Зона 51: Началото

5.

Лас Вегас, Невада

Време до излитането — 133 часа

— Без лечение — около година, плюс минус шест месеца. С лечение най-много още половин година.

Старецът дори не трепна, докато изслушваше присъдата на доктор Круз. Той кимна спокойно, изправи се и стисна с костеливата си ръка черния, лакиран бастун.

— Благодаря ви, докторе.

— Можем да започнем процедурите още утре сутринта, професор фон Сеект — побърза да вметне доктор Круз, сякаш да намали неприятния ефект от предишните си думи.

— Хубаво.

— Искате ли да ви предпиша… — Круз спря, повлиян от властния жест на професора.

— Няма нужда. Всъщност, за мен не е изненада. Намекнаха ми, че това може да е причината още при предишния ми преглед в болницата. Исках само да потвърдя съмненията си и да ви дам възможност да ми го съобщите лично. Охраната ще ме откара у дома.

— Е, в такъв случай ще се видим утре — отвърна с помръкнало лице лекарят.

— Приятен ден, докторе. — След тези думи Вернер фон Сеект напусна кабинета и прекоси просторния вестибюл, следван по петите от двамата телохранители.

Качиха се в колата, която ги очакваше на паркинга, и потеглиха право към летището на авиобазата Нелис, откъдето продължиха на северозапад с малък, черен хеликоптер. Докато набираха височина, професор фон Сеект се отпусна назад в тясната, тапицирана седалка, загледан в менящия се долу пейзаж. От петдесет години американската пустиня се бе превърнала в негов втори дом, но душата му все тъй тъгуваше по обраслите с гори хълмове на баварските Алпи, където бе израснал. Беше се надявал, че ще ги зърне поне още веднъж, преди да си отиде от този свят, но днес бе узнал, че няма да успее. Никога не биха го пуснали, след толкова много години, прекарани тук.

Той разгъна листчето, върху което бе преписал съобщението от телефонния си секретар, докато чакаше пред кабинета на доктор Круз. „Могъщо, слънце. Забранено. Родно място, колесница, никога отново. Гибел за всички живи същества“. Спомни си за Голямата пирамида и леко се намести върху седалката. Ето че всичко се завръщаше отново, като един голям кръг. Стигнал бе там, където се бе озовал преди петдесет години. Въпросът бе дали е научил нещо за този половин век и дали този път ще постъпи различно.

Дяволското гнездо, Небраска

Време до излитането — 132 часа

Под камуфлажната мрежа, която Търкот бе помогнал да опънат, механиците подготвяха трите хеликоптера за излитане. Вече бяха разгънали витлата и ги бяха поставили по местата им. Пилотите обикаляха машините и извършваха последни проверки на системите.

Търкот лежеше в самия край на примитивното летище, където, на смени с още трима войници, следеше за движение по асфалтовото шосе в ниското. Пътят беше в ужасно състояние, с напукана, обрасла настилка и очевидно отдавна бе занемарен. Което съвсем не означаваше, че не би могъл да се появи някой любопитен тип с джип и да си пъхне носа точно в охранявания район. Заповедта бе да пресрещнат всеки, решил да се доближи откъм пътя.

Въпросът, на който все още нямаше отговор, бе каква е мисията, която ще изпълнява тяхната част. Разпорежданията, които им бе давал през нощта Прага, имаха строго конкретен характер и не разкриваха дори малко от онова, което им предстоеше да вършат, когато слънцето отново се скрие.

Кубът, Зона 51

Време до излитането — 130 часа и 30 мин.

Заседателната зала бе разположена вляво от контролния център, когато се върви откъм входните асансьори. Залата беше звуконепроницаема и всекидневно се проверяваше за подслушващи устройства. От момента на построяването му сигурността на Куба не бе подлагана на съмнение нито за миг и генерал Гулик бе с твърдото намерение да запази този рекорд за идните поколения.

Широка, правоъгълна махагонова маса изпълваше централната част на залата, а по краищата й бяха подредени дванадесет кожени кресла. Гулик се бе настанил на челно място и изчакваше мълчаливо останалите кресла да бъдат заети. Погледът му се спря върху накуцващия фон Сеект, докато професорът сядаше на отсрещния край на масата. Гулик вече бе научил от доктор Круз за неизлечимото му заболяване. За генерала новината бе от добрите. Старецът отдавна бе надживял ползата, която им носеше.

