Зона 51: Началото

15.

Околностите на Кингман, Аризона

Време до излитането — 117 часа и 15 мин.

Търкот шофираше, Кели показваше пътя, а фон Сеект седеше отзад и рееше поглед през прозореца. Пътуваха с колата, която Кели бе наела във Вегас — първо към Феникс, а сетне към Дълси, Ню Мексико.

Благодарение на това, че в тази посока водеше само един път — шосе 93 от Лас Вегас до Кингман — умът на Кели не беше кой знае колко зает с картата. До Кингман оставаха сто и шестдесет километра, без никакви отбивки.

— Каза, че са открили кораба-майка в един хангар — говореше тя през рамо на фон Сеект. — Не разбрах само и скакалците ли са били там?

— О, не всички. Американците първо открили кораба и два от тях. В същия хангар.

— А останалите? — попита Кели.

— Пристигнали са от други места.

— Откъде например? — не се предаваше Кели.

— От другаде… — произнесе замислено фон Сеект, без да откъсва поглед от пустинята.

Кели и Търкот се спогледаха многозначително. Тя отново се обърна назад.

— Но кои са тези други места? Къде са? Щом съм наета да върша работа, искам да ми се плаща — с информация.

Фон Сеект най-сетне насочи вниманието си към това, което ставаше в колата.

— Аз пък си мислех, че искаш да откриеш приятелчето си.

— Е, надявам се да го намеря жив и здрав в Дълси и да го измъкнем оттам. Мисля си обаче, че колкото повече знаем всички ние, толкова по-лесно ще постигнем целта си.

— Скакалците са в Зона 51 — възрази фон Сеект. — Какво общо имат те с Дълси?

— Ами нали каза, че в Дълси били плочиците, с чиято помощ ги намерили?

Тя подскочи от изненада, когато Търкот удари с пестник волана.

— Слушай, Вернер, не зная какво правя тук. От самото начало не ми харесваше проклетото назначение. Но все пак търпя и си затварям устата, за да ви помогна. Само че и от теб се иска да ни помагаш. Ясно ли ти е?

— Назначението ти? — намеси се Кели, чийто репортерски инстинкти все още не бяха задрямали. Двамата мъже не обърнаха внимание на въпроса й.

— Заклел съм се да пазя тайна — рече фон Сеект на Търкот. — Бих нарушил клетвата си, само ако съществува непосредствена опасност.

— Късничко е да се сещаш за тези неща — подсмихна се Търкот. — Освен това, сега ние сме на твоя страна. Аз също съм се клел, но наруших клетвата, като ти помогнах — на теб и онези хора в Небраска. Прекрачиш ли веднъж линията, няма връщане назад. И тримата сме затънали до уши. Време е да го разберем. Независимо дали ни харесва, или не.

Фон Сеект помисли няколко минути.

— Зная, че съм пресякъл линията — каза той накрая. — Предполагам, че в мен говори навикът. Цял живот съм бил принуждаван да внимавам какво казвам. От 42-ра, когато ме взеха на работа, не съм разговарял с външен човек по въпросите, които ме вълнуват. Тъй че сега се чувствам доста странно… Има общо девет скакалци за полети в пределите на земната атмосфера. Знаем, че са свързани с кораба-майка заради общото в конструкцията им и понеже два от тях открихме във вътрешността му — „Скакалец едно и две“, както сега ги наричат. Освен това, за да открием другите седем използвахме детектори, специално настроени да реагират на материала, от който е направен корабът-майка. Както ви казах, когато открили кораба през 1942 г., в хангара имало и плочици. Не могли да разчетат надписите върху тях, но имало карти и чертежи, по които се ориентирали.

— Чакай малко — прекъсна го Кели. — Искаш да кажеш, че най-добрите учени на планетата не са били в състояние да разшифроват тези надписи? Ами нали имаме компютри, способни да декодират послания за секунди?

— Първо — рече фон Сеект, — трябва да знаеш, че е ужасно трудно да се разгадае писменост, за която нямаме никакви сведения. Това изключва използването на компютри — разполагаме с твърде малко информация. Второ, не винаги сме работили с „най-добрите умове на планетата“, а по-скоро с тези, на които правителството е сметнало, че може да се довери. На практика това изключва „най-добрите“. Именно заради дълбоката засекретеност на този проект нито един от най-добрите специалисти по темата никога не е имал достъп до пълната информация. Трето, тези, които работеха върху дешифрирането, бяха дълбоко уверени, че старите руни нямат нищо общо с другите рунически надписи и с йероглифите, а това според мен беше грешка. Четвърто, от съображения за сигурност информацията, която им се предоставяше, имаше откъслечен характер. Нито един от тях не получи възможност да види картината като цяло.

