислете ясно и си вършете работата!

Дузина делфини останаха близо до капитана и Тошио: персонала, обслужващ външния люк, и придружителите на капитана. Крейдейки се обърна към Тошио:

— Сега, малък убиецо на акули, довърши своя разказ.

Младежът се изчерви, смутен от дадената му титла. С усилие задържа очите си отворени и се опита да запази стойката си в движещото се течение.

— Ъ-ъ, мисля, че това е всичко, сър. Казах ви всичко. Мистър Орли и Тишуут ми казаха за своите планове. Ако останките от извънземния кораб са използваеми, те ще изпратят един уотърскутер с доклад. Ако не са, ще се върнат с това, което са спасили, по най-бърз начин.

Крейдейки правеше малки бавни кръгчета с долната си челюст.

— Риссскавано начинание — заключи той. — Ще достигнат до кораба най-малко след ден. А после ще минат още дни без връзка…

От носовата му дупка изскочиха мехурчета.

— Добре тогава. Почини си, после ела да вечеряме заедно. Боя се, че наградата за това, че си спасил Хикахи, а вероятно и всички нас, ще бъде разпит, какъвто не биха ти направили дори и враговете ти.

Тошио уморено се усмихна.

— Разбирам, сър. С радост ще ви позволя да изстискате от мен всичката информация, стига да мога първо да похапна… и да постоя на сухо за известно време!

— Разбира се. Тогава, до вечеря! — Капитанът кимна и понечи да се отдалечи.

Дени тъкмо щеше да извика след него, когато някой друг я изпревари.

— Капитане, извинете! Може ли да поговорим?

Гласът беше музикален. Собственикът му беше голям мъжки делфин с петнистосива окраска. Беше от една от под-породите Стенос. Беше в цивилна броня, без стърчащите решетки или тежките манипулатори, носени от обикновения екипаж. Дени изпита силно желание да се скрие зад Емерсън Д’Анити. Не беше забелязала Сах’от в тълпата.

— Преди да си тръгнете, сър — изсвири делфинът с доста небрежен тон, — трябва да ви помоля за разззрешение да отида до онзи остров, на който е била изхвърлена Хикахи.

С рязък мах на опашката си Крейдейки се извърна, за да погледне говорещия. След това каза със строг глас:

— Говорителю между видовете, този остров не е плитчина, пълна с риба, където поезията може да изкупи някоя грешка. Защо сега показваш смелост, която никога преди не си проявявал?

Сах’от за миг остана неподвижен. Въпреки че не го харесваше, Дени усети съчувствие към цивилния специалист. Поведението на Сах’от при изоставената флотилия, когато отказа да тръгне с обречения изследователски отряд, не беше достойно за уважение. Беше се държал като примадона.

Но се беше оказал прав. Гигът на капитана и десет отлични члена от екипажа бяха изчезнали безследно заедно с бившия втори командир на „Стрийкър“.

Всичко, което бяха постигнали със саможертвата си, беше един триметров цилиндър, направен от странен метал, надупчен от многото микрометеорити, удряли го през вековете. Той бе покрит отново лично от Томас Орли. Джилиън Баскин бе взела закритата реликва и доколкото Дени знаеше, оттогава никой друг не я беше виждал. Това едва ли струваше загубата, която „Стрийкър“ бе претърпял.

— Капитане — обърна се Сах’от към Крейдейки, — убеден съм, че това е нещо, което дори Томас Орли не е имал време да проучи детайлно. Той е отишъл да изследва потъналия кораб, но островът все пак ни засяга.

Не беше честно! Дени бе готова да се заеме с това! То щеше да е доказателство за професионализъм — за лична изява…

— Отговорете ми искрено, капитане — продължи Сах’от, — след дълга ни да се измъкнем от този капан и да служим на клана на Земните видове, коя е нашата най-голяма отговорност?

Крейдейки очевидно се разкъсваше. Явно искаше да сдъвче тръбната перка на Сах’от за това, че го дразнеше по този начин. От друга страна, Сах’от го бе ударил с двоен харпун… споменавайки думата „дълг“ и свързвайки я със загадката. Капитанът размаха опашката си, издавайки серия от ниски сонарни прещраквания, като цъкането на ръчен часовник. Погледът му беше отсъстващ и мътен.

Дени не можеше да изчака капитанът да реши проблема или пък да хвърли Сах’от в клетка.

— А аборигените?! — извика тя.

Крейдейки се извърна и я погледна. Дени се изчерви, когато почувства покрай себе си полето му от аналитични звуци. Тя знаеше, че вълните проникват дори във вътрешностите й и разкриват всичко — дори това, което беше закусвала. Крейдейки я плашеше. Тя въобще не се чувстваше патрон на могъщия и независим разум зад това широко чело.

Капитанът внезапно се извъртя и доплува до Тошио.

— У теб ли ссса все още онези предмети, които Томас Орли е събрал, млади ловецо?

— Да, сър. Аз…

— Ти любезно ще ги предоставиш на биоложката Зудман и говорителя между расите Сах’от, преди да се оттеглиш. Когато си починеш, вземи ги отново, заедно с препоръките на специалистите. Ще ги прегледам лично по време на вечеря.

Тошио кимна. Капитанът се извъртя с лице към Дени.

— Преди да ви разреша, трябва да ми представите план. Ще получите малка материална помощ от мен и ще бъдете отзовани при най-малкия сигнал за опасност. Бихте ли приели подобни условия?

— Д-да… ще ни бъде необходима компютърна връзка с кораба и…

— Уговорете това с Кипиру, преди да отиде да си почива. Той ще ви помогне с някои необходими аксесоари.

— Кипиру? Но аз мислех… — Дени погледна към по-младия делфин и бързо преглътна нетактичното си изявление. Тихо носещи своя акваланг, пилотът изглеждаше по-нещастен отвсякога.

— Имам основания за това, госпожице. Като пилот той не е толкова необходим, докато сме неподвижни. Мога да му позволя да бъде ваша полева свръзка… ако одобря вашия план.

Вниманието на капитана накара Кипиру да се изгърби леко и да погледне встрани. Тошио сложи ръка на гладкия му гръб. Това също беше промяна. Преди това двамата не приличаха на първи приятели според Дени.

Зъбите на Крейдейки пробляснаха под светлината на помещението.

— Има ли и д-други въпроси?

Всички мълчаха.

Крейдейки плясна с опашка и изсвири фразата за край на командите. Изви се и се отдалечи с бързи, мощни движения. Помощниците му го последваха.

Кипиру гледа след него, докато капитанът се изгуби от поглед. После се обърна към Дени и Сах’от:

Тошио се усмихна, когато Дени мимоходом го прегърна. После се обърна и отплува с ръка на гърба на Кипиру, съобразявайки се с бавните движения на делфина.

В този миг един от вътрешните асансьори се отвори и една синьожълта фигура излетя като куршум от него. Радостни звуци изпълниха помещението, докато другият юнга на кораба се стрелкаше край Кипиру и момчето. После закръжи около тях в постепенно стесняващи се кръгове, бърборейки развълнувано.

— Мислиш ли, че Тошио ще успее наистина да поспи? — попита Емерсън.

— Не и ако Аки го накара да разкаже цялата случка преди вечерята с капитана. — Завистта на Дени към приятелството на Аки и Тошио беше постоянна и силна като звездно сияние.

Тя гледаше как момчето се смее, докато на шега побутваше своя приятел и се отдалечаваше по коридора.

— Е, сестро — усмихна се Емерсън Д’Анити на Дени. — Изглежда ще получиш научното ръководство. Моите поздравления.

— Още нищо не е решено — отвърна тя. — Освен това Кипиру ще отговаря за всичко.

— Кипиру ще бъде военен ръководител. Това ме смущава донякъде. Не зная какво цели Крейдейки, като му възлага тази задача след начина, по който Кипиру се бил държал навън. Предполагам, че така иска да спаси бедното създание от депресията.

Дени трябваше да се съгласи, макар да мислеше, че това е малко жестоко.

Тя изведнъж усети леко докосване от вътрешната страна на лявото си бедро. Тя викна и се извърна с ръка на гърлото си, след това въздъхна, като видя, че това е делфинът-антрополог Сах’от, която я бе погъделичкал с лявата си коремна перка. Степосът й се усмихна криво. Грубите му зъби светеха ярко.

Сърцето на Дени биеше като лудо.

— Мръсна акула! Глупав стихоплетец! Махай се оттук! — прогърмя гласът й.

Сах’от се отдръпна назад, очите му за миг се облещиха изненадано. Явно не беше очаквал Дени да е толкова напрегната.

— О, Дени — въздъхна той, — аз просссто се опитвах да ти благодаря за намесата ти пред Крейдейки. Очевидно твоят чар е по-убедителен за него, отколкото аргументите, които бих могъл да му посоча. Сссъжалявам, ако съм те уплашил.

Дени изсумтя в отговор на двойното извинение на Сах’от. Все пак реакцията й може би беше малко крайна.

— О… няма нищо. Само не се промъквай до мен повече по този начин!

Без дори да се обръща, тя усети, че Емерсън Д’Анити се усмихва зад рамото си. Мъже, помисли си тя. Те въобще някога порастват ли!

— Дени? — гласът на Сах’от трептеше. — Има нещо, което трябва да обсъдим, ако ще бъдем заедно в експедицията към острова. Дали ще бъдеш толкова неразумна и ще оставиш Крейдейки да избере научния ръководител според някои предразсъдъци? Или ще ми дадеш възможност? Може би бихме могли да се поборим за п-п-поста?

Д’Анити се закашля. Обърна се настрана и прочисти гърлото си.

Дени се изчерви.

— Ще оставим на капитана да реши кое е най-доброто. Освен това… не съм сигурна, че и двамата трябва да отиваме. Чарли ми спомена, че изследването на пробите от кората на планетата може да представлява интерес за теб… Има следи от палеотехнологии в по-късните наслагвания. Трябва да отидеш при него веднага.

Очите на Сах’от се свиха.

— Това е интересссно. Мислех, че тази планета е твърде елементарна, за да има каквито и да е палеотехнически останки по нея. — В крайна сметка той пак разби надеждите на Дени. — Обач-ч-че копаенето на отдавна опечени боклуци от древни китрупски цивилизации не може да бъде и наполовина по-важно от контакта с почти разумна раса и установяването на вашите права на патрони. Ние, делфините, може би ще имаме нови братовчеди, още преди неокучетата да са завършени! Небето да е на помощ на бедните създания, ако Танду, Зоро или някой подобен вид ги докопа! Освен това — смекчи той тона си, — това е възможност за нас да се опознаем по-добре един другиго… и, разбира се, да обменим професионална информация.

Емерсън Д’Анити отново трябваше да се закашля.

— Зарязах възстановителните работи за твърде дълго, деца — каза той. Гърленият му говор отново се бе възвърнал. — Време е да се върна при моите машини и да ви оставя да обсъждате плановете си.

Д’Анити едва сдържаше смеха си. Дени се закле, че ще си отмъсти веднага.

— Емерсън! — изсъска тя.

— Да, лас4? — погледна я той невинно.

Тя го стрелна с поглед и каза:

— Обзалагам се, че нямаш и капка келтска кръв във вените си!

Тъмнокожият инженер й се усмихна.

— Но, дете мое, нима не знаеш?! Всички шотландци са инженери и всички инженери са шотландци.

Той махна с ръка и отплува, преди Дени да може да измисли отговор. Запуши ми устата, ядоса се тя, при това с клише!

Когато Д’Анити не можеше вече да ги чуе, Сах’от се приближи до Дени и й заговори на ухо:

— Ще започнем ли да планираме нашата експедиция?

Дени се стресна. Изведнъж забеляза, че всички са си отишли. Сърцето й заби по-бързо и й се стори, че маската не й осигурява достатъчно въздух.

— Не и тук! — Тя се извърна и заплува. — Да отидем в каюткомпанията. Там има чертожни маси и… въздушни резервоари! Човек може да диша там!

Сах’от плуваше неприятно близо до нея.

— О, Дени… — започна той, но не продължи. Вместо това започна да пее ниска, атонална, смесена мелодия на сложен и рядък тринарен диалект.

Въпреки волята й, мелодията увлече Дени. Беше странна и загадъчно хубава и й отне няколко минути, докато разбере, че също е и невероятно цинична.

15. СТЕНОС

Моки, Срика-пол и Хакука-джо прекарваха свободното си от дежурство време от седмици по един и същи начин — оплаквайки се.

— Пак дойде в моя сектор, д-днес — промърмори Срика-пол, — пъха си челюстите в работата на всеки. Мисли си, че е много диссскретен, но изпълва пространството със кийнинкските си отзвуци!

Моки кимна. Не можеше да има съмнение кой е този „той“.

Хакука-джо потрепна. Моки вече рядко говореше английски, а неговият тринар съдържаше твърде много примитивен език в себе си, тъй че трудно можеше да бъде наречен приличен.

Но Срика-пол явно смяташе мнението на Моки за правилно.

— Всички Турсиопссс боготворят Крейдейки. Подражават му и се опитват да се държат като специалисти по Кийнинк! Дори и половината от нашите Стенос изглежда са се поддали на обаянието му!

— Е, ако успее д-да ни измъкне живи оттук, ще му простя дори постоянните проверки — подхвърли Хакука-джо.

Моки тръсна глава.

— Не можеш ли да говориш т-т-тихо? — Хакука-джо бързо се извъртя, за да се вслуша в ехото в зоната за отдих. Няколко делфина се бяха събрали при машините за храна. Не показваха с нищо, че са чули думите на Моки. — Внимавай с лекомислието си! Вече имаш неприятности и без да пееш бунтовни песни! Чух, че доктор Метц е отишъл при Таката-Джим да го пита за теб!

Моки се ухили презрително. Срика-пол се съгласи с безмълвния му коментар и допълни:

— Метц няма да направи нищо. Всссеизвестно е, че половината Стеноси на борда са избрани от него. Ние сме негови деца. Сега, когато Орли и Тишуут са навън, а Хикахи е в санаториума, единственият, от когото трябва да се пазим, е самият шеф!

Хакука-джо се огледа уплашено.

— И ти ли? Виж, би ли г-говорил малко по-тихо? Приближава се Кта-Джон!

Другите два делфина погледнаха в показаната посока. Видяха едър неоделфин да изплува от асансьора и да се насочва към тях. Делфините наполовина на неговите размери бързо се отдръпваха от пътя на гиганта.

— И к-какво от това? Той е един от нас! — каза неуверено Срика-пол.

— Но той е нисш офицер! — отвърна разпалено Хакука-джо.

— Той също мрази Турсиопските умници! — Моки превключи на английски.

— Може би, но го таи в себе си! Той знае как хората се отнасят към расизма!

Моки погледна встрани. Тъмният шарен делфин също като много други свои събратя се отнасяше към расата-патрон със суеверен страх. Той тихо се възрази на тринар:

— Това е било преди много време! — извика Хакука-джо, донякъде шокиран. — Освен това хората не са имали патрони, които да ги напътстват!

— Така сссси е… — каза Срика-пол, но като че ли без голяма вътрешна убеденост.

Всички замлъкнаха, когато Кта-Джон се приближи. Хакука-джо усети, че го побиват тръпки при вида на офицера.

Кта-Джон беше гигант, надхвърлящ три метра на дължина и с тяло, което двама души не можеха да обхванат с ръце. Носът му беше тъп и, за разлика от останалите така наречени Стеноси, окраската му беше не пъстра, а преобладаващо едноцветна. Носеха се слухове, че Кта-Джон е още един от „специалните“ случаи на доктор Метц.

Гигантът доплува при останалите и изпусна шумна струя мехурчета. Зиналите му челюсти откриваха ужасяващ строй от груби, силни зъби. Другите делфини почти несъзнателно заеха подчинени пози със сведени погледи и затворени усти.

— Чух, че пак е имало побоища — изръмжа Кта-Джон на дълбок подводен англически. — За щастие успях да подкупя старшия офицер Стата с един рядък запис и той се съгласи да не докладва на капитана. Ще очаквам цената на записа да бъде покрита от някой, който… — Моки щеше да заговори, но Кта-Джон го сряза. — Без извинения! Твоят характер е излишен товар за мен. Стата е имал право да те предизвика, след като си го ухапал в г-гръб!

Моки едва успя да започне, когато Кта-Джон го удари с мощните си перки. Той премина няколко метра във водата преди да успее да спре, свирейки от болка. Кта-Джон се приближи и промърмори тихо:

— Ти си Турсиопс! Това е името на целия наш записан в Библиотеката вид! Турсиопссс амикуссс… „приятелски бутилконос“! Попитай доктор Метц, ако не вярваш! Ако с държанието си на животно продължаваш да смущаваш останалите от нассс на борда, които имат гени от Стенос — например помощник-капитана Таката-Джим и мен — аз ще ти покажа как да станеш приятелски бутилконос! Ще направя от червата ти въжета!

Моки потреперя и се извърна със здраво затворени челюсти.

Кта-Джон изстреля към уплашения делфин презрителна струя от сонара си, после се обърна към другите. Хакука-джо и Срика-пол се поклащаха лениво сред ярките декоративни рибки, на които бе позволено да плуват в централния сектор, без да бъдат обезпокоявани.

— Почивката почти свърши — извика офицерът. — Хайде, пак-к на работа! И си пестете омразата за личното време! — Кта-Джон се извърна и отдалечи, като турбуленцията от мощните му перки почти измести останалите.

Хакука-джо го проследи с поглед, след което изпусна дълга, приглушена въздишка.

Това трябва да свърши работа, мислеше си Кта-Джон, докато бързаше към задълженията си в товарния сектор. Специално Моки ще бъде кротък за известно време. Желателно е да бъде.

Ако има нещо, от което аз и Таката-Джим не се нуждаем, то това са именно изблици на расова омраза и подозрение. Нищо не би обединило разделените човеци повече от това.

А и ще привлече вниманието на Крейдейки. Таката-Джим настоява да дадем на капитана още една възможност да измисли план за спасяването ни.

Добре тогава, аз мога да почакам.

Но ако не успее? Ако продължи да иска саможертви от членовете на екипажа, които никога не са изявявали доброволното желание да стават герои? В такъв случай някой трябва да представи на екипажа нов вариант. Таката-Джим се колебае, но това може да не трае още дълго.