Гулик премести поглед върху най-младата личност от присъстващите, седнала отдясно до него. Дребничка, чернокоса жена с изпито лице, облечена в строг сив костюм. Доктор Лиза Дънкан участваше за пръв път в тяхното заседание и макар въвеждането й в работата да бе едната от точките в програмата на срещата, тя едва ли бе най-важната за генерала. В действителност той я разглеждаше дори като ненужно забавяне в момент, когато целият проект набираше скорост.

Не биваше да се забравя и фактът, че доктор Дънкан бе първата жена, допускана някога в заседателната зала. От друга страна тя заемаше мястото, което по право се полагаше за съветниците на президента, и това налагаше да й се отдава нужното уважение. Генералът прокара пръсти по кожената тапицерия на креслото, сякаш за да успокои разтревожените си мисли. Чакаше ги още толкова много работа, а времето не стигаше! Защо трябваше да изтеглят предишния съветник? Старият професор — предшественикът на Лиза Дънкан — бе толкова въодушевен от онова, което правеха горе, че не им създаваше никакви грижи.

Само преди седмица обаче Кенеди, човекът от ЦРУ, предупреди генерала за пристигането на Дънкан. Гулик незабавно му нареди да изрови досието на докторката. Надушваше някаква заплаха в появата й — нямаше нищо случайно в пристигането й и в преназначението на стария професор.

— Добър вечер, господа и… дами — добави Гулик и кимна неопределено на всички присъстващи. — Добре дошли на поредната среща на „Меджик-12“. — В страничните облегалки на креслото му бяха вградени цял ред бутони и генералът натисна един от тях, а на стената зад него се появи уголемено изображение на компютърен монитор. Същото изображение изгря и върху наклонения екран пред Гулик, разположен така, че само той да го вижда:

— Това е програмата за днес — обяви Гулик, като огледа масата. — Но първо, тъй като работната група има нов член, налага се да ви представя. Ще започна отляво, по посока на часовниковата стрелка.

— Господин Кенеди от ЦРУ е заместник-директор на операцията. Той е връзката ни с органите на разузнаването. — Кенеди беше най-младият мъж в групата. Беше се издокарал в скъп костюм и сигурно щеше да носи тъмни очила, ако не се намираха на половин километър под земята. Гулик не го обичаше заради възрастта му и арогантното поведение, но за съжаление имаше нужда от него. Кенеди имаше гъста, къдрава коса и слънчев загар, който рязко контрастираше с бледите лица на останалите присъстващи.

— Генерал-майор Браун, заместник началник щаб, ВВС. Военновъздушните сили отговарят за административната и тиловата поддръжка и за охраната на целия проект. Генерал-майор Мозли, заместник-началник щаб, сухопътни сили. Армията ни доставя персонала за охрана на обекта. Морски адмирал Кокли, флотско разузнаване. Флотата отговаря за контраразузнаването. Доктор фон Сеект, старши научен консултант на проект „Меджик-12“. Доктор Сеект е единственият човек в тази зала, който е в проекта от самото му създаване. Доктор Дънкан, най-новият ни член, е научен съветник на президента. Господин Дейвис, координатор за специални задачи, Национална разузнавателна служба. НРС е агенцията, чрез която се осъществява финансирането. Доктор Ферел, професор по физика от Нюйоркския технологичен университет. Също старши научен съветник по въпросите на реверсивното инженерно разработване. Доктор Слейдън, психолог на проекта. Доктор Ъндърхил, аеронавтика, Лаборатория по реактивна техника. Нашият експерт по полетите. И доктор Круз, медик.

Гулик сметна, че е изгубил достатъчно време за кадрови въпроси.

— Бих искал да поздравя доктор Дънкан за присъединяването й към групата ни. — Той премести тежкия си поглед към Лиза. — Зная, че сте получили секретна документация върху историята на проект „Меджик-12“, тъй че няма да ви губя времето с встъпления. Бих искал да ви запозная с някои от най-важните моменти на предстоящата операция.