— Откривали ли са и на други места старорунически надписи? — попита Търкот.

— Друг път ще си поговорим за това. Например утре, когато се срещнем с професор Нейбингър.

Търкот стисна кормилото с такава сила, че кокалчетата на юмруците му побеляха. Кели забеляза гнева му и побърза да смени темата.

— Но макар и да не са успели да разчетат плочиците, те са им помогнали да открият останалите скакалци?

— Да — кимна фон Сеект. — Както одеве споменах, имало е карти и чертежи. Не съм в течение на подробностите, но специалистите бързо се ориентираха, че става въпрос за Антарктида. Накрая сведоха вероятността до един участък с повърхност шестнадесет квадратни километра. За съжаление, първите няколко експедиции по време на войната не бяха добре екипирани — тогава вниманието все още бе насочено другаде — към Германия и Япония. През 1946 г., веднага след края на войната, правителството на Съединените щати даде ход на секретна операция, наречена „Далечен скок“. Експедицията, която я осъществяваше, имаше привидна цел за пред обществеността, ала за щастие никой не прояви интерес какво толкова интересно намират Щатите в Антарктида едва година след приключване на войната. И защо е трябвало в експедицията да се включват толкова много бойни кораби и самолети. Трябва да призная, че операцията беше доста мащабна. Направени бяха толкова много снимки на Антарктида, че сигурно и до ден днешен не всички са прегледани от специалистите! Експедицията картографира подробно близо шестдесет процента от бреговата линия и три милиона квадратни километра повърхност, на която досега не беше стъпвал човешки крак. Но истинският успех на „Далечен скок“ всъщност беше засичането на огромна метална маса, заровена под леда, именно в района, на който се обръщаше внимание в плочиците. — Фон Сеект се наклони напред. — Имате ли представа колко е дебел ледът в Антарктида? На някои места дълбочината му достига шест хиляди метра! В наше време голяма част от континента се намира под морското равнище, но това е само защото тежестта на ледената покривка го е притиснала. Ако ледът изчезне по една или друга причина, земята отдолу ще се издигне с няколко километра! Представяте ли си, че дори след всички експедиции — включително и „Далечен скок“ — едва десет процента от повърхността на материка е била прекосена от хората. Антарктида съдържа деветдесет процента от световните запаси от лед и сняг и е изключително опасен противник, както скоро установиха хората от експедицията. На мястото, където детекторите бяха засекли наличието на метални обекти, се приземи малък, снабден с плъзгачи самолет. Но времето на Антарктида е непредсказуемо и сурово. Започнала буря, самолетът бил разрушен, а екипажът измръзнал до смърт, преди да пристигне спасителната група. Изпратиха втора експедиция. Вече знаеха, че сигналът идва от дълбочина около три километра. Тогава все още не разполагахме с технология, за да достигнем подобна дълбочина. Трудно ни беше дори да оцелеем в толкова враждебна среда. Цели девет години се готвехме за следващата експедиция. Междувременно работехме тук, върху двата скакалеца. Не знаехме какво точно ще открием под ледовете на Антарктида, но ако можеше да се вярва на схемите, щяха да са още скакалци. Освен това вече разполагахме със сведения и за други интересни места.

— Където е имало още надписи, така ли? — попита Кели.

— Е, да не изпадаме в подробности, млада госпожице. През 1955 г. Военноморските сили, под ръководството на адмирал Бърд, тогавашният експерт по Антарктида, започнаха операция „Дълбоко замразяване“. В хода й бяха изградени пет поста по крайбрежието на Ледения континент и три във вътрешността. Така поне бе съобщено на пресата. Но в действителност бе построена още една, девета, дълбоко засекретена станция, която така и не се появи на нито една карта. През 56-та аз също отлетях за Антарктида, за да видя на място какво става. Станция „Скорпион“, както я бяха нарекли, се намираше на хиляда и шестстотин километра от брега, в средата на платото… — фон Сеект спря за миг, сетне продължи — в средата на нищото, ако трябва да бъда искрен. На хиляди километри наоколо само лед и сняг! Показаха ми мястото на картата, но какво от това? Не можех да се ориентирам. Отне им цялото лято на 55-та, за да превозят екипировката, която им беше нужна. Започнаха да копаят през 1956. За четири месеца достигнаха дълбочина от три километра, на каквато се намираше обектът. Най-сетне пробиха отвор към грамадна ледена кухина и това откритие ужасно ни зарадва. Бояхме се, че скакалците могат да бъдат повредени или смазани от огромната тежест на леденото покритие. Първо, разбира се, в кухината бяха спуснати телевизионни камери и хората на повърхността потвърдиха подозренията ни — вътре наистина имаше още дискове. Наложи се да се разшири отворът достатъчно, за да се спуснем при тях. Нямате представа каква красота! Грамадна галерия под ледовете. Почти колкото Втори хангар. Там, вътре, бяха останалите седем скакалци. Подредени в редица. Великолепно запазени — всичко се съхранява чудесно в ледовете на Антарктида. Знаете ли, че са намирали храна от първите експедиции и тя е ставала за ядене?

