Завръщането на Пурпурната гвардия

Първа глава

На ръба на керемидения покрив малка палатка се издуваше и люшкаше под напора на мощния вятър. Беше само мушамено наметало, опнато на пръчка, и едва предпазваше от силния дъжд. Отдолу седеше момък и присвиваше очи в сгъстяващия се мрак на бурята и залеза. Току поглеждаше руините на околните сгради, съсипани при обсадата, и взреше ли се достатъчно настойчиво, можеше да различи високо горе надвисналите очертания на Хребета.

Какъв е, питаше се момъкът, смисълът да поставяш стража, когато нищичко не се вижда?

Хребетът се извисяваше самотно на стотици стъпки над равнините. В тукашната легенда се разправяше, че е издигнат от древна стихия, когато светът бил млад — може би от вълшебника Шен, който сега живееше на него. За това Кайл не знаеше нищо. Знаеше само, че Гвардията обсажда скалата вече от година и никак не се е доближила до превземането й. На всичкото отгоре знаеше, че от крепостта си на върха Шен може да се сражава с всички магове в ротата и да ги накара да се блещят и да въздишат. Беше достатъчно силен, за да го направи. А стане ли нещо такова, казваше му Изгърбения, значи е време ние, простите копиеносци, да си напъхаме носовете в тая работа.

Изгърбения беше сапьор, при това доволно стар, та да знае. Тъкмо сега беше долу в избата и размахваше кирка. И не беше сам — с него работеха останалите от Девето острие и още неколцина войници, които сержант Траншея успя да изкрънка. Всичките бъхтеха каменния под с разни чукове и кирки.

Вятърът запрати дъжд в лицето на Кайл и той потрепери. Според него бяха постъпили много глупаво, като не бяха казали на никого. Не искаме някой да ни отмъкне блясъка на славата, беше рекъл Изгърбения, ухилен като малоумник. Е, всички се ухилиха като малоумници, когато Преследвача изложи плана пред Траншея. Уповаваха се на познанията му, тъй като беше роден от тази страна на Дълбините на търсача, точно както и Кайл. Бяха взели Преследвача преди няколко години по време на придвижването на Гвардията през тази област. Знаеше местните наречия и познаваше преданията. Кайл знаеше, че точно това се очаква от един разузнавач.

Гвардията бе купила него от един набраджански робски керван, за да ги упътва през степите. Но не познаваше южните езици. Неговият народ повече нападаше набраджанците, отколкото да говори с тях.

Кайл придърпа предния край на наметалото по-плътно около себе си. Искаше му се да разбира по-добре и родния език на Гвардията — талийски. Когато Изгърбения, Траншея и Преследвача седнаха и долепиха глави, той се промъкна достатъчно близо до тях, за да подслуша шепота им. Но наречието им бе трудно за разбиране. Трябваше много пъти да премисля думите, преди да започне да ги схваща. Изглежда Преследвача бе успял да съчетае различни сказания: за древния Асцендент, който бил издигнал Хребета и дал началото на Златен век, и за сегашното „Владичество на Нощта“ с неговата погибел. Оттогава той и останалите прекарваха повечето си време под земята, разрушавайки стените и каменния под, като Изгърбения несъмнено мърмореше за проклетия си блясък на славата. Кайл промълви кратка молитва към Отеца Вятър, духа водач на неговото племе. Той съобрази, че ако работата стане, щяха да получат повече блясък, отколкото желаеха.

Отделно бяха всичките „старогвардейски“ съперничества и междуособици. Той изобщо не ги разбираше, въпреки че бе гвардеец почти от една година. Според гвардейското предание неговото, Девето острие, бе едно от най-прочутите, създадено преди век и командвано от чутовния Скинър. Изгърбения отдаваше огромно значение на подобни разкази. Направо подскачаше от крак на крак в желанието си да се докаже пред магьосническия корпус на Гвардията и пред потайните Забулени.

Сега дъждът се усили, примесен с град. Облаците в тъмното небе се търкаляха и мътеха, но нещо привлече погледа на Кайл — движение. Неясни форми пронизваха покривалото от облаци. Крилати изчадия, призовани от Шен на Хребета. Около тях проблясваха ярки теменужени светкавици, но те кръжаха в мързелива спирала. Кайл проточи врат и проследи спускането им. Крилете им бяха обтегнати, а очите им святкаха. Той се помоли на Вятъра крилатите създания да отминат.

Изведнъж тялото на едно от съществата се разпори от врата до чатала, сякаш някакво невидимо острие го бе изкормило. То се разтвори в облак от мастилен дим и другарите му изпищяха стреснато. Те едновременно наклониха криле и се обърнаха към нападателя. Кайл промълви още една молитва, но тази бе на благодарност. Явно Качулката беше на смяна тази нощ — единствено върховният маг на ротата можеше да осъществи подобно силно нападение.

Въпреки битката над главата му, Кайл се прозя и се протегна. Подгизналите му дрехи се бяха залепили за кожата му и го караха да зъзне от студ. Преди около година подобно нещо би го накарало да си плюе на петите от ужас. Сякаш най-страшните легенди на народа му бяха оживели: демони в нощта, мъже с уменията на шамани, но обърнали се към злото, магьосници. Преди около година се криеше под счупени покриви. Сега, след толкова месеци магьоснически дуели, ужасът от тези сблъсъци бе изчезнал напълно. Фойерверките продължиха половин час. Фойерверките бяха другото нещо, невиждано от Кайл преди да го вземат в Гвардията. Сега гледаше как зелени и розови ореоли трепкат над една сграда в търговския район, сякаш това бе за негово забавление. Изчадията се спуснаха към постройката, надавайки пронизителни, почти предизвикателни крясъци. Едно по едно те изчезнаха — унищожени, прокудени или разумно потърсили спасение в тъмното небе. След тях не остана нищо друго освен съскащият дъжд и постоянният тътен на гръмотевиците, който бе като приспивна песен за Кайл.

Разбудиха го стъпки откъм кулата в ъгъла на покрива. Преследвача се бе изкачил по стълбите. Островърхият му шлем, обвит с копринен шнур, го правеше да изглежда висок, дори изискан. Тази нощ не носеше плащ — вместо това бе облякъл гвардейската си пурпурна туника върху подсилената с капси ризница от варена кожа и обичайните кожени мокасини до коляното. Мъжът примижа, след което подуши дъжда. Устата под русия му мустак се изви в мързелива полуусмивка. Усмивките на Преследвача винаги тревожеха Кайл — може би защото устата му изглеждаше непривикнала към тях, а бистрите му лешникови очи никога не се усмихваха.

— Добре — обяви той, стоейки на завет на стълбището. — Готови сме. Всички са долу.

Кайл остави пелерината да се свлече от главата му и се закатери по счупените керемиди и черните дупки на покрива. Преследвача вече бе тръгнал надолу по витото стълбище, тъй че Кайл го последва. Бяха изминали половината път, преди да осъзнае, че когато се бе усмихнал, Преследвача гледаше към Хребета.

Зимникът не бе нещо повече от пещера със сводест таван. Въоръжени мъже в доспехи стояха рамо до рамо. Наброяваха около тридесет. Кайл разпозна по-малко от половината. От някои се издигаше пара, смесена със задушливия дим от факлите и фенерите. Мъглата насълзи очите на Кайл. Той ги потърка с опакото на ръката си и се изкашля.

В плътно долепените блокове на пода бе пробита дупка и през нея Кайл видя спускащи се надолу стъпала. Ледена капка дъжд се стече от косата по врата му и той потръпна. Всички сякаш чакаха нещо. Той размърда мокрите си крака и се изкашля в шепа. Наблизо един широкоплещест мъж разговаряше тихо със сержант Траншея. Сега той се обърна към Кайл, който рязко си пое дъх — беше разпознал сплескания нос, дебелите устни и дълбоко поставените сиво-сини очи. Лейтенант Сивогрив. Той не принадлежеше към същинския каймак на Гвардията, но бе най-близо до него. Махна към дупката с облечена в метална ръкавица ръка и надолу пръв потегли слабичък човек с рошава, къдрава черна коса, облечен в груби кафяви дрехи. Кайл си спомни, че името му бе Опушения. Маг, стар Обетник — един от двадесетината оцелели мъже и жени в ротата, положили Клетвата за вечна вярност пред основателя на наемническата дружина, К’азз Аворски.

Хората заслизаха. Първи пристъпи Сивогрив, а след него сержант Траншея, Изгърбения, Кроткия, Харман, Грере, Поклонника, Белезникавия, Амвросий и другите, които Кайл не познаваше. Тъкмо се канеше да се нареди на опашката, когато Преследвача докосна ръката му.

— Двамата с теб ще бъдем ариергард.

— Чудесно.

Разбира се, мислеше си Кайл, че като разузнавачи на Девето острие трябваше да са в тила, особено предвид предстоящото. Твърде дълго бяха гледали фойерверките и бяха видели как магьосническият корпус се защитава с мъка. Кайл с удоволствие щеше да остави този сблъсък на подсиления преден отряд.

Стълбището свърши в дълъг коридор, наводнен със стъпка застояла вода. По каменните стени се стичаха ручейчета. Плъхове пискаха и се паникьосваха във водата, а мъжете проклинаха и ги ритаха. Доколкото можеше да види в полумрака, коридорът сякаш ги водеше право към Хребета. Той си представи, че редицата тъмни силуети всъщност е сборище на призраци — привидения, бавно запътили се към среща със съдбата.

Замисли се за нощните набези от своето детство. Братя, сестри и приятели се сдружаваха за набези срещу младите воини от съседния клан. Крадяха предимно дреболии за доказателство, че са големи, а и — сега можеше да го признае — почти нямаше друго за правене. Набраджанците винаги бяха посягали на земите на неговия народ. Селищата им не бяха нищо повече от струпвания на стопанства, но се разрастваха. Последният му набег свърши, когато той, братята и сестрите му се натъкнаха на нещо, за което нямаха дума: гарнизон.

Изведнъж колоната се закова на място и Кайл се блъсна в набития плешив мъж пред себе си. Той се обърна и се усмихна мимоходом. Зъбите му бяха неравни, но блестяха в мрака.

— Казвам се Огилви.

Гласът му бе толкова дрезгав, че почти не се чуваше.

— От Тридесет и второ.

— Кайл. Девето.

Огилви кимна, погледна към Преследвача и отново кимна.

— Този път ще го пипнем. Старият Сивогрив ще подлуди Качулката.

Качулката. Освен че бе най-страховитият маг на ротата, Обетникът беше заместник на Бляскавата и водач на Забулените — закоравели убийци, каквито само преди година Кайл не можеше да си представи. Беше виждал двамата началници само от разстояние и се надяваше тъй и да си остане.

Преследвача се намръщи недоверчиво.

— Дано тоя Сивогрив е толкоз добър, колкото разправят всички.

Огилви се захили и в очите му просветна шеговито пламъче.

— И корелците, и малазанците предлагат награда за главата му. И за едните, и за другите е изменник. Наричат го Господаря на камъните. Чувам, че го оценили на бъчва черни перли.

— Защо? — попита Кайл.

Огилви сви месестите си рамене.

— Предал е и едните, и другите, нали така? Надявам се някой ден да разбера как точно е успял — той намигна на Кайл. — Вие двамата сте местни, а?

Кайл кимна. Преследвача — не. Дори не помръдна.

Огилви потърка с ръка белезите, с които бе украсено плешивото му теме.

— Е, аз съм в Гвардията от десет години. Подписах в Дженабакъз.

Кайл бе слушал много за този поход. Последният голям поход на ротата, приключил преди години, когато малазанската офанзива запецнала. Всички ветерани мърмореха, че Малазанската империя не е това, което е била някога. И въпреки че ветераните си мълчаха за своето минало и за миналото на Гвардията, Кайл усещаше, че те често се бяха сражавали срещу малазанците.

— Тази мисия е много странна — продължи Огилви. — Просто се крием по дупките, нали? Докато магическият корпус практикува изкарване на дим през задника. Това изобщо не е в стила на Гвардията. — Той ги изгледа многозначително. — Освен това се скъсват да набират нови попълнения.

Колоната отново тръгна и Огилви зашляпа шумно след тях.

— За какво беше това? — запита Кайл Преследвача, докато вървяха.

— Не знам. Този Огилви е в Гвардията от десет години и дори и той не знае. Напоследък доста се ослушвам. Тази рота сякаш е разделена на две — старите срещу новите.

Високият жилест разузнавач грабна ръката на Кайл и я стисна толкова силно, сякаш го бе захапала хрътка. Спряха и тишината като че отекна в ушите на Кайл.

— Но ще ти кажа едно — рече той и се наведе към него, а сенките погълнаха лицето му. — В Пурпурната гвардия има хора, които бродят по земята от много дълго време. Натрупали са могъщество и знания. И не вярвам, че възнамеряват да ги изпуснат. Това е стара история. Надявах се, че съм я оставил зад гърба си.

Той пусна ръката на Кайл, тръгна и го остави сам в мрака и тишината на тунела. Кайл стоеше и се питаше как да разбира всичко това, а междувременно плъховете се окуражиха и заопитваха да се изкатерят по краката му.

Завари Преследвача пред една усукана желязна врата, която някога трябва да е преграждала коридора. Той се бе навел и я разглеждаше, като засланяше с шепа пламъка на малка свещ.

— Какво е това? — прошепна Кайл.

— Строшена е. Но по-важно е кога. Скорошно е. Желязото е още топло от ударите. Чу ли нещо?

— Стори ми се, че да… По-рано.

— Да, и на мен.

Той погледна напред към слабия златен блясък на фенера в тила на бавно изчезващата колона. Стисна една малка кожена кесия, окачена на врата му, и я потърка. Кайл бе забелязал този навик и преди.

— Чувал съм да говорят за този Сивогрив. Казват, че е много повече от това, което изглежда…

Кайл разгледа изкривената и усукана врата. Прътите бяха дебели колкото половината му китка. Нима севернякът намекваше, че Сивогрив някак си я бе изкъртил? Той изсумтя. Нелепо!

Очите на Преследвача, лешникови в пламъка на свещта, се обърнаха към него.

— Не съди прибързано. Сражавал съм се с много създания и съм виждал неща, които все още ми се струват невъзможни.

Кайл искаше да го попита за тези сражения, но мъжът изглеждаше разтревожен. Два пъти погледна Кайл с притеснени очи, сякаш съжаляваше, задето е разкрил мислите си.

На светлината на свещта на Преследвача Кайл можеше да различи как няколко стъпала се издигат от другата страна на вратата. Те блещукаха матово — черен базалт, скалата на Хребета. Стъпалата бяха изтъркани и имаха вдлъбнатини в средата. Той се изправи. Ръката му сякаш сама намери дръжката на кривата сабя. Преследвача изгаси свещта и миг по-късно Кайл успя да различи блясъка на фенера в далечината.

Настигнаха Огилви, който вдигна ръка и подсвирна удивено. Проходът извеждаше в кръгла зала, издълбана в същата скала, от която бяха направени стъпалата. Още черен базалт — устоите на Хребета. Размерът на залата обезпокои Кайл, докато не разбра, че в стените й е изсечено извито стълбище. Факли горяха в началото на стълбите, които се издигаха като спирала плътно покрай стената на залата. Присви очи и видя как колоната се катери бавно, в редичка по двама, начело с Опушения и Сивогрив. Той застана в средата и погледна право нагоре. Високо над него, над хората, право надолу се сипеше тъмносиня светлина, примесена със ситен дъждец. Влагата целуна извърнатото му нагоре лице. Светкавица освети голям колкото монета диск на самия връх на издълбаната отвътре в скалата колона. Замаян и пребледнял, Кайл се облегна на мократа студена стена. Някъде далече вятърът виеше като завързано куче, понякога прекъсван от оглушителна гръмотевица.

Без да продума Преследвача започна да изкачва стъпалата, поставил ръка на дръжката на дългия си меч. Кожените му мокасини не издаваха звук върху вдлъбнатите каменни стъпала. Огилви шляпна Кайл по гърба.

— Хайде, момче. Една разходчица преди нощта да е свършила, а? — рече той и се изхили.

След двадесетото пълно завъртане на стълбището Кайл забеляза виещи се символи, грубо издълбани в стената на височината на рамото му. Бяха част от непрекъснат фриз, който следваше стълбите нагоре. Откъси от него се виждаха там, където мъхът и паяжините бяха свалени. Сякаш разказваше някаква история, но Кайл въобще не го бяха учили да разчита знаци. Разпозна само един: извитата спирала на Вятъра. Тотемът на неговия народ.

След известно време краката му изтръпнаха и се задъха. Какво ли щеше да ги очаква там? И по-важно, какво смятаха да правят Опушения и Сивогрив по въпроса? Точно пред него Огилви сумтеше и шумно издишаше през сплескания си нос. Ветеранът вървеше с равна крачка, въпреки стигащата до коленете му цяла плетена ризница, която прошумоляваше и свистеше при всяка стъпка. Доспехите на Кайл — сбиротък парчетии, отделени от Гвардията — жулеха врата му и правеха рани на раменете му. Съставени бяха от твърде голяма ризница, изработена от ивици лакиран рог и кост върху плъстена долна риза; ръкави от мека кожа с пришити метални пръстени — много от тях липсваха; подсилена с кабари кожена поличка върху кожените гамаши; бронирани ръкавици и прост железен шлем с предпазител за носа — бе толкова голям, че почти се опираше на раменете му. Кайл го нагласи по-удобно, като нави някакъв парцал отдолу. Цялата тежест правеше изкачването мъчение. Въпреки това, онази сутрин преди около година, когато Изгърбения изсипа всичко в скута му, Кайл се бе почувствал като най-богатия човек в Баел. Дори военният вожд на племето им не можеше да се похвали с подобни съкровища. Сега се чувстваше като шута на ротата.

Съсредоточи се върху ходенето, опитвайки се да пренебрегне пламтящата болка в бедрата, протритите рамене и пламналите дробове. Бяха го считали за един от най-добрите бегачи сред братята и братовчедите му — можеше да тича от изгрев до залез. Нямаше начин да остави този стар ветеран да го направи за смях.

Чуха вик отгоре и Кайл спря. Далечни удари, последвани от притеснени провиквания. Остриета напуснаха ножниците си със съскане. Кайл се подаде, за да погледне нагоре в празното пространство, но не можеше да види какво става. Обърна се да попита Огилви, но ветеранът го възпря с вдигане на ръка. Очите му блестяха в тъмнината и бе вдигнал острието си. Нямаше го приказливеца с шегобийско изражение — на негово място се бе появил студен самоуверен убиец, усмихнатата му уста бе присвита в зверско озъбване. Преобразяването бе смразяващо.

Колоната потегли отново. Стоманата стържеше неравномерно по камъка. След три пълни обиколки Кайл се озова до плитка ниша, издълбана в стената. В основата й лежаха натрошените останки от труп в доспехи, мъртъв от векове. Изсъхналата плът изглеждаше като тъмнокафява кожа. Кайл зяпаше, докато Огилви не го бутна напред.

— Какво беше това, в името на Вятъра? — попита той приглушено.

Огилви се канеше да свие рамене, но се отказа и вместо това се изхрачи над ръба на стълбището.

— Пазител. Привидение. Чувал съм за тях.

Кайл с изненада установи, че бе извадил сабята си от ножницата. Не си спомняше кога го бе направил.

— Било ли е… мъртво?

Огилви го изгледа дълго и преценяващо.

— Вече е. Така че мирувай и си дръж очите отворени. Скоро ще имаме неприятности.

— Откъде знаеш?

— Като риба в мрежа сме — той кимна надолу. — Задействахме сигнализацията, нали така? Той ще дойде. Или би трябвало да дойде. Стой между мен и стената, а?

Това се хареса на Кайл и тъкмо да попита защо, отгоре избухна ярка светлина и го заслепи, последвана от тътен, който разтресе стълбището. Огилви хвана металните пръстени на ръкава му и го издърпа навътре, по-далеч от външния ръб на стълбите. Засмука ги силен вятър и нещо огромно се спусна надолу в празната сърцевина. Писък разцепи тишината след гърма. Зрението на Кайл се върна навреме, за да види как някакъв гвардеец пада надолу в мрака — главата и вратът му бяха кървава каша. До него Огилви се разбесня.

— Очиства ни един по един! Къде е Сивия?

Кайл погледна нагоре в кухата сърцевина. Сега се виждаше по-добре, защото бяха почти на върха, откъдето лунната светлина и светкавиците се спускаха надолу заедно с дъждовните капчици. Тъмна фигура кръжеше над тях. Магьосникът Шен. Гвардейци размахваха факли и мечове срещу него. Той висеше във въздуха — изправен, обвит в плащ от вечно менящи се сенки. Ръцете му бяха огромни белезникави ноктести лапи. Шен посегна към друг войник, но ръката му бе отблъсната. Той изръмжа и я раздвижи. Проблесна небесносиня светкавица. Гвардеецът се преви, сякаш го бяха намушкали в корема. Наклони се напред и полетя в бездната, неподвижен като статуя. Профуча толкова близо, че ботушите му едва не удариха Кайл по извърнатата нагоре глава.

Гвардейците изреваха от ярост. Хвърлени оръжия и стрели от арбалети отскочиха от слабата стърчаща фигура. Шен се засмя. Очите му се обърнаха към следващия в редицата. Кайл се надвеси над бездната и също изрева от безсилна ярост и страх.

— Гуглата да те завлече, нечовешко изчадие такова! — кресна Огилви и размаха юмрук.

Над тях Опушения се наклони към Шен с разтворени ръце и длани, обърнати нагоре. Гвардейците по стълбата се извърнаха и вдигнаха ръце пред лицата си.

— Внимавай! — извика Огилви и издърпа Кайл назад за ризницата.

Пламъци избухнаха в кухата тръба на спираловидното стълбище. Рукнаха към Кайл като течен метал. Той се нагълта с горещ въздух и закри лицето си. Почувства се като в пещ. Пламъците просвириха покрай ушите му и попариха опакото на ръцете му. След това изведнъж изчезнаха като внезапен порив на вятъра, ушите му изпукаха и той жадно загълта въздух. През пушека и смрадта на изгорена коса и опърлена кожа Кайл чу как Огилви изграчи:

— Бивните на Тогг, Опушен. Не се престаравай.

Погледнаха нагоре и затърсиха из дима за някаква следа от магьосника. Разпенени и завихрени, облаците се смалиха и изчезнаха, сякаш засмукани от някакво въздушно течение. Показа се незасегнатият, носещ се над празнотата Шен. Магьосникът обърна кехлибарените си очи към Опушения и протегна бледна ноктеста ръка. Кайл копнееше да е там горе, за да помогне на Опушения — единственият маг на отряда им. Вече му бе ясно, че превъзходството на противника им е твърде голямо.

Ръката посочи Опушения. Магьосникът сви белите си пръсти в подканващ жест. Хората наблизо замахнаха, но напразно. Тогава изникна тежката фигура на Сивогрив, който изплува от сенките и заби широкото си острие право напред. Двуръчният меч промуши Шен, който ахна изумено. Устата на магьосника зейна широко, той нададе оглушителен писък и хвана острието с две ръце. Изхлузи се от него. Преди Сивогрив да успее да замахне отново, Шен се изстреля право нагоре в небето.

Току до Кайл Огилви се почеса по брадичката и погледна замислено към върха.

— Е, не беше толкова зле, нали? — рече той и намигна.

Кайл гледаше безмълвно. Поклати глава от ужас и облекчение. След това се сепна и си припомни — Преследвача! Оглеждаше хората и го видя близо до Сивогрив. Погледите им се срещнаха, после Преследвача се извърна. Светлите му очи блестяха върху потъмнялото лице.

Огилви подсмръкна и прибра меча си в ножницата.

— Помоли ме да те държа под око. Там долу.

— Нямам нужда от пазач.

— Тогава има още нещо, дето трябва да научиш, ако искаш да останеш жив в тая работа — изкашля се Огилви и плюна в бездната. — Приемай помощ, когато ти предлагат, понеже няма да е често.

Колоната отново потегли и Огилви заизкачва стълбите.

Излязоха от ъгловата кула в правоъгълен двор, ограден с високи стени. Дъждът ги шибаше странично, остро — като пясък по време на буря. Мъжете се сбиха на купчинки и се подслониха където могат. Кайл с мъка се загърна с кожената си пелерина, отърча до високия до кръста му перваз на някакво преливащо изкуствено езеро и се прислони в оскъдната му защита. Облачната покривка обгръщаше крепостта като мъгла. Вятърът виеше тъй пронизително сред тътена на гръмотевиците, та, застанали един до друг мъже, трябваше да си викат в ушите, за да се чуват. На светлината на почти неспирните светкавици Кайл видя, че постройката не бе точно крепост, а по-скоро оградено със стени частно жилище. Централният двор, стените, скамейките, постройките — всичко беше направено от черния базалт на Хребета. Кайл се изуми — колко ли труд бе отишъл за дялането.

Единствено Сивогрив стоеше прав с разкрачени, дебели като дънери крака и развята изпод шлема дълга сива коса. Той размахваше ръце в железни ръкавици и разпределяше войниците на отряди. Кайл се зачуди какво бе направил с двуръчния меч, който бе използвал срещу Шен, защото ренегатът не носеше ножница, достатъчно голяма, за да го побере — на пояса му висеше само тънък дълъг меч.

Изведнъж Опушения се понесе към Кайл като подгонена от бурята врана. Подгизналите одежди бяха залепнали за кльощавото му тяло. Изправената от дъжда черна коса придаваше на тясното му лице израз на подивял от ужас полуудавен плъх.

— Ти ли си разузнавачът Кайл? — извика магът с дрезгав глас.

Кайл кимна.

Магът потръпна от студ, примижа нещастно и се загърна още по-плътно с подгизналата си дреха. Дъждът се стичаше на ручейчета по лицето му. Той посочи четирима мъже близо до Кайл. Те кимнаха в отговор. Кайл познаваше само един от тях — Гедин, тромав майстор на меча — и се успокои, че ще е с него.

Опушения доближи устата си до ухото на Кайл. Дори и в дъжда, мокър до кости, от него все така необяснимо вонеше на дим и горещ метал. Той насочи кокалест пръст към стена, пред която имаше дълга колонада. Всичко бе изваяно от черен базалт — покривът, колоните и тъмните отвори към помещенията.

— Проверяваме тези стаи. Ти си пръв.

Опушения забеляза реакцията на Кайл при тези думи и се засмя. Смехът се превърна в мъчителна кашлица.

Кайл изтегли сабята си и се огледа за прикритие. Аз съм пръв. Страхотно.

— Чакай — Опушения грабна ръката, в която Кайл стискаше оръжието.

Кайл почти се дръпна, но си спомни думите на Огилви и се удържа. Магът се намръщи, докато разглеждаше острието. Кайл чакаше, несигурен какво ще последва. Сега пък какво? Дъждът се изливаше връз раменете му. Ръката на Опушения бе неприятно гореща. Той се обърна към мястото, където Сивогрив стоеше с отряда си. Кайл не виждаше нищо повече от размазани фигури през ко̀сите завеси на дъжда. Опушения повдигна меча заедно с ръката на Кайл, а веждите му се издигнаха в ням въпрос. Кайл присви поглед към Сивогрив, но не успя да различи нито лицето, нито движенията му. Магът изсумтя, очевидно получил своя отговор, след което измъкна тънка метална игла от дрехата си. Започна да драска по извитото острие.

— Имаш ли нужда от нещо? Име? Покровителството на Опонн? Огън може би?

Кайл помисли за тотема си и отвърна:

— Вятър.

Иглата спря да се движи. Капките се забиваха в раменете на Кайл като изстреляни с прашка камъни. Опушения вдигна глава, присви очи, изучи лицето на Кайл, и след това му се усмихна съзаклятнически.

— Видял си изображенията на изкачване, а? Добър избор.

Той издълба спиралата на Вятъра върху острието. Невероятно, но калената стомана се топеше като восък под твърдия натиск на Опушения. Дръжката на меча се загря в ръката на Кайл. Дъждът съскаше и се изпаряваше от острието. Магът го пусна. За какво беше всичко това? Какво за Вятъра? И какви бяха думите на баща му — всички сме на милостта на вятъра?

Кайл вдигна очи и видя как Опушения нетърпеливо му махва да тръгва.

Издълбаните в базалта стаи бяха празни. Кайл изрита настрани изгнили листа и останките на натрошени дървени мебели. Чувстваше разочарование, но — за свой срам — и облекчение. Усещаше се уязвим и безпомощен. Какво би могъл да стори той срещу този магьосник? Стомахът му бе като стегнат възел от киселини, а крайниците му трепереха от освободеното напрежение.

Пред тях стоновете на вятъра и пръските дъжд подсказваха наличието на отвор към отсрещната страна. Кайл пристъпи в стая с три стени с изглед към ръба на Хребета. Бръснещият вятър го задърпа и той се закрепи на вратата. В стаята имаше голяма клетка от дърво и въжета, провесена под дървен гик, който сякаш можеше да бъде завъртян над пропастта. От клетката до ниша в покрива отиваше въже, което отново излизаше в задната част на стаята, където се омотаваше около дебела лебедка с човешки бой.

Опушения надникна над рамото на Кайл. Потупа го по гърба.

— Ето как ще слезем.

— Не и в този вятър — измърмори един от мъжете зад Опушения. — Ще се разбием на парчета.

Опушения се навъси и се обърна към гвардееца — може би единственият по-нисък от него в ротата.

— Все се оплакваш, а, Младши?

Удар разтърси камъка под нозете им и прекъсна по-нататъшните приказки. Далечният приглушен тътен на разцепваща се скала накара зъбите на Кайл да изтръпнат. Опушения си върна равновесието и се изкикоти.

— Старият Сивогрив го е накарал да се покаже!

Втори гръмовен взрив халоса скалата. Кайл можеше да се закълне, че почувства как целият Хребет се тресе. Опита се да остане на крака. Клетката от коноп и дърво се заклати, заскрибуца и запращя. Усмивката на Опушения помръкна и той избърса водата от лицето си.

— Надявам се.

— Да се връщаме — предложи друг гвардеец, непознат на Кайл. Говореше на талийски, родния език на ротата. — Братята се тревожат.

Опушения се загърна с подгизналата си роба и изсумтя в знак на съгласие. Кайл погледна непознатия гвардеец — човекът изрече „братята“. Беше чувал думата и преди. Свързана бе с каймака на Гвардията. Основателите. Обетниците. Или просто друга дума за самоназоваване, която само те използваха? Кайл продължи да изучава мъжа отстрани: очукана люспеста ризница, голям щит на гърба, прибран в ножницата меч. Спокойно можеше да е един от Обетниците — те не носеха огърлия или отличителни знаци. Човек не можеше да ги различи от кой да е друг гвардеец. Изгърбения му бе обяснил, че е нарочно: страхът, рече старецът. Никой не знае срещу кого е застанал. Кара ги да се замислят два пъти.

Когато се върнаха във вътрешните стаи, те се оказаха пълни с гвардейци. Явно ги бяха определили предварително като сборен пункт. През засводените пролуки между каменните колони Кайл гледаше как наемниците се стичат в стаите. Хората се хлъзгаха и опипваха мокрия от дъжда полиран камък. Той се обърна към ниския наемник до себе си.

— Какво става, Младши?

Очите под ръба на обвития в прогизнал плат шлем се обърнаха към Кайл, разширени от обида.

— Името ми не е „Младши“ — процеди той през стиснати зъби.

Кайл прокле глупостта си и странните чуждоземски имена.

— Извинявай. Опушения те нарече така.

— Опушения може да нарича всекиго, както си ще. Ти по-добре показвай повече уважение…

— Извинявай, аз…

Някой го дръпна за ризницата. Кайл се завъртя и се озова лице в лице с Изгърбения. Старият сапьор му намигна и каза:

— Да не тормозим нашия приятел Семката с въпросите си. Той не е от услужливите.

Устните на Семката се изопнаха още повече, досущ правата усмивка на хрътка. Той наклони шлема си към Изгърбения, оттласна се от стената и се промъкна през тълпата от гвардейци.

— Какво става? — прошепна Кайл.

— Не съм много сигурен — призна старият ветеран. — Ще почакаме и ще разберем. Виж, в тоя занаят нещата обикновено стоят така.

И какъв точно е тоя занаят? — едва не попита Кайл, но изведнъж всички застанаха мирно, с готови оръжия. Кайл се огледа объркано. Какво ставаше? Защо той винаги разбираше последен? Стори му се, че се изправиха едновременно, като кукли на конец. Сякаш гвардейците ветерани имаха свой собствен език или усет, който му липсваше. Безброй пъти бе седял в някоя стая, загледан в игра на карти, или бе дремал в някоя казарма, и изведнъж виждаше как мъжете застават мирно, сякаш са чули барабан. В такива мигове той и другите новобранци винаги бяха готови последни и винаги вървяха в края на строя.

Този път Кайл бързо установи накъде гледаха всички — към входа на главната постройка в далечния край на градината на покрива. Мъжете се строиха покрай колонадата и насочиха запънатите си арбалети към отворената врата. Първата редица коленичи, а втората се изправи над тях. Самият Кайл нямаше арбалет, понеже в ротата имаше недостиг.

— Идат — промърмори Изгърбения.

През проливния дъжд Кайл забеляза как през портата минава отделение гвардейци. Сивогрив се появи последен. Той лично затвори вратата — огромен къс черен базалт. Хората затопуркаха из долепените една до друга градини и вътрешните дворчета. Хвърляха се зад скамейки и каменни сандъчета, в които нямаше нищо друго, освен прекършените стебла на мъртви храсти. Тези мъже и жени покриваха входа, докато другарите им се промъкваха и търчаха до следващото отделение на двора. Преследвача бе сред тях, вдигнал високо арбалета си. Сивогрив вървеше най-отзад, бавно и тежко, сякаш потънал в размисъл. Ни веднъж не погледна назад. От него се точеше странна мъгла, като развяно на вятъра знаме.

Мъжете достигнаха прикритието на колонадата. Когато Сивогрив излезе иззад завесата от дъжд, Кайл забеляза, че е покрит с лед — от поличката на люспестата му броня висяха ледени висулки. Малазанският ренегат удари леда и по каменния под зазвънтяха натрошени кристалчета. Парата се издигаше от него като дим. За удивление на Кайл никой не обсъждаше това.

Опушения застана до Сивогрив.

— Не можем да слезем с клетката — извика той. — Проклетият вятър е твърде силен.

Сивогрив кимна изнурено.

— Стълбите не стават. Шен се е погрижил за това.

Скалата под краката на Кайл подскочи, сякаш някой я бе изритал. Една от колоните изпращя, разцепи се като изсъхнал дънер и войниците се наведоха и се разбягаха. Скален прах влезе в носа на Кайл.

— Буден е — рече Сивогрив в отговор на мълчалив въпрос откъм Опушения. — Всеки миг ще бъде тук.

Обърна се с лице към главната сграда — дълъг и нисък черен бункер без прозорци или украса:

— Шен, тая долна пиявица от Лабиринта, го е събудил, преди да успея да го спра.

Сержант Траншея, който стоеше до него, махна на всички да се разпръснат. Те се изнизаха и на двете страни и приклекнаха за прикритие с насочени арбалети.

Опушения приглади тънкото си като миша опашка мустаче, докато си дъвчеше долната устна.

— Може би трябва да извикаме Качулката.

Небесносините очи на Сивогрив проблеснаха, после той ги потърка с облечената си в желязна ръкавица ръка и въздъхна.

— Не. Още не — и скръсти ръце. — Да видим какво сме събудили.

Тогава Кайл едва не се обади. Какво ставаше? Тези двамата явно бяха поставили всички в положение, от което нямаше измъкване. Какво не бе наред със стълбището? Изгърбения сякаш прочете мислите му, погледна го в очите и кимна към задната част на стаите. Кайл кимна в отговор.

Срещнаха се пред последния портал с гледка към двора. Гвардейците наоколо клечаха или се бяха облегнали на колоните с готови за стрелба арбалети. Разговаряха тихо помежду си и уморено и изпитателно поглеждаха към Сивогрив. Посред гръмотевиците и трополенето на дъжда до Кайл достигнаха дори изблици на смях. Зачуди се дали половината от наемническия занаят не опира до това да си достатъчно безразличен в лицето на предстоящата смърт.

Изгърбения му се ухили окуражаващо и потърка ръка в бедрото си.

— Какво има, момче? Изглеждаш тъй, все едно любимият ти кон току-що се е гътнал.

Кайл прихна за кратко пряко волята си. Дано Великият Вятър го опази! Човекът луд ли беше?

— В капан сме, нали? Няма как да избягаме и само Близнаците шегаджии знаят какво ще ни погълне.

Изгърбения повдигна вежди. Свали шлема си от варена кожа и се почеса по темето.

— Проклет да съм и аз, дебелоглавият глупак! Човек понякога забравя, знаеш. Служиш ли с едни и същи хора достатъчно дълго, тъй става, че можеш да четеш мислите им.

Той докосна едва наболата си коса и смачка нещо между ноктите си. Очите му срещнаха тези на Кайл. Бяха толкова светли, че изглеждаха почти безцветни.

— Прощавай, синко. Забравих колко си зелен. А пък нали точно аз те заклех! Хубава работа.

Той се извърна и се изхили.

— И? — подкани го Кайл.

— А! Да. Така, момко. Виждаш ли, Шен — магьосникът — сега е мъртъв. Сивогрив го довърши. Но нещото, за което Качулката и Опушения се опасяваха, че може да е тук, е тук. Шен е черпел от силата му през цялото това време. След това го е събудил, преди да умре. То е силно и страшно старо.

— Какво е то?

— Могъщ маг. Магус. Може би дори някакъв Асцендент. Господар на Лабиринта на Серк.

Асцендент — Кайл бе чувал тази дума няколко пъти. Мъж или жена с огромна сила. Знаеше думите, използвани от племето му за Лабиринтите. Някои от старейшините все още държаха да ги наричат „Крепостите“. Но не знаеше талийските им названия.

— Серк? Кой Лабиринт е това?

— На Небето.

Сякаш самият вятър, виещ около Кайл, го запрати във въздуха и го запремята през глава, докато фученето около него се превърна в гръмовен смях. Звукът изпълни главата му и прогони всички мисли. Той си спомни, че баща му казваше, че гръмотевиците са смехът на Вятъра, развеселен от самонадеяността на човеците и от безсмислените им борби. Зрението му сякаш се стесни до малък проход, все едно отново гледаше право нагоре в празното кухо стълбище на Хребета. Кайл примигна и поклати глава. Имаше усещането, че продължава да се върти.

Изгърбения се бе извърнал разсеяно.

— Трябва да тръгвам, момче.

Без да чака отговор, старият сапьор потупа Кайл по рамото и се запровира между мъжете.

Кайл се облегна на стената. Не усещаше коленете си. Вдигна сабята пред лицето си. Вода сълзеше и се стичаше по издълбания в стоманата знак на Вятъра. Възможно ли бе това? Възможно ли бе това същество да е едно от тях? Родоначалник на народа му. Свещен дух на Вятъра?

Дъждът отслабваше и Кайл погледна към заобикалящите ги плътни облачни стени. Като че Хребетът бе пронизал някакво друго измерение — свят на яростни тъмносиви облаци и безмилостен вятър. Докато Кайл гледаше, вятърът прерасна в буря, раздуха локвите дъждовна вода и накара всички да подирят убежище. Единствено Сивогрив остана прав, широко разкрачен, закрил лице с бронираната си ръка.

Вратата към главната постройка избухна навън, сякаш отнесена от взрив на морантска муниция. За тях Кайл бе слушал да разказват. Разпадна се на парчета, които пронизаха въздуха и с тракане отскочиха от колоните и стените като стрели от арбалет. Кайл трепна, когато един отломък закачи крака му. Един гвардеец отхвръкна назад и падна тъй внезапно, та никой не си направи труда да свали прицел и да провери как е.

Появи се мъж. Кайл беше поразен от масивността му, при все че не бе широкоплещест, колкото Сивогрив. Косата му бе гъста, млечнобяла и сплетена и изобщо не помръдваше от вятъра. Кожата му бе бяла като сняг. Надиплена и украсена с пискюли вълнена роба се спускаше от раменете до краката му като водопад от плат. Нищо по него не помръдваше — ни къдрица, ни ръб. Сякаш мъжът обитаваше някакво островче на покоя посред бурята.

Погледът му се местеше с непоколебима решимост от лице на лице. Когато този сребристобял взор попадна върху Кайл, той откри, че трябва да се извърне; очите сякаш го обладаха и го ужасиха с нещата, които предричаха. По някаква причина той усети, че се изчервява от срам — сякаш бе недостоен. Тогава ветровете притихнаха, а воят им секна. Развилнелите се плътни облаци сякаш се оттеглиха, за да съберат сили за един последен пристъп.

В безветрието навлезе Опушения. Сандалите му шляпаха по мокрия камък. Магусът (а Кайл бе сигурен, че създанието бе поне магус) наблюдаваше малкия човек с очевидна насмешка. Опушения коленичи и направи нещо с ръцете си на каменния под. Пламъци изригнаха от ръцете му и се стрелнаха по влажната скала. Огненият поток се извиваше като змия и напредваше към създанието. Магусът гледаше всичко това с нещо като търпеливо любопитство. Той наклони леко глава и свали очи, за да следи вървежа на огъня.

Когато доближи сандалите му, огненият поток се раздели на две и го обкръжи. Тежкият взор на създанието се вдигна и прониза Опушения, който трепна под тежестта му. Магусът щракна с пръсти и пламъците се пръснаха като натрошено стъкло. Опушения отлетя назад, сякаш го бяха ударили с юмрук. Плъзна се по хлъзгавия камък и се озова в краката на Сивогрив.

Кайл дочу как дребният мъж изпъшка:

— Такова нещо не се вижда всеки ден.

Магусът стоеше неподвижно, но Сивогрив не отклони поглед от него, не удостои с внимание Опушения.

— Би трябвало да го наричаме той — каза магът и се изправи на крака.

Магусът бавно разпери ръце, сякаш беше птица, готова да полети. Сивогрив си пое дъх, за да заговори, но спря и бързо погледна встрани. Три фигури, двама мъже и една жена, всички в усукани от вятъра черни пелерини, вървяха покрай колонадата. Кайл със сигурност знаеше, че никой от тримата не беше дошъл с ротата. Сивогрив тихо изпсува. Опушения духна в шепите си и ги разтърка.

Гвардейците се отдръпнаха, за да пропуснат тримата. Кайл позна първия, Качулката — с изсечени черти, извити сини татуировки на брадичката и плетеница от перлени белези от нож по врата. Кайл предположи, че помощниците му са Кейтил — тъмнолик равнинец като самия него, но родом от място, наречено Уик, и Иша — едра, широкоплещеста жена с дълга, гъста черна коса, сплетена на една-единствена плитка. И тримата бяха Забулени — наемни убийци под прикритие.

Сивогрив стрелна Опушения с поглед, но магът сви рамене и рече:

— Сигурно Братята са се свързали с него.

— Виждам, че си постигнал напредък — извика Качулката на Сивогрив.

Ренегатът смъкна рамене и преглътна отговора си. Най-сетне процеди:

— Не ми трябва помощ като твоята.

Качулката махна с ръка.

— Щом така стоят нещата — приключвай го по един или друг начин. Ако можеш.

Сивогрив погледна към неподвижния магус.

— Твоето решение винаги е едно и също. Не изисква никаква мисъл…

— Нещо става — предупреди Опушения.

Магусът бе отметнал глава назад и гледаше облаците. Вдигна ръцете си още по-високо, право нагоре, с отворени длани и изпружени пръсти. Дебелите вълнени ръкави на дрехата му се свлякоха надолу и разкриха сините усукани спирали и вълни на татуировките, покрили и двете му ръце — от китките до голите рамене. Знаци на Вятъра.

— Не! — възкликна Кайл. Дух на Вятъра! Несъмнено бе такъв! Благословен Асцендент — поне според племенните предания. Кайл пристъпи напред и отвори уста, за да извика. Предупреждение? Молитва?

Но Качулката му викна:

— Залегни.

Магусът протегна ръцете си нависоко, сякаш посягаше към самите облаци. Дланите му се свиха в юмруци, а после ръцете му се спуснаха надолу.

Залп от светкавици шибна Хребета. Те сякаш разтресоха камъка под краката им. Мъжете наоколо пищяха и неподправен ужас изпълваше гласовете им. Кайл падна, щом камъкът под краката му се люшна. Продължителните светкавици го заслепяваха. Лежеше, покрил глава с ръце, пищеше и се молеше това да свърши.

Бурята отмина. Гръмотевиците изтрещяха и отгърмяха над обширните равнини около Хребета. Кайл вдигна глава и примигна. Имаше чувството, че е пребит с дървени пръти. Навсякъде се изправяха на крака гвардейци, изтощени и стенещи. Невероятно — Сивогрив продължаваше да стои прав. Кайл се зачуди има ли нещо, което може да го събори — въпреки че потръпваше и бе извърнал лицето си на една страна, за да опази очи. Опушения лежеше неподвижно на земята. Изгърбения бе повдигнал главата на мага и преглеждаше очите му.

Магусът изобщо не бе помръднал; сега стоеше със скръстени ръце.

Кайл допълзя до Изгърбения.

— Ще се оправи ли?

Изгърбения плесна мага по бузата.

— Май да. Жилав е.

Кайл се огледа. Качулката и двамата му другари ги нямаше.

— Къде са Забулените?

— На работа.

Кайл клекна до него.

— Какво имаш предвид? На работа?

Старият сапьор кимна към магуса.

— Не! — извика Кайл и скочи на крака.

— Момче? — Изгърбения погледна нагоре към него. — Какво има, момче?

— Не могат. Не бива…

Изгърбения го хвана за ръката.

— Това създание е опасно за всички. Ние имаме пръст в събуждането му, тъй че трябва да…

— Не! Той не е заплашил никого.

Изгърбения просто поклати глава.

— Съжалявам. Нещата не стават така. Не можем да се излагаме на опасност.

Кайл се освободи и хукна към магуса.

— Момче!

Докато тичаше, трепваше при всяка стъпка. Беше сигурен, че всеки миг някоя светкавица ще го опече на място и ще го превърне в пържола. Но нищо не го удари. Не проблесна светкавица, нито пък полетя арбалетна стрела — той се страхуваше и от наказание за неподчинението си от страна на гвардейците. Имаше викове — гласовете се изкривяваха през воя на вятъра. Магусът остана неподвижен като някоя от красящите двора каменни статуи. Украсената с надвиснали вежди глава бе наклонена на една страна, сякаш слушаше. Някакво далечно послание.

Кайл прескачаше скамейки и прекосяваше мозайки от бял и розов камък. Несъзнателно бе изтеглил меча си — може би не бе най-мъдрата постъпка, докато тичаш към магус или дори Асцендент. Но трябваше да спре, за да го прибере в ножницата, а не искаше да го хвърля. Някъде наоколо се прокрадваха Качулката и неговите двама Забулени.

— Древни! — извика той в бурния, бръснещ вятър. — Внимавай!

Създанието отпусна ръцете си. Кривата му усмивка стана още по-широка. Тогава Качулката се появи зад съществото, просто изникна от нищото. Нещо невидимо препъна Кайл, той падна и се плъзна по мократа скала. Качулката удари с едва доловимо движение на двете ръце.

Кайл извика от безпомощна ярост. Светът се пръсна на парчета бяла светлина. Когато експлозията прогърмя, той се завъртя. Тътенът отекна многократно, превърна се в ужасяващ титаничен смях, все по-пронизителен, докато Кайл се въртеше, падаше и търкаляше, уплашен, че това никога няма да свърши или че всеки миг ще се разбие на парчета върху скалите.

Много далече, под грохота, той чу жена да пита на родния език на Гвардията:

— Какво беше това, в името на усмивката на Сянката?

Отговори й мъж:

— Не съм сигурен.

— Свърза ли се?

— За своя изненада, да. Надеждно. Но все пак — странно. Отиде си завинаги. Сигурен съм.

Жената отново проговори, този път по-близо.

— Ами този?

— Жив е. Струва ми се, че мечът е поел по-голяма част от взрива.

Студена и влажна ръка го хвана за брадичката и размърда главата му напред-назад. Жената попита:

— Чуваш ли ме?

Кайл не можеше да отвърне. Сякаш беше загубил връзка със собствената си плът. Мракът отново се спусна, този път бавно — мека тъмнина, която притъпи сетивата му. Жената отново проговори, но този път гласът й беше просто шепот. После тишина.

Болката го събуди с жегване. Свиреп пожар в дясната му ръка. Той замаяно я вдигна пред лицето си и я видя омотана в парцали. Намръщи се и опита да си спомни нещо.

— Върна се при нас, а? — попита познат дрезгав глас.

Повдигна глава и изсъска от острата болка, която туптеше вътре в черепа му. До него седеше Изгърбения. Бяха в една от издълбаните в черния базалт стаи. На стената зад Изгърбения се бе облегнал гвардеец. Главата му бе увита в парцали и през тях като горящ далеч в равнините сигнален огън го гледаше едно кафяво око.

Кайл се извърна и преглътна, за да навлажни гърлото си.

— Какво… какво стана?

Изгърбения сви рамене и извади една глинена лула от кесията на пояса си.

— Качулката намушка магуса или Асцендента, или каквото и да беше това нещо в Култа на Трагедията. Точно там и тогава удари светкавица, като самия край на света, според както го разправят някои религии, а когато свърши, само Забулените бяха останали. Нямаше и следа от приятелчето. Изпепелено. Имаш голям късмет, дето си жив. Но ръката ти е обгорена като печена на огън яребица.

Кайл погледна към превръзката си. Изчезнал? Убит?

— Как е възможно това?

Изгърбения натъпка с палец ръждив лист в лулата си.

— О, ти не познаваш Качулката като мен. Няма нещо живо, което да не може да убие. — Изгърбения се надвеси над него. — Казах им, че си тичал към магуса, за да го убиеш. Нали знаеш — да се прочуеш и тъй нататък. Може би ще ти излезе прякор — нещо като „Проклетият глупак с горящата ръка“. Нещо такова. Ако ме разбираш.

Кайл се изсмя, хвана туптящата си глава и изстена.

— Да, разбирам. Сега какво?

Изгърбения захапа лулата.

— Сега ще чакаме. Вятърът утихва. Скоро ще бъде достатъчно спокойно, за да се спуснем в кошницата. Изпълнихме задачата си.

— Ти успя ли?

Буйните сиви вежди на Изгърбения се събраха.

— Да съм успял? За какво говориш?

— Да си откраднеш блясъка на славата.

Старият сапьор въздъхна, извади лулата от устата си и я мушна обратно в кесията.

— Хайде, момче, недей да смяташ, че…

— Знаел си, че тук горе има нещо или някой, нали? Знаел си през цялото време? — Кайл се надигна на лакът и опита да се изправи на едно коляно. Изгърбения го подхвана под мишницата и го издърпа на крака. Кайл се облегна на хладната ободряваща стена. Допря лявата си ръка до челото и опита да спре световъртежа. — Затова си дошъл тук преди всичко, нали? Затова си приел тази задача — въпреки че е необичайна за Гвардията?

Изгърбения застана до Кайл, готов да го подхване, ако му призлее.

— Хайде, хайде. Няма нужда да се пениш. Подозирахме, че тук може да намерим нещо, което си струва. Иначе щяхме да продължим напред. Съжалявам, че и двамата се бяхте врекли на Вятъра.

Кайл се засмя. Врекли!

— Просто лош късмет. Това е всичко. Ние, войниците, сме свикнали с това. Половината мъже, които съм убил, са били вречени на Тогг, също като мен. Това не означава нищо, момче.

Кайл поклати глава.

— Не разбираш.

Как можеше някой, който не бе от неговия народ, да разбере, че това същество трябва да е било Дух на Вятъра? И го бяха убили. Но как Качулката, прост смъртен, можа да убие един дух? Несъмнено това беше невъзможно.

— Е, може би не разбираме. Все пак просто минаваме през земите на Баел. Вярно е. Но знам, че има едно нещо, което ние разбираме, а ти не разбираш. — Изгърбения посочи на запад. — Гвардията е вкопчена в битка на живот и смърт с могъща сила, момче. Сила, която би опустошила всички тези земи, за да ни докопа.

— Малазанците.

— Правилно. Радвам се да видя, че си внимавал. Силата си е сила. Знаехме, че магьосникът Шен не е достатъчно могъщ, за да предизвика такава буря. Виж, целият климат над тази част от земната суша е засегнат. Родните ти равнини са пресъхнали заради дъждовете, привличани тук, за да отидат към източното крайбрежие. Надявахме се, че ще бъде нещо, което можем да използваме във войната срещу проклетите малазанци. Но, както видя, беше просто един проклет сънуващ магус.

— Сънуващ?

— Да. Според Качулката, всичко — бурята — е било предизвикано и поддържано от сънищата му. Представяш ли си, а?

Кайл едва се удържа да не му скочи. Глупци такива! Убихте бог на моя народ! Но в черепа му пулсираше заслепяваща болка и той ядосано се потърка по челото със здравата си ръка.

— Добре ли си, момче?

Кайл кимна троснато.

— Искам да подишам малко чист въздух.

Изгърбения го хвана за ръката, за да му помогне в коридора. Навън, оттатък алеята с колоните, гвардейците се бяха излегнали по скамейките и саксиите с цветя. Те си говореха, почиваха си или смазваха оръжията и броните си. Изгърбения помогна на Кайл да седне на най-горното стъпало на широкото стълбище, слизащо надолу към хлътнал вътрешен двор — днес зловонно езерце, пълно с прогнили листа и клони. Облаци продължаваха да обгръщат Хребета и щяха да останат още известно време, помисли си Кайл. Но бурята вече не вилнееше. Над тях повече не тътнеха гръмотевици, нито пък трополяха надолу към ширналите се равнини. Високо горе проблясваха и се гонеха, подскачаха и светеха безшумно светкавици като завеси.

Това не можеше да е станало. Как би могло? Бе невъзможно. Каза си, че вече нищо не може да го трогне. Но все пак нещо се беше случило. Кайл погледна превързаната си ръка. Бе напълно безчувствена с изключение на една постоянна, досадна слаба болка. Сигурно бяха намазали ръката му с някакъв мехлем. Забеляза, че някой грижовен човек бе върнал сабята му в ножницата. Издърпа я със здравата си ръка. Кожата на дръжката се белеше в ръката му като суха кора на дърво. Махна изгореното и остави опърления заострен край да стърчи. Острието обаче беше чисто и незасегнато. Къдриците и извивките на Вятъра сякаш танцуваха по дължината му. Кайл го обърна и ахна: знаците продължаваха и от другата страна на извитото острие. Не си спомняше Опушения да бе издълбавал сабята му и от двете страни.

Допря студеното острие до челото си и промълви молитва към Вятъра. Трябваше да смени дръжката. Реши да кръсти меча Чарка. Дар от Вятъра. И никога нямаше да забрави случилото се днес тук.

— Почини си — посъветва го Изгърбения. — Имаме още малко време.

Кайл облегна глава на каменната стена и притвори очи. През замрежените си клепки видя Преследвача, клекнал до една колона с двама гвардейци, които не познаваше — единият невероятно космат и жестоко белязан, а другият по-възрастен и с брада, сплетена и завързана на малки опашчици. И двамата бяха с тъмнокафява кожа, плещести като мечки, и напомняха на Кайл за хората от Каменните планини далеч на запад от родината му. Разузнавачът го стрелна с ярките си лешникови очи, докато шепнеше на мъжете. Изтощен, Кайл задряма под непостоянния слаб вятър.

Малко преди зазоряване дойде редът на Кайл за кошницата. Той и четирима други пристъпиха вътре, докато плетеното от коноп, ракита и дърво нещо висеше над зейналата пропаст. Осмина гвардейци управляваха железните лостове на лебедката. Порив на вятъра разроши косата на Кайл, понеже носеше шлема си под мишница.

— Как ще слязат те? — попита той един от мъжете в кошницата, щом хората започнаха първото завъртане на лебедката.

Гвардеецът лениво изгледа мъжете на лоста. Жестока насмешка докосна устните му.

— Горките копелета. По-добре те, отколкото ние. Ще трябва да слязат по въжетата.

Вятърът се усили, а кошницата се приближи до голите скали. Поривите люшкаха крехкия съд и развяваха пурпурната туника на Кайл. Гвардеецът беше казал ние. Кайл знаеше, че е един от тях, ала никога нямаше да бъде като тях. Беше част от братството, но същото това братство бе убило нещо, което беше негов бог: един от праотците, прародителите, водачи или закрилници на народа му — а може би дори въплъщение на великия Отец Вятър. Сега знаеше, че ще му бъде по-лесно да използва оръжието си. Да гледа безразлично и безучастно на смъртта и убийството. Да направи това, което трябва. Той разгледа мъжете, увиснали заедно с него над възможната си смърт. Двама гледаха облаците горе, може би търсеха знаци какво ще е времето. Трети гледаше надолу — вероятно се чудеше къде щяха да ги стоварят. Последният гледаше право пред себе си, в нищото. Очите им, обградени от плетеница бръчици, изглеждаха пусти и безучастни. Ето тези хора не се трогваха от нищо. Кайл се почувства притеглен към тях и усети, че вече изживява нещо от мъртвия свят, който обитаваха. Наблюдаваше потните им, осеяни с белези, закоравели лица и почувства как собственото му лице се превръща в същата маска. Вече можеше да гледа тях, да гледа всички живи или мъртви създания и да не ги вижда.

Втора глава

Под палещото обедно слънце тълпата, плъпнала нагоре по Улицата на опалите в Унта, се сгъсти до неподвижна подвикваща паплач. Малко по-нагоре улицата достигаше до Площада на изследователя, където животинският рев на десетки хиляди гласове възпираше опитващите се да влязат. Обърнатите към улицата балкони на вторите етажи поддаваха под тежестта на зрители, платили за местата си повече, отколкото здравият разум би допуснал.

За ядосаните граждани, заклещени на улицата, придвижването напред бе невъзможно. Но Опосум лесно се промъкна напред, промушваше се през тесните пролуки и преминаваше с блъскане и умело сръчкване с лакти. Хората от неговия занаят бяха обучени да използват тълпите и по тази причина той им се радваше. Когато си един от множеството, незабележимостта ти е обезпечена. А и мнението му за човешката природа бе, че с толкова много хора на едно място никой не може да нагласи нищо.

Стъпи на затрупаната с боклуци тухлена настилка на Площада на изследователя и се озова насред развълнуваното море от граждани на Империята — днес бе ден за екзекуции. Императрицата се разправяше с враговете си по възможно най-кървавия и публичен начин. Всичко бе предупреждение към хората, обмислящи подобни престъпни действия. Както и невероятно забавление за преданите й тълпи, разбира се. Опосум тръгна да обикаля огромния площад, придържайки се до някаква ограждаща стена. Прецени множеството на около петдесет хиляди души. Всички бяха зяпнали, съсредоточени до краен предел, към площадката в средата, където всевъзможни дребни престъпници вече бяха посрещнали края си — обезглавяване, изкормване или набиване на кол.

Този месец тълпата бе по-многочислена от обикновено и Опосум не се съмняваше, че това се дължи на знаменития затворник, който щеше да посрещне своя мъчителен и кървав край днес — Джанул от провинция Грис. Маг и бивш Върховен юмрук, който при неотдавнашните вълнения се бе обявил за Тиран на Деланс7 и бе победен просто чрез едно доста скъпо струващо отклоняване на средства. По тази причина Джанул с право си докара гнева на императрицата, както и твърде публичното място на смъртното наказание. Ала може би всички натъпкани на Площада на изследователя граждани смятаха — а и той самият, призна пред себе си Опосум, — че зад тази екзекуция вероятно стои друга причина: много отдавна Джанул бе един от избраните имперски люде. Той бе от старата гвардия.

Докато Опосум се прокрадваше зад гърбовете на мъжете и жените, някой произнесе името му. Само по себе си това не беше необичайно, тъй като посредством Лабиринта на Мокра той промени съвсем леко външния си вид и се облече като най-обикновен общ работник. В хаотичната блъсканица наоколо хората клюкарстваха, предлагаха стока и се обзалагаха за съдбата на осъдените. Този глас обаче бе дошъл от Пътищата на Гуглата. Опосум изпъна гръб, обърна се и се огледа. Никой не му обръщаше особено внимание.

— Горе — обади се пак гласът. — Тук горе.

Опосум вдигна поглед в указаната посока. Стената се издигаше безлична над него, изградена от плътно долепени каменни блокове, покрити с плесен и лишеи. На самия връх, на около четири човешки боя от земята, се мъдреха малки топки, сякаш дошли от представата на някой от Опонн за стена с бойници — редица от набучени на колове човешки глави.

Той се извърна и пак се огледа — беше ли възможно?

— Да. Тук горе.

Опосум се облегна на стената с лице към гърбовете на тълпата.

— Чуваш ли ме? — тихо прошепна той.

— Имам уши.

— И почти нищо друго.

Опосум почувства раздразнение, идващо от другата страна на Пътищата на Гуглата.

— Добре. Хайде, кажи ги всичките и да приключваме.

— Какво?

— Шегите за глави. Усещам, че нямаш търпение да опиташ с някоя. Да речем: затънал си до шията.

Опосум изсумтя. Няколко мъже и жени погледнаха към него. Той се изкашля, изхрачи се и плю на земята. Лицата се извърнаха.

— Гуглата да ме опази! Не съм толкова невъзпитан.

— Да бе. Не са ме забили на кола вчера.

— Тогава защо си говорим? Да не ти е скучно там горе? Някоя котка ли е измъкнала езиците на останалите?

— Имам послание за теб.

Въпреки самообладанието си, Опосум се стегна. Такова послание можеше да идва само от едно място.

— Да? — успя да промълви той, още по-тихо.

— Те се завръщат.

— Кои се завръщат?

— Тези, които измамиха смъртта. Които се опълчиха. Които пречеха и се държаха дръзко.

— Кои?

— А, ето, един се задава.

Опосум веднага застана нащрек и оръжията се плъзнаха в дланите му. Огледа най-близките гърбове. Кой? За какво говореше този дух? От тълпата излезе някаква жена. Ниска, добре сложена, с рошава, късо подстригана прошарена коса, облечена като прислужница — проста риза и протрити ленени панталони. Краката й бяха боси и мръсни.

Императрица Ласийн, негов началник.

Опосум се изпъчи.

— Не мислех, че ще дойдеш.

Ласийн го изгледа през наполовина спуснатите си клепачи.

— С кого говореше преди малко?

— С никого. На себе си.

— Доста скучно ще да е било.

Гняв проблесна в очите на Опосум. Той издиша и отпусна рамене. Спокойно. И нейното време ще дойде.

Ласийн продължи лениво да го разглежда. На Опосум му се струваше, че тя винаги го преценява. Доколко може да го притисне? Колко го е страх от нея?

Изведнъж тя се засмя.

— Горкият Урдрен. Колко си прозрачен.

Опосум неуверено я зяпна. Урдрен? Откъде знаеше собственото му име? Беше го оставил зад гърба си — заедно с трупа на баща си.

Ласийн се извърна.

— Тя е тук. Убедена съм. Дръж си очите отворени. Аз ще пообиколя.

Опосум почти се поклони, но се спря навреме. Ласийн изчезна в тълпата. Той отново се облегна на стената.

— Той ми каза, че няма й споделиш.

— Кой ти е казал?

Въздишка от другата страна.

— Помисли малко.

— Какво имаш предвид — тези, които измамиха смъртта?

— Откъде да знам? Аз съм просто един вестоносец.

— Ти какво…

— Ето го. Главното зрелище.

Вълна от шепот и развълнувано очакване се понесе през множеството и прерасна в оглушителен рев. Опосум, който бе най-отзад, не можеше да види платформата.

— Виждаш всичко, а?

— Най-доброто място.

Опосум не се интересуваше от представлението — не беше тук заради него. Оглеждаше гърбовете и главите на хората, дебнеше за движение или разцъфване на магия от Лабиринтите. Попита:

— Какво се случва?

— Изведоха Джанул. Изглежда вече са го обработили. Ръцете му са завързани зад гърба, дрехите му са съдрани. Може би е упоен. Така правехме навремето, преди императора. Но не си спомням някога да са качвали Талант на сцената. Как изобщо става това?

— Прах отатарал.

— А, разбирам.

— Ами ти? Ти очевидно си Талант. Не си ли бил екзекутиран?

— Ние тук, на тази стена, сме остатъкът от последния управителен съвет на Унта.

Опосум бе впечатлен. Това бе било много отдавна.

— Когато флотът на Келанвед превзе пристанището, побягнах навътре с половината пари от хазната на града. Конете се подплашиха и проклетото возило се прекатури. Счупих си врата.

Тълпата зарева в един глас. Размахани във въздуха юмруци.

— Какво става?

— Четат обвиненията. Изнесоха един мангал. Точат ножовете. Май ще сготвят вътрешностите му пред него, докато го държат жив възможно най-дълго. Никога не са успявали да го сторят.

— Този път ще успеят.

— Защо?

— Един лечител от Денъл ще го поддържа жив.

— А прахът отатарал?

— Използва се съвсем малка доза. Сблъсъкът между противоположните сили на потискащия магията прах отатарал и на лечебната магия ще го убие, разбира се — ако оживее достатъчно дълго за това.

— Разбирам. Завързват го прав и накланят главата му надолу, за да гледа. Разкъсват ризата му. Правят дълъг разрез от край до край в долната част на коремната област. Още един разрез, този път отгоре до долу. Придвижват мангала по-близо. Сега…

Тълпата нададе оглушителен рев, който прозвуча на Опосум като смес от погнуса, страх, страхопочитание и възторг. Въпреки това хората се бутаха още по-близо до сцената и потвърждаваха мнението на Опосум за човешката природа.

— Поставиха червата му върху горещите въглени пред него — той все още е прав! Но не съм сигурен, че е в съзнание. Какво е това? Голяма брадва?

— Сега ще го разчленят, започвайки от ръцете. Ще обгорят всяко отрязано място.

— Признавам, че вие, малазанците, правите много по-добри зрелища от нас. Отсякоха едната ръка. Трябва да е в безсъзнание, поддържан от помощниците на палача. Не, виждам, че устата му мърда. Задава се още един от онези, които се опълчиха.

Опосум стреснато се отблъсна от стената, сниши се и разгледа гърбовете на хората пред себе си. Появи се жена, която застана с лице към него. Тялото й не бе стройно и добре сложено като на императрицата; тази жена беше набита и възрастна, със сива коса, стиснати устни, недоволно намръщена. Тя бе мишената им тази нощ. Тя бе Джанел, сестра и сътрудник на Джанул.

— Ти — изплю тя. — Домашното кученце. Надявах се да попадна на стопанката ти.

Опосум се усмихна.

— Мисля за себе си като за домашно куче пазач.

— Не си напъвай оскъдния ум — жената се изпъчи и скръсти ръце. — Знам какво искаш и няма да ти го дам.

Опосум направи крачка напред и внимателно я разгледа. Опасен маг, посветен в Лабиринта Д’рисс. Двамата с брат й бяха изпълнили множество опасни задачи за Келанвед. Но той не засече действаща магия. Какво ли значеше това?

Тя издиша със свистене през стиснатите си зъби.

— Побързай, проклет да си. Губя смелост.

Опосум се стрелна напред. Прегърна я и плъзна най-дългата си кама в коремната й кухина. Тя се притисна в него с изненаданото изражение, което всички добиват, щом студеното желязо прободе сърцето.

— Поне можеш да убиваш добре — дрезгаво изстена тя в ухото му.

Лицата наблизо се обърнаха към тях.

— Жегата — каза Опосум. — Горката жена.

Лицата се извърнаха.

Той доближи лицето си до нейното.

— Защо?

Изражението на жената се отпусна в нещо като меланхолия.

— Ето го, ще кажат те — прошепна тя. — Уби Джанел, ще кажат те… но ти ще знаеш. Ще знаеш това, което винаги си знаел… — тя потръпна и пое един влажен, мъчителен дъх — … че си просто един измамник.

Опосум я пусна на земята и коленичи над нея. Проклета кучка! Нещата не трябваше да протичат така! Той се отдалечи от трупа, запровира се между хората и бавно си проправи път към Улицата на опалите. Докато вървеше, отпусна крайниците си и успя да се смеси с тълпата, която напускаше площада. Зад него месото, носило някога името Джанул, вече бе насечено на парчета, които хвърлиха в огъня, за да станат на пепел. Тази пепел после щеше да бъде разпиляна в залива Унта.

Той крачеше и се буташе като един от многото в тълпата, с приведена глава. През цялото време обаче си мислеше какво желязно самообладание се изисква, за да превърнеш дори смъртта си в победа, когато всичко важно е загубено и не ти е останало нищо. Щеше ли да успее да направи същото, когато удари неговият час? Щеше ли да успее да лиши убиеца си от всичко, включително и от удоволствието от добре свършената работа? Не можеше да си го представи. Някой глупак би нарекъл това отчаяние, но той знаеше, че е непреклонност. Толкова тънка ли бе разликата между двете, та зависеше от гледната точка?

Той позна босите, мръсни, мазолести крака, които пристъпваха до неговите, и бързо прогони тези мисли.

Ласийн също мълчеше. Стискаше ръце зад гърба си. Сигурно и тя си мислеше за мъртвата жена… или по-скоро за мъртвата си сънародничка, поправи се той. Щом се замисли за това, Опосум се зачуди откога ли се познаваха тримата. Реши да не го забравя.

Огледа се и забеляза как телохранителите крачат пред и зад тях. Телохранители, подбрани от мен след провала на Бисера на Малаз, отнел живота на толкова хора.

След известно време Ласийн кимна на себе си, сякаш досега бе водила вътрешен разговор. Прокашля се и рече:

— Искам лично да се заемеш с някои неща, които напоследък ме тревожат. Вътрешни смутове. Сведения за засилени местни искания.

— А изчезванията в Имперския Лабиринт? — попита той. Беше чувал много за това от хората от Нокътя.

— Не. Няма да изпращам други в тази бездна.

— Вярвам, че тя е обитавана от призраци. Истината е, че не знаем почти нищо за нея.

— Винаги е била ненадеждна. Притесняват ме слуховете от провинциите. Има ли някой зад всички тези вълнения? Кой? Ползвай толкова хора, колкото се налага. Трябва да знам кой стои зад това.

