Звездна вълна се надига

76. ГАЛАКТЯНИТЕ

Бей Кухуан проклинаше стиснатостта на началниците си.

Ако Синтианското Висше командване беше изпратило кораб-майка да наблюдава сражението на фанатиците, тя можеше да бъде в състояние да се приближи до зоната на войната с флитър — кораб, прекалено малък, за да бъде засечен.

А сега се принуждаваше да използва обемист космически кораб, който би могъл да пътува и през хиперпространството. Твърде малък, за да се защитава сам и твърде широк, за да премине покрай сражаващите се.

Тя за малко не стреля по малкото кълбо, слухтящо около астероида, който криеше кораба й. Точно навреме разпозна малката, пилотирана от уазун космическа сонда. Натисна бутона за отваряне на люка, но уазунът остана отзад, изпращайки френетична серия от мощни лазерни импулси.

— Твоята позиция е разкрита, сигнализираше той. — Вражеските ракети приближават…

Бей грозно изруга. Всеки път, когато бе достатъчно близо да прати съобщение на земляните, трябваше да бяга от някое случайно параноидно пипало на сражението.

— Влез бързо през люка! — нареди тя. Вече твърде много от верните малки поданици бяха умрели за нея.

— Отказвам. Бягай, Бей. Уазун-две ще отклони…

Бей изръмжа на неподчинението. Трите уазуна, които стояха на рафта вляво от нея, се свиха и запремигваха с големите си очи към нея.

Кълбото-разузнавач отлетя в нощта.

Бей затвори люка и включи двигателите си. Тя внимателно лавираше през теснини между големи парчета от първородни скали, далеч от опасната зона.

Твърде късно, помисли си тя, когато погледна към екрана. Ракетите се приближават прекалено бързо.

Внезапен ослепителен блясък отзад й подсказа за съдбата на малкия уазун. Мустакатата горна устна на Бей се сви презрително, докато подбираше подходящ начин да отмъсти на фанатиците, ако някога получеше тази възможност.

Тогава ракетите долетяха и внезапно тя се оказа твърде заета дори за тези гадни и същевременно приятни мисли.

Взриви две ракети, превръщайки ги в пара с разчленяващото си оръдие. Други две пламнаха отзад. Техните лъчи бяха отразени от щитовете й.

Ех, земляни, мислеше си тя. Вие няма дори да узнаете, че бях тук. От това, което знаете, ще решите, че сте изоставени от цялата вселена. Но не позволявайте това да ви спре, хищници! Продължавайте борбата! Зъбете се на преследвачите си! И когато всичките ви оръжия свършат, хапете ги!

Бей унищожи още четири снаряда, преди един да се взриви наблизо, изпращайки повредения й кораб в прашния Галактически мрак.

77. ТОШИО

Нощта носеше влага и капки дъжд. Лъскавите широколистни растения се развяваха неуверено под противоположните пориви на вятъра, който сякаш бе неспособен да избере посоката си. Мократа растителност проблесна, когато две от най-близките до Китруп луни светнаха краткотрайно през облаците.

В далечния южен край на острова грубо тръстиково покритие позволяваше на дъжда да прониква на малки струйки и да капе върху изящно оформения корпус на малък космически кораб. Водата оформяше неголеми басейнчета върху леко вдлъбнатата метална повърхност, а после се стичаше на ручейчета. Почукването на тежките дъждовни капки, удрящи тръстиковия навес, бе придружено от систематично трополене, когато стичащите се струи се изливаха върху смачканата кал и растителност под цилиндричната летяща машина.

Те се пускаха по корпуса и оставяха неправилни дири по предните илюминатори, мрачни и ясни под неравномерната лунна светлина.

Струите се спускаха по тесните цепнатини около кърмовия люк, използвайки правите канали, за да измият мътните потоци върху калната земя.

Чу се леко механично свистене, малко по-силно от звука на падащия дъжд. Процепите около люка се разшириха почти незабележимо. Съседните поточета се сляха, за да запълнят новите пукнатини. Под люка започна да се оформя басейн от мръсна вода.

Входът се отвори още малко. Нови струйки покриха пролуката, като че ли търсеха начин да влязат в кораба. Изведнъж целият бълбукащ поток се изля от дъното на пукнатината. Изтичането се превърна в клокочещ водопад, който се плискаше в локвата отдолу. Тогава внезапно пороят утихна.

Бронираният люк се открехна с приглушен стон. Дъждът обсипа отвора с вихрушка от капчици.

Тъмна фигура с шлем на главата се изправи на прага, без да обръща внимание на водната атака. Извърна се да погледне наляво и надясно, после пристъпи навън и цопна в локвата. Шлюзът се затвори отново с тихо свистене и леко прищракване.

Фигурата се приведе сред вятъра, търсейки пътека в мрака.

Дени внезапно се изправи, долавяйки звука от мокри стъпки. С ръка на гърдите си, тя прошепна:

— Тошио?

Платнището на палатката се дръпна настрани и входът й се отвори. Очерта се една тъмна фигура. След което тих глас прошепна:

— Да, аз съм.

Ускореният пулс на Дени се успокои.

— Боях се да не е някой друг.

— Кого очакваше, Дени? Чарли Дарт? Напуснал палатката си, за да те изнасили? Или може би някой от кикуите? — Той се шегуваше, но не можеше да скрие напрежението в гласа си. Съблече водолазния си костюм и свали шлема, който окачи на един кол до отвора. По бельо, Тошио пропълзя до спалния си чувал и се вмъкна в него.

— Къде беше?

— Никъде. Спи спокойно, Дени.

Дъждът неравномерно трополеше върху платнището. Тя остана седнала, гледайки към него на слабата светлина от отвора. Виждаше само бялото на очите му, взрени в нищото.

— Моля те, Тош, кажи ми. Когато се събудих и те нямаше в спалния ти чувал… — Гласът й се пресече, когато той се извърна, за да я погледне. Промяната, настъпила в Тошио Ивашика през последната седмица, се състоеше в това никога да не изразява повече от една скрита напрегнатост, излъчвана от очите му.

Тя го чу най-накрая да казва с въздишка:

— Добре, Дени. Просто ходих до спомагателния кораб. Вмъкнах се вътре и го поразгледах.

Пулсът на Дени се ускори отново. Тя понечи да заговори, спря се и след кратко колебание каза:

— Не беше ли опасно? Имам предвид, че не се знае как Таката-Джим може да реагира! Особено ако действително е предател.

Тошио сви рамене.

— Трябваше да разбера нещо.

— Но как успя да влезеш и излезеш, без да те хванат?

Тошио се извъртя на лакът. Тя видя кратък проблясък в очите му, докато той се усмихваше леко.

— Един юнга понякога знае неща, които дори инженерите никога няма да открият, Дени. Особено когато става дума за скривалища на кораба. Когато свърши дежурството, наоколо винаги има някой пилот или лейтенант, който да намери работа за бездейните ръце и перки… например малко повече астронавигация или някакъв протокол за изучаване. Аки и аз се скатавахме в трюма на спомагателния кораб. Разбрахме как да отваряме ключалките, без това да става достояние на контролната кабина.

Дени поклати глава.

— В крайна сметка, радвам се, че не си ми казал къде отиваш. Сигурно щях да умра от притеснение.

Тошио се намръщи. Сега Дени отново започваше да говори като майка му. Все още беше потисната от необходимостта да тръгне без него сутринта. Тошио се надяваше, че тя няма да използва възможността отново да се хване за тази тема.

Тя легна и се извърна към него. Помисли за миг и после прошепна:

— Какво откри?

Тошио затвори очи.

— И ти трябва да знаеш — прошепна той. — Искам да го кажеш на Джилиън в случай, че не успея да се свържа с нея сутринта. Открих какво прави Таката-Джим с онези бомби, които взе от Чарли. Превръща ги в гориво за спомагателния кораб.

Дени запремига.

— Но… но какво можем да сторим ние?

— Не знам. Дори не съм сигурен дали трябва да правим нещо. В края на краищата, след няколко седмици акумулаторите му ще се заредят отново — достатъчно, за да го вдигнат, където и да било. Може би Джилиън изобщо не я е грижа. От друга страна, това може да се окаже много важно. Все още не съм разбрал всичко. Може би ще се наложи да сторя нещо много рисковано.

Той беше видял частично разглобени бомби през дебелото стъкло на охраняваната врата на лабораторията за проучвания. Домогването до тях щеше да бъде значително по-трудно от обикновеното промъкване отново на борда.

— Каквото и да се случи, — опита се да й вдъхне увереност той, — сигурен съм, че всичко ще бъде наред. Ти само трябва да се увериш сутринта, че твоите бележки са пакетирани както трябва. Данните за кикуите са второто най-важно нещо в тази луда одисея и трябва да ги съобщим на Земята, нали?

— Разбира се, Тош.

Той се отпусна по гръб. Затвори очи и задиша бавно, правейки се на заспал.

— Тошио?

Младежът се отзова с въздишка:

— Да, Дени…

— Хм, става дума за Сах’от. Той тръгва само за да ме придружи. Иначе май щеше да се сблъскаш с бунт.

— Зная. Той иска да остане и да слуша онези негови подземни „гласове“. — Тошио разтърка очите си, чудейки се защо Дени го държи буден с всичко това. Той вече се бе сблъскал с упоритостта на Сах’от.

— Не ги пренебрегвай просто така, Тош. Той каза, че Крейдейки също ги е чул и че е трябвало да прекъсне канала, за да извади капитана от слушателския транс. Толкова пленителни били звуците.

