Завръщането на Пурпурната гвардия

Първа глава

Далеч в ниското под ботушите на Фурията река Идрин със съскане се разделяше около железните пръти на външната Речна порта на Хенг. В най-глухата доба на безлунната нощ тя се взря на изток по течението и здраво стисна арбалета, опрян на каменните зъбери на моста.

— Виждаш ли нещо? — попита Треперко до нея.

— Не, разбира се. Съвсем тъмно е, точно като в главата ти — нали?

— Просто питах.

Фурията сериозно опита да укроти гнева си — не Треперко го бе предизвикал:

— Извинявай. Не, не виждам нищо, Господарката да го отнесе дано.

— Идат — донесе се откъм Слънчевия в тъмнината. Фурията погледна по извивката на моста. Приближаваха се, без да носят факла или фенер — Сторо, магистратите Ерлан и Пленгилен, сержантът, вече капитан Гуджран — излезе, че бил дженабакъзец от Сиво псе, — и взвод от редовни войници от гарнизона.

— Отново — ядосано и напрегнато шепнеше Ерлан на Сторо — ние, Съветът, сме против това решение. Не е ли тъй, Пленгилен?

Високият брадат магистрат благоволи да кимне в солидно съгласие:

— Смятаме го за необмислено.

Сторо просто постави ръце на зъбера:

— Тихо ли е? — попита той Фурията.

— Засега.

— Отиват по собствената си свободна воля — произнесе Сторо по-високо.

— Можехте да го забраните.

— Както и вие.

Шкембестият магистрат издигна ръце.

— Ние нямаме властта да заставим когото и да било да стори нещо. Ние не сме принуждаващите учреждения на властта.

— Колко удобно за вас.

— Това звучи раздразнено, господин сержант… капитан. О, моите извинения… Юмрук. Защо да бъдете раздразнителен, щом сте постигнал това, което несъмнено винаги сте желал — свое собствено командване?

— Не съм го искал.

— Но ето ви тук.

— Просто изпълнявам задълженията си.

— О, да — това е.

Фурията видя как ръцете на Сторо се свиват в юмруци, и бързо се намеси:

— Къде са Джалор, Рел и Копринения?

— Заедно с взвод от най-добрите хора на Гуджран на южния бряг.

— Съветът не е бил уведомен за никакво излизане! — гневно избухна Пленгилен.

— Защото предпочетох да го запазя в тайна.

— Как се осмелявате…

— Готови ли са? — обърна се Сторо към капитан Гуджран.

— Готови са, господине.

— Вдигайте.

Гуджран извади късия си меч и го издигна нависоко. Каменният свод се разтърси от мощен тътен. Зад тях портата заскърца нагоре. Фурията примижа, та да не вижда призрачните сенки на дърветата покрай бреговете. Ако сетските младежи не бяха там сега, скоро щяха да се появят. Под нозете й първите салове и лодки на флотилията се подадоха мълчаливо — те превозваха ония от бежанците, които настояваха да им се позволи да избягат от града. Фурията им желаеше покровителството на Опонн, но лично тя преценяваше изгледите им като много слаби, почти никакви.

— Десет срещу едно, че никой няма да се измъкне — обади се Слънчевия от тъмнината.

— Млъквай, в името на Бездната! — скръцна Фурията. Вниманието й бе отклонено от шум. Шепот като от говора на множество тихи гласове. Движение на върха на източните стени. Населението на Хенг се събираше да зяпа. Проклета да е Господарката! Предполагаше се, че е тайна — което значеше, че вероятно продават някакви пропуски, Трейк да ги отнесе. Как би могло толкова голямо масово измъкване да бъде опазено в тайна?

— Някой да се обзаложи?

— Никой няма да ти се върже за това, Слънчев!

— Обзалагам се — рече Треперко.

— И аз — добави Гуджран.

Фурията ги измери кръвнишки с поглед:

— Как вие двамата можете…

— Движение на юг — произнесе Сторо.

Всички погледнаха. Фурията присви очи, докато я заболя, и се напрегна да види оттатък очертанията на дърветата, където хълмовете се издигаха в далечината. Там бързо се движеше нещо по-светлосиво — сетските конници се носеха като облаци по възвишенията.

— Използват стария Мост на поклонниците. Пътят към Кан — каза магистратът Ерлан. — Защо не разрушихте този мост? — запита той Сторо. — Казах ви да го разрушите.

Сторо въздъхна.

— Сетите могат да преминат Идрин където си поискат. Не им трябва никакъв отнесен от Бърн мост.

— Тоест?

— Тоест, ще дойдат други. Военни части, които може да имат нужда от моста.

— Военни части? Какви военни части бихте могъл да имате предвид? — настоя магистрат Пленгилен.

— Точно сега не знам. Ще видим кой ще се добере пръв.

— О, стига — изсмя се Пленгилен. — Откъде можете да знаете, че който и да е ще дойде?

— Някой ще дойде.

— Но как сте в положение да го знаете?

— Понеже и Ток, и Ласийн са наясно, че проклетите коне не могат да се катерят по стени!

— Излизат! — обади се Треперко; гласът му се издигна почти до писукане.

Всички се обърнаха към реката. Претъпкан с бежанци и граждани, уверени в предстоящата гибел на Хенг сред пламъци и убийство, керванът от малки кораби и салове измина с гребане и бутане една стрела разстояние от стените. Фурията знаеше, че сега настъпва най-опасният миг. Точно сега би щракнала всяка засада. Вече отвъд всякаква надежда за намеса от бранителите на града. Всички гледаха — притихнали, затаили дъх — как върволицата изчезва в мрака. Не се скупчвайте, призоваваше ги тя. Карайте поотделно. Кротувайте.

Нощта остана спокойна. Звездите грееха ярко и остро. Пътеката на Светлината се извиваше като бледа мазка през тъмния небосвод. Фурията си позволи слабата надежда че — може би — част от бегълците ще се измъкнат. Нищо, че бяха заблудени глупци. Тя се стегна при просъскването на Слънчевия:

— Какво?

— Между дърветата…

Далеч под разположените на север и на юг покрай реката дървета проблясваха оранжеви светлини.

— Оплескаха го…

— Да. Това е пълно оплескване.

Скоро високо в нощното небе се издигна самотна стрела, последвана от жълт пламък. Падна в реката и изгасна, но свърши работата си. Фурията се сви — знаеше какво следва. Въпреки уплахата тя не можеше да не гледа как порой от горящи стрели се издигат високо в небето само за да кацнат право във водата като облак падащи звезди. Повечето угаснаха, ала някои останаха забити в дървото и белязаха безпомощните плавателни съдове за още. Фурията си представи — или така й се стори — че може слабо да дочуе ужасените викове на жените и децата на бегълците. Безумци! Как може да са си въобразявали, че ще им бъде позволено да преминат? За сетите бе по-добре да държат всички натъпкани зад стените. По улиците храната вече не достигаше.

— Защо не правите нищо? — обърна се Ерлан към Сторо. — Трябва да направите нещо…

— Нищо не мога да направя — процеди Сторо с твърд, овладян глас. — Казах им, че това ще стане, но те потеглиха.

— И това Ви освобождава от отговорност?

Сторо се завъртя към магистрата:

— Проклятие, знам, че не ме освобождава!

Слънчевия пристъпи между двамата. Обърна се към Сторо, но заговори на Ерлан.

— Тръгвайте си оттук, преди да съм ви сторил, каквото трябва да ви бъде сторено.

Ерлан се изопна и преметна около раменете си плитката от козина на бедрин.

— Много добре. Ще си тръгна. Но знайте, капитане, че с тазвечерния провал вие изгубихте цялото доверие на този Съвет. Имайте го предвид. Пленгилен?

Магистратите се изнесоха по моста. Сторо даде знак на капитан Гуджран да го приближи.

— Господине?

— Тази нощ изкарайте хората си на важните места. Възможно е да има бунтове. Някои могат да опитат портите.

— Слушам.

Капитанът отдаде чест, направи знак на поделението си и потегли. Сторо се извърна на изток и докато светлината на огъня огряваше чертите му, Фурията забеляза болката на човек, изправен пред възможен разгром. Вече се носеше неспирен дъжд от огнени стрели. Жалките салове и малките корабчета горяха като някакви зловещи жертви, докато се бутаха надолу по ленивото течение. Сияещото шествие напомни на Фурията за Празника на светлините, когато гражданите на Коун изпращат своите благодарствени и умилостивяващи дарове по водата — флотилии от свещи и мънички лампи, които блещукат като звезди в нощта. За кой ли бог или за кои богове бе това приношение на кръв и страдание? Боеше се, че е само за Трейк. И, разбира се, за Гуглата. Винаги Гуглата.

По свода изтропаха хвърлени камъни и Фурията се сниши. Сега гражданите на Хенг крещяха от негодувание. Проклятията и виковете им се сливаха в неразбираем вой. Трупът на умряло куче прелетя през нощното небе, удари се в моста и падна в реката. Хвърчаха камъни и боклук, но не и зеленчуци — дори и гнилите бяха твърде ценни, за да ги хвърлят. На Фурията й се струваше, че нищо от жлъчта не е насочено към обсаждащите ги сети — цялата злоба бе срещу хората, застанали на външната Речна порта.

Хо си рече, че нито надзърта, нито се рови, нито любопитничи. Просто бе внимателен и носеше малко от скорошната пратка с ябълки. Достатъчно рядко удоволствие, достойно да бъде споделено. Това е всичко. Нищо повече. Вървеше из тесните лъкатушни процепи, които служеха за проходи тук, в една от най-усамотените и отдалечени галерии. Понякога пътеките бяха тъй тесни, че дори той, измършавял жител на Хенг, трябваше да се провира настрани.

Щом приближи издълбаната пещера, където му казаха, че били отишли двамата, той чу гласове и спря. Уверен беше, че не е имал намерение да подслушва. Каза си, че е спрял от възпитание, за да се прокашля или да извести, че идва. Но дочу разговор и се заслуша.

— Все още нищо от тях? — това беше Почерпката, високият.

— Казах ти — нищо.

— Дори и от Пръстите?

— Не! Нищо! Ясно ли е? Нищо не мога да направя.

— Мислех, че сте се усетили, че Братята не трябва да дават и пет пари за отатарала.

Шумна ядна въздишка.

— Така е, Почерпка. Разбрали сме го. Но кой знае? Може да има друга сложност.

— Настоявам да вървим. Губим си времето. Вече закъсняваме. Виж, може би е тая сбирщина смахнати магове? Те могат да попречат и на мен да дойда.

Значи не е маг. Как ли е било уредено?

— Тия смахнати магове са намислили нещо. Нещо, което смятат за важно.

Биха ли могли да знаят? Ят непременно щеше да ги убие, ако подозираше.

— Тъй че ние ще направим…

Опушеното острие на дървено копие се насочи към Хо. Той се сепна, напълно изненадан, и изпусна кошницата си.

Почерпката го изгледа.

— Това е Хо.

— Влизай, Хо — обади се Печалния.

След като събра ябълките, Хо пристъпи, свърна покрай завоя и се намери в обиталището на двамата — съвършено голо. Печалния седеше на изсечен направо в скалата, застлан с парцали ръб и дялкаше с най-мъничкото острие, което Хо въобще бе виждал. Почерпката стоеше до входа с все още вдигнато копие. Хо бавно протегна ръка и докосна върха.

— Обгорено на огън.

Ъгълчето на устата на Почерпката се изви нагоре.

— Прав си. Отне ми цяла вечност да издялкам проклетото нещо. Няма да кажеш на никого, нали?

Хо също се усмихна.

— Няма, разбира се.

— Какво можем да направим за теб, Хо? — попита Печалния, без да надига глава от дялкането си.

Той протегна кошницата.

— Ябълки. Рядка проява на загриженост от страна на малазанците.

— Благодарим.

Почерпката се пресегна и взе кошницата, като държеше острието на копието на постоянна височина. Хо гледаше оръжието — виждаше за пръв път от… е, повече време, отколкото му се занимаваше да мисли. През ума му мина, че Ят и Сесин нямат оръжия. Поне той не знаеше да имат. Облиза устни и се замисли какво да каже, докато копието оставаше неподвижно срещу него.

— Да?

— От името на всички отново ви моля да не опитвате бягство. Това ще доведе до отплата. Ще прекъснат всички доставки на храна. Правили са го и преди.

Печалния спря да дялка и отпусна ръце.

— А аз отново питам, Хо… Както и да е, какво всъщност замисляте вие, маговете тук? Какво ви задържа тук?

Хо намокри устни и откри, че не може да издържи погледа на Печалния. Погледна настрани. Печалния въздъхна разочаровано.

— Виж сега, Хо. Ще опитам да предположа едно-друго. Какво ще кажеш?

Без да чака отговор, той продължи.

— Вие, проучвате отатарала, нали? Изследвате как обезсилва магията. Може би правите опити с него. Възползвали сте се от тази възможност да уредите истинско учебно заведение по въпроса как действа веществото, а може би дори и как да го преодолявате. Далеч ли съм от истината?

Хо погледна Печалния. Определено е нещо повече от това, което изглежда. Човекът бе по-близо и все пак много по-далеч от истината, отколкото би могъл да си представи. Все пак засега за него и за тях бе по-добре, че той ги подозира в изследване на отатарала. Тъй че Хо кимна.

— Да, нещо подобно.

— Чудесно. Сега, понеже споделяме най-големите си тайни и така нататък, ще ти съобщя нашата тайна. Можем да излезем оттук, когато си поискаме. Повярвай ми, можем. И можем да го направим така, че всички вие да дойдете с нас. Какво ще кажеш?

Човекът сигурно бе луд. Единственият начин би бил през Лабиринт, което очевидно бе невъзможно. И все пак Хо проучи сините напански черти на Печалния, неговия открит очакващ поглед и надигната вежда; явно човекът вярваше на приказките си. Хо не можеше да проумее как може да бъде сторено. Поклати глава.

— Съжалявам, но повечето от затворените тук ще откажат да напуснат. Ъъъ… проучването е твърде важно, за да бъде прекратено. Повярвайте ми, важно е.

Печалния почти захвърли късата палка или тояжка, която дялкаше.

— Проклетият Финир да го отнесе! Какво ви става? Не искате ли възможност да отвърнете на малазанците?

— Тук сигурно има мнозина, които биха се зарадвали много на възможността за отмъщение — ако могат да се очистят от замърсяването, за което аз не съм уверен, че е възможно, тъй като сме поглъщали и вдишвали праха толкова дълго.

— Да, в суровия му, непречистен вид…

Хо махна встрани.

— Аргументите са ми познати. Във всеки случай, чисто теоретични.

Печалния изглеждаше готов да каже още нещо, после реши да не го прави. Той отпрати Хо.

— Благодарим за плодовете. Помислете за предложението. Може да е единствената ви възможност да се измъкнете от това място, преди да умрете.

Хо сведе глава в знак на потвърждение и излезе. На връщане към главните проходи опита да осмисли наученото. Тези двамата наистина ли можеха да се измъкнат, когато пожелаят? И дори да измъкнат всички, както обещаха? Изглеждаше напълно невероятно. Защо биха го направили? Какви им бяха те на Печалния и Почерпката? И думата, която дочу. Братята. Чувал я бе и преди, сигурен беше. Някъде, в някакви необичайни обстоятелства. Трябваше да помисли за това.

В близко бъдеще трябваше да се старае да държи Ят и Сесин надалеч. Не трябваше да заподозрат, че тия двамата са твърде близо до истината какво са открили затворниците тъй надълбоко сред пластовете с отатарал.

Пътуването със сала по Идрин въобще не се стори на Гелел изпитанието, от което тя се боеше. Всъщност се оказа доста приятно — какво да бъде в отсъствието на Молк! След третия ден се вживя в ролята си на разглезена пътешественица, обслужвана от придворната си дама — беше сгълчала Амарон, че има само една прислужница — в палатка на своя личен плавателен съд.

Прекарваше дните си в съзерцаване на отминаващия горист бряг и на далечните хълмове на равнините Сети, покрити с трева, но изпъстрени с шубраци. Сетски конници ги съпровождаха откъм северния бряг с крясъци и подсвирквания, докато профучаваха с грохот. Покрай тях се носеха муските и знаците на разните военни задруги — Вълк, Куче, Равнинен лъв и Чакал.

Струваше й се, че флотът се движи със свръхестествена бързина, както бе обещал Чос. Понастоящем изпод извивката на баржата й се къдреше пенеста диря. Не бе живяла дълго време покрай вода, но дори тя знаеше, че това не е естествено. На околните салове талийски и съюзни войници си говореха и се смееха. В обърнати щитове и мангали горяха огньове за готвене, понеже не се спряха ни веднъж, дори и нощем. През деня войниците — мъже и жени — оставаха по ленени туники и препаски, гмуркаха се, плискаха се и се къпеха. Прикрити покрай няколко заслонени страни на салове, правеха любов в топлата вода.

На седмия ден достигнаха водопадите. Прочутите големи водопади на Идрин. Водопадите Разорана земя. Гелел не беше ги посещавала. Войниците и лодкарите придвижиха сала й до брега и издигнаха палатката й. Междувременно тя продължи да изпълнява ролята си на привиден водач на Талийската лига. Прекарваше дните и нощите строго охранявана, но с изглед към водопадите и към също тъй чудната гледка как разтоварват огромния керван от салове, разглобяват ги и ги превозват в каруци по търговския път покрай водата, за да ги сглобят отново по-надолу. Истинско постижение в логистиката и администрацията; тя смяташе, че го дължат на десетилетния опит на Чос.

На сутринта я откараха с паланкина до сала за остатъка от речното плаване; разбра, че остават само още няколко дни.

На втората вечер по реката започна да се притеснява. Разбираше, че се очаква да напуснат флотилията преди да стигнат Хенг; Хенг вече бе близо. Много близо. Какво беше станало с този човек, Молк? Беше ли дезертирал? Част от нея се радваше, че се е отървала от него. Друга част бе загрижена — той знаеше твърде много. Когато влезе в палатката си същата вечер, намери го седнал в сгъваемия й походен стол с протегнати крака.

— Ще ти бъда благодарна, ако следващия път поискаш разрешение.

— Това ще ни пречи да се промъкнем незабелязано, господарке.

Той се наведе настрани, за да плюе, но тя вдигна пръст:

— Не! Да не си посмял!

С пълна уста, човекът безпомощно се заоглежда. Хвана някаква кристална чаша и пусна струйка тъмночервена слюнка, която лепкаво се събра на дъното. Той я върна на масата.

— В името на боговете, човече!

Тя хвана чашата за столчето, отвори палатката и я изхвърли в тъмнината.

Той почеса оплетената си черна коса.

— Е, и това си е начин за почистване на посудата, предполагам. Учудвам се, че още имате такава.

— Какво искаш?

Той посочи с пръст бялата покривка на масата.

— Мислех, че ще се зарадвате. Време е да се измъкваме.

Той издигна ръце и обхвана с тях палатката.

— Искате да зарежете всичко това, нали?

— Е, да. Искам. Но не заедно с теб.

Той стана и въздъхна.

— Хм, животът е просто низ от неприятни задължения, нали? Поне аз съм на това мнение.

Гелел изгледа сбръчкания мърляв мъж. Какво трябваше да означава това? Тя отново го огледа от горе до долу — изглеждаше подходящо облечен в мръсната си плъстена връхна дреха, изкаляни гащи и сандали. А нейната бяла рокля? Амарон със сигурност не бе взел това предвид. Тя посочи дрехите си.

— Така ли излизам?

Мъжът изглеждаше готов да отговори, но се спря, преглътна и изкриви лице.

— Не, господарке. Съблечете се.

— Моля?

— Съблечете се до кралските си гащи.

Тя се умълча за известно време, почти попита Защо?, но успя да го потисне — нямаше смисъл да му предоставя повече възможности.

— Къде е Херул?

— Пази.

— Трябва ми помощта й.

— Не. Не може да каже, каквото не знае.

— Добре.

Гелел взе нож от масата, протегна ръка към гърба си и сряза връвта. Молк се обърна с безизразно лице и отвори един от големите дървени пътнически сандъци.

— Търсиш сребърните прибори?

Той не отвърна, докато се ровеше. Гелел се съблече до копринена риза и къси гащета.

— Готово! — и Молк издърпа тежка торба от зебло от дълбините на сандъка.

— Какво е това?

— Снаряжението Ви. Броня, оръжия и такива.

— Разбирам. Няма ли да потъне?

Молк претегли на ръка торбата.

— Да. Ще имаме малко време.

— Ние?

Той я изгледа косо с белите си зеници.

— Не можете ли да плувате?

— Не.

— Милата ми Гугла на кокалестия му кон! Разправиха ми, че сте израсла като момче и такива работи.

— Да знаех, че ще скачам от салове, щях да поправя грешката!

Молк трепна и вдигна ръка:

— Добре, добре! Спокойно, господарке, моля. Добре. Ще направя нещо.

— Хубаво.

— Сега просто се измъкваме отзад, нали? Можете ли да се справите?

— Въобще не мога да плувам.

Раменете на Молк се отпуснаха още повече и той завъртя очи към покрива на палатката.

— Богове. Ще намеря нещо, за което да се държите. Разбрано?

— Ако не искаш да се удавя, трябва да намериш.

— Ще намеря нещо — измрънка той, докато мъкнеше торбата към края на палатката.

Гелел плюеше, размахваше ръце и опитваше да удържа паниката, стиснала гърдите й като ръката на обладал я демон от мига, в който се пусна от баржата. Никога не бе изпитвала такава безпомощност и страх. Притисна голямата обърната съдина тъй здраво към себе си, че се уплаши да не би да я счупи. Водата изпод баржата я завъртя; от люлеенето на тъмните брегове пред погледа й й се повдигаше. Просто се дръж за това, каза й Молк, и следващият сал ще те доближи. Не се пускай!

Тя почти се изсмя на глас при мисълта да отдели една от ръцете си от нещото, което я пази жива. Къде е той, Гуглата да го отнесе дано! Веднага на дъното? Мисълта за дъното извика в съзнанието й образа на грамадната мустаката риба — наричаха ги ходрен — по-голяма от човек, която войниците ловяха в Идрин. Беше чула, че яде всичко, което се движи.

Паниката доближаваше точката, в която можеше да извика за помощ всеки миг. Риташе като безумна в опит да се завърти. Или вече се беше обърнала? Кой можеше да разбере посред тъмнината и плясъка на сиво-зелените вълни? Нещо се приближи — голямо и неизмеримо по-високо от нея, понеже беше потънала до брадичката в реката. Срязаните трупи на някакъв изникнал от мрака сал. Идва към нея? Ще мине през нея!

С приближаването на гредите Гелел протегна ръка, за да се хване. Удари главата си, а тялото и краката й задърпаха надолу. Нещото, което я бе крепяло в реката, бе избутано и отнесено и се обърна — нощно гърне. Ха! Много смешно, Молк.

Задържа се за малко, блъскана от разпенените вълни, и събираше сили. След това успя да се издърпа нагоре, седна и отпусна крака във водата — усещаше я топла сега, когато я докосваше студеният нощен въздух. Най-накрая дишането й се успокои. Движение и до нея седна Молк, от когото се отцеждаше вода; той положи торбата в скута си.

— Добре ли се топнахте, капитане?

Гелел примигна към мъжа. Капитан?

— А, да. Благодаря ти, Молк.

Тя промърмори по-тихо:

— За малко да умра. Ето ме капитан Алил.

— Алил? Много добре, капитане.

Той сряза въжето на торбата.

— Да видим какво има за вас.

Първо я смая липсата на лично място при редовните войници. Това и вонята. Седнала върху струпани чували, Гелел бе рамо до рамо с талийските войскари. Един даже заспа пред нея и падна, докато Молк не го изправи на мокрите трупи. Останалите от взвода много се забавляваха. Гелел беше много смутена — мъжете и жените бяха приятели на човека, но намираха за забавно някакъв непознат да го хвърли във водата.

Ами езикът! Чуеше ли още веднъж колко много някой си очаквал да хване някаква хубавица в Хенг, щеше да викне. Пърденето, оригването и плюенето също бяха твърде много. Всеки път, щом почти бе готова да скокне и да зареже цялата работа, долавяше наблюдателния и развеселен поглед на Молк и се спираше — нямаше да му достави това удоволствие.

Остана будна цялата нощ без да знае какво поддържа мускулите й напрегнати и какво предизвиква ярките сетивни образи наоколо — войник, който си пали лулата от фенер; двойка, мъж и жена, които се забавляваха, наметнати само с обикновено походно одеяло; сбиване, прекратено от приятелите, които разтърваха двамата; луната, яркосребърна на вълнистата шир на реката. Беше ли вълнението, че върши това, за което винаги е мечтала, или обикновен прост страх от увереността, че някъде точат ножове за нея? Не можеше да каже. Във всеки случай, изпитваше известно удовлетворение от факта, че и Молк прекарва безсънна нощ; колчем го погледнеше, той се оглеждаше наоколо — очите му се взираха, бдителни и блестящи в тъмното.

Дръпна ризницата от метални плочки, монтирани върху кожа — не й бе съвсем по мярка, но мечът бе старото й оръжие! Как ли го бяха взели? Тя за малко да свали шлема, но си спомни думите на Молк: Най-подходящото място за него е проклетата ти глава.

Жълтите и розови светлини преди зазоряване се сгъстяваха на източния хоризонт. Предизвикваха особена зрителна измама — планина, стърчаща съвсем усамотено в относително плоската равнина. Гелел примижа на светлината. Долови погледа на Молк и махна напред.

— Какво е това?

Отново веселият разбиращ поглед.

— Ли Хенг.

— Невъзможно. Стените трябва да са грамадни!

Молк потрепери и се огледа. Гелел последва погледа му — войниците наблизо гледаха гневно. Явно беше сгазила лука. Той се промъкна по-близо до нея и понижи глас.

— Да. Най-здраво укрепеният град на континента. Тези стени не са били преодолявани. Не си ли учила история?

— Да!

— Тогава трябва да си наясно, че са построени да възпират нещо повече от хора.

Нещо вътре в нея потрепери. Ами да! Как въобще можеха да се надяват да успеят! Тези стени са били издигнати срещу старата напаст на средните равнини, срещу вилнеещия демон — някои го смятаха за бог — човека чакал, брата на Трийч, Риландарас, човекоядецът. И никога не са били превземани. Мнозина твърдяха, че биха устояли дори срещу помелите континента армии на Келанвед. Биха устояли, ако ги нямаше ужасните му безсмъртни т’ланимасски воини. С тяхната помощ Танцьора убил официалната богиня на града, Покровителката. Убил я е. Гелел привлече погледа на Молк, за да му съобщи, че е разбрала посланието му. Той бавно кимна, че е наясно.

Към пладне дойде редът за разтоварване и на техния сал. Гелел се огледа за опора, докато се блъскаха в съседните съдове. Дървото се удряше в дърво, а войниците проклинаха. Слънцето печеше ослепително ярко, а жегата и тежестта му я изтощаваха — на морския бряг никога не бе чак толкова горещо. Надолу по течението стените на Хенг се издигаха като отдалечено стъпаловидно възвишение.

— Как ще открием Граничните патрули? — запита тя Молк.

Вместо отговор Молк се обърна към един войник наблизо.

— Граничните патрули? — попита той.

— Отде да знам, в името на Бездната? — изсумтя жената.

За изненада на Гелел Молк просто сви рамене и й предложи тя да опита. Тя отиде до жената.

— Патрулите? — изрече високо тя.

— Казах… — жената се обърна и погледът й кацна върху сребърната плочка на врата на Гелел. Тя застана мирно. — Простете, госпожо. Може би интендантът на брега, госпожо.

— Благодаря, войник.

— Тъй вярно, госпожо.

Молк й кимна леко и незабележимо. Плочката направи чудеса и за достигането им до брега. Гелел просто пристъпи и всички се отстраниха от пътя й. Молк нарами чифт дисаги — през нощта ги бе разменил за торбата.

Гелел реши, че може и да й хареса да бъде офицер. Сред хаоса на разтоварваните салове и баржи тя просто трябваше да привлече погледа на някой войник, да попита за интенданта и да й посочат пътя. Когато наближи интендантската палатка, откри, че заставя всички по пътя си да свеждат поглед.

Подът на палатката бе застлан с дъски. Гелел очука калта от високите си кожени ботуши — последното нещо от чудотворната торба на Молк — и влезе. Молк чакаше отвън. Вътре, между струпани чак до високия таван кошове и чували, се намираше мъж, съсредоточен в плочка за писане. Гелел се прокашля.

— Госпожо? — отвърна мъжът, без да вдигне поглед.

Хубаво. Толкова за талисмана на чина.

— Граничните патрули?

— Не съм и чувал за тях.

— Не ви питам дали сте чувал за тях — искам да ми кажете къде са.

— Не зная къде са. Простете, госпожо.

— Е, тогава кажете, моля, кой би могъл да знае?

Той надигна глава и примигна срещу нея със замъглени като на къртица очи.

— Опитайте при дежурния офицер, капитан Лийн.

— Благодаря, войник.

Човекът върна вниманието си към плочката и задращи по нея с парченце тебешир. Гелел въздъхна, преброи до десет и зададе ужасния въпрос:

— А къде бих могла да открия този капитан Лийн?

Мъжът отново бавно вдигна поглед и внимателно произнесе с равен глас:

— Бих опитал в шатрата на началството… госпожо.

Гелел тъй здраво стискаше челюсти, че не успя да отговори. С рязко кимване се обърна и изхвърча от палатката. Навън вдиша дълго и дълбоко от горещия въздух на равнините.

— Къде — изрече тя високо — е палатката на командването?

— Бих казал, че е голямата на хълма — обади се Молк отзад.

— Благодаря ти ужасно много.

— Тук съм, за да ви служа, капитане.

Тя се заизкачва по ниския наклон, обрасъл с утъпкана кафява трева.

— Бих казал, че се справяте доста добре засега — рече Молк, докато вървяха.

— Е, все още не съм пронизала никого.

В отговор се донесе смях.

Стражата на широко отворените страни на командната палатка пусна Гелел с кимване. Молк чакаше навън. Посрещна я млад мъж зад претрупана с доклади маса, който стана и се поклони.

— Лейтенант Тал, адютант на капитан Лийн. Извинете за бъркотията — скоро ще се местим на ново място, по-близо до града. Мога ли да ви помогна?

— Да. Търся Граничните патрули. Къде са на стан?

Веждите на Тал се надигнаха и той бързо я изгледа от горе до долу.

— Да?

— Ах! Извинете, просто не знаех, че са очаквали… заместник.

— Заместник?

— Да. Е, вижте, това, че сте тук, е някакво объркване. Неправилният бряг. Трябвало е да слезете на юг.

И той разпери ръце и вдигна рамене.

— Глупаво съм постъпила.

Той се усмихна остро и седна.

— Успех, госпожо. Ще ги намерите в едно село на юг.

— Благодаря.

Докато слизаше по хълма, тя изпусна дълга тежка въздишка.

— Какво изобщо правят тук?

— Особено назначение — отвърна й Молк. — Бяха изпратени рано. Извършват полево разузнаване и — хм — събират сведения.

Тя забави стъпка, но продължи да ходи.

— Така си и мислех. — Амарон, тоя лукав плъх! — Дай да предположа. Работят за Амарон.

Молк потърка наболата си брада.

— Те си вършат работата — пазят границата.

Тя се обърна към Молк.

— Бърн да го отнесе дано! Намесата на Амарон ще направи Патрулите първото място, където да ме търсят, проклето да бъде всичко!

Той се огледа и й направи знак да сниши глас.

— Не, няма. Най-напред, никой не знае това, което ти казах току-що. Второ, според всички, ти все още се на онази баржа и скоро ще се настаниш в каретата си, за да бъдеш отведена в стана на сетите.

— Наистина? Вие имате някой, който се представя за мен?

— Разбира се! В името на боговете, жено… честно. Понякога се чудя.

— Всичко това е ново за мен.

— Няма съмнение.

Тя реквизира малка речна лодка, за да прекосят реката, докато стотина хвърлея по-надолу широката кралска баржа бе заседнала в обрасли с тръстика плитчини, а тежката карета, подкарана да я пресрещне, май бе затънала в калта. На баржата десетки хора бутаха с пръти, а пък пастирите стоварваха бичовете си върху жалостиво размучалите се волове. Молк седеше на носа на плоскодънната лодка и гледаше.

— Твърде жалко, че пропуснахме речите — каза той.

Гелел седна до него и сниши глас.

— Глупаво е да пристигам в поделението в деня, когато баржата идва в Хенг. Не трябваше ли да дойда по-рано или нещо друго?

Молк сви рамене.

— Там на юг нямат представа какво става тук. А и не смятам, че много ги е грижа.

— Някой ще сглоби парченцата.

Той въздъхна.

— Всички те заедно ще съобразят едно или друго — в поделението живеят така. Важната работа е, че ако те приемат, ще те защитават.

Тя се обърна и го погледна.

— Какво искаш да кажеш — ако ме приемат…?

— Не се притеснявай. Просто… не издавай глупави заповеди и ще си си отлично.

— Не съм издала и една заповед през целия си живот!

— Наистина? Трудно ми е да го повярвам.

Гелел пропусна това покрай ушите си.

— Как се очаква да знам какво е глупаво и какво не е?

Той прекара ръка през бъркотията на непокорната си черна коса.

— Добре, тогава не издавай никакви заповеди.

— Никакви? Но нали се предполага да ръководя!

Носът на лодката се заби в калта на брега. Молк скочи.

— Благодарим — каза той на човека, който ги преведе.

— Да, благодаря — обади се и Гелел.

Молк преметна дисагите през рамо и веднага закатери стръмния бряг. Издърпваше се за корените на дърветата и за храсталаците. Гелел го последва. Оттатък покрова от дървета тя още веднъж се оказа сред равнина от гъста твърда трева. Острите листа удряха бронираните й ръкави и кожените набедреници и шумяха на вятъра. На изток, отвъд извивката на Идрин, стените на Хенг се издигаха през маранята от дима на безчислените огньове в града. Гелел се възползва от възможността да проучи стените. Изглежда имаха три равнища — най-външното бе най-ниско, а всяко следващо ставаше по-високо с придвижването навътре, тъй че дори ако някой преодолееше най-външната отбрана, щеше да бъде изложен на стрелба отвътре. Беше чувала, че и портите били поставени на разминаващи се места по обиколката на отделните стени — нямаше пряк достъп до сърцето на града. Не бе изучавала обсадното дело, но идеята за обсадата на този град й се струваше несигурна работа. Ами ако изтощяха силите си в превземането на Хенг и останеха без нищо за Унта? Не можеха ли просто да го подминат? Да оставят сетите да продължат с обсадата? Тя искаше да постави тези въпроси на Чос и Амарон, след като те се отърваха от нея. Колко удобно за тях. Забърза, за да се изравни с Молк.

— Това ли е? — викна тя.

Той спря.

— Кое?

Тя прогони изгладнели оси от лицето си.

— Това ли е? Няма свита, коне или указания — само ние двамата се тътрим през проклетата равнина, простряна на хиляди левги?

Молк нарочно се завъртя във всички посоки и погледна във всички направления.

— Тъй изглежда.

И потегли отново.

Тя издигна ръце във въздуха.

— Това е смехотворно!

— Защо? — отвърна й той.

— Защото…

Тя отказа да направи следващата крачка и го гледаше как се отдалечава.

— Защото ще се изгубим!

Той се обърна и тръгна назад.

— Не, няма. Знам точно накъде сме тръгнали.

— Аха? И накъде е това?

Молк посочи през рамо.

— Натам.

Гелел яростно оглеждаше ширналия се простор на брулените от вятъра степи — поне да намери нещо друго, нещо въобще. Съвършено сама май можеше единствено да се понесе след безумния човек, когото Амарон, в изкуфялата си глупост, бе назначил да я пази.

— Разказват, че Бърн спяла под нас — обясняваше Молк, докато Гелел си мислеше за младостта си, за вечерите в Дома Селат в Кюон. Смятаното тогава от нея за толкова безкористна щедрост — отглеждат я като повереник от далечно роднинско семейство — изглеждаше покварено от нещата, които знаеше сега. Проклети да са знатните семейства и стремежите им; те не само бяха откраднали бъдещето й, а бяха преиначили и миналото й.

— Чувала ли си това? — попита Молк.

— Какво да съм чувала? — отсъстващо отвърна тя.

— Че Бърн спи под нас.

— Тя спи под всички нас — отегчено изрецитира тя.

— Не, имам предвид точно тук, в равнините Сети. Това е местното предание.

— Не, не съм го чувала. Несъмнено всяко племе и общност от хора имат подобни предания. Всичките са еднакво верни.

Молк внезапно спря и посочи настрани.

— Ако нямате нищо против, капитане, бих желал да остана за малко в храстите ей там. Природата ме призовава.

— Какво? Най-внезапно ставаш срамежлив? Какво се е случило с ругаещия, плюещ простак, когото познавах? Май само се правиш, ей?

Тя скръсти ръце и зачака.

— В името на боговете, човече! Кой ще го разбере, в името на Бездната! Ако не си забелязал, ние сме в средата на празна пустош.

Молк се появи, докато оправяше връвта на гащите си.

— Знаеш ли, това е невярно допускане.

— Кое?

Той нарами чантите.

— Че земята на другите е пустош. Само защото те не използват земята по познатия ти начин, не я прави безполезна или изхабена.

Гелел започна.

— Не знам за какво говориш, в името на Гуглата.

— Очевидно е. Да речем — точно сега минаваме през пасище на задругата на Равнинния лъв.

Тя се изсмя презрително.

— Как разбра това, в името на Бездната?

— Не видя ли обозначенията? Стори ми се, че доста бият на очи. Както и да е, много повече земя трябва за изхранването на едно семейство, ако гледаш животни, отколкото ако я разораваш. За общество като нашето, основано на земеделието, всяко открито пасище ще прилича на пустош. Ала не бива да казвам и открито — това е заблуда. Можеш да си уверена, че правата за ползване на пасищата се надзирават и разпределят много внимателно.

Гелел само врътна очи.

— Защо разправяш всички тия дивотии?

Молк кимна.

— Добър въпрос. Стори ми се, че може да поискаш да научиш малко за сетските конници, които ни следят, откак сме оставили реката.

Гелел се завъртя и огледа лишените от сянка склонове.

— Не виждам нищо.

— Бива ги в работата им.

— Прости ми, че го изричам, но, както чух да го казват войниците — ебаваш се с мен.

— Е, кой е сквернословен простак?

— По-добре да съм сквернословен простак, а не лековерен глупак.

— Ти го каза.

Нищо че беснееше, Гелел продължи да върви мълчаливо. Може би просто трябваше да продължи да върви на юг — да се отдалечи от всичко това. Явно едничкото, което този глупак можеше да постигне, бе смъртта й. Не разбираше ли, че това е сериозно? Поне никой нямаше да я открие тук, посред нищото! Това беше сигурно. Тя спря, свали люспестите си ръкавици и ги натъпка в пояса си.

— Поне вода взе ли?

— Разбира се.

Той коленичи, порови в чантите и извади мях.

— Благодаря — неохотно произнесе тя. Отпи дълбоко, после зина и се изплю.

— Богове! Какво е това?

— Речна вода, разредена с настойка от хвойнови плодове. Прави я здравословна.

— Настойка от хвойнови плодове? Това е силно питие.

— Според мен има успокоително въздействие.

Тя му хвърли обратно меха.

— Можеш да го задържиш. И тъй, какво правим тази нощ?

Молк, който тъкмо пиеше, зина и изплю своята глътка.

— Твърде много настойка?

Той се закашля и обърса уста.

— Ах, струва ми се, че в бъдеще капитанът трябва да бъде по-внимателен с езика си.

Тя погледна сгърбения, опулен наемник — какво виждаше Амарон в тоя човечец?

— Не разбирам за какво говориш.

— Толкова по-зле — добре де, взел съм храна, одеяла. Тази нощ ще преспим под звездите. Искам да кажа, ако имаме думата по въпроса…

— Думата?

Той вирна брадичка, за да посочи зад нея.

— Нашите приятели — взели са решението си за нас.

Гелел се извърна. Петима конници лениво се насочваха към тях в редичка. Откъде бяха дошли те, в името на Пътеките на Гуглата? От копията им се поклащаха сиви и кафяви вимпели от козина. Извитите лъкове стърчаха високо на гърбовете им. Яздеха на тънки кожени седла, не повече от одеяла, с кожени стремена и юзди.

— Воини на Вълка — обясни Молк.

— Все ми е едно.

Сетите ги заобиколиха, а един смушка с колене коня си по-напред.

— Поздрави, приятелю — високо изговори Молк на хенгско наречие.

— Нарушителите не са ни приятели — отвърна говорителят. Млад воин, рошавата му черна коса бе сплетена на множество опашчици, кожената дреха бе оцветена в тъмнокафяво и жълто на черти и завъртулки; на устната му бяха покарали малки мустачки.

— Нарушители? — засмя се Молк. — Не, приятелю. Ние сме талийци — съюзници.

Младежът се намръщи и се замисли. Посочи на север.

— Когато проверих за последен път, Хенг беше натам.

Молк отново се засмя.

— Да, да. Имаме среща с хората от нашето поделение в едно село на юг от тук.

— Ние опожарихме всички села. Избихме всички мъже и… — той оголи зъби към Гелел — насилихме всички жени. На юг никой не е останал жив. Това беше последното ни забавление. Сега просто яздим в кръг около Хенг, докато те клечат в града си. Скучно е. Единственото ни забавление е да преследваме тия, дето бягат от Хенг.

— Чудесно, но ние сме талийци. Както виждате, облечени сме в синьо.

Младежът кимна.

— О, да, облечени сте в синьо. Но ми мина през ума, че в Хенг все трябва да се намира син плат.

Гелел се насити на юношеските подигравки:

— Гледай сега, прокълнат от Гуглата…

Молк стисна ръката й.

— Началникът ми иска да ви напомни, че вашият военен вожд е съюзник на нашия военачалник Чос.

Воинът започна да подкарва коня си назад с присвиване на коленете.

— Струва ми се, че военният вожд — каза той — е много далеч.

С подръпване на юздите животното се обърна и петимата изчезнаха в галоп.

Гелел ги гледаше как се отдалечават. Проклети разбойници! Тя погледна Молк.

— Сега какво?

Той нагласи дисагите на рамо.

— Е, струва ми се, че искат да се позабавляват малко. Да вървим.

Здрачът притъмняваше, докато ходеха през високата трева. Подвикване или тропот на копита от тъмнината издаваха преследвачите им. От време на време някоя стрела разделяше тревата до нея и Гелел стисваше зъби — мръсници! Молк вървеше пред нея и изведнъж изчезна. Най-напред й се стори игра на късната следобедна светлина, но след още няколко крачки стана ясно, че човека го няма. Дали го бе ударила стрела, пусната от засада от неблагодарните сети? Тя неволно забави крачка и се запита трябва ли да се хвърли на земята. Да се скрие? Но с каква цел? Щяха просто да я стъпчат. Пристъпи, следващата й крачка слизаше надолу и тя падна напред презглава; успя да извика, преди да се приземи на камък върху седалищните си части.

— Ох!

— Колко изразително.

Тя трепна и се наведе настрани, за да разтрие задника си.

— Какво, в името на Бездната…?

— Друга моя мисъл.

— Убедена съм. Какво е това?

Тя посочи равния сенчест път, скрил се между два реда високи треви.

Молк — главата му бе изправена, заслушан в нощта — прошепна:

— Имперският път към Дал Хон. За него благодари на малазанските инженери.

— Искаш да кажеш, на тези от Кюон Тали — поправи го Гелел.

— Единственото нещо, което този остров ражда, са пирати — не инженери.

— Ражда и волята да ги използваш.

— Кои?

— И едните, и другите.

Гелел въздъхна раздразнено и нагласи отново бронята и портупея си.

— И сега? На този път сетите ще ни настигнат в миг.

— Правилно. А това няма да бъде много забавно.

— Няма, я!

— Говорех за тях.

— А аз говорех за нас двамата.

Молк се усмихна криво и намигна.

— Сега му хвана цаката.

Той вирна брадичка на североизток, нататък по пътя.

— В тази посока… ако паметта ми не изневерява, наблизо трябва да има хан.

Той тръгна и Гелел го последва.

— Сетите казаха, че изгорили всичко до основи.

— Готов съм да се обзаложа, че тази не са изгорили.

— Защо?

— Е, както младежът обясни, военният вожд е много далеч… Както и да е, ще видиш.

Здрачът се сгъстяваше и превръщаше пътя в тунел от мрак. На Гелел й се стори, че дочува движението на нещо голямо през тревите покрай пътя. След дълъг преход един завой в настлания с плочи път разкри обгорелите останки на някаква сграда. Тя представляваше струпани за основа камъни, които крепяха стърчащи опушени греди. Избуяли до коляното бурени обграждаха разрушената постройка. Гелел се спря изведнъж и постави ръце на пояса си. Молк спря до нея.

— О — каза той и почеса брадичката си.

Беше готова да стовари върху некадърния глупак бурния порой на чувството си за безсилие от целия ден, когато край пътя се изправи човек. Беше почти неразличим в тъмното — носеше подсилени с капси почернени кожени доспехи. Държеше зареден арбалет, а на кръста му висеше дълга извита сабя. Големи черни мустаци изцяло покриваха устата му.

— Кои сте вие, в името на карантиите на прокълнатия Финир? — попита той на талийско наречие.

Молк кимна на мъжа:

— Вие сте от Патрулите?

— Кой пита?

Молк посочи Гелел.

— Позволете да ви представя превост Алил — нов офицер.

Мъжът я огледа отвсякъде.

— Сериозно?

Гелел отвори уста да отвърне, но той вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Изчакайте малко — рече той и излезе на пътя.

Обърна се към тъмнината, заслуша се, а после вдигна брадичка:

— Достатъчно!

Миг след това от тревата изскочи кон, изпръхтя и удари земята с копита. Ездачът му, вече познатият им сетски младеж, усука юздите около едната си ръка и им се усмихна доволно, докато животното се изправяше на задните си крака и се въртеше в кръг.

— Товен — приветства го мъжът.

— Просто малко се забавлявах — и той изпрати широката си усмивка на Гелел.

Войникът го отпрати с ръка.

— Да, хубаво. Веселбата свърши.

Товен се изправи върху коня си и се поклони. Подритване, конят застана на задните си крака, скочи и си проправи път сред гъстата трева.

Ухилен мръсник. Гелел гледаше войника от Патрулите — той свали стрелата от арбалета си и щракна спусъка. Провеси тежкото оръжие на рамото си.

— А ти кой си? — попита той Молк.

Молк се поклони.

— Прислужникът на превоста.

— Охо… Значи ти си прислужникът на дамата, така ли? Хайде. Насам.

— А как е твоето име, войнико? — попита Гелел.

— Пастира — отговори той през рамо. — Сержант Пастира.

Вървяха дълго през нощта — сержантът доволен от мълчанието, Гелел решена да не го пита за нищичко, а Молк явно се наслаждаваше на прохладния нощен въздух. Най-накрая Гелел подуши дим от готварски огньове и чу довеяни от вятъра откъслеци от разговори. Светлината на огньове и фенери озари нощта.

— Каква е числеността ви в момента, сержант?

Мъжът обърна глава, за да я погледне, и Гелел се запита дали не е сбъркала, но се постара това да не проличи на лицето й. Тя вдигна вежда. Той вдигна рамене.

— Така, сега наброяваме приблизително петстотин души. Около четиристотин средна конница и сто тежковъоръжени.

Гелел изгледа остро Молк, който изглеждаше разсеян, зяпаше в мрака и тихичко си подсвиркваше. От двете страни на пътя се разкриха утъпкани пространства, осеяни с палатки и заграждения за коне. Пастира ги преведе през два поста. Пред тях блестяха светлини от прозорците на триетажна тухлена сграда, разположена на площадче със складови постройки, включително голяма конюшня. Войници, мъже и жени, влизаха и излизаха, като мнозина пиеха от кожени халби. На фасадата стоеше надпис — Домът на приятното посрещане.

Гелел рязко се спря.

— Бардак? Бардак, Полиел да го вземе?

Молк се изкашля в шепа и сниши глава. Пастира трепна, сякаш едва сега осъзнаваше това.

— Хм, да, мадам — тоест, превост, госпожо. Това е временният ни щаб. На войниците се разрешава да влизат само когато не са наряд.

— Разбирам. И тук ли ме водите?

— Водя ви при маркиза, превост. Той е вътре.

— И той ли не е наряд?

Нов пристъп на кашлица обзе Молк. Очевидно доволен да я предаде на по-старшия по чин, сержант Пастира посочи към вратата с жеста „след вас, моля“. Вътре Гелел трепна от неочакваната светлина. Войниците ядяха, пиеха и се смееха. От топлината изведнъж се изпоти и я обзе сънливост. Изглежда никой не им обърна капчица внимание. Пастира ги отведе до маса край отворен прозорец, където мъж пушеше лула и си говореше със седнала при него жена в униформа. Мъжът бе по-стар, едър, с дълга сива коса. Носеше кожена дреха върху ленена риза. Жената беше стройна, с късо подрязана кафява коса. Белег от удар с меч извиваше устните й надолу в постоянно намръщена гримаса. Сержант Пастира се наведе и заговори в ухото на мъжа. Той кимна и се изправи. Околните маси утихнаха. Човекът гледаше Гелел в очакване. Тя го зяпаше, после изведнъж се сети и отдаде чест. Мъжът бавно й отвърна със същото.

— Маркиз Джардин на вашите услуги, превост.

Посочи жената.

— Превост Разала. Тя командва тежката конница.

Гелел се поклони на маркиза.

— Бих ви предложил стая, но мисля, че не бихте желали да оставате тук.

— По този въпрос имате пълно право.

— Сержант, пригответе квартира за превоста. Несъмнено ще искате да се освежите след пътуването. Можем да се занимаем с официалното представяне и после.

— Благодаря ви, маркиз.

— Началник е достатъчно.

Сержант Пастира отдаде чест и изхвърча навън. Джардин стана от масата и покани Гелел да го последва. Лейтенант Разала се поклони.

— Добре дошли — поздрави тя с дрезгав, може би от раната, глас.

Всички очи ги следяха, докато минаваха между масите. На Гелел й се струваше, че погледите им излъчват студенина, смесена с открито презрение. Молк я следваше на разстояние. На стъпалата тя попита:

— Тук сте вече от известно време, нали началник?

Той кимна и изчука въгленчетата от лулата си.

— Да. Чос ни изпрати.

И той замахна към една редица палатки.

— И знаехте, че ще дойда?

Джардин я изгледа въпросително.

— Едва ли някой би оставил сержант на пост.

Той се усмихна печално.

— Да. Бе ни съобщено.

Нямаше нужда да пита как. Лабиринтите. Така. Наблюдаваше го, докато върви и отвръща на поздравите на войниците, на които тя все закъсняваше да отговори. Стори й се твърде примирен, твърде спокоен като за опитен военачалник, току-що натоварен с млад и неопитен офицер, на всичкото отгоре — жена. Трябва да знаеше коя е — или Чос, или Амарон направо са му заповядали да я наглежда. Във всеки случай, нямаше да му го казва. Все още не.

Пред тях сержант Пастира чакаше пред някаква палатка.

— Квартирата ви, превост.

— Благодаря.

Джардин посочи Молк.

— Изпратете човека си, когато сте готова.

Гелел кимна, наруга се и със закъснение отдаде чест. Маркизът й отвърна; спокойната му усмивка сякаш й казваше, че той не отдава голяма важност на такива формалности. Тя се учуди, когато Молк й отвори палатката и се шмугна след нея. Дългата шатра бе разделена на всекидневно помещение отпред, обзаведено със сгъваеми походни столчета и маса, заредена с плодове, сирена, хляб и кани с вино. Отзад беше спалнята й. Молк пусна дисагите и отиде право на масата.

— Умрял съм от глад.

— Проклети бавачки — произнесе Гелел с нисък глас.

Той се обърна; устата му бе натъпкана с хляб.

— Какво?

— Тази военна част. Бавачки. Чос или Амарон са ги направили обикновени бавачки. Сигурно ме мразят за това.

— Според мен думата, която търсиш, е „охрана“.

— Охрана? Петстотин ветерани и от двата пола?

Молк си сипа чаша вино.

— Гледай на това като на знак за важността ти за нашия пълководец.

Гелел му взе чашата и я пресуши на една глътка.

— Прахосване на военна сила. Тези хора са необходими за обсадата.

— Петстотин души са без значение при една обсада, повярвай ми.

Тя го стрелна яростно с поглед, но повече не можеше да устоява на аромата на прясната храна и се насочи към студените меса.

— Колко знаят?

— Джардин със сигурност знае много. Разала — по-малко.

— Колко откровена да съм с тях?

— Зависи от теб.

Тя се отпусна тежко в едно столче и опъна крака напред. Въобще не й се стори странно, когато Молк коленичи и изу ботушите й. Не бе мигнала предната нощ и бе ходила или тичала целия ден. Никога не бе била толкова изтощена.

— Изцедена съм, Молк. Не мога да застана пред тях тази вечер.

— Тогава рано сутринта — каза той и се изправи. — Ще им съобщя.

Лоста изпитваше нужда да се разсее от еднообразието на дългото пътуване и затова седна на едно от греблата. Най-напред гребеше леко, за да изпита доколко ще издържи раната на гърдите му. Дълбоките винаги зарастваха най-бавно. Докато гребеше, едвам забелязваше благоговейните, дори ужасени погледи, които останалите гребци хвърляха към него. Стараеше се да избягва мисълта за предстоящото. Но завръщането им, тяхното вероятно завръщане, правеше това невъзможно. Провал. Как само го тормозеше — гореше в гърдите му по-зле и от раната. Още по-унизително — трябваше да донесе новините за вероятното унищожаване на Четвърта рота на Гвардията. И най-лошото, притесняваше се — щяха ли тогава да изпращат още хора, за да разследват края им? Последните указания на Кал гласяха точно обратното. Лоста ги одобряваше. Гвардията бе загубила достатъчно сили в непримиримата Бездна в Ассаил. Корло дойде до него и го потупа по рамото.

— Джемейн те търси.

Лоста остави греблото със сумтене.

— Продължавайте да гребете, хора — каза той, за да упражни дженабакъзкия си от Южните конфедерации. — В края на краищата ще се измъкнем от това.

— Да, капитане.

По пътя към кърмата Корло се наведе близко към него.

— Как са гърдите?

— Боли като от щипците на Гуглата. Винаги боли толкова, нали така.

— Спестено ти е само умирането.

— Дори и то не е — Лоста гледаше как на кръглото лице на Корло се изписва обезсърченост. — Не се тревожи, ще стигнем дотам.

Корло даде киселото си съгласие.

Джемейн чакаше на кърмата и се взираше в гъстата мъгла, обгърнала кораба преди повече от седмица.

— Ще ослепееш, ако продължиш така — викна му Лоста.

— Шшшт — изсъска той. — Моля.

— Какво е това?

— Там има нещо.

— Аха…

— Да. Убеден съм. Някой е попаднал в безветрие. Точно като нас. Но ни следи.

— Наистина ли? Корло?

— Проучих. Някой. Не мога повече от това.

— Аха. И? Какво можем да направим по въпроса? Може би те просто се надяват, че знаем накъде отиваме.

Лицето на Джемейн лъщеше, потно и бледо; явно беше притеснен от това, което щеше да предложи.

— Трябва да пуснем греблата и да слушаме. Може би ще се отдалечим от тях.

— Или не.

Джемейн вдигна рамене в знак на съгласие.

— Къде се намираме?

— На север. Далеч на север от там, където искаме да бъдем.

Лоста се обърна към Корло.

— Нещо от Братята?

— Нашепвания. Те са — хм — развълнувани. Намеци за движение. Продължително движение.

— Хммм. Много добре, Джемейн. Само устни заповеди. Корло, ти и Агнето поемате носа. Аз ще държа кърмата. Спрете греблата. Въоръжете всеки, който иска.

— Да, капитане.

Скоро греблата утихнаха и леко се плъзнаха в портовете си. Лоста нахлузи най-големите налични кожени доспехи. Със знаци с ръце разпредели осмината си останали редовни гвардейци. Разпореди първо да се стреля с лък. Хората приготвиха каквито лъкове и арбалети бяха изровили от трюмовете и непоглежданите помещения на търговското корито. На палубата излязоха и криво-ляво въоръжени гребци и моряци.

Джемейн последва Лоста към лявата страна и двамата се взряха в плътните кадифени завеси на мъглата.

— Къде мислиш, че се намираме? — прошепна Лоста.

— Вероятно близо до средата на океана Менигал.

— Хммм. Може би това е Морето на изследователя.

Джемейн посочи:

— Там.

Лоста се напъна да види и тогава го забеляза — движение. Ниска тъмна маса бавно ги доближаваше под ъгъл. Един ред гребци, открита палуба. Бойна галера, с триъгълно платно, навито в неподвижния въздух. Лоста огледа водата около носа за очертание на клин, но не видя диря или пяна. Странно, обикновено една бойна галера има клин. На бордовете на съда бяха наредени щитове. Той вдигна ръка, за да даде знак за първия залп. Необичайно, но срещу тях не се понесе подобен залп, при все че вече можеха да бъдат видени.

Тогава Джемейн залитна от борда като уцелен от стрела. Хвана вдигнатата ръка на Лоста. Той се взря в ужасеното лице на човека — какво има?

— Не стреляйте — едвам успя да каже той със сподавен глас. — Моля. Не стреляйте.