Опосум наклони почти незабележимо главата си към нея. Така значи. Вътрешен смут. Растящо подкупничество, а може би дори разправии в управленските редици. Някой одързостен патриот тук; голямо презгранично нахлуване там. Старите племенни вражди отново пламнали. А Имперският Лабиринт ставаше все по-опасен. Всичко това свързано? От кого? Тя е разтревожена. Чуди се. Възможно ли е да са те? След толкова време? Може би защото бе останала сама?

Или пък, мислеше си Опосум и се хилеше наум, просто им е станало скучно.

Той застана на място, понеже Ласийн забави крачка и се спря. Тя го погледна.

— Някога бяхме приятели, нали знаеш — каза тя почти замислено. — Искам да кажа, смятах, че се разбираме…

Тя извърна поглед и бръчките в ъгълчетата на очите й се откроиха.

Тогава защо го направи? Защо те предаде? Това ли се чудиш? Или се чудиш какво, неизвестно на теб, са знаели?

Устата й се ожесточи.

— Така. Убил си я. Много добре. Не вярвах…

— Че ще мога?

Ласийн примигна. Ъгълчетата на устните й увиснаха недоволно.

— Че ще се даде толкова лесно.

Опосум сви рамене.

— Изненадах я.

Тя го стрелна косо. Опосум отказа да отвърне на това внимание. Да си мисли каквото ще. Нали едно време тя беше неговата дясна ръка. А сега той беше нейната. Нека се пита, нека разсъждава.

Без да продума, императрицата отново закрачи. Опосум я последва.

Върху стената на Площада на изследователя един набучен на кол череп се засмя, но никой не го чу.

Ереко и Пътника бяха оставили планините зад гърба си и се бяха спуснали на юг в обширната вечнозелена гора, когато срещнаха първите разбойници. Ереко не се изненада, че заговориха Пътника — въпреки че бяха обирджии и главорези, те все пак бяха хора и в забутаните си планински укрития жадуваха за компания и новини от външния свят.

Носеха прогнили необработени кожи, останки от кожени гамаши и ризи и бърканица от откраднати части от брони и оръжия. На Ереко му се стори, че в това отдалечено дефиле нямаше много работа за разбойници. За чувствителния му нос те воняха по-зле и от животни. Пътника клекна до огъня им, за да обменят новости.

Ереко стърчеше най-отзад, прав, със скръстени ръце. Пътника му бе казал, че така изглежда много по-внушителен. Видя как ниските, недохранени мъже го оглеждат от главата до петите, впечатлени, надяваше се той, от ръста му — беше поне два пъти по-висок от тях. Но той бе общувал с достатъчно хора, за да знае какво си мислят. В лукавите им погледи Ереко долавяше, че всеки, независимо от невероятния си ръст, може да бъде повален, ако направиш достатъчно дупки в тялото му.

— Доста късно е да слизате от Джуорилан — рече главатарят. Покритото му с кир и мръсотия лице бе почти черно. Мазната му брада бе прошарена. Дългата му черна коса бе събрана на темето и завързана с кожен ремък. — Съветът продължава ли да претендира за Джастон и да отказва на всички преминаване към залива Дамос?

— Да — отвърна Пътника.

— А този с теб — рече главатарят и посочи с ножа си към Ереко. — Срещал съм теломени. Дори тоблакаи. Той не е от тях. Твърде висок е. Какъв е?

Пътника погледна назад през рамо. Ереко не видя дори искрица хумор в тъмносините очи на мъжа, въпреки че наскоро се бе оплаквал от човешкото невежество и тесногръдие.

— Попитай го сам — отговори той. — Може да говори.

— Така ли? — главатарят на разбойниците вдигна глава към Ереко. — Е? Кой е твоят народ?

Въпреки че Пътника бе с гръб към него, Ереко видя как точно при тези думи той трепва под ризите, бронята и кожите. Мислено му благодари за този израз на съчувствие.

— Братовчеди сме. Тези, които изброи, и аз. Нещо като братовчеди.

Главатарят на разбойниците изсумтя доволен. Отряза си парче месо от бута на глиган, забучен над въглените.

— А малазанците? Какво става с тях? Търговците казват, че цяло лято са тихи като камъни.

— Така е. Меър и корелците са ги заклещили в Юмрука. Там си и гният.

Главатарят на разбойниците се плесна по бедрото.

— Добре!

Ереко наблюдаваше заобикалящите ги дървета — нима този ги занимаваше, докато сбирщината му ги обкръжава? Но никой не помръдваше в рехавата горичка от мършав смърч и ниски борчета върху голия гранит. Главатарят на разбойниците бе излязъл да ги посрещне заедно с още шестима — двама от тях изглеждаха като негови синове. Ереко виждаше, че искаха да убият и двама им. Колко често очите на главатаря се стрелкаха към тънкия меч, завързан за гърба на Пътника? Но увереното държане на Пътника ги разколебаваше. Както и огромният ръст и още по-огромното копие на Ереко.

— Казвам добре, защото всички тука произлизаме от Пурпурната гвардия. Знаеше ли това, приятелю?

Пътника кимна.

Гласът на главатаря на разбойниците се извиси. Той обхвана с жест горите наоколо.

— Да. Малазанците се страхуват да идват тук, защото костите на гвардейци закрилят тези земи. Самият аз съм потомък на Хап Стария, сержант на лейтенант Рибаря. Костите на много гвардейци са заровени в тези северни гори. Има и едно древно предание. Пророчество. Обещание, че ако малазанците отново дойдат тук, гвардейците ще се надигнат от гроба и ще ги изколят. Ето защо никога не са се връщали в нашите земи. Страхуват се. Веднъж ги победихме.

— Вярно — каза Пътника. — Победихте ги веднъж.

— Ами ти, приятелю? Има много черни мъже сред малазанците, както и сред корелците. Но ти не си корелец. Говориш добре талийскии.

Пътника сви рамене под рошавата си пелерина от меча кожа.

— Аз съм от Джаката. Спътникът ми е от още по-далече, както сами виждате. Тръгнал съм на юг, за да открия място, където мога да построя кораб. Спътникът ми иска да продължи нататък, чак до старата Северна цитадела, след което да премине на изток около носа.

Главатарят се усмихна, сякаш бе очаквал подобен отговор.

— Трябва много злато, за да се построи кораб и да се купи преминаване около носа. Всяка година през този проход минават търговци с пари, събирани именно за това.

Пътника се засмя въпреки очевидната заплаха.

— Тези мъже са богати търговци. Могат да си позволят и много телохранители, нали така? Ние нямаме телохранители, защото нямаме богатство за пазене. Ще построя кораба сам. Със собствените си ръце. Моят приятел ще заработи парите, които му трябват за преминаването. Той е много полезен в морето.

Главатарят се присъедини към добродушния смях на Пътника и пъхна още няколко къса мазно глиганско месо в устата си.

— Разбира се, разбира се. Спуснете се до брега, щом искате. Дано ви хареса там.

И отново избухна в смях.

Пътника подаде мях през огъня и Ереко с ужас разпозна един от трите им меха с джуориланска ракия. Разбойникът го изгълта безмълвно, разливайки доста. Пусна го зад рамо. Ереко тихо изстена — може би Пътника иска той да си помисли, че се страхуваме и се опитваме да го подкупим?

— Чувал съм слухове, че според корелците малазанците сключили нечестив съюз с Ледените демони. Какво мислиш ти за това?

Пътника отвърна, че нито е виждал, нито е чувал нещо, което да потвърждава този слух. Двамата си размениха още няколко новини за Съвета на избраните и за вероятността зимата да е тежка. Както винаги, когато слушаше разговор, посветен на повърхностни и вечно менящи се теми — като политиката между хората, Ереко се отегчи. Шестимата разбойници, издокарани в мешавицата си от кожени ризници, ръждясали железни шлемове и кожени дрехи с пришити по тях халки, не го изпускаха от поглед. Докато гледаха него и Пътника, в очите им проблясваха алчност, скука, любопитство и плиткоумна ненавист.

Разговорът се проточи след пладне та чак до следобеда, ала Пътника тъй и не даваше знак, че иска да го приключи. Ереко се зачуди на какво ли се дължи това несвойствено нему търпение. Обикновено Пътника настояваше да се движат бързо и се гневеше при всяко забавяне или препятствие, изпречило се на пътя им. Несъмнено осъзнаваше, че този мъж се опитва да ги забави — може би бе изпратил да повикат останалите от шайката и сега ги чакаше.

Разговорът се насочи към въпроса, който занимаваше всички обитатели на северната част на континента: състоянието на Защитната стена, военната мощ на Избраните и готовността на Корел да отблъсне Ездачите тази зима. Сега предположенията бяха по-тревожни и неясни отпреди, тъй като през последните няколко години малазанците бяха източили голяма част от силите, необходими на Корел.

Ереко внимателно наблюдаваше главатаря за някакъв знак, че е научил нещо от някой от търговците, минали през прохода преди тях. Нещо за двама чуждоземци, обявени за дезертьори от Стената. Предатели, осъдени от Съвета на избраните. Всички мечове и ръце в северните земи бяха вдигнати против тях. Но очите на главатаря не издадоха да знае нещо такова. Да, в тях блестеше животинско лукавство, но отсъстваха ликуването и задоволството, породени от скрито преимущество.

Най-накрая отвлеченият разговор приключи и главатарят с пъшкане се изправи на крака. Хората му станаха заедно с него. Ръцете им паднаха на дръжките на ножовете и брадвите, а очите им се обърнаха към главатаря в очакване на знак или нареждания. Пътника отстъпи от огъня.

— Хиляди благодарности за гостоприемството ви.

Главатарят се изсмя пресилено добронамерено.

— Да, да. Разбира се, разбира се. — Той махна на мъжете си. — Приятен път. До брега. Ха!

Ереко и Пътника се отдалечиха от огъня и не след дълго отново излязоха на пътеката. Пътника пое в югозападна посока. Вървяха мълчаливо и се ослушваха. Стигнаха мъничко поточе, което се спускаше стръмно и се пенеше надолу по канарите. Течеше на запад към брега и Пътника го последва.

— Мисля, че са двама — рече той след време.

— Да. Най-младите, струва ми се.

— Ще изчакат до падането на нощта.

— Да. Колко ще бъдат, според теб?

— Повече от шестима. Това е сигурно.

Те си проправяха път през плетеница от повалени дървета и изсъхнали клони и скачаха от камък на камък.

— Защо не свърши по-рано?

Тъмнокафявите черти на Пътника се изопнаха в огорчена гримаса.

— Надявах се да му покажа, че не се страхуваме да пътуваме сами. Да го накарам да се замисли какво може да означава това. — Той поклати глава. — Но тоя глупак май не се занимава много с мислене.

— Може би знае.

Пътника го погледна.

— Тогава непременно ще ни нападнат тази нощ.

Настаниха се до една купчина канари. Пътника запали малък огън, но седна с гръб към него. Ереко седна от другата страна на огъня и гледаше ту мрака, ту Пътника. Той седеше с меча си в скута и чакаше. Ереко отново се зачуди на тоя човек, който можеше да покаже такава мекота и — както се казваше — човечност и в същото време желаеше да изколи някаква зле въоръжена и необучена сган, включително юноши, които нямаха никакъв шанс срещу него.

— Нека просто продължим по пътя си — рече Ереко през огъня. — Защо изобщо трябва да спираме?

— Не възнамерявам да се озъртам чак до Северната цитадела. Всеки глупак може да извади късмет с лък.

Ереко го изгледа объркано. Да, това беше вярно. Поне в неговия случай. Въпреки че старееше много бавно, той все пак можеше да бъде убит от най-обикновена физическа травма. Ами Пътника? Той имаше ли подобни грижи? Очевидно не. Но все пак беше човек. И още беше жив. Изглежда постоянно внимаваше за тази неочаквана стрела в гърба. Независимо от това колко големи или невероятно изкусни — както беше при Пътника — бяха уменията на някого в близкия бой, една случайна стрела можеше да сложи край на всичко.

Ереко разпростря сетивата си над земята и можа да ги почувства — неколцина мъже на склона, близо до поточето. Бяха се събрали накуп. Може би се колебаеха заради Пътника и нежеланието му да спи? Щяха ли да изчакат докато това се случи? Молеше се да не стане — забавянето вече бе мъчително.

Той погледна над слабото сияние на въглените и видя, че Пътника бе стигнал до същото заключение. Сега лежеше, обвит в наметалото си от меча кожа, и се преструваше на заспал. Ереко го последва и се отпусна на скалата, на която се бе облегнал. Въпреки че не усещаше студа и жегата толкова остро, колкото хората, той се зави със собствената си широка наметка от кожи и наклони глава на една страна.

Чакаха. Вълчи вой високо в планината огласи нощта и Ереко се зачуди дали не идеше от рошавата глутница, която ги следваше през ледената пустош северно от планините. Обадиха се сови, а сред планинските склонове отекна и още по-далечен грохот, като от лавина или от пропукването на ледено поле.

Почти пълната луна се показа иззад дебелите облаци и Ереко ги почувства как напредват. Бяха чакали по-добра светлина. Прокле се за това, че не се бе сетил.

Пътника се хвърли настрани, когато стрели от лък и една от арбалет полетяха към мястото, където лежеше. Ереко вече бе потънал в сенките, клечеше и чакаше. Държеше копието си обърнато, понеже все още не можеше да сломи жалостта си.

Изненадан вик от страх и болка раздра студения нощен въздух, но бе прерязан миг по-късно. Ереко знаеше, че Пътника вече е сред тях. Писъкът унищожи всякаква надежда за безшумно прокрадване и отвред се чуха викове.

— Къде е той?

— Пулен? Виждаш ли го?

Сандали стържеха по камъка. Паднали клони изпращяха. Глава се очерта на сребърната луна. Ереко замахна с обратната страна на копието си и улучи нещо с месесто тупване. Желязо иззвънтя върху камък. Изсвистя арбалетен изстрел и в същото време той почувства остра болка, която изсмука въздуха от дробовете му. Олюля се от удара и падна. Докато лежеше, благослови човешката броня, която бе започнал да носи, и прокле стрелящите оръжия на хората. Постоянно го тормозеха.

Някой се надвеси над него. Лунната светлина разкри чертите на един от младежите. Ереко замахна и го препъна, обви ръка около устата му, придърпа го към себе си и прошепна:

— Шшшшшт!

Зачака, без да помръдва, потънал в сенките.

Някой се приближи. Застана до догарящите въглени на огъня и дрезгавата, мъждукаща светлина разкри силуета на Пътника. Червеното сияние — цветът на войната — му подхождаше. Държеше меча в дясната си ръка и тясното парче стомана лъщеше от влага. Пелерината му я нямаше, така че се виждаше стегнатата му черна ризница. Пътника прекоси разстоянието до Ереко и докосна гърдите на младежа с върха на меча. Кръв, черна на тъмнината, прокапа по слоевете необработена кожа. Очите на младежа се ококориха. Горещият му дъх гъделичкаше ръката на Ереко. Той имаше чувството, че държи треперещо, новородено жребче.

— Останалите? — попита Ереко.

— Един избяга.

Пътника не откъсваше поглед от момчето. Върхът на меча потъна още надолу и разкъса кожата.

— Не. Забранявам това.

— Ще се върне. Той и приятелите му ще ни преследват. Ще чакат да им се отвори нова възможност. За отмъщение.

— Не. Не позволявам това. Той е просто едно дете. Дете.

Тогава очите на Пътника се промениха. Дивото настървение от битката изгасна, разкривайки нещо друго, нещо, което накара Ереко да извърне поглед. Пътника се дръпна настрани.

— Разкарай го от погледа ми.

Ереко прошепна:

— Сега бягай. Бягай без да спираш.

Младежът хукна с препъвания, гълташе жадно въздух, а в гърлото му се надигаха ридания.

Пътника се тръшна на наметката си от мечешка кожа. Ереко продължи да лежи в същата поза, без да продумва, сякаш се страхуваше, че ако каже нещо, ще развали някаква магия. След време мъжът заспа и дишането му стана равномерно. Ереко лежеше буден, слушаше нощта и усещаше настроението на тази нова земя. Изчаквателно. Зачуди се дали бе възможно болка като тази в очите на спътника му някога да бъде изцерена. Може би никога. Както той би трябвало да знае много добре.

Преди новолуние той и Пътника изкачиха едно било и пред тях се разкри гледката на залесен бряг, тинест плаж и простиращия се чак до западния хоризонт океан. Ереко знаеше, че някои хора наричаха този воден масив Морето на изследователя, тъй като по-голяма част от него все още бе непроучена. Други го наричаха Океанът на белите кули заради плаващите ледени острови, които тормозеха всички мореплаватели. Неговият народ, Тел Акаи, го наричаха Гал-Ереш — Танцуващият лед.

— Сега какво? — попита той.

Приклекнал, Пътника извади борова клонка от устата си и сви рамене.

— Ще следваме крайбрежието. Докато попаднем на селище.

— Значи на юг? Насочваме се на юг?

— Засега.

И се спусна по залесения склон. Ереко го последва и въздъхна от досада. О, Богиньо, защо ми проговори точно за този най-невъзможен човек? Защо наруши вековното си мълчание, за да ми кажеш: Този мъж ще донесе спасението ти, когато го довлякоха окован във вериги на Стената на бурите?

По това време Ереко отдавна бе загубил броя на годините, прекарани на Стената на бурите. Корелските зими бяха идвали и си бяха отивали. Бурите на Ездачите бяха изливали свирепостта си върху Стената като вълни от лед и ореоли светлина, проблясващи в нощното небе подобно северно сияние. Научил се беше да предусеща това бавно завихряне на сили, точно както предусещаше смяната на сезоните. Винаги се извиваше страшен вятър от юг и югозапад, толкова леден, че смразяваше дори неговите кокали, а на сутринта каменните парапети винаги бяха покрити със скреж. При най-тежките бури поривите на снега се блъскаха в Стената с невероятна сила, а Ездачите винаги следваха снега.

От няколко години на Стената се появяваха малазански войници. Идваха оковани във вериги — военнопленници. Корелските пазачи им хвърляха оръжия точно преди вълните от Ездачи да ги връхлетят. Справяха се добре. Най-смелите и най-хитрите обръщаха оръжията срещу себе си и оставяха част от стената неохранявана, докато не бъдат докарани нови попълнения. Малцина залягаха или хленчеха, когато Ездачите най-накрая се появяваха, яхнали заледени океански вълни, за да нападнат Стената. Това понякога се случваше и с Избрани. Та кой би могъл да се подготви за такава гледка? Сблъсък на Царства, ако можеше да се вярва на някои изследователи на теургията. Мощно настъпление на чуждо, особено магьосничество, пресрещнато от грубо упорство, смелост и войнствено настървение.

— Кой е този? — бе попитал той корелските си пазачи. Те веднага му отговориха, тъй като бе стоял на Стената по-дълго, отколкото повечето от тях бяха живели.

— Казват, че е малазански дезертьор — обясниха му те. — Заловен на кораб, който опитвал да премине блокадата. Морските пехотинци от Меър казаха, че се сражавал като тигър, така че запалили кораба под него и избягали. Казват, че чак тогава се усетил. Скочил във водата и доплувал до тях. Предадоха ни го, за да стои на Стената.

Ереко изгледа как пазачите завличат мъжа до един празен дълбей на няколкостотин хвърлея надолу по извивката на стената. Корелските стражи закопчаха оковите около глезените му на ръждясалите железни пръстени, поставени в гранитния плочник, след което освободиха ръцете му. Ереко погледна оковите около собствените си глезени и отново се ослуша за нежния глас на Чародейката. Но тя мълчеше. Не му се полагаха повече съвети.

Реши да действа още при първата спокойна нощ. Но такава тъй и не дойде и няколко седмици по-късно ги връхлетяха първите бури на Ездачите, а Стената бе претъпкана от хиляди корелски войници.

Следваха очертанията на гората в южна посока. Вечерно време слизаха до песъчливия и каменист бряг, за да събират миди. Първата следа от човешко поселище, на която попаднаха, бяха овъглените и обрасли с бурени останки от укрепление — засипан ров, зад него обгорени и насечени пънове и греди около открит двор. В двора имаше опожарена казарма и наченки на каменна централна кула, изоставена или опустошена насред строежа. Спяха увити в кожите си на сухия, покрит с трева двор. Огънят позлатяваше покритите с бръшлян камъни на кръглата кула.

— Били са тук — обяви Пътника, изпънат на кожите си, с мрачен поглед, вперен в срутената кула.

Ереко вдигна глава от своя дял от рибата, която бяха открили в капана на приливно езерце.

— Кой? Кой е бил тук?

— Пурпурната гвардия. Нали така каза старият разбойник. Това е тяхно дело.

— Кога?

— Преди повече от половин век.

— Познавал си ги?

Очите от другата страна на огъня се насочиха към Ереко и той изпита ледена тръпка, каквато никой друг човек не бе пораждал у него. Как бе възможно погледът на този мъж да носи тежестта и болезнената дълбочина на Древните? Може би сега се чудеше дали да не го убие заради любопитството му? Такова вътрешно опустошение — напомняше му за обречения Тогг, когото бе срещнал веднъж в друга гора, или за звяра, когото някои наричаха Фандърей и когото бе видял за последно толкова отдавна.

Погледът се извърна.

— Да. Познавах ги. Това може да е укреплението Бор, най-северната им отбранителна позиция на този бряг на Стратем. Следващото селище трябва да е Северна цитадела, но това е много на юг, а сведенията ми са твърде остарели. Надявам се, че ще стигнем друго населено място преди това.

— Какво се е случило с тях?

— Наистина ли не знаеш историята?

— Само това, което са ми казвали корелците. Нещо за война в талийските земи на север.

— Да. Война, продължила десетилетия. Завоевателна война, водена от Келанвед из целия континент. И навсякъде, където отиваха армиите му, срещу тях се опълчваха гвардейци. От Кан до Тали, дори в равнините Сети, наемническите роти на Пурпурната гвардия развяваха знамената си със сребърни дракони срещу скиптъра на нахлуващите малазански войски. Най-накрая, след десетилетия, падна последната им наследствена крепост, твърдината на рода Д’Авор в планините Фен. Наричаха я Цитаделата. Келанвед я срути със земетресение. Изби хиляди от собствените си хора.

След тези думи Пътника притихна, взирайки се в огъня. По някаква причина сега бе по-открит и говореше повече, отколкото през останалите месеци, прекарани заедно. Ереко изчака малко и тихо го подкани:

— Чувал съм много за този император. Защо не е използвал ужасните си имасски воини срещу Гвардията?

Пътника продължи да се взира в пламъците, без да помръдне и Ереко си помисли, че се е изгубил в спомени и няма да му отвърне, но изведнъж мъжът проговори, без да извръща очи от огъня:

— Чувал ли си за клетвата на К’азз?

— Чух, че се е заклел да се противопоставя на малазанците.

— Повече от това. Много повече. Вечна съпротива до падането на Империята. Обвърза ги, шестстотин мъже и жени. Обвърза ги по-плътно, отколкото самите те подозираха, струва ми се. Келанвед нареди на имасските воини да ги смажат, но те отказаха.

Този отговор изненада Ереко.

— Защо са отказали?

Малко неща по тази земя и в това младо време го ужасяваха, ала войската от безсмъртни бе едно от тях.

— Никой не знае със сигурност. Но аз чух, че…

Гласът му заглъхна и Пътника се умисли.

— Да? Какво си чул?

Мъжът се намръщи. Може би бе решил, че е разкрил достатъчно. Начупи една съчка на парчета, които после хвърли върху жаравата.

— Чух, че имасските воини казали на Келанвед, че няма да е редно да се опълчат срещу такава клетва. Но съм сигурен, че тя вече е като проклятие за тези, които са я положили.

Три дни по-късно попаднаха на първото селище. Западнало рибарско селце. Пътника накара Ереко да остане скрит в гората, докато той се доближи сам, за да разсее ужаса им. Дори появата на един човек от гората породи достатъчно страх. Отвсякъде дотичаха мъже и момчета, стиснали копия и лъкове. Пътника започна да преговаря с тях на края на скупчените колиби, където едно поточе се изнизваше през скалите и дърветата по пътя си към тинестия бряг и океана.

Върна се сам.

— Предпазливи са. Обичайните опасения. Не съм сигурен, че изобщо успях да ги успокоя. Да продължим на юг. Отваряй си очите за добри дървета.

— Дървета? Значи наистина ще строиш лодка?

— Да.

— А после какво?

— После ще чакаме.

Обърна му гръб и се отдалечи и Ереко почти се изсмя, изненадан от собственото си раздразнение. Разговорите с този мъж бяха почти толкова влудяващи, колкото преговорите с отшелническото племе на ассаилите8. Ереко поклати глава и тръгна след Пътника. А през всички тези години се бе гордял с търпението си!

Пътника си проправяше път през гъстите храсталаци, от време на време спираше, посочваше някое дърво и изреждаше неговите предимства и недостатъци. След време Ереко се присъедини към разсъжденията му и двамата започнаха да си разменят мъдрости относно тънкото изкуство да избереш дървесина за построяването на здрав, но подвижен съд за плаване по океана.

Ереко реши, че Пътника знае доста по въпроса. Като за човек.

След договора в Набраджан заплащането пристигна под формата на оръжия и брони, обработени кожи, кюлчета желязо и товарни животни. Търговските къщи с дълга традиция в търговията с роби нямаха нищо против да платят на наемниците с жива стока, а Бляскавата нямаше нищо против да приеме. Гвардията се насочи на изток, надолу по течението на реката, през хълмистите обработваеми земи до крайбрежието. Когато стигнаха търговския път, водещ до град Курзан, чието съществуване бе само един слух за племето на Кайл, Бляскавата нареди робите да бъдат събрани в едно кално поле.

Облечена в бляскава ризница от врата до прасците, стиснала шлема си под мишница, дългата й черна коса се развяваше на вятъра, тя се обърна към тях.

— В Гвардията не приемаме робството. Следователно всички вие ще бъдете освободени.

Това изявление бе посрещнато с изумено мълчание. Дори мъже и жени от племето на Кайл я гледаха с предпазливо недоверие. Той се засрами.

— Тези от вас, които искат да получат оръжия и да се присъединят към Гвардията по своя воля, да отидат до знамето за преглед и въвеждане. Останалите ще бъдат свободни да си ходят.

Веднага се построи дълга опашка от мъже и жени, които искаха да станат гвардейци. Тези, които бяха твърде стари или недъгави, за да го направят, се присъединяваха към своите другари, които предпочитаха да бъдат освободени. Когато се спусна здрач, всички, които доброволно искаха да се присъединят към Гвардията и отговаряха на изискванията, бяха строени и поведени нанякъде.

Разбира се, останалите не бяха освободени, а отново бяха оковани във вериги и отведени в друга посока, почти без възражения. Робите изглеждаха примирени със съдбата си и може би смятаха, че цялото това упражнение е било за да се отделят силните и младите, които после да бъдат продадени другаде. И може би, от една определена гледна точка, бяха прави.

Армията, която вече наброяваше седем хиляди души, се насочи на изток, заобикаляйки река Тин. Две седмици по-късно стануваха на крайбрежието, южно от Курзан, с гледка към пролива Анари, в чиито спокойни води се полюшваха кораби, пуснали котва. Когато погледнеше на север, Кайл можеше да различи сивите и жълто-кафяви кули на пристанищната крепост.

— Кораби! — обяви Изгърбения и го шляпна по гърба. — Кораби — повтори той, наслаждавайки се на думата.

— Кораби — съгласи се Кайл. Той никога не бе виждал кораб, но бе чувал за тях. Не изгаряше от нетърпение да се качи на такъв. Изглеждаше му неестествено.

— Сега какво?

— Стоим на стан. Обучаваме се. Чакаме.

— Какво става?

Изгърбения нагласи кожения шлем на главата си и се почеса по наболата сива брада.

— Преговори, Кайл. Блестящата води преговори в града за наемането на кораби.

Старият сапьор стисна нещо между ноктите си и направи гримаса.

— Я ми кажи, момче. Какво мислиш за плуването?

— Мисля, че е неестествено хора да влизат във водата.

— Хмм. Това е една добра възможност да се научиш.

През следващата седмица Кайл се присъедини към около четиридесетте новобранци от мъжки и женски пол, които бяха принуждавани да се потапят в калните води на един от по-широките ръкави на делтата на река Тин. Гвардейци ветерани ръководеха уроците и размахваха дебели пръчки, за да потушават негодуванието на учениците. От време на време Кайл виждаше Изгърбения, който седеше на брега, пушеше лула и му подвикваше насърчителни думи.

Още от първия ден на уроците Кайл бе забелязал неколцина гвардейци, които сякаш имаха задължението да ги държат под око. Един ден чу силен вик, а след това десетки стрели пронизаха тъмната вода. Повърхността веднага се разпени и огромен, дълъг звяр започна да се гърчи и мята, размахвайки люспестата си опашка. Всички плувци хукнаха към брега. След като създанието потъна, същите войници използваха тоягите си, за да върнат новобранците във водата. Трима от тях категорично отказаха и бяха пребити, докато изпаднат в безсъзнание, и бяха завлечени настрани.

Кайл реши да не се предава лесно. Когато една жена на име Джарис, ветеран от Дженабакъз, се приближи до него, за да го принуди да се върне в калната вода, той нападна. Двамата заедно се изтърколиха надолу по калния склон и цопнаха във водата. Наемниците, които ги наблюдаваха от брега и плитчините, започнаха да се смеят и подигравателно да дюдюкат. Кайл и Джарис се налагаха в мътната вода. Той извади късмет, успя да я издебне в гръб и да хване главата й в ключ, като си мислеше, че ще така ще я принуди да заеме мястото му. Докато се мъчеше да потопи главата й под водата, нещо остро и студено го убоде по чатала. Кайл отскочи рязко назад и опита да се вдигне на пръсти.

— Точно така, момче — засмя се Джарис. — Има още един хищник във водата и той иска да изяде малката ти рибка.

Острието отново го убоде по чатала.

— Какво избираш? Искаш ли да бъдеш ухапан?

Кайл я освободи и тя се изправи във водата, която стигаше до кръста й. Показа му една извита кама.

— Умно решение. И глупаво действие, момче. Някой друг щеше да те намушка само затова, че си го измокрил.

След време Кайл бе избран да участва в специален взвод. Дадоха му няколко пълни с въздух насмолени кожени меха за опора и го изпратиха да пляска в реката часове наред. През цялото време го наблюдаваха гвардейци, които стояха на брега или във високите треви на блатото.

На осмия ден Кайл разбра каква е втората задача на многото гвардейци по брега. Разнесоха се викове от един кален остров в протока и от всички страни дотърчаха наемници. Нагазиха в мътните плитчини и се гмурнаха в тръстиката. Кайл и останалите плувци спряха, за да гледат.

Появи се момче в прокъсана туника, цялото на резки от тревите и тръстиката. То тичаше по глинестия бряг на острова, босоного и ококорено. Гвардеец изскочи иззад прикритието си и повали момчето във водата. Двамата потънаха под кафявата повърхност. Кайл заплува към тях с цялата бързина, на която бе способен.

Наемникът изплува и завлече отпуснатото тяло към брега. Кайл пристигна точно навреме, за да види гъстата червена кръв, опръскала калта и гърдите на младежа. Гвардеецът беше Семката — ниският ветеран, за когото Изгърбения го бе предупредил. Въпреки това Кайл бързо прецапа плитката вода, вдигна главата на момчето и видя, че то бе мъртво.

— Защо трябваше да го убиваш?

Ветеранът не му обърна внимание, а започна да почиства и смазва острието на ножа си.

— Беше само едно дете. Защо го уби?

— Млъквай. Заповеди. Съгледвачи не се допускат.

— Съгледвачи? — Кайл не можеше да повярва на ушите си. — Съгледвачи? Може би просто ни е гледал. Може би е бил любопитен. Кой ли не би бил?

— Дръж си езика зад зъбите. Аз не съм добряк като оная крава от Дженабакъз, Джарис.

Кайл едва не се нахвърли на набития главорез — знаеше, че е дошъл от някакво място, наречено Ерлитан, — но Семката все още стискаше ножа си, докато Кайл стискаше единствено мехур от козя кожа. Той вдигна мехура.

— Много приличаш на това нещо, Семка. И двамата сте пълни с въздух — каза Кайл и отвори шева на мехура, а въздухът вътре излезе с пърдене. — И двамата вдигате твърде много шум.

Семката плесна мехура.

— Не си играй с мен. Това не е игра.

Тогава пристигнаха други гвардейци и изгониха Кайл. Той отиде да си намери нов мехур. Наемниците завлякоха трупа в гъстите блатни треви.

Няколко дни по-късно Кайл бе събуден с ритник посред нощ. Той примижа в мрака на безлунната нощ и едва успя да различи силуета на някого, който се бе надвесил над него.

— Ставай. Строяваме се на плажа. Бегом марш!

Беше Траншея, неговият сержант.

— Слушам.

Кайл бързо награби снаряжението си на слабата светлина от догарящите въглени, след което се запрепъва към плажа, където завари смесица от новобранци и ветерани, събрани на групи. Траншея, облечен единствено в панталони и кожена риза, изби оръжията от ръцете му.

— Няма да ти трябват.

Траншея се насочи към останалите новобранци. Преследвача изникна до Кайл, клекна до него и се зарови в снаряжението му.

— Вземи ножа — прошепна му той. — Дръж го до врата си.

Той разгледа частите от доспехи.

— Сложи си само кожите, без плъст, и всичко е наред. На бос крак.

— Какво става?

— Ще плуваме до корабите. Чух, че преговорите са се провалили.

Кайл навлече кожените си бричове.

— Провалили са се? Изглежда, че е било подготвяно отдавна.

— Като друга възможност. Бляскавата е хитра. Това не може да й се отрече.

Кайл се обърна към водата и присви очи, но не видя нищо. Проливът изглеждаше спокоен, въздухът не помръдваше и беше тъмно като в рог.

— Не виждам абсолютно нищо.

— Не се тревожи. Ще има предостатъчно светлина.

Кайл претегли на ръка сабята си и прецени, че тежи повече от шест килограма.

— Не я взимай — посъветва го Преследвача.

— Искам да я взема.

— Тогава поне не взимай проклетата ножница. Окачи я на връв около врата си. Ако ти тежи твърде много, прережи връвта.

— Никога няма да се разделя с нея.

По лицето на Преследвача се изписа раздразнение.

— Черният Ловец да те отнесе дано! Това си е твоето погребение.

Високият разузнавач му обърна гръб и се отдалечи с тежка стъпка. Кайл откри меховете в кошници. Мъже и жени ги завързваха за гърдите си. Той завърза сабята на един кожен каиш, после го прекара под едната си мишница и около врата си. Покрай него минаваха наемници, които навлизаха в спокойната, почти неподвижна вода.

— Къде отиваме? — попита ги Кайл.

— Тихо — изсъска му някой.

— Гуглата да ти откъсне езика.

Кайл преглътна обидата и реши да си замълчи. Присъедини се към редиците полуголи мъже и жени, навлизащи във водата.

Тя беше изключително студена. Кайл вече чувстваше как пръстите на краката и ръцете му изтръпват. Каква щеше да е ползата от него, когато стигнеха кораба, при положение, че ръцете му са твърде безчувствени, за да размахват оръжие? Някой беше ли помислил за това?

Той се закова на място когато водата достигна кръста му. Обърна се да попита някого, когото и да било, но го побутнаха да върви.

— Тръгвай.

— Нямаме много време.

— Време за какво? — изсъска Кайл.

Ръка като лопата го грабна за ризницата и го избута напред. Той се завъртя и видя широкоплещестия силует на Сивогрив. Кайл никога не го бе виждал без броня, но сега мъжът изглеждаше още по-впечатляващо. Гръдният му кош беше огромен, покрит с гъста сива козина, сплъстена от водата. Черни косми покриваха дебелите му като греди ръце.

— Плувай до четвъртия кораб — избоботи той на Кайл и го разтресе за ризницата.

— Четвъртия?

— Четвъртия, най-далечния, момче.

— А, да. Ясно. Ами студът?

Ренегатът примигна и го погледна объркано.

— Какъв студ?

Вятърът да му е на помощ!

— Ти към кой кораб отиваш?

— Кораб ли? В името на зъбите на Трийч, аз няма да ходя.

— Няма да ходиш?

— Не. Не се обичаме с водата.

Ренегатът избута Кайл напред, преди той да има време да се зачуди дали говореше сериозно или не. Кайл започна да плува, ритайки с крака. Поддържаше постоянно темпо, както го бяха обучили. Придържаше мехура на гърдите си, но не го стискаше. Стараеше се да не напряга ръцете и краката си, за да не прахосва сили. Не след дълго безформената нощ го погълна. Звездите блестяха над главата му и отвред, отразени в зловещо неподвижната повърхност на водата. Мъже ритаха и шляпаха. От всички страни долитаха проклятия и пъшкане. Кайл погледна напред, но не видя дори първия кораб, какво оставаше за четвъртия.

Продължи да рита. Студът се просмукваше в краката и ръцете му, които ставаха все по-безчувствени. Зачуди се дали не плува в кръг — и как би могъл да го разбере? Как би разбрал кой да е от тях? Но нямаше сили да извика. Зъбите му тракаха, а раменете му се схванаха.

Изведнъж чу викове. Викове за помощ. Гласът бе младежки. Новобранец. Уплашил се е или се е схванал. Чу силно пляскане, последвано от приглушен стон, а след това, за негов най-голям ужас, дълга тишина. Кайл спря да рита и се ослуша. Богове! Що за братство беше това? Нима бяха… нима бяха убили един от своите?

Някой се блъсна в него и Кайл се стресна, а мехурът почти се изплъзна от ръцете му като печено прасе, намазано с масло. Той почти извика Не!, но се спря навреме.

— Размърдай се.

Кайл не разпозна гласа, но веднага разгада произношението. Северен Дженабакъз.

— Не виждам нищо — оплака се той.

— Няма значение. Продължавай да се движиш. Поддържай топлината на тялото си.

Кайл не можеше да спори с това. Тъмната фигура заплува напред, отдалечавайки се от него. Кайл веднага се размърда и се опита да не изпуска гвардееца от поглед.

Студът бе откъснал краката му. Или поне така ги чувстваше — сякаш мразовитата паст на водата го бе прерязала през кръста. Продължи да рита, но не усещаше краката си. Ръцете му също бяха като безчувствени неща, обвити около мехура. Тежестта на меча го теглеше наляво и заплашваше да го преобърне. Зъбите му тракаха непрестанно и толкова силно, та бе уверен, че ще е следващият удавен.

— Наближаваме — прошепна някой зад Кайл. Той можа само да изсумти. — Надясно — предупреди гласът.

— Четвъртия кораб? — изпелтечи той.

— Гуглата да го целуне! Нали е кораб? Хайде! По-бързо. Дай малко встрани. Ето, протегни ръка.

Кайл вдигна изтръпналата си ръка и докосна мазно, студено дърво.

— Как…?

— Въжена стълба напред.

Той продължи да опипва в мрака, успя да оплете ръката си в стълбата и бавно и мъчително изкачи първите няколко дървени стъпала. Отгоре го издърпаха ръце и той се просна на топлата палуба, останал без дъх.

— Има още един — помогнете му.

Тъмният силует се надвеси над водата.

— Няма никой — рече мъжът и тихо се отдалечи.

Корабът вече бе завзет. Кайл се стопли на въглищата, догарящи в един железен мангал. Двама гвардейци бързо разчистваха палубата.

— Веднага ли потегляме? — попита Кайл един от тях.

Мъжът спря и го изгледа.

— Новобранец, а?

— Да.

— Кой те закле?

— Изгърбения.

Гвардеецът кимна, впечатлен от името. Кайл се зачуди какво толкова впечатляващо имаше в стария еднорък сапьор.

— Познаваш ли корабите?

— Не.

— Тогава вече официално си морски пехотинец. Събирай брони и оръжия — особено стрелящи оръжия. Подготвяме се за блокада.

— Блокада?

— Да. Имаме нужда от всичките кораби.

Кайл го изгледа невярващо.

— Но това е цял един град!

Усмивката на гвардееца блесна в мрака.

— Тогава — от най-добрите им кораби.

Усмивката изчезна.

— Слизай долу и започвай да тършуваш.

— Тъй вярно.

Кайл бавно слезе по стълбите, очаквайки да завари кърваво клане. Но това, което откри, го смути още повече — всички трюмове и каюти, в които влезе, бяха напълно празни. Не видя нито един човек, жив или мъртъв. Къде бяха всички? Какво се бе случило? Никъде не откри оръжия или брони.

Откъм кърмата се дочу дрънчене на метал. Грабна сабята си и тръгна натам. Тесният коридор свършваше със стая, задръстена от пейки и маси. В далечния край на помещението зееше врата, водеща до кърмата. Дрънченето на метал продължи. Кайл тихо се приближи и надникна през нея. Видя гърба на босоног мъж с мокра риза и панталони, който се опитваше да разбие заключената с вериги врата на голям шкаф.

— Един момент — рече мъжът на талийски без да се обръща. Кайл се зачуди откъде бе разбрал, че е зад него. Беше сигурен, че люлеенето и скърцането на кораба бе заглушило стъпките му.

— Добре.

Още дрънчене, след което веригите паднаха на пода.

— Ха!

Мъжът отвори вратата на шкафа. Кайл зърна копия, лъкове и мечове, заключени зад железни решетки.

— Помогни ми да кача тези горе.

— Къде са всички? Имам предвид екипажа?

Гвардеецът започна да отключва решетките. Кайл видя, че държеше огромна връзка ключове.

— Търговци — въздъхна мъжът. — Искат оръжията да стоят заключени, но в същото време очакват да бъдат постоянно защитени. — Гъстата му, късо подстригана черна коса лъщеше като мокра козина, а бръчиците от двете страни на устата изглеждаха готови всеки момент да разцъфнат в усмивка. — Екипажът? Неколцина нещастници. Някои се биха, други се хвърлиха през борда.

— Какъв е планът?

Мъжът спря и се намръщи, но после дяволитата усмивка се върна на лицето му.

— Планът? А, ти си новобранец. Да превземем корабите.

— Ясно. Да превземем корабите.

Над главите им се разнесе гръм, а тътенът премина през целия кораб. Кайл се намръщи объркано — нощта беше ясна. Усмивката на гвардееца стана още по-широка.

— Започна се. Да тръгваме.

И награби наръч оръжия.

Бледооранжево сияние озаряваше небето над палубата. Крайбрежието на Курзан гореше. Докато Кайл гледаше, ново избухване на жълти и бели пламъци разлюля една пристанищна кула. Тя се наклони, после бавно, почти грациозно се прекатури настрани. Заливът бе разтресен от нов гръм.

— Нещо е ядосало Опушения — промърмори гвардеецът.

— Ами корабите?

— Не се тревожи за тях. Качулката би го убил.

— Идат! — извика някой от носа на кораба.

Гвардеецът се засмя.

— Виждаш ли? Трябваше им само малко подканяне.

— И какво ще правим, когато пристигнат? — попита Кайл.

Наемникът погледна изненадано към него.

— Извинявай. Все забравям. Нали съм ветеран. Казвам се Рапицата. Ти?

— Кайл. Ти… Обетник ли си?

— Да — отвърна Рапицата и направи знак на други двама гвардейци да се приближат. — Аз отговарям за палубата. Вие пазете фланга ми.

След това се обърна към Кайл.

— Можеш ли да стреляш с лък?

— Да.

— Добре. Качи се на горната палуба и изпълнявай заповедите на човека там.

— Тъй вярно.

Кайл награби толкова колчани със стрели, колкото можеше да носи.

Мъжът на горната палуба беше блед, кльощав и очевидно премръзнал, тъй като бе облечен само в подгизнала ленена риза и кожени панталони, и постоянно духаше в шепите си и пристъпваше от крак на крак.

— Ти стрелец ли си? — попита той на развален талийски.

— Мога да стрелям — отвърна Кайл.

— Чудесно. Опитай с тия. Избери си някой, който ти харесва.

Кайл опъна тетивата на един лък и изстреля стрела в мрака.

Слаб, прецени той, но точен.

— Какъв е планът?

— Аз избирам целите. Ти ги улучваш.

— Дадено.

Кайл пусна в тъмното още няколко стрели, за да свикне с лъка.

— Ти местен ли си? — попита мъжът.

— Да. Казвам се Кайл. Ти?

— Парсел. Лургман Парсел. Дженабакъз.

Нещо привлече погледа на гвардееца и той се взря в тъмните, позлатени от пламъците, вълни на залива.

— На по-малко от левга са вече — извика той.

— Видях ги — отговори Рапицата.

Кайл се взря в мрака над спокойните води. Едвам успя да различи приближаващи се смътни очертания с бледи черти на носовете, какво оставаше за каквато и да е цел. Как можеше да уцели нещо?

— Ъъъ… има проблем. Не мога да видя нищо.

— Не можеш… — Лургман въздъхна, извади кожена кесия от пазвата си, бръкна вътре и му подаде парче мазен плат. — Тук може да е останало достатъчно. Опитай.

— Какво да правя с него?

— Натриваш го в очите си. Отворени, не забравяй — трябва да са отворени.

— Боли ли?

— Много.

Кайл разгледа парчето плат, изпълнен със съмнения.

— Трябва ли?

Трясъкът на далечни арбалети и катапулти отекна в залива. Запалителни снаряди литнаха високо в нощта и осветиха десетките кораби, напредващи към тях.

— Вече нямаш избор.

Кайл широко отвори едното си око и притисна парчето плат в него. Потръпна и изръмжа, докато киселината го разяждаше.

— Вятърът да те отвее! В името на боговете, човече! В името на боговете!

— Другото — бързо!

Рапицата изрева:

— Оправи се с тези две галери! Не са ни притрябвали.

— Тъй вярно.

Примигвайки с насълзени очи, Кайл се изправи пред почти едноцветна картина от ослепително ярки пламъци, звездно небе и ясно очертани кораби, движещи веслата си в синхрон и бавно напредващи към тях. До ушите му достигаха далечните звуци на боя, когато корабите се сблъскваха един с друг.

Лургман сумтеше и съскаше от усилие, със затворени очи и протегнати напред ръце. Косъмчетата по врата на Кайл настръхнаха, когато осъзна, че до него стоеше маг, може би дори Обетник.

— В обхват ли са? — процеди през стиснати зъби Лургман.

Най-близките съдове, чифт товарни кораби с широки търбуси, се опитваха да минат от двете страни на кораба им. И двата бяха загубили скорост и се клатушкаха, сякаш останали без управление. Палубите им гъмжаха от войници. Кайл с изненада видя, че всички весла са усукани и изкривени — напълно безполезни.

— Да, сега.

Заваляха стрели и Кайл потърси прикритие зад планшира. Лургман не помръдна.

— Изправи се. Няма да ни улучат — рече той, след което трепна, сякаш някой го бе зашлевил. — Внимание! Маг! — изрева той.

В този миг на палубата избухна ослепителна топка от блестяща енергия. Тя се завъртя напосоки, удари една мачта, след което отскочи до една каца и я изпепели с оглушителен взрив.

— Убийте този човек! — гневно изрева Рапицата.

— Тъй вярно — отговори Лургман и погледна към корабите.

Абордажни куки се забиха в планшира. Товарните кораби се люшнаха към тях, по един от всяка страна. Отвъд тях Кайл видя две дълги, ниски галери, които потъваха в сравнително спокойните води без някаква видима причина. Палубите им гъмжаха от войници, които се сражаваха с брони и мечове. Някои падаха зад борда и веднага изчезваха. За пръв път Кайл се почувства в безопасност, облечен само в тънките си кожи.

— Ето го! — изкрещя Лургман и дръпна ръката на Кайл. — На кърмата. Старецът с черната шапка. Като качулка. Със злато на врата.

Кайл го забеляза, вдигна лъка и опъна тетивата. Стрелата увисна във въздуха, сякаш уловена от невидима ръка, след което прониза гърлото на мъжа до мага. Погледът му се насочи към Кайл. Очите му бяха две светещи цепки. Ръцете му се издигнаха и замахнаха. Златните пръстени на ръцете му изтракаха.

— Пазете си гърба! — извика някой зад Кайл, който се извърна и видя тъмна, усукваща се спирала от мазен пушек в далечния край на палубата.

— Лургман! — предупреди той.

Магът се обърна и изпсува.

— Гуглата да го вземе! Рапица! Призоваване!

Кайл се обърна и видя Рапицата и двамата гвардейци, които трябваше да пазят фланга му, заобиколени от курзански войници.

Магът избута Кайл напред.

— Имам нужда от време! Помогни ми!

Люспест, ноктест крак излезе от портала на Лабиринта. Отвътре надникна дълго лице, люспесто и маслиненозелено, подобно на лицето на насекомо. Кайл докосна острието на сабята до устните си. Вятърът да ме закриля! Пристъпи напред, приведен и готов да получи тежки удари.

Демонът, или каквото и да бе това същество, протегна ноктестата си ръка, сякаш за да хване Кайл, така че той замахна. Сабята отсече ръката и я запрати през борда. Създанието изпищя. Гореща струя сукървица пръсна в лицето на Кайл, той се дръпна поразен и примигна, за да изчисти очите си.

На стъпалата, откъм средната палуба се появиха курзански войници. Те видяха битката, която се водеше на горната палуба, и веднага изчезнаха.

Съществото стискаше чукана на отсечената си ръка, а от раната се виеше пушек. То вдигна здравата си ръка и разкри обгореното след ампутацията пънче. Челюстите на демона помръднаха и изщракаха. По някакъв начин Кайл разбра думите:

— Кой си ти, който ми причина това?

— Просто войник — отвърна Кайл, защото самият той нямаше представа какво бе направил току-що.

Стрели валяха около кораба, но отклонени някак си, така и не го достигаха. Пламъци се разляха над вълните и погълнаха кораба, който се заби в съда до този на Кайл. Демонът се изправи.

— Не бях предупреден, че ме чака някой с твоите способности. Но така да бъде. Нека двамата с теб премерим силите си.

Точно тогава съществото се разтопи или поне така се стори на Кайл. Люспите — или външният му скелет, или броня, се втечниха и разтекоха, сгърчиха се и се разпаднаха. Демонът падна на колене и преди черепът му да се огъне като нагорещен восък, на Кайл му се стори, че вижда ужас и изумление в черните му очи.

Кайл се обърна и видя Лургман, който се бе свлякъл на колене, с една провесена през планшира ръка. Помогна на мага да се изправи.

— Как направи това? — прошепна изумено той.

— И аз мога да те попитам същото — отвърна магът с немощен глас. От носа му шуртеше кръв. Очите му също бяха кървясали. Лургман ги присви и се обърна към водата. Кайл също погледна натам и видя, че курзанският маг беше заобиколен от мъже, които го подкрепяха. Шапката му я нямаше, а плешивата му глава лъщеше от пот.

— Значи ще бъде по трудния начин, а? — изръмжа Лургман. — Можеш ли да хвърляш по-добре, отколкото стреляш?

— От това разстояние — да — отговори Кайл.

— Тогава хвърли това.

Магът му подаде малка топка, която приличаше на камък за прашка. Кайл я подхвърли, за да прецени тежестта й, след което кимна. Прицели се, замахна и хвърли. Камъкът се приземи близо до мага, без някой да го види. Точно в този миг мъжете на палубата изведнъж се хванаха за лицата. Те отвориха широко усти, очите им изскочиха и те започнаха да дълбаят собствената си плът с нокти. Всички едновременно се свлякоха на земята. Магът бе сред тях. Кайл се извърна и усети как стомахът му се бунтува. Лургман се извъртя и седна с гръб към планшира.

На Кайл му се гадеше, а крайниците му трепереха от неизразходвана енергия. Той се тръшна до мага.

— Значи така Обетниците разрешават споровете си?

— Обетник? Аз? Богове! Не съм. Не съм един от тях. Аз съм от Дженабакъз. Нито един Обетник не е от Дженабакъз.

Курзански войници предпазливо се качиха по стълбите, но Лургман вдигна заплашително ръка и те отново се изпариха.

— Не, аз бях просто лечител в Кат, когато малазанците нахлуха. Там ни наричаха костни магове. Бях много добър. Лекувах травми, намествах кости, промивах възпаления. Така че, както сам се увери, не ставам за боен маг.

— Успя да ме заблудиш.

Трясъкът на стомана и дрънченето на брони на долната палуба изведнъж секна.

Лургман изгледа Кайл преценяващо.

— Ами ти? Каква е историята на това острие?

Кайл сви рамене.

— Опушения го надписа, ако това имаш предвид.

Рапицата се появи на стълбите; туниката около кръста му висеше на кървави парцали. Ръцете и гърдите му бяха нашарени от плитки прорезни рани. От мократа му коса се стичаше пот. Огледа се на носа и се намръщи изненадано.

— Помислих, че демонът ви е изял.

— Имахме късмет.

— Слез при нас, Лъжльо. Двамата ми пазители се нуждаят от лечение, а се задават още кораби — рече Рапицата и отново слезе по стълбите.

Кайл помогна на Лургман да се изправи на крака.

— Лъжльо?

Устата на мага се изви.

— Лъжльо. Настояват да ме наричат Лъжльо.

През нощта един увит в дебела наметка мъж седеше до бурен огън посред пуста, камениста долина. Огнените отблясъци танцуваха по околните скали. Той седеше, слушаше далечния рев на океанските вълни и от време на време хвърляше съчки в пламъците. Изведнъж долината бе огласена от пронизително бръмчене. Той се изправи и се взря в нощното небе.

Крилато насекомо, прилично на огромно водно конче, се спусна от мрака и се приземи сред храсталаците и камъните. От гърба му бавно и внимателно слезе фигура в доспехи.

Мъжът отметна наметало и се приближи. Ръцете му висяха отпуснати до тялото — дълги, дебели и покрити с възлести мускули. Лицето му, обжарено от слънцето и набръчкано от старост, се разчупи в доволна усмивка.

— Закъсняваш, Гърбушко — широко ухилен извика той. — Но се радвам, че те виждам отново.

Пламъците позлатяваха доспехите на фигурата.

— Баща ми — Гърбушко, вече е твърде стар за подобни дълги полети, Трошач. Но той винаги ще ти бъде предан и ти изпраща своето уважение. Аз съм В’тел, първородният му син.

— Добре дошъл на моя скромен остров.

Двамата си стиснаха ръце.

— Това ли ще бъде мястото на събирането?

— Да. Островът е безопасен. Ще го използваме за складиране на припаси и за отправна точка на похода.

— Разбирам.

Известно време Златният морант, долетял чак от северен Дженабакъз, мълчаливо изучаваше мъжа с поглед. Изражението му оставаше скрито зад забралото на шлема.

— Хайде, попитай ме — рече накрая мъжът.

— Добре. Защо си тръгнал по този път? Рискуваш да… унищожиш… всичко.

— Вече не можем просто да стоим и да гледаме, В’тел. Нещата се изплъзват от ръцете ни, къс по къс. Всичко, което изградихме. Тя не разбира как трябва да бъде управлявана машината, която построихме.

— Но тя ни помогна в строенето.

Мъжът се намръщи.

— Да, това е вярно. Не съм казал, че е било лесно — отвърна той, след което махна с ръка, сякаш за да покаже, че бе време да сменят темата. — Ами Сребърните? С нас ли са?

— Да. Можем да разчитаме на една ескадра сребърни куорли. Някои Зелени също са с нас. Черните и Червените… ще видим. Що се отнася до Сините — те предлагат транспортни договори на всички. Подозирам, че именно те ще извлекат полза от всичко това.

— Като че винаги не е така. Ще починеш ли тук?

— Не, трябва веднага да тръгвам.

— Поздрави баща си от мен. Кажи му да започне да придвижва запасите. Наемете всички сини кораби, които можете.

В’тел наклони бронираната си глава.

— Много добре.

Мъжът гледаше, докато Златният морант отново яхна животното. Крилете на куорла се сляха в размазано петно. Мъжът се извърна, за да предпази очите си от прахоляка и пясъка. Изгледа как съществото се издига и изчезва в нощта. След известно време от мрака изплува втора фигура. Тя носеше дълга черна пелерина с качулка.

— Можем ли да им вярваме?

Мъжът, когото морантът бе нарекъл Трошача, се изсмя.

— Да, докато имаме надежда да победим. След това ще променят условията. Ами ти?

— Моята вярност? Или новините, които нося?

Трошача се усмихна накриво.

— Има слухове, че Пурпурната гвардия се е върнала.

Пренебрежително изсумтяване.

— Всяка година има такива слухове. Особено когато времената са тежки. Едва ли са верни.

Качулката на човека с наметалото се надигна, но вътре продължаваше да тегне абсолютен мрак.

— Някога мислил ли си какво ще стане, ако те наистина се върнат? Все пак сред техните имена има такива, които звучат ужасяващо.

— И сред нас има такива, чиито имена звучат ужасяващо.

— Когато казваш сред нас, какво имаш предвид? Дасем го няма. Келанвед и Танцьора ги няма. Кой остава, за да им се опълчи?

— Винаги сме ги побеждавали.

— В миналото — да.

Трошача се почеса по врата.

— Ако търсиш сигурност, не си дошъл на правилното място. Хвърляш заровете и Близнаците решават.

— Не съм от тези, които разчитат единствено на късмета.

— Всичко е късмет. Но ако още не си научил това, предполагам, че така и няма да го научиш.

— Защо да го уча, когато никога не разчитам на късмет?

— Нещо друго?

— Не. Сигурен съм за тази морантска връзка. Ще изготвя доклада си в този дух.

— Направи го.

Наметнатият човек наклони глава.

— Ще поддържаме връзка през обичайните канали.

— Да. През тях.

Мъжът, или жената, изчезна в нощта.

Известно време Трошача се взираше в пламъците. Той въздъхна и изпука кокалчетата на пръстите си. Разговорите с предатели винаги го изправяха на нокти. Особено предатели от Нокътя. Но сега той спадаше към същата категория. Спомни си първата си среща с морантите и как бе смазал бронята на един от тях в мечешка прегръдка. Оттогава настояваха да го назовават с това смешно име. Защо просто не го наричаха Черупката или Урко?

Опасенията на предателя Нокът отново завладяха мислите му и пред очите му изникна картина, която никога нямаше да забрави: Скинър, който крачеше по бойното поле, отблъскваше възможно най-ужасни нападения от всички страни и убиваше, убиваше, убиваше. Потръпна. Гуглата да й е на помощ, ако той отново се появи. Но не, всички проучвания показваха, че тя просто ще изпрати всички Нокти срещу тях, докато останат само кадровите. Възможно бе да умрат стотици, но накрая численото превъзходство щеше да надделее.

Така или иначе, трябваше да действат. Беше жестоко и трудно, но искаха да победят и това беше най-добрата възможност за това поколение. В известна степен той я съжаляваше, защото беше заловена в капан, който сама си бе поставила. Може би дори щеше да им бъде благодарна. И не се съмняваше, че накрая ще приеме съдбата си. Ласийн разбираше крайните, неотложни нужди. Винаги ги бе разбирала.

— Няма да стане.

— Разбира се, че ще стане.

— Не. Не е достатъчно добре укрепено отдясно. Ще се наклони натам и цялото нещо ще се срути.

— Не, няма. Добре го направихме. Има достатъчно противотежест.

Двамата малазански морски пехотинци, мъж и жена, седяха на купчина тухли пред източната Порта на зората на Ли Хенг. Изучаваха външния свод на масивната постройка. На север и на юг се протягаха стените на почти непревземаемите укрепления на града, високи десет човешки боя.

Облечен в роба мъж излезе през портата — огромен отвор, достатъчно широк, за да пропусне четири колесници една до друга. Той се огледа и засенчи очите си с ръка. Забеляза двамата пехотинци. Обърна се и изкрещя нещо, което отекването на дългия тунел усили и превърна в неразбираем рев. Втори човек изтича навън, приближи се до първия и вдигна чадър над главата му. Мъжът в робата нагласи широките си ръкави и тръгна към двамата пехотинци. Вторият мъж вървеше зад него и държеше чадъра над главата му.

— Вие там — вие двамата! Къде е началникът ви?

Пехотинците се спогледаха. Жената, която носеше омачкано кожено кепе, го докосна с пръст и отвърна:

— Магистрат Ерлан. Какво ви води тук, на строежа, който ръководите? Обзалагам се, че са лоши новини.

Ерлан попи потта от лицето си с бяла копринена кърпичка и се усмихна накриво.

— Отдавна съм забелязал неуважението, което демонстрирате вие… инженерите. Една криминална присъда, струва ми се, ще поправи маниерите ви.

— Чу ли това, Слънчев? — рече жената. — Ние сме инженери. Но как ще построиш стените си, ако ни осъдиш?

— Ще ги строите оковани във вериги, предполагам — усмихна се магистратът. — Началникът ви?

— Работи.

Ерлан махна с ръка, за да прогони няколко мухи.

— Имате предвид, че е пиян. Джамаер! Шибалка!

— Как ме нарече? — попита Слънчевия.

— Не говоря на теб, глупак такъв.

Мъжът, който държеше чадъра, подаде на магистрата дълга пръчка, за единия край на която бяха завързани косми от бедрин. Ерлан я взе и я размаха пред лицето си.

— А, видях го.

Ерлан тръгна, препъвайки се в разпилените по земята тухли и камъни. Джамаер хукна след него, придържайки чадъра над главата му.

Двамата пехотинци се спогледаха.

— Да отидем ли с него? — попита жената сапьор и нагласи коженото кепе на късо подстриганата си кестенява коса.

— Сторо може да го убие. Това няма да ни помогне в съда.

— Прав си.

Тръгнаха след магистрата.

Ерлан бе спрял пред навес, направен от военен плащ, провесен от единия край на висок варовиков блок, издигащ се от дупка в земята. Мъжът под навеса се изправи, изкашля се и избърса ръцете си в мръсния кожен жакет, който носеше.

Инженерите отдадоха чест.

— Капитан Сторо, господине!

Сторо ги изгледа мрачно, преглътна и направи отвратена гримаса, сякаш не бе харесал вкуса на слюнката си.

— Сержант, не капитан. Какво искаш сега, Ерлан?

— Дошъл съм, за да настоявам да отворите Портата на зората, господине. Настоявам да я отворите. Нашите строители ни казаха, че възстановителните работи са приключили отдавна. Увериха ни, че построеното е здраво и че отдавна можем да използваме портата по предназначение.

Сторо почеса изпитите си бузи, покрити с набола брада, и засенчи очи с ръка.

— Това са същите строители, които Юмрукът ти нареди да уволниш, задето са се направили, че не забелязват разрушаването на стената, нали?

— Просто досадни кражби, извършвани през годините от някои нежелани елементи — обясни магистратът и посочи с пръчката си към заселниците, лагеруващи от двете страни на източния път.

Сторо погледна лагера.

— Те живеят в палатки, Ерлан.

— Както и да е. Не можем да отлагаме повече. Работата тук е приключена. Договорът ви е изпълнен. Завършен. Ако трябва, управителният съвет ще докладва на Върховен юмрук Ананд, че вече не се нуждаем от услугите на неговите инженери и че укрепленията на Ли Хенг са възвърнали предишния си блясък и слава.

Слънчева светлина огря Ерлан и той трепна.

— По-високо, глупако! — сопна се той.

Джамаер вдигна чадъра по-високо.

— Можеш да докладваш, каквото си поискаш — рече Сторо. Той клекна, за да вземе шлема си от земята, след което го сложи на главата си. — Но единственият доклад, който Ананд ще изслуша, е моят.

Ерлан отново попи избилите по челото му капки пот.

— Не принуждавай управителния съвет да предявява официални обвинения, началнико.

Сторо присви очи.

— Какви обвинения?

— Имаше няколко нападения над граждани, началнико. Упражняване на тормоз над официални лица, изпълняващи служебните си задължения.

Сторо изсумтя.

— Ако бях на твое място, Ерлан, нямаше да се опитвам да задържам някой от хората ми. Да речем, Джалор. Той е от Седемте града и изобщо няма да му хареса да го арестуват. Да не говорим за Рел — Сторо поклати глава. — Не ми се мисли какво ще направи той. Така или иначе, Юмрук Реена няма да уважи обвиненията ти.

— Ще ги уважи. Градският гарнизон няма да те подкрепи, началник.

— Имаш предвид, че си ги подкупил.

— Началник! Възразявам срещу такъв език!

— Не се впрягай, Ерлан. Фурия, Слънчев — какво е вашето мнение за портата, тунела и сводовете?

— Давам им поне петдесет години — отвърна Фурията.

— Ще се срутят — рано или късно — отговори Слънчевия.

— Ето — рече Сторо.

Магистратът размаха шибалката пред лицето си.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че портата е твоя. Можеш да я отвориш още утре.

Магистратът засия от щастие и протегна ръце, сякаш искаше да прегърне Сторо.

— Отлично, господин началник. Знаех, че ще ме послушате. Значи всичко е готово. Трябва да призная, че научих много неща от вас, ветераните — тук, във вътрешността на страната, рядко виждаме ветерани. Кажи ми, как се казваха онези варварски земи, които завладяхте за слава на императрицата? Ганга-бака? Бена-гаган?

— Дженабакъз — въздъхна Сторо. — И не сме свършили. Още не.

Ерлан се намръщи.

— Извинявайте, началник?

— Онзи хълм там — рече Сторо и посочи с брадичка на север.

— Да? Хълмът на Палача?

— Искам да го снижа с един човешки бой…

— С два — намеси се Фурията.

— С два човешки боя.

Шибалката спря да се движи.

— Шегуваш се, началник — възкликна Ерлан и посочи с шибалката. — Там екзекутираме престъпниците си. Там изпълняваме присъдите си. Това е древен обичай на нашия град. Не можеш да се бъркаш там просто така. Немислимо е.

— Не е древен обичай.

— Според кого?

— Според моя маг, Копринения. Той ми каза, че екзекутирате престъпници на онзи хълм само от седемдесет години. Във всеки случай, можете да намерите друго място, където да бесите бедни хора, Ерлан. След като ни осигурите работна ръка, за да снижим онзи хълм, започваме работа по рова.

— По рова? Какъв ров? Къде ще бъде този ров?

— Точно там, където стоиш — отвърна Сторо, наведе се и грабна оръжието и прашната си ризница. — Приятен ден, магистрате. Фурия, Слънчев, имам нужда от питие.

Магистрат Ерлан проследи с поглед ветераните, които се насочиха към Портата на зората. След това погледна надолу към изровената пръст, изпочупените тухли и изпотъпканите боклуци в краката си. Слънчев лъч огря върха на главата му и той трепна.

— Джамаер! Чадърът!

Дебелакът в морскосиня роба вървеше по Улицата на ясновидеца в Унта — улицата на гадаещите по Драконовата колода, восъчните вещици и тълкувателите на Лабиринтите. Изражението му бе на човек, който търпеливо оглежда пуст бряг в търсене на съкровище. Но Улицата на ясновидеца изобщо не беше пуста. Тъй като Унта бе столица на Империята, там се събираха всякакви талантливи хора, независимо от това дали талантите им бяха истински или не. Най-вече магове, вещици и посветени в различните Лабиринти, но и хора с по-скромни таланти, като гадаещи по Драконовата колода, предсказатели и ясновидци, които пророкуваха по вътрешности, пушек, обгорени кости или хвърлени във въздуха пръчки.

Ясновидството беше най-новата мода. Постепенно захладня и синьото небе над града потъмня, а Улицата на ясновидеца се изпълни с хора. Всеки от тях търсеше съвети от или защита срещу причудливите ходове на Близнаците Опонн: побутването на Момъка или подръпването на Господарката. Сред вечерната тълпа се провираха търговци, които хвалеха своите реликви, икони и амулети. Дюкянджиите също обсипваха минувачите с обещания.

— Разбери какво ще ти донесе съдбата, красавице!

— Научете какво ще бъде влиянието на Лабиринтите върху житейския ви път!

— Ще ви разкрия мистериите на Древните, благородни господине.

— Имате много врагове.

Закръгленият мъж в синята роба се закова на място. Погледна надолу към един мръсен хлапак, който бе малко по-нисък от него.

— Заложете всичко — продължи момчето, затваряйки очи — и ще получите възнаграждение, което дори не можете да си представите.

Мъжът вдигна учудено вежди, но после отметна глава назад и прихна да се смее. Смехът разкри зъбите му, които бяха светлозелени и изглеждаха мръсни и развалени.

— Разбира се! — съгласи се той. — Но разбира се! Можеш да предсказваш бъдещето. Страхотен талант имаш, момче.

Той разроши мазната коса на младежа и му подаде монета, след което махна на най-близкия дюкянджия и му извика:

— Предсказвам голямо бъдеще за този смелчага!

След това мъжът продължи по пътя си, оставяйки озадачения гадател на божествената милост на Полиел, Господарката на мора, да се взира объркано в тълпата.

Гадателите по Драконовата колода опитваха да впечатлят човека със стоката си. Той слушаше всички с еднакво внимание и ги разпитваше за качествата на всяка древна, обвита в кадифе, колода от карти, която му предлагаха. Накрая си купи една с голяма отстъпка, поради внезапните нещастия в семейството, което я държало от десетилетия.

Подминавайки сергия с реликви, бижута и талисмани, той спря и се върна. Продавачът веднага скочи от столчето си и проследи погледа на дебелия, скъпо облечен мъж, след което се усмихна многозначително.

— Да. Имате окото на познавач, благородни господарю.

Той бръкна в една кутия, извади усукана огърлица отвътре и я предложи на мъжа, който се дръпна назад.

— Забележете изящната изработка, господине. И медальоните! Гарантирам, че са направени от костите на горките жертви на последното смъртоносно настъпление на злодея Колтейн.

Очите на дебелака щяха да изскочат от орбитите. Той преглътна шумно, а продавачът продължи:

— Господарят е чувал за този случай?

Малик Рел се съвзе, възвърнал гласа си, и изграчи:

— Да.

— Каква позорна трагедия, нали?

Малик изпъчи гърди и устните му се разтегнаха в неприятна гримаса, разкриваща зелените му зъби.

— Да. Ужасен провал. Лошите спомени често ме връхлитат на вълни.

— Да сме благодарни за мъдростта на императрицата, която накара цял Кюон да се вдигне на бунт срещу уикските предатели.

— Да. Да й благодарим.

— Тогава, господарю, защо не си купите тази реликва, и дано никога не забравим това, което тя олицетворява.

Продавачът се поклони и не видя как очите на Малик, потънали дълбоко в тлъстините на лицето му, се стрелват към него, изпълнени със странно напрежение.