— Капитанът е инвалид с повреден мозък. — Думите бяха горчиви. — А Сах’от е егоцентричен, неуравновесен…

— Аз също мислех така — прекъсна го Дени. — Той ме плашеше, докато не разбрах, че в действителност е твърде мил и безвреден. Но дори да предположим, че двата делфина имат халюцинации, остава това, което открих за металните възвишения.

— Хм — изрече Тошио сънливо. — И какво е то? Нещо за това, че металните възвишения са живи?

Дени потрепера от леко пренебрежителното му отношение.

— Да, както и странната еко-ниша на дърветата-сонди. Тошио, аз направих анализ с моя джобен компютър и има само едно възможно обяснение. Стъблата на дърветата-сонди са част от жизнен цикъл на един организъм — организъм, който прекарва част от живота си над повърхността като обикновена коралова колония и по-късно пропада в ямата, подготвена за него…

— И изразходва цялото това умно приспособяване и енергия, за да изкопае гроб на самия себе си — обади се Тошио.

— Не! Не гроб! Канал! Металното възвишение е само началото на жизнения цикъл на това същество… ларвовия етап. Неговата съдба като възрастна форма лежи отдолу, под плитката кора на планетата, където свързани вени от магма осигуряват цялата енергия, от която метало-органичната жива форма някога ще се нуждае.

Тошио наистина се опитваше да обърне внимание на думите й, но мислите му се бяха отнесли — към бомбите, към предателите, към безпокойството за Аки и към човека, някъде далеч на север, който заслужаваше някой да го чака в случай, че най-накрая се завърнеше при острова, откъдето бе потеглил.

— … единственият неясен пункт на тази теория е, че не виждам начин, по който такава жизнена форма да е могла да еволюира. Няма белези от междинни форми, нито помен от някакви възможни предшественици в старите записи в Библиотеката за Китруп… А тази форма на живот, разбира се, е достатъчно уникална, за да заслужава внимание!

— Мммм — хммм.

Дени погледна Тошио. Ръката му беше върху очите му и той дишаше бавно, като че се унасяше в сън. Но тя виждаше как тънка вена на слепоочието му пулсираше ускорено.

Тя лежеше, наблюдавайки го в полумрака. Искаше й се да го раздруса и да го накара да я слуша.

Защо му досаждам по този начин? — помисли си тя внезапно. Разбира се, въпросът е важен, но той е изцяло на интелектуална основа, а Тошио носи нашия ъгъл на света върху раменете си. Той е толкова млад, а вече носи бремето на борещ се човек.

Как това се отразява на мен?

Присвиване в стомаха й подсказа: притеснявам го, защото искам внимание.

Искам неговото внимание, поправи се тя. По свой нескопосан начин се опитвам да му предоставя възможности за…

Тя нервно прозря собствената си глупост.

Ако аз, по-възрастната, не мога да изясня собственото си поведение, то трудно мога да очаквам от него да долавя намеците, прецени тя накрая.

Ръката й се протегна. Тя спря близо до лъскавата черна коса, която лежеше на дълги мокри кичури по слепоочията му. Треперейки, тя отново се взря в чувствата си и видя, че я възпираше само страхът от отказ.

Като по собствена воля, ръката й се задвижи, за да докосне меката набола брада на бузата на Тошио. Младежът се сепна и извърна, поглеждайки я с широко отворени очи.

— Тошио — прошепна тя, — студено ми е.

78. ТОМ ОРЛИ

Когато дойде момент на относително спокойствие, Том мислено отбеляза: Напомни си следващия път да не обикаляш насам-натам, разритайки гнезда на оси.

Той смукна от единия край на дихателната тръба. Другият край се подаваше на повърхността през малък отвор във водораслите. За щастие, сега не трябваше да вдишва толкова много въздух, за да допълва това, което маската му осигуряваше. Тук имаше повече кислород.

Над главата му отново засвистяха изстрели и до него достигнаха слаби викове от миниатюрната война, която продължаваше отгоре. На два пъти водата потрепера от близки експлозии.

Сега поне не трябва да се безпокоя от близки попадения, утеши се той. Воините наоколо имаха само ръчни оръжия.

Том се усмихна на иронията. Имаха само ръчни оръжия.

Беше застрелял двама тандуаннците при първото си нападение от засада, преди да бяха успели да насочат своите пушки към него. По-важното бе, че бе успял да улучи рунтавия Еписиарх, преди да се гмурне с главата напред в една дупка между водораслите.

Беше се отървал на косъм. Един близък изстрел беше оставил изгаряния втора степен върху ходилото на босия му ляв крак. В този последен миг той бе съзрял яростния скок на Еписиарха — облак от недействителен блясък гореше като ореол около главата му. Том помисли, че за момент е видял звезди в това трептящо сияние.

Тандуаннците загубиха своя нереално създаван път. Вероятно това попречи на бързото им придвижване и му помогна да остане жив.

Както беше очаквал, желанието за отмъщение беше насочило тандуаннците на запад. Той се подаваше от време на време, за да поддържа гнева им с кратки изстрели.

След това, докато плуваше от отвор към отвор под водораслите, сражението изглежда бе продължило и без неговото участие. Той чу звуци от битка и разбра, че преследвачите му са се сблъскали с друг извънземен отряд.

Тогава Том бе поел под водата в търсене на нови пакости.

Шумът от сражението остана далеч от неговата настояща позиция. От краткия поглед преди час бе разбрал, че в тази странна престрелка участваха половин дузина губруанци и три разнебитени всъдехода с балони вместо гуми, принадлежащи на някаква друга космическа раса. Том не беше в състояние да определи дали екипажът на последните се състои от роботи или не, но те, въпреки цялата си огнева мощ сякаш не бяха в състояние да се приспособят към криещата опасности повърхност.

Той остана заслушан около минута, после нави тръбата и я втъкна в колана си. Издигна се тихо на повърхността на малкия воден басейн и пое риска да вдигне очите си до нивото на преплетените примки от водорасли.

При своите внезапни набези той постепенно се беше приближил към останката с форма на яйчена черупка. Сега видя, че тя е само на неколкостотин метра от него. Две димящи развалини говореха за съдбата на машините на колела. Докато ги наблюдаваше, първо едната, после и другата бавно потънаха извън погледа му. Три покрити с водорасли губруанци, очевидно последните от отряда, се бореха с тресавището на път към плаващия кораб. Техните пера бяха прилепнали към тънките им, завършващи с ястребови човки тела. Изглеждаха отчайващо нещастни.

Том се надигна и видя мълнии от стълкновенията на други групи, биещи се на юг.

Три часа преди това бе дошъл малък разузнавачески кораб на зороанците, гмуркайки се и обстрелвайки всичко в полезрението си, докато един делтапланероподобен изстребител на Танду връхлетя от облаците да го пресрещне.

Те започнаха да стрелят един срещу друг, тормозени и от огъня на други малки въоръжени групи под тях, докато накрая се сблъскаха в пламтяща експлозия, срутвайки се в сплетена купчина в морето.

След около час историята се повтори. Този път участниците бяха тромаво движещ се птакански спасителен кораб и кораб на Братята на Нощта. Техните останки се присъединиха към димящите развалини, бавно догарящи във всички посоки.

Няма храна, няма място да се скриеш, а расата от фанатици, която наистина искам да видя, е единствената, която не се е намесила в тази всеобща касапница.

Съобщителната бомба го притискаше под колана. Той отново пожела да знаеше дали да я използва или не.

Джилиън сигурно вече се бе обезпокоила. Слава на Бога, тя поне е в безопасност.

А сражението все още продължава. Това означава, че все още имаме надежда.

Да. Делфините обичат да излизат на дълги разходки край брега. Е, добре. Нека видя дали мога да причиня още някоя неприятност на врага.

79. ГАЛАКТЯНИТЕ

Крат проклинаше схематичната стратегия. Нейните подчинени предпазливо се отдръпнаха назад, докато тя даваше воля на своя гняв, разкъсвайки огромни цепки в кожената си възглавница.

Четири загубени кораба! Срещу само един на тандуаннците! Последната битка се бе оказала истинско бедствие!

А междувременно страничното сражение долу на повърхността на планетата обезкървяваше нейния малък поддържащ потенциал с по един или два кораба!

Изглежда малките останки от претърпялите поражение флотилии, отделни групи, които се бяха изпокрили по луни или планетоиди, бяха стигнали до извода, че земляните се крият близо до онзи вулкан в северните ширини на Китруп. Защо мислеха така?

Защото сигурно никой нямаше да се сражава за нищо, нали? Схватката имаше собствен импулс до момента. Кой би помислил, че победените съюзи са скрили толкова много огнева мощ за последен отчаян опит за спечелване на плячката?

Големият нокът на Крат се огъна от възмущение. Тя не можеше да си позволи да пренебрегне възможността, че те са прави. Ами ако бедственият вик действително бе дошъл от кораба на земляните? Без съмнение това беше някакъв вид пъклена човешка хитрост но тя не можеше да рискува шанса бегълците действително да са там.

— Тенанинците свързаха ли се вече с нас? — прогърмя гласът й.

Един пиланец от комуникационния отдел се поклони бързо и отговори:

— Още не, Флотска майко, въпреки че са се отделили от съюзниците си тандуанци. Очакваме скоро Буолт да ни потърси.

Крат кимна рязко.

— Съобщете ми веднага.

Пиланецът бързо се отдалечи.

Крат отново се замисли за възможностите пред нея. Най-накрая настъпи моментът да реши кой повреден или почти безполезен кораб може да отдели преди наближаващата битка за още един набег към повърхността на планетата.

За момент тя се позабавлява с идеята за изпращане на тенанински кораб, веднага щом се създадеше съюза срещу по-силните в този миг тандуащи. Но после реши, че това ще е неразумно. Най-добре беше да задържи самодоволните и лицемерни тенанинци тук, където можеше да ги наблюдава. Щеше да избере един от собствените си малки повредени кораби.