Първо, всичко, което е свързано с проекта, е класифицирано като свръхсекретно, категория К. Това е най-високата степен на засекретеност. „Меджик-12“, официалното название на хората, събрани около тази маса, съществува от петдесет и четири години. И нито веднъж през това време не е имало опасност от нарушаване на секретността.

Основната ни задача има две части. Първата — да усъвършенстваме летенето със скакалците или летящите чинии и да изучим системите им за задвижване по метода на реверсивния инженерен анализ. — Той натисна копчето и на екрана се появиха девет сребристи диска, подредени един зад друг в грамаден хангар. Трудно беше да се различат някакви подробности от снимката, но първото впечатление бе, че пет от дисковете са съвсем еднакви, докато останалите четири имат дребни различия.

— С тези скакалци летим от тридесет и три години, а за настоящата операция разполагаме с основни и резерви екипажи. Все още обаче не можем да се похвалим с особен успех в разгадаването на метода на тяхното движение. — Той огледа присъстващите, вдигнал многозначително вежди.

— Зная за този проект — вметна Дънкан.

Гулик кимна.

— Продължаваме с полетите на скакалците, за да поддържаме в готовност екипажите, а също и за набиране на нови данни за реактивните системи и полетните им характеристики. Вече сме конструирали няколко прототипа на двигатели, но нито един от тях все още не функционира адекватно — добави той, предъвквайки основния проблем, с който се бореха от години, без никакви изгледи за успех в близкото бъдеще.

— Втората част — корабът-майка — е съвсем друга история. — На екрана се появи издължено тяло с форма на пура, също разположено в голям, изсечен в скалите, хангар. Невъзможно беше да се определят размерите на обекта от снимката, но дори в двуизмерна проекция се създаваше впечатление за нещо грамадно. — През изминалите години корабът-майка беше костелив орех за най-добрите ни учени, но изглежда най-сетне разполагаме с достатъчно познания върху системите за управление, за да задействаме двигателите му. Тъкмо за това се готвим в момента. Ще бъде…

— Ще бъде истинско бедствие, ако ги задействаме — прекъсна го фон Сеект, като гледаше към Дънкан. — Нямаме никаква представа на какъв принцип работят. О, да, глупаците от реверсивния отдел ще ви кажат, че познават добре системата за управление, но това няма нищо общо с механиката и физическите принципи на самия двигател. Все едно да накарате някого да подкара атомен бомбардировач, само защото знаел да управлява кола, а щурвалът на бомбардировача много приличал на волан. Това е безумие.

Лявата вежда на генерала трепкаше нервно, но гласът му остана спокоен.

— Благодаря ви, доктор фон Сеект, но вече приключихме с обсъждането на този въпрос. Никога няма да можем да разберем принципите на кораба-майка, ако не правим опити да го изследваме. Същият метод приложихме при скакалците и…

— И все още нямаме понятие за начина, по който се задвижват — подхвърли фон Сеект.

— Но затова пък летим на тях и ги използваме — рече доктор Ферел, физикът. — С всеки ден се приближаваме все повече до тайните им.

— Опасна игра с нещо, което не разбираме — парира фон Сеект.

— Тестовете рисковани ли са? — попита Дънкан, доста спокойна в сравнение с развълнувания и възбуден фон Сеект.

Гулик втренчи поглед в нея. Точно преди срещата бе прегледал отново секретното досие, което му бе донесъл Кенеди. Знаеше за Дънкан повече, отколкото вероятно тя самата за себе си. На тридесет и седем, два пъти разведена, син в частно училище във Вашингтон, докторат по медицинска биология от Станфърд, успешна кариера в бизнеса и сега, благодарение на връзките й с първата дама, политическо назначение на вероятно най-нестабилния пост в администрацията. Разбира се, Гулик не се съмняваше, че президентът не е съвсем наясно с функциите на „Меджик-12“. Това беше една от спасителните вратички, свързани с проекти с подобно ниво на засекретеност. Понеже малцина имаха достъп до поверителната информация, често ги забравяха в голямата картина.