— Да — отвърна той. — Урок, който никога не бива да забравяме.

Устните му се разтегнаха в блажена усмивка.

— Разбира се, че ще купя отличната ти реликва. А това до нея да не би да е талисман, който засища вечния глад на Гуглата?

Когато вечерта премина в нощ и първите молци и прилепи изхвърчаха от скривалищата си, слуги запалиха фенери пред дюкяните на по-заможните ясновидци и гадатели. Малик влезе в магазина на госпожа Батевари. Тя отскоро живееше в столицата, но вече си бе спечелила репутацията на изключително надарена врачка, която притежава дарбата да предрича и тълкува знаменията и бъдещите насоки на Лабиринтите. Позната на всички като Жрицата на Кралицата на сънищата, официалното й положение в култа беше неясно, тъй като посветените от Храма се правеха, че не знаят за съществуването й, а самата тя не припарваше там. Някои хора смятаха, че е измамница, тъй като твърдеше, че е от Даруджистан, въпреки че никой, който бе ходил там, не бе чувал да споменават името й. Други вярваха, че именно госпожа Батевари бе истинският последовател на култа и изтъкваха нейните неопровержимо точни предсказания и пророчества. И двете страни посочваха привързаността на Малик Рел към нея като доказателство, подкрепящо твърденията им.

Без да знае за този спор, а може би прекрасно осведомен за него, Малик влезе в преддверието. Посрещна го слуга, облечен в традиционните гамаши и туника на човек от северен Дженабакъз. Беше станало модно богати домове да наемат подобни емигранти и бежанци от завоюваните от империята територии, за да работят като прислуга, стражи и придворни дами. Малик подаде на мъжа морскосинята си роба и той се поклони, след което махна с ръка към приемната.

Малик се закова на място на прага и примижа, сякаш някой го бе зашлевил. Невъобразима главоблъсканица от мебели, платове и произведения на изкуството от всички кътчета на Империята, че и отвъд, атакува сетивата му. Сякаш някой от циклоните, които понякога опустошаваха Фалар9, бе преминал през базара в Арен и сега наблюдаваше щетите, струпани на едно място. Малик влезе и погледна намръщено към един фаларийски килим — евтин боклук за лековерни пътешественици. Подуши някакъв тотем от Баргаст — очевиден фалшификат. Потръпна от ужас, забелязвайки една безсрамно шарена ледерийска картина, която, за съжаление, беше точно копие на оригинала.

Немощен старчески глас долетя откъм входа:

— Това ти ли си, Малик?

Той се обърна към сивокосата старица с необикновено тънки ръце, по-ниска дори от него. Младо момиче по име Тая, облечено в широка бяла роба, я поддържаше за едната ръка. Малик се поклони почтително.

— Госпожо.

Тая насочи госпожа Батевари към най-мекия стол, а самата тя седна на килима до нея, прибирайки крака под робата си, ширнала се около тялото й като бяло езерце. Очите й святкаха дяволито изпод почернените с прах клепачи, над които бе спуснат прозрачен воал. Лакеят влезе с поднос със захаросани плодове и напитки във високи кристални чаши. Малик и госпожа Батевари си взеха по чаша.

— Хаосът сред така наречените богове продължава, Малик — обяви Батевари с неприкрита наслада в гласа. — И той, разбира се, намира отражение тук, в нашето посредствено измерение.

Малик се усмихна в съгласие.

— Несъмнено — промърмори той.

Ръцете й се обвиха около подпорите на стола като бели змии и тя се издърпа нагоре.

— Щурат се като плъхове, хванати в горяща къща!

Малик се задави в питието си. Богове, истинско чудо е, че клиентите й не са се хвърлили в залива Унта, помисли си той. Но се изкашля и отвърна:

— Да. Несъмнено!

Госпожа Батевари се отпусна назад в стола си и гаврътна чашата наведнъж. Тая погледна Малик и му намигна многозначително.

— И така, какво може да предложи една стара чанта като мен на Героя, потушил въстанието на Седемте града? — попита старицата и присви черните си очи. — Чака те дълъг път — и ще стигнеш далече, Малик. Много далече, както постоянно ти повтарям…

— Ласкаете ме, госпожо.

— Това не беше предсказание — изсумтя тя. — А истината. Видях я.

Малик размени един бърз поглед с Тая, която поклати глава.

— Успокои ме — отвърна той, опитвайки се да говори достатъчно високо, за да бъде чут.

— Трябва ли да бъдеш спокоен? — попита старицата и го изгледа смръщено. — Както и да е — продължи тя, — говорехме за така наречените богове.

Старицата млъкна и дълго време стоя неподвижно, взряна в нищото.

Малик използва момента, за да разгледа лицето й. Очите й бяха хлътнали в черепа, а кожата бе суха и сбръчкана. Той се надяваше това мълчание да не означава, че предстои поредното представление.

— Виждам исполински сблъсък на воли, който ще ни връхлети много по-скоро, отколкото всички смятат — сънливо занарежда госпожа Батевари. — Виждам пъклени намерения, които се оплитат в други пъклени намерения. Виждам болка и смут! Виждам как Новото се сблъсква със Старото! Порядъкът ще бъде преобърнат! Виждам хаос и разруха! И когато Домовете рухнат, тези с власт ще се нахвърлят един върху друг като същински плъхове. Братя срещу сестри. Всички гледат лакомо към ранения, но той не е най-слабият. Не, но и неговият час ще удари. Тези, които изглеждат най-силни… са забравили какво е някой да им се опълчи! Един се крие в мрака, докато другите се сражават… Но той вижда ли ясно своята Пътека? Вижда ли я изобщо? Най-тъмният, той… — старицата се задави и започна да кашля в юмрука си. — Неговата кончина е съвсем близо! Що се отнася до най-светлия… Той е най-уязвим, докато Тази, която наблюдава, ще пропусне възможността си и зверовете ще се събудят, за да направят един последен опит да оцелеят. Така ще погине Пантеонът. И от прахта ще се надигне… ще се надигне…

Въпреки неверието си, Малик я зяпаше, отдавна забравил питието.

— Да? Какво?

Госпожа Батевари примигна.

— Да? Какво наистина? — отвърна тя, вдигна празната чаша пред лицето си и се намръщи. — Хернон! Още за пиене!

Малик с мъка потисна желанието си да удуши старата гарга. Понякога дори той, който трябваше да знае най-добре от всички… понякога дори той се чудеше. Очите му се стрелнаха към Тая. Момичето гледаше старицата, а погледът й бе необичайно загрижен.

— Както винаги, твоите пророчества и предсказания ме изумяват — обяви Малик, докато Хернон пълнеше чашата на госпожа Батевари. Тя не отговори, но се усмихна самодоволно. — Например предсказанията ти за Пурпурната гвардия — рече той, докато гледаше как Хернон излиза от стаята. — Няма съмнение, че тя вече е по-близо. Много по-близо, отколкото знае някой. Както ти предрече. Ще бъде нужна твърда ръка, за да бъде спряна…

Госпожа Батевари изгълта виното в чашата си на един дъх, след което промърмори сънливо:

— Както предрекох… А сега — обяви тя и се опита да стане, а Тая побърза да й помогне — ще оставя двама ви да си поговорите насаме.

Тя махна с ноктестата си ръка към Малик.

— Защото знам истинската причина за посещението ти в моя скромен дом в изгнание, Малик, Бич за бунтовниците.

Малик също се изправи и се усмихна сковано. Двамата с Тая се спогледаха разтревожено.

— Така ли?

— Разбира се, че знам!

Старицата се наведе към него и се ухили широко.

— Искаш да откъснеш това младо цвете от моята градина, мерзавец такъв! Моята спътница, едничката ми утеха по време на дългото изгнаничество от цивилизацията и сладкия Даруджистан — старицата вдигна ръце. — Но коя съм аз, та да заставам между теб и любовта ти!

Малик се поклони и махна с ръка, сякаш за да разсее подозренията й.

— Никога, госпожо.

— Така казваш, Проклятие за Седемте града. Но не се отчайвай — рече госпожа Батевари и му намигна. — Може и да се предаде. Не се отказвай от обсадата.

Тая сведе глава и закри устата си с ръка.

Опитва се да не прихне, помисли си Малик и, странно защо, почувства раздразнение.

— И така, аз се оттеглям в покоите си, за да размишлявам върху Неизразимото. Хернон! Ела!

Лакеят се върна и изведе госпожа Батевари от приемната. Малик се поклони, а Тая направи реверанс. Старицата се провикна от коридора:

— Не забравяй, дете. Хернон ще стои отвън, да не би нашият гост да се самозабрави, заслепен от страстта си.

Тая отново закри уста с ръка, но този път не успя да заглуши докрай хихикането си. Малик с изненада установи, че усеща гняв. Само ако знаеше със сигурност — това старческо оглупяване ли беше, или злонамерена обида? Той си наля втора чаша бяло вино. Тая се тръшна на стола, смеейки се в шепи.

Малик изчака няколко секунди, за да се увери, че старата кранта си е отишла. Завъртя чашата в ръка и забеляза утайката на дъното.

— Ако не бях сигурен, че водата е плитка — изрече той и въздъхна, — щях да заподозра, че е бездънно дълбока.

Тая се усмихна дяволито, сви краката си и седна върху тях.

— Това е работата й, Малик — да изглежда проницателна. И е доста добра, не мислиш ли?

Малик сръбна от виното. Твърде сухо за вкуса му.

— А тази реч? Тези пророчески излияния?

— Най-новото й увлечение — отвърна Тая и запретна широките ръкави на робата си, откривайки дълги ръце. — Нищо кой знае колко смело, ако се замислиш. С падението на Финир, издигането на Трейк, новите домове в колодата и изобилието от нови карти. Доста обикновено предсказание всъщност.

— Но в него има изисканост, която ме тревожи.

Тая събра дългата си черна коса и я завърза на опашка.

— Ако има изисканост, скъпи Малик — усмихна се момичето, — тя се дължи на теб.

Малик се поклони.

— Така. Пурпурната гвардия — рече Тая и погали подлакътниците на стола с пръсти. — Чух доста неща за тях в Даруджистан, разбира се. Как ми се иска да ги бях видяла там. Идват ли?

Малик се намръщи. Поколеба се дали да не седне срещу момичето, но после реши да не го прави. Закрачи из стаята, преструвайки се, че разглежда произведенията на изкуството. Прочисти гърло и рече:

— Точно като прилива те са близо и не могат да бъдат спрени. Клетвата, която са положили — тя постоянно ги тегли напред. Както винаги, най-голямата им сила и най-голямата им слабост. Не мисля, че могат просто да стоят и да чакат.

Очите на Тая се стрелнаха към Малик.

— Да стоят и да чакат какво?

— Да преминат сегашните вълнения, разбира се — усмихна се благо той.

Тая се направи на нацупена и издуха непокорен кичур коса от лицето си.

— Не харесвам, когато премълчаваш неща, Малик. Но няма значение. И аз си имам източници. Подслушвам всички препоръки на стария прилеп. Ще се изненадаш, ако ти кажа кой й идва на гости… всъщност може и да не се изненадаш. Не ми казвай, че имаш източник в самата Гвардия.

Малик се усмихна на този нелеп въпрос и поклати глава.

— Не, дете. Ако знаеше нещо за Гвардията, такава мисъл никога нямаше да ти хрумне. Просто е невъзможно.

Момичето сви рамене.

— Във всяка организация може да се проникне. Особено ако е съставена от наемници.

Малик се закова на място и се обърна към Тая.

— Трябва да подчертая колко голяма е грешката ти. Не мисли за Гвардията като за сбирщина от наемници. Мисли за тях като за военен орден.

Тая издиша шумно и погледна към тавана.

— Богове, не като тези в Елингарт, надявам се. Толкова са досадни — рече тя, протегна се и вдигна ръце над главата си. Тънкият плат се свлече още по-надолу и разкри бледи, мускулести рамене. — И така. Защо си дошъл днес, Малик? Кой е този път?

Момичето изви гръб и протегна ръце още по-назад. Малките й остри гърди изпъкнаха под почти прозрачния плат. И ти ли ще ми се подиграваш, момиче? Имам нужда от ненадминатите ти способности, дете, но никога няма да забравя това.

Малик се прокашля, допълни чашата си до горе и седна.

— Съветник Имри, представител на Конфедерация Кан, трябва да подаде оставка. Предлагам болест, лични проблеми или семейна трагедия…

— Дори не смей да ме учиш как да върша работата си, Малик. Аз не те уча как да разиграваш ходовете си в съвета.

Малик позволи на гласа си съвсем да заглъхне:

— Но го правиш, мила моя.

Тя се изкикоти.

— Женска привилегия, Малик.

Той вдигна чашата си и кимна в съгласие.

— И така, съветник Имри… Това ще отнеме известно време.

— Скоро.

— Известно време — повтори Тая, а изведнъж в гласа й се бе появила желязна нотка, изненадваща за момиче на такава крехка възраст.

Малик вдигна ръка в успокоителен жест.

— Моля те, скъпа. Изслушай ме. Времето за хитрости и коварство бързо изтича. Задава се прилив и всичко ми подсказва, че скоро ще дойде време да избутаме скромния си кораб във водата, за да се понесем по течението на събитията.

Тая се облегна назад и погали белия, подобен на перушина плат, който покриваше едното й бедро.

— Разбирам. Добре тогава. Но няма да е елегантно. Може да породи… въпроси.

Малик остави чашата си на масата и се изправи.

— Тези въпроси ще бъдат отнесени от прииждащата буря. Сега те оставям да работиш.

— Значи искаш още тази вечер да се захвана? Облечена по този начин?

Тя разпери ръце.

Малик я изгледа с безразличие.

— Ти решаваш. Не смея да те уча как да вършиш работата си.

Тая се плесна по бедрото.

— Проклет да си от гнева на Окования, Малик. Не знам защо те търпя.

Той се поклони.

— Може би защото заедно имаме възможност да реализираме общите си намерения.

Тая махна с ръка.

— Да. Може би. Само през последния месец осуетих два опита за покушение срещу теб — рече тя и го изгледа начумерено. — Сигурно властта ти расте.

Малик се поколеба, изпълнен със съмнения. Просто напомняне или прикрита заплаха? Реши отново да се поклони. Винаги беше дискретен. Винаги. Все пак момичето бе изключително полезно. Талант, за който никой в столицата не подозираше.

— Много мило от твоя страна. И не забравяй отново да споменеш Гвардията на старицата. Не я щади. Сега трябва да говори за нея още по-често.

Тая кимна.

— Да, Малик. Както винаги.

Когато излезе навън, Малик плътно обви робата около тялото си във вечерния хлад и стисна дебелите си устни. Колко унизително бе, че е принуден да лъже и ласкае, за да постига своето. Въпреки това вложението се бе оказало изгодно. Никой, дори Ласийн и нейните Нокти, които едно време се разпореждаха с този град като с домашен любимец, не подозираха кой ги дебне съвсем близо до имперския дворец. Той бе открил момичето благодарение на собствения си талант. Тая Радок от Даруджистан. Дъщеря на самата Воркан Радок, най-прочутата убийца в този град. Обучена от собствената си майка в изкуството на смъртта още преди да проходи. Дошла в Унта, за да отмъсти на Империята, убила майка й. И какво сладко отмъщение бяха замислили двамата — но може би не такова, каквото си представяше тя.

Малик вървеше по шумната, добре осветена улица, но всички приказки за убийци и покушения го накараха да се замисли за собствената си безопасност. Огледа се, но не видя телохранителя си. Разбира се, че нямаше да го види. Въпреки това почувства, че е някъде наблизо. Още един сирак — Малик сякаш имаше дарбата да привлича такива хора. Стар, татуиран маг, който бе прекарал по-голямата част от живота си в затвора в Арен. Съвсем лесно уреди бягството му и си осигури неговата вярност до гроб. И колко ценни се оказаха… необичайните таланти на мъжа.

Малик се включи в рукналия по Улицата на ясновидеца поток от граждани и слуги и се усмихна. Само два опита ли, скъпа Тая? Беше спрял да брои магьосническите покушения, които Ориан бе отблъснал със странната, древна магия на своя Лабиринт. Тая и Ориан: двама могъщи слуги, всеки служещ по свой начин. И, разбира се, Маел, неговият бог — и нещо повече от това. Сякаш съдбите бяха заплели този модел, за да може той да го проследи чак до…

Малик изведнъж се закова на място, като почти препъна човека зад себе си и задръсти потока от тела. Беше си спомнил излиянията на старицата. Боговете да се намесят? Той? Не. Невъзможно. Никой не би се осмелил. Той имаше собствена воля. Никой не го направляваше.

Твърда, възлеста ръка, трепереща от артрит, го хвана за лакътя. Очи, които бяха тъмни и плоски като мокри камъни, се впиха в неговите. Ориан. Малик се освободи от него. Невъзможно. Ще трябва да поговори с Маел. Скоро.

Гелел усети, че нещо не е както трябва, когато Куин, учителят й по фехтовка, спря да я напада и вдигна ръката, в която стискаше камата си. Тя използва тази възможност, за да притисне хълбока си, където болката от физическото напрягане я раздираше като свредел.

— Защо спираш? — попита тя, останала без дъх. — Беше ме хванал натясно.

Без да й обръща внимание, старецът се приближи до затворените врати на конюшнята и използва върха на острието си, за да ги открехне.

— Какво има? Да не е баща ми? Пак ли ще ти чете конско затова, че ме обучаваш?

Гелел се ослуша. Чу единствено конете, които тъпчеха в сламата с копита. Тя се изправи, размърда дясното си рамо и примижа от болка.

— Кой е? Не ми казвай, че семейство Адал вече са се върнали от Тали? Трябва да се преоблека.

— Тихо… господарке.

Тя прибра камата в ножницата си, след което отмахна залепналата за лицето й дълга черна коса. Предницата на кожения й жакет беше потъмняла от пот. Взе един парцал, за да избърше лицето си. Представи си колко щяха да се ужасят, ако я видят такава — рошава и задъхана. Но какво значение имаше репутацията й? Все пак тя беше под опеката на семейство Селат, но не беше техен кръвен родственик. Хвърли парцала на земята и в същия миг от главната къща долетяха силни гласове. Викове?

— Какво има, Куин?

Той се върна при нея. В тясната ивица светлина, струяща през процепа между вратите, се виеше прах. Конете зад Гелел пристъпваха неспокойно. Куин не бе прибрал нито тясната си канска сабя, нито камата. Очите под рошавия сивкав перчем се стрелкаха из конюшнята, но нито веднъж не спряха върху нея.

Гелел чу трясък на дърво, тупкане на копита и дрънчене на метал — дуел с мечове! Тя хукна към вратите. Погледна през процепа и видя войници от малазанския гарнизон. Проклети малазанци! Какво правят тук? Гелел си пое дъх, за да извика, но Куин пусна камата си на пода и запуши устата й с ръка.

Как смее! Какво става? Да не би да е предател?

Гелел се опита да вкара лакът под брадичката му, но той успя да се извърти и да я вдигне през кръста, след което хукна към вътрешността на конюшнята, като през цялото време мърмореше:

— Тихо, момиче. Тихо, господарке.

Отвличане! Нима това беше някакъв малазански заговор? Но защо нея? За какво им беше притрябвала тя? Гелел се извиваше в ръцете на Куин и най-накрая успя да освободи ръката си и да изтегли камата. Но мъжът направи нещо на лакътя й — ощипа я, или я боцна с палец. Острието се изплъзна от напълно безчувствената и ръка. Как направи това? Куин вдигна камата и продължи напред.

Занесе я в едно от отделенията и нежно успокои кобилата, завързана там, след което разрита сламата и торта. Хвана двете й китки в едната си ръка, след което започна да опипва дървените дъски на пода.

— Трябва да се скрием — прошепна той. — Да се скрием от тях. Разбираш ли?

— Да се скрием? Трябва да помогнем! Да не си някакъв страхливец?

Куин я погледна ядосано.

— Снижете гласа си, Бърн да ви вземе! Или ще използвам това.

Той вдигна камата, но я държеше с дръжката напред.

— Защо трябва да се крия? Не съм важна.

Острието на сабята потъна между дъските на пода. Зейна скрита врата, която бе толкова широка, колкото през нея да се провре не особено едър мъж.

— Важна сте.

Гелел го зяпна объркано. Какво? В същия миг Куин я хвърли с главата напред в мрака.

Приземи се по корем в купчина влажни парцали, които смърдяха на гнилоч.

— Уф, Богове! Гуглата да те отнесе, проклетнико! Помощ! Помогнете!

Вратата се затвори и Гелел потъна в мрак. Миг по-късно Куин се приземи до нея.

— Ако извикаш пак, ще те халосам — изсъска той. — Изборът е твой — съзнание или безсъзнание.

— Безсъзнание ли? Тук е тъмно като в рог!

— Очите ти ще се приспособят.

Тишина. Единственият звук беше тежкото й дишане.

— Какво става? — попита накрая Гелел.

— Шшшт…

Тихо приплъзване на метал върху кожа. Гелел осъзна, че той е вдигнал сабята си. Тя успя да различи бледите резки светлина, минаваща през процепите между дъските.

— Ще ме убиеш ли?

— Не, но ще промуша този, който отвори вратата.

— Какво става?

— Местният Юмрук събира заложници от всички знатни семейства.

— Заложници? Защо?

Очите й най-накрая различиха бледия овал на лицето му, обърнато към нея.

— Не си в течение на нещата, а? — рече той и сви рамене. — Защо да си, в крайна сметка?

— Какво имаш предвид?

— Въстание. Отцепване. Наречи го както искаш. Талийските благороднически домове така и не приеха управлението на Келанвед и със сигурност не приемат това на Ласийн.

— Баща ми…

— Доведеният ти баща.

— Да, знам, че съм доведено дете! Но той спокойно можеше да е истинският ми баща! В безопасност ли е? Ами Джем? Ами малкият Дариан?

— Може би са отвлекли всички.

Гелел се хвърли към стълбата, която вече можеше да види. Куин я свали от нея. Тя го удари с юмрук и го изрита, но той я стискаше здраво. Мъжът започна да издава тихи, успокоителни звуци, точно както бе направил с кобилата горе. Най-накрая Гелел се отпусна в ръцете му.

— Тихо сега, господарке — прошепна той. — Или ще отвлекат и теб.

— Аз не съм важна.

— Важна си.

— Какво…

Той сложи пръст на устните й. Тя притихна. Започна да слухти, като стоеше напълно неподвижно. Тялото й беше съвършено отпуснато, не напрягаше мускулите си и поддържаше дишането си бавно и дълбоко, не преглъщаше — на всичко това я бе научил Куин.

Стъпка над главите им. Ботуш върху слама. Стържене на метал върху дърво. Куин вдигна сабята си. Подаде камата на Гелел и тя я взе.

Тишина, след което отдалечаващи се стъпки. Далечен, приглушен говор. Куин се отпусна.

— Ще чакаме да дойде нощта — прошепна той. Гелел се почувства ужасно, но въпреки това кимна.

Събуди се от нечие побутване, обгърната от пълен мрак. Понечи да извика, но някой прошепна:

— Шшшт.

Тя си спомни и се отпусна.

— Богове, колко е тъмно.

— Да. Хайде да надникнем.

Гелел чу как той бавно се качва по стълбата и натиска капака. Звездна светлина огря лицето му. Тя прегледа оръжията си, след което нагласи кожените си панталони. Куин излезе. Миг по-късно й махна с ръка да го последва.

Някой бе претърсил конюшнята, но повечето коне бяха в отделенията си. Двойната врата зееше отворена. В кухнята на главната къща светеше. Гелел напрегна слух, но чу единствено вятъра, който клатеше дърветата в двора. Не си спомняше някога да е било по-тихо в къщата. Куин й направи знак, че ще се приближи, за да разгледа. Тя кимна.

Той се насочи към вратата, оръжията му бяха в готовност. Дълго време стоя напълно неподвижно, след което изсумтя презрително.

— Мога да ви помириша — каза той на нощта.

Движение от всички страни: стържене на чакъл, скърцане на кожени брони.

— Изпрати ни момичето, Куин, — извика някой, — или както там ти е името. Искаме само нея. Ти можеш да се махаш.

— Отивам да я доведа — отвърна Куин, приведе се и хукна назад. Стрели се забиха във вратата и тя се люшна назад.

— Прекратете стрелбата, проклети да сте! Той е само един!

Куин грабна ръката й, все още приведен. Кимна й към задната част на помещението. Отдръпнаха се възможно най-далеч от вратата.

— Сега какво? — прошепна тя.

— Ако този приятел знае какво прави, нещата бързо ще се влошат. Трябва да избягаме през задния вход.

Нещо се счупи с трясък точно пред плевнята, след което три горящи клона пробиха през вратите. Сини пламъци плъзнаха по сламения под като диви животни.

— Проклятие! — изпсува Куин. — Знае какво прави.

Той стисна още по-силно ръката на Гелел.

— Каквото и да правиш, не спирай! Продължавай да тичаш независимо от всичко. Ще избягаме в гората. Ясно?

— Да.

— Добре. Сега се хвърляме с главите напред, превъртаме се и хукваме.

Той изрита задната врата, изчака около секунда, след което се гмурна с главата напред и се превъртя. Гелел го последва, без да се замисли, сякаш това бе поредното упражнение. От няколко години тренираше фехтовка и езда, най-вече защото нямаше какво друго да прави — нали беше доведено дете. Нещо профуча над главата й и се заби в дървото. Куин влезе в ръкопашна схватка с двама малазански войници. След това хукна отново, въпреки че мъжете продължаваха да стоят на крака. Когато Гелел мина покрай тях, тя вдигна оръжията си, но нито един от двамата не й обърна внимание. Единият се стискаше за врата, а между пръстите му шуртеше кръв; другият гледаше надолу и се държеше за корема така, сякаш го крепеше да не падне. Гелел профуча покрай тях.

Зад тях се чуха викове. Ботуши, топуркащи по земята. Куин се бе насочил към най-близките дървета, заобикаляйки лозята. Някой изсвири и Гелел осъзна, че стрелят по тях с арбалети. Чу далечно тропане на копита. Тя изпсува. Нямаше начин да надбягат конници. Куин беше полудял! Но нямаше начин и да останат вътре.

Наблизо изсвистяха стрели. Гелел опита да не мисли за тях и да се съсредоточи върху тичането. Единственото, което ги разделяше от прикритието на гъстата гора, беше огряното от лунна светлина поле. Пред нея Куин посочи надясно: конници препускаха към тях, облечени в малазанско сиво. Гуглата да ги отнесе дано! А бяха толкова близо.

Куин продължаваше да се озърта назад към нея.

— Не спирай да тичаш!

Гелел се напрегна до краен предел, но меката, неравна пръст залепваше по ботушите й. Конниците пресякоха пътя им. Обърнаха се към тях и извадиха мечове, които блеснаха като сребърни в студената светлина. Куин веднага се насочи към най-близкия конник. Смелостта на мъжа почти изтръгна възторжен вик от гърлото й. Той отклони атаката на конника, след което направи нещо на коня, с което го накара да изцвили и да се изправи на задните си крака. Мъжът падна и се превъртя настрани. Куин се обърна към следващия. Гелел достигна блокадата от коне. Най-близкият малазанец вече бе скочил от седлото. Той вдигна меча си, сякаш тя услужливо щеше да се набучи на него, но Гелел ловко избегна острието, завъртя се и замахна с всичка сила. Острието на камата го улучи в стомаха, но бе спряно от бронята му. В тялото му влязоха не повече от три сантиметра стомана. Но Гелел бе обучена да очаква това, затова реши да се възползва от факта, че е изкарала въздуха на малазанеца. Тя коленичи и замахна нагоре с късото острие. Почувства как то прониква под брадичката на мъжа, чиито конвулсии изтръгнаха камата от ръката й. Гелел се обърна към следващата заплаха и през ума й проблесна: Бърн да ми прости — убих човек.

Куин се сражаваше с двама, а останалите се приближаваха.

— Бягай, проклета да си! — извика той.

— Не.

Тя замахна към най-близкия малазанец. Той отби, но отказа да контраатакува. Проклети да са! Нарочно ни бавят. Тропот на копита разтресе земята. Гелел се обърна и видя конник, увиснал отстрани на седлото, с вдигнато острие. Тя вдигна своето, за да го посече. Ударът смаза ръката й, дръжката на сабята се заби в гърдите й и тя падна.

През звънтенето в ушите си дочу викове — около нея коне се вдигаха на задните си крака, пръскайки кал във въздуха. Студеният нощен въздух превръщаше дъха й в пара. Гелел се изправи и се олюля, примигвайки. Куин все още бе на крака. Въртеше се и отбиваше ударите, валящи към него от всички страни. Тя се наведе, за да вдигне сабята си от утъпканата кал. Поредният кон изцвили и се изправи на задните си крака, след което се запрепъва назад към храсталаците. Куин я избута след него. Тя падна, опитвайки се да докопа обезумялото животно. Ездачът му бе притиснат под тялото на коня, но Гелел не му обърна внимание. Куин отново я избута напред. Двамата заедно навлязоха сред гъстия листак. Клоните се закачаха за косата й, шибаха я през лицето и оставяха кървави дири по бузите й. Тя продължи напред.

Навлязоха сред гъста плетеница от млади борови клонки. Куин я хвана за ръката и изведнъж увисна на нея. Гелел прехвърли сабята си в другата ръка и му помогна да се задържи на крака. Цялата лява страна на тялото му бе червена от кръв, а ризата му беше раздрана на парцали. Той й се усмихна изтощено. Сивата му коса беше мокра от пот.

— Не им се дадохме лесно. Гордея се с теб.

— Шшшт. Ще се оправиш.

— Не, не. Ти продължавай. Остави ме. Бягай.

— Не.

Той вдигна дръжката на камата си към нея.

— Гордея се с теб. Справи се добре, Гелел Рик Тайлийн. За мен беше удоволствие да ти служа.

Копита топуркаха отвъд дърветата, викове огласяха гората.

— Още не сме свършили.

Какво има предвид — Тайлийн?, помисли си Гелел. Беше чувала за рода Тайлийн, но те бяха управлявали по време на последната Хегемония. Келанвед и Танцьора ги бяха изклали до крак, когато завладяха Тали.

Чуха още коне, които препускаха нагоре по хълма. Куин отново я бутна да върви, но краката му се огънаха и той падна на колене. Тя не можеше да го остави така, затова го хвана под мишницата и се опита да го вдигне.

— Извинявам се — промърмори той.

— Какво имаш предвид — Тайлийн?

Старецът просто се усмихна. Лицето му беше бледо като избеляло знаме. Гневни викове я накараха да се обърне. Чу дрънчене на оръжия. Какво ставаше тук, в името на Кралицата на тайнствата? Защо не ги бяха погнали в гората?

Гелел се ослуша. Не чу нищо освен тъпчещите на едно място коне.

— Ей, вие там! Там ли си, Куин? — извика някой от полето.

Куин вдигна пръст пред устните си и намигна на Гелел.

— Аз съм, проклет да си! Познаваш гласа ми!

Куин опита да прибере сабята си в ножницата, но Гелел трябваше да му помогне.

— Добре тогава! — прозвуча гласът. — Аз съм, Амарон!

Куин се усмихна.

— Какво правиш тук? — извика в отговор той и примижа от болка. — Не си ли чувал за делегиране на отговорности?

— Да, да. Дойдох възможно най-бързо. Хайде, излезте на светло.

Куин й махна да върви.

— В безопасност сме, господарке. Амарон ми е бил началник.

— Твой началник?

— Да. Във войската.

Той се опита да направи крачка, но се препъна и залитна. Гелел го хвана преди да падне.

— Благодаря… извинявай.

— Ето.

Гелел го подхвана под мишницата и двамата тръгнаха.

— Благодаря. Лошо първо впечатление, но какво да се прави.

— Тогг да го вземе първото впечатление.

— Псуваш като морски пехотинец, господарке. Отчайващо, наистина.

— Извинявай.

— Не се извинявай. Бъди саркастична.

— Не можеш да спреш да преподаваш, а?

— Точка за теб.

Те се промушиха през гъсталака и излязоха на полето. Там ги чакаше отряд от около тридесетина конници. Дъхът на конете им образуваше облаци пара. Почти цялото тегло на Куин вече почиваше върху ръката на Гелел. Двама мъже веднага го поеха от нея. Някой извика за лечител. Положиха го на едно одеяло.

— Кой от вас е Амарон? — попита тя.

— Аз.

Мъжът скочи от коня си, а ботушите му потънаха в калта. Беше огромен напанец, облечен в черни, прости доспехи, върху които бе наметнал тъмнозелена пелерина.

— Загубил е много кръв.

— В добри ръце е.

— Ами фамилията Селат? Можете ли да ме заведете при тях?

Амарон сложи ръце на кръста си и я погледна в очите.

— Съжалявам, Гелел — отвърна той и сведе поглед. — Отвлякоха ги. Юмрук Кал’ил ще ги използва, заедно с много други, за да си осигури безопасно заминаване.

— Безопасно заминаване?

— Заминаване от Тали. Най-вероятно на кораб. В момента столицата е под контрола на три талийски благороднически семейства.

Гелел огледа останалите мъже. Нито един от тях не бе облечен в малазанско сиво. Самият Амарон не носеше никакви отличителни знаци. Всъщност повечето конници бяха облечени в тъмносиньо — старите талийски цветове.

— Кой командва?

— Чос. Военното командване бе възложено на генерал Чос.

— Нямате предвид същия Чос, който известно време беше Върховен юмрук?

— Да, същият.

— Мислех, че е мъртъв.

— Това беше идеята.

Гелел се вгледа в лицето на мъжа. Куин го бе нарекъл свой началник.

— Ами вие? Мога ли да попитам каква е вашата работа?

Мъжът сви рамене.

— Каквато има за вършене. Може да се каже, че се занимавам със събиране на сведения.

Опа, помисли си Гелел.

— Ами… благодаря ви, Амарон, за това, че ни спасихте.

Той се поклони.

— Може ли да дойда с Куин?

— Разбира се. Ще го занесем в къщата, нали? Там ще си поговорим насаме.

Да, ще си поговорим за бълнуването на един тежко ранен старец, нали така? Гелел реши да не разкрива какво й бе казал Куин, защото в момента не беше сигурна доколко вярва на този Амарон. Куин определено му имаше доверие, но мъжът й се струваше странно студен и безразличен. Състоянието на Куин изобщо не го бе трогнало. Гелел имаше нужда Куин да се върне в съзнание и да се оправи. Изведнъж тя осъзна, че той е последната й връзка със стария й живот. Тръгна след войниците, които го пренасяха към къщата. Пътят им бе осветен от горящите конюшни, озаряващи нощното небе.

Дванадесет дни след като слязоха от планината, достигнаха западнало селце, което Пътника нарече Пристан. Не бе нищо повече от струпване на колиби със сламени покриви до пресъхнал ров и стара обгоряла палисада с изглед към приливните плитчини на Морето на изследователя.

— Тук ли трябва да чакаме? — попита Ереко.

Пътника кимна, а кафявото му, осеяно с бръчки лице остана напълно безизразно.

Ереко въздъхна. Чародейке, дай ми сили да издържа.

Скоро щеше да се стъмни, затова си избраха една от изоставените колиби. Ереко опита да протегне схванатите си ръце и крака, но не успя. Човешките жилища просто не му понасяха. Предпочиташе да спи под звездите. Някаква бабичка от селото докуцука при тях с кошница в ръка.

— Носи ни ядене — рече той на Пътника. — Иска ми се да не го бе правила. Изглеждат така, сякаш имат много по-голяма нужда от храната от нас.

— Страхуват се и това е единственото, което могат да ни предложат. Освен това ми се струва, че искат да направим нещо за тях.

Беззъбо ухилена, старицата се поклони, бръкна в кошницата и извади купи с рибна каша и няколко кори твърд хляб.

— Изпрати вожда — каза й Пътника на талийски. — Ще говорим с него.

— Вождът е мъртъв. Племенникът му ще говори с вас. Ще го изпратя утре.

По-късно, докато Пътника спеше, Ереко се взря над въглените на огъня към фосфорното сияние на разбиващите се о брега вълни. В мислите си виждаше друго море, по-гневно и по-диво, стоманеносиво и изпълнено с вълни, високи като скали. През последния сезон Ездачите достигнаха Стената на бурите. Тази част от Стената, където беше той, остана тиха, защото Ездачите вече не се сражаваха с него. Всъщност последните му няколко години на Стената бяха доста скучни. Разбира се, това се харесваше на корелските му господари, защото не трябваше да се тревожат за тази част от Стената, където беше той.

Ереко видя как оковаха далечната фигура за глезена — така, както оковаваха всички на Стената. Видя как го спуснаха до позицията му, един тесен каменен перваз, без мъжът да възразява или да се съпротивлява. Той седеше невъзмутимо, докато поръбените с лед вълни се разбиваха в Стената, а пръските го скриваха от погледа му. Когато Ездачите пробиха повърхността на водата далече навътре в пролива, някои посочиха към тях. Други започнаха да пищят и да се молят да ги освободят. Този мъж остана седнал и Ереко се уплаши, че той бе един от онези, които бяха достатъчно смели, за да не защитават позициите си, жертвайки себе си в името на постепенното разрушаване на огромната постройка.

Един отряд от Ездачи скъси разстоянието до Стената. Тъмните очертания, яхнали вълните, се приближаваха все повече и повече. Неземният студ, който ги придружаваше навсякъде, скова дори крайниците на Ереко. Скреж покри кожата на ръкавите и крачолите му. Камъните натежаха от лед, който правеше ходенето по стената хлъзгаво и опасно. Когато Ездачите наближиха съвсем, корелците хвърлиха оръжия на тези клетници, които бяха най-ниско или заемаха особено уязвими позиции.

Ереко изпита облекчение, когато видя как мъжът се изправя на крака, стиснал меч. Вълните се издигаха все по-високо и по-високо. Гребените им започнаха да заливат някои от защитниците, потапяйки ги във водовъртеж от ледена пяна. Първите редици съвсем скоро щяха да нападнат. Изстреляни от високо стрели заваляха върху наближаващите Ездачи. Стиснали копия от остър лед, те летяха напред, възседнали нещо, което бе наполовина вълна, наполовина изваян от леда кон. Блестящите им доспехи от ледени люспи грееха в изумруденозелено.

Пръски скриха първия пристъп. Когато водата се отдръпна, мъжът все още беше на крака. Навсякъде по стената хора се сражаваха с понесени от вълните Ездачи. Повечето загиваха, разбира се, защото как обикновени мъже и жени биха се опрели на такава древна, чужда магия? Нощното небе бе озарено от красиви ивици светлина, които се разливаха по него като вълни. Корелците твърдяха, че това е светлина, идваща от друг свят.

В затишието между редиците настъпващи Ездачи водата се отдръпна и Ереко видя, че повечето позиции на стената бяха празни или пък труповете на защитниците висяха за оковите си като гротескни плодове от клоните на дърво. Корелци се спуснаха с въжета, за да разчистят телата. Бяха спуснати нови затворници, повечето от които яростно се съпротивляваха. Корелците не оковаха новите попълнения за глезените, защото от това вече нямаше нужда.

Мъжът все още беше жив. Отново седеше, но Ереко осъзна, че това не беше предизвикателен жест. Той просто искаше да се стопли и бе прегърнал свитите си крака.

Корелците използваха специални възли и само трябваше да дръпнат, за да може въжето да се развърже и затворникът да остане сам на позицията си. Някои се хвърляха към въжетата с напразната надежда да се изкатерят нагоре, но бяха улучвани от стрелци и останалите бързо усвояваха този урок.

Вълните прииждаха на талази. Ездачите, които досега бяха обикаляли навътре в пролива, отново се насочваха към сушата с вдигнати копия. И това продължаваше с дни — чак докато бурята отминеше. Следващите няколко седмици бяха сравнително скучни, но през това време непонятното присъствие дълбоко в пролива възстановяваше силите си за ново нападение.

Вторият пристъп рядко закъсняваше. Когато най-накрая дойде, един малазански пленник изкрещя нещо в нощта, може би молитва или предизвикателство, след което се хвърли от перваза, на който го бяха спуснали. Бързо спуснаха корелец, който да заеме мястото му. Гребенът на вълната се блъсна в Стената и разтресе камъните, сякаш цялото море се бе вдигнало, за да я разруши.

Когато водата и парчетата лед се отдръпнаха, мъжът на Ереко все още бе там. Друг пленник, малазанец, съдейки по раздраните му дрехи, крещеше нещо към него с протегнати ръце. Умоляваше го. Мъжът му отдаде чест, което накара пленника да изпъне гръб и да отвърне със същото.

Бурята продължи през цялата нощ, а мъжът на Ереко беше единственият, когото не трябваше да сменят. Корелците продължаваха да спускат затворници отгоре. Те смятаха, че вършат услуга на тези мъже и жени, давайки им шанс да умрат достойно в защита на Стената. Разбира се, затворниците бяха на друго мнение.

Бавно, почти незабележимо, нападенията на Ездачите в тази част на Стената се промениха. Натискът им отслабна и те започнаха да обикалят, вместо да нападат, а някои се гмурнаха под повърхността. Корелците, събрани горе, гледаха и сочеха развълнувано. Ереко се вгледа в морето — от дълбините се надигаха тъмни фигури. Това бяха маговете на Ездачите. Ереко се изправи, защото рядко му се отдаваше да види тези създания. Броните им бяха от лед, черен като нощта, може би изкован в мрачните дълбини на морето. Носеха жезли и пръчки от скъпоценни камъни — кристал, оливин, гранат и серпентина — с които атакуваха Стената с концентрирана магия и смразяващ студ по време на най-ожесточените схватки.

Ездачите се разпръснаха, порейки заскрежените вълни, след което един от тях се насочи към мъжа, когото Чародейката му бе посочила, наричайки го негов спасител. Ездачът се приближи и когато вълната се разби в Стената, конят му се изправи на задните си крака. Когато пръските и мъглата се разсеяха, мъжът все още беше там, а Ездача го нямаше.

Кръвожаден, ликуващ вик огласи нощта, дошъл от корелците, събрани над мъжа. Този вик сякаш разтресе Стената по-силно от самите вълни.

Той погледна нагоре, след което обърна гръб на корелците.

Още един Ездач се втурна към него с вдигната пика. Ереко с ужас видя как мъжът хвърля меча си настрани и чака невъоръжен създанието да го връхлети. Ездачът спря преди да достигне Стената, но все още държеше пиката си насочена. Той се издигаше и спускаше с вълните. На Ереко му се стори, че двамата си размениха думи. След това Ездачът се наклони на една страна и се върна.

Другите магове снишиха жезлите си от блещукащ кристал и се насочиха наляво или надясно. Изглежда бяха решили да не нападат тази част на Стената.

Корелците оставиха мъжа окован на позицията му. Тази нощ Ереко изтръгна ръждясалата пранга, захапала глезена му, покатери се по Стената, спусна се до позицията на мъжа, откъсна неговата пранга и пренесе изтръпналото му от студа тяло от другата страна на Стената. Преплува по-топлия и тесен канал зад нея с мъжа, преметнат през рамо. Достигна изоставения бряг на острова, който корелците наричаха Останката, малко преди зората да докосне най-високите вимпели на наблюдателните кули на Стената.

Седна и зачака слънцето да изпълзи над хоризонта. Мъжът лежеше в безсъзнание, почти мъртъв от премръзване. Но в него имаше нещо. Нещо необикновено. Ереко виждаше това съвсем ясно, въпреки че зрението му не беше толкова развито, колкото това на предците му. Помнеше и думите на Чародейката, която сега наричаха Кралицата на сънищата. Мъжът несъмнено изглеждаше як. Не беше едър или широкоплещест, което много хора погрешно вземаха за умения в битка. Не. Просто около него имаше някакво излъчване, дори когато лежеше в несвяст. Огромен товар и огромна опасност. Не само във физически смисъл. По-скоро в духовен. Сила. Огромна сила да създава. Или да унищожава. И оттам идваше опасността.

След като слънцето го затопли, мъжът се събуди и Ереко го поздрави.

— Казвам се Ереко.

— Пътник.

Мъжът огледа покритите с вонящи водорасли камънаци по брега.

— Защо направи това?

— От доста време обмислям собственото си бягство. Но знаех, че възможностите ми ще се увеличат, ако не съм сам. Твоето представяне вчера ме убеди, че заедно шансовете ни ще са много по-големи.

Мъжът се засмя.

— Струва ми се, че не съм ти бил от голяма полза.

— Не се заблуждавай. Още не сме свободни. Намираме се в сърцето на корелския субконтинент. Корелските Избрани несъмнено са вдигнали всички под тревога, за да ни открият. Чака ни дълъг път.

Мъжът кимна. Или приемаше думите му, или не искаше повече да обсъждат въпроса. Ереко не беше сигурен.

— А ти кой си? Не си джагът — по-висок си. Не си и тоблакай, нито трелл. Но имаш общи черти с тях.

— Наричаме се „Хората“ — Тел Акаи.

Пътника го зяпна объркано.

— Тартино… или Теломен, може би?

— Не, Тел Акаи. Тези, които споменаваш, са потомци на моя народ.

— Потомци? Но това е невъзможно. Никога не съм чувал за твоя народ.

— Всички, освен мен, са мъртви от векове. Или по-точно е да се каже, че не съм срещал други.

— Съжалявам.

— Благодаря.

— Съжалявам и за още едно нещо.

— За какво?

— Трябва да се върна на Стената. Там е мечът ми.

Ереко поклати глава и въздъхна. Чародейке, защо ми причиняваш това?

— Разбирам. Значи трябва да те спасявам два пъти.

На следващата сутрин Пътника и Ереко обиколиха гората около селцето Пристан и си набелязваха дървета за кораба. На обяд се върнаха в колибата и вътре завариха старец, който бе клекнал на сянка и ги чакаше. Това ли беше племенникът на вожда? Мъжът кимна и се усмихна, след което пак кимна и пак се усмихна. Спря едва когато Пътника клекна до него и положи ръка на рамото му.

— Преживели сте ужасна трагедия — рече той.

Старецът се смути, но кимна.

— Да, почитаеми господине. Страдаме. Смърт от морето. Търговци на роби и пирати. Идват отново и отново. Скоро няма да остане нито един от нас.

— Преместете се далече от брега — посъветва го Ереко.

Усмивката на стареца беше напълно беззъба.

— Тук сме рибари. Не можем да правим нищо друго.

— Много съжаляваме, но не можем… — започна Ереко, но Пътника вдигна ръка.

— Имате ли някакви вещи на тези пирати? Оръжия? Брони?

Старецът кимна отривисто.

— Да, да… тук-там има останали неща.

— Покажи ни.

Озадачен, Ереко последва Пътника и стареца, които започнаха обиколка на селцето. Спираха пред къс ръждясал метал тук, отломка от строшен меч там. Пътника коленичи, за да издърпа едно парче дърво от пясъка — прекършената дръжка на боздуган, от която висеше нещо като пискюл. Той потърка оскубаните пера и изсушената кожа с ръка, след което се изправи.

— Ще ви помогна — рече и изтупа ръцете си.

Ереко го зяпна изумено. Какво ли неочаквано премеждие ми изпраща Чародейката сега?

— Да, да — повтори старецът. — Да. Благодаря ти, почитаеми господине. Никога няма да можем…

— Помогнете ни да построим лодката си.

— Да. Разбира се. Всичко, от което се нуждаете.

Тръгнаха. Пътника надвика шума на вълните:

— Очаквате ги скоро, нали?

Старецът трепна.

— Да. Скоро. Ще дойдат скоро. Сивите пирати от морето.

Рота малазански редовни войници, изпратени да патрулират уикската граница, забелязаха дима в далечината и промениха пътя си, за да проучат. Откриха опожарен стан на клана Гарван. Труповете на уикците лежаха там, където бяха паднали. Сержантът на ротата, Струната, внимателно разгледа телата: старейшини, обвити в молитвени одеяла, трима сакати мъже и неколцина младежи. Видя стъпкани останки от знамена и флагщоци, една покрита каруца и няколко изрисувани юрти. Всичко това говореше за уикско поклонение или обредно шествие. Разбойниците, които може би наричаха себе си „колонисти“, бяха насядали около бумтящия огън и пируваха със закланите коне пред очите на уикските си пленници. Тъпчеха конско месо в уста и не обръщаха никакво внимание на малазанските войници.

— Останали сте без храна по време на дългия поход, а? — извика Струната на най-близкия мъж.

Той се ухили, но продължи да яде. От една от юртите излезе мъж и си вдигна гащите. Струната зърна малко бяло тяло, свито под одеялата зад него.

— Добре дошли, братя малазанци — извика мъжът.

— Не сме ваши братя.

— Е, все пак благодаря, че се отбихте, но нямаше нужда — вече сме в безопасност от тези варвари.

— Вие сте в безопасност?

— Нападнаха ни.

— Нахлули сте в земите им.

— Малазански земи, както императрицата постоянно ни напомня. Както и да е — отказаха да ни продадат дори един кон, а умирахме от глад!

— Уикците считат конете си за членове на семейството. Все едно сте ги помолили да ви продадат собствените си деца.

— Предложихме им добра цена. Но се заинатиха и това е.

Струната се обърна на една страна и изплю голяма храчка, кафява заради сока от ръждив лист.

— И въпреки това решихте да ги вземете.

Мъжът разпери ръце.

— Дадохме им добри пари и взехме само най-лошите коне. Куци, безполезни коне. А те ни нападнаха! Всичките. Деца, старици — всичките! Бяха като побеснели зверове. Нищо човешко не бе останало у тях.

Сержантът погледна към завързаните младежи и пъхна шепа листа в устата си.

— А тези?

— Наши. Пленници. Ще ги продадем.

— Какво? Какво каза? Военнопленници?

— Да. Война на прочистване. Тази уикска сган живя в долините достатъчно дълго. Цялата тази хубава земя стои необработвана. Истинско разхищение.

Сержантът даде знак с ръка на хората си, които веднага насочиха арбалетите си към разбойниците.

Мъжете зяпнаха, стиснали мазни късове конско месо. Говорителят им замръзна за миг, но после спокойно продължи да се облича.

— Какво е това? Не сме нарушили никакъв закон. Императрицата обеща тази земя на всички, дошли да я обработват. Свалете оръжията и се махайте.

— Ще се махнем, но не преди да вземем това, което ни се полага.

— Полага? Какво ви се полага?

— Аз също съм запознат с имперското право. Нямаше ли закон, според който всички военнопленници принадлежат на трона? И като представител на трона, аз смятам да взема пленниците.

— Какво смяташ да направиш? Кой е чувал за такъв закон?

— Аз съм чувал и това е достатъчно. Отстъпете.

Тънко бяло тяло изхвърча от юртата — младо момиче, облечено в твърде голяма риза, която беше съдрана. Тя изкрещя нещо на уикски на сержанта, който вдигна вежди.

— Виж ти. Явно в днешно време всички сме станали адвокати.

— За какво вдига шум? — попита говорителят.

— Това момиче тук се позовава на уикския закон срещу теб. Пречистване с кръв.

— Какво, в името на Бърн, означава това?

— Ножове. Обикновено до смърт.

Мъжът зяпна Струната.

— Какво? С нея?

Мъжете около огъня бавно станаха на крака.

— Покрийте ги — рече Струната.

— Тъй вярно.

Войниците му се разпръснаха, като все още държаха арбалетите си вдигнати.

— Не говориш сериозно. Ще слушаш тази уикска мръсница?

— Да.

— Тя е само едно дете!

Сержантът застина, а очите му пронизваха говорителя.

— След като е достатъчно голяма, за да я изнасилиш, значи е достатъчно голяма, за да ти държи сметка за това, не мислиш ли?

Мъжът сви рамене и застана в бойна поза. Издърпа нож от колана си.

— Добре. Значи ще трябва да убия и нея.

Струната хвърли собствения си нож на момичето. Тя го взе, изкрещя някакво проклятие на уикски и скочи.

Свърши по-бързо, отколкото Струната бе предполагал. Накрая трябваше да издърпат момичето от насечения труп. Войниците му строиха младежите и ги изпратиха към укреплението. Разбойниците се заклеха, че ще разкажат за това и ще изгорят укреплението до основи. От една страна Струната се надяваше, че ще опитат, но от друга се тревожеше, че току-що бе вкарал лейтенанта си в повече неприятности, отколкото можеше да посрещне малката им рота.

Кайл лежеше в каютата си на борда на Сокол и стискаше очи. Страдаше от морска болест, която караше стомаха му да се бунтува. Стегна мускули, когато корабът отново се люшна на една страна. Бяха прекарали почти месец в открито море и последната суша, която видяха, бе западното крайбрежие на островите Баел. През последните пет дни Сокол се опитваше да изпревари бурята, която ги влачеше на северозапад — направление, което суеверните моряци дори не биха си помислили да следват.

Не успя да си спомни това, което бе сънувал, и изпъшка разочаровано. За част от секундата бе доловил сладкото ухание на парфюм и бе усетил меката топлина на ръка, положена върху челото му. Но сега бе в каютата си на борда на Сокол, в открито море, и само боговете знаеха колко още им оставаше, докато стигнат Стратем. Приемната родина на Пурпурната гвардия.

Земя, която не означаваше нищо за Кайл.

Насмоленото дърво скърцаше и пращеше на две педи от носа му. Капки влага се стичаха по наклонената стена от дъски и още повече напояваха и без това подгизналото му легло от зебло и слама. Дървото пращеше, защото бурята се опитваше да смачка кораба. Димът от ръждив лист и д’баянгски опиум, който се носеше на талази по тясната стълба, водеща до палубата, караше очите му да сълзят. Миризмата на засъхнало повръщано, мас, пот и застояла вода караше стомаха му да се свива още повече. Под него гвардейци разговаряха, играеха комар и гадаеха по Драконовата колода.

Кайл се завъртя на една страна. Извитият равнински нож, който държеше на каиш около врата си, задълба в рамото му. Тесният коридор беше запречен от десетина гвардейци, събрани около малка дървена дъска, на която бяха наредили картите от колодата. Слюдения гадаеше по картите — всички бяха съгласни, че е един от най-добрите гадатели в Гвардията.

Появи се прошареното лице на Изгърбения. Беше се покатерил по трите легла под това на Кайл. Хвана се за койката му и намигна, сочейки към мъжете долу.

— Слюдения е бесен като Гуглата. Казва, че Кралицата на Върховен дом Живот има надмощие, което е много странно. Казва, че от гадаенето му има толкова полза, колкото и от свещеник в бардак.

Кайл въздъхна и се отпусна на койката си.

— В името на кокалите на Гуглата, това са просто карти — рече той. Откакто се бе присъединил към Гвардията, се бе наслушал на легенди и суеверия за богове и богини. Дори не си бе представял, че може да има толкова много.

Изгърбения се почеса по брадата с мръсните си пръсти.

— Повече от това са — отвърна той, най-вече на себе си.

— Опитай пак — рече някой на Слюдения.

— Не може — отговори той. — Веднъж на ден.

Тънките, изрисувани карти от дърво изтракаха, когато Слюдения ги събра.

— Въпреки това опитай.

— Лош късмет.

— Искаш да кажеш, че ще разберем що за стока си.

— Искам да кажа, че можем да си изпатим здравата.

С периферното си зрение Кайл видя как Изгърбения кимва при тези думи. Веднъж на ден, но никога близо до храм, осветена земя, гробище или скорошна битка. Кайл не можеше да повярва, че Драконовата колода бе заобиколена от толкова много предания и обреди. Картите трябваше да разкриват бъдещето, но как бе възможно това, след като през половината време не можеха да бъдат използвани? Според Кайл това беше твърде удобно за този, който продаваше проклетите неща.

Отегчен, изтощен и замаян от постоянното люшкане и клатене на кораба, той затвори очи, за да ги предпази от дима, и опита отново да намери онзи сън. Той все успяваше да му се изплъзне. След няколко минути Кайл пак задряма.

Вратата на каютата се отвори с трясък и вътре плисна морска вода, а нахлулият леден вятър почти изгаси фенерите. Всички проклеха мъжа, който слезе по стълбите. Беше един от наетите курзански моряци. Босите му крака шляпаха по дъските, а от вълнената му блуза се стичаше морска вода. Брадясалото му лице под черната, подгизнала коса беше бледо като на призрак.

— Капитанът иска всички ви на палубата, въоръжени — обяви той на набраджански, след което се отдръпна. Мъжете започнаха да навличат кожените си панталони и гамбезоните10. Всички брони бяха смазани с животинска мас и прибрани, за да не ръждясат. Освен това в открито море те бяха по-скоро опасност, отколкото защита. Гвардейците се опитаха да разберат още нещо от моряка, но той мълчеше. Само направи с ръка няколко знака против уроки, като избягваше да ги гледа в очите. Кайл навлече собствения си гамбезон. На главата си сложи коженото кепе, което носеше под шлема, след което закопча колана с оръжията и се нареди на опашката. Изкачиха стълбите и минаха покрай моряка, който трепереше, забил поглед в земята.

В мига, в който се озова на палубата, Кайл се хвана за едно въже и закри очите си от пръските. Видя свитите платна и заскреженото, разбесняло се море. Хората сочеха и крещяха, но вятърът отвяваше думите им. Кайл проследи погледите им и не можа да повярва на очите си: сред вълните и облаците от пяна се движеха човешки фигури. Те носеха доспехи, които блестяха в сапфирено и преливащосиньо. Изглеждаше, че все едно яздят вълните. Зад тях пръскаше бяла пяна. Докато Кайл гледаше, някои от вълните се извисиха, наподобиха конски тела, след което съществата се гмурнаха под повърхността само за да изплуват няколко разкрача по-нататък. Броните им блестяха, сякаш бяха направени от лед, а в ръцете си стискаха островърхи пики.

Кайл погледна към хоризонта. Видя само един от двадесетте кораба от флотилията на Гвардията — Скитник. Толт, наемникът, който стоеше най-близо до него, грабна ръката му и извика:

— Ездачи! Бурята ни е издухала в техните води! Обречени сме!

Първата реакция на Кайл бе да зяпне от изумление и безмозъчен страх. Преди два месеца, в началото на пътуването им, Изгърбения му бе описал странния архипелаг и континентите, които в Пурпурната гвардия наричаха свой дом. Кюон Тали и Фалар на север. Корел на юг. Изгърбения му обясни, че Кюон Тали и Корел — или Юмрукът, както понякога наричаха този континент, — са разделени от дълбок океански пролив, където властват непредсказуеми бури и опасни течения. Открай време Ездачите господстваха над пролива. Малазанците бяха опитали два пъти да стигнат до Корел, но и двата пъти Ездачите бяха потопили флотилиите им. Те не позволяваха на никого да премине и непрестанно воюваха с корелците за крайбрежието на земите им.

Кайл се приближи до планшира. През пръските различи неколцина Ездачи, които обикаляха кораба. Докато гледаше и не можеше да повярва на очите си, тези от тях, които бяха най-близо до Сокол, отдадоха чест с вдигнати пики и се потопиха. Други изплуваха на тяхно място и се насочиха към кораба. Един от Ездачите беше съвсем близо и сякаш го гледаше. Но тъй като високият шлем скриваше очите на създанието, Кайл не можеше да бъде сигурен. Той инстинктивно извади сабята си, вдигна я пред лицето си и отдаде чест на Ездача. В отговор чуждоземното създание вдигна пиката си. Острият й връх проблесна. Кайл се изсмя от облекчение и прибра сабята в ножницата. Изглежда Толт беше прав — ако се бе стигнало до битка, щяха да са обречени.

— Този Ездач ти отдаде чест.

Кайл се обърна. Сивогрив стоеше зад него. Той беше единственият на борда, облякъл доспехите си. Стоеше широко разкрачен и се държеше за едно въже. Кайл си припомни думите на малазанския ренегат от Курзан: Не обичам водата. Сега ветеранът го гледаше преценяващо, а изражението на лицето му беше много особено.

— Или е отдал чест на теб — рече Кайл.

Сивогрив се усмихна и в небесносините му очи се появи дяволито пламъче.

— Не. Отдавна им казах да спрат да го правят.

Кайл се извърна. Не искаше да слуша такива неща от този странен малазански ренегат. Шеги! Този мъж му бе отнел нещо незаменимо — нещо, което го бе накарало да положи своя собствена клетва, различна от клетвата на Гвардията. Кайл сграбчи планшира. Беше леден, но всяка промяна от вонящата каюта беше добре дошла. Всички кораби бяха претъпкани до краен предел. Гвардейците бяха наблъскани вътре рамо до рамо.

— Бил си тук и преди, нали? — попита Кайл, без да се обръща. Гледаше как Ездачите обикалят кораба и се гмуркат под водата, един по един. На палубата останаха само неколцина наемници. Сега, когато паниката бе преминала, лицата им отново бяха станали безизразни. Кайл си припомни, че някои от тях бяха виждали много по-странни и причудливи неща от тези създания.

Сивогрив дълго време мълчеше, но Кайл чувстваше натрапчивото му присъствие зад гърба си. Освен това чуваше стърженето на доспехите по раменете и ръцете му, когато люшкането на кораба го караше да променя стойката си.

— Да. Много пъти. Израснах на Джени — един остров южно от Кюон. Баща ми ловеше риба във водите на Ездачите. Често ги виждах като момче. Една сутрин баща ми излезе с лодката и никога повече не се върна. Някои казаха, че Ездачите са го убили. Тогава се заклех, че никога повече няма да стъпя в морето. Записах се във войската.

Ренегатът замълча и Кайл си представи тъжната му усмивка, която сякаш казваше: Все едно този избор бе имал някакво значение! Но Кайл продължаваше да не се обръща. Този мъж му бе отнел всичко ценно. Бе убил дух, водач на неговия народ! Не искаше да слуша това.

— Началниците сметнаха, че знанията ми за Ездачите ще се окажат полезни при нападението срещу Корел — продължи Сивогрив. — И за известно време бяха прави. Но годините си течаха и безизходицата ме принуди да опитам нещо, което никой друг не бе опитвал…

Последните Ездачи изчезнаха във водовъртежи от изумрудена пяна. Кайл потрепери. Въпреки нежеланието си се обърна към Сивогрив.

— Какво? Какво си направил?

Ренегатът бе намръщен, погледът му — вперен в бурните води на морето. Той избърса влагата от лицето си и направи жест, все едно изхвърля нещо.

— Ами… да кажем, че запалих огън под краката на корелците, какъвто те никога преди не бяха виждали, а началниците заповядаха да ме арестуват. Направих грешка. Не прецених добре обстановката и… много хора, които не трябваше да умират, умряха.

— Съжалявам.

— И аз, но го приемам. Сега просто ми е писнало.

На лицето му се появи крива усмивка, а очите му блеснаха като леда, който сковаваше планинските върхове на север от родните земи на Кайл. Или като доспехите на тези Ездачи.

Лицето на Кайл се сгорещи въпреки студа и той се извърна. Не искаше това: споделени спомени, признания. Не и от този мъж. Мъж от ротата, когото се бе заклел да… Проклет да бъде за това!

— Е, по-добре да слизам. Трябва да смажем всичко наново, благодарение на тези проклети Ездачи.

Кайл не отвърна нищо. Не смееше да отвори уста. Когато погледна през рамо, Сивогрив си бе отишъл.

Смрачаваше се. Ниският, заоблачен хоризонт на запад стана розово-оранжев. Морето се успокои, браздите между вълните станаха по-плитки, а вятърът стихна. Сокол и Скитник — далечно петно на север — постепенно измениха курса си и се насочиха на юг. Въпреки вятъра, който пронизваше гърба на Кайл с ледени ножове, той остана на палубата. Мисълта за вонящата, тясна каюта обръщаше стомаха му. Погледна към кърмата. Блясъкът на лула издаде присъствието на Изгърбения, омотал се в дебело одеяло. Кайл се хвана за едно въже и тръгна към кърмата, без да го пуска. Застана до ветерана.

Изгърбения разглеждаше лулата си. Натъпка чашката с палец и отново я захапа.

— Можеш да се отпуснеш, момче. Давай го по-спокойно. Вече си у дома.

— У дома?

— Разбира се! Вече си гвардеец, синко.

— Така ли?

— Да. Нали аз те заклех.

— Ами ти? Къде е твоят дом?

Нетърпеливо изсумтяване.

— Домът на един войник е неговата рота, момче. Вече трябваше да си научил това. Разбира се, винаги ще има сладки спомени и копнежи по местата, където сме били, но какво става с нас, когато се върнем там, а? — Старият сапьор не изчака отговора му. — Научаваме нещо, което не искаме да знаем — че тези места вече не са наш дом. Че никой там не ни познава. Че не си намираме място и че никой не ни разбира. И след време осъзнаваш, че си направил грешка. Не можеш да се върнеш. Никога.

Сапьорът въздъхна и се загърна по-плътно с конския чул.

— Не. Тези от нас, които стават войници, имат друг дом — Гвардията, бригадата, ротата и тъй нататък. Това е истинският ни дом. Има хора, които ще се изсмеят на това, което казвам, и ще ме нарекат сантиментален. Ще кажат, че и преди са чували такива думи — но това не променя факта, че това е истината за нас, нали?

Кайл се усмихна против волята си. Знаеше, че за Изгърбения всички в Гвардията са братя и сестри.

— Да, прав си — отвърна той и погледна надолу към стария ветеран, към зачервените очи, прошарената, рошава брада и осеяното с бръчки, изгорено от слънцето лице. — Гвардеец си от много време, нали?

Широка усмивка.

— Воювам от сто и шестдесет години. Всичките под командването на настоящия херцог, на баща му и на дядо му преди това.

Кайл зяпна, останал без дъх.

— Ти си Обетник!

— Да — отвърна Изгърбения и си дръпна от лулата. — Трябваше да си там, момче. През онази вечер шестстотин меча бяха вдигнати под ясното небе и шестстотин гласа прогърмяха като един. Заклехме се във вечна вярност и служба на нашия херцог, докато той е жив и Империята продължава да съществува. А той все още е жив, някъде.

Сапьорът разгледа лулата си и я избута в ъгълчето на устата си.

— Херцогът бе мъж, когото всеки би искал да следва. Забавихме ги доста, да знаеш. Бяхме единствените, които се опитаха да ги спрат. Скинър влезе в битка с Дасем, Меча на империята. Никой не успя да надвие другия. Но това ни съкруши. Бяхме изморени, толкова изморени. А херцогът изчезна скоро след това. Така че ние се разделихме на роти и всяка пое в различна посока.

— А сега безцелното шляене свърши — рече Кайл напрегнато. В гърдите му пламтеше убийствен гняв. — Тогава защо? Защо сключихте договорите? Защо дойдохте в Баел? Защо…_Хребета?_

Изгърбения въздъхна.

— Да. Диаспората приключи. Върнахме се, за да поискаме земите си. Но не се шляехме безцелно. Търсехме нашия херцог. Търсихме навсякъде. Но не го открихме. Може би някоя от другите роти… не знам.

Известно време стояха рамо до рамо, потънали в мълчание. Курзански моряци шетаха около тях, вдигайки платната. Лулата на Изгърбения изгасна. Сапьорът се изправи.

— Не знам за теб, но моят задник замръзна.

Той се загърна по-плътно с одеялото и слезе долу.

Кайл остана още малко на палубата. Гледаше вълните, но без да ги вижда. Мислите му отново и отново се връщаха към думите на Изгърбения от онзи ден на Хребета: Знаехме, че тук горе има някой…

На следващия ден бурята премина и Сокол започна да наваксва изгубеното време. Не след дълго стана ясно, че са загубили връзка с всички други кораби, освен Скитник. Гвардейците говореха за корабокрушения, Ездачи и морски чудовища. Слюдения предложи на Кайл да предскаже бъдещето му с гадаене по Драконовата колода.

Кайл лежеше на койката със свит от непрестанното клатушкане стомах. Той беше човек на земята! Какво правеше в този проклет кораб? По-рано се бе присмивал на дебелия наемник и неговите предсказания, но сега приветстваше всичко, което може да разсее еднообразието, независимо колко нелепо е то. Слюдения се зарадва, тъй като бе предсказал бъдещето на всички останали гвардейци по няколко пъти. Кайл бе последната му надежда за нещо ново.

— Светът може да бъде разделен на четири части — започна гадателят и избърса дървената дъска. Кайл застана на едно коляно срещу него. Над тях висеше фенер, който се люшкаше насам-натам от клатенето на кораба. Дебелият гвардеец носеше отворена отпред плъстена риза, която разкриваше множество белези и гъста растителност от черни косми. Той извади картите. Бяха завързани с бяла копринена лента и обвити в черна кожа. Кайл знаеше, че ефрейторът ги държи в тънка дървена кутия, която завива в одеялото си. Твърдеше, че картите били в семейството му от няколко поколения.

Слюдения започна да рови в тестето.

— В момента използвам това, което наричаме „къса колода“. Тези четири карти, Домовете, господстват над света — той ги показа на Кайл. — Светлина, Мрак, Живот, Смърт. — След това му показа още една карта. — Но когато бях млад, се появи нов Дом — Сянка.

Той остави петте карти на дъската и започна да вади други.

— Всеки един от четирите стари Дома притежава собствени висши служители: Крал, Кралица, Рицар и Защитник, както и низши служители, или слуги. Някои хора ги наричат Вестител, Маг, Войник, Шивачка, Зидар, Невяста и така нататък. Сянката има свои собствени служители: Крал, Кралица, Рицар и Убиец, когото понякога наричат Въже, както и Хрътка, Свещеник или Маг. При някои обстоятелства Домовете имат определени области или направления, където влиянието им е най-голямо. Сянката няма такива. Може да се появи навсякъде и по всяко време.

Кайл кимна.

— Тези шест карти също са много важни — продължи Слюдения и му ги показа. — Те не обслужват нито един Дом. Карта Опонн, която символизира шанса и случайността; карта Обелиск, която символизира миналото или бъдещето; както и тези четири карти: Корона, Скиптър, Кълбо и Трон.

— А останалите? — попита Кайл, гледайки към картите в ръцете на Слюдения.

Наемникът се намръщи.

— Тези са нови допълнения — отнасят се за един Дом, който се появи съвсем наскоро. Нови сили, нови влияния, които постоянно се появяват и изчезват… не знам дали тези ще изкарат дълго.