Крат размишляваше върху имагинерния образ на земляците — с мека кожа, източени, окосмени само на места, те бяха олицетворение но подлостта, както и техните чудати, крякащи безръки поданици — делфините.

Когато най-накрая бъдат мои, каза си тя, ще ги накарам да съжаляват за неприятностите, които ми причиняват.

80. ДНЕВНИКЪТ НА ДЖИЛИЪН БАСКИН

Пристигнахме.

През последните четири часа бях като шеф на лудница. Благодаря на небесата за Ханес, Тишуут, Лъки Каа и всички прекрасни, способни делфини, които ни липсваха толкова дълго. Не осъзнавах, докато не пристигнахме, точно колко от най-добрите бяха изпратени напред да подготвят нашия нов дом.

Срещата беше възторжена. Делфините се стрелкаха наоколо, удряйки се един в друг, и вдигайки врява, за която непрекъснато си повтарях, че галактяните всъщност не могат да чуят… Тъга ни обзе само когато се замислихме за отсъстващите членове на екипажа — шестте липсващи делфина, включително Хикахи, Аки и Кипиру. И Том, разбира се.

Не след дълго открихме, че Крейдейки също го няма.

След това се захванахме за работа. Лъки Каа хвана кормилото почти толкова сигурно и стабилно, колкото го правеше Кипиру, и насочи „Стрийкър“ край ориентирите в кухината на разбития тенанински кораб. Гигантски скоби се спуснаха и хванаха „Стрийкър“, правейки го почти част от външната черупка. Той пасна чудесно.

Техниците моментално започнаха да интегрират чувствителните елементи и да настройват съпротивлението. Внимателно маскираните амбразури бяха отворени в случай, че се наложеше да се бием.

Каква отлична работа! Не допусках, че е възможно. Не мога да повярвам, че галактяните ще очакват нещо като това. Въображението на Том е поразително.

Само да чуехме и неговия сигнал…

Бях помолила Тошио да прати Дени и Сах’от тук с уотърскутер. Ако те поемат директен маршрут с максимална скорост, ще да пристигнат за малко повече от ден. Ще да ни е необходимо горе-долу същото време, за да приключим с подготовката си тук.

Наистина е важно да получим бележките на Дени и образци от плазмата. Ако Хикахи се обади, ще я помоля да спре при острова за пратениците на кикуите. На второ място след необходимостта да избягаме е дългът ни към малките земноводни — да ги спасим от поданичество на някоя налудничава раса от Галактически патрони.

Тошио реши да остане да държи под око Таката-Джим и Метц и да изчака Том, ако той се появи. Мисля, че добави тази последна част, знаейки, че така ще ми бъде невъзможно да откажа… Разбира се, знаех, че ще направи подобно предложение. Разчитах на това.

Фактът, че го използвах да държи Таката-Джим в шах, само ме караше да се чувствам по-зле. Дори ако нашият бивш помощник-капитан ме разочарова и се държи прилично, пак не зная как Тошио ще успее да се върне тук навреме, особено ако спешно се наложи да отлетим.

Сега разбирам какво означава изразът „капитански терзания“. Трябваше да се преструвам на изненадана, когато Тошио ми разказа за мини-бомбите, които Чарли Дарт открадна от склада за боеприпаси. Тошио предложи да се опита да ги вземе от Таката-Джим, но аз му забраних. Казах му, че ще рискуваме.

Не можех да му имам вяра. Тошио е умен млад мъж, но лицето му може да го издаде.

Мисля, че съм преценила всичко правилно. Де да бях сигурна.

Проклетият Нис ме вика отново. Този път ще отида да видя какво иска.

О, Том. Щеше ли ти, ако беше тук, да заместиш изцяло един корабен капитан? Как да си простя, че позволих на Крейдейки да излезе навън сам?

Въпреки това той като че ли се справяше твърде добре. Защо Ифни пак реши да обърка всичко?

81. ЧАРЛЗ ДАРТ

Рано сутринта той стоеше край водата, общувайки щастливо с новия си робот. Роботът вече беше километър надолу, като поставяше по пътя си малки детектори в стената на ствола на дървото-сонда.

Чарлз Дарт радостно мърмореше. За няколко часа роботът щеше да е толкова дълбоко, колкото старата, почти безполезна сонда. После, след още няколко теста за проверка на теориите си за местните образувания на земната кора, той можеше да започне разкритието на по-големи въпроси, като например какво представлява планетата Китруп.

Никой, ама никой не можеше да го спре сега!

Той си спомни годините, които бе прекарал в Калифорния, в Чили, в Италия, изучавайки как се зараждат земетръсите, работейки с някои от най-големите умове на геофизиката. Беше вълнуващо. Все пак, след няколко години той беше започнал да осъзнава, че нещо не е наред.

Той биваше допускан до всички привилигеровани професионални общества, неговите трудове биваха посрещани или с възхвали или с бурни отхвърляния (по-рядко) — две реакции далеч за предпочитане пред скритите прозявки на всеки достоен учен. Нямаше липса от предложения за престижна работа.

Но дойде време, когато той изведнъж се зачуди къде са студентите.

Защо завършващите студенти не го търсеха като консултант? Той виждаше колегите си, обсадени от нетърпеливи кандидати за съвместна работа. Само по-слабите идваха при него — студенти, търсещи повече поддръжка, отколкото съветник. Никой от умните млади мъже и жени не гледаше на него като на академичен корифей.

Разбира се, имаше няколко маловажни случая, в които се бе проявила избухливостта му и един-двама от студентите бяха напуснали обидени, но това не можеше да е причина за неуспехите в педагогическата област на кариерата му, нали?

Постепенно стигна до мисълта, че това трябва да е нещо друго. Нещо… расово.

Дарт се бе държал винаги настрана от идеите-фикс на много шимпанзета след ъплифта — демонстративната почтителност на болшинството от тях към хората, или мрачното негодувание на неголямо, но гласовито малцинство. Все пак, преди няколко години той започна да им обръща внимание. Скоро си създаде теория. Студентите го отбягваха, защото беше шимпанзе!

Това го беше шокирало. За цели три месеца изцяло захвърли всичко, за да проучи проблема. Прочете протоколите, обуславящи патронството на човечеството над неговата раса и се вбеси от властта, която Човечеството имаше над неговия вид — докато не прочете за практиката на ъплифт в галактиката като цяло. След това научи, че никой друг патрон не дава на ъплифтирана само от четиристотин години раса места във висшите си съвети, както правеше Човечеството.

Чарлз Дарт беше объркан. Но после се замисли над думата „дава“.

Той прочете за древните расови борби на човечеството. Действително ли бе минало по-малко от половин хилядолетие, от времето, когато хората бяха измисляли нелепи лъжи едни за други просто заради нюансите в пигментацията на кожата? И бяха убивали милиони, защото вярвали в собствените си лъжи?

Научи и нова дума — „белязаност“ — и почувства изгарящ срам. Тогава доброволно се предложи за мисия в далечния космос, решен да не се връща без доказателство за своите академични способности — да постави уменията си на учен наравно с тези на който и да е човек!

Уви, той беше прикрепен към „Стрийкър“, кораб, пълен с писукащи делфини и вода. Като връх на всичко оня самовлюбен Игнасио Метц веднага започна да се отнася с него като с някой от своите незавършени експериментални полувидове!

Бе свикнал с това. Сближи се с Метц. Щеше да понесе всичко, докато резултатите от Китруп не бъдеха съобщени.

Тогава те щяха да стават, когато Чарлз Дарт влезеше! Най-добрите млади човешки студенти щяха да идват при него. Всички щяха да видят, че той поне не е белязан!

Дълбоките размисли на Чарли бяха прекъснати от звуци от близката гора. Той бързо тръшна покриващата плоча над надзорната мрежа в долния ъгъл на командния пулт. Нямаше да рискува някой да разбере за тайната част на експеримента му.

Дени Зудман и Тошио Ивашика се подадоха по пътеката от селото, разговаряйки на нисък глас, носейки малки пакети.

Чарли се зае с подробно изброяване на команди на робота, но мяташе скришни погледи към хората, питайки се дали не подозират нещо.

Но не. Те бяха прекалено заети един с другиго, докосваха се, милваха се, шепнеха. Чарли тихо изсумтя, възмутен от прекаленото внимание на човека към секса; но все пак се ухили и махна с ръка, когато погледнаха към него.

„Те не подозират нищо, поздрави се той. Какъв късмет за мен, че са влюбени.“

— Аз все още искам да остана. Ами ако Джилиън греши? Ако Таката-Джим приключи преработването на бомбите по-рано?

Тошио сви рамене.

— Аз притежавам нещо, от което той се нуждае. — Той хвърли поглед надолу към втория от двата уотърскутера в басейна — този, който принадлежеше на Том Орли. — Таката-Джим няма да тръгне без нея.

— Точно така! — каза убедено Дени. — Той има нужда от тази радиостанция, иначе извънземните ще го взривят, още преди да е започнал преговори. Но ти ще бъдеш съвсем сам! Този делфин е опасен!

— Това е само една от многото причини, поради които те отпращам оттук точно сега.

— Големият силен мъж ли говори с мен? — Дени се опита да бъде саркастична, но й бе невъзможно да вложи много хапливост.

— Не. — Тошио поклати глава. — С теб разговаря твоят военен, командир. Това е положението. А сега нека да натоварим тези проби. Ще ви изпратя няколко мили със Сах’от преди да си кажем довиждане.