Когато настъпеше часът, те щяха да се нуждаят от човешка подкрепа, а расистките заплахи на Моки можеха да унищожат шансовете за такава. Кта-Джин смяташе да следи отблизо този Стенос, за да бъде той добър и покорен.

Макар че беше прекрасно от време на време да се захапва опашката на някой проклет, привързан към брега, лицемерен и всезнаещ Турсиопс!

16. ГАЛАКТЯНИТЕ

— Ликувайте — пееше четвъртият Брат на Черните Сенки. — Ликувайте, петата луна на малката мръсна планета е завладяна!

Братята на Нощта се бяха сражавали яростно за тази опорна точка, от която скоро щяха да излъчат неудържима мощ и да очистят небесата от еретици и богохулници. Тази луна щеше да гарантира, че плячката ще е тяхна и само тяхна!

Нито една от останалите луни в системата Ктсимини не притежаваше качеството, с което разполагаше тази: сърцевина от почти един процент ънобтейний. Вече тридесет от корабите на Братята се бяха приземили, за да започнат строежа на Оръжието.

Библиотеката, както винаги, беше ключът към него. Преди много цикли четвъртият брат на Черните Сенки се бе натъкнал на странна бележка за уред, използван някога във войната между две отдавна изчезнали раси. Бе му необходима почти половината от жизнения период, за да открие подробностите по изработката му, защото Библиотеката беше лабиринт. Но сега идваше отплатата!

— Ликувайте! — отекваше викът. Това беше пеан за триумфа, предназначен да бъде чут и наистина някои от сражаващите се започнаха да забелязват, че нещо странно става в един от ъглите на системата Ктсимини. Докато най-яростните битки бушуваха около самата планета Китруп, някои врагове започнаха да изпращат разузнавачи, които да разберат какво замислят Братята на Нощта.

— Нека да дойдат и да гледат! Какво значение има?

Един кораб на Зоро ги наблюдаваше от известно време. Можеше ли да разгадае тяхната цел?

— Никога! Цитатът беше твърде неясен! Нашето ново оръжие бе останало незабелязано твърде дълго в прашните архиви. Те ще разберат за пръв път, когато тази луна започне да вибрира в петнадесетата вероятностна честота, разпращайки вълни на несигурност, които ще разкъсат техните бойни флотилии! Тогава техните бордови Библиотеки без съмнение ще си спомнят, но твърде късно!

Братът на Черните Сенки наблюдаваше от космоса как довършваха резонатора, как приземените кораби го захранваха с енергията си. И сред хиляда различни честоти той можеше да усети как вълната се надига…

— Какво правят те?! Какво правят извратените зороанци?

Уредите показваха, че Братята на Нощта не бяха единствените на петнадесетата честота! От зороанския кораб долетя един слаб тон, една вариация на пулсациите, излъчвани от малката луна. Едно ехо.

Петнадесетата честота започна да пулсира. Беше невъзможно, но тя резонираше с ритъма на Зоро!

Братята, които бяха на земята, се опитаха да заглушат убягващия им сигнал, но вече беше твърде късно! Малката луна се разтресе и най-накрая се разпадна. Огромни скални отломки се пръскаха на части, разрушавайки по пътя си малките кораби.

— Как са могли да узнаят?! Как са могли…?

Тогава Братът на Черните Сенки разбра. Много отдавна, когато бе започнал да търси ново оръжие, имаше един услужлив Библиотекар… пиланец. Пиланецът винаги имаше под ръка полезен съвет или полезна информация. Братът не го подозираше тогава. Библиотекарите трябваше да са услужливи и неутрални, независимо какъв беше произходът им.

— Но пиланците бяха клиенти на Зоро — осъзна Братът. — Крат е знаела през цялото време! — Той даде заповед на оцелелите сили да се скрият. — Това е само едно забавяне. Все пак ние ще сме тези, които ще пленят земляните!

Зад бягащите останки от флотилията малката луна продължаваше да се разгражда.

17. ТОМ ОРЛИ

Ханес Суеси лежеше на тежкия работен уотърскутер до Томас Орли. Високият оплешивяващ техник посочи към останките пред тях и каза:

— Това е кораб на Тенанин. Доста е повреден, но не може да има съмнение. Няма котви, само статични пластини по главните подпори. Тенанинците се боят от промяната на реалността. Този кораб не е създаден за вероятностни пътувания. Определено е техен или на тяхна подчинена или съюзническа раса.

Делфините бавно се въртяха наоколо, редувайки се при въздушните резервоари под уотърскутера, изпускайки възбудени сонарни звуци при вида на разбилия се гигантски изтребител.

— Мисля, че си прав, Ханес — каза Том.

Учудващо беше, че въпреки всичко корабът е останал цял. При врязването си в океана той се бе ударил поне в две малки подводни възвишения, като бе оставил значителни вдлъбнатини по тях и бе изорал дълбока бразда в океанското дъно. Беше се спрял най-накрая в морската тиня, точно преди да се разбие в една могила. Скалният й профил изглеждаше груб и застрашителен. Още един по-значителен сблъсък със сигурност би причинил разпадане, като по този начин щеше напълно да погребе останките от кораба.

Орли знаеше, че това спиране е било възможно само благодарение на тенанинските статични щитове. Дори и загиващ, един тенанински кораб винаги се държи докрай. В битка те бяха бавни, трудноподвижни — но и толкова трудни за цялостно разрушаване, колкото е и една хлебарка например.

Беше трудно да се преценят всички повреди. Светлината от повърхността тук долу беше със синкав оттенък и твърде слаба. Делфините нямаше да включат своите фенери, докато Тишуут не кажеше, че е безопасно. За щастие, останките се намираха във твърде плитка вода и все пак достатъчно дълбока, за да ги скрие от шпионски очи.

Една „бутилконоса“ с розов корем се приближи до уотърскутера. Поклащаше се замислено.

— Наистина удивително, нали, Том? — попита тя. — Би трябвало да бъде на милиарди парченца.

На тази дълбочина гласът на делфинката бе странно ясен. Струи въздух от носовата й дупка и сонарни щракания се съчетаваха в едно, за да превърнат речта в интригуваща комбинация от телесни функции. За човек, който не е свързан с морето, говорещ под водата неоделфин звучи по-скоро като настройващ се военен оркестър, отколкото като някой, който говори на език, производен от английски.

— Мислиш ли, че бихме могли да имаме някаква полза от-т него? — попита делфинката.

Орли отново погледна към кораба. Съществуваше възможността в бъркотията на битката никой от онези над Китруп да не е забелязал къде е паднал този кораб. Той вече имаше няколко идеи, една или две от които бяха достатъчно смели и неочаквани — дори идиотски — за да бъдат полезни.

— Нека го огледаме — кимна той. — Предлагам да се разделим на три екипа. Първият ще провери за всякакви излъчвания, особено вероятностни, психични или неутринови радиации, и при наличието на такива, ще неутрализира източника. Членовете му също ще внимават и дали има оцелели от екипажа, макар че това едва ли е възможно. — Суеси изсумтя, докато оглеждаше потъналата развалина. Орли продължи: — Вторият ще се концентрира върху събирането на полезни части. Ще търси пречистени метали, които „Стрийкър“ би могъл да използва. Ако имаме късмет, те могат да открият заместители на детайлите, от които се нуждаем. С твое разрешение, Тишуут, аз ще поема третия екип. Искам да огледам структурата на този кораб и да проуча топографията на района.

Тишуут тракна с челюсти в съгласие.

— Идеята ти е добра, Том. Така и ще направим. Ще оставя Лъки Каа с другия уотърскутер на пост. Оссстаналите веднага ще се разпределят по екипи.

Орли хвана тръбната перка на Тишуут, точно когато тя щеше да изсвири нарежданията си.

— А няма ли да е по-добре да използваме акваланги? Тринарът може да не е толкова ефективен, но предпочитам да изоставя сложните разговори на англически, вместо да рискувам всички да се щурат напред-назад за въздух и някой да пострада.

Тишуут се намуси, но даде съответните нареждания. Отрядът се състоеше от дисциплинирани делфини — най-добрите от екипажа на „Стрийкър“ — така че скоро всички делфини се събраха около уотърскутера, за да получат въздушни маркучи.

Том беше чувал за акваланги, които биха осигурили на делфините достатъчно въздух, без да пречат на речта им. Ако намереше време, той беше скован да се опита да създаде такива с подръчни материали. Говоренето на тринар въобще не беше проблем за него, но той знаеше от опит, че делфините се затрудняват да предават техническа информация на друг език, освен на англически.

Старият Ханес вече мърмореше. Той подаваше аквалангите със зле прикрито недоволство. Главният техник знаеше тринар, но за него троичната логика бе доста трудна. По-общо казано, той беше слаб поет. И очевидно не жадуваше да обсъжда технически въпроси в изсвирени рими.

Всичко зависеше само от тях. Повечето от останалите нисши офицери и членове на екипажа, които бяха тръгнали с тях в спасителния отряд, се бяха върнали на кораба, придружавайки Тошио, Хикахи и останалите жертви на ударните вълни. В отряда бе останал само малък брой делфини. Ако се сблъскаха с някаква опасност, щеше да се наложи да разчитат само на себе си. Никаква помощ от „Стрийкър“ нямаше да може да пристигне навреме.

„Би било добре Джилиън да е тук“, мечтаеше си Том. Не че проучването на извънземни рейдъри беше нейната стихия, но тя познаваше делфините и можеше да се оправя в неприятни ситуации.

Но тя имаше задължения на борда на „Стрийкър“. Опитваше се да разреши загадката на древната мумия. А и в случай на опасност, тя беше единствената на борда, с изключение може би на Крейдейки, която знаеше за машината Нис и за нейната стойност.

Том се усмихна, когато се усети, че отново разсъждава рационално.

„Добре, значи има важни и логични причини двамата да не можем да сме заедно в момента. Приеми това и толкова. Свърши си добре работата тук и ще можеш отново да си с нея след няколко дни.“

Никога не бе имало съмнение, още от мига, в който се срещнаха като младежи, че двамата ще бъдат заедно. Понякога той се чудеше дали техните създатели не са знаели отпреди, още при селекцията на гамети от избраните омъжени двойки, че две от растящите зиготи по-късно ще си паснат до такава степен — чак до телепатията, която те двамата споделяха понякога.

Вероятно това беше щастлива случайност. Генетичното планиране при хората беше твърде ограничено от закони и обичаи. Случайност или не, Том беше благодарен. В мисиите си по поръчение на Съвета на земните видове той бе разбрал, че вселената е опасна и пълна с разочарования. Твърде малко живи същества — дори и подготвените за нея — получаваха достатъчно любов.

Когато аквалангите бяха раздадени, Том използва високоговорителя на уотърскутера, за да усили гласа си:

— Сега всички вие запомнете! Макар всички галактически технологии да се основават на Библиотеката, тази колекция от мъдрост е толкова голяма, че в нея може да присъства почти всякакъв вид машина. Приемайте всичко за капан, докато не го идентифицирате и не установите, че е безвредно. Главната цел на екип едно след обезшумяването на кораба е да открие главните бойни компютри. Там може да има запис на началните етапи на битката над нас. Тази информация би била полезна за капитана. И ще ви помоля, всички вас, внимателно да се оглеждате за глифа на Библиотеката. Ако откриете този символ някъде, моля отбележете мястото му и ми го съобщете. Бих искал да видя с какъв вид микроклон разполагат те. — Той кимна към Тишуут. — Това приемливо ли е за вас, лейтенант?

Четвъртият офицер на „Стрийкър“ тракна с челюсти и кимна. Учтивостта на Орли бе оценена, а и тя по-скоро щеше да си отхапе опашката, отколкото да отхвърли някое негово предложение. „Стрийкър“ бе първата голяма експедиция, ръководена и извършвана от делфини. От самото начало бе ясно, че ще има и някои човеци, чийто съвети ще носят белега на патронажа.

Тя извика на тринар:

Трите екипа се задвижиха в прецизен строй — група, отличаваща се със синхронните си движения. Съобразно заповедите на Тишуут, единственият звук беше бързото щракане на техните сонари.

Орли докара уотърскутера на около четиридесет метра от грамадата. После потупа Ханес по рамото и се насочи встрани.

Каква прекрасна находка беше този кораб! Орли използваше топлинен спектрограф, за да получи бърз анализ на метала по ръбовете на зейналия процеп в стената на космическия съд. Когато установи съотношенията на различните вторично обработени бета-продукти, той подсвирна, което накара делфините около него да го погледнат учудено. Трябваше да се направят допълнителни проверки, но разумните предположения показваха, че този кораб е построен преди поне тридесет милиона години!

Том поклати глава. Факти като този показваха колко път трябваше да извърви човечеството, за да се изравни с галактяните.

„Обичаме да говорим за расите, ползващи Библиотеката, като за неизобретателни, неспособни на адаптация, носещи се по утъпкани коловози“, мислеше си Орли.

Това, изглежда, до голяма степен беше истина. Много често галактическите раси бяха еднообразни и лишени от въображение. Но…

Той погледна към тъмния, извисяващ се боен кораб и се зачуди.

Имаше легенда, че Прародителите са призовали към непрекъснато търсене на знания, преди да се отправят, преди много еони, към непознати места. Но на практика повечето видове търсеха знания само в Библиотеката. И нейният склад нарастваше съвсем бавно.

Какъв беше смисълът да се търси това, което е било откривано хиляди пъти от онези, които са съществували преди? Беше толкова просто да се подберат например по-напредничави схеми на космически кораби от архивите на Библиотеката и да бъдат изпълнени сляпо, като се разбира едва малка част от това, което се строи. Земята разполагаше с няколко подобни кораба и те бяха истинско чудо.

Съветът на Земните видове, който се занимаваше с отношенията между земните раси и галактическото общество, веднъж почти се поддаде на тази изкушаваща логика. Много хора настояваха да се възприемат галактическите модели, които по-старите раси на свой ред бяха възприели от древните. Те привеждаха за пример Япония, която през деветнадесети век се бе сблъскала с подобен проблем — как да оцелее сред нации, несравнимо по-могъщи от нея. Япония бе концентрирала цялата си енергия в това да се научи да имитира своите съседи и най-накрая бе успяла да стане точно като тях.

Мнозинството в Съвета на Земните видове, включително и почти всички китообразни негови членове, не се бе съгласило. Те смятаха Библиотеката за гърне с мед — нещо изкушаващо и вероятно хранително, но също така и ужасен капан.

Те се бояха от синдрома на „Златната ера“… изкушението да „гледаш назад“ — да търсиш мъдрост в най-старите и прашни текстове, вместо в последните издания.

С изключение на няколко раси, като Кантен и Тимбрими, галактическото общество като цяло изглеждаше застинало точно в този тип менталност. Библиотеката беше техният пръв и последен изход от всеки проблем. Фактът, че древните записи почти винаги съдържаха нещо полезно, не правеше този подход по-малко противен за много от земните жители, включително за Том, Джилиън и техния наставник, старият Джейкъб Демуа.

Излизайки от затворения кръг на технологичните традиции, Земните лидери бяха убедени, че дори в този късен период на галактическата история има неща, които могат само да спечелят от обновяването си. За раса като човешката, гордостта беше важно нещо.

Сираците често не разполагат с нищо друго.

Но това беше доказателство за силата на подхода от Златната ера. Всеки детайл доказваше качествата на този кораб. Дори и като развалина, той имаше изящно проста конструкция, макар че бе отрупан с ненужни украшения. С просто око никъде не се виждаха заварени части. Скобите и свръзките винаги бяха подчинени на някаква друга цел. Една например поддържаше статичен диск, но очевидно служеше и като заглушител за избягване предозирането на вероятността. Орли смяташе, че може да открие и други подобрения, които биха могли да се появят само след еони постепенно усъвършенстване на един древен модел.

Той бе изненадан от декадентската пищност на формата — показност, която намираше за доста арогантна и необичайна дори за извънземните.

Една от главните му задачи на борда на „Стрийкър“ беше да оценява извънземните апаратури — особено свързаните с военната област. Този кораб не бе най-доброто, с което галактяните разполагаха, и все пак го караше да се чувства като древния човекоядец от Нова Гвинея, който се гордее с новия си, зареждащ се през дулото мускет, но с болка осъзнава съществуването на картечници.

Том вдигна глава. Екипът му се събираше. Той включи хидрофона си.

— Всички ли са готови? Добре тогава. Подекип две, насочете се към онзи каньон и проверете дали стига до края на хребета. Би скъсил обратния ни път към „Стрийкър“.

Чу потвърждаващо изсвирване от Карача-джеф, ръководител на подекип две. Отлично. На този делфин можеше да се разчита.

— Бъдете предпазливи — добави той, докато се отдалечаваха. После махна на останалите да го последват в развалината през пробойната в корпуса.

Влязоха в притъмнените коридори на един загадъчно познат интериор. Навсякъде се виждаха следи от всеобщия характер на галактическата култура, над който се наслагваха и идиосинкразиите на една специфична чужда раса. Светлинните табла бяха идентични с тези по корабите на стотици видове, но пространствата между тях бяха украсени с крещящи на цвят тенанински йероглифи.

Орли внимателно оглеждаше всичко. Но през цялото време търсеше едно нещо, един символ, който можеше да бъде открит навсякъде в Петте Свързани Галактики — сияещата спирала.

Те ще ми съобщят, когато го открият, припомни си той. Делфините знаят, че се интересувам от това.

Но и това се надявам да не подозират колко силно желая да видя този глиф.

18. ДЖИЛИЪН

— О, и защо трябва да го правя? Ха? Не сте особено отзивчива към мен! Искам само да поговоря с Брукида за минутка. Струва ми се, че не искам чак толкова много!

Джилиън Баскин беше уморена и изнервена. Холограмата на шимпанзето-планетолог Чарлз Дарт блестеше пред нея. Беше съвсем лесно да се развика и да го принуди да се оттегли. Но в такъв случай той вероятно щеше да се оплаче на Игнасио Метц и Метц щеше да й изнесе лекция в смисъл, че „не трябва да нагрубяваме останалите само защото сме техни патрони“.

Глупости. Джилиън не би търпяла от някой човек това, с което се примиряваше при егоистичното малко неошимпанзе!

Тя отмести с ръка кичура тъмноруса коса, който беше паднал над очите й.