После постави на дъската карта, която беше различна от всички останали. Изглеждаше различно изработена, точно като картите на Върховен дом Сянка. Останалите бяха част от един комплект, изрисувани от една и съща ръка. Картите на Сянката бяха направени от по-дебело дърво, но вече бяха станали гладки от честата употреба. Лицевите им страни бяха опушено тъмни, почти черни, загатваха за неясни очертания и движения. Новата карта дори не беше квадратна като другите. Тя бе с грапави ръбове, от обикновено, неодялано дърво, а изображението върху нея сякаш бе надраскано с острието на нож. На нея се виждаше колиба или барака — във всеки случай някакво западнало жилище. На Кайл му се стори, че тази карта бе нещо като подигравка с другите Домове.

— Това ново присъствие се нарича Дом на Оковите — продължи Слюдения. — Засега този Дом разполага със следните служители: Крал, Съпруг, Рицар, Седемте, Сакатия, Прокажения и Шегобиеца.

Докато Слюдения говореше, Кайл погледна картата, която символизираше Краля на Дома на Оковите. Като всички карти от този Дом, тя бе от неодялано дърво. Върху нея някой, може би самият Слюден, бе издълбал кресло с висока облегалка. Трон. След като бе изсъхнало, дървото се бе свило и сцепило от горе до долу, като цепката минаваше през солидния, висок стол. Сравнени с красиво украсените и изрисувани карти от колодата, тези допълнения изглеждаха направо нелепи. Но Кайл не можеше да отрече, че в тази непохватна, любителска резба има нещо заплашително. Сцепеното дърво беше кървавочервено под повърхността и създаваше впечатлението, че по трона се стича кръв. Незнайно защо Кайл си помисли, че щеше да се чувства много по-добре, ако на трона седеше някой; така поне щеше да си мисли, че знае къде е неговият владетел. Светлината от люшкащия се фенер караше резбата да трепти и да се променя. Грапавата повърхност на картата напомняше на Кайл за полетата от дюни, които понякога се образуваха в степите. Тронът вече изглеждаше по-близо, сякаш се бе уголемил. Сякаш настъпваше към него.

Изведнъж отнякъде се появи ръка, която обърна картата. Кайл отлепи очи от нея и се намери срещу лицето на Слюдения, което блестеше от пот. Кайл усети пот по собствените си гръб и ръце. Чувстваше се странно замаян.

— Не бива да почваме така — рече Слюдения. Гласът му бе тих, но напрегнат. Той сякаш искаше да каже още нещо, но вместо това събра картите и ги погледна. — По-добре да опитаме по-късно.

Ръцете на гвардееца трепереха, докато прибираше картите.

Кайл отиде до койката си, грабна меча и зяпна стичащите се по лепкавото дърво капки влага. Издърпа острието от дървено-кожената ножница и докосна вдълбаните в желязото знаци. Дълбочината им винаги го изненадваше. Бяха изписани така, сякаш каленото острие беше от восък. Кайл отправи кратка молитва към Краля на Вятъра и се опита да повярва, че той е някъде наблизо и го наблюдава. Беше ли възможно този магус или Асцендент да е бил той? Не. Това звучеше нелепо. С всеки изминал месец Кайл осъзнаваше колко наивна и невъзможна беше клетвата, която бе положил над желязото на острието си — по някакъв начин да отмъсти за това, което се бе случило на върха на онзи остър каменен пръст.

Тази нощ той се опита да сънува женска ръка и фонтан, от който бликаше най-сладката вода, която някога бе вкусвал. Не си спомни дали успя.

Наит Симал ’Ап Ърл, от пристанищната стража в Унта, седеше под топлото следобедно слънце и гледаше как поредният търговски кораб, натоварен с плячката на Империята, се отдалечава с клатушкане от пристана, теглен от гребни лодки. Проклети плъхове. Той се наклони напред и се изплю в мазните вълни под кея. Храчката му бе червена заради сока от каф. Дебели плъхове. Сигурно бяха надушили нещо — не разложението на Империята, което всички надушваха. Сигурно носленцата им бяха доловили някаква друга, подета от вятъра миризма. Миризма на власт, на влияние. Наит се усмихна. Устните му бяха кървавочервени. Това му хареса. Миризма на власт. Ухание на пари? Той се намръщи. Не, може би не това.

Но къде можеха да потърсят убежище, ако не тук, в столицата? Малаз? Той се изкикоти и почти се задави със снопчето листа, напъхани в едната му буза. Богове, не! Може би щяха да пуснат котва на някой затънтен остров, далече от главните морски пътища. Или пък бяха решили да потърсят защитата на укрепените пристанища в Нап или Картуул… срещу заплащане, разбира се.

Наит се облегна назад и почука на стената на бараката на стражата.

— Сержант?

— Какво?

— Мислех си, че…

— Колко пъти съм ти казвал да не правиш това, синко? Вредно е за здравето.

— Мислех си, че може би трябва да искаме данък напускане. Нали знаеш — такса за отпътуване. Нещо такова. Цяло стадо овце си тръгват неостригани.

— Мислиш, че тези търговски къщи вече не са си платили? Или искаш някой Нокът да ти дойде на гости?

— Нокът? Какво общо имат Ноктите с това? Ние си имаме нашето, а те — тяхното. Всички получаваме по едно парче от баницата и никой няма да пострада. Винаги е било така.

— Някои хора искат да работят в пекарната — отвърна сержантът, но толкова тихо, че Наит едва го чу.

Нещо засенчи златната слънчева светлина, която го топлеше. Той присви очи и видя чифт излъскани черни кожени ботуши, след това широк ханш, килнат колан с окачени на него оръжия и накрая тежката гръд на Сръчната, ефрейтор от стражата.

— Пак дъвчеш тази чуждестранна помия, Наит — рече тя.

— Да, госпожо.

— Наричай ме госпожо ефрейтор, мършо.

— Да… госпожо ефрейтор.

— Изплюй го.

— О, Сръчна…

— Госпожо ефрейтор!

— Дадох си последните…

— Не ми пука за какво си прахосваш надницата, Наит. Наряд си.

— Така е — обади се сержант Тенекеджията.

Наит се нацупи, но се наведе напред и избута снопчето листа с език. То се приземи на сивите летви на кея и опръска ботушите на Сръчната с червена слюнка.

— Гуглата да те отнесе дано!

Наит избърса устата си с ръкав.

— Извинявай… госпожо ефрейтор.

Сръчната се протегна, за да измъкне плитката кестенява коса, затисната под люспестата й ризница. След това кимна към барачката и рече:

— Ще говоря с теб по-късно, войнико.

Когато му обърна гръб, Наит й изпрати въздушна целувка.

— Както казах, войнико — рече сержантът му, — вредно е за здравето.

— Не ме е страх от нея.

— А трябва.

Наит се наведе, взе влажното снопче и го пъхна обратно в устата си. Ха! Можеше да се справи с нея. Нищо чудно тя да бе чакала точно това — да й покаже кой е началството. Наит отново се усмихна. След това се намръщи объркано. Проклятие, какво беше това? Надвеси се над ръба на кея. Малки, прилични на листа подложки се носеха по вълните. В някои имаше медни монети, в други усукани панделки, а в трети ориз, плодове или свещи, някои от които все още горяха. Те се издигаха и спускаха с вълните като някаква флотилия. Още дарове от членовете на онзи проклет култ към морския бог. Доста такива дарове виждаше напоследък. Наит се изплю във водата и преобърна няколко подложки. Ха! Глупави суеверия на страхливи хора. Разбирам да бяхме в някоя забутана провинция в Нап или Джени, но тук, в Унта? — помисли си той. А уж хората тука били по-засукани. Той поклати глава. Накъде отиваше светът?

Юмрук Генист Д’Ирдрел от Коун погледна към крепостта Саран и се отчая. Четиригодишно назначение в този мазол на дирника на муле? Защо не преместиха началството в Сети? Колкото и ужасно да беше там. Той отново избърса чело с влажния от пот ръкав на сивата си малазанска туника. Присви очи, опитвайки се да ги предпази от ослепителния блясък на слънцето. Разгледа скучното червеникавокафяво на ниските, хълмисти пасища. Тук-таме имаше туфи зеленина, около които се провираха тънки ручейчета. Но това, което веднага привлече погледа му, бяха десетките биваци около крепостта — лагерни огньове, около които имаше оградени с каруци палатки от кожа и кече. Богове! — помисли си той. Някой в щаба ще си изпати за тази обида.

— Не е толкова зле, ако съвсем присвиеш очи — рече мъжът, който яздеше зад него.

Генист се обърна в седлото и го изгледа строго.

— Каза ли нещо, капитан?

Капитанът, когото наскоро бяха прехвърлили в петнадесети конен полк, сви рамене по начин, който раздразни Генист. Всъщност всичко в него го дразнеше. Беше с тях едва от няколко седмици, а сержантите вече се отнасяха към него с непонятно уважение. Генист бе забелязал как очите им се обръщат към този капитан, който наричаше себе си Мос, дори когато им даваше преки разпореждания. Сякаш за потвърждение. Имаше нещо в острия поглед на този мъж, в износените му ръкавици и също толкова износените ножници на двете му саби с дръжки от слонова кост, което смекчаваше обичайното отношение на Генист към подчинените му.

Двойната колона от малазански конници, две хиляди души, чакаше безмълвно зад тях под силното слънце.

— Дай знак, че се придвижваме напред — изръмжа Генист на един от хората си.

Капитан Мос прочисти гърлото си.

— Какво има сега? — изсъска Генист.

— Разузнавачите още не са се върнали от крепостта, началник.

— И какво от това? Ето я! Точно пред нас е! За какво са ни разузнавачи, Гуглата да те вземе!

— Така е по правилник.

— Правилник! — възкликна Генист и примигна. — Не сме на бойното поле, глупако. В сърцето на континента сме.

Генист рязко си пое дъх, обърна се и каза:

— Напред.

Докато яздеха, капитан Мос мълчеше. Като никога, помисли си Генист. Полека-лека човекът си научава мястото, реши той. В далечината се вдигна пушилка. Няколко групи конници яздеха към тях и вдигаха облаци прах в горещия въздух. Богове, простена вътрешно Генист. Две години сред тези нечистокръвни варвари. Как ли изглеждат курвите им? Сигурно в равнините няма и една свястна. Генист присви очи и се вгледа в най-близките конници — знаме от сива козина. Войници вълци. След това се обърна към хълмовете. Ето там, най-отзад. Знаме от бяла козина. Войници чакали — легендарната аристокрация на военните общности. Воини, положили клетва пред самия Риландарас, ужаса на равнините, Белия чакал. Древна сила от същия род, от който бяха произлезли Първите герои — поне според преданието. Трийч, сега Трейк, новоизлюпеният бог на битките, също бе сред тях.

Далече напред, двойните врати на крепостта Саран се отвориха. Офицер от стражата отдаде чест на Генист, който кимна в отговор. Влязоха вътре. Дворът бе пуст. Ниска, широка каменна кула на три етажа се облягаше на северната палисада на укреплението. Слава на Господарката за това, помисли си Генист. Пред кулата чакаше делегация.

— Дай сигнал за сбор — заповяда Генист и пришпори коня си напред. За негово раздразнение, Мос го последва.

— Не виждам Юмрук Дарлат.

Зад тях конниците се строиха в редици в празния двор.

— Никога не съм я срещал.

Вместо от Юмрук Дарлат Генист щеше да получи тържественото си назначение от сбирщина дрипави офицери, облечени в избелели туники.

Това не можеше да е сериозно! Да, Саран беше просто крепост, но началникът тук беше предполагаемият малазанският военен управник на целите равнини Сети! Страна, голяма колкото Дал Хон на юг. Да не би това да беше някаква преднамерена обида?

Генист дръпна юздите пред събраните офицери, разгледа ги един по един и се опита да отгатне кой е начело. Не успя. Не видя никакви отличителни знаци или емблеми. Нищо, което да отличава някой от останалите. Всички изглеждаха еднакво — с обветрени и обгорени от слънцето лица и износени доспехи. Ветерани до последния човек. Защо бяха тук, по средата на нищото? Може би наскоро ги бяха изпратили от Седемте града? Както може би бе станало и с Мос, както предполагаха някои от щаба му? Проклети да са за това, че го зяпат така! Как смеят?

— Кой е начело тук? Къде е Юмрук Дарлат?

— Юмрук Дарлат е неразположена — отвърна най-старият от мъжете, застанал най-отляво.

Който и да бе този мъж, прекарал бе много години тежка служба. Късо подстриганата му коса стърчеше във всички посоки. Може би изгаряне. Беше избеляла и прошарена. Очите му бяха тънки цепки на набръчканото обветрено лице. На гърба му имаше черен, извит сетски лък.

— А ти кой си?

— Казвам се Ток. Ток-старши.

След миг мълчание Генист избухна в смях.

— Шегуваш се, нали? Не самият Ток-старши, предполагам?

— Знам само един.

Генист погледна към другите офицери — нито един от тях не се смееше. Всъщност нито един не се усмихваше дори. Внезапно и Мос надяна най-сериозното си изражение.

— Но това е невероятно, нечувано. Мислех си… всички смятахме… че си мъртъв.

— Добре.

Мъжът пристъпи напред и погали врата на жребеца на Генист.

— Юмрук Генист Урдрел, може ли да ползвам коня ви за малко?

Генист зяпна мъжа.

— Моля? Какво искаш? Защо?

Капитан Мос бързо скочи от коня си.

— Вземете моя, господине.

Ток се обърна към него.

— Името ти, войнико?

— Мос. Капитан Мос.

— Е, благодаря ти, капитан Мос, за това, че ми отстъпваш коня си.

Ток-старши скочи на седлото, кимна на събраните офицери и се насочи към строените кавалеристи.

Двама офицери се приближиха и издърпаха юздите от ръцете на Генист. Юмрукът посегна към меча си.

— Не бих правил това на твое място — прошепна Мос. — Превъзхождат ни числено.

Генист го изгледа злобно.

— Аз имам две хиляди…

— Така ли? Ще видим.

— Какво имаш предвид, в името на брадата на Беру?

Мос кимна към конниците зад Генист и той се обърна.

Ток-старши яздеше напред-назад пред строените малазанци.

— Има ли ветерани сред вас? — извика той с глас, който лесно достигна до Генист. — Има ли ветерани от походите? Сержанти? Знаменосци? Познавате ли ме? Знаете ли кой съм? Кой съм аз? Кажете ми!

Генист чу отговори, но не можа да различи отделните думи. Сред тълпата се понесе развълнувано мърморене.

— Познавате ли ме? — изкрещя Ток. — Бях начело на крило под прякото командване на Дасем при Валан, когато превзехме Тали! Бях в Ном Пърдж! Привлякох сетите към Империята!

Кръвта на Генист изстина и той започна сериозно да се замисля да не би този мъж наистина да бе Ток, а не някакъв хитър разбойник, който опитва да се възползва от името. Дъхът на Гуглата! Ток-старши, най-великият кавалерийски командир, който Империята бе имала! В името на Бездната, преди него не бе имало имперска кавалерия. Думите му смразиха кръвта в жилите на Генист. Спомни си кой беше водил преговорите със сетските племена и след кого бяха тръгнали хилядите сетски копиеносци, минавайки през целия Кюон и стигайки чак до Фалар. Генист се обърна към портите на крепостта и предусети какво ще види там. Петима старейшини, яхнали жребците си, го наблюдаваха. С бели кожи на раменете, с копия, от които висяха муски от бяла вълна.

Подземни Богове! Какво ще става тук?

От редиците се надигна вик, който се издигна до скандиране.

— Ток-старши! Ток-старши!

Остриетата изсвистяха от ножниците и се издигнаха за почест към небето.

Ток-старши!

Дори Мос, който стоеше до коня на Генист и галеше долната си устна с палец, започна да приглася тихо:

— Ток-старши…

Трета глава

Пръчката и скиптърът се намираше южния квартал на Външния кръг на Ли Хенг. Това място не означаваше нищо за новодошлите в града, но за местните значеше само едно: бедност. Защото Ли Хенг беше град на Кръгове или сгушени един в друг концентрични квартали. В центъра на града беше Вътрешното огнище, с Двореца в средата, а в средата на Двореца — Градският храм, обител на Покровителката. Сега, при малазанското управление, преосветен за пълния пантеон от кюонталийски богове, герои и духове покровители. Около Вътрешното огнище се простираше Големият междинен кръг, където се намираха старите знатни семейства на Ли Хенг, най-богатите търговски къщи и всички правителствени служители. След това идваше Малкият междинен кръг, още по-широк. Тук се въртеше по-голяма част от градската търговия, защото Ли Хенг се намираше в сърцето на Кюон Тали, на половината разстояние между двата бряга и на главния търговски път, свързваща Унта с далечната провинция Тали на запад, а търговията бе поминъкът на града. Около Малкия междинен кръг се простираше Външният — четвъртият и най-широк от всички. Тук се намираха претъпканите жилища на работниците, работилниците, загражденията за добитъка и гетата на сетските заселници и другите чуждоземци.

Що се отнася до това, което се намираше извън чутовните крепостни стени — показателно бе, че на търговското наречие на Ли Хенг дори нямаше дума за хората, стануващи около града им. Забутан във Външния кръг, Пръчката и скиптърът не можеше да се похвали дори с близостта си до една от двете големи градски порти: източната Порта на зората и западната Порта на здрача. Не. Вместо това странноприемницата беше на един хвърлей разстояние от съвсем малката и не особено доходоносна южна Порта на планините. Поне собственикът и неговите клиенти можеха да се радват, че се намират възможно най-далече от окаяната северна Порта на равнините.

Пръчката и скиптърът беше традиционно военна странноприемница. В златните дни, преди убийството на Благословената Покровителка и игото на малазанската власт, в нея се събираха предимно телохранители на заможни търговци и войници от градската стража на Покровителката. Сега я посещаваха предимно охранители на кервани и малазански войници.

Малазанците, които в момента бяха разквартирувани тук, бяха морски пехотинци от Седма армия, Четвърта дивизия. Временен сапьорски отряд — Единадесети — в момента причислен към главното командване на Четвърта армия, под началството на Юмрук Реена, военен управител на Ли Хенг.

Командир на сапьорите бе капитан Сторо Маташ, родом от Фалар, от остров Страйк. В момента капитан Сторо седеше на една маса, пиеше и слушаше старши сапьор Треперко.

— Няма смисъл да опитваме, капитане. Никакъв смисъл. Не може да се направи, просто няма начин — казваше Треперко. Той поклати глава и вдигна ръце. — Е, може би е възможно да се направи… но ще трябва да се скъсаме от работа. Може би тогава.

— Аз съм сержант, ефрейторе.

— Тъй вярно, капитане.

Сторо въздъхна и прокара ръка по щръкналата си, късо подстригана коса. Погледна към другите двама сапьори.

— Какво ще кажете вие? Фурия?

Фурията присви очи и се замисли.

— Ако разполагаме с всички ресурси на града, можем да го направим за година.

— Слънчев?

Слънчевия се намръщи, хвърли през рамо съдържанието на чашата си, изкашля се и избърса устата си с ръкав.

— Безполезно. Никакъв смисъл. И без това не е било ров.

Сторо се вгледа в сумрака на ниското помещение за гости.

— Всички местни казват, че е било ров. Дори се гордеят с древния си ров.

Слънчевия изсумтя презрително.

— Не е било ров.

— Тогава какво е било?

Наричаха този войник Слънчевия заради ужасните му усмивки, повече прилични на злобни, зъбати гримаси. Той ги удостои с една от тях.

— Първо, наистина има река Идрин, която минава през града, но тя е кална река, идваща през сухата равнина. Твърде непредвидима, за да напълни един ров — и без това е само тиня. Второ… ей, Фурия! Кой е най-лесният начин да вдигнеш стените?

Фурията примигна, но усмивката й бе много по-приятна.

— Да снижиш земята.

— Точно така. Било е яма. Голяма яма. Не някакво приятно езерце с жаби, огряно от луната. Прашен изкоп, пълен с боклуци, трупове на кучета и всякакви такива лайна.

— Добре, разбрах!

Сторо направи знак на Естал, жената на ханджията, да им донесе още пиене.

— Няма нужда да изпадаш в подробности.

Слънчевия се намръщи.

— Не изпадам в подробности. С Фурията и Треперко направихме изкоп до дъното. Това намерихме. Трупове на кучета и лайна.

Естал тропна голяма гарафа бира на масата пред Сторо. Той изгледа хората си един по един. Още не бе решил дали е ядосан или облекчен от това, че продължаваха с игрите и лошите навици, които ги бяха превели през множество битки в северен Дженабакъз. Помнеше как Слънчевия и Фурията играеха на камъни със защитниците на Мот, крещейки ходовете си в нощта. Сторо разтри челото си с палец и отпи дълбока глътка от евтиното пиво.

— Така. Няма да правим ров.

Треперко поклати глава.

— Няма начин. Или всъщност… не знам. Фурията има нещо наум.

Тя обви ръце около себе си, наведе се през масата и прошепна:

— Да запълним ямата.

Тя млъкна и се огледа. Сторо объркано проследи погледа й — мястото бе празно, с изключение на неколцина пияни охранители на кервани. И Естал.

Фурията отново се наведе напред.

— Ямата е просто едно сметище, пълно с летви, боклуци, парцали и всякакви подобни. Казвам да я запълним. Но не с вода. Как ти се струва това, капитане?

Слънчевия отново ги удостои със зловещата си усмивка.

Четири гарафи с бира по-късно, докато Треперко, Фурията и Слънчевия играеха карти, а Сторо продължаваше да се налива, в помещението влязоха трима малазански войници. Двама седнаха на една празна маса между вратата и масата на Сторо. Третият, офицер, веднага се насочи към него и широко отвори ръце.

— Я виж ти, кой бил тук — рече той и се обърна към другарите си. — Това е той. Реена беше права. Добрият стар сержант Сторо, завърнал се от Дженабакъз.

Треперко, Фурията и Слънчевия не вдигнаха очи от картите си. Сторо вторачи размътен поглед в лицето на мъжа.

— Познавам ли те?

Офицерът придърпа с ботуша си един стол от съседната маса и седна. Между мишниците му се подаваха дръжките на чифт саби. Черната му коса висеше на тънки къдрави опашчици, завързани с ярки ленти плат. Той я отметна от широкото си, обжарено от слънцето лице.

— Не. Не съм имал това удоволствие. Позволи ми да ти се представя. Хармин. Капитан Хармин Елс Д’Шил, от щаба на Юмрук Реена.

Той наклони глава в бегло подобие на поклон.

Треперко, Фурията и Слънчевия го изгледаха косо, след което се върнаха към картите си.

Сторо кимна и попита:

— Какво мога да направя за теб?

Усмивката на Хармин бе толкова приветлива, колкото отблъскваща бе тази на Слънчевия, но въпреки това двете си приличаха.

— Представи си изненадата, дори изумлението ми, когато научих, че героят от походите в северен Дженабакъз се е завърнал, но само за да копае дупки и да мъкне камъни като някой каторжник.

Треперко, Фурията и Слънчевия снижиха картите. Сторо изръмжа:

— Герой? — той измъкна ръката на Слънчевия от кесията на пояса си. — Какво имаш предвид под герой?

Ослепителната усмивка на Хармин се премести от Сторо на Слънчевия.

— Несъмнено хората ти са чували разказа много пъти, нали? — каза мъжът. Усмивката отново се насочи към Сторо като оголено острие. — Как вашият сержант убил Обетник от Пурпурната гвардия?

Фурията издуха косата, полепнала по потното й, мръсно чело, пъхна ръце под масата и хвана дръжките на ножовете си.

— Да. Чували сме я. И той е капитан сега.

Хармин наклони глава към Фурията.

— Разбира се, самият аз не повярвах, когато чух за това. Реших, че е една от онези измислици, които често идват от фронта. — Хармин скръсти ръце, като по този начин дланите му бяха съвсем близо до дръжките на сабите. Усмивката, насочена към Сторо, стана още по-зъбата. — Знаете за какво говоря… лъжи, изплетени от жадни за слава хора…

Слънчевия скочи от стола си, но Сторо го дръпна назад. Хармин, който дори не бе помръднал, насочи усмивката си към Слънчевия. Сторо опря лакти на масата и подпря брадичката си с ръце.

— Но после си открил, че историята е вярна.

Хармин кимна и бавно отдалечи ръцете си от дръжките на сабите. Взе чашата на Треперко и я подуши, но я върна на масата, без да отпие.

— Да. Бях просто удивен. Но Юмрук Реена ме увери, че е истина.

— Значи си дошъл тук, за да ме видиш и да чуеш от мен как се е случило?

— Точно така. И да ти предам едно послание — отвърна той, след което вдигна ръка. — Но, моля те, не ме разбирай погрешно. Не съм някакъв тъп войник, подмокрил гащите при вида на своя кумир. Имам нещо като родствена връзка с Гвардията. Както можеш да съдиш по името ми. Родът Д’Авор са… бяха мои братовчеди.

Сторо изгълта бирата си и се облегна назад с многострадална въздишка.

— Добре. Ще ти разкажа.

Треперко, Фурията и Слънчевия погледнаха изненадано към командира си. Треперко бързо изля съдържанието на собствената си чаша на пода, след което отново я напълни. Сторо отпи, преглътна и прочисти гърлото си.

— Случи се в покрайнините на Оундос, по време на обсадата. Взводът ми имаше задачата да превземе кулата, която гледаше към морето. Да я превземе или при невъзможност да я разруши, за да я отнеме от главатаря Бруд. Имахме късмет, защото с нас беше кадрови маг Копринения. Всъщност той още е с мен — Сторо изведнъж повиши глас. — Нали така, Копринен?

Хармин се огледа и подскочи стреснато, тъй като на съседната маса седеше слаб, блед мъж, облечен в хубава риза от тъмна коприна и избелели, износени панталони. Той се усмихна подигравателно на Хармин, който отвърна със стиснати зъби.

Сторо отново отпи.

— Копринения разузна кулата и ни докладва, че има много вражески войници — воини от Свободните градове, баргасти и местно опълчение. Кулата предлагаше стратегически поглед към околните гори и крайбрежието на Оундос. Ние не се притеснявахме от местните войници. Имахме и баргастки съюзници — тия юнаци ще воюват с всеки, навсякъде и по всяко време. Не, по милостта на Момъка кулата бе под командването на четирима от Пурпурната гвардия. Това вече е сериозно. Знаеш старите разпоредби — не влизай в сражение с Гвардията, освен ако не ги превъзхождаш числено пет към едно. Ние не ги превъзхождахме. Така че през нощта пратих Копринения и момчетата да минират кулата.

— На следващата сутрин изпратиха разузнавачи, водени от трима гвардейци. Това ни вършеше работа. Изчакахме ги да се скрият от поглед, след което нападнахме лагера под кулата. Планът бе да ги подгоним вътре, след което да я взривим. Получи се. Когато повечето защитници се скриха в кулата, ние я взривихме. Тя се срути в облак от прах и камъни. Останалите защитници бяха твърде зашеметени и лесно ги прогонихме. Но четвъртият гвардеец изпълзя от горящите развалини — жена, която най-вероятно беше Обетник. Сигурно е била на горния етаж по време на взрива и той не я бе засегнал директно. Но все пак срутването на четириетажна кула върху главата ти няма как да не те забави. Тя се изправи, но се олюляваше. Струва ми се, че имаше счупена бедрена кост, а едната й ръка беше цялата смазана. Нашите баргасти я наобиколиха и започнаха да я мушкат с копията си. Сигурно забиха над десет в тялото й, но тя продължаваше да мърда. Вадеше ги от себе си едно по едно. Това много впечатли баргастите. Тяхната шаманка им заповяда да отстъпят. Извика нещо за духове и клетви и ми даде да разбера, че не искат да имат нищо общо с Обетниците. А жената вече се изправяше. Единственото, което я бавеше, бяха забитите в краката й копия.

Сторо отпи от бирата си, след което сви месестите си рамене.

— Всичко зависеше от мен. Нападнах я и въпреки че единственото й оръжие беше един нож, тя едва не отряза крака ми. Строполих се на земята, а жената продължи да вади копия от тялото си. Времето си течеше, така че докуцуках до смазаната й ръка и успях да я намушкам няколко пъти. Това я забави още повече, което ми позволи да нанеса няколко удара в главата й. След известно време съпротивата й съвсем отслабна и аз успях да я ударя толкова пъти по врата, че главата й се търкулна настрани. И така умря. По-късно някой ми каза името й — Сарафа Ленеш.

Докато Сторо говореше, усмивката на Хармин бавно се топеше, променяйки се в отвратена гримаса. Той издиша със съскане.

— Значи си нападнал ранена жена. Отрязал си главата й, докато е била прикована с копия за земята.

Сторо кимна.

— Точно така.

Хармин сякаш бе загубил дар слово. Само поклати глава в беззвучно възмущение.

— Ти си варварин. Унищожил си нещо незаменимо. Нещо единствено по рода си в целия свят.

— Те са проклетият неприятел — изръмжа Слънчевия.

Хармин някак успя пак да се усмихне. Изправи се.

— Благодаря за историята, Сторо. Въпреки че тя не те издига в очите ми.

— Посланието? — попита командирът и отпи от бирата си.

Хармин присви очи и издърпа един прегънат лист хартия от колана си. Хвърли го на масата.

— Юмрук Реена ми заръча да ти дам това. Пристигнало е по имперските административни канали. — Усмивката отново стана зъбата. — Може би е уволнение. Надеждата умира последна.

Той се поклони леко, след което им обърна гръб. Двамата, които бяха влезли с него, станаха. Малко преди да стигнат вратата, Хармин спря, защото бе видял двамата мъже, седнали от двете й страни. Познаваше ги — това бяха хора, подчинени на Сторо. Джалор, родом от Седемте града, с внимателно подрязана гъста брада, която не успяваше да скрие белезите, нашарили смуглото му лице. Другият бе Рел от Дженабакъз, отпуснат в стола си, сякаш спеше. Мазната му черна коса висеше пред лицето като перде пред прозорец. Хармин не си направи труда да им се усмихне, а предпочете да не им обръща внимание. Те му отвърнаха със същото.

След като Хармин и двамата му другари излязоха, Джалор и Рел тръгнаха към масата на началника си. Копринения улови погледа на Сторо и погледна многозначително към вратата.

Сторо поклати глава.

— Оставете ги.

Той седеше и галеше хартията с пръст.

— Мислиш ли, че го е прочел? — попита Треперко.

— Разбира се — каза Слънчевия.

Фурията издуха косата от челото си.

— Защо от целия гарнизон Реена е изпратила точно него?

— Сигурно е изпратила някой друг — предположи Копринения, — но Хармин се е предложил за заместник.

Сторо изсумтя в съгласие. Разгъна хартията и прочете написаното, след което смачка листа в юмрук. Отпи от бирата си. Хората му се спогледаха. Слънчевия побутна Копринения, който се помръдна смутено, но най-накрая попита:

— Е? Какво пише?

Сторо не му отговори. Подаде листа на Треперко, който го взе и изглади на масата пред себе си. Зачете на глас:

— „Сторо Маташ, със съжаление ви информираме, че Кораво сърце е претърпял корабокрушение поради буря близо до Гърлените скали.“ — Треперко вдигна глава. — Да не би да си познавал някого на борда?

— Не. Това е условен език. Стар условен език на контрабандистите, използван в Страйк, Малаз и Нап, както и на още няколко острова. Това е предложение за среща от един мъж, когото познавах като млад. Приятел на баща ми. Мъж, когото отдавна мислех за умрял.

Няколко часа по-късно Фурията се обърна към всички, насядали около масата:

— Ей, какво ще кажете отсега нататък да наричаме Хармин „Усмихнатия“?

Развалините на крайбрежния храм бяха наполовина залети от водите на залива Унта. Прекършените му колони се подаваха от вълните като гърбици, покрити с водорасли. Въпреки че бе на един ден бавно яздене от Унта, този бряг пустееше, а компания на високите скали правеха единствено чайките и морските видри. Нисък, дебел мъж в морскосиня роба внимателно слизаше по криволичещата пътека, която свършваше в подножието на скалите.

Когато достигна брега, той попи потта от широкото си лице, после бръкна под робата си, извади сгъваем стол от кожа и дърво и седна с доволна въздишка на няколко крачки от прииждащата морска пяна. Започна да си вее с ветрило.

— Хайде сега! — обърна се той към вълните. — Каква е ползата от тази свенливост?

Изведнъж вълните, които досега се бяха блъскали в скалите, притихнаха. Сякаш самата вода се отдръпна. Мъжът наклони главата си на една страна и се заслуша в плисъка, сякаш се опитваше да различи думи. И наистина чу глас, въпреки че малко хора на този свят щяха да го чуят.

— Извика ли ме, Малик? — бяха думите, идващи от прибоя.

Малик Рел избърса капки влага от робата си.

— Да. Имаш ли новини от наемниците?

— Корабите им се събират.

— А на тези кораби има Обетници, нали?

— Да. Усещам присъствието им. Какво ще направиш, когато дойдат за теб, Малик?

— Няма да живеят достатъчно дълго за това.

Гласът се изкикоти.

— Може би ти няма да живееш достатъчно дълго.

— Имам свои покровители и ти нямаш представа на какво са способни те.

— Колко си прозрачен, Малик. Ти нямаш представа на какво са способни покровителите ти. Знам това, защото ако подозираше, щеше да ме молиш да те избавя от тях.

— Келанвед имаше своята армия от немъртви. Кланът Т’лан Имасс.

— Популярно заблуждение — те никога не са умирали. Бяха… запазени. Независимо от това, дори те не биха търпели покровителите ти. Не биха търпели и теб самия.

— За щастие, тези немъртви воини вече не са заплаха за никого.

Гласът на прибоя помълча известно време, след което изрече:

— Колко кратка е паметта на хората.

Малик махна лениво с ръка.

— Да, да. Както и да е. Обсъждахме наемниците. Не се опитвай да отклониш вниманието ми.

— Що се отнася до гвардейците… краят им още не е предсказан.

— Не лъжи своя върховен жрец, Маел. Единствено заради ритуалите на Джистал ти все още имаш присъствие в този свят.

Водата застина и стана гладка като стъкло. Изведнъж на повърхността се появи издутина, която нарасна, превръщайки се в широка водна колона. Тя се люшна напред като фигура, накланяща се към седналия мъж, след което избухна в порой от морска вода.

— И така — разнесе се отново гласът, — оковите все още държат. Какви ужасни обреди, Малик. Толкова ужасни, че дори Келанвед бе отвратен. Жалко, че някои от вас оцеляха.

Дебелите устни на мъжа увиснаха в подигравателна тъжна гримаса.

— Чувствам се засегнат. Как можеш да наричаш собствения си култ „отвратителен“? Нима не искаш невинни младежи да изсипват вътрешностите си върху теб? Или устояваш на изкушението?

— Твоите действия не са по мое желание, Малик. Ти и твоят култ преследвахте собствени цели. Не мои.

— Което е нещо типично за всички култове. Но достатъчно теология, колкото и забавна да ми е тя. Когато наемническите кораби се насочат към Кюон, трябва да увеличиш скоростта на плаването им. Искам да стигнат там възможно най-скоро. Разбираш ли?

— Да.

— И увеличи скоростта на корабите на отцепниците.

— Искаш и те да пристигнат възможно най-скоро?

— Да.

Гласът отново се изкикоти.

— Малик… ти ме отвращаваш и изумяваш. Чудя се кой по-напред ще откъсне главата ти.

— Не се учудвам. Когато всички искат да те убият, това означава, че се справяш успешно.

Капитанът на личната й охрана събуди Прародителката в полунощ.

— Т’енет казва, че защитите на четвъртия пръстен поддават.

Тимел Оросен, Прародителка на Умриг, стана гола от леглото и махна на слугите да се приближат.

— Не почувствах нищо.

— Т’енет казва, че рушат последната преграда физически.

— Физически? — повтори Тимел, докато слугите я обличаха. — Физически? Това възможно ли е?

— Т’енет смята, че е.

Една прислужница обви косата на Тимел в копринена забрадка и спусна воал пред лицето й.

— Всеки миг, предполагам?

— Да, Прародителко.

— Тогава да тръгваме.

Телохранителите придружиха каретата на Прародителката до долината, където се намираха подземните гробници. Нейната колона премина през строените войници, прекоси няколко древни защитни насипа и спря пред събраните тавматурзи от Кръга на Умриг, които й се поклониха. Един изкуцука напред, опрян на бастун от усукана слонова кост. Той отново се поклони.

— Прародителко. Вярваме, че четвъртият пръстен ще бъде преодолян още тази нощ.

— Т’енет.

Седнала високо в каретата, Тимел погледна към нахвърляните факли, осветили мъртвата земя пред гранитните късове, запречващи входа на пещерата. Тя изостри сетивата си и почувства как защитата отслабва като платнище, разтегнато от юмрук. Скоро платът щеше да се скъса. И тогава платнището щеше да се смъкне.

Тя слезе от каретата. Т’енет отново се поклони и я покани в шатрата, разпъната на един малък хълм с гледка към отвора на пещерата. Телохранителите на Прародителката наобиколиха групата.

— Защо тук? — попита тя, докато ходеха. — Защо не излязат от друго място в пещерите? Не може да не знаят, че сме тук и ги чакаме.

— Несъмнено, ваше височество. Изглежда сме направили мъдър избор. Точно както предците ни, достигнали до същото заключение преди толкова много години, тези демони са разбрали едно — колкото и да са огромни, пещерите предлагат само един изход.

— Защо рушат преградите физически?

— Две възможности, ваше височество. Първата е, че техните магове са твърде изтощени или мъртви. Втората е, че маговете пазят силите си за мига на бягството.

— Коя от двете смяташ за по-вероятна?

— Втората, ваше височество.

Прародителката влезе в шатрата и седна на стола от черна кожа, донесен специално за нея и обърнат към далечния вход на пещерата. Тавматурзите от Кръга се подредиха пред нея. Отвъд шатрата започваха стегнатите редици от умригски войници и дълбоките капани, пълни с масло, които само чакаха да бъдат запалени. Имаше и ями, пълни с остри колове, и железни мрежи, заровени под земята.

Прародителката махна към Т’енет, който наведе плешивата си глава към нея, стискайки с две ръце бастуна си.

— Аз и ти сме единствените оцелели от последния път, Т’енет. Толкова много хора загинаха в онази война. Аз се вслушах в съвета ти тогава, но ето ни отново тук. Сякаш нищо не се е променило. Може би пак ще успеем да изградим наново всички прегради и да възстановим всички пръстени. Но нещо ми подсказва, че правейки това, няма да помогнем с нищо на потомците си. Дори може би ще ни проклинат.

— Разбирам притесненията ви, Прародителко. Те ви правят чест. Но аз не се съмнявам, че времето, прекарано в гробницата, е намалило силите им. Може би този път ще успеем да ги унищожим.

Тимел не отвърна. Спомни си колко усилия им бе коствало да затворят в пещерата двадесетте чуждоземни ужаса, които сестра й бе наела, по-скоро призовала, в стремежа си да овладее трона. Бяха минали няколко десетилетия преди островното й кралство да се възстанови от унищоженията. Това, както и тъмночервените униформи на воините, им бе спечелило прозвището Кървавите демони.

С напредването на нощта болката, причинена от огъването на най-силната й защита, постепенно нарасна и когато преградата се усука и скъса като пренатегнато въже, Тимел изстена. Т’енет използва собствената си сила, за да премахне болката й. Прародителката му кимна.

— Сега.

Т’енет удари бастуна си в земята и цялата долина бе огласена от мощен камбанен звън. Командирите започнаха да крещят заповеди на хората си. Войниците застанаха мирно и се подготвиха за битка. Капаните с масло, изкопани пред входа на пещерата, лумнаха. Обсадните катапулти бяха заредени.

Прародителката се изправи и събра силите си. Кръгът направи магия за сдържане.

Зачакаха. Прах се спускаше по гранитните блокове — всеки с размерите на бик — сякаш нещо се бе блъснало в тях отвътре. Неколцина войници надигнаха гласове, за да предупредят другарите си.

Осветената от горящите капани фасада на барикадата се промени — огъна се навън, сякаш някой я буташе отвътре.

Велики Прародителю!, изруга Тимел. Не бе очаквала това.

Блоковете избухнаха навън, паднаха в езерото с горящо масло и предизвикаха голяма вълна и дъжд от пламък срещу първите редици, които се оттеглиха с писък. Дъжд от стрели заваля към мрака на пещерата, без някакво видимо следствие.

Разнесе се гръм и Тимел долови движение в тъмнината. Сива стена, която се приближаваше. Прах? Дим? Прародителката погледна към Т’енет.

— Каква е тази магия?

— Не е магия…

Плешивият маг млъкна, гледайки как сивата стена не спира да се приближава към тях. Стрелите отскачаха от повърхността й.

— Тактика, ваше височество. Боен ред. Знаем за подобни тактически похвати от най-различни чуждестранни източници. Преплетени щитове.

— Нямаха щитове, когато ги затворихме там, Т’енет.

— Така е, ваше височество. Тези изглежда са били изсечени от камък.

Хвърлени бомби от горящо масло избухваха в пламъци върху купола от щитове. Масивна стрела скорпион отскочи от напредващата каменна стена, без да я забави дори за миг.

Тимел присви очи. Почувства магьосническия талант, който я дебнеше от вътрешността на купола. Много добре. Значи все пак щеше да има битка.

— Майстори от Кръга! Забавете ги!

— Направете го — кимна Т’енет на събратята си. Магьосниците насочиха волята си, опитвайки се да спрат купола от щитове.

Тимел направи всичко възможно да пренебрегне писъците и данданията на битката — изумени, уплашени викове, когато куполът премина през първия ров от горящо масло, без да забави хода си. Тя протегна сетивата си, за да докосне това странно, чуждоземно присъствие. Първо почувства огромна сила в тайнствата на земята. Тя щеше да бъде трудна за преодоляване в пряк сблъсък. След това сетивата на Тимел докоснаха кълбо от тлееща мощ, което бе с твърдостта на диамант. Прародителката беше зашеметена. Сигурно за изработката му са били необходими години!, помисли си тя. Какво майсторство! Би дала всичко на света, за да си поговори със създателя на този шедьовър. Самата тя не би могла да постигне нещо такова. Отвъд всичко това Тимел долови тъмен водовъртеж от влияния на Сянката, които я притесниха. Откъде идваха те? Не от купола от щитове, който в момента се катереше нагоре по хълма към първата редица от войници. Тези влияния пулсираха като стотици черни сърца… но от къде?

Тимел светкавично се обърна към тъмния отвор на пещерата, накъдето никой не гледаше. Богове на Древния Лед! Тя отскочи встрани, но не достатъчно бързо, че да избегне пронизващия пламък на болката, който я близна по лопатката и я промуши в дясното рамо. Тимел падна по гръб, прегърнала дясната си ръка. Погледна нагоре и видя привидение. Ходещ труп. Призрачно бледа жена в прокъсани дрипи от кървавочервен плат, омотани около кръста й, с диви, безумни очи и бяла, сплъстена коса, стигаща до кръста.

Жената демон погледна надолу към нея и изрече нещо на езика си, след което изчезна. Тимел разпозна само една от думите, но тя я разтърси до дъното на душата: Джагът.

Телохранителите й пристигнаха с извадени мечове. Тимел с мъка се изправи на крака. Огромната сила и издръжливост, които бе наследила, й помогнаха да преодолее изненадата и болката от раната.

Т’енет, когото тя зърна над главите на най-ниските телохранители, не бе имал такъв късмет. Лежеше по лице на земята. Магьосниците от Кръга бяха твърде съсредоточени върху работата си, за да му обърнат внимание.

— Раните ви…

Тимел махна с ръка към капитана на стражата.

— Битката? — попита го тя.

Офицерът се поклони. Тимел се опита да си спомни името му… Регар И’лин.

— Докладвай, Регар.

Мъжът отново се поклони.

— Формацията от щитове напредва. Втората отбранителна линия бе пробита. Командир Фанел е убит.

Тимел протегна сетивата си из долината, опитвайки се да попадне на следите на Сянката. Нищо. Криеше се? Дебнеше?

— В коя посока?

— Ваше височество?

— В коя посока се движи куполът от щитове?

— А! На югоизток, към реката.

Тимел кимна. Да, точно както преди. Надолу към водата. Винаги към водата. Т’енет се бе противопоставил на плана й и тя го бе послушала, изневерявайки на собствената си преценка. Сега щеше да постъпва така, както намери за добре.

— Изтегли хората си от югоизток, командире. След това ми докладвай.

Регар се поколеба.

— Командире?

— Тъй вярно, Прародителко.

Тимел се отпусна с въздишка на стола си.

— Кръг?

— Да, Прародителко? — отговориха едновременно гласовете на всички магьосници, бавно и безизразно.

Тимел пренебрегна вцепеняващия ужас, който пораждаше у нея общото им съзнание.

— Преустановете опитите си.

— Да, Прародителко.

Тя затвори очи. Известно време от върховете на изтръпналите й пръсти капеше кръв, после изведнъж секна — целебните способности на рода й бяха затворили раната. Трясъкът на битката постепенно заглъхна, тъй като куполът от щитове се отдалечаваше в посока към водата. Тази дума. Тази забранена дума. И така, значи не всичко беше забравено във външния свят. Някои древни истини бяха останали живи. Което не бе добре за нея и за нейните родственици.

Приближаващи стъпки я накараха да отвори очи. Тя вдигна глава и видя Регар.

— Да?

— Следват реката.

— Надолу по течението?

— Да.

Тимел почувства как напрежението, което я бе държало в хватката си през цялата нощ, я напуска. Високо над тях зората бе започнала да позлатява високите планински върхове.

— Изпрати ездач до града, Регар. Нека кораб, най-бързият ни кораб, да чака на устието на реката. Без екипаж. Пуснал котва.

— Извинявай, Прародителко?

Тимел рязко се изправи в стола, което означаваше, че очите им бяха почти на една линия.

— Чу ли ме, командире?

— Да.

— Тогава изпълнявай. Незабавно.

Регар отдаде чест, обърна се и бързо се отдалечи.

— Кръг?

— Да, Прародителко?

— Измъчете ги, Кръг. Притискайте ги по целия път. Искам да им е ясно. Да им е ясно, че не са добре дошли тук.

Да, махайте се. Махайте се, обременени с всичките ни проклятия. Нашественици. Пурпурни гвардейци.

— Да, Прародителко.

Китал Е’ш Ол, наскоро повишен в пълноправен Нокът под командването на Урс, се изправи над изсъхналия труп и впери поглед в наслоените скали на заобикалящия го каньон в Имперския Лабиринт. Гладките каменни дипли приличаха на замръзнал водопад, което му се струваше много странно. Нима това беше работа единствено на вятъра? Но всяко Царство беше различно.

Тленните останки в краката му не бяха толкова стари. Най-много на няколко месеца. Мършоядите бяха заличили всички следи, които можеха да му подскажат как бе умрял мъжът. А какви бяха тези мършояди, тук, в привидно пустия Имперски Лабиринт? Това бе една от многото загадки, които вероятно никога нямаше да бъдат разгадани.

Който и да е бил приживе, бил е малазански Нокът. Още едно жизненоважно послание, загубено заедно с вестоносеца. Той разгледа околните прашни скали. Кой пресрещаше имперските пратеници? Някой от неизвестните местни обитатели? В името на Гуглата, та те бяха легион — демони, привидения и призраци, останали от прокълнатото минало на Лабиринта. Но тези заплахи не бяха нещо ново. Всички знаеха, че Лабиринтът е обитаван от духове. Никой не се задържаше тук повече, отколкото бе необходимо. Но защо изведнъж Имперският Лабиринт бе станал толкова опасен?

Тихо стържене привлече вниманието му и той се обърна. Мъж или нещо, което наподобяваше мъж, беше приклекнало на един камък. От него висяха прашни парцали, които може би някога са били скъпи дрехи. Косата му бе бяла и сплъстена. Китал извади дългите си ножове.

— Ти си…?

Мъжът се изправи. Доста висок, отбеляза Китал. Мършав, но висок. И с дълги ръце.

— Изненадан — отвърна странникът, също на талийски.

— Изненадан? От какво? — Китал се огледа за други. Позата на мъжа беше притеснителна. Наистина ли бе сам?

Странникът скочи от камъка. Вече бе достатъчно близо за ръкопашен бой.

— Че продължавате да идвате.

Пряко волята си Китал отстъпи назад. Слуховете за скритото минало на Лабиринта отново изплуваха в мислите му. Кой или какво беше това? За какво говореше? Да идваме?

— Какво имаш предвид?

Фигурата погледна към полузаровения труп в краката си, обути в сандали.

— Кога този жабок, когото наричате свой господар, ще научи урока си?

— Жабок? Аз служа на императрицата!

— Така си мислиш, синко. Така си мислиш. — Мъжът протегна ръце. — Хайде. Не съм въоръжен. Ще бъда бърз.

Китал погледна дългите, тънки ръце. Под пепелявия прах кожата му беше мургава. Спомни си легенди, разказвани с приглушен глас в тренировъчните зали и спалните помещения на Ноктите.

— Кой си ти?

Мъжът зае позиция за битка.

— Добър въпрос. Бил съм много хора. Известно време бях един, след това друг, а после трети. Но последният беше лъжа. Сега, след като прекарах толкова време тук, сам с мислите си… реших да стана мъжа, който можех да бъда, и да се изправя срещу единствения човек, който ми е равен. Това е моята цел. Междувременно… нямам име.

Китал го зяпна. Побъркан. Мъжът просто не беше с всичкия си. Нещо напълно нормално за човек, който се бе изгубил в Имперския Лабиринт.

— Млади човече, трябваше да ме нападнеш, докато услужливо отговарях на въпросите ти.

— Задачата ми е да събирам сведения.

Побърканият наклони главата си на една страна.

— Разбирам. Имате си правилници. Чудесно, млади човече. Чудесно. И… жалко. — Той издиша със свистене. — Можеше да бъдеш от полза. Съжалявам, че трябва да направя това…

Мъжът се хвърли към него. Китал парира и отстъпи назад. Глупакът беше невъоръжен! Но всеки път, когато замахваше с ножовете, ударите му биваха отклонявани. Мъжът замахна към него само веднъж, но кокалчетата му уцелиха лакътя на Китал и единият дълъг нож излетя от безчувствените му пръсти. Удар в главата го замая, след което в гърдите му избухна остра болка, а дъхът му излезе със свистене, сякаш бе ритнат от кон. Строполи се на земята в напразни опити да си поеме дъх. Взираше се в пустото, сиво небе, а гръдният му кош пламтеше от болка. Лицето на странника засенчи небето.

— Съжалявам — чу Китал, но съвсем слабо, защото ушите му бучаха.

Лицето беше толкова близо до неговото… тези очи! Китал вече знаеше името и го изрече. Мъжът кимна, обхвана главата му с топлите си, меки ръце и прекърши врата му.

Отново останал сам, вече в компанията на два трупа, единият пресен, а другият стар, мъжът се изправи. Известно време постоя неподвижно, с глава, наклонена на една страна, сякаш слушаше еднообразния вой на вятъра. Рязко изпукване привлече вниманието му и той се обърна към по-стария труп. Изпочупените пръсти помръднаха в прахта. Мъжът отстъпи назад, свивайки и отпускайки юмруци. Оглозганите ребра се надигнаха. Въздух нахлу в разкъсаните кухини на трупа. Той се изправи, а мумифицираната кожа изскърца като несмазана панта. Празните очни кухини се обърнаха към мъжа.

Колебаейки се дали да скочи към тялото, или да отстъпи назад, мъжът попита предпазливо:

— Към кого се обръщам?

— Не към предишния обитател.

— Значи към пратеник на Гуглата?

Смях, сух като пясък.

— Послание. Но не от него.

— От кого тогава?

Трупът вдигна ръце.

— Вгледай се добре, дрипав глупако. Виждаш неизбежното. Несъвършената плът. Пропадналият дух. Всичко е напразно. — Нещото отново се засмя. — Хайде, не си от онези, които обичат да се самозаблуждават. Не си като останалите овце от стадото. Защо се преструваш? Всеки човек е несъвършен и обречен на провал.

Мъжът се намръщи отвратено и отпусна ръце.

— Както виждаш, моите крайници са непокътнати. Губиш времето си.

Кикот, сух като пепел.

— Сега наистина се самозаблуждаваш. Или се опитваш да ме измамиш. Ти най-добре от всички знаеш колко маловажен и изкуствен е външният вид.

Мъжът погледна към високите хребети. Нищо не помръдваше. Възможно ли бе това създание да се опитва да го забави? Нима чакаше подкрепления? Защо Окования бе избрал да се свърже с него точно тук и сега?

— Уверявам те, че сме съвсем сами. Имаме цялото време на света, за да обсъдим общите си интереси.

Мъжът изгледа трупа.

— Как можеш да си сигурен в това… тук?

Смехът изригна от гърлото на трупа в облак от прах.

— О, да. Несъмнено. Благодарение на влиянието на един от моите представители. Което ми напомня. Ти, господине, имаш всички качества да се присъединиш към моя Дом. Ако сегашните позиции не те интересуват, може би ще изковем нова. Нова карта, създадена за теб и само за теб. Представяш ли си? Какво неповторимо постижение.

— Правено е и преди.

Трупът замръзна на място, което мъжът възприе като признак на раздразнение.

— Не бъди толкова невъзпитан. Не ти отива. Хайде. Бъди разумен. Не може да си мислиш, че ще успееш да надвиеш силите, които в момента се събират срещу Трона? Не опропастявай ненужно живота си.

— Кажи ми повече за тези сили.

Съществото размаха дъвкан пръст, изяден до кокалчето.

— Хайде, хайде. Още не сме се договорили. И като че ли няма да се договорим. — То отпусна ръка, а разядената усмивка стана още по-широка. — Жалко. Отказваш да се вразумиш, но той със сигурност ще го направи…

Трупът отново се разсмя. Мъжът изръмжа и го изрита. Костите се разхвърчаха на всички страни, а присъствието, което ги бе съживило, изчезна.

Известно време фигурата в дрипите стоеше неподвижно и слушаше безжизнения вятър. Не, реши той. Никой не можеше да го лиши от отмъщението му — дори самият Окован. Но той нямаше да приеме, нали? Не, познаваше го твърде добре. Двамата с него си приличаха много. Нито единият нямаше да позволи да го разсеят, докато не настъпи последният час за другия и последният нож не бъде забит. И хубавото на чакането бе това, че накрая оня мръсник, Качулката, щеше да дойде при него.

Малко преди обяд, когато Пътника и неколцина селяни отидоха да търсят дърво за мачтата, Ереко излезе от колибата. Би предпочел да отиде, докато мъжът спи, но не искаше да прави това през нощта — само някой глупак би предизвикал съдбата по този начин. Скромната рибарска колиба се намираше съвсем близо до ръба на малкото заливче. Наблизо някакъв мъж поправяше лодката си, издърпана на пясъка. Старица седеше пред вратата на колибата и кърпеше дреха. Тя вдигна глава към него и в очите й нямаше никакъв страх — това бе първият знак.

— Казаха ми, че тук живее Талант.

Старицата кимна и остави дрехата настрани. Протегна ноктестата си ръка. Ереко сложи сребърна монета в твърдата й длан.

Тя не се изненада, а просто прибра монетата в широкия колан на кръста си. Това беше вторият знак.

— Храт! — извика тя. Гласът й беше рязък и писклив като на чайка. — Храт!

Малко момче, което Ереко бе забелязал по-рано да си играе сред черните, покрити с водорасли камъни на брега, дотича при тях. Старицата взе ръката му.

— Картите, Храт — рече тя и го побутна.

Ереко веднага забеляза следите на Таланта по гладкото лице на момчето. Изглеждаше на около десет години, все още далече от първите признаци на възмъжаване. Още един силен знак. Зачуди се откога съдбите предяха нишките си в очакване на тази среща. Беше минало много време от последния път, когато се бе осмелил на това. При него гадаенето обикновено беше опасно. При Пътника беше смъртоносно.

Ереко се приведе и седна с прегънати крака на пръстения под на колибата. Старицата подклаждаше огъня в срещуположния край на стаята, докато момчето разчистваше пода. То вдигна картите пред лицето си. Ереко веднага почувства влажния мраз, който лъхаше от тях. Друг силен знак.

Известно време момчето подържа колодата, след което започна да поставя картите на земята, разделяйки пръстения под на четири. Стара подредба. Ереко бе чувал, че тя не е особено популярна в градовете, защото зачитала твърде много влиянията на Домовете и Талантите се оплаквали. Когато момчето започна да говори, гласът му стресна Ереко, защото беше уверен и изпълнен с опит.

— Кралицата на Живота е високо — започна момчето, както започваха повечето истински Таланти, когато му гадаеха. — Закрила, струва ми се. Разчиташ на нейното благоразположение. Виждам Дома на Смъртта; той също е замесен. Животът и Смъртта се преследват като кучета! Сянката присъства, като с времето влиянието й ще расте. Скиптърът, близо до Рицаря на Смъртта, наопаки — Предателство. От кого? Но не, това е миналото. Става дума за друг. Виждам няколко пресичания и отмъщение, но всичко е горчиво. Обелискът е близо — той пътува с теб, едновременно благословия и проклятие. Крал Каллор, обърнат символ на властта, стои от другата страна…

Ереко се стресна. Откъде знаеше това? Но после сам отговори на въпроса си: ако момчето беше истински Талант, значи знаеше повече, отколкото му казваше, въпреки че в евтината му колода отсъстваха картите от новия Дом.

— Аз… не мога… — рече момчето и млъкна. Изражението му се промени. — Толкова много се борят тук, привлечени от този, който е близо до теб! Виждам древно минало, което заплашва да предопредели бъдещето. Виждам страх, който обещава слепота на открилите се възможности — както винаги; себелюбие, което заплашва да предотврати осъществяването. За теб остава само една карта. Кажи му, кажи на Войника на Светлината, да се бои само от един — от Окования.

Момчето говореше все по-бързо, но когато изтегли последната карта, замлъкна. Сякаш самото й присъствие го бе накарало да онемее.

— Не — прошепна то и му показа картата. — Не може да бъде…

Момчето се люшна напред и разпиля картите.

Старицата дойде, вдигна изпадналото в несвяст момче и го сложи да легне на един сламеник. Наведе се над него и започна да гали лъсналото му от пот лице. На отъпканата пръст лежеше последната карта, с лицето нагоре — Кралят на Нощта. Най-злощастната от всички карти. Ереко излезе без да продума. Беше точно така, както подозираше. Съдбите се бяха отказали от него. Гадаенето не беше за него. Вече бе близо — една карта означаваше една останала пътека към бъдещето му. Докато вървеше към кораба, наклонил кил върху подпорните дънери, той се зачуди кой ли беше Войникът на Светлината? И Кралят на Нощта? Тази карта имаше само символично значение. Как бе възможно да стане действена? Какво можеше да означава това? Бяха ли свързани тези две неща? И какво общо имаше Пътника с всичко това?

Дрънченето на тежкото желязно резе събуди Хо от следобедната му дрямка. Той примижа от болката в схванатите си и подути стави, след което отметна постелята и навлече туниката и гамашите. Новопристигнали. Което бе изненадващо. През последните няколко години пратките с нови затворници за мините с отатарал бяха намалели значително. Изглежда Ласийн най-накрая бе изчерпала враговете си. Той изсумтя. Малко вероятно.

Въпреки че бяха минали десетилетия, откакто бе бил неофициален кмет на Пъкъла и представител на затворниците пред Тъмничаря (кой всъщност беше проклетият Тъмничар тези дни?), Хо все така се чувстваше задължен да присъства на церемонията по приемането на нови затворници.

Кимаше на познати лица, докато вървеше по тесните, извити тунели — някога шахти, — които в миналото бяха следвали обещаващи жилки отатарал. Повечето от тези, които срещаше, му кимаха в отговор. Тук долу, сред хората, заточени до живот в отровните мини, светът беше малък. Мините наистина бяха отровни, защото отатаралът спираше магьосничеството и достъпа до Лабиринтите, а всички тук долу бяха магове. Всеки от тях беше осъден от императора или императрицата. А Хо бе един от първите.

Мястото, където спускаха новопристигналите, се намираше в основата на отворен цилиндър, издялан в скалата, повече от двадесет човешки боя дълбок и около четиридесет крачки широк. Високо горе блестеше синьото небе, прорязвано от тънки облаци. Широка дървена платформа, провесена на дебело въже, бавно скърцаше нагоре, теглена от волове и скрипец на повърхността.

Новопристигналите бяха строени в неравна редица. Четирима мъже и една жена. Мъжът в единия край приличаше на учен. Той беше болезнено слаб и брадясал и се оглеждаше така, сякаш не можеше да повярва на очите си. Жената бе по-възрастна и закръглена. Тя също се оглеждаше, но на лицето й бе изписано отвращение. Следващият мъж споделяше киселото й неодобрение, въпреки че у него бе примесено със страх. Тези тримата приличаха на всички останали, заточени в Пъкъла — Таланти, предизвикали недоволството на трона. Другите двама стояха малко встрани и външният им вид стресна Хо. Млади, яки мъже с белези и кафеникав загар на кожата. Тенът на единия синееше, което бе характерно за хората от остров Нап. Бойни магове, може би от редовната войска. Несъмнено ветерани. Другите затворници нямаше да харесат това.

Сегашният кмет на Пъкъла беше маг от Седемте града на име Ятенгар. Той се приближи и застана пред новодошлите. Дългата му роба бе парцалива и оцветена в ръждивото на отатарала. Облегна се на издялан от дървена греда жезъл и рече на талийски:

— Добре дошли. Тук долу говорим на малазанския език, тъй като той е общ за всички, независимо дали са от Седемте града като мен, от Дженабакъз, Фалар или други места. Странното е — продължи той и изгледа Хо, — че тук няма много малазанци.

Хо се усмихна на мъжа, който бе бивш Фаладан от Ерлитан. Никога не ни прости за това. Но и никога не каза защо не е умрял, защитавайки своя бог покровител на града. Хо видя как новодошлите разглеждат високия, брадат старец и забеляза, че погледите им се задържат върху петната по робата му. Ят също видя това и докосна робата си с ръка, чвореста и тъмна като дървото на тояжката му.

— О, да, новодошли. Това е неизбежно. Вече е във въздуха, който дишате. Ще бъде във водата, която пиете, и храната, която ядете. Ще бъде в косите ви, във всеки косъм.

— Кралице, опази ме! — промълви ужасено ученият.

Ят се обърна към него.

— Няма да те опази.

— И какво сега? — попита жената на талийски със силен акцент. — Ще ни пребиете? Ще ни претърсите за ценности? Ще робуваме ли ние, новодошлите, на вас, оцелелите главорези тук?

Ят се поклони.

— Добър въпрос. Не. Тук няма насилие, за разлика от Кепето. Или Унта. Тук всички сме учени и магове. Образовани мъже и жени. Имаме съвет. Храната се разпределя по равно. Грижим се за болните…

— Звучи като рай.

Това дойде от високия ветеран в другия край на редицата.

Дървото на жезъла изпращя в ръцете на Ят. Той застана пред двамата кадрови магове.

— Вие тримата — каза той на останалите, — можете да тръгвате.

Те бяха отведени от други затворници, които щяха да ги заведат в килиите им, да им дадат купи за храна и така нататък. Хо остана. Ят държеше жезъла по дължина пред гърдите си и мълчеше. Чакаше тримата по-възрастни новодошли да се отдалечат достатъчно. Мъжете пред него също стояха неподвижно и чакаха, без да поглеждат един към друг. Хо реши, че бяха стари познайници. Много необичайно. Дори в разрез с практиката на затворите.

— Не мислете, че нашето образование ни прави напълно безпомощни пред вас — каза тихо Ят. — Тук долу има изгнаници, които не се нуждаят от Лабиринт, за да убиват.

— Тези петна… — рече напанецът, който бе по-ниският от двамата. — Чухме, че в Пъкъла вече няма отатарал.

Хо можеше да се закълне, че чу как зъбите на Ят изскърцаха.

— Останали са няколко малки жилки — отвърна той.

— Нека позная — продължи напанецът. — Никой не може да откаже да работи, нали?

Ят се изпъчи и тропна с жезъла по песъчливия под. Издаде лицето си напред и дългата му сива брада сякаш настръхна.

— Ти отказваш ли?

Мускулчетата около устата на мъжа се свиха. Той погледна ръцете си.

— Не.

Ят бавно кимна.

— Добре. Имената ви?

— Печалния — отвърна напанецът.

— Почерпката — рече високият.

— Добре тогава. Отивайте по килиите си.

Хо изгледа как двамата се отдалечават, водени от стари затворници. Реши да ги държи под око. Защо ще изпращат двама войници тук, долу, сред изкопаемите? За да събират сведения, отговори си той. Погледът на Ят също проследи двамата магове. Хо много добре знаеше какво си мисли той: Още проклети малазанци.

Амарон я чакаше в основата на стълбите под старата родова твърдина. Наследствената крепост на рода ми. Моята крепост. На Гелел все още не й беше лесно да повярва. Но всички бяха съгласни — тя беше трето поколение от стария род Тайлийн. Кланът, който преди стотици години бе разпрострял хегемонията на Кюон Тали из целия континент. Тройката бе поела властта от нейно име. Генерал Чос командваше войските в нейно име. Но тя не се заблуждаваше: все още бе кукла на конци. Все още беше фигурант, чиято работа бе да придава легитимност на въстанието им. Това бе всичко. Но конците можеха да бъдат дърпани и от двете страни и дори една кукла, ако събере достатъчно сили, можеше да повали кукловода си. Или дори да пререже конците, ако се наложи. Във всеки случай, тя възнамеряваше да открие доколко опънати бяха тези конци.

Точно това правеше в момента. Бе настояла да се срещне с пленника, който гниеше в крепостта. Истински Нокът, заловен от съгледвачите на Амарон. Нокът като тези, които преди толкова време бяха изклали роднините й. Всичките й пралели, прачичовци, племенници и племеннички. Всички, с изключение на дядо й, който успял да се спаси, тъй като бил съвсем малък. Трябваше да се срещне с този убиец. Трябваше да види срещу кого, срещу какво се бе изправила.

Високият и, както Гелел забеляза, доста широк около кръста Амарон се поклони.

— Господарке, аз съм против това. Една ненужна опасност.

— Съмнявам се, че този Нокът се е оставил да бъде заловен, за да се срещне с мен.

— Не казвам, че е така. Но един тигър, дори и заловен, продължава да бъде опасен.

— Може би вместо това би могъл да върнеш Куин отново при мен.

Тъмносиньото напанско лице на мъжа бе непроницаемо в мрака.

— Не, господарке. Той има други задачи. Работата му с вас приключи.

— Тогава поне назначи някой друг. Този Молк е напълно неподходящ.

Мъжът се изкикоти.

— Уверявам ви, че е напълно подходящ.

Гелел си позволи да въздъхне раздразнено.

— Ако това е твоята идея за преговори, Амарон, не съм впечатлена.

— Това много ме натъжава, господарке.

— Искам да го видя.

— Моля ви, господарке, размислете. Той ще използва тази възможност, за да лъже и да подкопае доверието и увереността ви.

— Разбирам, Амарон.

Мъжът мълчеше и мислеше. Присъствието му в мрака пред нея бе като огромна каменна стена. Мнозина срещнати в крепостта хора се възхищаваха на репутацията на Чос и бяха щастливи, че ги води такъв изтъкнат пълководец. Но същите хора се притесняваха, дори се страхуваха от този мъж. Амарон най-накрая поклати глава и рече:

— Много добре. Няма да го доближавате, нали?

— Няма.

Той се обърна и влезе в тъмния каменен коридор. Гелел го последва, чудейки се дали току-що бе спечелила някаква победа или бе похарчила частица от благоразположението на Амарон заради някаква безсмислена прищявка. Той отключи вратата и влезе в изненадващо просторна стая. В центъра й имаше стол, за който бе окован мъж.

— Гелел Рик Тайлийн! — извика той, когато Амарон отстъпи встрани. — Приятно ми е да се запозная с вас.

Гелел се опита да потисне треперенето си. Не знаеше дали бе от страх или от отвращение. Или пък от студа. Стаята беше влажна и ледена. Тя бавно направи крачка напред.

— Значи знаеш името ми. Какво е твоето име?

Мъжът сви рамене, сякаш за да й покаже, че китките му бяха завързани зад гърба.

— Какво значение имат имената? Например — Нокът или Ястребов нокът? Едно и също, нали, Амарон?

Гелел го стрелна с поглед, след което попита Нокътя:

— Какво имаш предвид с това?

— Господарке… — започна Амарон.

— Имам предвид, че Ласийн създаде Ноктите, това е вярно, но кой командваше убийците на Танцьора, Ястребовите нокти? А?

Гелел се обърна към Амарон.

— Значи освен всичко друго, ти си и убиец.

Едрият мъж сложи ръце върху колана си.

— Предпочитам термина „политически агент“.

— Ето на — рече Нокътят. — Избрала сте си същите ножове, които изклаха или почти изклаха, семейството ви до крак.

— Нямахме нищо общо с тези убийства.

— Така казваш ти, Амарон… така казваш ти.

Гелел отново погледна от единия към другия, потресена. Защо Амарон й бе позволил да разговаря с този мъж, знаейки какво ще й разкрие той? Нима я изпитваше? Но защо да си прави труда? Изведнъж Гелел осъзна, че не може да си поеме дъх. Имаше чувството, че бяха заключили нея в тази килия. Отстъпи към вратата, протягайки ръце зад гърба си, опитвайки се да напипа дръжката.

— Няма да позволя такива неща — успя да каже тя, едва чувайки собствения си глас.

Веждите на Нокътя подскочиха.

— Дори когато става дума за хора, които го заслужават? Ласийн, може би? Бъдете сигурна, Гелел, че когато започнете да отмятате имена от списъка, той ще става все по-дълъг и по-дълъг…

— Никога.

— Така да бъде. Тогава ще се провалите. И всички войници, които умрат за каузата ви, ще са умрели напразно.

Гелел се почувства така, сякаш мъжът я бе намушкал.

— Какво правиш? — попита тя и избърса сълзите от очите си.

— Образовам ви — отвърна той. Но гледаше към Амарон и усмивката, която досега бе играла на устните му, бе изчезнала. На Гелел й се стори, че той се чуди на нещо. Чуди се защо Амарон му позволява да говори. Да, и тя се чудеше.

Гелел почерпи сили от смущението на Нокътя.

— Така ли? Защо? — попита тя.

Мъжът се изсмя подигравателно.

