Зона 51: Началото

25.

Шосе 64, Североизточно Ню Мексико

Време до излитането — 79 часа

Пътят извиваше покрай неголямо езеро и пресичаше залесените хълмове. Търкот направи сверка с картата. Бяха съвсем близо до Дълси. Градът бе разположен в южната част на Колорадо, сгушен между Националните паркове „Карсън“ и „Рио Гранде“. Теренът беше планински, с множество борови гори, разпръснати из околните хълмове. Слабо заселен район, в какъвто различните тайни правителствени организации предпочитаха да строят своите бази.

Излязоха на един прав участък от пътя и пред очите им се разкри панорамна гледка. Фон Сеект се наведе между предните седалки.

— Ей там. Онази планина вляво. Сега вече си спомням. Базата е зад нея.

— Накъде да карам? — попита Кели.

— Следвай пътя — отвърна Търкот. — Аз ще ти кажа къде да спреш.

Скоро първите къщи на Дълси се показаха между хълмовете, а пътят се спускаше право към долината, в която бе разположен градът. Шосе 64 преминаваше през южните покрайнини и Кели внимателно намали скоростта до позволената граница. Когато наближиха другия край на града, Търкот посочи един черен път.

— Та казваш, базата е зад тази планина? — обърна се той към фон Сеект, след като навлязоха в отклонението и спряха.

— Да, макар да беше нощ и то преди петдесет години. Тогава тук почти нямаше постройки. Само някакво селце.

Търкот погледна на север.

— Така. Имаме два часа до залез слънце. Да се поогледаме, докато е светло.

Той махна с ръка назад към пътя и Кели подкара бавно. Минаха покрай училището и свиха към планината. След около петстотин метра пътят започна бавно да се изкачва по склона. Там извиваше и поемаше обратно. Имаше няколко пресечки, но само едно отклонение, което сочеше на северозапад. Кели зави по него, отново доближиха планината и тогава зърнаха надпис, че по-нататък се намира индианският резерват „Джикарила апачи“. Отсреща се зададе бял, раздрънкан форд с двама души отпред и се размина с тях сред облаци от прах. Търкот се обърна и проследи внимателно колата.

— Правителствени номера — отбеляза той.

— Аха — кимна Кели.

— Може да са от базата.

— Не бих искала да пукам мехурите на твоите надежди — отвърна ехидно Кели, — но из тези места подобни номера се срещат често. Намираме се на федерална територия, тоест в юрисдикцията на Службата за управление на индианските резервати, която също е правителствена организация.

— Но може и да са от базата — заинати се Търкот.

— Какъв оптимизъм — въздъхна Кели. — Но ми харесва.

— Спри там — посочи Търкот.

Пътят се разделяше. Десният ръкав се спускаше в долина, а левият, павиран и очевидно по-добре поддържан, извиваше по склона на планината и се губеше нататък.

— Левият — произнесе уверено Търкот.

— Защо не десният? — попита Кели.

— Фон Сеект каза, че базата е зад планината. Нали? — той се извърна назад.

Германецът кимна.

— И аз мисля, че е левият.

— Освен това, пътят вляво е по-добре поддържан. Но най-вече ме убеждават онези светли линии, които се пресичат над него. Виждате ли ги?

— Да. От какво са?

— Това са лазерни лъчи, преминаващи през прашни частици. Те засичат колите по пътя и пращат сигнали. Два лъча, за да определят посоката, в която се движи превозното средство. Едва ли Службата за управление на индианските резервати може да си позволи нещо подобно, не смятате ли?

— Сега какво? — попита Кели.

— Според мен това място няма да е толкова добре охранявано, колкото беше Зоната — разсъждаваше полугласно Търкот. — След като лабораториите се намират под земята, целта е да се привлича колкото се може по-малко чуждо внимание. Едно малко предимство за нас. При подобни секретни съоръжения целта е не толкова да се пречи на проникването на възможни нарушители, колкото те да бъдат обезсърчени на по-ранен етап.

— Не разбирам — обади се Нейбингър.

