Зона 51: Началото

18.

Кубът, Зона 51

Време до излитането — 98 часа

— Докладвайте за положението — нареди Гулик.

— „Скакалец три“ е готов за полет — каза Куин. — Също и „Скакалец осем“. Екипажът на „Аврора“ чака заповеди. Имаме пряка и сигурна връзка с планите20 Чейене. Мръдне ли нещо, ще го засечем веднага.

— Генерал Браун? — попита Гулик.

Заместник-началник щаба на ВВС се намръщи. Току-що бе приключил един особено неприятен разговор с по-висшето началство във Вашингтон.

— Говорих с началник щаба и той доста неохотно склони да дадем сигнал за обща готовност.

— Не ме интересува какво мислят ония горе — ядоса се Гулик. — Искам да знам, че пред мисията има зелена светлина.

Браун погледна към своя монитор.

— Всички авиобази и патрулиращи самолети са в пълна готовност за преследване.

— Адмирал Кокли?

— Самолетоносачът „Ейбрахъм Линкълн“ доближава мястото, където „фу“ изчезна в океана. Самолетите на борда му са готови за излитане.

— Е, щом всичко е наред — въздъхна Гулик, — да скочим в неизвестното.

Вратите на хангара се плъзнаха встрани. Във вътрешността на „Скакалец три“ майор Пол Терънт проверяваше командното табло — смесица от оригиналните принадлежности и добавени от човека уреди, включително сателитна връзка с генерал Гулик в Куба.

— Всичко е наред — обяви той.

— Не ми харесва да съм в ролята на примамка — оплака се вторият пилот, капитан Кевин Шулър. И двамата лежаха във вдлъбнатините в пода на диска. Кабината беше овална, с диаметър три и половина метра. Можеха да наблюдават всичко, което става наоколо, през вътрешните стени се виждаше всичко, сякаш не съществуваха — още едно чудо на извънземната техника, което използваха, без да разбират.

Крайният ефект обаче, макар и практичен, беше невероятно дезориентиращ и може би втората по степен пречка, която всеки от пилотите на скакалците трябваше да преодолее. Особено потискащо бе да гледаш право надолу при полет на голяма височина — сякаш се рееш из въздуха — нещо, с което човешкият мозък, поне отначало, отказваше да се примири. За предстоящата нощна операция и двамата пилоти носеха инфрачервени очила, закрепени върху шлемовете, и вътрешността на хангара изглеждаше обагрена в червеникаво сияние.

Всъщност първата и най-важна пречка за полетите със скакалците си оставаха ограничените физически способности на хората. Летящите дискове можеха да изпълняват маневри с натоварвания, които нито един организъм не бе в състояние да издържи. През първите дни на изпитателните полети чести явления бяха сериозни наранявания, счупени кости и загуба на съзнание, включително и смъртоносни катастрофи, след които дисковете неизменно оставаха непокътнати, докато пилотите се превръщаха в кървава, безжизнена маса. Почистваха скакалците, погребваха загиналите с военни почести и медали и всичко продължаваше по старому.

Вдлъбнатините бяха заобиколени с различни устройства, чието предназначение учените все още не бяха в състояние да определят. Някои смятаха, че съществуват вградени системи за намаляване въздействието от прекомерното гравитационно претоварване, но все още не можеха да ги открият. Бяха като деца, които, тъкмо научили се да управляват своите колела, получаваха възможност да опитат с автомобил.

Засега компенсираха незнанието с продължителни и упорити тренировки на пилотите, докато опознаят добре поне границите на собствените си възможности и се научат да не ги прекрачват.

— Не виждам кой би могъл да ни стигне — подхвърли майор Терънт.

— Не кой, а какво — поправи го Шулър. — Ако изтребителите „фу“ са дело на същите онези, които са построили скакалците, тогава…

— Тогава нищо — прекъсна го Терънт. — Този кораб е поне на десет хиляди години. Онези умници го казаха. Който и да го е оставил, си е заминал отдавна. Ако въобще е бил човек.

— Тогава защо трябва да летим? Какъв смисъл да ловим тези „фу“? Тях кой ги е построил? — настояваше Шулър.

— Защото така нареди генерал Гулик — отвърна Терънт. Той погледна към колегата си. — Ако имаш още въпроси, защо не му ги зададеш лично?

Шулър поклати глава.

— Не, благодаря.

Терънт натисна едно малко червено копче върху конзолата пред него и задейства сателитната връзка.