Лоста разглеждаше палубата на бойната галера, не забеляза движение и отстъпи.

— Добре.

Той даде знак да преминат на оръжие за ръкопашен бой.

— Защо?

Дженабакъзкият първи помощник изглеждаше неописуемо изплашен. Можа само да посочи.

— Щитовете — не виждаш ли…?

— Богове, какво е това, човече?

Сега Лоста забеляза, че това, което му се бе сторило, че са щитове, наистина се оказаха щитове, но със странна форма, като всеки бе украсен така, че да наподобява маска. Първият помощник-капитан вече не слушаше — озърташе се наоколо, сякаш гледа да се измъкне. Всъщност той май обмисляше дали да не скочи през борда. Лоста сграбчи в шепа мърлявата му моряшка одежда, вдигна го за предницата и го разтърси.

— Кой е това?

— Има предания, но всъщност никой не е виждал…

— Кой? Гуглата да те отнесе…

— Това е кораб на сегюле — изпъшка той.

Лоста го пусна.

— Сегюле? Кои са те, в името на циците на Тогг?

— Ти не знаеш?

— Не — Лоста даде знак на хората си да не правят нищо. — Разкажи ми.

— Трябва да наредиш на хората си да хвърлят оръжията. Бързо. Всичките си оръжия. Моля.

Лоста го зяпна.

— Наистина?

— Да. Разреши ми да говоря на екипажа.

Лоста почти се разсмя и махна на Джемейн да действа. Междувременно корабът се придвижваше, за да застане до тях, все едно бяха на отдавна уговорена среща. Стройни прави фигури стърчаха неподвижни, спокойни и мълчаливи. Лоста забеляза, че се държаха така, сякаш очакваха просто да се качат. Като че извършваха някаква проклета пристанищна проверка или нещо такова.

Джемейн викна на палубата, където моряците гледаха с напрегнати лица.

— Това е кораб на сегюле! Да, така е! Хвърлете оръжията си и няма да бъдете наранени.

За учудване на Лоста моряците и дори освободените роби и гребците се подчиниха като един. Джемейн хвърли моряшкото си ножче. Лоста забеляза Корло да ги гледа от носа. Повдигна въпросително рамене. Магът вирна глава, замисли се, после даде знак за съгласие.

Лоста въздъхна невярващо. Богове! През какви неща трябваше да минат, за да се върнат в Стратем.

— Добре, момчета. Хвърлете ги — но ги дръжте наблизо. За всеки случай.

Той гледаше как един по един хората му неохотно оставят оръжията си. Всички освен един, който гледаше непокорно. Съдът се удари в техния. Хвърлени абордажни куки се захванаха за релинга. Няколко заметнати въжени стълби.

— Проклятие, Тилин! Наредих ти да ги хвърлиш!

— Какво ти става, Лост? Няма просто да се предам…

— Гуглата да те вземе! Не съм наредил на никого да се предава! Просто ти наредих да хвърлиш оръжията си. Веднага!

Тилин хвърли меча си на палубата с потъмняло от гняв лице.

— И другия — викна Лоста. — Дългия нож.

Тилин измъкна дълъг нож от пояса си и го хвърли.

Въжена стълба се метна и се изпъна. Лоста се хвана за релинга; трябваше да признае, че е изключително любопитен да види кой изпълва дженабакъзците със страха на Нощта. На борда се появи маскирано лице. Джуп изсумтя изненадано. Е, какво пък. Точно както показваха щитовете. Тогава мъжът се озова на палубата с едно бързо плавно движение, изправен, с ръце върху широк пояс, в който бяха затъкнати два меча. Лоста изсумтя отново — много са бързи тия юнаци, които и да са. Още седем последваха мъжа — всичките средни на ръст, жилести като пръчки, в леки кожени доспехи и платнени панталони и изненадващо боси. Всички носеха сложно украсени маски.

Появата на всеки от маскираните предизвикваше хленч у Джемейн. Най-накрая, при последния, той стисна рамото на кожената ризница на Лоста, като че ли да не припадне:

— Осмина са! Осем!

— Мога да броя — промърмори Лоста. Той замахна към палубата на галерата. — На кораба има още.

Моряците останаха неподвижни и позволиха на натрапниците да се размотават на воля; гвардейците се държаха по същия начин. Сегюле ходеха по палубата, отваряха бъчвите, ръчкаха в купчините със снаряжение.

— Какво става… — обърна се Лоста към Джемейн.

— Не съм сигурен. Мисля…

Мигновено движение, изтропал по палубата крак, после някой падна. Лоста изтича до средата и разблъска моряците. Там лежеше Тилин с лицето нагоре. Лоста коленичи и провери пулса му. Беше мъртъв. Лоста изгледа най-близкия от сегюле.

— Какво означава това!

— Той беше въоръжен — отвърна през палубата на наречието на Южните конфедерации друг сегюле. Застаналият срещу Лоста бавно извърна гръб — демонстративно, рече си той — и отмина.

Лоста примигна учудено. Джемейн, който също дойде, обърна тялото. В пояса му стърчеше дълъг нож в ножница. Той изпръхтя. Забравил беше, че Тилин винаги носи два. Вдигна поглед, но оня от сегюле, който говореше, се бе преместил.

— Къде отиде той?

— Не съм сигурен, че мога да го намеря — каза Джемейн.

— Просто попитай!

Смехът на Джемейн прозвуча леко налудничаво.

— Не. Не разбираш. Само този, който вече говори, ще говори. Всъщност, той е принуден да ни говори, понеже е най-нископоставеният тук. За него е срамота, че му се налага.

— Добре, намери го!

Джемейн безпомощно вдигна ръце.

— Ще опитам, но не мога да разчитам маските им.

Да разчита маските им? Какво приказваше той? Лоста огледа палубата. Шестима. Двама са слезли долу. Гуглата да ги отнесе — какво стори той на хората си? Видя, че Агнето не помръдва от мястото, където хвърли мечовете си. Лоста му махна чакай. Агнето му отвърна с едвам издържам. Лоста срещна погледа на Корло и кимна. Корло предпазливо придвижи ръце до предницата на ризата си, пое дълбоко дъх и след това замръзна. До врата му се появи блестящото острие на меч.

— Кой говори от името на този плавателен съд? — извика онзи, който говореше преди.

Лоста си проправи път напред:

— Аз.

— Сред вас има маг. Или не използва уменията си, или ще бъде убит. Това ясно ли е?

— Да… Тоест, да, ясно е.

Лоста се доближи до говорителя, докато не застанаха лице в лице, по-скоро лице в маска. Разглеждаше внимателно маската и напрегнато се стараеше да я запомни. Сега вече разбираше думите на Джемейн. Всичко бе изобразено на маската, за да могат всички да го видят — стига човек да можеше да разчита знаците. Той забеляза тъмноалени извивки ниско при бузите.

Говорителят се обърна, за да погледне друг от тях. Размениха си едва доловими знаци или използваха език на жестовете — не казаха и дума. Говорителят се върна към Лоста.

— Вземаме запасите ви от храна и питейна вода — произнесе той с особения си висок глас. — Вие ще предоставите работната ръка за пренасянето на нужния товар. Освен това гребците ни са изморени. Ние ще вземем най-силните от вас, за да ги заменят.

Лоста просто гледаше маската — тъмнокафявите очи бяха почти скрити вътре.

— Какво ще правите?

Маската леко се наклони на една страна.

— Указанията ни не са ви ясни? Може би трябва да говорим с някого друго? Някой, който може да разбере?

Джемейн се появи край Лоста.

— Да, почитаеми господине. Разбираме. Ще се подчиним.

С усилие издърпа невярващия гвардеец настрани.

— Сега нямаме избор — прошепна той. — Поне ще ни оставят живи.

— Та да пукнем! — яростно изръмжа Лоста, но нямаше нужда да си прави труда. Говорителят го пренебрегна тъй грижливо, че все едно бе изчезнал. Побеснял, Лоста стисна ръка върху гърлото на Джемейн.

— Аз забърках хората си в това и аз ще ги измъкна! Дай ми някаква възможност, каквото и да е… нещо.

Първият помощник дръпна пръстите му. Очите му изскачаха.

— Има само едно нещо, но просто ще те убият! — задъхано каза той.

Лоста го пусна.

— Какво? Кажи го.

Джемейн падна на колене и запухтя тежко, за да си върне диханието.

— Предизвикай говорителя.

Лоста изръмжа разбиращо; нещо му беше подсказало, че ще се стигне дотук.

— Как?

— Вземи някое оръжие — но трябва да гледаш говорителя! Не гледай никого друго. Ти предизвикваш него.

— Добре.

Лоста огледа палубата за най-близкото оръжие и намери прав меч от Свободните градове и яка моряшка кама. Взе ги и се обърна с наведена глава към говорителя на сегюле. С крайчеца на окото си забеляза, че всички утихнаха напълно. На пътя му се изпречи друг сегюле. С приближаването на Лоста той извади оръжие и го опря в гърдите му. С непоколебимо наведена надолу глава Лоста се спря, а после продължи. Гледаше как острият ръб на лезвието отваря процеп в кожената му ризница, докато той се промъква. Нарочно се движеше внимателно, доближи говорителя и спря пред него. Той бе неподвижен. Лоста вдигна взор и мина през кожената ризница и кърпата на врата до маската и очите зад нея. Щом погледите им се срещнаха, маската се наклони едва забележимо — съгласие?

Мъжът отстъпи бързо като котка по време на лов; босите му крака леко докоснаха палубата и той се хвърли в атака. Лоста веднага отстъпи, зает неистово да отбива ударите му. Те бяха тъй бързи и ожесточени, че нямаше време да мисли и да планира. Отстъпваше непрекъснато през половината кораб, преди да успее да си открадне частица мигновение за насрещен удар, за да се намести в стойката си и да попречи на настъплението на мъжа. Бе ужасѐн — досега никой не бе правил такова нещо с него.

Ала облекчението му не изтрая дълго. Отбиването на изящна поредица ответни удари го направи уязвим и той го видя да идва — пробождане високо в бедрото. Завъртя се тъкмо навреме, за да провали разсичащото изваждане на острието. Обхвана го необичаен хладен страх — мислеше, че Ассаил изцяло е изкоренил това чувство от него. Мъжът не опитваше просто да убие — той си избираше целите! Онова бе насочено точно към бедрената артерия. Не направеше ли нещо веднага, щеше да бъде накълцан на ситно. Можеше да мисли само за присмеха на приятеля си Джуп — Железния лост, най-накрая надвит от някакъв маскиран глупак!

Бяха изминали по-малко от шест удара на сърцето.

Нападенията бяха бързи като на Блуз — най-добрия и умел майстор на меча в Гвардията — но не им достигаше сила. Повече хирургически разрези, отколкото удари. Стегна се — предположи, че малцина остават живи толкова дълго — наведе се и използва цялата си ярост, за да контраатакува с пълна сила. Избута настрани едно от остриетата, изненада мъжа, доближи го и прекара камата покрай ръката му. Другото острие на противника изпонасече лицето му в отвличащо движение, но Лоста продължи невъзмутимо и заби ножа до дръжката през леката кожена броня на мъжа право над сърцето. Мощта на устрема събори сегюле, но даже докато падаше, той замахна нагоре с другия си меч и докосна врата на Лоста. Стоманата се вряза дълбоко под брадичката му. Лоста залитна и изрева от болка.

Падна на колене, а между пръстите му избликваше топла влага. Нечия ръка хвана здраво неговата.

— Дай да видя. Дай да видя.

Корло. Лоста се отпусна. Парче плат обви врата му.

— Добре — каза Корло. — Добре е. Ще живееш.

Задъхан, Лоста се задави и не можа да проговори.

Корло пое ръката му и той затрепери. Видя как Джемейн го зяпа невярващо. Махна му да дойде. Опита да говори и не успя. Погледна надолу и видя как отпред целият блести в червено.

— Сега какво? — изграчи той към Джемейн.

Първият помощник преглътна и остана неподвижен.

— Говореше се, че не можело да стане… — със страхопочитание промълви той.

— За малко да не стане — каза Лоста колкото може по-тихо.

Джемейн кимна на друг сегюле, наведен над мъртвия говорител. Гуглата на мъртвия му кон. Не и още някой! С всеки от тия проклетници ли трябва да се бия?

Сегюле се изправи и се обърна към Лоста.

— Как се наричаш, за да те запишем сред Агатиите?

— Агатиите?

— Хилядата — отвърна той.

Лоста можеше само да зяпа. Има хиляда от тези майстори на меча?

— Лоста. Железния лост, Четвърта рота, Второ острие, Обетник от Пурпурната гвардия.

Всички сегюле се обърнаха и го загледаха. Лоста също ги погледна, но после си припомни предупреждението на Джемейн и се обърна настрани. Застаналият далеч на носа сегюле, който странеше най-много, се върна и застана срещу него. Маската му бе много по-малко украсена от другите — имаше само няколко черти. Лоста, разбира се, не можеше да разбере нищо от шарката й. Тогава отново си спомни думите на Джемейн и бързо дръпна поглед от лицето на мъжа.

— Чували сме за вас, Обетниците — каза той. — Защо не се представи по-рано?

Лоста сви рамене.

— Не видях причина.

Сегюле явно разбра довода.

— Не познаваш нашите обичаи, затова ще бъда ясен. Предизвиквам те.

— Не приемай! — изстреля Джемейн.

Лоста леко докосна влажната превръзка на врата си, обърса уста с ръка и остави черта засъхваща кръв от раната на лицето. Болката от пронизания крак бучеше в ушите му. Кракът трепереше и едва ли можеше да го издържи.

— Аз, хм, почтително отклонявам — промърмори той с гъргорещ глас.

Събеседникът му леко наклони маската си.

— Тогава друг път.

Той погледна хората си и те като един се преместиха на едната страна на кораба.

— Тръгваме си.

Лоста отново зяпна. Богове, що за хора. Все го сварваха неподготвен.

— Чакайте. Къде отивате? Какво правите в морето? Обръщането на Близнаците, човече. Защо въобще говориш с мен сега?

Докато останалите носеха мъртвия към борда, водачът им — така се стори на Лоста — отново се обърна към него.

— Вече имаш положение. Наричам се Ору. Сега съм твой, как беше… йовенаи…

— Наставник или началник — и нещо като учител — намеси се Джемейн.

Ору не оспори превода му.

Пръстите посочи мъртвия.

— А той как се казва?

— Леал. Тя се наричаше Леал.

— Тя? Тя!

— Да.

Богове в преизподнята. Нямаше представа. Но щеше да запомни името й — рядко се беше оказвал толкова близо до това да бъде победен. Ору бе скочил чевръсто на галерата. Лоста се надвеси през борда. Стисна врата си и изкряка:

— Какво правите тука? Защо се носите така?

— Ти си един от Агатиите. Вие имате своята мисия. Ние имаме нашата. Ние търсим нещо… което много отдавна ни е било откраднато.

— Добре… нека боговете ви съпровождат.

— Не — решително отвърна Ору.

Екипажът оттласна кораба с пръти. Докато приготвяха греблата, Лоста ги изброи набързо и стигна до петнадесет. В името на милостта на Бърн, петнадесет такива. После мъглата погълна кораба и остави само ударите на дърво в дърво и плискането на водата.

Лоста се извърна от борда и забеляза как Джемейн продължава да го наблюдава.

— Какво?

— Никога нямаше да го повярвам.

— Аха. Е, Господарката бе благосклонна към мен.

— Сегюле не вярват в късмета.

— Да. Хайде да се хващаме за греблата. Ти издавай заповедите, първи помощнико. Аз едва говоря.

— Слушам, капитане. Капитане…?

— Да?

— Опитах да разгледам добре маската на Ору. Ако съм прав, то той е един от двадесетте най-високопоставени.

На втория ден след измъкването им от падналото гранично укрепление Рилиш се събуди и видя как пет уикски хлапета го зяпат със сополивите носове и прямото неразредено любопитство на деца. Той се опря на лакти и ги погледна. Децата не мигнаха.

— Да? Ще ми помогнете ли да се изправя или не?

Жестоките изпитания на тяхното бягство бяха влошили раната на крака му. Вчера войниците го носеха на смени. Превръзките му смърдяха и бяха на жълто-зелени петна.

— Не — обади се най-голямото, техният водач — момиче, което може би току-що бе навлязло в съзряването.

— Не? — Рилиш се смръщи замислено. — Тогава възнамерявате да ме избавите от страданията ми тъй, както правите с ранените си.

Презрението на момичето бе пълно:

— Лъжа на градски човек. Ние не вършим такива неща.

— Не — повтори Рилиш. Мина му през ума, че го разглежда съветът на спасените от него деца — петимата най-големи.

— Мога ли да попитам как се казваш?

— Грива — отвърна момичето. Дълъг нож, пъхнат в калъф с дръжка от еленов рог, стърчеше високо от сплетена от конски косми връв; тя служеше за колан и придържаше заедно парцалите на детето. Те не бяха нищо повече от нахлузено през главата й оръфано одеяло. Острието щеше да е смешно, ако лицето на момичето не носеше същата закалка. Рилиш се усети, че оръжието му е познато.

— Мога ли да попитам за целта на това заседание на съвета?

— Това не е някое от вашите градски заседания на съвета — подигравателно изрече тя. — Това е заседание по въпросите на командването. Аз ръководя.

— Ти ръководиш? Не, аз мисля, че…

— Мисли си както щеш. Тук, в равнините, ако искаш да останеш жив, ще правиш както аз кажа…

— Грива, аз командвам войниците, които ви пазят и които спасиха теб и твоите…

— Спасили са нас? — излая момичето. — Не, малазанецо. Мен ако питаш, ние спасихме вас…

Рилиш осъзна, че спори с десетгодишно момиче и че то има право. Погледна нагоре и проучи сенчестите клони на тяхната горичка.

— Много добре. Ще проявя любезността да приема, че всичко това води нанякъде…

— Хубаво. Той каза, че ще го направиш.

— Кой?

Израз на самоукоряване.

— Няма значение. Важното е, че решихме: отсега нататък ще се движиш в носилка.

— Носилка. Колко мило от ваша страна.

— Не е от добрина. Бавиш ни.

Разбирам. Вече бяха обременени с един — малко момче, едвам проходило, увито в одеяла и дундуркано от децата.

— Аз ще събера хората си…

— Твоите хора няма да я теглят. Те трябва да се сражават. Ще я теглят три от най-силните ни момчета.

— Почакай малко…

Гривата му направи знак да мълчи.

— Вече е решено.

Тя и четирите момчета внезапно си тръгнаха.

Отлично. Току-що една шайка хлапетии го уволни от длъжност.

— Сержант Струна!

Докосване по рамото го събуди сред златна следобедна светлина. Покрай носилката му подтичваше сержант Струната. Високата трева се разделяше с шумолене и Рилиш изпитваше объркващото усещане, че го теглят през плитка вода.

— Господин лейтенант?

— Да, сержант?

— Неприятности пред нас, господине. Малка дружина въоръжени заселници. Според разузнавачите трябва да се захванем с тях. Има голяма вероятност да ни засекат.

По някаква причина на Рилиш му беше трудно да говори.

— Разузнавачи, сержант?

Изчервяване.

— А, момчетата и момичетата, господине.

Движението им се забави и спря. Сержант Струната приклекна ниско. Рилиш се взираше в него и опитваше да се съсредоточи. Нещо със зрението му не бе наред.

— Много добре, сержант. Обкръжавате ги, залпова стрелба, после настъпвате. Никой не бива да се изплъзне.

— Тъй вярно. Тя нареди съвсем същото.

— Тя, сержант?

Отново изчервяване.

— Гривата, господине.

— Това на кръста й твоят нож ли е?

— Да, господине.

— Това няма ли някакво значение при уикците?

Сержантът разсеяно гледаше настрани.

— О, да, има, господине. Навремето не го знаех. Трябва да вървя, господине.

— Добре, сержант — но той вече си бе тръгнал. Изпита някакво смътно раздразнение, но пък не беше сигурен защо. Зад него другата носилка стоеше прикрита сред високата трева. Притеснените й носачи бяха коленичили наоколо. Рилиш имаше ясното усещане, че по-големите деца, момчета и момичета, пазеха носилката. Докато гледаше, от тревата като по вълшебство изникнаха деца, говориха с малчугана на носилката и забързаха нанякъде. Сякаш предаваха сведения и получаваха указания от момченцето. Той се засмя на гледката. Ръката на един от неговите носачи разтърси рамото му.

— Тихо, малазанецо — произнесе момчето.

Тихо! Как смее! Рилиш се помъчи да седне изправено; щеше да му покаже какво значи уважение. През крака му премина светкавица. Болката превърна зрението му в тъмен проход, изтътна в ушите му като срутване и той не усети нищо повече.

— Господин лейтенант? Лейтенант!

Някой го викаше. Намираше се на борда на транспортен кораб на североизток от Юмрука посред дъждовна буря. Грамадни вълни люлееха трудноподвижната бъчва. Чувстваше се като вкопчила се в бясно куче бълха. Капитанът крещеше и сочеше към десния борд. От мрака долетя дълга черна меърска бойна галера и се спусна върху тях като гнева на Гуглата. Таранът на тънката галера вдигаше пръски по-нависоко от левия й борд.

— Дясно на борд! — изрева капитанът.

Рилиш хвърли поглед към претъпканата с малазански редовни войници палуба — подкрепления за закъсалата Шеста армия. Забеляза сержанта, който крещеше на хората си да се строят в редици.

— Приготви арбалетите! — надвика го той.

— Слушам! — ревна сержантът.

Преди да успее да се обърне, галерата нанесе удар. Палубата на кърмата подскочи нагоре и му изкара въздуха. Хората крещяха, а дървото се чупеше с бавно хрущящо стържене. Разцепена мачта се блъсна в палубата.

Омотан под падналите въжета, Рилиш само извика:

— Стреляй! Стреляй поединично!

— Тъй вярно! — донесе се ответният вик.

Рилиш си представи как редица след редица малазански арбалетчици опустошават със стрелбата си ниската открита галера. Освободи се с меча си; едното му око бе заслепено от потеклата от рана на главата кръв.

— Къде е магът, проклета да е!

— Мъртва, господине — обади се някой от тъмното.

Палубата се наклони наляво, тъй като вълна повдигна двата кораба. Те се разделиха със скръбно стържене на дървесина. Показа се пукнатият таран, който ръсеше дървени трески. Бойната галера се изтегли с гребане. Гуглата да отнесе меърската блокада! Единствените съюзници на Корелри, които струваха нещо. Чудеше се дали и един от пет малазански кораба се промъква. Галерата изчезна в мрака, доволна от изпълнението на задачата си; Рилиш бе склонен да се съгласи. Транспортният кораб отказа да се изправи и се издигаше и падаше по вълните като мъртво тяло. Проправи си път през развалините на кърмата и намери сержанта.

— Какво мислиш? — попита го той.

Сержантът изкриви лице и се изплю.

— Струва ми се, че водата е страшно студена.

— Съгласен съм. Нареди на хората да оставят оръжието. Ще трябва да плуваме към брега или да се надяваме друг кораб от конвоя да е наблизо.

— Тъй вярно, господине.

— Лейтенант? Господине?

Рилиш отвори очи. Бе нощ. Звездите светеха на небето, но се държаха особено — имаха опашки, които се носеха зад тях, колчем ги погледнеше. Сержант Струната се беше надвесил над него. Усещаше се горещ и плувнал в пот. Опита да говори, но не можа да отлепи устни.

— Имате треска, господине. Възпаление.

Рилиш раздели устните си.

— Мислех си за деня, в който се запознахме, Струна.

— Тъй ли, господине? Лош ден. Загубихме много добри мъже и жени.

До Струната се появи малко момче. Там беше и Гривата.

— Според Гривата това момче — обясни Струната — е Талант, свързан с Денъл. Ще ви прегледа.

Момчето стеснително сведе глава.

Едно момче!

— Не.

— Не, господине?

— Не. Твърде е малък. Не е обучен. Опасно е.

Струната и Грива си размениха погледи; Струната вдигна рамене — „казах ти“.

— Беше наредено — съобщи Гривата.

— От кого?

Тя погледна към другата носилка и прехапа устни.

— Заповед. Това е всичко. Продължаваме.

— Не, аз…

Струната го хвана. Други ръце стиснаха раменете, ръцете и краката му. В устата му натъпкаха навита кожа. Рилиш се изопна, съпротивляваше се, пъшкаше и викаше през кожата. Момчето докосна крака му и затвори очите му. Тъмнината го обгърна.

Събуди се самичък на обрасло с трева сечище под звездите, досущ като предишното. Всъщност всичко бе тъй еднакво, та Рилиш си рече, че може би Струната и останалите просто са сметнали за най-целесъобразно да го изоставят. Откри, че може да вдигне глава. Видя момчето седнало със скръстени крака и навело глава срещу угаснал огън.

— Хей?

— Не си прави труда, чуждоземецо — изръмжа нисък глас от тревите. — Той няма да отговори.

Рилиш огледа стената от развълнувани кафяви стръкове.

— Кой е там?

Остър смях наоколо.

— Не е за теб, чуждоземецо. Знаеш, че не бива да се изгубваш. Дори и тук.

Опипа наоколо си за оръжие, но не намери. Отново остър задъхан смях.

— Какво става?

— Ние решаваме…

Оттатък стената от трева се носеха очертания — дълги и гъвкави.

— Решавате… какво?

— Как да те убием.

Очертанията замръзнаха. Всички загатвания за движение секнаха. Сякаш и въздухът се успокои. Нещо исполинско бавно разтърси земята на сечището. Рилиш си припомни кога е усещал земята да се тресе. Някои го наричаха Болката на Бърн.

— Достатъчно…

Очертанията избягаха.

Някакво присъствие влезе в сечището — поне това можаха да установят сетивата на Рилиш. Не можеше да го види — очите му изглеждаха неспособни да възприемат видяното. Можа да различи единствено подвижно петно. Заобиколи го богатият аромат на свежо разкопана пръст, топъл и влажен. Припомни си как в детството помагаше на ратаите в семейните овощни градини. Присъствието отиде до момчето и като че го обгърна.

— Такава невинност.

Болезнената мъка в гласа разпъна Рилиш и насълзи очите му.

— Трябва ли да бъде наказвана?

Нещото обърна вниманието си към него и Рилиш откри, че трябва да извърне поглед. Не можеше да го гледа, идваше му в повече.

— Рилиш Джал Кет — изрече то и огромната тежест на скръбта зад гласа стисна сърцето му. — Зная, че в тези млади времена назовават начините ми на действие остарели и сурови. Но те вършат работа и днес. Поискано бе напътствие и то ще бъде дадено. Сега децата ми трябва да пристъпят в другия свят, откъдето ти дойде. Моля те да помогнеш за тази стъпка.

— Ти… молиш?

— Раболепието и подчинението могат да бъдат наложени със сила. Разбирането и приемането не могат.

Рилиш се мъчеше да си върне гласа.

— Разбирам — искам да кажа, не разбирам. Аз…

— Не се очаква да разбираш. Очаква се да опитваш да го правиш.

— Но как ще зная…

Присъствието се оттегли.

— Достатъчно.

Рилиш се събуди от полегатата светлина на късния следобед. Жената войник, която му помогна да се измъкне от укреплението, допираше хладна влажна кърпа до лицето му, докато вървеше край носилката. Той й се усмихна, тя му отвърна и изтича нанякъде. Чакай, опита да каже той, как се казваш? Скоро след това до него се появи сержант Струна.

— Сержант — успя да прошепне той. — Момчето. Къде е момчето?

Струната пусна твърда насърчителна усмивка.

— Не се безпокойте за нищо. Просто си почивайте, господине.

— Сержант! — но той си бе отишъл.

На следната утрин Рилиш можеше да седи изправен. Поиска вода и храна. Най-трудно му бе да понася собствената си миризма — беше се изпуснал през нощта. Попита за сержант Струната и зачака. Сержантът май не искаше да идва. Най-накрая се появи. Рилиш забеляза, че мъжът бе започнал да пуска брада и че сивата му туника е парцалива и мръсна. Май имаше и няколко нови порязвания и по-дълбоки рани. Рилиш си каза, че вероятно изглежда по-зле и че със сигурност мирише много по-зле.

— Трябва да се почистя. Има ли достатъчно вода за това?

Сержантът изглеждаше облекчен.

— Да, господине.

Дойде и Гривата. Носеше взети от заселниците дрехи — лека кожена ризница върху прекалено голяма туника, панталони и дори ботуши.

— Момчето? — попита Рилиш. — Лечителят?

Устните на сержант Струната се свиха и той погледна настрани с присвити очи.

— Мъртъв е — произнесе Гривата с обичайния си кръвнишки поглед. — Умря, докато те спасяваше. Не зная защо, тъй като ти си проклет малазанец. Много уикска кръв бе пролята, за да бъдеш спасен…

— Достатъчно — промърмори Струната.

Рилиш сведе поглед. Тя бе права и имаше основание да се гневи. Но той не бе поискал да го лекуват. Вдигна поглед.

— Ти каза нещо. Нещо за заповеди. Какво означаваше това?

Гривата предизвикателно оголи зъби.

— Не е за теб, малазанецо.

Отговорът й смрази Рилиш.

Откри, че може да извърви част от следващия ден. Момчетата с неговата носилка вървяха подир другите в средата на раздърпаната им колона от около седемдесет деца — поне една трета от тях по всяко време се влачеха далеч назад — и тридесет редовни войници, които се движеха в авангарда, в ариергарда и пазеха отстрани. Колкото повече наблюдаваше другата носилка и дванадесетте постоянно заобиколили я деца, толкова повече я виждаше като истинското сърце на отряда им. Какво бе това дете, та да извиква такава преданост? Самообявилите се гвардейци се изпречваха при всеки негов опит да се доближи. Увитото в конски чулове дете не му обръщаше внимание, а през повечето време очите му бяха затворени. Рилиш стигна до извода, че е потомък на семейството на някой важен вожд.

Ходеше точно след авангарда и спря, за да си свали шлема и да обърше лицето си. Проклета жега! Като че слънцето напичаше от всяка тревичка. Около него бръмчаха насекоми и летяха към очите му. Целият бе в подутини, устните му бяха напукани и изгорени от слънцето, изпражненията му бяха като чорба. От торбичка извади стопчено парче плат, разгъна го и изгледа тъмното вещество вътре. Храната? Приличаше му повече на сушен тор от бедрин. Опита да отхапе парченце от единия край и след известно време на гризане успя да отцепи резенче. Махна на сержант Струната да дойде при него.

Пот бе избила по плющящите останки от туниката на сержанта. На шлема му се вееха две пера от врана. Рилиш ги разгледа и вдигна вежда. Струната потръпна и се сви.

— За в случай, че се отделим от колоната, господине. Безопасно преминаване и подобни, тъй ми казаха.

— Разбирам.

Рилиш вдигна брадичка на запад, където замъглени кафяви хълмове се издигаха на хоризонта.

— Нашето направление?

— Тъй вярно. Златните хълмове. Някакви свещени места за уикците, господине.

— Така, значи Гривата е уверена, че там ще намери други бежанци.

— Тъй вярно, господине.

— Много добре. И… добре свършена работа, сержант.

— Благодаря, господине — Струната отдаде чест и си тръгна.

Рилиш въздъхна, отново нахлупи шлема си и закрачи. Щом положението е такова, трябваше да се замисли какво ще прави, след като се оттегли от отговорностите си. Да върне отряда при областния си началник в Унта? Да получи военен съд по бързата процедура и екзекуция? Щеше ли Юмрук Д’Еббин да се задоволи само с неговата глава, или щеше да хвърли хората в затвора като метежници? Винаги можеше да се обърне към Върховен юмрук Ананд — той имаше славата на справедлив човек. Може би трябваше да разпусне поделението си и да се завърне сам. Или да не се връща въобще. Официалното заключение щеше да бъде, че го предполагат мъртъв. Помисли си за бедното семейно имение до грисийската граница; сега трябваше да зреят сладките кратуни.

При него се завърнаха образите от трескавите му бълнувания и той изсумтя от смешното самовъзвеличаване. Поделението му в Корел бе покосено, покосено бе и поделението му на уикската граница; май най-добре за всички щеше да бъде просто да захвърли шлема си. Ала лицето на Таджин нямаше да изчезне. Момчето се казваше Таджин. Не можеше да затвори очи и да не го види.

По-късно следобеда от юг допълзяха съгледвачи. Тръшнаха се до носилката на момчето. Гривата дотърча и около детето се развихри ожесточен спор, докато тя не сведе глава в отсечен поклон. Струната трябваше да дойде до Рилиш.

— От юг наближават ездачи — изрече той настрани.

— Заключавам, че не са уикци.

— Не, момко.

Гривата дотърча до Рилиш, стиснала здраво дръжката на дългия си нож. Спря се пред него, но лицето й бе извърнато настрани и яростно гледаше към носилката.

— Наредиха ми… Тоест, трябва да се поставим под твое началство.

Не искаше да вдигне поглед.

— Забелязали ли са ни вече?

— Смятаме, че не са.

Рилиш се огледа и посочи най-близкото хълмче.

— Оттеглете се на този хълм. Залегнете и може би те няма да ни забележат.

— Както заповядате.

Тя тихо даде нареждания. Струната вдигна ръка и направи знак на мъжете и жените редови войници. Всички се понесоха към възвишението.

Сухо речно корито прерязваше хълма отзад и не позволяваше да ги доближат, но не даваше и път за отстъпление. Войниците клечаха из тревата в двойна дъга около основата. Рилиш застана на колене с помощна част от шестима близо до върха, току до носилката. Гвардията от деца обграждаше момченцето; останалите се бяха пръснали. Всички чакаха мълчаливо, докато тропотът на конските копита се приближи към тях. Безредно профучаха ездачи; въоръжени граждани без униформа или ред, някакво самопровъзгласило се опълчение. Осемдесетина души. Пътят им ги преведе покрай възвишението и по-нататък на северозапад. Рилиш бе доволен от гледката на малкото лъкове и арбалети на гърбовете им. Повика с ръка едно дете при себе си. Дайте им време, прошепна той. Момичето запълзя надолу сред треволяците на четири крака.

Рилиш чакаше и се ослушваше. Завърнаха се глухото бръмчене на насекомите и съскането на ленивия следобеден бриз през тревата. Слънцето доближаваше неравния западен хоризонт — затова ли ги наричаха Златните хълмове? Тогава — отново копита. Две фигури на коне, с наведени глави, проучваха земята, докато яздеха на юг. И двамата уикци в окъсаните си ризи от еленова кожа, с дълги сплъстени черни коси.

— Съгледвачи от изменниците — просъска Гривата, изведнъж озовала се до Рилиш.

И двамата се стегнаха и живнаха — бяха разбрали, че са били наблюдавани. Рилиш разбра, че е загубил всичките си възможности.

— Стреляй!

Стрели от арбалети и лъкове полетяха от тревата като разгневени насекоми. Единият разузнавач падна, отхвърлен назад от ударите на четири стрели. Другият се бе изтъркалял от коня си. Около него от тревата се надигнаха фигури и се нахвърлиха. Бърз висок крясък; тишина. Единият от конете, пронизан от няколко арбалетни стрели, се изправи на задните си крака и изцвили от болка, после падна и зарита. Проклятие. Другият стоеше неподвижен, докато едно от децата не се изправи и не го изпрати да тича с плясване по хълбока.

Земята тътнеше от завръщането на главната сила, но по-бавно, в лек галоп. Заобиколиха хълма скупчени, авангардът се съвещаваше — думите им се губеха в шума. Доближиха се и видяха падналия кон. Объркано се въртяха в кръг и гледаха към околните хълмове. Заслизаха от конете. Проклятие.

— Стреляй поединично! — ревна Рилиш.

Дъжд от стрели удари спешени хора и конници. Останалите пришпориха животните си нагоре по хълма; мечовете засвяткаха из ножниците.

Хората на Рилиш се надигнаха от тревата, за да ги посрещнат. Сечаха конете и завързваха бой с ездачите. Уикско момиче се метна на гърба на кон зад ездача, заби ножа си в него, след това се претърколи и го свали със себе си. Повечето от опълчението обаче бяха по-добре, сечаха от горе на долу с по-дългите си оръжия, избутваха децата от страните си и напредваха. Рилиш извади сдвоените унтански дуелистки мечове и се затича надолу по склона.

Зае се с най-близкия, отби насочения надолу удар, прониза слабините и го остави да продължи напред — човекът след мигове щеше да припадне от ужас и от загуба на кръв. Друг опита да го стъпче с коня, но той се хвърли настрани и се претърколи. Изправи се на крака и се обърна, като очакваше да бъде прегазен, но конникът бе зает — удряше се по лицето и крещеше от усещане за безсилие. Виковете прераснаха в болка и даже ужас. Мечът изхвръкна от хватката му, а ръцете се притиснаха към лицето. Тъмен облак от насекоми обкръжи мъжа. Той запищя и падна от коня, който уплашено избяга. Рилиш отиде до мятащото се, давещо се същество в тревата. По целия склон хората падаха, вкопчваха се в плътта си, пищяха от болка и смразяващ кръвта ужас.

Тялото в нозете на Рилиш застина. От него се издигна и се разпръсна рояк насекоми. След тях се показаха блесналите розови и бели извивки на костта там, където бе било лицето на човека. Сякаш взрив — множество бълхи, оси и едри като хлебарки мухи се изляха измежду зиналите зъби на трупа като издихание на заразна болест. Рилиш се дръпна и повърна рядкото съдържание на стомаха си.

Кашляше и бършеше уста, когато видя да ги доближават нови ездачи. Колона уикски конници. Обкръжиха основата на хълма. Двама ездачи скокнаха от високите си изрисувани коне и изтичаха нагоре. И двамата носеха къси наметки от пера на врана, и двамата бяха юноши. Рилиш почисти мечовете си в тревата и после бавно се изкачи до носилката. Бедрото го болеше като от счупване.

На върха видя двамата ездачи — бяха се хвърлили на земята край носилката и целуваха детето, стискаха ръката му, държаха го за брадичката, разглеждаха учудено лицето му и бърбореха на уикски. По лицата им се стичаха сълзи, а те не ги забелязваха.

До Рилиш дойде Струната.

— Чудото на Трейк, господине — въздъхна благоговейно той. — Знаете ли кои са тия двамата?

— Да, сержант. Зная.

— Мисля, че сега по границата ще се лее кръв и че лично Гуглата ще състави списъка със загиналите.

— Така е, сержант. Мисля, че си прав.

Рилиш седна, сне шлема и избърса потта от лицето си. Отпи вода и изплакна уста.

Най-накрая, с падането на вечерта, двамата — близнаци, млади мъж и жена — се изправиха пред Рилиш. Той се надигна и се поклони от признателност, която и двамата отмахнаха с ръка.

— Дължим ви повече, отколкото можем да ви платим, господин лейтенант — каза момчето.

— Просто изпълнявах задълженията си.

— Нима? — рязко произнесе момичето; очите й бяха тъмни и блестяха съвсем като на врана. — Бих казала, обратното на задълженията ви.

— Дългът ми към Империята.

Двамата се спогледаха и обмениха мисли без думи.

— Във всеки случай, нашите благодарности — каза момчето и се обърна да си върви. — Ще ви съпроводим до Златните хълмове.

Рилиш за малко по навик да отговори със слушам. Гледаше ги как се отдалечават и говорят с Гривата и с останалите, които се стълпиха, докосваха ги с почит и подръпваха кожените им дрехи. Израснали до тромави дългокраки юноши, но с обветрени лица и отдръпнат преценяващ поглед на минали през изпитанията на Гуглата опитни ветерани — Нищожния и Пъклената. Живите легенди на похода от Седемте града. Може би най-опасните живи магове на континента, при това ядосани, и то — според него — страшно ядосани. И то с основание.

Кайл се събуди от леко подритване по петата. Без да мърда, погледна нагоре и видя как Преследвача мълчаливо му дава знак да стане. Тромаво се изправи, опрян на лявата си ръка — дясната беше здраво увита в превръзка. Нощта бе ясна, нашарената с петна луна стоеше ниско и блестеше. Непонятно как Кайл се замисли за стари предания от древното минало на своя народ, когато много луни с различна големина и цвят изпъстряли нощите в многобагрена сянка. Дори и тази луна изглеждаше обезцветена напоследък. Нощите пък бяха осветени от много повече падащи звезди, отколкото в детството му. Хвърли поглед към бляскавата звездна дъга — знак за Хвърлянето на Отеца, където Небесният Отец на народа му изпърво подхвърлил шепа ярка прах, която щяла да се превърне в Творението. Блестящо и нагъсто, както винаги, въпреки страховете му.

Преследвача доближи глава.

— Имаме неприятност.

В отговор на въпросителния поглед на Кайл той посочи към Кокошката, дебнещ в тъмния край на гората.

С приближаването на Кайл Кокошката нагласи ризницата си от пришити към кожата железни халки и провери прибраните в калъфи дълги ножове. Устата му бе изкривена в обичайната кисела гримаса зад сгъстяващите се мустаци и брада.

— Видяхме собственика на лодката. Истински гигант е, Тогг да го отнесе. По-голям от всеки, за когото съм чувал. По-голям от всеки Теломен.

Тръпка на страх премина през Кайл — гигантите, джогените, бяха едни от демоните на неговия народ.

— Джоген?

— Това пък какво е? Джоген? — Кокошката се досети и се усмихна спокойно и без хумор. — Не. Не е от тях.

— В Гвардията чух приказки за гиганти, които живеят в Стратем. На изток. Тоблакай.

Кокошката изсумтя.

— Не, не е като тях.

— Колкото по-големи са, толкова са по-бавни — включи се Преследвача и ги подтикна да вървят.

— Това от личен опит ли го знаеш, а, Преследвач? — попита Кокошката и вдигна вежда.

Преследвача направи знак за тишина.

Докато вървеше през гората, Кайл искаше да разпита Кокошката повече за този гигант, но времето за това бе отминало. Движеха се мълчаливо между дърветата. Достигнаха обработени нивички, отвоювани от края на гората; следваха пръснати нашироко колиби и кошари; те пък се простираха до ивица черни камъни и сивите развълнувани води на Бялото море оттатък нея. Щипещ вятър към сушата се промъкна през бронята, плъстената подложка и ленените ризи на Кайл. Той се уви още по-здраво в наметалото си. Поривите сякаш носеха мраза на леда, породил ги някъде далеч отвъд западния хоризонт.

Прегърбен, Кокошката претича между откритите пространства на нивите. Кайл огледа пръснатите къщета — не се виждаше огън или светилник, въпреки че от някои комини се издигаха бели пипала. Преследвача го последва, а Кайл вървеше в края. Посред колибите, иззад някакво заграждение за кози, се появи Пустошта. Четиримата изтичаха до тъмната ивица, където лодката стоеше леко килната; едничката й мачта бе висока и изящно тънка.

Пустошта опря рамо във високата кърма, а краката му застъргаха в камънаците. Натисна отново и се задъха.

— Момъка да го отнесе! Има усложнение.

— Наблюдавай — рече Преследвача на Кайл. Тримата подпряха рамене в лодката. Напънаха се и вдишаха рязко. Обутите в сандали крака потънаха в чакъла. Лодката проплака високо и изстърга една длан напред по кила си — цял дървесен ствол.

Кайл отдръпна поглед от напъните им и се стресна от гледката на двама души, които се приближаваха. Единият го смая с ръста си — висок почти два пъти колкото обикновен човек, той носеше копие наполовина на височината си. Мъжът до гигантското същество — джоген или не — някак си въобще не изглеждаше незначителен. Тъмен и мускулест, той се движеше леко и изискано и привлече вниманието на Кайл.

— Идат — промърмори той настрани. Тримата братовчеди изоставиха усилията си. Лодката не бе помръднала повече.

С приближаването на двамата Кайл откри, че не толкова се бои, а изпитва необясним срам и неудобство — все едно е обикновен крадец, заловен на местопрестъплението — което, рече си той, беше почти така.

— Изненадвате ме — произнесе мъжът на талийски, докато отиваше към лодката. — Не мислех, че някой друг освен приятеля ми може да я отмести.

— Да, да, ние просто сме пълни с изненади — процеди Преследвача, а ръката му бе близо до меча.

Ясният поглед на мъжа се премести към Кайл.

— Млад си за Пурпурната гвардия, нали така?

Кайл сведе очи — все още носеше печата си.

— Напуснахме я.

Една тъмна вежда се надигна.

— Наистина? Не мислех, че е възможно.

По време на разговора гигантът стоеше прав със скръстени ръце, въпреки че върху устата му играеше усмивка. В смайващите му златни очи имаше нещо като удивление, докато погледът му ги обикаляше всичките.

— Трябва ни вашата лодка — каза Преследвача.

— Ако Гвардията е по петите ви, не е чудно — сухо отбеляза мъжът.

— Колко искате за нея — попита Кайл и се изненада от себе си.

— Не е за продан.

Очите на мъжа бяха безизразни, въпреки че устата му се изкриви в полуусмивка.

— Но може да бъде наета.

Преследвача пусна нещо, което звучеше като дълго проклятие към всички набъркали се богове.

— Накъде сте се запътили? — попита грамадното създание на плавен мелодичен талийски.

Гласът му беше напрегнат, очакващ, почти трескав в наситеността си. Напоследък Кайл много бе мислил по този въпрос. Накъде би могъл да се отправи по широкия свят? Обратно у дома, в земите на Баел? Или в нова земя, в този Дженабакъз, за който бе чувал толкова много в Гвардията? Най-накрая обаче нямаше нужда да се пита — едно място, едно име не му даваше покой, откак случайно го бе дочул, докато се криеше в гората. Място, а може би и мисия. Обърна се към двамината.

— Някой от вас да е чувал за Долманите?

Ответът им изненада Кайл. Името очевидно не значеше нищо за мъжа — погледът му остана безучастен, макар че се премести към спътника му. Гигантът се дръпна като от удар в стомаха. Полази го тръпка, подобна на поклащането на дървесен ствол; той изпусна свистяща въздишка във вид на дълго недоволно ридание.

— Да — отвърна той с напрегнат от чувство глас. — Познавам ги добре. Долманите на Тиен. Намират се в Джакуруку, родната ми страна.

— Тогава колко ще вземете, за да ни закарате там — попита Преследвача и изгледа Кайл с присвити очи.

Мъжът вече се бе извърнал наполовина и произнесе през рамото си:

— Току-що платихте. Вземаме си продоволствието и след това потегляме незабавно.

Въпреки очевидното си неудовлетворение Преследвача кимна.

— Как се казваш?

— Пътник. Той е Ереко.

Преследвача съобщи техните имена. Ереко сведе глава за поздрав.

— Добра стига, другари — усмихнато каза той; беше си върнал самообладанието. — Скоро ще отплаваме в бездната на Танцуващия лед. Добре познавам това море и ако съдя по студения вятър, то се подготвя за нас.

И двамата се върнаха назад по брега.

Докато Преследвача гледаше Кайл, Пустошта изпусна дълга благодарствена въздишка.

— Може би все пак трябваше да се плати…

— Не зная дали се радвам особено на тая работа — каза Кокошката.

Преследвача отказа да остави на мира Кайл.

— Долманите… мястото, споменато от Скинър?

— Да.

— И неговия човек. В Джакуруку, нали?

— Да.

— И сега тоя Теломен или какъвто там е, разправя, че бил от Джакуруку.

— Да.

Преследвача се врътна възмутено.

— Някой се бърка тук, в името на Тъмната Господарка. Това не ми харесва. Твърде явно. Ще има неприятности. Връщания назад. Знам го.

— Какво искаш да кажеш?

Той потърка дъските на лодката с ръце.

— Пляскане през ръцете. Разпръсване. Момче — произнесе той и се обърна, — боговете са просто завистливи деца. Едно опитва да построи замък в тоя пясък. Скоро другите ще го видят или пък вече са го видели. Ще дойдат и ще го съборят.

— Защо?

— Защото не могат да допуснат начертанията на другите да успеят, Кайл. Всеки от тях иска да се сбъднат само неговите.

— Не съм сигурен, че съм съгласен с това.

Високият съгледвач вдигна рамене.

— Съгласен или не, така стоят нещата. Във всеки случай май излиза, че все още работим за Гвардията.

— Всички посоки са еднакво добри — каза Кокошката с пренебрежително махване.

— Освен към къщи — намеси се Пустошта, подсмръкна храчка и я изплю на камъните.

Кокошката кимна.

— Да. Това би било най-лошото.

Пътника и Ереко се върнаха доста бързо. Кайл трябваше да срита братовчедите, за да ги събуди — бяха полегнали на наметалата си и направо бяха заспали. Двамината хвърлиха в лодката вързопите си, а после Пътника махна на всички да се качват.

Кайл едвам докосна припокриващите се дъски на бордовете със здравата си ръка и лодката се затъркаля по наредените под нея дървени трупи. Ереко просто бе подпрял кърмата с рамото си и съдът лесно потегли надолу по брега. Произведе дразнещо стържене на дърво в дърво, а после се стрелна с носа напред в сивата вода. Ереко бе продължил да я бута и сега стоеше прав в нещо, което за него беше вода до кръста. Кайл, който бе нисък на ръст, смяташе, че ще му стига до раменете. Пътника посочи редичка запечатани глинени делви:

— Пълни са с питейна вода. Пренесете ги на борда.

Преследвача не се помръдна, но след едно Тъй вярно, капитане откъм Кокошката братята се заеха със задачата.

— Денковете с дървени въглища — каза Пътника на Кайл и посочи вече приготвената купчина.

— Слушам — отвърна машинално Кайл. Най-накрая и Преследвача се включи в товаренето на сушената риба и корените.

Ереко беше придвижил лодката по-близо до брега. Те се качиха — бяха мокри само до коленете. Ереко я отблъсна и после прескочи планшира. Хвана кормилния лост, а Пътника седна на високия нос.

— Вдигайте платното — викна Ереко. Братята се хванаха и задърпаха въжетата. Издигна се платно, квадратно, съшито от парчета плат, и се изду докрай на силния вятър. Ереко ги поведе на север, покрай брега и малко навътре в морето. На изток вече се зазоряваше. Бяха подготвяли лодката си цялата нощ.

Кайл седна близо до кърмата и се уви в наметалото си.

— Как се казва лодката? — попита той гиганта.

— Наричаме я Хвърчило — отвърна му той с лека доволна усмивка. — Да се надяваме, че ще се носи толкова бързо, а?

Кайл можеше само да кимне в знак на неувереното си съгласие. Защо трябваше да бързат? Бояха се, че Гвардията може да ги преследва? По-вероятно грамадното създание си имаше свои причини да бърза. Оня, който се нарече Пътник — що за странен избор! — се бе настанил на самия нос и гледаше напред покрай високата украса. Преследвача, Пустошта и Кокошката седнаха в средата, завиха се в наметалата си и веднага заспаха. Кайл опита да спи, но откри, че въпреки изтощението от нощната работа е и напрегнат. Вървеше по пътя си — но към какво? Щеше ли да бъде срещата или откритието, на което се беше надявал? Ала вече бе твърде късно да си променя решението. Стори му се, че врязването на носа на Хвърчило във водата е поставило началото на събития, които не могат да бъдат спрени. Нито от хора, нито даже от тези досадни богове, които — глупаво! — може и да се бяха намесили. Бяха тръгнали по избрания път. Един от многото съществуващи, който впоследствие, подобно на всеки друг избран, щеше да изглежда предопределен. А тяхната цел, тяхното бъдеще ги очакваха.

Втора глава

— Обелискът е високо, Убиецът е близо, Короната е обърната, Свършекът на света!

С вдигната за хвърляне ръка, Наит изгледа Хеук, кадровия маг на ротата.

— Е, и? Какво трябва да означава това?

Старецът премигна с жълтеникавите си кървясали очи и се отпусна в стола си. Посочи картите:

— Означава, че нещо се случва.

На масата на ротата Ситния произведе могъщ пърдящ тътен. Наит задържа ръката си високо и разклати заровете.

— Винаги някъде се случва нещо, смахнат дядка!

— Не ругай — намеси се ефрейтор Сръчната — и хвърли проклетите зарове.

— Отлично!

Наит разклати зарчетата пред широкото й запотено лице.

— Искаш да хвърлям, ще хвърлям!

Той хвърли. Зарчетата отскокнаха от кутията и изчезнаха сред триците, сламата и разкривените дъски на пода на гостилница Украсата.

— Ах ти, глупава тиква! — каза Сладура.

— Боклук такъв.

— Не ругай!

— Виж сега, по-добре ги намери — обясни Сладура, — те са направени от ашиците на баба ми.

— Тогава тя може съвсем спокойно да си ги намери.

Сръчната, Сладура и Ситния го загледаха. Наит вдигна ръце.

— Добре! Ще потърся.

Застана на ръце и на колене между претъпканите маси.

— Тука долу не мога да намеря и барабонка.

— Аз съм намирал — сериозно каза Ситния.

Наит претърси пода и реши да гледа повече за изпуснати монети, а не за нещо друго. Вратата се отвори с трясък, на прага се спря мъж и засенчи ярката светлина на пладнето.

— Това е краят на света — изкрещя той в помещението за гости. Разговорите и тропането на оловните халби секнаха. Всички се обърнаха и се взряха в човека — разширени очи, разрошена коса, изисканата му кадифена дреха бе накривена и усукана.

— Портите на Гуглата са се отворили и мъртвите от цялата Бездна се изсипват върху нас!

Наит се изправи и удари тила си в масата.

— Какво, в името на задника на Гуглата?

— Бягайте! Тичайте! — и мъжът послуша собствения си съвет и побягна.

Наит погледна Сръчната, а тя погледна Сладура. Неколцина от постоянните посетители се подадоха през омазнените опнати кожи, които служеха за замъглени прозорци. Нахлулата през вратата светлина имаше странна зеленикава отсянка — като в челото на приближаваща буря. Няколко неясни фигури, не повече от трепкащи сенки, претичаха покрай прозорците като отлитащи призраци. Повечето от клиентите свиха рамене и се върнаха към разговорите, обсъждайки още по-необичайните неща, които били виждали — денят, когато двуглава котка обикаляла из улиците на Унта и целият квартал бил обърнат с краката нагоре, та да може проклетата твар да бъде хваната и удавена в някое корито; или не много отдавнашната нощ, когато някакъв падащ бог — може би самият Финир — превърнал нощта в ден.

Ала на Наит му се стори, че дочува далечни викове на тревога и учудване през отворената врата. Сръчната въздъхна, надигна се от масата, протегна ръце и изопна широките предни върви на ленената си риза. Ситния изхленчи, а Сладура зарови глава в ръце, докато я гледаха от масата. Сръчната побесня — О, я стига! Тя навлече плъстената дреха и ризницата си и взе пояса и меча от облегалката на стола. Наит тури монетите от масата в джоба си и бутна клечката за зъби от пилешки кокал в ъгълчето на устата си. Изгледа мъжете на масата.

— Е? Хайде, провиснали пишки такива.

Ситния изгледа как Сръчната се отдалечава и тъжно промърмори:

— Сега не са толкова провиснали.

Сладура шляпна баргастеца по наметалото от бедрин.

— Това не беше ли ругатня? Сигурен съм, че той изруга.

Наит само плюна. Някой ден, Сръчна, ще сваля големите ти стари ботуши.

Навън небето над залива на Унта примигваше с особено сияние. То напомни на Наит за светлините над Проливите, за които някои разправяха, че предсказвали появата на Ездачите; не че като човек от вътрешността бе виждал някой от ония демони. Докато гледаше, блясъкът отслабваше или направо изчезваше и остави обикновения син небесен свод по пладне, прошарен с високи рехави облаци.

Сладура изсумтя и посочи входа на пристанището. Бяха влезли два кораба, и двата нагазили застрашително дълбоко във водата. Мачтите на единия бяха паднали строшени, а другият се бе килнал. Тласкаха ги гребла, но неравномерно — всичките бяха необяснимо къси, а много от тях строшени до малки отломки. И двата кораба сякаш блестяха, все едно са боядисани в бяло. Взводът се насочи към пристана.

В този участък на търговските докове обменът бе замрял. Валяха се изоставени вързопи и чували. Докато минаваха, работниците страхливо се подаваха от укритията си. От релингите на търговските кораби ги наблюдаваха моряци. Един направи защитен знак срещу злото:

— Удавниците са се върнали — както при свършека на света!

— Твърде малко от тях — изказа мнението си Сладура.

Дойдоха току пред бараката на стражата и Наит пристъпи вътре:

— Ей, старши, ти…

На един от прозорците бяха застанали сержант Тенекеджията и още един човек. Другият бе издокаран с парцалите на докер, ала стоеше прав със скръстени ръце, опрял едната в брадичката си, докато гледаше навън.

— Кой е тоя, в името на интимните части на Кралицата? — попита Наит.

— Маниери! — процеди сержант Тенекеджията. — Това е гостенин.

— Какво мислиш? — запита човекът сержанта.

Тенекеджията поглади сивите си мустаци.

— Един от тях има дженабакъзки очертания, но другият… — поклати той глава. — Никога не съм виждал такъв. Поне от това, което е останало. Няма знамена.

— Никакви.

Докато гледаха, наклоненият съд се изравни със закотвен кански търговски кораб. Екипажът на потъващото корито се прехвърли през бордовете и се закатери по търговския съд. Скоро след това той вдигна котва, спусна гребла и потегли към пристана. Изоставеният кораб незабавно потъна.

— Твърде нагло — изкоментира докерът.

— Докарай цялата рота тука, Сладур — кресна Тенекеджията навън.

— Слушам.

— Много бързат да ги арестуват — каза Наит.