Той се наведе да вдигне един от пакетите, но преди да го беше докоснал, усети ръка на кръста си. Рязък тласък го извади от равновесие и той започна да пада.

— Дени! — Той зърна как тя се смее дяволито. В последния момент неговата лява ръка се стрелна и хвана нейната. Смехът й се превърна в писък, когато той я издърпа след себе си във водата.

Те изплуваха между уотърскутерите, плюейки вода. Дени изкрещя победоносно, след като сграбчи главата му с две ръце и го потопи. Миг след това тя подскочи наполовина вън от водата, когато нещо я погъделичка от вътрешната страна на бедрото.

— Тошио! — обвини го тя.

— Не бях аз. — Той си пое дъх и се дръпна вън от обсега на ръцете й. — Трябва да е бил другият ти любовник.

— Кой? О, не… Сах’от! — Дени се развъртя наоколо, търсейки и биейки водата, след което извика, когато нещо я докосна отново. — Вие, мъжкарите, винаги ли мислите само с оная си работа?

Пъстросива делфинска глава проби повърхността наблизо. Аквалангът, обвит около носовата дупка, само леко заглушаваше неговия крякащ смях.

Той ги изгледа похотливо; Тошио се засмя, а Дени се изчерви. Това само я накара да започне да го пръска с вода, докато той не доплува до нея и не я притисна към един от уотърскутерите. За да спре протестите й, я целуна.

Нейните устни имаха особения вкус на Китруп. Сах’от се въртеше около тях и леко хапеше краката им с острите си зъби.

— Знаеш, че не бива да се излагаме на металното влияние на водата, ако можем да го избегнем — каза Тошио, докато с Дени се държаха за ръце. — Не трябваше да правиш това.

Дени поклати глава и зарови лице в рамото му.

— Кого лъжем, Тош? — прошепна тя. — Защо да се безпокоим от бавно метално отравяне? Ние ще бъдем мъртви далеч преди нашите венци да започнат да посиняват.

— Е, Дени. Това са глупости. — Той се опита да намери думи да я утеши, но установи, че всичко, което можеше да направи, бе да я притисне по-близо, докато делфинът се увиваше около двамата.

Избръмча радиостанция. Сах’от се отправи да включи комуникационния пулт в уотърскутера на Орли. Той беше единственият, свързан с едножичен кабел със старото местонахождение на „Стрийкър“.

Той се заслуша в предавания кратък изблик на примитивни цъкания, после бързо изписука в отговор.

Вдигна се високо във водата, сваляйки акваланга си.

— За теб е, Тошио!

Тошио не си направи труда да го пита дали е важно. По тази линия сигурно беше. Нежно се отдели от Дени.

— Ти привърши пакетирането. Ще се върна веднага, за да ти помогна.

Тя кимна, търкайки очи.

— Би ли останал с нея за известно време? — попита той Сах’от, докато плуваше към комуникационния пулт.

Стеносът поклати глава.

— Бих го сторил с удоволствие, Тошио! И без това е мой ред да забавлявам дамата. За съжаление, ти имаш нужда от мен тук, за да ти превеждам.

Тошио го погледна неразбиращо.

— Обажда се капитанът — информира го Сах’от. — Крейдейки иска да разговаря и с двама ни. Освен това иска да му помогнем да влезе в досег с технологичните обитатели на тази планета.

— Крейдейки? Той се обажда тук? Но Джилиън каза, че той е изчезнал! — Веждите на Тошио се сбръчкаха, когато попи думите на Сах’от. — Техно… Той иска да разговаря с кикуите.

Сах’от се усмихна.

— Не, сър. Те едва ли пасват на това определение, безстрашни военни командире. Нашият капитан желае да разговаря с моите „гласове“. Той иска да говори с тези, които живеят отдолу.

82. ТОМ ОРЛИ

Братът на Дванадесетте Сенки изсвири тихо. Удоволствието му се разстла по водите около него, под килима от водорасли. Той се отдалечи от мястото на засадата, а зад него се разнесоха разтърсващи звуци от умиращите там жертви.

Тъмнината под водораслите не го безпокоеше. Отсъствието на светлина никога не би разочаровало един Брат на Нощта.

— Братко на Дълбокия Мрак — изсъска той. — Изпитваш ли удоволствие като мен?

Някъде от лявата му страна, сред клатещите се морски увивни растения, дойде радостен отговор.

— Да, Старши Братко. Тази група от пахански воини никога вече няма да коленичи пред уродливите женски от Зоро. Да благодарим на древните военачалници.

— Ще им благодарим лично — отговори Братът на Дванадесетте Сенки, — когато научим от полуразумните Земляни мястото на тяхната завърнала се флотилия. Засега да благодарим на нашите отдавна изчезнали Ловуващи през Нощта патрони, които са ни направили такива страхотни бойци.

— Благодаря на техните духове, Старши Братко.

Те продължиха да плуват, разделени на дължина от три тела, изисквана от стратегията за подводен бой. Условията бяха неподходящи с всичките тези водорасли наоколо и водата, която отекваше странно, но стратегията се беше стратегия, неподлежаща на въпроси — както и инстинктът.

Старшият Брат слуша, докато и последните слаби движения на давещите се паханци не престанаха. Сега той и неговият спътник щяха да отплуват към една от плаващите корабни развалини, където сигурно ги очакваха повече жертви.

Това беше като бране на плодове от някое дърво. Дори могъщи воини като тандуанците се оплитаха като пилета в кълчища в този килим от гнусни водорасли, но не и Братята на Нощта! Приспособими и променчиви, те плуваха отдолу, причинявайки разруха навсякъде, където можеха.

Порите на хрилете му пулсираха, всмуквайки водата с вкус на метал. Братът на Дванадесетте Сенки откри място с малко повече кислород и направи отклонение, за да мине през него. Да съблюдаваш стратегията беше важно, разбира се, но тук, под водата, какво можеше да им навреди?

Внезапно настъпи вълнение от трептящи звуци от лявата му страна, кратък вик и после тишина.

— Младши Братко, какво беше това смущение? — попита той в посоката, където се намираше спътникът му. Но речта се предаваше лошо под водата. Той чакаше с нарастваща тревога.

— Братко на Дълбокия Мрак!

Той се гмурна под купчина от висящи филизи, държейки бластери във всяка от четирите си ръце.

Какво тук долу можеше да надвие такъв могъщ боец като неговия младши брат? Със сигурност никой от патроните или поданиците, които познаваше, не можеше да направи такова нещо. Някой робот вероятно беше причина неговите метални детектори да излязат от строя.

Внезапно му дойде наум, че полуразумните „делфини“, които търсеха, може би бяха опасни под вода.

Но не. Делфините бяха въздуходишащи. И големи. Той претърси със звукови импулси местността и не откри отзвуци.

Най-старшият Брат — който командваше остатъците от тяхната флотилия от една пещера на малък спътник — беше направил заключение, че земляните не са тук, в това северно море, но все пак беше изпратил малък кораб за всяване на смут и проверка. Двамата братя във водата бяха единствените, които оцеляха. Всичко, което бяха видели, подсказваше, че плячката не е тук.

Братът на Дванадесетте Сенки бързо заобиколи ръба на открит басейн. Дали неговият по-млад брат не се беше отклонил в пролуката и там да е бил поразен от някой, вървящ след него?

Той чу слаб ек и заплува натам с готови оръжия.

В тъмнината почувства грамадно тяло пред и над себе си. Изцвърча радостно и се концентрира върху заплетените отзвуци.

Връщащите се звуци подсказваха присъствието само на едно грамадно същество в околността, — неподвижно и мълчаливо.

Той заплува напред, докосна го и усети скръб. Водата затуптя през порите на хрилете му и той се провикна:

— Ще отмъстя за теб, Братко! Ще изтребя всички мислещи в това море! Ще спусна мрак над всички надяващи се! Ще…

Чу се силен плясък. Той ахна, когато нещо тежко се стовари из отгоре върху дясната му страна и обви дълги крака и ръце около него.

Докато се бореше, Братът на Дванадесетте Сенки осъзна с изумление, че неговият противник е човек! Полуразумен, с нежна кожа, хищен човек!

— Преди това ще направиш нещо друго… — изрече грубо гласът на врага му на галактически език номер десет, точно зад слуховите му органи.

Братът простена. Нещо огнено и остро прониза гърлото му близо до гръбначния нерв. Чу врагът да казва почти със съчувствие:

— …Ще умреш.

83. ДЖИЛИЪН

— Всичко, което мога да ви кажа, Джилиън Баскин, е че той знаеше как да ме намери. Дойде тук с един „паяк“ и разговаря с мен от коридора.

— Крейдейки е бил тук? Том и аз допускахме, че ще разбере, че имаме частен компютър на високо ниво, но местоположението би трябвало да е невъзможно…

— Аз не бях ужасно изненадан, доктор Баскин — прекъсна я Нис. — Капитанът добре познава своя кораб. Очаквах да отгатне местонахождението ми.

Джилиън седна до вратата и поклати глава.

— Трябваше да дойда, когато ми сигнализира за пръв път. Може би щях да бъда в състояние да го спра.

— Вината не е твоя — отговори компютърът с нехарактерна чувствителност. — Щях да помоля по-настоятелно, ако мислех, че ситуацията е спешна.

— О, разбира се — каза саркастично Джилиън. — Не е спешно, когато ценен флотски офицер се поддаде на атавизъм и впоследствие се загуби в смъртоносна извънземна пустош!

Светлинките заиграха.

— Грешите! Капитан Крейдейки не е станал жертва на шизофрения.

