На Крейг Кейваноу,
който ми подари идеята,
и първи прочете ръкописа
То се събуди в мрака, озадачено коя ли е причината, накарала го да дойде в съзнание. Същевременно усети, че е неизмеримо по-слабо отпреди. Но сега най-важно бе времето. Колко дълго бе спало? Отговорът се криеше в степента на неговата слабост. Като я сравни с нивото на енергийния източник, то изчисли, че от времето на предишното му пробуждане планетата бе извършила почти петдесет завъртания около своята звезда.
Анализът на информацията от датчиците не доведе до конкретни резултати. Какъвто и сигнал да бе задействал алармената система, същевременно активирайки аварийното енергоподаване, трябва да е бил достатъчно силен и с жизненоважно значение. Но вече бе затихнал. Изгубени бяха както съдържанието, така и източникът на сигнала.
Създателите не бяха предполагали, че периодът за повторно зареждане на енергоизточника може да е толкова продължителен. То осъзнаваше, че не му остава много време преди резервите в енергоизточника да спаднат под критичния минимум, необходим за поддържане на жизнените му функции в състояние на хибернация.
Налагаше се да се вземе решение. Дали да насочи част от енергията към датчиците, в случай че сигналът бъде повторен, или отново да потъне в дълбок сън, съхранявайки остатъците от енергия за още известно време?
Решението бе взето почти със скоростта, с която бе формулиран въпросът. Датчиците получиха достатъчно енергия, за да останат в състояние на максимална готовност, което щеше да им позволи да засекат повторен сигнал. Програмирано бе ограничение от едно завъртане на планетата около звездата й, след което то щеше да се пробуди и да прецени наново ситуацията.
След всичко преживяно то отново се унесе в лек сън, осъзнавайки, че решението да се отклони част от енергията към датчиците за период от едно планетно завъртане ще му струва десет подобни завъртания сън, когато енергията започне да намалява. И все пак решението не подлежеше на преоценка.
Този риск бе част от работата.