— Спомнете си за телевизионните камери в банките — обясни Търкот. — Те имат същото предназначение. Внушават на потенциалните обирджии, че полицията ще разполага със снимките им и рано или късно ще ги задържи. Общ принцип за всички охранителни стратегии. Например, ако наистина искам да убия президента, сигурно ще успея да изпълня замисъла си. Истинският проблем е не убийството, а как да се измъкна след това.

— С което искаш да кажеш, че лесно ще проникнем в базата, но трудно ще излезем? — попита Кели.

— О, мисля, че и с излизането няма да е толкова трудно. Само дето ще знаят кой го е направил.

Кели сви рамене.

— Е, това не е проблем. Те и без това ни търсят. Върнем ли си Джони, веднага излизаме наяве. Само така можем да се справим.

— Вярно — съгласи се Търкот.

— Та на първоначалния въпрос — припомни Кели. — Сега какво?

— Връщаме се в града — заяви Търкот. — Нужен ни е билет за влизане. Попаднем ли вътре, аз ще се погрижа за Джони.

— И за плочиците с рунически надписи — припомни Нейбингър. — Нали Вернер каза, че ги държали в Дълси.

— Къде точно в града? — поинтересува се Кели, докато караха на юг.

— Нали знаеш, че ченгетата винаги се навъртат около местната закусвалня?

— Вярно.

— Да видим тогава къде мирише вкусно.

Време до излитането — 73 часа и 15 мин.

— След онази — посочи Търкот. Откакто бяха паркирали в тъмната уличка до паркинга, поне петнадесетина коли с яркозелени лепенки на предните стъкла бяха спрели за кратко. Търкот им обясни, че лепенките са зашифровани пропуски за влизане в защитени обекти.

— Ясно, шефе — Кели запали двигателя и подкара след камиончето, което зави по пътя към резервата. Намираха се на около половин километър от разклонението на пътя.

— Сега — нареди Търкот.

Кели включи дългите светлини и даде газ, докато се изравниха с камиона. Подкара успоредно и съвсем се доближи, като надуваше клаксона, а Търкот смъкна стъклото и размаха среден пръст към шофьора, който му отвърна с псувня.

Кели задмина другата кола, извъртя волана, тъкмо когато наближаваха разклонението и натисна спирачките. Камиончето закова зад тях, с насочени към пикапа светлини.

— Какъв ти е проблема бе, задник? — изкрещя якият шофьор, докато слизаше от кабината и крачеше към пикапа.

Търкот скочи от пасажерското място и го пресрещна на средата на пътя. Намираха се в осветената от фаровете зона.

— Какво искаш бе, идиот? — нареждаше шофьорът. — Засече ме, а сега…

Без да промълви нито дума, Търкот стреля от упор с парализиращия пистолет и другият се строполи върху камъните. Сложи му белезници и го отнесе в задната част на пикапа.

— Качвайте се в камиона — извика той на останалите.

Едва се побраха в тясната кабина. Междувременно Кели откара пикапа на стотина метра по другия път и го остави на затревения банкет.

— Ама че план — мърмореше тя, когато се върна. — Изобщо не вярвам на приказките ти, че лесно се влизало в подобни места.

— Моят командир в пехотата обичаше да казва, че е по-добре да имаш някакъв план, отколкото да се оставиш противникът да те направи на наденички.

— Не те разбирам.

— Е, и аз не го разбирах в началото. Но така и не посмях да му го кажа.

Този път Търкот седеше зад волана. Той огледа таблото, пъхна ръка под сенника и извади електронна карта, каквито раздаваха вместо ключове в хотелите. В ъгъла й бе оставено място за притежателя: „Спенсър“.

— Май вятърът задуха в гърба ни — промърмори доволно той и остави картата на седалката между краката си, където държеше и пистолета. — Лягайте всички. Наближаваме камерите.

Той превключи скоростите и камиончето профуча покрай лазерните сензори. Нямаше начин да се увери с очите си, но знаеше, че скрити инфрачервени камери са огледали предното стъкло, за да идентифицират залепения там пропуск. Надяваше се, че няма да срещне повече разклонения, които да затруднят избора на правилната посока.