— Как би могъл да знаеш? — попита Джилиън разгорещено. — Повече от една трета от екипажа на този кораб показа подобни симптоми след клопката при Моргран, включително повечето от делфините със гени на Стенос. Как можеш да твърдиш, че Крейдейки не се е върнал към първобитното, след всичко, което е изтърпял? Как би могъл да прилага Кинийнк, когато не може дори да разговаря.

Нис беше спокоен.

— Той дойде тук, търсейки специализирана информация. Знаеше, че имам достъп не само до микроклона на Библиотеката на „Стрийкър“, но и до по-цялостния, взет от тенанинската развалина. Не можеше да ми каже какво иска да разбере, но намерихме начин да преодолеем речевата бариера.

— Как? — Джилиън бе заинтригувана въпреки гнева си.

— Чрез пиктограми, визуални и звукови картини на различни варианти, които му показвах скоростно. Той надаваше бързи звуци за „да“ или „не“, за да ми каже кога съм на прав път. Не след дълго започна да ме насочва, правейки асоциации, за които дори не бях се сетил.

— Какви например?

Светлинките пак заблещукаха.

— Например начинът, по който много от загадките на този уникален свят сякаш са свързани; странно дългият период на време, в който тази планета е останала ненаселена след последните си обитатели, които били започнали да се израждат и се заселили тук, за да умрат; неестествената екологична ниша на така наречените възвишения с дървета-сонди; мистериозните „гласове от дълбините“ на Сах’от…

— Делфините с темперамента на Сах’от непрекъснато чуват „гласове“ — въздъхна Джилиън. — И не забравяй, че и той е от онези експериментални Стеноси. Сигурна съм, че някои от тях са били приети в този екипаж без обичайните тестове за стрес.

След кратка пауза, компютърът отговори с факти.

— Има доказателство, доктор Баскин. Очевидно доктор Игнасио Метц е представител на нетърпеливата фракция в Центъра по Ъплифт…

Джилиън се изправи.

— Ъплифт! По дяволите! Много добре. Зная какво стори Метц! Да не мислиш, че съм сляпа? Загубих няколко скъпи приятели и незаменими съекипници заради налудничавия му план. О, той наистина изпита своите творения. И някои от тях не издържаха на напрежението! Но с всичко това е свършено! Какво общо има ъплифтът с гласовете отдолу или с възвишенията с дървета-сонди, или с историята на Китруп, или с нашия приятел — мумията Хърби? Какво общо има което и да било от това с последвалата загуба на наши хора и бягството ни оттук?

Сърцето й заби по-бързо и тя усети, че стиска юмруци.

— Доктор Баскин — повтори Нис плавно, — точно това попитах и вашия капитан Крейдейки. Когато той сглоби парчетата за мен, аз също осъзнах, че ъплифтът не е несъществен въпрос тук. Това всъщност е единственият въпрос. Тук, на Китруп, е представено всичко добро и лошо в тази система на няколко билиона години. Все едно да бъде поставена на изпитания самата основа на Галактическото общество.

Джилиън премигна срещу абстрактните образи.

— Каква ирония — продължи безплътният глас, — че въпросът е в ръцете на вас, хората, първата разумна раса в историята, която изявява претенции за „еволюирала“ интелигентност. Вашето откритие в така наречената Шалоу Клъстър може да има за резултат война на Петте Галактики или пък да заглъхне като толкова многото други химерни кризи. Но стореното тук, на Китруп, ще се превърне в легенда. Налице са всички основания за това. А легендите са в състояние да въздействат на събитията дълго, след като войните бъдат забравени.

Дълго време Джилиън гледаше втренчено холограмата. После разтърси глава.

— Ще ми кажеш ли, ако обичаш, по-точно за какво, по дяволите, говориш?!

84. ХИКАХИ / КИПИРУ

— Трябва да побързаме! — настоя пилотът.

Кипиру лежеше привързан към вграден лекуващ робот. Катетри и маркучи се спускаха от затегнатия колан, който го държеше над повърхността на водата. Звукът от двигателите на скифа изпълваше малкото помещение.

— Трябва да се отпуснеш — успокояваше го Хикахи. — В момента сме на автопилот. Движим се възможно най-бързо. Съвсем скоро ще бъдем там.

Хикахи беше още някак си вцепенена от новините за Крейдейки и потресена от измяната на Таката-Джим. Но въпреки всичко не можеше да проумее безумната настойчивост на Кипиру. Очевидно той беше подтикнат от привързаността си към Джилиън Баскин и искаше да й се притече на помощ максимално бързо. Хикахи гледаше на нещата от друга страна. Тя знаеше, че Джилиън вероятно вече е възвърнала контрола върху нещата на кораба. Сравнено с бедствията, които си бе представяла през последните няколко дни, новините бяха почти ободряващи.

Дори раната на Крейдейки не можеше да потисне облекчението на Хикахи, че „Стрийкър“ е оцелял непокътнат.

Бронята й сигнализира. Тя докосна с единия си манипулатор бутон, който да даде на Кипиру леко сънотворно.

— Сега искам да зззаспиш — каза му тя. — Трябва да възстановиш силите си. Считай го за заповед, ако, както казваш, сега аз съм действителният капитан.

Погледът на Кипиру се замъгли. Клепачите му се спуснаха бавно.

— Съжалявам, сър. Аз… аз предполагам, че не съм много по-логичен от Моки. Винаги причинявам неприятносссти…

Речта му стана приглушена, докато упойката го надвиваше. Хикахи доплува почти под сънения пилот и изпя с въздишка кратка, тиха приспивна песен:

85. ДЖИЛИЪН

— Ти твърдиш, че тези… Каранк %… са били последните разумни същества, които са имали разрешително за планетата Китруп преди сто милиона години?

— Точно така — отговори Нис. — Те са били жестоко оскърбени от своите патрони и променени далеч над позволената в законите степен. Според Библиотеката на тенанинския боен кораб, това било причина за голям скандал навремето. Като компенсация, Каранк % били освободени от задълженията си на подопечна раса и им било дадено разрешение за свят, подходящ за техните нужди — с нисък потенциал за възникване и развитие на прединтелигентност. Водните планети представляват подходящи места за оттегляне именно по тази причина. Много малко разумни раси са се появявали на такива планети, кикуите изглежда са изключение.

Джилиън закрачи по наклонения таван на преобърнатата стая. Случайно издрънчаване, предадено от металните стени, й подсказа, че се извършват последните натъкмявания за укриването на „Стрийкър“ в Троянския морски кон.

— Казваш, че кикуите нямат нищо общо с тези древни…

— Да, нямат. Те са истинско откритие и една от главните причини, поради които трябва да положите усилия да избегнете капана и да се върнете на Земята с това, което сте научили.

Джилиън се усмихна иронично.

— Благодаря. Ще се постараем… И така, това, което е сторено на кар… каранк % — тя направи всичко възможно, за да произнесе думата правилно, — ги е накарало да потърсят убежище на Китруп и никога да не се свързват отново с Галактическата култура.

Нис обясни:

— В своята прединтелигентна форма на съзнание те са били същества, подобни на къртици, в свят, богат на метал като този. Имали са въглеродо-кислородна обмяна на веществата, точно като вашата, но са били отлични копачи.

— Нека отгатна. Те са били ъплифтирани като миньори, за да извличат руди от бедни на метал планети. Било е по-евтино да се внасят и отглеждат каранк %, отколкото да се превозват огромни количества метали през междузвездното пространство.

— Много точно предположение, доктор Баскин. Каранк % действително били превръщани в миньори и приспособявани да извличат енергия директно от радиоактивните вещества. Патроните им мислели, че това ще ги стимулира.

Джилиън подсвирна.

— Такава драстична промяна в тяхната структура надали е била твърде успешна! Ифни, сигурно много са страдали!

— Било е извращение — съгласи се Нис. — Когато било разкрито, каранк % били освободени и им било предложено обезщетение. Но след няколко хилядолетия в опити да се приспособят към стандартния космически живот, те избрали да се оттеглят на Китруп. Тази планета им била отстъпена до загиването на тяхната раса. Никой не очаквал да оцелеят дълго. Вместо да умрат обаче, те изглежда продължили да се видоизменят. Явно са усвоили начин на живот, единствен по рода си в познатия космос.

Джилиън свърза нишките от по-раншната част на разговора и направи заключение. Очите й се разшириха.

— Да не искаш да кажеш, че металните възвишения…

— Са ларви на интелигентна форма на живот, която живее в кората на тази планета. Да. Бих могъл да заподозра подобно нещо от последните данни, изпратени от доктор Дени Зудман, но Крейдейки беше стигнал до заключението дори преди да бяхме получили нейното съобщение. Ето защо дойде да ме види, за да получи потвърждение на своите хипотези.

— Гласовете на Сах’от — прошепна Джилиън. — Те са каранк %!

— Логично умозаключение — одобри Нис. — Това щеше да бъде откритието на века, ако не бяха другите неща, които сте изровили по време на тази експедиция. Мисля, че вие, хората, имахте един стар израз на английски: — „Не само вали, а вали като из ведро“. Малко е старомоден, но е уместен.

Джилиън не слушаше.

— Бомбите! — Тя се плесна по челото.

— Моля?

— Позволих на Чарли Дарт да отмъкне няколко малотонажни бомби от оръжейния склад. Знаех, че Таката-Джим ще ги конфискува и ще започне да ги превръща в гориво. Това беше част от плана, който бях скалъпила, но…

— Ти си допускала, че Таката-Джим ще конфискува всичките бомби?

— Да! Щях да му се обадя и да му намекна за тях, но той и сам ги откри веднага. Трябваше да излъжа Тошио, но това не можеше да бъде избегнато.

— Ако всичко върви по план, не виждам какъв е проблемът.