— Глупаво дете! Не виждаш ли, че ще свършиш точно като нея? Казваш, че мразиш Ласийн, но за да стигнеш там, накъдето си тръгнала, трябва да знаеш как да си служиш с инструментите на властта — същите инструменти, които се преструваш, че ненавиждаш!

Амарон прочисти гърлото си.

— Достатъчно, струва ми се. Господарке…?

— Да.

Гелел закри лицето си с ръка. Да, това беше повече от достатъчно. Тя се обърна и излезе от килията. Нокътят не извика нищо след нея. Амарон заключи вратата и я последва. Гелел спря на стълбите и зачака, обвивайки ръце около тялото си. Мъжът също спря. Гледаше я безстрастно и преценяващо.

— Защо позволи това? Защо не си наредил да го убият? — попита Гелел.

Бавно, замислено свиване на рамене.

— Рано или късно щеше да чуеш това обвинение срещу мен. По-добре сега, в прав текст, отколкото по-късно, подмолно нашепнато, когато ще се чудиш дали съм се опитвал да го прикрия. Така има вероятност, малка вероятност, да започнеш да ми вярваш.

Точно в този момент Гелел не вярваше и на себе си, за да заговори.

— Играеш опасна игра, Амарон — успя да каже накрая, дрезгаво и пресипнало.

Известно време той помълча. Все същата каменна стена в мрака.

— Това е единствената игра, която си струва да играеш.

Гелел го погледна. Разгледа древното му, осеяно с бръчки лице, което бе видяло… колко? Сто години служба? Да, тя разбираше защо старото страшилище го е харесвало.

— Не искам да убиват в мое име, Амарон. Няма да допусна това.

Той се намръщи замислено.

— Трудно ми е да гарантирам това. Но ще ви обещая следното — първо ще питам.

Гелел се прегърна още по-плътно, сякаш се страхуваше от това, което можеше да се случи, ако се пусне.

— Да. Можеш да питаш. Но се кълна, че няма да бъде така, както е било преди. Няма да бъде така.

Амарон кимна.

Докато Гелел изкачваше стълбите, все още обвила ръце около себе си, тя осъзна какво бе прочела в изражението на мъжа — непоколебимата му увереност, че в крайна сметка нещата щяха да се плъзнат по тази плоскост — дори и да бъде само от собствената им тежест. Бърн и Фандърей да ме пазят от това! Моля ви, пазете ме!

В нощта на срещата Фурията гледаше как Сторо става от стола си в Пръчката и скиптърът и тръгва към вратата, малко след като цимбалите на уличната стража възвестиха средата на нощта. Останалите от взвода отдавна си бяха тръгнали. Какъв е смисълът да стоиш точно там, където искат да бъдеш, ония, които те наблюдават? Тя и Слънчевия бяха на един ъгъл от друга страна на улицата и гледаха как капитанът върви или по-скоро се олюлява като пиян търговец от Дал Хон нагоре по улицата. Дадоха му доста голяма преднина и го последваха.

Двамата със Слънчевия сме военни сапьори, помисли си тя. Какво, в името на Гуглата, разбираме ние от следене на хора и промъкване в мрака? Истината е, че не знаем нищо. Пълно нищо. Но пък не трябва и да ни бива, защото сме примамката. Или поне Копринения й обясни така веднъж. Ха! Всъщност единствената причина за присъствието й беше фактът, че Слънчевия бе най-коравият в битка сапьор, а пък той слушаше единствено нея.

Той потупа Фурията по ръката и посочи напред. Капитанът се бе запътил на запад, към извивката на Външния кръг и река Идрин. Двамата забавиха крачка, за да поддържат разстоянието. Беше много късно, но Кръгът изобщо не беше толкова тих и пуст, колкото си бе представяла Фурията. Тази част от улицата бе западнал нощен пазар. Факли горяха над сергиите и над отворените врати на странноприемници и кръчми. Най-издръжливите пияници седяха по изкарани на калдъръма пейки и столове, докато тя и Слънчевия прескачаха не толкова калените. Уличници се провикваха към тълпата, наобиколили високи железни мангали с напалени огньове. На Фурията й се струваше, че видимата им възраст се мени според отдалечеността им от светлината. Някои магазини сякаш никога не затваряха — някакъв ковач не спираше и посред нощ. Самотното звънтене напомни на Фурията за младостта й в Коун и за блъскащия наковалнята на долния етаж баща. Звук, от който болеше, защото й навяваше спомени за самота и пропилян живот. Цял живот пот и труд, зачеркнати от благородник, който бе отказал да изплати дълга си, и семейството й остана в затвора. Законните възможности пред нея бяха да стане курва или да се запише в армията, ако не иска да умре от глад.

Минаха покрай сетски пазач на коне, който бдеше над добичетата заедно със синовете си, докато глутница сетски помияри кръстосваха Кръга и ръмжаха към всички. Беше истинско чудо, че не изгубиха капитана. Все пак Сторо не опитваше да се крие.

Докато вървяха в тъмното, Фурията постоянно си подбираше удобни позиции за нападение или отбрана. Копринения беше някъде в нощта, може би над главите им, пълзейки по сводестите покриви, които хенгските архитекти толкова обичаха. Джалор и Рел също ги следваха, но бяха много по-незабележими. Джалор, истински син на Седемте града, се движеше като котка, докато Рел… Е, този юнак беше невероятен. Всички се чудеха защо си губи времето при тях. Сторо се бе опитвал да го повиши повече пъти, отколкото Фурията можеше да си спомни, но той все отказваше. Младежът свеждаше засрамено поглед всеки път, когато някой споменеше повишение или го похвалеше за нещо. Що се отнасяше до Треперко… Фурията подозираше, че копелето се е скатало, както винаги.

Тя знаеше, че капитанът е на път да се срещне с безмилостната шайка пирати, с която бе започнал някога, както ги предупреди. Били обявени в немилост от императрицата. Дали наблюдаваха, за да се уверят, че Сторо няма да съобщи за срещата на Юмрук Реена? Докато се прокрадваше по тесните улички, гърбът на Фурията я сърбеше от безпокойство. Тази работа прилягаше повече на Копринения, отколкото на нея.

— Ще се опитат да го привлекат към себе си — прошепна тя на Слънчевия, докато капитанът вървеше към крайбрежните складове. Той изсумтя в съгласие. — Според теб ще го направи ли?

— Какво дали ще направи? — изръмжа Слънчевия.

— Ще се съгласи ли?

Слънчевия дръпна Фурията и двамата опряха гърбове в една стена.

— Хайде да поставим въпроса така — рече той и се ухили. След това отвори пелерината, която носеше над бронята си. Фурията видя джобове и торби, пълни с киселини, димки, чукчета и бомбички — цялото съкровище, което бяха събрали през годините.

Тя зяпна.

— Проклет да си! Кога изрови всичко това?

— Веднага след като ми обърна гръб — отвърна той и загърна пелерината. — Там ти е проблемът, Фурия. Твърде си доверчива.

Той пак се ухили.

— Имаш нужда да се грижа за теб.

— Добре тогава, дай няколко — рече тя и протегна ръка.

Той се отблъсна от стената.

— Капитанът се отдалечи твърде много…

Фурията потисна почти непреодолимото си желание да го зашлеви и тръгна след Слънчевия, стискайки лъка, който носеше под наметката си. Грисийска отрепка! Как смееше! След това тя се замисли. Взел е всичко? Наистина? Каква дупка можем да направим! Цяла крепост можем да съборим…

Капитанът спря пред някакъв склад с двукрил покрив, отвори тясната врата и хлътна вътре. През зарешетените прозорци се процеждаше слабата светлина на фенери. Слънчевия се прокрадна по страничната уличка. Фурията го последва, но гърбът я засърбя още по-силно — нямаше ли хората отвътре да имат въоръжени с лъкове стражи на покрива? Или хора с мечове в някоя странична уличка? Слънчевия не се колебаеше, но той винаги си беше такъв. Дори на бойното поле. Махна й към една тясна странична врата и завъртя очи. Тя беше залостена с бронзова плоча, заключена за дъските с железен катинар. Изглеждаше доста солидно. Хората вътре сигурно си мислеха, че никой не може да я разбие. Но за обучен малазански инженер, въоръжен с морантска алхимия, вратата беше лесна работа. Фурията извади инструментите си.

Докато работеше, тя отново се сети за баща си. Калайджия, чиято специалност бе гравирането с киселина. Тя бе станала негов неофициален чирак — неофициален, защото момичетата не можеха да чиракуват. Въпреки че вършеше работата си десет пъти по-добре от глупавите си братя. Ако не друго, баща й й бе дал поне това. Фурията изтъкна тези си умения при записването във войската и малазанците побързаха да я изпратят в академията за инженери. Инструкторите там я запознаха с морантската алхимия и това беше любов от първо подушване.

Най-разредената смес, която тя успя да забърка, свърши работа. Тя кимна на Слънчевия и той заби нож в дървото, за което бе заключена бронзовата плоча. То поддаде като мокра кожа. Накрая той трябваше малко да се напъне, за да отвори вратата, защото дъските бяха дебели, а киселината не бе разяла сърцевината им. През цялото време Фурията покриваше уличката с лъка си и се чудеше защо още не са ги нападнали. Тя не би охранявала една тайна среща по този начин.

Слънчевия й махна с ръка да влиза. Фурията го последва вътре и затвори вратата. Озоваха се в тесен коридор между щайги и бурета, натрупани почти до тавана. Светлината идваше от далечните фенери и от звездите в нощното небе, виждащо се през високите, зарешетени прозорци. Слънчевия се озъби и вдигна ножа си. Острието бе нащърбено, надраскано и на петна. Тя сви рамене и прошепна:

— Трябваше да използваш някой стар.

Слънчевия си пое дъх, за да изръмжи нещо в отговор, но Фурията посочи към ширналия се пред тях лабиринт от ходници и това го спря. Мърморейки си нещо под нос, той поведе. Фурията се усмихна — точно такъв го искаше преди битка. Вбесен.

От мрака долетяха гласове. Приближиха се. Гърбът й вече гореше. Нямаше начин да ги допуснат да стигнат толкова далече. Сигурно им бяха устроили засада. Тъкмо се канеше да направи знак на Слънчевия, когато той се закова на място пред един завой в коридора. Посочи нагоре. Фурията разгледа наредените щайги — възможно. Изглеждаше възможно. Остави лъка си да увисне на метнатия през врата и рамото й каиш. Разкопча и пусна наметалото си да падне на земята. Завъртане и оръжието увисна на гърба й. Докато Слънчевия я покриваше, тя скочи на първия тесен ръб.

Самото катерене беше лесно, но Фурията не бързаше, опитвайки се да не вдига никакъв шум. Въпреки това беше сигурна, че всички в проклетия склад я чуват. Когато стигна върха, тя легна по корем, изненадана, че никой не я чакаше горе, за да забие нож в лицето й. Къде бяха всички? Дали не бяха отменили срещата?

Докато Слънчевия се катереше, Фурията откачи лъка и замени стрелата с друга — с допълнително острие. Когато се изкатери, Слънчевия се приведе и извади дългите си сдвоени ножове. Щайгите под тях се клатеха и скърцаха тревожно. Слънчевия вдигна глава и внимателно тръгна към средата на огромното помещение. Фурията го последва, приведена възможно най-ниско. Покривните греди бяха точно над главите им, потънали в мрак. Смърдяха на катран, прах и гуано и от тях висяха паяжини, които Фурията обираше с раменете си. Вече чуваха говора много по-ясно. Тя можеше да разпознае отделни думи, както и гласа на Сторо. Слънчевия легна близо до ръба на дългия правоъгълен остров от наредена стока. Фурията се просна до него и надникна над ръба.

Посред квадрат от гола, утъпкана пръст капитанът се бе облегнал на едно буре, застанал с лице към двама мъже и една жена. Фурията не ги познаваше. Изглеждаха й опитни, особено грамадният среброкос далхонец с широките рамене.

— Вече си капитан, така ли? — казваше далхонецът. Той подсвирна с уста. — Леле-мале. Растем в службата, а?

Капитанът бе забил поглед в земята, полуусмихваше се и търкаше плешивата си глава с ръка. Фурията много добре знаеше какво означава този жест — че не е съгласен с това, което му казват, но не иска да го покаже.

— Виждах те началник, Сторо. Знаеш това. Дори Юмрук. Ние възнаграждаваме таланта. Това е нашият подход. Ако баща ти не беше загинал при Дженабарис, сега той щеше да стои тук и да говори същото.

— Тя има талант — отвърна капитанът, без да вдига поглед.

Тримата непознати се спогледаха. Жената направи някакъв знак на далхонеца. Фурията се вгледа по-внимателно и забеляза, че тя е доста възрастна, въпреки тънката талия и стройната фигура. Този екипаж изглежда се състоеше от хора, които в имперските служби наричаха стари майстори, и косъмчетата по ръцете на Фурията настръхнаха при мисълта за това, което може би ги чакаше тук. Ами капитанът? Нали познаваше тези хора? Какво ли бе крил той през цялото това време?

Далхонецът скръсти месестите си ръце и въздъхна.

— Виж, Сторо. Трябва да ни отговориш тази вечер. Сега. Тук сме само заради доброто старо време. Но търпението ни не е безгранично. Искаме теб, защото ще ни бъдеш от полза, но трябва да знаем.

Капитанът прокара ръка по лицето си и потърка небръсната си челюст. Намръщи се, след което сви рамене.

— Мисля, че вече знаеш отговора ми, Орлат…

Орлат! Звучи познато, помисли си Фурията. Но не можеше да се сети откъде. Орлат кимна. Изглеждаше така, сякаш наистина съжалява.

— Да. Знам. Просто се надявах да се вразумиш. Много жалко, че нещата стоят така. Съжалявам.

— Аз също, Орлат. Аз също.

Мъжът и жената с Орлат изчезнаха. Гуглата да ги отнесе!, помисли си Фурията. Стари кадрови магове! Шестима въоръжени с мечове мъже пристъпиха в квадрата и застанаха до Орлат. Всички до един бяха опитни ветерани. Рел излезе от мрака и застана до своя капитан. Нито Сторо, нито Орлат помръдваха. Шестима ветерани! Дори Рел ще се поизпоти.

Върхът на нож докосна гърба й и тя трепна.

— Обърнете се много бавно — каза някой зад тях.

Фурията затвори очи. Господарката се намесва! Извъртя се по корем. Мургав дребосък, облечен в черни дрехи, се бе надвесил над нея и Слънчевия. Два черни кинжала висяха на около сантиметър от жизнените им органи.

— Сега — рече дребосъкът и устните му се разтегнаха в неприятна усмивка, разкривайки сиви, изгнили зъби — имате само една възможност да отговорите правилно на въпроса…

Мракът се отвори и го погълна. И той изчезна. Фурията погледна към Слънчевия и примигна.

— Е, явно никога няма да разберем кой е бил правилният отговор.

Копринения се появи отнякъде и клекна до тях.

— Къде отиде? — попита го Слънчевия.

Копринения се усмихна и му намигна.

— Другаде.

— Какъв е планът? — прошепна Фурията.

— Да преживеем нощта. Всички изходи са затворени. Отворете път до реката. Ние ще ги занимаваме през това време.

— Реката? Защо там?

Но Копринения прошепна:

— Зает съм.

И изчезна. Слънчевия допълзя до другия ръб на острова от щайги и махна на Фурията да се приближи. Тя се просна по корем до него.

— Това е лошо. Много лошо.

— Да. След малко ще сме мъртви.

— Чудесно.

Слънчевия посочи натрупаните щайги и бурета от другата страна на коридора.

— Трябва да скочим.

— Какво?

Но глупакът вече се засилваше.

— Слушай, хайде да обсъдим това…

Слънчевия се затича и щайгите под тях се люшнаха. Докато набираше скорост, за да скочи, Фурията изведнъж си спомни какво носеше в джобовете на пелерината си. Видението как целият склад и заобикалящите го сгради изчезват в мощен взрив я вцепени.

В името на Близнаците, не!, помисли си тя и залегна.

Чу се изплющяване точно когато Слънчевия скочи — освобождаване на арбалет. Той се приземи по гръб с трясък върху щайгите, които се заклатиха, заскърцаха и застъргаха една в друга. От мрака долу се чу дрънчене на мечове, последвано от стон и рязко поемане на дъх. Фурията знаеше, че това не е Рел, защото той не издаваше и звук, докато се бие. Никога. Надникна над ръба и видя как Рел се сражава с четиримата останали войници, докато капитанът вадеше меча си. Орлат гледаше към Рел с присвити очи.

— Няма смисъл да усложняваш нещата повече, отколкото трябва — каза той на Сторо, въпреки че не звучеше толкова самоуверен.

— И аз това си мислех — отвърна капитанът.

Фурията се засили и хукна към ръба. Лъкът на гърба й я събори, краката й се удариха в ръба на щайгите, тя се приземи по лице върху грапавото дърво и си изкара дъха. Одра и страната на лицето си. След като успя да си поеме дъх, тя докосна бузата си и видя кръв. Обърна се. Слънчевия държеше крака си, от който стърчеше арбалетна стрела. Проклятие!

— Вашият приятел ми погоди гаден номер — прозвуча познат глас от мрака. Беше дребосъкът с кинжалите, върнал се незнайно откъде. Той лесно прескочи празното пространство между щайгите и се приземи на крака. Кулата под тях се люшна като бурно море.

— Но и аз имам приятели. Така. Докъде бяхме стигнали? А, да — рече той и вдигна кинжалите. — До вашата смърт.

— Млъквай, Гуглата да те вземе! — изръмжа Слънчевия и хвърли нещо в краката му. То избухна с оглушителен трясък. Фурията осъзна, че беше димка, но въпреки това трепна. Обгърнаха ги черни, непроницаеми облаци, които щипеха очите и задавяха гърлата. Тя знаеше, че каквото и да слагаха морантите в тези димки, то не трябваше да се вдишва. Слънчевия я хвана за рамото и я дръпна към ръба на щайгите. За миг увиснаха във въздуха, след това паднаха. Слънчевия изрева, когато раненият крак пое тежестта на тялото му. Двамата лежаха на отъпканата земя, останали без дъх.

Дребосъкът се приземи до тях с лекотата на котка. Фурията, легнала по корем, изстена от отвращение. Той завъртя някакво острие и сви рамене.

— Нищо лично, нали разбирате? Това ми е работата.

— Е, изпусна възможността си — рече Слънчевия и се усмихна неприятно, гледайки зад гърба му.

Дребосъкът изпсува и се обърна, но хвърленият нож се заби в тялото му. Той падна, превъртя се и се гмурна зад щайгите. Джалор дотича при тях, а златните пръстени по пръстите му блестяха. Усмихваше се, но кръв зацапваше зъбите и се стичаше по брадата му. Черната роба, която носеше над бронята си, бе разрязана. Той извади друг нож, за да замени хвърления, и продължи да се усмихва блажено.

— Колко приятно е отново да убивам малазанци!

Фурията помогна на Слънчевия да се изправи на крака.

— Само да не ти стане навик.

Джалор се намръщи.

— Защо? — попита той, след което добави: — Копринения не ви ли даде някаква работа?

— Да — отвърна Слънчевия. — Трябва да вдигнем всичко във въздуха.

Джалор сви рамене.

— Много пъти съм казвал, че отдавна трябваше да съм мъртъв.

Слънчевия промърмори:

— Направи ни услуга и умри утре.

Джалор се ухили и намигна на Фурията, след което хукна след дребосъка.

Фурията се опита да подхване Слънчевия под мишницата, но той я отблъсна.

— Добре. Щом така искаш — рече тя.

Тръгнаха.

— Как мислиш? — изпъшка той, куцукайки, с натежал от болка глас. — Бомбичка?

— Да. Ще свърши работа.

Коридорът ги изведе до малко площадче от отъпкана земя, отвъд което имаше широка, плъзгаща се врата. Фурията хвана ръката на Слънчевия, за да го спре. Копринения бе казал, че изходите са запечатани — какво бе имал предвид?

— Какво чакаш? — изсъска Слънчевия.

— Копринения ни предупреди да не се приближаваме до вратите.

Той измъкна ръката си.

— Взривявай я и това е.

Докато Фурията гледаше, сенките по крилата на вратата се промениха и удължиха. Те сякаш се разтекоха, тупнаха беззвучно на земята и се стрелнаха към тях като змии. Пак проклятие!

Слънчевия отскочи назад и почти я събори.

Светлина проблесна като светкавица от ослепително бял огън. Фурията примигна и когато зрението й се върна, тя видя, че сенките на вратата се гърчат сякаш в агония. След това погледна към един от коридорите между щайгите и зърна стройната възрастна жена, която бе стояла до Орлат. Тя също гледаше вратата. Изведнъж насочи погледа си към тях.

— Вашият приятел е добър — извика тя, — но ще го хванем. — Намръщи се. — Уле трябваше вече да ви е ликвидирал.

Без да се прицелва, Фурията вдигна лъка и стреля. Не улучи, но бе близо. Беше сигурна, че взривът засегна жената, преди тя да изчезне в Лабиринта. Освен това взриви две бурета. Слънчевия й кимна неохотно.

— Много добре — похвали я той.

Хукнаха към стената, която се намираше възможно най-далеч от вратата.

— Твой ред е — рече Слънчевия и извади една бомбичка. Размениха се. Слънчевия я покриваше с лъка, докато Фурията опипваше стената. Изрита я — здрави, ръчно нацепени дъски, забити дълбоко в утъпканата пръст. Нямаше да е лесно. Бомбичката щеше да унищожи всичко над земята, но имаха нужда от солидна основа, за да насочат взрива. Фурията извади най-късото си острие и започна да дълбае сухата, твърда пръст. Докато тя работеше, Слънчевия остави арбалета и започна да разопакова едно чукче. Той усети, че Фурията го гледа.

— Писна ми от игрички.

— Да го хвърлим към стената още сега.

— Това ще бъде прахосничество.

Фурията трябваше да се съгласи. Използването на бомбичка за пробиването на стена от дъски беше престъпление, но използването на чукче беше истинско светотатство. Е, имаше и изключения. Използването на чукче срещу враг, който наистина ти лази по нервите, беше нещо като традиция във взвода, започната от Съмнителния. Чуха дрънчене на мечове и тежки стъпки от близкия коридор. Фурията бързо сложи бомбичката в дупката и я зари с пръст.

— Трябва да свърши работа.

— Сега — предупреди я Слънчевия.

Тя рискува и хвърли поглед през рамо. Сторо и Рел се сражаваха с множество войници и отстъпваха. Фурията пусна две капки неразредена киселина върху натрупаната върху бомбичката пръст, после скочи, хвана ръката на Слънчевия, помогна му да изтърчи настрани и изкрещя обичайното сапьорско предупреждение:

— Муниции!

Пльоснаха се. Усети взрива, сякаш два тежки чука се забиха от двете страни на главата й. Около тях заваляха парчета от дъски. При все че Слънчевия и Фурията бяха в непосредствена близост до взрива, той не ги разкъса. Бомбичките го насочваха в конкретна посока. В този случай — нагоре по стената. Докато лежеше, Фурията осъзна, че несъзнато се бе хвърлила върху Слънчевия, за да защити това, което той носи, а самият той се бе свил на топка, обърнат с гръб към експлозията, въпреки стърчащата от крака му стрела. Рисковете, които поемаха с мунициите си, я ужасиха.

Една ръка я вдигна на крака и я тласна към димящата дупка в стената — Рел. По някакъв начин мъжът от Дженабакъз успяваше да държи и двете си оръжия, като същевременно я влачеше след себе си. Остриетата бяха покрити с кръв, косми и парченца кожа. Ризницата и кожените му панталони също бяха опръскани с кръв. Фурията беше сигурна, че нито една капчица не е негова. Той я избута през назъбената дупка.

Речният пристан бе тъмен. На отсрещния бряг на Идрин горяха факлите на градската стража. Те вече не стъпваха по пръст, а по дъските на пристана. Сторо избута Слънчевия в ръцете й, след което двамата с Рел се върнаха, за да покрият димящата дупка в стената на склада. Навсякъде наоколо валяха дъски от покрива.

— Накъде? — изкрещя тя.

— Реката! — отвърна Сторо.

Фурията отстъпи назад със Слънчевия, който се съпротивляваше, защото искаше да остане.

— Ще ги покриваме — рече му тя и той се успокои.

Чуха яростен боен вик и в същия миг Джалор изхвърча от дупката в стената. Гонеха го мъже. Няколко пуснати от покрива стрели се забиха в земята около тях.

Докато Фурията и Слънчевия куцукаха към реката, тя чу познатото приглушено тупване от пристана и се усмихна. Веднага начерта мислена линия през нощното небе и бе възнаградена, когато половината стрелци изпопадаха от покрива.

— Треперко ни покрива! — изсмя се тя.

Погледът на Слънчевия й подсказа, че това бе прозвучало твърде отчаяно.

Сторо, Рел и Джалор се сражаваха яростно и отстъпваха към реката. Изстрелите на Треперко разчистваха тези, които се приближаваха твърде много. Фурията го откри, залегнал до една завързана речна лодка.

— Скачайте вътре — изръмжа той и посегна към лъка й. Фурията остави Слънчевия на земята и свали лъка.

Обърна се и видя, че нещата най-накрая бяха загрубели. Нещо беше излязло от Лабиринта. Предположи, че повечето хора биха го нарекли демон или чудовище. Цялото бе покрито с люспи и остри, извити рога. Каквото и да беше, със сигурност не бе на тяхна страна. То веднага се насочи към капитана и бързо скъси разстоянието до него. Рел се канеше да се хвърли към нещото, но Сторо го издърпа назад и изкрещя:

— Копринен!

Фурията затаи дъх, но нищо не се случи. Обикновено, когато капитанът викаше кадровия маг, той веднага се появяваше, най-често придружен от пушек, пламъци и светкавици. Но сега — нищо. Неприятна мисъл се появи в главата на Фурията — нима възрастната жена и нейният другар бяха успели да заловят Копринения?

Някой изсвири и Фурията се обърна. Слънчевия вече бе в лодката и държеше чукче. Подхвърли й го. Тя изстреля стрелата, която бе опънала в лъка си, само и само ръцете й да са свободни. Чукчето се удари в гърдите й, след което Фурията го прегърна и клекна, тъй като коленете й се огънаха под тежестта. Богове!, помисли си тя. Подхвърляне на чукчета! Разбира се, Фурията знаеше, че то няма да се взриви дори и при изпускане, но въображението вършеше чудеса.

Треперко я гледаше.

— И без това са твърде близо — рече той. Стрели заваляха като дъжд около тях. Зверски рев прониза нощта и разтресе пристана. Фурията надникна иззад прикритието от корабни товари, зад което бяха застанали.

Демонът потъваше. Или поне така й изглеждаше. Звярът бе потънал до кръста в пръстта и размахваше ръце. Всички бяха спрели, за да го гледат, обзети от любопитство. Фурията бе виждала подобни неща на бойното поле, когато всички спираха, за да гледат някоя зрелищна магия. Чудовището потъна до гърдите, след това до шията и накрая, с един последен мощен рев, главата му се скри под земята и останаха единствено гърчещите се ръце. Те стърчаха от димящата пръст като две уродливи растения, опитващи се да докопат някого или нещо с ноктите си.

— Костите на Гуглата! — изсъска Треперко. — Каква ужасна смърт.

— Стреляй, проклет да си! — извика Слънчевия от лодката. — Стреляй!

Фурията се прицели и пусна към покрива на склада, където стрелците отново се бяха придвижили до ръба. Треперко стреля към най-близката групичка от войници на Орлат. Това развали магията. Мъжете се разпръснаха и залегнаха. Останалите хукнаха към пристана. Фурията и Треперко изпратиха още няколко стрели към войниците, след което лодката бе отвързана и всички скочиха вътре. Стрелците я обсипаха със стрели, но тя бързо се стопи в мрака. Рел и Слънчевия гребяха, докато останалите лежаха по корем.

Треперко отмени Слънчевия, който се тръшна до Джалор. Новобранецът от Седемте града лежеше със затворени очи и дишаше тежко. Изглеждаше така, сякаш добре го бяха подредили. Изведнъж лодката се люшна на една страна и носът й потъна за миг, но после отново се издигна. Копринения вече бе сред тях, а тъмната му копринена роба димеше, цялата съдрана. Дългата му руса коса беше сплъстена от пот. Той се отпусна на седалката за гребеца и се облегна назад, след което започна да вдишва жадно от студения речен въздух.

Значи не бяха загубили никого. Но сега какво? Фурията погледна към капитана. Той се взираше замислено в нощната тъма. Щеше ли да изпрати Копринения по Лабиринта, за да говори с Юмрук Реена? Трябваше да я уведоми, че в града й бе пристигнала шайка пирати. Фурията прочисти гърлото си. Капитанът кимна и се намръщи.

— Да, Фурия… Какво има сега?

— Кажи на Реена. Тя беше откровена с теб.

Той потърка небръснатата си буза и примигна, смутен от думите й.

— Да. Ами… точно това прави нещата още по-трудни.

— Какво?

— Мъртва е — рече Копринения.

Сторо кимна мрачно.

— Какво имаш предвид?

— Има предвид — продължи Копринения, — че тази нощ в града беше извършен преврат. Реена със сигурност е мъртва. Останахме напълно сами.

— Хайде стига. Преврат? Това е смешно. Ноктите щяха да го смажат.

Фурията забеляза, че Слънчевия не се усмихваше. Той държеше ранения си крак и изглеждаше лично обиден от новините. Тя се наведе над него и разкъса панталоните му, за да погледне раната отблизо.

— Не и ако са били твърде заети някъде другаде — отвърна Сторо.

— Къде?

Фурията хвана стрелата и погледна Слънчевия в очите. Рел се наведе и го подхвана под мишниците. Слънчевия кимна и рече:

— Давай.

Фурията натисна стрелата с всичка сила, докато върхът й излезе от другата страна на бедрото. Слънчевия се изви в ръцете на Рел и изръмжа през стиснатите си зъби. Усмивката му бе като замръзнала. Фурията се дръпна и той се отпусна. Лицето му лъщеше от пот. Тя извади инструментите си и се захвана за работа.

— С Орлат си поговорихме — продължи Сторо. — От намеците му разбрах, че сетите въстават, както и талийците, а и още няколко от старите кралства. Организиран бунт. Ласийн от години точи кръвчицата на гарнизоните, за да подхранва войните си отвъд морето. Между нашата позиция и Унта няма повече от една дивизия. И повечето войници сигурно са ни предали.

— На кого? — попита Фурията и погледна капитана. Той гледаше към отсрещния бряг на реката, към факлите и златните фенери, осветяващи куполите на града.

— Името Орлат говори ли ви нещо? — попита Сторо.

— Прозвуча ми познато.

Фурията забеляза, че всички гледаха към капитана. Дори Слънчевия, който се бе съвзел.

— Орлат Кептен. Преди години беше капитан на Копие. Аз бях негов старши помощник-капитан.

Кептен! Да, Дебелият Кептен. Не можеше да повярва, че веднага не направи връзката. Но той беше капитан от флота на Урко. Това означаваше…

— Служил си с Урко?

Сторо я погледна неловко, след което отново потърка челюстта си.

— Да. Бях там накрая. Баща ми служи много по-дълго. Беше един от първите фаларци, които се присъединиха — още преди нашествията.

Докато Сторо говореше, Копринения застана на кърмата и насочи лодката към северния бряг. Капитанът се обърна към него.

— Какво става?

— Уредил съм нещо — отговори Копринения.

Той се вгледа в лабиринта от пристани и вълноломи, задръстили брега като гримаса от стърчащи зъби. Плъзнаха се под един хлътнал док и Копринения се хвана за една греда. Зачакаха, притихнали. Вълните се плискаха в мазното дърво на старите подпори. Рел изми остриетата си във водата, след което ги намаза с олио и ги прибра в ножниците. Фурията забеляза, че той отново е останал непокътнат. През всичките години, които бе служила с него, тя никога не го бе виждала ранен. Имаше нещо неестествено в това. Захвана се с раните на Джалор.

— Не се притеснявай, Фурия. Чакаме помощ — успокои я Копринения.

— Тази нощ си пълен с уговорки, а? — заяде се Слънчевия, гледайки мага през полуспуснатите си клепачи.

Копринения му отвърна със загадъчна усмивка. Фурията бе виждала как същата тази усмивка завърта главите на десетки момичета.

— Какво имаш предвид? — попита Треперко.

— Имам предвид, че тази нощ Копринения ни показа много повече номера, отколкото когато и да било преди. Тези двама магове сигурно са били много добри, но той успя да им се изплъзне. Как е възможно един обикновен взводен маг да постигне това? И тези уговорки… знаел е, че тази нощ ще се случи нещо.

Треперко гледаше Слънчевия. Фурията забеляза, че очите му щяха да изскочат от орбитите си. Беше уплашен.

— Какво казваш?

Усмивката на Слънчевия стана кръвнишка.

— Казвам, че може би няма нужда да уведомяваме Реена, защото Ласийн вече знае. Какво става, Копринен? Ще си признаеш ли?

Треперко зяпна Копринения.

— Ти Нокът ли си, Копринен?

— Тихо — каза Сторо. — Имаме си достатъчно работа.

Копринения вдигна ръка.

— Няма нищо, капитане. Ще говоря. Истината е, че съм от Хенг. Отраснал съм тук. Това е моето… домашно огнище, така да се каже. Естествено е тук да се старая повече, отколкото където и да било другаде.

Над главите им прозвуча смях, който сякаш бе излязъл от гърлото на стара вещица.

— Какви са тези препирни? Мирише ми на поражение!

Копринения прокара ръка през косата си и въздъхна.

— Слизай при нас, Лис.

Твърди токове изтопуркаха по влажните дъски над главите им. Рел и Сторо изкараха лодката изпод прикритието на дока. Две млади момчета, които изглеждаха като дрипави улични хлапета, помогнаха на една старица да слезе по късата стълба до дока. Тя се хвана за планшира на лодката с ръце, възлести и обезобразени от артрита като клоните на изсъхнало дърво, след което прехвърли крака си през борда по начин, който изобщо не прилягаше на една дама. Старицата се ухили широко и всички видяха, че устата й бе пълна с изгнили остатъци от зъби. Клекна над Джалор и се изкикоти. Фурията отстъпи назад, защото старата гарга смърдеше на развалена риба.

— Поздрави, верноподаници — рече тя и се изсмя.

Верноподаници?, зачуди се Фурията. Какво имаше предвид?

— Добро утро — отговори Сторо.

— А, великият Убиец на Обетници. Самият капитан Маташ! — тя присви очи, вгледа се в лицето му и изсумтя. — Не си кой знае какво.

— Лис… — прошепна Копринения предупредително.

— Да, да. — Тя хвана главата на Джалор и я изви първо на едната страна, а после на другата, карайки го да стене от болка. — А! Тук виждам смелост и издръжливост. Добре. Ще живее. — Тя се обърна към Слънчевия, който опита да се дръпне от уродливите й ръце. Но напразно — те се обвиха около крака му.

— А! Тук виждам упорство. Добре. Отново ще ходи.

Една от чворестите ръце се стрелна към рамото на Фурията и я стисна до кокал. Фурията примижа от болка, изненадана от силата на старицата. Лъхна я зловонната смрад на кална река при отлив и тя извърна глава. Виждайки това, бабичката се изкикоти. На Фурията изобщо не й беше смешно.

— Поздрави, Строителко. Приятно ми е да се запознаем.

Строителко? Сигурно има предвид инженер.

След това старицата се обърна към Рел. Той седеше неподвижно, с напрегнати крайници, и гледаше към нея през дългата си, сплъстена коса. Старицата тръгна към него с протегнати ръце, но изведнъж ги дръпна и изсъска. Извърна глава и промърмори нещо под нос. На Фурията й се струваше, че действията на жената означават нещо, но нямаше никаква представа какво може да е то.

Момчетата помогнаха на старицата да излезе от лодката. Когато стъпи на дока, тя се обърна и перна един от разрезите на ризата на Копринения.

— Не сме това, което бяхме — изкикоти се тя. — Какво става с нас, а?

— Шутовете близнаци се въртят, Лис — промърмори Копринения с нежна усмивка.

— Хм! Въртят се, така ли? Мързелуват, мен ако питаш.

— Благодаря ти — каза тихо Копринения и избута лодката от дока. Докато се отдалечаваха, Фурията чу как старицата се провиква след тях:

— Покровителката да ви пази!

Плаваха надолу по реката, понесени на изток от бавното течение. Не след дълго поредният широк завой на Идрин щеше им разкрие първата от Речните порти — огромни железни решетки, провесени от мостовете, които служеха като продължение на опасващите града стени. Джалор изведнъж скочи на крака и едва не ги обърна. Огледа се така, сякаш битката все още бе в разгара си, след което се отпусна в ръцете на Треперко и Рел.

— Как е кракът? — попита Сторо.

— Добре — изръмжа кисело Слънчевия.

— Хубаво. Защото ще ти трябва.

Усмивката на Слънчевия възвърна обичайната си зъбатост.

— Защо?

— Защо отиваме в Двореца.

Всички заговориха едновременно. Капитанът вдигна ръка, за да въдвори ред.

— Нямаме избор. Трябва да действаме сега, преди бунтовниците да установят властта си. Преди утре да започнат да им отдават чест.

Треперко се ококори срещу Сторо.

— Какво? Ние срещу целия гарнизон?

Сторо махна с ръка.

— Зад всеки преврат стоят не повече от дузина офицери и няколко външни. Не повече. Войниците просто чакат бурята да отмине. Ще изпълняват заповедите на този, който утре сутринта все още е на крака.

— Ами Орлат и неговият екипаж? — попита Слънчевия.

— Засега ще останат зад завесата. Не могат да се покажат. Но ще трябва да ги държим под око.

Фурията улови погледа на Слънчевия.

— Сигурна съм, че Усмихнатия е с тях.

Слънчевия се озъби още повече, но след това се намръщи.

— Всъщност какво значение има? Никога няма да стигнем Двореца. Между нас и тях има две Речни порти.

— Не, няма — обади се Копринения от кърмата и посочи напред.

Гребането на Рел и Треперко ги бе доближило до тежката бариера и на слабата светлина на факлите и фенерите Фурията видя, че подвижната вертикална решетка е вдигната. Тя прониза Копринения с намръщен поглед.

— Откъде знаеш?

Той й се усмихна в отговор.

— Не разбираш ли, Фурия? Самите те са ги вдигнали, за да вкарат хората си. Но сега и ние ще минем оттам.

Тя продължаваше да се взира в очите му.

— Звучи твърде удобно, Копринен.

Той я дари с най-очарователната си усмивка — тази, която винаги действаше на момичетата. На всички, освен на нея.

— Както видя, Фурия, аз все още имам стари приятели тук. Те запречиха решетките заради мен.

Слънчевия изсумтя презрително, но Фурията кимна и седна. Беше я убедил. Слънчевия беше прав за едно — Копринения бе повече от това, за което се представяше, но не беше Нокът. Не. Може би нещо друго. Нещо по-добро. Но капитанът му имаше доверие и това й бе достатъчно.

— Какъв е планът? — попита Треперко, броейки стрелите, които му бяха останали.

Сторо напрегнато гледаше към тъмния бряг.

— Копринения ще ни вкара в Двореца. Трябва да овладеем тронната зала на старата Покровителка, която се намира в Градския храм. Оттам ще стигнем до гарнизона. Трябва да сме там, когато сержантите излязат, за да видят накъде духа вятърът.

Слънчевия се озъби на Копринения.

— Какво ще направиш, Копринен? Ще ни вкараш през Лабиринта? Може би през Имперския Лабиринт?

Магът изтупа праха от тъмнозелената си копринена наметка. Нямаше смисъл да го прави, защото Фурията не виждаше как би могъл да я закърпи.

— За твое сведение, Слънчев, никой не може да влезе или излезе от Градския храм през Лабиринт. — Той се усмихна снизходително, защото знаеше, че това дразни Слънчевия. — Ще влезем през тайния вход.

Тайният вход на Копринения се оказа вонящ канал малко над мудните вълни на Идрин. Треперко вдиша влажните изпарения, идващи от тухления проход, и разлюля лодката в отчаян опит да се отдалечи от тях.

— О, Богове! Не може да си сериозен, Копринен!

— Не бъди такъв женчо, Треперко — измърка Копринения. — Спомни си, че си сапьор.

— Добре, няма нужда да ни натякваш — измърмори под нос Фурията.

— Просто да тръгваме — обяви Слънчевия и едва не преобърна лодката, когато стъпи на слузестите тухли и ботушът му се хлъзна. Един по един те внимателно се прехвърлиха на перваза. Фурията изсъска от отвращение, тъй като трябваше да докосне меките, влажни стени, за да запази равновесие. Сторо заповяда на Джалор да оттласне лодката. Страхотно, помисли си Фурията. Сега няма връщане назад. Смрадта бе като нещо материално, което завираше косматите си пръсти надолу в гърлото й и опитваше да я задави. Копринения запали един покрит фенер и понечи да ги поведе, но Рел стъпи пред него с извадени мечове.

— И какво точно ще правим? — попита Слънчевия. — Ще изпълзим от кенефа и ще кажем „Здрасти“?

— За теб ще е все едно пак да се родиш, а, Слънчев? — извика Треперко от тила.

Слънчевия само се усмихна, а зъбите му блеснаха в сумрака.

— За твое сведение, да, нещо такова — каза Копринения, който вървеше зад Рел.

— Защо ти трябваше да питаш — прошепна Фурията на Слънчевия.

— Тихо — сгълча ги капитанът зад тях.

Приведени и замаяни от вонята, те вървяха напред, шляпаха и се подхлъзваха в изпражненията на управляващото съсловие на града. Колко подходящо! Фурията си представи как няколко етажа над тях в някоя тъмна ниша някой магистрат доближава сбръчкания си задник до дупката и напъва маймунското си лице, за да изкара…

Изведнъж стомахът й се обърна и тя трябваше да се облегне на мазната стена, за да не падне. Сторо я подхвана.

— Добре ли си?

— Не мога повече.

— Още съвсем малко. Ще издържиш.

— Моля те, капитане!

— Съжалявам.

Далече пред тях Слънчевия извика от гняв и отвращение и звукът отекна в тунела. Продължиха напред и не след дълго се озоваха в просторна подземна зала със сводест купол, осветена от фенера в ръката на Копринения. Слънчевия бе потънал до колене в езеро от зловонни изпражнения, покриващо пода. Всички останали се придържаха към плитчините покрай стените на залата.

— Изгнилите цици на Полиел! — изръмжа той. — Не мога да повярвам, че магът ни доведе тук!

Той посочи с ножа си към срещуположната стена. Фурията видя, че реката от говна извира от статуя, два пъти по-висока от нея. Приличаше на огромна кучешка паст. Очите й се нагодиха към тъмното и тя различи още детайли: дълги, остри уши и кучешки очи. Цяла статуя на главата на хрътка. Тук долу. В мрака. Каква беше причината за това?

Но муцуната бе твърде издължена, а главата твърде тясна. Изведнъж тя осъзна какво гледаше — глава на чакал. Риландарас. Белият чакал на Зимата. Проклятието на Кюон. Човекът чакал, Първият герой, който в продължение на векове бе върлувал из централните равнини, правейки ги непристъпни за всички, освен за племената, които го боготворяха — старите сети.

Копринения си проправи път до гигантската глава и я докосна. Обърна се към тях.

— Кой знае какво е това?

— Риландарас — отговори Фурията.

Копринения кимна доволно.

— Да. Знаех си, че ще го познаеш, Фурия. Въпреки че нито един от вас не го е виждал. Изчезна от тези равнини преди почти век. Омразата на града към този древен враг беше огромна — човекът чакал от степите. Очевидно е.

— Всички знаем историята — изръмжа Слънчевия. — Императорът или Танцьора най-накрая го убил. Давай нататък.

— Това е само една версия на събитията… във всеки случай, това е вход. Много стар вход, от времето преди сегашната Империя, когато Хенг е бил независим град държава. Третият най-влиятелен град държава на континента. Тогава Риландарас и сетските племена бяха вечният враг и постоянно нападаха стените…

Известно време магът мълчеше, гледайки опръсканата с лайна огромна статуя. След това поклати глава, сякаш възкресяваше стари спомени. Фурията погледна въпросително към Сторо, но капитанът се намръщи. Не сега.

Копринения стъпи на едната лапа, повдигна се до главата и прошепна нещо в лявото каменно ухо. Една дума. След миг камъните изстенаха и изскърцаха и се посипаха купове боклуци и изпражнения. Острите зъби се разделиха със стържене. Пастта се отвори.

— Топките на Гуглата! — възкликна Треперко. — Няма да вляза там!

— Тогава ни чакай тук, сам в тъмното — предложи му Сторо.

Рел вече се бе промъкнал вътре. Той се върна и им махна да го последват.

— Има пътека.

Докато вървяха по пътеката, Фурията се изравни с Копринения.

— Показа ни твърде много от картите си — прошепна му тя.

— Тази нощ залогът е всичко или нищо.

— Бил си градски маг през онези времена, нали? Когато Келанвед е дошъл.

Известно време мъжът мълчеше. Може би смяташе, че отговорът на този въпрос е очевиден. Но както казваше баща й: Ако не стане от едната страна, опитай от другата.

— Какво е това място? — попита Фурията.

— Път за последен отбой. Води право в Градския храм.

— Но не е бил използван.

— Не. Тя не би побягнала. Ние… всичките трябваше да се досетим, че никога не би изоставила града си.

Косъмчетата по врата и ръцете на Фурията настръхнаха. Тя. Шалманат. Покровителката на Ли Хенг от хилядолетия. Според някои още от основаването на града като кръстопът на кервани. Убита от Келанвед или по-точно от Танцьора. Погледът на Фурията се насочи към слабия маг със сплъстена руса коса и разкъсана копринена роба. Предмет на подигравки за всички във взвода. Кой всъщност беше той? И защо беше тук, в Ли Хенг, точно в този момент?

— Това не е случайно — рече Фурията и се прокле за това, че бе изрекла мисълта си на глас. Магът не отвърна нищо. — Имам предвид това, че сега си тук, за този преврат. Знаел си.

Той я дари с най-очарователната си усмивка, едновременно топла и влудяващо далечна. В очите му се появи онзи дяволит блясък, който побъркваше момичетата. Но усмивката още повече раздразни Фурията.

— На мен тези не ми минават. Знаел си.

— Знаех само едно — че нещо се задава, Фурия. Това е всичко. Знаех, че предстои някаква промяна.

И това го бе довело тук? Тя се замисли за всички неща, които предполагаше това твърдение. Нескромност? Преструвки? Ами ако беше вярно? Дали Копринения бе имал пръст в това доста необичайно тяхно назначение? Наистина ли намекваше, че…

Фурията се закова на място. Копринения продължи да върви. Капитанът я подкара с ръка. Той беше довел нея. Тя си спомни, че я бе попитал какво мисли за Сторо и още на следващия ден я бяха прехвърлили в този взвод. Дори беше довел Рел. Спомни си, че бе помолил капитана да се срещне с един човек, когото познаваше от затвора Малинтеас. Малко след това Рел се бе присъединил към взвода. Богове — възможно ли бе Копринения да бе набирал новобранци? И всичко това заради събитията от тази вечер, заради този преврат? Не. Звучеше твърде невероятно. Но кой всъщност беше той?

Пътеката свърши пред залостена желязна врата, която Копринения отвори. Озоваха се в зала, в центъра на която имаше вито каменно стълбище. Той спря пред него, събра косата си и я завърза с копринена лента.

— Пригответе се — прошепна Копринения. — Вратата горе води до Градския храм. Няма как да разберем кой е вътре и колко са.

Погледна към Сторо, който прочисти гърлото си.

— Така. Сапьори, оставете арбалетите.

— Глупости — озъби се Треперко. — Само през трупа ми.

Сторо го изгледа изпод сключени вежди.

— Не ме изкушавай… Арбалетите настрани. Всеки да си приготви торба с димки, бомбички и така нататък — всичко, с което разполагаме. Ще минаваме от стая в стая. Аз и Джалор ще водим. Разбрано? Разбрано.

Треперко и Фурията опоскаха запасите на Слънчевия, въпреки че той се извиваше, ръмжеше и посягаше да си ги върне. Сторо свали двуръчната закривена сабя от рамото си, а Джалор затегна ремъка на шлема, след което изтегли дългите си ножове. Рел извади двата си меча и хвърли ножниците им в мрака. Този жест накара устата на Фурията да пресъхне.

Докато изкачваха стълбите, водени от Копринения, Фурията закачи арбалета на колана си, запъна го с крак, след което го остави да виси от преметнатия през рамото й каиш. Стигнаха вратата, или по-точно това, което Копринения им бе казал, че е врата. На Фурията й изглеждаше като гола стена. Сторо им разясни със знаци какъв беше планът — щяха да вземат с щурм вратата, след което той и тежко въоръжените щяха да се сражават с войниците, докато сапьорите разчистват стаята. Всички му направиха знак, че са разбрали.

Копринения направи нещо на стената и вратата се появи. Прекрачи прага, след което се отмести встрани. Сторо, Рел и Джалор го последваха и опитваха да не вдигат повече шум от приглушеното дрънчене на броните им. Фурията влезе след тях. Тя примигна на ярката светлина. Присви очи и видя празна стая.

Изведнъж осъзна, че не знае какво си представят хората, когато чуят израза тронна зала. Тя си представяше голям, висок трон, на който седи сбръчкан мъж или съсухрена жена, дърдорещи наложници, министри с маймунски лица, които зяпат младите слуги, и евнуси, които зяпат сребърните прибори. Във всеки случай, стаята беше празна, кръгла и със сводест таван. Освен това беше чиста, бяла и ярко осветена — въпреки че Фурията не виждаше източник на светлина.

Значи това беше. Пътеводната звезда на Хенг. Фурията бе разочарована, но в същото време странно впечатлена. Вътрешното Огнище. Градският храм. Къде ли бяха всички?

Копринения посочи към една почти неразличима двойна врата. Капитанът им даде знак да продължат и те прекосиха залата.

Когато изминаха половината път до вратата, видяха, че всъщност залата не е празна. Точно в средата й имаше малък стол. Нищо повече от един сгъваем кожен походен стол с дървени облегалки за ръцете. Всички, освен Рел, спряха и се втренчиха в него. Никой не продумваше. Нима това беше тронът на Ли Хенг? Фурията не знаеше какво да мисли — беше твърде странно. Но лицето на Копринения изразяваше тази тъга, този тайнствен копнеж, който завърташе главите на слугините по кръчмите. От всички тях, единствено Рел продължаваше да гледа към вратата. Капитанът им даде знак да продължат.

Фурията се изравни с Копринения.

— Не виждам лампи и не помирисвам пушек. Как се осветява това място?

Пак същата усмивка.

— Просто чезнещото сияние на една отминала слава, Фурия.

— Тихо — предупреди ги капитанът.

Джалор отвори вратата, разкривайки гърбовете на четирима стражи, които се обърнаха смаяно. Рел скочи, остриетата му проблеснаха и четиримата се свлякоха мъртви на земята, преди да могат да извадят оръжията си.

Всички зяпнаха Рел.

— Мислех, че имаш нещо като кодекс на честта — рече му Треперко. — Това не е ли в разрез с него — да убиваш невъоръжени мъже?

— Бяха въоръжени — отвърна Рел, без да се обръща. — Но много бавни.

Отвъд вратите започваше дълъг коридор, който свършваше с друг, по-висок чифт врати. От двете страни на коридора имаше малки, сводести портали.

— Това не ми харесва — промърмори Треперко.

Копринения посочи към вратите в дъното.

— Това е единственият вход към тази част на храма.

— Надолу по коридора, бегом — заповяда Сторо.

Хукнаха. От порталите ги зяпаха цивилни. Един висок, брадат мъж им извика нещо, но те не му обърнаха внимание. Точно когато стигнаха двойната врата, тя бе отворена от възрастната спътница на Кептен, която предвождаше петнадесетина мъже. Те изглеждаха като войници, но униформите им не бяха малазански.

— Заловете ги! — успя да извика тя, преди остриетата на Рел да пронижат въздуха, където беше стояла само преди миг. Мъжете изръмжаха и извадиха мечовете си. Рел понечи да се хвърли към тях, но Сторо го задържа, като му рече:

— Не… още не.

Копринения вече бе изчезнал. Джалор и капитанът кръстосаха остриета с първите мъже от колоната. Рел отиде да покрива тила. Слънчевия вдигна юмрук и извика:

— Внимание!

Хората пребледняха и отстъпиха — със сигурност бяха ветерани. Слънчевия хвърли и залегна. Така постъпиха и всички останали. Бомбичката прелетя през прага и се приземи в центъра на колоната. Детонацията запрати телата на войниците към стените, разлетяха се крайници и късове плът. Джалор и капитанът довършиха малцината замаяни оцелели.

— Какво означава това клане!

Фурията се обърна и видя брадатия мъж. Той носеше дълга тъмна роба от разкошен плат, какъвто тя най-вероятно никога не бе докосвала. Брадатият се приближи до Рел, който препречи пътя му с влажното си кърваво острие. Мъжът трябваше да благодари на боговете си, че не беше въоръжен.

Сторо се приближи до него и докосна ръба на шлема си.

— Магистрат Пленгилен. Какво мога да направя за вас?

— Да направиш! Да направиш! — заекна мъжът. — Това са неприкосновени помещения! Свещена земя! Как смеете да осквернявате…

— Беше извършен преврат — прекъсна го Сторо. — Юмрук Реена беше убита.

Това пресече гнева на магистрата. Той изтупа робата си и отвърна:

— Да. Бях информиран, че убийци… — изведнъж млъкна и очите му се ококориха. Посочи с пръст. — Ти! Бърн да ни е на помощ! — Той отстъпи назад с вдигнати ръце, след което побягна през един от порталите, крещейки: — Стражи! Убийци! Убийство!

— Да го накарам ли да млъкне? — попита Слънчевия.

Сторо махна с ръка и въздъхна.

— Остави го.

— Подкрепления! — извика Треперко от двойната врата.

Напредваха през залите на Градския храм. Фурията си помисли, че Дебелият Кептен бе дошъл с много повече хора, отколкото бе предположил капитанът. Или пък Сторо умишлено ги бе подвел, за да не се откажат. Във всеки случай мъжете на Кептен, независимо дали бяха наемници или войници без униформи, които вярваха в каузата, продължаваха да налитат. Гарнизонът не се намеси, точно както бе предвидил капитанът. Когато в някой ъгъл се събираха въоръжени с арбалети хора, Треперко и Фурията ги прогонваха с бомбички. Дадоха им да разберат, че всеки път, когато стрелят към тях, взводът ще им отговаря със същото, само че техните стрели избухваха. Хората на Кептен си взеха поука. Фурията не знаеше защо нямаха алхимия, но имаха магове. Потоци огън се насочваха към тях само за да бъдат изгасени от Копринения. Някакво създание, направено от сенки, захапа капитана, но веднага изчезна в експлозия от ослепително бяла светлина. Фурията видя дори техния стар познайник, Дребосъка, който успя да пореже трима с кинжалите си, включително и нея самата, и да повали Джалор, но след това Рел го прониза в гърба. Треперко бе намушкан с нож и хвърли бомбичката си по-близо до себе си, отколкото до врага. Капитанът си изпати най-сериозно от тази грешка. Фурията си рече, че е срамота; справяше се толкова добре досега.

След като разритаха запречилите външните врати трупове, се огледаха. На крака бяха останали само капитанът, Фурията, Слънчевия и Рел. Единствено Рел изглеждаше непокътнат. През цялото време Фурията се бе чудила защо капитанът постоянно изпраща младежа от Дженабакъз да пази тила им. Едва сега й просветна. Капитанът бе хитър. Резерви. Рел беше най-добрият боец във взвода, и бе свеж. Горкото момче направо трепереше от желание да мушка и сече.

Сторо се олюля и се облегна на дебелите дъбови врати. Вдигна ръка и избърса лъсналото си от пот лице. Фурията прибра дългия си нож и отвори чантата си — бяха останали само два. Погледна към Слънчевия, който протегна един пръст и опита да се усмихне, но произведе само озъбване.

Капитанът отвори външните врати. Под розовеещото небе, отвъд белите мраморни стъпала, върху каменните плочи около строевата площадка ги чакаше Дебелият Кептен заедно с още около петдесетина души. Фурията забеляза, че мъжете стояха на разстояние един от друг. Гледката изсмука силата от краката й и тя едва не се строполи на място.

Сторо изпъна гръб, стиснал зъби от болка, бутна шлема си назад и посочи към Кептен.

— Почти се съмна, Орлат. Гарнизонът гледа. Мен ме познават, но ти си никой за тях. Може би ще е по-добре да си плюеш на петите и дим да те няма.

Кептен се изсмя.

— Както казах, Сторо, можехме да те използваме. Жалко. Нямаш представа срещу кого си се изправил. Както виждаш, доведох целия екипаж. Знаеш ли какво? Ще ти дам последна възможност. Ако оставите оръжията си веднага, ще ви пусна да минете. Незабавно. Трябва да кажа, че се представихте невероятно. Но всичко свърши. Време е да отстъпите — в това няма срам.

Фурията погледна капитана. Щеше ли да приеме? Тя знаеше, че вече нямат никакви шансове — как можеха да победят още петдесет войници? Справиха се доста добре. Всъщност стигнаха по-далече, отколкото бе смятала, че е възможно. Фурията примигна, а очите й засмъдяха от солената пот. Проклето да е това изтощение! Тези пирати щяха да ги изколят в мига, в който хвърлят оръжията си! И несъмнено капитанът знаеше това.

Сторо подсмръкна и се изхрачи.

— Не, Орлат. Ти нямаш представа срещу кого си се изправил — капитанът кимна на Рел. — Твой ред е. Ние ще пазим тила ти. Трябва да удържиш вратата, момче.

Очите на Рел направо заблестяха. Гласът му, натежал от чувство, бе едва доловим:

— Нямаш представа какъв подарък ми правиш…

— Успокой се, момче. Искам да преживея това.

Младежът наклони глава и промърмори:

— Аз не искам нищо.

— Да, както и да е — изръмжа Слънчевия. — Ето ги, идат.

Първите войници хукнаха към тях с рев.

Рел спази обещанието си и удържа вратата. Фурията бе втрещена от уменията му, от скоростта му и най-вече от безскрупулната му хирургична ефективност. Той сякаш бе обучен да посича така, че да изважда от строя възможно най-зле и да осакатява. Мъжете се свличаха на земята със срязани артерии, отрязани ръце, прерязани гърла, изкормени и изтърбушени като риби. Фурията се ужаси от гледката — това не беше битка, а клане. Кръвта оцвети белите мраморни стъпала в черно. Тя се зачуди дали някога щяха да успеят да ги измият. Слънчевия от време на време довършваше някой допълзял до тях ранен глупак.

През цялото време Фурията стоеше зад Рел, стиснала чукче. Надяваше се, че изражението й обещава пълно унищожение в мига, в който Рел падне. Щеше й се това да изпълва с малко колебание ръцете и краката на врага.

Пристъпът приключи с гневния вик на Орлат. Мъжете отстъпиха и Фурията бързо ги преброи. Двадесет и деветима все още бяха на крака. Рел бе обезвредил или убил над двадесет и един войници. Невероятно. Тя погледна през рамо и видя, че капитанът се е облегнал на стената и клюма. Проклятие. Загуба на кръв. Всички тези дупки, които бомбичката на Треперко бе направила в тялото му. На Орлат вече изобщо не му бе до разговори. Той направи гневен жест и мъжете му се разпръснаха.

— Нещата стигнаха твърде далече, Сторо — извика той. — Трябваше да отстъпиш, когато ти дадох възможност.

Той кимна на някакво невидимо присъствие и двама магове се появиха от двете му страни: възрастната жена и мъж, който бе почти като неин близнак — стар, слаб и сивокос. Те изщракаха с пръсти и избухнаха в пламъци.

Усмивката на Гуглата.

— Дръжте ги! — извика Слънчевия и хвърли последното си чукче. Маговете вдигнаха ръце, сякаш за да отблъснат нещо и Фурията почувства топлината въпреки разстоянието. Беше като знойния дъх на отворена пещ. Чукчето избухна във въздуха много преди да достигне маговете.

Дори чукчето в ръцете на Фурията се нагорещи. Лайната на Тогг! Тя го хвърли в чантата, след което отстъпи назад и нежно и внимателно я плъзна по пода. Върна се и завари Слънчевия и Рел да спорят.

— Остави ме — казваше Рел.

Слънчевия го дърпаше за кожения жакет.

— Не. Трябва да отстъпим. Ще ги нападнем от засада вътре.

— Аз имам задача. Ти ако искаш, тръгвай.

Жегата бе почти непоносима. Маговете напредваха рамо до рамо. Две клади, обвързани с въжета от огън. Лабиринтът на Тир, освободен по начин, който Фурията нито бе виждала, нито бе чувала. Някаква ритуална бойна магия. Металните части на бронята изгаряха кожата й всеки път, когато се допираха до нея, а косъмчетата по ръцете й бяха опърлени.

— Трябва да се оттеглим — извика тя на Рел. — Не ставай глупав! Спечелиха тази част.

Но проклетият глупак не отстъпваше.

— Добре! — изръмжа Слънчевия и закри лицето си от горещината. Фурията хвърли един последен умолителен поглед през рамо, но Рел поклати глава. Тя също отстъпи пред изпепеляващата жега. А къде беше Копринения?!

Довлякоха капитана вътре. Маговете напредваха към вратата. Локвите от кръв на стъпалата и прага започнаха да завират, изпускайки пара, след което се втвърдиха и се превърнаха в пепел, която литна във въздуха и влезе в очите на Фурията. Труповете пред вратата избухнаха в пламъци. Освободената сила на Лабиринта изпепели плътта и я издигна във въздуха като пушек. Мазни сажди полепнаха по лицето и ръцете на Фурията. Стомахът й се обърна. Това бе по-отвратително и от канализацията. През маранята тя видя Рел, който все още препречваше входа с вдигнати мечове. Косата му димеше, но той дори не бе помръднал от позицията си. Как бе възможна тази нечовешка дисциплина?

— Не — чу се глас до Фурията и тя се обърна, закривайки лицето си от жегата. Видя Копринения. В очите на мъжа гореше ярост, каквато тя никога преди не бе виждала. — Не отново.

Изпепеляващата горещина изведнъж намаля, сякаш някой бе затворил вратата на пещ. Магът навлезе в бурята. Фурията тръгна след него.

Копринения достигна прага и зае мястото на Рел, когото избута нежно назад към Фурията.

— Направи повече, отколкото можехме да се надяваме — рече му той.

Рел беше като въглен в ръцете на Фурията, която го издърпа назад. Там, където хвана ръцете му, опърлената кожа се обели.

Копринения се обърна към двете колони от огън, които спряха, може би разколебани.

— Осмелявате се да освободите такива пламъци на този праг! — извика той и яростта му заглуши огнения рев. — Незаконородени магове, служители на долен Лабиринт! Тир! Умствено изостанало дете, рожба на кръвосмесителна връзка! Карате ме да ви дам урок за слепите недостатъци на тъжното ви невежество! Погледнете сега, в последния миг на живота си, истинския извор на силата, в сравнение с която вашата е като малко ручейче!

Копринения протегна ръце и Фурията ахна. В името на всички забравени Богове! Нима бе загубил ума си?

— Призовавам ви! — изрече той и думите разтресоха камъните под краката й. Фурията потръпна от тяхната сила. — Елате! Вие, които изчезнахте преди толкова време! Позволете ни да зърнем това, което вече го няма на този свят! Покажете ни какво е било тогава, когато Светлината за първи път е разцепила Нощта! Направете ни свидетели на чистата, неразредена Светлина, Куралд Лиосан!

Нищо не се случи. Фурията бързо се съвзе и едва не напсува Копринения. Орлат бе наклонил глава на една страна, сякаш бе стигнал до същото заключение като нея — горкият човек, сигурно напрежението му е дошло в повече.

След това нещо удари Фурията в гръб. Не юмрук или тояга, а стена. Сякаш бе паднала назад във вода, само че водата се бе вдигнала, за да я удари. След това нищо. Тишина. Белота. Физическото присъствие на светлина, която бе като море от ослепителен блясък. Копринения в силует като ерозираща сянка. Двамата магове, Орлат и хората му, досущ като черни изрезки, които изгарят и изчезват като прах, подет от вятъра на Светлината.

След това нищо. Зазори се, но зората беше като мрак — толкова бледа и мека бе тя в сравнение със Светлината. Фурията видя тавана над главата си. Лице, близо до нейното. С брада. Малазанско сиво. Глас, който бе близо, но въпреки това звучеше така, сякаш идваше от много далече.

— Доведете лечители.

Четвърта глава

Дванадесет дни след бурята Сокол и Скитник пуснаха котва близо до един необитаван бряг на Морето на камбаните. По заповед на Бляскавата набраджанските капитани ги бяха държали на разстояние от бреговата линия, но крайбрежията, които Кайл бе зърнал, изобщо не му изглеждаха обещаващи: сиви и черни прекатурени скали, заобиколени от усукани, недорасли дървета; далечни сиви хълмове и гори от тънки, чернокори вечнозелени дървета. Равнинно плато, тук-таме осеяно с горички.

На зазоряване Кайл беше наряд. Той гледаше гладките като стъкло води на спокойния залив, седнал с игла в ръка и с кръстосани крака на един отворен капак на палубата, и опитваше да позакърпи памуклийката, която носеше под ризницата си.

— Някой моряк ще свърши тази работа по-добре.

Кайл вдигна глава. Беше Сивогрив, застанал до планшира. Не беше чул нищо. Как бе възможно някой да бъде толкова безшумен? Кайл се върна към шиенето си.

— Все някога трябва да се науча.

— Вярно е.

Кайл продължи да работи, без да вдига глава. Защо ренегатът разговаряше с него? Мъжът на практика беше Обетник — дори се бе сражавал с тях в миналото или поне така бе чул. Малазанецът прочисти гърлото си.

— Кайл, нали?

— Да.

— Исках да поговорим за Хребета. Разбрах, че си от Баел и че Асцендентът, когото събудихме там, е означавал нещо за теб и може би за твоя народ…

Кайл вдигна глава.

— Да?

— Ами… — мъжът се намръщи. — Май трябва да ти се извиня за това. Не исках нещата да се развият така.

Сивогрив погледна към тъмните дървета на брега — бяха само на един хвърлей разстояние от кораба, след което скръсти ръце.

— Нещата понякога поемат в определена посока и човек не може да ги спре…

Кайл го гледаше, чудейки се дали ренегатът не го е забравил. Защото мъжът очевидно се бе замислил за други неща.

Малазанецът мълча няколко минути, но изведнъж рече:

— Знаеш, че ме наричат ренегат.

Кайл отново вдигна глава.

— Да.

— Сигурно се чудиш защо?

Кайл сви рамене.

— Не. Това не означава нищо за мен.

Мъжът се засмя.

— Добре. Тогава мога да ти кажа. Аз съм ренегат, защото се опитах да сключа мир, Кайл. Да сключа мирен договор. Но успях единствено да разгневя корелците, а малазанското командване се отрече от мен. И от още неколцина други.

Мъжът погледна към Кайл. Леденосините му очи блестяха.

— И знаеш ли защо единствено аз оцелях след последвалия лов?

— Не.

— Защото избягах най-далече от всички. Показах се като най-големия страхливец.

Кайл стисна юмруци под ризата си. Не искаше да слуша това. Извинения! Признания! Проклет да бъде този мъж. Той, страхливец? Какво означаваше това нелепо твърдение?

— Може би не съм аз този, с когото трябва да говориш…

— Не. Точно с теб трябва да говоря. Единствено с теб. Защото не си от тук, Кайл. Никой друг не би ме разбрал.

Ренегатът се оттласна от планшира и се отдалечи, а сандалите му не издаваха никакъв звук. Кайл го проследи с поглед. Да разбира? Не разбираше нищо.

На следващата сутрин Кайл видя Бляскавата за първи път от няколко месеца. Изглежда бе стояла заключена в единствената самостоятелна каюта, откакто се бяха качили на кораба. Един моряк му каза, че изведнъж се появила на зазоряване и стреснала капитана повече от всичко друго по време на дългото пътуване. По-късно войниците от Девети взвод получиха заповед да се строят на палубата.

Стояха мирно, като някои от тях се бяха прехвърлили от Скитник. Бляскавата ги разгледа, а те на свой ред разгледаха нея. Отначало Кайл не успя да я познае. Не носеше военната си униформа и промяната беше толкова стряскаща, че той напълно разбираше реакцията на капитана. Косата й не бе затворена под блестящия стоманен шлем и висеше почти до кръста, гарвановочерна и лъскава като черна река. Следващото нещо, което Кайл забеляза, беше ръста й — тя едва стигаше до брадичката му. Той винаги бе смятал, че е по-висока. Но очите й си оставаха същите. Черни като нощта под тесните, наклонени клепки, изпъкващи на фона на тъмносинята напанска кожа. И в тях тлееше онази особена светлина, която означаваше, че са видели всичко на този свят и нищо не може да ги изненада. Вместо искрящата, стигаща до глезените ризница, и дългия меч в ножница на гърба, сега тя носеше жакет от мека кожа с къси ръкави и широки панталони.

— Съвсем малко нагоре по брега се намира крепостта Убежище — започна тя, — една от първите ни колонии тук, в Стратем. Лейтенант Скинър обеща, че ще се завърне там, и в момента ни чака. Девето острие ще навлязат тайно, без да вдигат под тревога малазанските сили или да привличат вниманието на съгледвачи, и ще се свържат с него.

Докато Бляскавата говореше, ръцете й непрестанно се движеха — слагаше ги на кръста си или пък напразно опипваше гърба си за липсващата ножница. Кайл не я познаваше достатъчно добре, за да усети настроението й, но въпреки това му изглеждаше нервна и притеснена.

— Нямаме представа дали все още е жив, нито дали малазанските сили още владеят Убежище. Ще установите и това. Но ако го намерите, всички сили на Гвардията незабавно ще се обединят под негово командване, както бе договорено в началото на Диаспората. Разбрано?

— Тъй вярно, командире.

Събраха снаряжението си, всеки войник получи по един вързоп и слязоха по въжената стълба до чакащата ги долу лодка. Бяха шестима: фаларският изгнаник Траншея, който беше техният сержант, двама широкоплещести главорези от Седемте града, които се казваха Кроткия и Харман, полубаргастецът Грере, магът от Дженабакъз Лъжльо, току-що присъединил се към острието, и баелците Преследвача и Кайл. Точно преди да отплават, Изгърбения слезе по въжената стълба и се присъедини към тях.