— Чарли, казвам ти за последен път, че Брукида спи. Той получи твоето съобщение и ще ти се обади, когато Макани реши, че си е починал достатъчно. Междувременно искам от теб само да направиш списък на изотопите на съдържащите желязо елементи на Китруп. Току-що приключихме с четиричасовата операция на Сатима и се нуждаем от тази информация, за да назначим правилно следоперативно лечение. Искам да отстраня от тялото й всеки милиграм тежък метал колкото е възможно по-бързо. А сега, ако ти се струва много или си прекалено зает в изследването на малките геологически загадки, аз просто ще се свържа с капитана или с Таката-Джим и ще ги помоля да заповядат на някого да слезе долу и да ти помогне!

Шимпанзето се намуси. Устните му се отдръпнаха и разкриха едрите му пожълтели зъби. В този момент, с увеличения размер на черепа си, издадената челюст и кривите палци, той приличаше повече на разярена човекоподобна маймуна, отколкото на разумен учен.

— О, добре! — Ръцете му трепереха, а от емоциите се тресеше и цялото му тяло. — Н-но това е важно! Разбирате ли? Смятам, че Китруп е бил населен с технологичен вид преди около тридесет хиляди години! А Галактическият Миграционен Институт я обявява за ненаселена и недокосната през последните сто милиона години!

Джилиън подтисна желанието си да каже: „И какво от това?!“ В историята на Петте Галактики имаше повече изчезнали и забравени видове, отколкото дори Библиотеката би могла да изброи.

Чарли вероятно бе прочел всичко по израза на лицето й и извика:

— Но това е незаконно! Ако е истина, трябва да бъде съобщено на Миграционния Институт! Те може дори да ни бъдат дотолкова благодарни, че да разкарат ония н-ненормалници над нас и да ни оставят да се приберем!

Джилиън изненадано повдигна вежди. Какво беше това? Чарлз Дарт размишляваше за неща извън неговата работа? Значи дори и той мислеше за спасението им от време на време. Аргументите му за законите на миграцията беше наивно, като се вземеше предвид колко често правилата биваха извъртани и променяни от по-могъщите кланове. Но той все пак заслужаваше благодарност.

— Добре. Това не е лоша идея, Чарли — кимна тя. — Ще вечерям с капитана и ще му спомена за това. Ще попитам и Макани дали не би пуснала Брукида малко по-рано. Това достатъчно ли е?

Чарли погледна към нея с подозрение. След това, тъй като не успя да запази за дълго потайното и преходно изражение на лицето си, той се усмихна широко.

— Достатъчно е — изръмжа шимпанзето. — А вие ще имате необходимата ви информация след четири минути. Желая ви добро здраве!

— И аз на теб — отвърна меко Джилиън, докато образът избледняваше.

С лакти на бюрото, с лице, опряно на дланите й тя за дълго се взря в пустия комуникационен екран.

Ифни! Би трябвало далеч по-лесно да се справя с едно ядосано шимпанзе! Какво ми става?

Тя леко разтри очите си. Е, например това, че не съм мигвала от двадесет и шест часа.

Продължителният и безрезултатен семантичен спор с проклетата саркастична машина на Том въобще не й беше помогнал. Всичко, което би поискала от Нис, бе само неговата помощ за някои странни забележки в Библиотеката. Нис знаеше, че тя се нуждае от помощ, за да разнищи тайната на Хърби — древният труп, който лежеше под стъкления капак в личната й лаборатория. Но той непрекъснато променяше темата, питайки я за нейното мнение по различни въпроси, като например сексуалните нрави на хората. Когато това приключи, Джилиън бе почти готова да разглоби гнусното творение със собствените си ръце.

Но Том вероятно нямаше да одобри подобна идея, така че тя се въздържа и този път.

Щеше вече да си ляга, когато от външния люк дойде извънредното повикване. Скоро тя усърдно помагаше на Макани и автоматичните лекари в лечението на оцелелите от разузнавателния отряд. Грижата за Хикахи и Сатима премахна всички мисли за сън, докато работата не беше свършена.

Сега, когато изглеждаха вън от опасност, Джилиън вече не можеше да подтиска чувството за празнота, което я обземаше в края на деня.

Моментът не е подходящ да се наслаждаваш на самотата си, помисли си тя. Вдигна глава и погледна отражениетр си в пустия комуникационен екран. Очите й бяха кръвясали. Със сигурност от преработване, но също и от притесненията й.

Джилиън добре знаеше как да се справи със самотата си, но инстинктът й настояваше за топлина, за някой, когото да прегърне и така да утоли физическата липса.

Тя се запита дали в този миг и Том се чувства по същия начин. О, разбира се; чрез слабата телепатична връзка, която понякога осъществяваха, Джилиън чувстваше, че го познава прекрасно. Те двамата бяха от един и същи тип.

Само понякога й се струваше, че техните създатели са имали по-голям успех с него, отколкото с нея. Всички изглежда я смятаха за невероятно компетентна, но пък направо боготворяха Томас Орли.

В подобни моменти Джилиън се чудеше дали наистина е освободена от неврози, както обещаваше гаранцията на създателя й.

От факса на бюрото й излезе един лист. Това беше списъкът на изотопите, обещан от Чарли. Една минута по-рано от разписанието, отбеляза тя. Джилиън прегледа колоните. Чудесно. Имаше малки разлики с датиращия от хилядолетия в Библиотеката доклад за Китруп. Не че бе очаквала такива, но беше длъжна да провери.

Кратко приложение в края на листа предупреждаваше, че тези формули са валидни само на повърхността и в горните части на астеносферата и не важат на повече от два километра под повърхността.

Джилиън се усмихна. Някой ден педантизмът на Чарли можеше да спаси живота им.

Тя излезе от кабинета си и се изправи на парапета, издигащ се над едно просторно помещение. Вода изпълваше централната част на стаята на два метра под парапета. Големи апарати стърчаха над водата. Горната част на помещението, включително и кабинетът на Джилиън, беше недостъпна за делфините, освен ако не бяха в някой „паяк“.

Джилиън не обърна внимание на сгънатата маска, окачена на колана й. Тя погледна надолу, после се гмурна, минавайки между два реда от тъмни автоматични лекари. Големите правоъгълни контейнери бяха тихи и празни.

Всички водни пространства в санаториума бяха плитки, за да позволяват свободно дишане и лечение на сухо. Тя заплува с дълги, мощни махове, хвана се за ръба на един от апаратите, за да завие и влезе през прозрачната врата в травматичния сектор.

Издигна се на повърхността с отворена уста, пое въздух, залюля се за миг, после заплува към една стена от пооловено стъкло. Два превързани делфина се поклащаха в безтегловност в здраво защитения гравитационен резервоар.

Единият от тях, свързан към лабиринт от системи, имаше тъпия поглед на намиращ се под силна упойка пациент. Другият изсвири радостно при появата на Джилиън.

— Привет на теб, Спасителко на животи! Твоите лекарства прочистиха вените ми, но този вкус на безтегловност кара сссърцето ми на астронавт да подскача. Благодаря ти!

— Няма за какво, Хикахи. — Джилиън леко се поклащаше във водата, без да обръща внимание на перваза и парапета край гравитационния резервоар. — Само не свиквай с тези удобства. Боя се, че с Макани скоро ще те изритаме оттук като наказание за железния ти организъм.

— За разлика от организъм, наситен с бисмут или к-к-кадмий? — Хикахи се засмя безгрижно.

Джилиън също се усмихна.

— Наистина. И това, че си здрава, е твоят лош късмет. Ще те измъкнем оттук, за да изпускаш мехурчета и да се изправяш на опашка пред капитана съвсем скоро.

Хикахи се озъби с малката усмивка на неоделфин.

— Сигурни ли сте, че не е твърде рисковано да включвате този гравитационен резервоар? Не бих желала Сатима и аз да сме отговорни за края на веселбата.

— Успокой се — поклати глава Джилиън. — Проверихме няколко пъти. Детекторите не са засекли нищо. Наслаждавай се и не се тревожи излишно. А освен това чух, че капитанът може да изпрати малък отряд до онзи твой остров, за да проучи съществата, които си намерила. Предполагам, че това би те заинтересувало. Той явно не се опасява от галактяните поне в близко бъдеще. Битката в космоса може да продължи още дълго, а и ние можем да се крием до безкрайност.

— Безкрайният престой на Китруп не е моята представа за добро прекарване на времето. — Хикахи разтвори уста в иронична усмивка. — Ако това бяха радостни новини, би ли ме предупредила, когато съобщенията ти ще бъдат потискащи?

Джилиън се засмя за пореден път.

— Ще те предупредя. А сега поспи малко. Да изгася ли светлините?

— Да, моля те. И… Джилиън, благодаря ти за новините. Наистина смятам, че трябва да направим нещо за аборигените. Надявам се експедицията да е успешна. Кажи на Крейдейки, че ще бъда отново на поста си, преди да успее да отвори консерва с риба тон.

— Ще му предам. Приятни сънища, скъпа. — Джилиън докосна бледия ключ и светлините постепенно угаснаха. Хикахи премигна няколко пъти, очевидно приготвяйки се за дрямка.

Джилиън се насочи към външната клиника, където вероятно Макани се разправяше с опашка от оплакващи се делфини. Джилиън щеше да покаже на лекарката формулите, получени от Чарли, след което щеше да се върне да поработи още известно време.

Сънят я мамеше, но тя знаеше, че ще й е необходимо дълго време, за да заспи. При състоянието, в което се намираше, не й се искаше да размишлява в леглото.

Логиката беше благословията и проклятието на нейното съвършенство. Тя знаеше, че Том е там, където трябва — навън, за да търси начини за спасението им. Той също го знаеше. Заминаването му беше спешно и неотложно и просто не бе имало време да я потърси и да й каже довиждане.

Джилиън съзнаваше всички тези подробности. Повтаряше си ги, докато плуваше. Но те само отделяха по-значимите от по-дребните й проблеми и лишаваха от горчиви утешения непривлекателността на празното й легло.

19. КРЕЙДЕЙКИ

— Кинийнк е учение за взаимоотношенията — каза той на своите слушатели. — Това идва от нашето делфинско наследство. Кинийнк е също и учение за точните сравнения. Тази втора част възприехме от нашите патрони — хората. Кинийнк е синтеза на гледните точки на два свята, каквито донякъде сме и самите ние.

Около тридесет неоделфина се въртяха около него. От носовите им дупки бавно се издигаха мехурчета, а единственият издаван от тях звук беше несъзнателното цъкане на сонарите.

Тъй като наоколо нямаше хора, Крейдейки не бе длъжен да използва твърдите съгласни и дългите гласни на стандартния англически. Но пренесени на хартия, думите му биха удовлетворили всеки англически граматик.

— Вземете например отраженията от океанската повърхност, там, където въздухът се среща с водата — предложи той на учениците си. — Какво ни казват тези отражения?

Видя само озадачени физиономии.

— Чудите за кои отражения става дума? Дали говоря за отраженията, доловени отдолу, или пък за онези, видяни отгоре? И дали имам предвид отражения на звук или на светлина? — Той се обърна към един от изпълнените с очакване делфини. — Уатасети, представи си, че си един от нашите предци. Коя комбинация ти идва наум?

Техникът от двигателния отсек премигна.

— Звукови образи, капитане. Един древен делфин би си помислил за звукови отражения във водата, удрящи се в повърхността из отдолу.

Гласът му бе изморен, но Уатасети все още посещаваше тези сбирки с неутолимо желание за самоусъвършенстване. Именно заради характера на делфини като Уатасети капитанът намираше време да продължава тези сбирки, въпреки заетостта си.

Крейдейки кимна.

— Съвсем вярно. А сега, какъв ще бъде първият вид отражение, за който би се сетил един човек?

— Образът на светлина, идваща отгоре — отговори бързо С’тат, началникът на кухнята.

— Най-вероятно, макар да знаем, че дори някои от „големите уши“ могат евентуално да се научат да чуват.

Чу се всеобщ смях по адрес на безобидния малък недостатък на расата-патрон. Смехът бе мерило за настроението на екипажа.

Крейдейки забеляза, че Таката-Джим и Кта-Джон са доплували и са се присъединили към групата. Крейдейки отхвърли моментното си притеснение. Таката-Джим би съобщил, ако нещо се бе случило. Изглежда бе дошъл тук само за да послуша.

Ако това беше знак, че помощник-капитанът слага край на своето дълго, необяснимо сърдене, Крейдейки можеше само да се радва. Той бе задържал Таката-Джим на борда, вместо да го прати с Орли и спасителния отряд, защото искаше да го държи под око. Бе започнал без желание да мисли, че може би бе дошло време да се направят някои промени в командния състав.

Изчака смехът да утихне.

— Сега помислете по какво човешките мисли за тези отражения от повърхността на водата са сходни с нашите?

Учениците възприеха изражение на пълна концентрация. Това щеше да е предпоследният урок. С многото поправки, за които трябваше да следи, на Крейдейки му се налагаше да прекрати сбирките. А толкова много членове на екипажа му отчаяно искаха да научат Кинийнк!

В началото на пътуването почти всички делфини посещаваха лекциите, игрите и атлетическите състезания, които помагаха да се преодолее скуката от космическия полет. Но от стряскащия епизод при Шалоу Клъстър, когато десетина члена от екипажа бяха изчезнали, изследвайки страховитата изоставена флотилия, някои бяха започнали да странят от обществото на кораба, да се обединяват в свои собствени малки групички. Неколцина дори бяха започнали да проявяват странен атавизъм — нарастваха проблемите им с англическия и с концентрираната мисъл, необходима за един астронавт.

Крейдейки бе принуден да промени програмата, за да намери нови занимания. Бе дал задача на Таката-Джим да намери работа за отдръпналите се. Задачата изглежда се хареса на помощник-капитана. С помощта на нисшия офицер Кта-Джон той като че ли бе намерил занимание дори и за най-уплашените.

Крейдейки внимателно се вслушваше в плясъка на перките, в бълбукането на белите дробове, в ритъма на сърдечните удари. Таката-Джим и Кта-Джон плуваха тихо и определено внимателно. Но Крейдейки долови у всекиго от тях скрито напрежение.

Той потрепера. Изведнъж в ума му изникна ясен образ — враждебният проницателен поглед на помощник-капитана и големите остри зъби на офицера. Той го подтисна, обвинявайки се в прекалено свободно въображение. Нямаше нито една разумна причина да се бои от тези два делфина!

— Ние възприемаме отраженията от една преграда между въздуха и водата. — Той набързо съкрати лекцията си. — И хората, и делфините си представят бариера, когато мислят за повърхността. От другата страна е област, която е доста неясна, докато не се премине самата бариера. И ето днес модерният човек, със своите машини, не се бои от водата както някога. Неоделфинът, със своите пък инструменти, може да живее и да работи във въздуха и да гледа надолу без притеснение. Погледнете как се насочиха вашите собствени мисли, когато зададох първия си въпрос. Идеята за звук, отразен отдолу, първа ви дойде наум. Нашите предци с радост биха спрели до това първо обобщение, но вие не спряхте дотук. Вие не обобщихте, без да вземете предвид и другите възможности. Това е обичайният белег на мислещи същества. За нас това е нещо ново.

Часовникът на бронята на Крейдейки иззвъня. Ставаше късно. Макар че беше уморен, на него му предстоеше още едно събрание, а искаше да мине и през мостика, да види дали няма вест от Орли.

— Как едно китообразно, чието наследство, чийто мозък е изграден на принципа на интуитивното мислене, се научава да анализира един комплексен проблем част по част? Понякога ключът към даден отговор е в начина, по който формулирате въпроса. Ще ви оставя с едно упражнение за свободното ви време. Опитайте се да изясните проблема с отраженията от водната повърхност на тринар… по такъв начин, който изисква не еднозначен отговор или тройна опозиция, а ясен списък на възможните отражения.

Той видя, че няколко делфина изсумтяха недоволно.

Капитанът се усмихна успокояващо.

— Зная, че звучи трудно и не ви карам да рецитирате още днес. Но само за да ви покажа как може да бъде направено, чуйте ехото на този сън.

Викащият, опитващ се да хване звездите октопод

Зовящата нощта, следваща звездите чайка

Блещукането на звездата в окото на моята любима

Слънцето, беззвучно, ярко изпъкващо

Крейдейки заслужено бе награден от одобрението, излъчвано от ококорените очи на своите слушатели. Когато се обърна, за да се отдалечи, той забеляза, че дори Таката-Джим поклаща бавно глава, сякаш мисли за нещо, което не му е хрумвало никога.

След като сбирката приключи, Кта-Джон настойчиво натърти:

— Видя ли? Чу ли го, Таката-Джим?

— Видях и чух, подофицер. И както обикновено, съм впечатлен. Крейдейки е гений. Така че какво иссскаш да ми изтъкнеш?

Кта-Джон изтрака с челюсти, което не бе най-учтивия жест пред един по-старши офицер.

— Но той не каззза нищо за галактяните! Нищо за обсссадата! Нищо за някакъв план за нашето спасение! Или дори за бит-тка! И междувременно игнорира разрастващото се разцепление сред екипажа!

Таката-Джим изпусна струя мехурчета:

— Разделение, което ти упорито насърчаваш, Кта-Джон. Не, не се опитвай да защитаваш невинността си. Ти си потаен и аз зная, че го правиш, за да подготвиш сигурна почва за мен. Тъй че гледам на това през пръсти. Но не бъде толкова сигурен, че Крейдейки ще е винаги твърде зает, за да не го забелязва! И когато той забележи, Кта-Джон, внимавай! Защото аз няма да знам нищо за малките ти номерца!

Кта-Джон тихо издиша, без да се опитва да отговори.

— А що се отнася до плановете на Крейдейки, ще видим. Ще видим дали ще иска да изслуша доктор Метц и мен или ще нассстоява още за мечтата си да занесе тайните си на Земята, без да ги разкрие. — Таката-Джим видя, че гигантският Стенос понечва да го прекъсне. — Да, зззная, че имаш предвид още един вариант, нали? Би искал да видиш как се нахвърляме върху галактяните и ги побеждаваме с една ръка, нали, Кта-Джон?

Огромният делфин не отвърна, но очите му блестяха, втренчени в помощник-капитана.

Не си ли ти моят Яго?, помисли си Таката-Джим, докато гледаше гигантския мутант. Сега ми служиш, но в крайна сметка дали аз използвам теб или ти — мен?

20. ГАЛАКТЯНИТЕ

Битката кипеше навсякъде около флотилията от малки кораби на Ксап.