Докерът го изгледа за малко с напрегнати и развеселени очи:

— Ще видим.

Корабите достигнаха началото на пристана. Слязоха хора, всичките въоръжени и в доспехи, но също тъй странно бледи, все едно варосани или пък духове. На Наит му хрумна нещо и той се изсмя на глас. Тенекеджията повдигна вежда.

— Просто си помислих, господине. Най-смотаният флот, който съм виждал.

И двамата го изгледаха мълчаливо.

— Просто ми мина през ума.

Докерът се обърна към прозореца.

— Има нещо… — започна той, а после замълча. Дръпна се назад като ударен:

— Не, в името на Гуглата!

Той направи знак и Наит усети настръхването, причинено от събиращите се сили на Лабиринта. Космите на врата го засърбяха, а около съборетината задуха вятър и вдигна облаци прах. Наит закри очи. Прозвуча окончателен и звучен удар, последван от гъргорене. Наит се хвърли в един от ъглите и извади ножа пред себе си. Вятърът изчезна. Той се усети как гледа дългите стройни крака на жена, която би била красива, ако не бе толкова мръсна. Бялата й коса беше сплъстена на усукани къдрици. Коричка от бял нагар украсяваше голите й мускулести ръце. От тялото й висяха парцалива риза и къси панталони. Тя притисна Тенекеджията към една от стените, опря лакът под врата му и нож под брадичката му. Сръчната застана на вратата с две извадени ками. Тенекеджията й махна да ги свали.

— Вода… — изграчи жената през подутите си окървавени устни. Тенекеджията погледна настрани към някакво ведро. Жената го остави да се смъкне, сграбчи ведрото и го надигна над главата си. Сръчната изпрати на Тенекеджията питащ поглед, а той й махна: Чакай.

Жената пръскаше слюнки и пъшкаше, докато гълташе. Обърна се към тях задъхана тежко.

— Сержант, наредете на хората си да стоят настрана и няма да им се случи нищо лошо. Ние не враждуваме с вас.

Тенекеджията потърка врат и бавно кимна в знак на съгласие.

— Много мъдро, сержант.

Тя махна с ръка, отново зафуча вятър и вдигна прах и пясък. Наит се обърна настрани и закри очите си. Когато погледна отново, нея вече я нямаше.

— Кой бе това, в името на Бездната? — попита Сръчната.

Тенекеджията приклекна до докера и докосна шията му. Изглежда беше убит с един удар. Сержантът се върна на прозореца.

— Значи отново са тук — произнесе той, все едно мислеше на глас.

— Кой? — поинтересува се Сръчната.

— Пурпурната гвардия.

Наит се изсмя презрително.

— Име за плашене на децата!

— Съобщи, ефрейтор. Никакви въоръжени действия. Сражавате се само ако ви нападнат.

Сръчната се намръщи неодобрително — дебелите й тъмни вежди се сключиха. Все пак кимна и си излезе.

— Ефрейтор!

— Слушам?

— Всички на работа да приготвят веригите.

— Слушам.

Обърнат с гръб към Наит, Тенекеджията каза:

— Тази беше Иша. Помощник на Качулката.

Наит отново отвори уста, за да се засмее, но името на Качулката го смълча. Наистина? Качулката? Ала той е бил дълго време съперник на… Танцьора. А Танцьора… вече го нямаше… както го нямаше и Келанвед. И Дасем. Всъщност никой не бе останал. Никой, който би могъл да им се опре. Наит погледна ножа си и го прибра в калъфката. Както нареди сержантът, никакви въоръжени действия.

Малик Рел се беше излегнал на дивана и се наслаждаваше на обяд от талийско грозде и печено агнешко с подправки по рецепта от Седемте града, когато влезе един прислужник.

— Улиците кипят от новини, господине — съобщи той с глух глас.

— О, така ли? А тези новини съдържат ли нещо определено?

Слугата се спря и се прокашля в шепа.

— Да, господине. Казват, че Пурпурната гвардия се е върнала.

Малик сдъвка хапка от агнешкото и се наслади на вкуса й.

— Ти прекъсваш моя обяд, за да ми съобщиш това? Един слух, който аз съм пуснал?

— О, не, господине. Разбирам, че вече са тук. В пристанището.

Малик се задави с месото и го изплю на мраморния под.

— Какво?

— Някои го разказват, господине. Достоверно е.

Малик се надигна, обърса лице и махна с кърпата към слугата.

— Излез. Веднага.

Слугата се поклони.

— Казах да изчезнеш от погледа ми!

Той изтърча навън. Малик обърна чаша вино и изопна дрехите си.

— Ориан!

Проблясване на трептящия от горещината въздух и старецът се появи и се поклони.

— Да?

— Пурпурната гвардия тук ли е, Ориан?

Черните каменни очи на мага от Седемте града примигнаха.

— Някакви същности с голям потенциал влязоха в пристанището, така е.

— Някакви същности… — Малик протегна ръце, сякаш за да удуши възрастния мъж. Остави ръцете си да се отпуснат. — Това е Гвардията.

— Щом казвате, господарю.

Гласът на Малик се сниши до змийско съскане:

— Да.

Той хвана кристална кана с червено вино и с въздишка притисна студения съд до челото си.

— Дано боговете ме избавят… поне Корболо не е в града.

Старецът презрително изхъмка:

— Колко злощастно за него.

— Хайде, хайде. Какви стъпки си предприел?

— Издигах прегради, подсилвах защитите…

Каната с трясък се удари в мраморната маса.

— Какво?

— Подсилвах…

— Не!

Ориан отново примигна.

— Простете, господарю?

— Не, глупако! Само ще подбудиш любопитството на Качулката. Остави ги. Остави ги и се скрий.

Набръчканото лице на мага се намръщи смаяно.

— Съжалявам…

— Скрий се, Ориан. Това е едничката ти надежда. Сега си тръгвай.

Видимо несъгласен с нареждането, старецът се поклони с кръстосани ръце. Въздухът простена, раздвижи се и него го нямаше. За малко на Малик му се стори, че може да долови острото ухание на подправка във въздуха при изчезването на слугата, но то се разнесе, преди да е могъл да го определи. Вдигна каната, за да си налее следваща чаша, но тя се оказа празна — кървавочервеното вино бе образувало локвичка на мраморните плочи. Той хвърли съда настрани. Глупци! Не се предполагаше да идват тук. На какво можеха да се надяват — Малик плесна ръце пред лицето си като при молитва. Разбира се!

— Сеннит. Сеннит!

Отвори се отдалечена врата и прислужникът се показа отново.

— Да, господине?

— Пригответе каретата ми. Ще отида в двореца.

— Господине?

— Дворецът, човече! Дворецът! Имаме важни посетители.

Бляскавата стъпи с обутите си в желязо крака на каменния пристан и се спря, за да отправи благодарствена молитва към все едно кой от боговете, който имаше пръст в измъкването им от Плитчините на забравените на Маел. Богове! Какво изпитание. Маел, ти ни даде да разберем! Една трета от хората им — загуби от жажда, изтощение, болест и от чудовищните змиорки. Колко ли време им беше отнело да си пробият път през плетеницата от заседнали гниещи кораби — някои още населявани от обезумелите от мъките си екипажи? Месеци? Година? Кой знаеше? Времето не течеше еднакво в отделните Царства и дори в Лабиринтите. А това бе най-малката опасност, осмелиш ли се на подобно съкращаване на пътя.

И все пак, въпреки всичко, те се бяха върнали. Още веднъж Гвардията заставаше срещу истинския си противник — когото се бяха обрекли да видят унищожен. Империята. Тя повика Опушения при себе си с махване на ръка.

— Някаква дейност?

Магът махна коричката от кръв и сол от устните си.

— Незначителна — гракна той. — Но той е тук.

Той. Магът, който преобърна всички сравнявания на числености и стратегии. Тайсхрен, тяхното някогашно възмездие. Бляскавата нагласи ризницата си, твърде широка; беше загубила много тегло. Отпи голяма глътка от мех с вода, изровен на превзетия от тях търговски кораб.

— Той е работа на Качулката. За нас е дворецът.

— Качулката може и да не се справи.

— Тогава ще е Скинър.

Опушения докосна язвите от солта на челото си и се намръщи замислено.

— Така е.

— Остриета, строй се! — викна Бляскавата и тръгна по пристана. До нея се появи Сивогрив.

— Ако не възразявате, ще иззема някои от по-добрите плавателни съдове и ще очаквам завръщането ви.

Тя изгледа ренегата. Аха! Бивш малазанец, разбира се.

— Завръщането ни?

Леденосините очи на мъжа се включиха в насмешката.

— Ако се наложи, разбира се.

— Много добре. Поверявам ви командването.

Сивогрив се поклони и махна с ръка на един сержант.

Бляскавата бе виждала за последно Унта преди повече от половин век. Изглеждаше по-голям, по-заможен, както и подобаваше на столицата на империята. Каменни вълноломи и извита крайморска стена от правилни каменни блокове се издигаха там, където някога стоеше дърво и изхвърлени отпадъци. Много повече кули, сред тях и най-високите, на двореца, стърчаха високо във въздуха над ширналите се улици.

Строиха се в колона в началото на една от главните улици. Тя водеше към Площада на изследователя и правителствения квартал след него. Начело застанаха тя и Скинър; той нареди да развеят знамето със сребърния дракон. Докато вървяха, Бляскавата следеше погледите на хората, натъпкали се из магазините и сергиите покрай улицата. Оглеждаше лицата им с надеждата да види дружелюбност, даже подкрепа, и със страха от откриването на враждебност и негодувание. Съзряното обаче я притесняваше още повече — открито недоумение и объркване. Някои дори ги сочеха и се смееха. Някаква жена се провикна и попита дали не са дошли от Седемте града. Никой ли нямаше представа кои са те? До нея Опушения промърмори:

— Това е като главното зрелище на някакъв проклет карнавал, и ние сме това зрелище.

— Може би времето ни е отминало…

И тя усети как се плаши още повече, понеже столицата се оказа много по-голям град, отколкото я помнеше. Хората из улиците вероятно наброяваха повече от сто хиляди и й се струваше, че бъдат ли подтикнати, ще ги разкъсат с голи ръце.

— Качулката? — попита тя Опушения.

— Танцува с Ноктите. Точно сега са се дръпнали настрани. Явно и те са любопитни.

Бляскавата погледна бронирания гръб на Скинър, който бе избързал напред със знаменосеца Лазар.

— Като мен, Опушен. Като мен.

Гвардейците се кланяха и отваряха всяка изпречила се пред него запечатана врата, ключалките изщракваха и поддаваха, а защитите се разтваряха като най-тънко платно пред опипванията му, докато Качулката не се оказа пред последната преграда между него и светая светих на апартаментите на Тайсхрен. Посегна към вратата и се поколеба — защо го бяха пропуснали? Беше ли капан? И все пак всички инстинкти му говореха, че Върховният маг го чака вътре — той и никой друг. Сам. Както и трябваше да бъде; той и Тай, още веднъж в единоборство.

Отвори вратата с удар, от който тя се блъсна в стената. Гола празна стая, осветена от отворени прозорци, а в средата й — издялани в камъка на мраморния под вдлъбнатини, запълнени с излят и застинал златен и сребърен филигран в концентрични кръгове. Те заобикаляха изгърбен човек със скръстени крака; дългата му излиняла коса падаше над лицето.

— Привет, Тай.

Седналата фигура не вдигна глава.

— Не биваше да идваш, Качулка — напевно изрече мъжът с дрезгав глас. — И все пак знаех, че не можеш да не дойдеш.

— Виждам, че на стари години си се настроил съвсем мистично.

Качулката обикаляше по края на вдлъбнатините на страхливеца — можеше да ги пресече, но щяха да го изпратят там, където Тайсхрен се беше отнесъл, а всичко сочеше, че това е място, където той не би желал да се намира. Докато Качулката обхождаше кръга, Тайсхрен не отвърна, тъй че, загубил търпение от преструвките му — някои неща никога не се променят — той попита направо:

— Ще стоиш ли настрани?

— Имаш предвид дали ще се намеся? Отговорът е — не, няма.

Качулката не се постара да удържи победната усмивка на лицето си.

— Мъдър ход, Тай. Както си съвсем сам сега, ще се натъкнеш на ножовете ми.

Главата се надигна, мазната права коса се раздели и разкри измършавяло изопнато лице с хлътнали трескави очи.

— Знаеш ли какво е върховното постижение на неограничената власт, Качулка?

— Върховното какво на кое?

— Безсилие, Качулка. Неограничената власт се превръща в безсилие.

Качулката отстъпи от защитената фигура:

— Това някакво сложно самооправдание за страхливостта ти ли е?

Тайсхрен продължи, все едно Качулката не бе проговорил:

— Напрегнах се повече, отколкото съм дръзвал когато и да е, преди да опитам да проникна във възможностите на бъдещето. Съзрях неща, които едновременно ужасяват и радват. Можеш ли да отговориш на тази загадка, Качулка? Как може и двете неща да съществуват?

Въпреки че отхвърляше херметическата страна на управлението на Лабиринтите, Качулката се дочу как отговаря наизуст:

— Понеже бъдещето съдържа всичко.

— Точно така, Качулка. Разбирам — възможно е всъщност да си достоен за титлата Върховен маг. И тъй, следва въпросът — какво действие да предприема сега? Кои стъпки могат да доведат до това, що само ужасява, а кои — до това, що само радва? Разбира се, отговорът е, че не мога да знам със сигурност. Следователно се въздържам от избор. Пълната осведоменост, приятелю мой, води до парализа.

Главата клюмна отново, все едно отпращаше Качулката, все едно направо отхвърляше физическата реалност.

Качулката се отпусна и отдалечи ръцете си от кръстосаните под наметалото му ремъци и колани. Имаше скрити насочени оръжия, които можеха да достигнат Тайсхрен, но видяното тук не бе заплаха за никого. Вече му беше ясно, че оплетените гностически потайности на теургията12 са отнели ума на най-обещаващия маг от неговото поколение.

Обърна се и излезе от стаята.

Щом Качулката напусна стаята, до отворената врата проблесна светлина и освети жена с къса черна коса, облечена в пепеляви на цвят туника и панталон, понесла дълга тънка тояжка. Тя я стовари с остър удар върху мраморните плочи.

— Не биваше да му се позволява да се приближи толкова.

— Намирам се извън физическия му досег — кротко отвърна Тайсхрен.

— Ала разбирам, че той е също тъй изключителен маг.

— В определени тесни и специални области — да.

Жената преметна тояжката на рамене и облегна ръце на нея.

— И сега?

— Ще видят, че тук не може да бъде решено нищо. Всичко виси на стените на Хенг, както и преди. И те ще отидат.

— Преди?

Тайсхрен кимна със затворени очи.

— Да. Когато Покровителката бе победена от Келанвед и Танцьора, всички разбраха, че никой не е защитен от тях. Всичко бе логическо следствие от това.

Известно време жената остана неподвижна, с вирната глава, сякаш слушаше. Главата на Тайсхрен клюмна още по-надолу, дишането му стана недоловимо. Тя пристъпи към отворената врата.

— Не се набърквай — изрече неподвижният Върховен маг.

Жената замръзна и изруга наум. После опря тояжката в стената.

— Просто ще наблюдавам нещата.

Почака малко за отговор, но такъв не дойде. Тя отново проклетиса и си тръгна.

Облегнат на улична сергия, Опосум гледаше как парцаливата, окъсана колона пурпурни гвардейци влиза през високите бронзови порти на Двореца. Не знаеше дали да се смее или да плаче — това ли беше то? Прехвалената Гвардия? Толкова ли се бяха раздули историите през годините разказване? Ами Качулката? Беше ли оцелял?

До него спря началникът на една Ръка — заместник-командир от втория ешелон. Казваше се Койл.

— Ананд би искал да знае може ли да разчита да помагаме с барикадите.

Опосум се наведе напред и запуши едната си ноздра, за да си издуха носа на улицата.

— Да. Отстранете тълпите. Казвайте на всеки да се държи на разстояние.

— Добре.

Но жената не се отдалечи. Тя гледаше как външните порти се тресат, мощно затръшнати.

— Да, Койл?

— Трудно е за вярване, нали?

Разгневен от фамилиарността, Опосум попита:

— Кое? Че са се завърнали? Или състоянието, в което пристигат? Или случайността да изберат този момент да се появят?

Койл не обърна глава, за да го погледне.

— Случайност? Не вярвам в нея. И не я приемам.

Поради което, Койл, никога няма да застанеш на моето място.

— Получи заповедите си.

Койл го стрелна с полуотворените си твърди очи.

— А тези заповеди от императрицата ли са?

Тонът й ускори сърцебиенето на Опосум. В името на Тайнствата на Кралицата, тя да не би да оспорваше властта му?

— Не в писмен вид. Току-що ги чу от мен.

Усмихната, Койл направи възможно най-лекия поклон и се отдалечи. Опосум я гледаше как си тръгва. Защо бе толкова дръзка? Нямаше нужда да показва това, което всеки знае — всичките ти подчинени смятат, че могат да се справят по-добре, и винаги търсят възможности да го покажат, отстранявайки началника си.

Опосум още веднъж издуха нос и спря да мисли за Койл. Тя просто опитваше да измъкне новини за императрицата. Нямаше нужда да й съобщава, че по-рано бе претърсил двореца и не откри и следа от нея — разумно се беше изнесла. Какво можеше да се очаква да стори срещу петдесетина Обетници и седемстотин гвардейци? Да се изправи храбро срещу тях, за да бъде заловена? След което да бъде превърната в заложник или просто в разменна монета? Какъв смисъл би имало от това? Не, от гледната точка на Опосум тя бе постъпила мъдро. Нека гвардейците се излагат като селяндури из Двореца. Те какво очакваха? Просто да седнат на престола и да получат подчинение? Не, цялата случка беше жалката и всъщност доста излагаща последна глава от едно някога благородно поприще. Опосум избърса нос. Да, замисли се и разбра, че е твърде разочарован от цялата работа и че е доста ядосан, задето са се появили въобще — та те разрушиха това, което бе легенда за него и за всички останали.

Бляскавата оценяваше смешната страна. Тя, Скинър и шепа Обетници преминават през вътрешните помещения, а повечето от войската са останали назад на строевата площадка. Какво биха могли да постигнат, по-точно — какво имаха наум Качулката или Скинър? Ласийн несъмнено вече е избягала или пък е прибягнала до старото разрешение и е взела отрова — все можеха да се надяват. Може би накрая щяха да се присъединят към върволицата от просители, очакващи заставането си пред августейшата особа.

Но не би. Скинър не спря неотклонния си поход към Тронната зала. Служители и чиновници се притискаха към стените и ги зяпаха, докато те крачеха през колонади, заседателни зали и дълги приемни помещения. Забележително бе отсъствието на стражата — едва ли не ги бяха изтеглили за служба някъде другаде — и Бляскавата се притесняваше къде е това някъде.

Последната висока двойна порта се отвори с трясък под бронираната ръка на Скинър и те застанаха пред дългия черен килим, проснат към празния трон. Сглобеният от кости трон на Малаз. Не толкова тънко напомняне за истинската сила зад него — Т’лан Имасс. На Бляскавата й изглеждаше неприветливо и мрачно седалище. Скинър постави железните си ръце на пояса и кимна с глава, увенчана с висок шлем — като че ли потвърждаваше на себе си каквото бе очаквал през цялото време.

— Празно — произнесе Бляскавата, най-вече защото някой трябваше да го направи.

— Почти — поправи я Скинър и посочи встрани.

Нисък топчест човек в разкошни сини и зелени одежди, застанал в очакване до една колона, се поклони. Посочи към маса с кани бистра вода върху нея.

— Моля, освежете се, почитаеми. Разбирам, че пътуването ви е било твърде обезводняващо.

Скинър се обърна пренебрежително на другата страна:

— Отровата е безполезна срещу нас.

Човекът отново се поклони:

— Известно ми е. Затова и никога не бих извършил такава неблагоразумна постъпка.

Бляскавата сне шлема си и го пъхна под мишница.

— А ти си?

— Малик Рел. Редовно избран говорител на Събранието на областните управители и представители.

Той се усмихна мазно и се поклони.

Бляскавата си взе от водата, отпи голяма глътка и я намери прекрасно освежителна.

— Дошъл си да видиш новите си господари?

Устните на мъжа се изопнаха в тънка усмивчица и показаха противни зелени зъби.

— Ако боговете го пожелаят…

На Бляскавата й се стори, че въобще не е тъй притеснен, както би трябвало. Скинър се обърна при думите му и сега го гледаше.

— Може би трябва да те убия — любезно изрече той.

Очите на мъжа замигаха объркано:

— Нима водата не бе студена и прясна?

Бляскавата се засмя.

— Беше. Благодаря.

— Чудесно. Добре свършената работа е сама на себе си отплата.

Сега Бляскавата го загледа неуверено. Играта на този човек бе голяма — дали опитваше да запази положението си или това всъщност беше… подигравка?

Скинър го отпрати с рязко махване.

— Остави ни.

Мъжът се поклони и се изниза. Лазар затвори портите.

— Цялата тази работа е грешка, Скинър — обади се Опушения за десети път. — А най-необичайното в нея е този хубавец.

Бляскавата трябваше да се съгласи. Защо бе решил да бъде тук и да ги посрещне? Каква е била целта му?

Скинър се обърна към тях.

— Да. Достатъчно с тази глупава преструвка. Ласийн е избягала. Тук ние показахме, че никой не смее да се изправи срещу нас. Бляскава, води хората обратно на корабите, за да се изнасяме покрай брега на запад и да се съединим с останалите, когато те пристигнат. Качулката и аз ще дойдем при вас по-късно.

Тя се поклони.

— Двамата ще сте сами?

— Да. Има някои… възможности… които Качулката и аз искаме да проучим.

Бляскавата се поклони отново.

— Както заповядаш.

Махна на Опушения да застане зад нея и се обърна към Лазар, Малкия Черньо, Шиджел и Калт.

— Стройте се и внимавайте.

Бяха оставили зад себе си вътрешните помещения и се намираха близо до строевата площадка, когато попаднаха на първата засада. Нагласено хвърляне на морантски муниции разкъса Калт на парчета. Прикова ги унищожителна стрелба от арбалети и лъкове, докато Опушения не отблъсна войниците с рукнала из залата течна стена от пламък. Бляскавата се подаде сред все още горящите гоблени и мебели, разсея пушека с ръка и се вторачи напред. Отпрати Лазар назад, за да намери Скинър, въпреки увереността си, че той е изчезнал — беше ли наблизо, щеше да е дошъл. Опушения направи знак за тишина с ръка.

— Братята викат. Слушайте.

Приглушен, далечен шум на битка. Хората й бяха нападнати.

Опосум крачеше под заплющелите чергила на пазара Колунус — втората най-голяма от покритите борси за вносни стоки; изоставена сега в хаоса и размириците на тази вечер. Стражата му го пазеше от двете страни, а вестоносци на Нокътя идваха и си отиваха с отчети за събитията по накъсаната, разширяваща се линия на боя. Трябваше да признае, че тя се изплъзва доста бързо извън неговата власт. По протежение на тесните улички той зърна облаци черен пушек от най-сериозните сблъсъци — горящи барикади, чиито пламъци се бяха разбушували извън контрол и бяха погълнали защитници, нападатели и зяпачи. Вестители донесоха, че Гвардията била задържана при опита си да достигне пристанището. Части от Четвърта армия дори успели да отделят малки поделения гвардейци. Сега отиваше точно към такава схватка, към възможност да се продължи с плана, съставен при влизането на Гвардията в града — да ги премахнат един по един.

От сражението дотича куриер.

— Заковали са ги в едно жилище.

И той посочи към някакъв сокак.

Опосум не опита да му отговори, понеже бяха навлезли в шума на битката. Малазански редовни войници сновяха насам-натам и стоварваха въоръжение за боя: възпламеними вещества, щитове, снопове стрели за лък и арбалет. Довлякоха разглобените части на някакво обсадно оръжие от пристанището. На Опосум това му се стори много добро хрумване. Ала редовните войници бяха малцина, доброволческото опълчение на гражданите на Унта изключително много ги превъзхождаше по численост; то отвърна на предизвикателството с желание и настървение, които никой, със сигурност не и Опосум, не бе очаквал. Той не се удържа и с малко от стария си цинизъм размишляваше, че вероятно е помогнало, дето Нокътят обяви награда от десет хиляди златни имперски диска за главата на всеки от Обетниците.

Куриерът ги отведе до хлътнал заден вход, после — стълби нагоре до капака на покрива. Там ги чакаше самотен Нокът, местният началник на Ръката. Промъкнаха се напред и погледнаха към другата страна и надолу към целта. Под тях опълчението стреляше безмилостно с арбалетите право в жилището. За опитното око на Опосум ниската точност на стрелбата се възмездяваше от въодушевлението. Ала при все че гвардейците не можеха да вдигнат глава, беше явно, че никой и от двете страни не изгаря от желание за пристъп. Положение без изход. То обаче можеше да се разреши и тъй, и инак, в зависимост как приключи.

— Колко?

— Малцина — по-малко от десет. Може би острие.

Опосум се възползва от възможността да погледне към града. Небето придобиваше оранжев блясък, оцветено от пламъците; следобедът даваше път на вечерта. Стълбове пушек се издигаха като от шепа опознавателни димки, хвърлени, за да означат неравната линия, пресякла града по средата. Нещата скоро щяха да достигнат отвъд всяка възможност той да се намеси. Решенията щяха да зависят от личната преценка на командирите на Ръце, та и той можеше направо да се включи във веселбата.

— Какво количество муниции имате на разположение? — попита той командира.

— Муниции?

— Да.

Човекът, със свирепо белязано от шарка в юношеските години лице, изгледа косо куриера и ескорта на Опосум.

— Не бива ли да почакаме, преди да сме опитали нещо такова?

— Да чакаме?

— Да.

— За какво да чакаме? По улиците да се появят богове и Асценденти? Не бива да чакаме нищо! Та аз съм Господар на Нокътя, Господарката да ме отнесе дано!

Мъжът се сви под словоизлиянието на Опосум и сякаш си размени обвинителни погледи с куриера си. Още веднъж Опосум се усети обезсърчен от състоянието на организацията след обезкървяването й на остров Малаз. Някои наричаха онази нощ Отмъщението на Келанвед и разказваха, че новопоявилият се Сенкотрон всъщност бил старият император. Твърдеше се, че като отмъщение за миналите прегрешения — най-малкото от тях бе убийството му — Келанвед им изпратил проклятието на своята Кралица на Сянката, та да мъчи всички. А онази нощ бе такъв тормоз!

За щастие, Опосум беше зает с работа на друго място. Сега той за малко да понижи на място този командир на Ръка, но реши да не го прави; нямаше смисъл да върши нещо, което предстоящата битка можеше да стори сама.

— Разпространете съобщението. Ние поемаме нещата тук. Ще започнем със залп от каквито муниции можете да съберете, после влизаме, за да довършим оцелелите.

Той посочи отсрещния покрив.

— Хайде да се спускаме.

— Както наредите — излая началникът на Ръката, целият послушание.

Твърде късно е за това, приятелю.

Изкачиха се на покрива заедно — Опосум с охраната си и Ръката от пет човека на командира. Мъжът се представи като Елджин. Сега друга Ръка наблюдаваше от улицата, където стрелбата от арбалетите бе отслабнала. Опосум се надяваше наемниците да не станат твърде подозрителни. Даде знак за нападение — преди Гвардията да е решила да връхлети улицата в затишието.

Елджин обхвана с юмрук стрехата на покрива и се пусна долу.

— Идва!

Цялата Ръка легна ничком на стръмния, покрит с керемиди покрив. Миг по-късно старата триетажна дървена сграда подскокна под тялото на Опосум и го подхвърли във въздуха. Един Нокът изпищя, когато падна тежко на покрива, а около него затракаха керемиди. Сградата се намести с пронизително болезнено стенание като надигнат от вълна кораб. От отворения капак на покрива се издигнаха дим и прах. Опосум се изправи на крака и застана разкрачен, за равновесие.

— Давай, давай, давай!

Втурнаха се надолу по стълбите. Посрещна ги истинска касапница — сградата не бе опразнена. Обитателите й бяха препълнили стълбата, крещяха и лазеха един връз друг. Долу на първия кат вече блещукаха пламъци и Елджин, застанал начело — това му правеше чест — се изправи пред вълна смъртно уплашени граждани, решени да се изкачат по стълбите и да избягат от огъня.

Той се оправи с тази преграда, като просто събаряше хората най-отпред и буташе през перилото ония, които се съобразяваха с него твърде бавно. През цялото време крещеше:

— Слизай, слизай!

Опосум почти извика от чувство за безсилие. Време. Противникът се съвземаше! Махни се от пътя ни, тъп бедрин такъв! Тогава дървеното стълбище провисна под тях; гредите се нацепиха и запукаха като малки вторични взривове. Това очисти пътя им. Като спряно от неподвижно препятствие стадо, хората се обърнаха като един и смениха посоката. Елджин им помагаше с дръжките на ножовете си. След като обитателите избягаха, се натъкнаха на широко отворено място, разчистено от взривовете. Някои от вътрешните стени бяха пометени. Стълбището провисваше килнато зад тях и от него се посипваше стогодишен прахоляк.

Ръката се пръсна из развалините. Опосум отиде до фасадата. Сред съборените стени и натрошените мебели проблясваха малки огньове. Нямаше ги. Забавянето провали нападението им. Провери улицата — дали не си бяха пробили път през фасадата?

Промлясващ звук като от удар на касапин отклони вниманието му. Елджин гледаше изненадано как стърчащото от гърдите му острие, пронизало го отзад през ключицата и горните ребра, почти разсече тялото му на две. Толкова за понижаването му. Бронираният исполин зад Елджин надигна железен крак, за да избута изправения труп от меча си. Гвардейци изникнаха навсякъде от руините, нападнаха Ноктите и Опосум можеше само да гледа смаяно като Елджин. Поставили са свой капан!

Когато ги достигнаха първите звуци на водена много навътре в сушата битка, и когато скоро след това над града се издигнаха димни стълбове, Наит забеляза гвардееца начело на частта в пристанището да нарежда оттегляне. Качиха се на двата си реквизирани кораба и се изнесоха с гребане в залива, където пуснаха котва и зачакаха. Откъм пристана Наит им показваше всички известни му неприлични знаци, докато Сръчната не го стисна за ръцете.

— Защо се изнесоха? — запита тя Тенекеджията. — Изоставиха приятелите си?

Той само се изплю във водата.

— Нямат достатъчно хора да удържат пристанището. Там са в безопасност от тълпата.

— Но не и от тях — изрече Наит и посочи върха на пристанищната стена. Горе, държани от обслугата им, проблясваха каменохвъргачки на светлината на факлите.

— За тях това ще е детска работа — ликуващо се захили той.

— Не съм сигурен — възрази Сладура. — Май никога не съм ги виждал наистина да стрелят с някоя от тия ръждясали бракми.

Тенекеджията също не изглеждаше впечатлен.

— Нека ги оставим да си вършат работата. Време е вече ние да свършим своята.

Наит нагласи клечката за зъби от пилешки кокал в ъгълчето на устата си и присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Да пазим пристанището, разбира се. Та ние сме пристанищната стража.

Сръчната извади ръкавиците си от пояса.

— Крайно време е.

Ситния се намръщи в знак на съгласие. Наит само можеше да гледа една след друга мрачни физиономии.

— Вие всичките луди ли сте? Виждам, че на пристана има останал само един от тях, но знаете ли какъв несъмнено е той?

— Той е нашественик, Трейк да го отнесе дано! — отговори Сръчната.

Вероятно е от Унта, мълчаливо отвърна Наит.

Тенекеджията отиде до самотния гвардеец, оставен на каменния пристан. Щом се приближи, човекът се обърна към него; очите му бяха скрити от спуснатото забрало на шлема. Който и да бе, носеше дебела люспеста ризница и гамаши от железни халки, а на гърба си беше преметнал широк щит. Несъмнено туниката му е бе била пурпурна в началото, но засъхнала коричка сол я беше оцветила в бяло. Съвсем близо Тенекеджията разтвори ръце, за да покаже, че няма лоши намерения.

— Вие сте сержантът на пристанищната стража — каза мъжът.

— Да. Сержант Тенекеджията. А вие?

— Черния.

Тенекеджията предпазливо кимна за поздрав.

— Хубаво, Черен. Започнати са неприятелски действия. Изглежда ще трябва да свършим работата си.

— Вие вършете своята, а аз ще върша моята.

Тенекеджията отново кимна и си тръгна. Измина една трета от дължината на пристана, даде знак и десетима от пристанищната стража се изправиха със заредени арбалети. Щом стреляха, Обетникът се шмугна зад купчина товари. След залпа десетимата коленичиха и се изправи втора редица.

— Задръж! — заповяда Тенекеджията.

Той огледа натрупаните чували и бъчви, сега набучени със стрели. Оттеглил ли се беше Обетникът, или търсеше друг подстъп? Но нямаше отворен път — Тенекеджията се бе погрижил за това. Изведнъж мъжът се изправи, издигна щит и тръгна напред.

— Стреляй!

Обетникът се наведе за ново прикритие, но не преди в щита му да се забият стрели.

— Следващата редица — нареди Тенекеджията. Първата редица отново се изправи и прицели арбалетите. Обетникът се беше приближил с около шест стъпки.

— Сега? — попита сержанта Наит, приклекнал зад укритие и с тежък чук в ръце.

— Още не.

Обетникът отново се изправи. С яростно замахване счупи стрелите върху щита си. Продължи напред, въпреки стърчащата право от едното му бедро стрела.

— Стреляй!

Този път Обетникът въобще не се сниши. В щита му се забиха стрели и го залюляха назад. Една се заби в прасеца на десния му крак и го свали на едно коляно.

— Следващата редица — заповяда Тенекеджията.

— Вече трябва да е на мястото! — замоли го Наит.

— Почти.

Следващата редица се изправи, но трима още не бяха запънали оръжията си. Залпът, изстрелян набързо и нашироко, не забави Обетника.

— Сега — отсече Тенекеджията.

Наит замахна с чука и го стовари върху железния чеп, забит между звената на веригата в краката му. Нищо не стана.

— Казах сега — повтори Тенекеджията.

— Тясна е като на десетгодишна…

— Внимавай! — проръмжа Сръчната до Тенекеджията, с приготвен меч.

Сержантът гледаше как Обетникът се приближава.

— Сега е подходящото време.

Наит измлати с чука с неистово замахване. Челото отскокна с гръм от чепа, който изхвръкна от звената като стрела — толкова силен бе ударът върху него.

— Излезе! — изкрещя Наит.

Пристанищната стража се хвърли на земята. Халките на веригата задрънчаха и зачегъртаха по камъка. Обетникът неуверено се спря. Тогава синджирът прелетя през пристана, разбута струпаните стоки — обръщаше бъчви, разкъсваше чували, разцепваше греди — докато не помете Обетника като някаква кукла и не го събори във водата.

Наит отърча до каменния корниз на пристана и затанцува.

— Ха! Пипнахме те! Ха! Не се толкоз големееш вече, а?

До него дойде Тенекеджията, последван от Хеук. И тримата се взряха в разпенената мръсна зелена вода.

— Ха! Мъртъв е.

Хеук поклати глава.

— Не непременно. Може още да е жив. Наистина е неясно — бих искал да остана и да видя.

— Не можеш.

Тенекеджията посочи двата кораба на Гвардията.

— Те видяха всичко. Може би трябва да отидем и да се включим в сражението.

Усмивката на Наит помръкна.

— Добре де. Да. Може би.

Тенекеджията направи знак на стражата да се строи.

Приглушените звуци и стенания на непрестанния бой накараха Опосум да отвори едното си око. Шумовете идваха от задната страна. Всички вътре очевидно бяха мъртви. Той мълчаливо се изправи и изсипалият червата му смъртоносен разрез изчезна на мига, оставяйки много по-плитка, но все пак достатъчно дълбока рана. Тела застилаха опустошения първи етаж — хора от Нокътя и гвардейци. Опосум потръпна, притисна с ръка разрязания си корем и огледа кланицата. Той и седмината Нокти бяха успели да убият петимата гвардейци — всичките освен един, Обетник, който след това довърши двамата оцелели от Нокътя и самия Опосум; или си мислеше, че го е сторил.

Но сражението продължаваше. Схванат от болка, Опосум отиде внимателно до прозореца, обърнат към засипаното с боклуци дворче зад сградата. Там Обетникът се сражаваше с един Нокът. Опосум зяпна. Бягай, глупако! Кой ли бе този малоумник? Не беше давал разрешение на самостоятелни бойци тази нощ. Мъжът — жената, поправи се Опосум — бе решила да застане с голи ръце срещу Обетника. Опосум не можеше да го разбере — да, най-висшата, най-трудна дисциплина, преподавана в школите на Нокътя и в Академията, но срещу брониран противник с дълъг меч? Съгласен беше — Обетникът се движеше доста вдървено, пронизан десетки пъти в гърдите и в гърба от Опосум и охраната му, преди да ги съсече всичките, но все пак — голи ръце срещу желязната броня?

Нокътят, цялата омотана в ивици черен плат, включително и главата, с оставен процеп само за очите, обикаляше Обетника, посягаше към него и променяше стойката си. Той я дебнеше с издигнат меч — другата му ръка, натрошена от взрива, висеше безполезна. Опосум реши, че може и да е най-глупавата от неговите подчинени, ала заслужаваше помощ поне само заради… е, заради чистата си безумна смелост. Той се успокои, за да призове своя Лабиринт.

Студеното острие на нож убоде врата му. Той замръзна. Откъм гърба му една глава положи тежестта си на неговото ляво рамо. Нисък женски глас лъхна горещо и влажно в ухото му:

— Да видим какво има тя.

Въпреки изгарящата болка в корема, Опосум направо потрепери от желание да разпознае притежателя на такъв глас.

Игривият блясък на горящите градски квартали освети дворчето и обагри в оранжево нощното небе. Далечните писъци и шумът на битката отбелязваха линията на боя, където Гвардията неотклонно си пробиваше път обратно към пристанището. Нокътят продължи въртеливия си танц, докато Обетникът несръчно я преследваше с тежки стъпки. Тъй бързо, че Опосум не го видя — единият й крак се стрелна, удари силно шлема на Обетника отстрани, мечът замахна натам и бронираният великан възстанови равновесието си и разтръска глава. Глупачка! Какво постигна с това? Само ще счупиш костите на крака си. Друг ритник, този път право в гърдите, залюля Обетника назад — друго бавно замахване. Жената на рамото му изпръхтя нетърпеливо и Опосум трябваше да се съгласи — какъв бе смисълът от губенето на време и усилия?

Ала целта на Нокътя не бе безполезно налагане, както Опосум мигновено разбра — още един ритник доведе до още едно замахване, но този път ръката беше хваната, стисната, лакътят на жената влезе в употреба и бронираната ръка се изметна назад с отчетливо влажно изпукване. Нокътят отскочи назад. Жената на рамото на Опосум изсумтя одобрително при този ход. Мечът бе паднал от безчувствената хватка и ето че Обетникът се мъчеше да достигне със строшената си ръка затъкната в пояса му кама. Нокътят се хвърли срещу него и обви крака около тялото му. Свитите й в юмруци ръце се хванаха за визьора на шлема му, а палците се протегнаха и се впиха навътре.

Обетникът изрева от нечовешката болка — първият звук, който Опосум въобще чуваше от него. Нокътят още веднъж отскочи и застана срещу ослепения и осакатен гигант. Той падна на колене. Явно казваше нещо, което се изгуби в шума на сражението. Тя му отговори. Той склони увенчаната си с шлем глава. Нокътят се завъртя; кракът й се понесе, удари мъжа ниско във врата, под ръба на шлема, и отвратително извъртя главата настрани. Обетникът падна на едната си страна.

Опосум не можеше да повярва на току-що съзряното — нима бе възможно? Гуглата да ме пази! Коя е тази жена? Не знаеше за такава от подчинените си. Опрялата нож в гърлото му изръмжа нещо на непознат език и изчезна. Той се обърна, но нея я нямаше. Толкова бърза! Също тъй и маг, при това много добър.

Обърна се отново и забеляза облечената в черни ивици да гледа тъкмо него. Пое въздух да я повика, но тя избяга и се скри в друга постройка. Той прегърна корема си и изпъшка; внезапното вдишване не се оказа добра идея. Когато отново вдигна поглед, друг самотен Нокът беше влязъл в заринатото с боклуци дворче. Тази носеше сиви дрехи, а късата й черна коса не бе покрита. Велики Фандърей! Още една! А на всичкото отгоре и тя жена! Откъде се вземаха тия? Нокътят коленичи, за да разгледа падналия Обетник. Опосум закуцука към разбитата задна врата.

Щом достигна гвардееца, третата тайнствена жена също я нямаше. Той се дотътри до падналия Обетник. Ръката върху строшения врат на мъжа го увери, че той наистина е мъртъв — Опосум предположи задушаване, след като напипа счупения му гръклян.

Надигна се от трупа. Занимателни тайни, да — но всичко трябваше да почака. Той загледа внимателно блясъка на оцветяващите нощното небе пламъци, а наблизо бълваше черен пушек. Време бе да установи отново някаква степен на контрол — стига да е възможно. А и да намери лечител. Той опипа раната на корема си с полепналата по нея засъхваща кръв и изкриви лице; да, сега определено се беше оказал най-близко до края на кариерата си. Вълна̀ — и се появи отвор към тъмнината. Опосум пристъпи внимателно.

Докато вървяха навътре по Улицата на опалите, Наит и пристанищната стража се натъкнаха на запътила се в обратната посока товарна кола. Насмолен брезент покриваше товара, а коларят вървеше пеш и дърпаше ремъка на двата запрегнати вола. Лицето му лъщеше от пот, а очите му бяха разширени от ужас, когато кимна на сержант Тенекеджията. Изглеждаше, че нагоре по улицата се засилва огънят в участъка на скъпите шивашки работилници.

— Как вървят работите? — викна сержант Тенекеджията към мъжа.

— Много добре, господине. Много добре. Просто опитвам да спася някои вещи от пожарите.

Той дръпна ярема с две ръце и ядно заропта към воловете.

— Искам да кажа, с битката — продължи Тенекеджията.

Надолу по улицата тичаха понесли вързопи и кошници мъже и жени. Влачеха разплакано дете за предницата на ризката му. Мъжът примигна към Тенекеджията.

— О, това ли било! Нямам представа. Съжалявам. Трябва да отидете до Борсата на майсторите на скъпоценни камъни за това.

— Скъпоценните камъни? — каза Наит. — Бият се там? Моля ви, сержант, трябва да се включим поне малко в това.

Човекът зарови и двете си ръце в косата си и изгледа умоляващо воловете.

— Има някакъв бунт в квартала. Нещо за таксите за покровителство. Размърдайте се, дърти задници такива!

Тенекеджията вдигна вежда:

— Моля…

Мъжът дръпна косата си тъй здраво, сякаш опитваше да се издигне над земята.

— Не на вас — на тях! Защо не се помръдвате? Моля ви! Хайде.

— Може би ще можем да помогнем — предложи Сръчната.

Тенекеджията я измери яростно. Обърна се към каруцаря:

— Късмет.

— Ще ви убия, гадини! — изрева онзи към воловете.

Сладура почука с пръст по слепоочието си. Ситния кимна и завързаните в косата му амулетчета задрънчаха. Докато се движеха по Улицата на опалите, потокът бежанци толкова се сгъсти, че трябваше да си проправят пътя с бутане. През ума на Наит мина, че не е постъпил в пристанищната стража, за да участва в близки ръкопашни боеве, но явно сержантът го водеше точно натам, освен ако не успееше да измисли нещо бързо. Също тъй през ума му мина, че е виждал човека и друг път. И то наскоро. Проби си път покрай Тенекеджията.

— Нещо странно за оня юнак и за каруцата, господине.

— Определено имаше такова.

— Искам да кажа, май вървеше към пристанището, не мислите ли?

Тенекеджията забави ход.

— Какво ти казва това, Наит?

— Просто някакво подозрение.

Тенекеджията поклати глава.

— Не е достатъчно, Наит.

Той махна на ядосаната Сръчна да върви напред.

— Виждал съм тоя рошльо и преди, господине — продължи Наит.

— Къде това? — попита го Тенекеджията.

— На Рагстопър.

Сержант Тенекеджията спря. Обърна се към Наит.

— Сигурен ли си?

— Носът ми ми го казва — и той го потупа от едната страна.

Сръчната изсумтя презрително.

— Просто не иска да му втъкнат някое острие там.

В ума на Наит изникна подходящ отговор, но Тенекеджията направи знак за тишина. Той поглади сивия си мустак.

— Добре. Да проверим.

Повиши глас.

— Приготви арбалетите! Разпръсни се!

Сръчната направи знак да се обръщат.

Откриха колата не много по-надолу от там, където я бяха оставили. Коларят не им обърна внимание и продължаваше да дърпа впряга. Плачеше. Към него се отправи Тенекеджията, последван от Сръчната, Наит и Ситния.

— Ти от Рагстопър ли си? — викна сержантът.

Мъжът подскочи като ужилен. Обърна се и прекара ръкав през лицето си.

— Какво? Защо? Кои сте вие?

— Сержант Тенекеджията, пристанищна стража. Ти от екипажа на Рагстопър ли си? Това стока ли е?

Човекът заизвива ръце.

— Какво е това? Стока? Не, разбира се, че не.

Той се изкачи до седалката и взе камшика.

— Сега трябва да вървя. Довиждане!

— Не трябва ли… — започна Сръчната. Тенекеджията й направи знак да почака.

Мъжът изплющя с камшика по воловете.

— Давайте! Бързо! Мърдайте!

Тенекеджията, Сръчната и Наит го наблюдаваха. Наит премести клечката си за зъби от единия край на устата до другия.

— К’во караш там отзад, приятел?

Той ги изгледа и остави камшика.

— Нищо! Просто провизии.

После се изкатери върху завитите с брезент кутии.

— Нямате право да ме спирате. Тук не е пристанището. Тръгвайте си!

Тенекеджията въздъхна, огледа улицата и в двете посоки и видя как гражданите са се понесли към брега, за да избягат от възможния голям пожар.

— На мен ми изглежда, че тази кола представлява препятствие на обществено място. Следователно, с предоставената ми власт на държавен служител и изпълнител на заповеди, имам правото да иззема това превозно средство и да наложа запор върху него.

Застанал на четири крака върху накамарените кутии, човекът ги зяпна.

— Моля?

— Ситен, Сладур, отместете тази каруца от главната улица.

— Слушам, господине — каза Ситния. Той махна на Сладура и двамата издърпаха воловете за халките в носовете им до една пряка уличка. Мъжът се просна и се вкопчи в брезента.

— Не! Не можете! Не разбирате — мое е! Мое!

— Пазиш ли си разписката? — запита го Наит със злобна усмивка.

Оня се претърколи надолу. Впи ръце в косата си, задърпа я яростно, а после ги разпери широко. Втурна се по улицата с размахани ръце и записка:

— Неееееее!

Наит и Тенекеджията го гледаха.

— Не трябва ли… — попита Сръчната.

Тенекеджията просто отпъди въпроса настрана. Обърна се към каруцата.

— Чудесно, нека я разгледаме.

Развързаха брезента, отметнаха го нагоре и свалиха преградата. Кутии. Еднакви кутии от тъмно дърво, по четири една върху друга, в шест реда. Наит прегледа заключването на най-близката. Не се различаваше затваряща пластинка или ключалка. Той извади ножа си.

— Как отваряте тия работи?

И заби острието му в дървото.

Тенекеджията изведнъж изби оръжието от ръцете му. Наит ядосано изгледа сержанта.

— Какво?

— Сърди се на моя нос — обясни Тенекеджията. — А сега се дръпни. Май си спомних да съм виждал кутии като тия в старо време, с морската пехота в Дженабакъз.

Изкатери се по свалената преграда и предпазливо опипа двете вратички на една от кутиите в края на каруцата. Поддадоха лесно. Коленичил, доближил лицето си, той повдигна капака на един пръст. Нищо не стана. Известно време той гледаше вътре, без да се помръдне.

— Сержант? — обади се Сръчната.

Тенекеджията се прокашля.

— Ефрейтор, на какво разстояние според теб са тези пожари сега?

— Няколко пресечки — и наближават.

Той затвори кутията и скочи долу.

— Подкарайте воловете. Накарайте ги да се размърдат. Веднага.

— Не искат — оплака се Ситния.

— Използвайте ножовете си.

Сладура издиша шумно и вдигна вежди, сякаш казваше О, Богиньо.

Наит тръгна след Тенекеджията по улицата.

— Какво има в кутиите?

Сержантът не му обърна внимание и се озърташе и в двете посоки по улицата.

— Ефрейтор Сръчната — нареди той, — изпрати хора, които да реквизират и подготвят достатъчно голям за този товар плавателен съд.

— Слушам, господине.

— Злато ли е?

— Ситен, обкръжи каруцата с хора. Не допускайте никого до нея.

— Тъй вярно, господине.

— Може би са отмъкнатите от дванадесетте континента имперски накити?

Сержант Тенекеджията хвана предницата на ризницата на Наит и го изправи на петите му. Лице в лице, той изръмжа:

— Всъщност ще ти кажа, Наит. Но само понеже знам, че ако не го направя, ти ще си завреш грозната мутра в една от тях и ще избиеш всички ни. Та какво има вътре ли?

Той сниши глас, а очите му гледаха смъртоносно с поглед, който Наит изобщо не бе виждал у сержанта.

— В тази каруца има достатъчно морантски муниции, та да превърнат цялата крайбрежна улица на града в прах и дим. Всичките са запечатани с печата на Имперския арсенал.

— Без майтап? — успя да произнесе Наит и се дръпна от юмрука на Тенекеджията.

— Но това, което наистина ме притеснява, Наит, е работата, че някой плячкосва Арсенала. Рано или късно този някой ще допусне грешка — а когато това стане, аз възнамерявам да се намирам колкото може по-далеч.

Бляскавата ядосано гледаше през прозореца на кръчмата Черна нощ пожарите, които сякаш от само себе си се бяха разгорели навсякъде из града. От време на време стрели от арбалети се забиваха в полузатворените капаци на прозорците и отскачаха от каменните стени с остри металически прозвънтявания. Тя се обърна и насочи пръст към Опушения. Той безпомощно разтвори ръце.

— Не ме гледай. Честно. Тук само оказвам подкрепа. Гражданите са. Грабят и се бунтуват, за да прикрият грабежите. Честно.

Тя кръстоса ръце.

— Надявам се да е така, понеже не искаме да подлагаме на изпитание търпението на Тайсхрен.

— Виж ти!

— Чудесно — тя изгледа останалите с нея две остриета. — Допуснахме грешка и им позволихме да ни приковат. Навън числеността им постоянно нараства. Трябва да продължим да се движим.

Погледът й падна върху яките маси на кръчмата — цепените им с брадва греди бяха четири пръста дебели; разгледа и вратите — направени по същия начин. Погледна Вос, сапьор от острието. Той кимна и на устата му разцъфна широка усмивка.

Бляскавата ги познаваше като воали. Другаде им казваха дрънкалки, а също и покривала. Всъщност можеха да имат много форми, в зависимост от целите на човек и достъпния му материал. Големи подвижни щитове, обикновено изработвани при обсада, за да защитават настъпващите арбалетчици, стрелци с лък или сапьори. Вос наглеждаше направата на толкова, колкото можеха да сглобят. Като ги държаха един до друг в плътен кръг, Бляскавата щеше да придвижва поделението си вътре в костенурка — точно като онази, за която останките на Трета рота съобщиха, че използвали, за да се спасят от пленничество.

Викове и пукот на дърво в далечината отбелязваха напредването на друго подразделение — Бляскавата гледаше по страничната улица, докато стотици въоръжени граждани, доброволческото опълчение на Унта, търчаха да се включат в постоянно менящите се бойни действия. Богове, всеки човек в града имаше арбалет и много стрели. Като че бяха ритнали гнездо на стършели и не можеха да измъкнат крака си от него. Вос дойде до нея.

— Колко са? — попита тя.

— Достатъчно — по-добре от нищо.

— Готови ли сме?

— Можехме да си дадем повече време. Да свършим работата като хората, нали разбираш. Но те се събират отвън, нали така?

— Да. Нямаме време. Отваряйте вратата и да вървим.

Вос отдаде чест и опря единствената си ръка в гърдите.

— Слушам.

Солидната входна врата бе снета от пантите си. През отвора се посипаха стрели като понесен от вятъра дъжд. Всички се бяха прикрили. Два воала бяха изправени един до друг, а после извадени последователно, за да образуват клин и да покрият отвора. Бляскавата махна на следващата двойка. Стрелите на арбалетите се забиваха в щитовете с постоянен ритъм като градушка. Подхвърлен запален фенер се разби в стената и разля горящо масло. Гвардейците се сепнаха, но продължиха напред. До нея Опушения посочи с ръка и викна: Внимавайте!

Най-накрая цяла костенурка от издигнати високи щитове защитаваше хората й. Стрелците от по-високите сгради имаха видимост вътре в кръга, но можеха да направят най-много това. Входната врата на кръчмата послужи като последен воал и затвори всякакъв излаз. Бляскавата погледна напред през процеп между гредите. Сега ги обстрелваха с хвърлени факли, светилници и фенери. Яростта на атаката я смая; като че гражданите бяха решени да изгорят до основи града си, за да ги пипнат. Вос впрегна всички, годни да носят вода, и обля хората при излизането, но пламъците им нанасяха загуби. Неприятен начин за придвижване — Бляскавата би предпочела нещо по-бързо.

— Наляво — викна тя и ги поведе към по-тясна уличка. Пред тях окъсаната тълпа от опълченци се помъчи да пусне стрелите си наведнъж и да се оттегли. Оказа се твърде трудно за тях и те се изпариха посред всеобща паника и оставиха паднали тела и захвърлени оръжия. Докато минаваха през мястото, гвардейците си взеха от оръжието. Ала обстрелът откъм тила бе ожесточен; от време на време някоя стрела си намираше пролука и падаха хора.

— Отвръщай на стрелбата! — крещеше Вос в тила.

— Опушен! — викна Бляскавата.

— Работя по въпроса.

Зад костенурката от долепени щитове с рев се издигна пламък и прегради уличката.

— Колко време? — попита тя.

— Не много.

Излязоха на голяма улица в посока север-юг, запълнена със сергии пред триетажните тухлени магазини на търговците. По средата й се тълпяха бягащи граждани и се носеха на юг към крайбрежната улица. Отряди от опълчението пресичаха потока и отиваха към нови горещи места. Гражданите спряха, погледнаха движещата се костенурка и побягнаха с писъци.

— Отново вляво — нареди Бляскавата.

С бутане и трясъци тромавото животно се понесе наляво. През пролуката Бляскавата можеше да гледа право надолу по дългия склон на улицата до осветените от блясъка на огньовете корабни мачти.

— Виждам пристанището! — викна тя. Вътре в костенурката отекна радостен вик. Насечените удари на стрелите подхванаха отново — преследвачите им се бяха изсипали на улицата и за пореден път ги обкръжиха. Хвърлен от прозорец на третия етаж фенер избухна сред тях и пръсна горящо масло навсякъде.

— Не се раздалечавайте! — кресна Бляскавата посред писъците; мъже и жени се деряха с нокти и падаха на калдъръма.

— Намокрете ги! Наметала!

Изоставен воал от плоскостта на маса падна и в откритата вътрешност се понесе вихрушка от стрели.

— Приближете ги!

В хълбока на Бляскавата се заби стрела и я свали на колене.

— Сгъстете строя — изпъшка тя, докато се изправяше.

— Нападат ни с пристъп — предупреди един гвардеец.

— Приготви оръжията! Продължавай напред!

Бляскавата измъкна дългия нож от пояса на друг гвардеец, който държеше воала пред нея.

— Приготви се за отблъскване на нападателите! — провикна се някой.

Между воалите се промуши копие и листообразното му острие леко докосна бронята й. Тя хвърли ножа, хвана копието и го издърпа от копиеносеца. Изправи го високо, за да го обърне, после го извади навън и прободе бившия му собственик.

— Благодарности!

Тя наблягаше, за да държи опълчението далече от воалите, и непрекъснато викаше:

— Продължавай!

При всяко вдишване стрелата в страната й предизвикваше затъмняващо зрението страдание.

Тогава ръката на някой от боговете свали всички на земята.

Масивна стена от въздух изкара дъха от гърдите на Бляскавата. Над тях се понесоха прах, пушек и парчетии и забулиха всичко, сякаш целият град се носеше към морето. Миг по-късно всички керемиди изведнъж подхвръкнаха от сградите като птици, понесли се във вихрушка от дим и пепел. Повечето изпопадаха около тях като дъжд. Земята потрепери и ги залюля. Тя се вгледа през праха и видя как над града се издига огромен облак. Отвътре го осветяваха ярки избухвания на пламъци; раздуваше се, издигаше се и изглеждаше по-висок от коя да е планина. От другата страна на улицата тухлена постройка на три етажа бе разрушена от масивен каменен блок колкото малка лодка, който се заби в нея.

Стената от гръм бавно отзвуча. Наоколо като дъждовни капки падаха парченца пламнали отломки. Внимателно, учудена от факта, че все още е жива, Бляскавата се надигна. Присви се и се хвана за страната, където стрелата стърчеше отвратително. Без да се осмелява да спре и да помисли какво възнамерява да стори, тя я хвана с цялата си сила и я измъкна. Нажежената до бяло болка на плътта й отново я свали на колене. Наоколо всички — мъже и жени, граждани и гвардейци — стояха и зяпаха удивени. От растящия разпенен облак започна да се сипе белезникава пепел. Валеше плътно на парцали и покриваше всичко като слой пух.