— Госпожо — поде Гулик, решил да смени подхода, — всичко е рисковано, но изпитателните полети са едно от най-опасните занятия в съвременния свят. Аз самият също съм бил пилот-изпитател в началото на кариерата си. За една година във военновъздушната база Едуардс осмина от дванадесетте члена на нашата ескадрила загинаха, откривайки дефекти в конструкцията на машините. А тук става въпрос за извънземни технологии. Не ние сме конструирали тези апарати. Но имаме едно преимущество — добави генералът. — Провеждаме изпитания на техника, която работи. Най-голямата опасност, с която се срещах като пилот-изпитател, бе да натоваря машините до степен, при която те ще полетят. В случая ние знаем, че тези апарати могат да летят. Въпросът сега е да разберем как летят.

Гулик извъртя леко креслото и посочи кораба-майка, положен в своята люлка от стоманени подпори.

— Малко повече от сто и тридесет часа остават до първия изпитателен полет. Но преди това възнамеряваме да включим за малко двигателите, за да видим какво ще стане. Това е и причината, поради която сме се събрали тук — за да се уверите с очите си, само след няколко часа, че няма никаква опасност. Няма да вдигаме кораба във въздуха, просто ще поставим пилот на контролния пулт, който да задейства за кратко двигателите и после да ги изключи. Не го пращаме на заколение. Тук, при нас, работят най-добрите мозъци на страната.

Фон Сеект изсумтя недоволно.

— И през осемдесет и трета също разполагахме с най-добрите мозъци, което не попречи…

— Достатъчно, докторе — прекъсна го остро Гулик. — Решението е взето. Срещата ни имаше информативен характер, а не целеше обсъждане. Точно в тринадесет часа местно време двигателите на кораба-майка ще бъдат включени за десет секунди и сетне ще ги изключим. Така е решено — повтори той. — А сега, да продължим ли с дневния ред?

През следващите тридесет минути заседанието продължи без непредвидени прекъсвания. Накрая Гулик отново взе думата.

— Доктор Дънкан, ако желаете, ще ви разведем из помещенията, а сетне ще отскочим до хангара, за да наблюдаваме заедно опита.

— Нямам нищо против — кимна жената. — Но първо бих искала да разменим няколко думи насаме с вас.

— Надявам се, че ще ни извините, господа — произнесе генералът. — Моля, изчакайте ни отвън.

— Има нещо, което не разбирам — каза Лиза Дънкан, веднага щом помещението се изпразни.

— Има много неща, които ние не разбираме — поправи я генерал Гулик. — Технологиите, с които работим тук, надхвърлят и най-смелото въображение.

— Не говоря за технологии — каза Дънкан. — Говоря за администрацията на тази програма.

— Има ли някакъв проблем? — попита Гулик с вледеняващ глас.

— Защо е цялата тази секретност? — произнесе Дънкан, сякаш не забелязала тона му. — От какво се крием?

— Причините са много.

— Бих искала да ги чуя.

Гулик запали пура и издуха демонстративно облаче дим към надписа „НЕ ПУШЕТЕ“ на стената.

— Този проект е създаден през Втората световна война и това е първата причина, поради която е бил засекретен. Сетне идва студената война и необходимостта да не се допусне попадането на подобна информация в ръцете на руснаците. Изследване на наши сътрудници е доказало недвусмислено, че ако руснаците узнаят с какво разполагаме, това може да доведе до опасно нарушаване в равновесието на силите и дори до заплаха от изпреварващ ядрен удар. Дяволски добра причина да го пазим в тайна, ако питате мен.

Дънкан на свой ред извади цигара от чантата си. Тя посочи пепелника до ръката на Гулик.

— Може ли да го използвам? — Запали, без да чака разрешение. — Генерале, студената война приключи преди близо десет години. Искам да чуя сериозни причини.

Едно мускулче трепна върху дясната буза на генерала.

— Студената война може и да е приключила, но все още има балистични ракети с атомен заряд, насочени към нашата страна. Ние тук разработваме технологии, които могат да променят неузнаваемо развитието на човешката цивилизация. Това ако не е достатъчна…

— Възможно ли е — прекъсна го Дънкан — засекретяването на проекта да е просто инерция от миналото?

— Разбирам за какво говорите — отвърна нацупено Гулик, сетне се усмихна, но и това не помогна да се разведри обстановката. Той прокара пръст по папката с досието на докторката и едва сдържа мигновеното си желание да я запрати по нея. — На пръв поглед ви се е сторило, че забуленият в тайни „Меджик-12“ е просто тежко наследство от студената война, но нещата са далеч по-сериозни.

