Завръщането на Пурпурната гвардия

Епилог

Изкривена, облечена в парцали фигура се показа от хлътналата, опърпана палатка от кожи и козиняви завивки. Затътри се към широк, застлан с бял пясък бряг, като се облягаше тежко на пръчка от плавей и от време на време спираше, за да поеме дъх. Той достигна прибоя, където синьо-зелената лагуна се плискаше спокойно в тънка ивица пяна. Облечен в броня гигант лежеше полузаровен в пясъка в края на прибоя. Изкривената фигура го гледа известно време, после здраво го чукна с тояжката си. Мъжът въздъхна, неумело се размърда и с труд се изправи на крака. Той махна високия си шлем, пусна го на влажния пясък и се хвана за врата току под русата брада. Очите му се изпълниха с почуда.

— Да, излекуван си, Скинър.

Мъжът — Скинър — се извиси над присвития човек.

— Ти отговори… — прогърмя той.

— Разбира се. Нима не съм бил близо до теб от някое време? Зная, че си усещал помощта ми тук и там, нали? Бях те набелязал, Скинър от Обетниците.

Фигурата, неясно очертана заради многослойните провиснали парцали, посочи палатката си.

— Въпросът е, какво можеш да сториш ти… за мен?

Скинър пренебрегна подканата и огледа брега.

— Къде са хората ми?

Фигурата се обърна и се затътри наобратно по пясъка.

— Задържани са, докато не постигнем споразумение, Скинър.

— Ние имаме споразумение, Оковани — изръмжа Скинър, докато се изправяше и потръпваше от болка. Той отново докосна врата си.

— О, имаме ли?

— Да.

Скинър огледа брега и примижа на отразената от белите пясъци блестяща светлина.

— Ето и моите условия. Аз ти предоставям себе си и четиридесетима Обетници и в замяна искам титлата крал.

— О, ти я искаш?

Скинър свали ръкавиците и ги захвърли на пясъка. Кимна към сгърбената фигура, а погледът му бе замъглен, почти сънен.

— Да, тя е моя.

— Добре.

Фигурата се отдалечи.

— Време е някой да я вземе.

— Хората ми!

Небрежно махване на обезобразена ръка над рамото и фигурата се шмугна в ниската хлътнала палатка. Скинър се обърна и огледа прибоя. Мъже и жени се появяваха по един и по двама сред мързеливите вълни. Той отиде да им помогне да се измъкнат на пясъка.

Беше нощ и бойното поле — изровена гола пръст и обгорени треволяци — бе пусто, с изключение на душещи, изпълнени с надежда чакали и някой самотен човек в търсене на плячка. Мъж в ризница под обработени кожи стоеше неподвижно, свел глава. Дългата му черна коса се вееше около тъмното белязано лице.

— Поздрави, Десембрий — обади се огризан череп, някога погребан, но изровен от хората. — Казвам Десембрий, понеже виждам, че сега си в този образ.

Мъжът изпусна дълга въздишка и завъртя врат, за да облекчи напрежението.

— Много време, Гугла.

— Наистина. Да казвам ли колко прилича на старите времена?

Лицето на мъжа се сви от отвращение.

— Не, не можеш да кажеш това.

— Ала ето те тук — защо си тук?

— Свидетел съм на една смърт. Смърт на войник.

— Колко… обикновено.

— Той не бе обикновен войник, макар че не го знаеше. Ако сетите бяха останали, той щеше да надвие имперските войски, а пък ако охраната му бе само малко по-бърза, щеше да надвие и Гвардията. Щеше да стане Върховен юмрук и да се издигне до един от най-големите военачалници, произвеждани от Империята. Всички тези възможности обаче загинаха тук и днес, без да бъдат осъществени. Никой не узна това.

— Аз знам, Десембрий. Аз го взех.

— Да. Както вземаш всекиго в крайна сметка. И аз няма да те питам това, което те питат всички останали — защо? Защото разбрах, че тук няма защо. Да задаваш този въпрос означава да имаш очаквания от безсловесното съществуване — очаквания, които то въобще не е задължено да оправдава или дори да предлага. Тъй че аз не правя нищо и не очаквам нищо.

Черепът замълча известно време — както правят черепите.