— Проблемът е, че Таката-Джим може да не е взел всичките бомби. Никога не беше ми хрумвало, че Чарли може да навреди на живи разумни същества, ако все още дори една е у него! Сега обаче… Трябва да се свържа с Тошио незабавно!

— Не може ли да го отложите с няколко минути? Таката-Джим вероятно е взел всичко, а има друг повод, по който бих желал да поговоря с вас.

— Не! Ти не разбираш. Тошио ще повреди комуникационната си система! Това е част от моя план! Ако има дори минимална вероятност Чарли да разполага с бомба, ние трябва да разберем това мигновено!

Светлинките на холограмата примигваха сякаш развълнувано.

— Ще направя връзката веднага — съобщи Нис. — Ще ми отнеме нищожно време да се промъкна през комуникационната система на „Стрийкър“, без да бъда засечен. Останете във връзка.

Джилиън закрачи по наклонения под, надявайки се да успеят навреме.

86. ТОШИО

Тошио свърши с възстановяването на електрическата инсталация, разгърна покривалото върху предавателя на уотърскутера на Томас Орли и разпръсна лек слой тиня върху капака, за да изглежда, че дълго не е отварян.

После откачи едножичната линия от пулта, завърза малка означителна лента на края и остави почти невидимата жичка да се спусне в дълбините.

Сега беше без контакт със „Стрийкър“. Това го накара да се почувства по-самотен от когато и да е било — по-сам дори от момента, когато се раздели с Дени и Сах’от тази сутрин.

Надяваше се Таката-Джим да спазва нарежданията и да чака тук до тръгването на „Стрийкър“. Ако го направеше, Джилиън щеше да го викне, когато отлитаха и щеше да го предупреди за промените, които бяха направени на спомагателния кораб и предавателя.

Но какво щеше да стане, ако Таката-Джим наистина беше предател? Ако тръгнеше по-рано? Вероятно тогава Чарлз Дарт щеше да бъде на борда, също както и Игнасио Метц, трите Стеноса и може би три или четири кикуи. Тошио не искаше никой от тях да пострада. Това беше мъчителен избор.

Той вдигна поглед и видя Чарлз Дарт да си мърмори щастливо, докато се занимаваше с новия си робот.

Тошио, поклати глава, доволен, че поне шимпанзето бе щастливо. Той се пъхна във водата и доплува до собствения си уотърскутер. Беше изхвърлил малкото си радио преди час. Стегна се с ремъка и включи моторите.

Трябваше да направи още нещо под острова. Старият робот, повредената сонда, която Чарлз Дарт бе изоставил долу почти в края на дънера на дървото-сонда, имаше един последен клиент. Крейдейки, намиращ се на старото местонахождение на „Стрийкър“, все още искаше да разговаря с „гласовете“ на Сах’от. Тошио смяташе, че дължи на капитана тази услуга, въпреки че това го караше да се чувства като глупак.

Когато уотърскутерът се потопи, Тошио се замисли за останалата си работа тук… за нещата, които може би трябваше да свърши, преди да тръгне.

Дано Том Орли ме чака, когато се върна на повърхността, горещо си пожела той. Това ще реши всичко. Дано мистър Орли е свършил работата си на север и кацне на острова докато съм отдолу.

Тошио се усмихна иронично. „И след като от теб зависи, Ифни, защо да не изпратиш една голяма флота от добри момчета, която да разчисти небето от лошите, а?“

Той се спусна по тесния дънер надолу в мрака.

87. ДЖИЛИЪН

— По дяволите! Тройно проклятие! Линията не работи. Тошио вече я е прерязал.

— Не се тревожете излишно — убедително заговори Нис. — Твърде вероятно е Таката-Джим да е конфискувал всичките бомби. Не докладва ли юнгата Ивашика, че е видял няколко разглобени за гориво, както вие сте очаквали?

— Да, и аз му казах да не се тревожи за това. Но въобще не се сетих да го помоля да ги преброи. Бях завладяна от незначителните подробности по придвижването на кораба и не мислех, че Чарли може да стори нещо наистина лошо, дори ако, по някаква стечение на обстоятелствата е успял да задържи една.

— Сега, разбира се, знаем повече.

Джилиън повдигна очи.

Чудеше се дали тимбримианският компютър проявява такт или просто е заобиколно саркастичен.

— Е — каза тя, — стореното-сторено. Каквото и да се случи, не може да ни засегне тук. Само се надявам, че няма да добавим и престъпление срещу разумна раса към съмнителните си постижения по време на това пътуване. — Тя въздъхна. — А сега, би ли ми разказал отново как всичко това щяло да се превърне в нещо като легенда?

88. ТОШИО

Връзката беше направена. Сега Крейдейки можеше да слуша подземните звуци до насита. Тошио остави едножичния кабел да падне в калта. Освободи баласта и уотърскутерът се издигна спираловидно по дънера на дървото-сонда.

Когато стигна повърхността, Тошио разбра веднага, че нещо се бе променило. Вторият уотърскутер, който беше на Том Орли, беше издърпан по стръмния бряг и лежеше на моравата южно от басейна. От отворената секция на контролния пулт стърчаха жици.

Чарлз Дарт приклекна край брега. Наведе се напред с пръст на устните си. Тошио изключи моторите и развърза ремъците си. Седна изправен и огледа сечището, но видя само разлюляна горска растителност.

Чарли каза с гърлен шепот:

— Мисля, че Таката-Джим и Метц планират да тръгнат скоро, Тошио. Със или без мен.

Дарт изглеждаше объркан, сякаш смутен от глупостта на идеята.

Тошио запази израза на лицето си.

— Какво ви кара да мислите така, доктор Дарт?

— Веднага щом ти се спусна долу, два от Стеносите на Таката-Джим дойдоха да вземат радиото на онзи уотърскутер. Също така, докато беше долу, изпробваха двигателите. Отначало те звучаха малко продрано, но сега работят върху тях. В момента мисля, че не ги е грижа дали ще съобщиш за това.

Тошио чу тих, ръмжащ звук на юг — нисък вой, който се издигаше и падаше неравномерно.

Някакво движение на север попадна в погледа му. Той видя Игнасио Метц да бърза надолу в южна посока по горския път, носейки пакети със записи. Зад него се тълпяха четири яки кикуи — доброволци от селището. Техните въздушни торби бяха издути внушително, но очевидно приближаването към шума на двигателите не им харесваше. Носеха груби вързопи пред себе си.

Няколко дузини разширени очи неспокойно следяха процесията от листака.

Тошио се заслуша в звука на моторите и се запита колко ли време оставаше. Таката-Джим беше свършил преработването на бомбите по-бързо, отколкото очакваше. Може би бяха подценили лейтенанта. Какво ли още му оставаше да направи, за да приведе спомагателния кораб в действие доста по-рано от очакваното?

Не трябва ли да се опитам да забавя малко тяхното тръгване? Ако остана още малко, едва ли ще стигна до „Стрийкър“ навреме.

— Ами вие, доктор Дарт? Готов ли сте да приключите и да скочите на борда, когато Таката-Джим ви повика?

Дарт погледна пулта си. Поклати глава и измънка:

— Необходими са ми още шест часа. Може би имаме общ интерес в забавянето на тяхното отпътуване. Имаш ли някакви идеи?

Тошио преценяваше.

Е, това е то, нали? Моментът, когато трябва да решиш. Напусни сега, ако изобщо възнамеряваш да тръгваш.

Той шумно издиша. Добре.

— Ако измисля начин да ги задържа известно време, ще ми помогнете ли, доктор Дарт? Може да се окаже малко рисковано.

Дарт сви рамене.

— В момента просто чакам робота да изкопае в кората дупка за… ъ-ъ… един инструмент. Дотогава съм свободен. Какво трябва да направя?

Тошио откачи едножичния захранващ кабел от уотърскутера си и отряза свободния край.

— Е, за начало мисля, че имаме нужда от някой, който да се покатери на няколко дървета.

Чарли се намръщи.

— Стереотипи — промърмори той. — През цялото време в плен на стереотипи.

89. ДЖИЛИЪН

Тя бавно поклати глава. Може би умората бе причина да не разбере нищо от обяснението на Нис. Всеки път, когато се опитваше да го накара да опрости някой неясен аспект от Галактическата традиция, той започваше да привежда примери, с които само още повече объркваше нещата.

Тя се чувстваше като кроманьонец, който се опитва да разбере интригите в двора на Луи XIV. Нис изглежда полагаше усилия да обясни, че откритията на „Стрийкър“ щяха да имат последствия, които да надхвърлят ефекта от моментната криза във връзка с изоставената флотилия. Но подробностите й убягваха.

— Доктор Баскин — опита отново компютърът. — Всяка епоха има свой повратен момент. Понякога той се явява на бойното поле. Друг път приема формата на технологичен напредък. В някои случаи повратният момент е философски и толкова неясен, че съществуващите по това време видове почти не осъзнават, че нещо се е променило, преди мирогледът им да се обърне с главата надолу. Но често, много често, тези катаклизми са предшествани от легенди. Не зная друга дума на англически, която да обясни това… приказка, чиито герои ясно ще се запечатат в съзнанието на почти всички разумни раси… истинска приказка, удивителни дела и могъщи архитипови символи, която вещае настъпващата промяна.

— Ти твърдиш, че ние можем да станем една от тези легенди?

— Точно така.

Джилиън не можеше да си спомни някога да се бе чувствала толкова малка. Не можеше да повдигне тежестта на това, за което загатваше Нис. Дългът й към Земята и към живота на сто и петдесетте приятели и съекипници бе достатъчно бреме.