— Току-що загубихме Кс’ктау и Кс’клену! Това означава, че почти една трета от въоръжената мощ на Ксап вече я няма!

По-възрастният ксапиански лейтенант въздъхна.

— Е, и? Младежо, съобщавай ми новини, а не неща, които вече зная!

— Нашите патрони от Ксатини жертват подчинените си раси и почти не използват собствените си сили. Виж как стоят отзад, готови да избягат, ако положението стане твърде тежко! А въпреки това изпратиха нас срещу опасността!

— Това е типично за тях — съгласи се другият.

— Но ако флотилията на Ксап бъде унищожена тук, в това безсмислено сражение, кой ще охранява нашите три малки свята и ще защитава правата ни?

— Не са ли за това патроните? — По-възрастният лейтенант знаеше, че в гласа му има ирония. Той нагласи щитовете, за да отрази едно внезапно нападение, без дори да промени тона на гласа си.

Младежът не удостои отговора с внимание, а само изръмжа:

— Какво са ни направили тези земляни? По какъв начин застрашават нашите патрони?

Разрязващ лазерен лъч, изстрелян от тандуански рейдър, мина на косъм от лявото крило на малкия ксапиански разузнавателен кораб. Младият лейтенант насочи кораба в отчаяна спасителна маневра. По-старият отговори на въпроса, сякаш нищо не се беше случило:

— От това разбирам, че не вярваш на историята, че Прародителите са се завърнали.

Другият само изсумтя, докато нагласяваше мерника на торпедото.

— Хитро измислено. Аз също смятам, че това е само част от план за унищожаване на земляните. По-старшите раси-патрони виждат в тях заплаха. Те са сираци, без свой патрон, и затова са опасни. Проповядват революционна практика в ъплифта… което ги прави още по-опасни. Съюзници са на Тимбрими, което е една нетърпима обида. И печелят привърженици за своето учение в ъплифта — непростимо предизвикателство.

Разузнавателният кораб се разтресе при изстрелването на торпедото срещу рейдъра на Тапду. Малкият кораб успя ловко да се изплъзне.

— А аз мисля, че трябва да послушаме земляните — извика младият лейтенант. — Ако всички подчинени раси в галактиката се вдигнат заедно на бунт…

— Това вече се е случвало — прекъсна го по-старият. — Виж го в записите на Библиотеката. Шест пъти в галактическата история. От които два пъти успешно.

— Не! И какво е станало?

— Какво мислиш? Подчинените раси сами ставали патрони на нови видове и се отнасяли с тях по същия начин.

— Не вярвам! Не мога да повярвам в това!

— Тогава провери — въздъхна по-старият лейтенант.

— Ще проверя!

Но не прави това. Една незабелязана от детекторите мина лежеше на пътя им. Малкият разузнавателен кораб напусна галактиката по един доста живописен, но смъртоносен начин.

21. ДЕНИ И ТОШИО

Дени провери зарядите още веднъж. В тесния коридор между корените на дървото-сонда бе тъмно и тясно. Лампичката на шлема й оформяше неправилни сенки сред плътния лабиринт от корени.

Тя извика нагоре:

— Свършваш ли, Тошио?

Той залагаше своите експлозиви в по-горната част, близо до повърхността на металното възвишение.

— Да, Дени. Ако си готова, слизай долу. Аз ще дойда след минута.

Тя не можеше да види дори краката му, които бяха някъде над нея. Гласът му звучеше променен в тесния, пълен с вода гъсталак. Позволението да излезе оттам беше облекчение за нея.

Тя бавно се насочи надолу, борейки се с пристъпите на клаустрофобия. Това не беше работа, която Дени би си избрала някога. Но тя трябваше да бъде свършена, а двата делфина по природа не бяха квалифицирани за нея.

По средата на пътя си надолу, тя се заплете в разклонението на някакво пълзящо растение. Когато се дръпна, не можа да се измъкне. Тегленето само я оплиташе още повече и тя живо си припомни разказа на Тошио за водораслото-убиец. Обзе я паника, но си наложи да спре да рита, да си поеме дълбоко дъх и за огледа капана.

Той беше просто една загнила лиана, която ножът й успя лесно да разреже. Дени продължи спускането си по-внимателно и най-после успя да се измъкне в пещерата под металното възвишение. Кипиру и Сах’от чакаха там. Подобните на маркуч акваланги покриваха носовите им дупки и увиваха телата им. Блясъкът от фаровете на двата уотърскутера се разпръскваше от хилядите малки нишки, които сякаш изпълваха помещението с плаваща мъгла. Бледа светлина се процеждаше през отвора на пещерата, откъдето бяха влезли.

Дени погледна към Сах’от, без да е сигурна, че е разбрала думите му.

— О, да! По-добре е да излезем навън, когато Тошио включи детонаторите. Експлозията ще отекне и тук. Не мисля, че оставането ни ще е много здравословно.

Кипиру кимна в съгласие. По пътя им от кораба дотук военният ръководител през повечето време бе мълчал.

Дени огледа подводната пещера. Подобните на корали микроскопични паразити бяха изградили своя замък върху богатите силикатни скали на едно океанско хълмче. Структурата бе нараствала бавно, но когато възвишението най-после се бе издигнало над океанската повърхност, животът на върха му бе станал възможен. Сред появилата се растителност беше и дървото-сонда.

Това растение по някакъв начин проникваше през металната сърцевина на възвишението и достигаше до органично полезния слой под нея. Минералите биваха изтеглени и доставяни горе. Отдолу се образуваше пещера, която след време вероятно отново щеше да погълне металното възвишение.

Нещо странно в тази организация изненада еколога у Дени. В микроклона на Библиотеката на борда на „Стрийкър“ не се споменаваше изобщо за металните възвишения, което бе странно.

Трудно бе да се повярва, че дървото-сонда можеше да се развива постепенно в тази среда, както правеха повечето видове. Защото за дървото да успее да пробие бе въпрос на живот и смърт, изискващ голяма мощ и упорство. Дени се чудеше как бе станало това.

А какво ставаше с възвишенията, когато пропадаха в приготвените от дърветата-сонди пещери? Тя бе видяла някои пропасти, които бяха погълнали своите възвишения. Дълбините им бяха мъгливи и странни и очевидно доста по-дълбоки, отколкото тя би предположила.

Тя освети със своята лампичка подножието на възвишението. Това, което видя, бе доста стряскащо. Дени бе очаквала нещо назъбено и неправилно, а не едно поле от ярки вдлъбнатини по блестящата метална вътрешност.

Тя доплува до една от по-големите вдлъбнатини, като взе и камерата си. Чарлз Дарт би се радвал да получи снимки и образци от тази експедиция. Тя го познаваше твърде добре, за да очаква благодарности. По-вероятно всяка мъчителна снимка или скала щяха да го накарат отчаяно да въздиша по нейния провал да проследи очевидни главни жили.

Дълбоко в една от вдлъбнатините нещо помръдна, извивайки се и обръщайки се бавно. Дени пренасочи своята лампичка и се вгледа отблизо. Беше някакъв вид корен. Тя видя как няколко малки плуващи нишки в обсега на висящото пипало бяха хванати и вкарани в пукнатината. Дени взе няколко за сака си с образци.

— Да вървим, Дени! — чу тя вика на Тошио. Долови и бръмчене от минаващия край нея уотърскутер. — Качвай се! Разполагаме само с пет минути!

— Добре, добре. Само минутка. — Професионалното любопитство за миг надделя над останалите й мисли. Дени не можеше да проумее защо едно живо същество ще се крие в неосветената вътрешност на една грамада от почти чист метал. Тя се протегна навътре във вдлъбнатината и сграбчи извиващото се пипало. След това се опря в скалата и дръпна рязко.

В началото пъргавият корен остана непреклонен и дори сякаш я дръпна. Възможността да е попаднала в капан ясно се оформи в ума й.

Изведнъж коренът се откъсна. Дени хвърли бърз поглед на блестящия твърд край, докато слагаше образеца в сака си. Подскочи и се отблъсна от металната повърхност.

Кипиру я погледна с укор, когато тя се хвана за уотърскутера. Той насочи машината към входа на пещерата и към светлината, където ги чакаха Тошио и Сах’от. Секунди по-късно силен трус разпрати бучащи отзвуци през процепите.

Те почакаха един час, после отново влязоха в пещерата. Зарядите бяха разбили ствола на дървото-сонда там, където се врязваше в долния край на металното възвишение. Откъснатият дънер се поклащаше под ъгъл, спускайки се надолу в мрачните дълбини. От процепа в подножието на възвишението все още падаха малки парчета. Пещерата под острова бе изпълнена с въртящи се растителни останки.

Те внимателно се приближиха към образувалия се от взрива процеп.

— По-добре първо да го проверя с робот — каза Тошио. — Може да са останали нестабилни парчета в ствола на дървото.

Тошио кимна.

— Да, прав си. Направи го, Кипиру. — Пилотът със своя директен нервно-механичен сензор щеше да насочва сондата много по-успешно от Тошио. От хората на борда само Емерсън Д’Анити и Томас Орли притежаваха подобни киборгски умения. Щеше да мине много време, преди повечето хора да могат да се справят със страничните ефекти от имитацията на механични сензори толкова добре, колкото делфините, които се нуждаеха от тях много повече.

Под ръководството на Кипиру една малка сонда се отдели от края на уотърскутера. Тя се насочи към процепа и изчезна в него.

Тошио не бе очаквал да ги изпратят отново навън с Кипиру толкова скоро, след като, според собственото му мнение, никой от тях не се бе държал особено правилно. Важността на тяхната мисия — да помагат и да пазят двама важни учени — го смущаваше още повече. Защо Крейдейки не бе възложил това на някого другиго? На някого, на когото можеше повече да се разчита?

Разбира се, капитанът можеше да ги е изпратил вън от кораба, за да не му пречат. Но това също не звучеше логично.

Тошио реши да не се опитва да проумее логиката на Крейдейки. Изглежда именно в същността й лежеше нейната загадъчност. Може би един капитан трябваше да бъде точно такъв. Тошио знаеше само, че той и Кипиру трябваше да се справят успешно със задачите си в тази мисия.

Като юнга той официално бе с по-висш чин от Кипиру. Но традицията правеше пилотите началници на юнгите, ако нямаше друга заповед от по-висша инстанция. Тошио щеше да помага на Дени и Сах’от в техните проучвания. За проблемите, свързани със сигурността, щеше да отговаря Кипиру.

Тошио все още бе изненадан от факта, че останалите спираха и го слушаха, когато предлагаше нещо. Неговите мнения обикновено биваха приемани. Подобна ситуация изискваше време, за да се свикне с нея.

Екранът показваше картина, изпращана от сондата-робот — кухо цилиндрично пространство, минаващо през порест метал. От опорите, крепящи ствола на дървото-сонда, бяха останали само натрошени отломъци. Пред камерата непрекъснато падаха малки парчета.

Докато роботът се издигаше, светлината, идваща отгоре, постепенно ставаше все по-ярка през бледата омара от мехурчета.

— Мислиш ли, че процепът е достатъчно широк, за да може през него да мине уотърскутер? — попита Тошио. Кипиру изсвири, съобщавайки че проходът изглежда плавателен.

Роботът достигна до басейн, широк няколко метра. Камерата му обхващаше околностите, предавайки образи на синьо небе и плътна зелена растителност. Високият дънер на дървото-сонда бе рухнал в гората. Стените на басейна пречеха да се видят разрушенията, които падането му бе причинило, но Тошио бе сигурен, че не е паднал в посока към селището на аборигените.

Бяха се притеснявали, че пробиването на път към вътрешността на острова с взривове може да уплаши ловците-събирачи. Поеха риска, защото обичайното акостиране на брега на коварния остров щеше да е опасно и глупаво появяване в обхвата на галактическите шпионски сателити. А случайното падане на едно дърво на острова едва ли щеше да бъде забелязано от някого отгоре.

— О-о! — посочи Тошио.

Дени се приближи към екрана.

— Какво има, Тош? Някакъв проблем ли?

Кипиру спря камерата, която приключваше своя оглед.

— Ей там — каза Тошио. — Онази поклащаща се купчина корали, която е надвиснала над басейна. Изглежда ще падне.

— Добре, а не може ли роботът да подложи нещо, с което да спре падането й?

— Не знам. Ти как смяташ, Кипиру?

Кипиру се взря в екрана и се концентрира. Тошио знаеше, че пилотът следи звуковите образи, които се предаваха по неговата нервна приставка. По негово нареждане роботът се придвижи към ръба на басейна, механичните му ръце хванаха порестия метал и го избутаха напред. Малък дъжд от камъчета се посипа отгоре, докато той наместваше своеобразната подпора.

— Внимавай! — извика Тошио.

Поклащащата се скала се наклони напред. Камерата показа, че тя се люлее застрашително. Дени се дръпна назад от екрана. В този миг скалата се прекатури и се разби в робота.

Образът на екрана заподскача. Дени продължи да гледа в него, но Тошио и Кипиру преместиха погледите си към края на дънера. Изведнъж от процепа се изсипа поток от предмети, които изчезнаха в мрака под тях. Отломките проблясваха на фона на фаровете на уотърскутера, докато пропадаха в пропастта.

След дългото мълчание Кипиру заговори пръв.

Кипиру имаше предвид, че сондата все още му пращаше сигнали от мястото, където някой невидим ръб най-после бе спрял падането й. Нейният малък мозък и предавателят й не бяха повредени и Кипиру не бе получил шока, който едно внезапно прекъсване би предизвикало в свързаната със сондата негова нервна система.

Но двигателите на робота бяха унищожени. Той бе пропаднал, но за добро.

Преди Кипиру или Тошио да могат да го спрат, Сах’от скочи от уотърскутера си. Той загреба мощно с перките си и изчезна в процепа. Кипиру и Тошио се спогледаха, споделяйки лошото си мнение за ненормалните цивилни.

„Можеше поне да вземе една камера със себе си“, помисли си Тошио. Но в такъв случай, ако Сах’от бе изчакал, Тошио щеше да има възможност да настои на съмнителното си право да проучи прохода.

Той погледна към Дени. Тя гледаше екрана на сондата, сякаш той можеше да даде някаква информация за това, което се случва със Сах’от. Трябваше да я извади от вцепенението и да я подсети да поеме управлението на другия уотърскутер.

Тошио винаги бе мислил за Дени Зудман като за един по-възрастен учен, приятелски настроен, но загадъчен. Сега разбра, че тя не е много по-опитна от него. И макар че имаше славата и положението на истински професионалист, на нея й липсваше изобретателността, която офицерската подготовка даваше на Тошио. Тя никога нямаше да се сблъска с тези хора, неща и ситуации, които той щеше да срещне в своята кариера.

Юнгата отново погледна към прохода. Кипиру нервно изпускаше мехурчета. Ако Сах’от не се върнеше, скоро щеше да им се наложи да решат какво да направят.

Сах’от явно беше генетичен експеримент, при който гените предполагаха характер, формиран при оптимум изчисления. Ако предвиждането беше успешно, характерът се оказваше типичния за един неоделфин. Този процес имитираше, но в много по-бързи темпове, сегрегацията и смесването, които се осъществяваха в природата.

Но понякога подобни експерименти даваха непредвидени резултати.

Тошио не бе убеден, че има доверие на Сах’от. Странностите му не бяха дълбоки и непроницаеми като загадъчността на Крейдейки.

Делфинът се държеше като някои лицемерни хора, които юнгата бе срещал.

А освен това и любовните закачки на Сах’от към Дени. Не че Тошио бе прекалено предвзет. Подобни занимания не бяха строго забранени, но обикновено създаваха проблеми.

Очевидно Дени дори не се досещаше за несъзнателните си действия, с които окуражаваше Сах’от. Тошио се чудеше дали ще има смелостта да й го каже. Или това въобще не беше негова работа.

Измина още една напрегната минута. Тогава, точно когато Тошио сам щеше да тръгне, Сах’от изскочи от прохода и се спусна към тях.

Кипиру насочи уотърскутера си към делфина-антрополог и изписука нещо с такава висока честота, че Тошио не можа да го схване съвсем, въпреки добития на Калафия усет.

Устата на Сах’от се изви и затвори в неохотен израз на подчинение. Все пак в очите му имаше нещо предизвикателно. Той гледаше към Дени, даже докато се обръщаше, за да подаде в знак на извинение един от коремните си плавници към устата на Кипиру.

Пилотът го захапа символично, след което се извърна към останалите.

Уотърскутерът се придвижи под прохода в дънера на дървото-сонда, след което се издигна сред облак от мехурчета. Другите го последваха.

22. КРЕЙДЕЙКИ

Съвещанието се проточи твърде дълго.

Крейдейки съжали, че е позволил на Чарлз Дарт да участва посредством холограма. Шимпанзето-планетолог щеше сигурно да е по-малко обстоятелствено, ако се намираше тук — в циркулиращата оксивода на централния отсек, измокрено и с маска на лицето.

Дарт се излежаваше в собствената си лаборатория, прожектирайки образа си в съвещателната зона на цилиндричния отсек на „Стрийкър“. Той изглежда бе забравил за изпитанието, на което бяха подложени слушателите му. Да диша оксивода в продължение на два часа бе твърде неприятно за всеки неоделфин.

— Естествено, капитане. — Дрезгавият баритон на шимпанзето се предаваше по водата. — Когато вие решихте да се приземим близо до основна тектонична граница, аз бях наистина удовлетворен. Никъде другаде не бих могъл да имам достъп до толкова много информация, събрана на едно място. Но все пак, мисля, успях да ви убедя, че трябва да посетим още шест или седем по-достъпни за изследване местности на Китруп, за да потвърдим някои от крайно интересните открития, които направихме тук!

Крейдейки бе леко изненадан от употребата на първо лице множествено число. Това бяха първите по-скромни думи на Чарли.

Капитанът погледна към Брукида, който се поклащаше наблизо. Металургът работеше с Чарлз Дарт, тъй като в момента уменията му не бяха необходими в екипа, занимаващ се с ремонта. Той бе съвсем мълчалив през последния час, оставяйки шимпанзето да излива порой от технически жаргон, който озадачаваше Крейдейки.

Какво ставаше с Брукида? Да не би да мислеше, че един капитан в обсада няма какво друго да прави?