— Такъв значи е ходът на мислите ти — рече Гуглата и на човека му се стори, че долавя отсянка на… изненада.

— И какво от това?

Мълчание.

Пак ще си поговорим, обещавам ти.

Лурин, Амагин и Шурл бяха излезли и хвърляха камъни по Дома на мъртвите. Така всички в град Малаз наричаха изоставената стара постройка в зловещата й градина с дървета, които не се разлистваха през никое годишно време. Винаги бяха хвърляли камъни по нея, както и бащите и майките им преди тях бяха запращали своите. Тази нощ улиците блестяха от студения дъжд, дошъл от юг. Лурин, босоног, усещаше студа, тъй че замахна още по-силно с ръка, за да се стопли.

— Ти видя ли това? — обърна се той към Амагин и Шурл. — Влезе право в оня прозорец — кълна се.

— Не — изсумтя Амагин.

— Влезе!

Той погледна към Шурл за подкрепа, ала по-голямото момиче просто се беше увило и гледаше по улицата, чак до брега, пристана и блестящото по-нататък море. Правеше го често напоследък.

— Влезе, Шурл — продължи той. Тя сви кокалестите си рамене.

Амагин протегна камък и се ухили. Носът му бе влажен и течеше.

— Не можеш да удариш оня прозорец.

Лурин му измъкна камъка.

— Ще видиш.

Той протегна камъка пред себе си, за да го прицели в прозореца — по-тежък от оня, който той би избрал. Амагин винаги избираше малки камъни и затова никога не можеше да улучи цел, за да опази живота си. С твърдо поставен между зъбите език, той се засили, вдигна крак и хвърли.

В същия миг нещо се промени. Там, където Лурин не можеше да си спомни някой да е пристъпвал, стоеше човек. Ръката му се стрелна нагоре и той задържа нещо пред бледото си лице. Докато те гледаха занемели, той тръгна към стената до тях.

Амагин вече проплакваше. Шурл гледаше неподвижна. Лурин трепна, напрегна се да побегне, ала не можа. Дрехите на мъжа висяха на нарязани парцали. Под тях, по тялото и ръцете му лъщеше тъмна влага. По врата му като наниз бисери блестяха белези. Той взе камъка на Лурин с палец и показалец и се наведе над стената.

— Бягай.

Амагин се разциври и побягна. Лурин се хвърли към Шурл. Тя не бе помръднала, май не беше мигнала дори. Той обви ръце около нея и зарови глава в гърдите й, твърде уплашен, за да гледа. Бяха мъртви. Някакъв дух беше дошъл да ги завлече в Бездната. Той чакаше за костеливото докосване — знакът на Гуглата.

След някое време — сърцето му биеше лудо — нищо не стана. Шурл произведе тихи успокояващи звуци, докато ръцете й галеха раменете му.

— Добре дошъл, Топър!

Лурин чу как духът се обажда с далечен глас.

Той се осмели да погледне. Мъжът — или духът, се бе преместил и сега стоеше срещу ниската предна стена.

— Не бъди глупак, Качулка — отвърна друг глас.

Лурин се обърна изцяло, опря гръб в Шурл и погледна към нея. Тя наблюдаваше жадно, а очите й бяха огромни.

Качулката, човекът в градината на Дома на мъртвите, подкани другия с ножовете си.

— Ела — нека приключим спора си тук. Кой ще има последната дума, как мислиш?

Другият, Топър, се показа — дълга оплетена бяла коса, тъмнолик, дрехите му висяха на парцали. Очите му! Остри и ярки като светилници. Той сви рамене.

— Дали от моята ръка или от тази на Дома… за мен няма значение.

Качулката разпери широко ръце.

— Аз избрах собствената си съдба, Топър. Оставам непобеден. Липсва ти волята да ме предизвикаш? Тъй да бъде — поражението е твое.

— Танцьора те отнесе.

Очите на Качулката се завъртяха, докато се правеше, че размисля. Той насочи острие към врата си.

— Според мен беше без победител.

— Бъркаш отчаянието с непоколебимостта. Само себе си заблуждаваш.

— А ти си страхливец.

Топър посочи градината.

— Времето е малко. Бягай, докато можеш.