— Реших да поогледам — рече той на Кайл и се ухили, след което седна до Траншея. Всички останали започнаха да гребат. Следваха бреговата линия на север.

Преследвача, който гребеше до Кайл, внимателно оглеждаше залесения бряг.

— Необитаван — прецени той.

— По какво познаваш?

— Всички дървета са стари. Никой не ги сече, не виждам пътеки.

— Познаваш ли тези гори?

Разузнавачът стисна устни и кимна.

— Тихо — нареди Траншея.

По-късно същия следобед те заобиколиха един скалист нос и навлязоха в горист залив. Видяха няколко колиби, построени съвсем близо до брега. Кулите на сива каменна крепост се извисяваха над върховете на дърветата, заобикалящи селцето. Два изгнили, наклонени дока се протягаха от брега.

— Назад — нареди Траншея.

Скриха се зад носа, издърпаха лодката от водата и я прикриха, колкото можаха. Навлязоха навътре в сушата, докато още бе светло. Преследвача, Грере и Кайл се разпръснаха, за да разузнаят. През този следобед той не видя нищо друго, освен девствена гора, ширнала се навътре, без каквито и да било следи от хора.

След залез-слънце Траншея заповяда да се разположат на лагер. Щяха да разузнаят селцето на зазоряване. На светлината на малкия огън сержантът разви една прокъсана пергаментова карта на Стратем. Всички от взвода, с изключение на Преследвача, който бе на стража, се събраха около него. Кайл усещаше напрегнатото им очакване. Кроткия и Харман си размениха кръвожадни усмивки. Техните задължения във взвода бяха най-недвусмислените, но и най-трудните. От тях се очакваше единствено да отстояват позициите си и да се сражават, докато или те, или противниците им паднат мъртви. Взводът отново бе на бойното поле, но този път това бяха земите на Гвардията, и тази война им прилягаше повече, отколкото предишните. По време на дългото пътуване на борда на Сокол Кайл бе слушал много за очакващите ги възнаграждения: феодални владения и земи за всеки войник. Титли. Всичко, което един воин можеше да иска — но само ако победят.

Траншея посочи с пръст необитавания западен бряг на вътрешното Море на камбаните.

— Ние сме тук — рече той, след което посочи няколкото крепости, построени от Гвардията, за да държи под око южните брегове на земите си. Изгнание беше далече на изток, Твърдина беше на проливите, водещи до Морето на камбаните, Желязната цитадела беше на югозапад, а Северен бастион далече на запад.

— Но те не им обърнаха внимание — каза Изгърбения.

Никой не попита кои.

— Беше нападение на три фронта — обясни Изгърбения. — По средата между бреговете — от изток, запад и юг. Четиридесет хиляди мъже. Имаха огромно числено превъзходство. Не бяха забравили годините, през които им се противопоставяхме в Кюон Тали. Искаха да ни изтребят до крак. Тогава нещата бяха доста объркани. Херцогът изчезна, съобщенията ни бяха прекъснати, бяхме обградени. Скинър и Дасем влязоха в дуел, но никой не успя да надвие другия. Това ни пречупи. Диаспората беше заповядана, за да може Гвардията да се запази за бъдещето. — Изгърбения се ухили и намигна. — И сега се връщаме с десет пъти повече хора, отколкото тръгнаха, без да броим тези, които другите роти са събрали. Нищо чудно в момента Гвардията да наброява повече от тридесет хиляди.

Кайл разгледа картата. Далече на север имаше дълга планинска верига, обозначена като Аургат.

— Корел е на север от планините? — попита той Изгърбения.

— Да. Земите Корел. Стратем наричаме земите в най-южната част на континента. Корел са земите на север, след това има няколко острова и после е южният бряг на Кюон Тали. На малазанците им отне доста време да стигнат до тук заради пролива Морето на бурите. То ни разделя от тях. Корелците се сражават с демони в пролива — наричат ги Ездачи. Те не спират да налитат към земите им. Не са особено приятелски настроени. Могат да завладеят Империята, ако искат.

Кайл се опита да си представи пътя на кораба им. Доколкото можеше да прецени, бяха дошли от югоизток. Не разбираше защо изобщо трябваше да минават през Морето на бурите. Той се изправи и каза на Траншея:

— Ще сменя Преследвача.

Сержантът кимна, без да вдига поглед от картата.

Кайл навлезе сред дърветата и разклати един клон. Няколко минути по-късно Преследвача се появи. Клекнаха заедно. Кайл започна да дълбае във влажната пръст с една клонка. Земята изглеждаше богата, пълна с възможности. По време на краткия си поход бяха видели само един белег за човешка дейност — изоставен стан на дървосекачи. Отпред лежаха ниски, гористи хълмове, прорязани от бистри поточета и гъмжащи от диви животни. Крайбрежието все още изглеждаше напълно необитавано.

— Какво видя на Скитник? — попита Кайл, мислейки, че бе дошло времето да изостави всички преструвки. Зачака напрегнато отговора на високия мъж.

Преследвача издиша със свистене и свали шлема си.

— Предимно слушах и наблюдавах. Бляскавата не отговаря на преки въпроси и е подозрителна към всички, които задават такива. Това, което успях да подразбера, е, че тези Ездачи са ни чакали. Позволили са на нашите два кораба да минат, но останалите са се разпръснали. Нямам представа как е било уредено това.

Мъжът започна да мачка една окачена на врата му кесия. Винаги правеше така, докато мислеше. Кайл зачака. Той осъзна, че не трябваше да се изненадва от съперничеството сред Обетниците. Сега, след като бяха стигнали родните земи, тези търкания щяха да се изострят още повече.

— Предполагам, че другите кораби за били забавени, защото Сивогрив и Бляскавата са искали да стигнат тук преди Качулката и неговите Забулени. Останах с впечатлението, че този Скинър е доста неприятен тип. Единственият останал Обетник, който може да се опълчи на Качулката. Изпратиха нас, защото Деветото острие е старият взвод на Скинър. Изглежда тези, които знаят, се страхуват, че мъжът може да изникне отнякъде — а Деветият е единственият взвод, който може да го омиротвори.

Кайл можеше само да поклати глава. Беше много по-лошо, отколкото си бе представял.

Разузнавачът се изправи и изсумтя.

— Един съвет: ако срещнеш този Скинър, не му позволявай да се приближи до теб.

След тези думи той изчезна в гората.

Слугите на Малик го уведомиха за среднощните посетители, след което ги въведоха в банкетната зала. Предложиха на представителите на знатните домове на Унта напитки и студени меса и ги информираха, че господарят още се облича. Всъщност Малик вече бе облечен, но чакаше и пренареждаше гънките на робата си. Знаеше, че най-важното в един заговор е избирането на подходящия миг.

Накрая Малик кимна на слугите, отпрати телохранителите си и отвори двукрилата врата на залата за приеми. Всички глави се обърнаха към него. Единствената светлина идваше от лампа, поставена в центъра на помещението.

— И на какво дължа тази чест? — попита той и се приближи до една маса, отрупана с гарафи. Наля си златист бадемов ликьор в малка чашка.

— Знаеш — изръмжа един от мъжете, сивокос старейшина, обвит в тъмночервена пелерина.

Малик бавно преглътна и кимна.

— Знам по принцип, Куал, но не точно в този случай.

Отговорът на Куал, едно мрачно Чудя се, бе заглушен от възбуденото бърборене на останалите. Малик вдигна ръка, за да въдвори ред.

— Моля ви, моля ви. Илата, давам ти думата.

Илата взе една висока чаша, пълна с червено вино. Робата му се отвори и разкри ризница от варена кожа, в която бяха занитени железни ромбове.

— Случи се така, както предрече, Малик. Имри се оттегли от Събранието.

Малик заби поглед в чашката си.

— Неговите действия си остават негови, разбира се. Въпреки че това е удар по делото ни. Предостави ли някакво обяснение?

— Болест в семейството — изсумтя презрително Илата. — Но…

— Имам осведомител в домакинството му — прекъсна го друг, — който е подслушал разговор за среднощен посетител и заплахи, отправени към фамилията.

— И ти мислиш…

Илата хвърли чашата си на масата.

— Проклятие, човече, не е ли очевидно! Ноктите! Отишла е твърде далече!

— Илата! — възкликнаха едновременно няколко мъже.

Вдигнатата гола ръка на Куал въдвори тишина.

— Независимо от това кой… — той погледна към Малик — или как… ние се нуждаем от хора и средства, за да охраняваме земите си. Ако не успеем да прокараме извънредни мерки през Събранието, за да ги получим, ще бъдем принудени да действаме самостоятелно.

— Императорът забрани личните армии — отбеляза Малик и остави празната си чашка на масата.

— Въпреки това грисийските благородници трупат войски на източната ни граница. Разузнавачите ни съобщават, че телохранителите им наброяват четири хиляди мъже. А тя не е направила нищо по въпроса.

— Имаме нужда от имперския арсенал — каза Илата. — И сме готови да го вземем.

— Често сме обсъждали този въпрос, разбира се, но въпреки това…

— Стига приказки — прекъсна го Илата. — Планът вече е приведен в действие. До съмване ще контролираме арсенала.

Малик разгледа напрегнатите, смръщени лица, обърнати към него.

— Разбирам. И аз, като жертвено агне, ще бъда избутан напред? — съскащият му глас стана още по-тих. — Толкова ли ви е страх?

— Твоето… ъъъ… влияние ни е добре известно. Ти ще говориш от наше име. Не те предаваме. Просто искаме да защитим това, което е наше. Всички разходи на имперската хазна ще бъдат възстановени.

— Добре тогава. Ще преклоня глава пред нея и ще я помоля да ни помогне. Но може да има усложнения, нали разбирате. Арсеналът се охранява.

Илата преметна пелерината си през рамо.

— Разбираме. Това е жалко, но неизбежно.

Малик се поклони.

— Значи зарът е хвърлен. Ще разберем каква съдба ни чака. Да отидем да видим какво ще ни донесат теченията.

След като мъжете напуснаха залата, през една странична врата влезе жена, облечена в обикновена черна туника и гамаши.

— Заповедите ти? — попита тя. Малик отново напълни чашката си, след което се обърна. На гърдите на жената имаше малък сребърен медальон, който блестеше на светлината на лампата — птичи крак, хванал перла.

— Уведоми всички… хм, ръкавицата вече се превърна в ръка, нали така? Уведоми нашите Ръце. Тази нощ много подкупни чиновници ще се опитат да откраднат муниции от арсенала. Убийте ги всичките, поробете семействата им и конфискувайте всички вещи и имоти за трона. Всичко в името на императрицата, разбира се.

— А императрицата?

— Този въпрос е твърде маловажен, за да я занимава.

Жената наклони главата си на една страна.

— Така да бъде.

Точно преди да стигне вратата, тя се обърна.

— Странно, че нито един от нас не е посещавал Имри през която и да било нощ. Какво мислиш за това, Малик?

Дебелите устни на жреца се извиха надолу, докато гледаше течното злато в чашката си.

— Ласийн все още има верни привърженици сред Ноктите, Койл. Те трябва да бъдат изкоренени.

— Да. Имаме своите подозрения.

Очите на Малик я пронизаха. Лицето му грееше на светлината на лампата.

— Така ли? Кои?

— Опосум, както и неколцина други.

Малик се усмихна и остави чашката на масата.

— А, да. Опосум. Твоят началник, след като Бисера го няма. Той остава.

Жената стоеше неподвижно, докато лампата цвърчеше и мъждукаше в центъра на стаята. Най-накрая тя направи един вдървен поклон.

— Така да бъде — засега.

Но продължаваше да стои пред вратата, без да посяга към дръжката. Малик пъхна ръце в пояса, опасващ широкия му корем.

— Да, Койл?

— На нас ни се струва, Малик, че след тази нощ ти ще контролираш Имперското събрание. А вече по необходимост контролираш Нокътя. Следователно някои от нас се чудят кога ще… действаш?

— Предишни провали в Седемте града и на други места са ме научили да бъда търпелив, Койл. Нещо, което точно аз трябваше да съм научил много отдавна. Но, както казваш, вече контролирам Нокътя. Защо изобщо трябва да действам?

— Тя не би показала такава сдържаност.

Малик махна на Койл.

— Тя пропусна възможността си. Няма да има друг шанс. Тръгвай!

В безветрената зона на Южното Ръждиво море, робската галера Ревностен се натъкна на подгизнал сал. Капитанът на галерата Хесалт нареди салът да бъде придърпан до тях. Един моряк скочи вътре и започна да оглежда телата.

— Колко живи? — извика Хесалт.

Морякът се изправи и дори от това разстояние Хесалт видя изумлението, изписано на лицето му.

— По милостта на бога на Дълбините, всички! Единадесет живи!

Близнаците са им се усмихнали, които и да са те, помисли си Хесалт. Но той също бе късметлия — единадесет топли тела за оковите.

— Дайте им храна и вода и ги хвърлете долу.

— Тъй вярно, капитане.

Деветимата мъже и двете жени, които и да бяха те, се съвзеха изненадващо бързо. Единият от мъжете, който очевидно беше ветеран, защото бе огромен и целият в белези, дори седна, когато при него дойде моряк с черпак сладка вода.

— Искам да говоря с капитана — изграчи той на сравнително разбираем диалект от източното крайбрежие на Дженабакъз.

— Капитанът няма време да се занимава с теб, приятелю — прошепна морякът. — Жив си, но цената за това е свободата ти.

Корабокрушенецът знаеше, че вместо да се нагълта с вода, трябва само да си сръбне, за да навлажни гърлото си.

— Кажи на капитана си, че настоявам незабавно да поеме към Стратем.

Стоящите наблизо се разсмяха. Морякът погледна напуканата и сълзяща кожа на корабокрушенеца, изгорена почти до черно на раменете. Колко ли седмици бе прекарал под безмилостните лъчи на слънцето? А бе в съзнание. Изумително. Нищо чудно, че бълнуваше.

— Лежи и се възстановявай. И благодари на Опонн за живота си.

— Как се казваш, моряко?

— Джемейн.

— Ти си състрадателен човек, Джемейн. Затова те предупреждавам да стоиш настрани.

Нещо в очите на мъжа задави смеха на Джемейн. Корабокрушенецът се изправи на крака и залитна, но после изпъшка и възстанови равновесието си.

— Погрижи се за хората ми — изграчи той.

Моряците гледаха весело как мъжът напредва към кърмата и залита при всяка крачка. Когато стигна, той спря и се обърна към стареца, който стоеше до румпела. От двете му страни имаше стражи в кожени доспехи, които гледаха смръщено, със скръстени ръце.

— Кой е капитанът на тази робска галера? — попита корабокрушенецът.

— Капитан Хесалт от Южните Конфедерации.

— Достатъчно — рече един от стражите. — Обърни се или ще те нашибаме така, че ще свалим кожата от гърба ти.

— С колко стражи пътува той?

Веждите на кормчията подскочиха, но той отвърна:

— Осем.

Стражите извадиха палки от коланите си — не носеха остри оръжия, защото те можеха да повредят стоката. Първият, който замахна, умря светкавично бързо — корабокрушенецът хвана главата му с ръце и я изви, докато се чу неприятно, влажно пукване и вратът се прекърши. Вторият страж удари мъжа през раменете и обели изгорената му кожа. Рукна ручейче тъмна кръв. Но корабокрушенецът не обърна внимание на това, а улови ръката, изви я и я счупи. След това вкара пръстите си под брадичката на стража и смаза гърлото му. Мъжът падна на палубата, гърчейки се и плюейки кръв.

Кормчията изгледа всичко, без да помръдне.

— Има още шестима — отбеляза лаконично той.

— Мислиш ли, че ще се предадат? — изпъшка корабокрушенецът, поемайки си жадно въздух.

— Съмнявам се.

Мъжът кимна.

— Опасявам се, че си прав.

Виковете доведоха шестимата стражи, които обградиха корабокрушенеца и започнаха да го налагат с палките си, сваляйки го на земята. Но той не спираше да се бори. Методично, един по един, свали стражите на хлъзгавите от кръв дъски. Смазваше главите им, прекършваше вратовете им и изваждаше очите им, докато накрая остана само един, който побягна, пребледнял от суеверен страх.

— Назад! — прозвуча глас.

Мъжът се изправи на крака. Кръв шуртеше от него, кожата му висеше на ленти от гърба и раменете. Капитан Хесалт бе насочил арбалет към него.

— Кой си ти? — попита той.

Мъжът бръкна в устата си и извади кървав зъб.

— Името ми няма да означава нищо за теб. Ще стреляш ли, или не?

— Реших първо да поговоря с теб. Така е по-учтиво.

— Гуглата да отнесе учтивостта ти. Просто стреляй.

Хесалт се колебаеше. Колко пари мога да взема за такъв воин! Жалко, че трябва да го убия като побесняло куче. Но той заслужи смъртта си няколко пъти, а моряците ме гледат…

Хесалт стреля. Стрелата се заби ниско в гърдите на мъжа и го отхвърли назад към планшира, където той се свлече. Хесалт снижи арбалета. Каква загуба! Е, ако другите десетима са като този, може би все пак ще изкарам някакви пари от тази бъркотия.

Тих стон накара капитана да се обърне. За негово изумление, мъжът се опитваше да стане. Той се подпря с ръка на планшира, набра се и успя да се изправи, като стрелата продължаваше да стърчи от гърдите му. Хесалт отстъпи назад. Гърлото му се бе свило от ужас. Що за магия бе това? Нима някакъв бог закриляше този мъж?

— Винаги — изръмжа корабокрушенецът — става по трудния начин.

Без да обръща внимание на стрелата, той се обърна към Хесалт и рече:

— Отстъпи ми този кораб и няма да убия другиго. Какво решаваш?

Капитанът само го зяпаше втренчено и примигваше. Беше чувал истории за такива ужасии… но ги бе смятал за глупави измислици…

Корабокрушенецът направи крачка към него.

— Говори, човече! Поне веднъж спаси нечий живот!

— Аз… ами… кой? Какво… си ти?

Мъжът изръмжа, сграбчи Хесалт за ризата и го запрати към планшира.

— Твърде късно.

С едно бързо движение, той вдигна капитана и го хвърли през борда. След това се обърна към втрещените моряци.

— Аз съм Лоста. Железния лост. Завладявам тази галера в името на Пурпурната гвардия. Кормчия!

— Да?

— Поеми на югозапад към нос Стратем.

— Тъй вярно, капитане. Югозапад.

— Джемейн!

Морякът се изправи, а очите му щяха да изскочат от страх.

— Да?

— Ти си помощник-капитан.

Джемейн избърса студената пот от лицето си и преглътна.

— Тъй вярно, господине. Вашите заповеди?

Мъжът се закашля и се намръщи от болезнените конвулсии. Улови се за планшира и изпъна гръб.

— Съвземи хората ми. Робите могат да гребат за свободата си.

— Тъй вярно, сър.

— Сега ми помогни да извадя това проклето нещо от гърдите си.

Лейтенант Рилиш гледаше от върха на граничната крепост как тълпата от бъдещи заселници, незаконни имигранти и обикновени разбойници без земя, расте с всеки изминал ден. На петия ден прецениха, че силата им е нараснала достатъчно, за да изпратят свой представител, който да преговаря. Сержантът до Рилиш изплю дълга струя кафяв сок от ръждив лист и вдигна арбалета си.

— Да убия ли гадовете?

— Не, още не. Първо да видим кой е поел управлението на тази сган.

Зачакаха и гледаха как двадесетима мъже вървят към портата.

— Спрете там — извика Рилиш.

— Това са преговори! — отговори мъж, облечен в меча кожа. — Слезте, за да поговорим.

— Не преговарям с разбойници.

— Разбойници! — хората се разсмяха. — Трябва да излизате по-често, лейтенант. Не сте ли чули? Но как ще чуете? Не е идвал пратеник от… колко време? Почти месец?

Ето. Този мъж беше по-умен, отколкото изглеждаше, или най-малкото работеше за такъв. Рилиш реши да кара по същество.

— Какви са условията ви?

Мъжът махна с ръка и Рилиш чу как пръстените му дрънчат. Гъстата му черна коса беше мазна, точно като брадата му.

— Изключително прости. Ти и хората ти, целият гарнизон, сте свободни да си ходите. На запад. Разбира се, можете да задържите оръжията си.

Рилиш се облегна на заострените върхове на палисадата. Да, свободни. Свободни да си ходят… Той се обърна към крепостния двор. Там, запълнили площада, с лица, обърнати нагоре към него, стояха и чакаха повече от стотина уикски старци и деца. Той отново се обърна към главния преговарящ и тълпата от бъдещи обсадители зад него. Люта горчилка се надигна в гърлото му, като болка от удар в стомаха. Проклета да е тази измет, в най-тъмните Пътища на Гуглата.

— Хайде, лейтенанте. Не може да не осъзнавате, че сте в безизходно положение. Обградени сте и никой няма да ви се притече на помощ. Запасите ви от храна и вода привършват. Хайде, лейтенанте. Можеш да жертваш собствения си живот, но помисли за хората си.

Сержантът му се изплю през стената.

— Да пронижа ли мръсника сега?

Рилиш вдигна ръка, за да го успокои.

— От чие име преговаряш?

Усмивката на мъжа убеди Рилиш, че е задал добър въпрос. Той посочи към ниските хълмове, които бяха уикска територия.

— Как ти звучи Северна Унта?

Рилиш се замисли дали да не нареди на сержанта да прониже мръсника. Проклетите благороднически семейства на Унта — враждуваха с уикците от поколения и сега бяха видели възможност да нанесат решаващ удар.

А той бе на пътя им.

Рилиш прошепна на сержанта си:

— Сигурен ли си, че там долу няма войници?

— Не видях нито един. Авантюристи, мошеници, заселници и гранични негодяи. Само измет.

Рилиш свали шлема и избърса потта от челото си. В равнините бе горещо. Не като на юг. Или като в Корел. Там беше зъзнал от студ през цялото време. Той отново наложи шлема.

— Разтурете лагера и обещаваме, че няма да ви преследваме.

Пратеникът го зяпна намръщено, сякаш думите на лейтенанта бяха изречени на някакъв странен чужд език. След това лицето му се зачерви от гняв.

— Не осъзнаваш ли в какво положение си изпаднал, глупав войнико? Дори нямаш достатъчно хора, за да защитаваш стените си!

— А вие нямате достатъчно смелост да ни обсадите.

Пратеникът повиши глас и се обърна към всички в крепостта:

— Глупаци! Този човек току-що ви обрече на смърт!

— Сега може ли да го пронижа?

— Значи преговорите свършиха, така ли? — извика Рилиш. — Защото ако са свършили, сержантът ми много иска да те застреля.

Челюстта на пратеника изтрака и той преглътна остатъка от думите си.

— Свършихме — изплю той и им обърна гръб.

— Сега ли, господине? — попита тихо сержант Струната.

— Незабавно поставете храната на дажби. Конфискувайте всичката вода. Удвоете стражата. Сигурно ще се опитат да ни превземат още тази нощ.

— Тъй вярно, господине. Извинете ме, господине, но трябва да кажа нещо. Този гарнизон е зелен, господине. Не е като предишния.

— Никой нов гарнизон не е като стария, Струна.

— Да, господине. Това е вярно като дъжда, господине.

— Може би ще ни потрябва, Струна.

— Кое, господине?

— Дъждът.

— Това също е вярно, господине.

Рилиш погледна към двора на крепостта. Лицата на уикските старейшини и децата, които бе успял да подслони, се обърнаха към него. Очите им го гледаха, но не разтревожено или умолително, а по-скоро внимателно и търпеливо.

— Казаха ми, че това ще бъде спокойно назначение, преди да се уволня от служба. Заслужена почивка. Трябваше да остана във водовъртежа на Корел.

— Дано боговете Ви се усмихнат, господине.

Рилиш отиде до стълбите.

— Всъщност, Струна, да се надяваме, че няма да ми се усмихнат.

Подрязваха и подреждаха дъските на палубата, когато от юг изникнаха кораби, плаващи на север покрай брега. Виковете на селяните привлякоха вниманието на Ереко. До него Пътника остави брадвата.

— Местни? — попита Ереко. Беше сигурен, че не са.

Пътника закри очите си от слънцето.

— Не.

Ереко разгледа корабите — те бяха ниски, а платната им бяха квадратни.

— Смели моряци.

— Дошли са от много далече.

— Значи ги познаваш?

— Да.

Това да бе изречено с най-силното чувство, което Пътника бе изразявал в негово присъствие. Любопитството на Ереко нарасна и той поиска да се запознае с хората, които можеха да предизвикат такава омраза у неговия спътник. Племенникът на вожда дотича при тях, сочейки морето.

— Идат! Това са те! Сивите пирати от морето!

След него дотичаха много други. Имаше и майки, награбили полите си с една ръка и влачейки децата си с другата.

— Да.

Племенникът преглътна, за да успокои дишането си.

— Какво… какво ще правим?

— Бягайте. Всички. Бягайте в гората. Не спирайте.

— Ами ти?

— Аз ще ги посрещна.

— Но… ако всички се скрием, може би ще отминат.

— Не искам да го правят.

Вождът зяпна Пътника така, сякаш той бе обещал, че ще се самоубие. Старецът отстъпи назад с тревожен поглед, който изведнъж стана тъжен. Накрая той им обърна гръб и хукна.

Пътника се приближи до мястото, където бе оставил оръжието си. Извади го от ножницата.

— Ти също — рече той. — Няма нужда да се замесваш.

Ереко го настигна по пътя към брега.

— Не, ще дойда. Искам да запомня тези хора, за да ги избягвам в бъдеще.

Пътника предпочете да не отвръща, въпреки че го стрелна с поглед. Стигнаха залива и видяха, че носовете на корабите се бяха насочили към брега. Или ги бяха видели, или и без това възнамеряваха да пуснат котва тук.

— Доспехите ти?

— Няма време.

Разбира се, Пътника не показваше страх, но Ереко бе разтревожен. Воини, които пораждаха такъв страх, едва ли бяха глупаци. Щяха да вземат лъковете си, ако имаха такива. Докато вървяха, той се отклони, за да вземе копието си.

— Два кораба — промърмори Ереко, когато стигнаха брега.

Бегло подобие на усмивка разтегна устните на Пътника.

— Добре тогава. Левия или десния?

Ереко разгледа двата ниски, тесни кораба. Палубите им гъмжаха от хора.

— Десния, струва ми се.

Пиратите вече бяха скочили във водата и напредваха към брега, когато Ереко разбра причината за страха на местните. Сивите пирати от морето. За него това не бе нищо повече от поредната раса чуждоземни завоеватели. Тайст Едур. Децата на Сянката. Когато се приближиха до мястото, където прибоят лижеше черните камъни, Ереко си припомни едурския, който бе научил през вековете, и рече:

— Добре дошли.

Предводителят на мъжете вдигна ръка и те спряха. Той изгледа Ереко от главата до петите.

— Как е името ти?

Всички бяха наметнати с животински кожи върху кожените доспехи, украсени с пискюли от косми и усукани лентички и намазани с оранжева и кафява боя. Дългата коса на предводителя беше сплетена и намазнена. Той носеше копие, меч и нож — Ереко не видя стрелящи оръжия. Но облекчението му бе краткотрайно, защото видя жена, по-скоро младо момиче, на носа на кораба. Една от техните вещици. Дългите шалове, с които бе обвито тялото й, трептяха на слабия ветрец.

— Отстъпи назад, Древни — извика тя.

Предводителят погледна през рамо към нея.

— Може би трябва да го поканим да дойде с нас.

— Не него. Той не е воин.

Трясък на стомана заглуши диханието на прибоя. Тъмните очи на пиратите се насочиха към другия съд и проблеснаха кръвожадно.

— Убийте го и да тръгваме — заповяда предводителят.

— Чакайте! — извика момичето. — Не го докосвайте! Той е неприкосновен.

Предводителят се обърна.

— Кой твърди така?

— Аз.

— Предводителю… — започна един от едурците.

— Да!

Кимване към другия кораб. Предводителят се обърна и сивкавата кожа на лицето му пребледня. Ереко осъзна, че звуците на битката бяха заглъхнали преди няколко секунди. Воините хукнаха към кораба. Предводителят извика към момичето:

— Надявам се, че ще ни позволиш да убием него.

Но младата вещица сякаш не го чу. Тя също бе видяла Пътника и следователно бе отбелязала всичко, което той носеше със себе си. Тялото й се бе вцепенило, но на лицето й сякаш се бе разразила война между потреса, изумлението, любопитството и ужаса. Предводителят се бе насочил право към Пътника. Но Ереко избра да гледа битката върху лицето на младото момиче, където една неотменима истина се бе сблъскала с въплъщението на друга.

Коя щеше да надделее?

Всички духовни бури, които Ереко бе виждал, разразили се в душите на податливите хора, бяха завършвали по един начин — Пътника или по-скоро това, което пътуваше с него, бе побеждавало.

Тих плисък и Пътника се озова до него. Ризата му бе нацепена на ленти и опръскана с кръв. Кръв се стичаше от крачолите на велурените му панталони и оцветяваше водата около краката му. Момичето ги гледаше втренчено, с увиснала челюст. Гледката беше болезнена за Ереко. Изведнъж тя излезе от вцепенението си, изрева, хвърли се назад и изчезна от поглед.

— Ами корабите? — попита Ереко. И двамата знаеха, че не можеха да ги използват, защото нямаха екипаж.

— Ще трябва да ги изгорим.

— Жалко. Построени са по интересен начин. Надявам се, че ще успеем да спасим част от дървесината. Това значително ще ускори строителството.

— Добре. Но нищо отличително.

Пътника му обърна гръб и Ереко го последва към брега. Искаше да му зададе толкова много въпроси, ала странният характер на съдружието им не допускаше подобни обяснения. Пътника това го устройваше по негови си причини. Но Ереко също го устройваше.

От водата ги застигна пронизителен вик:

— Откровени!

Беше момичето. Тя лежеше в прибоя и се подпираше на предната част на кораба. Парцалите и шаловете, които носеше, висяха от нея като полепнали водорасли. Докато я гледаха, тя започна да пълзи към тях по черния морски чакъл.

— Моля те! Имам нужда от напътствията ти!

— Какво казва? — попита Пътника.

— А, ти не знаеш едурски. Ще ти превеждам. Иска да я напътстваш — Ереко снижи глас. — Редно ли е да я оставим жива? Тя е свидетел. Може да последва отмъщение.

— За някои неща трябва да има свидетели.

Отговорът на Пътника слиса Ереко. Дори той, който бе безсмъртен и от друга раса, съзря в тези думи много слаб отблясък от това, което този мъж щеше да донесе на света, и последиците го втрещиха. След известно време Ереко посочи момичето, което се бе проснало на мокрите камъни пред тях.

— Какво да й кажа?

— Ако иска напътствия, кажи й, че не мога да й дам нищо, с което тя вече да не разполага.

Ереко преведе:

— Това, което търсиш, е вътре в теб.

Тя започна да вие неутешимо. Пръстите й се вкопчиха в камъните.

— Нямам нищо. Всичко е било лъжа! Аз… моят живот… всичко е безсмислено! Аз съм празна!

— Кажи й да разкаже това, което е видяла днес.

Ереко се замисли над думите на Пътника.

— Как се казваш, дете?

Тя избърса яростно сълзите си.

— Сороу11.

Древна майко! Сега беше ред на Ереко да зяпне, докато момичето, разбирайки погрешно мълчанието му, сведе глава. Той трябваше да прочисти гърлото си, за да успее да проговори.

— Сороу, тръгни по света. Разнеси това, което е било разкрито.

При тези думи тялото й се сгърчи като от удар. Тя вдигна глава и Ереко видя как дълбоко в тъмните й очи пламнаха огньове. Тези пламъчета се превърнаха в сияние и по бузите й рукнаха сълзи. Тя се изправи на крака. Устата й се сви в безкръвна цепка и тя се преклони на едно коляно.

— Ще се върна при народа си и всички древни лъжи ще бъдат захвърлени. Ще им донеса тази нова истина.

Ереко преведе на Пътника.

Той се поколеба.

— Не. Просто ще я убият веднага. Кажи й да отиде на север. Може би там ще има шанс.

Ереко преведе:

— Народът ти още не е готов за истината, Сороу. Тя ще ги унищожи така, както почти унищожи теб. И тяхното време ще дойде. Той те моли да направиш поклонение на север. Там може и да откриеш плодотворна почва.

Момичето се изправи, но все още не смееше да вдигне очи към Пътника. Ереко я разгледа — малко, недохранено пале! И тя бе част от основата, върху която Пътника щеше да разпростре посланието си? А върху нея имаше белези, невидими за останалите, които само той долавяше. Чудовищни жестокости, прогорени върху душата й. Тази бе проляла много кръв. Но пък кой друг би посмял да поеме товар като този, който Пътника слагаше върху последователите си?

— Кажи й да тръгва — не мога да я гледам как трепери.

— Този, който се отказа от името си, от миналото си, от всичко, що е бил някога, за да даде посланието си на света, те благославя и те изпраща на път.

— Господарю!

Погледът на момичето бе озарен, сякаш от ослепителна светлина. Тя не можеше да види как деянията и словата й измъчват Пътника.

— Тръгвай — повтори Ереко. — Тръгвай.

Тя отстъпи разплакана, с ръка на устата, докато бършеше очите си с другата. Бе поразена, загубила дар слово. Преобразена. Опалена от горящия в душите на смъртните пламък, избухващ в присъствието на Пътника. Като шепи метални стружки, хвърлени над огън.

Гледаха я как се отдалечава, докато не се изкатери по купчина съборени скали и не се изгуби от поглед.

— Може би трябва да изгорим тези кораби, преди селяните да са ги ограбили — изрече Пътника посред дългата тишина.

— Дървото ми трябва.

Пътника въздъхна протяжно.

— Добре. Ще забраня плячкосването.

Ереко се обърна към него.

— Прости ми, Пътнико, но трябва да попитам. Какво изпитват? Хората като нея.

Смая се, като видя как и Пътника трепери. Може би от хладния вятър. Човекът бе обърнал поглед към морето и се взираше в проблясващите сред вълните люспици слънчева светлина.

— Наистина не знам. Виждат, каквото трябва да виждат. Не излъгах, когато казах, че вече е било вътре в тях. Винаги е било там. Вярвам, че просто им показвам Пътеката. Те трябва да изберат да крачат по нея.

— И накъде води тази твоя нова Пътека?

Последвалата в отговор усмивка преливаше от самоирония.

— Не зная. Аз все още вървя по нея. И все пак това ще кажа — тя води към среща и към избор. Към сблъсък, отвъд който не мога да прозра.

Той остави Ереко да стърчи, замислен неподвижно върху блъсканите от вълните камъчета. Разкри се повече, отколкото Ереко изобщо бе очаквал или бе дръзвал да пита. Ала за него всичко това си оставаше пълна загадка. Себеподобните му бяха родени от Майката Земя, плътта им оставаше част от Земята, и колчем се заколебаеха тъй, те се връщаха в Нейната прегръдка. Сякаш тогава, в миналото, нещата бяха много по-прости.

На следващата утрин Преследвача, Грере и Кайл проучиха селището. Празни загниващи колиби и обрасли с трева улички. Заседнали в крайбрежните буренаци лодки. Беше изоставено отдавна. Кайл обаче не можеше да се отърси от тревожното си усещане. Зиналите вратни все едно му се присмиваха. Сякаш невидими очи го наблюдаваха измежду нападалите греди. Гърбът му настръхваше, като че ли към него бяха насочени скрити лъкове. След бързо претърсване се върнаха при очакващото ги в гората острие.

— Изоставено — обяви Преследвача.

Кайл кимна в знак на съгласие.

— Посещавано от време на време — добави Грере. — Рибари, ловци и подобни.

— Проникнахте ли в крепостта? — попита Траншея.

Те поклатиха глава.

— Добре. Засега недейте — изправи се. — Да се нанасяме. Преследвач, Грере — на върха. Изгърбен, с мене. Кайл, Лъжльо — тила.

Острието прекара деня в изтърбушване на разпадащите се колиби и хамбари. Траншея определи най-запазената постройка за база. Дотътри единствения годен за употреба стол в полумрака непосредствено до зеещия вход и седна с лице към залива.

Кайл погледна към края на селцето, където занемарена пътека водеше право в гъст храсталак и вероятно нататък, към скалата и крепостта на високото.

— Защо не стануваме в горите, незабележими? — попита той Преследвача.

Седнал на стъпалата, Изгърбения отвърна:

— Щото искаме да осъществим контакт.

Траншея издърпа кесийка от пояса си и натъпка стиска лист и бял прашец в една от бузите си.

— Така е. Наблюдавайте. Дойде ли някой, заловете го.

— Разбрано.

Същата нощ Кайл беше на стража заедно с Лъжльото. Не поддържаха огньове. Кайл бе застанал прав в тъмното близо до брега и гледаше как лунната светлина блещука по спокойните води на залива. Беше хладно и той се запита колко ли е сурова зимата в този край. Докато опитваше да бъде съвсем безмълвен, чу някой да се доближава бавно и крадешком към него; заслуша се и си рече, че е разпознал причинителя на шума:

— Трябва да наблюдаваш гората.

Лъжльото се спря рязко и изненадано.

— Проклятие. Как разбра, че съм аз?

— Каза ми, че си гражданин — никой горски човек няма да вдигне толкова шум.

Лъжльото се намръщи недоверчиво:

— Това наистина ли е така?

— Не. Даже не съм стъпвал в град. Но все пак съм виждал един. От далече.

Лъжльото разгърна вълнения плащ, който носеше на рамо, и го уви плътно около себе си.

— Ти си тук на брега, аз съм слязъл от гората. Мисля, че и двамата го усетихме и миналата, и тази нощ.

— Какво сме усетили?

— Духовете.

— Духове?

— Да — кокалестите рамене на Лъжльото се тресяха, докато зъзнеше. — Тука гъмжи от тях.

Кайл присви очи нагоре към тъмната редица дървета:

— Струва ми се празно.

— Може би е празно заради тях.

— Може би. Не съм наясно какво изпитвам.

— Нима? Наистина? Интересуват се от теб.

Кайл не можа да потисне мигновеното усещане за нещо познато.

— Как разбираш това?

— Моят Лабиринт е Денъл. Аз усещам тия работи.

Щом нещото бе споменато, Кайл се освободи от чувството, изпитвано още от стъпването му в тази страна — чувството, че го наблюдават. Обърна се към залива.

— Лабиринти — изрече той през зъби. — Не разбирам вашите Лабиринти. Как действат? В степите ние просто почитахме земята, дъжда и… — Кайл спря.

— И? — подкани го Лъжльото.

— И вятъра. Почитахме Отеца Вятър.

Лъжльото изпусна дълга замислена въздишка.

— Лабиринтите… Добър въпрос. Едва ли някой наистина знае. Все пак те не са наши. Във вашите краища имате ли братства, обединения от мъже и жени?

— Да. Имаме военни задруги. Повечето млади мъже встъпват в тях, ако могат. Високата трева, Червената земя. Жените си имат техни.

— Добре, можеш да си представяш Лабиринтите по подобен начин. Всеки си има свой метод на действие. Свои тайни думи, знаци и обреди. Това е всичко. Всъщност е ужасно детинско.

Все още загледан настрани, Кайл прошепна:

— А боговете?

Лъжльото изсумтя.

— Според мен са просто могъщи духове. Същества, притежаващи повече сила от останалите — нищо повече. Но не се налага да ми вярваш. Аз си падам малко циник за тия работи.

Кайл се обърна, за да погледне мага.

— Просто силата — това ли е единствената разлика?

— Да. Би трябвало да има още, но не е нещо, дето кой да е от тях изглежда готов да приеме.

— Кое е то?

— Връзката.

На следния ден в залива навлезе малка лодка. На нея гребеше старец. Върза я за най-запазения пристан. Мъжете от острието гледаха от прикритието си.

— Жив — прошепна Траншея и вдигна предупредителен пръст към Грере, който оголи зъби в отговор. Преследвача, Кайл и Грере се разпръснаха сред празните къщици.

Кайл остави старика да подмине укритието му, после стъпи на обраслата пътека зад него. Човекът си подсвиркваше, но спря, щом Грере внезапно се изпречи пред него. Хвърли поглед към гърба си, видя Кайл и раменете му провиснаха. Извади дълъг нож от пояса си и го захвърли. Грере го подкани нагоре по хълма с леко махване на ръка.

— Взех ви за призраци — обясни човекът на Траншея на нещо, което Кайл дочуваше като талийски със странен акцент.

— Призраци? — подсмихна се Грере. — Та ние сме от плът и кръв.

— Забавно.

— И защо да е забавно?

— Защото и те разправят същото.

Грере го цапна през лицето и Кайл потисна желанието си да стори същото с баргастеца.

— Кое селище е на север оттук, старче — попита Траншея.

— Тиктон.

— Колко мъже и жени има там?

— Много. Много стотици.

— От колко време го управляват малазанците?

Старецът ги изгледа всичките.

— Малазанци? Тука няма никакви малазанци. Само търговци, ако това искате да кажете.

— Няма? Че кой тогава го управлява?

Старецът се почеса по главата.

— Е, май никой. Ние просто си гледаме работата.

Устата на Траншея се ожесточи.

— Казваш, че нямало управник? Нямало власт?

— А, да. Пълномощникът нагоре по реката в Куилон. Май може да се каже, че той се разпорежда.

— Пълномощникът? Един търговец?

— Да.

— Ами ако ви нападнат? Пирати или разбойници?

Старчокът закима често-често.

— О, да. Случваше се непрестанно. Корелски разбойници от севера. Даже нападатели от Маре са слизали на брега на юг оттук.

— И? Какво стана?

Старият преглътна и се сгърби.

— А, да. Призраците, разбираш ли. Прогонват ги всичките.

Траншея вдигна облечената си в желязна ръкавица ръка, за да го зашлеви, но се извърна погнусен.

— Безполезно е.

— Да го убия ли? — попита Грере.

— Да го убиеш? Вие, дженабакъзките наборници, сте кръвожадна пасмина.

— Смятам, че можем да се оправим с един рибар — провлачи Изгърбения.

— Ще го пазя — каза Кайл.

— И аз — додаде Лъжльото.

Траншея махна с ръка да отведат стареца.

— Отлично. Изчезне ли, кожите от гърбовете ви ще смъкна.

Същата нощ Кайл седеше на стъпалата с Изгърбения, който пушеше лулата си. Във високото развълнувани облаци се движеха нестройно пред лицето на луната. Слаб вятър разклащаше клоните на брезата и смърча.

— А корабът? — запита Кайл.

— Ще чакат, докато ние проучваме това градче нагоре по реката.

— И после?

— Е, с времето ще разберем, нали така? Ако няма малазански гарнизони, както твърди човекът, тогава просто навлизаме.

— Но това не е Кюон Тали.

— Не е.

Изгърбения извади лулата от устата си, изтръска въгленчетата към влажната земя в облаче искри и смигна на Кайл.

— Но сега сме наистина близо, момко. Просто трябва да се пресегнем и е наше.

На Кайл все му се струваше, че няма да е толкова лесно.

Изгърбения пъхна лулата в някакъв джоб.

— Отивам да спя. На тия стари кокали вече не им се нравят студени лагери. Ти знаеше ли, че всички покриви пропускат?

— Опитай с оня отсреща.

Старият саботьор изгледа килнатата съборетина с хлътнал покрив.

— Много ти благодаря.

Кайл поседя в тъмното. Последните няколко нощи почти не бе спал. Не го напускаше усещането, че го наблюдават, което Лъжльото приписваше на духовете. Понякога си мислеше, че е чул гласове да нашепват в нощта. Дори му се стори, че веднъж или дваж чу произнесено името си.

Една разходка можеше да му се отрази добре. Твърде малко действие напоследък; твърде много чакане. Първо мъчителното прекосяване на океана и сега странното пристигане без събития. Къде бяха хората? Тази земя им отнемаше силата. Щом краката му го отведоха на една горска пътечка, той осъзна, че въпреки изцяло чуждия си вид, мястото е странно познато. Бе изпитал нещо, подобно на присъствието на духовете в тази страна, когато кланът се му беше осмелил да достигне до най-северното високо плато на своята територия. Чичо му посочи мъгливите равнини на север от тях и рече, че никога не стъпвали там — земите били на ассаилите. Само като ги гледаше от разстояние, Кайл усети мрачната им отчужденост.

Когато краката му докоснаха дялан камък, той се спря. Обрасли в увивни растения и покрити от мъх стълби водеха към крепостта на върха на хълма. Убежище — всъщност повече кула, отколкото истинско укрепление. Тъй като вече беше очевидно, че наоколо няма никого, освен неговото острие, той реши да се качи.

Стъпалата го отведоха в тъмен влажен тунел, който завършваше в централен двор. Фиданки си бяха пробили път през плочите, а увивни растения бяха пристегнали напуканите стени. Кайл разгледа настилката и се видя, че никой изобщо не е идвал тук. Отиде до други стъпала, разположени покрай стената и водещи към зъберите. По пътя бледо петно от стара кост привлече погледа му и той коленичи. Ухили му се череп — шлемът се бе слепнал с него от времето и от зелената патина. Наблизо бе паднал ръждясал меч, обрасъл с мъх. Дребни животни, а не големи зверове, бяха оглозгали трупа. Тук сякаш не бяха тършували и хора, освен ако тогава мечовете и броните не са били навсякъде като буренаците. Не, този войник лежеше там, където бе паднал, с оръжието си и всичко останало. Въпросът бе — от коя армия? Беше ли загинал брат? Или един от ония малазанци? Вече не можеше да се определи; времето и зъбите на мършоядните животни ги бяха направили неразличими.

Кайл се изправи от останките и се зачуди на лъкатушенията на странните си мисли. По-рано не се бе замислял над мъртво тяло. Беше ли усвоил тази възвишена гледна точка под влияние на пътуването? Той заизкачва стълбата. По средата се спря, понеже стъпалата напред сякаш блестяха на накъсаната лунна светлина. Като че ли празната нощ се носеше към него и едно по едно поглъщаше стъпалата като някаква тъмна вълна. После облаците отминаха и сенките се разпиляха. Кайл докосна камъка и ръката му се върна съвсем суха. Поличба? Но за какво?

От върха на крепостната стена видя как неравната лунна светлина изпъстря Морето на камбаните в сребърно и синьо. По брега не се виждаше никаква светлина. Това ли бе страната, от която Гвардията бе избягала толкова отдавна? Къде бяха всички? Облегна се на грапавите камъни и остави на вечерния бриз да го разхлади. Беше изненадващо тихо, освен свистенето на вятъра през дърветата и пърхането на нощните насекоми. Както стоеше там, Кайл постепенно долови друг шум — сподавеният шепот отново го призова откъм нощта и той бавно се обърна. Разпокъсаните сенки в изоставения двор като че трептяха и се движеха. Стори му се, че почти може да съзре очертания сред тях — затова ли не се очакваше някой да се изкачи тук? Някакви духове? Искаше му се Траншея да бе по-откровен за опасностите. Запита се дали няма да стърчи тук цялата нощ. Можеше да е просто плисъкът на прибоя далеч в ниското, но си представяше, че почти може да чуе множество тихи гласове там, долу.

Свеж вятър, насрещен на морския бриз, леко докосна бузата му. Беше горещ и мощен и не миришеше на море, а на друго място. От една ъглова куличка се понесе вихрушка от листа, а с тях нещо, което блестеше в цветовете на дъгата на лунната светлина. Той коленичи объркан. Разпръснати златни и розови венчелистчета. Меки и свежи. Вятърът от куличката задуха отново и мирис на гнило изпълни ноздрите на Кайл. Той отстъпи. Шепотът от двора се извиси до напрегнат шум, по-висок от вятъра в дърветата, после рязко секна, сякаш отнесен.

От куличката прозвуча тежка стъпка — удар на желязо върху камък. Ръката на Кайл се стрелна към кривата му сабя. Още едно тежко стъпване и се появи фигура. От главата до петите я покриваше лята желязна броня, проблясваща мътно на сребърната светлина. Висок затворен шлем подчертаваше големия ръст на мъжа, а ръцете в изпъкващи метални ръкавици почиваха на дръжката на окачения на кръста му двуръчен меч. Кайл се уплаши, че се е натъкнал на джаг — един от демоните от преданията на неговия народ. Воинът махна с ръка и явно му разреши да се оттегли.

— Корабите чакат, братко — произнесе той на талийски. — Тръгвай вече. Келанвед и слугите му са наблизо. Разбрахме се за Диаспората.

Учудването стисна гърлото на Кайл. Ръката му стоеше хлъзгава върху странно топлата на пипане сабя.

Шлемът се обърна и го изгледа по-внимателно. Сега Кайл забеляза, че венчелистчета са поръсили изработената от тъмен, почти черен, блестящ плат туника на мъжа.

— Върви! Танцьора отнесе твърде много от маговете ни, макар че Качулката го накара да плати за това. Вече не можем да победим Тайсхрен. Бягай, докато можеш. Аз ще ги задържа.

Кайл все още не можеше да помръдне. Беше ли това привидение? Призрак, който отново преживява последните си мигове на лунната светлина? Може би черепът му беше онзи долу.

Явно и фигурата изпитваше съмнения, понеже бронираните й ръце се върнаха на дългия ефес на меча.

— Кой си ти, братко? Кажи името си. Кое острие?

Кайл с мъка намери гласа си.

— Кайл — успя той едва-едва. — Девето.

— Лъжеш! — мечът изскочи от ножницата.

— Скинър! — извика някой, Кайл се обърна и видя Изгърбения на стъпалата. — Скинър! Мътните да те вземат, виж се на какво приличаш.

Изгърбения пристъпи край Кайл и едновременно го избута настрани.

— Добре дошъл отново. Хубаво посрещане направи за мен и за момчето.

Главата с шлема се наклони леко.

— Изгърбен… ти си тук? Ротата на Бляскавата вече потегли.

Изгърбения се изсмя пресилено високо.

— Е, ние се върнахме, човече. Ето ни отново. Измина почти век и ето ни отново.

Привидението — ако наистина беше Скинър, за когото Кайл бе слушал толкова много — се спря замалко с издигнат за удар меч.

— Върнали сте се? Но… малазански отряди в гората…

— Няма ги, човече. Отдавна ги няма. Сега сме само ние, гвардейците.

Към шлема се насочи ръка:

— Да, разбира се. И аз се измъкнах. И все пак, завръщането е все едно…

Скинър върна оръжието си в ножницата.

Кайл си отдъхна, щом видя този меч сигурно прибран. Само от зърването му го присви. Острието бе нашарено в черно от ръжда и нещо му подсказа, че и най-лекото негово докосване ще бъде пагубно.

— Да — продължи Скинър с втвърдяващ се глас. — Сега ще ги смажем.

Той вдигна облечената си в ръкавица ръка и сви юмрук. Желязото изскърца върху желязо.

— Последния път за малко да победя Келанвед, ако не беше намесата на Дасем, и сега съм се завърнал много повече оттогава.

— Вярно? — попита Изгърбения. — Стори ми се, че изглеждаш… различен.

Смях откъм Скинър.

— Различен? Повече, отколкото си представяш, Изгърбен.

Старият сапьор посочи туниката, чиято хералдика бе твърде тъмна, за да може да бъде видяна на тази светлина.

— А това знаме?

— Гербът на нашата покровителка, кралица Ардата.

— Не съм я чувал. Бил си при нея през цялото това време?

— Тя беше много щедра към нас.

— Нас? От името на колко от нашите братя и сестри говориш, Скинър?

Легендата на Гвардията се помести и погледна към двора. Кайл забеляза, че шепотът се беше върнал. Шумоленето му го разсейваше; тия двамата не се ли дразнеха?

— Говоря от името на над петдесет Обетници и много хиляди редови наборници.

Шепотът утихна, сякаш отвян от вятъра. Изгърбения хвана Кайл за ръката.

— Можеш да се връщаш в стана. Да поспиш малко.

— Да докладвам ли на Траншея? Ами Сокол?

— Знаят, момко. Знаят. Съобщението се разпространява.

Имперският съвет бе свикан в нова сграда, едно от най-старите имперски притежания в столичния град — древният замък на стария град държава Унта, надвиснал над широката дъга на залива. Опосум, първият пристигнал в нещото, което се оказа гола стая с каменни стени, опита да отгатне скритото послание в тази неочаквана нова сцена на управничеството на Ласийн. Деликатно напомняне към съвета за старото властващо семейство на Унта, изкоренено от Келанвед, Танцьора и — постоянно се стремеше да го помни — самата Ласийн? Само маса, без столове, без храна или вино — пресметната обида? Но защо да си дава труда? Съветът и Ласийн почти не общуваха — всеки се отнасяше към другия като към нищо.

Изключително неефикасен начин за управление на една империя, размишляваше той, докато прекарваше облечения си в ръкавица пръст през праха, застлал тясната амбразура на единствения прозорец. Посредством контрола си над Събранието Малик държеше хазната и държавните чиновници. Междувременно, в качеството си на Меч на Империята, Корболо Дом командваше армията. Тоест, останалото от нея. Продължаващото притеснително мълчание на Тайсхрен и преминаването на Бързия Бен на страната на Тавори предоставиха командването на имперските магове на напълно непознатата Хавва Гулен — в миналото Архивар на имперските протоколи. Библиотекар. Богове във висините и в преизподнята — Опосум изтръска прахта от ръцете си, — новият Върховен имперски маг беше бивша библиотекарка. Старият император, за когото някои твърдяха, че се възнесъл до божественост след смъртта си, сигурно падаше от трона си от смях.

Тежката врата се отвори с трясък и в стаята прекрачи Върховен юмрук Ананд, командващ Четвърта малазанска армия — силите за вътрешна отбрана; според разузнавателните източници на Опосум сега тя наброяваше по-малко от двадесет хиляди души като цяло. Старият военачалник спря внезапно на прага на празната зала. Белите му вежди се надигнаха в мълчалив коментар. Опосум вдигна рамене.

С присвити устни, все едно казваше „да бе, да“, Ананд отиде до масата и започна да се рови из оставените върху нея карти.

Опосум се заклати напред-назад на пети. Ами Нокътят? Засега той следваше нарежданията на Ласийн. По цялата служебна стълбица обаче се заточваха ножове. Въпросът беше просто накъде ще бъдат насочени.

Вратата се отвори още веднъж и навътре пристъпи високата и масивна фигура на Върховния маг Хавва Гулен, увита в тъмни одежди. Опосум отново прецени първите реакции. Момент на бързи примигвания, последван от широка лукава усмивка. Опосум й кимна за поздрав и си помисли, че би могъл да започне да харесва новия Върховен маг — въпреки сплъстената й немита коса и оцапаните с мастило одеяния.

— Тук е хладно — произнесе тя с престорено потръпване.

Той се усмихна.

— Осезаемо.

— Вятърът от проливите — вметна Ананд, без да вдига глава.

Хавва и Опосум се спогледаха иронично.

— Разбира се — съгласи се тя. — Като че вятърът се променя.

Вратата се отвори с трясък. Опосум наблюдаваше как изненадата, смайването и най-накрая гневът помрачават сините напански черти на Меча на Империята, Корболо Дом:

— Какво означава това?

Опосум сви рамене. Хавва разглеждаше Корболо тъй, както учен би могъл да изследва любопитен екземпляр. Ананд дори не си направи труда да вдигне очи от масата с картите.

— Погледнете това! — Корболо размаха ръка из стаята. — Та това е обида!

— Доста уместно, бих рекъл — каза Опосум.

Корболо се обърна срещу него:

— Ти! Защо изобщо си тук? Мястото ти не е тук.

Опосум зина, за да даде очевидния отговор, когато се намеси Хавва:

— Може би мястото на всички ни не е тук, Меч на Империята. Замислял ли сте се за това?

— Какво приказваш, жено?

Тя огледа голите стени:

— В старо време, когато някой съветник на краля или високопоставен военачалник бивал поканен на среща само за да се озове в празна като затворническа килия стая… е, заключението би било неизбежно, не мислите ли?

Тя постави дебел, изцапан с мастило пръст на устата си.

— Може би ще трябва да проверим вратата? Отваря ли се въобще отвътре, как мислите?

Корболо гледаше Върховния маг с подути очи. Опосум не можа да сдържи смеха си. Вратата изтрещя и всички погледнаха натам — на прага стоеше Малик и примигваше.

— Надявам се, че не съм пропуснал нищо важно?

— Нищо важно — отвърна Опосум. — Чешем си езиците.

Малик с усмивка потри бледите си ръце:

— Добре.

Затвори вратата и огледа стаята.

— Колко сурово. Наистина военни условия, нали? Виждам, че сме достатъчно. Да започваме. Върховен юмрук Ананд, Събранието смирено ме помоли да изложа притесненията му. Какъв е ходът на подготовката ни?

Ананд вдигна поглед и се намръщи.

— Събрание? Какво Събрание? От кого би могло да се състои сега? От теб и кучето ти?

Мазната усмивка на кръглото месечинообразно лице на Малик не трепна.

— Предвидливост, военачалнико. Ние поддържахме редовен състав при всички предателски дезертьорства. Храбри нови представители се съгласиха да заемат местата. Всички те са временни, разбира се — докато не бъдат възстановени мирът и порядъкът.

— Колко ли е струвало това? — промърмори Ананд над своите карти, въздъхна и присви високите си слаби рамене.

— Подготовката ни върви достатъчно добре, като се има предвид колко сме зле. Загубили сме повечето от ресурсите си на континента. Цели полкове се върнаха към произхода си и се обявиха за иткокански или грисийски. Тези съобщения са съпроводени от грозни слухове за кланета по народностен признак. Оръжейни складове бяха конфискувани, а кораби бяха задържани. Недостигът на компетентни магове означава сухопътни и морски съобщения по стария начин. Бъркотията е страхотна.

— Какво бихте препоръчал?

Корболо отсече:

— Самозабравяш се, Малик. Като Първи меч аз определям стратегията.

Малик просто вдигна помирително ръка. Ръка, прилична на изкарана от дълбините сляпа риба, помисли си Опосум и потисна едно потръпване.

— Просто разменяме мнения. Все пак сме тук, за да обсъждаме. Моля за разбиране. Върховен юмрук Ананд?

Овладелият лицето на Корболо гняв показа на Опосум, че Първият меч сериозно се замисля колко още да търпи Малик.

Ананд се начумери, а белите му вежди се сключиха и почти скриха очите му.

— Не можем да разчитаме на която и да е територия, тъй че трябва да се укрепим. Да се обезопасим от средището навън.

— Отлично. А вие, Меч на Империята? Вашето мнение?

Корболо се свъси и почти се нацупи.

— Не съм съгласен. Трябва да се придвижим с най-голяма бързина.

Малик скръсти ръце върху шкембето си.

— Така. Противоположни стратегии. Може би това е добре, тъй като достойнствата им могат да бъдат проверени.

Опосум не можеше да откъсне поглед от дебелия дребен мъж. Пак го беше направил — пое ръководството. Как го направи? Някаква слабост в общия им характер или някоя негова силна черта? Опосум отново се почувства притеснен от присъствието на дребничкия човек, сякаш Малик беше нещо друго, нещо по-малко или повече от това, което изглеждаше. Това напомни на Опосум за подобно положение от много отдавна. Нещо, което не можеше да постави на точното му място.

Вратата се отвори още веднъж. Всички се изправиха и се обърнаха. Влезе Ласийн. Както винаги носеше обикновените си пантофи, прави панталони и зелена копринена туника. По нея нямаше знаци за ранг и положение — Опосум отдавна бе проумял, че тази липса не е преструвка; жената просто нямаше нужда от тях, за да може който и да е да разбере коя е тя. Беше в очите и в стойката й — господството. Тя бе по-ниска от Опосум, но той винаги оставаше с впечатлението, че го гледа от горе надолу. Обкръжилите тънките й устни дълбоки резки му съобщиха, че не е доволна.

Кратко кимване изрази подчинението им.

— Успяхте ли да поговорите?

— Да — започна Малик. — Ние тъкмо…

— Моля за сводка, Върховен юмрук Ананд — пресече го Ласийн.

Устата на Малик се затвори като устата на риба. Ананд пусна първата си усмивка под посивяващата си къса брада.

— С удоволствие, ваше величество. Просто очаквах пристигането ви. Източниците, с които разполагаме, са единодушни, че от Тали с голяма бързина се придвижва армия. Тя събира подкрепления, докато се движи на изток. Изглежда, че разбунтуваната херцогиня Гелел е уверена в това, че я контролира. Във всеки случай достатъчно, за да придружава армията…

— Херцогиня — изпуфтя Корболо. — Колко нелепо!

Опосум хвърли поглед към императрицата, чиято уста се изопна още повече. Той видя, че Хавва се усмихва открито.

— Или тези, които контролират нея — продължи Корболо, без да забележи.

Още едно вдигане на раменете, като тромава морска птица, която наглася крилата си.

— За мен е без значение. Аз се занимавам със сигурни неща. Освен това — погледът на Ананд се премести към Опосум, — не е към моя отдел.

Опосум отказа да отвърне. Ананд прочисти гърлото си.

— Без съмнение е предвиден съюз със сетите, които се оказаха много отдадени на независимостта.

Старият пълководец пренебрежително махна с ръка.

— Доколкото разбирам, някакво традиционалистко движение. Бих казал, че са закъснели с едно поколение. Във всеки случай, намерили са способен военачалник, който държи равнините и успешно е прекъснал всички връзки. Който и да е, разрязал е континента на две.

— Целта им? — подсети го Ласийн.

Корболо Дом не можеше повече да се сдържа.

— Целта им? Да ни унищожат, разбира се! Императрице, с цялото дължимо уважение, предлагам да оставите такива неща на военните си командири. Ние ще определим стратегия.

— Първи меч! — озъби се Ласийн и почти разсече въздуха между тях. — Тук си, за да даваш съвети. И трябва да ти напомня, че след като носиш титлата Първи меч на Империята, съответно ръководиш само на бойното поле. Самият Дасем отстъпваше на другите по стратегическите въпроси.

Да, размишляваше Опосум, и ако получените от него разузнавателни сведения бяха верни, тези други щяха да бъдат сред имената, съюзени в момента срещу тях.

Ласийн се върна към Ананд.

— Върховен юмрук?

— Целта им е като нашата. Укрепване стъпка по стъпка. Веднъж превземат ли Ли Хенг, ще заплашат Коун. Тогава канците ще се присъединят към тях от страх да не бъдат забравени и да нямат присъствие зад новия престол. Оттам към нас е бърз преход по добри пътища.

В последвалата думите тишина Ласийн попита:

— Нашите възможности?

— Имаме само две. Можем да ги очакваме тук и да се надяваме да ги разбием или да ги посрещнем в полето и да се надяваме да ги победим там.

— Благодаря, Върховен юмрук. Първи меч, оценката ти?

Корболо оголи стиснатите си зъби.

— Твърдението, че имаме само два начина на действие — да стоим или да напредваме — е твърде голямо опростяване, за да бъде от каквато и да е полза! Разбира се, че е вярно. Всеки глупак може да го забележи.

Хавва изрази с усмивка ироничното си съгласие, а Ананд просто повдигна вежда.

— И какъв е съветът ти?

— Трябва да напредваме, императрице. Простете, но всички приемат това бавно размишляване за колебание и слабост.

— Благодаря, Първи меч. Хавва, твоята преценка?

Новият Върховен маг на Империята събра пръсти върху пищната си гръд.

— Императрице, ако от намаляването на нашия магически корпус може да бъде извлечена някаква утеха, то тя е, че това ужасно положение се отнася и за нашите неприятели. Колегите ми и аз смятаме, че те не могат да изкарат на бойното поле ни слаб, ни силен маг — никакъв маг. За съжаление, те могат да кажат същото за нас. Тоест, освен ако…

Устните на Ласийн се изопнаха до бяло.

— Не може да се разчита на Него.

— Не мисля, че е така. Очевидно и те не мислят така, иначе нямаше да действат. И тъй, ще се постарая да дам най-доброто от себе си. Все пак има и една възможност — може би неколцина от кадровите магове от отвъдморските ни владения…

— Не.

— Не? — въпросът дойде откъм Корболо. — Защо не? Та те са ни подчинени. Ако тези бунтовници имат малко магове, както твърди Хавва, не бива ли ние да се подсилим точно в това отношение? Да ги ударим там, където са слаби. И по въпроса — къде е имперският флот? Къде е адмирал Нок? Защо просто не извърши десант в пристанището на Кюон и не превземе града?

На Опосум му се стори, че Ласийн посрещна това избухване със смайващо равнодушие. Тя сключи ръце зад гърба си, сякаш се страхуваше от това какво може да се изкуши да направи. Наклони глава към Ананд, без да снема премрежения си поглед от Корболо Дом.

— Върховен юмрук, защо?

— Защото тази херцогиня просто ще се обърне, ще си възвърне града, а ние отново ще се окажем в предишното положение.

— Тогава адмирал Нок трябва…

— Достатъчно!

Опосум се сепна от резкостта в нареждането. Корболо обаче не се постара да прикрие кипящото си раздразнение.

— Ние сме господар сама на себе си, Меч на Империята — заяви Ласийн с категоричен тон. — Нарежданията ми към Нок не могат да бъдат оспорвани. Поверила съм му удържането на презморските ни притежания. Изцяло е зает с уреждането на снабдяването, превоза на войски и подкрепления. Не очаквайте помощ. Трябва да си върнем континента или да погинем.

През цялото време — отбеляза си Опосум — Малик остана мълчалив, топчестите му ръце бяха сключени на корема, очите сведени, дебелите устни леко присвити, сякаш умислен. Ето че вдигна поглед и разтвори ръце:

— Вашите заповеди, императрице?

— Засега, както предлагат военачалниците ни — събирайте сили. Искам провинция Унта отново под наш контрол. Искам онези благородници отново в столицата с отрядите им.

Погледът й премина върху Опосум.

— Господарю на Нокътя, вземи за заложници членове на семействата, за да обезпечиш сътрудничество, и започни още тази нощ.

Опосум показа с усмивка, че е приел заповедта.

— В едно отношение времето е на наша страна. Те са неспокоен съюз от нови владетели, ревниви по отношение на независимостта си. Ако можем да се удържим достатъчно дълго, той ще се разпадне. Ще направим, каквото можем, за да подпомогнем този процес. Хавва, Опосум, изпратете до всичките си свръзки официални писма с твърдението, че Тали възнамерява да затвърди отново старото си господство. Направете предложения на Дал Хон. Съобщете на блорианските благородници, че земите им са били обещани на грисийците. Започнете с взаимни подозрения и подвеждащи сведения, които да им попречат да установят истината.

Върховният маг и Господарят на Нокътя се поклониха.

— И, Господарю на Нокътя — продължи Ласийн, — общите разузнавателни сведения?

Опосум пренебрежително сви рамене.

— Улиците са залети от слухове, разбира се, но няма нищо, което да си струва да бъде следено. Изглежда, че една история се разнася, въпреки неправдоподобността си. Говори се за завръщането на Пурпурната гвардия.

Ананд се изсмя гръмогласно.

— Всяка година ги очакват да се появят. Тези стари приказки изникват винаги, щом бойният дух е нисък. Те са като срамна болест. Май никога не успяваме да се отървем напълно от тях.

Ласийн се усмихна слабо:

— Тогава да се надяваме да удържат думата си, Върховен юмрук. Това ще ни даде възможност напълно да се отървем от тях.

— Толкова ли сте сигурна? — думите дойдоха откъм Хавва.

— Ще постъпят глупаво, ако се върнат, а К’азз не беше глупак.

Опосум забеляза, че Малик наблюдава Ласийн по-вторачено, отколкото по време на цялото заседание. Устните на дебелака замислено се спуснаха надолу и той свали очи.

— Този съвет приключи. Свободни сте.

— Както нареди императрицата — отвърнаха всички, дори и Корболо.

Ласийн изгледа Опосум:

— Една дума, Господарю на Нокътя.

Опосум остана, докато останалите си тръгваха. Часът му бе настъпил. Не можеше да отлага повече. Какво ли щеше да бъде? Отричане? Гняв? Трябваше да си признае, че изпитва известно любопитство, независимо от страха пред клишираното убийство на вестителя. Вратата се затвори и той и императрицата останаха сами. Тя отиде до единствения прозорец и застана загледана навън, със сключени на гърба ръце.

— Мълчанието ти ми казва всичко, което трябва да зная, Опосум — тя погледна косо назад. — Стоиш на разстояние, близо до вратата. Толкова ужасяващ тиранин ли съм?

Опосум въобще не знаеше как да отговори. В този случай Топър нямаше да има никакви задръжки. Колко фамилиарен бе той! Или Бисера… щеше да пусне някоя гладка фраза. Този човек винаги беше в състояние лесно да забърбори. Притежаваше високопарно слово. Но не и Опосум. Умението му беше да се спотайва. Сега обаче го викаха да изпълзи на светло. И то пред какъв ярък блясък!

— Имена, Господарю на Нокътя.

Опосум прочисти гърло, опита да говори и устата му се оказа твърде суха. Сдържано се зачуди на това — боязън за себе си? Или съжаление заради болката, която трябваше да предаде?

— Амарон — успя той. — Ток-старши, Чос и… Урко.

— Значи Ток. Той е сетският пълководец, нали?

— Да.

— Но Ананд не знае.

— Не знае. Много малко са осведомени — зле е за бойния дух, нали?

Мълчание. Толкова напрегнат гръб, че Опосум си го представи как не може да се превие. Като я гледаше как стои съвсем сама и приема новините за измяната на толкова много стари съратници, Опосум се спря на съжалението.

— Остави ме — каза тя и гласът й все още бе безжалостно овладян.

Опосум се поклони, излезе, плътно дръпна вратата след себе си и каза на стражите отвън:

— Императрицата не желае да бъде безпокоена.

На борда на флагманския кораб на Урко, дженабакъзкия тримачтов платноход Загубата на Кет, Улен гледаше как последната вълна морантски Сребърни куорли изтощено се носи по вятъра ниско над вълните, за да кацне, както винаги изящно, на брега. Гигантските, прилични на водни кончета чудовища му изглеждаха като направени от стъклени нишки, и все пак бяха изненадващо здрави. Всяко носеше по двама ездачи, водач и пътник, и малка кутия — изключително ценна кутия. Ездачите слязоха и разтовариха куорла. Пътникът, морантски Златен воин, щеше да продължи, за да бъде превозен с една от десетте наети морантски Сини галери, а водачът щеше да отведе животното си за почивка и храна. Тъй фини, размишляваше Улен, летящи твари с четири тънки като ципа крила и дълги членести опашки. Докато не ги видиш да ядат. Проклетите зверове ядяха жива плячка.