Хикахи, наскоро освободена от санаториума, се извъртя по гръб, като дишаше наситената с кислород течност и гледаше с едно око холограмата на шимпанзето.

Не трябваше да прави това, помисли си Крейдейки. Така и така ми беше доста трудно да се съсредоточа.

Крейдейки винаги се чувстваше така на проточили се напрегнати съвещания. Усети как кръвта в обвивката на пениса му се раздвижи. Искаше му се да доплува до Хикахи и нежно да започне да хапе перките й на многобройни места.

Лудо желание, особено пред публика, но поне беше честен пред себе си.

— Планетолог Дарт — въздъхна той, — полагам големи усилия да проумея какво твърдите, че сте открил. Мисля, че разбрах онази част за различните кристални и изотопни аномалии под повърхността на Китруп. Що се отнася до извадения слой…

— Зоната на изваждане е границата между две повърхностни равнини, където едната преминава под другата, намираща се до нея — прекъсна го Чарли.

Крейдейки пожела да може да изостави достойнството си и да наругае шимпанзето.

— Дотолкова разбирам от планетология, доктор Дарт — заговори внимателно той. — И се радвам, че местонахождението ни близо до една от тези равнинни граници е от полза за вас. Но все пак трябва да разззберете, че изборът на място за приземяване бе направен на базата на тактически съображения. Нуждаем се и от металите, и от убежището, предлагано ни от „кораловите“ възвишения. Приземихме се тук, за да скрием и ремонтираме нашия кораб. При наличието на враждебни флотилии над нас не мога дори да си помисля да разреша експедиции до други части на планетата. Всъщност трябва да отхвърля и молбата ви за по-нататъшно сондиране на това място. Сега, когато галактяните са тук, рискът е твърде голям.

Шимпанзето се намръщи. Ръцете му започнаха да треперят. Но преди то да успее да намери отговор, Крейдейки продължи.

— Освен това какво се споменава за Китруп в микроклона? Библиотеката не ви ли помага с нещо в проблемите, с които се сблъсквате?

— Библиотеката! — изсумтя Дарт. — Сбирка от лъжи! Тресавище от дезинформация! — Гласът му премина в ръмжене. — Там няма нищо за аномалиите! Металните възвишения дори не са споменати! Последното проучване е извършено преди четиристотин милиона години, когато планетата е била поставена в положение на резерват за Каранк %…

Чарли толкова се измъчи от удължената глотална пауза, че се задави. Очите му се разшириха и той, кашляйки, се заудря по гърдите.

Крейдейки се обърна към Брукида.

— Това вярно ли е? Наистина ли в Библиотеката има толкова оскъдни сведения но отношение на тази планета?

— Да — кимна бавно Брукида. — Четиристотин милиона години са много време. Когато една планета стане резерват, трябва или да остане на спокойствие, докато нов вид узрее достатъчно за ъплифт, или да се осигури на нея тихо местенце за упадъка на някоя древна разумна раса. Планети се изваждат от границите на галактиката, за да станат детски градини или старчески домове. На Китруп изглежда са се случили и двете. Открихме раса на крачка от разума, която очевидно се е появила след последните проучвания на Библиотеката тук. Освен това, Каранк-к %… — Брукида също имаше трудности с произнасянето на името. — Те също са получили планетата като едно тихо местенце, където да загинат, както явно е и станало. Изглежда вече няма Каранк %-%… тук.

— Но четиристотин милиона години без проучванията да се възобновят…? — Това беше трудно за вярване.

— Да, всяка планета обикновено се включва отново в списъците от Института по Миграциите доста по-рано от този срок. Но Китруп е толкова странен свят… малко видове биха предпочели да живеят тук. Малко ссса и добрите пътища до планетата. Този регион на космоса е рядко посещаем. Това е и една от причините, поради които дойдохме тук.

Чарлз Дарт все още регулираше дишането си. Той отпи глътка вода от висока стъклена чаша. По време на паузата Крейдейки остана неподвижен, потънал в размишления. Въпреки аргументите на Брукида, беше ли наистина Китруп оставен на спокойствие за толкова дълго време в една пренаселена галактика, където всяко парче земя беше желано?

Институтът по Миграциите беше единствената от независимите галактически бюрокрации, чиято сила и влияние съперничеха дори с тези на Библиотеката. По традиция всички раси-патрони се подчиняваха на правилата му за управление на екосферата. Обратното би причинило всегалактическо бедствие. Възможността по-низшите видове някой ден да станат подчинени раси, а след това на свой ред патрони, спомагаше за един силен всегалактически консерватизъм в екологията.

Повечето галактяни пренебрегваха историята на човечеството преди Контакта. Пълното изтребление на мамута, гигантския земен ленивец, и на морската крава бяха простени поради факта, че човечеството се намираше в положението на „сирак“. Истинската вина се хвърляше върху предполагаемата раса-патрон на Хомо Сапиенс — тайнствената неоткрита раса, която, както всички твърдяха, бе оставила ъплифта на човека наполовина завършен преди хиляди години.

Делфините знаеха колко близо са били самите те до пълно изчезване, но никога не споменаваха за това извън Земята. За добро или за лошо, сега тяхната съдба бе свързана със съдбата на човечеството.

Земята принадлежеше на хората, докато расата им не се преселеше или не изчезнеше. Десетте човешки планети-колонии бяха раздадени за по-малки периоди поради общите планове за екоуправление. Най-краткият срок бе само от шест хиляди години. След изтичането им колонистите на Атласт трябваше да си заминат, оставяйки отново планетата на спокойствие.

— Четиристотин милиона години — размишляваше гласно Крейдейки. — Струва ми се необичайно дълъг срок, за да няма нови изследвания на тази планета.

— Съгласен съм! — извика Чарлз Дарт, вече напълно възстановил се след задавянето си. — А ако ви кажа, че има следи, показващи, че владееща машини цивилизация е живяла на Китруп преди само около тридесет хиляди години? Без абсолютно никакво известие за това в Библиотеката?

Хикахи се приближи по-близо.

— И вие смятате, доктор Дарт, че тези ваши повърхностни аномалии може да са останки от една междинна цивилизация, така ли?

— Да! — изкрещя той. — Точно така! Отлично предположение! Всички вие знаете, че много екочувствителни раси строят главните си съоръжения само по границите на повърхностни равнини. По такъв начин, когато по-късно планетата бъде оставена на спокойствие, всички следи от обитаемост ще бъдат всмукани в мантията и ще изчезнат. Някои смятат, че това е причината на Земята да няма следи от по-раншно население.

Хикахи кимна.

— И ако някой вид се настани тук незаконно…

— Представителите му ще строят само на границата на две повърхностни равнини! Библиотеката изследва планетите на големи интервали. Доказателството за нашествие ще бъде всмукано под земята за подобен отрязък от време! — Шимпанзето нетърпеливо погледна от екрана.

Крейдейки приемаше това не кой знае колко сериозно. От устата на Чарли всичко звучеше като криминале! Само че в този случай престъпниците бяха цивилизации, следите — цели градове, а килимът, под който бе скрито доказателството — повърхността на една планета. Престъплението беше перфектно извършено! В края на краищата „кварталното ченге“ минава насам на всеки няколко милиона години и в случая явно е закъсняло.

Крейдейки осъзна, че всички метафори, които току-що бе използвал, бяха човешки. Е, добре, това трябваше да се очаква. Имаше мигове, в които аналогиите на китообразните бяха по-подходящи. Но когато разсъждаваш над ненормалната политика на галактяните, помага да си изгледал много от старите човешки трилъри и да си прочел томове от шантавата човешка история.

В момента Брукида и Дарт спореха върху някакви технически подробности… и, единственото, за което Крейдейки можеше да мисли, бе ароматът на водата около Хикахи. Страшно му се искаше да я попита дали този аромат наистина означава това, което той смяташе, че означава. Дали е парфюм, който тя си е сложила, или е естествена хормонална миризма?

Той си наложи, макар и с известна трудност, да се върне към разисквания проблем.

При нормални обстоятелства откритието на Чарли и Брукида щеше да е вълнуващо.

Но то с нищо не допринася за спасението на моя кораб и екипаж, нито за доставянето на информацията ни на Съвета на Земните видове. Дори мисията, на която изпратих Кипиру и Тошио — да помогнат при оценката на степента на умствено развитие на аборигените — е по-неотложна от търсенето на тайнствени следи в древните извънземни скални пластове.

— Извинете ме капитане. Съжалявам, че закъснях. Но от доста време слушам внимателно все пак.

Крейдейки се извърна, за да види приближаващия се доктор Метц. Високият сивокос психолог бавно пореше водата, като с това несъзнателно компенсираше слабото си умение да плува. Малко коремче нарушаваше правилната форма на гладкия му кафяв водолазен костюм.

Брукида и Дарт продължаваха да спорят — сега вече за степента на разграждане вследствие на радиоактивните елементи, гравитацията и метеоритните удари. Очевидно Хикахи намираше всичко това за много интересно.

— Дори и закъснял, винаги сте добре дошъл, доктор Метц. Радвам се, че успяхте да дойдете.

Крейдейки се удиви, че не е чул приближаването на човека. Метц обикновено вдигаше шум, който можеше да бъде доловен от всяка точка на централния отсек. Понякога той излъчваше двукилохерцово вибриране от дясното си ухо. Сега то бе едва доловимо, но от време на време беше доста дразнещо. Как можеше този човек да бе работил с делфини толкова дълго и все още да не бе отстранил такъв проблем?

Вече започвам да говоря като Чарли Дарт!, укори се капитанът. Не ставай заядлив, Крейдейки!

Той изсвири един куплет, който отекна само в собствения му череп.

— Капитане, всъщност дойдох по друга причина, но откритието на Дарт и Брукида може да има връзка с това, което имам да ви кажа. Може ли да поговорим насаме?

Крейдейки остана безизразен. Трябваше скоро да си почине и да се поупражнява. Прекомерната работа го изтощаваше, а това можеше да се отрази зле на „Стрийкър“.

Но с този човек се налагаше да се отнася внимателно. Метц не можеше да го командва нито на „Стрийкър“, нито където и да е някъде другаде, но той имаше власт, голяма власт. Крейдейки знаеше, че собственото му право на възпроизвеждане е гарантирано, независимо от това как щеше да завърши тази мисия. И все пак оценката на Метц имаше тежест. Всеки делфин на борда се държеше колкото се може „по-разумно“, когато беше близо до него. Дори и капитанът.

„Може би затова отлагам мига, когато трябва строго да се изправя пред него“, помисли си Крейдейки. Но въпреки всичко той скоро трябваше да накара доктор Метц да отговори на някои въпроси, засягащи определени членове на екипажа.

— Добре, докторе — отговори той. — Дайте ми само минутка. Мисля, че почти свърших тук.

Хикахи доплува близо до Крейдейки. Тя се усмихна и поздрави Метц с плавниците си.

— Хикахи, моля те, приключи тук вместо мен. Не им давай повече от десет минути, преди да обобщят предложенията ссси. Ще се срещнем след един час във възстановителния басейн 3-А и там ще изслушам твоите препоръки.

Тя му отвърна по същия начин, както и той се бе обърнал към нея — на бърз, високотонален подводен англически:

— Слушам, капитане. Има ли нещо друго?

По дяволите! Крейдейки знаеше, че сонарът на Хикахи й е разкрил сексуалната му възбуда. При мъжките беше лесно да се разбере. А за да получи същата информация за нея той трябваше да извърши подробно звуково сканиране, което нямаше да е учтиво.

Нещата трябва да са били много по-прости в старите времена!

Добре, той щеше да разбере нейното настроение след един час. Една от привилегиите му като капитан бе правото да нареди освобождаването на възстановителния басейн. Дано дотогава не се случеше нещо непредвидено!

— Не, Хикахи. Засега няма нищо друго. Продължавай.

Тя отривисто козирува с ръчката на своята броня. Брукида и Чарли все още спореха, когато Крейдейки се обърна към Метц.

— Какво ще кажете да поговорим по пътя към мостика, докторе? Бих искал да проверя Таката-Джим, преди да се заема с останалите си задължения.

— Чудесно, капитане. Няма да ви отнема много време.

Крейдейки запази лицето си безизразно. Дали Метц се усмихваше на нещо конкретно? Дали не се забавляваше от нещо, което бе видял или чул?

— И всссе пак ме смущава разположението на вулканите по три хиляди километровата зона, където тези две равнини се срещат — каза Брукида. Той говореше бавно — отчасти за да улесни Чарли и отчасти понеже бе трудно да се говори в оксивода. Въздухът като че ли винаги недостигаше. — Ако погледнеш изссследователските карти, които направихме от орбита, ще видиш, че вулканизмът е слабо разпространен по останалите части на планетата. Но тук вулканите са много начесто и почти всички са с еднакво малки размери.

Чарли сви рамене.

— Не виждам каква е връзката, старче. Мисля, че това е просто голямо съвпадение.

— Но не е ли това и единствената област, където се срещат металните възвишения? — подхвърли изведнъж Хикахи. — Не съм експерт, но астронавтът се учи да е подозрителен към двойните съвпадения.

Чарли отвори и затвори уста, сякаш щеше да заговори, но после размисли. Най-накрая каза:

— Това е много добре. Да! Брукида, ти смяташ, че тези коралови същества може би се нуждаят от определен вид храна, която само този тип вулкани осигурява, така ли?

— Възззможно е. Експертът ни по екзобиология е Дени Зудман. Сега тя е на един от островите и изследва аборигените.

— Тя трябва да ни донесе образци! — потри доволно ръце Чарли. — Мислиш ли, че ще е прекалено да я помолим да отиде до някой вулкан? Не много далеч, след това, което Крейдейки току-що каза. Някъде съвсем наблизо.

Хикахи отривисто изсвири в смях. Шимпанзето изгаряше от нетърпение! И все пак заразителният му ентусиазъм беше прекрасно разсейване от грижите. Само ако можеше и тя да си позволи да се скрие от опасната вселена в света на абстракциите, както постъпваше Чарлз Дарт!

— И температурни сондажи! — извика Чарли. — Разбира се, че Дени ще направи това за мен след всичко, което аз съм направил за нея!

Крейдейки кръжеше в широка спирала около плуващия човек, протягайки мускулите си, докато се свиваше и се въртеше.

С команда по нервен път той изпъна главните манипулатори на бронята си като човек, протягащ ръцете си.

— Е, добре, докторе. Какво мога да направя за вас?

Метц плуваше с бавен бруст. Той открито погледна Крейдейки.

— Капитане, мисля, че е време да премислим стратегията си. От идването ни на Китруп нещата се промениха. Необходим ни е нов подход.

— Можете ли да бъдете малко по-ясен?

— Разбира се. Както помните, ние избягахме от Моргран, защото не желаехме да се натъкнем на устроената засада. Вие бързо преценихте, че дори да се предадем на един отряд, това само ще причини нападение над него от страна на останалите извънземни сили и очевидно ще доведе до нашата гибел. Тогава не успях навреме да схвана вашата логика. Сега напълно й се възхищавам. Вашите тактически маневри бяха брилянтни.

— Благодаря ви, доктор Метц. Но вие забравяте и една друга причина за нашето бягство. Имаме заповеди от Съвета на земните видове да доставим нашата информация директно на тях. Нашето залавяне несъмнено щеше да позволи на информацията да попадне у други видове, не смятате ли?

— Разбира се! — съгласи се Метц. — Ситуацията беше такава и когато избягахме на Китруп — един ход, който сега смятам за невероятно проницателен. За мен е просто лош късмет, че това скривалище не можа да ни послужи както планирахме.

Крейдейки се въздържа и не спомена, че те все още са на сигурно място в същото това скривалище. Обкръжени, но не и пленени.

— Продължете — каза той.

— Докато имаше възможност да избегнем пленяването ни, вашата стратегия беше отлична. Но нещата се промениха. Сега възможността за бягство е сведена почти до нулата. Китруп все още е полезен като убежище от битката, но няма да може да ни скрие за дълго, когато над нас някой победи.

— Искате да кажете, че вече не можем да се надяваме да избегнем нашето пленяване?

— Точно така. Мисля, че трябва да преценим най-важните за нас приоритети и да се подготвим за евентуалните неприятни последствия.

— Кои приоритети смятате за важни? — Крейдейки вече знаеше какъв отговор да очаква.

— Ами, оцеляването на този кораб и неговия екипаж, разбира се! И информацията, въз основа на която да им бъде дадена преценка! В края на краищата каква е нашата главна цел, а? — Метц спря да плува и погледна Крейдейки като учител, изпитващ ученик.

Крейдейки можеше да изброи половин дузина задачи, които бяха възложени на „Стрийкър“ — от проверката на истиността на Библиотеката до установяването на контакт с възможни съюзници и работата на Томас Орли за военното разузнаване.

Тези задачи бяха важни. Но главната цел на мисията бе да бъде оценена изявата на един космически кораб, управляван от делфини. „Стрийкър“ и подобните нему бяха експеримент.

Но откакто бяха намерили изоставената флотилия, всичко се бе променило! Той не можеше да действа по приоритетите, зададени му в началото на пътуването. Как можеше да обясни това на човек като Метц?

Преценка, изрецитира Крейдейки, твоето умение избяга при жестоки зверове, а хората загубиха ума си… Понякога мислеше, че поетът сигурно е бил наполовина делфин.

— Разбирам ви, доктор Метц. Но не виждам защо това налага промяна в стратегията. Ние все още ще бъдем изложени на унищожение, ако се подадем от морето на Китруп.

— Само ако го направим, преди в космоса да има едноличен победител! Разбира се, че не трябва да се показваме, докато престрелката не свърши. Но когато бъде излъчен един победител, ще трябва да преговаряме. И ако преговаряме умело, нашата мисия може да има успех!

Крейдейки възобнови плавните си спирали, принуждавайки генния инженер да заплува отново към люка на мостика.

— Имате ли някаква идея какво бихме могли да предложим при преговорите, доктор Метц?

Метц се усмихна.

— Разполагаме например с информацията, до която Брукида и Чарлз Дарт са се добрали. Институтите награждават тези, които докладват за екологически престъпления. Повечето от армиите, сражаващи се над нас, са представители на традиционни консерватори и ще оценят нашето откритие.

Крейдейки едва се стърпя да не покаже възмущението си от наивността на човека.

— Продължете, докторе — сухо каза той. — Как-кво можем още да предложим?