— Пристанището — изграчи Бляскавата и ритна най-близкия гвардеец. — Опушен!

— Да…

Приличната на привидение фигура под покривалото от пепел се размърда и седна.

— Какво беше това, в името на сянката на Гуглата?

Тъмните очи на бялата маска примигнаха и оживяха. Той се изправи, разтърси рошавата си коса и надигна облаче от прах.

— Мисля, че това вероятно бе най-голямата естествена експлозия, предизвиквана някога от хора.

— Не съм виждала нещо подобно.

— И аз не. А и се надявам, че няма да видим отново.

— Богове на земята — смаяно произнесе тя. — По-добре да се изнасяме оттук, преди тия унтански глупци да са решили, че ние сме го извършили. Ще ни разкъсат на парченца.

Опушения изгледа как засипаните с пепел фигури като зашеметени се размърдват и бродят безцелно — пробуждащ се призрачен град. Той примигна глуповато.

— Надявам се, че си права…

— Движение, гвардейци!

Сивогрив не видя взрива. Гледаше настрани и следеше за раздвижване сред закотвените малазански бойни кораби, когато светлината изведнъж се промени — голямо бяло лумване хвърли сянката си над палубата и изтръгна викове на учудване и тревога от хората на кораба. Когато се обърна да погледне, светлината бе изчезнала. На нейно място изникна огромен облак от дим, който растеше пред погледа му, раздуваше се и разцъфваше над града. По цялата крайбрежна улица се пръснаха огромни ята птици и започнаха да се вият уплашено. Докато Сивогрив наблюдаваше, над града явно премина вълна, която отнесе покритите с керемиди покриви, събори кулите и полетя откъм взрива, достигайки крайбрежието. Той имаше миг, в който да викне Дръжте се здраво!, а вълната разлюля водата на залива и ударът й разбълника спокойната повърхност. Тогава тя халоса кораба, скъса полуспуснатите платна като хартия и го разлюля като играчка. Гърмът бе тъй силен, че проглуши ушите на Сивогрив и той стана безчувствен за шума — устите на хората мърдаха, вещите падаха, но до него не достигаше и звук. Първата му мисъл бе: Ето как свършва Гвардията. Унищожена от Ласийн с един исполински взрив. Взривът обаче явно бе гръмнал по-навътре от пламналите около битките пожари. Трябваше да се увери.

Вдигна на крака един мъж и посочи към пристана и греблата. Тогава корабът потрепери отново. Той се обърна; хората сочеха към палубата — там зееше димяща дупка, която преди малко я нямаше. Милостта на Бърн — на колко левги оттук е била тази експлозия? Миг по-късно отдолу се появи моряк с гърне в ръка. В него се мъдреше все още горещо на пипане парче камък. Отломка от обгорен строителен камък. Сивогрив махна на зиналите хора към греблата. Сигурно имаше оцелели, но той се боеше от най-лошото.

Подминаха само един кораб в движение — стар плоскодънен търговец, нагазил опасно ниско във водата; платната му бяха провиснали парцаливо, палубата представляваше бъркотия от оплетени въжета, а жилавият сивокос напански капитан ревеше жестока обвинителна реч към засуетилия се екипаж. Сивогрив се изненада от издялканото в прогнилото дърво на носа име; не вярваше, че някой ще се осмели да използва името Рагстопър след похожденията на предишния му носител, собственост на пиратския главатар и наместник на Ласийн, познат навремето като Навъсения, брат на Урко — Картарон Черупката.

Но загадката на Рагстопър трябваше да почака, понеже моряците сочеха към пристана и викаха слисано. Там, скупчени като войска от сенки, чакаха оцелелите гвардейци. Дори докато корабът се приближаваше, още прииждаха по главните улици, обкръжени от граждани с приготвени оръжия, при все че никой не нападаше. По-скоро ще да е било договорено неофициално примирие — може би щом е станало очевидно, че Гвардията не иска нищо друго, освен да се оттегли, а гражданите бяха повече от доволни да я подтикнат към това. Всички изглеждаха вцепенени от огромния взрив, а сипещата се страховита бяла пепел ги правеше неразличими — еднакво бледи призраци, всичките еднакво неестествено смълчани.

Сивогрив надзираваше качването на оцелелите и разпозна Бляскавата, легнала на приспособен за носилка плот на маса, под грижите на маговете Обетници Опушения, Лор-син и Шел.

— Отведи ни на запад — изпъшка тя, пребледняла от загубата на кръв; дългата й коса бе залепнала на лицето, сплъстена от пот.

— Скинър?

Тя махна с ръка.

— Ще ни намери.

Последният качил се от каменния пристан гвардеец бе Обетникът по име Черния. От него капеше вода, той оглеждаше растящата тълпа граждани на Унта, която все повече се доближаваше и крещеше обиди. Полетяха парчетии боклук.

— Трябва да тръгваме! — викна Сивогрив.

Неохотно, с накуцване, мъжът напусна пристана. Камъни, строшени керемиди, отпадъци и зеленчуци валяха върху тях, а множеството ревеше; някои даже пускаха презрителни подигравки. Сивогрив заповяда ускорено гребане и попита Черния:

— Какво е това?

— Нищо. Ти не беше… ето ги гадовете!

Обетникът посочи и се хвърли към релинга, та за малко да падне от кораба.

Ниско долу във водата под един от кейовете, малобройният екипаж на лодка махаше на прощаване. Сивогрив разпозна пристанищната стража. Един от тях, мършав сипаничав човек, се изправи и оголи задника си към тях, докато набитата жена в броня до него не го ритна във водата. Зяпачите ревнаха одобрително.

— Кълна се в Гуглата, ще ви пипна! — крещеше Черния, а водата между тях се увеличаваше. — Кълна се!

Щом корабът се изравни с вълнолома на залива, там се оказа претъпкано с младежи, размахали юмруци. Гвардията напускаше залива под съпровода на далечни подигравки и хвърлен боклук. От борда на отдалечаващия се кораб Сивогрив гледаше размахалите ръце момчета. Мислите му се насочиха към Гвардията и нейния обет. Как можеха да се надяват да освободят гражданите от управниците им, след като те толкова явно не желаеха да бъдат освободени? Изглежда Гвардията бе изживяла времето си. Въпреки това, от събраните досега разузнавателни данни излизаше, че другаде поривът да се премахне имперското управление бе стигнал твърде далеч. От заповедите на Бляскавата да се движи на запад той предположи, че Обетниците искат да се свържат с това движение. Ала бе притеснен. Опитът му с властта му беше показал, че нито едно празно пространство не се запазва такова за дълго време. Питаше се с какво ли това движение за отделяне — или пък Обетниците — възнамеряват да заменят имперското управление?

На следващия ден, ескортирана от петдесет редовни малазански войници, императрица Ласийн прегледа щетите от взрива на Имперския арсенал. Тя си проправи път през все още димящата гола изровена пръст на кратера от експлозията — по-широк от хвърлей камък — където някога се възправяха Арсеналът и околните постройки. До нея пристъпваше Хавва Гулен.

— Можеше да е и по-зле — пророни магът със сключени на широкия си корем ръце.

Ласийн поклати глава.

— Мисля, че е трябвало да бъде много по-зле.

— А?

Императрицата продължи пред Върховния маг и подритна станалата на прах пръст.

— Бе впечатляващо, да. Само че трябваше по-голяма част от града да е разрушена. Арсеналът не може да е бил наполовина пълен.

— Наистина? Мислите, че е работа на Гвардията?

— Възможно. Всичко това може да не е било нищо повече от нападение за снабдяване с муниции — или просто за намаляване на нашите запаси.

— Притеснително стратегическо мислене от тяхна страна, ако случаят е такъв.

— Да. И никаква следа от К’азз?

— Не. Изглежда, че Скинър е начело.

Ласийн гребна шепа от почернялата, обгорена пръст и я стри между пръстите си.

— Скинър. Не се слави с изкусността си.

— Не. Както и да е — и Хавва спря, като че не знаеше дали да продължи.

Ласийн погледна настрани и уморено попита:

— Да?

— Казват, че видели Сивогрив с тях на пристанището.

— Сивогрив? — Тя се стегна. — Наистина? Сивогрив…

Огледа развалините, но умът й очевидно бе далеч. Кимна на себе си.

— Да — потвърди Хавва. — Едничкото място, на което трябва да е сметнал, че ще е в безопасност от всички.

Тя се изсмя дълбоко.

— Представете си неговия ужас от действителното завръщане на Гвардията! Сега може би ще се изправи срещу собствените си офицери…

Ласийн я изгледа мълчаливо и после извърна поглед.

Хавва реши, че е казала достатъчно. Другите сведения трябваше да почакат, вероятно завинаги. О, императрице моя! Ти си сама; стените, които издигна около себе си, отделиха всички от теб. Самомнение ли беше това? Презрение? Неумение да разбереш каквото и да е друго, освен собственото желание за власт? Ала ти не казваш нищо и тъй ние, които можем да ти помогнем, не можем да знаем със сигурност. А в тази неувереност има твърде много за губене. Сега стоиш сама. Съвсем сама, освен може би горкия сляп Опосум. Може би това е жестоката логика на мълчанието ти. Ласийн, ако бях избрала този миг насаме да ти съобщя всичко, което знам, може би щяхме да имаме възможност — малка — за победа срещу заобиколилия ни отвсякъде заговор. Върша всичко, което мога. Ала не смея да говоря открито. Не смея да се възползвам от възможността. Срамувам се и толкова съжалявам, императрице моя. И аз те изоставих. И то само защото не съм пропиляла времето си в Архивите. Знам името Джистал. И се страхувам, че нямам силите да му се опра.

Редовете на стражата се разделиха и дадоха път на слабата фигура на Върховен юмрук Ананд, следвана от клатушкащия се, запотен Малик Рел, който си вееше с ветрило и се мръщеше от миризмата на стари тлеещи огньове и изгоряла плът. Бяла кърпа увиваше главата му.

— Поздравления, императрице! Голяма победа! — изрече съветникът.

— Победа? — с равен глас повтори Ласийн. — Няколкостотин пурпурни гвардейци ни идват на гости за по-малко от ден и половината столица е разрушена и изгорена до основи?

— Внушително отблъснато нападение!

— Тръгнаха си, понеже видяха, че тук няма нищо за тях — обади се Хавва.

Ананд поклати глава.

— Трябва да призная, че доброволческото опълчение ги отблъсна.

Звучеше, като че все още е изненадан от това.

— И се извинявам за това, императрице. По-рано не ги бях смятал за достойна за внимание сила. Те нямат формална командна структура или професионален офицерски корпус.

— Обикновена сбирщина — презрително изрече Малик.

— Тълпите са повелителят на военните действия в града — обясни Ананд. — Докарай достатъчно на брой хора от всички посоки и поваляш всеки противник.

— Извинението е прието, Върховен юмрук — рече Ласийн и пресече разправията им. — Тяхната численост?

— Офицерите ми из улиците ги оценяват на десет хиляди души. И нарастват — всеки ден се записват още. Има опашки край щабовете.

— И къде се намират тези прословути щабове, Върховен юмрук? — любезно запита Малик, а кръглото му лице блещукаше.

Ананд млъкна — не желаеше да отговаря — после размисли и заяви откровено:

— В кварталните кръчми.

— Пфу! Тълпа, която ще се изпари при първия звън на желязото. Императрице, такива сили са безполезни. Първият меч не би искал да има нищо общо с такива недисциплинирани аматьори.

— За тяхно голямо облекчение, несъмнено — каза Ананд. — Във всеки случай, те самите признават недостатъците си и са призовали оттеглили се офицери от армията и морската пехота да се присъединят към тях. Научавам, че току-що е хвърлил котва кораб от Малаз, пълен с някогашни офицери и сержанти. Сред тях е старият Славен зъб лично.

— Славния зъб! — удивено повтори Ласийн. — Мислех го за мъртъв.

— Всички го мислеха за мъртъв — усмивката на Ананд показваше печална привързаност. — Май е прекарал всичките си десетилетия на пенсия в някакъв обред на Денъл, който го е превърнал в дъбов пън.

— Не е било нужно — отбеляза Ласийн, докато гледаше встрани.

Малик шумно всмукна въздух през мръсните си зъби.

— Чудесно. Както и да е, месеци ще са нужни, за да бъде превърната такава сбирщина в армия. Време, с което не разполагаме.

— Какво е станало с главата ви? — попита го Хавва.

— Моля?

Хавва посочи кърпата.

— Главата ви.

Ръцете на Малик отидоха до превръзката и я затегнаха.

— Взривът. Върху мен падна една лампа.

Жалко, че е било само това.

— Ранен при защитата на града. Колко благородно.

Очите на Малик се присвиха до цепки.

— А къде бяхте вие, Хавва Гулен? Разтреперана в мазето на подземието на Архива с вдигнато подострено перо?

Винаги си по-близо, отколкото го съзнаваш, Малик Рел.

— Съгласна съм с преценката ви за нашето време, Малик — обади се Ласийн. — Кога се очаква пристигането на Първия меч?

— По-късно днес — намеси се Ананд.

— Когато се завърне, осведомете го, че ще заминем от Унта с възможно най-голяма бързина. Затворете пристанището, Ананд. Конфискувайте всички кораби. Отплаваме с всички достъпни мъже и жени.

Ананд се поклони.

— Тъй вярно, императрице.

— Ние? — наежено попита Малик.

— Не и вие, говорителю на Събранието. Ще останете ли тук, в Унта, за да надзиравате възстановяването и отбраната на столицата?

Веждите на Малик се извиха и той се поклони.

— За мен ще бъде чест, разбира се. Ще докладвам ежедневно за напредъка.

— Това ще бъде трудно, Малик, понеже аз ще водя армията.

Ананд простена:

— Императрице!

Ласийн вдигна ръка, за да пресече всички възражения.

— Решено е. Трябва да потегляме незабавно.

Въпреки явното си недоволство, Ананд се овладя и вдървено се поклони. Хавва също се поклони. И аз ще потегля. Както и Опосум, и повечето от Нокътя. Отново на бойното поле, както беше преди, много отдавна.

— Ще издигна величествен паметник на бъдещите ви победи точно на това място — изрече Малик, докато се покланяше.

— Чакайте да ги спечеля — отвърна Ласийн; непроницаемият й поглед не помръдваше от него.

В една градина в града прислужници изчеткваха пепелта от отрупаните с плод клонки на дърветата, а работници разкъртваха една от падналите тухлени стени. Мъж в широки панталони и проста дълга кафява риза стоеше край една от лехите и разглеждаше цвете в саксия. Дългата му черна коса падаше свободно. В градината влезе жена със сърцевидно лице и къса черна коса и бързо тръгна към него. Без да се обръща, той започна:

— Рядък образец от Авали, Киска. За щастие не е засегнато.

Жената закри носа си.

— Вони.

— Миризмата му възпроизвежда уханието на слабостта — разложение и смърт. Привлича мухи и други мършоядни насекоми. Които впоследствие изяжда.

— Отвратително.

— Показателно. В това има поука за всички, които си дават труда да размишляват върху него.

— Избягвайте миризливи растения.

Тайсхрен въздъхна и остави саксията.

— Ти си твърде много градско чедо, Киска.

Погледна я и постави загорелите си ръце на кръста.

— Не можа да останеш настрани, нали? Май трябваше да съм по-разумен.

Киска огледа работниците — обичайните местни хора, наети да поддържат дома на Тайсхрен, всичките проверени от Хаттар.

— Просто наблюдавах нещата.

— Добре. Виждам, че малко мъдрост е проникнала през дебелото ти упорство. Но не можеш просто да „наблюдаваш“ хора като Качулката.

— Тръгна си през Лабиринт.

— Кой?

— На Гуглата.

Тайсхрен изсумтя.

— Колко подходящо. Та какво друго освен безсмислие и прахосване видя?

Киска приглади назад късо подрязаната си коса, наклони глава на една страна и се намръщи.

— Видях Нокти, които бягаха от Обетниците в Имперския Лабиринт.

— И?

— Не се върнаха.

— Виж ти.

— Видях един Обетник, Амат, да разбутва барикада от подпалени каруци и струпани греди просто като минава през нея и отмества настрани един участък. Преброих седем стрели от арбалет в него. После слезе към корабите и измъкваше стрелите, когато го уцелваха.

Тя поклати глава в изумление.

— Казвам ти, не искам отново да заставам срещу тези гвардейци.

— Съгласен съм. Ще бъде голяма загуба.

— Загуба?

Тайсхрен просто разтърка лице и даде знак на Киска да продължава.

— През повечето време следях една жена от Нокътя — или приличаше на Нокът. Преследваше Обетници. Видях я да проследява и да убива двама — с голи ръце. Казвам, че приличаше на Нокът в смисъл, че тяхното — нашето — обучение наподобява нейните умения така, както детската рисунка наподобява майсторската работа.

— Да.

— Там имаше и друга жена. Влизаше и излизаше от Лабиринтите с лекота. Не съм чувала за нещо такова досега.

Той притихна, загледан в далечината.

— Така ли? Интересно…

Киска ритна лехата.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Интересно? Какво става, Трейк да го отнесе!

Тъмните очи се спряха върху Киска; дългата избръсната челюст помръдна и се сви.

— Наближава ни изпитание. Искам от теб нещо трудно — въздържане. Предвиждам възможност за… хаос… който да се надигне от предстоящия сблъсък. Може да ми се наложи да действам бързо, а измежду нас има някой, който ще опита да се възползва. Разбираш ли?

Киска се поклони.

— Ще съобщя на Хаттар.

— Благодарности.

Тя се обръщаше да си върви и той я попита:

— Кажи ми, Киска, защо не остана в Нокътя? Сега можеше да бъдеш началник на Ръка, а може би и нещо повече.

Тя вдигна рамене.

— Разбрах, че винаги съм искала да служа на нещо, по-голямо от мен самата. Твърде бързо ми се изясни, че ония в Нокътя служат само на себе си. Защо?

Високият маг обаче се беше навел над растенията си.

— Просто се питах.

Киска се поклони и си тръгна. Някой, според твърдението му. Е, тя имаше достатъчно добра представа кой би могъл да бъде това. Тя и Хаттар трябваше да помислят заедно и да изнамерят начин да попречат на оня дебел мълчалив жрец. Що се отнася до Нокътя по дирите на Обетниците, Киска усети как през нея преминава тръпка. Можеше ли наистина да бъде тя? Тайсхрен не изглеждаше изненадан — все пак я бе виждал как работи толкова отдавна. Но понастоящем изглежда всички бяха забравили — или преднамерено им бе внушено да забравят, — че някога, при най-жестоките битки, когато Танцьора е пазил Келанвед, Въслата, Господарката на Нокътя, бе проследила и унищожила враговете им.

Трета глава

И тъй, Воинът на Светлината се бе освободил. Ала какво ли възвестяваше? Леко положил ръка върху лоста на кормилото, Ереко гледаше спокойното лице на заспалото момче. Погледът му се спря на меча до него, положен в ножницата и омотан в колана. Дори и прибран, силата му ужаси Древния. Твърде мощно острие, за да бъде държано от кое да е същество, запознато с възможностите му. Носи го един невинен юноша — а може би то позволява само на такъв човек да го носи. Ереко знаеше само, че той не смее да го докосне. Като се замисли отново за вежливата среща на брега, за кой ли път изрече благодарствена молитва към Богинята Майка, че не ги бе сполетяло насилие. Това оръжие бе равно на меча на Пътника — дори и само заради едничката цел на създаването си. А и тия юначаги от Ассаил — те носеха тайни, които никога не е трябвало да напускат страната. Вдигна очи и срещна ясния твърд поглед на Пътника на другия край на лодката. Ами ти, приятелю мой? Защо се боя за теб все повече с всяка измината левга? Подозирам, че тепърва ти предстои да изпиеш до дъно това, що трябва да изтърпиш. Защо тогава такова тягостно събиране на сила и обременени истории? Дали всички ние сме тук, за да те пазим, приятелю мой, или пък ти ни пазиш? Кой знае освен Чародейката и Кралица на сънищата, Т’рисс, в дъгата на чийто поглед извършваме постъпките си всички ние?

Момъкът се размърда, протегна се, събуди се и запремигва в ранната светлина.

— Поспи си още — каза му Ереко.

Кайл потърка очи.

— Тия дни май само това правя — спя.

Потърка и ръката си, където Висшият Денъл на Ереко бе оправил разкъсаните лигаменти и плът.

— А ти? Седиш на кормилото ден и нощ. Няма ли да си починеш?

Ереко отблъсна предложението с лек смях.

— Не, момче. Толкова съм стар вече, че будуването и сънят са се слели в едно и аз не знам в кое точно се намирам.

Докато гледаше как Кайл опитва да разбере това, Ереко малко измени посоката, за да избегнат някакъв остър леден връх.

— Наистина? Толкова стар? Като планините?

Ереко повдигна вежди.

— А, не. Не толкова стар. Само наполовината на това, струва ми се.

Момчето придърпа одеялото си и го изгледа отстрани, все едно измерваше прямотата му. Несигурен, той вдигна брадичка към осеяните с лед вълни.

— Каква е тази светлина на юг?

Ереко не обърна поглед. Дори и сега силата на онзи обред наранява!

— Онази бледосинкава светлина?

— Да.

— Огромно ледено поле, Кайл. Твърде гибелно. Да плаваш там, значи да се изложиш на опасността случайно да се окажеш в друго Царство. Мястото на вечния студ. Домът на друга раса.

— А тези ледени планини?

Кайл посочи най-голямата близо до тях — внушителен връх от тъмно сапфирено синьо, вятър и вода, оформени като извити сводове и с прилични на остриета извивки.

— Да. Деца на леденото поле. Отделят се и бродят из моретата. Говори се, че носят частица от силата, която държи леда в тази част на света. И ето как той намалява с течение на времето.

— Е, хубаво е, че го има целия този лед.

— Защо?

— Водата намалява.

— Бърн да ни пази, момче! Не бива да докосваме този лед.

— Не? Защо не?

— Защо въобще…

Ереко сниши глава. С по-тих глас той продължи:

— Не си ли слушал? Твоите хора всичко ли са забравили, момко? Не знаеш ли, че този лед е работа на джагътите?

Кайл погледна настрани.

— Знаем за тях.

— Да. Твоите хора са им врагове, макар че те не са ваши неприятели. Във всеки случай, тези ледени полета на сушата и из моретата са най-високото постижение на уменията им. Тук Омтоуз Феллак е кристализирал върху света. Твоите хора са се разселили навсякъде по сушата и по морето. Такива ледени полета са били поставени като прегради срещу разширяването ви. Сега минаваме покрай останките на една такава преграда.

— И как знаеш за това? — запита момчето с безцеремонността на младежката възраст.

— Понеже го видях как става.

Изсумтяване потвърди неверието на момъка. Ереко спокойно го очакваше. Намести се по-удобно и скръсти ръце на лоста.

— Ще ти разкажа една история.

Кайл не каза нищо, но Ереко забеляза как ассаилецът Преследвача се обръща, за да нададе ухо към кърмата.

— Не знаеш ли, че Древният Мрак, Куралд Галайн, владее децата си, Тайст Андий? Така, а какво знаеш за света и за многото му раси и създания? Кои са неговите деца? Дали са тия, които някои наричат расите основателки? Или пък някои други могат да заявят, че са истинските чеда на земята? Аз лично смятам, че думата „основателки“ се отнася за расите, които са установили порядки или общества с писменост и сечива — било кремъчни ножове, било сложните механизми на К’Чаин Че’Малле. Както и да е, въпросът е — били ли са някои от тях потомци на земята? Разбира се, че всички те са — в една или друга степен. Всички същества с кости, мускули и кръв се ползват от гостоприемството на Майката Земя. Различни може би са само ония от най-древните, които са от най-старо потекло, породени от чистата енергия същества, за каквито някои считат Древните богове или Елейнт, които вие наричате „дракони“. Като ги оставим настрана, какво знаем за Теломените, Тоблакаите, Теблор или Трелл? За многото им видове? Те са различните потомци на един общ прародител. Първите деца на земята. Тези от моята раса, Тел Акаи — Имащите дар слово.

— Историята си я бива — отново рече Кайл с лекомислената невинност на младостта.

Ереко присви леко рамене.

— О, да. Може и да лъжа или по-вероятно да се мамя от оплели се с течение на вековете спомени. Но аз живях по онова време. Бях там, когато на Джакуруку разцъфна усамотено цивилизацията на твоите хора. И си мисля, че отхраната на моя народ насърчи всичко — не казвам, че ние сме ви дали цивилизацията, както някои джагъти твърдят, че били сторили. Не, ние просто давахме съвети и подкрепа. Все едно, издигна се един военен предводител. Той показваше дарба и желание да завоюва всички съседни държави. Ние не бяхме войнствен народ, въобще не, но застанахме насреща му. Издигнахме глас срещу него и оказахме подкрепа на враговете му. Затова си заслужихме вечната му вражда. Закле се да ни изличи от лицето на земята. И почти успя. От моя народ останах само аз.

— Съжалявам — изрече Кайл. Гледаше над вълните и жумеше срещу отразения от леда блясък на утрото. Ереко си рече, че младежът е полузаспал.

— Благодаря ти. Оттогава в повечето случаи хората от твоята раса са били добри с мен.

— Кой е бил този военен вожд?

— Кой е бил той? А, да. Стана крал, разбира се. Най-накрая дори неговите хора толкова се отвратиха от жестокостта му, че опитаха да се отърват от него. И така донесоха огромна мъка на този свят. Ала тази история е твърде дълга, за да я разказвам сега. Нека кажем, че се накичи с името Върховен крал. Първото му име бе Каллор.

Преследвача се надигна и протегна дългите си ръце над скръстените крака.

— Чувал съм името Каллор.

Ереко сви рамене.

— Несъмнено и други хора го носят.

— В Гвардията го споменаваха. Съюзник на Бруд срещу малазанците в Дженабакъз. Наричаха го „военния вожд“.

Отново леко вдигане на рамене.

— Този свят е видял много военни вождове.

Приклекнал, Ток-старши гребна шепа от богатата черна почва на степта и я стри в ръцете си. Задържа я до носа си и вдиша пищното ухание на пръстта. Без значение какво можеше да се случи при това хвърляне на заровете — успех или провал — беше благодарен, че ще го види тук, във втората си родина. Щеше да отправи благодарност за този дар към Вятъра, Земята и древните духове на страната. Някога, на млади години — не беше сигурен кога е станало — но някога той се влюби в гледката на степите. Знаеше, че други ги намират празни и мрачни — мнозина в Тали и Унта, и дори в Хенг, на самия им праг, ги назоваваха Голямата средна пустиня. Ала за него въобще не бяха празни. За него бяха изпълнени с мрачно и все пак омайващо величие. Според него това бе обяснението защо толкова хора изказваха неприязънта си. Простата истина беше, че мястото е твърде огромно за тези дребни човеци.

Той се изправи, изпъна гръб и кимна съгласието си на очакващите го атамани и конни вестоносци. Чос го чакаше на входа на командната палатка и двамата се прегърнаха.

— Почти всички отново заедно — каза Чос усмихнато под гъстата си жълтокафеникава брада.

— Почти.

Ток приветства атаманите и всички възлегнаха на одеялата вътре. Поднесоха сладки и плоски питки.

— Най-напред — рече Ток и топна ръце в купа с вода — искам да благодаря на атаманите за доверието и честта, които те щедро ми оказаха. Второ, искам да поднеса извиненията си, че стените на Хенг все още стоят.

Атаманите заговориха в един глас и заявиха, че нямало нужда от извинения. Атаман Ортал от задругата на Черния пор вдигна ръка, за да вземе думата:

— Предводителю, от началото беше ясно, че няма да превземем града веднага. Ти ни помоли да чакаме пристигането на съюзниците. Те са вече тук — и няма нужда да чакаме още. Сега ще нападнем заедно.

Ток се спогледа с Чос, премести одеялото си и си взе шепа грозде.

— Щеше ми се да е тъй просто, Ортал. Да, нашите съюзници от Тали доведоха много хора, ала не са достатъчно за превземането на Хенг.

Погледите се преместиха върху Чос.

— Не са достатъчно? — попита Ортал. — Тогава защо изобщо са дошли? Обясни ни.

— Молим за още търпение — намръщено изрече Чос. — Пристигат още хора.

— Още? Откъде? — попита Трошикрак Червения, атаман на задругата на Равнинния лъв. — Казваш, чакайте. Това е отговорът ти за всичко. Откъде може да се вземат тези войници? Във всичките ви земи няма повече. Може да имате мъже и жени на брой колкото стръковете трева, но те ще бъдат безполезни, докато няма желание за битка.

Останалите атамани извикаха неодобрението си от такива остри слова. Ток вдигна ръка, за да говори:

— Ако може… Червени, думите ти са силни, ала аз ги слушам. Твои ли са, или говориш и от името на други издигнати против нашия съюз гласове, които съм чувал?

Всички очи се обърнаха към Червения. Той вдигна рамене в знак, че му е все едно, и зарови в голата земя с пръчка.

— Просто казвам открито това, което останалите се осмеляват да кажат само на своите Ръце.

— И какви са тези неща? — попита Ток.

— Има хора, които са чули обещания за голяма плячка, но не са намерили нищо; чули са обещания за чест в боя, но се петнят, като преследват жени и деца; виждат кръвта на сетите да се пролива, за да служи на честолюбието на чужденците… както е било в миналото.

— Дивака от предпланините — изрече с омраза Имотан, шаманът на Белия чакал, седнал с кръстосани крака от едната страна.

Червения кимна.

— Да. Дивака. Обявява се против всякакви съюзи.

Той вдигна поглед към Ток.

— Особено с малазанците.

— Отдавна трябваше да бъде убит — изръмжа Имотан.

— Можеш да опиташ — отвърна му Червения с леко присвиване на раменете. — Той идва.

Лицето на шамана потъмня.

— Какво? Тук?

— Да.

Пръчката изрови черта в пръстта.

— Призовава всички воини да минат към него. Според някои възнамерявал да опита да стане вожд…

— От коя задруга е той? — попита Ток.

Равнодушно свиване на раменете.

— Кой го знае? Отрича всякакви подобни връзки — нарича ги вериги за ума и тялото.

Известно време никой не проговори. Ток поклати глава.

— Бих искал да е толкова леко, но не можете да обърнете гръб на света — той няма да престане да съществува. Трябва да се нагодите към промяната. Или да бъдете погълнати от нея… Както и да е — той се поклони на Червения — благодаря ти, приятелю, задето ни донесе тези новини. Всички имаме много върху какво да размислим. Моля за още търпение и обещавам — много повече хора пристигат. Много са наблизо. Достатъчно на брой, за да превземем Хенг. Скоро ще са тук.

Той се поклони на съвещанието и всички му отвърнаха.

След прегръдките и уверенията във вярност Ток остана насаме с Чос и Имотан, шамана на Белия чакал. Слугите запалиха лампите срещу падащия мрак. Ток слушаше стърженето на степните щурци.

— Какво още знаем за този Дивак? — обърна се Чос към Имотан.

Шаманът пренебрежително замахна с ноктестата си ръка. Почернялото му от слънцето лице се намуси от отвращение.

— Много малко. Наричат го тъй, защото дойде от горите, и казват, че бил космат като див бедрин.

Чос си наля чаша вино.

— Тъкмо това ни трябва — пламенен пророк, който осъжда всички връзки с чужденците. Имотан, струва ми се, че той вреди на вас, сетите. Той какво очаква? Вие подканяте света да захапе меките ви части точно когато сте си заровили главата в пясъка.

— Цветисто, но вярно — рече Ток. Той погледна Имотан и устата му умислено се изви надолу.

— Може би е нужна някаква проява на боен дух. Ще се свържем с нашите хора в Хенг. Едновременно, добре прицелено нападение…

— Ще бъде прахосване на сили — възрази Чос и пренебрежително махна с чашата.

— Вложение за подобряване на отношенията.

— Много скъпо.

— Но смятам, че се налага.

Дебелите, изразителни вежди на Чос се надигнаха и смъкнаха. Той замислено се почеса по брадата.

— Добре. Ще подготвя нещо.

— Хубаво.

Ток се изправи.

— Приключихме ли?

Имотан изсумтя и се изправи с усилие.

— Май вече съм твърде стар за тия дълги разговори.

Чос протегна ръка, но старецът я отблъсна.

— Ами ти? — попита го Чос. — Струва ми се, че би се съгласил с този Дивак.

Старият шаман поклати глава в знак на съгласие.

— О, да, съгласен съм с повечето от това, което казва… Но има едно нещо — той не се ползва с благоразположението на духовете на нашия народ. Те ми нашепват, че Хенг трябва да бъде обсаден. Че от това ще дойде спасението на народа ни. И в това вие и аз сме съюзници. Следователно аз ще се боря с него с всички сили, с които разполагам.

— Разбирам. Благодаря ти.

— Недей да ми благодариш, Чос. Това е просто случайност. Също толкова лесно можеше да сме неприятели.

Той излезе от палатката усмихнат и бе заобиколен от облечената си в бяло дружина.

Чос и Ток си стиснаха ръцете.

— Е, при такава успокояваща нотка…

— Съобщи ми какво си скроил.

— Бива.

Ток гледаше как Чос си тръгва и вика лейтенантите си с махване на ръка, а после издигна брадичка към мъж в подсилен с кабари кожен елек, с почернен железен шлем и дълга пола от сплетени метални халки. От двете му страни светеха дръжките от слонова кост на две саби. Мъжът се доближи и се поклони.

— Господине?

— Капитан Мос, чували сте за този сетски Дивак?

— Тъй вярно, господине, чувал съм.

— Кой е той? Къде се намира? Открийте го и ми докладвайте.

Капитан Мос отдаде чест.

— Господине.

Затича се леко по ниския склон на хълма; докато слизаше, викна на хората си:

— На конете!

Известно време Ток прекара на входа на шатрата и вдишваше нощния въздух. Той съдържаше следа от вонята на Ли Хенг — сега блестяща точка на южния хоризонт. Ток се усмихна на собствената си самонадеяност — ето го, синът на някакво безименно селце в Блор, нарича сетските степи свой дом и кълне градовете, че били вонящи нужници. Сбърчи нос… наистина вонеше на изпражнения. Реши, че твърде дълго време е бил далеч от всякакви човешки обиталища. Стори му се, че може да долови и аромата на далечна борова горичка — смолата явно се сгъстяваше. Идеше есен. Нямаха много време.

Бе по-зле и от най-лошите предчувствия на Качулката — щом влязоха в Лабиринта, той издигна най-мощните защити, които можеше да мобилизира. Ала дори сега, защитен от пряк досег, можеше да усети как побеснелите енергии гризат преградите му. Пробиеха ли си път, той и Скинър нямаше да оцелеят и миг тук — в най-отдалечените краища на Тирлан, при видимото действие на Куралд Лиосан, Древната Светлина, недостъпна и много по-негостоприемна от другите древни лабиринти.

Двамата със Скинър приклекнаха в сянката на тесен, дълбок пролом в напуканата, изпечена земя. Над тях, през ослепително бялото небе, плющяха и се извиваха воали и потоци енергия. На Качулката му се струваше, че почти може да ги чуе как звучат.

— Ти предпочиташ това пред Хаоса? — изръмжа Скинър.

— Да, предпочитах да попадна тук, отколкото в Хаоса.

— Твърде си предпазлив. Защо не Сянката или Телланн?

— Твърде пренаселени. И очи навсякъде. Тук няма очи.

Той посочи напред. Двамата потеглиха и се присвиваха под бушуващата буря от енергии над тях.

— Какво искаш да кажеш, че нямало очи?

— Не можеш ли да го усетиш? Това място е диво, неопитомено. Няма някакво ръководещо присъствие.

— Ами Отецът Светлина?

Качулката вдигна ръка пред лицето си.

— Да, ако искаш да посочиш първодвигателя, създателя на всичко, тогава — да, предполагам, че се намира тук. Така е.

Той стисна заслепените си очи и изкриви лице.

— Макар и само като дух.

— Съмнявам се в него. Чувал съм, че въздухът е отровен. Че влезлите тук по-късно умират от него.

— Не въздухът е отровен — каза Качулката и зави надясно, когато проломът се сля с друг, по-широк.

— Оттук.

— Каза нещо за някакви множества? — попита Скинър.

Качулката се обърна. Скинър сочеше засъхналата кал на дъното на дерето — Пътека. Присмехът на Близнаците! Как не забеляза това? Проклятие. Махна на Скинър да върви.

Известно време следваха дола. Разбира се, Качулката не можеше да знае точно колко време; нямаше изгрев и залез на слънцето, нито пък естествени промени в потоците и короните фучаща през небето освободена енергия. Приблизително бяха стигнали място, където шестото му чувство му каза, че може да опита да достигне до разбъркващата сила, за да направи отвор, когато пред тях внезапно излязоха четири фигури.

Качулката се спря изненадано; явно не можеше да разчита на по-изострената си чувствителност и възприемчивост на това враждебно място. Фигурите носеха нещо като бяла емайлирана броня, покрита с коричка от прах, и бледожълти наметала. Чертите им напомняха на Тайст Андий, при все че косите им бяха бели и дълги. Единият изджафка нещо на техния език. Качулката даде знак, че не разбира.

Махване и говорителят опита отново:

— Сега разбираш ли ни, червей?

Качулката направи половин поклон.

— Поздрави, почитаеми Лиосан.

— Оставете оръжията и доспехите си, нарушители. Сега сте наши роби.

Качулката се обърна към Скинър — лицето му бе закрито от железния шлем, черен и все пак блестящ, сякаш овалян в пясък, но можеше да си представи вдигнатите му вежди. Вместо отговор Скинър направи на Качулката знак да се отмести и напредна към четиримата.

Може би не разбраха или не можеха да възприемат ставащото, но Скинър успя да се добере до първите двама преди те да са измъкнали оръжията си. Щом най-близкият посегна към дръжката на меча, Обетникът го хвана за ръката, тласна го настрани, онзи се удари в стената на пролома и разпиля парченца от спечената глинеста почва, нащърбени като излезли от грънчарска пещ чирепи. Удари втория с лявата си ръка в другата стена. И двамата рухнаха в несвяст. Останалите двама, с извадени мечове, издигнаха белите си триъгълни щитове. Скинър продължи да ги приближава, все още с голи ръце. Първият замахна, извитото бяло острие удари вдигнатата бронирана ръка и се пръсна на парченца. Лиосан невярващо зяпна от учудване. Юмручен удар откъм Скинър заби щита в гърдите му и го събори на земята; той лежеше зашеметен. Другият лиосан замахна към гърдите на Скинър, но острието просто отскочи от проблясващата тъмнопурпурна броня на Обетника. Една ръка се протегна, цапна лиосан по главата и го просна. Без да спира, Скинър прекрачи над падналия. Качулката го последва и не си направи труд дори да погледне надолу.

След известно време един от лиосан се надигна замаян. Свали шлема си и го захвърли на земята.

— Брат Ениас, намирам се в опасна близост до това да загубя вярата си.

Друг се надигна, закашля се и трескаво заопипва гърдите си.

— Дръж се за вярата, брат Джорруде. Това са изпитания на силата ни, не е ли тъй?

— Е, не мога да говоря от твое име, брат Ениас, но аз бях подложен на сурово изпитание.

Откъм другите двама се дочуха стонове и Джорруде им помогна да се изправят на крака.

— И кои бяха тези? — обърна се той към Ениас.

— Не зная. Човеци, ала усещам обети, съглашения и покровителство около тях. Достатъчно, та да ни нападнат и да престъпят оттук безнаказано.

— Трябва да ги проследим! Да им въздадем правосъдие! — обади се третият.

Джорруде взе шлема си и почисти праха от него.

— Може би ще е най-добре да продължим търсенето си… какво мислиш ти, брат Ениас?

— Да, брат Джорруде. Въздаването на правосъдие може да е удовлетворение, ала ние не бива да пренебрегваме целта си. Братя, Отецът Светлина е отвърнал лик от нас! Някаква грешка или недостатък у нас или при предците ни е прекъснал нашата връзка. Трябва да открием как отново да докараме топлотата на взора му връз нас.

Брат Ениас нагласи бронята си и потрепери.

— Това е нашата цел!

— Да, брат Ениас — изрекоха другите трима.

Качулката изчака да има достатъчно разстояние между тях и лиосан — пазители, пътници като тях двамата или пък каквито и да бяха — преди да реши да опита излизане от Тирлан. Не очакваше да стане — енергиите тук бяха тъй неуправляеми, та да им наложи волята си щеше да подложи на изпитание уменията му до техния предел.

Раздвижваше ръцете си, когато Скинър спря.

— Там, Качулка. Какво е това?

Той погледна напред, после нагоре. Едва видна над тесния процеп на някакво разклонение на пролома, стърчеше кула от червеникави тухли. Качулката зяпна. Велика Майко Мрак — кой би могъл… Той бързо отстъпи настрани и се прикри.

— Трябва да напуснем. Веднага.

Скинър разсеяно вдигна облечената си в желязо ръка и размаха пръст към Качулката.

— Не мисля. Любопитен съм.

— Не се залъгвай. Тук има сили, много по-могъщи от ония лиосан.

— Тогава нека отидем и срещнем тези могъщи сили.

— Ти да не си безумен? Извеждам и двама ни. Сега.

Пръстът посочи.

— Не. Ще ме придружиш за в случай, че се окажеш необходим.

Обетникът и Върховен маг се умълча за миг и докосна белезите — като наниз от бисери по врата му. Нашият Скинър е още по-властен от времето, когато ни остави. Все пак беше могъщ още тогава, а и тази Ардата явно е вложила още по-големи сили в него. Защо ще го направи и после просто ще му позволи да си тръгне? Тук има някаква по-голяма тайна. И може би ще бъде занимателно… Той направи знак да продължават.

Търсиха известно време, но не можаха да открият никакъв път към кулата. Който и да я бе построил или използвал, не бе имал нужда от защитените пътища, по които бяха принудени да се движат всички останали пътници, за да минат през този убийствен участък на Лабиринта. Само това изстуди потта, която напояваше копринената риза, кожената ризница, покритата с джобове одежда и множеството ремъци за оръжия на Качулката. Трябваше да спрат при подновяването на многослойните защити, изплетени от него около тях. После Скинър избра най-ниския склон на долчето и си издълба дупки като опори за ръцете. Качулката чакаше, извърнат настрани, докато буците суха глина падаха долу.

Засенчил поглед, той изчака, докато явно неудържимият му началник почти достигна върха; после вдиша и се закатери по ронливата стена. Леко докосване на мокасината в една дупка, ловко издърпване за стърчаща скала, и той за миг изкачи стената, все едно летеше.

Скинър достигна върха, изправи се и изръмжа, като видя Качулката застанал пред него. Той посочи себе си.

— Не предполагам, че би могъл…

— Не.

Опустошена гледка от резки сенки и блестящо бяло запълни зрението им. Удрящите на открито енергии бяха като ръка, която тласкаше Качулката назад. Преплетените ревове на напора им бяха гръм, почти надхвърлил възможностите на слуха му. Затича се към прикритието на кулата с извърнато лице. Дори и Скинър тръгна с него, присвит под чистото, виещо сияние. Тухлите на кулата изгаряха върховете на пръстите на Качулката.

— Няма да влизаш, нали? — извика той.

— Разбира се, че влизам. А ти идваш с мен.

Най-накрая го последва, дори и само за да избегне позора да го влачат за ремъците. Намериха вход към празен приземен етаж и стълби нагоре. Всичко бе изградено от същите глинени тухли — изкривени и разместени от неумолимата жар. Скинър водеше нагоре. Тухлената стълба обиколи кулата три пъти, преди да свърши в празна кръгла стая под покрива само с един прорез за прозорец, обърнат право към Куралд Лиосан. Стояха от едната страна, за да се пазят от острието блестяща светлина, което разсичаше средата на стаята. Качулката забеляза как надигналите се в светлината прашинки се превръщат в дим. Скинър скръсти ръце.

— Твоята преценка?

— Някаква изследователска, наблюдателна или съобщителна кула, струва ми се.

Изръмжаване от Скинър.

— Много добре, да общуваме тогава.

— Ти няма да…

— Не, ще го направя.

— Не знаем какво ще последва!

Бронираният пръст щръкна още веднъж.

— Точно така, Качулка. И тук ти винаги грешиш. Не знаеш какво можеш да направиш, докато не го направиш.

И той застана пред прореза. Туниката му веднага пламна. Отново изсумтя, този път от болка, и извъртя наличника на шлема си. Проникващата сила бе толкова голяма, че Скинър отстъпи с железния си крак назад и се наклони в потока.

— Виждаш ли нещо? — изрева той.

Качулката опита да протегне сетивата си напред, но то бе все едно да опитваш да буташ лодка нагоре срещу разпенени бързеи. Въпреки това можа да разпознае нещо… нещо много могъщо… идва…

— Нещо приближава!

Някаква форма, някакво присъствие затъмни потока енергия. Сякаш се носеше пред прозорчето. Засенчил поглед, присвил очи, Качулката най-напред видя извиваща се, мърдаща змия, после крилато същество, после кълбо развълнуван пламък. Каквото и да бе, изглеждаше съвършено непостоянно, без установен вид.

— Кой си ти? — донесе се мисъл, тъй могъща, та звънна в стаята като камбана.

— Скинър. Обетник от Пурпурната гвардия. Кой…

— Тези титли нямат значение. Ти не си той — това е ясно.

— Кой… — започна Скинър, а после тласък удари кулата и тя се разтърси. Непокорна виеща енергия влезе през тясното прозорче и събори Качулката по гръб на пода. Из пресъхналия въздух се носеше сух като смъртта прах. Острието от светлина се върна. Качулката внимателно се изправи, закашля се и се взря през стелещите се завеси тухлен прах. Стенание го отведе в задната част на стаята. Скинър се отлепи от стената. Зад него на пода изпопадаха натрошени тухли. Той се потупа по гърдите и черният прах от някогашната му туника се понесе из стаята. Шлемът се наклони към Качулката.

— Ще кажеш нещо. Виждам го на лицето ти.

Качулката вдигна ръка към врата си. Напъна се да не се усмихне.

— Ако щях да казвам нещо, Скинър, предполагам, че то би било: каквото повикало, такова се обадило.

Обетникът проръмжа дълго и бавно.

Лейтенант Рилиш прекара целия път до Златните планини в компанията на безредно множество уикски конници. Дадоха коне на всички; както се съвземаше, той вече можеше да язди изключително неудобно — но все пак можеше да язди. За момченцето бяха сглобили голяма каруца, нещо като юрта на колела, и сега тя бе в средата на развълнуваното множество подвикващи и пеещи ездачи. Още в началото Рилиш се беше навел към сержант Струната и го попита:

— Какво все повтарят?

— Е, господине, явно мислят, че детето носи преродения дух на Колтейн.

Името развълнува Рилиш изключително много. Колтейн. Водач на последното движение на уикците срещу малазанската власт. Тогава по споразумение стана един от най-страшните имперски военачалници и загина при потушаването на въстание в Седемте града — макар някои да твърдяха, че всъщност самият той го бил оглавил. Новината беше дошла преди четири дни. Достатъчно време да помислиш върху истинността или подозрителната уместност на времето на такова събитие. След като поумува — Нищожния и Пъклената явно го приемаха — Рилиш реши, че не той трябва да съди тази истина. Не беше уикец. Не че просто би приел всички порядки на някого — робското положение на жените да речем. Вярно, сред много народи бе установено да не се дава на жените достъп до властта. Чудесно, докато „обичаят“ бъде признат за това, което е — просто друг вид робство.

Тъй че щеше да приеме разказа. Все едно — нашепваше насмешливото гласче на невярващия в него — колко удобен е за него самия.

Пет дни изкачване и слизане по стръмни теснини и пресичане на каменисти поточета ги отведе до високо и широко възвишение, покрито със струпвания на юрти и препуснали хергелета коне. От строя им се надигна силен възторжен боен вик, последван от вой откъм многото станове. Младежи на коне се носеха напред-назад с вдигнати копия. Някои заставаха изправени на гърбовете на конете си, други отскокваха встрани и тичаха покрай животните със заровени в гривите им ръце.

— Ще си имате много работа с тия юнаци — рече Рилиш на Пъклената, която се оказа досами него. В отговор тя само го изгледа дълго и развеселено, после смушка коня си нататък.

Настрани направиха стан за Рилиш и поделението му. Зае се да го урежда заедно със сержант Струната.

— Сега какво мислите, господине? — попита го Струната, докато наглеждаха работата на войниците; някои вдигаха палатки, други правеха подражания на юрти от завивки и наметала върху клони. Стъкнати бяха огньове и водата се сгряваше в глинени гърнета над пламъците.

— Не съм сигурен, разбира се. Смятам, че ще съберат някаква войска. Очевидно възнамеряват да връхлетят и да изхвърлят нашествениците.

Рилиш долови погледа на войника, с чиято помощ избяга от сградата, и кимна за поздрав. Тя му отдаде чест с широка усмивка.

Докато ходеха, Рилиш попита сержанта си:

— Как се казва тя, Струна?

— Хм, това трябва да е ефрейтор Талия, господине. Титулярен учител по фехтовка с мечове. Момчетата пет пари не дават за умението. Мислят си, че здравата ръка и дебелата глава ще им помогнат. Момичетата, господине, са наясно, че в това е преимуществото им.

— Напълно вярно, Струна. Благодаря ти.

— Вероятно можем да уредим обучение, господине. Докато отпочиваме и се преустройваме. Бяхте болен известно време, тъй да се каже.

— Благодаря, Струна. Знаеш уставите. Само редовни чинове могат да се упражняват с оръжие.

Рилиш потърка страната на носа си.

— Твърде много офицери се оказаха пронизани, ако си спомням вярно.

— Както кажете, господине. Но ми се струва, че сега началството е много надалеч, и че някои могат да повдигнат въпроса дали въобще все още сме във войската, господине, ако следите мисълта ми.

Рилиш се спря пред дадената му от уикците юрта — при все че те самите отчаяно се нуждаеха от жилища.

— Благодаря, Струна. Но в деня, в който се поведа по мисълта ти, ще разкъсам всичките си дрехи и ще се хвърля в леда на Разреза.

— Питието е виновно, господине.

— Не ти е останало нищо от него, а?

— Ползвах го да тровя враговете, господине.

— Какво печално разхищение.

— Все пак бутилката бе повишена по тази причина, господине.

— Наистина вярно — чакай, не ми казвай — сега се нарича Корбутилка Дом.

Струната се обърна и се засмя.

— Чувал сте го и преди, нали тъй, господине?

— Много пъти. А тази юрта…

— Господине?

— Утре я върни на уикците.

По-късно през нощта Струната спря до постелката на ефрейтор Талия. Събуди я с крак. Тя отвори око. Изпод наметката си той извади бутилка.

— Защо не отидеш и не предложиш на лейтенанта да споделите това?

— Защо той не е тук наместо теб, смотан задник такъв?

— Много държи на порядките. Смята, че разликата в чина е препятствие.

Тя се надигна на лакът.

— Охо, значи това било. Дали не става дума за принуда.

Тя взе бутилката от Струната.

— Е, просто трябва да го изясним.

Струната шеговито отдаде чест.

— Не се застоявай. Тази юрта изчезва утре.

Той си тръгна с мисълта, че е добре да види лейтенанта отново стъпил на краката си, но и че дълг на всеки сержант е да се старае за пълното възстановяване на своя командващ офицер… поне на такъв, който си струва да бъде спасяван.

През следващите няколко дни Рилиш видя много малко от уикските деца, с които се запозна по време на похода. Осиновиха ги в семейства от клановете им, докато Гривата, Нищожния и Пъклената се впуснаха в яростни денонощни разправии около централния кръг от юрти; участниците идваха и си отиваха, понякога спяха, а после се връщаха, за да подхванат старите си доводи оттам, където бяха прекъснали. Радваше се, че въобще не участва в това. Стигаше му притеснението какво се очаква от него. Оттеглянето от длъжност все повече изглеждаше неизбежен път, особено сега, при току-що установилата се близост с ефрейтор Талия. Според него усложняваше твърде много отношенията на заповед и подчинение. Ами ако се откриеше възможност за повишаване и той й дадеше сержантско звание? Оплаквания от връзкарство? Ами ако не й го дадеше? Несправедливо отношение? Нямаше начин и едното, и другото да станат. Освен ако повече не й беше началник.

Това оправяше нещата; сложното беше, че нямаше пред кого да сдаде длъжността си.

Седнал с кръстосани крака на постелката, с унтанските дуелистки мечове в скута си, Рилиш зави точилото в парцалче и прибра оръжията в ножниците. Освен ако не се представеше пред някого, който — формално — да заема по-висок чин от него. Той се изправи и даде знак на един войник.

— Намери Нищожния или Пъклената и им кажи, че бих желал да говоря с тях.

Войникът отдаде чест и се затича.

Може би щеше да е нужно официално писмо. Рилиш взе торбата с парчетии, които събираше откак загуби всичко в крепостта. Може би имаше едно-две късчета пергамент.

Войникът се върна.

— Господине, Нищожния и Пъклената желаят да говорят с вас в централния кръг.

— Благодаря.

Рилиш изопна прокъсаната и избледняла туника, препаса мечовете и отметна назад косата си, напоследък израсла твърде дълга и непокорна и с повече сиво, отколкото му се искаше. Тръгна към главния кръг. По пътя още веднъж му направи впечатление съставът на населението тук, на възвишението — толкова много младежи и старци и почти никой на средна възраст. Всички бяха отивали да се бият в чуждите войни и малцина се бяха завърнали. Щом доближи кръга, усети тишината; явно най-накрая нещата са били уговорени. Посрещнаха го само старите уикци — никой от младите нямаше търпение за такива нескончаеми спорове. Или пък бяха заети с нещо. Много от възрастните носеха окъсани мръсни кожи, а мнозина бяха белязани от немощната пепелява бледност на глада, мрачният спътник на всички бежанци. Разделиха се, за да му направят път. Някои го измерваха с открита враждебност. Даже имаше юмруци до костените дръжки на дългите ножове.

Значи такава е славата на малазанците сред уикците днес. При това заслужено. Намери близнаците до юртата на особеното дете. Тук за пръв път го разгледа добре; то седеше, скръстило крачета върху одеяло, а на кръглата му главица се мъдреше малка вълнена шапка. Вярно бе, че черните му очи гледаха необичайно осъзнато за възрастта му.

— Рилиш Джал Кет — започна Нищожния. — Решено е. Сестра ми и аз сме настойници и съветници на това дете, което от раждането си е неоспоримо признато за преродения Колтейн. В това свое качество ние желаем да те назначим за капитан и военен съветник на Главата на всички кланове. Приемаш ли?

Рилиш се вторачи. Беше ли разбрал правилно? Дойде да заяви оттеглянето си, а чува това? Тълпата бе обзета от смаян гняв — всички очакваха отговора му. Мнозина го гледаха с открита ненавист. Рилиш проговори с мъка.

— Съветник? Аз? Сред вас несъмнено има уикски офицери…

— Има няколко. Но ние избрахме теб.

С изтичането на миговете в ума му се затвърдиха куп възражения.

— При цялото ми уважение, един уикец би бил по-подходящ, би познавал страната по-добре…

— Всичко това е вярно, при положение че имаме намерението да водим отбранителна война — рече Пъклената. — Ние нямаме такова намерение. Чужденците са нахлули в земите ни и са ни натрапили войната, тъй че ние смятаме да им го върнем. Няма да яздим из равнините, за да ги прогоним. Не, това ще оставим на Темул, който командва в степта. Вместо това ние ще поведем свое настъпление. Ще навлезем на юг в унтанските земи и ще им донесем война и нашествие. Какво ще кажеш за това, малазанецо?

Рилиш сякаш не можеше да диша. Богове, двамата бяха сериозни. Можеше ли да бъде направено? Колко души можеха да вдигнат на крак? Поне няколко хиляди, много стари ветерани, за да укротяват и обучават младите. Най-добрите известни ездачи и бойци в малки схватки. Последно бе чул, че в Унта не са останали достатъчно войници дори да седнат и да се напият. Все пак оставаше въпросът за верността.

— С каква цел, Пъклена? Нищожен? С каква цел?

Отвсякъде се понесоха ядосани викове.

— Та той се изплю в лицата ни! — извика някой на талийски. Нищожния вдигна ръце за тишина. Близнаците се спогледаха — очите им блестяха като остри камъни.

— Да наложим промяна на условията на договорите ни с Империята.

— Разбирам. Тогава мога да отговоря само по един начин — обявявам оттеглянето си. Нищожен, Пъклена, вие приемате ли го в качеството си на старши офицери?

Рев, когато тълпата разярени старейшини се надигна навътре; размахани остриета, блеснали оранжево в светлината на следобеда. Буца кал удари Рилиш в гърдите. И двамата близнаци протягаха ръце нагоре за тишина и призоваваха тълпата да млъкне.

— Да — извиси се като свирка над шумотевицата тъничко гласче. Старейшините замлъкнаха мигновено, едва ли не смутени. Близнаците смаяно гледаха надолу.

— Приема се — произнесе момченцето и се усмихна на Рилиш.

През ума на лейтенанта тогава мина, че в очите на мнозина близнаците не са старшите офицери.

— Много добре — заекна той, потресен въпреки неверието си. — Тогава аз, Рилиш Джал Кет, приемам длъжността от вас.