— „Куб шест“, говори „Скакалец три“. Всички системи в готовност. Приемам.

Разнесе се басовият глас на Гулик.

— Тук „Куб шест“. Потегляйте.

Отвън летището тънеше в мрак. Терънт изтегли една ръчка откъм неговата страна и дискът се отлепи от земята. Системата за управление бе самата простота. Изтегляш ръчката нагоре и дискът се издига. Пускаш я, тя се връща в средно положение и той задържа височината. Натискаш надолу и той се снижава.

Терънт премести конзолата напред и дискът мигновено увеличи скоростта. Конзолата работеше по същия начин, по който и ръчката за набиране на височина. Постоянното притискане осигуряваше и равномерна смяна на посоката.

Шулър следеше навигационното табло — допълнително монтирано, в постоянна връзка със сателитната позиционна система. На компютърния монитор те бяха изобразени като малка червена точка сред пресечени зелени линии. Това беше най-лесният начин да се ориентират пилотите за местоположението си.

— Скачаме — произнесе Терънт, натисна конзолата напред и дискът излетя от хангара.

Зад тях, все още в хангара, „Скакалец осем“ се издигна над площадката и увисна, изчаквайки разрешение за полет. „Аврора“ вече бе излязла на пистата и стоеше неподвижно, с включени двигатели, готова за излитане. На още много летища на територията на Съединените щати и Панама, както и на „Ейбрахъм Линкълн“, порещ вълните на океана, други пилоти седяха в кабините и чакаха — без да знаят какво точно. Каквото и да е — нямаше да е само учение. Под крилата им бяха прикачени истински бойни ракети, а многостволните оръдия бяха заредени с боеприпаси.

— Всичко върви по плана — произнесе Куин, но забележката беше излишна, тъй като присъстващите сами можеха да следят полета на скакалеца върху големия екран. — Контакт! — добави неочаквано той. Една малка зелена точка бе цъфнала на монитора, доста далеч зад „Скакалец три“. — Същите характеристики като предишния!

— „Трети“, тук е „Шести“ — заговори Гулик в микрофона. — Насочете се към Ориентир Алфа. Край.

На борда на „Скакалец три“ майор Терънт внимателно измести конзолата надясно и дискът навлезе с широк завой над южната част на Айдахо, в посока към Голямото Солено езеро. За разлика от завоя с обикновен самолет, при диска липсваше виража. Корпусът му просто смени посоката, оставайки на същата плоскост. Телата на двамата мъже вътре се притиснаха в коланите, после отново се върнаха към първоначалното положение.

— Дай ми показанията — нареди Терънт.

— „Фантом“, на около шестстотин километра зад нас — отвърна капитан Шулър. Получаваше същите данни, каквито и хората от Куба.

— Завива ли след нас?

— Засега не.

— „Аврора“ да излита — произнесе Гулик. — Вдигнете и изтребителите от отряда за прехващане. Засякохте ли координатите на „фантома“?

— Да, сър — отвърна чевръсто майор Куин.

В авиобаза Хил, недалеч от Солт Лейк сити, два изтребителя Ф-16 набраха скорост по пистата и се издигнаха с рев в нощното небе. Веднага след като стигнаха нужната височина, те обърнаха на запад, над плоската повърхност на езерото, отвъд която започваше пустинята.

— Ето го езерото — обяви Терънт. Той завъртя още малко конзолата.

— Видях го — кимна Шулър, докато сверяваше координатите.

— „Фантомът“ смени ли посоката?

— Да. Мисля, че захапа примамката. Пусна се по дирите ни и сега е само на триста километра отзад.

Терънт включи микрофона.

— „Шести“, тук „Трети“, След една минута и четиридесет и седем секунди навлизаме в Зона Алфа. Край.

— Прието — изръмжа Гулик.

На екрана сега имаше още няколко точки. Червената показваше „Скакалец три“, който летеше право към малкия оранжев триъгълник — Зона Алфа, района над самия център на авиобазата Хил. Там долу вече чакаха в пълна готовност хеликоптери и спасителен отряд от „Найтскейп“. Зелената точка беше „фантомът“, следващ „Скакалец три“. Двата мигащи червени силуета съответстваха на изтребителите Ф-16, движещи се на пресечен курс. Червеното триъгълниче обозначаваше „Аврора“, приближаваща се откъм Зона 51.

— Прехващане след 45 секунди — докладва Куин.