— Като например? — рече Дънкан, но не дочака отговор. — Дали проблемът не е във финансирането? Или в това, че някога за създаването на проекта са били наети хора, издирвани от правосъдието, като вашия стар професор? Няма ли да се окаже, че в известни случаи хората са надвишавали правата си и дори са престъпвали законите?

Блестящите червени цифри върху монитора показваха „Време до излитането — 130 часа и 16 мин.“ Това бе всичко, което сега имаше значение за Гулик. Беше обсъдил с някои от групата как точно да се справят с проблема Дънкан и моментът за атака изглежда бе настъпил.

— Каквото и да е станало преди петдесет години, едва ли сега можем да го поправим — заяви той. — Опасяваме се по-скоро от въздействието, което подобни разкрития могат да окажат върху обществеността. Според някои проучвания на доктор Слейдън — нашия психолог — социалните и икономическите последствия от разкриването на цялата истина за Зона 51 могат да бъдат катастрофални. Толкова катастрофални, че всички следвоенни президенти са одобрявали без колебание съхраняването на нашите изследвания в дълбока тайна.

— Е, този президент може да е на друго мнение. Времената се менят. Средствата, които са били вложени във вашия проект, са огромни, а резултатът засега е минимален.

— Ще си заслужава, дори ако само вдигнем кораба-майка във въздуха.

Дънкан загаси цигарата и се изправи.

— Надявам се. Приятен ден, сър. — Тя се извъртя на високите си токчета и излезе през вратата.

Миг по-късно в залата влязоха неколцина от униформените представители на „Меджик-12“. Лицето на Гулик беше изкривено от гняв.

— Дънкан души като хрътка — посрещна ги той. — Изглежда знае, че нещо става.

— Ами да й покажем доклада на Слейдън за въздействието сред обществото — предложи Кенеди.

— Казах й за доклада, но тя вече го е чела — отвърна Гулик. — Не, друго търси тя.

— Мислите ли, че знае за Дълси? — попита Кенеди.

— Не. И най-малко подозрение да имаше, щяхме да го научим преди нея. Имаме сигурни хора във всички разузнавателни служби. Трябва да е нещо друго.

— Операция „Кламер“? — попита Кенеди.

Гулик кимна.

— Намекна, че фон Сеект и останалите били наети незаконно. Май знае твърде много. Ако дръпнат този конец, току-виж размотали цялото кълбо.

Кенеди посочи папката.

— Можем да я попритиснем, стига да кажете.

— Тя е представител на президента — напомни генерал Браун.

— Нужно ни е още малко време — въздъхна Гулик. — Мисля, че Слейдън може да я омае с песничките си. Ако не успее — добави той, — тогава ще играем грубо. — Той погледна монитора и смени темата. — Какво е състоянието на „Найтскейп“?

— Всичко е наред, сър — отвърна адмирал Кокли. — Хората са разположени в района на мисията и чакат заповеди.

— Ами проникването на онзи репортер снощи? — попита Гулик.

— Проблемът е решен, а имаме и допълнителна полза от станалото. Става дума за един тип на име Франклин. НЛО-маниак. От доста време е като магарешки бодил за охраната. Но повече няма да ни безпокои. Мъртъв е и всичко изглежда като пътно произшествие.

— Как са проникнали в периметъра? — попита Гулик.

— Франклин е откачил антените от сензорите от двете страни на пътя — докладва Кокли. — Узнахме го от касетофона на репортера.

— Искам да се смени тази система. Явно е остаряла. Монтирайте лазерни сензори край пътя.

— Слушам, сър.

— А репортерът?

— Откараха го в Дълси. Не работи никъде, дошъл тук за собствено разследване. В момента разработваме версията за изчезването му.

— И да не се повтаря — нареди Гулик с нетърпящ възражение глас.

— Да, сър.

— А какво ще правим с фон Сеект? — намеси се Кенеди. — Ако много се обажда, Дънкан може пак да започне с въпросите.

Гулик се почеса по темето.

— Професорът е изпята песен. Прекали ли, ще го от страним по медицински показания. Отдавна вече е само бреме за проекта. Ще поговоря с доктор Круз.

