Зона 51: Началото

16.

Маями, Флорида

Време до излитането — 107 часа и 15 мин.

До излитането оставаха само петнадесет минути, но Питър Нейбингър не издържа на изкушението да провери има ли оставени съобщения на телефонния секретар. Набра международния код, после своя телефонен номер. Два продължителни сигнала и секретарят се включи. След като изслуша записа, той произнесе паролата и кода за възпроизвеждане на записаните съобщения.

„Професор Нейбингър, обажда се Вернер фон Сеект. Посланието ви много ме заинтригува. Бих искал да ми разкажете повече за откритието си. Освен това отивам на едно място, където има още стари руни. Защо не дойдете и вие? Феникс 2765, 24 улица, апартамент Б-12. Бъдете там на дванадесети сутринта.“

С това съобщението приключи. Нейбингър стоеше неподвижно, загледан в слушалката, после се сепна и забърза към терминала на летището.

Лас Вегас, Невада

Лиза Дънкан беше в стаята си в хотела. Не й позволиха да остане в Зона 51, защото — както й обясни Гулик — там нямало подходящи условия. Не му повярва. Държаха я настрани, не я допускаха до тайните на „Меджик-12“.

Разполагаше с подробна документация за дейността на „Меджик-12“ и папката не беше никак тънка. Групата бе създадена през 1942 г., когато президентът Рузвелт подписва основаването на проекта. Малко след това англичаните прехвърлили на разположение на проекта неизвестен немски физик на име Вернер фон Сеект и някакъв странен предмет, затворен в черно метално сандъче.

Всъщност англичаните не знаели какво има в сандъчето, защото не могли да го отворят. Известно им било само, че е радиоактивно. И тъй като в онези дни Манхатънският проект и всичко свързано с разработването на атомното оръжие било приоритет на американците, фон Сеект и сандъчето били пратени през океана.

В началото всички мислели, че кутията е дело на нацистките учени. Но фон Сеект очевидно не бил запознат със съдържанието й, а и веднага щом я отворили, възникнали купища нови въпроси. Ако е дело на германците, тогава какво би ги спряло да спечелят войната? Освен това от вътрешната страна имало схеми и писмени знаци, които, оказало се, са стари руни. Още един необясним факт за тогавашните членове на „Меджик-12“. Едно обаче не будело съмнение — една от схемите показвала част от крайбрежието на Северна Америка и върху нея имало знак, приблизително в южния край на Невада.

Изпратили експедиция, оборудвана с металотърсачи, и след няколко месеца открили пещерата с кораба-майка. Хората от „Меджик-12“ веднага установили, че металът, от който е направено сандъчето, съвпада с този на външната обшивка на кораба. Сега вече разполагали с повече информация, но не и с каквито и да било данни за това кой е оставил кораба, защо той се намира в Невада, след като сандъчето било открито в Голямата пирамида в Гизе. Останалите скакалци били намерени в Антарктида с помощта на карта, която открили в пещерата в Невада. Станало ясно също така, че германците са се добрали до сандъчето в пирамидата по карта, намерена на съвсем друго място.

През следващите петдесет и четири години „Меджик-12“ останал най-дълбоко засекретеният проект на правителството на Съединените щати. В началото заради информацията за атомната бомба. После, когато руснаците разкрили, че притежават атомно оръжие — създадено благодарение на планове, откраднати от Щатите — съществуването на кораба-майка и скакалците останало в тайна по ред други причини.

Дънкан прелисти страницата и плъзна поглед по доклада с изброените по-нататък причини. Една от тях бе невъзможността да се оцени обществената реакция на подобно съобщение — тема, която й предстоеше да обсъди и с доктор Слейдън.

Като друга причина се изтъкваше фактът, че когато в средата на петдесетте най-сетне овладели полетите със скакалците, те били взети на тайно въоръжение от Стратегическото командване на ВВС. Всички скакалци били оборудвани с външни бомбохранилища за ядрено оръжие, които да бъдат използвани в случай на заплаха от световен военен конфликт. Разчитали на тях заради скоростта, маневреността, невъзможността да бъдат засечени от радари и им възлагали функцията да нанесат последен удар дълбоко в сърцето на противника, ако нещата тръгнат на зле.