„Скакалец три“ навлезе в оранжевия триъгълник.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита пилотът на водещия Ф-16, когато „Скакалец три“ профуча край тях.

— „Хрътка едно“, тук е „Шести“. Останете на позиция! Не изпускайте целта! — мощният глас на генерал Гулик прозвуча като плесница в шлемофона на пилота. — Целта прехваната ли е?

Пилотът провери приборите си.

— Целта прехваната, „Шести“.

— Заредете ракетите.

Пилотът подаде сигнал за зареждане на ракетите „въздух-въздух“. Все още стреснат от срещата със „Скакалец три“, той зареди и 20-милиметровото многостволно оръдие.

— Този копелдак летеше като светкавица — промърмори водачът на двойката по закритата връзка между двата самолета.

— Но и това не е достатъчно — отбеляза другият пилот.

В куба генерал Гулик бе разтревожен от същата мисъл.

— Каква е скоростта на „фантома“?

— Двадесет и четири хиляди километра в час, по изчисления на компютъра — отвърна Куин. — В момента застига „Скакалец три“.

Всъщност дискът нарочно бе забавил скорост, опитвайки се да привлече „фантома“ в зоната за прехващане и същевременно да го принуди да се забави дотолкова, че да може да бъде атакуван от изтребителите. Гулик, който познаваше отлично възможностите на двата Ф-16, прецени, че вече могат да се справят.

— „Шести“, тук „Хрътка едно“. Целта навлиза в обсега ни след десет секунди. Очаквам разрешение за атака. Край.

— Говори „Шести“. Разрешавам огън по целта в обсег. Край.

Пилотът въздъхна.

— Това наистина ли съществува? — попита той.

— Сега не е време за въпроси — отвърна командирът на двойката. Мерникът на шлема му показваше, че целта е навлязла в обсега на ракетите. — Огън! — извика той.

Две ракети „Сайдуиндър“ се отделиха от подкрилните носачи на самолетите.

Макар да имаха добра теоретична представа за възможностите на скакалците — и следователно можеха да предполагат какви са те при „фу изтребителя“ — всички останаха като гръмнати, след като „фантомът“ неочаквано напусна очертанията на светещия триъгълник и се озова на разстояние от стотина километра, докато ракетите пресекат четирите километра, които деляха първоначално самолетите от тяхната цел.

— Какво стана, дявол да го вземе? — изруга пилотът за втори път през последните две минути.

Върху мерника на шлема не се виждаше никаква цел. „Сайдуиндърите“, изстреляни от двата самолета, бяха прелетели ниско над планинската верига и бяха паднали след свършване на горивото. От жертвата нямаше и следа.

Гулик реагира пръв.

— Пуснете „Аврора“ след него. Изстреляйте „Скакалец осем“. — Той включи радиото. — „Скакалец три“, говори „Шести“. Насочете се към Зона Браво. Край.

— Тук „Трети“. Разбрано.

Гулик смени честотата.

— „Хрътка едно“, говори „Шести“. Прибирайте се в базата за разбор.

— Май ни чака дълга нощ — промърмори пилотът на водещия Ф-16 по вътрешната връзка.

Майор Терънт насочи „Скакалец три“ по такъв курс, че да се озоват точно над пресечната точка на четири щата — Колорадо, Юта, Аризона и Ню Мексико. Единственото място в Съединените щати, където се допираха четири щатски граници.

Зона Браво се намираше на неколкостотин километра в тази посока. Там бе и ракетният полигон Бели пясъци.

— Къде е „фантомът“? — попита Терънт.

— Поддържа дистанция от сто километра зад нас.

— Да се надяваме, че втория път ще са по-добре подготвени — въздъхна Терънт.

За да се увери в последното, генерал Гулик бе поел лично ръководството на цялата операция. Нареди на „Аврора“ и „Скакалец осем“ да се насочат право към зоната за прехващане. Щяха да изпреварят „Трети“ с четири минути.

Четирите Ф-15 от Тактическата изтребителна ескадрила на базата Холоман вече бяха във въздуха. Не разчиташе, че ще могат да се похвалят с по-голям успех отколкото двата Ф-16 — само че сега беше скрил в ръкава си и джокера „Скакалец осем“. Гулик разчиташе с помощта на двата скакалеца да притисне „фантома“ така, че той да се озове в позиция, удобна за стрелба от изтребителите. „Аврора“ оставаше в резерв, за да продължи преследването, в случай че „фантомът“ се измъкне отново и направи опит да напусне въздушното пространство на Съединените щати. Това беше правило, което дори самият Гулик не можеше да наруши — на дисковете бе абсолютно забранено да пресичат границите на Щатите или да летят над океана, поради опасността при падане да се озоват във вражески ръце.