— Затова ли са ги оставили там? — попита Кели. — За да бъдат запазени?

— Не вярвам — отвърна фон Сеект. — Тези от Невада също функционираха нормално. Вярно, че пустинният климат също предпазва от силите на корозията.

— Но тогава защо Антарктида? — попита тя.

— Иска ми се да зная отговора.

— Някакво предположение? — вметна Търкот. — Все нещо ти е идвало на ум.

— Мисля, че са ги оставили там, защото това е най-недостъпното място на Земята.

— Тоест, който и да ги е оставил, не е искал да бъдат намерени?

— Може би. Така излиза. Или пък са очаквали, че когато ги открием, ще разполагаме с достатъчно развита техника, за да преодолеем бариерата на ледената покривка.

— Но корабът-майка и другите два скакалеца са били оставени в Невада — отбеляза Кели. — Което не е чак толкова недостъпно, колкото Антарктида.

— Вярно, теренът и климатът в Невада не са тъй сурови към човека — съгласи се фон Сеект. — Но аз мисля, че сме се натъкнали на пещерата случайно. Освен това дори тя изискваше солидни инженерни познания, за да бъда отворена. Не, склонен съм да мисля, че корабите са били оставени с намерението, че няма да бъдат открити.

— Защо седем в Антарктида и два в Невада? — поклати учудено глава Кели.

— Не зная — отвърна фон Сеект. — Ще трябва да попитаме тези, които са ги оставили.

— И какво стана после в Антарктида? — попита Търкот.

— Изгубихме три години, докато извадим скакалците. Първо, инженерите трябваше да разширят отвора до дванадесет метра — при това можеха да работят само шест месеца в годината. След това се наложи да се построят шест междинни платформи по пътя, за да се извършва пренасянето на етапи. Накрая, трябваше да се реши не по-леката задача дисковете да бъдат изтеглени до брега, където вече ги очакваха корабите на флотата, за да ги транспортират до Щатите. Цяла поредица от непредсказуеми инженерни предизвикателства. И едва след това започна истинската изследователска работа в Зона 51, където се опитвахме да разберем как летят, а сетне и да полетим на тях. Сега вече можехме да разглобим няколко от скакалците. Каква е равносметката след всичките тези години? Знаем как да летим с тях, но и досега нямаме ни най-малка представа за принципите, които използват при движението си. Което означава, че все още не сме наясно с пълния обем на техните възможности. Да не говорим за това, че на борда им има предостатъчно уреди, чиито функции и предназначение са ни напълно неизвестни.

— Какво друго имаше на плочиците? — попита Търкот.

— Схеми на различни места. Символи, които не можехме да разчетем. Не зная, не работех върху това. Както ви казах, всеки от нас познаваше само част от цялостната картина. А и плочиците се намираха в Дълси, нямах никакъв пряк достъп до тях, нито до резултатите от работата на другите. За последен път съм посещавал това място през 1946 г. Не го помня много добре, но съм сигурен, че ако са имали някакъв успех в разчитането на надписите, щяха да ни съобщят и на нас, в Зоната.

Кели все още не можеше да потисне журналистическата си тръпка. Всичко бе толкова вълнуващо. Измъчваха я съмнения. Дали фон Сеект не криеше нещо от тях? Или отдавна го бяха изключили от вътрешния кръг на посветените?

— Затова трябва да се срещнем с Нейбингър — продължи фон Сеект. — Ако той е разгадал тайната на старите руни, ще разберем не само как работят двигателите, но кой и защо ги е оставил на Земята.

Кели се овладя, преди думите да са излетели от устата й. В стаята на хотела фон Сеект бе говорил съвсем други неща. Само преди няколко часа той твърдеше, че най-важното е да бъде спрян полетът на кораба-майка. Проклет да е Джони. Той я забърка в тая история и сега тя пътуваше към неизвестността в компанията на двама непознати. Сви се на седалката и втренчи безизразен поглед в осевата линия.