Лурин погледна двора и ужасено трепна. Клоните на дърветата се движеха. Никога не бе виждал тези черни неща да се тресат или да се извиват, дори и при най-силната буря. От натрупаните на земята купчини се издигаше пара, като от току-що разкопана пръст. Гъстата мъгла се събра и застла двора.

Студен като зимна утрин вятър прониза Лурин. Той затрепери неудържимо.

— Глупако! — викна Топър. — Това ще те вземе! Бягай сега!

Качулката се препъна, сякаш нещо се бе хвърлило върху него. Усмивката му обаче беше неподвижна, а зъбите — блестящи и остри.

— Избирам непримиримостта! — кресна той с трескав глас.

— Избираш отчаянието.

Човекът, наречен Качулката, взе да пада и застана на едно коляно. Той се засмя — най-напред ниско, но после все по-пронизително и силно, докато смехът му не зазвъня тъй високо, че заглуши някаква забележка на Топър. Тогава кожата на Лурин потрепери от ужас, понеже Качулката взе да потъва — да, потъваше право в димящата земя, все едно го дърпаха.

— Ела при мен! — викна той и се засмя подигравателно.

Топър се втурна и се хвана за върха на каменната стена.

— Глупако! Та ти си Обетник! Никога не ще умреш!

Мъжът звучеше наистина ужасено.

На това Качулката отвърна с избухване на още по-трескав, по-настървен смях — радостен смях на мрачно тържество, веселието на един наистина загубил разсъдъка си човек. Лурин отново зарови лице в гърдите на Шурл. Най-накрая смеховете престанаха и се смениха с тишина. Когато Лурин погледна отново, градината бе празна.

Погледът му попадна на Топър — той гледаше право в тях. Дъхът на Лурин спря и той замръзна. Очите горяха в нощта, както бе чувал да казват за някои украшения. После мъжът се поклони с ръка на диафрагмата, другата беше протегната. Той направи крачка назад и изчезна в мрака.

Най-накрая Лурин установи, че може отново да диша. Той погледна Шурл и прошепна:

— Какво стана?

Тя погледна в нощта; погледът й бе толкова далечен, а тя все нареждаше:

— Нищо. Всичко е наред. Нищо не стана. Нищо.

На сутринта Талия поиска той да й разкаже всичко отново — от лудата езда през Бездната до битката, до погребалното шествие на Ласийн до Коун — дори скучното пътуване с каботажен търговски кораб до Унта.

— А имперското погребение? — попита тя.

Рилиш се засмя и седна.

— Богове, не. Не бяхме поканени.

— Но ти си член на официалното уикско пратеничество до Престола!

Рилиш се облегна и опря навито одеяло под гърба си.

— Вярвай ми — не съм по-желан в Унта от самите уикци. Там само ни търпят.

— И това създание, Малик, наистина ще наследи Ласийн?

— С единодушното одобрение на Събранието и на всички областни управители, Юмруци и тъй нататък.

Тя поклати глава и веждите й се присвиха.

— А аз никога не съм чувала за него.

— Трябва по-честичко да излизаш, сержант.

Тя направи физиономия. Той дръпна чаршафа от корема й и отпусна глава върху него.

— Хм. Забавно… не изглеждаш бременна.

— Още не, глупако! Богове, вие, мъжете.

— Хм… щом казваш.

Той внимателно притисна ръка към корема й.

Син или дъщеря — може и да порастеш в свят, където всичко това е само грозен спомен. И може би през следващите десетилетия, ако все още съм жив, ще успея да ти покажа всичко, което може да е твое по право. И може би ще съумея да ти дам повече от любовта си. Въпреки че знам, че дори само тя е достатъчно ценна. И то повече от други неща.

Собственик, търговец, ханджия и бивш имперски моряк, Арон Хъл разпознаваше опасните хора при среща и новодошлият разтърси спокойствието му в мига, когато слезе от своя добре охранен и изтимарен кон, снабден с нова, хубаво смазана сбруя. Арон забеляза меките кожени ботуши на мъжа, здраво затегнатите кожени навуща, доспехите по мярка — дреха от варена кожа, предпазители за китките, двете саби с дръжки от слонова кост, запасани под мишниците, хубавото пътническо наметало. Вниманието му обаче бе приковано от необикновения белег през лицето на мъжа — от лявото слепоочие, през сплескания нос, та до дясната буза. Човекът стоя известно време пред заведението му и гледаше на юг към кафявата и широка Идрин, потекла по пътя си към залива на Коун и морето Нап. После се обърна и влезе вътре.