От мрака изникна указателна табела, която предупреждаваше, че навлизат в охранявана зона, а отдолу със ситни букви се добавяха наказателните мерки, които предвижда кодексът при нарушение, както и всички конституционни права, от които щяха да бъдат лишени. На около четиристотин метра след знака стоманена бариера затваряше пътя. От лявата страна имаше машина, подобна на онези, монтирани на входовете на паркингите по летищата, които издаваха автоматично входни билети. Търкот спря и пъхна електронната карта в процепа. Бариерата се вдигна.

Продължиха още малко и тогава пътят се раздели. Търкот имаше не повече от няколко секунди, за да вземе решение. Отляво се издигаше планината. Вдясно бе долината. Сви наляво и почти веднага след това се озоваха в друга, по-малка долина. Пътят и тясната долина бяха покрити с маскировъчна мрежа, изпъната на метални скоби, които стърчаха от околните скали. Точно отпред, в подножието на планината, се виждаше широк около десетина метра отвор, прокопан право в скалистия склон. Вътрешността му бе озарена от мъждива, червеникава светлина.

Пазачът в стъклената будка от дясната страна на отвора ги погледна и им махна с досада да преминават. Веднага след него започваше просторен подземен паркинг и Търкот сви в тази посока. Местата в паркинга бяха разчертани и номерирани. Търкот продължи до далечния край и едва тогава спря. Всичко наоколо бе потопено в червеникава светлина. На паркинга имаше не повече от десетина коли. Останалите места бяха свободни, вероятно бяха предназначени за дневната смяна, която сега почиваше. Търкот отправи една беззвучна благодарствена молитва, задето бяха избрали подходящия момент.

— Да вървим — подкани той другите и се отправи с решителна крачка към двойната плъзгаща се врата на около пет-шест метра от мястото, където бяха паркирали.

— Води ни, безстрашни — засмя се Кели. Отзад се бяха подредили фон Сеект, облегнат на металния си бастун, и Нейбингър.

Търкот пъхна електронната карта в процепа на таблото до входа на асансьора. Вратите се плъзнаха безшумно встрани. Влязоха вътре и Търкот огледа бутоните. Един под друг вървяха надписите „ХП“, „Паркинг“, „4-3-2-1“.

— Предполагам, че „ХП“ е „Хеликоптерна площадка“. На кой етаж отиваме? — обърна се той към фон Сеект.

Старецът вдигна рамене.

— Последния път, когато идвах, тук имаше стълби.

— На най-долния — обади се Кели. — Колкото по-голяма е една тайна, толкова по-дълбоко я заравят.

— Много логично заключение — промърмори Търкот и натисна бутона за първия етаж. Кабината потегли рязко надолу, светлините вътре премигнаха и малко след това над вратата блесна индикаторът за втори етаж. Върху малкия екран от вътрешната страна на вратата се изписа съобщение:

Търкот огледа двете миниатюрни отвърстия — едното точно под екрана, а другото на отсрещната стена, на достатъчно разстояние, за да не могат ключовете да бъдат пъхнати от един и същи човек. Също както при пулта за изстрелване на балистични ракети.

— Опасявам се, че никой от нас, включително и злополучният господин Спенсър, не разполага с нужните ключове.

— Да опитаме на друго ниво — предложи Кели.

Този път на вратата имаше процеп. Търкот извади картата, която бе взел от камиончето на Спенсър. Беше оранжева на цвят.

— И тук господин Спенсър не е желан — отбеляза той, отстъпи крачка назад и смъкна раницата. — Но мисля, че бих могъл да се справя с тази досадна пречка. — Той извади малка черна кутия.

— Това пък какво е? — попита Кели.

— Нещо, което открих в пикапа. Там имаше цял куп полезни вещи.

Тънка пластмасова карта бе прикачена за кутията с няколко жици. Търкот я пъхна в процепа в посока, обратна на тази, която сочеше указателната стрелка.

— Сега ще разчете кода на вратата отзад напред, а после ще го възстанови в правилния ред. Неведнъж при провеждане на операции сме прибягвали до услугите на подобни устройства. — Той извади картата, постави я по правилния начин и двете врати се плъзнаха встрани.

Само на десетина стъпки навътре в коридора зад едно бюро седеше пазач.

— Ей! — извика той и скочи уплашено.