Още една причина била всеобщата мания на тема секретност, която все повече се задълбочавала с развихрянето на студената война. Ами ако руснаците, които вече доказали, че са в състояние да създадат собствена атомна бомба с помощта на откраднатите от американските учени планове, съумеят да разгадаят тайната на двигателите на кораба-майка и да построят подобни? Тези опасения естествено се засилили, след като съветските учени първи изстреляли изкуствен спътник на Земята, с което нанесли сериозен удар върху самочувствието на американците.

Нещо, което не се споменаваше в доклада, но бе известно на Дънкан, беше съществуването на операция „Кламер“ и връзката й с „Меджик-12“. Макар да се смяташе, че официалното начало на операция „Кламер“ е в самия край на войната, Дънкан имаше подозрението, че това всъщност е станало няколко години по-рано — когато фон Сеект е бил прехвърлен от Англия в Щатите.

Кламер — доста странно название за секретна операция. Войната в Европа била към своя край, а правителството на Съединените щати вече гледало напред. Истинска съкровищница от скъпоценни мозъци очаквала сред пепелищата от Третия райх някой да пожъне плодовете на многогодишния им труд. Това, че по-голямата част от тях били нацисти, нямало никакво значение за хората от операция „Кламер“.

Когато Дънкан за първи път се запозна с материалите по този случай, тя остана потресена от досадните противоречия на ситуацията. „Целта оправдава средствата“ е бил девизът на тези, които бяха издирили учените и ги бяха прехвърлили нелегално в Щатите, докато в същото време техни колеги били изправяни пред съда и осъждани, именно защото са се подчинявали на подобен девиз. В немалко случаи агентите на разузнаването буквално отвличали нацистките учени от затворите, за да не попаднат в трибуналите за военнопрестъпници. И всичко това — в името на националната сигурност и въпреки изричната заповед на президента Труман, забраняваща прехвърляне на нацисти на територията на Щатите.

Така освен фон Сеект, скоро хората от операция „Кламер“ открили още неколцина нацисти и ги докарали да работят върху скакалците и кораба-майка. В Америка скоро пристигнали и други германски учени, които били взети на работа в НАСА. Но докато техните имена не останали задълго скрити от обществеността, имената на фон Сеект и колегите му били забулени в тайна. Когато най-сетне журналистите надушили за операция „Кламер“, правителството заявило, че проектът е закрит през 1947 г.

Едно от нещата, които я безпокояха най-много, съвсем не бяха разработките, свързани с кораба-майка и останалите летящи дискове. Не й даваше мира мисълта за онова, което генерал Гулик криеше от нея. Беше убедена, че не й казват цялата истина и че това, което засега й спестяват, е свързано с конкретни аспекти на програмата „Меджик-12“, които не са й известни.

Сенаторът, който я снабди с информацията за операция „Кламер“, беше притиснат от няколко могъщи еврейски организации, настояващи данните да бъдат публикувани и виновните — изправени пред съда. Дънкан се безпокоеше за миналото, но повече се опасяваше за бъдещето.

Докато германските физици бяха прибрани от „Меджик-12“, а ракетните специалисти — от НАСА, следите на най-голямата група, издирена и прехвърлена в Щатите по линия на операция „Кламер“ — тази на биолозите, химиците и медиците — все още оставаха скрити. Всички знаеха за такива германски постижения от края на войната като ракетите Фау-2 и първите реактивни самолети, но дори малкото, което бе известно за биологическите и химическите оръжия на нацистите, всяваше ужас.

Разполагайки с неограничен човешки материал за експериментиране, нацистките учени бяха стигнали далеч отвъд най-страшните опасения на съюзниците. По време на войната американците произвеждаха и складираха иприт като основно средство за химическа война, ала нацистите разполагаха с три далеч по-смъртоносно поразяващи агенти — табун, зоман и зарин. Последният бе приет на въоръжение в американската армия веднага след края на войната.