Арон бързо извади най-скъпото си вино и спиртни питиета. Мъжът седна на една от двете маси.

— Да, господине? — попита Арон иззад тезгяха.

— Питие.

— Предлагам талийско зимно вино и питие от хвойнови плодове от Блор.

— Талийско.

— Отлично, господине.

Той извади чаша и бутилката. Мъжът опря златна имперска монета на накълцаните дъски на масата. Арон за малко да обърне бутилката. Имперско слънце — не беше виждал много такива напоследък.

— Нямате ли нещо по-дребно, господине? Ние сме малко речно пристанище, видите ли.

Мъжът се облегна и се усмихна по начин, за който Арон знаеше, че е предназначен да го успокои.

— Знам. Твоя е за бутилката и за малко сведения.

Арон остави веждите му да се надигнат, все едно изпитва недоверие и изненада.

— Наистина, господине? Сведения, казвате? Тук? Че какво бихме могли да знаем ние тука?

Онзи посочи към реката.

— О, пътувания. Товари. Хората идват и си отиват. Такива работи.

Спокойствието на Арон се изопна до краен предел, но той запази дружелюбната си усмивка.

— Наистина, господине? Като да речем?

— Търся някой, който може и да е минал оттук преди около месец. По време на смутовете. Млада жена. Би трябвало да се е движила сама. Ако си я видял, ще си я спомниш, ако разбираш какво искам да кажа — и мъжът намигна.

Арон се върна на тезгяха си.

— Жена, казвате…

Той поклати глава.

— Как е изглеждала?

— Слаба. Тъмнокоса. Хубаво лице. Както казах, жена, която мъжете забелязват. Да си чул нещо такова? Може да е наела лодка, за да я отведе нагоре по реката.

Този наемник, който мина при бягството си на юг за Коун, как се казваше? Джестан? Джет? Гуглата да го отнесе дано!

Арон потърка брадясалите си бузи; погледът му се премести върху проблясващото, намигващо на масата златно слънце.

— Може и да съм чул нещо за жена, пътувала с някоя от речните лодки…

Ръката на мъжа закри монетата. Усмивката му изчезна. Той въздъхна и се надигна от масата.

Джал! Джал беше! Какво каза той? Бил на водопадите, прехвърлял товар, и се пошегувал как един от лодкарите ухажвал някаква жена от пътниците…

Мъжът бе дошъл до тезгяха. Той бутна златното слънце.

— Мисли по-усилено. Понеже можеш да зяпаш каквото си искаш, но тази монета няма да се размножи.

Арон облиза устни и преглътна. Усмихна се нервно.

— Опитвам се да си припомня, господине.

— Добре. Опитай се.

Той отново отиде на масата, върна се с чашата и бутилката, сипа още едно питие и го побутна.

Арон кимна благодарно и гаврътна цялата чаша. Трябва да отворя прокълнатата си от Д’рек уста! Вече няма връщане назад. Този тук не го е еня за парите. Това е за нещо повече от пари. Никой не изпраща човек като този, когато става дума само за пари. А мъжът го гледаше внимателно, очите му бяха лениви, спокойни… търпеливи.

Арон се прокашля. Притисна парцал към лицето си. Кой ще да е ходил нагоре по реката тогава? Кривокрак? Не, той е на юг. Кат? Не, глупако! Бил е мъж. Старият Пик? Не би минал покрай Хенг. Тулен! Трябва да е бил Тулен. Сякаш цял век го няма.

— Чух нещо за лодкар, който превозил жена някъде по онова време…

— И?

— Че я бил превел покрай Хенг.

Мъжът кимна и се намръщи разбиращо.

— А знаеш ли името на този лодкар?

Искай, човече. Който не иска, няма да му дадат!

— Добре, господине. Да имате у себе си още някое от тези златни слънца?

И той опита най-приятната си усмивка.

Мъжът въздъхна шумно и сведе глава. После я надигна, огледа заведението и погледът му се върна върху Арон.