Търкот изпусна кутията и посегна към пистолета. Беше се заклещил в джоба му. След първия неуспешен опит се отказа и се втурна напред. Мъжът от охраната тъкмо бе измъкнал своя пистолет, когато Търкот скочи на бюрото и се хвърли отгоре му. Подметките на тежките му обувки удариха пазача в гърдите и той се претърколи през облегалката на стола. Докато се надигаше замаян, Търкот се озова зад него и го блъсна с юмрук в слепоочието. Пазачът се строполи в несвяст на пода.

Всички се събраха около компютъра на бюрото на пазача. На екрана имаше схема на стаите в подземието, с премигващи в зелено и червено надписи.

— Архиви — прочете Търкот. — Това е за вас — подхвърли той на Нейбингър и фон Сеект. Извади парализиращия пистолет и им го подаде. — Ако срещнете някого, използвайте това. Просто се прицелваш и дърпаш спусъка. Имате пет минути. След това се срещаме тук — независимо дали сте открили онова, което търсите.

Нейбингър се ориентира по схемата и посочи един от коридорите.

— Разбрано. Да вървим.

Фон Сеект закуцука след него.

— Мисля, че твоят приятел е на едно от тези две местенца — залепи Търкот пръст на екрана. Надписите бяха „ПРЕДВАРИТЕЛНО ЗАДЪРЖАНЕ“ и „БИОЛАБОРАТОРИЯ“.

— Биолаборатория — избра Кели.

Затичаха в посока противоположна на тази, в която бяха поели двамата учени. Коридорът беше съвсем пуст, а по вратите висяха медни табелки с имената на хората, които работеха тук през деня.

— Вляво — посочи Кели. В края на коридора имаше двойка люлеещи се врати. Спряха пред тях и Кели вдигна въпросително вежди, когато отвътре се дочу приглушено покашляне.

— Нападаме — прошепна Търкот.

— Нямаш кой знае колко разнообразен тактически репертоар — отвърна също с шепот Кели.

Търкот тласна вратата и пристъпи вътре.

Жена на средна възраст с бяла престилка се беше надвесила над издължен, правоъгълен, черен предмет. Косата закриваше лицето й и тя отметна един кичур, когато вдигна очи над очилата с тънки, телени рамки.

— Кои сте вие?

— Джони Симънс? — отвърна с въпрос Търкот.

— Какво? — подскочи жената и Търкот забеляза, че очите й се стрелнаха към черния предмет.

Той я заобиколи и погледна надолу. Черната кутия малко напомняше на ковчег. Отгоре имаше прозорче, през което жената бе наблюдавала какво става вътре.

— Какво е това? — попита той.

— Какви сте вие? — настояваше тя и се оглеждаше към вратата. — Какво търсите тук?

От тавана се спускаха цял сноп преплетени кабели и изчезваха в долния край на ковчега. Някои от тях бяха прозрачни и Търкот забеляза, че съдържат течности. Той се обърна към жената.

— Изкарайте го оттам.

— Джони вътре ли е? — посочи Кели капака. Тя доближи папката, закачена на една щипка и прегледа записките.

— Вътре има някой — обясни Търкот. — Това са разтвори за венозно хранене. Не зная какво точно съдържат, но очевидно са предназначени за този, който лежи в ковчега.

— Джони е — кимна Кели, която все още държеше папката.

— Изкарайте го оттам — повтори с нетърпящ възражение тон Търкот.

— Не зная кои сте… — поде жената, — но…

Търкот извади броунинга от кобура, дръпна ударника и насочи дулото към нея.

— Имате пет секунди да изпълните заповедта ми.

Жената му хвърли яден поглед.

— Няма да посмеете!

— Ще го направи — обади се Кели. — Ако не той, аз ще те гръмна. Отваряй веднага!

— Едно… — броеше Търкот. — Две… три… — той доближи дулото до крака на жената.

— Добре. Добре! — тя вдигна ръце. — Но не мога просто да го отворя. Шокът ще убие обекта… — Тя прехапа устни. — Пациента. Има си съответна процедура.

— Колко трае? — попита Търкот.

— Петнадесет минути, за да…

— Давам ти пет.