Сега вече стенният екран кипеше от активност. „Скакалец три“ се носеше по правата от Солт Лейк сити към Бели пясъци, а „фантомът“ го следваше неотстъпно. „Скакалец осем“ и „Аврора“ се приближаваха откъм Невада. А над Зона Браво вече кръжаха четири малки силуети.

— Разполагаме със сателитно изображение на „фантома“ — обяви Куин. — Току-що го получихме.

Гулик не беше нито впечатлен, нито заинтригуван. Вече имаха достатъчно фотографии на „фу“ изтребителите. Трябваше му реалният обект. Той включи сателитната връзка и се свърза с командира на ескадрилата.

— „Орел Водач“, тук „Куб шест“. Целта в обсег след пет минути и двадесет секунди. Възможност най-много за един изстрел. Внимавайте да не пропуснете. Край.

— Говори „Орел Водач“. Прието. Край. — Командирът на ескадрилата надникна през прозореца, за да провери позицията на другите три самолета. — Готови за атака — нареди той. — Следете първия обект, веднага щом се приближи. Той ще спре в далечния край на Зона Браво. Втори обект, подобен на първия, се движи по същия маршрут и ще заобиколи западната граница на зоната. Стрелба по „фантома“, веднага щом пресече рубеж щастливец. Край.

Четирите самолета се подредиха под формата на детелинов лист, с носове, обърнати към опразнената зона за прехващане, която сега се пресичаше единствено от невидимите лъчи на радарите.

На тактическия монитор на „Скакалец три“ капитан Шулър виждаше съвсем ясно дебнещите в засада Ф-15.

— Тридесет секунди до навлизане зоната — обяви той.

— Забавяме скоростта — майор Терънт отпусна лекичко конзолата.

— Това е първият — обади се „Орел Водач“, докато „Скакалец три“ прелиташе край тях. Хората му притежаваха великолепна дисциплина. Никой не попита какво вижда. Щяха да го обсъдят по-късно, по време на разбора на мисията. Но сигурно вече се досещаха, че няма да им позволят да говорят открито за събитията от тази вечер.

— Целта е прехваната — потвърди „Орел Водач“.

— Прехваната — повтори като ехо „Орел две“, както и останалите пилоти.

— Огън!

На големия екран в Куба „фу“-то сякаш внезапно замръзна в пресечната точка на няколко тънички червени линии, които се проточваха от носовете на изтребителите.

— Исусе Христе! — възкликна „Орел Водач“. „Фантомът“ беше изчезнал — направо се беше изпарил! После реалността се стовари върху съзнанието му. — Избягващи маневри! — извика той, осъзнал, че ракетите на отсрещния Ф-15 са насочени към неговия самолет.

В продължение на четири секунди в небето цареше пълен хаос, докато пилотите и техните самолети се мятаха, за да избегнат огъня на своите.

Генерал Гулик дори не си направи труда да проследи изхода от мелето.

— „Скакалец три“, действай! Директен ъгъл за прехващане. „Осми“, извий на изток и му пресечи пътя, ако се опита да избяга „Аврора“, набери височина! Движение, хора, движение! Край.

— Двадесет и три хиляди метра и продължава да се издига — докладва Куин.

— Боже, опази — прошепна „Орел Водач“, докато излизаше от стръмното пикиране. „Сайдуиндерът“ профуча съвсем близо вляво от машината му. С въздишка на облекчение той включи радиовръзката.

— Говори „Орел Водач“. Докладвайте. Край.

— „Първи“ на линия. Край.

— „Втори“ на линия. Край.

— „Трети“ на линия. Одраска ме, но все още куцукам. Край.

„Орел Водач“ погледна нагоре, където сред облаците беше изчезнал „фантомът“. Но не търсеше него с очи.

— Благодаря ти, Господи — промълви той.

— Деветдесет и седем хиляди и продължава да се издига — съобщи Шулър на майор Терънт. Пръстите му играеха по клавиатурата, а ръцете му неволно се напрягаха, за да преодолеят нарастващата сила на земното притегляне.

— Тридесет и три хиляди и продължава нагоре — рече майор Куин. — Всички изтребители са невредими и сега се прибират в базата. — Тридесет и шест хиляди метра. Над тридесет километра височина и продължава да държи вертикален полет!