— Добре, капитане. Разполагаме още и с благородството на нашата мисия. Дори ако тези, които ни пленят, решат да задържат „Стрийкър“ за известно време, те сигурно ще проявят разбиране към нашата главна цел. Обучаването на подчинените раси в управляване на космически кораби е една от главните задачи на ъплифта. Вероятно ще ни позволят да изпратим няколко човека и делфина у дома с нашата бихевиористична информация, за да може да продължи бъдещото усъвършенстване на кораби с делфински екипаж. За тях да постъпят обратно би било все едно някой да попречи на развитието на дете заради спор с неговия родител!

А колко човешки деца са били измъчвани и избивани заради греховете на своите родители във вашето собствено Средновековие? На Крейдейки му се искаше да попита и как ще бъдат пратени до Земята пратеници с информацията за ъплифта, докато „Стрийкър“ бъде в плен.

— Доктор Метц, мисля, че подценявате фанатизма на тези, с които си имаме работа. Но все пак имате ли още идеи?

— Разбира се. Запазих най-важното за накрая. — Метц докосна плавника на Крейдейки за по-голяма убедителност. — Трябва да помислим, капитане, дали да не дадем на галактяните това, което искат.

Крейдейки очакваше подобни думи.

— Мислите, че трябва да им дадем координатите на изоставената флотилия?

— Да, както и всички мостри или информация, която сме взели оттам.

Крейдейки запази каменното си изражение. Какво ли знае той за Хърби, с който се занимава Джилиън? Този труп все пак бе причинил неприятности!

— Спомняте си, капитане, че единственото кратко съобщение, което получихме от Земята, ни заповядваше да се крием и да запазим информацията в тайна, ако е възможно! Те също ни съобщиха, че трябва да преценяваме сами! Дали нашето мълчание наистина ще забави повторното откриване на това Саргасово море със загубени кораби, сега, когато вече се знае, че то съществува? Без съмнение половината от расите-патрони в Петте Галактики са пратили свои разузнавателни кораби, които се опитват да повторят нашето откритие. Те вече знаят, че трябва да търсят в отдалечените, рядко посещавани съзвездия. Въпрос само на време е да се натъкнат на онова съзвездие.

Крейдейки смяташе, че за това може да се поспори. Галактяните не мислят като Земляните и не биха провели търсенето по същия начин. Пример за това беше фактът колко дълго време флотилията бе останала неоткрита. Но все пак Метц вероятно беше прав.

— В такъв случай, докторе, защо просто не предадем местонахождението на Библиотеката? Така то ще стане всеобщо достояние и вече няма да е наша работа. Вероятно това важно откритие ще бъде проучено от оторизиран екип учени от Инссститутите?

Крейдейки каза това със сарказъм, но разбра от усмивката на превъзходство на Метц, че човекът приема думите му насериозно.

— Твърде наивен сте, капитане. Фанатиците над нас слабо се интересуват от неясните галактически закони, ако мислят, че вечността е в ръцете им! Ако всички знаят къде е изоставената флотилия, то битката просто ще се премести там! Онези древни кораби ще бъдат унищожени при престрелката, независимо от мощността на онова странно защитно поле, което ги заобикаля. А галактяните все пак ще се опитват да ни заловят, за да се уверят, че не сме излъгали.

Те стигнаха до люка, водещ към мостика. Крейдейки спря там.

— Значи ще бъде по-добре, ако само една от сражаващите се групировки получи информацията и продължи проучването на флотилията самостоятелно?

— Да! В края на краищата какво значение има за нас тази купчина от летящи грамади? Това си е само едно опасно място, където загубихме един разузнавателен кораб и дузина отлични астронавти. Ние не боготворим предците като онези извънземни фанатици, които се бият над нас. Въобще не ни засяга, освен интелектуално, дали изоставената флотилия е останка от дните на Прародителите или дали дори е доказателство за завръщането на самите Прародители! Със сигурност не си заслужава да загинем заради това. Ако сме научили нещо през последните двеста години, то това е, че един малък новодошъл клан като нас, земните жители, трябва да се дръпне от пътя, когато по него са поели такива юначаги като зороанци или губруанци! — Сребристата коса на Метц се вееше, докато той тресеше глава, изразявайки чувствата си. Сред кичурите се образуваше съскащ ореол от мехурчета.

Крейдейки не смяташе да взима на сериозно Игнасио Метц, но почти изпита съчувствие, когато човекът се развълнува дотолкова, че свали обичайната си маска на хладнокръвие.

За съжаление Метц грешеше съществено в разсъжденията си.

Часовникът в бронята на Крейдейки иззвъня. Капитанът с уплаха осъзна колко късно бе станало.

— Предложенията ви са интересни, доктор Метц. В момента не разполагам с повече време, за да продължим нашия разговор. Но нищо няма да се реши преди цялостно обсъждане от страна на корабния съвет. Това устройва ли ви?

— Да, мисля, че да, въпреки че…

— И като стана дума за битката над Китруп, трябва да отида и да проверя какво ще докладва Таката-Джим. — Той не бе мислил да прекара с Метц толкова време. Не искаше да пропусне отдавна отлагания период за упражнения.

Но Метц изглежда не искаше да го остави да си тръгне.

— Между впрочем, споменаването на Таката-Джим ми напомни за нещо друго, което бих искал да споделя, капитане. Обезпокоен съм от настроенията на обществена изолация, изразявани от някои делфини, от различни експериментални подвидове. Те се оплакват от остракизъм и, струва ми се, са прекалено натоварени.

— Предполагам, намеквате за някои от вида Стенос.

Метц видимо се почувства неудобно.

— Разговорен термин, който изглежда се е утвърдил, въпреки че в таксономията всички неоделфини са Турсиопс амикус…

— Дължа положението под контрол, доктор Метц. — Крейдейки вече не се притесняваше да прекъсва човека. — Това е въпрос на деликатна групова динамика и аз прилагам мерки, които смятам за ефективни, за да запазя единството на екипажа.

Само дузина от Стеносите показваха отчужденост. Крейдейки подозираше, че се касае за вълна от атавизъм, породена от стреса, упадък на разума под влияние на страха и напрежението. А предполагаемият експерт доктор Метц, изглежда, смяташе, че мнозинството от екипажа на „Стрийкър“ упражнява расова дискриминация. — Да не искате да кажете, че и Таката-Джим също има проблеми? — попита Крейдейки.

— Разбира се, че не. Той е един забележителен офицер. Името му ми напомни за това, просто защото… — Метц млъкна.

Защото е Стенос, довърши мислено вместо него Крейдейки. Дали да кажа на Метц, че смятам да направя Хикахи помощник-капитан? Въпреки всички способности на Таката-Джим, неговата изолация влияе разлагащо на морала на екипажа. Не мога да допусна това да продължава.

На Крейдейки болезнено му липсваше лейтенант Ячапа-Джийн, която бе загинала при Шалоу Клъстър.

— Доктор Метц, след като започнахте темата, ще ви известя, че забелязах противоречие между направените преди полета психобиологични профили на някои от членовете на екипажа и тяхното по-сетнешно поведение, дори и преди откриването на изоставената флотилия. Не съм делфински психолог, но в някои от тези случаи съм убеден, че споменатите делфини не би трябвало въобще да присъстват на кораба. Имате ли да кажете нещо по този въпрос?

Лицето на Метц побледня.

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говорите, капитане.

Бронята на Крейдейки изскърца, докато едната от ръчките се изви, за да почеше някакъв сърбеж над дясното му око.

— Имам да направя още някои проучвания, но мисля, че скоро ще употребя правото си на командир и ще поискам да прегледам вашите бележки. Съвсем неофициално, разбира се. Моля, подгответе ги за…

Иззвъняване прекъсна Крейдейки. То идваше от предавателя в бронята му.

— Да, говорете! — нареди той. Слуша известно време бучащия по уредбата глас, след което заповяда: — Изчакайте. Веднага идвам. Край.

Той съсредоточи сонара върху сензора до люка. Вратата бавно се отвори.

— Съобщението беше от мостика — каза той на Метц. — Върнал се е пратеник с доклад от Тишуут и Томас Орли. Присъствието ми там е необходимо, но ние ссскоро пак ще обсъдим темата, докторе.

С два мощни маха на опашния си плавник Крейдейки мина през люка и се насочи към мостика.

Игнасио Метц проследи капитана с поглед.

Крейдейки подозира, мислеше си той. Подозира моите специални проучвания. Трябва да направя нещо. Но какво?

Тези условия на обсадно напрежение осигуряваха фантастична информация, особено за делфините, които Метц бе внедрил в екипажа на „Стрийкър“. Но сега нещата започваха да отиват по дяволите. Някои от обектите му показваха симптоми на стрес, които въобще не бе очаквал.

Сега, в добавка към притесненията, пораждани от извънземните фанатици, той трябваше да се оправя и с подозренията на Крейдейки. Нямаше да е лесно да го отклони от следата. Метц оценяваше гения, когато го видеше, особено у един ъплифтиран делфин.

Само да беше един от моите, размишляваше той. Само да беше моя заслугата за създаването му.

23. ДЖИЛИЪН

Корабите се поклащаха в космоса като подредени редици от разхвърляни легла, неясно отразявайки бледото сияние на Млечния път. Най-близките звезди бяха тъмните червеникави „старци“ на едно малко кълбовидно съзвездие — търпеливи останки от първата епоха на звездно формиране, когато още не бе имало планети или метали.

Джилиън съзерцаваше фотографията, една от шестте, които „Стрийкър“ бе изпратил у дома от мястото, което бе изглеждало като един тъмен и безинтересен гравитационен басейн, намиращ се далеч от утъпканите космически пътеки.

Загадъчна, мълчалива армада, която не бе откликнала на нито едно тяхно повикване; земляните бяха изпаднали в почуда от вида й. Флотилията от изоставени кораби нямаше място в подредената структура на Петте Галактики.

Колко ли дълго са се носили незабелязани?

Джилиън остави холограмата настрани и взе друга. Тя показваше един от грамадните изоставени кораби в едър план. Огромен колкото луна, надупчен и древен, той блещукаше сред кръг от бледа светлина — защитно поле, притежаващо неподозирани свойства. То пречеше на всякакви анализи. Можаха само да разберат, че се намира под постоянно напрежение.

В опита си да се доближи до един от изоставените кораби, някъде по границите на обхвата на полето, екипажът на гига на „Стрийкър“ бе задействал някаква верижна реакция. Ярка светкавица проблесна между древния гигант и малкия разузнавателен кораб. Лейтенант Ячапа-Джийн бе докладвала, че всички делфини получили непрестанни видения и халюцинации. Тя се бе опитала да се откопчи, но в своята дезориентираност бе навлязла в странното защитно поле. Експлозията, станала в резултат на това, разкъса на парчета и дребния земен кораб, и огромния ветеран.

Джилиън остави снимката и огледа лабораторията. Хърби все още лежеше оплетен в своята паяжина от статично напрежение — един силует, неоткрит стотици милиони години и сам на възраст билиони.

След нещастието Том Орли бе излязъл навън съвсем сам и бе донесъл загадъчната мумия тайно през един от страничните люкове на „Стрийкър“.

Плячка, получена на висока цена, мислеше си Джилиън, докато гледаше трупа. Платихме доста добре за теб, Хърб. Само да знаех точно какво сме купили.

Хърб беше загадка, достойна за всеобщо проучване от страна на големите Институти, а не от тази на една жена на обсаден космически кораб далеч от своя дом.

Беше изнервящо, но някой трябваше да положи тези усилия. Някой трябваше да се опита да разбере защо се бяха превърнали в преследван дивеч. След като Том бе навън, а Крейдейки бе зает с командването на кораба и екипажа, това задължение беше нейно. Ако тя не го направеше, значи нямаше да бъде направено.

Постепенно и бавно тя научи едно-две неща за Хърби… достатъчни, за да потвърдят, че има скелета на ходещо, планетообитаващо същество и че микробиблиотеката все още твърди, че подобно създание никога не е съществувало.

Тя вдигна крака върху бюрото и взе нова снимка от купчината. Снимката ясно показваше през блещукащото защитно поле редица от символи, вдълбани в корпуса на грамаден кораб.

— Да се включи Библиотеката — произнесе тя. Един от четирите холоекрана на бюрото й, този най-вляво със спираловидния глиф над него, се включи. — Файл Саргасо — обяснение и списък на символите. Покажи промените на дисплея.

В отговор на стената вляво от Джилиън се появи сбита колона текст. Списъкът бе удивително кратък.

— Поддиректория: Библиотечен справочник — каза тя. Схемата остана прожектирана на стената. До нея трептящ образ се стабилизира във форма на лъчиста спирала. Прозвуча нисък спокоен глас:

— Програма Библиотечен справочник, мога ли да ви помогна?

— Това ли е всичко, което откри относно символите по стената на онзи изоставен кораб?

— Потвърждавам. — Гласът бе хладен. — Претърсих моята памет за корелати на тези символи. Разбира се, вие добре съзнавате, че аз съм само един много малък микроклон и че тези символи са безкрайно променливи във времето. Схемата показва всички възможни съотнасяния, които открих със заложените от вас параметри.

Джилиън погледна краткия списък. Бе трудно за вярване. Въпреки че бе много по-малка в сравнение с планетарните или регионалните клонове, корабната Библиотека съдържаше еквивалент на всички книги, публикувани на Земята до края на двадесет и първия век. Със сигурност трябваше да има повече корелации от тази!

— Ифни! — въздъхна тя. — Нещо е накарало половината от фанатиците в галактиката да се размърдат. Може би това е онази снимка на Хърби, която пратихме на Земята. Може би са тези знаци. Кое ли е?

— Не съм програмиран да предполагам — отвърна програмата.

— Въпросът беше реторичен и не беше към теб. Виждам, че показваш тридесетпроцентна корелация на пет символа с религиозните глифове на съюза „Абдикатор“. Дай ми общ преглед на Абдикаторите.

— Програма за културни обобщения… — Гласът смени тона си. — Абдикатор е термин, избран от англическия език, за да представя една от главните философски групировки в Галактическото общество. Вярата в Абдикатор датира от митичния вид Тарзеу през петнадесети еон, приблизително преди шест милиона години, време на насилие, когато Галактическите Институти едва оцелели поради амбициите на три могъщи раси-патрони (заведени под номера 97АкГФ109т, 97АкГ136т и 97 АкГ986с). Два от тези видове са сред най-мощните и агресивни военни сили в историята на петте свързани галактики. На третия вид се дължи навлизането на няколко нови технологии в космическото корабостроене, включително и стандартният сега.

Библиотеката затъна в специфичен технически коментар за хардуерни и производствени методики. Макар че беше интересно, това едва ли имаше връзка с темата. Джилиън докосна с крак бутона за превъртане и разказът прескочи по-напред…

— Завоевателите възпрели название, което може да се преведе като „Лъвовете“. Те успели да завладеят повечето пунктове за прехвърляне и центрове на власт, както и всички големи Библиотеки. За двадесет милиона години тяхното владичество било непоклатимо. Лъвовете започнали нерегулирана експанзия на население и колонизация, в резултат на което по това време изчезнали осем от десетте почти узрели за ъплифт раси в Петте Галактики.

Тарзеу помогнали да се сложи край на тази тирания, като свикали съюз на шест древни вида, смятани за изчезнали. Тези шест обединили силите си с Тарзеу за успешно връщане на Галактическата култура. След това, когато Институтите били възстановени, Тарзеу придружили загадъчните защитници в една странна забрава…

Джилиън прекъсна потока от думи.

— Откъде са дошли шестте вида, които помогнали на бунтовниците? Не каза ли, че са били изчезнали?

Мониторният глас се върна.

— Според записите от онова време, те са били смятани за изчезнали. Искате ли техните номера?

— Не. Продължавай.

— Днес повечето разумни раси считат, че шестте са били расови останки, които не са завършили прехода си в по-късен стадий на еволюция. По този начин шестте може да не са били изчезнали напълно, а просто да са се развивали съвсем отделено. Те все още били способни да се интересуват от ежедневието, особено когато нещата станали прекалено жестоки. Искате ли да ви покажа статии за естествените еволюционни преходи на видовете?

— Не. Продължавай. Какво казват Абдикаторите, че е станало?

— Абдикаторите вярват, че съществуват някои етерни, безплътни раси, които могат да приемат физически форми от време на време и да приличат на същества в нормален стадий на ъплифт. Тези „Велики духове“ са минали през стадия на подчинени раси, за да станат на свой ред патрони, без изобщо да разкрият истинската си природа. Обаче в критични ситуации тези супервидове могат бързо да се намесят пряко в делата на смъртните.

Смята се, че Прародителите са най-древните, най-отдалечените и най-могъщите сред тези „Велики духове“.

Естествено, това е твърде различно от обичайната легенда за Прародителите — че Най-старите са напуснали Родната Галактика много отдавна, обещавайки да се върнат някой ден…

— Спри! — Библиотеката веднага замлъкна. Джилиън сви вежди след фразата „Естествено, това е твърде различно…“

Глупости! Религията на Абдикатор беше просто един вариант на същата основна догма, различавайки се съвсем слабо от другите хилядолетни легенди за „завръщането“ на Прародителите. Този спор й напомни за древните религиозни конфликти на Земята, когато привържениците на една или друга идея бяха давали налудничави тълкувания за природата на светата троица или за броя на ангелите, които могат да танцуват на върха на една карфица.

Специално това ожесточение относно несъществени положения в доктрината щеше да бъде едва ли не смешно, ако битката не се водеше точно сега, само на няколко хиляди километра над тях.

Тя надраска една бележка, която да й напомни по-късно да се опита да съотнесе вярата в Абдикатор с превъплъщаването на боговете в религията на индуизма. Сходството я накара да се учуди защо Библиотеката не бе направила връзката дори само като аналогия.

Стига толкова.

— Нис! — извика тя.

Екранът най-вдясно се включи. Един абстрактен образ от светещи точици се появи в строго определена зона точно над екрана.

— Както знаете, Джилиън Баскин, за предпочитане е Библиотеката да не знае за присъствието ми на този кораб. Позволих си да я екранирам, за да не може да наблюдава нашия разговор. Искате да ме попитате нещо, така ли?

— Да, определено. Изслуша ли доклада отпреди малко?

— Аз прослушвам всичко, което този корабен микроклон казва. Това е главната ми функция тук. Томас Орли не ви ли обясни този факт?