В далечния край на подземното ниво фон Сеект и Нейбингър се озъртаха смаяно насред истинска интелектуална съкровищница. Залата с архивите тънеше в мрак, когато отвориха вратата. Нейбингър намери пипнешком ключа и помещението се озари от ярка светлина. Беше изпълнено с рафтове, които се губеха един зад друг. В някои от отворените чекмеджета се виждаха наредени фотографии. Бяха номерирани по начин, който не подсказваше къде може да е началото. На отсрещната стена имаше масивна стоманена врата с малко стъклено прозорче. Фон Сеект прекоси стаята и надзърна през прозорчето.

— Вътре са оригиналните каменни плочици от кораба-майка — произнесе той пресипнало. — Но сигурно в чекмеджетата ги има на снимки.

Нейбингър вече тършуваше наоколо.

— Ето ги руническите надписи от Мексико, които Слейдър ми показа — извика той развълнувано, като размахваше няколко снимки.

— Да, да — кимна фон Сеект разсеяно, защото и той бе погледнал в едно от чекмеджетата. — Но сега трябва да открием онези от пещерата с кораба. Не вярвам, че капитан Търкот ще ни чака много повече от обещаните пет минути.

Нейбингър се зае да преравя методично чекмеджетата.

Ръцете на жената трепереха, докато пръстите й играеха по клавишите на капака. Повечето от кабелите вече бяха откачени и тя непрестанно сверяваше показателите.

— Какво сте направили с него? — попита с разтреперан глас Кели.

— Сложно е за обяснение.

— ЕПП? — предположи Кели.

Жената замръзна.

— Откъде знаете?

— Хайде, приключвай — подкани я Търкот.

Тя натисна едно копче и ковчегът издаде писукащ сигнал.

— След тридесет секунди ще се отвори.

Фон Сеект се надвеси над едно от чекмеджетата и заразглежда съсредоточено снимките. На другия край Нейбингър тъкмо се готвеше да премине към следващото чекмедже, когато вниманието му бе привлечено от нещо в стъклено шкафче на стената. Той приближи и втренчи поглед в предмета вътре.

Фон Сеект вдигна няколко снимки.

— Ето, тези са от пещерата с кораба-майка. Да се връщаме при другите.

Писукането спря и жената посочи една ръчка в основата на ковчега.

— Вдигнете я.

Търкот сграбчи червената дръжка и я дръпна. Капакът се отмести със съскане, разкривайки голото тяло на Джони Симънс, потопено в тъмна на цвят течност. Във вените на двете му ръце бяха пъхнати игли, а тръбичките от тях водеха към краката. Една по-дебела тръба се подаваше от устата му, прикрепена с лепенка за лицето.

— Ще трябва да извадя кислородната тръба, катетрите и иглите — рече жената.

— Направи го — кимна Търкот. В същия миг фон Сеект и Нейбингър се появиха на вратата. Ръцете на Нейбингър бяха окървавени и той притискаше към гърдите си нещо, увито в сакото му.

— Нали трябваше да ни чакате… — фон Сеект замръзна, забелязал потопеното в течността тяло. — Ах, тези хора! Никога няма да престанат! Никога!

— Достатъчно — Търкот избута жената и се наведе над тялото. Пъхна ръка под него, изправи се и го намести на рамото си. — Да вървим.

— А с нея какво ще правим? — попита Кели.

— Тегли й куршума — процеди през стиснатите си зъби Търкот и се отправи към вратата.

Кели погледна жената.

— Моля ви, недейте — захленчи тя.

— Време е за промени — заяви Кели, вдигна парализиращия пистолет и я простреля в гърдите.

Когато влязоха в кабината на асансьора, Търкот положи Джони на пода, а Кели приклекна, за да го подпре. Нейбингър натисна бутона с обозначение „Паркинг“.

— Двамата с Кели ще го откарате до пикапа — заяви Търкот.

— А ти къде отиваш? — попита Кели.

— Това си е моя работа. Ще се срещнем в Юта. Национален парк „Капитол риф“. Не е голям — ще ви намеря.

— Защо няма да дойдеш с нас? — поинтересува се Кели.

— Искам да поразгледам първия етаж. Освен това, ще създам малко суматоха, за да се измъкнете незабелязано. — Той ги избута на паркинга и затвори вратата на асансьора.

— Ама… — понечи да възрази Кели, но металните врати се затръшнаха и отрязаха остатъка от изречението.