— Кажи ми, кръчмарю. Кога за последен път имперските бирници са минавали оттук?

Мръсник! О, не. Не и бирниците…

Мъжът кимна бавно и тържествено.

— Тулен. Старият Тулен. Кара лодката с момчетата си. Чудесен кротък човек, никога не е сторил неприятности никому.

— Благодаря ти…?

— Арон Хъл. А вие… господине?

Мъжът се спря на вратата и сви рамене.

— Мос. Юстан Мос. Приятен ден, кръчмарю.

Арон отиде до намаслената кожа, която му служеше за единствен прозорец. Мъжът, Мос — все едно това беше истинското му име — възседна коня, леко го смушка и тръгна нагоре по реката. О, Тулен, какво изпратих подире ти? Съжалявам, старче. Тогава си припомни монетата. Върна се на тезгяха, взе я и я огледа. Изглеждаше истинска. Захапа я, понеже бе чул, че чистотата на златото се познава от мекотата му. Лошото бе, че беше захапвал само веднъж друга монета. Бързо я пусна в кесията на врата си. За кратко време мислите му се спряха върху жената. Коя би могла да бъде? Избягалата съпруга или дъщеря на някой благородник? Я си представи! Някаква знатна дама на старата пропускаща лодка на Тулен! Колко невероятно. Не, вероятно някоя, която знае нещо или е чула нещо, което не е трябвало, та е избягала. Вероятно прислужница или любовница на някой управител. Най-добре да не си пъха носа в такива работи.

Като стана дума за слугини… Арон затапи талийското, извади бутилка евтино канско червено и напълни чашата. Може би ставаше да се позабавлява с някоя от тях сега. Някоя млада. Не твърде умна и лесна за сплашване. Той отпи от виното и се усмихна. Дългокоса.

С ръка на планшира, разкрачил крака за равновесие, Джемейн отиде до носа с чаша димящ чай в едната ръка. Ревностен внезапно се надигна в бурното открито море и врящата течност изгори ръката му, но той продължи със стиснати заради болката зъби. Приклекна до човека, който седеше присвит, с лице в ръцете, пръстите му — заровени в мръсната тъмна коса.

— Изпий това, Лост! — провикна се Джемейн над рева на вълните и свистящия вятър. — Горещо е! Хайде, трябва да пиеш нещо!

Другият обаче не вдигаше поглед, не пиеше дори, камо ли пък да яде. Вече три дни и три нощи. Колко ли дълго можеше да изкара някой Обетник без вода или храна? Корло предположи, че може би вечно.

Джемейн още веднъж сниши глава.

— Знаеш, че сме навлезли в Разреза! Западнякът ни доведе тук. Според Корло сме можели да срещнем демоните, които живеят в тези води!

Никакъв отговор, само бавно ужасено люлеене.

Джемейн поклати глава и остави чашата между босите крака на Лоста. Върна се до стълбата и отиде да говори с Корло. Намери го да пуши лула в хамака.

— Все не ще да отговаря.

Корло извади лулата от устата си.

— Няма.

— Ти си маг — защо не направиш нещо? Да облекчиш лудостта му?

Изсумтяване.

— Не и без неговото разрешение.

— Значи не можем да направим нищо за него?

— Можем да се молим Ездачите да дойдат. Това ще го извади от безумието.

Джемейн не можеше да каже дали магът е сериозен или не.

— Не, благодаря.

Някое време той гледаше гредите над тях и слушаше как бурята блъска кораба.

— Не разбирам. Какво е станало?

— Твърде сме закъснели. Пропуснали сме това, за което изминахме целия този път. Всичко, което изтърпяхме…

Той се намръщи и огледа бялата си глинена лула.

— Загубихме много приятели. Той си мисли, че е трябвало да бъде там и да помага. Обвинява се.

— А ти?

Корло сви рамене.

— За мен е различно. Аз не съм Обетник. Връзката не е толкова силна.

— Мислех си, че си Обетник.

— Не, но съм от следващия най-висок разряд. Аз съм от Първото въвеждане. Първият набор след Обета.

— А, разбирам.

Или така му се струваше — не бе уверен, макар че според него наборът бе станал много преди привидно четиридесетината години на мъжа.

По стълбището изтрополя Гарен, друг от хората на Лоста:

— Кораб на хоризонта!