Джилиън едва се сдържа. Кракът й бе твърде близо до бутона, който щеше да открие Библиотеката. Тя го смъкна на пода, за да избегне изкушението.

— Нис — попита тя с равен глас, — защо микроклонът на Библиотеката говори глупости?

Тимбримианската машина въздъхна по човешки.

— Доктор Баскин, всъщност всички дишащи кислород раси с изключение на Човечеството са възпитани в семантика, която съдържа в себе си връзките между подчинена раса и патрон, под влиянието на Библиотеката. Земните езици са странни и хаотични според Галактическите стандарти. Проблемите за предаването на Галактическите архиви чрез вашия нешаблонен синтаксис са огромни.

— Зная това! Извънземните искаха да научим галактически още по времето на контакта. Казахме им да си заврат тази идея… знаеш къде.

— По-точно — отзад. Вместо това човечеството положи неимоверни усилия да накара земния клон на Библиотеката да използва англически, наемайки кантенски, тимбримиански и други консултанти. Но все още съществуват проблеми, нали?

Джилиън разтърка очи. Така нямаше да стигнат доникъде. Защо Том си беше въобразил, че тази саркастична машина ще е полезна? Винаги когато тя поискаше просто отговор, Нис започваше да задава въпроси.

— Езиковият проблем е тяхното извинение вече повече от два века! — каза тя. — Докога? От контакта ние изучаваме езика така, както не е бил изучаван от милиони години! Ние се заехме с тънкостите на английския, японския и други човешки езици и научихме делфините и шимпанзетата да ги говорят. Дори постигнахме напредък в общуването с онези странни същества соларианците от Земното слънце! И въпреки това Институтът на Библиотеката продължава да твърди, че нашият език е виновен за всички лоши връзки, за всички неясно предадени сведения! По дяволите, Том и аз знаем по четири-пет Галактически езика. Проблемът не е в езиковите различия. Има нещо странно в информацията, която получаваме!

Нис побръмча мълчаливо известно време. Светещите точици се събираха и разкъсваха като две не можещи да се слеят течности, които се смесват и разделят на капчици.

— Доктор Баскин, не обяснихте ли току-що главната причина за съществуването на кораби като този, които се носят из космоса в търсене на неточности в записите на Библиотеката? И главната цел на моето съществуване — да се опитам да хвана Библиотеката в лъжа, да се опитам да разбера дали най-могъщите патрони не „зарибяват“, както вие бихте казали, по-младите разумни раси — като хората или тимбримианците?

— Тогава защо не ми помогнеш? — Сърцето на Джилиън препускаше. Тя сграбчи ръба на бюрото и изведнъж осъзна, че гневът за малко щеше да надделее в съзнанието й.

— Защо човешкият поглед към нещата ме очарова до такава степен, доктор Баскин? — попита Нис. Гласът му се промени и изпълни със съчувствие. — Моите тимбримиански господари са необичайно способни. Тяхната способност за адаптация им позволява да оцелеят в една опасна галактика. Но и те също са в капана на галактическия тип мислене. А вие, Земляните, със своята необременена гледна точка, можете да забележите това, което те не могат. Броят на различните видове поведение и вярвания сред дишащите кислород е огромен, но все пак човешкият опит е уникален. Внимателно ъплифтираните подчинени раси никога не са страдали от грешките, правени от вашите човешки нации отпреди контакта. Тези грешки са ви направили различни.

Джилиън знаеше, че това е истина. Древните мъже и жени бяха извършвали големи глупости; а това не би било допуснато от вид, запознат със законите на природата. Отчаяни суеверия са се ширели по време на дивашките векове. Били са изпитвани в изобилие различни стилове на управление, интриги и философии. Като че ли осиротялата Земя е била планетарна лаборатория, в която са се извършвали многобройни безсмислени и ексцентрични експерименти.

Колкото и нелогичен и срамен да изглежда ретроспективно, този натрупан опит е обогатил модерния човек. Малко раси са допускали толкова много грешки за толкова кратко време или са опитвали толкова много несигурни решения на безнадеждни проблеми.

Земните артисти са търсени от много преситени извънземни и им се плаща добре, за да разказват истории, които нито един галактянин не може да си представи. Специално тимбримианците харесваха човешките приказки с много дракони, великани и магии — колкото повече, толкова по-добре. Те ги намираха за ужасяващо гротескни и в същото време много живи.

— Аз не се отчайвам, когато се дразните от Библиотеката — продължи Нис. — Аз се радвам. Аз се уча от нашето раздразнение! Вие поставяте под съмнение неща, които цялото Галактическо общество приема за аксиоми. Моята втора задача е да съм тук, за да ви помагам, мисис Орли. Но на първо място съм тук, за да ви наблюдавам как страдате.

Джилиън премигна. Това, че машината употреби старинното обръщение, трябва да беше нарочно — както беше умишлен и очевидният опит на Нис да я ядоса. Тя се отпусна на стола и се замисли над противоречивите си чувства.

— Това не води доникъде — каза най-сетне Джилиън. — И ме влудява. Чувствам се съвсем объркана.

Нис блещукаше, без да отговаря. Джилиън наблюдаваше въртящите се и танцуващи светлинки.

— Предлагаш да изчакаме малко, така ли? — попита тя.

— Може би. И тимбримианците, и хората притежават подсъзнание. Може би трябва да оставим тези проблеми в тъмнина за известно време и да дадем шанс на скритите си възможности да разнищят нещата.

Джилиън кимна.

— Ще помоля Крейдейки да ме изпрати на острова на Хикахи. Аборигените също са важни. Смятам, че след нашето бягство, те са най-важното нещо.

— Нормално, морално разбиране от галактическа гледна точка и именно затова безинтересно за мен. — Нис вече звучеше леко отегчен. Мигащият дисплей се покри с тъмни въртящи се линии. Те се сляха в една малка точка и изчезнаха.

На Джилиън й се стори, че е чула слабо изпукване при оттеглянето на Нис.

Когато се свърза с Крейдейки чрез холограма, капитанът я изгледа учудено:

— Джилиън, да не би телепатията ти да действа постоянно? Точно се опитвах да те намеря!

Тя се изправи на стола.

— Да нямаш известие от Том?

— Да. Той е добре. И ме помоли да ти възложа едно поръчение. Можеш ли да слезеш веднага тук долу?

— Тръгвам, Крейдейки.

Тя заключи вратата на лабораторията и забърза към мостика.

24. ГАЛАКТЯНИТЕ

Бей Кохуан можеше само да ръмжи, удивена от мащабите на битката. Как бяха успели фанатиците да съберат такива сили за толкова кратко време?

Малкият синтиански разузнавателен кораб на Бей се носеше по древно скалисто реактивно корито, оставено от отдавна загинала комета. Системата Ктсимини бе осветявана от ярки светкавици. Екраните показваха как бойните флотилии се сливаха във въртящи се възли навсякъде около нея, как се сблъскваха, унищожаваха и разделяха отново. Съюзи се създаваха и разпадаха, веднага щом страните усетеха някакво преимущество. В противоречие със законите на Института за Цивилизовани Военни Действия, за победените нямаше никаква пощада.

Бей беше опитен шпионин на синтианския Енклав, но никога не бе виждала нещо подобно.

— Бях наблюдател при Паклатутл, когато Дж’81ек отхвърлиха статуса си на подчинена раса на бойното поле. Видях как Съюзът на Обейър се срещна с Абдикаторите в религиозна война. Но никога не съм виждала подобно безумно клане! Те нямат ли достойнство? Не уважават ли военното изкуство?

Докато гледаще, Бей видя как най-силният от съюзите се разпадна след вероломно предателство.

Бей изсумтя с отвращение и промърмори:

— Лишени от вяра фанатици!

От рафта вляво от нея се разнесе цвърчене. Редица от малки розови очички гледаха към нея.

— Кой от вас каза това? — Тя погледна към малките, подобни на лемури уазуни, всеки от които надничаше от входа на собствения си малък разузнавателен глобус. Очичките им премигваха, а те цвърчаха от удоволствие, но никой не й отговори директно.

Бей подсмръкна.

— Е, да, прави сте, разбира се. Фанатиците имат бързи реакции. Те не спират и не мислят, а направо се хвърлят, докато ние, умерените, трябва да поразмислим преди да действаме.

Особено винаги предпазливите синтианци, помисли си тя. Земляните се мислят за наши съюзници, но ние спокойно си разговаряме и размишляваме, протестираме срещу безсилните Институти и изпращаме разузнавачи, които могат да бъдат пожертвани, да шпионират фанатиците.

Уазунът изцвърча нещо като предупреждение.

— Зная! — рязко отвърна тя. — Не смяташ ли, че си знам работата?! Пред нас има вражеска наблюдателна сонда. Някой от вас да се погрижи за нея и да не ме занимава повече с това! Не виждате ли, че съм заета?!

Очичките отново премигнаха. Чифт от тях изчезна, когато един уазун се пъхна обратно в своя малък кораб и затвори вратата. За секунда разузнавачката потрепера, когато уазунът потегли.

Желая ти късмет, малки уазуне, верни поданико, помисли тя. Симулирайки равнодушие, Бей наблюдаваше как малкият кораб танцува сред планетоидните останки, промъквайки се към наблюдателната сонда, която лежеше на пътя й.

„Разузнавач, който можеше да бъде пожертван — горчиво си помисли тя. — Тимбримианците се сражават за своя живот. Земята е обсадена, половината от колониите й са превзети, а ние, синтианците, все още изчакваме и наблюдаваме, наблюдаваме и изчакваме, изпращайки само мен и моя екип като наблюдатели.“

Малък пламък внезапно избухна, хвърляйки неясни сенки из полето от астероиди. Уазуните изпуснаха нисък оплаквателен вопъл, спирайки бързо, когато Бей погледна към тях.

— Не крийте чувствата си от мен, мои храбри уазуни — промърмори тя. — Вие сте подчинена раса и храбри воини, а не роби. Оплачете своя другар, който загина за нас.

Тя се замисли за своя собствен хладнокръвен, предпазлив народ, сред който се чувстваше като чужденец.

— Съчувствайте! — настоя тя, изненадана от собствения си плам. — Няма нищо срамно в съчувствието, мои малки уазуни. С него вие може би ще сте по-велики от своята раса-патрон, когато пораснете и станете самостоятелни!

Бей насочи кораба по-близо до водната планета, около която бушуваше битката, чувствайки се по-близка със своите малки другари от подчинената раса, отколкото със своя собствен вечно предпазлив народ.

25. ТОМАС ОРЛИ

Томас Орли погледна надолу към своето съкровище — нещо, което бе търсил от дванадесет години. Изглеждаше непокътнато, първото подобно, което попадаше в човешки ръце.

Само два пъти за последните двеста години на човешки екипажи им се бе удало да отмъкнат микроклонове на Библиотеката от победени в сражения чуждопланетни кораби. И в двата случая съдържанието им бе увредено. Опитите за изследването им носеха информация, но една или друга грешка винаги принуждаваше полуинтелигентните уреди да се саморазрушат.

Това бе първото цяло нещо, някога измъквано от боен кораб на могъща галактическа раса-патрон. И първото, откакто тимбримианците се бяха включили в това тайно проучване.

То представляваше една бежова кутия, три на два на един метра, с обикновени оптични отвори за достъп. По средата на една от страните имаше лъчева спирала — символът на Библиотеката.

Кутията бе привързана за един товарен уостърскутер заедно с друга плячка, включително три неповредени вероятностни амбреажа, които бяха незаменими. Ханес Суеси щеше да тръгне обратно към „Стрийкър“, пазейки ги много внимателно. Само когато ги видеше на сигурно място в ръцете на Емерсън Д’Анити, той щеше да се върне отново тук.

Том даде пътните инструкции. С известен късмет връщащият се на „Стрийкър“ екип щеше да предаде микроклона на Крейдейки или Джилиън, без да привлича особено внимание. Той намести калъфа така, че да скрива глифа на Библиотеката.

Не че интересът му към заловения микроклон беше особено секретен. Отрядът тук му бе помогнал да го измъкне от тенанианския кораб. Но колкото по-малко знаеха подробностите, толкова по-добре. Особено в случай, че попаднеха в плен. Ако спазваха инструкциите му, предметът щеше да бъде поставен в интеркома в собствената му кабина, изглеждайки като обикновен комуникационен екран.

Той си представи колко впечатлен щеше да бъде Нис. Том искаше да може да е там, когато произведението на тимбримианците изведнъж разбереше до какво има достъп. Самодоволната Машина сигурно щеше да онемее поне за половин ден.

Надяваше се, че Нис няма да е прекалено смаян. Искаше веднага да започне да действа.

Суеси вече беше заспал, долепен до своите безценни придобивки. Том се увери, че инструкциите му са спазени, след което отплува към високата скала, която гледаше към падналия извънземен космически кораб.

Неоделфини плуваха около грамадата, като детайлно я измерваха отвън и отвътре. При нареждане от Крейдейки щеше да започне един процес, който щеше да превърне вътрешността на гигантския боен кораб в празна кухина.

До този миг пратеникът, когото бяха изпратили обратно, трябваше да е достигнал „Стрийкър“ и уостърскутерът вече трябваше да се връща по новия пряк път, който бяха открили. Той трябваше да се срещне в средата на пътя със спасителния уостърскутер.

Всичко това предполагаше, че техния кораб е все още на предишното си място. Том предполагаше, че битката над Китруп все още продължава. Войната в космоса бе нещо бавно, особено по начина, по който се практикуваше от галактяните. Те можеха да продължат да се сражават още година или две, въпреки че той се съмняваше в това. Това щеше да позволи на нови сили да се присъединяват и битката щеше да се превърне във война на изтощаване. Едва ли фанатиците щяха да оставят нещата да стигнат дотам.

Във всеки случай екипажът на „Стрийкър“ трябваше да действа така, сякаш войната щеше да приключи утре. Докато горе цареше объркване, те все още имаха шанс.

Том отново се върна на своя план и дойде до същото заключение. Нямаше друг избор.

Имаше три възможни изхода от капана, в който се намираха — спасител, преговори и хитрост.

Появата на спасител беше чудесен изход. Но сама Земята не разполагаше с възможност да дойде и да ги освободи. А и заедно със своите съюзници тя едва ли можеше да се сравни дори с една от псевдорелигиозните групировки в битката над Китруп.

Галактическите Институти можеха да се намесят. Техните закони изискваха „Стрийкър“ да докладва директно на тях. Проблемът беше, че самите Институти не разполагаха със значителни сили. Като немощните версии на световно управление, от които Земята за малко не загина през Двадесети век, те разчитаха на общественото мнение и на доброволни армии. Множеството „умерени“ може би най-накрая щеше да реши, че откритието на „Стрийкър“ принадлежи на всички, но Том знаеше, че за да се формират необходимите съюзи, щяха да са нужни години.

Преговорите също даваха много бледа надежда. При всички случаи Крейдейки разполагаше с Джилиън, Хикахи и Метц, които да му помагат, ако се стигнеше до преговори с евентуалния победител в космическото сражение. Те не се нуждаеха от Том за подобно нещо.

Значи оставаха само хитрите планове и подмолните действия… като начин да бъде спрян врагът.

А това е моя задача, помисли си Том.

Тук океанът бе по-дълбок и по-тъмен, отколкото в региона, отстоящ само на петдесет километра на изток, където над повърхността на планетата се издигаха метални възвишения. В областта, където бяха спасили отряда на Хикахи, водата бе обогатена с метал от верига полуактивни вулкани.

В тази местност нямаше истински метални възвишения, а отдавна угасналите вулканични острови бяха почти изравнени с водната повърхност.

Когато погледна встрани от повредения тенаниански кораб и следите от разрушения, които бе оставил, преди да се спре, Том намери гледката за отморяваща, а красотата й — за успокояваща. Полюляващи се тъмножълти филизи от лианоподобни растения, разклащани като воал от водата, му напомниха за цвета на косата на Джилиън.

Орли си затананика мелодия, която много малко други хора биха се опитали да изсвирят. Малките присадени синуси завибрираха в черепа му, разпращайки един тих рефрен във водата наоколо.

Естествено, Джилиън не можеше да чуе посветената на нея поема. Собствените му телепатични способности бяха съвсем скромни. И все пак тя можеше да долови нещо. Често го беше изненадвала с далеч по-сложни неща.

Ескортът от делфини се бе събрал около уостъскутера. Суеси се бе събудил и заедно с лейтенант Тишуут проверяваше прикрепващите въжета.

Том се насочи към групата. Тишуут го видя и бързо пое въздух от резервоара, преди да отплува, за да го посрещне.

— Бих иссскала да промениш решението си — помоли го тя, когато се срещнаха. — Ще бъда откровена. Твоето присъствие допринася за морала на екипажа. Ако те зззагубим, ще бъде тежък удар за нас.

Том се усмихна и сложи ръка на плавника й. Той вече бе преценил слабите шансове за своето връщане.

— Не виждам друг начин, Тишуут. Всички останали етапи от моя план могат да бъдат изпълнени от други, но аз съм единственият, който може да бъде добра примамка. Знаеш това. Освен това — усмихна се отново той, — Крейдейки има още една възможност да ме отзове обратно, ако планът не му хареса. Помолих го да изпрати Джилиън да се срещне с мен на острова на Хикахи, за да ми достави хидроплана и другите необходими провизии. Ако тя ми каже, че отговорът му е „не“, аз ще се върна на кораба още преди теб.

Тишуут отклони поглед.

— Сссъмнявам се, че ще каже „не“ — изсвири тя ниско и почти нечуто.

— Хмм… Какво искаш да кажеш?

Тишуут отвърна уклончиво на тринар:

Том въздъхна. Ето го отново подозрението, че Земята никога не би изпратила първия командван от делфини кораб без скрито човешко ръководство. Естествено, повечето от слуховете се въртяха около самия него. Това схващане беше потискащо, защото Крейдейки бе отличен капитан. Също така то пречеше на една от целите на мисията — да бъде демонстрация, която да даде на неоделфините увереност за поколенията.

Въздухът, който Тишуут бе поела от резервоара на уостърскутера, вероятно се изчерпваше. От носовата й дупка непрекъснато изскачаха мехурчета. Все пак тя го погледна примирено и заговори на англически.

— Д-добре. След като Суеси тръгне, ти ще поемеш по своя път. Ние ще продължим работата си тук, докато получим нареждания от Крейдейки.