Един пратеник представи книжа за преглед — възражения относно територии за реквизиране на вода. Улен надраска „максимални“, върна нарежданията и продължи да изучава чужденците. Още четиридесет морантски Златни воини за великия съюз на недоволните на Урко. Около две хиляди от тях до сега. И последните набори. Бяха дошли сведения от Кюон; събитията бяха изпреварили с много времето си. Флотът трябваше да отплава сега или да се изправи пред опасността да се превърне в нищо.

По-нататък в морската шир, отвъд мястото за акостиране, бързите разузнавателни съдове вече прочистваха морските пътища в южно направление и обезпечаваха пътя на стоте кораба, които щяха да отплават точно в същата нощ.

— Следиш нашите дженабакъзки съюзници, нали? — дочу се плътен женски контраалт. Улен се обърна. Новият началник на маговете на Урко, масивната, тъмнокожа далхонска вещица Бала Джеселт, стоеше под навеса, заемащ средата на палубата.

Улен си позволи предпазливо кимване:

— Да.

— Хмм, можем ли да им вярваме? Защо са с нас, а? Какви са целите им?

— Моля? Какви са? Ти си магът.

Бала сви пълните си рамене и си помаха с ветрило.

— Е, кой може да каже? Умът им работи по особен начин.

— При все това засега са мощни съюзници.

— Да… засега.

Улен реши да не обръща внимание на началото — Бала беше прочута с намеците си и с постоянните интриги с цел да се издигне. Необузданата й амбиция отдавна я бе отстранила от броя на кадровите магове. Несъмнено Урко вярваше, че може да я държи изкъсо, но Улен не бе толкова сигурен. Получиха се още съобщения. Бала продължи да вее на лъсналото си потно лице, докато Улен отговори на всяко от тях.

— Ами ти? — попита тя, докато той се бореше с окончателната заповед за отплаване.

— Моля?

— Преди адютант на Чос, а сега прост началник на щаба. Понижение, а?

Улен върна заповедите и дари новия началник на маговете с най-хубавата си усмивка:

— Мисля за това повече като за страничен ход.

Тя въздъхна разочаровано и махна с ветрилото:

— Смятам, че всеки трябва да прави най-доброто от малкото, на което е способен.

— Като говорим за малкото, на което всеки е способен — какво се дочува от Ли Хенг или Дал Хон?

Ветрилото се затвори с тракване.

— Не се подигравай с мен! Всички вие трябва да сте благодарни заради присъствието ми! Ако не закрилях този флот, адмирал Нок да ви е потопил.

— Нок е изцяло зает с усмиряването на Седемте града. Достатъчно умен е, за да се ограничи само с една война.

Смехът на Бала разтресе мощната й гръд.

— Какво би могъл да знаеш ти за ума на пълководец, велик като него?

Улен почти обясни, че е бил адютант на Чос и че Чос е бил под покровителството на Нок, но схвана, че с човек като нея усилието ще е напразно. С благодарност прие разсейването под формата на морантски Златен пратеник, пристигнал с лодка:

— Да?

— Командир В’тел още веднъж настоява да бъде осведомен за нашето направление.

— Съобщете на В’тел, че от съображения за сигурност никой, освен Урко, не знае направлението ни. Не го знам и аз. Ще бъде оповестено, щом флотът излезе в открито море.

— Отлично. Ами ако бури разпръснат корабите?

— Ще поддържаме връзка посредством знаменца, фенери и — той кимна към Бала — магове. А вашите куорли?

— Всички куорли ще бъдат върнати. Мразят водата.

— Лошо.

Пратеникът се поклони и слезе покрай борда до очакващата го лодка. Улен лениво се запита дали един морант с цялото си снаряжение би потънал точно толкова бързо, колкото и всеки обикновен човек в броня, и дали са проявили безразсъдството да не се нагодят към променените обстоятелства на пътуването по море.

След петнадесет минути неохотно реши, че времето е подходящо. Предаде на един сигналист: „Съобщи на големите съдове, Сините и дромоните да започнат да напускат мястото за акостиране.“ Далхонската вещица бе насочила съненото си внимание към капитанската каюта с Урко в нея. Той вероятно стоеше вътре само за да я избегне.

— Какво можеш да направиш, за да ускориш прехода ни? — попита той. — Събитията се движат по-бързо от нас.

— Аз? Аз не съм хемска жрица. А и Лабиринтът на Маел е непроницаем за мен, благодарение на Тесорма.

Улен потърка очи. Защо боговете го бяха проклели тъй?

— Да познаваш някой, който да може да помогне? Някой от сдружените с нас или от съпричастните?

Ветрилото се отвори и отново заплющя.

— Ще проуча.

— Благодаря.

На помръкващата дневна светлина Улен поддържаше, докато можеше, връзки с флота чрез знаменцата на сигналистите. Все по-често се появяваха фенери и просветваха със зашифрованите си отговори. През цялото време ветрилото на Бала се движеше като размазано петно. Понякога тя сякаш нашепваше в него, а в други мигове насочваше ветреца му покрай лицето си. Улен засенчи поглед и съзря на разстояние огромни Сини товарни кораби надалеч в морето. Златният командир В’тел беше нетърпелив.

По едно време Бала подскочи като ощипана, сподави въздишка и Улен се завъртя към нея:

— Да?

Ветрилото поднови размазаното си местене. Подутите лениви очи се плъзнаха по притъмняващия хоризонт.

— Странни ухания от Стратем. Там има нещо. Нещо много могъщо. Подушвам го, дори толкова надалеч през половината свят.

Стратем? Кой даваше и пет пари за Стратем?

— Нещо по въпроса кой би могъл да ни помогне с прехода?

Тя кимна.

— Има загатване. Човек на наша страна в Унта. Представителите му са отворени към възможността. Смятам, че в замяна искат злато или политическо влияние.

— Съобщете им, че ако ускорят придвижването ни, ще получат каквото поискат.

Вещицата от Дал Хон изглежда се колебаеше. Тя сви пълните си устни.

— Ще им съобщя. Но обещанието е опасно. Кой знае какво може да поискат.

— Не ме интересува, дори и да поискат Гуглата лично. Достатъчно време се разтакавахме да се събираме тук. Трябва да се движим.

— Много добре. Ще преговарям с този маг на Рюз.

Бежанците се изливаха в Хенг като стичащи се от равнините Сети капки кръв. На върха на стената до Портата на северните равнини, също известна и като Порта на скръбните погледи, капитан Сторо Маташ, понастоящем Временен юмрук на малазанския гарнизон, гледаше прашните купчинки мъже, жени и семейства, докато остра язвена болка разяждаше стомаха му. Още усти за хранене. Още хора за настаняване. Още оплакващи се гласове. И още вероятни предатели за следене. Колцина от последния керван избягали заселници и търговци бяха сетски хора и съгледвачи? Несъмнено твърде много. Все едно новият им племенен повелител имаше нужда от още повече разузнавачи в този приличен на пробита каца град.

Тътрене на ботуши по камъка и Копринения застана до него.

— Все още трябва да си в леглото и да се възстановяваш — каза му магът.

— Нямам причини да се оплаквам. Как е Рел?

Копринения болезнено и съчувствено изкриви лице.

— Оправя се. Цяло чудо е, че изобщо е жив, да не говорим за излекуването му. Иззех и притиснах всеки опитен лечител в града да помага. Но даже и да се възстанови напълно, нищо не може да се направи за белезите. Човекът загуби повечето от кожата на ръцете и на лицето си. Висшият Денъл може да направи само толкова. Макар че при всичко това не изглежда да му тежи. Дори се упражнява да се запази подвижен, докато се лекува.

Копринения издигна ръце в почуда.

— Просто удивително.

— Хубаво, докарай леглото ми тук и ще лежа в него. Във всеки случай — Сторо изгледа бледия маг и хлътналите му очи — изглеждаш по-зле от мен.

Копринения сви рамене и отпусна тежестта си върху каменните зъбери.

— Цялата нощ бях със саботьорите и помагах за прикриването на работата им. Те правят чудеса навсякъде по стените. Даже Треперко работи. Не мисля, че по-рано съм го виждал да се труди.

— И аз теб. Там, в Дженабакъз, винаги ми се струваше, че държиш едната си ръка зад гърба. Че не си отдаден.

Сух вятър от равнината разроши дългата руса коса на мага. Той я отметна от лицето си.

— Не беше моята битка. Тази е.

— Доказа го миналата седмица. Ще ми кажеш ли най-после какво направи? Тогава вече бях в безсъзнание. Според Слънчевия слънцето изгряло от задника ти и си отпърдял всички надалеч.

Копринения не можа да сдържи усмивката си.

— Живописно. И не много неточно. Не, всичко, което сторих, бе да призова силата на стария градски храм и той отговори с един последен отблясък от бившата си отразена слава. Това е то.

— И аз съм Десембрий, Повелителят на Трагедията.

Магът засенчи очите си и огледа равнината и далечните сиво-кафяви хълмове на хоризонта. Сторо премести тежкия си поглед, за да гледа и той.

— Така — въздъхна капитанът. — Това е истинското притеснение.

Той потърка гърдите си под ризите и гримасата показа болката му.

— Истината е, че съм сляп, Копринен. Нямам представа какво се случва там. Не знам колко хора имат. Не знам дори къде са. Може да има петдесет хиляди сетски воини точно оттатък ония проклети хълмове, а аз нямам ни най-малко понятие за това. Или Унта. Какво става в столицата? Подкрепленията на път ли са? Колко подкрепа мога да очаквам?

Сторо плюна над стената.

— Неразбория. Наплодена от Гуглата, дошла от майната си неразбория.

Магът бавно вдигна рамене в знак на състрадание.

— Съжалявам. Бих искал да помогна повече. Но този вид гадаене и поддържане на връзки на голямо разстояние не ми е силата.

— Е, кой може да помогне, в името на най-тъмната Нощ? Няма ли друг боен маг в града? Намерили ли са кадровите магове на гарнизона?

— Не. За един се смяташе, че е минал на страната на Орлат. Другият изчезна тази нощ, избягал или убит от тях. Това оставя мен.

Копринения спря, погледът му се отмести към Сторо.

— Има още някой, който може да помогне — ако приемеш.

— Кой? Богове, надявам се да нямаш предвид оная вещица, дето я взе да ни помага по-преди.

— Капитане, тя се казва Лис.

— Аха. Извинявай, Копринен.

Сторо потръпна от болка, стисна страната си и опита да си поеме дъх.

— Как може да помогне тя?

Копринения вдигна брадичка към отдалечените вълнообразни форми на сетските степи.

— Тя ги познава, Юмрук. Познава ги добре. Някога е била един от шаманите им — Прорицател. Научавам, че всъщност доста се боят от нея.

— Аз също.

Някакъв глас се обади отдалеч покрай стената:

— Сержант Сторо!

Копринения и Сторо се обърнаха. Приближаваше се магистрат Ерлан, а слугата, ситнещ до него, се мъчеше да го пази под сянката на широк чадър.

— Сержант? — отговори Копринения. — Този мъж е старши офицер на това малазанско поделение…

Сторо вдигна ръка, за да накара Копринения да замлъкне.

— Да, да. Всичко е наред — съгласи се Ерлан и махна небрежно. — Все пак, едно признато от Трона управляващо тяло наистина не може да стигне дотам да приеме повишение от театъра на военните действия, докато то не е било одобрено от върховното военно началство.

— И кога би могло да стане това? — попита Копринения и дори не си даде труд да смекчи тона.

— Е, когато пристигне документацията, разбира се — усмихна се Ерлан.

Копринения посочи равнината.

— Наясно сте, че сега Имперският Лабиринт е недостъпен за всички. Че щом като ни е сполетяла гражданска война, нито един маг не ще се осмели да се изложи на опасността да пътува из кой да е от Лабиринтите. Че кралството Коун се намира между нас и Унта и че то е въстанало срещу имперския престол!

Магистратът Ерлан се намръщи.

— Е, тогава може и да мине известно време, преди документацията да стигне до нас.

Сторо хвана с ръка рамото на Копринения и стисна здраво:

— Съвсем вярно, господин магистрат. Градският Върховен съвет трябва да свика извънредно заседание, за да обсъди начина си на действие. Трябва да определите разполагането на войските, отбранителната стратегия, организирането на цивилното население. Трябва да заръчате подробен списък на всички необходими за снабдяването неща и на средствата, които трябва да бъдат реквизирани, за да ги закупите. И това е само началото.

Магистратът Ерлан примигна срещу Сторо, съвършено слисан.

— Разбира се… да… вече сме започнали в особения комитет…

— Тогава най-добре се връщайте, за да не решат да вършат някакви глупости във ваше отсъствие.

Ерлан се усмихна слабо.

— Благодаря ви. Да.

Той щракна с пръсти.

— Хайде, Джамаер.

Магистратът се обърна към стълбите.

Сторо ги гледаше как си тръгват, после се обърна и още веднъж положи ръце върху бойниците.

— Богове, ще приказват до настъпването на Последната нощ.

Обърна се към Копринения.

— Какво предлагаш до настъпването на това време?

— Възнамерявам да намеря някакви съюзници.

— Добре. Направи го, моля те. Колкото може повече.

— А Лис?

Сторо кимна в знак на съгласие.

— Кажи й да държи ония сетски шамани колкото може по-надалеч.

Усмивката на Копринения изразяваше едва сдържана радост.

— О, ще й хареса много, уверен съм.

Той се поклони и тръгна към стълбите. Спря се на върха.

— Юмрук, за всеки случай мога ли да попитам каква е нашата отбранителна стратегия?

— Отбранителната ни стратегия? Тя е особена. Убиваме толкова от сетските мръсници, колкото е по силите на човек.

Хо с облекчение установи, че новодошлите в Пъкъла нямат намерение да се показват твърде много. Като го обмисли за малко обаче, осъзна, че това също го тревожи. И двамата се държаха не толкова като възможните тирани, от които се боеше, колкото като подозираните разузнавачи, от които се страхуваше още повече. И все пак всичко изглеждаше твърде нелепо. Незначителна подробност, несъмнено погребана в бъркотията и дима на въстанието — защо Пъкълът не се разбунтува? Дори след като бяха изтеглени стражи, за да помагат за умиротворяването на Кепето, Пъкълът остана образец на спокойствие. Защо? Какво биха могли да замислят повече от сто магове, вълшебници, прорицатели, чудотворци и разнообразни таланти? О, съвсем нищо, господине, несъмнено. Не, съвършено нищо.

Би трябвало да бъде свикано заседание на съвета, за да определи начина на действие, но мъчнотията бе, че двамата със сигурност щяха да чуят всяка дума от носещите се из тунелите крясъци. И тъй, Ят и хората му следяха. Особено зловещата му сянка Сесин.

По пътя си към центъра на мината Хо почеса по ръцете и краката си люспиците изсъхнала кожа, която така тормозеше всички обитатели на Пъкъла. При всяко положение си имаха повече от достатъчно неща да ги занимават. Ето, въпросът какво да се прави с Ифин. Точно преди две седмици господинът си върви из един тунел, когато среща Сулп’Ул, човек, до когото е работил кротко почти десет години. Тогава Ифин внезапно се пресяга и втъква заострена пръчка в гърлото на Сулп’Ул. Сулп умира, задавен в собствената си кръв. Ние затваряме Ифин в зарешетена пещера и го разпитваме. Излиза, че било семейна вендета от старите погранични войни между Коун и Итко Кан отпреди Империята. А Ифин дори не бе достатъчно възрастен, за да помни онова време!

С надеждата да си почеше глезена Хо трябваше да поклати глава. Беше смятал, че всички стари съперничества и омрази са изчезнали като джагътите. Но сега, при слуховете за отделяне на народи от Империята — Кюон, Дал Хон, Грис, като с всяка седмица списъкът май нарастваше — старите, отдавна задрямали ненависти и съперничества вирваха нос и душеха вятъра. Всичките стари гноясали обиди, които единствено ботушът на императора бе успял да стъпче. Хо можеше само да се бои от бъдещето, ако континентът се върнеше към старите си разрушителни традиции на непостоянни съюзи и несекваща борба за господство.

При голямата каверна на мината той забеляза как новопристигналите мълчаливо гледат към кръга от синьо небе над главите си. Или така изглеждаше на случайния наблюдател — на Хо повече му приличаше, че проучват ронещия се диатомит на стените в търсене на път нагоре. Той изникна зад тях.

— Тези стени няма да издържат тежестта на човек.

Оня, който се нарече Печалния, бавно извърна глава и изгледа Хо дълго и сурово.

— Така изглежда.

— На ваше място не бих си губил времето в опити да скалъпвам някакъв план за бягство. Опитите за бягство водят само до наказателни мерки срещу останалите от нас.

Почерпката се обърна изцяло.

— Предупреждаваш ни? Ще ни предадеш?

Напанецът — Печалния — за малко постави ръка върху ръката на Почерпката, който се облегна назад. Следователно не бяха равнопоставени. Печалния — ама че смешно име! — явно бе с по-висок ранг от спътника си. Хо поклати глава.

— Не. Ще забележите, че няма на кого да ви предам. Просто ви умолявам да опитате да имате предвид добруването на всички тук.

Широка потайна усмивка разтвори устните на Печалния и той кимна на Хо в знак на съгласие.

— Хубава мисъл. Ще опитаме да направим точно така.

Той потупа спътника си по ръката, двамата тръгнаха и оставиха Хо да ги гледа как си отиват и да се пита какво ли е имал предвид човекът с това — ако въобще е имал нещо предвид.

Хо се обърна и се натъкна право на слабата, но натрапчива фигура на Сесин. Мургавият жител на Седемте града го изгледа кръвнишки.

— Какво каза той? — запита Сесин на талийски с неясен акцент.

— Нищо важно.

Хо се почеса по главата. Богове, та той отговаряше на другия, все едно оня е официален инквизитор.

— Слушай, ти цял ден това ли правиш? Просто вървиш подире им? Те не те ли подозират?

Мръщенето премина в подигравка:

— Къде ще отидат?

Чудесно. Тук човекът имаше право. Следователно те знаят, той знае и те знаят, че той знае.

— Ят прецени така. Открият ли нещо, ще ги убием.

Ят е преценил така, нали? Е, трябваше да поговори с него по въпроса. Що се отнася до убиването на тия двамата, нещо казваше на Хо, че то може да се окаже много трудно.

Докато Пътника спеше в колибата, Ереко седеше кръстосал крака до вратата и наблюдаваше отразената в прибоя луна, странно петниста напоследък. Насилието и грабежите на едурците и суровият отговор на Пътника разбудиха в него древни спомени; спомени, за които се бе надявал, че са погребани завинаги. Спомени, които все още го мъчеха хилядолетия по-късно. Спомени за древни обети и за насилието на последващите крайни решения. Обети за пълно унищожение на един народ и насрещните обети за мъст. Можеше ли подобен цикъл на унищожението да бъде породен от този нов сблъсък? Колко сходни си остават вековете, въпреки минаването на епохите. Колко обезсърчаващо!

Умислен над нещата, които толкова усърдно се бе старал да остави завинаги зад себе си, Ереко видя духове. За миг ги взе за свои — призрачни спомени за отдавна отминали приятели и хора от семейството — но тези бяха хора. След слизането от планините той ги забеляза през някои нощи в горите. Бледни сенки. Винаги се въртяха наоколо, привлечени от тях — несъмнено от Пътника, — но без желание или пък неспособни да ги доближат. Изглежда Пътника не можеше да ги види; вече щеше да ги е споменал.

Вероятно беше все още незасъхналата кръв на пясъка и присъствието на чужди духове, бродещи по тукашните брегове, но тази нощ се събраха сред простенващата трева, отвъд блясъка на огъня от плавей — повече на брой от всичко, което Ереко бе виждал досега. Множество от сенки с разноцветен блясък. Войници в изпосечени брони, които разкриваха ужасни смъртоносни рани. Един носеше парцаливо знаме, провиснало от напречна дъска — змиеподобна извивка на ярко проблясващ дракон на фона на тъмно поле.

Събираха се още и още. Призрачно воинство. Някога в миналото голяма битка ще да е опустошила този бряг. Явно присъствието на Пътника някак си ги призоваваше. Празните им духове жадуваха за същността му. Подобни на прокъсани в безкрайна безутешност отвори, очите им се вторачваха покрай Ереко в тъмнината на колибата. Пресягаха се ноктести ръце…

Ереко ги прогони с опакото на ръката си. Той прошепна:

— Вървете си, духове! Не притеснявайте живите със старите си омрази.

Спете, почивайте си, чакайте. Бъдете търпеливи. Чакайте достатъчно дълго и времето ви ще настъпи. Не бе ли той живо доказателство?

Привиденията се разпръснаха. Някои потънаха в земята, други се разнесоха. Едно обаче остана. Знаменосецът. Приживе трябва да е бил висок като за човек. Той се доближи към Ереко. Ужасяваща рана беше отнесла половината от черепа му. Празните очни ями се взряха в него.

— Наричам се Сурат — донесоха се едва доловимите му слова; толкова мощен копнеж да се прекоси непреодолимото разстояние. Силата на този човек приживе трябваше да е била голяма.

— Те идат — напевно произнесе той.

— Кой иде?

— Диаспората приключва. Гвардията се завръща. Определеното време настъпи и при нас.

Той посочи колибата.

— Този тук ще бъде убит.

— Какъв е той сега за вас?

Тишина. Студ, който смрази дори и Ереко.

— Малазанец.

— Какъвто и да е бил някога, сега се е отказал от всичко това. Повече не е малазанец. Вече дори не знам какъв е.

Празните ями гледаха Ереко и той прецени, че съзира в дълбините им пълна липса на внимание.

— Обетът остава.

Тогава в стомаха на Ереко зачовърка странно чувство, което изправи окосмяването по врата и ръцете му. Отне му време да го разпознае, толкова отдавна беше. Гняв. Ярост от съвършената безполезност на враждите, продължавани и отвъд живота. Що за хора бяха тия пурпурни гвардейци, та събудиха такова чувство у него?

— Тогава сте глупци! Оставете настрана старите си съперничества и безценните си разправии. Но не можете… Не се осмелявате да отпуснете отчаяната си хватка. Без тях ще сте нищо… Те са всичко, което ви е останало. Сега не ви очаква дори и Смъртта.

Призрачните ръце се поместиха на дръжката на безжизненото знаме.

— Той те чака. Вече е близо. По-близо, отколкото си мислиш.

— От малцина в днешния свят се страхувам.

Думите на Ереко бяха изтъркани, но той бе любопитен и — трябваше да го признае — напрегнат от ново чувство, от отсянка на страх.

— Такъв и ще срещнеш.

Напрежението излезе от него под формата на избухване. Нищо ново. Нямаше откровения. Нямаше разсейване на мрака.

— Тази среща бе предсказана преди човеците да бродят из тези земи, Сурат. Нямаш нищо важно за мен.

Той отпъди призрака. Онзи неохотно потъна сред брулените от вятъра треви. Докато изчезваше, вдигна обвинително ръка:

— Той те води към Него.

Ереко кимна:

— Това бе обещанието, дадено много отдавна.

Късно вечерта, облегнал гърба на креслото си на бараката на пристанищната стража на Унта, Наит изтропа с кокалчето на пръста си по летвите на стената.

— Какво има? — измърмори сержант Тенекеджията.

— Току-що привързан кораб. Изглежда като оная бъчва, Раг… каквото е там. Рагстопър?

— Рагстопър потъна. Може да е новият му кораб, Рагстопър.

Краката на креслото издумкаха по дока.

— Нов? Май си биеш майтап с мене.

— Всичките му нови кораби са стари. Купува ги нови стари. Разправя, че ги харесва използвани. Тогава знаели какво да правят.

Наит премести пилешкия кокал от единия в другия край на устата си.

— Е, тоя изглежда като да знае какво да прави, а то е — да потъва.

Сержант Тенекеджията дойде до отворената врата. Белите му мустаци висяха от двете страни на извитата надолу уста. Дълбоки гънки я обграждаха и се врязваха под примижалите кафяви очи.

— Добре — въздъхна той. — Хайде да хвърлим едно око. Размърдай момчетата.

Наит забързано отиде до редичка от крайбрежни сгради — те помещаваха бедни търговци, приюти, кръчми и митницата. Постройката, към която се упъти, изпъкваше с отрязана от носа на боен кораб фигура, обезобразена от безброй ножове и юмруци, докато не бе изчезнало всяко подобие с началната й форма, оцветяване и позлата. Останали бяха само два ноктести крака, може би на някакъв демон или приказна птица. Пристанищната стража беше приела тази кръчма, Украсата, за своя квартира. Намери седнали около масата стражи, погълнати от игра на улей. Ефрейтор Сръчната току-що бе хвърлила. Наит извади костта от пилешка кълка от устата си:

— Старецът казва да си вземате мунициите.

Сръчната грабна ашика. От масата се разнесоха викове.

— Ей! Това беше шестица — каза Сладура. — Ти си на ход.

Сръчната пусна зарчето в някаква торбичка.

— Чухте — вземайте си снаряжението.

Най-едрият мъж на масата, баргастки воин, се изправи на крака, тропна по нея и плотът й затанцува. Още гневни викове. Черното му рошаво наметало от бедрин правеше раменете му да изглеждат широки почти колкото цял кон. В сплъстената му коса се полюшваха и потракваха масури плат и тотемчета.

— Броиш това хвърляне или ти вземам главата.

— Без бой, Ситен — каза Сръчната.

Ситния се намръщи:

— Защо?

— Защото може да ме нараниш.

Сръчната си взе бойния колан от облегалката на стола.

— За какво става дума? — попита тя Наит.

— Отде да знам, мътните го взели?

— Ей! Какво ти казвах за ругатните. Без ругатни.

Наит се отдалечи.

— Гуглата на костения си престол! Кой го е еня?

Навън Наит застана и се загледа в задръстилата пристанището гора от мачти, осветена от луната. Много търговия, особено за това време на годината. Войната винаги беше добра за търговията. Надяваше се началникът на пристанището да поддържа книжата си в порядък; по-добре беше ударът им да отговаря на всички изисквания. Повечето от хората на ротата в наряд тази нощ се затътриха навън, навлякоха туниките си и отново нагласиха коланите и ризниците. Сръчната ги поведе покрай пристана към Тенекеджията. Той чакаше с кожена одежда върху ризата и дълги ножове на кръста.

— Да вървим.

Тръгнаха по кея към току-що закотвения кораб. Колкото го доближаваха, толкова по-зле изглеждаше. Наит се запита дали не беше старият Рагстопър, изтеглен от дъното на някое си там погълнало го море.

— Кап’тане! — извика Тенекеджията към явно празната палуба. Покрай перилото се заклатушка плъх.

— Може би това е той — предположи Сладура.

— Не, той е по-голям — отвърна Тенекеджията и прозвуча уморен от цялата работа.

От кърмата изникна глава. Рошава мазна коса обграждаше бледо лице с неясни очертания и изпъкнали очи.

— Какво искате, в името на Близнаците?

— Пристанищна стража. Да превозвате някаква контрабанда?

Човекът се изправи, залитна към парапета и така стисна изцапаното дърво, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Контрабанда? Контрабанда! Де да превозвахме! С тонове! Д’баянгски мак! Морантски кървав ликьор! Бял нектар! С бъчви! Каквото и да е! Ама не! Ще ви кажа какво превозваме — нищо! Нищичко! На наше разположение е неограничената преизобилна милост на Гуглата! Не! Плаваме от пристанище на пристанище — празни! Това, дето ви го казвам, е престъпление! Престъпление!

Ситния почука с дебел пръст по слепоочието си. Сладура кимна:

— При твоя народ някой като тоя ще да е свещен или нещо такова, а?

— Не. У дома просто ще го счупим от бой.

— В името на безконечната Бездна, какви са тия крясъци?

На парапета застана възрастен мъж с бледосиньото лице на напанец. Той потреперваше, почесваше щръкнал във всички посоки ореол от бяла коса и носеше подхождаща проскубана бяла брада.

— Добър вечер, кап’тане — поздрави го Тенекеджията.

— А? Кой е? — старецът го съзря и се разтресе отново. — А, ти си.

Махна с ръка към взвода:

— Защо войската? Няма нужда от такива неща между стари приятели като нас.

— Тия дни отговарям за спокойствието тука покрай брега, кап’тане. Много странно е, дето се появявате тук и сега. Хората искат да разберат.

Капитанът прекара пръсти през брадата си. Езикът му обикаляше около устата, сякаш преследваше лош вкус.

— Но ти няма да сториш това на стар другар, нали?

— Не, няма. Освен ако няма неприятности. Не харесвам неприятности.

Капитанът светна.

— Никакви неприятности, Тенекеджия. Съвсем никакви. Просто дойдохме да вадим малко потънали кораби тука в залива. Напоследък съм малко нещо зле с парите.

— Понеже проклетият трюм е празен, затова! — изкрещя морякът. — Проклет изкуфял…

Дървено колче за връзване на въжета отскокна от главата на моряка и той изчезна зад перилото. Капитанът свали ръка.

— Тихо, Тилин. Няма да търпя безочливост на борда на Рагстопър.

Сержант Тенекеджията кимна бавно и продължително с глава.

— Картарон, виждам, че изобщо не си се променил.

Усмивката на капитан Картарон бе безумна.

— Уцелвал съм теб няколко пъти, нали, момче? Не пропускам.

По пътя обратно към Украсата Сръчната попита Тенекеджията:

— Какво искаше да каже тоя смахнат старец, че бил да вади потънали кораби в залива?

Тенекеджията прекара пръст по мустаците си.

— Потънало имущество. В този залив има повече потънали товари и кораби, отколкото можеш да си представиш, а този старец има пръст в потапянето на повечето от тях. Може би е дошъл просто за такава възможност. Във всеки случай ще го следим отблизо. Освен това, Сръчна…

— Да, господин сержант?

— Това име си остава между нас в ротата.

— Тъй вярно. Защо? Някой би могъл да го разпознае?

На вратата на помещението на стражата старият сержант се спря. Известно време погледа ефрейтора си с неразгадаемо изражение на дългото си сурово лице.

— Смяната да бъде удвоена, ефрейтор. Аз ще съм вътре. Имам нужда от питие.

— Тъй вярно.

Не само Кайл изпита облекчение, щом се разбра, че Скинър възнамерява да остане в руините, които някога са били крепостта Убежище. Това обаче усложни живота му за няколко дена — хора от второто и третото въвеждане, всички набрани в Гвардията след първия Обет, прииждаха и разпитваха на какво бил приличал човекът. „Много страшен“ бе любимият им отговор. Скинър беше довел няколко от своите Обетници, имена, прошепвани със страхопочитание от гвардейците край лагерните огньове — картуулският майстор на меча Шиджел и напанецът Малкия Черньо. Доведе и личната си охрана от заклети магове — Мара, Гуин и Венчелистчето. Според Изгърбения те били заети да прикриват присъствието на всички от всякакви чародейски опипвания. Бляскавата слезе веднъж на брега и се изкачи до развалината за среща. Кайл се чудеше дали само на него му се струва така, но когато се върна, тя изглеждаше потресена.

Беше пристигнал друг кораб, очукан от бурите и килнат чуждестранен съд с разбити мачти. Говореше се, че дванадесетте Обетници на борда му гребали ден и нощ през половината свят. На брега те изглеждаха точно така — измършавели, изтощени, облечени в парцали. Хората от второто и третото въвеждане обаче ликуваха. Очевидно броят на Обетниците в Гвардията надхвърляше седемдесет. Хората смятаха, че сега вече нищо няма да ги спре. Кайл не можа да се въздържи да не си го помисли — присъствието на Обетниците беше най-лошата новина, но защо ли изглеждаше така, сякаш все те ядат пердаха?

Дните минаваха във вцепеняващо редуване на учения и практика. Новите набори трябваше да бъдат включени в Гвардията. Още местни се стичаха от селищата по горното течение на реката, от малките селца и стопанства, всички готови да се запишат — дори и само заради възможността да се измъкнат от живота си тук — но според Кайл бяха много по-малко от очакваното от Бляскавата и останалите Обетници.

Две седмици след пристигането на Скинър съобщиха, че другите кораби от прехода от Баел се доближават след спиранията за поправки и че нито един не е изгубен в бурите. Изглежда морето бе склонно да се отнася добре с Гвардията. Същата нощ в общата колиба на взвода Изгърбения събуди Кайл, когато се изправи от постелките си и изруга, все едно се е изгорил.

— Какво има? — попита Кайл.

— Нищо — отвърна ветеранът, изненадан да го види буден. — Продължавай да спиш.

Кайл си легна, но остави едно отворено око. Изгърбения се облече забързано и после изчезна в нощта. След като поспори със себе си известно време, Кайл най-накрая се втурна след него. Наистина беше отегчен, а и Преследвача го бе предупредил да следи за необичайни неща.

Откри, че е чакал твърде дълго — Изгърбения бе изчезнал. Все пак старият сапьор се беше насочил към гората. Кайл се промъкна и лесно обходи един пост. Беше изненадан и малко разочарован, когато разбра, че гвардейците може и да са закалени професионални войници, но определено не бяха ловци и разузнавачи. Легнал на студения влажен мъх, той успокои дъха си и се заслуша — след като слухът му се нагоди към звуците на нощта, той дочу шепота на гласове по-навътре в гората. Приведен ниско, започна да се промъква напред.

Както излезе, не бе имало нужда да се притеснява за прокрадването си — посред едно обрасло с висока трева сечище се вихреше истинска разправия между трима Обетници. Там бяха Изгърбения, Скинър и — космите на ръцете на Кайл настръхнаха — Качулката. Какво правеше той тук? Последно научи, че бил на дни път от брега.

— Не ми харесва как върви разговорът, Качулка — говореше Изгърбения. — Трябва да продължим да търсим Херцога.

— Това винаги е било най-важното за теб, Изгърбен — с пренебрежителен тон му отвърна Качулката. — Ами ти, Скинър? Какво мислиш ти по въпроса?

— Няма нужда. Остават Долманите.

— Няма нужда ли? — Изгърбения прозвуча гневно. — Какво значи това, в името на усмивката на Гуглата? Долмани? Вие двамата какво сте се разтанцували насам-натам като две талийски пачаври?

— Разтанцували сме се? — попита Качулката. — Нищо особено, Изгърбен. Не може да има нищо скрито-покрито между нас, старите войници, нали?

— Тогава защо не допускате всичките ни братя и сестри до тази среща? Дори Братята?

Върховният маг и Господар на убийците на Гвардията мълчаливо изгледа Изгърбения. Той сключи ръце зад гърба си. Скинър пък не се помръдна през цялото време, докато Кайл наблюдаваше; стоеше прав със скръстени ръце, широко разкрачени и здраво стъпили на земята крака, неподвижен като желязно изваяние.

— Това е разговор по въпросите на командването между мен и Скинър — заяви Качулката най-накрая.

— Не ми ги пробутвай на мен тия — отвърна Изгърбения. — Бил съм старши обсадник на К’азз и на баща му преди това. Ако трябва да сме точни, аз заемам по-висок чин от теб.

Кайл се сащиса — старши обсадник на Гвардията? Щеше му се да бе обръщал повече внимание, когато старият се разпростираше по всякакви въпроси, както май винаги правеше.

Качулката обходи сечището. Облечената му в ръкавица ръка докосваше тъмните татуировки на брадичката му.

— Вярно е. Щом засягаш това, то остава важен въпрос за нас. Какво да правим по него, а, Изгърбен?

Озадаченият стар сапьор изгледа Качулката:

— Накъде биеш?

Движенията на мага го бяха довели до такова положение, че сега Скинър стоеше откъм гърба на Изгърбения. Кайл просто видя нещото, докато ставаше. Грамадният офицер се движеше с невероятна скорост. Той издърпа оръжието и мушна с него с едно махване. Острието му прониза гърдите на Изгърбения. Кайл изпъшка така, сякаш същото острие беше пронизало него.

Погледът на мага скокна към прикриващия мястото на Кайл храст.

— Довърши Изгърбения — изръмжа той. — Аз ще се оправя с този.

Кайл можеше само да гледа, вкаменен, напълно неподвижен. Какво ставаше? Знаеше, че трябва да бяга, но как би могъл да се измъкне от Първия маг и убиец на Гвардията? Изгърбения го извади от вцепенението му — той се хвърли напред и ръката му изплющя върху китката на Качулката.

— Повече от това трябва, за да убиеш Обетник, Качулка — изрече той през стиснатите си зъби. — Или си забравил?

Скинър издърпа острието си. Изгърбения изсумтя, но се задържа.

— Бягай, момче! Добре съм хванал тая змия.

— Довърши го! — ревна Качулката към Скинър.

Кайл побягна. Отзад, на сечището, Скинър издигна острието си.

Недалеч от сечището огромна фигура изникна от мрака и хвана Кайл за ръката. Сърцето му подскочи в гърлото и той се пресегна да извади оръжието си — ръката на мъжа се помръдна, за да върне острието в канията му.

— Какво те плаши, момко? — попита фигурата.

Кайл видя Сивогрив и дженабакъзкия ветеран Огилви с него и се помъчи да намери думите:

— Там в гората — Скинър уби Изгърбения! Той и Качулката!

Погледът на Сивогрив премигна към Огилви:

— Не сме чули нищо.

— Те идват… моля ви!

Сивогрив замислено потърка с пръст по дължината на сплескания си разбит нос. Кимването на главата му даде на Кайл разрешението да премине.

— Ще проверя тая работа. Ти върви.

Кайл се затича, без да спре да благодари на човека. Тръгна на юг през мрака на лесовете, избягваше всяка пътека и оставяше на слабата лунна светлина да го води по пътя му. Понякога му се струваше, че зърва движещи се фигури из гъстата гора наоколо. Друг път в далечината блестяха създадени от маговете светлини — те заслепяваха нощното му зрение и подемаха далечни гърмежи. Нямаше представа защо Качулката или който да е от маговете на Гвардията все още не са го намерили. Трябваше да има някакво обяснение. Засега обаче той нямаше време да мисли за такива неща. Сега се безпокоеше единствено кога да спре да се отклонява в южна посока, за да дръпне на запад, към вътрешността, и колко време може да издържи на тази убийствена скорост предвид седмиците, изкарани в обездвижване на оня кораб. Опитваше се и да не мисли колко ли гвардейци и Обетници може да са по петите му в този миг.

Кайл бе израсъл в тичане. Дни наред бе следвал дивеча из равнините в младостта си. Беше бягал от нападенията на съседните племена и сам беше преследвал такива. Тази жилеста издръжливост му помогна сега — чак в нощта на третия ден на лек тръс, редуван с тичане, вдървените му крака се снизаха под него и той бе твърде изтощен дори да се надигне. Заспа там, където падна.

Тялото му може и да беше изцедено свръх мярка, но умът му не бе. Обзеха го странни сънища, дошли от друг свят. В мисълта му се въртяха образи и цветове. Сънуваше как изпълнилият виденията му мрак го напада; бореше се с него със сила, която го отблъскваше, ала от вътрешността му се появяваха нови талази и атакуваха. Той и противникът му използваха всички възможни крайници, нокти и зъби. Оплитаха се един около друг, мачкаха се и се разкъсваха. Очертанията преливаха и се топяха в яростна битка под тъмно небе, битката изглеждаше безкрайна и безначална. Чудовищността на боя го вцепени; не можеше да го проумее. За известно време сякаш се беше унесъл безчувствен.

Тогава в сънищата му се случи така, че Изгърбения все едно беше жив — старият саботьор дойде и коленичи до него.

— Време е да се събудиш, момче — започна той. — Неприятелят идва. Не си в безопасност. Това е последното ми предупреждение. Съжалявам. Тая змия, Качулката, ме прати на оня свят. Но обещавам, че ще опитам да се върна. А сега се събуждай — намерили са те!

Закашлян, простенващ, Кайл накара очите си да се отворят и се събуди, потръпващ и изненадан, че все още е жив и слънцето е високо в небето. Не беше сам. До него стоеше права жена от Дал Хон. Тя бе прибрала ръце в гънките на мантията, преметната през едното й рамо. Къдравата й черна коса висеше на дебели кичури, покриващи раменете й като пяна. Мара, една от маговете Обетници на Скинър.

Усмивка изкриви пълните й устни.

— Както си си отпочинал, можем да проведем един разговор, нали така, зайче? Като, да речем, за кого всъщност работиш, а?

Кайл бе твърде изтощен, от три дни не беше ял.

— Работя за някого? Какво имаш предвид, в името на Отеца Небе?

— Имам предвид, че се изплъзна от общите усилия на повече от дванадесет магове да те намерят и сега ние сме много любопитни — кой би могъл да бъде толкова могъщ? Коя сила се интересува дотолкова от Гвардията, та поставя съгледвач сред нас, а? Кажи ми сега, зайче, понеже със сигурност ще ми кажеш по-късно. За кого работиш?

Кайл зяпна срещу жената.

— Съгледвач? Аз не съм съгледвач.

Намръщена Мара извади ръце от гънките на наметалото си.

— Много добре. Намирам разпитите отблъскващи, но ти не ми оставяш избор. Аз…

Тя спря и се обърна към чупенето на храсталака, предизвестяващо появата на човек, който се облегна на едно дърво и задиша тежко — кожената му дреха тъмнееше от пот, в разбърканата му прошарена коса имаше клонки. Един от двамата бойци, които постоянно се навъртаха около Преследвача — Пустошта.

— Проклятие — пое дъх той. — Бива те да тичаш, момко.

Мара снижи ръце:

— Очакваше се да сте го проследили досега.

С ръце на коленете, той оголи зъби:

— Да речем, че остарявам.

— Къде е…

— Тук.

Мара и Кайл се сепнаха, изненадани да видят Преследвача приведен точно срещу мястото, където Пустошта се беше появил с такъв шум.

— И тук.

Мара се обърна. Другият войник, Кокошката, се облягаше на някакво дърво зад нея. Устата й се сви. Тя нагласи наметалото на рамото си.

— По-добре късно, отколкото никога, така е. Може би сега ще успеем да го върнем жив за разпит.

— Разпит за какво? — попита Преследвача и се изправи.

— За това каква сила е простряла защитата си — била тя негова или нейна — над него. Кой ни следи.

— Без въпроси защо е убил Изгърбения?

— Аз не съм… — започна Кайл, но Пустошта му направи знак да мълчи.

Обетницата маг се спря, върхът на езика й се показа и докосна горната устна. Тя се завъртя и огледа тримата мъже наоколо си.

— Разбира се… това също… е много важно за нас…

Кокошката и Пустошта скочиха и измъкнаха ножовете си във въздуха. Мара махна с ръка, изкрещя и изчезна в мрак, докато мъжете кацнаха оплетени на мястото й. Помогнаха си един на друг, за да се изправят на крака.

— Съмнителна мръсница — изплю се Преследвача в дългата тишина, последвала отзвука на затварящия се Лабиринт.

Кайл отново зяпна хората един по един. Какво става, в името на всички тия чужди богове?

— Ще се върнат — започна Кокошката.

— И то силни — добави Пустошта.

— И няма да има повече въпроси — заключи Преследвача.

Пустошта и Кокошката кимнаха и се втурнаха тичешком в гората. Преследвача вдигна Кайл на краката му.

— Да тръгваме.

— Чакай! Какво…

Разузнавачът дръпна Кайл напред:

— Мърдай.

Кайл изви ръката си и я освободи:

— Какво става, мътните да те вземат!

Преследвача направи раздразнена физиономия:

— Ще се върнат, Кайл. Може би лично Качулката. Трябва да тръгваме веднага.

— Тогава, докато вървим.

Кратко кимване и разузнавачът потегли след Пустошта и Кокошката.

— Не съм убивал Изгърбения — започна Кайл, докато отместваше клони и прескачаше паднали дървета.

— Те твърдят иначе — отвърна Преследвача. — Убил си го и си избягал.

— Кой ще го повярва?

Свиване на рамене от страна на съгледвача, докато подтичваше отстрани:

— Няма значение. Сивогрив, ренегатът, не изглежда да е убеден. Но това е официалната история. Какво могат да направят?

— Ами вие тримата? Защо нападнахте Мара? Вас това какво ви засяга?

Високият разузнавач вдигна ръка, за да спрат, клекна зад някакъв храст и се заоглежда назад. Кайл направи същото. Двамата слушаха и опитваха да дишат безшумно. Миг по-късно Преследвача се изправи. Той издърпа иглата от предницата на кожената си туника — сребърният драконов печат на Пурпурната гвардия. Хвърли го настрани:

— Аз и момчетата не сме наистина създадени за тая наемническа работа. Нямаме особено високо мнение за воюването за пари или власт. Сражаваме се за други неща.

Кайл схвана, че все още носи печата си. Някак си не можа да се застави да го захвърли.

— И сега?

Преследвача сви рамене.

— Омитаме се оттук, в името на Бездната. Разчистваме малко земя. — Той си позволи половин усмивка. — Отглеждаме пилета. Хайде, братята ми няма да чакат вечно.

— Братя?

— Братя, братовчеди, както искаш. Всички ние произлизаме от едно голямо семейство. Изгубените. Това сме ние. Добре дошъл в семейството.

Преследвача плесна Кайл по гърба и се затича.

Изгубените. Е, това беше направо прекрасно. Великолепно! Той не само беше ренегат, прогонен от частта си и преследван. Вече беше и изгубен по силата на осиновяването. Поклати глава на необичайната правилност на всичко това и също потегли, забързан да се изравни с останалите. Пред тях се простираха левги и левги северна гора. Западното протежение на субконтинента Стратем.

Пета глава

Преди прислужникът да успее да съобщи, Върховният юмрук Корболо Дом, Меч на Империята, нахлу в двореца на Малик и захвърли ръкавиците и пътническото си наметало.

— Отново се е случило! Още един от проклетите страхливи благородници е избягал от столицата и е взел своя отряд със себе си — повече от четиристотин конници!

На това съобщение отвърна тишина.

— Малик! — изрева той. — Проклет да си! Не ми казвай, че и ти си избягал!

— Загрижеността на барон Нира за земите и реколтата му ми е добре известна — донесе се безплътният глас на Малик от още по-вътрешните помещения.

Корболо последва гласа и откри човека да кисне в широкия плитък басейн в центъра на жилището си с наметната на раменете хавлия. Малик надигна бокал:

— Вино?

Корболо сдържа гнева си и се пребори с желанието да избие чашата от ръката му. Проклятие! Да не е обезумял? Нещата се изплъзват от ръцете им, а той се къпе! Усети присъствието на друг човек, погледна настрани и видя Ориан, повехналия стар прислужник, когото Малик доведе със себе си от Седемте града. Отстрани прислужника от мислите си.

— Докато се плацикаш в басейна си, Събранието се разпада. Представителите бягат! Дори и тия, които ти си поставил там! Скоро няма да ни остане нищо да управляваме, Гуглата да го отнесе дано, дори и да бяхме в състояние да го правим.

Малик отпи от виното.

— Разпада се — колко подходящо. Приятелю мой, та ти си поет.

Корболо изгледа отблъскващата тантуреста фигура в краката си. Обзе го неустоим порив да натисне главата му под водата, да задуши това чудовищно стаено проклятие, което така бе обсебило живота му. Но, както знаеше, това можеше да се окаже невъзможно — създанието изглежда бе породено от някое блато.

— Междувременно — продължи той и се помъчи да се върне към мислите си — нито ти, нито тя правите нещо. Още кралства въстават срещу имперския трон и ние не правим нищо!

Малик въздъхна:

— Но, скъпи мой Върховен юмрук и Първи меч. Та нали точно това ги насърчаваме да правят.

Корболо скръцна със зъби — подигравка! Някога тази жаба щеше да прекали.

— Бунт и противопоставяне срещу нея, да. Но отделяне? Това е хаос. Направо гражданска война. Никой не може да го удържи!

Изпъкналите очи на Малик примигнаха срещу него.

— Отново ме смайваш, Първи меч. Чиста поезия — хаос, загуба на надзор. Удивително.

Той сръбна от виното си.

— Най-напред, това не е гражданска война, това е връщане към доста еднообразните старомодни войни отпреди един век. Град държава срещу град държава, съсед срещу съседа. Разбирам, че тук, на Кюон, това е нещо като традиция.

— Да, преди императора.

— Точно тъй. Преди силната ръка на императора…

Корболо стърчеше неподвижен и бездиханен, докато заключенията от намеците на Малик направо разцъфтяваха. И кого щеше населението да приеме начело на легионите, които възстановяват мира и порядъка в димящата, опустошена страна? Твърдо не и тая ояла се пародия на мъж. Не, не него. Той изпусна протяжна потреперваща въздишка и преглътна, за да овлажни внезапно пресъхналото си гърло.

— Много добре, Малик. Все едно, това не обяснява твоето или нейното пълно бездействие.

— Но, Върховен юмрук, какво точно би желал да направи тя?

— Да потегли в поход! Имаме колко — около осем хиляди редовна войска в столицата? Трябва да вървим срещу Грис или Блор, преди те да са се съюзили срещу нас.

— И да оставим Унта незащитена?

— От кого? Никой не я заплашва.

— Засега не. Но ако потеглим… може би нашият приятел Нира и неговите братя благородници, толкова — хм — заставени да оказват подкрепа, могат да обединят силите си и да решат, че са в състояние по-добре да защитават имперските интереси. А, Корболо?

Тогава Върховният юмрук го схвана — положение без изход. Три чакала са обкръжили ранен бедрин. Кой ще се осмели да нападне пръв и да се изложи на нападение откъм гърба? Ала как би могъл кой да е от тримата да отмине и да остави такава плячка за някой друг? Ласийн, която управляваше само на думи? Или той и Малик, които управляваха в действителност? Или благородниците и хората от Събранието, които също можеха да управляват?

Но — и мисълта притесняваше Корболо — звярът умираше, докато те се преследваха един друг. Може би това нямаше значение за тая твар Малик, комуто и мъртвият звяр щеше да свърши същата работа. За него обаче несъмнено имаше значение. Следователно негов дълг бе да действа, преди Малик да е позволил нещата да се влошат твърде много. Върховният юмрук кимна на себе си — да, това очевидно трябваше да бъде негова отговорност. Сведе поглед — Малик го наблюдаваше в очакване.

— Да?

— Това ли е всичко, Върховен юмрук?

— Да, Малик. Това е всичко.

— Много добре. Споразумяваме ли се тогава?

— Да. Изцяло.

— Отлично.

Малик довърши виното си.

Корболо се извърна от гледката на отблъскващата му бледна плът. Изопна ризата си.

— Много си позволяваш, жрецо. В миналото твърде често си обещавал всичко, но не си правил нищо. Въстанието в Седемте града — провал. Падането на Ласийн в град Малаз — провал. Провалиш ли се и този път, няма да останеш жив, за да обещаваш наново. Ясен ли съм?

— Да, Първи меч на Империята.

Корболо отпусна юмруци и се застави да издиша. Как тоя успяваше да направи дори и от титлата обида?

— Когато пожелая да говоря с теб, ще те повикам, Малик.

Докато вървеше да си вземе наметалото, чу слабия му глас да отговаря:

— Както наредиш, Меч на Империята.

Малко по-късно Малик остави чашата си на мраморния бордюр на басейна. Ориан тръгна напред с леки стъпки, за да я прибере. За малко застана прав над Малик и погледна към вратата.

— Да, Ориан?

— Защо този човек е още жив, господарю?

— Винаги съм смятал за удобно да държа някой, който да може да бъде обвинен за всичко. Освен това, доспехите ми причиняват сърбежи.

Старецът презрително изрази отвращението си:

— Всеки глупак може да размахва меч и да нарежда на хората да вървят към смъртта си.

— Както винаги правят всички тези военачалници. Да, Ориан. Но този е нашият глупак.

В утрото на втората седмица от обсадата лейтенант Рилиш стоеше прав, гледаше право в излъскания си щит с медна среда и опитваше да се бръсне на сухо. Ръката му трепереше тъй противно, че това му беше трети опит. Каза си, че трябва да е от едва-що приключилото командване през цялата нощ; поне се надяваше да е така. Почукване на вратата на казарменото помещение му послужи за извинение да прекрати с усилието.

— Да?

— Сержантът, господине.

— Не е пак проклетата от Гуглата южна стена, нали?

— Не, господине. Не е това — обясни сержант Струната през вратата. — Те се отказаха от нея, господине, тъй като е неблагодарна работа.

— Тогава какво е, сержант?

— Старейшините, господине. Още едно пратеничество. За малко.

Отново? Не го ли каза достатъчно ясно? Рилиш се отпусна в някакво походно столче. Разтърка прасеца си, където го бе наранило листообразно острие на копие.

— Много добре, сержант, нека заповядат.

Вратата се отвори и вътре се затътриха петима уикски старейшини, част от хората, обсадени заедно с тях в крепостта. Рилиш знаеше имената на двамина — хетмана Удеп и високоуважавания шаман Бистрата вода. Порази се от смазания им вид — сведени очи, провиснали рамене. Панталоните им бяха от парцалив плат и разкъсана тънка кожа. Дори амулетите и гривничките от кована мед изглеждаха потъмнели и евтини. Това ли бяха страшните воини, които Империята не можеше да укроти? Един уикец без кон обаче беше жалка картинка, без значение от обстоятелствата; а тези обстоятелства бяха най-лошите.

— Простете, господин коменданте — започна Удеп, — ние желаем да говорим отново.

— Да, господин хетман. Винаги сте добре дошли. Вие също, шамане.

Сивокосият рошльо успя да кимне отсечено. На Рилиш му приличаше на ходещ мъртвец — ръцете му се тресяха от изтощение, лицето му бе бледо, все едно безкръвно, погледът в хлътналите му очи бе отсъстващ. Дали се изтощаваше от изпращането на проклятия сред обсадителите? Ако бе така, не беше чул нищо такова. Трябваше да разпита Струната.

— Отново молим да ни бъде позволено достойнството да браним това, което е наше.

— Вече сме минавали през това, хетмане. Малазанските войници ще защитят това укрепление.

Белязаните ръце на мъжа се свиваха и отпускаха на колана му като върху гърлото на противник:

— Какво искаш, малазанецо? Искаш да ни накараш да просим?

— Да просите?

Крясъци на уикски между трите старици и Удеп накараха хетмана да трепне. Той пое дъх дълбоко и пресекливо.

— Простете, господин коменданте. Това беше недостойно. Дори и сега проливате собствената си кръв в защита на земята ни.

Хетманът погледна надолу.

Рилиш видя, че раната на крака му се е отворила отново. Натъпканата под стола му мръсотия бе прогизнала от кръв. Той хвана крака си. Една от стариците произнесе нещо, което подозрително напомняше малоумник, и отстрани ръцете му. Тя започна отново да превързва раната.

— Трябва ви всяка ръка, която можете да намерите, коменданте — продължи Удеп.

— Вече сме минавали през това.

— Поне ще загинем в битка.

— Не бъдете нетърпеливи. Все още има много възможности за това.

Хетманът скръсти ръце и обгърна тялото си. Сякаш се бореше с нещо; той и Бистрата вода си размениха непроницаеми погледи.

— Оставяте ни много малко избор. Все пак и ние имаме гордост.

Рилиш знаеше, че старейшините кроят нещо в главната каменна сграда, където бе преместил тях и децата. Досега не се беше намесил. Издигна пръст:

— Без нападения. Не и докато последният войник не е паднал. Това все още е малазанско военно съоръжение. Разбрано?

Шаманът Бистрата вода отвори уста, за да говори на Рилиш, но Удеп го спря с кратка заповед. Обърнаха се да си вървят. Рилиш докосна ръката на уикската бабичка, която превърза отново крака му. Тя се обърна — очите й бяха присвити и бдителни.

— Благодаря.

Ярка белозъба усмивка отми десетилетия от пълната жена и смая Рилиш. На вратата хетманът спря.

— Коменданте, когато загубите стените, ще се оттеглите към нас в главната сграда, нали така?

За миг на Рилиш му мина през ума да отрече, че изобщо ще загубят контрол над стените, но понеже беше твърде очевидно и за двамата, реши да не обижда мъжа с празни уверения. Вместо това кимна отсечено.

Удеп му отвърна по същия начин и си излезе. Сержант Струната провря глава:

— Движение в лагера им, господине. Прилича на новодошли.

— Още хора, сержант?

Струната се ухили:

— Няма значение. Имаме достатъчно желязо за всичките.

Рилиш се изправи; потреперваше. Препаса сдвоените си унтански дуелистки мечове.

— Да се надяваме, че не е някой, който знае какво да прави.

— Не е, господине. Изглежда, че барон Конски задник все още им е началник.

— Е, да благодарим на Трейк за малките дарове, а, сержант? Я да видим тая работа.

Сега мислеше за себе си като за Дрипльо. Възлест вързоп от използвани парченца и късчета с отдавна заличила се първоначална кройка. Движейки се сред привидно безкрайните равнини от пепел и разбити скали на Имперския Лабиринт, изведнъж той спря, проучи окъсаните останки от някога изисканите си дрехи и кимна доволно. Да, отвътре и отвън — така трябва и да бъде. Докато се оставяше да пада напред, той изви движението в поредица цигански колелета и въртеливи високи ритници. Нарече се Парцаланко, докато тичаше по импровизирания си начин. Шут. Смешник. Замръзна приклекнал, с протегнати ръце. Не — не биваше да губи нишката, която можеше да го отведе обратно, при все че сега идваха много по-нарядко; може би бяха научили урока си.

Движение високо в неизменното оловно небе го застави да се скрие зад голям каменен блок. Тъмни очертания се движеха през небето, далечни, осезаемо огромни. Така, следователно не са просто фантастични съобщения и разкази на източници със… съмнителна… достоверност. Каза си, че те са твърде далеч и че той несъмнено е твърде незначителен, изправи се и ги последва с бавен ход.

Повърхността постепенно премина в плитки дерета и високи стръмни хълмове, заобиколени от разядени склонове и от застлани с чакъл ветрилообразни пространства. Прелитайки ниско над такъв склон, той спря точно пред стърчащ базалтов стълб. Чувствителността му към Лабиринта му каза, че някой е наблизо, крие се и наблюдава. Задържа дъха си и се обади:

— Можеш да излезеш.

От сянката на един нащърбен черен шпил се отдели фигура. Тя слезе, гъвкава и бърза. Дрипльото затаи дъх — една от тях, ала все пак не. Стилът й беше различен. Много по-колоритен, по-индивидуален. Подобна и все пак неограничена в движенията си. Спря на безопасно разстояние пред него. Тъмни очи го гледаха през цепката между наметалото и шала за глава.

— А ти си? — попита тя.

— Впечатлен.

Поглед към шпиловете.

— Ето ги. Ще им хвърлиш ли един поглед?

— Определено.

— След теб.

Той се поклони изискано и изкачи стълба до разстоянието между два шпила. Нататък, през равнината от криволичещи дерета и дюни, се носеха пет гигантски геометрични фигури. Под тях непрестанно духаха ветрове и образуваха достигащи високо нагоре облаци от прах. Какво ли замисляха? Можеше ли някой да отгатне? Той слезе надолу.

Жената отиде до него.

— Нахлуване ли мислиш, че е?

— Или стопаните на мястото са дошли да го обеззаразяват.

Тъмните очи се разшириха.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че човек трябва да изостави егоистичните си наочници. Не всичко е свързано с нас.

Жената отстъпи назад, в положение на готовност.

— Кой си ти?

— Загубен фрагмент от бюрократично недоглеждане.

Очевидно жената имаше още въпроси, но ги потисна.

— Е, колкото и интригуващо да е всичко това…

— Трябва да го докладваш.

Тя кимна. Той се поклони в знак на съгласие, но вместо да се изправи, бързо се търкулна напред. Жената направи циганско колело настрани. Изправиха се един срещу друг — той изненадан, тя — преценяваща с присвит поглед. Не се опита да скрие възхитата си.

— Превъзходно изпълнено! Отдавна не бях виждал неговия стил.

Жената — момичето, поправи се той — се поклони елегантно.

— Познаваш го! Баща ми ме научи. А ти не трябваше да показваш, че познаваш…

— Няма да има значение… скоро.

Тя се поклони отново.

— Извинения. Трябва да си вървя.

От пръстта се промъкнаха сенки и се заусукваха около нея като вихър. Изненадата му трая само миг; протегна напред и двете си ръце и остриета от мрак удариха момичето, отхвърляйки я назад. Тя лежеше и се задъхваше — ребрата й бяха счупени, а белите дробове — пробити.

Достигна я и застана над нея.

Все още в съзнание, тя вдигна обвиняващ поглед.

— Куралд Галайн! — изпъшка тя.

Той се отпусна до нея:

— Съжалявам.

— Ти! Но ние мислехме, че ти… че ти не си…

— Да. Знам. Толкова много съжалявам. Още повече съжалявам, понеже нямаше да изпратя някого като теб. Понеже, както виждаш, аз дойдох лично.

Постави ръка на рамото й. В безсъзнание. Сърцето й все още биеше. Все още имаше възможност…

Махна с ръка и под момичето се появи езерце пълна тъмнина, подобна на течна нощ. Тя потъна в нея и изчезна като в мастилен кладенец. Твърде незначителен жест… но смяташе, че й дължи поне това. Жалко, че винаги изпращаха най-добрите.

Трябваше да го предвиди.

Пет дни непрекъснати благоприятни ветрове водеха флота на югозапад — достатъчен късмет, за да измъкнат Урко от каютата му и той да търпи компанията на своя Върховен маг, Бала Джеселт. Улен се закрепи до началника си и отбеляза как той оставаше непоклатим като скала, независимо дали при удар от вълна или разтърсване, или пропадане в някоя разширяваща се яма. И все пак всяка левга в повече като че ли правеше по-дълбоки бръчките на челото на адмирала.

— Този нов съюзник притежава неочаквано голяма сфера на влияние, нали? — обади се Бала от средата на палубата.

Улен я изгледа — по някакъв начин гласът й, с обичайния си тембър, надвиваше воя на ветровете и грохота на морето. Масивната жена бе обкръжена от тайнствено спокойствие — нито пръски, нито вятър докосваха многослойните й одежди или сложно увитата й коса.

— Последната сводка? — проръмжа Урко.

— Няма загуби. Все пак транспортните кораби изостават.

— Наредете на водещите съдове да свалят платна. Задръжте ги, ако е необходимо. Няма смисъл да се пристига без проклетата армия.

— Тъй вярно. Адмирале, ако позволите…

— Да?

— Скоростта ни — това не изменя ли нашите планове? Няма ли да пристигнем по-рано?

Урко навъсено изгледа Бала:

— Някакви новини от Чос?

Магът от Дал Хон поклати отрицателно глава, а ветрилото й вееше тъй бързо, че беше невидимо.

— Нищо, скъпи Урко. Може би една дума по повод на съобразителността ми — поздравления? Несъмнено и той е заслужил толкова.

— Това или моя юмрук в лицето. Аз ще реша кое, само това нещо да приключи. Дотогава нищо. Ясно?

Бала изпухтя пресилено и това разтърси широката й гръд. Промърмори под носа си:

— Всичките ми усилия…

Улен можеше само да поклати глава. Те бързаха да изпреварят ураганни ветрове, които заплашваха да ги изличат от морската шир, викаха си, за да се чуят, а тя си вееше с ветрилото и бе в състояние да изрича и най-абсурдните си оплаквания.

— Те ще бъдат ли в Коун за срещата? — попита той Урко.

Адмиралът поклати глава; на нашареното му с белези предимно плешиво теме проблясваха капчици.

— Не. С този ход ще ги бием. Запомни, че заобикалянето на Рога може да бъде опасно. Няма значение — пристигнем ли в пристанището, коунците ще се появят. Винаги могат да определят накъде духа вятърът.

И тогава той се разсмя за пръв път от месеци:

— Схвана ли го? Накъде духа вятърът? Ха!

Улен се усмихна, успокоен да види началника си в по-добро настроение. И все пак не можа да удържи погледа си да не се върне на лъсналото тъмно лице на техния Върховен маг. Тя си седеше, както винаги, в средата на палубата, където се бе настанила най-напред. Разсъждавайки по въпроса, Улен не можа да се сети дори за един миг, в който тя да не може да бъде видяна там. Дори се хранеше там и спеше седнала — ветрилото й блестеше и съскаше през нощта като гигантско насекомо. Трябваше да си признае, че е впечатлен — напомняше му за старите им кадрови магове А’Каронис или Найтчил.

Тогава очите й се надигнаха и срещнаха неговите — огромни кафяви езера; тя се усмихна, сякаш четеше мислите му.

— Те не знаят, че ме имате — каза тя, или така изглеждаше; той не можеше да бъде уверен.

— Мислят си, че ще е състезание между долнопробни магьосници и вещици. Само че аз съм от старата школа, приятелю Улен. Бях въведена от Келанвед — и прогонена от Тайсхрен. И ще го накарам да се разкае за това.

След това ветрилото сякаш се затвори с удар, който Улен почти можа да усети посред тласкащата ги напред буря. Погледна към Урко, ала командващият изглежда не забелязваше диалога им. Дръж я изкъсо — Урко изрази пълна увереност, че може да държи жената изкъсо. Обаче дори сега тя намекваше за по-големи амбиции и за собствените си мотиви и играеше игрите си, без да се стряска от присъствието му — или направо го презираше. Що за усойница бяха взели със себе си — усойница, твърде изменническа и ненадеждна дори за императора и хора като него?

През цялото време ветрилото бръмчеше — почти невидимо — и проблясваше; Улен се запита дали тази съюзница, жрица на някакъв морски култ, им помагаше, или те всички бяха на милостта на едно пърхащо ветрило.

Хо седеше в пълната тъмнина на свързан с Пъкъла тунел и наблюдаваше малко по-разредения мрак на засенчената половина от голямата сферична галерия. Стана, подскочи, щом брадичката му още веднъж опря в гърдите, кръвнишки се заоглежда и се запита какво ли е пропуснал. Ала всичко си остана спокойно. Всички май бяха заспали, включително, доколкото му бе известно, и двамата новодошли. Последно бе видял съгледвачите да влизат в сенките, а сега те чакаха досущ като него. Какво чакаха? Знак от звездите? Подходящия миг за опит за среднощно бягство? Хо опита да забележи фигурите им сред едноцветната тъмнина, но не успя. Никакво движение. Нахока себе си — може би просто не можеха да спят в пещери, може би просто копнееха за докосването на лекия ветрец, който понякога си проправяше път до тук при наличието на подходящите условия. Сигурно, а може би бяха и последователи на култа към Древния Мрак?

В този миг нещо… Движение? Някой изправен в тъмното? Бледият овал на обърнато нагоре лице? Хо напрегнато се наведе напред. Дочу се звук — предупредителният крясък на совата. От приятелите му? Или отгоре? Трудно бе да се каже. Проблясък в стичащата се право надолу в отворената мина лунна светлина. Нещо малко падна. Приятелите му пристъпиха в светлината. Печалния се наведе, взе нещото и го разгледа. Говореха си, но Хо не можеше да чуе нищо.

Щом се оттеглиха в сенките, Хо не можеше да се удържа повече. Закрачи напред, за да се изправи срещу тях. Да ги отнесат мътните тях и интригите им! Не знаеха ли, че всички тук живеят по милостта на надзирателите си отгоре? Че и най-малката провокация можеше да означава намалени дажби, може би смърт за по-болнавите измежду тях?

Когато ги достигна, те вече го очакваха — предметът, какъвто и да е бил, го нямаше. Той се огледа ядно. Човекът, който се нарече Печалния, отвърна невъзмутимо на погледа му:

— Станал си в късна доба, Хо.

— Стига празни приказки. Вие двамата какво замисляте?

Печалния въздъхна и изгледа Почерпката, който сви рамене.

— Нищо, което да те притеснява.

— Тук грешиш, братко. Всичко, свързано с това място, ме притеснява. Тук долу всички сме едно голямо семейство.

— Някак си знаех, че ще кажеш това. Слушай, помогне ли някому, замисленото от нас въобще не е заплаха. Всъщност то може да се окаже точно обратното.

— И от мен се очаква да ви вярвам за това, така ли?

Печалния безпомощно вдигна ръце:

— Май това ще да е.

— Не е достатъчно надеждно.

— Да, знам. И сега какво? Ще ни издадеш на своя ръководен комитет?

Хо реши, че моментът е съвсем подходящ, за да провери преценката си на характерите на двамата непознати. Повдигна брадичка, за да посочи към повърхността.

— Може би ще трябва да съобщя на стражата — какво смятате за това?

И двамата утихнаха. За миг Хо се уплаши, че е прекалил и че наблюденията му за двамата са били погрешни — все пак точно сега май наистина бяха съвсем сами. Открит рано сутринта труп — кой щеше да излезе по-умен? Голям риск — но пък що за изпитание би било иначе? Печалния скръсти ръце:

— Не, не смятам, че ще сториш каквото и да е, понеже ако наистина щеше да им кажеш, най-малко на нас би съобщил.

Проклятие.

— Чудесно. Да, няма да изтърча при малазанците. Нужно ми е обаче да знам какво вършите вие двамата. Какво замисляте.

Печалния бавно поклати главата си от едната на другата страна; изглеждаше наистина изпълнен със съжаление.

— Съжалявам, старче. Не можем да кажем нищо — все още. Но пък аз мога да попитам — а къде е нашето вярно куче пазач точно сега? Май е един от щастливите членове на твоето семейство. Сесин. Къде е той? Може би му се е сторило удобно да те остави насаме с нас, а, Хо?

Хо имаше още за казване, но двамата си тръгнаха и го оставиха вбесен и пълен с неизречени думи. В сенките обутите му в сандали крака стъпиха на нещо, той коленичи и опипа наоколо. Намери натрошените останки на парче плавей.

Сега, когато сетите препускаха на воля, обикалянето на равнините около Ли Хенг беше опасна работа. Още по-зле, тъй като Копринения вървеше в грешната посока — иначе казано, отдалечаваше се от града. Младите сети от разните военни задруги — Вълка, Кучето, Пора и Чакала — с удоволствие гонеха всички бежанци или спасяващи се търговци към града. Опитът на когото и да е да го напусне обаче, беше съвсем друго нещо. Близо до градските стени като нагледен урок за всички бяха оставени да гният набучените със стрели трупове на хората, опитали да избягат на юг към Итко Кан или по течението на реката към Коун.