Видът и строежът му бяха напълно непознати на Джемейн — което не бе изненада, защото досега не беше плавал из тези води. Изненада се от лекотата, с която се носеше по високите стръмни вълни в Морето на бурите — Корло го наричаше Разрезът. С квадратни платна, едномачтов, със страховит таран под ватерлинията, който пореше всички вълни и надигаше вода и пяна при издиганията на кораба. Невероятно, но галерата имаше четири реда гребци. Иначе би се преобърнала в такова море.

— Какви са тези? — провикна се той към Корло.

Лицето на мага беше мрачно.

— Прилича ми на кораб от Меър. Трябва да се измъкваме.

Джемейн замалко да се разсмее, но не искаше да покаже отчаянието, което корабът всели в сърцето му. Нямаме възможност да ги надминем. Той викна:

— Дясно на борд! Обърни кърмата към тях, Уат!

— Тъй вярно, господине.

— Излизайте на палубата! Пригответе арбалетите!

Моряците се щураха насам-натам, мъкнеха снаряжение и си разпределяха малкото оръжие, което имаха. Джемейн се отправи към кърмата, Корло го последва. Там се загледа във вълните, където корабът се мяркаше между сивата вода и също тъй сивото надвиснало небе. Въртеше се около тях, пъргав като чайка, а Ревностен, галера с един ред гребци роби, очукана от дългото си плаване през океана, се плацикаше като дънер.

Готвеха се да ги таранят.

— Пригответе се!

На Уат:

— Готов да свърнеш надясно.

Старият кормчия стисна беззъбите си челюсти и сбръчка устни:

— Ще опитаме, господине.

Корло го потупа по рамото и посочи към носа. Лоста стоеше прав, хванал с ръце планшира, вперил поглед в приближаващия се съд.

— Жалко за меърците, а? — произнесе той.

Жалко преди всичко за нас. Джемейн, стар моряк, можеше само да гледа със смаяна възхита умението и опита им. Корабът ги доближи, изкачи последната вълна точно навреме, за да се спусне надолу, добави силата на тежестта си към напора на мощния обшит в бронз таран, разряза водата и вдигна вълна, по-висока от него самия.

Красота.

— Наляво!

Уат тласна дръжката настрани. Ревностен едва бе започнал да се помества, когато другият кораб се оказа точно при тях. Твърде бавно — нямаме възможност. Никаква възможност.

Ударът отмести Ревностен. Той откъсна Джемейн от мястото му и го изхвърли над планшира. Студената вода пареше, все едно вреше. Тя му отне и малкото останал въздух. Зрението и усещанията се явяваха на откъслеци, когато главата му се покажеше на повърхността. Ревностен се клатеше и едната му страна се бе килнала. През борда падаха хора. Лоста стоеше на носа и бе вдигнал гневно юмруци. После сивата вода се разпени, когато той падна сред вълните. Студената, убийствена вода вледеняваше ръцете, лицето и краката му. Той потъваше и губеше сила във всепроникващия студ. Вледеняването се разпростря и му отне зрението и сетивата.

Събуди се, закашлян да плюе вода върху твърда палуба. Неподвижен. Крайниците безполезни. Останалите хора от кораба му лежаха като уловени риби. Меърските моряци в тъмни кожени доспехи се бяха събрали около един оплетен в мрежа човек. Той мърдаше, а сопите го налагаха без отдих. Един моряк го видя, че е буден, дойде и задъхано си обърса челото.

— От Дженабарис си, нали така? — попита го той със странно произношение на наречието на Южните конфедерации.

Джемейн кимна.

— Обикновено пленяваме корабите — без малазанските — но вашият бе такава развалина, че трябваше да го потопим.

Той се усмихна, сякаш това по някакъв начин го оправдаваше.

— Извинявам се.

Той отново обърса чело, пое дълбоко дъх и посочи с тоягата си към оплетения, сега неподвижен човек от Ревностен, за чиято самоличност Джемейн можеше да се досети.

— Всичките отивате при корелците. Особено онзи. Той не се удави — хубаво, че водата ни свърши половината работа, а? Ще вземем добри пари за него.

Човекът отново се усмихна с белите си зъби.

— Мисля, че ще се справи добре на стената.