— Архитипови символи, казваш…

— Какво може да бъде по-символично, доктор Баскин, от „Стрийкър“ и неговите открития? Дори само изоставената флотилия преобърна Петте Галактики с главата надолу. Да добавим факта, че откритието е направено от най-новата подчинена раса, чиито патрони са хищници, които пък въобще не предявяват правата си на патрони. Тук, на Китруп, където не се предполага, че може да се зароди разумен живот, те откриват узряла прединтелигентна раса и поемат големи рискове, за да я защитят от загрубяла и закостеняла Галактическа цивилизация…

— Да добавим и…

— Да добавим и каранк %. През последните епохи нито една друга раса не е била третирана така отвратително и не е била така драстично използвана от системата, която е трябвало да я защити. И така, какви бяха шансовете този кораб да побегне точно към планетата, станала тяхно последно убежище? Не забелязвате ли съвпаденията, доктор Баскин? От Прародителите до най-новата раса — това е един мощен реквием за Системата на Ъплифта. Какъвто и да е резултатът от опита ви за бягство от Китруп, независимо дали ще успеете или не, звездите не биха могли да не съчинят една велика песен за вашите приключения. Вярвам, че тази песен ще причини повече промени, отколкото бихте могли да си представите. — Гласът на Нис спря с приглушен, почти почтителен тон. Намекът му остана да витае из тишината.

Джилиън стоеше върху полегатия таван на тъмната преобърната стая, като мигаше от блещукането на въртящите се светлинки. Настъпи пълно мълчание. Накрая тя поклати глава.

— Още една остроумна тимбримианска шега — въздъхна тя. — Една проклета шегичка. Само ме будалкаш.

Светлинките за момент се повъртяха мълчаливо.

— Ще се почувствате ли по-добре, доктор Баскин, ако ви кажа, че ви будалкам? И ще се промени ли поне малко това, което трябва да сторите, ако ви кажа, че не ви будалкам?

Тя сви рамене.

— Мисля, че не. Ти поне ме накара за момент да забравя проблемите си. Чувствам се малко замаяна от всички тези философски глупости и може би дори съм готова да поспя.

— Винаги съм готов да ви помогна.

Джилиън се усмихна саркастично.

— Естествено. — Тя се покатери върху някакви касетки, за да достигне вратата, но преди да я отвори, хвърли поглед назад към компютъра.

— Кажи ми нещо, Нис. Ти разказа ли на Крейдейки някои от тези глупости, с които току-що ме залъгваше?

— Не, не и на англически. Но ние обсъдихме повечето от същите тези теми.

— И той ти повярва?

— Да. Мисля, че да. Честно казано, бях изненадан. Сякаш беше чувал за всичко това и преди, от някакъв друг източник.

Тогава това обясняваше част от загадката около изчезването на капитана. Но сега вече нищо не можеше да се направи.

— Ако приемем, че Крейдейки ти е повярвал, тогава какво точно смята да постигне той навън?

Светлинките се повъртяха няколко секунди.

— Предполагам, доктор Баскин, че на първо място е тръгнал да търси съюзници. А на съвсем различно ниво, мисля, че е останал навън, за да се опита да прибави още няколко куплета към легендата.

90. КРЕЙДЕЙКИ

Те стенеха. Винаги страдаха. От еони животът ги бе наранявал.

: Слушайте:

Той извика на езика на древните богове, като придумваше каранк % да му отговорят.

:Слушайте: Вие Дълбоки Скрити: Вие Тъжни Използвани: Обаждам Се Отвън: Копнея За Публика:

Меланхоличното пеене спря. Той почувства нечие раздразнение. То се изразяваше едновременно в звук и телепатия, едно свиване на рамене, за да бъде прогонен досадният сърбеж.

Тъжната песен започна наново.

Крейдейки пак започна. Той плуваше около радиостанцията, оставена от „Стрийкър“, опитвайки се да привлече вниманието на древните мизантропи чрез електрическите сигнали на един далечен робот.

:Обаждам Се Отвън: Търся Помощ: Вашите Древни Мъчители Са И Наши Врагове:

Това леко преувеличи истината, но не съществено. Той продължи, извайвайки звукови образи, докато не почувства, че е привлякъл вниманието им.

:Ние Сме Ваши Братя: Ще Ни Помогнете Ли?:

Тътнещата и провлачена литания изведнъж изригна в нещо друго. Телепатичното съобщение беше ядосано и някакси чуждо. Тази част, която беше звук, прозвуча като вълново смущение. Без опита си в Морето на Мечтите, Крейдейки беше убеден, че нямаше да я разгадае.

+ НЕ НИ БЕЗПОКОЙ —

— НЕ СТОЙ ТУК! НИЕ +

+ НЯМАМЕ БРАТЯ —

— НИЕ ОТХВЪРЛЯМЕ +

+ ВСЕЛЕНАТА —

— МАХАЙ СЕ ! +

Главата на Крейдейки бучеше от могъщото отрицание. Все пак силата на пси-излъчването беше окуражаваща.

Всичко, от което се нуждаеше екипажът на „Стрийкър“, беше съюзник, какъвто и да е той. Трябваше им помощ, поне едно отвличане на вниманието, ако хитрият план на Томас Орли имаше възможност за успех. Колкото и отчуждени и огорчени да бяха, те вероятно щяха да намерят известно удоволствие в оказването на помощ на други жертви на Галактическата цивилизация.

Той настояваше:

: Погледнете!: Слушайте!: Вашият Свят Е Обграден От Фанатици: Те Търсят Нас И Малките, Които Живеят С Вас На Тази Планета: Те Искат Да Ни Осакатят: Като Вас: Те Ще Нахлуят В Личната Ви Мъка:

Той създаде звуков образ на големи флотилии кораби, украсени със зеещи челюсти. Вложи в тях впечатление от зложелателно намерение.

Картината му бе разрушена от кънтящ отговор.

+ НИЕ НЕ СМЕ ЗАМЕСЕНИ —

Крейдейки поклати глава и се концентрира.

:Те Може Да Открият И Вас Също:

+ ТЕ НЯМАТ НУЖДА ОТ НАС —

— ВИЕ СТЕ ТЕЗИ, КОИТО ТЕ ТЪРСЯТ +

+ НЕ НИЕ! —

Отговорът го замая. Крейдейки имаше сили само за още един въпрос. Той се опита да узнае какво щяха да направят каранк %, ако бъдеха нападнати.

Преди да свърши, му отговори едно скръцване на зъби, което не се вписваше дори в телепатичните символи на древните богове. Това бе повече вик на предизвикателство, отколкото нещо, което можеше да се дешифрира. След това за миг звукът и менталните отгласи престанаха. Той беше оставен там да се носи с глава, в която звънтеше гневът им.

Беше направил всичко възможно. Ами сега?

Не му оставаше нищо друго освен да притвори очи и да медитира. Той разпрати звукови импулси и ги съчета с отзвуците от заобикалящите го скали. Разочарованието му намаля, когато усети как Нукапаи се оформя редом до него. Тялото й бе едно сложно съчетание от собствените му звуци и тези на морето. Тя сякаш се отъркваше в него и Крейдейки си помисли, че почти я чувства.

За кратко изпита сексуална тръпка.

: Не Са Добри Същества: — отбеляза тя.

: Не, Не Са: Но Те Страдат: Не Бих Тормозил Такива Отшелници Освен Когато Е Необходимо:

Той въздъхна.

: Песента На Планетата Изглежда Казва, Че Те Няма Да Помогнат:

Нукапаи се усмихна на неговия песимизъм. Тя промени темпото и подсвирна нежно с весел тон.

Крейдейки се напрегна, за да я разбере. Защо говореше на тринар, език, който беше почти толкова труден за него, колкото и англическият? Сега за тях съществуваше друг език, който и двамата можеха да разберат. Защо му напомни за неговата неспособност?

Той объркан поклати глава. Нукапаи беше плод на въображението му… или поне беше това, което звуците на собствения му глас можеха да създадат. Така че как изобщо бе възможно тя да говореше на тринар?

Все още имаше загадки. Колкото по-навътре проникваше, толкова повече мистерии се появяваха.

Той си повтори посланието. Наистина ли тя искаше да каже, че нещо от бъдещето може да се прочете? Че нещо невероятно е предопределено да извади каранк % от тяхната изолация?

Все още се опитваше да разгадае гатанката, когато чу шума от двигатели. Крейдейки се заслуша известно време. Не се нуждаеше от хидрофоните на уотърскутера, за да разпознае модела на моторите.

Малък космически кораб се подаде в каньона внимателно и предпазливо. Звукови импулси бавно се движеха от единия край към другия, докато един прожектор обхващаше следите на морското дъно, които „Стрийкър“ беше оставил след себе си. Те засякоха парчетата и частите изоставено оборудване и накрая се спряха на малката кутия на предавателя и неговия уотърскутер.

Крейдейки премигна на силната светлина. Отвори челюсти в широка приветствена усмивка. Но гласът му го нямаше. За пръв път от няколко дни се срамуваше и притесняваше, че дори най-простите му думи щяха да излязат с фъфлене и щеше да прилича на глупак.

Говорителите на кораба усилиха една щастлива въздишка, изящна и обикновена.

Крейдейки!

С топло чувство той разпозна този глас. Включи моторите на уотърскутера и се отдели от предавателя. Като се втурна към отворения люк на скифа, той произнесе внимателно няколко думи на англически, една по една:

— Хикахи… Радвам се… да… чуя… гласа ти… отново…

91. ТОМ ОРЛИ

Мъгла се изви над морето от водорасли. До известна степен това беше добре. Тя правеше прикритието по-лесно. Но в същото време затрудняваше откриването на вражи капани.