Дяволското гнездо, Небраска

Време до излитането — 130 часа

— Какво е това? — попита Търкот.

Мъжът в сив комбинезон до него вдигна глава.

— Лазерна стрелкова система — отвърна той и щракна металния капак върху сложното устройство, привлякло вниманието на Търкот.

За първи път виждаше лазер, който да се побира в куфар, но човекът до него очевидно нямаше никакво желание да си бъбрят на технически теми. Още един въпрос към купчината неизвестни.

— Всички да спят. Не се знае кога пак ще почивате — обади се Прага. — Стъмни ли се, тръгваме. — Той премести поглед върху Търкот. — Приятни сънища, мръвко — добави на немски.

Търкот го изгледа продължително, сетне се отправи към групата войници, които не бяха на смяна. Излегна се под дърветата, напъха се в алпийския спален чувал и го затвори догоре. Замисли се за всичко, което бе видял, и се запита какво ли бяха казали на Прага за него. Накрая реши, че няма никаква представа какво става, нито какво знае Прага за него и се унесе в сън.

Малко преди да заспи, повлияно от немския на Прага, съзнанието му превключи на една друга сцена. Ниско, задимено помещение, трясък от автоматна стрелба и писъци наранени.

Хангарът, Зона 51

Време до излитането — 129 часа и 40 мин.

Лиза Дънкан вече бе прочела докладите и прегледала снимките, но те не я бяха подготвили за мащабите на операцията. Докато летеше над Зоната на борда на един от черните хеликоптери, тя оглеждаше с изненада гигантското летище и прилежащите му съоръжения, но все още бе под впечатлението на онова, което се криеше вътре.

След като излязоха от Куба, тя и придружаващите я неколцина учени се качиха в изкопания в скалата хангар. Дължината му надхвърляше километър и половина, а на ширина бе около половин. Три от стените на хангара, подът и таванът бяха от скала. Четвъртата представляваше сложно и добре замаскирано съоръжение от плъзгащи се врати, които се отваряха към пистата. Истинските размери на хангара можеха да се преценят в редки случаи като този, когато всички преградни стени бяха вдигнати и човешкият поглед стигаше безпрепятствено от единия до другия край. Дънкан се зачуди, дали не са го направили, за да я впечатлят. Ако е така, постигнали бяха целта си.

Все още бе завладяна от неприятно чувство заради разговора с Гулик. Преди да дойде тук, получи точен инструктаж от съветника на президента по въпросите на националната сигурност, но изглежда дори той не знаеше какво точно се крои в „Меджик-12“. Проектът съществуваше от петдесет и три години, а президентът бе на власт едва от три. В подобни случаи често служителите смятаха, че са надживели всякакви политически и бюрократични препятствия и ревниво се изпречваха на пътя на всеки, който прави опит да им се бърка в работата.

ЦРУ, НРС, Пентагонът — ведомства с необятни администрации и финансиране, преживели не една промяна по върховете. Също и „Меджик-12“, само дето тук се бяха окопали по-дълбоко. Въпросът беше защо Гулик и компания толкова бързат с изстрелването на кораба-майка? Това и някои непотвърдени слухове, достигнали до Вашингтон, бяха причините да я изпратят тук. Беше се добрала до някои неприятни разкрития, за които намекна и на Гулик, но това бяха минали неща — както той умело я парира. Повечето от участниците в операция „Кламер“ отдавна бяха умрели. По-важно бе да разбере какво се готви сега. Да си отваря очите и ушите и да не обръща внимание на собствените си тревоги.

— Този хангар е бил построен през 1951 г. — обясняваше й професор Ъндърхил, специалистът по аеронавтика. Той посочи сребристите дискове. — Някои бяха докарани съвсем наскоро. Наясно сте, предполагам, за начина, по който сме се сдобили с тях. В настоящия момент шест от скакалците са в изправност.

— Ами останалите три? — попита тя.

— Върху тях работим. Разглобяваме двигателите и провеждаме реверсивни инженерни изследвания. Опитваме се да разберем летателните и контролните системи, както и останалата технология.