Търкот натисна бутон „2“ и кабината отново се понесе надолу. Когато спря и вратата се плъзна встрани, в коридора все още лежеше тялото на пазача. Търкот изтича, вдигна го, върна се и го постави така, че да препречи затварянето на вратата. След това смъкна раницата със снаряжението, което бе насъбрал в пикапа. Даваше си сметка, че всеки момент ще бъде вдигната тревога. Вероятно пазачите докладваха на определени интервали и когато не отговореха… е, тогава щеше да стане интересно.

Той постави внимателно на пода на асансьора двата пакета с пластичен експлозив, който бе открил в едно от чекмеджетата на пикапа. Оформи податливия като пластилин материал в два полукръга, които разположи на половин стъпка един от друг в средата на кабината. След това забоде по един детонатор във всеки от зарядите, свърза ги с шнурове и постави на другия край общ възпламенител. Дължината на шнуровете едва му позволяваше да пристъпи извън кабината. Търкот издърпа тялото на пазача и задържа вратата с ръка. После си погледна часовника. Преди пет минути се бяха разделили на етажа на паркинга. Вероятно другите вече наближаваха металната врата. Реши да им даде още две минути, преди да започне представлението. Секундите се нижеха бавно.

Време е. Търкот захапа със зъби възпламенителя и изтегли предпазната халка.

Детонаторния шнур гореше с невероятна скорост от шест километра в секунда. Крайният резултат беше, че Търкот все още изтегляше халката, когато експлозивите се възпламениха. Той захвърли възпламенителя и стъпи в кабината. На пода имаше отвор с широчина около метър. Търкот скочи вътре, прелетя към три метра и се приземи на бетонния под на шахтата. Някъде в далечината виеха сирени.

Вратата към първо ниво бе на височината на гърдите му. Той се изправи, пъхна пръсти в тесния процеп и напрегна мишци. В началото вратата поддаде неохотно, но после се задейства програмата за аварийни обстоятелства и тя се отмести докрай.

Търкот извади броунинга и надникна над ръба. В коридора имаше двама пазачи и те бяха готови за срещата, очевидно предупредени от експлозията. Няколко куршума просвистяха над главата му. Той приклекна под ужасяващия звук на рикошетите от бетонната стена на шахтата. Извади една зашеметяваща граната от джоба си, дръпна предпазителя и я метна по посока на изстрелите. Същевременно затвори очи и си запуши ушите.

Миг след взрива той се изправи рязко. От продължителните упражнения на полигона и в бойни условия беше привикнал да заема позиция за стрелба и да се прицелва в предполагаемата посока на противника с едно добре премерено движение. В случая пистолетът бе само продължение на ръката му. Бе в състояние да изстреля цял пълнител в кръг с диаметър няколко сантиметра на разстояние от седем-осем метра.

Единият пазач бе коленичил и автоматът, станал безполезен, се полюшваше на гърдите му, докато търкаше заслепените си очи. Вторият все още държеше оръжието си, но беше дезориентиран и се подпираше на стената. Търкот стреля два пъти и удари първия пазач право в челото. Тялото му се преметна назад. Следващият куршум попадна в слепоочието на втория. Докато се свличаше, пръстът му се закачи в спусъка и дулото на автомата избълва кратък, смъртоносен откос в стената.

Търкот бавно изпълзя по корем в коридора. Стъпи на крака, но остана приведен. Коридорът беше дълъг около двадесет метра и завършваше сляпо на другия край. От лявата му страна имаше няколко врати, а от дясно се виждаше разклонение. На тавана мигаха червени светлини, придружени от пронизителния писък на алармата. Една от вратите се отвори и Търкот стреля в очертанията й, принуждавайки човекът вътре да се скрие обратно.

Той се изправи и се затича по коридора, докато доближи разклонението. Следващият коридор беше с дължина само три метра и завършваше с двойна метална врата, на която бяха изписани предупредителни надписи. Търкот бутна вратата и пристъпи вътре. Неравният бетонен под постепенно хлътваше надолу към устието на подземна пещера. Таванът бе висок, а до отсрещната стена сигурно имаше стотина метра. Това, което привлече веднага вниманието му, бяха няколко вертикално изправени стъклени цилиндри, пълни с течност с кехлибарен цвят. В тях имаше и още нещо. Търкот се отправи към най-близкия и надзърна вътре, но се отдръпна, когато разпозна очертанията на човешко тяло. От трупа излизаха многобройни тръбички, а главата бе скрита в черна сфера, покрита с плетеница от кабели. Малко напомняше онова, което бяха направили с Джони Симънс, но тук нещата бяха стигнали по-далече.