Детето плесна с ръце, явно зарадвано. Близнаците бързо и високо се заклеха във вярност. След дълго и напрегнато мълчание събраните старейшини запристъпваха един по един, покланяха се и признаваха избирането му.

На края на церемонията Рилиш остана с близнаците, с една старица и с пеленачето, което бе заспало. Жената го хвана и го гушна в ръцете си. В този миг очите му се отвориха и то й каза нещо. Тя повика Рилиш с нетърпеливо извъртане на китката.

— Да?

Тя гледаше към детето, вече заспало и затворило очи.

— Той каза: „Обърни мечовете им. Обърни ги.“

— Обърни мечовете им?

— Да.

Обърни мечовете им? Правилно ли беше чула старицата? Може би просто е избърборил някакви безсмислици. Но тя се шмугна в юртата с детето и спусна навеса. Той се обърна към Нищожния. Младият мъж притисна ръце към лицето си, сякаш искаше да го разхлади.

— Мина по-добре, отколкото се надявах — произнесе младежът през пръстите си.

— Наистина?

— Да. Нямаше ранени.

Той скръсти ръце и се усмихна.

— Много високо вдигаш мерилото.

— Познавам хората си. Ние сме размирни.

— Е, сега пък е моят ред.

— Тоест?

— Да. Сега трябва да обясня на моите хора как и по каква причина току-що преминахме към друга армия.

Когато безполезният му племенник промуши глава между платнените завеси на носилката с крясъка „Кораби, чичо! Стотици кораби!“, Невал Од’Ор, Главният пълномощник на Коун, едва не получи сърдечен пристъп. Не от изгледите Коун да бъде разграбен от някакъв изникнал от нищото флот — нашествениците лесно можеха да бъдат оскубани като всички останали — а по-скоро от факта, че племенникът му бе успял да се добере на ръка разстояние от него.

— Гротен! — изрева той, заразтрива гърдите си с едната ръка, а с другата приглаждаше брадата си.

Капитанът на охраната му подаде кръглата си синьо-черна бръсната глава през завесите.

— Слушам?

— Казва се: „Слушам, господин Главен пълномощник!“

Кимане в знак на съгласие.

— Слушам?

Невал изгледа Гротен; Гротен също го гледаше. Невал въздъхна и закри лице.

— Гротен — заговори той иззад ръцете си, — как малоумният ми племенник премина през твоята верига от толкова бдителни стражи?

— Ваш племенник е.

Невал се плесна с ръцете по кръстосаните слаби крака.

— Знам, че е моят прокълнат от Господарката племенник! Аз самият наех мага, който — не по моя вина — всъщност точно описа произхода му. А сега, заради ненадминатото недоглеждане да допуснеш един от роднините ми до мен, лишавам те от заплащане за един месец.

Дебелите вежди на Гротен се сключиха. Едра месеста ръка потърка потното му теме.

— За един месец?

— Да. Искам да кажа, освен ако не предпочиташ да се върнеш към налагането на роби с бич на някой от търговските ми кораби, да?

Тромавият далхонец изрази съгласието си със смръщване. В същия миг паланкинът се залюля странично и Невал се залови с ръка за ниския покрив.

— Какво беше това? Какво става?

— А, тълпата, господине. Всички са се запътили към брега.

— Добре? А защо не и ние?

Капитанът на телохранителите отвори уста да отвърне, размисли и я затвори. Главата се измъкна. Скоро след това прозвучаха заповеди и паланкинът се олюля, когато носачите на Невал тръгнаха отново. Той намери книжното ветрило, изпуснато, когато го връхлетя стряскащият лик на племенника му. Зае се да се разхлажда. Богове във висините и под земята, имаше ли някой от вмирисаното простолюдие на Коун и най-малката представа какво трябва да изтърпи той като техен Главен пълномощник?

Успокоен, че плющенето на бичовете на охраната и бухането на тоягите им отварят път, Невал се замисли за този флот от тайнствени кораби. Можеше ли да бъдат войските на императрицата? Според източниците му тя възнамерявала да отплава след разрушителното нападение на ония наемници. Накъде другаде би отплавала, освен към Кюон? Предпочитаното пристанище при всеки поход във вътрешността. Ала как би могла да пристигне толкова скоро? На толкова многоброен флот би отнело повече от две седмици да доплава от Унта — и това като оставим настрана обичайните забавяния. Не, по силата на логиката трябваше да бъде някаква друга войска. Следователно, като изключим възможното, но невероятно нахлуване от Корел, от Дженабарис, от легендарния Периш, загадъчния Немил, от чутовния Ассаил или от империята, за която нашепваха най-отдалечените му търговски партньори — Летери, или някакво подобно безсмислено име — оставаха събраните от съгледвачите му слухове за събиране на кораби в Западен Фалар. Ала флот от Фалар да напада? С каква цел?

Вонята на крайбрежната улица — стара изгнила на слънцето риба и човешки изпражнения — проникна в паланкина и Невал усилено затърси своята торбичка с благоухания; изрови я от едно от чекмедженцата и я притисна към носа си. В името на мъртвата Полиел! Как човек да живее така? Как можеха да очакват от него дори да мисли? Паланкинът се забави. Наоколо бърбореха гласове.

— Гротен!

Капитанът на телопазителите мушна глава между завесите.

— Слушам?

— Какво е? Какво се вижда?

— Много кораби. Всякакви видове. Дори и търговски кораби на Сините моранти.

— Сини морантски съдове? Как би могъл да различиш такъв плавателен съд от кой да е друг?

Началникът на охраната сви широките си рамене и разклати паланкина.

— Понеже платната са сини?

Невал поглади брадата си.

— О, да. Знамена? Някакви знамена? Усети ли се да гледаш за тях?

Неуверено мръщене.

— Е, все още са доста далеч. Но тука има една старица, и тя казва, че била вещица. Казва, че можела да гледа през очите на птиците. Казва, че щяла да погледне за половин сребърник.

— Половин сребърник! Кажи на дъртофелницата, че за половин сребърник аз ще погледна през задника на къртица. Не, почакай, я да отгатнем какво ще види през окото на птица — риби! Риби и вода! Че какво друго ще гледа някоя проклета птица!

Гротен обидено се дръпна.

— Това беше само предложение. Както и да е… — и той погледна, размени думи с някого и отново надзърна вътре. — Талийци. Вдигнали са синьото знаме на Тали.

Невал издиша със съскане, докато подръпваше брадата си. Тали. Старата господстваща сила. Толкова относно слуховете за връщане към независимите държави. Май просто заменяха един господар с друг. Тъй да бъде. Жителите на Коун бяха прочути с практичността си. Щяха да се присламчат — докато съдбата не се обърне.

— Много добре. Гротен, отведи ме при началника им, когато пристигнат.

— Слушам… о, господин Главен пълномощник.

Точно когато мудните пристанищни работници подритваха хвърлените от Загубата на Кет въжета, на пристана си проби път паланкин, носен от шестима извънредно високи мъже и ескортиран от десетима стражи със сопи и бичове. На бордовия парапет Улен стисна зъби, понеже знаеше кой е това — настоящият Главен грабител и кожодер на Коун, който и да бе тази година. Докато наблюдаваше, хората от охраната застанаха на дъските на мостчето, където работягите мързеливо се разтакаваха, и обидните подвиквания доведоха до блъскане, което доведе до удари, и скоро между работниците, зяпачите и охраната започна безразборен бой. Притиснатият в суматохата, тапициран в жълто паланкин, се клатеше като кораб в буря, а обитателят му крещеше:

— Коун посреща с добре дошли… своите освободители! Да… живее талийската войска! Отваряме портите си… за вашите благородни… воини!

Улен можеше само да сведе глава. Богове, Коун — как само мразеше града.

Същата нощ Урко потегли на запад начело на военна част с всички коне, преживели пътуването и в добро здраве. Заяви, че разузнава по търговския път за Хенг, но Улен знаеше, че избягва всякакво вземане-даване с управниците на Коун. Знаеше и защо — Урко би ги издушил до един. Наетите от Улен складове бяха рушащи се развалини, плувнали в зловонна слуз от развалена риба. Каруците се разпадаха още докато ги товареха. Конете бяха болни или грохнали, или и двете, като нямаше и едно животно, годно даже за леко разузнаване. Междувременно в торбите на секретарите му се трупаха такси, десятъци и сметки, прекомерни, надути и направо лъжливи. Имаше разписки за материали и труд по поправка на кораби, които дори не разпозна.

Междувременно В’тел построи Златните Моранти в редици и потегли, без да продума никому; Бала някак издейства за себе си отлична карета — вероятно заплашвайки някое семейство с проклятие — и се залепи за тях. Когато Улен уреждаше ариергарда и обозите, походната каса на Урко вече бе празна. Към края на престоя си Улен раздаваше книжни пари и разписки от името на управляващата Тройка на Тали. Невал Од’Ор и Сийга Вул, най-богатите пълномощници в Коун, го изпроводиха с омраза и с плющенето на цели шепи от книжните му пари на вятъра.

Изненада се, че запази добро настроение по време на цялото изпитание. Застанал с ариергарда, с ръце на юздите на мършавата и изранена бивша каруцарска кранта, купена на цената на грисийски боен кон, той подигравателно се поклони на Коун за сбогом — дано изгниеше в миазмите на собствената си развалена алчност. Понеже на тези търговски посредници, с късогледото им вторачване в незабавната печалба, не бе хрумнало, че щом Лигата превземе Хенг, обратният път към Унта минаваше през тях.

От някое време насам Треперко стоеше неподвижен на платформата за стрелба с лък върху най-западната кула на северната стена на Хенг. Фурията се радваше; не искаше той да я безпокои, докато тя прави изчисленията си.

— Ще погледнеш ли това… — изрече той със смайване в гласа.

— Какво?

Фурията не вдигна поглед от драсканиците си върху положената на скръстените й крака слюдена плочка.

— Нападат.

— Нищо не чувам.

— Погледни. Приготвят се.

Фурията въздъхна с досада, пусна парченцето тебешир в кесията и внимателно изправи изтръпналите си крака.

— Почти съвсем тъмно е, в името на Фандърей!

— Май са решили, че всяка помощ, която могат да получат, ще им бъде от полза.

Тя надникна навън, огледа талийските полеви укрепления и се подразни, че се налага да признае правотата на Треперко.

— Това се отнася и за нас — разсеяно каза тя, докато гледаше как огньовете светят по позициите, как издигаха подвижните щитове на колела и как изливаха ведра вода върху кожите, провесени на всички дървени обсадни машини. Усилващата се дейност на обсадителите се простираше на изток покрай извивката на външната стена, докъдето стигаше погледът на Фурията.

— Прилича на общ пристъп — зачудено рече тя.

— Смешно е. Те нямат достатъчно хора, за да превземат стените.

— А те знаят, че ние нямаме достатъчно хора да ги защитаваме.

Това застави Треперко да замълчи. Той хвърли поглед на куртината13.

— Мислиш, че може и да имат шанс?

— Винаги има шанс.

— Даа. Е, може би някой трябва да направи нещо.

Той гледаше точно нея. Фурията също го гледаше, докато не разбра, че този някой е тя. Пристъпи под свода на кулата и се надвеси.

— Пригответе огньовете! Готовност за посрещане на пристъп!

— Тъй вярно, капитане!

Фурията се заставяше да не се обръща назад всеки път, колчем някой викнеше „капитане“ към нея. Чу заповедите си повторени по извивката на укреплението. Нагласи торквата за чин на ръката си — проклетото нещо явно просто не й ставаше.

— Качвай се най-горе и приготвяй Звяра — нареди тя на Треперко.

Старият саботьор намигна и изрева:

— О, слушам, капитане!

— Просто отивай там.

Треперко се смееше на неудобството й, изкатери прикрепената към каменната стена стълба и отвори капандурата на покрива.

— Поддържайте огъня! — изправи се и кресна той.

Тумбестото широко тяло на сержант Банат влезе в стълбищната кула и той отсечено отдаде чест.

— Сержант — поздрави го Фурията.

— Заповеди?

Фурията погледна малазанеца на редовна служба — червенокос фаларски ветеран от походите в Дженабакъз, загорял от слънцето, сякаш винаги небръснат, дори и на сутрешния строй. Все още не беше забелязала никакъв признак той да се отнася положително или пък не към новото разпределение на постовете. Старателен професионален войник, беше изводът й. Най-напред не каза нищо. Заповедите трябва да са съвършено очевидни, мина й през ума.

— Как се справя градското опълчение?

Повечето от частите им бяха опълченци — граждани, наети, примамени и направо заставени да изпълнят явно неприятното задължение всъщност да защитават града си. Дадоха й четиристотин, за да удържа този участък от стената. Банат водеше трите взвода от гарнизона, които бяха гръбнакът на поделението й.

Сержантът се намръщи с обичайната за професионалиста неприязън към аматьорите.

— Притеснени и неумели. Още не са опикали гащите.

— Дръжте ги под око.

— Слушам.

— И не откривайте стрелба, докато не наредя. Свободен сте.

Още едно отсечено отдаване на чест, уставно кръгом, излизане. Може би — хрумна й — пресиленото държане като на строевата площадка бе един голям насочен към нея среден пръст. Е, какво пък? По-зле от това нямаше да стане. Той не е на „ти“ с Юмрука. Тя се подаде от платформата да прецени какво става. Над нея пронизително изстърга и изскърца метал и камъните на кулата потрепериха. Натягаха Звяра. Фурията чуваше как Треперко ликуващо ругае момчетата, които му помагаха, и не можа да удържи усмивката си. Богове, Треперко бе най-щастлив, когато разполагаше с машина, за да стовари гибел върху някого. А Звярът беше нарочно направен лично от него. На задната част на кулата поставиха лебедка, за да издига огромните глинени гърнета, в които можеше да се окъпе дете — това бяха снарядите. Само дето човек не би имал охота да се къпе в тях. Бяха напълнени с масло и запечатани. Най-мощната муниция на света.

Фурията гледаше как сигналистите махат по редиците. Сапьорите хванаха щитовете на колела, а зад прикритието им се строяваха стрелците с лък. Много стрелци. Фурията присви очи и опита да се взре в сгъстяващия се здрач. Приличаха на воини от сетските племена. Спешени конни стрелци? Какво крояха те, в името на Десембрий? В нощта проечаха рогове и талийските обсадни машини — средно големи катапулти и онагри — стреляха. Горящи вързопи намаслени парцали се извиха над главите им, последвани от дим и пламъци. В стените изпукаха камъни. Фурията не им обърна внимание — талийците все още нямаха и една машина, способна да повреди стените на Хенг. Това беше просто стрелба за дразнене, предназначена да ги държи с наведени глави. Рояк стрели затъмни небето, издигна се, а после падна, изпълнен със смъртоносно изящество. Въпреки че бе прикрита, Фурията трепна от мисълта какво опустошение ще причинят такива залпове по парапета на стената. Докато наблюдаваше, от позицията им се понесе нестройна стрелба в отговор. Фурията изтича до свода и извика:

— Кой стреля? Казах да не се стреля!

Върна се на площадката. Обсадителите можеха да похабят колкото си искат стрели. Те разполагаха с нещо, което Хенг въобще нямаше да получи — снабдяване. Отново присви очи надалеч, към хълмчето зад талийските обсадни съоръжения. Беше съблазнителен хълм с изглед към реката и значителна вероятност за постоянен ветрец, който да прогонва комарите. Тя, Слънчевия и Треперко бяха наясно с това, понеже преди седмици в продължение на няколко нощи разчистваха камъни, за да направят мястото още по-привлекателно. И действително, трудът им бе възнаграден, понеже първата работа на мъжа или жената начело на това крило бе да издигне командната си шатра на мястото. Фурията не се удържа и заподскача от крак на крак. Хайде, човече, стреляй! Сега. Всичко беше измерено и нагласено! Какво чакаше Треперко?

Воалите вече бяха близо, а стрелбата от лъковете бе по-прицелена в парапетите. Фурията се провеси от свода:

— Стреляй! Стреляй поединично!

Гледаше преценяващо размяната на огън — погрешно, все още всичко вървеше не както трябва. Няма значение колко пъти си ги упражнявал… Върна се на портала.

— Целете се нагоре, в името на Гуглата! Нагоре, проклето да е!

Банат закрачи по парапета и изрева:

— В небето! Та да падне върху тях, псета проклети!

Нещо необичайно привлече погледа й върху притъмняващото поле, покрито с изгоряло стърнище и изравнени със земята колиби. Нещо ниско, но подвижно. Протегна се да подаде глава през един от зъберите. По камъните наоколо потракваха стрели и железните им върхове пронизително звънтяха. Пусната от катапулт скала се разби в стената на стълбищната кула над нея и поръси парчета надолу. Всички се прегърбиха и заругаха. Един от хенгските опълченци издигна щит над нея. Тя се наведе още веднъж и видя, че нещото е някаква ниска правоъгълна платформа, покрита с чимове пръст и стръкове трева. Насочваше се към основата на стената, а отделно имаше още по цялата линия.

— Котки! — викна тя. — Сержант, имаме котки! Донесете камъните — искам да ги унищожите!

— Слушам, госпожо капитан.

— Ела с мен — обърна се тя към войника, който бе вдигнал щита.

На площадката се наведе напред и опита да погледне право надолу. Не че подриването на стената щеше да помогне на нещастниците с нещо — основите слизаха на дълбочина три човешки боя. Тя знаеше, понеже със Слънчевия бяха изкарали повечето от времето си напоследък в копаене.

После кулата се разтресе, все едно я беше ударила скала с големината на кон, изстреляна от чудовищен катапулт като ония, които Фурията беше видяла да гният строшени след обсадата на островната крепост Натилог. Посипаха се прах и камъни и тя се закашля и махна с ръка. Опълченците инстинктивно се свиха. Фурията се стрелна към платформата. Най-напред не видя нищо — ярко осветената бяла палатка на началството си стоеше. По плата й се движеха сенки, идваха и си отиваха вестоносци. После се извърна, когато нощта изведнъж бе осветена от разцъфнал оранжево-жълт огън. Взривът стигна до нея като разтрисащ тътен и отекна по куртината. Фурията подскокна и изкрещя към покрива:

— Направо го закова, Треперко! Прекрасно. Просто прекрасно!

До нея се донесоха бойни викове, идващи отгоре. Можеше да си представи как старият сапьор танцува от радост.

— Заредете отново — викна тя и отиде до портала. Войникът я последва — закръглен възрастен мъж, вероятно бакалин.

— Как се казваш, войнико?

— Джекуратенав, госпожо капитан.

— Джек… как? Няма значение. Прикривай ме, Джек.

— Слушам.

Фурията стъпи на пътеката; Джек държеше щита между нея и парапетите. Сред отломките клечаха войници, зареждаха и се прицелваха. Около тях валяха стрели. Тя прекрачваше ранени и убити. Сержант Банат се затича да я посрещне.

— Как е? — изкрещя тя.

— Трябва да си събират такъмите и да си вървят у дома, госпожо.

— Съгласна съм.

Фурията огледа твърде празната извивка на пътеката.

— Камъни, сержант? Къде са камъните?

Банат плюна.

— Свършиха. Неприятности на лебедката. Някаква бъркотия.

— Кокалестият задник на Гуглата! Чудесно. Стой при опълченците — аз ще проверя.

— Слушам, госпожо.

Фурията продължи по-нататък. Джек я следваше с протегнат щит. Тя прескочи пламнала от маслото част от пътеката, където опълченците тупаха с мокри платове по пламъците. Главната лебедка не вършеше нищо, а до нея седяха трима мъже и една жена и се взираха надолу.

— Какво не е наред тук, в името на Джедъроун?

Един от хората потърка врата си с мазен парцал.

— Не знаем. Може би пламъци са уплашили воловете. Или пък строшен каменен блок.

Фурията се наведе много над вътрешния край на стената и хвана дебелото конопено въже.

— Какво става тука! — изрева тя колкото й глас държеше.

Прелитащите над стените огнени заряди разкриха пред Фурията несекващ безпорядък от войници и граждани в ниското. Усилващи се огньове осейваха претъпканите постройки на Външния кръг — докъдето стигаше погледът й, по улиците около тяхната извивка на стената мъже и жени се суетяха в привидно безумна паника и във всички посоки танцуваха факли. При основата на нейния участък от стената — от западната Речна порта до средата на пътя към Северната порта — се образуваха редици. Още части от градското опълчение? Подкрепления? Кой ги беше изпратил? Сторо?

При опорите на лебедката някакъв човек с факла й крещеше нещо.

— Какво?

Той замахна с факлата към платформата. Фурията изръмжа от отвращение и се изправи в цял ръст.

— О, Гуглата да го отнесе.

Тя посочи на обслугата:

— Това чудо да заработи или ви избутвам през стената!

Повика Джек.

— Да вървим.

Тръгна да търси Банат.

Намери го с двама редовни малазански войници до стената на стълбищната кула — приготвяха бурета, бутилки и мехове с масло. Фурията съгледа маслото, парцалите и факлите и кимна одобрително.

— Добре. Кога?

— Работим ускорено, госпожо — отвърна Банат, без да спира да навързва козите плондери.

— Колко имаме? — попита Фурията, приклекна и се подпря на ръката си.

Банат отново плю намръщено.

— Това е всичко.

— Съвсем недостатъчно.

— Така е.

— Изпращал ли си искане за подкрепления?

Банат вдигна поглед и примигна.

— Подкрепления? Не, госпожо.

— Долу има още от опълченците. Чакат.

— Може би някой е почнал талийците.

Фурията се сети за Копринения и се върна към мокренето на парцали.

— Може би.

Войниците вдигнаха едно буре и потеглиха. Банат нарами меховете с масло.

— Наслука! — викна Фурията.

Червенокосият ветеран нагласи шлема си и пусна злобна усмивка.

— Тъй вярно.

Фурията се върна на парапетите. Избърса ръце и погледна навън. Джек вдигна щита над нея. Долу малко по малко към стената се промъкваха още котки. Толкова много… А и повечето стрелци с лък изглежда бяха предимно от сетските племена…

Възгласи отклониха вниманието й. Хората махаха на опълченците, които се катереха по наредените край стената стълби. Фурията зяпна — Кой, в името на Бездната, е наредил това? Оттегли се в стълбищната кула за по-добър поглед. Във вътрешността, нагоре по витата стълба, отекваше шляпането на сандали.

Тогава по цялата стена се възцари необичайно мълчание. Фурията мигновено замръзна, когато виковете на ранените изведнъж изпълниха нощта. Гласовете умоляваха за вода и за помощ. От мрака жена проклинаше обсадителите с редица неприлични думи, достойни за някой джакатански пират. Фурията замря, напрегнато заслушана, и по ръцете й премина тръпка. Стрелбата от лъковете бе секнала; катапултите бяха спрели. Навсякъде по стената хората се изправяха и се гледаха с почуда. Пристъпът беше ли спрян? Бяха ли ги отблъснали?

Фурията стоеше неподвижно, ала мислите й се въртяха по същия път. Спряха стрелбата — нови части, които не е искала — спряха стрелбата — Богове в Преизподнята! Тя хукна към свода и там, оттатък вътрешната извивка на куртината, зърна ясно забележимата висока тънка фигура на капитан Хармин Елс Д’Шил, самия Усмихнат, начело на колона от тръгнали по стълбата опълченци. Тя посочи и извика:

— Не им давайте да…

Нечия ръка, положена на врата й, я дръпна назад. Болка прониза страната й. Падна на каменния под, където се сгърчи от раната; сякаш я пробождаше цялата. Докато премигваше през завеса от болка, съзря над себе си Джек. Лицето му беше безизразно. Той прибра камата и извади късия си меч. Вдигна го с две ръце над нея и се спря.

— Амарон — изрече той — изпраща съжаленията си.

Фурията можеше само да гледа вцепенено. О, Сторо, толкова съжалявам. Надхитрен от самото начало.

После мъжът изчезна. Фурията примигна объркано и се огледа. Джек лежеше целият сгърчен, на устата му имаше повръщано от кръв. Ръце я изправиха и я облегнаха на стената. Погледна към мръсните окъсани одежди на топчест грозник с изкривена уста и едно притворено око.

— … положение? — попита той и замаза думата.

Фурията го гледаше озадачено. Кой бе това, в името на милостта на Солиел? Ала имаше ли тя някакъв избор? Вдиша дълбоко и пребори световъртежа и повдигането.

— Градското опълчение измени. Помага на пристъпа.

Мъжът затвори очи и вирна глава, сякаш слушаше някого или нещо, недоловимо за нея. После кимна и отвори очи.

— Оттегляйте се. Защитавайте Речната порта.

— Кой го казва?

— Твоят началник.

— Сторо? Помогни ми да стана.

С невероятна сила мъжът я издърпа и я задържа изправена с една ръка под нейната. Болката затъмни зрението на Фурията, но тя й се опря.

— Кой си ти?

— Градски маг… стар приятел на Копринения.

Тя посочи свода. Магът я завлече там. Пред нея сякаш се изправи видение от Пътя на Гуглата — размахани факли осветяваха плъпналите хора, вкопчени в ръкопашен бой; някои от тях бяха изплашени, дори скачаха или биваха избутвани от пътеката. Абордажни куки обкичваха парапета и някои от опълченците ги сечаха, а други ги защитаваха. Двама малазански редовни войници бяха приклекнали зад щитовете си срещу входа на кулата, готови да спрат всеки идващ неприятел. Щом я видяха, очите им се разшириха в прорезите на шлемовете.

— Войници — опита да викне тя, но можа само да изпъшка. Те станаха и отдадоха чест. — Съобщете — оттегляме се към Речната порта.

— Тъй вярно.

Магът се обърна, поведе я със себе си и Фурията забеляза, че витата стълба е превърната в трошляк. Тя проточи шия, за да погледне човека право в лицето.

— Кой си ти?

— … Ал…

— Хубаво, Ал, моите благодарности, аз…

Магът обаче продължи да върви и изведе Фурията през западния свод на кулата.

— Какво правиш? — изръмжа тя; страната й се беше впила в нея и направо я разкъсваше.

— Оттеглям се.

— Не, аз трябва да…

Но Ал не спря. Минаха покрай опълченци, които ги гледаха и бъбреха въпроси. Фурията само поклати глава.

— Бийте се. Отбранявайте стената тук.

Стигнаха до абордажна кука, която трябваше да бъде отсечена. Както си минаваха, Ал протегна ръка, изгрухтя от напъна, издърпа куката от камъка, където се бяха забили зъбите й, протегна я над края на парапета и я пусна. Писъци съпроводиха нейното падане. Фурията изгледа мъжа. Кой е той, в името на взора на Серк? От човека се понесе и ухание — острата миризма на подправки.

В отговор на погледа на Фурията, Ал се усмихна изкривено — единият край на устата му се изви нагоре — и намигна с читавото си око.

— Можехме да удържим кои да е обсадители. Не и проклетите безсмъртни Имасс на императора.

Кралицата да ме опази! Един от старите градски магове, които са отбранявали Хенг толкова отдавна. И приятел на Копринения? Значи и той… Но разбира се — та той всъщност си го каза. И все пак, едно е да го чуеш отвлечено. Друго е да го видиш в действие.

— Остави ме тук.

Ал я изгледа въпросително.

— Трябва да удържим този участък за оттеглянето.

Той изсумтя разбиращо. Тя махна на един опълченец да дойде, докато Ал внимателно я опираше на парапета.

— Има ли редовни войници тук?

Уплашено кимане.

— Добре. Доведи някой.

Обърна се към Ал.

— Можеш ли да направиш нещо за мен?

Той поклати глава.

— Не е сред моите… умения.

— Е, превържи го де, а?

Магът започна да разхлабва вървите и катарамите на доспехите й. До нея дойде и застана на колене жена от редовните малазански войници. Фурията й махна да се приближи.

— Частите да се оттеглят насам — каза тя с отслабващ глас. — Трябва да удържим този участък.

— Слушам, госпожо капитан.

Жената се вгледа встрани и се усмихна:

— Май ги виждам.

Дойде още един от редовните войници.

— Кой си ти? — изломоти Фурията.

— Жълтия — отвърна той и избута ръцете на Ал. — Взводен лечител.

Фурията се засмя и едва не повърна от болка заради гърча. Жълтия постави под носа й нещо — мускалче. Тя тласна нагоре ръка, за да го отблъсне.

— Не ме упоявай!

— Тогава спри да мърдаш!

Жълтия запретна долната й риза и започна да завива кръста й. Мръдна глава към Ал и тихо попита:

— Кой е цивилният?

— Маг — прошепна тя. — Може би соултейкън.

— Мъртвешкото дихание на Гуглата…

— Какво става? Трябва да знам.

Ръцете на мъжа бяха топли върху стомаха и страната й. Фурията усети как болката намалява. Жълтия гледаше нататък.

— Близо са вече. Бавно отстъпление под строй. Банат строява арбалетчиците…

Ужасна мисъл порази Фурията.

— Близо?

— Да.

— Отвъд стълбищната кула?

— Да.

— Милостива Бърн, не!

Тя се помъчи да стане. Ръцете на Жълтия я притиснаха надолу.

— Да не си посмяла да ми разваляш работата! Какво има?

— Треперко! В кулата. Трябва да…

— Свършено. Талийците я държат.

Цялата сила напусна Фурията.

— О, проклятие, Треперко…

Вдигнаха я и я положиха върху груба носилка от два щита върху копия. Ал застана до страната й. Тя долови погледа му.

— Къде е Копринения? Къде са Сторо, Джалор, Рел? Загубихме стената!

— Мислиш си… че си само ти ли? Портата на Вътрешния кръг… също. Тя беше… най-важна. Рел ги разпръсна там… сега се сражава… за да овладее Външната. Салове с войници на Идрин. Речната порта… трябва да издържи.

Велики Фандърей, по-лошо е, отколкото си го бе представяла. Остави главата си да падне на носилката. Е, сега вече знаеха какво означава да застанеш срещу старите малазанци. Ужасно. Нападат те като наводнение. Истински гамбит. И все пак можеше да успее.

Стигнаха ниската кула, която укрепяваше най-западното разширение на стената и северния свод на моста на Речната порта. Фурията възнамеряваше да задържи талийците тук. Нареди да издигнат барикади. Бавното постепенно отстъпление на Банат ги достигна. При движението си той събираше колкото може хора. Отдаде на Фурията чест отсечено като по-рано, въпреки нацепения на трески кръгъл щит, кървавата рана през устата, която разкриваше горните и долните зъби, и двата пръста по-малко. Тя реши, че може би все пак не е било постановка.

— Добра работа, сержант.

Банат кимна, отдаде чест, обърна се към войниците и се зае да ги насочва и да ги подбутва. Фурията разбра, че с такава рана не могат да разбират заповедите му. Тя даде знак на Жълтия да се погрижи за него. Стрелите звънтяха в кулата над барикадата. Запалителна муниция пръсна горящо масло по натрупаните столове, маси и бъчви. Всички се скриха, после бързо се изправиха и отвърнаха на стрелбата през пламъците. Още малазански редовни войници — арбалетите потракваха по гърбовете им — изкачваха стълбата до капандурата на покрива, за да обстрелват пътеката. След малко на извивката на куртината, зад струпването от обсадилите барикадата талийски войници и хенгски опълченци, настъпи тишина. Достигнаха ги пронизителни крясъци — изпълнени с внезапна паника и явен страх викове.

— Какво е това? Какво става там? — пресипнало попита Фурията.

Жената войник дойде до нея.

— Не знам. Тъмно е. Всички факли са захвърлени. Няма светлина.

— Надушвам масло — провикна се един войник от барикадата. — Много.

— Какво е това? — обади се друг.

— Какво става? — изръмжа Фурията. — Гледайте!

Жената се надигна и примижа.

— Нещо се стича по стените от пътеката. Вода?

Смехът на Гуглата! Треперко!

— Залегнете! — извика Фурията. — Всички! Прикрийте се!

Ал се обърна към нея и присви читавото си око.

— Защо?

Изведнъж го обрамчи блясък. Жълто-бяла светлосянка от ослепителна светлина и мрак изгори зрението на Фурията. Рев като при срутване на земя се удари в барикадата и я избута назад. Войниците се разбягаха и се удряха с ръце — дрехите им бяха пламнали. Писъци добавяха полутон на безнадеждна болка под бученето на огъня. Ревящ пламък премина с трясък през бъчвите и мебелите и се замята, докато войниците не му нанесоха множество удари. Ал — издигнал ръка, за да закрие очите си — се обърна и още веднъж погледна Фурията.

— Вие, сапьорите… биете се непочтено.

Той се смръщи от отвращение.

Несъмнено е така, приятелю.

На сутринта дойде заповед за оттегляне към Южната порта на Вътрешния кръг. Говореше се, че изоставяли целия Външен кръг. Твърде дълга стена и недостатъчно хора. Фурията настръхна от новините — всичките тези загинали, саможертвата на Треперко… И за какво? Всичкото, за да предадат стената на талийците?

Сторо, размъкнат и с торбички под очите, я срещна, докато я носеха към портата. Постави ръка на рамото й.

— Чух, че са те ранили в страната.

— Подарък от Амарон.

Той трепна и погледна настрани.

— Да. Е, предполагам, че за всички ни е приготвено това. Слушай, не се ядосвай. Случайност. Просто ти си държала този участък вчера. Това е всичко. Можеше да е всеки. Не го приемай като лична обида.

Тя се засмя дрезгаво.

— Ще опитам.

Изгледа Сторо и прецени състоянието му. Беше изтощен, а ръката му бе порязана — сражавал се бе — но не изглеждаше като отчаян човек.

— Загубихме Треперко.

— Да. Научих.

— Бяхме предадени. Градското опълчение…

Той вдигна ръка.

— Знам. Ще разберем кой е.

— Ти не го приемай като лична обида. Нищо не можеш да направиш по въпроса. Обсадите винаги завършват с предателство.

Той се усмихна печално в знак на съгласие и за миг очите му се съживиха. Разтърка врата си и смъкна качулката на ризницата, за да се почеше по главата.

— Да. Разбирам. Кой би могъл да бие Чос и Ток, нали? Все пак слушай.

Той махна на носачите да продължат и закрачи покрай носилката.

— Те ни направиха услуга. И без това отбраната ни на Външния беше твърде рехава. А с този ход те твърде рано разкриха намеренията си. За да овладеят какво — Външния кръг?

Сторо отмахна успеха им настрана.

— Трябваше да посегнат към Вътрешния. Сега ние сме наясно.

— Трябваше да очакваме…

— Ние го очаквахме.

Фурията надигна глава, за да го погледне право в лицето.

— Какво искаш да кажеш? Искаш да кажеш за този градски маг, Ал? Каква е неговата история? Ти доверяваш ли му се?

Сторо отбягваше погледа й.

— Трябва да питаш Копринения.

— Ще го питам… Както и да е, какво стана?

Свиване на рамене.

— Кохортите отрязаха твоя участък на Външния кръг, а друго отделение подсили Северната порта. Треперко се погрижи за ония, които завзеха стената, но други са отворили портата. Преодоляха северния участък на Външния кръг, но ги спряхме на Вътрешната порта. Рел си заработи парите — той я удържа. Всички са доволни от него.

— По този въпрос — моят сержант Банат заслужава похвала.

Кимване.

— Добре. Радвам се.

Сторо пусна широка усмивка.

— Сержантите струват толкова, колкото струват офицерите им.

После стисна рамото й.

Всичко е наред, Сторо. Още не съм се предала.

На следващия ден сетските воини викаха, пееха бойни песни и яздеха около шатрата на Ток, който бе възлегнал с Чос и вождовете от Събранието. От време на време някой конник профучаваше покрай повдигнатите навеси и Ток съзираше високо издигната част от плячката — меч, сребърен поднос, копринена дреха, отсечена човешка глава. Погледът му се премести върху Чос, излегнал се с ръка върху коляното; бе свел поглед и устата му беше кисела под тъмнорусата брада. Съжалявам, Чос. Нещата не станаха така, както се надявахме. На два пъти ни спряха по начин, който странно напомня за тактиката на Старата империя. Ток премести изтръпналия си лакът, нагласи го и потрепери. Сякаш воюваха със себе си — а той предполагаше, че точно това става. Военни инженери от малазанската школа, майстори на обсадното дело. Горкият капитан Лийн, изтрит от лицето на земята от вероятно най-големия построяван на континента катапулт. После същият инженер изсипва амунициите си и унищожава куртината. Това отнесе почти цяло поделение. Но превзеха Външния кръг. Да, Външния. А възнамерявахме да овладеем Вътрешния. Възнамерявахме… Ток плъзна поглед по яркоцветния платнен покрив на палатката. Да, възнамеряваха понастоящем да доближават Унта.

— Защо сте тъй мрачни, малазанци? — провикна се Имотан през шатрата.

Ток се насили да се усмихне:

— Надявахме се на повече.

— Да, да. Разбира се. Но вие трябва да ликувате заради стореното от вас! Стените на Хенг не са били пробивани досега! Ние ги преодоляхме! Скоро и останалото ще падне като подсечено олюляващо се дърво.

Ток вдигна чаша чай при тези думи, а Имотан му отговори. Стените не бяха пробити, глупако. Не можеш ли да разбереш, че това е едва първото кръвопускане в неминуемата битка на живот и смърт и за двете страни? А те пуснаха най-добрата си стрела. Само за да ви привържат за обсадата. Сега този Юмрук, Сторо, ще е предпазлив. Това няма да подейства втори път. Но пък ти можеш да се радваш, нали, Имотан? Ти и твоят слуга Хипал? Хенг е ударен, без твоите воини да са пролели и капка кръв? Това е нашата война, малазанци срещу малазанци, докато вие ни гледате как се обезкървяваме — не е чудно, че си усмихнат!

Ток вдигна чашата за втори път и задържа погледа на Имотан. Това е сделката, шамане. Ние изваждаме от петата ви този трън, който вие толкова време не можете да хванете. В отплата вие идвате с нас на изток с всички способни да яздят хора, за да пожарим, тормозим, безпокоим и да унищожим напълно всяка войска, която тя би изкарала срещу нас.

Имотан отвърна със своята чаша. Усмивката под сивата му брада беше свирепа, а блестящите черни очи бяха изпълнени с обещание за кръвопролитие — за малазанците.

Гелел за пръв път разгледа Хенг добре след пристъпа, докато яздеше със своя началник, маркиз Джардин, и патрула си от сто конници. Вървяха по търговския път на североизток към стария каменен мост на Идрин. От западната страна оранжевата светлина на утрото оцветяваше далечните стени в охра. Дим се издигаше от все още горящите из града огньове. Не можеше да види северната стена, където ужасяващият огън бе изпепелил толкова много от хората й, но чу да се разказва за тази безнравствена постъпка, почти каприз. Що за разрушителна детинщина! Загубиха битката — би трябвало да покажат уместното приличие и просто да се откажат. Какво щяха да правят, да изгорят целия град от чиста злоба? Това бе — тя търсеше точната дума — нецивилизовано.

— Значи имаме среща? — попита тя маркиза; той яздеше до нея.

Той потвърди и дръпна от лулата си.

— Да, превост. Подкрепления.

— От изток, господине?

— Да. Слезли са в Коун. Набрани от Фалар и нататък. Начело е самият Урко Черупката, лично.

— Урко? Мислех го за мъртъв.

Маркизът се усмихна широко и показа жълтите си зъби.

— За смъртта му се е чувало по-често, отколкото за удавянето на някоя котка.

Гелел се замисли върху всички имена, събрани сега срещу Ласийн в тази „Талийска лига“. Толкова много стари военачалници и помощници. Какво ли е да се чувстваш толкова предадена? Толкова сама? Обаче тя сама си го беше докарала, нали? Това беше въпросът — нали? Гелел смяташе и себе си сама. Колко ли още общо имаха помежду си двете? Имаха ли въобще? Може би единствено самотността. На нея й се струваше, че ако и да беше временен водач на Талийската лига, в действителност тя не ръководеше нищо. Питаше се доколко двете наистина си приличаха и в това отношение.

Прашен стълб пред тях съобщаваше за друг отряд на пътя. Напред препусна ездач, спря коня си и отдаде чест на маркиза и на Гелел.

— Религиозно шествие — съобщи жената на Гелел.

— Моля?

— Тук ги има често — обясни маркизът. — Този път минава по моста и се среща с търговския път по направлението изток-запад. На кръстопътя е разположен голям манастир…

— Голямото Светилище на Бърн! — смаяно изрече Гелел.

— Да.

Ако маркизът бе обиден от прекъсването, не го показа.

— Значи сте чували за него.

— Разбира се. Но не е ли било разрушено отдавна?

— Да. Ударено от земетръс.

Кисела усмивка.

— Правете си каквито изводи искате. Набожните обаче продължават да прииждат. Настаняват се между падналите му стени. Упорити са във вярата си. Този път е направен върху старата пътека на поклонниците. Първият мост е бил построен преди векове, за да улесни търговията.

Докато маркизът говореше, се изравниха с шествието — старци и старици, пешком, някои с дълги знамена, които показваха, че са под покровителството на Бърн. Всичките се поклониха при преминаването на патрула — дори и тези, които изминаваха на ръце и на колене в прахоляка всяка стъпка от поклонението си, за да увеличат своята заслуга. При минаването Гелел забеляза кестеняви и сиви коси, рошави и прашасали, окъсани парцали, измършавели крайници в рани и язви. Заради по-тъмните си лица изглеждаха като хора от Канската конфедерация, макар че можеше да е и просто от мръсотията.

Слязоха по южния склон на широка плитка долина — старият разлив на Идрин. Нагоре по реката малките раздалечени горички се сливаха в непрекъсната черта и закриваха водата. Далеч напред старият каменен мост се беше проснал като сивото острие на меч, дълъг и снишен над водата. Множество черни птици кръжаха над реката и плячкосваха бреговете. Порив от топъл въздух — понесло се по долината течение — посрещна Гелел. Носеше мириса на изгоряло дърво от Хенг и воня на неща, които обикновено не биват изгаряни. Щом приближиха брега, много по-лошо, гадно зловоние я нападна, тя се дръпна и запуши нос.

— Богове, какво е това?

Маркизът се обърна към нея, здраво стиснал лулата си със зъби; широкото му лице беше неразгадаемо. Спогледа се със сержант Пастира — той яздеше зад тях — и извади лулата от уста.

— Хенг използва Идрин като клоака, разбира се. Следователно такова нещо се намира по течението на реката след всеки град. Сега обаче, при обсадата, е много по-зле…

Гелел се приближи и видя как отпадъците и развалините на войната застилат брега. Сред натрошеното дърво и останките лежаха усукани трупове — вкочанена ръка, издигната като за зловещ поздрав; бледо подуто тяло, отвратително. От труп на труп сновяха доволни кучета с претъпкани стомаси. Подскачаха и вдигаха във въздуха цели облаци от разярени врани и кани.

— Понеже в града, разбирате ли, няма място за погребване на мъртвите — просто е по-лесно да…

— Това е престъпно! — избухна Гелел. — Ами обредите?

— Кой знае? Може би са направили някои основни знаци…

Гелел не беше в настроение да споделя търпимостта на маркиза. За нея това бе последното безчинство на лоялистите, убедителното доказателство, че които и да са тези хора, те наистина заслужават да бъдат изтрити от лицето на земята. Липсваше им почтеността на разумните мъже и жени. Изглеждаха по-долни от животните.

Копитата на конете изчаткаха по изтърканите гранитни камъни на моста. Маркизът вирна брадичка и посочи към отсрещния бряг.

— Виждате ли пещерите?

Отвъд северния бряг издигането на долината беше много по-стръмно. Пътят се извиваше посред меки слоести утаечни скали. Тъмните входове на пещери обсипваха скалите и образуваха някакво окаяно поселение.

— В тях са се заселили отшелници и аскети. Предполагам, че се пречистват за по-добро общуване с Бърн, Солиел, Опонн или който и да е.

В някои от мрачните отвори клечаха фигури — подобни на увити в парцали съчки. Брадите и парцаливите дрехи се вееха на вятъра. Деца си играеха с пъргави озъбени кучета в прахта. На изсъхнал клон на дърво край пътя се бе облегнал старец само по препаска — въпреки хладния въздух. Както минаваха, той се провикна:

— Защо се противите на всеобщата ни съдба, братя и сестри? Всяка ваша стъпка ви приближава до забравата, която очаква всички ни. Откажете се от този живот, който е измама на слепци!

Гелел се сви в седлото:

— Това е богохулство!

— Не му обръщайте внимание… — започна маркизът.

— Дано боговете ти простят — викна тя.

— Боговете не прощават нищо — донесе се мрачният отговор на мъжа.

Тя гледаше високия слаб човек, докато извивката на пътя не го закри от погледа й.

— Както споменах — поде отново маркизът, — по хълмовете гъмжи от отшелници и безумни аскети. Тук ще откриете всякакви скверности и отклонения от вярата. Като бърборенето на хиляда гласа. Със същия успех можете да викате на вятъра да спре.

— Все пак, питах се какво ли има предвид…

— Може би е имал предвид, че тези, които наричаме богове, не ги е грижа за нас.

Гелел и маркизът се обърнаха и видяха Молк, който яздеше зад тях. Той се размърда на седлото и сви рамене.

— Може би.

И двамата се извърнаха. Гелел не знаеше как маркизът възприема тези думи, но нея те я полазваха като някаква зараза. Изпитваше непреодолимо желание да се измие. Само думи, каза си тя. Нищо повече от думи.

Изкачиха склона и достигнаха северните равнини. Тъмни облаци раздираха далечния североизток, където планините Ергеш улавяха степните ветрове. На север пътят ги поведе покрай усамотен утаечен хълм — или останки на древно плато. Тук, полазили стръмните му склонове и струпани на върха, почиваха скупчените изпопадали останки на Голямото светилище на Бърн. Цели крила от неговата квадратна, приземена постройка се бяха плъзнали от скалата при срутвания и разседи, а други отделения изглеждаха непокътнати. От такова разстояние лабиринтът от килнати стени приличаше на Гелел на изпусната от някой бог ръка карти. Сред развалините се издигаше сив дим.

— Трябва да е бил огромен.

— Да. Най-големият на континента. Побирал е хиляди монаси. Днес вместо напева на молитвите звучи ревът на прерийния лъв.

Гелел погледна едрия мъж; светлите му очи, укрити посред гъста мрежа от бръчки, изучаваха отдалечените останки.

— Звучите като поет, маркиз.

Дебелите му вежди се вдигнаха.

— Надявах се да стана, но обстоятелствата направиха от мен войник, превост.

— Все пак светилището не изглежда напълно изоставено.

— Да. Както казах. Набожните все още пристигат. Влачат се из развалините без надежда.

Той я изгледа.

— Може би мечтаят за някогашната слава…

Гелел премести поглед върху руините.

— Не виждам скелета, нито опити за възстановяване.

— Може би сънищата им са твърде съблазнителни.

— Или пък са твърде бедни.

Маркизът се усмихна и кимна замислено. След малко се прокашля.

— Спомних си няколко реда от Тенис Буле. Запозната ли сте с него?

— Чувала съм го. Мъдростта на глупеца?

— Да. Приблизително следното: По пътя си срещнах дрипав човек, босоног и без връхна дреха. Вземи тази монета, рекох му аз, ала той отблъсна ръката ми. Виждаш ме беден, гладен, премръзнал — отвърна, — но съм богат със сънища.

Гелел изгледа спътника си с присвити очи.

— Не съм сигурна какво е посланието, маркиз…

— Да, така е. Човекът все пак е бил глупак.

След обедно време стигнаха кръстопътя. Тук пътят на юг към Кан и Дал Хон се пресичаше с големия търговски път в посока изток-запад. От двете му страни стърчаха останките на наскоро изгорени крайпътни ханове, странноприемници и заграждения за коне. Гелел знаеше, че това е работа на сетите, и настръхна от разрушението, извършено заради това, което някой можеше да каже, че е в нейно име. На всички страни се простираха изпотъпкани и изоставени градини. Не всичко обаче беше изоставено; стан от палатки се извисяваше на северния склон над кръстопътя. Няколкостотин — по преценката на Гелел — коне и хора си почиваха. Военна част по пътя си, която спокойно разхожда конете по полегатия склон.

— Хората на Урко?

— Да.

— Ще се присъединят към нас на юг?

Маркизът извади лулата си от кесия отстрани на пояса.

— Това е въпросът, превост. Щяха да застанат срещу Южните кръгове. Нещата обаче се промениха. Сега трябва да обсъждаме стратегията — и от решенията ни ще зависи много. Както е винаги, бих казал, във военните работи.

Отрядът не стори много, за да засили увереността на Гелел. Сред хората тя видя одежди върху ризници от Седемте града, подсилената с капси варена кожа от Дженабакъз и бронзови люспести ризници от Фалар. Не изглеждаше да има ред или опит за образуване на подразделения освен вимпели и знамена в зеления цвят на Фалар. Войниците сякаш се отнасяха към срещата като към някаква разходка; шегуваха се и си приказваха, докато изкарваха конете си на пътя в пълен безпорядък. Гелел изгледа косо маркиза — едрото му лице не издаваше никакъв гняв или отвращение от нещо, което можеше да се изтълкува като обида. Най-предният от тях, червенокос дебеланко в покрита с бронзови люспи кожена ризница, наклони глава за поздрав.

— Капитан Тонли, на вашите заповеди, господине — произнесе той на талийски със силен акцент.

— Маркиз Джардин, началник на Граничните патрули. Превост Алил и сержант Пастира.

— Поздрави.

— Главнокомандващият Урко с вас ли е?

— Да, с нас е. Сега обаче не е тук.

— Не е тук?

— Да. Той… — човекът търсеше думата.

— На разузнаване е — обади се един от войниците.

Капитан Тонли светна и устата му се изви нагоре.

— Да, точно така! На разузнаване е. Заповядайте при нас — и той извърна коня си.

— Благодаря, капитане — отвърна маркизът. — Надявам се, че ще го видим по-късно.

— О, да — и капитанът отпъди грижите настрана. — Тази вечер ще се върне. Засега елате при нас. Оставете конете си да починат. Разкажете ни за пристъпа, за който чухме.

Маркизът кимна на сержант Пастира, който вдигна ръка и направи знак „напред“.

С падането на здрача станът все по-малко напомняше военен лагер и все повече — разбойническо сборище. Изпод издигнатото на пръти като палатка за командването чергило Гелел гледаше как около огньовете избухват пиянски сбивания, как се правят залози и борби за нищожната досегашна плячка, как около мъжете и жените снове истинска войска от придружители, присламчили се при Ипрас и Идриб. Капитан Тонли ги забавляваше с разкази за пътя, докато маркизът си седеше спокойно на някакво сгъваемо столче и пушеше лулата си. Гелел забеляза, че Молк изчезна в мига на влизането им в стана. Несъмнено вече беше здраво пиян.

Почти никой не видя как под навеса приведен влезе възрастен мъж, понесъл две пълни с камъни кожени ведра. Той ги пусна, после смъкна огромното си вълнено наметало и разкри широки рамене на борец и възлести, страховито белязани ръце, които напомниха на Гелел за дъбови коренища. Капитан Тонли скочи от столчето си и предложи на мъжа половница. Онзи я надигна и ги загледа над ръба й. Маркизът стана и се поклони. Гелел направи същото. Като довърши половницата, той я подхвърли на капитана — Тонли залитна.

— Още една. По хълмовете е прашно.

Мъжът протегна ръка на маркиза и той я пое.

— Маркиз Джардин, началник на Граничните патрули.

Посочи Гелел.

— Нашият нов превост — Алил.

Мъжът изсумтя и се обърна към нея. Протегнатата й ръка изчезна в едрата му лапа. Гелел бе впечатлена от грубото, рязко, синьо напанско лице с малки предпазливи очи под изпъкналите кости; побелялата от праха късо подстригана коса; но над всичко се натрапваше болката в ръката й. Сякаш беше притисната между камъни.

— Значи това е новият ни превост — произнесе той, огледа я и тя разбра, че този човек някак си също знае. — Главнокомандващ Урко Черупката.

— Господин главнокомандващ — процеди тя през стиснати от болка зъби.

Урко въздъхна облекчено и седна на столче. Капитан Тонли постави друга половница до него.

— Капитан Тонли. Само защото ме няма през деня, не означава, че целият стан трябва да пропадне в Бездната.

Капитанът се сепна.

— Тъй вярно, господине — той отдаде чест и изхвърча изпод чергилото.

Урко придърпа ведрата и кимна на маркиза да седне. Гелел се настани до него.

— Какво казва Чос?

По-нататък резките нареждания на капитан Тонли изпълваха здрача.

Маркизът се зае наново да пълни лулата си.

— Тя е потеглила. Всъщност, намира се точно след вас.

Гелел смаяно изгледа Джардин. Тя? Императрицата? Идва насам? Богове! Значи можеше да бъде това. Битката, която ще реши всичко.

Урко обаче просто кимна при съобщението, като че наполовина го беше очаквал. Подбра камък от едно от ведрата и го огледа, завъртя го насам-натам. Плюна върху него и го разтърка с палец.

— Следователно, разгръщаме се на юг, вън от всяко съмнение. Не можем да оставяме реката да дели подразделенията ни.

— Не можем. Чос настоява да поемете североизточния фланг.

Той изхъмка и постави камъка на масата.

— А югът?

— Ще го държим под око. В Хенг нямат хора за каквото и да е изненадващо нападение.

Урко извади следващия камък, намръщи се при вида му и го изхвърли в сгъстяващата се нощ.

— Добре. Аз ще държа североизтока, Чос средата, Хенг ще прегражда южния фланг, а сетите ще нападат и ще водят малки схватки.

Той издиша дрезгаво и дълго.

— Може би най-доброто, което можем да приготвим за нея.

Гелел се стегна и се прокашля.

— При цялото ми уважение, тя е в поход, за да помогне на Хенг, нали? Не бива ли да я спрем, преди да го е достигнала?

Прошарените вежди на Урко се свиха. Той сведе поглед, за да избере друг камък. Маркизът си взе чаша от масата и я напълни от глинена кана с червено вино.

— Да, тя привидно е в поход, за да помогне на Хенг. Но е достатъчно наясно да не се напъха в капан вътре. Не, за нея най-добрият начин да прекрати обсадата е да влезе в сражение.

— Имаме ли някакви сведения за размера на силите й? — попита Гелел.

При въпроса Урко помръдна дебелата си вежда и надигна глава от камъка, който разглеждаше.

— Амарон има източници — отвърна Джардин. — Съобщено ми бе, че в най-добрия случай тя може да изкара не повече от петдесет хиляди — и това при положение, че вземе в армията всичко по крайбрежието в Карасин, Вор, Марл и Халас.

— В този случай ние доста я превъзхождаме по численост.

— Да. Числеността обаче е по-маловажна, отколкото си мислите. Императорът почти винаги беше с по-малобройна войска. Нали така, Урко?

Старият пълководец изсумтя в съгласие, докато лъскаше камъка в парче плат.

— Тя има други предимства… Нокътят. Кадровите магове. А и винаги е налице възможността Тайсхрен да реши да си изцапа ръцете.

Гелел се отпусна на столчето си. Опазил ни великият Тогг! Не се беше замисляла за това. Върховният маг обаче още не се бе намесил в нищо. Защо да го прави сега? Явно всички предполагаха, че няма. Допускането на друго означаваше да се предизвика парализа.

— Така — произнесе Урко и отпи голяма глътка от половницата си. — Ще чакаме тук останалите да ни настигнат. После ще се разгърнем на североизток.

Той подаде на Гелел някакъв камък.

— Погледнете го.

Едната страна на продълговатия камък беше грапава скала, но другата бе лъскава вълниста повърхност с многоцветен блясък и й заприлича на бисер. Миг по-късно се разкри подобие на спирална раковина, завита навътре с изключително изящество.

— Красиво е…

Единият край на устата му се изкриви нагоре.

— Харесва ви?

— Да! Прекрасно е.

— Добре!

Той се отпусна и погледна как тя върти камъка в ръце.

— Радвам се, че ви харесва.

През последните няколко луни необичайни сънища преследваха Кайл. Спеше неспокойно и често се събуждаше внезапно, облян в студена пот, сякаш е видял или чул нещо ужасяващо. И винаги образите и несъществуващите спомени се отдръпваха тъкмо щом посегнеше към тях. Последната седмица на борда на Хвърчило обаче измина по-спокойно. Може би заради еднообразното люлеене или плискащия наплив на вълните, или заради мелодиите, които Ереко си напяваше през дългите си нощи на кормилния лост, но или спеше по-леко, или много по-дълбоко.

В една от нощите Кайл сънува или мислеше, че сънува; не беше уверен. Знаеше само, че изведнъж се усети как върви през мъгла или през нещо, подобно на мъгла или облаци. И не бе сам.

Крачеше съвсем малко вдясно, една стъпка след слаб светъл човек, облечен в повлякла се по земята зад него дебела надиплена одежда — тогава Кайл забеляза, че земята представлява суха спечена кал. Човекът бавно и преднамерено правеше дълги крачки, големите му ръце бяха сключени зад гърба, а главата беше наклонена, може би бе дълбоко умислен. Дълга бяла коса падаше до средата на гърба му. Приликата на мъжа с магуса — Духа на вятъра от Хребета — и потиснатите чувства насълзиха очите на Кайл, но имаше и разлики — този не бе тъй як и изглеждаше по-висок. И все пак, дори докато го наблюдаваше, тялото на мъжа потрепна, помести се и се залюля, преди да стане отново слаб, белоснежен човек. Кайл можеше да се закълне, че в този миг съзря друг образ — прозиращ лик на звяр.