— Тридесет и седем хиляди — произнесе задъхано Шулър.

Майор Терънт разтърси глава. Виждаше екрана леко размазано. Рекордът за височинен полет със скакалец беше четиридесет и девет хиляди метра, достигнат при един самоубийствен опит преди четири години. По някакви необясними причини, вероятно залегнали в основата на магнитната система за движение, над тридесет и три хиляди метра дискът започваше да губи мощност. Спомни си, че екипажът на онзи скакалец бе изгубил контрол, когато машината започнала да пада.

— Посока? — попита Терънт, съсредоточен върху пулта за управление.

— Югоизток — отвърна Шулър. — Курс два-един-нула градуса.

— Какво става? — попита Гулик.

— „Фантомът“ пое курс два-един-нула градуса — докладва Куин. — Снижава се постепенно, току-що слезе под тридесет и три хиляди метра. „Трети“ го следва на къса дистанция. „Осми“ е… — Куин се ококори. — „Фантомът“ завива!

— О-хо — завъртя глава капитан Шулър, когато сцената на монитора започна бързо да се променя.

— Какво? — майор Терънт усещаше, че започва да губи връзка с машината. Намираха се малко над тридесет хиляди метра.

Шулър едва не подскочи на мястото си.

— Опасност от сблъсък!

— Дай ми посока! — викна Терънт. — Завой надясно!

На големия екран червената и зелената точка извиха една към друга и се сляха. Гулик се надигна, стиснал със зъби забравената пура.

Шулър видя, че „фантомът“ изниква на около три метра директно над тях и се спуска рязко надолу. Заслепяващ лъч светлина бликна от долния му край и прониза прозрачните стени на диска.

— Двигателите изключиха. Изгубих контрол — докладва Терънт. Двамата почувстваха, че телата им олекват и после дискът премина в стремително пикиране.

Шулър погледна към екрана.

— Височина двадесет и седем хиляди. Падаме право надолу.

Ръчката и конзолата не оказваха никакво съпротивление в ръцете на Терънт.

— Управлението не работи. — Той погледна към Шулър. Двамата все още запазваха самообладание, но в гласовете им се прокрадваше страхът.

— Двадесет и шест хиляди метра — рече Шулър.

— „Скакалец три“ е изгубил контрол и пада — извика Куин. — „Осми“ и „Аврора“ продължават преследването.

Зелената точка, обозначаваща „фантома“, продължаваше да се мести бързо на югозапад.

— Осемнадесет хиляди.

Терънт пусна безполезната ръчка.

— Седемнадесет хиляди.

— След две минути „фантомът“ пресича мексиканската граница — докладва Куин.

— „Скакалец осем“, говори „Куб шест“ — произнесе генерал Гулик в микрофона, — Хванете този кучи син!

Лишен от собствена мощност, „Скакалец три“ бе станал играчка в невидимата мрежа на земното притегляне. Летяха право надолу със скорост, далеч по-голяма от тази, с която се бяха издигали. Докато следеше безпомощно монитора, Шулър си спомни за ранните години на подготовка, когато все още не се бе научил до овладява страха. Добре, че поне не се премятаха.

Той завъртя глава и хвърли въпросителен поглед на Терънт.

— Четиринадесет хиляди метра.

Терънт отново опипа приборите за управление.

— Нищо — въздъхна той.

— Тридесет секунди до границата — обяви Куин, с което само потвърди лошите новини, изписани на екрана. Дистанцията между „фантома“ и скакалеца се увеличаваше, вместо да намалява, макар екипажът да правеше всичко, което бе в пределите на човешките възможности.

Гулик смачка димящите останки на полузагасналата пура.

— „Скакалец осем“, говори „Куб шест“. Прекратете преследването. Повтарям, прекратете преследването и се връщайте в базата. „Аврора“, вие продължавате. Край.

— Говори „Скакалец осем“. Разбрах. Край.

— Тук „Аврора“. Прието.

На екрана „Скакалец осем“ намали рязко скоростта и изви обратно, оставайки във въздушното пространство на Съединените щати. „Аврора“ продължи да се носи зад „фантома“.

— Предупредете „Ейбрахъм Линкълн“ да вдигне прехващачи — нареди Гулик на адмирал Кокли. Генералът премести поглед към горната част на екрана. Червената точка — „Скакалец три“ — оставаше неподвижна.

— Височина? — попита той.

Куин вече знаеше за кого става въпрос.