Златисто сияние отдясно прикова погледа му. Затича се в тази посока, но спря, когато подмина и последния цилиндър. Сиянието извираше от повърхността на малка пирамида, с височина около два метра и основи от по метър всяка.

От тавана се спускаха кабели и изчезваха през върха на пирамидата, ала най-странна бе материята, от която бе изработена повърхността й. Беше съвършено гладка и изглеждаше съвсем твърда, приличаше на метална и когато я докосна, тя се оказа хладна и неподатлива като стомана. И въпреки това сиянието преминаваше право през нея.

По повърхността й имаше някакви знаци и когато се вгледа, Търкот разпозна руническите надписи от снимките, които му бе показвал Нейбингър.

Вратата се разтвори с трясък. Търкот се извъртя и стреля. Пазачът, който бе нахлул вътре, отвърна с автоматен откос и куршумите попаднаха в няколко от прозрачните цилиндри. Стъклените им стени се строшиха и съдържанието им се изля на пода. Новодошлият изглежда не познаваше добре разположението на залата и бе стрелял инстинктивно, отвръщайки на изстрела.

Търкот се прицели внимателно и този път повали пазача с два куршума. Не почувства нищо. Беше изпълнен с решимост за действие и готов да се справи с всичко, което можеха да му поднесат обстоятелствата. Нуждаеше се от информация и изглежда бе попаднал тъкмо на мястото, където можеше да я получи. Не очакваше скоро да дойдат и други нежелани гости. В подобни места действаше принципът на Параграф 22 — колкото по-малко хора, толкова по-малко възможности за изтичане на информация. А и по това време на нощта вероятно в подземията бяха останали само резервните постове.

Тихо бръмчене привлече вниманието му назад към пирамидата. От върха й бликна златист сноп светлина, очертавайки кръг с диаметър около един метър във въздуха над нея. Внезапно Търкот се олюля, поразен от рязка болка, сякаш някой бе стоварил острието на брадва върху челото му. Обърна се и побягна назад към коридора, по който беше дошъл. Одеве, когато влезе в подземната зала, не си бе дал сметка, че цялото това масивно снаряжение едва ли може да бъде прекарано дотук през асансьора, който бе разрушил. Вероятно имаше и друг вход. Опита се да се съсредоточи, въпреки раздиращата болка в черепа.

Бетонният под постепенно се издигаше. Вляво имаше широка спускаща се метална врата. Търкот приклекна, сграбчи скобата и я дръпна рязко нагоре. Вратата се вдигна, разкривайки входа на голям, товарен асансьор. Той прекрачи вътре, спусна вратата и огледа контролното табло. Имаше същата система, но секретните ключове бяха нужни само за спускането надолу. Натисна бутона с надпис „ХП“ и подът под краката му лекичко се разтърси.

С отдалечаване от подземно ниво 1 болката в главата му взе да намалява. Постепенно подмина втори, трети и четвърти етаж. Десет секунди след нивото на паркинга кабината спря и на екрана блесна надпис „ХП“. Отново дръпна дръжката и когато излезе от асансьора, се озова в просторна ниша, издълбана в скалистия склон на планината. Отвореният край на нишата бе скрит под маскировъчна мрежа, а вътрешността й бе озарена от слаби, червени светлини. Покрай стената бяха подредени контейнери и сандъци. И да е имало някаква охрана, вероятно бе напуснала постовете си, привлечена от тревожните сигнали на алармата. Търкот изтича при мрежата и погледна навън. Видя стоманена платформа, достатъчно голяма за да побере и най-тежкотоварния хеликоптер. Стъпи върху нея и се огледа. Надолу склоновете бяха стръмни и почти непристъпни. Далече под краката му долината тънеше в мрак, но беше невъзможно да се определи разстоянието. На около триста метра по-нагоре върхът на планината се очертаваше от бледата лунна светлина. Търкот се спусна от металния ръб на платформата и пое нагоре.