Не трябваше да се намира тук и това го уплаши. Да не би някак да бяха нарушили нечии граници или да се бяха заскитали твърде надалеч при пътуването си? Обутите в сандали крака на човека вдигаха облаци прах, но до Кайл не достигаше и звук от стъпките им. Матовият оловен небосвод караше очите да жадуват да го погледнат — сякаш се размазваше, колчем се загледаше твърде внимателно в него. Сенки прелитаха и падаха на земята между тях двамата, всичките без видим източник.

Най-накрая — Кайл не разбра след колко време — от хоризонта пред тях се отдели целта им, някакъв нисък тъмен хълм или постройка. Превърна се в купчина грамадни тъмно опушени кристали, висока колкото сграда. Мъжът я достигна, стъпи здраво и — доколкото Кайл можеше да види — опря брадичка в юмрук и внимателно огледа образуванието от дясно наляво. Взе решение и хвана един от кристалите с две ръце. Изпъна се, засумтя, просъска и огромното парче се отдели с тежък стържещ пукот. Беше два пъти по-голямо от мъжа, който пък бе много по-висок от Кайл. Той го избута настрани и се пресегна към друго.

— Спри!

Кайл и мъжът се обърнаха.

Към тях подходи мършав тъмнокож човек в черно наметало върху тъмни дрехи, висок, с дълга бяла коса. Кайл забеляза косата и се зачуди дали двамата не споделят общ произход.

— Аномандарис — поздрави мъжът новодошлия, изправи се и отпусна ръце покрай тялото си.

Аномандарис се поклони.

— Лиоссеркал.

Вече по-отблизо, Кайл видя, че мъжът не е от Дал Хон или пък друго тъмнокожо племе, а просто не е човек — черната кожа сякаш попиваше падащата върху нея слаба светлина, а очите бяха ярки, дръзко и весело грейнали златни светилници.

— Какво търсиш тук?

— Аз мога да попитам същото.

Лиоссеркал скръсти ръце и избоботи:

— Проучвам.

Веждата над едното златно око се изви. Новодошлият подритна счупения кристал.

— Обектът може и да не издържи на проучването.

Ръцете отново се отпуснаха и се разпериха малко настрани.

— Какво от това?

Вдигане на рамене.

— Все още е младо, Лиоссеркал. Дете. Би ли накълцал на парчета едно дете?

Лиоссеркал, все още с гръб към Кайл, изглеждаше изненадан.

— Дете? Да, скорошно е, най-слабото от тези странни накърнявания на Царствата ни, и затова е много подходящо за намеренията ми. Но дете? Едва ли.

Мъжът с името Аномандарис се приближи с още една крачка.

— Това имам предвид. Ново е и следователно — неоформено. Кой ще каже какви са или не са неговата природа или предназначение? Ти? Разбрах, че обитаваната от теб вселена е царство на установените факти. Следователно ти можеш да кажеш със сигурност, че знаеш бъдещето?

— Слаба аргументация. Ти подкрепяш моята гледна точка. За един установен факт мога да кажа само, че няма да узнаем нищо, докато не проучим.

И Лиоссеркал се обърна към образуванието.

— Няма да позволя това.

Лиоссеркал замръзна. Бавно се обърна и изгледа новодошлия.

— Океан от кръв породи трудно достигнатото разбирателство между нашите Царства, Аномандарис. И ти би го изложил на опасност? Заради това? Та нещото дори не споделя нашата същност! Чуждо е — и е твърде вероятно да е заплаха. Аз ще разреша тази загадка.

Очите на Аномандарис като че блестяха още по-ярко в мрака.

— Според моето тълкуване този дом е част от Емурлан, а Емурлан съществува като доказателство за споразумението между нашите Царства. Заплаши едното и заплашваш всичко.

Лиоссеркал застана сковано и вирна глава на една страна. След малко кимна замислено.

— Много добре. Ще разсъждавам по предложената от теб нова гледна точка върху положението. Следователно, временна отсрочка за този Дом на Сянката.

Аномандарис наведе глава в знак на съгласие. Усмивка раздвижи тънките му устни и той направи подканящ жест към празните равнини.

— Разкажи ми за Ресутенал тогава. Как е тя?

Лиоссеркал сключи ръце зад гърба си и прие поканата на Аномандарис. Двамата тръгнаха заедно.

— Добре е със здравето, въпреки че споменаването на името ти все още я разгневява. Особено когато й обръщам внимание, че е загубила заради собствената си глупост.

Аномандарис се засмя.

— Да, това ще разгневи всекиго.

Кайл искаше да ги последва; бе уверен, че не бива да остава. За него предметът на разговора им бе пълна загадка, но се страхуваше да не бъде изоставен и да се загуби в този странен сън. Само ако можеше да види мъжа в лицето — тогава щеше да е сигурен, че е сънувал покровителя на своето племе, самия Цар на Вятъра. Понастоящем мъртъв, убит от Качулката. С мъка се застави да последва двете смаляващи се фигури.

— Достатъчно надалеко си стигнал, струва ми се.

Кайл се обърна. Застанал бе срещу жена, извънредно красива жена, с наситено черни очи и дълга права черна коса, облечена в надиплена, проблясваща в бяло и сребърно рокля. Опита да се хвърли по лице в прахта пред тази богиня, но откри, че не може. Затвори очи и извърна лице. Коя беше тя? Сестрата Зора? Кралицата на Нощта? Великата Богиня Майка?

Жената се засмя и от звука по гръбнака му полазиха тръпки.

— Ела с мен, Кайл. Време е да се завърнеш. Намираш се в обществото на могъщи сили, момко, и те те увличат в скитанията си. Сънищата ти не са твои. А и трябва да ти кажа, че са доста опасни.

Тя го поведе.

След малко той се осмели да попита:

— Кои бяха те?

Тя пренебрежително махна с ръка.

— Спомени. Нищо повече от стари упорити спомени.

Кайл отново хвърли поглед към струпването — „дома“. Изненада се, когато видя до него да стои друг човек — също висок и слаб, но с доста дрипави очертания и с дълъг меч на гърба. Кайл вдигна ръка да го посочи, но жената, богинята — каквато и да бе — го подбутна.

— По-добре е — каза тя — някои неща да остават незабелязани. Сега — и тя се обърна към него, — време е да продължиш нататък.

Той отвори уста, за да говори, но откри, че не може. Беше замръзнал, неподвижен. Зрението му помръкна. Дочу вода; тя наближаваше.

— Момко? Кайл?

Кайл отвори очи. Преследвача бе приклекнал над него, светлокафявите му очи бяха присвити. Разузнавачът видя Кайл буден, изгрухтя и се отмести.

— Беше заспал здраво. Нещо приближава.

— Какво?

В отговор Преследвача възмутено махна към морето. Кайл се изправи. Небето и морето бяха изпълнени с безформена сива предутринна светлина. От всички страни ги заобикаляше мъгла. Платното бе провиснало. Намираха се в безветрие. Той погледна към Ереко, седнал неподвижно, с отпусната върху лоста ръка, вперил присвит поглед в мъглата. Кайл отиде на кърмата и прошепна:

— Какво е?

Гигантът сви рамене, без да откъсва поглед от мъглата.

— Нещо. Присъствие. Но — и той се усмихна криво — не се боя.

— Помръднахме — донесе се от Пътника на носа.

— Да. Въпросът е… дали сме по-близо, или по-далеч…

Ереко вдигна ръка и вдиша дълбоко и дълго.

— Земя — усмихнато съобщи той.

Преследвача отиде на перилото и помириса въздуха. Изгледа гиганта.

— Пустиня?

Ереко потвърди.

— Мразя пустините — обади се Кокошката.

— Гущерите му причиняват ужасно разстройство — обясни Пустошта.

— Сядайте на греблата — обяви Пътника.

Братята подготвиха греблата. Кайл седна на едното и сви ръка — Ереко я бе излекувал на третата им нощ в морето.

— Смятам, че всичко ти причинява разстройство, Кокошка.

Докато сядаше, братът се напъна извънредно силно на греблото и се изпърдя страховито. Изглеждаше изненадан.

— Прав си, в името на Тъмната господарка. Дори гребането ми причинява разстройство.

Преследвача го плесна по рамото.

— Внимавай. Чувам големи вълни.

Мъглата се разнесе, надигна се вятър и показа дълъг покрит с дюни равен бряг, ограден от риф. Ереко се изправи и огледа брега. Доволно кимна сам на себе си.

— На север покрай брега все още има място — и той седна и завъртя лоста, за да ги отклони от разбиващите се в рифа вълни. — Пригответе платното.

Търсенето на Дивака от Хълмовете отведе капитан Мос и отряда му от тридесет конници на север до скалистите Високи степи — сърцето на земите на сетите. По пътя си се натъкваха на части от млади сети, мъже и жени, воини от задругите на Чакала, Равнинния лъв, Пора, Вълка и Кучето. Някои искаха плата в оръжия или в пари, за да позволят на малазанските конници да продължат, други предизвикваха Мос на единоборство, ала щом им кажеше, че обикаля в търсене на Дивака, се засмиваха и заявяваха, че ще оставят капитана за него.

Навлязоха в земите на Чакала, наречени на Риландарас, чутовния човекозвяр — брата на Трийч, възнесъл се под името Трейк, бог на войната. Отрядите, с които се разминаваха, вече не отиваха на юг, а вървяха след тях и се събираха в доста многочислена неофициална свита. Мос забеляза, че мнозина вече не носят муски или цветове, с които да показват верността си към една или друга задруга на кланове.

На третия ден пушек пред тях извести за голям стан. Бавният ход на Мос го доведе до самия край на тревист стръмен склон, който се спускаше в широка долина, осеяна с кожени палатки и заграждения за добитък. Мос отпъди окръжилите главата му тлъсти конски мухи и се наведе напред в седлото.

— Почти хиляда, струва ми се — каза той на сержанта си, който кимна. Сержантът, с издута от огромна топка ръждив лист буза, вирна брадичка на изток — там изровен от водата процеп предоставяше път надолу.

— Май ще свърши работа — въздъхна Мос и даде знак на хората си да вървят.

Пресякоха малко ручейче, маломерна останка от някога мощен поток. На отсрещния бряг се беше събрало множество. Издигнатата ръка на сетски старейшина възпря Мос. Той наведе глава за поздрав, вдигна коляно на лъка на седлото и се загледа. От по-издигнатото си място можеше да види как множеството се е струпало около елипса гола земя. В единия край стоеше прав мускулест младеж от сетите, голите му гърди и крака бяха омазани с боя — свидетелство за многото му победи. Неговите братя и сестри по нож се смееха заедно с него и полагаха още боя върху лицето му. Един от тях постави в ръката му солидно изглеждащо острие. Мос се загледа из елипсата за противника на младежа, но не видя някой подходящ. Най-накрая се възправи и се появи невероятен кандидат. Рошав старец с раздърпана сива брада. Дивака? Ако бе той, то значи принадлежеше на много по-старото поколение сред сетите, от времето, когато бе необичайно да видиш човек, по-висок от гърба на коня си.

Мос се наклони настрани към един сетски воин и попита на талийски:

— Какво става?

Жената неохотно отговори:

— Двубой.

— Кой би предизвикал такъв старец?

Тя го погледна и се усмихна с острите си бели зъби.

— Старецът е предизвикал него.

— Защо?

Жената обаче не отговори, понеже старецът извади нож от гащите си от еленова кожа и пристъпи напред. Размаха острието и подкани високия младеж напред. Сега Мос можеше да го види по-ясно. Освен гащите носеше само плътна кожена дреха — тя разкриваше мощен, покрит със сребристосиви косми гръден кош и също толкова космати криви ръце. Изглеждаха неестествено дълги. Устните му бяха дръпнати в ожесточена, почти презрителна усмивка над остри, прилични на кучешки зъби. Младежът излезе и се засмя, но Мос усещаше, че го очакват изненади — размахът на ръцете на стареца се равняваше на ръста му.

Мос винаги бе смятал ритуалните двубои за шумни, безпорядъчни стълпотворения, но сега тълпата бе обзета от странно мълчание — сякаш всички бяха затаили дъх. Двамата съперници приклекнаха и протегнаха ръце един към друг. Мос се изправи в седлото повече от притеснен, тъй като целта на неговия поход можеше просто да бъде изкормена пред очите му.

Остриетата изсвистяха, ръцете се вкопчиха, изръмжаване, изхрущяване от здрав удар и после младежът се дръпна с ръка на лицето, където яркочервена кръв беше заляла брадичката му. Мнозина в тълпата въздъхнаха многозначително. Старецът се изправи, махна с ръка, сякаш казваше „приключихме“, и се обърна да си ходи.

Ала младежът ядосано избута ръцете на приятелите си и застана в средата на елипсата. Викове да внимава заставиха стареца да се обърне. Докато го правеше, той извика нещо. Отговорът на младежа бе изръмжаване и заемане на бойна стойка. Старецът сви рамене, прие и тръгна. Този път бе разтворил широко ръце и не държеше оръжие. Тълпата се напрегна, изненада се и отстъпи крачка назад, за да отвори повече място. Двамата описваха внимателни окръжности и младежът викаше — може би настояваше противникът му да се въоръжи. Старецът просто показа зъбатата си зверска бойна усмивка. След две обиколки младежът се отказа, кресна нещо към множеството — вероятно искаше да забележат, че е предоставил на стария глупак всички възможности да се защитава — и се хвърли в нападение.

Този път сблъсъкът продължи по-дълго. Младежът замахваше и търсеше пролука, а старият отстъпваше и се измъкваше. Мос можеше само да поклаща глава — за него всичко бе толкова очевидно. Замахване откъм младия човек и старецът сякаш небрежно пристъпи напред, събори неприятеля си, но все пак улови ръката му. Ръката не спираше да се извива все по-назад и по-назад. Писък откъм младежа. Противно извиване и влажно изпукване на лакътя. Старецът се изправи и остави младежа да прегръща ръката си и да я люшка като сакато дете.

Жената до Мос промърмори нещо и той я изгледа въпросително.

— Трябва да се смята за късметлия — обясни тя. — Глигана се показа много търпелив с него.

— Глигана?

— Мнозина го наричат Глигана. Много от по-старите се кълнат, че им напомнял на Глигана от младостта им.

— Кой е бил той? — Мос забеляза как Глигана го наблюдава съсредоточено от другия край на елипсата.

— Той беше последният ни голям боец отпреди едно поколение. Никой не можеше да го победи.

— Какво стана с него?

Жената войник изгледа Мос със странен и остър поглед.

— Вашият Дасем Ълтър дойде при нас.

Сега Дивака или Глигана вървеше право към коня на Мос. Блъсканицата се разделяше пред него, а някои благоговейно посягаха да го докоснат, докато минава.

— Капитан — викна той на талийско наречие. Мос понечи да слезе.

— Стой си на мястото!

Мос сви рамене и остана горе.

Мъжът спря пред коня на Мос. Малките, добре укрити между изпъкналите кости очи проучваха Мос и го оглеждаха от горе до долу. Подсмръкна и сбръчка сплескания си нос.

— Надушвам мирис, който не съм усещал от дълго време, капитан. И не ми харесва. Можеш да останеш за през нощта. Но не излизай от стана си.

Мос сведе глава.

— Военният вожд Ток изпраща своите поздрави и отправя покана.

— Може да си задържи и двете.

— Можете да доведете свита, да речем, петдесет от най-верните…

— Разказването на спомени не ме привлича. Гледам към бъдещето. Бъдеще без вас, чужденците.

— Нима едно бъдеще без Хенг не би помогнало?

— Хенг? — изсумтя старецът. Пусна своята плашеща, гладна, зверска усмивка. — Известно време си бил на път, нали така, капитан? Е, има новини. Хенг вече е незначителна работа. Тя е потеглила от Унта. Пристига по море.

Мос зяпна. И тъй, тя иде. Сега изборът му ще бъде още по-важен. Поклони се колкото можеше по-дълбоко от положението си на седлото.

— Моите благодарности. Тези новини са важни. Не бях чул.

Старецът — Дивака, Глигана — се навъси свирепо.

— Да. Наистина са важни. Знаеш ли, ако ми се занимаваше, имам да си изяснявам някои неща с нея.

Той отпрати Мос с ръка.

— Върви си. Приключихме.

Тръгна си, без да чака за отговор.

Миг след това Мос слезе. Сетските воини му посочиха празно поле, той махна на хората си нататък. Докато те водеха конете към лагера, Мос гледаше Дивака, приседнал в кръг заедно със старците — споделяха лула и поднос с храна. Кой беше той? Такива хора не изникват просто така от нищото, трябва да имат минало. Малазански ветеран, това поне бе очевидно — разпознаваше чина на Мос. Воювал е навън и е научил много за света. Завърнал се от чужбина сетски офицер. Колко такива можеше да има? Ток и атаманите щяха да могат да открият. Щом се завърнеше, загадката щеше да бъде разрешена. Тогава щеше да узнае и дали този човек би бил от значение в задачата му — или пък не. Дръпна юздите на коня си, за да го подкара след своите хора.

Четвърта глава

Невал Од’Ор, Главен пълномощник на Коун, закусваше с чай и зелен пъпеш на терасата си, издигната над Улицата на добродетелното благоразумие, когато безполезният му племенник се провикна отдолу:

— Друг флот, чичо! Флот!

Невал се задави, изгори си устата и изплю противната течност през терасата.

— Какво? Вече?

Изправи се на парапета и наистина — истински облак от платна приближаваше входа на залива. Коварният му племенник се бе понесъл по улицата към пристанището в новата си небесносиня носилка. Богове, днес дори селските идиоти се придвижваха с блясък.

Така. Вече е пристигнала. Трябва да е затрила всичките си гребци роби или пък да е изцедила живота от някой маг на Рюз. Всичко, както му го бяха съобщили източниците му — и защо не, плащаше им цяло състояние. Още една войска в поход, която да бъде оскубана. В името на яловия член на Гуглата — след като измъкнеха цялото злато от тези, дори кучетата щяха да се разхождат преяли. Хвърли половината пъпеш върху калния, оцапан с тор калдъръм, та просяците да се сбият за него, и нареди да приготвят одеждите на сана му. Последната му мисъл на терасата бе, че ще трябва да си купи много по-голям паланкин.

Пристанът бе залят от вълна зяпачи, но охраната му си проправи път с бой.

Докато изритваше гражданите на Коун настрани, Гротен ревеше:

— Сторете път за вашия избран представител!

— Какво е? Какво виждаш? — извика Невал през завесите.

Гротен промуши запотена кръгла глава през парчетата плат и прекара ръка през лъсналите си вежди.

— Малко са като за имперски флот, господине.

— Искаш да кажеш, господин Главен пълномощник. А ти какво очакваш? Трябва да е челната ескадра.

— Щом така казвате, господине.

Той отмести прозрачните завески.

— Гротен! Запотяваш плата!

— Извинете — той наведе глава и погледна навън. — А са и доста очукани, господине.

— Е, вероятно е била принудена да изземе изостаналите в пристанището на Унта плоскодънни съдове и лодки. Научих, че някакво разбойническо нападение на наемници й е излязло скъпо.

— Щом така казвате, господине.

Невал го отпъди с ръка.

— Просто ме заведи при тия, дето хвърлят котва.

— Слушам, господине.

Докато работниците връзваха въжетата за кнехтовете, а на кораба приготвяха стълбичката, Невал нареди на носачите си да го спуснат. Махна с ръка и поиска помощ, за да се изправи от паланкина си. По стълбичката тръгна представител — командир или капитан. Невал отново надипли плътната си кадифена представителна дреха и късогледо се вторачи в човека. За изненада на Главния пълномощник, мъжът носеше дълга, повлякла се по стълбата ризница, висок шлем с връх и люспести съчленени железни ръкавици. А доспехите му не бяха нови. Бяха почернели и издраскани, все едно са били хвърлени в ковашка пещ.

— Коун приветства с добре дошли — с добре дошли…

Невал оглеждаше мачтите и въжетата за знамена или за някакви гербове.

— … вашите войски. Смятайте, че се намирате между приятели.

Човекът се спря пред него. Високият шлем се обърна, докато оглеждаше брега.

— Трябват ни превоз и коне. Каруци, талиги. Всичката храна, която можете да предоставите на една действаща армия.

— Разбира се! За нас е удоволствие. Ала преди вас премина отцепническа войска. Оставиха ни без нищо. Малкото, с което разполагаме, е жизнено необходимо, за да изхранваме себе си и децата си. — Невал произведе самоукорителен смях. — В наше оправдание, трябва да ви предупредя, че разделянето ни и с най-малката част от него ще струва скъпо.

Металът застърга и заскърца, докато шлемът се местеше надолу, за да го изгледа право в очите:

— Ще струва какво?

Пламъци осветяваха колоната на Пурпурната гвардия, докато изкачваше западния път на излизане от града. Бляскавата вървеше пеш; спря се и обърна поглед към пламтящия Коун, докато сградите се разпадаха до овъглени руини. Покрай нея громоляха каруци, претоварени с укрити и складирани храни; теглеха ги напрегнати и запотени породисти състезателни коне — те подбелваха очи от отношението, на което не бяха навикнали. Премина и редица насила набрани от Коун хора — пиките и копията им стърчаха настрани, а очите на младежите също бяха облещени от отношението, на което също не бяха навикнали. Тя потърка страната си, където Шел ряза надълбоко, за да излекува възпалението от арбалетната стрела — една от най-лошите рани, които бе получавала някога.

На събранието тя се изказа по принцип срещу принудителния набор на войници. Трябваше да признае обаче, че са необходими, за да подсилят основата на Гвардията. Офицерският корпус от почти сто Обетници командваше сила от девет хиляди ветерани от Гвардията, сега увеличена с близо петнадесет хиляди наборници от Баел, Стратем и Коун. Тя знаеше, че са малочислена сила в сравнение с имперските войски, ала Обетниците бяха много повече от просто бройка, а дванадесет от тях бяха магове.

Гледаше пламъците, облизващи южния хоризонт, и кълбестата димна мараня и се питаше колко ли градове и селища са оставили в такова бедствено положение. Толкова много! Дали всички споменаваха името им с проклятие сега? Както несъмнено го правеха жителите на Коун. Ала не бяха ли дошли като освободители? Тя свали оцапаната със сажди ръкавица и за малко притисна очи с ръка, сякаш опитваше да заличи гледката. Прокашляне привлече вниманието й — до нея стоеше малазанският отстъпник Сивогрив. Държеше шлема си под мишница, а присвитите му леденосини очи я гледаха с истинско притеснение.

— Да?

Той надигна прошарена със сиво брадичка на запад.

— Колоната вече подмина, госпожо лейтенант.

Бляскавата се намръщи и последва погледа му — наистина, докато бе стояла умислена, цялата колона бе преминала покрай нея. Сега, когато тя и останалите Обетници се движеха повече сред — как да го кажем — обикновени мъже и жени, тя по-често обръщаше внимание на такива мигове. От време на време тя започваше разговор с друг Обетник или споделяха спомени, за да открият, че целият следобед е преминал. Все едно бяха навлезли във време — или по-точно във възприемане на времето — различно от това на останалите хора.

Тя наклони глава и даде знак на Сивогрив да вървят.

— Да продължим с тях?

Полуусмивка разтегна пълната уста на мъжа и той се поклони.

— Мнозина от Обетниците се чудят, че си с нас, Сивогрив — започна тя, докато вървяха. — Още веднъж ще застанем срещу имперските сили — може би хората от старото ти назначение.

Замислено кимане в знак на съгласие.

— Ще се изправим срещу имперските сили, но не срещу хора от моята част. Те си остават заклещени в Корел. Истината е, че със сведенията, които получаваме за тази гражданска война или въстание — наричайте го както искате — и за тази Талийска лига, аз съм още по-доволен да бъда в Гвардията. Струва ми се, че всяко вътрешно, хм, преустройство би действало срещу удължаването на, хм… забъркванията в чужбина.

Бляскавата изгледа широкоплещестия бивш командир. Вятърът изпъваше дългата му права сива коса. Слънцето и вятърът бяха опърлили заоблената му неизразителна физиономия почти до черно. Очевидно се бе възползвал от своя дял от обредите на Денъл за удължаване на живота — богатствата на Империята го позволяваха. През ума й мина, че той е един от малкото живи хора, когото можеха да считат подобен на Обетник. И все пак какво беше показал досега сред тях? Много малко. Повечето от братята и сестрите й се отнасяха — нека бъдем честни — пренебрежително към него. Смятаха го за неудачник, за неспособен офицер, пречупил се под напрежението на трудния си пост. Тя обаче усещаше нещо повече у него. Прикрита сила, достатъчно могъща, та да устои не само на собствените му началници, но и на корелската Стража на бурите. Забърквания в чужбина. Очевидно беше офицер, който остро усеща отговорностите на това да водиш войници.

— Обмислях попълването на щаба си и ви предлагам капитански чин и командването на крило на бойното поле.

Прошарените в сиво вежди на мъжа се надигнаха.

— Капитански чин?

— Да. Приемате ли?

— Вашето доверие е чест за мен. Възможно е обаче да има възражения…

— Ще има възражения, разбира се, но няма да има заплахи. Приемате ли?

— Да.

— Добре. И сега, какво можем да направим, за да станат тези наборници надеждни?

Ухилване на квадратните бели зъби.

— Известен брой малки победи биха допринесли доста за това.

Помещението на управляващия Върховен съвет на магистратите на Ли Хенг официално се именуваше Зала на благоразумието и добросъвестната управа. Хората го наричаха Двореца на мръщенето и пелтеченето. Твърде предвидимо залата имитираше града във вид на кръгла стая, в която издигната галерия гледаше към разположен в средата под. Непрекъсната маса от розов мрамор обхождаше горната галерия, където магистратите заседаваха над просителите долу.

Фурията — тялото й бе стегнато превързано под доспехите — заемаше въпросния под заедно със Сторо, Копринения, Лис, Рел и капитан Гуджран. Скърцаше със зъби и само това можеше да стори, за да се удържа и да не избяга незабавно от това безсмислено заседание. Сторо обаче помоли за помощта й и тя присъстваше въпреки належащата нужда от питие. Също тъй за пръв път след пристъпа виждаше Копринения — напоследък магът все бе зает или отсъстваше. Все още имаше да му задава много недвусмислени въпроси във връзка с Ал, градския маг.

Магистратите безделничеха и пререждаха книжата си, всъщност го вършеха прислужниците им, седнали зад тях като секретари. Фурията забеляза, че много очи гледаха не Сторо, а Рел, жилавия дженабакъзки юноша, застанал с наведена глава — дългата мазна коса закриваше лицето му. Носеха се слухове за извършеното от него на Северната порта на Вътрешния кръг. Фурията не бе изненадана — беше го виждала в действие достатъчно пъти, за да не се изненадва от нищо, касаещо невероятното му майсторство с меча.

Магистратът Ерлан почука с края на палката си по масата и се прокашля.

— Почитаеми магистрати, граждани, молители. Събрали сме се тук, за да обсъдим тежките действия, произтичащи от скорошните злощастия, докарани върху този град от сегашното му военно ръководство.

Зад Ерлан неговият слуга Джамаер непохватно дращеше върху закрепен на коленете си лист пергамент. Магистратът насочи палката си към Сторо.

— Сержант Сторо Маташ, временно произведен в Юмрук, имате ли да произнесете нещо в своя защита сега?

Сторо отпусна ръце иззад гърба си. Широкото му лице беше невъзмутимо.

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо.

Високо над тях магистратите си размениха притеснени погледи. Ерлан размаха палката си, все едно почистваше масата.

— Много добре, командир. Не ни оставяте друг избор, освен да следваме тежкия път, избран от този съд — той посочи с палката си. — Вие, Юмрук, сте разжалван от всички чинове, отстранен сте и сте поставен под стража за престъпна небрежност.

Палката се отмести към капитан Гуджран.

— С властта, в която е облечен този съд, вие, господин капитан, сте повишен в звание Юмрук — само временно, разбира се — и сте натоварен с военното командване на града. Първото ви действие като комендант ще бъде започване на преговори с обсаждащите войски, за да проучите условията за предаване. Това е, Юмрук Гуджран. Имате званието си. Моля, действайте според него.

Фурията се обърна и се заоглежда из залата към сериозните лица на магистратите, надвесени в намръщен кръг към тях. През ума й мина мисълта, че тук няма и един прозорец. Просто седмина старци и пет старици се гледат едни други в кръглата стая. Струваше й се, че един-единствен насочен към града прозорец щеше доста да помогне на този съд. Както стояха нещата обаче, застаналият до нея капитан Гуджран само почеса обгорената си вежда и произнесе:

— Не.

Палката замръзна:

— Не?

— Не.

Палката потрепери.

— Помислете си, господин капитан. Излагате на опасност своето бъдеще и издигането си. Предлага ви се звание, много надвишаващо това, което иначе би ви позволил произходът ви.

Ръцете на Гуджран застанаха на колана му.

— Въобще не си правите услуга с това, господин магистрат.

— Достатъчно с това излагане — избухна от мястото си през една четвърт от обиколката на залата магистратът Пленгилен. — Задръжте ги всичките.

Той махна с палката си към един от стражите.

— Повикайте съдебния пристав. Задръжте тези престъпници.

Стражарят погледна към средата на помещението. Сторо кимна съвсем лекичко. Войникът излезе. Трима от дванадесетте магистрати също скокнаха и забързано излязоха от стаята. Фурията хвана Сторо за ръката в готовност, но той отмахна и я успокои. Скоро магистратите се появиха отново — завръщаха се в залата, принудени от заелите всички изходи войници.

Магистрат Ерлан се огледа, забеляза войниците и имперската им униформа и изруга. Захвърли палката си върху масата и вкопчи пръсти в предния й ръб с изкривена от отвращение уста.

— Така — изсъска той. — Всичко се свежда до това. Узурпация на законното републиканско управление. Още веднъж вие, малазанците, показвате що за разбойници и престъпници сте. Вие управлявате с меча и юмрука. Нашата власт се основава на съгласието на управляваните. Ще видим кое ще бъде оправдано от историята.

Сторо наведе глава към стражите, които вдигнаха магистратите от местата им.

— Струва ми се, магистрат Ерлан, че единствено вие сте сляп за истината, според която потисничеството се наблюдава в много проявления. Вземете под внимание, ако сте в състояние да го направите, твърде тясната прослойка избиратели в този град, от чието име вие и обкръжението ви твърдите, че говорите за последните сто години.

Магистратът зяпна към Сторо — както направи и Фурията. Никога досега не го беше чувала да говори по такъв начин. Каза си, че зад подобни твърдения обикновено стоят множество часове скъпоструващо частно обучение. Докосването до управлението явно изваждаше на показ скритите дарби на Сторо.

Ерлан се обърна към слугата си, когато към него посегна един от войниците.

— Направи нещо, Джамаер! Арестуват ме!

Перото на Джамаер скърцаше, докато той съвестно записваше думите на магистрата. Ерлан изръмжа и събори книжата от коленете му.

— Не, не! Направи нещо, глупако. Работиш за мен повече от тридесет години! Това нищо ли не означава?

Бавно и тържествено Джамаер връчи на магистрата собствения му чадър.

Фурията сподави смеха си, а Лис се изкиска. Сащисаното смайване върху лицето на Ерлан си заслужаваше.

Щом отстраниха магистратите, Сторо нареди на стражата да излезе. Чакаше залата да се опразни с отново сключени на гърба ръце и разглеждаше настлания с черни мраморни плочки под. Копринения крачеше насам-натам и Фурията забеляза, че въпреки наличната дори и в обсадения град възможност, магът не беше сменил или изкърпил парцаливата си премяна и дори не бе дал за поправка износените си ботуши. Тя забеляза и как при минаването му от единия до другия край на залата неговият поглед неизменно се връща върху Сторо. Струваше й се, че Сторо, свел очи, отбягва погледа на Копринения.

Тогава Лис се изправи, просъска и се обърна към единствения вход откъм по-долния кат. Копринения спря да снове. Влязоха трима души — или по-скоро, както се стори на Фурията, три разновидности на един и същ човек, макар и в различно облекло. Ал, точно магът, който я спаси. Фурията потърка очи. Лис видимо се дръпна от пътя на тримата. Рел откликна на напрежението в залата и се премести до Сторо — ръцете му бяха върху дръжките на отново озовалите се на презрамките два меча.

Пламналият поглед на Лис се стрелна към Копринения.

— Как смееш отново да повикаш този човек — тая твар — в града.

— Нуждаем се от съюзници, Лис.

Дебелата ръка рязко се насочи натам.

— Този Път е мерзост!

Тримата се ухилиха като един, макар усмивките им да не бяха еднакви. Лявата страна на лицето на оня, за когото Фурията помнеше, че се назова Ал, висеше като мъртва, а дясната половина на другия бе отпусната по огледален начин. Третият явно въобще не страдаше от подобен недъг. Докато ги разглеждаше по-внимателно, Фурията забеляза много повече разлики — косата на единия бе късо подстригана, а при другия висеше дълга и рошава. Всеки имаше и различни рани — белег на лицето при един, осакатена, зле наместена ръка при друг.

— И на нас ни е приятно… — поде мъжът в леки войнишки кожени доспехи.

— … да те видим… — продължи Ал, облечен в мръсните си протъркани одежди.

— … Лис — завърши третият, надянал обърнато наопаки и препасано на кръста му овче кожухче.

— Обяснение, Копринен — настоя Фурията посред тишината, последвала странната, изкривена реч на тримата Ал. Шест блестящи черни очи се обърнаха към нея и тя усети силата на този поглед, сякаш точно пред лицето й бе поставен нажежен до червено железен лист.

— По-сетне — отвърна той, тежестта на погледите на тримата се премести от Фурията и й позволи да вдиша.

Лис очевидно имаше да казва още, но Сторо се изправи, изпусна дълга въздишка, обърна се и изгледа всички. Усмихна се на някаква внезапно изникнала забавна мисъл и потърка брадичката си с палец.

— Ерлан бе по-близо до истината, отколкото си го представяше. Събрали сме се тук, за да обсъдим много важни действия.

Копринения клатеше глава, а рядката му руса коса се тресеше.

— Не — мълвеше той едва-едва с приглушен глас. — Не го прави.

Лис направи крачка към Сторо, очите й се бяха свили до цепнатини, а тримата бяха забравени.

— Да правиш какво?

— Превъзхождат ни много по численост, Лис. Трябва да намалим неравенството. Има средство да направим точно това. Тук, в града.

Сетската шаманка, която твърдеше, че е прероденият Съсъд на Бая-Гул, покровителката на всички сетски прорицателки, остана неподвижна за миг. После на Фурията се стори, че сплъстените мазни фитили на косата й се изправят, а зачервените от изтощение очи се разшириха от ужас.

— Значи — каза тя и кимна в знак, че е разбрала — така ще се изпълнят последните му думи: „Тия, що ме ненавиждат най-много, ще ме освободят.“

— Кой… — започна Фурията.

— А преградите? — настоя Лис.

— Всички ние, взети заедно, имаме възможност — отговори Копринения и се обгърна с ръце.

Лис изпръхтя презрително.

— Ние? Прегради, издигнати от Тайсхрен, самия император и още боговете знаят колцина кадрови магове?

— Ние смятаме…

— … че можем…

— … да се справим.

Една дебела ръка изскокна и се насочи към тримата:

— Не се бъркайте в това.

Лис се обърна към Сторо.

— Моля те, помисли за всичкия живот, който ще бъде погубен. За кръвопролитието.

— Точно това е, Лис. Съжалявам, но той ще ги разкъса на парчета, а ние искаме това.

Старицата поклати глава.

— А след като всичко свърши, Сторо? Целият този живот, унищожен за векове напред? Той какво?

Сторо сведе очи.

— Ще се занимаваме с него тогава — при положение, че някой от нас остане жив.

На Фурията й дойде до гуша.

— За какво говорите вие двамата? — кресна тя. — Какво става, капитане?

Известно време тримата се гледаха смълчано. После Копринения се обърна към нея.

— Човекът чакал е все още жив, Фурия — каза той. Продължаваше да обгръща тялото си с ръце. — Бил е затворен под града. Вероятно още едно от скритите оръжия, които Келанвед явно е обичал да заделя настрана за извънредни случаи.

— Бях чула, че го бутнали от скалите на насипа.

— Така е — потвърди Копринения.

— Какво? Просто бавно загрявам или пропускам нещо?

— Мнозина са заявявали, че са го убивали, но той все продължава да се появява. Някои твърдят, че не може да бъде убит. Че ще съществува, докато съществуват равнините. Но… — и погледът на мага се спря върху тримата братя — има и други теории.

Тримата дариха Копринения със стряскащите си многосъставни усмивки. От жадния блясък на очите им кожата на Фурията потръпна. Направиха й впечатление на побъркани.

— Във всеки случай, Копринения знае как да се добере до него — обясни Сторо.

Фурията гледаше от лице на лице. О, богове, не. Риландарас. Човекоядецът. Проклятието на Хенг. Според някои — бог.

— Не, капитане. Не го прави. Ще проклинат името ти в продължение на сто години.

— Ето! — Лис отново посочи с ръка. — Това излиза от най-уравновесената глава сред вас.

Сторо ритна излъскания черен плочник.

— Рел?

Дженабакъзецът не отвърна веднага. Държеше главата си наведена.

— Не ми задавайте въпроси за стратегията — произнесе той най-накрая.

Сторо махна с ръка, хвана единия от прибраните в ножниците мечове на Рел и го разтърси:

— Мисли като тактик.

Вдигане на рамене.

— В този случай няма нищо за обсъждане. Участваме в двубой. Имаме възможност да нараним неприятеля. Трябва да се възползваме от нея.

— За мен това е достатъчно — Сторо направи знак на Копринения да върви към вратата.

— Чакай!

Лис издигна заповедно ръка.

— Тук става нещо повече от това. Сега трябва да говоря като Прорицателка. Забравил ли си, че Риландарас е считан за брат на Трейк? На един от Първите герои? Трейк се възнася като бог на войната, войната идва в Хенг и брат му е освободен? Това съвпадение ли е? Кому точно служим тук — да сте се замисляли върху някоя от тези работи?

От някое време насам върху осакатените устни на тримата Ал се разгъваха широки, диви усмивки. Лудостта, която изглеждаше да искри в очите им, объркваше мисълта на Фурията. Тя погледна настрани и предположи:

— Струва ми се, че това би било от полза на Трейк.

— Или би го отслабило? Той би ли предизвикал брат си? Дали пускаме на свобода съперник за божествеността? И то какъв бог? Забравяш, че Риландарас е враг на човешкия род.

— Той…

— … не е…

— … бог.

— Глупако!

Лис тропна с обутия си в сандал крак и сцепи мраморна плоча с трясък, който отекна като морантска муниция и разлюля Фурията на мястото й. В последвалото смаяно мълчание всички се съвзеха от уплахата си и зяпнаха дебелата жена в парцалива многослойна пола и изцапано муселинено наметало.

— Сетите го почитат вече десет хиляди години!

Сторо потърка с ръка олисяващото си теме и погледна към останалите.

— Добре. Зверството му ще им бъде спестено. Той ще се стовари върху талийските войски. Точно каквото искаме.

— Оставаш непоколебим?

— Да.

Лис придърпа наметалото си и поклати глава.

— Не очаквай помощ от мен.

— Много хубаво. Съжалявам.

Сторо тръгна към изхода. Щом достигна Фурията, изрече:

— Нека проклинат името ми, Фурия, стига едновременно с това да умират.

Наследственият замък на семейството Д’Авиг от Унта гореше в нощта. От прозорците се лееха пламъци и оцветяваха кулата във виещи се сенки. Едноименното градче в подножието му кънтеше от викове и от острото чаткане на копита, докато уикските ездачи грабеха и опожаряваха. Само без клане, каза си Рилиш. Моля те, Господарке, да няма. Нищожния и Пъклената бяха предупредили строго — вземайте, каквото искате, но без убийства. Не че никой нямаше да загине тази нощ. Рилиш бе видял достатъчно грабежи, за да знае, че е неизбежно, понеже разгорещената кръв го искаше. Все пак предупреждението на близнаците трябваше да тежи. Те заплашиха с най-позорното за всеки уикец наказание — смърт чрез удавяне.

С малазанския си отряд Рилиш получи задачата да барикадира кръстопътя на главния път южно от Д’Авиг. Установиха, че е в средата на малко селце. Покрай кръстопътя стърчаха хан, заграждение за добитък и дърводелска работилница. Рилиш веднага нареди на хората да нахвърлят всичко голямо и движимо на пътя. Съзерцаваше светлината на оставения за разграбване замък, взе меха от пояса си, отпи и се отпусна на високия заден лък на седлото. Кракът му туптеше — дивото препускане през хълмовете и в ниското из богатите земеделски земи на Унта отново разкъса току-що излекувания мускул. Огледа се внимателно и пресрещна погледа на сержанта си.

— Никой да не минава, Струна.

— Няма как да мине, господине. Уикците са плъпнали навсякъде из хълмовете. Като в старо време, доколкото разбирам.

Да. Старите сблъсъци по цялата уикска граница. Колко удобно — властта на Империята рухва и следва бързо завръщане към изпитаните стари начини на действие. Никой нищо не е научил. Той вдигна глава и се заслуша — само далечни уплашени викове, а не шумът на дълга съпротива. От неговото място изглеждаше, че Д’Авиг е напълно овладян. Изненадата беше пълна. Неговата работа бе да я запази пълна.

— Сержант.

— Слушам, господине.

— Събери най-отпочиналите коне и прати един взвод на юг чак до крепостта при Джурда. Искам това укрепление да бъде наблюдавано.

— Слушам, господине.

Струната изплю бучка ръждив лист и изрева:

— Талия! Вземай храна за взвода си и се приготвяйте да тръгвате!

Рилиш хвърли поглед назад. Талия — наскоро произведена във взводен сержант и негова любовница — отдаде чест на Струната и изпрати ослепителна шеговита усмивка на Рилиш. Лейтенантът се обърна и сковано се загледа напред. Усмивки ли видя на лицата на войниците си? В името на проклетия Тогг, жено, сдържай се малко. Отчаяно му се искаше отново да погледне назад, но вече не смееше. Възможно най-опасната задача, която е изисквал от поделението си, и тя я получава. А ако отмени избора на Струната? Просто ще подрони положението му — да не говорим какво ще стори на своето. Не, просто трябваше да се довери на преценката на по-възрастния си сержант за работата. И да й пожелае благосклонността на Опонн.

— Конница, господине! — донесе се вик. — Не е уикска!

— Строй се! — излая Струната.

Двойните редици от редовни войскари насочиха събраните от тях копия, за да направят обичайния боен строй таралеж. Рилиш погледна към прозорците на горния кат на странноприемницата, към плевника на конюшнята и дърводелската работилница отсреща и леко помести мечовете си в ножниците. Скоро до тях достигна тропотът на препуснали с всички сили коне и конниците — може би двадесетима — дръпнаха юздите пред преградата от обърнати каруци. Унтанските туники в бяло и червено показваха на кого служат. Един от множеството посочи с ръка и нареди:

— Отместете преградата, глупаци! Да не сте слепи! Ние не сме уикци!

— Какви сте тогава? — извика Рилиш.

— Какви? Какви! — вбесено изрева мъжът. Лицето му над дългата сиво-черна брада помрачня. — Аз съм Дол Д’Авиг, глупако!

Рилиш усети как вътрешностите му се обръщат от страх. Проклет да е Финир, той беше. Сега го позна — братът на графа. Бяха се срещали един-два пъти при тържества в столицата. Рилиш стегна диафрагма и стисна челюст срещу световъртежа, понеже разбра, че точно сега ще отсече миналото си от себе си толкова из корен, както ако е загубил крак или ръка. Дали с този човек, или с някой друг, рано или късно — просто беше изненадващо, че дойде толкова скоро.

— Тогава те моля, Дол, в името на хората ти, да свалите оръжия и да се предадете.

Братът на графа дръпна юздите на коня си и отмести главата на животното.

— Какво! Да се предадем?

Дебелите му вежди се свиха, докато разглеждаше по-внимателно военната част пред него.

— Носите имперска форма — откъде сте се взели, в името на задника на Гуглата?

Не оттам, уверявам те.

— Няма значение. Отново те моля — хвърлете оръжията си.

Бялото на зъбите проблесна в хищна, разбираща усмивка. А и нещо изплува в ума на Рилиш, спомен за приказки по време на скучните приеми в столицата: „Дол Д’Авиг — изключително добър маг.“ Кралицата да го отнесе дано! Пое дъх да извика, но в същия миг Дол махна леко с ръка и гърлото на Рилиш се сви и се затвори. Около него копията и мечовете изтракаха по калдъръма, понеже хората му изпъшкаха задавено и се уловиха за гърлата…

Същата непреборима жажда за въздух пламтеше и в гърдите на Рилиш и той можа единствено да извади меч и да го издигне високо. Капаците на прозорците от втория кат на хана изтропаха, а зад вратите на плевнята отсреща стрелците с арбалет се изправиха на колене. Стрелите пометоха унтанската конница. Ударете го! Богове, моля ви! Взорът му притъмняваше, а мечът падна от ръката му.

Тогава — слава на Солиел! — вдишване, сладък чист въздух. Рилиш вдиша дълбоко с пълни гърди.

— Къде е той? — изпухтя лейтенантът веднага, щом можа, и се изправи в седлото.

— Изнесе се, господине. Избяга с коня.

— Добре — хванете го!

— Къде? — попита Струната.

Рилиш изруга, обърна коня си и го подкара с присвиване на коленете:

— На юг, разбира се!

— Господине! Чакайте!

Рилиш обаче не можеше да чака. Само той бе на кон. Само той имаше някаква възможност да залови човека. Втурна се през скромното селце, почти веднага го остави зад себе си и навлезе в непрогледната тъма на облачната нощ. Празни равни ниви обрамчваха пътя в едноцветно оловносиво, от време на време прекъсвано от черните черти на ниските каменни стени и от мрачината на горичките. Кракът го болеше неистово и го заставяше да се гърчи на седлото. Хладна мъглица — начало на дъжд — разхлади бузите и врата му. Точно където си представяше, че би трябвало да настигне беглеца, конят му се запъна на пътя и без малко да го хвърли над главата си. Изръмжа от болка, когато си послужи с крака, за да се върне на място. Когато се съвзе, пътят бе препречен от ездач. Рилиш посегна към единия меч, но напипа само празната ножница. Проклятие! Извади другия.

— Не съм ездачът, който ти трябва — проговори фигурата с познатия глас на млада жена. Рилиш се взря в мрака.

— Пъклена?

— Идвай. Трябва да побързаме.

Рилиш смушка коня си напред и стисна зъби.

— Ти как…

Разбира се — Лабиринтите. Върна меча в калъфа му.

— Този е добър. Изплъзва ни се цяла нощ, но се издаде при твоята барикада.

— На юг ли е потеглил?

Пъклената тръсна разбърканата си черна коса, неравно подрязана до средна дължина и подгизнала от пот.

— Можеше да яздиш по целия път до Юмрука и да не го срещнеш. Избягал е в Лабиринтите, но имам дирята му — хайде!

Конят й се понесе в галоп.

Рилиш изруга и се опита да подкара запотеното си животно напред.

— Хайде, момче. Тя язди хубава кобила. Хайде.

Или бе дръпнала юздите, или той бе измъкнал нови сили от коня си, но я достигна и двамата поеха един зад друг. Тя погледна назад и се усмихна доволно — дъщеря на степите, която е яздила, преди да проходи.

— Дръж се, малазанецо!

Рилиш не знаеше какво да очаква, сепна се и пропусна преминаването. Щом отвори очи, нивите, пътят и ниските дъждовни облаци бяха изчезнали. Наместо това копитата на коня му безшумно потънаха в дълбок мъх и гниеща пръст, а наоколо от мрачната сребърна нощ се възправяха нискорасли дървета. Пъклената спря свирепо.

— Надменен глупец! Няма представа на какви опасности се излага тук!

— Къде е тук!

Животното на Рилиш трепереше под него — мускулите му се тресяха от изтощение, а може би и от страх.

— Сянката. В работата му усетих втъкаване на Мийнас и Мокра. Сега разполагаме с доказателство. Илюзията обаче няма да го спаси от това — и тя махна към гората.

Рилиш плъзна ръка до дръжката на останалия му меч.

— Какво е това?

Тя го изгледа съсредоточено. Убитата светлина на сянката превръщаше лицето й в наситено светли и тъмни петна. Богове, изглеждаше на Рилиш като смазана майка на девет деца, видяла повечето от тях да пропадат. А беше достатъчно млада, за да му бъде дъщеря. Дете, животът е бил тъй несправедлив към теб.

— Какво знаеш за домовете на Азат?

Той сви рамене:

— Едно-друго. Разкази, предания.

— Те улавят всекиго, който е достатъчно глупав да навлезе във владенията им. Понякога с пълзящи растения или дървета.

Тя посочи гората.

— Както тия дървета са част от Азат, така и гората е част от Сянката. Никой, влязъл, не се измъква…

Пъклената вирна глава и вдигна ръка, за да пресече всякакви забележки.

— И това повдига обезпокоителен въпрос — какво може да бъде тъй трудно или важно, та да е необходима цяла гора, за да бъде хванато?

Рилиш зяпаше момичето, всъщност младата жена. Проклети да са маговете и необяснимите им академични умове. Той пренебрегна въпроса.

— Той се измъква.

— Вярно? — и тя се усмихна отново. — Не те моля да ме придружиш, но ще го направиш ли?

— Да.

— Тогава се дръж наблизо — както казвате вие, сапьорите, нещата ще станат опасни.

Тя смушка коня си напред. Рилиш я последва и изпъшка, когато смушка своето добиче. Нямаше представа по каква следа върви Пъклената — може би някаква магическа диря от управлението на Лабиринтите. Във всеки случай тя не се поколеба, прескачаше паднали гниещи стволове, заобикаляше пъновете и се навеждаше пред ниските клони. Рилиш с мъка успяваше да е близо до нея. Погледна напред и му се стори, че дебелите голи клони стават повече и може би дори се поклащаха напряко на пътя им. Изведнъж пред Пъклената се разпери жълто сияние, почти като вълни, които тикаха назад клоните, докато те двамата се промъкваха. След това Рилиш дочу в далечината звук, от който космите на врата и ръцете му настръхнаха — ядосан кучешки лай. Главата на Пъклената се завъртя рязко и въпреки че лицето й бе само бледен овал, на Рилиш му се стори, че съзира страх в очите на вещицата.

Сега посред мъха и купищата опадали листа се гърчеха корени. Конят на Пъклената се спъна, тропаше с крака и пръхтеше от притеснение. Тя дръпна юздите и посочи:

— Ето! Конят му е хванат. Движи се пеш.

Тя подкара своя кон напред, но той се запъна и затанцува настрани.

— Какво?

Отпред до тях се донесе гневен рев, после земята изригна и изправи конете им на задни крака. Рилиш закри лице от силния приток пръст и дим. Примигваше и с издигната над очите ръка различи Пъклената, изправена в седлото и вторачена напред.

— Какво бе това? — кресна той през залелия ушите му рев.

— Стори ми се, че видях…

Мучене като на бик извъртя главите им назад. Нещо грамадно се удари в гората по изминатия от тях път. Дървесината трещеше като при взрив. Той и Пъклената се усмихнаха един на друг развеселено и ужасено — явно гората не беше кой знае какво.

— Трябва да вървим!

Пъклената кимаше, но погледът й бе прикован към нещата отпред.

— Той отново се измъкна. Но съм уверена, че знам…

Тя махна с ръка, всичко наоколо трепна и изсветля до сивкав здрач. В този миг нейното животно изцвили предсмъртно.

Усещането от преминаването бе като от най-лошия махмурлук, който Рилиш въобще бе изпитвал. Държеше се за пламналото чело, а от очите му се лееха сълзи. Докато зрението му се нагаждаше, установи, че все още е на коня, но Пъклената бе паднала на земята в копитата на неговото животно — нейният кон се беше проснал мъртъв посред вътрешностите си. Половината от животното не беше преминала.

— Пъклена!

Обгърнала страната си с една ръка, тя посочи и изръмжа:

— Хвани го!

Рилиш срита коня и препусна. Размазано видя осеяна със скали равнина, едноцветно матово небе, после конят му го пренесе над издатината на някакъв хребет, плъзна се, затанцува и застъпва странично надолу по дълъг сипей до тясното и сухо дъно на долчинка. Закашля се и махна към облака прах, а около него се сипеха пръст и камъни. Някой друг кашляше наблизо.

Прахът се разреди и Рилиш видя Дол, легнал между камъните, стиснал с две ръце празните парцали на единия от крачолите си. Гледаше нагоре към него с разкривено от гняв и малко горчива веселост лице.

— Проклетите дървета ми откъснаха крака — изрече той и зъбите му проблеснаха зад брадата.

Рилиш даде на себе си позволение да се отпусне и разтри бедрото си.

— Знаеш ли — оживено продължи Дол, — в песните героят прескача от Лабиринт в Лабиринт и винаги се приземява на краката си. Никога не се оказва върху някакъв проклет хълм, та да падне на задника си.

Рилиш уморено кимна в знак на съгласие.

— Не мисля, че менестрелите са били там.

Яростна усмивка на сподавена смъртна мъка, а после човекът го погледна.

— Фамилията Кет, нали така? Рилиш?

— Да.

— Минал си на страната на варварите, а?

— Да кажем, че не съм съгласен с политиката на императрицата.

Дол го изгледа, после се засмя и завърши с болезнено ръмжене.

— Императрицата? А, да, тя.

Рилиш гледаше човека неуверено и отвори уста да му зададе очевидния въпрос, когато онзи погледна настрани и зяпна от изненада. Някой друг приближаваше и си проправяше път между камъните в долчинката — слаб, с разрошена сива коса, от него висяха разръфаните парцали на някога скъпи одежди.

— Какво е това, в името на Пътя на Гуглата? — изрече Дол и изговори мислите на Рилиш.

Необикновената фигура се приближи към Дол и се взря в него със странна усмивка, която сякаш всеки миг щеше да премине в смях. Дол го зяпаше подозрително. Рилиш стисна дръжката на меча си.

— Кой…

Стрелна се крак и удари Дол в гърлото. Оцапаните с кръв ръце на мага отхвърчаха от останките на бедрото към врата. Очите му се опулиха невярващо.

Проклет да си!

Рилиш извади оръжието, но вдървеният му крак не можа да възстанови равновесието и той падна странично от коня си. Лежеше по гръб като прекатурена костенурка, а кракът му бе усукан в стремето.

Мъжът заобиколи коня. Прокара ръка по разтрепераните му запотени хълбоци и го огледа с нескрито одобрение.

— Да паднеш така от коня си… това не бе ли някакъв пъклено хитър ход, предназначен да ме обърка?

Рилиш се чудеше какво да каже или да стори — кракът му беше безполезен и той се бе проснал безпомощен пред този безумен просяк убиец.

— Не, просто паднах от коня си.

Смях като лай.

— Симпатичен си ми — внезапно смръщване, — жалко.

Отблизо разрошената мърлява коса на човека може би беше много светла под мръсотията, а под спечената кал кожата му бе доста тъмна. Рилиш се зачуди дали мъжът не е напанец. Ала очите не бяха наред. Бяха… почти нечовешки.

— Кой си ти?

Бързо озъбване на усмивка, изчезнала тъй бързо, както се бе появила:

— Лъжа. Изгубено писмо. Прошепнато на вятъра послание. Пусната в урагана стрела.

Безумец. Рилиш облиза устни.

— Какво искаш?

— Нищо, което ти… — мъжът се спря и погледна нагоре по склона на долината. Веждите му се надигнаха.

— Не е този, когото очаквах — каза той. Може би дори не си даваше сметка, че говори на глас. — Не, все още не, струва ми се.

Той отстъпи и насочи ръка към Рилиш.

— Днес Господарката беше с теб. Не си въобразявай, че ще бъде и утре.

— Кой…?

Но шутовската фигура изчезна между камъните.

Мигове след това край коня докуцука Пъклената. Тя продължаваше да стиска страната си. Кимна на Рилиш и върна погледа си там, където бе изчезнало привидението.

— Ти видя ли го? — запита той, сякаш се съмняваше в здравия си разум.

— Да. Говори ли с него?

— Да — ти знаеш кой е той?

Дълго бавно кимане в знак на съгласие.

— О, да. И ще ти кажа съвсем честно, Джал Кет. Сериозно обмислях дали да слизам или да не слизам тук долу.

— Добре, кой е той?

Поклащане на главата.

— Не. За теб е по-безопасно да не знаеш — засега. Някой, за когото се смяташе, че е извън играта.

Рилиш си позволи да се отпусне на земята.

— В името на боговете, жено! Е, поне ми помогни да стана.

— Кой, аз?

Заедно, като си помагаха взаимно и с много опитвания наслуки, те се качиха на коня. Пъклената седна отзад и прегърна здраво Рилиш. Тя изцвили, за да подкара коня му да върви, а животното си заизбира път между канарите.

— Къде точно се намираме, в името на всички Царства? — попита Рилиш.

— В Имперския Лабиринт.

— О. Мислех, че вече никой не ходи там.

— Така е.

— Да не би да сме срещнали причината за тази забрана?

Тя прошепна в ухото му:

— Как бихме могли, след като никога не сме били тук?