Тя кимна и го последва към дъното на хангара. Край трите чинии се въртяха работници, заети със задачи, които не разбираше. Действително бе запозната с историята на тези съдове, които, изглежда, просто са били изоставени на различни места по Земята някъде в миналото. Изследванията показваха, че продължителността на техния престой доближава десет хиляди години. Самите летателни средства никак не изглеждаха пострадали от времето.

В документите имаше твърде малко предположения за техния произход и за причините, които са накарали създателите им да пристигнат на Земята. Кой знае защо учените тук твърде малко си задаваха подобни въпроси. Това също безпокоеше Дънкан, но тя обичаше да разсъждава с аналогии и опита да си представи как би се чувствала, ако зареже колата си някъде, а след време се върне, за да открие, че някой е разглобил двигателя й, за да види как работи. Макар скакалците да са били изоставени отдавна, нищо чудно вековете според земните измерения да са само дни или часове за истинските им притежатели.

— Защо всички ги наричат скакалци? — попита тя. — В документацията бяха обозначени като магнитнозадвижвани летателни средства, или МЛС, или просто дискове.

Ъндърхил се засмя.

— Това МЛС го използваме в средите на учените, защото сме свикнали на нафукани заглавия. Иначе им викаме дискове или скакалци. Имайте още малко търпение и ще узнаете причината за последното название. Нямате представа с каква бързина могат да сменят посоката си, сякаш отскачат от невидима стена. Всъщност, названието дойде от първите пилоти-изпитатели — оплакаха се, че се мятали вътре като скакалци при всяка по-рязка маневра. Доста време и усилия ни отне, докато опознаем достатъчно полетните характеристики и се научим на по-плавни завои.

Ъндърхил посочи металната врата в черната стена.

— Оттук, моля.

Вратата се плъзна встрани още щом я доближиха, а зад нея се разкри осемместно електрическо монорелсово влакче. Дънкан влезе във вагона, последвана от Ъндърхил, фон Сеект, Слейдън, Ферел и Круз. Влакчето потегли и само след миг ги погълна тесен, но ярко осветен тунел.

Ъндърхил продължи с ролята на екскурзовод.

— От тук до Втори хангар, където всъщност е бил открит корабът-майка, има не повече от осем километра. Всъщност, базата дължи местоположението си на това откритие. Незапознатите смятат, че сме търсили изолираност от големи населени места, но това е само съвпадение с главната причина. Историята започва през Втората световна война, когато група учени оглеждали терена наоколо, с цел да го превърнат в полигон за предстоящите ядрени изпитания. Съвсем неочаквано някои от инструментите им показали странни измервания, сякаш наблизо имало голям метален обект. Засекли мястото, започнали да копаят и не след дълго се натъкнали на кораба-майка в помещението, което сега наричаме Втори хангар. Този, който е оставил кораба, несъмнено е разполагал с достатъчно усъвършенствана технология, за да прокопае галерия с подобни размери и след това да я замаскира.

Дънкан не можа да сдържи възклицанието си, когато влакчето напусна тунела и се озова в грамадната пещера, дълга около два и широка един километър. Покривът над главата й се издигаше също на близо километър и бе от гладко полирана скала. Целият бе изпъстрен от ярките кръгове на прожектори. Това, което веднага прикова вниманието й, бе черният цилиндричен обект, заемащ по-голямата част от пространството в галерията. Корабът-майка бе почти две хиляди метра дълъг и към петстотин широк. Но най-странно впечатление правеше обшивката му — черна, лъскава и невероятно гладка, тя от години не се поддаваше и на най-упоритите опити за анализ.

— Нужни ни бяха почти четиридесет и пет години да узнаем състава й — промърмори развълнувано Ферел, който седеше зад нея. — Все още не сме в състояние да получим подобна сплав, но поне успяхме да проникнем през нея.

Дънкан вече можеше да види скелето в близост до носовата част — ако това бе носът, а не кърмата на кораба. Самият кораб-майка лежеше върху грамадна платформа със сложна конструкция, изградена от същата сплав, от каквато и неговата обшивка. Скалните стени на пещерата бяха невероятно гладки, а по пода не се виждаше нито една неравност.

Слязоха от вагона и продължиха пеша покрай надвисналото туловище на кораба. Докато заобикаляха централната част, Ъндърхил я посочи с пръст.