Само след няколко минути забеляза светлинки да се движат в долината. Подкрепленията идваха. Надяваше се, че ще им е нужно известно време, докато се ориентират в обстановката. Като човек с опит в специалните операции, Търкот знаеше добре, че за разлика от филмите, в живота нямаше постоянно готови отряди от войници, разполагащи със свръхскоростни хеликоптери, за да реагират на всяка ситуация.

Катереше се нагоре, като се придържаше за издатините на скалите и жилавите стъбла на храстите. Познаваше катераческата техника от многобройните упорити тренировки из различни планини в Германия, а и този склон не беше от най-трудните. Само мракът донякъде затрудняваше движенията му, но за щастие очите му бързо привикваха.

След около четиридесет и пет минути достигна върха и пое на запад, следвайки билото, което бе огледал, когато влязоха в града. Слизането беше малко по-бързо. Все още го болеше главата, а болката се прехвърляше от една част в друга, сякаш беше някакъв пълзящ и пулсиращ червей. Каква беше тази пирамида? Определено не беше създадена от човешка ръка. Не се съмняваше, че по някакъв начин е свързана с дисковете и кораба-майка. Но какво общо имаше между нея и телата в цилиндрите? Какво, по дяволите, ставаше там долу?

Той забеляза светлините на Дълси вляво и смени посоката, насочвайки се към западната граница на града. Склонът постепенно се изравняваше и съвсем скоро Търкот навлезе в долината и подмина първите къщи. Тук-там лаеха кучета, но той продължи забързано, без да се безпокои от среща с местните жители.

Най-сетне зърна това, което търсеше — телефонна будка пред местната зала за боулинг. Вдигна слушалката и набра номера на телефона, който му бе дала доктор Дънкан. След няколко секунди един механичен глас го информира, че телефонният номер е изключен. Търкот натисна вилката и прекъсна линията. Помисли малко и набра друг номер, започващ с код 910. Форт Браг, Северна Каролина.

Отсреща се обади сънен глас.

— Полковник Микел.

— Сър, обажда се Майк Търкот.

Този път гласът прозвуча малко по-бодро.

— Боже, Търк, в какво си се забъркал?

Търкот се облегна на стъклената стена, усещайки за пръв път неимоверната тежест на умората.

— Нямам понятие, сър. Не зная какво става. Вие какво сте чули?

— Нищо, освен че някой здравата иска да те пипне за гърлото. Една от онези агенции с много букви в името е пуснала секретно съобщение да те издирят и заловят. Едва не получих удар, като видях заповедта на бюрото си.

Микел беше заместник-командир на тренировъчния лагер на специалните части във Форт Браг и стар приятел на Търкот.

— Сър, можете ли да ми помогнете?

— Какво ти е нужно?

— Ужасно е важно да се свържа с една много важна персона.

— Казвай името.

— Дънкан. Доктор Лиза Дънкан. Твърдеше, че е съветничка на президента по едно нещо, дето се нарича „Меджик-12“.

Микел подсвирна.

— Брей, човече, здравата си го загазил. Как да те открия?

— Не можете, сър. Аз ще ви потърся.

— Пази си задника, Търк.

— Слушам, сър.

Търкот бавно положи слушалката. Не беше стопроцентово сигурен, че Микел ще застане зад него. Не знаеше защо е изключен номерът на Дънкан — единственият начин за връзка, който тя му бе оставила. Нищо не беше както трябва. На всичко отгоре току-що бе застрелял трима души на служба към правителството на Съединените щати.

— Мамка му — изруга Търкот.

Каква, по дяволите, беше тази пирамида?

Той се огледа замислено. Току-що бе изиграл последната си карта. Трябваше да признае, че единствените хора, на които можеше да се довери изцяло, бяха потеглили към Юта за срещата, назначена от самия него. Не му се щеше да ходи там, но изглежда друга възможност нямаше.

На паркинга отсреща стоеше самотен пикап. Търкот въздъхна. Главата го цепеше нетърпимо и от доста време разчиташе само на резервите от енергия, които се бе научил да трупа през годините на упорита подготовка. Той излезе на улицата и се отправи бавно към пикапа.