Докато Пъклената внимателно нагласи прехода им вън от Лабиринта, Рилиш опита да пребори внезапното остро усещане за топлината на прегръдката на младата магьосница. По-късно през нощта, преди зазоряване, когато Пъклената, той и изтощеният им кон вървяха по пътя на север през студения ситен дъждец, нещата не стояха по-добре. Тогава иззад живия плет покрай пътя се изправиха войници, Рилиш рязко дръпна юздите и видя как Талия го наблюдава над приклада на издигнатия за стрелба арбалет. Тя свали оръжието, но му отправи поглед — предупреждение за следващата им среща, както бе седнал на коня в ръцете на Пъклената.

На Кайл му се струваше, че брегът на тази непозната страна не е нищо повече от левга след левга празни пясъци, отвеждащи до гъста джунгла. Ереко ловко направляваше Хвърчило през пролуките между скалите, докато се промъкваха на северозапад. По дирята им из въздуха се носеха и се гмуркаха бели и черни морски птици. При надзърване от перилото човек все едно поглеждаше надолу от голяма височина — под тях величествено отминаваха подводни планини от корал. Слънцето светеше с неизпитвана от Кайл ярост. Сякаш печеше темето му. Братята използваха ивици кожа и омотаха парцали около главите си; Преследвача дори си свали бронята и седеше само по кожени дрехи, с намотан на главата пояс и побледняло като чаршаф лице. Само Пътника и Ереко изглеждаха непокътнати от смазващата жега. Кайл го сърбеше от потта и като че по цялото му тяло пълзяха обриви.

— Няма ли да слезем сега? — за пореден път запита той Ереко и прекара пръст по напуканите си устни. — Водата ни е малко.

Пръстите му се изцапаха с кръв.

— Тази страна е опасна, Кайл — отговори грамадният Тел Акаи тъй търпеливо, както и при първото питане на Кайл. — Трябва да бъдем внимателни.

Да бъдем внимателни! Кайл за малко да посочи към носа, където Пътника бе полегнал в сянката на някакъв брезент. С такъв несъмнен майстор на меча като него на борда? Ами ти, висок почти два човешки боя гигант? А тримата ветерани от Ассаил, напуснали Пурпурната гвардия, понеже им се сторила скучна? Богове и духове, що за страна беше това?

Въпреки това не спряха — дори и когато последната вода бе изтръскана от последното буре. Златната светлина на следобеда преля в дошлия объркващо внезапно червен залез. За малко отново да запита защо Ереко не прави опит да хвърли котва край брега и дали само ще се носят така до смърт от жегата, когато се усети, че никой друг не пита. Всички останали, дори пламенно самостоятелният Преследвач, явно се подчиняваха на опитността на гиганта. Кайл стисна зъби и се облегна на топлите, влажни и вече плесенясали дъски на Хвърчило.

Със спускането на вечерта Кайл задряма в смазващите жега и влажност. Събуди го просумтяване от един от Изгубените братя. Всички гледаха право напред. Кайл се поизправи. Далечни факли осветяваха края на дълга ниска пясъчна ивица, вдадена навътре в морето. Зад факлите се издигаше голяма палатка — тънкият плат на страните й леко се издуваше на слабия нощен ветрец. Ереко обърна носа към брега.

Пътника се изправи; отново нагласи подплатената с плъст проста плетена ризница, която носеше под тъмните кожени одежди; препаса на кръста си дългия тънък меч с черна дръжка. Кайл откри, че не може да откъсне очи от това оръжие. Носът остърга пясъка и Пътника скокна в прибоя, за да удържи лодката. Преследвача и братята направиха като него. Издърпаха Хвърчило колкото можаха нагоре по брега. Кайл препаса сабята си и скочи на мокрия пясък. Ереко слезе невъоръжен. Щом краката му допряха земята, гигантът за миг остана неподвижен и със сведена глава. Кайл като че ли го дочу да нашепва нещо, което може би бе молитва. Когато се изправи, обикновено усмихнатите му устни бяха изопнати, а челото — набръчкано. Изглеждаше като човек, очакващ изпитание. Пътника ги поведе към палатката.

Щом приближиха, от отворения навес се появи мъж. Беше едър, висок и добре подплатен с тлъстини. Светлината на факлите играеше по лъскавите му копринени дрехи, а кръглата глава бе обръсната. Кожата му беше с цвета на промазано желязно дърво. Той се поклони.

— Добре дошли на всички вас — изрече човекът на талийски с чуждо произношение. — Добре дошли в земите, които наричате Джакуруку.

Вътре пясъкът бе застлан с килими. Светилници върху големи железни триножници осветяваха обширното помещение. Навсякъде бяха поставени възглавници и сребърни подноси със затворени купи, чаши и кани. Пътника се отпусна и седна със скръстени крака. Домакинът им приседна срещу него. Преследвача, Кокошката и Пустошта притеснено седнаха един до друг и се заоглеждаха. Шатрата бе достатъчно висока, за да побере Ереко, който седна близо до входа. Кайл се настани до него.

— Поздравления за вас — продължи домакинът им. — Моля… хапнете, пийнете. Наричам се Джест Голанджар. Чудите се как тъй зная вашия език. Просто е. Това е езикът на войска от нашественици, която завладя едно съседно кралство преди десетилетия. Те управляват като съсловие от знатни воини и налагат волята си с меч и магия. Все в името на древната богиня на това кралство — кралица Ардата. Знаете ли за тях?

Мъжът като че говореше на всички, но тъмните му блестящи очи останаха приковани в Пътника. Кокошката, с натъпкана с хляб и сос уста, завалено отвърна:

— Не.

Без да се притеснява, Джест продължи:

— На нашия език ги наричаме Истуре Форлан Едегаш. На вашия език — и той насочи едрата си ръка към Кайл — Пурпурната гвардия.

Кайл зяпна, загубил дар слово, после си спомни все още забодения на гърдите му печат и усети как лицето му се изчервява от неудобство. Какъв глупак съм да го запазя!

— В този случай врагове ли сме? — тихо попита Пътника, ала Кайл разпознаваше настроенията му и дочу укритото зад въпроса предупреждение.

Усмивката на Джест бе широка и непринудена, но странно безизразна. Той вдигна двете си ръце.

— Съвсем не. Ние се възхищаваме от Истуре за извършеното от тях.

— И то е? — попита Ереко.

Джест отвърна дори без да го поглежда, все едно исполинът не съществуваше.

— Напреднали са твърде много по пътя, който е… как да го кажа?… наша страст — главният предмет на интерес и проучване за моите братя и сестри.

— И той е? — подкани го Преследвача.

Отново широката и все пак необичайно празна усмивка. Черните очи на мъжа не помръдваха от Пътника.

— Е, Пътищата на Възнесението, разбира се.

Известно време никой не продума. Пустошта и Кокошката ядяха шумно; Преследвача си взе плоска питка и отхапа къс от нея. Кайл си наля напитка, която се оказа някаква подсладена вода. Пътника опря ръка в челото си и въздъхна.

— Благодаря ви за гостоприемството, Джест, но ние сме уморени и трябва да спим. Бихме ли могли утре да ви притесним с молба за вода и припаси?

— Разбира се.

Човекът стана и приглади гънките на дрехата си.

— Тогава до утре. Лека нощ.

Той се поклони и излезе от палатката.

С пълна уста, Преследвача посрещна погледа на Пустошта и мръдна глава към навеса. Пустошта отиде до входа.

— Отишъл си е.

— Има ли някой наоколо? — попита Преследвача.

— Трудно е да се каже. Тъмно е. Вероятно има.

Преследвача изръмжа в знак на съгласие и направи знак на Кокошката да излезе.

— Вие двамата сте първата стража.

Кокошката сърдито хвана подноса и го изнесе навън.

— Превземки. Първото прилично ядене от месеци…

Преследвача насочи вниманието си към Ереко.

— Какво мислиш?

През цялото време Пътника просто ядеше със сведен поглед. Изглеждаше, че се е отказал от всичко и е готов да приеме каквото и да му се случи. Това бе или най-лошият вид вяра в предопределението, или просветеното разбиране, че очакванията, начертанията, стремежите не са нищо повече от измамливи привидения, които в последна сметка не променят нищо. Кайл се вбесяваше, че не може да реши за кое от двете става дума.

Ереко взе гърненце с гъст жълт крем, който се стори на Кайл кисело мляко. Помириса го и го върна.

— Бил съм надалеч много дълго време, разбира се. Но съм чувал слухове. Струва ми се, че може и да са верни. Тази част от материка е управлявана от магокрация — олигархия от могъщи магове, насочили всичките си възможности и проучвания към разгадаването на тайните на Възнесението. Говори се, че били майстори на Пътищата на Денъл и че дори извършвали твърде отблъскващи хирургически намеси и опити върху телата на хората си с тази цел. Несъмнено разглеждат Възнесението като своя път към властта и безсмъртието и тъй нататък.

— А той не ти обърна внимание — намеси се Кайл.

Ереко се засмя весело.

— За мен Възнесението не е важно, Кайл. За тях вероятно съм просто някакъв жалък неуспех. Нищо повече от това.

— Ти си най-древният от всички живи създания на света, Ереко — изведнъж се обади Пътника. — Ти си баща на всички нас.

— Баща? — повтори Кайл смаяно.

Ереко отклони думите с ръка.

— Нашият приятел говори като поет, Кайл. Стане ли дума за толкова древни времена, единственото средство е езикът на поезията. Оттук идват преданията, митовете, разказите за сътворението, историята. Те не са нищо повече от съчинения, създадени за оправдаване на днешното положение на нещата.

Преследвача завъртя очи и гаврътна едно питие.

— Надявах се на доста по-практична информация.

Ереко се разсмя и се усмихна смутено.

— Да, извинявам се. На въпроса. Те са разделени. Искат да тръгнат срещу нас — но са несъмнено притеснени що се отнася до уменията ни. Важно за нас е коя част ще надделее. Гласовете за предпазливост или гласовете за действие.

— Ще действат.

Това дойде от Пътника, както си седеше с наведена глава и проучваше един от непознатите местни жълти плодове.

— Когато се разбере, че вероятно ще се изнесем, една малка част ще вземе нещата в свои ръце и ще действа. Направят ли го, останалите няма да имат избор, освен да се присъединят.

Кайл го съзерцаваше и не можеше да вдиша.

— Видял си го?

Очите се надигнаха и срещнаха неговите. Напрегнатостта на погледа отклони погледа на Кайл, но не преди да зърне дълбина от вдъхващо ужас чувство, държано под ключ от почти нечовешко усилие.

— Виждал съм всичко това и преди, Кайл.

Ереко посочи постелките.

— Сега спи, момко. Можеш да бъдеш последна стража.

След яденето и удобното седене върху мекия плат Кайл вече усещаше как клепачите му падат. Легна и се сви без възражения — Ереко щеше да го събуди, ако нещо стане. Сънят го обори почти незабавно.

Подритване по крака събуди Кайл. Преследвача стоеше прав и го гледаше от горе надолу. Разузнавачът му направи знак да излезе и изчезна. Кайл награби бронята, шлема и пояса и го последва. Навън разсеяната светлина на зората правеше морето да изглежда странно плоско, брега — безжизнен, а гората — тъмна загадка. Преследвача откопча високия си коничен шлем.

— Спокойно е.

Кайл нахлузи кожената ризница с пришити към нея железни халки върху ленената риза и плъстената долна риза и нагласи кожените гамаши на краката си.

— Никой?

— Само ако не броиш и войниците, които ни обкръжават.

— Какво? Кога?

Равнодушно вдигане на раменете.

— Кой знае? Може би веднага. Кокошката ги наблюдаваше цялата нощ. Разправя, че не е редно, дето никой от тях не е помръднал. Както се оказва, дори и да се изпикае. Кокошката вика, че това било съвсем неестествено за кой да е войник.

Преследвача замахна с ръка.

— Може и да можеш да ги различиш по дюните и на края на гората.

Стражата му бе свършила и съгледвачът се промъкна навътре. Кайл нагласи тежестта на сабята си на лявото бедро и си сложи шлема. За пореден път му се прииска да има щит, лък или дори наръч метателни къси копия. Той примижа и едва можа да различи високите тъмни фигури, застанали неподвижно като дървета в мъглата и предутринния мрак. Изглеждаха едри мъжища, добре дисциплинирани. Не му харесваше, че се налага да се забърква с тях.

Нищо не помръдна по време на стражата на Кайл. Денят засия и слънцето изгря като огнено кълбо над джунглата. На Кайл му се стори великолепна гледка, съвсем различна от всичко, което бе виждал в равнините. Сякаш цялата гора на изток беше пламнала. Най-накрая зад него застана Пътника. Високият мечоносец връзваше на опашка дългата си къдрава коса. Той кимна на Кайл:

— Закуси.

Над остатъците от храна в подносите Пустошта и Кокошката заточваха остриетата на оръжията си с малките точилни камъни от снаряжението; Пустошта имаше два дълги ножа, а Кокошката — едноостър меч с дълга дръжка за хващане с две ръце. От торбите им излязоха и шлемове — железен и бронзов, с надвеси за лицата, които се извиваха до предпазители за носа.

— Не бяхме ги виждали напоследък — отбеляза Кайл.

— Не бяхме водили истински бой напоследък — отвърна Кокошката. — Гледаме да ги избягваме.

Пустошта нахлупи шлема си:

— Даа. В такъв бой човек може и да загине.

Кайл за малко да избухне в смях — шлемът изглеждаше поне с два размера по-малък върху косматия снажен юнак, все едно бик да нахлупи гърненце. След като се овладя, Кайл размисли, че едва ли изглежда много по-добре в своите не съответстващи доспехи, сякаш събрани от вехтошар. Извади сабята и огледа острието й — бляскаво и остро, както в деня, когато Опушения го надписа. Явно нищо не можеше да го засегне. Обърна се към Ереко, седнал със скръстени крака и без оръжие.

— Къде е копието ти?

Тел Акаи вдигна поглед и в златните му очи проблесна нещо, което прониза Кайл в сърцето, преди да се скрие и познатата студена усмивка да се върне на устните му.

— Не тук, Кайл. Не в родината ми.

Братята продължиха да се разправят с оръжието си. Преследвача проверяваше разположението на повече оръжия, отколкото Кайл изобщо бе предполаган, че може да носи. Чудеше се какво ли чакат, после Пътника отново влезе в шатрата и той разбра.

Човекът ги огледа един по един. Лицето му беше потъмняло от разбушувани чувства, които Кайл не можеше да назове; някакъв нетърпелив гняв, дори отвращение. Бръчките около устата му се спускаха надолу като разрези. Той кимна одобрението си, Изгубените братя скокнаха до навеса на палатката и застанаха от двете му страни с ръце на оръжията. Пръв навън се подаде Преследвача. Пътника излезе, а след него Кайл и Ереко. Братята вървяха отзад.

Джест ги чакаше на брега до Хвърчило. Беше застанал до куп вързопи с плодове, с храни и дървени буренца, за които Кайл предположи, че са пълни с вода. Там бяха и високите войници, разположени в широк полукръг. Не носеха униформа, а само странна броня, изработена от мозайка от дребни камъчета в леко различни отсенки на зеленото — от тъмно синьо-зелено до бледо жълто-зеленикаво. Лицата им бяха изцяло скрити от шлемове, а ръцете от ръкавици — всичко от същата блестяща мозаечна изработка. Оръжията на кръста им бяха напъхани в дървени, обковани в бронз ножници, а заради очертанията си изглеждаха извити и може би се разширяваха към острието.

Джест се поклони.

— Надявам се, че сте спали добре и сте се освежили. Моля да не се притеснявате от присъствието на нашите войници. Те са тук, за да помогнат за товаренето на плавателния ви съд. Може би ви се струват донякъде познати? Вдъхновени са от многото прозрения, постигнати от малазанските съюзници, морантите.

— Да — късо отвърна Пътника. — Благодарим ви за храната и водата. Вече ще потегляме.

— Ако се налага. Аз обаче трябва да ви помоля да премислите отново целта си.

Пътника, наведен към едно буре, се изправи и погледна Джест:

— Да?

Ереко вдигна две бурета, по едно под всяка мишница, и започна да товари Хвърчило. Кайл и Изгубените братя се пръснаха около Пътника.

— Не очаквате наистина да успеете, нали? Невъзможно е. Само ще похабите съществуването си в едно напразно движение. Самонадеяността ви е повече от надменност. Тя е печално прахосничество.

Известно време Пътника остана мълчалив. Кайл, с гръб към тях и с вперени във войниците очи, можеше само да слуша разговора им. Той нагласи постановката на краката си — сега пясъкът бе странно сипкав и податлив, а не като по-рано, когато Хвърчило хвърли котва. Най-накрая Пътника отговори с тъй нисък глас, та Кайл едва го долови:

— Не заставай между мен и моето отмъщение, Джест. Не само ти, но и всички тия, що говорят с теб и несъмнено слушат в същия миг, ще усетите отговора ми. Помисли за това! — внезапно кресна той и уплаши Кайл.

— Това е въпросът, нали така? — отвърна Джест с все още зловещо безизразен, невъзмутим глас. — Дали се намесваме, когато споменатата цел е вече изоставена? Интересен философски въпрос, нали? Може би е достатъчно основание да се приеме излагането на опасност.

— Готов съм — обади се Ереко. Кайл и Преследвача започнаха да се придвижват назад, извърнати на една страна.

— Излагаш се на много по-голяма опасност, отколкото проумяваш — продължи Пътника и прозвуча почти изпълнен със съжаление.

— Иначе няма да е опасност.

Под сандалите на Кайл брегът се разтресе и се развълнува. Съскащ пясъчен поток заля краката му до прасците. Той подскочи, за да запази стойката си, и залитна. Изненадан вик откъм Ереко го накара да извърне глава. Пътника бе изчезнал. Кайл се опули срещу Ереко, който зяпаше голия пясък.

— Не — ужасено промълви гигантът.

— Глупаци такива! — изрева той към Джест. — Нямате представа с кого — с какво — се забърквате!

— Какво може или не може да се случи далеч в друга страна не е важно за нас — произнесе магът и махна с ръка. Оръжията излязоха от дървените и кожени ножници на войниците като едно. Ереко падна на колене и опря ръце в пясъка.

— Вземайте го на борда — изръмжа Преследвача и измъкна извитото си острие. Кайл го хвана за едната ръка, но със същия успех можеше да дърпа ствола на някое дърво. Исполинът се зарови в мекия пясък и се измъкна от хватката на Кайл.

— Нали не ни мислиш за наистина толкоз глупави, та да кръстосаме меч с него? — попита Джест; гласът му все още беше равен, както когато си разменяха любезности вчера.

— О, просто убий тоя мръсник, нали? — каза Преследвача през рамо. Кайл не му обърна внимание, положил ръка върху ръката на Ереко.

— Трябва да тръгваме — моля те!

Войниците напредваха и замахваха с оръжията си, а Изгубените братя отбиха ударите им веднъж, втори път; те удържаха позицията си, а ответните им удари изчегъртваха купчинки от камъчетата на пясъка.

Сладникавата усмивка на Джест помръкна, а равните му вежди се сбръчкаха.

— Какво е това? — промърмори той.

Ереко вдигна глава и Кайл се стресна от размътилия пламналите му очи гняв.

— Ти и твоята шайка сбъркахте, Джест. Не биваше да избирате Д’рисс. Който и да е Лабиринт, но не и този. Понеже явно сте забравили кой съм аз в действителност.

— Ти си от Тел Акаи, така е. Древна раса от тази страна — безполезна останка от едно тъжно минало.

— А кои сме били ние, преди да именуваме себе си, преди да се появят другите осъзнати същества? Нашите праотци са били децата на земята!

— Кайл!

Крясък откъм Преследвача. Един от войниците бе стиснал Пустошта в мечешка прегръдка. Той набоде бронирания великан с дългите си ножове, но без видимо последствие. Кайл се стрелна напред и извади сабята. Замахна към рамото и оръжието премина през камъните с пронизително стържене. Ръката провисна отсечена наполовина и протече капка черна, гъста като смола кръв. Пустошта падна на пясъка и остана да лежи зашеметен. Кайл гледаше. Бе толкова смаян, че мудното нападение на друг брониран гигант за малко да го обезглави. Той се сниши, замахна с две ръце към изнесения напред крак и го преряза в коляното. Войникът рухна, просна се и се развърша върху пясъка като преобърнат бръмбар.

— Какво? Как става това? — невярващо зина Джест.

Кайл се хвърли към един от тримата удържани от Преследвача войници, отсече една ръка в лакътя и с обратното движение осакати крак.

— Не! — изрева Джест. — Ти не си от Истуре!

Непоколебим, Кайл продължи да кълца тромавите гиганти — ни един от тях не издаде звук, нито се отклони от пристъпа, въпреки че очевидно бяха обречени. Паднеше ли някой на земята, братята го довършваха.

След последния Кайл се насочи към Джест. Бе изтощен, ръцете му — вдървени и изтръпнали от ударите при замахванията, в които трябваше да влага всяка капка от силата си. Магът от Джакуруку го изгледа на свой ред.

— Не би трябвало да можеш да сториш това — равно произнесе той. — Следователно е острието. Позволи ми да го проуча.

— Позволи ми да го убия — задъхан от умора рече Преследвача на Кайл.

— Още не.

Той приклекна до Ереко, все още застанал на ръце и на колене; ръцете му бяха потънали до лактите.

— Какво да правим? — умоляващо попита Кайл.

Ереко не отвърна. Очите му бяха плътно затворени, зъбите стиснати, устните изпънати от усилието.

— Почти — изсъска той при едно вдишване. — Почти…

Джест плесна с ръце и излая някаква заповед. Преследвача вдигна своя меч.

— Чакай! — викна Кайл.

— Защо това извержение е още живо? — поинтересува се Преследвача.

— Вярно — прибави Пустошта.

— Защото може да ни потрябва.

— За какво?

— За да върне Пътника.

Преследвача се поколеба и хласна обратно острието:

— Проклет да е Черният ловец!

Джест обаче изглеждаше съвършено спокоен. Погледът му бе насочен надалеч, към ръба на джунглата. Крива усмивчица изви пълните му устни. Студено предчувствие разтърси плътта на Кайл и той бавно се обърна и проследи погледа на мага.

— Неприятности — кратко произнесе Кокошката и плюна.

Движение размърда дърветата по целия бряг докъдето стигаше погледът на Кайл и в двете посоки. Крачка напред направиха бронирани войници, същите като изкланите около тях. Десетки, стотици.

— Ереко!

Ала гигантът, все още вплетен в напъните си, не отвърна.

— Нямате друг избор, освен да го оставите — мазно отбеляза Джест.

Преследвача изръмжа и с едно движение извади оръжието и го прониза. Магът не се дръпна. Вместо това спокойно гледаше надолу как мечът пронизва корема му и вдигна вежда:

— Ще установите, че съм много по-труден за убиване в сравнение със слугите ми.

Преследвача отстъпи. Острието му се измъкна и по него лъщеше прозрачна гъста течност.

— Кайл…

— Чакай!

Ереко пъхтеше от усилие и измъкваше ръцете си от пясъка. Ръцете му се показаха, сключени с ръката на друг човек — Пътника. Целият бряг се разлюля и се развълнува под краката на всички. Дори и магът Джест се олюля.

— Не! — извика той. — Невъзможно!

Под Ереко се бе отворила дупка — прорез в мрака. Пясъкът изчезна, всмукан от усилващ се вихър, който явно водеше към… тъмно нищо. Кайл се наведе, за да подаде ръка.

— Не! — прошепна Ереко. — Ще те погълне.

Появи се и другата ръка на Пътника и се опря на земята. Ереко изправи крака и го издърпа. Зиналата бездна изчезна с взрив, подобен на избухването на морантска муниция. Отзвукът от затварянето й отекна от дърветата. Пътника лежеше по гръб, а Ереко се изправи и вдишваше дълбоко.

— Продължават да прииждат — провлечено се обади Кокошката в тишината.

Мечоносецът скочи на крака. Джест го гледаше с напрегнато лице, почти алчно, преливащо от желание:

— Ти си жив — ахна той благоговейно.

Пътника размърда рамене и потръпна.

— Сега животът ми принадлежи на мен, магус. Повече не може да бъде взет от никого.

Магът явно изпадна във възторг от неговите думи. Очите му светнаха и неприкрито ликуване изкриви устата му в жабешка усмивка:

— Значи е вярно! Може да бъде сторено!

Пътника само мръдна с ръка, главата на мага отлетя от раменете му и се търкулна върху пясъка:

— Не и от теб.

И той прибра меча си в ножницата.

— Време е да се изнасяме — предложи Кокошката.

Кайл примигна и погледна безглавия труп на мага, който оставаше прав и неподвижен. Изпитваше плашещото усещане, че ако го докосне, някоя ръка ще се стрелне да го хване. Погледна нататък и видя войската от бронирани създания почти на една ръка разстояние.

— Бягайте!

Опряха рамене в Хвърчило и я избутаха в прибоя. Изгубените братя скочиха вътре. Кайл видя как Ереко погледна назад, изруга и се завтече обратно. Пътника беше останал на брега.

Кайл също изруга и се хвърли обратно в прибоя. Когато стигна, Ереко умоляваше мечоносеца:

— Безполезно е!

— Вървете — отвърна Пътника. — Аз ще се разправя с всички тях и с господарите им.

— Няма нужда! — Ереко направо плачеше.

— Те застанаха между мен и моето отмъщение.

— Пътнико! — рязко се обади Кайл.

Тъмнокожият воин отмести поглед от неспирно напредващите войници. Озадачено изгледа Кайл:

— Да?

— Твоето отмъщение е другаде, нали?

Ръката се вдигна от дръжката на меча и потърка челото. Той затвори очи и ги стисна.

— Е?

Предните редове на войниците достигнаха и стъпкаха тялото на Джест. Извадиха мечове с трясък, който отекна из гората. Пътника позволи на Ереко да го завлече обратно в прибоя.

— Да. Другаде… — объркано промърмори той.

Вълните ги подеха и кожените одежди на Пътника потъмняха. Ереко продължи да го влачи заднешком. Кайл си проправяше път през вълните. Хвърли поглед назад и гърдите му се свиха при вида на подобните на изваяния воини, без колебание стъпващи под строй във водата.

— Не спирайте!

Братовчедите протегнаха ръце към тях над борда на Хвърчило. Ереко отблъсна ръцете им:

— Спускайте платното!

Кайл скочи и хвана някакво въже. Ереко бе обгърнал с ръка Пътника — очите му още бяха затворени и се държеше за главата. Платното изплющя и се изду. Хвърчило дръпна Кайл. Зад тях войниците крачеха и редица след редица изчезваше под вълните. Провесен от борда, Кайл не се удържа и вдигна краката си колкото можеше над водата.

Нетърпеливи удари по стената на галерията до нишата му вдигнаха Хо от обяда от задушени зеленчуци и безквасен хляб. Той дръпна окачения на входния отвор парцал с язвителна забележка върху устните, но не се натъкна на никого. Наведе поглед и съзря сгънатата на две фигура на Су, стара уикска вещица, която слуховете от тунелите изкарваха някогашен участник в най-висшите органи на племенните съвети.

— Какво има, Су?

Тя събра тъмните си възлести ръце върху не по-дълго от крака му бастунче. Пръстите й бяха изкривени от подуването на ставите, измъчващо възрастните — тия, които не можеха да си позволят лечението на Денъл или нямаха достъп до него — и навири глава, за да го огледа с едно око, черно и лъскаво като мънисто, както на враната от поговорките.

— Просто си казах, че може и да искаш да знаеш. Хванали са двамата нови. Малазанските съгледвачи. Хванали ги да тършуват при изкопа. Смятам, че Ят възнамерява да ги убие.

Хо я погледна смаяно.

— Да ги убие? Как ще го направи, в името на циците на Тогг? Ще им приказва до смърт?

Изкрякване.

— Ха! Това беше добро. Не знам как. Има намерението обаче да ги представи на нашия гостенин там долу.

Да ги представи? Любезна Солиел, не. Кой знае какво може да произлезе от това.

— Ще си взема нещата. Много ти благодаря, Су.

— О, аз идвам с теб.

При тунела се спря и навлече елека и сандалите си.

— Доста бързам всъщност.

Уикската вещица почукваше по пътя си из неравния тунел. Тя презрително махна с ръка.

— Пфу! Нямаме бърза работа. Знаеш как стават тези неща. Всеки има да добави нещо от себе си. Ще приказват през цялата нощна стража.

Стигнаха до широката главна галерия и Хо бе изненадан да я намери почти пуста.

— Къде са всички?

Су удари с бастуна си по утъпкания пръстен под.

— Не ти ли казах току-що, глупако? Долу са!

Хо тръгна бавно по някаква странична галерия и пъхна ръце в пояса, с който придържаше старите си износени дълги гащи — толкова широки, след като бе така отслабнал.

— И никой не дойде да ми каже…

— Аз дойдох! Много ти благодаря!

— Освен теб, Су.

Останала без дъх, тя тежко се отпусна върху тояжката си.

— Горкият Хо. Не си смятал наистина, че можеш просто да останеш настрани, нали? Ят говореше срещу теб години наред! Постоянно подкопаваше положението ти! Не забеляза ли?

Свиване на рамене.

— Не…

— Ха! Сляп глупак! Не си кой знае какъв интригант… — тя въздъхна. — Е, добре, всички ние си имаме силни и слаби страни. Предполагам, че просто трябва да работя с материала, с който боговете са ме проклели и ми се подиграват.

Хо спря рязко.

— Твоите намеци и мъгляви заявления може и да впечатляват останалите, Су, но аз нямам време за тях.

Вещицата го застигна, както се беше загледал настрани.

— Охо! Някакъв живец! Все пак у тебе е останало нещо от гръбнака!

Хо се въздържа от забележката, че точно тя не би трябвало да говори за гръбнаци. Той взе напълнена лампа от една близка ниша, запали я от друга и после отиде до стръмно спускащ се страничен тунел, снабден с въже за слизане. Той поведе, а Су недоволно пуфтеше надолу. Камъчетата, които подритваха, отскачаха и трополяха по наклона толкова надалеч, че звукът им се губеше в тъмното. Нагоре по тунела лъхна постоянен поток от горещ влажен въздух и докосна пламъка на светилника.

— Добре — изрече Хо най-накрая — какво искаше да кажеш с тези думи?

Крякане от мрака над него.

— Ха! Необходимо ти е повече време от комуто и да било, за да признаеш, че и ти си човек като останалите от нас, нали? Съвсем разбираемо е! Ха!

Хо забави слизането си. Дали тая вещица просто пуска стрели в тъмното? Всяка от тях обаче попада толкова неприятно близко…

— Нямам и представа за какво говориш.

Зад него тояжката отекна от пръстта.

— О, стига! Рудата спира всякакви нови действия, но старите остават! Аз… те надушвам, Хо.

Кралице, не. Той замръзна.

— Не е любезно, Су. Все пак тук долу водата е съвсем малко.

Издълженото лице на старицата се показа в потрепващата светлина на лампата. Пламъкът танцуваше в черните й очи; тя се усмихна заговорнически.

— Надушвам в теб стария ритуал, магус. Забранения. Как успя? Всички смятат, че е изгубен.

Тъй и трябва да си остане. Той се дръпна и заслиза.

— Нямам представа за какво говориш.

— Много добре! Така да е. Изглежда тук, долу, доверието не достига, досущ като предприемчивостта. Не те упреквам за предпазливостта ти. Ти обаче можеш да приключиш тукашната комедия, ако го поискаш. Просто изкарай наяве частица от това, което е вътре, магус. Вярвам, че е възможно, въпреки рудата.

Възможно! Да, може и да е възможно — и да доведа безумието със себе си! А аз изпитвам силно отвращение към безумието, вещице. Много силно.

След протяжен плавен завой и друго дълго спускане тесният тунел влезе в естествена пещера; подът й бе заравнен с пръст, за която Хо знаеше, че е изрината от още по-вътрешно място. Пределите се възправяха нагъсто като зъбите на гребен и се издигаха капкообразно към изгубен в тъмнината връх. Куп мъже и жени — подборка от обитателите на Пъкъла — задръстваше пода. Светилници върху дълги пръти огряваха сборището с бледа златна светлина. Су без бавене си запробива път през множеството, ръгаше с лакти и мушкаше с тояжката.

— Сторете път, глупци! — съскаше тя.

Хо я следваше, промъкваше се и кимаше на познати затворници — те гледаха гневно и потъркваха пищялите и страните си:

— Извинете.

Той проби предната редица и намери двамата новодошли, Почерпката и Печалния, заобиколени от въоръжена с копия шайка от по-яки мъже. И двамата изглеждаха наред и по-скоро отегчени от цялата работа. Особено Печалния, застанал със скръстени ръце и изкривил уста, сякаш ще се разсмее, излъчваше презрение. Ят и Сесин стояха наблизо. Ят съзря Хо и посочи с тоягата си:

— Ето го! Разбира се, че е дошъл. Техният малазански съюзник. С теб ще се заемем после, Хо.

— Съюзник?

— Много пъти си бивал виждан да се срещаш с тези двама съгледвачи. Отричаш ли го?

Хо почеса темето си и сви рамене.

— Да, разговаряли сме. Аз съм разговарял по едно или друго време с всички тук.

— Великолепно — промърмори под нос Су.

— Какво правиш тук, Ят? — излая тя. — Това съд ли е? Какви са обвиненията? Коя власт ти е дала право?

Ят удари с тоягата си по меката почва:

— Млък, вещице!

— Или и с мен ще се разправиш по-нататък? Кога ще свърши това? Колко души ще убиеш?

Ят се усмихна под гъстата си брада и Хо разбра, че Су е прекалила. Той разтвори широко ръце.

— Никой няма да умира. Ти за какъв ме мислиш? Всички тук сме цивилизовани хора — и аз разпростирам това определение дори и върху теб, Су. Просто предвиждам малко представление. Мъничко зрелище за новите ни приятели, предназначено да им обърне внимание върху важността на нашата работа.

От киманията и виковете на одобрение Хо разбра, че — както казваше Су — твърде дълго време е бил отдръпнат от останалите. Как малкото им братство от учени и магове можа да стигне дотук? Да нарочват „съгледвачи“ за наказване, да се въоръжават, да всяват страх? Хората, които биха говорили против Ят, очевидно бяха твърде отвратени, за да си направят труда дори да слязат. Като него.

— Не знаем какво може да стане, Ят. Твърде е опасно.

— Млъкни! Ти се злепостави, Хо. Заговорничиш с малазанските си сънародници.

— Малазански? Аз съм от Ли Хенг, Ят.

— Именно. От самото средище на Малазанската империя.

Ят направи знак на копиеносците да подкарат пленниците напред. Сесин застана между Ят и двамата, ръцете му потрепваха на хълбоците. Хо можеше само да гледа вторачено — твърдението на събеседника му разкриваше смайващо невежество. Как някой би могъл да си проправи път с аргументи през подобна пропаст?

— Ят — продължи Хо и последва множеството, — ти знаеш за Малаз и Кюон Тали приблизително толкова, колкото аз знам за Седемте града! Много хора на материка смятат малазанците за потисници, точно като теб!

Ала високият жрец от Седемте града вече не слушаше.

Заобиколен от копиеносците, Печалния погледна Хо:

— Какво ще стане?

— Мълчи — предупредиха го някои от стражите. Той не им обърна внимание.

— Просто ще ви… покажат нещо. Не е опасно във физически смисъл.

Устата на Печалния се изви надолу и той загрижено погледна на другата страна:

— И аз съм донякъде любопитен.

Хо забеляза, че Су наблюдава и двамата с голям интерес, а проницателните й очи ги проучват. Миг по-късно тя се изсмя с грак, извърна глава към Хо, усмихна се както по-рано, докосна закривения си нос отстрани и намигна.

— Какво има? — промърмори той.

— Надушвам нещо друго. Отне ми известно време да си го спомня. Беше много отдавна на Съвета на всички кланове.

— Какво?

— Ще видиш. Ти и Ят, струва ми се. Ха!

Хо изсумтя.

— Още от игричките ти.

— Ха!

Пътеката водеше до процеп в каменната стена на пещерата. Утъпкани стъпала от пръст слизаха през тясната пукнатина до друга пещера, издълбана в слоестата изсъхнала утаечна скала, която съдържаше рудата отатарал. Копиеносците избутаха Почерпката и Печалния напред, където чакаха Ят и Сесин. Зад тях пътека в пръстта се издигаше към отсрещната стена, изглежда образувана от гладка стъклообразна скала.

Печалния се огледа:

— Това ли е?

На устните на Ят се мъдреше алчна тържествена усмивка. Той ги подкани:

— Погледнете по-внимателно. Издигнете светлините!

Свалиха прътите, отново привързаха и нагласиха лампите. Светлината разцъфна и показа стена от тъмнозелен камък със скрити дълбини, където блещукаха отражения. Хо гледаше как постепенно бавното осъзнаване озарява Печалния.

— Не — това не може да бъде… — промълви той. Погледът му обходи издълбаната в основата изпъкналост, издигащия се към зиналия отвор на пещерата наклон, стърчащата над отвора скала, отрязана от тавана на кухината.

— От всички забравени богове… — произнесе той. Погледна Ят с неприкрито учудване на тъмното си напанско лице. — Нефритов гигант… Чел съм за тях, разбира се. Но това…

Той поклати глава, загубил дар слово от смайване.

Хо бе сащисан като него — колкото и често да слизаше, това всеки път изумяваше и смиряваше. Овалната пещера, по-висока от два мъжки боя, мислено се превърна в прозяваща се — или крещяща — уста. Издатината отдолу — брадичка. После човек сравняваше тази долна част на лицето с горната, после лицето с главата, главата с врата, и… и въображението на Хо можеше да доведе упражнението дотук. Ставаше безсмислено. Невъобразимо. Как би било възможно създаването на такова нещо? Нямаше ли да рухне под собствената си колосална тежест?

Ала те идваха от друго място, разбира се. И все пак нямаше ли такова Царство, без значение колко чуждо, да притежава свои особености, своя система от физични закони, които не могат да бъдат престъпвани? Това бе твърде много за Хо — както и за целия отряд професионални магове, учени и изследователи на теургията, които се бяха съсредоточили основно върху тази тайна през последните три десетилетия.

Всичките откровения не направиха впечатление на Почерпката, който смушка Печалния:

— Какво е това?

Печалния само сви рамене:

— Някаква голяма статуя.

— Елате, елате — подтикна ги Ят и тръгна по пътеката. — Елате да погледнете по-добре.

Той махна на Печалния да го последва. Очите му бяха присвити в явно недоверие, но явно не можеше да отклони такава възможност. Все пак е един от нас, реши Хо.

Печалния тръгна след жреца от Седемте града по пътечката от утъпкана пръст. Тя свършваше в края на тъмната пещера — в отворената зинала уста. Ят посочи навътре и се отмести. Печалния изгледа предпазливо жреца, наведе се напред, огледа бързо и потресено се дръпна.

— Гърло! — провикна се той. — Издълбали са гърло!

Хо, затворил очи, кимна почти отчаяно. Да, гърло. И нито един от хвърлените от нас камъни все още не е достигнал дъно. Въжето на целия остров не достига, за да се спуснеш във вътрешността на тази статуя. И следователно тайната ни обърква още повече — щом има гърло, има ли стомах? Черва? Трябва ли да се продължава с проучването в това направление? Може би не. Какво би яла една гигантска нефритена статуя? По-логично е да няма нужда от хранене. Защо тогава е гърлото?

— И какво чуваш? — продължи Ят, стиснал гърлото си с ръка, очите му блестяха трескаво.

Печалния накриви глава, наведе се и известно време помълча. Всички долу също притихнаха.

— Чувам ветрец… въздишка или шепот… като вятър в гората есенно време.

— Този е силен — прошепна Су на Хо. Тя отмести глава изкосо и погледна нагоре.

— Какво чу?

— Писъци на безумци. А ти?

Главата й клюмна.

— Безутешен плач.

Сега Ят разпери и двете си ръце пред издълбаното в нефрита лице, а дългите му пръсти се разпериха. Той опря лицето си в камъка и устата му се размърда мълчаливо.

— Какво върши сега този глупак, в името на Опонн? — зачудено промърмори Хо.

Печалния усети нещо и погледна нагоре:

— Какво?

Отиде на края на пътеката и неуверено погледна надолу към тях.

— Аз съм поразен, признавам го. И ако имахме…

— Чакай — прекъсна го Ят и се отмести от отвора.

Нещо дръпна Печалния. Хо също го усети — рядката му коса се разроши, а ризата му залепна за гърдите. От устните на Су се отрони притеснено свистене.

От устата като буен порой се понесе бучене. Печалния се сниши, но от устата изригна въздушен взрив, сякаш гигантът издиша. Това изскубна човека от площадката и го запокити през пещерата. Всички долепиха ръце до главите си, понеже ушите им изпукаха. Неколцина паднаха и запищяха от мъчителна болка. Из пещерата се развихри прашна буря и забули видимостта, а над тях Ят се смееше и виеше като обзет от бяс безумец.

Прахът се слегна и Хо намери купчината затворници, насъбрали се около падналия малазанец. Хо си проправи път. Почерпката бе там, коленичил до неподвижния си приятел.

— Доведете следващия! — нареди Ят от пътеката, но никой не слушаше. Всички му крещяха едновременно — кога е открил тази способност? Защо не е споделил това, което знае? Как е достигнал до него? Осъзнато ли е, или е просто спонтанно? Ами свойствата на въздуха?

Хо стоеше мълчаливо и гледаше към мъртвия. Човекът бе труден, рязък, даже надменен, но той го харесваше. А никой от тях не подозираше какви са били намеренията на Ят. Тоест, никой освен Су.

Почерпката вдигна ръка и здраво зашлеви мъртвия си приятел през лицето. Останалите го сграбчиха, за да го издърпат настрани, но Печалния се закашля, потрепери и закри лицето си с две ръце. Изстена:

— Боли, Гуглата да ме отнесе.

Хо зина — това бе невъзможно! Та той прелетя право над главите им! Как… без магия… как? Почерпката изправи Печалния на крака, онзи се олюля и изтупа праха от дрехите си. Обхвана врата си с две ръце и завъртя глава наляво и надясно.

— Е, щом това вече не ни пречи, вероятно можем да се измъкнем оттук.

— Какво! — донесе се смаян вик отгоре.

Затворниците се дръпнаха и оставиха широк празен кръг около тримата малазанци. Су избухна в презрителен смях:

— Тия двамата са трудни за убиване.

Тя вирна глава и заговори Печалния:

— Дошли сте да набирате хора?

Той я изгледа от горе до долу:

— От уикците? Определено.

Ят дотърча, погледът му бе безумен.

— Какво е това? Още е жив?

Той даде знак на копиеносците:

— Какво чакате? Те явно са заплаха! Убийте ги веднага.

Почерпката измъкна копието на най-близкия и го насочи към Ят. Внезапно изникна Сесин и плесна ръцете си съвсем близо до очукания каменен връх. Двамата дърпаха напред-назад с копието помежду си, обутите им в сандали крака се местеха в сухата пръст.

— Прекратете това веднага! — викна Хо. Ят правеше знаци на всички да се отдръпнат. Тегленето на копието продължи — с превит надве гръб, Сесин се хилеше, а Почерпката беше стиснал устни и очите му изскачаха. Напрягаха се неподвижно, все едно участваха в изобразяваща усилие пантомима, докато копието не се счупи между тях със силен пукот. И двамата залитнаха назад.

Ят вдигна ръка и извика нещо на наречието на Седемте града. Обърна се към Печалния:

— Какъв си ти?

— Съюзник — Печалния повиши глас, за да заговори на всички. — Дошли сме, за да върнем всички ви на Кюон и да се борим срещу Империята. Какъв е вашият отговор? Отмъщение за тези, които са ви затворили?

Ят го изгледа с изскокнали очи, а после пусна смеха си на безумец.

— Глупецо! Каква полза може да има от тези старци и бабички? Ами отатаралът?

Печалния вдигна рамене.

— Пъкълът отдавна е изчерпан. Сега е само затвор. Малкото останала руда, която изкопавате, съдържа нищожни следи от елемента. При това — непреработена, непречистена. Може да се почисти.

— Той е в храната! — провикна се някой.

Отново вдигане на рамене.

— Промяна на храненето. Ще изчезне.

Ят приглади брадата си и се замисли.

— Ако присъствието му е толкова слабо, колкото казваш — то тогава защо никой от нас не може да се възползва от Лабиринтите? Защо теургията изобщо не ни е достъпна?

— Разстоянието. Заради разположението ни тук на острова е. Стига да напуснем, ще се върнат.

— Ала ние сме го вдишвали! — възрази глас.

— Има много алхимични лечения, откашлящи средства.

— Вярно е — каза някой. — Вдишаният с достатъчна сила д’баянгски прах може…

— Ще млъкнете ли! — изръмжа Ят. Стисна с две ръце тояжката право пред себе си. — Повярвай ми, малазанецо, аз желая отмъщение срещу твоята Империя повече, отколкото можеш да си го представиш. Но ние сме тук в този затвор — както го наричаш — и не виждам как възнамеряваш да ни измъкнеш!

Печалния търкаше и развърташе рамото си и мръщеше лице.

— Доста ясно е.

Той се огледа.

— Кое време е горе?

— Преди зазоряване — отвърна някой и всичко закима.

— Чудесно. Хайде да отиваме в главната галерия и ще ви изкараме навън при изгрев-слънце.

Ят се обади с презрение:

— Лъжи! Отидете ли там, ще повикате стражата да ви измъкне.

— Пронижете ни с копията си тогава.

Ят млъкна, пламна и устата му се размърда. Су се изсмя пренебрежително. Двамата се насочиха към тунела. Всички се отстраниха от пътя им.

Хо вървеше най-отзад и чакаше Су. Щом останалите затворници се отдалечиха достатъчно, той попита:

— И тъй, кои са те?

Вещицата му хвърли кадифен самодоволен поглед:

— Не се ли досети вече?

— Не. Значи не са малазанци.

Тояжката й го шибна през пищяла, той подскокна настрани и потръпна.

— Моля те! Разбира се, че са малазанци. Но има малазанци и малазанци.

— Не разбирам.

— Очевидно.

Известно време крачеха мълчаливо.

— Значи те са с това движение за отделяне, за което слушахме.

Су го отпрати настрана като досадно насекомо и препречи пътя. При дългия тунел нагоре той я изчака да си поеме дъх.

— Стара съм — внезапно изрече тя. — Странно как тези от нас, които са се възползвали от направляването на Лабиринтите или от ритуала, за да останат живи, продължават да са живи тук в рудниците?

Хо не отговори — какво имаше да каже? Че това е тайнство?

— По някое време се боях, че ще прекарам тук цяла вечност. Или докато вятърът разруши острова около мен и аз просто съм в състояние да си тръгна. Не си ли изпитвал такива страхове?

Хо поклати глава.

— Не съм се замислял за това.

Тя още веднъж го разгледа внимателно и се намръщи.

— Нямаш въображение, Хо. Всъщност на теб ти липсват много неща, които правят човека цялостен.

— Това обида ли е?

— Настроения, да речем. Не си спомням да съм те виждала ядосан. Къде е изчезнал нравът ти, магус? Честолюбието ти? Предприемчивостта ти?

— Този въпрос е приключен, Су — изръмжа той и се отдалечи.

Изчака я при съединяването на наклонения тунел със страничната галерия. Нататък вървяха един до друг, но мълчаха. Не срещнаха никого. Стигнаха главната галерия и тя също се оказа празна. Хо се чудеше дали Печалния и Почерпката вече не са измъкнали всички — може би бяха прокопали тунел право до повърхността с клечки за зъби.

От кръглата главна галерия до тях достигна ропотът на много гласове. Развълнуваното множество на цялото население на Пъкъла — всички говореха, бяха се размесили и си разменяха мнения и слухове. Хо срещна погледа на най-близкия.

— Какво става?

— Двама от новодошлите са изкачили стената.

Веждите на Хо се вдигнаха.

— Наистина.

Точно както казаха.

— Но всички са опитвали това.

Безпомощно махване.

— Очевидно единият е имал две къси пръчки, които е забил в стената и така се е изкачил — първо едната, после другата. Вторият е вървял по следата му, забивал е и е правил дупките по-дълбоки.

Хо се сети за късите тояжки, които видя Печалния да дялка. Значи все пак не бяха оръжия.

— Оттогава? — попита Су.

— Нищо. Тишина. Ят казва, че са избягали.

— Това ще каже, да.

Имаше нещо нездраво в омразата на този човек. Измъкнеха ли се, трябваше да го държи под око. Кой знае какво можеше да реши — вече бе опитал убийство.

Стържене и щракане отгоре съобщиха за движението на окачената платформа. Приказките спряха. Част от затворниците избягаха от галерията — може би се бояха, че стражата идва да раздава правосъдие. Хо го смяташе възможно, но не и вероятно. Защо да слизат да си цапат ръцете, когато можеха просто да не дават храна?

Със спускането на платформата стана очевидно, че тя вози само един пътник — Печалния. След като тя докосна земята доста тежко, той отвърза предпазното въже и махна подканящо.

— По пет на курс, моля.

Никой не продума, нито се помръдна. Зачудените лица се обръщаха едно към друго, сякаш в търсене на указание какво да се прави. Печалния се намръщи разочаровано.

— Е, хайде де, та вие сте нетърпеливи. Не се настъпвайте един друг.

Хо пое дъх, за да запази равновесие, и направи крачка напред.

— Какво стана горе, Печален?

— Ела. Поогледай се.

— Аз ще дойда — обади се някаква жена и пристъпи напред.

Хо я разпозна като една от последните новодошли, пристигнала заедно с Печалния и Почерпката. С тях дойдоха още трима затворници. На платформата Хо попита жената:

— Познавате ли се?

Тя огледа Печалния от главата до петите.

— Не.

Той самият дръпна връвчицата, опъната покрай дебелото конопено въже на платформата. Скоро след това механизмът потрепна нагоре и се заизкачва. Хо забеляза, че на кръста на Печалния висяха два различни меча.

При издигането им покрай тях минаваха сивите, жълти и златни утаечни слоеве на изкопаната скала. Въжето скърцаше тревожно. Хо погледна надолу и се замисли колко ли десетилетия е крачил из този прахоляк? Шест? Седем? Беше ли загубил броя им? Сега бъдещето го притесняваше. Какво щеше да прави? Къде щеше да отиде? Твърде дълго време бе прекарал, без да му се налага да разсъждава по такива въпроси. Изгледа Печалния — по него нямаше и белегче, а колко стражи? Двадесет и пет или там някъде. Как те двамата бяха извършили това? А и всичкото без никаква магия от Лабиринтите. Постижението им някак ядеше Хо — струваше му се, че е изкопаемо. Каква е нуждата от маговете, щом без магия могат да сторят това?

Платформата се блъсна, спря и се олюля. Със скърцане на дърво в дърво здравото стебло, което ги крепеше, започна да се завърта настрани и прекара платформата върху пръстта до отвора. Печалния отвърза предпазното въже. Хо примигна на непривичната утринна светлина и засенчи очи. Постройките на Пъкъла не се бяха изменили много от последния път, когато ги бе видял. Дълга дъсчена сграда стърчеше там, където при довеждането на Хо имаше само палатка. Навес над ковашка работилница, заграждение за магарета, прашна купчина отворени каци и ниска къща за офицерите допълваха наказателното селище. Околността бе зарината от строшени бурета и ръждиви парчета метал. По-нататък във всички посоки се простираха накичени с остра трева дюни. Завеси вдигнат от вятъра пясък закриваха далечината. Почерпката поеше четирите магарета, вързани за спиците на големия кръгъл повдигащ механизъм.

— Къде са всички?

Печалния надигна брадичка към казармите:

— Вътре.

Хо навлажни устни и се застави да попита:

— Живи?

— Виж сам.

Хо реши, че да, ще види. Само че не можеше да се застави да слезе от платформата. Останалите бяха прекрачили незабавно. Той погледна надолу, придвижи напред обутия си в сандал крак, постави го на земята, прехвърли върху него част от тежестта си и леко подскокна нагоре-надолу, като че изпитваше устойчивостта му. Само след това успя да премести другия си крак от дървените дъски.

Печалния наблюдаваше всичко безмълвен, със стиснати устни.

— Съжалявам — произнесе най-накрая той, докато отиваха към казармените помещения.

— За какво?

— Не бях помислял колко тежко може да е това за някои от вас.

— Мисля, че ще установиш — за повечето от нас.

Тогава Хо спря. Безпокоеше го нещо, свързано със съоръженията. Той отново се огледа и се замисли.

— Къде са количките? Къде е пътят за доставянето на рудата до брега?

Той посочи безразборно струпаните бурета.

— Празни са. Къде са пълните?

Печалния гледаше настрани и се взираше в далечината, бръчките около очите му почти ги скриваха.

— Съжалявам.

— Съжаляваш? Ти съжаляваш? Какво искаш да кажеш, Гуглата да те отнесе!

— Иска да каже, че са ги изхвърляли — обади се жената. Хо се обърна, тя ги беше следвала.

— Изхвърляли са ги? Те ги изхвърлят! — Хо вдигна мръсните си ръце с изпочупени нокти към Печалния. — Седемдесет години стъргане и дълбаене — намалени дажби, колчем не сме изпълнили наряда си — и те… те просто…

Хо се втурна към казармите.

Печалния се забърза да го догони.

— Доколкото разбирам, не първоначално. Само през последните — хм — десетилетия. Всичко е било изчерпано и не си е струвало да се пречиства. Съжалявам, Хо.

Вратата не искаше да се отвори. Когато Хо обърна рамо към нея, сякаш искаше да я избие, Печалния пристъпи напред и издърпа два клина. Хо отвори вратата. Намери стражите налягали и насядали по пода. Щом видяха Хо, ония, които можеха, се изправиха. При вида на Печалния се отдръпнаха. Почти всички имаха кървави рани по главите — разцъфнали в наситеночерно и в лилаво натъртвания. Хо отново се сети за късите тояжки, издялкани от Печалния. Така, значи все пак оръжия.

— Кой е старшият офицер?

Напред пристъпи нисък и пълен човек с руса брада.

— Аз съм капитан Галит. Кой си ти, в името на Бездната?

— Да разбирам ли, че сте изхвърляли добиваната от нас руда?

Разбираща усмивка пропълзя по устата на капитана.

— Да, това се вършеше при пристигането ми преди пет години. Проверявахме всяка доставка и изхвърляхме всичко под най-малкото количество за пречистване.

Хо прекара ръка през късата си коса и откри как капки пот се стичат по слепоочията му.

— Кажете ми кога… колко често това количество е било достигано?

Усмивката се превърна в подигравателно незачитане.

— Никога.

Хо сграбчи в ръка ризата на мъжа.

— Ела с мен.

Той го поведе към зиналия ръб.

Печалния го последва.

— Какво ще правиш, Хо? Ще го бутнеш вътре ли? Не мога да позволя това.

— Не можеш…

Хо се спря и се изправи срещу ниския мускулест напанец.

— За какъв се вземаш ти? Мотаеш се тука няколко месеца и знаеш всичко? Това отива много назад в миналото.

— Тези хора се предадоха на мен. Не на теб. Те са под моята защита.

Хо се обърна към малазанския офицер, пое дълбоко дъх за успокоение и отпусна юмрука си. Капитан Галит издърпа намачканата си риза.

— Вие тъй и тъй нямахте смелост — проскърца той.

Хо замахна с опакото на ръката си, удари Галит странично по главата и го събори неподвижен. Печалния подскокна назад и хвана дръжката на единия от мечовете.

— Как направи това? — попита той с присвит поглед.

— Как ти и Почерпката победихте двадесетина стражи?

Печалния се изправи, наведе глава и призна, че са го наддумали. Усмихна се злобно:

— Изненадахме ги.

— Ако вие двамата сте свършили да се превземате, може би ще сме в състояние да обсъдим как да се изнесем от този остров?

Печалния и Хо се обърнаха към трътлестата жена с побеляла коса.

— Слушай — нетърпеливо попита Хо. — Как се казваш, в името на благосклонността на Господарката?

Тя скръсти пълни ръце пред широките си гърди.

— Девалет Омптол.

— Откъде си?

— Няма да ти говори нищо.

Хо завъртя очи.

— В името на боговете, жено, та тук има над четиридесет учени, историци и архивари.

— Меър. Корабен маг, от Черния град.

— Значи си от Юмрука.

Веждите на жената се надигнаха изненадано.

— Да. Това име не се използва често.

Печалния хвана краката на припадналия капитан и го затътри обратно към казармата.

— Корабен маг, а? Това ще е много полезно.

— Ако някой от вас си мисли, че ще призова Лабиринта си с целия този отатарал наоколо, вие сте побърканите.

Тя извика към Печалния.

— Как въобще ще се измъкнем от този проклет остров?

— Почерпката ще извади останалите от нашия — хм — отряд през нощта. Имаме кораб.

Девалет изпухтя нещо като „Чудесно!“ и си тръгна.

— Къде отиваш? — викна подире й Хо.

Тя посочи към дюните:

— Там има океан. Ще си изпера дрехите, ще си изжуля кожата с пясък, ще си измия косата и после ще го направя отново!

Хо подръпна протъркания си мръсен елек и надигна крак в износен кожен сандал. Всичко пропито от рудата. Погледна към казармите, очите му се оцъклиха и той се затича след Печалния.

— Почакай малко!