— Наричаме го кораб-майка не само заради размерите му, но и защото вътре в средната му част има място — по-точно специални вдлъбнатини, по размери достатъчни да поберат всички налични скакалци, че и още дузина такива. Склонни сме да вярваме, че именно по такъв начин скакалците са се озовали на Земята, тъй като не разполагат с достатъчно мощност да напуснат самостоятелно пределите на атмосферата.

— Но все още не можем да отворим дори вратите на товарния отсек — обади се за първи път фон Сеект. — А вие искате да включите двигателите.

— Стига, Вернер, вече говорихме за това — каза Ъндърхил.

— Отне ни четиридесет и пет години, само за да влезем — не се предаваше фон Сеект. — А сега, само за няколко месеца вие възнамерявате да летите на него!

— Какво толкова ви безпокои? — попита Дънкан. Беше прочела досието на професора и нямаше особено високо мнение за него. А и откакто се запознаха, непрестанно се заяждаше.

— Ако знаех какво ме безпокои, щях да съм още по-обезпокоен — отвърна свадливо фон Сеект. — Въобще не разбираме как работи този кораб. — Той спря да си поеме дъх и останалите членове на групата също забавиха крачка. — Според мен част от двигателните системи на кораба използват гравитацията. В конкретния случай — гравитацията на нашата планета. Кой би могъл да каже какви ще са последствията от това? Искате ли да поемете отговорност за евентуално въздействие върху гравитационното поле на планетата?

— Това е в моята област — намеси се Ферел — и веднага ще ви уверя, че няма никакъв проблем.

— О, толкова ме успокоихте — засмя се иронично фон Сеект.

В галерията проехтя отсечен глас от високоговорителите:

— Достатъчно, господа — вдигна ръце Ъндърхил. Намираха се в основата на скелето. — По-късно ще огледаме отвътре, а сега моля последвайте ме. — Той се насочи към една малка врата в бетонната стена. Веднага щом влязоха, вратата се плъзна и бравата й щракна оглушително. — Поставили сме двама души на борда в кабината за управление. От тях се иска да включат двигателите, да изчакат десет секунди и после да ги изключат. Никакви полети, никакво движение. Все едно, че сте запалили колата на нулева скорост.

— Дано — промърмори фон Сеект.

— Присъствате на исторически момент — обърна се Ъндърхил към Дънкан.

— Вътре сме разположили цял куп датчици и камери — добави Ферел. — Така ще получим достатъчно информация, за да узнаем как работят двигателите.

Дънкан погледна към фон Сеект. Професорът седеше встрани, сякаш не се интересуваше от това, което става.

Започна финалното отброяване, което й заприлича на старт на космически кораб.

Изведнъж започна да й се гади. Тя се олюля, сетне се преви и почувства как остатъците от ласвегаската закуска поемат нагоре. Падна на колене и повърна на бетонния под. После, също така неочаквано, всичко приключи.

Дънкан се изправи, смръщена от киселия вкус в устата си. Мъжете около нея бяха побледнели и разтреперани, макар че никой освен нея не бе повърнал.

— Какво стана? — попита Дънкан.

— Нищо — отговори Ферел.

— Дявол да го вземе! — ядоса се тя. — Почувствах го! Нещо се случи.

— Включихме и изключихме двигателите — отвърна Ферел. — Сега предстои да анализираме събраната информация. — Той посочи телевизионния екран. — На повторението се вижда, че нищо не е станало.

И действително, корабът на екрана стоеше съвършено неподвижно, докато часовникът в долния ъгъл отброяваше десетте секунди на опита.

Дънкан избърса устата си със салфетка и погледна към фон Сеект, който седеше все така безучастно. Срам я беше, задето повърна, но изглежда това не бе направило особено впечатление на останалите. За първи път се запита дали старецът не е побъркан, или напълно изкуфял.

Гулик и най-доверените членове на „Меджик-12“ бяха проследили хода на експеримента от монитора в заседателната зала. Те също не забелязаха никакво движение на кораба, което се потвърждаваше и от данните от приборите. Въпреки това двигателите бяха заработили.

Гулик се усмихна, прогонвайки и последните следи от напрежение по лицето си.

— Господа, продължаваме по предварителната програма.