Копринения се движеше на запад по най-дълбоките степни сухи дерета и хлътнали речни корита, повече или по-малко успоредни на Идрин. Целта му се виждаше напред — източник на плътен дим от сурово дърво и воня на неумити тела и незарити изпражнения. Стан на бежанци, най-окаяните и болни, отпратени от градските порти и сметнати за твърде долни, та да си струва сетските воини да хвърлят копие или стрела по тях.

Лицата се извръщаха да го гледат как минава, докато вървеше по изровената от колела и утъпкана кал на стана. Старци и старици седяха по входовете на кожени палатки. Деца клечаха в калта и го гледаха със зинала усти. Нямаха силата дори да просят. Той се спря пред едно дете, което му се стори на десетина години.

— Търся Древните, дете. Двама или трима, които са все заедно. Да си чувала за тях?

Момичето просто го погледна с бистрите си кафяви очи; беше толкова тъмна, че той предположи смесена далхонска кръв. Едната ръка висеше изкривена и тънка като клечка — някаква стара рана или болест. Изведнъж съчувствие към детето стисна дъха в гърдите на Копринения. Той си позволи да разроши косата й, въпреки пълзящите там въшки. Някаква жена дотърча и сграбчи здравата ръка на детето.

— Какво искаш? Върви си! Видят ли ни сетите да говорим с теб, ще ни прережат гърлата!

— Търся…

— Гуглата търсиш ти, ето това търсиш!

Тя завлече детето нататък. Докато залиташе зад нея, то погледна назад; със стеснителна усмивка вдигна сакатата си ръка и посочи към реката. Копринения й отвърна със знака на благословията на Закрилницата.

Намери и тримата да ловят риба, насядали в редичка покрай калния бряг на Идрин.

— Да сте хванали нещо?

Никой не се помръдна.

— Същото като теб — каза единият.

— Което ще рече… — продължи вторият.

— Нищо — завърши третият.

Копринения въздъхна, огледа се и видя млада върба с прилична сянка. Приседна, извади копринена кърпичка и обърса лицето си. Тази работя нямаше да бъде лесна.

— Ние ще защитаваме града…

— Грешка. Вие…

— … ще…

— … претърпите поражение.

Копринения разтвори юмрука, в който бе стиснал кърпичката, и я натъпка обратно в джоба на ризата.

— Вижте. Всичко това е било много отдавна, нали? Съжалявам. Сторили сме, каквото сме счели за правилно тогава.

— Ти…

— … на нас ли…

— … говориш?

В гърдите на Копринения избухнаха стари клокочещи недоволства.

— Гуглата да ви отнесе! Тя тъй и тъй е щяла да загуби! Нямало е начин Келанвед да удържи на думата си! Те са изличили всички останали местни култове! Или са ги обсебили. Същото е станало и тук.

— Изглежда…

— … искаш от нас…

— … да ти вярваме?

Копринения изгледа превитите им гърбове. Проклетите им корави гърбове, всичките.

— Лис е с мен. Заедно ще му дадем всичко, което имаме. Това е най-добрата ни възможност за изминалия век. Вие го знаете. Дори и вие можете да го разберете.

Главите им се събраха, докато се гледаха един друг.

— Толкова дълго време?

— Цял проклет век?

— И още не съм хванал и една проклета риба?

Копринения се изправи и излезе изпод върбата.

— Знаете къде ще бъда. Пътят вече е отворен за вас, в случай, че изберете. С вас или без вас вършим всичко докрай.

Когато вдигна поглед от ризата и одеждите си, видя, че е говорил на нищото; и тримата бяха изчезнали с все пръчките си. Хитреци.

По пладне на същия ден Фурията седеше неудобно на коня си като участник в официалното хенгско пратеничество до представителите на върховния съвет на сетските племена или — както го наричаха — „Урпан-Йелган“. Тя, Слънчевия и Лис представяха Върховния юмрук Сторо или, както настояваха хенгските магистрати: „Временен военен комендант на Ли Хенг и Временен управител на централните провинции“; самият Сторо пък се описваше като „предпочитаната мишена за стрелба на всички“.

Фурията лично смяташе, че дори качването на кон твърде много надхвърля задълженията й. Според нея на повърхността на земята единственото по-лошо нещо от джагътите бяха конете. Яздеше своя с едната ръка на юздите, а с другата върху ножа — за всеки случай. Предния ден се бе доближил ездач с бяло знаме и бе поискал среща. Сторо отказа.

— Нямам да им казвам нищо — оплака се той.

Фурията бе достатъчно глупава да изрече: „Някой трябва да отиде.“ Затова несъмнено тя трябваше да отиде.

Добре поне, че градските управници счетоха, че е под достойнството им да разговарят. Както се изрази магистратът Ерлан:

— Няма да знам на кого да говоря — на тях, на конете или на кучетата им.

Та сега Фурията седеше неудобно и изпълнена с подозрения върху злия си кон, току до Слънчевия на неговото животно, посред истинско множество от отмъстителни добичета във вид на Седемнадесети хенгски конен полк. Конен полк? Що за долнопробно двойно самовъзвеличаване!

Срещата щеше да се състои на върха на една могилка до градските стени. В далечината едвам се забелязваха украсените с туфи бяла козина от чакал копия, които отбелязваха мястото. Приближиха се и Фурията даде знак на кавалерийския капитан да спре — тя, Слънчевия и Лис щяха да отидат сами. Фурията смушка животното си — давай напред, проклетнико! То се подчини, може би засега доволно да приспи подозренията й. Под шлема й се стичаше пот въпреки хладния ден. Шлем! Не можеше да си спомни последния път, когато бе носила проклетото нещо. Слънчевия и Лис се движеха, за да я пазят като „официален“ представител. Три фигури, възседнали коне, изкачваха насрещния полегат склон, трима мъже — двама явно шамани в обточените си с козина табарди, дълги украсени с козина копия, украшения за глава и кожени наметала. Водачът беше по-труден за разпознаване — воин, това бе очевидно, и не от сетите. Носеше проста ризница от халки на кожена основа върху плъстена дреха и очукан и опушен шлем под едната ръка. Фигурата му бе впечатляваща, висока колкото сетския двойно извит лък, стърчащ от колчана на седлото на височината на ездача. Сивата му коса бе късо подстригана и едвам се забелязваше на оплешивяващото загоряло теме с цвят на орех. Сива козя брадичка обрамчваше тънката уста, разположена ниско на дългото му лице. Той кимна на Фурията и тя му отвърна по същия начин.

— С кого разговарям? — попита той на хенгски без акцент.

— Фурия, представител на Юмрук Сторо Маташ, военен комендант на Ли Хенг.

Безцветните вежди на мъжа се вдигнаха.

— Юмрук? Предполагам, че не е официално произведен.

— А вие сте?

— Военен вожд на сетските племена. Те решиха да ми гласуват доверието си.

И той посочи брадатия шаман в чакалови кожи:

— Това е Имотан.

Кимна и към шамана в порови кожи:

— Хипал.

Фурията кимна към своите придружители:

— Слънчевия. Лис.

При името на Лис чакаловият шаман подскокна. Под високата кожена шапка изпъкналите му вежди се свиха.

— Лис? Наистина Лис?

Лис се засмя гърлено и се плесна по широкото бедро.

— Той знае историята! Поласкана съм. Да, това бях аз, прелъстителната танцьорка — гъвкавата Лис! Не съм забравила увещанията на предшественика ти отпреди толкова много години. „Ела при мен, Лис“ — молеше се той. „Нека аз бъда пръв с теб! Ще те обичам вечно!“

Очите на шамана изскокваха все повече с всяка следваща дума на Лис. Лицето му потъмня и стана почти кървавочервено.

— Тихо, жено! — изплю той. — Ще млъкнеш ли?

Яростно се огледа, все едно върхът на хълма беше пълен с хора.

— Нямаш ли чест? Свян?

— Чест? Свян? Но това бе последното нещо, което той е искал от мен.

Тя се наведе към Фурията и прошепна с подигравателно тихо гласче:

— Колко ме молеше да захвърля свяна тогава! И тогава със сигурност не искаше да си държа устата затворена!

— Разкажи — успя да произнесе Фурията, разкъсвана между ужаса от падането от коня и опита да задуши смеха си. От другата си страна тя видя злобната усмивка на Слънчевия, широко разтеглена както никога.

— Аз, хм, приемам, че вие двамата нямате нужда да бъдете представяни — заяви военният вожд; Фурията прецени, че той демонстрира изненадваща тактичност.

— Никаква нужда — отвърна Лис, преди който да е да се е обадил отново. — Нека ви разкажа. Много отдавна аз бях младата Прорицателка на племето Бял пясък, най-младата и най-надарената от векове. А бях и Слънчева танцьорка. Може би тогава съм привлякла погледа на определен младеж, избран да стане шаман на страшния чакал? Толкова отдавна, нали, Имотан? Но тогава бях твърде млада за ухажване, а бях и неприкосновена, бях духовен съсъд. Но какво е това за тия, които си мислят, че имат право на всичко, а? Какво значеше за твоя предшественик, че като ме прелъсти, той унищожи силата ми на Слънчева танцьорка? Аз, която извиквах слънцето обратно в равнините в началото на новата година, аз, която измолвах благословията на дъжда? Да оставим настрана злото на насилването, което беляза тялото и духа ми! Помниш ли клетвата, която дадох, когато мен, а не него прогониха от племето? Знаеш ли историята, Имотан…?

Сега и двамата шамани зяпаха старицата.

— Сигурно — изсумтя презрително Хипал — не твърдиш такова невероятно нещо! Съсъдът на Бая-Гул! Покровителка на Прорицателите и водач на нашите Слънчеви тайнства?

— Това съм аз.

Имотан махна на военния вожд.

— Не знам коя е тази бедна умопобъркана бабичка, предводителю. Не обръщай внимание на бълнуванията й. Сред нашия народ от отдавна се разказва за млада девойка по име Лис и това дори може да е тя, но всичко туй няма нищо общо с днешната ни работа тук.

Намръщването на военния вожд съобщи на Фурията, че той не е толкова убеден.

— Каква е тази клетва?

— Нищо, предводителю. Просто предание, което тази вещица опитва да използва.

— Чувал съм името на Лис и преди, но не и тази клетва.

— Предводителю, тя просто опитва…

— Клетвата!

Хипал оголи острите си зъби и презрително махна към Лис.

— Според преданието истинската Лис била прогонена като прелъстителка и смутителка на съгласието сред племето. Когато си заминавала, заклела се, че сетите ще бродят загубени навеки, без да знаят верния си път, и че няма да го намерят отново, докато не я приемат обратно при огнищата си. И — Хипал плюна — докато не я помолят за прошка.

И двамата шамани гледаха Лис, сякаш бяха готови да я ударят в същия миг. Ръцете на Имотан бяха стиснати до бяло на юздите.

— Някои — процеди той — наричат това Клетвата на Лис. Други обаче го наричат Проклятието на Лис.

Военният вожд кимна, че е разбрал. Кожата на седлото му изскърца, когато той се наведе напред, за да отпусне лакътя си на високия му лък.

— Така, значи ще се разправя, че това надигане е просто още една погрешно избрана пътека. Още едно погрешно движение, обречено на провал.

Лис изпрати въздушна целувка на Имотан.

Военният вожд се поклони леко на Фурията.

— Разбирам. Моите почитания на вашия началник, Фурия. Неприятно ми е да заявя, но подозирам, че ще се виждаме много често. Дотогава — и той отдаде въведения от императора стар малазански военен поздрав, отворена пред гърдите ръка.

Двамата шамани обърнаха конете си безмълвни.

На слизане от върха на хълма Фурията забеляза групичка чужденци сред сетската свита, и сред тях слабата изправена фигура на капитан Хармин Елс Д’Шил. Той им изпрати подигравателен поздрав. Фурията сбута Слънчевия:

— Виж, ето го и стария ни приятел Усмивката.

Слънчевия помаха със злобен поглед:

— Мой е.

Д’Шил изтънчено се поклони от гърба на коня.

Ездата през остатъка от обратния път бе спокойна. Фурията се съсредоточи да не предостави и една възможност за безчинство на коня си. Разбира се, имаше цял куп въпроси към Лис, стига да се осмелеше. Все пак, най-напред трябваше да съобщи на Копринения всичко чуто.

— И какво мислиш за нашия военен вожд? — попита я Лис.

— Впечатлена съм — за нещастие. Надявах се на някого, който да изглежда по-малко способен.

Лис кимна в знак на съгласие, а широката й уста се разтегна в усмивка.

— Казваха, че имало нещо от Дасем у него, и са прави. Виждала съм и двамата.

Фурията изгледа възрастната жена.

— У кого има нещо?

— Как, у Ток-старши, разбира се. Поздравления! Малцина си тръгват в толкова добра форма от среща с него.

Тя се пресегна и шляпна Фурията по бедрото.

— Добре се справи, момиче.

Фурията можа само да размени учуден поглед със Слънчевия. Богове във висините! Ток-старши. За малко да ги обезкостят. След това можеше да мисли само за командира си. Горкият Сторо! Да застане срещу Ток! Щеше да го приеме трудно. Можеше и да не го видят трезвен, докато воините на Вълка не събореха вратите и на последната кръчма в града.

Яздиха мълчаливо почти до затворената Порта на Северните равнини. Фурията се върна към това да наблюдава коня си, ако му хрумне, че тя е забравила за конската му злина; тогава Слънчевия прочисти гърлото си.

— Лис — произнесе той и Фурията разбра, че се готви да попита същото, което тя умираше да запита, но не смееше. — Ти не си наистина тази — как беше — каквото там на Бая-Гул, нали?

Старицата само му се усмихна. Тя каза на Фурията:

— Послушай ме, момиче. Нещата притежават само тази сила, която хората желаят да им дадат.

Фурията се намръщи при тези думи. Слънчевия изсумтя:

— Ама че глупости.

Лис просто продължи да се усмихва:

— Това е, защото не вярваш.

Във вечерта на шестия ден от бягството им Кайл седеше пред гъсти трънливи храсти и ядеше сурова риба и шепа гъби, събрани от братята по време на дневния пробег. Преследвача пиеше от мях, който напълниха на потока. Най-добрата им храна от дни. Кайл не беше допринесъл с нищо за нея, можеше само да не се спира. А тия юнаци едновременно тичаха и се ровеха за храна! Той поклати глава. Винаги се беше гордял с издръжливостта и умението си да бяга, но тримата го посрамиха. Кои всъщност бяха те? Братя или може би близки братовчеди. Но кои наистина бяха?

Извади люспиците от устата си, опъна крака, за да не им позволи да се схванат, а после насочи мислите си към същинския въпрос, който го измъчваше. Защо все още бяха живи? Ако Обетниците от Пурпурната гвардия бяха толкова страховити, тогава защо все още не ги бяха пипнали? Или просто ще ги убият някоя нощ тъй лесно, както той, Кайл, можеше да мачка насекоми?

Преследвача подхвърли на Кайл меха и той го хвана с една ръка:

— Как си?

— Изтощен. Хора, вие се движите с ужасна скорост.

Разузнавачът изсумтя:

— Виж сега, казвай ми, когато ти дойде в повече. Ако трябва, ще удържам момчетата още.

Още? В името на Предците, Кайл знаеше, че само най-добрите бегачи на племето му биха могли да извършат стореното от тях за последните пет дни. И все пак — той отново се зае да раздвижва краката си — какво значение имаше разстоянието, щом преследвачите им имаха достъп до Лабиринтите? Гледаше как дългокракият жълтокос съгледвач проучва подметката на една мокасина.

— Какво значение има? Ако наистина ни търсеха, до сега можеха да ни хванат.

— Вярно. А те те търсеха през първите няколко дни. Но, както каза Мара, теб те защитават. Все едно, смятам, че вече отдавна ги няма.

Рибата изпадна от ръката на Кайл.

— Няма ги? Искаш да кажеш, че са заминали? Накъде?

— Кюон, разбира се. Нахлуването. Уреждаха потеглянето, когато аз и момчетата се писахме доброволци да те проследим.

Преследвача пусна вълчата си усмивка.

— Съжалявам, че аз трябва да ти съобщя лошите новини, момко, но предполагам, че просто не си толкова важен, нали?

Кайл зина смаяно.

— Тогава, в името на Черния ловец, защо се убиваме да търчим през половината Стратем?

— Така. По-хубаво в безопасност, отколкото да се каем.

— Не вярвам, гръм да го удари! — Кайл се замъчи да отвори меха.

— Ей, не се разстройвай сега! Работите се оправят. Помниш как ти казах, че си покровителстван, нали?

— Да — за какво ставаше дума?

Преследвача извъртя брадичката си настрани:

— Да видим дали желаят да говорят сега.

Пустошта си проправи път през клонки и храсти. С него вървеше възрастна жена, тумбеста и кривокрака, с лице с цвета на твърдо дърво. Носеше светли, поръбени с козина, кичури пера и мидени черупки, кожи. Мекото потракване на черупките бе в унисон със стъпките й и Кайл не се зачуди как тя успява да се движи безшумно през горите. Той я разпозна — и неговото племе имаше шамани, мъже и жени, лечители, жреци и даже военни вождове. Той се изправи, за да я посрещне.

Пустошта кимна на Преследвача.

— Това е Джанбахашур — толкова мога да го произнеса.

Обърна се към нея:

— Преследвача. Кайл.

Те се поклониха. Усмивката й беше широка и разкри големи бели зъби. Кайл бе поразен от широките бразди над тъмнокафявите й очи. Сякаш ги гледаше от пещера.

— Благодаря за защитата — каза той.

Тя се засмя.

— Помогнахме с малко — поде жената на талийски. — Вие свършихте повечето.

Кайл много се озадачи от това, но пак се поклони.

— Отивате на запад — продължи тя. — Ние ще помогнем.

Пустошта и Преследвача се спогледаха.

— Как? — попита съгледвачът. На Кайл му се стори, че Преследвача искаше да зададе друг въпрос — защо? — но добрите маниери го спряха.

— Ние ще отворим път. Вие минавате по него. Вървите на запад.

— Лабиринт?

Джанбахашур повдигна вежди и се усмихна.

— Път, пътека, казвайте му както искате.

Никой от войниците не проговори — явно не желаеха. Кайл се запита дали пък не е негов ред да каже нещо. Реши да не е толкова добре възпитан.

— Защо? Защо ни помагате? Защо помагате на мен?

Очите на старицата проблеснаха от стаено знание и хумор.

— Може да се каже, че ни е било пошепнато във вятъра.

Вятърът. Това беше. Кайл гледаше и приканваше жената да изрече още, но погледът й остана спокоен и непоколебим и той беше принуден да извърне очи:

— Много добре. Ще вървим.

Преследвача кимна при одобрението на Кайл.

— Хубаво. Кога и къде?

— Не тук. Следвайте ме. Не е далеч.

Докато вървяха, Джанбахашур тръгна в крак след Кайл. Меките й кожени мокасини не произвеждаха и звук, когато стъпваше върху нападали клони и мъхове. Водеше ги по склон и скоро наоколо се заиздигаха голи, покрити с лишеи скали. Мъртви паднали дъбове и смърчове забавяха вървежа им.

— Смятам, че твоят народ е като нас — каза тя на Кайл. — Прехранвате се от земята, нали?

— Да. И почитаме нея, слънцето, дъжда. И вятъра.

Тя отново се усмихна.

— Да. Вятърът. Много хора го почитат. За някои е просто път към силата — уред, който се използва. Но за нас той е живот.

Тя вдиша дълбоко и издиша силно.

— Всяко живо същество го приема. Дори дърветата. Той е част от всички нас. За нас той наистина е знак на най-неразбираемото нещо — същината на живота.

— Струва ми се, че разбирам.

Тя се засмя.

— Няма нужда да разбираш.

И посочи напред.

— Ето ни. Тук горе.

Изкачиха извисяващ се купол от набраздена скала. Лишеите я оцветяваха в оранжево и червено посред тъмнозеленото и криволичещите кварцови жили. Върхът се възправяше над девствена гора докъдето достигаше окото на Кайл. Освен величествената гледка на купола нямаше нищо. Тук-там, в нещо като широка окръжност, стояха няколко малки кръгли камъка.

Кайл се озърна, спогледа се с Преследвача и направи въпросителен жест. Другият му кимна успокоително.

— Един от вашите приятели наблюдава моите хора, както и трябва да бъде — каза Джанбахашур. — Те също го наблюдават. Това е добре. Да правим иначе би било глупаво, а ние не искаме да губим времето си за глупости. Повикайте го тук.

Преследвача направи някакъв знак на Пустошта и той заслиза надолу по склона.

— Готово е — продължи Джанбахашур и посочи в средата на широкия кръг. Кайл не видя нищо, просто празна скала. Тя се усмихна на недоумението му.

— Гледай по-внимателно. Не бързай.

Кайл засенчи очите си от залязващото слънце и присви поглед към равното пространство. В началото все още не виждаше нищо, после забеляза, че повърхността и въздухът около центъра на кръга леко потрепват, сякаш се беше вдигнал прах. Докато гледаше, пясък и прах се раздвижиха върху скалата, завъртяха се все по-бързо, станаха неясни и изчезнаха, като че отнесени от невидим вятър. Заслуша се внимателно и едвам можа да различи висок шум, като от водопад, дочуван от далечно разстояние.

Кайл погледна Джанбахашур:

— Какво е това?

— Както ти каза, пътека на Вятъра.

— Не прилича на нищо, което съм виждал — отбеляза Преследвача. — Но аз не познавам тези Лабиринти. Каквото съм видял, беше повече като разкъсвания, клисури и дупки.

Джанбахашур презрително махна.

— Пфу. Груба сила. Злоупотреба със същината на нещата. Ние не използваме такива мъчителни средства. Просто отклоняваме природните пътища, съсредоточаваме и пренасочваме силите. Ако искаш да извадиш костилката на плода, можеш да го хвърлиш на земята и да го настъпиш; можеш и да дръпнеш бавно и внимателно там, където той ще се раздели, докато не се отвори самичък.

При тях дойдоха и Кокошката и Пустошта. Джанбахашур нетърпеливо ги подкани с ръка да вървят:

— Вървете. Бързо. Не спирайте. Няколко стъпки, струва ми се. Вървете.

Преследвача даде някакъв знак, Пустошта протегна юмрук напред и направи крачка. На Кайл донякъде му заприлича на поздрав, но не беше го виждал преди. Пустошта пристъпи към размазания участък въздух с присвити като за битка колене и ръце на хълбоците. Щом се доближи, протегна ръка. Джанбахашур, застанала до Кайл, изсъска предупреждението си. В този миг Пустошта просто изчезна. Трудно беше да се каже, но на Кайл му се стори, че го бяха дръпнали напред със страшна сила, сякаш някой гигант или бог. Старицата въздъхна с облекчение:

— Добре. Сега и ти. Върви.

Преследвача тръгна напред заедно с Кайл, когото жената улови за ръка.

— Една дума, млади воине.

Преследвача също се спря. Косата му, връвчиците на ризите му, кожените ремъци издадоха звук и се изопнаха към върха. Казваше нещо, но Кайл не можа да чуе и дума. Докато гледаше, съгледвачът се изпъна, като че ли срещу бурен вятър, но губеше почва — обутите в мокасини крака се подхлъзнаха и се повлякоха назад по неравната скала. Навярно беше се отказал да се съпротивлява, понеже в следващия миг го нямаше, грабнат в петното от свистящ прах и пясък.

Сега Кокошката стоеше на мястото на Кайл, с ръка върху дългия нож на колана си.

— Той няма да е последен — обърна се той към Джанбахашур.

— Не исках да ви безпокоя. Само едно предупреждение. Не спирайте по пътя. Не се обръщайте и не се бавете. Ще бъде смъртоносно за вас. И не се разделяйте с оръжията си, нали?

Кайл инстинктивно посегна с ръка към дръжката на сабята:

— Никога не го правя.

— Добре, добре. Вървете сега.

Кайл направи благодарствен поклон и изкачи края на склона. С приближаването до върха на купола стъпките му станаха по-леки, а вървежът — по-лесен. Сякаш слизаше надолу. Тогава нещо като ръка го натисна откъм гърба, без да го тласка, но така го забърза, че диханието му излезе от дробовете. Всичко наоколо се сля в зелено петно. Върху ушите му се стовари гърмът на падаща вода, а после силата му намаля — или той губеше слуха си. Най-плашеща беше пътеката под краката му — каквото и да бе, той стоеше върху нещо меко и податливо като мътна вода, маса от белезникава кал или глина. Кайл не можеше да проумее нищо. Не разбираше къде е или накъде отива. Изглежда беше и съвсем сам.

А може би не. Покрай него, по дължината на замъглената струя, се носеха очертания. Бяха гладки и продълговати като риби, но много по-големи от него. Знаеше, че не бива, но не се удържа и се пресегна към едно от тях. Пръстите му преминаха през повърхността на неспирния поток, все едно се беше пресегнал през борда на някоя лодка. Струваше му се, че трябва само да скочи и ще се окаже в съвсем различен свят. Едно от създанията се подаде напред, като че ли в отговор на движението му. По-отблизо на Кайл му се привидя по-необикновено, много по-чуждо същество — как нарече Изгърбения тия грозотии? — сепия.

Рече си, че може би достатъчно е предизвиквал Близнаците, и издърпа ръката си обратно. Добре, а как се очакваше да излезе?

Нещо изплющя през преградата около него и се уви около ръката му. Извика от изгаряща болка, когато бе издърпан назад, съборен и рамото му изпука. Извади сабята и замахна почти неосъзнато. Далечен вик, спиращата го сила отхвръкна назад и Кайл усети как се върти, как ръката му е вцепенена и се мята. После удар, сипкав пясък се стелеше под него и той падна задъхан.

През цялото време току до него ромолеше поточе; тъй Кайл разбираше, че не е изгубил свяст. Лежеше неподвижно, най-вече за да си почине и да отложи разбирането колко много може да е наранен. Най-накрая, когато денят избледня, трябваше да приеме, че нуждите на плътта му са достатъчно наболели, за да го подтикнат да стане — особено пълният мехур и празният стомах. Бавно, болезнено, той придвижи здравата си ръка през пясъка, за да се издигне до седнало положение. Другата му ръка висеше безполезна, схваната, въпреки че рамото болеше, все едно някакъв звяр бе забил зъби в него.

Той пое дълбоко дъх и се облегна на ръката си, за да се избута нагоре. От недалечно дърво се понесе рояк птици, несъмнено изненадани от надигането му. Намираше се на пясъчен бряг, пресечен от криволичещ поток. Покрай него на запад течеше бистра вода, плитка, но бърза. Наоколо се възправяха дървета, надвишаващи всичко, виждано от него, и закриваха местността. Наближаваше нощта и въздухът бе прохладен. Той закрачи на запад.

Потокът се извиваше и от време на време се отклоняваше много в пътя си, но все се обръщаше на запад. Кайл следваше наносите и пясъка. Най-накрая, зверски гладен, той отсече тополов клон и нагази в средата на ручея. Там се спря под бледната светлина с издигнато копие. Трепване във водата; извивка на сянка. Той хвърли. Не улучи.

Най-накрая запляска през водата към брега с нанизана на клона риба. С една ръка събра в тъмното сухи съчки и чуплива трева и, затиснал с коляно ножа си, успя да изкара искра с парче кремък и да запали огън. Почисти небрежно рибата, окачи я над пламъците и седна.

Ядеше и хвърляше клони в буйния огън. Нощта се спусна напълно.

После един глас изръмжа от тъмното:

— Момчето може да е ранено. В несвяст. Кръвта му да изтича.

Кайл хвърли поглед през рамо:

— Добра вечер, Кокошка.

— Ранен може би — Кокошката приклекна и притопли ръце на огъня. — Боговете само знаят в каква беда.

Кайл посочи рамото си.

— Нараних си ръката.

— Ние тримата все тичаме цялата нощ, а ти седиш тука и нагъваш.

— Случва се, нали?

— Какво стана?

— Нещо сграбчи ръката ми. Май е счупена.

— Хм.

— Къде сме?

— Да имаш още от тая риба?

— Има още в потока.

— Хм. Веселяк. Ставаш веселяк.

— Та къде сме?

Кокошката се прозина, разтърка лицето си с ръка, отпусна се и опна крака.

— Близо до западния бряг. Можеш да го видиш от всяко възвишение.

— После?

— Не знам. Предполагам, ще откраднем рибарска лодка. Може би ще тръгнем към Корел. Да хвърлим поглед на тая Стена на бурите, дето всички приказват за нея.

Гелел Рик Тайлийн остави яростта да расте неспирно под лъжичката й. Последното разкритие за разпръсването на събраната в нейно име войска й дойде в повече. След като бяха достигнали равнините Сети, налагаше се само елементарен, пряк бърз поход на изток. Всеки глупец можеше да го види. Но последните съобщения — да разделиш армията! Безумно! Като най-лошата грешка на несвестен безумец. Книгите й по военно изкуство бяха недвусмислени по този въпрос — това никога не бива да се прави.

Сивата кал от разбълникания бряг на Идрин засмукваше ботушите й, докато си проправяше път към издигнатата до фургоните и каруците на обоза шатра на военачалниците. Военното имущество не спираше да се движи — пристигаше дори когато тя преминаваше през лабиринта от кошове, струпани чували и прибрани в кошари добичета. Десетимата мечоносци от гвардията й я следваха на хвърлей камък, въпреки изричната й заповед да останат при колата. Нейната кралска носилка — Гуглата да я отнесе дано!

Оттатък неравните граници на склада сетски конници яздеха напред-назад, подсвиркваха, размахваха дълги усукани кожени ремъци и подкарваха колони с добитък на изток. На изток? Далеч от обоза? Тя зина при вида на зрелището.

Още по-зле — талийските и нечистокръвните сетски браничари се бутаха и се хилеха при вида й — опръсканата с кал херцогиня! Гелел подбра краищата на дългата си бяла туника, украсена с крилатия лъв от семейния герб, провери дали покритият с бяла копринена нишка шлем стои здраво и правилно на главата й, после вдигна предизвикателно брадичка.

Пастирите се загледаха настрани. Тя почти се поздрави за малката победа, когато забеляза как телопазителите й се тътрят покровителствено наблизо. Хвърли свиреп поглед на гвардейците си — те явно не го забелязаха, докато проучваха мястото — и отново потегли; потръпваше при всяко измъкване на ботуш от гъстата лепкава кал. Нека боговете й простят — ръчно обработена ривска кожа, внос от Даруджистан. От Даруджистан! Защо я бяха издокарали така? Докато наближаваше палатката, погледът й бе привлечен от смях и високи гласове. Насред калта и плитчините на реката голи до кръста мъже блъскаха товарните коли с железни пръти и двойни мотики. Млатеха ги и ги разчленяваха. Унищожаваха ги! Трейк да ги отнесе дано! Унищожаваха товарните коли. В името на Бездната, какво ставаше в тази лудница?

— Стойте тук! — нареди тя на гвардейците и отметна покривалото на палатката. Амарон се бе изправил над походна маса, направена от дъски върху две бъчви; зад масата седеше генерал Чос, обутите му в ботуши крака бяха качени на столче, върху лицето му бе наметната кърпа. И двамата не се и помръднаха.

— Какво означава това безумие!

Амарон се обърна и скептично вдигна вежда. Гелел отново бе впечатлена от ръста му. Дори и при дълго отлаганото с магически способи стареене, поясът през бронирания му корем изглеждаше неудобно пристегнат.

— Кое безумие би могло да бъде това, господарке?

Гелел не можеше да се отърве от усещането, че двамата мъже й се присмиват. Тя обаче продължи, решена да отстоява владетелските си права.

— Първо, разделянето на войските.

Амарон хвърли поглед към началника си:

— Аха.

Чос се изправи на стола, свали кърпата от лицето си и положи ръце сред зариналите масата парчета хартия. На Гелел той напомняше лъв — изпъстрен с белези, закоравял в битки ветеран. Жилав, с гъста, заплетена къдрава коса и брада. Чос прочисти гърлото си.

— Това бе решено миналата нощ, херцогиньо. Нямаше нужда да ви будим.

— Присъствието ми на всички заседания е необходимо.

— Ах, да, вижте сега. На бойното поле нещата въобще не се придържат към никакви редовно свиквани заседания или подобни. Трябва да се движим бързо.

— Елате и ме вземете тогава, проклятие!

Погледът на Чос отиде към Амарон и той се усмихна слабо.

— Много добре. Но ви моля да си спомните — вие подкрепихте ръководенето на войските да премине към мен, а аз нямам време да обяснявам всяко решение.

— Сега изглежда да имате време.

— Обходиха те откъм фланга — изкоментира развеселеният Амарон.

Чос въздъхна и наля чаша вино от гарафата на масата. Поднесе я към Гелел, която поклати глава. Той отново се облегна.

— Много хубаво. Какво искате да ви бъде обяснено?

— Чух, че оставяте около десет хиляди души тук, южно от Тали. В името на боговете, човече, та това е повече от една пета от всичките ни сили! Всички хора ни трябват за похода на изток! Твърдите, че Хенг може да е застанал срещу нас, или поне опитва да добие независимост. Трябва да сплашим Итко Кан и Коун. Може да ни очакват решаващи битки в Блор и най-накрая остава Унта. Самата столица! Защо да отслабваме себе си още преди да сме срещнали неприятеля?

Чос понечи да отговори, но ги заля мученето на безчет волове и други добичета, съчетано с пронизителните подсвирквания и подвиквания на сетските конници. Палатката се разтресе от тътена на копитата.

— Какво става! — извика Гелел през данданията.

— Сетите откарват повечето ни животни на изток.

— Защо!?

Чос повиши глас:

— Херцогиньо, съпротивата на Хенг провали разписанието ни. Трябва да отидем там бързо, преди Ласийн да достигне града с верни на нея части. Ако може да ни спре там, движението ни ще загуби мощта си. Военачалниците и провинциите ще започнат да се връщат при нея. Това ще бъде краят ни.

— Но вие ме уверихте, че Ласийн се е затворила в столицата!

Двамата мъже още веднъж си размениха погледи. С отминаването на добитъка шумът отслабна.

— Да, херцогиньо. Все пак представителите й могат да направят предложение на канците. Изключително положение в ново, съвместно властване… кой знае? Може да ги подкупят, като разпрострат покровителството им върху Хенг. Тогава ще сме изправени срещу двама неприятели. Трябва да се появим там преди някакво подобно споразумение да може да бъде осъществено.

Гелел посочи към брега:

— Тогава кажете ми как оставянето на хора тук постига това.

Чос гаврътна виното си и внимателно положи чашата на масата.

— Херцогиньо. Някогашната Конфедерация Итко Кан не е единственото княжество, за което трябва да се притесняваме. Южно от Идрин се намира Дал Хон…

— Който даде уверения за неутралитет.

— Официално да. Но ние сме изцедили от Кюон Тали всички здрави мъже и жени, годни да държат копието. Не смеем да го оставим напълно незащитен. Съветът на старейшините на Дал Хон може да реши да изрови старите си договори с Хенг и да тръгне срещу Тали. Затова оставяме десет хиляди души между тях и Тали.

— Не биха се опозорили, след като са ни уверили…

— Опозорили! — падналата върху масата ръка на Чос сплеска чашата. — Чест? Слава? Всички глупости, за които подпяват ококорените менестрели — нищо от тях няма значение на бойното поле! Да, тук един мъж или жена може да има своя чест, но нито един пълководец или държава не може да си го позволи. Цената е твърде висока — гибел за всички, които ви следват. Възнамерявам да победя, херцогиньо. Тази е школата, в която съм бил обучен. Победа! След нея има много време да пренапишете историята и да се представите в добра светлина.

Той вдигна ръка и събра купчинка отчети, за да избърше кръвта.

— Точно сега правим салове. И с помощта на местните ни магове и някои сетски шамани ще се спуснем по Идрин тъй, сякаш Гуглата е по петите ни.

— Ще доведа лечител — каза Амарон.

— Още не — викна Чос подире му. — Не, смятам, че времето е подходящо да съобщим на Гелел плановете си за нея.

И се усмихна, докато омотаваше кърпа около ръката си.

Гелел усети как косъмчетата на врата й настръхват.

— О, да, моля ви да ме уведомите. Може би включват кралски плавателен съд и сто роби на греблата?

Амарон се усмихна — първата истинска усмивка, която Гелел можеше да си спомни от него.

— Не се притеснявайте, господарке. Одеждите, колата и гвардията са само за показ.

Още веднъж отпусна ръце на пристегнатия си колан.

— Разполагаме само с един истински маг, достоен да бъде наричан така. Девойката. Това си е подигравка в сравнение със старото време. Едничкото ни предимство с вас е, че никой, съвършено никой, не може да ви разпознае със сигурност. Разбира се, следим старото ви приемно семейство, но извън тях малцина могат да бъдат използвани от някой маг, за да се добере до вас — да речем, някой като Куин. Затова и показността на паланкина — той посочи бялата й туника — и на одеждите. Предвиждаме да се измъкнете от всичко това по време на речното пътуване. За вас е скалъпена нова самоличност.

Тя изгледа двамината — толкова явно доволни от себе си. Интриганти. Сега го видя. Тези мъже обичаха интригите. Кой друг би могъл да издържи издигането като част от обкръжението на стария император?

— Нова самоличност. Разбирам. Моля ви да ми кажете каква…?

— Офицер — отвърна Амарон. — Началник в конницата. Мисля, че старият чин е превост. В Граничните патрули.

— Граничните патрули! Под началството на маркиз Джардин? Всички те са ветерани — набезите на границата в Ном Пърдж са постоянни. Никога няма да ме приемат.

— През цялото време приемат нови попълнения. А маркизът се разпорежда.

— Какво знае той?

— Само каквото му трябва да знае. Оставям другото на личната ви преценка. Предлагам нещо близко до истината за възпитанието ви — като например, че сте от дребно благородно семейство, което е похарчило последните си пари, за да купи чина ви.

Тя кимна неохотно — всичко беше по-добре от проклетото боядисано возило и този смехотворен костюм.

— Кога?

— Молк ще ви даде всички подробности. Той ще се преструва на ваш прислужник.

Гелел вдигна ръка.

— Извинете. Прислужник ли казахте?

Амарон кимна сериозно.

— О, да.

— Не прилича на каквото съм чувала. Всички тези адюнкти, адютанти и секунданти в талийските войски.

Чос и Амарон се спогледаха кисело.

— О, да, херцогиньо. Талийската войска реши да следва старите обичаи. Отпреди малазанците. Всеки уважаващ себе си офицер трябва да има прислужник, даже двама или трима — коняр за конете, адютант за ежедневните задължения, дори компаньон, който да влезе с тях в битка. Понеже сте бедна, можете да си позволите само един.

Кралице на Тайнствата, не. Той е мързелив, вони и освен това очите му са целите бели.

— Не, не него. Всеки друг, но не той!

Усмивката на Амарон не трепна; очевидно бе твърде доволен от приготовленията си.

— О, да, господарке. Той е съвършен.

На светлината на пламъците от горящата западна палисадна стена лейтенант Рилиш можеше да различи сражаващи се фигури върху източната. Стоеше зад струпаните чували и греди на последното укрепление, опряно в каменните казарми в средата на крепостта. Ранените вече изпълваха помещенията. Сержант Струна му каза, че уикците се оттеглили в големия подземен склад. Това съобщение някак си го обезсърчи. Нямаше обаче сила да мисли за него — едвам успяваше да се държи прав. От мрака на северната стена долетя дротик и той издигна и двата меча, за да го отбие. Ударът го зашемети. Двамата войници, разположени от Струната на пост с него, подпряха гърба му; големите им щитове бяха издигнати. Долетяха и стрели и издумкаха в слоевете дърво, кожа и мед на щитовете. Сега бяха по-силни, проклети да са. Рилиш махна на сержант Струната.

Той дотича през ничията земя на главната строева площадка, преследван от стрели и хвърлени главни.

— Вече не остава много — кресна той над пъкъла от насмолени дървени трупи, над звънтенето на мечовете и рева на обсадителите. На брадясалата му уста бе замръзнала глупашка, възторжена от боя усмивка.

Рилиш викна:

— Съобщавай. Запалвай останалото и се изтегляй.

— Тъй вярно, тъй вярно.

Рилиш потупа войниците:

— Стойте тук. Всички оставаме, за да прикриваме оттеглянето.

Гардемарините отдадоха чест:

— Тъй вярно, господине.

Опряха щитовете си на струпаните греди и хванаха арбалетите. Куцукайки, Рилиш се оттегли присвит към вратата на казармата и през ума му мина, че с такива хора можеше да спечели всяка битка — стига да имаше достатъчно от тях.

Вътре, в мрака, от миризмата на гниеща плът и застояла кръв той потръпна и притисна ръка към лицето си. Зрението му бавно се нагоди и му показа представата на някой безумец за Дома на Гуглата. На дъсчения под лъщяха кръв и телесни течности, стекли се от купчината до вратата, която постепенно се оказа наръч голи отрязани ръце и крака. На тесните прозорчета седяха изгърбени хора с вдигнати лъкове и арбалети — те имаха по две здрави ръце. Останалите им помагаха — държаха копия и колчани. Някакъв мъж опитваше да навие арбалета си с една ръка. Ужасѐн, Рилиш го взе от него и го нави.

— Фесел? — викна той. — Къде си, човече! Какво значи това?

— Лечителят е мъртъв, господине — обясни арбалетчикът.

— Мъртъв?

— Тъй вярно.

— Какво е станало?

— Цяла нощ старият Фесел отказваше да използва своя Денъл, господине. Плачеше и мънкаше, а после просто умря. Сърцето му, господине. Изглежда просто е отказало.

— Какво е било това — болен ли беше?

— Не знам. Накрая, докато ни оправяше, доколкото можеше, ревеше като пеленаче и говореше: „Моля, спрете. Не. Трябва да спрете. В името на милостта на Солиел, моля, недейте.“ Изключително чудно нещо, господине.

— Уикците?

— Долу, господине. Тихи като мишки.

— Много добре.

Рилиш отиде към отворения капак на пода и водещия надолу тъмен, измазан с глина проход, застлан с плоски речни камъни — някой беше вложил много усилие в него от последния път, когато посети подземието.

— Удеп? Самият Трейк идва насам! Това е то, човече!

Мрак. Мъждукането на може би единствена факла някъде в далечен ъгъл на избата. При взирането в тази тъмница безформен страх стисна лейтенанта за гърлото. Тук мирисът на застояла кръв като че ли беше още по-силен. Сети се за особеното държане на хетмана и на шамана при последната им среща; как Удеп явно опитваше да го предупреди за нещо; наранения, почти побъркан поглед на Бистра вода.

Не. Не може да са го сторили. Техните деца. Ала не беше ли робството по-лоша съдба за кой да е уикец? Отдръпна се от мръсния проход и предричания от него ужас. Може би всички щяха да намерят края си тази нощ — те по техния начин, той и неговата рота — по своя.

— Оттеглят се, господине! — чу се глас от едно прозорче.

— Добре.

Лейтенантът се отърси и проклетиса глупците под краката си. Проклети да са! Бяха твърде нетърпеливи да се срещнат с Гуглата. Та навън имаше стотици хора, повече от щастливи да помогнат за това. Защо да не паднеш с окървавено оръжие? Рилиш си пое дълбоко дъх:

— Слушай! Прикривайте ги. Покажете им как се бие войникът!

— За Четвърта! — извика една жена.

— За Империята! — отвърна й Рилиш.

— Империята! — понесе се силен вик от мъжете и жените по стените.

Гръмотевичен тътнеж и ослепително избликване на пламъци оповестиха изригването на събраните в основата на останалите палисадни стени запалителни материали. За няколко мига писъците на оказалите се върху тях обсадители даже се извисиха над избухването. Разпенената златна светлина освети прохода и в яркия й блясък Рилиш се застави да слезе.

На дъното ботушите му потънаха в поддаваща влажна пръст. Коленичи, опипа с облечена в ръкавица ръка и загреба шепа пръст. Стисна я и светлината на пламъка показа как от пръстите му се стича тъмно ручейче — напоена с кръв земя.

Що за нечовешка воля… Той обърса ръката си в стената и после я отдръпна. Топло. Пръстените стени излъчваха особена топлина. Огньовете? Докато погледът му привикваше, той слабо различи очертанията на стърчащи и от двете страни крака; те образуваха нещо като проход право към насрещната стена, където самотната факла хвърляше слабееща светлина върху едничка очакваща фигура.

Рилиш мина през прохода. От двете страни лежаха възрастните, всичките с пронизани сърца. Без следа от деца, нито пък от някаква борба. Отпуснатите им черти изглеждаха спокойни и примирени. Ботушите му се хлъзгаха и затъваха в мократа, разкаляна земя. Към него настъпи странна влажна топлина, докато непосредствено над факлата и неподвижната фигура изглежда царуваше непрогледна тъма.

Приближи се и разпозна шамана Бистра вода, паднал на колене. Ужасно — на коленете му го крепяха две копия, забучени отдолу през гърба и кръстосани под гърдите. Кръвта течеше на струйки по дървените дръжки и правеше локвичка под него.

Невероятно — главата на шамана се надигна и застави Рилиш да отстъпи и да хване мечовете.

— Поздравления, малазанецо — влажно изговори привидението.

Рилиш не можеше да продума. Отгоре ботуши тропаха по дървения под и се дочуваха викове за подкрепления на преградата отвъд вратата. Знаеше, че отстъпят ли я, краят няма да е далеч. Върна си гласа.

— Бистра вода — какво сте направили?

Усмивката на шамана бе свирепа и победоносна. Той погледна към призрачния мрак оттатък светлината на факлата.

— Щом ни бе отказана едната битка, ние влязохме в друга. И спечелихме, при все че цената бе висока. Отивай и доведи хората си. Осигурили сме път.

— Какво искаш да кажеш? Осигурили сте? Що за сделка е това?

Шаманът потръпна и тялото му се смъкна на педя надолу по пръта. Той проговори през обезкървените си бели устни:

— Измъкване, глупецо. Живот за нашите деца и за твоите хора. Някога това място е било свещено. За предците ни. Кръвта ни повика, както го е правила винаги. Но гладна! Толкова гладна… ние едвам стигнахме. Сега отивай и пращай своите. Аз държа пътя.

— Път накъде?

Накъсан смях, пресекнат от болезнен стон.

— Не надалеч. Върви.

Рилиш изтича до стълбите, а ботушите му се хлъзгаха и пързаляха. Изрева в прохода:

— Сержант Струната да се яви тук, долу!

Най-накрая успя да изведе тридесет и двама мъже и жени от частта си, преди горящият покрив на постройката да го вкара в прохода. Най-накрая помагаше на ранените, които поискаха да изнесат неподвижните. Приведен, с пронизваща болка в крака, той не можеше да чака повече. Един войник го крепеше на стълбите откъм гърба. Двамата заедно затвориха вратата на пода под нажеженото бумтене на казармената сграда.

— Сержант Струна?

— Мина пръв, господине — отвърна му жената.

— Отлично. Сега е наш ред.

— Тъй вярно, господине. След вас, господине.

— Не. Аз ще мина последен.

Жената се усмихна — тъмнокожа талийка или отчасти от Дал Хон. Покритите с ризница рамене бяха широки като на мъж.

— Простете, но не това са нарежданията на сержанта.

Между дебелите дъски на подовата врата си проправи път огънче. И двамата отстъпиха приведени.

— Нямаме време за това, войнико. След теб.

Отдаване на чест.

— Тъй вярно, господине.

Пред мрака жената извади късия си меч и свали щита от гърба си.

— Късмет, войнико — каза Рилиш.

— Тъй вярно. Гуглата да ме пази — и тя плюна, изрече кратка молитва, после се впусна напред и изчезна.

Рилиш се обърна към вече притихналото тяло на Бистрата вода; главата на шамана бе паднала на гърдите му, а мазната коса закриваше лицето. Той коленичи до него.

— Бистра вода? Можеш ли да ме чуеш? Не знам какво да кажа… Благодаря ти. Благодаря ти за моите хора.

— Недей да благодариш за честна сделка — донесе се пресипнал шепот. — Спазвай я.

Рилиш се изправи.

— Да.

Погледна тъмнината с ръка на дръжката на унтанския дуелистки меч, пристъпи…

… И навлезе в гора — високи иглолистни дървета, птичи песни, през клоните надолу се процеждаха снопове слънчева светлина — движение между дебелите стволове, някакъв голям елен? — после още една стъпка и прохладна нощ. Подкрепиха го ръце, Струната и жената войник. Той погледна нагоре и се успокои от познатите съзвездия — Близнаците, Вълка, широката Пътека на Светлината.

— Къде сме?

— Малко на запад от крепостта, струва ми се — отвърна Струната. — Можете да видите пламъците от върха на хълма.

Рилиш се огледа наоколо и се ориентира. Намираха се в дълбок дол — сухо речно корито. Наоколо нямаше никого.

— Къде са всички? Децата?

— Вече потеглиха на северозапад, господине. Не можах да ги спра. Казаха, че Бистрата вода така им наредил. Пратих хората с тях.

— Отлично, сержант.

— Ще потегляме ли?

На изток бледооранжево сияние освети един хълм изотзад. Рилиш го гледа известно време.

— Последен поглед, господине?

Лейтенантът трепна, хвана се за крака и отмахна нощните насекоми от лицето си.

— Не, сержант. Всичко е наред. Най-добре да вървим.

— Тъй вярно, господине. Ето го и водачът ни.

Струната посочи нагоре по дерето, където стоеше неясната фигура на уикско момиче и им махаше нетърпеливо.

Жената прехвърли щита на гръб и предложи ръка за опора. Рилиш я прие.

Времето в Западното Море на изследователя се оказа забележително спокойно през последните няколко дни. В сутринта на шестия ден Бляскавата зае обичайното си място до Джеп, нейният кормчия на Скитник. Беше само по дълга ленена долна риза и дълги тесни панталони, но от хладния утринен вятър не й стана студено. Един моряк й поднесе горещ чай, тя отпиваше от него, а очите й бяха приковани към водите далеч напред на северния хоризонт. Там растеше смарагдов облак, трепкащ като светлините, понякога видими в нощното небе. Обредът на Качулката. Това облягане на необичайната — как я определи Върховният маг — отстъпчивост на Рюз я притесняваше. Шестото чувство на Бляскавата я съветваше да не се доверява на никаква подобна преструвка — понеже това несъмнено беше преструвка. Особено когато е замесен и Древен. И бесният напор да се достигне Кюон… Доколкото тя можеше да прецени, нямаше нужда; имаше всякакви причини за обратното. Особено с изоставена в тила недовършена работа.

Погледна Гедранд, пленения триреден курзански боен кораб, който Скинър взе за свой флагман. Въпреки огромната полза от присъствието му за Обета им, Бляскавата все искаше да не се бе завръщал никога. Само щом го погледнеше, и потръпваше — къде беше човекът, когото познаваше? Кой бе този самозванец? Съгледвачите й казваха, че още не са го видели без броня. Твърдяха, че спял, седнал на стол и в пълно бойно снаряжение. А и бронята — не беше виждала нищо такова. Каква беше покрилата я с кристален блясък тъмна патина? Скинър не криеше, че му я е подарила неговата покровителка, Ардата от Джакуруку — някаква кралица вещер, може би Прамайка на ония чужди земи. Той не криеше, че са били близки. Любовници? Бляскавата усети студения вятър и обви ръце около себе си. Обетът все още го въодушевяваше, в това бе уверена. Какви други, по-малки клетви обаче можеше да е положил през изкараните надалеч години? Тя лисна изстиналия чай през борда.

— Повикайте Опушения — нареди тя на някакъв гвардеец.

— Слушам.

Скоро след това магът се появи и си запроправя път към кърмата, като не се пускаше от перилото. Лицето му беше болезнено бледо. Бляскавата не се удържа и се усмихна. Опушения не понасяше морето.

— Нищо ново от разследването? — попита го тя, щом той се приближи.

— Не, началник.

Под мазните оплетени къдрици лицето на мага бе млечнобяло. Очите му се премрежиха напред, където от вълните се издигаше зеленикава завеса от светлина.

Сержантите донесоха на Бляскавата бронята й. Тя вдигна ръце, за да нахлузят през главата й плъстената дреха, последвана от отворената отпред и отзад ризница, която разклатиха, за да стигне до прасците й.

— Разпита ли Братята?

— Да. Твърдят, че не са забелязали нищо онази нощ. Даже твърдят, че нищо не е станало — понеже не са го видели.

— И Изгърбения не се е появявал сред тях?

— Не. От него няма и следа.

— Не са ли били подкупени, за да лъжат?

Въпросът смая Опушения. Погледът му към Бляскавата бе притеснен. Отговори внимателно:

— Не смятам, че е възможно…

— Тогава оставаме с оня младеж като неприятелски човек. Съгледвач с могъщи съюзници.

— Да. Бягството му навежда на такова заключение.

Бляскавата взе шлема и меча си и отпрати войниците с ръка.

— Освен ако преследвачите не са претупали търсенето.

Неокосмените вежди на мага се издигнаха.

— Не съм вземал това предвид. То води в, хм, неприятна посока.

Тя нахлупи шлема и свали наличника.

— Предположи го Сивогрив.

Погледът на Опушения се премести върху широкия гръб на мъжа на носа.

— Разбирам… Да, това звучи разумно. Близък до работата, но не е положил Обет и следователно не споделя нашите заслепения. Необходим е бил външен човек, нали? Благодаря, началник.

— Братята, разбира се, изцяло подкрепят Скинър.

— Не са спирали да настояват за това. Удар срещу Кюон.

— Точно така. Най-важните за тях неща не са непременно такива и за нас.

— Вярно е. И все пак, може би подкупени, за да лъжат, е твърде силно.

Опушения отметна разбутаната от вятъра коса от лицето си.

— Може би съблазнени или притеглени?

Бляскавата препаса двуострия си меч и нагласи тежестта му на хълбока.

— Може би. Не би ли трябвало сега да допринасяш със силата си към обреда?

— В името на боговете, не. Аз съм само дребен боен маг от Телас — при все че, признавам си, в мигове на вдъхновение зървам нещичко в Древния Тирлан. Следователно не мога да съдействам на настоящите общи усилия за обуздаването на Рюз.

— Щом така твърдиш, маг.

И отново, как й се искаше да бе задържала наблизо Блуз и острието му! Тяхното обаче беше отчаяно залагане, което бяха решили да направят. Твърде късно бе за съжаления. Ами Кал-Брин? Какво ли стана с неговите хора? Тя би приела мнението му за тези обредни магии.

— Блестяща…

— Да?

— Внимавай.

Кимване.

— Мога да кажа и на теб същото.

Опушения изсумтя и потегли към носа.

С напредването на сутринта блясъкът се усили и се сгъсти в трептяща зелена и тъмнотеменужена завеса, придружена от непрестанен тътен пред тях. Докато Качулката и останалите магове Обетници се подготвяха за съдбовния миг, разделянето, порталът — или каквото там беше — ги изпреварваше и поддържаше разстояние от около сто хвърлея пред тях. Изникващото изпод него море достигаше до тях смарагдовозелено и разпенено, сякаш разбърквано от сили, и още по-притеснително, изпълнено от плавей и отпадъци, каквито се събират покрай всеки морски бряг. Посред палубата курзанският първи помощник-капитан ревеше заповеди — сваляха се платна, моряците обезопасяваха военното имущество. Бляскавата разпозна приготовления за предстояща буря.

Какво прикриваше този параван? Тя бе чувала обичайните предания и разкази за водовъртежи и унищожителни бури, причакващи всеки безумец, достатъчно дързък или отчаян, за да прекоси владенията на Маел. Всички такива приказки обаче идваха до тях от много старо време и може би не бяха нищо повече от фантазии. В действителност никой не знаеше какво ги очаква — нито някой от дванадесетте магове, Обетници или обикновени, нито някой от моряците — понеже повече нищо не се бе разбрало за някого от одързостилите се.

Защо това безбожно бързане? Защо този светкавичен пристъп срещу Кюон — само три съда, избързали пред останалия флот, Скитник, Гедранд и Сокол? Да, те превозваха мнозинството от Обетниците. Но какво можеше да се надява да стори Скинър само с две хиляди души?

От бордовете на съседния Гедранд се развяваха знаменца. На носа ръцете на Опушения бяха издигнати, докато общуваше с останалите магове. Съвсем скоро. Бляскавата обхвана с ръка кърмовата мачта. Пред тях вратата бе спряла да се движи и ги очакваше, висока много разтези. Напомняше на огромен водопад, появил се от празния въздух. Обзе я подвеждащото впечатление, че портата, която ги очаква, всъщност е морската шир и че те хвърчат необуздано право с главата надолу към гибелта си. Дано Тогг, Опонн, Бърн и Фандърей ни закрилят. А Гуглата… гледай сега ти, който никога не можеш да ни достигнеш.

Когато носът проби преградата, Бляскавата зърна за последен път Опушения — с издигнати ръце, като че за да отблъсне някакво разрушително видение; Сивогрив, малазанският отстъпник, с присвити в бойна готовност колене, една протегната ръка с омотано около нея въже, и после ревящата — не, съскаща, кипяща порта бе върху тях и тя ослепя…

Разтърсващ трясък — болезнен удар събори Бляскавата възнак, все едно я бе халосал чук. Трясъкът на чупещо се дърво, тежкото бавно скърцане на огромна забиваща се в палубата тежест — разцепена мачта — ужасени писъци на хора. Водата плискаше и се носеше бавно, надигната, следвана от тишина, която оставяше само стоновете на ранените. Бляскавата се вдигна на крака и потърка рамо там, където се бе ударила в мачтата.

— Човек зад борда! — донесе се вик.

— Човек зад борда! — отвърна му далечно ехо. Бляскавата погледна наляво, където тънеше Гедранд; едната му мачта бе разцепена на една трета от върха надолу и оплетена сред такелажа.

— А Сокол? — викна тя над водата.

Отговори й слаб глас:

— И той е тук!

Да. Където и да бе това тук.

— Опушен!

— Зад борда — обясни един гвардеец.

Бляскавата отиде до там. Мъже и жени бяха изпопадали и цапаха из застланата с останки и плавей повърхност. Парчетиите бяха толкова нагъсто, че хвърлените на хората въжета едвам се намокриха. Бляскавата забеляза къдрокосия маг, вкопчен в някакъв дънер. Нещо във водите и в хоризонта беше странно, но точно сега тя нямаше време да се занимава с това.

— Капитане!

Курзанският капитан и първият помощник дойдоха при нея.

— Докладвайте.

— Има пропукани шевове — обясни помощникът и подръпна широката си черна брада. — Поемаме вода.

— Можете ли да запълните пробойните?

Примирено вдигане на рамене:

— Трябва да опитаме.

— Много добре. Вземайте всичко необходимо за изпомпване и изгребване на водата. Свободни сте.

Бляскавата отиде да помогне на стария кормчия Джеп да се изправи. Изглежда го бе ударила широката дървена дръжка.

— Магът да дойде при мен! — викна тя с цяло гърло.

— Слушам — отвърна някой от палубата.

Тя сложи човека до кормилния лост, който стоеше неподвижен, при все че никой не го държеше. Бляскавата намръщено положи ръка върху него и провери за движение или дърпане. Нищо. Бяха неподвижни във водата. Не каквото бе очаквала.

— Началник.

Капането на вода върху палубната обшивка до Бляскавата извести за присъствието на Опушения. Тя проучваше очите на кормчията — и двете гледаха напред, а зениците бяха еднакви. Тя знаеше какво да търси — опасните признаци; годините на бойното поле ще научат всекиго на първа грижа за ранените.

— Ела насам, Опушен.

— Да, началник. Видя ли?

— Какво да съм видяла? Бях заета.

Опушения замахна широко околовръст с ръка. Магът гледаше напред в далечината. Взорът му изглеждаше поразен.

— Така — произнесе той с напрегнат глас. — По-хубаво погледни.

Бляскавата се изправи и тръгна към борда. Погледна и спря, а ръцете й замръзнаха на раменете на плетената ризница. Нещото, което бе взела за далечни острови — източникът на плавея и отпадъците — не бяха острови. Заобикаляха ги кораби. Или по-скоро те бяха спрели в средата на море от неподвижни съдове, опнало се от хоризонт до хоризонт.

Пълната тишина притисна Бляскавата с тежестта си. Море от призрачни кораби. Повечето от близките явно бяха галери, при все че по-далечните изглеждаха много по-големи многоредни плавателни съдове. Един, на левги нататък в сивата шир от дървен материал, сигурно бе грамаден, за да се издига тъй високо. Сега забеляза, че целият екипаж на палубата се е наредил неподвижно покрай бордовете и гледа. Някакво омагьосване? Не, вероятно само гледката бе достатъчна.

— Опушен — промълви тя. — Какво е това?

— Мен ли питаш?

— Плитчините — изрече на курзански безжизнен глух глас. Бляскавата се обърна. Беше Джеп, очите му бяха лишени от чувства.

— Плитчините? Обясни.

Слабо свиване на рамене.

— Предание. Старо сказание. Място, където богът на морето изпраща ония, които е прокълнал. Или ония, що са съгрешили против него. Може би там свършват всички, опитали да използват Рюз, а? Не е чудно, че не чухме нищо.

И той се засмя и се закашля.

Ударът по главата — това трябва да е. Другата възможност… Богове! Не е за чудене, че нямаше противопоставяне; винаги беше възможно да влезеш. Излизане обаче просто нямаше.

— Трябва да има друго обяснение. Теченията… някое обратно течение…

— Няма течение — каза Опушения.

— Е, всеки кораб би потънал с течение на времето.

— Не. В това море не се потъва.

Ядосана, Бляскавата се обърна към Опушения.

— Обясни се, Гуглата да те отнесе дано!

Магът от Коун ухилено допря пръст до езика си:

— Сол. Най-соленото море, което съм опитвал. Нищо не може да потъне тук. Дори и аз се носех по водата, а не мога да плувам.

Бляскавата се хвърли към перилото и го стисна с двете си ръце. Проклет да е Маел! Проклети да са глупавите магове, чиято надменност ги доведе до такъв край. Проклет да е Качулката! Как ли се смее Гуглата сега? Нямаше нужда да се мори да ги премахва — те току-що се бяха премахнали сами!

Мислейки за това, тя си позволи една обречена усмивка и на свой ред се позабавлява. Имаше някаква странна справедливост в това! Бляскавата сне шлема си. Всичко усилваше личното й убеждение — в света съществува постоянно равновесие, което най-накрая по някакъв начин винаги се налага. Обикновено по най-малко очаквания от всички замесени начин.

Обърна се към Опушения.

— И сега какво, маг?

Тя махна към безкрайните пространства, покрити с безцелно носещи се кораби.

— Може би ще направиш страхотен пожар тук, та да дадеш урок на Маел, а?

Ала разрошеният маг — приличен на удавен плъх в мокрите си, вече изсъхващи, и покрити с люспици сол одежди — замислено гледаше настрани.

— Нещо става със Сокол.

Бляскавата се врътна. През оплетените въжета на Гедранд тя можеше да различи високите мачти на Сокол. От най-високата се размахваха знаменца.

— Капитане! Опушен!

— Слушам.

Докато се оглеждаше, тя усети Опушения до себе си, но той вдигна рамене. Нищо. Викнаха капитана от трюмовете. Той пристигна, подгизнал до кръста, и бършейки ръце. Загледа се в съобщенията.

— Качете някого нависоко!

Моряците се закатериха по въжетата.

На върха на главната мачта един от тях проучи хоризонта и замахна в конкретна посока.

— Светлина! Далечен блясък. Като светлините на маговете.

— В какво направление! — ревна капитанът.

Ръце, широко разперени в безнадеждно недоумение.

Да. Какво направление? Бляскавата огледа бледото, почти безцветно небе, еднообразния хоризонт. Кой може да каже на място като това?

— Дай посоката! — викна капитанът. — Лоцман — отбележи я.

Курзанецът погледна нагоре към моряка, обърна се, издигна до едното си око бронзов диск и се вторачи през него — беше надупчен с мънички, тесни като иглен връх дупчици; Бляскавата ги беше разглеждала. Лоцманът кимна на капитана:

— Отбелязано.

Капитанът плесна с ръце.

— Отлично, лоцман. Хора! — изрева той. — Спускайте лодките! Гребците готови!

— Готови!

Бляскавата се зае да откача пояса си. Погледна Гедранд — и те бяха решили същото, понеже моряците се катереха по спасителните лодки и ги приготвяха. И тъй, ние трябва да гребем към портата в безветрие — ако това е обещанието на блясъка. Тя си представи какво ли изпитание ги очаква. Гребане през натрупани с хилядолетия отломки! Ще отмахват гниещи съдове от пътя си. Кой знае колко време щеше да отнеме. Те обаче бяха Обетници. Щяха да си пробият път… може би. Нямаше препятствие, което да ги уплаши. Какво бе времето за тях? За Бляскавата сега това бе естествена гледна точка, но тя разбираше, че другите, смъртните, не биха могли да я разберат или приемат. Подозираше, че това прави Обетниците нещо като отделна порода.

Тя хвърли поглед назад, към сътворената от влизането на корабите им ивица разруха. Значи тъй, Маел. Ти ни забутваш тук, а после ни мамиш с измъкване в далечината. Защо? С каква цел?

Може би урок? Преминете, Обетници. Но не се връщайте. Очаква ви това. Сега потегляйте. А аз няма да ви улесня ни в едното, ни в другото.

Достигнаха брега и свърнаха на юг, като се държаха към прикритието на дърветата. Пустошта и Кокошката се оглеждаха и ловяха дивеч, докато Преследвача вървеше с Кайл, който бе вбесен от безполезността си заради превързаната ръка. Щом неотложната нужда да бяга за живота си отмина, младежът от равнините започна да се замисля за положението си и то го притесни. Всъщност то го порази с необяснимостта си. Какво искаха да кажат магът Обетница и шаманът с това, че бил под някакво покровителство? Кой можеше да го прави? Или какво? И — при все че не искаше да е неблагодарен — защо тези трима мъже толкова се стараеха да му помагат? Измяната им изглеждаше истинска — но защо сега и с него? Ала не беше ли това най-добрата им възможност? Четирима е по-добре от трима. А според Преследвача Гвардията и без това се изтегляла за Кюон…

Кайл спря. Преследвача продължи за малко, после също спря и положи ръка върху ствола на един бор.

— Какво има?

Кайл сви рамене и нагласи превръзката.

— Просто се питах — каза, че Гвардията потегляла, когато сте се писали доброволци да ме проследите. Как тогава са предвиждали да се свържете с тях?

Преследвача надигна шлема си и обърса потта от веждите.

— Чак сега си съобразил това? Мислех си, че ще е очевидно…

Съгледвачът извади мях с вода и пусна струя в устата си. Предложи на Кайл, който поклати глава. Махна към проблясващото на запад море.

— Ще те отведем до града, ще вземем малко корабче и ще отплаваме за Кюон.

— Не е смешно, Преследвач.

Преследвача обърса капчици от мустаците си, усмихна се и се огледа за място да седне. Избра си покрит с мъх камък.

— Извинявай.

Сне шлема и приглади лъскавата си от потта коса.

— Не се притеснявай, момче. Просто шега.

Той подкани Кайл да седне.

— Не. Твърдо сме напуснали Гвардията. В нея няма бъдеще.

Кайл приседна.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма възможност за издигане, нали? А и те тъй или иначе са осакатени. Обречени са да загинат, освен ако не се случи нещо голямо, дето да ги събуди.

— Обетниците не ми се струват загинали. Силни са.

Разузнавачът махна с ръка.

— Не искам да кажа това. Искам да кажа, че са слепи за настоящето. Останали са в миналото.

Той потърка окачената на врата му кесия.

— Все едно вървят заднешком в бъдещето — разбираш ли какво имам предвид?

По лицето на Кайл ще да си бе проличало колко е разбрал, понеже Преследвача пое дълбоко дъх и опита отново.

— Попита за Пустошта и Кокошката. Добре, ние сме роднини. Някой би ги нарекъл мои братовчеди, далечни братовчеди. Ти би казал — братя. Там, откъдето идваме, всички сме от Изгубените. Та, там е съвсем същото. Останали са в миналото. Тръгнахме си, понеже ни беше дошло до гуша. Представи си колко гадно ни е било, когато го видяхме още по-силно в Гвардията.

Кайл кимна:

— Струва ми се, че разбирам.

Тънка, хладна усмивка.

— Няма значение. Да видим какво ни е останало за ядене.

Седнаха в сянката на високите кедри, задъвкаха пушения заек, а после ядоха непознати и за двамата диви плодове. Кайл си рече, че е възможно горските плодове да са му давали силата да тича. Докато седеше и оставяше прохладния бриз да изсушава гърба и косата му, се появи Кокошката.

— Не прекъсвам прокълнатия от Гуглата ваш обяд, нали?

— Не — отвърна Преследвача. — Да имаш горски плодове?

— Не. Страшно ми разбъркват карантиите.

— Затова ли си тука — продължи Преследвача, — да ни разправяш всичко за храносмилането си?

Кокошката прокара ръка през къдравата си сива коса.

— Щом питаш — стомахът ми е ужасно зле, откак ни завлече на тоя прокълнат от Полиел поход. Това е пълен позор.

Той смигна на Кайл.

— Тоя юнак го бива да урежда работите, колкото я бива катерица по време на буря.

— Стомахът ти ли се обажда, Кокошка?

— Не. Ще усетиш, когато стане.

— Е, нещо ново тогава?

Кокошката приседна. Кожената му дреха правеше ръцете да изглеждат огромни — ивици кожа ги пристягаха под и над лакътя. Хвана шепа съчки и ги строши в широките си загрубели ръце.

— Намерихме малко окаяно рибарско селце на брега. Западнало колкото си щете. Ама имат чудна нова лодка, дето си стои и чака да я спуснеш по брега. Това си е, тъй да се каже, цял дар от боговете.

— И това те притеснява.

— Да. От него ми се подвига — а може би просто чарковете ми да се наместват.

— Чудесно. Ще наблюдаваме за малко. Ти и Пустошта сте първи.

— Добре, добре.

Към Кайл:

— Ще чакаме тук, нали? После ще си откраднем лодката.

— Хубаво. Но трябва да ти кажа, че не знам нищо за плаване и такива работи.

Преследвача и Кокошката се спогледаха развеселено.

— Това е просто чудесно — рече Преследвача. — Понеже и ние не знаем.