Том ги търсеше внимателно, като пълзеше през последната линия от водорасли пред отворения край на повредения космически кораб. Този път не можеше да бъде изминат под вода и той не се усъмни в това, че тези, които се бяха подслонили в корпуса на кораба, бяха стигнали дотам отгоре.

Откри уреда само на няколко метра от зеещия отвор. Тънки кабели бяха опънати от една малка туфа пълзящи растения към следващата. Том провери системното им подреждане, след това внимателно изкопа проход под жицата на капана и се плъзна под нея. Тихо допълзя до полюляващия се кораб и се облегна на повредения корпус.

По време на битката животните, срещащи се сред водораслите, се бяха изпокрили.

Сега, когато почти всички бойци бяха мъртви, те се показаха наново. Тяхното крякане, наподобяващо жабешкото, отекваше зловещо сред противните изпарения. Отдалеч се чу тътенът на вулкана. Празният му стомах изкъркори. Звукът бе достатъчно силен, за да разбуди дори Прародителите.

Той провери оръжието си. В бластера оставаха само още няколко изстреля. Трябваше да е сигурен в броя на извънземните, които се бяха подслонили на борда.

По-добре да бъда внимателен, припомни си той. Залагах твърде много на това, че тук ще намеря храна и необходимата ми информация.

Затвори очи в кратка медитация, после клекна под отвора. Надзърна покрай нащърбения ръб.

Три птицеподобни губруанци се бяха скупчили около пъстра колекция от екипировка върху опушената, наклонена палуба. Един малък и очевидно недостатъчен радиатор приковаваше вниманието на двама, които топлеха костеливите си ръце над него. Третият седеше пред разнебитен радиопредавател и пискаше на галактически език номер четири — известен сред много птичи видове.

— Нито следа от хора или техните подопечни — изписука съществото. — Загубихме екипировката си за дълбоки претърсвания, така че не можем да бъдем съвсем сигурни. Но не откриваме никаква следа от земляни. Нищо повече не можем да постигнем. Елате за нас.

Радиото изпращя:

— Невъзможно е да напуснем укритието. Не можем да разхищаваме последните си сили именно сега. Трябва да се държите. Трябва да се укриете. Трябва да чакате.

— Да чакаме? Подслонили сме се в корпуса на стар кораб, чиято храна е радиоактивна. Подслонили сме се в корпуса на стар кораб, чието оборудване е разрушено. И все пак този корпус е най-добрият над водата. Трябва да дойдете за нас!

Том тихо изруга. Край на надеждите за храна.

Операторът продължаваше да протестира. Другите двама губруанци слушаха, като се поклащаха неспокойно. Единият от тях изтрака с ноктите на крака си и внезапно се обърна, като че да прекъсне оператора. Втренченият му поглед се плъзна по дупката на корпуса. Преди Том да успее да се гмурне, очите на съществото се ококориха. То посочи към него.

— Човек! Бързо.

Том го простреля в гърдите. Без да си прави труда да гледа как то пада, той скочи през отвора и се изтърколи зад килнатата поставка на предавателя. Сведе се в другия й край и тъкмо когато другият изправен губруанец направи опит да стреля, той произведе два бързи изстрела. Тънък пламък изскочи, от малкия бластер и обгори тавана. Врагът изпищя и се сгромоляса по гръб.

Стоящият до предавателя галактянин гледаше втренчено Том. После погледна към радиото зад себе си.

— Не си го и помисляй! — изписука Том със силен акцент на галактически номер четири.

Гребенът на противника му се изправи от изненада. Той отпусна ръце и остана неподвижен.

Том се надигна внимателно, като нито за миг не откъсваше поглед от оцелелия губруанец.

— Свали колана с оръжията си и се отдалечи от предавателя. Бавно. Не забравяй, че ние, хората, сме хищници. Ние сме диви, хищни и изключително бързи. Не ме карай да те изям. — Том се ухили с възможно най-широката си усмивка, за да покаже колкото се може повече зъби.

Съществото потрепера и се подчини.

Том насърчи подчинението му с изръмжаване. Понякога репутацията на примитивна раса имаше своите предимства.

— Добре — каза той, когато врагът му тръгна натам, където му бе посочил — към зеещата дупка. Том държеше бластера си насочен, докато сядаше до радиото. От слушалката се чуваше възбудено цвърчене.

Той позна модела (благодаря ти, Ифни!) и го изключи.

— Предаваше ли, когато твоят приятел ме забеляза? — попита той своя пленник. Чудеше се дали командирът на скритите сили на губруанци беше чул думата „човек“.

Гребенът на извънземния потрепера. Отговорът му беше толкова несвързан, че Том веднага се зачуди дали не е объркал въпроса.

— Трябва да оставиш гордостта настрана — каза той, като духаше в перата си. — Всички млади трябва да забравят гордостта си. Гордостта води към грешки. Нахалството води към грешки. Само подчинението може да те спаси. Ние можем да спасим…

— Достатъчно — сряза го Том.

— …да ви спасим от еретиците. Заведете ни при завръщащите се Прародители. Заведете ни при древните господари. Заведете ни при създателите на закони. Заведете ни при тях. Те обявиха преди много години, когато заминаха, че се надяват да се върнат в Рая. Те очакват Рая и биха били безпомощни пред такива като зороанците, тандуанците или тенанинците, или…

— Тенанин! Това искам да зная. Все още ли се бият тенанинците? Сила ли са в битката? — Том гореше от желание да разбере това.

— … или Братята на Мрака. Те ще имат нужда от закрила, докато не разберат какви ужасни неща са сторени в тяхна чест, как се рушат правилата и изобилстват ересите. Заведете ни при тях, помогнете ни да пречистим вселената. Наградата, която ще получите, ще е голяма. Вашата модификация ще бъде малка. Поданичеството ви — кратко.

— Млъкни! — Том почувства напрежението и умората му от последните няколко дни да прерастват в кипящ гняв. Заедно със зороанци и тандуанци, губруанците бяха сред най-големите врагове на хората. Беше научил всичко, което можеше.

— Престани и отговори на въпросите ми! — Той стреля в пода близо до крака на извънземния. Онзи подскочи изненадано с ококорени очи. Том стреля още два пъти. Първият път губруанецът избегна рикошета. Втория път трепна, когато лазерното оръжие не произведе изстрел и засече.

Извънземният се взря в него, а после радостно изцвърча. Протегна широко оперените си ръце и разтвори дълги нокти. За пръв каза нещо директно и разбираемо.

— Сега ти ще говориш, нагъл, полуоформен некадърнико!

И атакува с писък.

Том отскочи на една страна, докато птицата профуча, все така пронизително пищейки, край него. Той тромаво отстъпи, но не можа да се предпази от острия като бръснач нокът, който проби водолазния му костюм и го одра отстрани. Задъха се и се блъсна в изпоцапаната с кръв стена, когато губруанецът се обърна, за да поднови атаката.

Никой от тях не забелязваше оръжията на пода. Не си струваше труда да се навеждат за тях.

— Къде са делфиннните? — изписка губруанецът, поклащайки се напред-назад. — Кажи ми или ще те науча да уважаваш висшите космически раси!

Том кимна.

— Научи се да плуваш, птичи мозък, и ще те заведа при тях!

Ноктите на губруанеца се разтвориха отново. Той пак изпищя и се втурна към него.

Том мобилизира всичките си сили. Скочи и посрещна гърлото на съществото с жесток ритник. Писъкът секна и Том почувства, че гръбначният стълб на извънземния се пречупи, докато самият той се свлече на влажната палуба, образувайки безформен куп на нея.

Том падна зад него. Погледът му блуждаеше. Погледна врага си, дишайки тежко, с ръце на коленете.

— Казах… Казах ти, че сме хищници — процеди запъхтяно той.

Щом можа, той тръгна, залитайки, към нащърбения процеп в кораба и се облегна на ръба, вгледан в носещата се навън мъгла.

Всичко, което му бе останало, бяха маската, прясната вода, дрехите и… о, да, почти безполезните оръжия на губруанците.

И съобщителната бомба, разбира се. Тежестта го притискаше в диафрагмата.

Достатъчно дълго отлагах решението си, каза си той. Докато траеше битката, можеше да се преструва, че търси отговорите. Макар че може би просто бе протакал.

Исках да съм сигурен. Исках да знам, че номерът ще бъде максимално успешен. За да стане това, трябва да има Тенанинци. Срещнах онзи разузнавач, губруанецът спомена за тенанинците. Трябва ли непременно да видя тяхната ескадра, за да реша, че още участват в битката горе?

Той разбра, че имаше още една причина, поради която отлагаше решението.

Веднага щом я изстрелям, Крейдейки и Джилиън ще заминат. Няма начин да спрат за мен. Ако изобщо мога да се върна на кораба, ще трябва да го сторя сам.

Беше се надявал да намери изправен съд, докато се бореше с водораслите. Нещо, което да може да го отведе вкъщи. Но тук имаше единствено разбити кораби.

Той тежко седна, облегна се на хладния метал и извади съобщителната бомба.

Да я изстрелям ли?

„Морският кон“ беше негов план. Защо беше тук, далеч от Джилиън и кораба, ако не за да разбере дали планът ще действа?

Мина по изпоцапаната с кръв палуба на вражеския рейдър и погледът му попадна върху радиостанцията на губруанците.

Знаеш ли, каза си той, мога да направя още нещо. Дори ако това означава, че се изправям пред смъртна опасност, поне ще съобщя на Джил и другите всичко, което зная. А може би и ще направя много повече от това.

Том се напъна да се изправи още веднъж. Е, добре. Заклати се на крака. Така или иначе, няма никаква храна. Поне мога да си отида стилно.