— Девет хиляди метра. Все още без контрол. Продължава да пада.

— Спасителният отряд?

— Вече лети към предполагаемото място на падането.

— На шест хиляди метра включвам аварийната система — обяви Терънт. Дясната му ръка вече лежеше върху червената ръчка. — Готови.

Шулър избута настрани клавиатурата и монитора.

— Готови — обяви той.

— Дръпни въжето — нареди Терънт.

Шулър натисна едно копче отстрани на седалката. Прикаченото за тавана и скобата между двете седалки въже се изпъна.

— Закачи се — каза Терънт.

Шулър бръкна в джоба на летателния костюм, извади метална карабина и я наниза на стоманеното въже, точно над мястото, където Терънт пъхна своята. След това провери дали найлоновото въженце, с което се изтегля парашутът под него, не се е оплело.

— Закачен — потвърди той и погледна монитора. — Седем хиляди и петстотин.

Терънт посегна за последен път към приборите за управление. Движеха се напълно свободно, без никаква реакция от страна на диска. Той погледна към Шулър.

— Готов ли си, Кевин?

— Готов съм, братче.

— Взривявам люка на три. Едно. Две, Три. — Терънт стовари длан върху червената ръчка и миниатюрните заряди на люка в другия край на металното въже избухнаха. Люкът изхвърча навън, а през отвора нахлу студен нощен въздух.

— Давай! — изкрещя Терънт.

Капитан Шулър откачи коланите, тласна се с крака нагоре по въжето и удари с гръб тавана на диска. Изгуби няколко секунди, докато се ориентира и погледна надолу, към Терънт, който все още седеше в креслото. После се шмугна през отвора на люка, опипа парашута, върху който бе седял допреди малко и изтегли стартовото въженце. Докато парашутът се разтвори, дискът бе изчезнал в мрака под краката му.

Шулър продължи да напряга очи в тъмнината, но така и не забеляза да се белее куполът на втори парашут.

Майор Терънт вече се готвеше да откопчее коланите, когато пилотският му инстинкт взе връх за последен път. Той посегна към приборите и сграбчи ръчката. Сякаш долови нещо — съвсем леко съпротивление. Погледът му се върна към монитора.

— Четири хиляди метра — рече сподавено Куин. Той втренчи поглед в данните на екрана и натисна бързо няколко копчета. — Има леко забавяне в падането на „Скакалец три“.

— Нали каза, че люкът е взривен и екипажът е изоставил диска? — попита Гулик.

— Да, сър, люкът го няма, но… — той провери още веднъж данните от сателита и размаха ръце — той забавя скорост, сър!

Гулик кимна, но не откъсна поглед от зелената точка далеч на запад, край бреговете на Панама.

Лишен от помощта на Шулър, Терънт нямаше никаква представа на каква височина се намира. На всичкото отгоре бе прекъснал кабела на собствения си дисплей, монтиран в шлема, и сега нямаше връзка с монитора.

Макар и бавно, усещаше, че възвръща контрола си върху диска.

— Хиляда и петстотин метра, продължава да забавя — докладваше периодично Куин.

— Защо не виждам от „Ейбрахъм Линкълн“ да са вдигнали Ф-14? — попита генерал Гулик.

— Ах… да — пръстите на Куин пробягнаха по клавиатурата и на екрана се появиха силуетите на няколко самолета. Летяха към оранжевия триъгълник, обозначаващ мястото, където предишният „фу“ бе потънал в океана. „Фантомът“ и „Аврора“ също се носеха право натам.

— Усещам го вече! — извика Терънт, най-вече на себе си. Беше изтеглил докрай ръчката за промяна на височината и съпротивлението в нея нарастваше прогресивно. — Още малко, приятелче, още съвсем мъничко…

— Падна — рече притихнало Куин. — „Скакалец три“ падна. Телеметричните данни са прекъснати.

— Проверете дали „Найтскейп“ има информация за мястото на катастрофата — нареди Гулик. — След колко време изтребителите ще прехванат „фантома“?

Не без усилие Куин откъсна поглед от лицето на генерала и погледна към контролния монитор.

— След шест минути.

— Не виждам какво ще постигнат с това прехващане — възрази адмирал Кокли. — Опитахме вече на два пъти. Но сега обектът е над океана. Дори и да го свалим…

— Аз решавам тук — прекъсна го гневно генерал Гулик. — Никога вече…

— „Фантомът“ изчезна, сър — обади се плахо Куин. — Скри се във водата.