Къде бяха отишли всички химици, медици и биолози, спасени от ръцете на правосъдието, благодарение на операция „Кламер“, питаше се Дънкан. Върху какво бяха работили през всичките тези години?

Тя затвори папката и въздъхна. Твърде много въпроси, а събитията се развиваха прекалено бързо. Но проблемите не свършваха с операция „Кламер“. Нищо не се знаеше и за предстоящото изпитание на кораба-майка. Защо Гулик толкова настояваше за бързото приключване на тези изпитания? Дали наистина това не представляваше сериозен риск? Тя си спомни за пристъпа на гадене по време на предварителния тест в хангара.

Изпратиха я тук като представител на президентската канцелария с цел да проучи всички потенциални проблеми, които биха възникнали след евентуално публично огласяване съществуването на „Меджик-12“. В края на краищата президентът беше на власт от три години и вината щеше да падне изцяло върху него и администрацията му.

Тя вдигна капака на лаптопа и се върна към доклада, върху който работеше от известно време.

Тя включи лаптопа към малката метална кутия, която й бе дал човекът от специалните служби, докато я подготвяха за мисията. Всичко, което знаеше, бе, че в тази кутия докладът й ще бъде закодиран, така че да може да бъде разчетен само от адресата. От другата страна на кутията се включваше мобилният телефон, а когато не след дълго светна зелената лампичка, това означаваше, че програмата в кутията сама набира нужния номер.

Дънкан изчака лампичката да угасне, сетне разкачи апаратите. Стана, приближи се до прозореца на хотелската стая и се загледа в минувачите по улицата. Интересно, как ли ще реагират, когато узнаят какво е скрито недалеч оттук, в пустинята? Когато се уверят, веднъж и завинаги, че човечеството не е само във вселената? Когато научат, че докато техните предци са се криели в пещерите и са дялкали кокалени остриета за стрели, извънземните са посещавали земята с летателни средства, чиито принципи на движение и днес не сме в състояние да разберем?

Това бяха въпроси, които щяха да се решават от други. Сега от нея се искаше да се придържа към инструкциите, които й бяха дали в Белия дом. Строго секретни групи от типа на „Меджик-12“ изпращаха доклади за дейността си до президентството не по-често от два пъти в годината. Ала изглежда именно крайно недостатъчната информация в тези доклади бе накарала президента да я прехвърли тук, със специална задача. Подобни организации разполагаха със сигурни хора в различни етажи на властта и очевидно институциите, чрез които можеше да се провери информацията, не можеха да бъдат окачествени като напълно заслужаващи внимание. За всеки случай прикрепиха към нея и Търкот — споменаха, че се проявил като герой в някаква опасна мисия отвъд океана. Срещна се лично с него, за да го инструктира, но досега капитанът не бе потърсил връзка с нея.

Дънкан потърка уморено слепоочията си, върна се при леглото и се изтегна отгоре. Все се надяваше, че утре сутринта хората от Зона 51 ще отговорят на всички тревожещи я въпроси далеч по-искрено, отколкото досега.

Кубът, Зона 51

Майор Куин забеляза сигнала за тревога, премигващ равномерно в горния десен ъгъл на компютърния екран. Приключи набързо заповедта, която пишеше, изпрати я и побърза да провери сигнала.

След като Кубът имаше достъп до всички върхови постижения на техниката, с които разполагаха правителствените организации, включително кодиращите и декодиращите устройства — дешифрирането на съобщението, което Дънкан бе изпратила до шефа на канцеларията в Белия дом, бе отнело само шест секунди. Куин плъзна поглед по текста. Той свърза мигновено името „Търкот“ с човека, който бе ранен при последната мисия на „Найтскейп“ в Небраска. Още едно усложнение, което не можеше да си обясни. Но това е в юрисдикцията на Гулик.

Той направи разпечатка и забърза към кабинета на генерала. Никой не отговори на почукването му, а на малкия монитор до дръжката бе оставено съобщението „Не ме безпокойте“. Той постоя още малко в нерешителност, сетне се върна в канцеларията и пъхна листа в папката с материали, предназначени за генерал Гулик.