— Отлично — кимна Том. — Нали все още одобряваш останалата част от плана?

Тишуут се извърна с помътнели очи.

Том се протегна и я прегърна.

— Зная, че можем да разчитаме на теб, сладка ловджийке на риби. Убеден съм, че ще се справиш отлично. Сега нека да се сбогуваме с Ханес, за да мога да тръгвам. Не искам Джим да стигне до острова преди мен.

Той се гмурна към уостърскутера, но Тишуут за миг остана зад него. Въпреки че въздухът в дробовете й бе на изчерпване, тя постоя на място, наблюдавайки го как се отдалечава.

Цъканията на нейния сонар го обгърнаха, докато се спускаше надолу. Тя го целуна със своите сензори и запя тих реквием.

26. КРЕЙДЕЙКИ

И най-официалният англически, говорен внимателно от един неоделфин, би бил неясен за човек, отгледан само в човешка англоговоряща среда. Синтаксисът и много от корените на думите бяха същите, но един лондончанин от епохата преди космическите полети би намерил звуците за толкова странни, колкото и гласовете, които ги изговаряха.

Модифицираната носова дупка на делфина позволяваше произнасянето на изсвирвания, крясъци, гласни и някои съгласни. Сонарните цъкания и много други звуци идваха от резонантните кухини в черепа.

В речта тези отделни подобрения понякога помагаха, но понякога не. Дори и в най-добрите случаи имаше проточване на съскащи съгласни, заекване при „т“-тата и удължаване на гласни. Речта беше изкуство.

Тринарът бе за отмора, за въображението и за лични неща. Той бе заменил и почти заличил първобитния делфински. Но англическият свързваше неоделфините с реалния свят.

Англическият беше език на компромиса между вокалните умения на две раси — между свързания с ръцете и огъня свят на Човека и плаващите легенди на Кита-Мечта. Говорейки го, един делфин можеше да бъде равен на повечето хора в аналитичното мислене — да преценява миналото и бъдещето, да прави планове, да използва инструменти и да води войни.

Някои човешки философи се питаха дали в края на краищата даването на англическия на китообразните бе било наистина голяма услуга.

Два неоделфина насаме можеха да говорят англически за по-голяма концентрация, но без да ги е грижа дали звуците наподобяват английските думи. Те биха употребявали честоти далеч отвъд слуховите възможности на човека и съгласните всъщност биха изчезнали.

Кинийнк позволяваше това. Важното беше семантиката. Ако граматиката, двойнствената логика и времевата ориентация бяха англически, то всичко, което имаше значение, бяха практическите резултати.

Когато Крейдейки приемаше доклада на Хикахи, той нарочно говореше на много освободена форма на делфински англически. По този начин искаше да покаже, че това, което става, е личен въпрос.

Той я слушаше, като същевременно премахваше умората и схванатостта от тялото си, гмуркайки се и стрелкайки се напред-назад в басейна за упражнения. Хикахи предаваше доклада си за планетоложката среща, като се наслаждаваше на сладкия аромат на истински въздух в дробовете си. От време на време спираше и се стрелваше заедно с него в отпускащо плуване.

В момента думите й изобщо не звучаха като човешка реч, но един много добър специалист можеше да ги преведе.

— … Той е много запален, капитане. Всъщност Чарли предлага да оставим тук малък проучвателен екип с един от помощните космически кораби, дори ако „Стрийкър“ се опита да избяга. Даже и Брукида се изкушава от тази идея. Бях донякъде изненадана.

Крейдейки мина пред нея и изстреля бърз въпрос:

— А какво ще правят, ако ги оставим тук, а после попаднем в плен?

Той отново се гмурна под водата и се насочи към далечната стена.

— Чарли смята, че той и прикрепеният към него екип могат да бъдат обявени за цивилни, както и групата на Зудман и Сах’от на острова. Той казва, че има подобни прецеденти. По този начин независимо дали ще се измъкнем или не, част от мисията ще е изпълнена.

Помещението за упражнения се намираше в центрофугалния пръстен на „Стрийкър“. Стените бяха скосени и Крейдейки трябваше да внимава за плитчини край левия борд. Край десния се полюляваха няколко топки, пояси и други играчки.

Крейдейки бързо се гмурна под няколко топки и изскочи от водата. Извъртя се във въздуха и приводни по гръб с плясък. Преобърна се под водата, след това се издигна на повърхността, стоейки на опашка. Дишащ тежко, той погледна с едно око към Хикахи.

— Вече обмислях тази идея — каза той. — Можем да оставим също и Метц, и неговите бележки. Да го разкараме далеч от опашките ни си струва загубата на тридесет херинги и десерт от аншоа. — Той се отпусна обратно във водата. — Жалко, че това решение е неморално и непрактично.

Хикахи придоби озадачен вид, докато се опитваше да проумее думите му.

Крейдейки се чувстваше много по-добре. Чувството му за безпомощност, достигнало върха си, когато слушаше съобщението на Том Орли, сега бе намаляло. Можеше за известно време да забрави депресията, която почувства, когато се съгласи с плана на човека.

Оставаше само официалното съгласие на корабния съвет. Молеше се те да измислят нещо по-добро, но се съмняваше, че ще успеят.

— Трябва да отчетеш — каза той на своя лейтенант, — че все пак обявяването им за цивилни може да свърши работа, ако бъдем убити или пленени, но ако успеем да избягаме и нашите извънземни „приятели“ се втурнат след нас?

Челюстта на Хикахи леко се отвори — един заимстван от хората жест.

— Разбира се. Ктсимини е много изолирана система. Има само няколко пътя дотук. Помощният кораб вероятно няма да успее сам да се добере обратно до цивилизацията.

— Което означава какво?

— Че те ще са изгнаници на една далечна планета, разполагайки с минимални медицински удобства. Извини ме за моята недосетливост.

Тя леко се извърна, подавайки лявата си коремна перка. Това бе облагородена версия на древния жест, показващ покорност. По подобен начин сред хората ученик скромно навежда глава пред учителя си.

Ако имаха късмет, Хикахи един ден щеше да командва кораби, много по-големи и по-важни от „Стрийкър“. И капитанът и учителят у него бяха доволни от съчетаните у нея скромност и досетливост. Но друга част от него имаше по-непосредствено отношение към нея.

— Добре, ще имаме предвид тази идея. В случай, че трябва бързо да осъществим подобен план, погрижи се спомагателният кораб да е зареден с провизии. Но постави и стража на него.

И двамата знаеха, че е лош знак, когато трябва да се вземат предпазни мерки не само отвън, но и вътре.

Един ярко оцветен гумен пояс плуваше край тях. Крейдейки изпита нужда да го подгони… така както искаше да притисне Хикахи в някой ъгъл и да я гали, докато… Той се отърси от това усещане.

— А колкото до по-нататъшни тектонични проучвания, това е недопустимо. Джилиън Баскин тръгна за твоя остров, за да занесе необходимото на Томас Орли и да помогне на Дени Зудман в проучването на аборигените. Когато се върне, може да донесе на Чарли скални мостри. Той трябва да се задоволи с това. Ние, останалите, ще бъдем много заети, щом Суеси се върне с откачените от извънземния кораб части.

— Суеси убеден ли е, че е намерил това, което ни е необходимо?

— Почти напълно.

— Този нов план означава, че трябва да преместим „Стрийкър“. Пускането на двигателите може да ни издаде. Но предполагам, че нямаме друг избор. Ще се заема с плана за преместването на кораба.

Крейдейки осъзна, че така нямаше да стигне доникъде. Оставаха най-много няколко часа до пристигането на Суеси, а той говореше с Хикахи на англически… карайки я със собствения си пример да мисли строго и внимателно! Нищо чудно, че не долавяше никакъв намек, никакъв телесен език, никакво предположение дали настъплението от негова страна щеше да бъде прието или отхвърлено.

Той й отговори на тринар:

Хикахи се втренчи в него. Сега тя за първи път чуваше за тази част от плана на Орли. Като повечето женски същества на борда, и тя изпитваше платоническа страст към Томас Орли.

Трябваше да съобщя новините по-внимателно или дори да изчакам до по-късно!

Очите й премигнаха веднъж, два пъти, после се затвориха. Тя бавно се потопи, а от муцуната й се разнесе глухо скимтене.

Крейдейки завидя на хората за техните ръце, с които можеха да прегръщат. Той се приближи до нея и я докосна нежно с върха на своя бутилкоподобен нос.

Хикахи тъжно отвърна:

Засрамен, Крейдейки почувства как го завладява всепоглъщаща меланхолия. Той затвори очи и водите донесоха до него отзвука на една споделена тъга.

Те дълго лежаха един до друг, издигайки се да поемат глътка въздух, след което отново потъваха.

Мислите на Крейдейки бяха много далеч, когато той най-накрая усети, че Хикахи се отдалечава. Но после тя внезапно се върна, потърквайки се леко в него, след което нежно го захапа с острите си малки зъби.

Крейдейки почувства как ентусиазмът му започва да се връща почти против волята му. Той се отпусна настрана и изпусна дълга въздишка от мехурчета, докато нейните ухапвания ставаха все по-възбуждащи.

Във водата започна да става по-весело, когато Хикахи затананика една позната песен, взета от един от най-старите първобитни сигнали. Тя сякаш казваше освен другото и: „Животът трябва да продължава“.

27. ОСТРОВЪТ

Нощта бе тиха.

Многобройните малки луни на Китруп раздвижиха леките приливи по посока на металните скали, отстоящи на около стотина метра. Вечните ветрове, носещи се, без да срещат никаква преграда по планетата-океан, поклащаха дърветата и шумоляха в растителността.

И все пак, сравнено с това, на което бяха свикнали от месеци, тишината бе невероятна. Нямаше ги непрестанните машинни звуци, които ги следваха навсякъде, откакто напуснаха Земята — непрестанното бръмчене и цъкане, типично за механичните функции или случайното пукане при редките аварии в апаратурата.

Не се чуваше и пискливият стенещ монотонен разговор на делфини. Нямаше ги дори Кипиру и Сах’от. През нощта двата делфина придружаваха китрунските аборигени в техния нощен лов.

Повърхността на металното възвишение бе почти тиха. Само няколко звука я нарушаваха, но те сякаш бяха вечни. Морето, далечният тътен на някой вулкан…

В нощта се чу нежно стенание, последвано от много тихи, задъхани викове.

— Пак започнаха — въздъхна Дени, без особено да се интересува дали Тошио ще я чуе.

Звуците идваха от сечището в южния край на острова. Том и Джилиън бяха потърсили уединение, възможно най-далеч от селището на аборигените и басейна над тунела. На Дени й се искаше да бяха отишли дори още по-далеч.

Чу се смях — тих, но ясен.

— Никога не съм чувала подобно нещо — въздъхна отново тя.

Тошио се изчерви и пъхна един клон в огъня. Двойката в съседното сечище заслужаваше своето уединение. Той мислеше дали да не обясни това на Дени.

— Дявол да го вземе, като зайците са! — каза Дени, опитвайки се да бъде саркастична и шеговито завистлива. Но думите й прозвучаха малко горчиво.

Тошио забеляза това. Той каза, донякъде против волята си:

— Дени, всички знаем, че хората са сред половите атлети на галактиката, въпреки че някои от нашите подчинени раси ни съперничат доста активно.

Той мушна още един клон в огъня. Изказването му беше доста безочливо. Нощта му даваше смелост да пофлиртува, а и изпитваше желание да разчупи напрежението край огъня.

— Какво искаш да кажеш? — Дени го погледна остро.

Тошио си играеше с клона.

— Е-е-е, има един ред в една стара пиеса… „Защо ли твоят делфин не бе по-страстен!“ Шекспир не е първият, който е сравнил двата най-чукащи се вида бозайници. Не смятам, че някой се е занимавал с подобни изследвания, но не бих се учудил, ако това е предпоставка за интелигентност. Естествено това е само една от възможностите. Ако се вземе предвид това, което галактяните казват за ъплифта…

Той продължи да дрънка глупости, подтикван леко от възбудата си и забелязвайки, че Дени бе на крачка от избухване. След това се извърна и погледна встрани.

Направи го! Изигра един рунд и го спечели! Това бе една малка победа в игра, която той се бе чудил дали въобще някога ще може да играе.

Изкуството на свалките винаги бе било нещо неясно за Тошио и той винаги се беше чувствал неудобно в подобни ситуации. Да обърка и смути една привлекателна и по-възрастна жена с помощта на разговор и собствената си проницателност беше истинско постижение.

Той не мислеше, че е жесток, макар че една умерена жестокост изглежда влизаше в играта. Всичко, което знаеше със сигурност, беше че това е начин да накара Дени Зудман да не го третира съвсем като дете. Все пак щеше да е жалко, ако част от взаимната симпатия, която споделяха преди, пострадаше от това.

Колкото и да не го интересуваше Сах’от, Тошио бе доволен, че делфинът му осигури лоста, от който се нуждаеше, за да пробие дупка в душевната броня на Дени.

Тъкмо щеше да опита ново остроумие, когато Дени го прекъсна:

— Съжалявам, Тош. Бих искала да чуя останалото, но ще си лягам. Утре ни чака тежък ден — да пуснем хидроплана на Том, да покажем Кикуите на Джилиън и да експериментираме с оная проклета сонда заради Чарли. Мисля, че няма да е зле и ти да поспиш малко.

Тя се обърна, за да се увие в спалния си чувал в далечния край на лагера, близо до постовете-роботи.

— Да — каза Тошио, може би прекалено сърдечно. — Ще легна след малко, Дени. Лека нощ. Приятни сънища.

С гръб към слабото сияние от огъня, тя не отговори. Тошио не бе сигурен дали вече спи или е още будна.

Иска ми се хората да бяха по-добри в телепатията, помисли си той. Казват, че телепатията си има своите недостатъци, по сигурно би било чудесно да знаеш понякога какво става в главата на някого другиго. Желанието ми би се поуталожило до някаква степен, ако знаех какво си мисли тя… дори и да разбера, че ме смята просто за едно възбудено хлапе.

Той погледна нагоре към смраченото небе над тях. През неравните пролуки между облаците можеше да види звездите.

На две места в небето имаше светлини, които не бяха там миналата нощ — знак, че битката още бушуваше. Малките фалшиви съзвездия блестяха във всички видими цветове и вероятно в други гами освен светлинните.

Тошио загреба с шепа от металосиликатната почва и я остави да изтече между пръстите му върху жаравата. Падащите искрици метал просветваха пред него като нажежени конфети, като блещукащи звезди.

Той изтупа ръце и пропълзя в собствения си спален чувал. Лежеше там със затворени очи, без да има желание да наблюдава звездите или да обсъжда плюсовете и минусите на собственото си поведение.

Вместо това се вслуша в звуците на нощта. Те бяха ритмични и успокояващи, подобно на приспивна песен, довяна от родните му морета.

С изключение на една кратка пауза, на него му се струваше, че пак долавя пъшкане и тих смях, идващи от юг. Това бяха звуци на пълно щастие, които го изпълваха с тъжно желание.

— Пак започнаха — въздъхна той сам на себе си. — Кълна се, че никога не съм чувал нещо подобно.

Влажният въздух караше потта да лепне по телата им.

Джилиън облиза капчиците пот от горната си устна. По същия начин Том изсмука лъскавите капчици по гърдите й. Мокротата на устните му приятно охлади зърната й.

Тя простена и сграбчи вълнистата коса на тила му. Той отговори със закачливо ухапване, което я накара да настръхне.

Джилиън се притисна с пета зад коляното му и повдигна таза си към неговия. Той вдигна глава и срещна погледа й.

— Мисля, че преиграваш — прошепна леко дрезгаво Том. Демонстративно обърса челото си. — Трябва да ме предупреждаваш, когато премина границата на възможностите си и започна да обещавам неща, които не мога да направя. — Той взе ръката й и целуна дланта и вътрешността на китката й.

Джилиън прокара пръсти по бузата му и докосна леко неговата брадичка, врата и рамото му. Хвана снопче от космите по гърдите му и игриво го подръпна.

Тя измърка, но не като котка, а като тигрица:

— Когато си готов, люби ме. Мога да почакам. Може би си незаконен резултат от тест за оплождане, но те познавам по-добре от твоите създатели. Имаш заложби, които те никога не са предполагали.

Том щеше да каже, че създатели или не, той беше съвсем законен син на Брус и Мей Орли от щата Минесота в Конфедерацията на Земята…, но тогава забеляза, че очите й са изпълнени с влага. Думите й бяха груби и закачливи, но ръката й стисна по-силно гърдите му, докато самата тя вдигаше поглед към лицето му с блуждаещи очи, сякаш представяйки си неясното бъдеще.

Том изведнъж се почувства объркан. Искаше да бъде близо до Джилиън в последната им нощ заедно. Как можеха да бъдат по-близо, отколкото бяха сега? Тялото му се притискаше в нейното, а топлият й дъх го опиваше. Той отмести очи встрани, изпитвайки чувството, че по някакъв начин я предава.

Тогава го усети — едно нежно трептене, което сякаш се бореше срещу силните чувства, затворени в главата му. Това беше напрежение, което нямаше да го напусне. Той осъзна, че нещото, което се бореше с него, беше другото му аз.

Заминавам утре, помисли си Том. Двамата бяха спорили за това кой трябва да тръгне и той бе спечелил. Но имаше нещо горчиво в заминаването му.

Той затвори очи. Аз я откъсвам от мен! Може никога да не се върна и отделям себе си от най-силните си чувства.

Изведнъж се почувства много странно. Сякаш бе попаднал на опасно място, точно пред духовната бариера между тези, които го обичаха, и ужасните му врагове. Не супергерой, а просто низвергнат мъж, на когото предстоеше да заложи всичко, което притежава.

Той отвори очи, почувствал нежно докосване по лицето си.

Притисна бузата си о нейната ръка. В очите й все още имаше сълзи, но също и усмивка.

— Глупчо — заговори тя, — ти никога не можеш да ме изоставиш. Не си ли го разбрал досега? Аз ще бъда с теб и ти ще се върнеш при мен.

Той удивено поклати глава.

— Джил, аз… — започна той, но тя го придърпа и жадно го целуна. Устните й бяха горещи и нежни. Пръстите на дясната й ръка обхождаха тялото му.

Нейният опияняващ сладък аромат го накара да осъзнае, че тя отново бе права. За пореден път.