Гелел искаше да изтимари коня си — нетърпелива кобила, към която доста се бе привързала — но Молк я пресече и заяви, че за такива неща се грижели редниците, а тя, като превост, не бивало да се принизява. Лично тя не виждаше нищо необичайно в това офицерът да се грижи за коня си, Молк обаче бе непреклонен. И тъй, тя се оказа изправена пред още една празна вечер на очакване — очакване на разузнавателни сведения от Ли Хенг за хода на обсадата, която явно бе достигнала до задънена улица, въпреки първоначалните победи. Или се чакаха сведения от изток за придвижването на армадата на императрицата. Или за новите събития — крайбрежните нападения на значителен пиратски флот, който се събра, за да се възползва от безпорядъка, разграби Унта и сега Коун. Само преди два дни до тях стигнаха сведения, че разбойниците дотам се одързостили, та всъщност настъпвали навътре в сушата. Обзалаганията из палатките бяха за това докъде ще се осмелят да отидат. С най-големи шансове бяха нападения над Тело или Ипрас.

Следователно тя стоеше пред същия избор, който всъщност не бе избор през тази седмица, откак войската на Урко премина — да лежи на покрива на палатката и да зяпа, да седи около главния огън в стана или да посети шатрата на началството. Прекарването на още една безполезна вечер около огъня означаваше да гледа как фаларските конници, водени от дебелия си капитан — Тонли — си разменят обиди и хвалби със сетите, докато поглъщат огромни количества от разнообразното пиене, което хората му бяха „освободили“ напоследък. Най-често — бира, въпреки появата на някоя и друга бъчва пречистено спиртно питие и дори на мехове с медовина. Посещаването на палатката на началниците значеше — да — още по-голямо приближаване до командир Улен. Нещо, което тя намираше страшно лесно за извършване.

Какво щеше да си помисли маркизът? Или Чос? Щяха ли да одобрят? Гелел нахлузи по-плътно ръкавиците си срещу мразовития нощен въздух и погледна на изток, където земята преливаше в плоската богата равнина на Идрин. Някъде там, само на дни разстояние, се движеше окъсаната сбирщина на пиратите. Тя лениво се запита защо ли Улен просто не изстреля тиловия си батальон заедно с фаларските стрелци, сетските разузнавачи и конницата от Патрулите и не изличи разбойниците от лицето на материка. Е, нека вървят в преизподнята! Твърдяха, че тя била наследникът на талийското Господство, Тали на Кюон Тали. Следователно тя заемаше по-висок чин от маркиза, а Чос го нямаше. Гелел се насочи към шатрата на командването.

Тя достигна една от главните пътеки в стана и видя по-напред факлите и стражите на пост — редовни малазански войници от фаларските бригади, и забави крачка. Ако Лигата спечели наближаващия сблъсък и тя бъде поставена като Тали на Кюон Тали… как би се отразило сегашното й държане тук в очите на такива войници навсякъде? Мисълта за подигравките им пламна върху лицето й.

Сега очите на гвардейците я гледаха, блеснали в тъмнината под шлемовете им, и тя се застави да продължи да ходи. Е, и те да вървят в преизподнята — точно сега тя не беше нищо повече от обикновен капитан от конницата — превост. Обикновен и сам.

Когато приближи, гвардейците преклониха глави в знак на почит и единият дръпна навеса настрани. Гелел отвърна с цялата любезност, на която се осмели, и се шмугна вътре. Там беше топло. Златната светлина на лампите огряваше претрупана маса, пръснати столове и ниска масичка, засипана с плодове, парчета месо и кани с вино. Командир Улен сипваше вино на масата, изправи се и се поклони. Маркиз Джардин се изправи и също се поклони, макар и по-бавно и небрежно — обикновено съблюдаване на благородническа любезност. Гелел на свой ред отдаде чест на двамата старши офицери.

Улен отклони поздрава.

— Стига, Алил. Колко пъти трябва да помоля?

— Всеки път, господине.

Гелел свали ръкавиците и наметалото си и ги положи върху някакъв стол.

— Тъкмо говорехме за тази разбойническа войска — обясни маркизът и отново се отпусна на стола си. — Разправят, че в Унта сигурно са опитали да ограбят Имперския арсенал. Унищожили са половината от града и от себе си.

— Останали са достатъчно от тях — проръмжа Улен в чашата си, седна и протегна крака. Гелел хареса как го направи, хареса и как я наблюдаваше с ъгълчето на бледосините си очи — почти притеснено. Тя седна на масата и си взе гарафа.

— Напълно разбирам защо не ги размазваме. Искам да кажа, след като са толкова много…

Усмивка от Улен. Усмивка без никаква подигравка, само жива веселост, споделена и от очите.

— Колко невъобразимо много са станали сега?

— Дочух някакъв войник да се кълне, че били поне тридесет хиляди.

Маркизът подсвирна.

— Извънредно увеличение наистина. Забравете ги, Алил. Та те са само сбирщина грабители. Нас не ни занимават лешоядите. Дошли сме за лъвицата.

Улен обаче се намръщи, а загрижените резки около устата му станаха по-дълбоки. Гелел срещна погледа му и въпросително повдигна вежда.

— Не ги пренебрегваме, Алил. Сетските съгледвачи ги наблюдават от разстояние. За тях се носят доста притеснителни и по мнението на всички — противоречиви слухове. Ала те са — как да го кажа? Трудно е да им повярваш. А и нашият маг при Урко, Бала, изпрати послание, че била притеснена. Тя подозира, че могъщи магове се крият от търсенията й.

— Трябва да има една-две силни личности, които удържат тълпата да не се разпадне — изказа се маркизът. — Ние ще ги набележим, ще ги отстраним и множеството ще се изпари. Не е трябвало да навлизат във вътрешността — очевидно са прекалено самоуверени.

— Келанвед бил ли е прекалено самоуверен — размисли се Улен на глас, докато наблюдаваше чашата си, — когато е навлязъл във вътрешността със своите морски разбойници от Малаз? А Хенг е едно от първите му завоевания.

Известно време Гелел и маркизът не проговориха. Джардин наклони глава, за да признае правотата му:

— Вероятно можете да кажете, че той е бил изключението, което потвърждава правилото.

Гелел разгледа своята чаша за вино:

— Щом говорим за трона… защо не излезем да я пресрещнем? Извинете, че питам, но съм нова в частта — не можем ли да я спрем в тесните равнини западно от Коун?

Друга усмивка от Улен.

— Така е.

Той се протегна и прекара ръце през късата си руса коса.

— Тогава обаче тя просто ще се оттегли към Коун и ще ни чака. Ние не можем да приемем това. Както би казал някой адвокат, тежестта на доказването остава за нас. Ние трябва да я бием. Тя просто трябва да се отдръпне и да чака подкрепата за нас да изчезне.

Доколкото Гелел разбираше, Улен се отнасяше снизходително с нея, точно като Чос и Амарон, само че обноските му бяха по-любезни. Тя обаче не усещаше нищо подобно в това — просто двамата обсъждаха възможностите и той й предоставяше преимуществото на по-големия си опит. Тя отново се чудеше колко ли знае той за нея, и колко са му казали Урко и маркизът. Узнаването на това можеше да означава много.

— Защо ще изчезва подкрепата за нас, а не за нея?

— Защото ако не можем да превземем Хенг, как можем да превземем каквото и да било?

Гелел стисна устни пред истината на тази отрезвяваща преценка. Наистина. Защо кой да е от съюзниците на Лигата да остане при тях, ако те се провалят тук? Щяха да се изправят пред всеобща измяна. Не много след това щеше да последва завръщане към независимите кралства със старата война на всеки срещу всеки. Сблъсъци из целия континент, неизбежното изпадане в хаоса с глад, жестокост и господство на дребните владетели. Гелел би сторила всичко, за да не допусне това.

Маркизът пресуши чашата си и се изправи.

— Ако императрицата се яви на бойното поле, то тогава Хенг може да се обеси.

Той отдаде чест на Улен:

— Началник.

Поклони се на Гелел:

— Превост. Ще оставя двама ви да уредите другите трудности пред нашата войска и ще очаквам съответните заповеди утре. Лека нощ.

Улен се засмя и отпрати маркиза. При падането на тежкото платнище Гелел се изправи сама срещу Улен. Някое време и двамата не проговориха. Гелел си сипа още вино.

— Маркизът каза ли ви, че съм нова в това поделение?

Улен кимна:

— Да… Вие сте от стар талийски род.

Гелел усети как лицето й се изчервява и прокле изчервяването. За да го прикрие, тя вдигна рамене:

— Богати със знатност, но не и с пари. Вие?

Едното ъгълче на устата му се изви.

— Като вас. Богат на опит, но без пари. През целия си живот съм служил във войската.

— Тогава сте бил отвъд морето? Дженабакъз? Седемте града?

Той поклати глава.

— Не — закачлива усмивка. — Освен ако не броим Фалар.

Тя отвърна на усмивката му.

— О, мисля, че можем да допуснем това — само за тази нощ.

Улен вдигна чашата си.

— Благодарности. Сега притежавам повечко от изключителността на скитосвалия из чужбина войник.

Гелел обаче бе притеснена. Човекът изглеждаше в края на четиридесетте си години, ала не бе служил отвъд морето. Къде ли е бил през цялото това време? Само гарнизонна служба ли бе карал през последните двадесет години? Ала Урко явно имаше пълно доверие в него — можеше ли да не е нищо повече от способен управител, повече чиновник, отколкото войник?

Почукване на предния стълб.

— Да? — попита Улен.

Някакъв гвардеец влезе странично покрай дебелото платно.

— Сетски съгледвач, господине, със съобщение от леката конница.

Улен въздъхна, скокна на крака и отиде до работната маса.

— Доведете го, сержант.

През отвора се плъзна слабо дребничко създание и Гелел зяпна. Дете! Докъде бяха стигнали, да изпращат деца на бойното поле? Гащите от еленова кожа на момичето бяха скъсани и изкаляни, а обувките й — протъркани. Въпреки непоносимия нощен студ тя носеше само кожен елек без ръкави. Дългата й коса падаше запотена, заплетена и украсена с кожени ивици и мъниста, а от омотаното около едното рамо въже висеше дълъг нож в калъф. Независимо че бе мърляво и изтощено от пътуването, детето огледа обзавеждането на палатката с презрението на принцеса.

— Уллар йеш’ ап? — обърна се тя към Улен с очевидно неодобрение.

— Айа — отвърна той с лекота на сетски. — Таиан хешар?

— Ние.

Улен погледна Гелел.

— Моля да ни извините.

На момичето каза:

— Бергар, шо.

Детето поде дълъг разказ на сетски. То направи знак с ръка и Гелел с ужас видя, че върховете на пръстите, както и устните й, бяха посинели от студа. Богове! Та това дете бе полузамръзнало от ездата през нощта. Девойчето хвърли парче окъсан плат на масата на Улен и се обърна да си върви. Гелел се намеси:

— Почакай! Моля те!

Ръката се стрелна към дръжката на дългия нож и момичето изгледа обвинително Улен.

— Какво има? — попита той Гелел.

— Нека остане. Да се стопли — каквото и да е.

Той й заговори и тонът на отговора на момичето съобщи на Гелел всичко, което тя трябваше да знае. Херцогинята предложи наметалото си.

— Може да вземе това.

Улен преведе. Момичето отговори и измери Гелел със свирепа гордост, която щеше да е забавна, ако не бе толкова очевидно искрена. Улен преведе:

— Тя благодари, но казва, че подобно притежание само ще й бъде в тежест.

Гелел стисна дебелия плътен плат с две ръце.

— Тогава няма ли да остане?

— Не. Уверен съм, че възнамерява незабавно да се върне в своя разузнавателен отряд.

— Ще умре от студ! Не можете ли да й наредите да остане до утре?

Улен прекара ръка през косата си и въздъхна.

— Алил… отрядът й вероятно се състои от нейните братя, сестри и братовчеди.

Гелел се облегна върху стола и остави плаща да падне зад него.

— Аз… разбирам. Кажете й… кажете й, че съжалявам.

В отговор момичето протегна ръка и я постави върху ръката на Гелел. Тя просъска ужасено — толкова студени бяха пръстите на детето. После то излезе, а Гелел не можеше да вдигне глава и да го гледа как си тръгва.

След известно време Улен се прокашля и заобиколи масата. Той стисна ръката на Гелел.

— Загрижеността ви ви прави чест, Алил. Тя обаче е неуместна. Тя е родена тук. Израсла е с това и е навикнала.

Гелел потръпна, стресната от думите на Улен.

— Значи те са по-долни от нас, нали? По-груби? По-малко чувствителни са в сравнение с нас?

Лицето на Улен се вкамени. Той отпусна ръка.

— Въобще не исках да кажа това.

Върна се на масата и взе оставеното от момичето парче плат.

— Ера — така се казва тя, между другото. Наречена на малко синьо цвете, което никне навсякъде тук. Съобщава, че отрядът й заловил беглец от разбойниците. И понеже съм им наредил да разберат каквото могат за тези пирати, разпитали са го. Той заявил, че носеният от тях знак бил важен.

Улен разгъна парчето плат.

— Начертал го е тук.

Гелел седна тежко и си сипа още една чаша вино.

— Началник… съжалявам. Загубих самообладание. Несъмнено сте искали да кажете, че е привикнала на такива лишения, че е израсла в целогодишна езда при такова време. Несъмнено сте прав. Съжалявам. Просто ние, талийците, граничим със сетите. Враждата ни е много отдавнашна и аз съм израсла с доста истории, които са… как да го кажа — предвзети по отношение на тях. Поднасям извиненията си, началник.

Тя не дочу отговор от него и вдигна поглед:

— Началник?

Улен се беше дръпнал от масата. Погледът му бе прикован в разгънатото парцалче. Сякаш бе съзрял лично Гуглата — лицето му беше болезнено пребледняло от уплаха. Ръцете му бяха побелели от стискане. Гелел остави чашата си и отиде до него.

— Какво е това?

— О, богове, не… вярно е — прошепна той.

Тя хвана плата. С въглен и охра беше очертана дълга ръждива мазка, понесла извиваща се черта.

— Какво е това?

Улен преглътна и прекара ръка през изпотеното си чело.

— Нещо, което се молех да не виждам отново. Сержант!

Войникът на пост влезе:

— Господине?

— Повикайте маркиза и капитан Тонли, бързо.

— Слушам.

Улен отиде до ниската маса и си сипа вино.

— Какво е това? — отново попита Гелел.

Улен гаврътна питието и отвърна:

— Нищо ли не ви говори? Червено поле, дълъг извиващ се звяр — може би дракон?

— Не.

Той продължи да говори в празната си чаша.

— Колко бързо се забравят толкова много неща.

Маркизът отметна навеса на палатката — носеше само отворена плъстена риза, панталони и ботуши.

— Какви са новините?

Улен кимна на Гелел, която протегна окъсаното парцалче. Маркизът го взе.

— Определено се оправяте с отличителните знаци, маркиз. Какво смятате за този?

— Червено поле, дълъг звяр или може би оръжие — би могло да е кое да е от тях.

— Ами ако нещото е дракон?

— Какво би означавало това? — попита Гелел.

— Тогава…

Той изсумтя и хвърли парцалчето на масата.

— Със сигурност е измама. Празно самохвалство.

— Не мисля. Това потвърждава слуховете от Унта.

— Какви слухове? — попита Гелел по-високо.

— При все това не можете да бъдете уверен — възрази маркизът.

— Така е, но е достатъчно, за да се отнасяме към тях по-бдително. Настоявам да се върнете към носенето на службата си южно от Идрин.

— Съгласен.

Капитан Тонли отмахна настрана платнения навес, примижа и закри очи от ярката светлина на фенерите.

— Какво е това — хм, господа?

— Да! — продължи Гелел. — Какво е това, Гуглата да го отнесе!

— Печатът на Пурпурната гвардия — обясни Улен.

Гелел гледаше вторачено, а веждите й запълзяха по челото. Пурпурната гвардия? Това древно бабешко страшило? Обикновени наемници? Това ли толкова уплаши Улен? Само приличието я възпря да не се изсмее на висок глас.

Капитан Тонли почеса кестенявата си брада. Лицето му издаваше пълна липса на разбиране.

— Пурпурната гвардия значи? Наистина, господине? Изумително.

Той пое дълбоко дъх, забеляза каните с вино и грабна едната.

— Заповедите ви, господине?

Улен или не забеляза, или бе привикнал на обноските на човека — или на липсата на такива.

— Пратете най-добрия си ездач до Урко в Командването.

Той надраска съобщение на късче пергамент и го подаде на Тонли.

— Потвърдено е, че неприятелската войска е Пурпурната гвардия.

— Всеки би могъл да използва този знак — възрази Гелел.

— Никой не би посмял — отговори й маркизът. — Хайде, превост. Тръгваме си веднага.

И той се поклони на Улен. Гелел не се помръдна. Гледаше как Улен й се кланя за довиждане, докато — рече си тя — внимателно не допуска чувства върху лицето си. Маркизът я хвана за ръката.

— Превост.

Навън той я заговори тихо:

— Преоблечете се бързо, потегляме до час.

После отиде към шатрата си. Гелел тръгна бавно — усещаше се някак пияна, замаяна от бързите промени. В палатката си намери Молк, проснат пред входа, закрил лице с ръка.

— Ставай. Тръгваме.

Той отмести ръка и примигна срещу нея.

— Тръгваме? Толкова скоро?

— Да. И побързай — трябва да събираш багажа.

Тя започна да се преоблича, за да сложи доспехите си.

Той бързо седна изправен.

— Какви са новините? Тя ли е?

Гелел се спря, докато изхлузваше ризата си. Тя? А, да, тя.

— Не. Не е тя.

— Кой тогава?

От Гелел се донесе смях.

— Да, кой наистина.

Тя разгъна копринена долна риза и я навлече.

— Явно славният ни пълководец вярва, че тези разбойници са завърналата се Пурпурна гвардия. Можеш ли да го повярваш?

Тя пристегна предните върви и вдигна поглед.

— Молк?

Завъртя се и се заоглежда из палатката. Глупакът беше изчезнал. Е, мътните да го отнесат. Ами сега кой ще прибира нещата?

Гелел има̀ възможност да говори донякъде уединено с маркиза след като колоната потегли на юг към пътя на поклонниците. Докато яздеха един до друг току зад понеслото запалени факли чело на колоната, тя се наведе към него.

— Значи му вярвате? Че това е завърналата се Пурпурна гвардия?

С положен под мишницата шлем, стиснал юздите с ръка, маркизът се обърна и я изгледа. Очите му бяха като тъмни ровове в нощта, а къдравата сива коса се бе разсипала свободно около лицето му.

— Аз вярвам на Улен — отговори той.

— Защо Улен е толкова уверен? И толкова уплашен? Та те са само наемници. Прочути, да, но са просто шайка продажни войскари.

Устата на маркиза се изпъна в студена безжизнена усмивка.

— Не сте ли чували разказите?

Гелел си спомни за приказките на бавачката си за Гвардията и как се опълчили на императора. Чутовни подвизи на велики юнаци и приказни, невероятни дела.

— Чувала съм ги. Трубадурски приказки и песни. Това обаче е било много отдавна. Защо Улен да се бои от тях сега?

Сега дойде редът на маркиза да изглежда объркан.

— Не знаете ли кой е той, какъв е бил?

Гелел зяпна изненадана, после процеди през зъби отговора си. Приближи коня си до маркиза:

— Как, в името на тайнствата на Кралицата, мога да знам каквото и да е, ако никой не ми казва нищо!

Маркизът вдигна ръка и се предаде.

— Извинете. Мислех, че знаете. Служил е в щаба на Дасем! Известно време е бил адютант на Чос. Ето защо му вярвам.

Гелел смаяно се отпусна и се нареди зад маркиза. Редиците на конната й част прогърмяваха покрай нея, докато животното й забавяше ход. Служил е с Дасем! Изкарал е целия си живот в служба и все пак не е напускал материка — та той се е сражавал във войните за обединение! Мътната да го отнесе! Половината от нея се изкушаваше да обърне коня и да застане срещу него. Защо той просто не й го каза? А защо да трябва да й го казва? Защо пък тя да не вярва в него независимо от това? Урко е имал основание да го избере, нали? Не приемаше ли неговата вещина, без да я оспорва?

Тя забави коня си до лек галоп и погледна назад към стана — далечна светлинка в ясната звездна нощ. Нейното дихание и дъхът на коня й се кълбяха в студения въздух и Гелел си помисли за кокалестото сетско момиче, което яздеше на изток, облечено много по-зле от нея. По-напред, четирима от конниците бяха изостанали от колоната и я очакваха. Тя лениво се запита къде ли се е забутал Молк и дали щеше да го види отново. Звездите светеха със студена светлина от хоризонт до хоризонт, но изведнъж на изток се появиха нови. Гелел изненадано примижа. Не, не звезди, а жълти мигащи светлинки, факли. Някои се появяваха и изчезваха в мрака над хоризонта, където…

Боговете са се отвърнали от нея! Гелел замахна с шпорите, надигна се и се наведе напред. Давай!

— Дий!

Тя се стрелна между изненаданите си стражи и препусна към колоната. Щом стигна авангарда, маркизът я погледна и вдигна ръка за спиране.

Докато животното му се изправяше на задните си крака, той викна:

— Какво става?

Тя също се мъчеше да овладее своя кон и посочи:

— Вижте! Светлини! Трябва да са те. Завземат развалините на манастира.

Маркизът огледа източната страна. Устата му се изкриви от отвращение.

— Никога няма да ги изкараме оттам, Трейк да ни отнесе! Това е гнездо на плъхове.

После той ококорено изгледа Гелел, сякаш я виждаше за пръв път, нахлупи шлема и привърза ремъка му с една ръка:

— Разезд, строй се! Към моста!

Около Гелел и маркиза се образува прикриваща конна част. Разузнавачите се понесоха напред. Маркизът даде знак да настъпват. Колоната ускори до галоп в пълната тъмнина.

Не се натъкнаха на никого, при все че край пътя, там, където спяха дружините пътници, буйно горяха огньове. Надолу, към Идрин, от мрака се впуснаха кучета и заръмжаха на конете. Пред черните отвори на пещерите горяха огньове. Лицето на Гелел бе вдървено от студа, а ръцете й бяха като замръзнали нокти на юздите.

Преди да достигнат моста, от тъмнината изникнаха разузнавачи и им преградиха пътя.

— Въоръжени хора на моста.

— Гуглата да ги обезчести дано! — избухна маркизът. После сведе глава към Гелел. — Простете ме, превост.

Към разузнавачите:

— Можете ли да ги определите?

— Не, господине. Нямат знаме.

— Те са — обясни Гелел и неприлично я напуши смях. Странно — тя отричаше съществуването на Гвардията, ала сега бе напълно убедена, че са пред тях. Замисли се за историите от юношеството си — за приказния и едновременно трагичен образ на херцог, по-късно принц, К’азз.

— Трябва да отидем при тях. Да преговаряме.

— Да преговаряме? — раздразнено отвърна маркизът. — За какво?

— За минаване на юг, разбира се.

— Минаване? Защо въобще ще ни пропускат, в името на Фандърей?

— А защо пък да не ни пропуснат, маркиз?

Той я проучваше известно време с наклонена на една страна глава. После вдигна ръка в знак на съгласие.

— Много добре, превост. Нека слезем и поговорим с тия наемници. Признавам си, че лично аз съм немалко любопитен.

Взеха със себе си отряд от четирима души. С високо вдигнати факли бавно потеглиха към моста. Четирима души ги очакваха, така че да могат да ги видят, и преграждаха пътя. От двете страни, там, където калдъръменият път срещаше широките гранитни блокове на моста, на високи стълбове бяха закрепени факли. Самите хора стояха много назад от светлината.

— Дотук! — провикна се някакъв мъж на талийски, щом маркизът и Гелел навлязоха в трепкащата светлина.

— Кои сте вие? И как се осмелявате да препречвате този път? — отвърна маркизът. — Това е поклоннически път, отворен за всички.

— Продължава да е отворен за поклонници — възрази мъжът. — Твърде добре сте въоръжени за молитви.

— Приближете се — подкани Гелел. — Нека обсъдим преминаването ни.

В светлината пристъпиха напред висок мъж и много ниска и едра жена. И двамата носеха шлемове, омотани в тъмен плат, привързан под брадичките им, и туники от дебел тъмен плат върху почернените, стигащи до коленете им плетени ризници. Ръцете бяха облечени в ръкавици. Мъжът носеше щит на гърба и дълъг меч на кръста, а от широкия пояс на жената стърчаха дръжките на две извити остриета.

— Представете се — отново настоя маркизът. — Вие част от някоя редовна армия ли сте, или сте просто разбойници?

— Разграничението е съмнително — обади се жената и тъмната й вежда се надигна.

— Наистина, въпросът е само в числеността — изрече мъжът до нея.

— Или в успеха — добави Гелел.

И двамата я погледнаха изненадано.

— Здравейте — каза мъжът. — Аз съм Рапицата, а тя е Мършавата.

— Превост Алил, маркиз Джардин от Граничните патрули.

Докато разговаряха, зрението на Гелел се нагоди към светлината и тя вече можеше да види, че платът около шлемовете, както и на туниките, в много тъмен пурпур, почти черен.

— Превост, маркиз, поздрави — започна мъжът. — Щом сте решили да не настъпвате с конницата си, за да ни преодолеете, значи, че вече знаете кои сме. Разузнавателните ви служби са добри. Опитахме се, доколкото е възможно, да останем незабелязани.

— Унищожавайки част от Унта? — изстреля маркизът. — Изгаряйки Коун до основи?

Мъжът се усмихна и оголи остри зъби.

— Както казах — опитахме да останем незабелязани.

Гелел се наведе, опряла ръце на високия лък на седлото си:

— Рапица, ние официално молим за позволение нашето поделение да премине на юг.

Рапицата ги покани с махване на ръка и се поклони:

— Разрешено, превост. Всички — хм — бойци, които желаят да се изтеглят на юг, са поканени да го сторят. Никой обаче не може да се придвижва на север. Моля ви да разпространите съобщението, ако обичате.

Маркизът го изгледа гневно и отвратено:

— Очаквате много измени, нали?

— В близкото бъдеще, за да бъдем кратки… да.

С отсечено кимване маркизът изпрати конник назад, за да им съобщи да напредват.

— Предполагам, че трябва да ви благодарим за позволението да преминем.

Рапицата и Мършавата се отместиха.

— Просто си вършим работата.

Фурията намери Сторо на парапета на стената на Вътрешния кръг, положил брадичка върху ръцете си и загледан на север. Защитени от една от кулите на по-ниския Външен кръг, талийски войници стреляха наслуки по него и останалите хора на стража по стената.

— Съберете стрелите — нареди Сторо на хората, когато Фурията дойде при него и приклекна зад един зъбец.

— Какво правиш тук горе? — попита го тя.

— Принасям полза.

— Ще те направят на игленик!

— Това са опасностите в занаята на сламените цели за стрелба.

— Не си в настроение.

Сторо отново отпусна брадичка върху ръцете си:

— Как се чувстваш сега?

Фурията не можа да се удържи и потърка страната си.

— По-добре. Благодаря.

— Благодари на Лис. Тя къде е, между другото?

— Наблюдава изтока. Дори за миг не се отвръща от него.

Сторо се намръщи и наклони глава. От зъбеца до него отскокна стрела от арбалет и вдигна каменен прашец.

— Знаем, че тя идва. Само въпрос на време е.

— Не, не е това. Тя твърди, че навън има нещо друго, неясно петно там, където не би трябвало да го има.

— Неясно петно, да? Притесненията ни са по-големи.

Той махна с ръка и обхвана с жеста си целия войскови стан, разпрострял се отвъд Външния кръг.

— Сега вече е потвърдено — имат достатъчно хора.

— Защо не нападнат?

— Ще нападнат. През следващите няколко дни. Смятам, че ще е пристъп с обсадни стълби по цялата северна стена.

— Господине?

Един войник по-нататък на стената посочи с ръка. Фурията погледна през зъбера и съзря две редици стрелци с арбалети, всичките прицелени към тях. Тя събори Сторо, когато стрелите зачукаха неравномерно по парапета около него. От тяхната страна прозвучаха подигравателни викове с настояване за още упражнения по точна стрелба. Сторо опря лакти на колене и отупа прахта от бръснатото си теме.

— Е, как я кара нашият изравнител?

Фурията можа само да поклати глава. Беше ли човекът луд, или пък решен да не надживее обсадата? Тогава тя реши — все едно кое е вярното, трябва да накара всички да го следят внимателно.

— Това са новостите. Копринения твърди, че са готови.

Той я погледна със зачервените си и хлътнали, но все още твърди очи.

— Готови? Е, време беше вече. Могат да действат.

— Той казва, че трябва да бъдеш там, щом го искаш направено.

Очите се врътнаха нагоре.

— Кажи му, че съм зает.

— С това да си намериш смъртта, знам аз.

Тя кимна към най-близкия войник и понижи глас:

— Не е точно това, което би нарекъл вдъхващо увереност.

Юмрукът още веднъж се изправи изцяло пред погледа на обсадителите.

— Хората харесват началник, който има приятни странности.

Фурията го сграбчи за ръката, за да го издърпа, докато стрелите от арбалетите отскачаха от парапетите с остри прозвънвания.

Копринения ги посрещна в средищния храм на града. С него бяха Рел, Слънчевия и Джалор. Фурията схвана, че не са се събирали всичките заедно от началото на обсадата. Заболя я от мисълта за загубата на Треперко — колкото и ненадежден мръсник да беше.

Градският маг изглеждаше по-зле, отколкото след пристъпа. Износените му копринени дрехи провисваха от него на дълги, подгизнали от пот дипли. Мазната коса обхващаше главата като шапка, а когато ги покани с махване да го следват, ръката му трепереше паралитично.

— Последвайте ме — изграчи той.

Сторо тръгна в крак с Копринения, а Фурията с Рел. Напоследък бе изкарала малко време заедно с дженабакъзеца. Той постоянно се придвижваше из града, придружен от около двадесетина отлични войници. Където и да отидеше, бойният дух се повдигаше — гражданите на Хенг го смятаха за някакъв юнак. От нейна гледна точка те не знаеха и половината истина.

— Как се справяте? — попита тя.

— Добре.

Сега гласът му звучеше различно, изкривен от изгорените устни. Носеше шлем, допълнен с позлатено бронзово забрало и дълга, падаща до раменете забрадка. Фурията продължаваше да се чуди дали всичко това бе за защита, или за да прикрие белезите. Впечатляващите му доспехи бяха допълнени с броня от железни ивици, ръкави от плетена ризница и наколенници. Съмняваше се Рел да е носил толкова желязо през целия си живот. От двете му страни продължаваха да висят същите два едноостри, леко извити меча.

Тя кимна на Слънчевия, началник на отряд от сапьори за спешни случаи, набрани сред градските зидари, духачи на стъкло и строители. Вече бяха осуетили няколко опита срещу северните порти на Вътрешния кръг и бяха подровили два прохода, прокопани от талийските сапьори. Джалор пък някак си бе започнал още повече да боготвори Рел, бе се назначил за негов телохранител и го придружаваше навсякъде.

Ами тя? По някакъв начин и тя бе поела роля. По една или друга причина явно всички я смятаха за заместник на Сторо.

Копринения ги преведе през градския храм, който — Фурията забеляза — бе очистен от новите места за поклонение към различните божества и духове от Кюон Тали, натрапени от завоевателите малазанци на жителите на Хенг: Бърн, Оссерк, Гуглата, Опонн, Солиел, Финир, Тогг, Фандърей, дори чисто новата златна кадилница, посветена на Трейк. Фурията застана до Копринения.

— Основно почистване на дома?

Уморен поглед встрани и слаба усмивка:

— Препосвещаване, Фурия.

— На кого?

— Не на кого, а на какво. На самия град.

— Градът почита себе си? Звучи кръвосмесително.

— Просто е старовремско.

— Това казваше и чичо ми.

— Какво стана с него?

Фурията вирна глава и заразглежда тавана, докато вървяха.

— Като се замисля, нищо не му се случи. Живя дълго и управляваше чрез страх огромно семейство от малоумници. Задави се до смърт с пилешки кокал.

Копринения кимна дълго и замислено:

— Такива ми ти работи.

— Именно. Такива ми ти работи.

Той отвори вратата на Вътрешното светилище, в което бяха влезли за пръв път в нощта на бунта.

— Оттук.

— Я почакай малко — изръмжа Слънчевия и спря. — Това води към лайната.

— Точно така — и то повече, отколкото си представяш.

— Е, няма отново да сляза долу, та пак да се омажа целия в говна.

— Тогава се почисти, нали?

Слънчевия показа нащърбените си зъби. Сторо изпухтя нетърпеливо и махна да вървят напред.

Точно според опасенията на Слънчевия, най-накрая те се вмъкнаха при исполинската каменна чакалова глава. Тя бавно се затвори зад тях и се захлопна с трясък, който разтърси земята и ги остави в мрак, ако не броим свещта, закривана с ръка от Копринения. Беше мрачно, но на Фурията й се струваше, че някой е почистил повечето от изпражненията от помещението и е оставил само засъхнал слой мръсотия по варовиковия под и по една стъпка от стената.

— А сега какво? — попита Слънчевия с нещо, което изглеждаше на Фурията пресилено самохвалство.

Копринения посочи ред фенери.

— Запалете ги.

Фурията и Джалор го направиха, Копринения насочи вниманието си към чакаловата глава. Застанал точно пред нея, той изписа с ръце във въздуха сложна усукана шарка, а после заговори на език, който Фурията не разпозна. Стърженето на камъка извести, че гърлото на чакала отново се отваря със скърцане.

— Защо първия път не направи просто това? — ядосано попита Слънчевия.

— Защото сега отиваме на друго място.

И наистина, между зиналите челюсти, където трябваше да започва гърлото, зееше тъмен каменен проход с железни стъпала. От тунела, който бяха следвали, нямаше и следа. Копринения ги поведе навътре и надолу. Фурията си рече, че ако Треперко бе още с тях, щеше да пита нещо като: „Той как го направи?“

Слязоха надолу по дълъг улей, изпълнен — да сме признателни — със сухия прашен въздух на място, по което никога не са се стичали лайна. Улеят свърши в тясно правоъгълно помещение, заградено от неравно одялани варовикови блокове. Сложни геометрични фигури покриваха блоковете на тавана, четирите стени и пода. Дори Фурията, незапозната с магията, можеше да разпознае многопластови свързани прегради или написани заклинания, или пресичащи се един с друг Лабиринти. Част от една от стените бе разрушена и огромните камъни, много по-големи, отколкото който да е човек би могъл да отмести — освен може би Ал, — бяха хвърлени настрани. Нататък вървеше нисък спускащ се проход, явно издълбан в самата разположена под града вулканична скала. Копринения отново ги поведе, последван от Рел. Фурията ги съпровождаше близо до тила, точно пред Джалор, и фенерът й освети изкъртените и разкъсани останки от ред прегради, поставени напряко на прохода — първо, медна плоча, дебела колкото три от пръстите й, пробита като от удар със сила; после, разтопена плоча от нещо, което тя разпозна като подсилено сребро; най-накрая — строшена и изкривена навън желязна плоча. Определено не Ал.

Проходът свърши в голяма зала, където стъпките и сумтенето им отекваха, докато изправяха гърбове и се протягаха. От тъмнината изникнаха и ги посрещнаха три призрачни образа — Ал и братята му Тал и Лар. Прахта и потта бяха наклепали дрехите им почти до черно. Към тях влажно се захилиха кривите усмивки и Фурията се почувства много неуютно.

— Тук ли е? — попита Сторо и гласът му изкънтя в безмерната тишина на залата.

Копринения кимна.

— Келанвед не е построил това, нали? — попита Фурията, втрещена от размера на съоръжението.

— Не. Било е построено много отдавна. С надеждата за възможно обитаване. Той просто е изпълнил предназначението му.

— Просто — подигравателно повтори Слънчевия.

— По-нататък какво? — попита Фурията.

Копринения замахна към мрака:

— Насам.

По-нататък някакъв предмет смътно изпъкваше от околната сянка. Очерта се като кръгла ограда, а най-накрая се превърна в издигнатата стена на най-обикновен кладенец. Черна желязна верига се спускаше от тъмнината отгоре и продължаваше в кладенеца. Бе направена от грамадни четвъртити звена, всяко от тях дебело колкото ръката на Фурията. Сред всичките чудесии обаче погледът й беше прикован от двете бляскави неща, пъхнати през отвора на звеното наравно с ръба на иззиданите камъни на кладенеца — два дълги меча, чиито остриета покриваха ширината на отверстието. На Фурията й се струваше, че издърпването на мечовете ще освободи веригата и тя ще продължи да пада.

— Последната преграда — изрече Копринения в тишината към всички тях, сбрали се да оглеждат невероятното устройство. — Или последното звено. Издърпваме ги и той е на свобода.

— Къде? — попита Сторо. — Къде е на свобода? В тази стая?

— Богове, не!

Копринения се засмя — доста трескаво, рече си Фурията.

— Много по-надолу. Ще бъде освободен, за да се измъкне в равнините, на север.

— Кой може да го направи? — попита Сторо.

Копринения махна с ръка.

— О, предполагам, че всеки, който е достатъчно силен. Питам се обаче дали ти, Рел, не би могъл да…

Резбованият наличник се обърна към Сторо, който му даде знак с ръка да действа, ако иска. Рел пристъпи напред и огледа устройството. Фурията хвърли поглед към Копринения — струваше й се, че се случват повече работи, отколкото им съобщава магът. А сега Копринения бе по-въодушевен, отколкото през цялата вечер — докато гледаше дженабакъзкия мечоносец, очите му светеха, а ръцете бяха свити в юмруци от двете му страни. Фурията забеляза и че тримата братя изглеждат еднакво вкиснати, почти притеснени. Това й вдъхна някаква странна увереност.

Рел здраво хвана дръжките, опря обутия си в ботуш крак на стената на кладенеца и дръпна. При първия опит не стана нищо. Слънчевия изсумтя. Рел хвана отново и сви гръб. Отново дръпна. Скърцането на желязото по камъка прониза ушите на Фурията — тя потрепери и ги запуши. Мъничко по мъничко остриетата простъргваха към Рел. Зловещо тракане се носеше нагоре и надолу по дължината на веригата. Най-накрая камъкът се разтроши с трясък и върховете на мечовете се измъкнаха. Рел полетя напред и само бързите ръце на Сторо и Джалор върху хълбоците му го спасиха. Той се изправи с мечовете в ръце — остриетата им бяха незасегнати. Грамадната верига — всяко звено бе колкото детска глава — се спускаше с дрънчене и тропот. Фурията усети как движението на нещо далечно разтърсва земята под краката й. Около тях се посипа прах. Тя я изтупа от косата и раменете си.

— Готово — изговори Копринения в мрака. — Ще трябва да копае дълго, но това няма да го спре.

Никой не се обади. В залата бе тихо с изключение на далечния грохот. Сторо прекара ръка по брадясалите си бузи.

— Хайде да си вървим. Нямало ни е достатъчно дълго време.

— Хайде — измърмори Слънчевия и плюна в кладенеца.

Докато си излизаха, Рел се възхищаваше на остриетата в ръцете си.

— Трябва да ги използваш — каза Копринения. — Смятам, че ще ти се сторят… — Гласът му постепенно се загуби.

— Какво е това? — обърна се Фурията към мага.

Копринения вдигна бледата си ръка за тишина. Фурията слушаше напрегната. Нещо… звуци зад тях, откъм кладенеца. Думи? Космите на врата и ръцете й настръхнаха, когато разпозна звуците на пресипнало изръмжан талийски, изкривени, но разбираеми, отекващи нагоре по изкопа на кладенеца:

Последва дълго ниско кискане, повече задъхване, отколкото смях. Фурията потърси погледа на Копринения, но очите на мага бяха непоколебимо сведени. Тримата братя обаче се хилеха побъркано на всички.

— Да изчезваме оттук — избоботи Сторо.

Пета глава

— Кораби, чичо! Конвой от кораби! — извика племенникът на Невал Од’Ор извън палатката. Невал Од’Ор, бивш Главен пълномощник на Коун, се задави с глътката сдъвкани дървени въглища, които ползваше за мастило, докато опитваше да приведе сметководните си книги в ред. В пристъп на кашлица той стисна краищата на високата си маса.

— Кораби, чичо! — отново извика племенникът му.

Пълномощникът отпи от чаша, изплакна уста и плю на голата пръст.

— И какво от това?

Уви се по-плътно с наметките си.

— На знамето им се вижда имперският скиптър!

— Чудесно. Още един флот, който ще ни ограби. Питам се дали ще ни вземат складираните репи?

— Имате ряпа?

Невал захлопна обгорения си сметководен тефтер, въздъхна и потърка врат със зачернените си ръце.

— Предполагам, че ще трябва да коленича и да пълзя живописно. Може би тя ще ми подхвърли медна монета. Питам се дали съм подобаващо облечен, та да приема една императрица?

Невал се заслуша с разтворени ръце. Мълчание. Той сведе глава.

— Простак.

Той предпазливо стъпи на влажната кална земя, отиде до навеса на входа и надзърна навън. Надолу, оттатък почернелите останки на изгорелия Коун, очукана флотилия кораби от всякакви размери и епохи изпълваше залива. Тя пристига сега. Все пак по-добре така, отколкото ако бе дошла преди наемниците. Имаха поне малка възможност да възстановят загубите си. Той подуши въздуха и се запита дали е останало нещо от днешния улов. Трябваше да прати другия си племенник за риба.

— Невал Од’Ор.

Той се стегна, а после бавно се обърна. Някакъв безличен човек в широка тъмна риза и панталони заемаше задния край на палатката. Невал склони брадичката си в поздрав и се затътри обратно към своята маса. Отчупи хапка от черен самун и я пусна в устата си.

— Ранат. Мина известно време. Сега Нокътят, нали? Пропуснал съм всички промени.

Свиване на рамене.

— Все си е същата игра.

Ранат приглади предницата на ризата си.

— Слушай, Невал. Тя е тук. Възнамерява да изтрие тази Лига и Гвардията от лицето на континента, но… — и той отвори ръце — … трябват й средствата, за да го извърши. Много средства.

Избухване на кикот. Невал разтвори широко ръце и посочи наоколо си.

— Получава всичко — дори и одеялото от гърба ми.

Ленивият поглед на Ранат не трепна.

— Хайде, хайде, Невал. Съгледвачите, които си поставил навсякъде, докладват и на нас. Гвардията е взела всичко движимо. Коне, волове, добичета, кози, каруци, коли, припаси, брашно, ориз, гърнета, дърво, въжета, гвоздеи. Всичко. Искам да кажа, всичко освен…

Той вдигна ръка, отвори я и показа златна монета.

— Освен парите.

Ранат запремята монетата от ръка в ръка, вторачен в Невал.

— Не са намерили хранилищата на търговските къщи, нали?

Той хвана монетата във въздуха и отвори ръка, за да покаже празната си длан.

— Знаеш ли, чудя се дали въобще са се усетили да питат за тях? Ето ти и ирония — благодушни наемници.

Заостреното връхче на езика на Невал се показа и овлажни устните му.

— Виж, Ранат. Хайде да не избързваме с това. Ние поддържаме императрицата, разбира се. Империята винаги е била нещо отлично за търговията. Но — той присви кокалестите си рамене под тънкото одеяло — ръцете ни са вързани, загубихме всичко. Знаеш го.

Ранат въздъхна. После вдигна поглед към покрива на палатката, докато търсеше думи.

— Невал… как да го кажа — а, да.

Той се усмихна и издигна ръце.

— Боят е без ръкавици и ето виж, ноктите са извадени.

— Чии?

Усмивката се втвърди.

— Внимателно, приятелю мой. На трона, да кажем. Твърдиш, че подкрепяте императрицата. Отлично. Нека съберем съдържанието на хранилищата на всичките търговски къщи като залог за споменатата подкрепа. Вие ще уведомите Управителното събрание на провинцията, че заповедите им са получени незабавно. Ние ще очакваме пълното набиране на всички военни части от провинция Коун като връщане на споменатия дълг. Разбрано?

Невал тежко седна на столчето си, отпусна ръка на почернялата си сметководна книга и кимна.

— Невал, както казвате вие, търговците — с теб е удоволствие да се работи.

Пълномощникът сведе глава. Платът на шатрата се разтвори. Той вдигна поглед и Нокътя го нямаше. Невал със замах отвори книгата си, отхапа от пръчката въглен до нея и задъвка яростно. Заби върха на перото в ъгълчето на устата си.

— Проклети да са и Ласийн, и Малик.

— Мястото е бунище! — възкликна Наит от претъпканото перило на рибарското корито, което превози своите седемстотин куцукащи и залитащи пътници през целия път от Унта до пристанището на Коун. Ситния, облечен само в тънки прокъсани гащи от еленова кожа, с побелели от стискането на релинга юмруци, отчаяно мънкаше:

— Само искам да си тръгна. Моля те, Гугла, убий ме и ме отведи оттук.

Наит изгледа покрусения грамаден полубаргастец. Наведе се към него да му прошепне:

— Да искаш малко риба?

— Почивка за храна! — изрева Сръчната някъде наблизо.

Наит завъртя очи, наведе се през борда и изигра голямо представление, докато плюеше издулата бузата му топка ръждив лист. Ситния пребледня и преглътна.

Сръчната повлече Наит от перилото.

— Служебно съвещание — ликуващо се усмихна тя.

Наит се пльосна и изохка.

В средата на палубата се срещнаха със стария си сержант, сега капитан Тенекеджията. Бяха се събрали мнозина от старото му поделение от Пристанищната стража в Унта — Сръчната, Сладура — също и много хора от други роти на стражата като Лим Тал, някога началник на телопазителите и според слуховете любовница на херцог Амстар Д’Авиг. До капитана седеше и старият, загорял и изпъстрен с белези ветеран, към когото мнозина вече хранеха истинска омраза, задето ден след ден от потеглянето им от столицата ги упражняваше безмилостно. Тенекеджията го наричаше просто старшина Заместника, ала хората му викаха „Стария Сгъстис“ заради постоянния му тормоз: „Строй се! Сгъсти се!“

Тенекеджията изгледа всеки от тях и се прокашля.

— Трябва да чакаме реда си за слизане. Коун е гол като кокалите на Гуглата, тъй че ще носим каквито припаси са ни останали и ще потегляме веднага. Нарежданията са да правим шест левги на ден…

— Шест левги! — изграчи Наит. — След като сме си седели толкова време на задниците?

— Постави едно „капитане“ след хленченето си — изръмжа Сръчната.

— И още нещо — продължи Наит. — Тука всички са сержанти. Сръчната, Ситния, Лим, Сладура…

— Сега е сержант Сладура.

— Да бе, чудесно, сержант Сладура. Защо и аз не съм сержант?

— Понеже водиш нашите сапьори, ефрейтор — прогърмя старшина Заместника. — А няма сапьор да се е издигнал до главозамайващите висини на сержантството.

— Чувал съм за един или двама.

— Тогава посочи ми ги…

Наит отклони поглед от светлите ледени очи на ветерана, поклати глава и безмълвно произнесе: Тогава посочи ми ги.

— Ние сме част от един батальон от тежката конница на Четвърта армия — продължи Тенекеджията, докато гладеше дългия си сребърен мустак с палец и показалец. — Желязното ядро на тази армия. Понастоящем нямаме кавалерия, за която да можем да говорим — неколцина благородници и малко конни разузнавачи. Имаме хиляди стрелци, леки пехотинци — достатъчно хора с арбалети, та да обезлюдят цяла страна. Това сме получили. Какво да правим тогава? Трябва им среда, котва. Това сме ние. Яростта на стрелбата им ще унищожи всяка сила, достатъчно глупава да вирне глава, както направиха с Гвардията и както ще направят с всяка конна войска. Срещнем ли силна съпротива обаче, те ще се пръснат през нас до тила и ще се престроят. Ние не се разпръсваме. Ние удържаме. Разбрано? Тъй, всички стари ветерани — Тенекеджията наклони глава към старшината — образуват военна част при Върховен юмрук Ананд — и при Меча Корболо Дом, разбира се…

Наит издаде пърдящ звук.

— … за да уредят нещата — безгрижно продължи Тенекеджията, — и са произвели четири главни бойни единици, които се подкрепят една друга, всяка удържана от тежковъоръжен батальон. Мечът държи водещия, ясно. Славния зъб ще ни ръководи на лявото крило. Батальонът на дясното крило е подчинен на Юмрук Д’Еббин, а Върховният юмрук Ананд е свръзка откъм тила. Сега, повечето от вас може и да мислят, че старшината е бил тука само да ви изтормози до смърт, но съм уверен, че на всички ви много ще се хареса да разберете, че той ще е опорният щитоносец в десния край на първата редица.

Наит огледа стария ветеран — вярно, изглеждаше корав, но да измине шест левги на ден? Дядката щеше да капне, а той със сигурност щеше да го прегази.

— Вие, сержантите — добави Тенекеджията, — хората ви го следват. Заставате с него, следвате заповедите му и ви обещавам, че редовете ни ще издържат. Това е всичко засега. Свободни сте.

— Едно последно нещо, капитане — намеси се старчокът, а белязаната му буза се дръпна нагоре в полуусмивка, — докато сме на открито в този прекрасен ден и чакаме реда си за разтоварване…

Наит усети погледа на Сладура и завъртя очи.

— … викам си, я мъжете и жените да поупражняват малко сгъстения строй.

Тенекеджията приглади мустаци, за да скрие усмивката си.

— На ваше разположение са, старшина.

Откъм задните редици на имперската свита от придворни на Опосум му се струваше, че императрицата бърза. Морските пехотинци в параден строй пазеха пристана, където бляскавото множество благородници и служители, сред тях и Опосум, очакваше височайшето явяване. Всички обичайни церемонии и приветствени слова бяха изоставени. Зад редовете на морските пехотинци гражданите на Коун стояха притихнали в очакване; изглеждаха — Опосум трябваше да го признае — доста угнетени и разсеяни. Все пак градът току-що бе разграбен. Тя се показа на горния край на стълбичката без тръбене или викане на глашатай — просто още един пътник слиза. Опосум обаче се изненада от всеобщата въздишка на жителите на Коун при нейната поява. Как биха могли да знаят? Тя не носеше труфила, нито венец или тиара; ръцете й не бяха обременени от скиптър; не я носеха на паланкин или на издигнат трон. Не, тя просто се приближи без представяне, облечена само в обикновената си копринена туника и в панталони. Косата й бе къса, кафеникава и прошарена от сиво; лицето й — е, просто и доста кисело със стиснатата си тънка уста, подравнена по очите и челото.

И все пак всички разбраха, че е тя. Може би бе заради погледа, който хвърли към крайбрежната улица и към всички събрали се. Твърд. Съвършено уверен. И неприкрито доста разочарован от видяното. Благородниците коленичиха, последвани от гражданите. Морските пехотинци отдадоха чест.

Тя прие пълномощниците на търговските къщи на Коун — бе им позволено да пропълзят напред на колене като тълпа улични просяци. Тя благодари за унизената им преданост с леко накланяне на главата, а после един слуга й помогна да възседне коня. После всички останали яхнаха своите и цялата процесия се понесе — конната охрана, почетната гвардия, императрицата и телопазителите й, придружени от Върховен юмрук Ананд и щаба му; по-нататък вървеше придворната свита, сред тях и Опосум. Другият Върховен юмрук, Корболо Дом, още и Меч на Империята, беше там, където настояваше, начело на авангарда — там, където май всички бяха щастливи да го оставят. Самият Опосум носеше разкошна коприна и унтански дуелистки мечове. Играеше ролята на дребен благородник, чиято работа е надменно да се подиграва на всеки, достатъчно недодялан да го пита какво положение всъщност заема.

Докато яздеше, забеляза застанали край пътя съгледвачи. От знаците им разбра, че Коун е обезопасен, че оставените от Урко съгледвачи са били разпознати и че сделката, предложена на Опосум от Ранат, стария началник на разузнаването, е била приета. Сделката бе чудесна и щеше — вероятно — да удвои силите на Ласийн, но изникването й сякаш от нищото го притесняваше. С какво ли се бе занимавал Ранат напоследък? Откъде са дошли сведенията за сделката? И все пак, не беше ли това негова работа? Защо да го разпитва, задето е вещ и изобретателен? Беше ли той, Опосум, от вида началници, които се страхуват от дарбата на подчинените си? Не беше ли всъщност преднамерено развивал обратния начин на ръководство? Не показваше ли по множество начини на подчинените си, че разходите не го занимават, стига работата да е свършена? Че те могат да разчитат на появата му само щом работата е оплескана? Накара се да се върне в ролята си, размърда врат и огледа — презрително — усилията на хората от Коун да доразрушат и да възстановят града си. Погледът му се спря на ездача до него и той изненадано видя Койл, най-дръзката от петимата началници, които образуваха втория му ешелон, облечена в кремави надиплени одежди и кърпа за глава на знатна дама от Седемте града.

— Какво правиш тук? — попита той.

Надигната вежда и царствено замахване наоколо.

— Не е ли това прекрасно? Не е ли освежаващо отново да си на открито?

Опосум се огледа и леко се поусмихна.

— Наистина. Напомня ми някогашните дни, моето по-действено време.

Презрителното свиване на начервените устни на жената едвам се различаваше под шала.

— Струва ми се, че е трябвало да излизаш много по-често през цялото това време.

А на мен ми се струва, че и двамата сме имали страшен късмет, задето не сме били на Малаз точно тогава. Той обаче наклони глава и се съгласи с наблюдението. Каквото и да има предвид — несъмнено, още безполезни подигравки.

— Но ние не сме тук на разходка за удоволствие.

— Не. За съжаление не. Срещу себе си имаме Гвардията и бунтовниците с техните предателски главатари. Дебела работа за когото и да е, нали?

Какво искаше да каже тази глупачка? И двамата знаеха, че Ласийн не възнамерява наистина да се сражава с Гвардията, стига да може да го избегне. Значи, вождовете на бунта. Той извърна поглед и допря копринена кърпичка до носа си. Да, дебела работа. И каква точно? Или какви?

— Основната ни грижа е безопасността на императрицата, разбира се.

Койл направи отличен поклон като за ездач и дръпна юздите, за да остане назад. Опосум се обърна настрани. И тъй — тя беше ли се представила току-що като източник на всички тези начинания и необяснени действия от страна на толкова много хора от Нокътя? Всички те да минават оттук? Неприятно за нея, но не мога да рискувам да не действам. Не може де съществува още едно началство. Би трябвало да ударя сега, но не бива да забравям какво предстои. След като всичко това свърши, жено, ако все още си жива… аз лично ще те убия.

Капитан Тазал, професионален войник, не от прочуто семейство, наскоро назначен, вървеше със строева стъпка към тронната зала на Унта с шлема под едната ръка, другата бе на дръжката на меча, а по челото му лъщеше пот. Гвардейците отвориха вратите и при влизането той се поклони току на прага. Надигна глава и видя престола празен, покрит с бял атлаз — разбира се, глупако! Озърна се. Встрани забеляза управника в отсъствието на императрицата, Малик Рел, говорител на Събранието, да плакне ръцете си в някакъв леген.

Малик се дръпна от легена и изсуши ръце в бяла кърпа.

— Имате ли новини, капитане, за това варварско леке, което петни земите ни?

Земите ни? Тазал обаче внимателно не допусна никакви чувства на брадатото си лице.

— Крепостта Джурда се е предала. Гарнизонът не е бил достатъчно силен, за да устои на нападение.

Човекът от Събранието протегна кърпата и един прислужник я пое. Той скръсти ръце на широкото си шкембе.

— Разбирам. И кому се е полагало да вземе това решение?

Капитанът опита да прикрие намръщването си. Какво беше това? Възмездие?

— Началникът, сегашният господар Джурда.

— Способен?

— Според мен? Да.

— Колко лошо…

Как така лошо? Лошо, че крепостта се е предала? Или е лошо за началника, че се е предал без разрешение? Или е лошо за теб, че сега хиляди уикци са се впуснали срещу теб и жадуват кръвта ти? Или, за да го признаем на човека от Събранието, лошо, задето един способен военачалник е преценил положението като толкова безнадеждно, че се е предал?

Капитанът прокара ръкав през челото си и се помъчи да запази лицето си безизразно. Човекът изглеждаше възхитително спокоен, като вземем предвид положението, в което се бе набутал сам. Този дебел интригант беше с яка направа.

Все още сведен, погледът на говорителя на Събранието се плъзна странично, към празния престол. Бледното му кръгло лице доби още по-подпухнал вид.

— Мечът на Империята замина на запад, капитане. Какъв съвет бихте ни предложил?

На нас? След всичко, чуто от капитана за този самопровъзгласил се Меч, истински късмет беше, че той е на запад и не е с тях. Тогава капитанът осъзна извънредността на току-що поисканото. Добра ми Солиел! От него, простия началник на гарнизон, вчера произведен капитан, никога не мечтал да зърне вътрешността на тронната зала, иска съвет най-могъщият човек в Империята? Е, поне жена му ще бъде доволна. И все пак какво изобщо трябва да му каже той? Може би, както говореше баща му, ако ще се напиваш, карай докрай. Тазал се прокашля в юмрук, за да прочисти гърло.

— Само по една война, господине. Отлично са преценили мига. Не можем да ги бием. Трябва да преговаряме. Да се откупим. Ще се заемем с тях по-късно.

Жълтите очи на говорителя още бяха върху трона, а дебелите му устни се свиха. Преплетените върху корема му пръсти неспокойно мърдаха и напомняха на капитана за някаква бледна подводна твар.

— Подтикът да се нахвърлим е почти неудържим — мърмореше той, като че ли забравил присъствието на капитана. — Изличаването на тази паплач от лицето на света е мое най-съкровено желание…

Тазал се питаше дали би следвало да чува каквото и да е от това, и все пак не посмя да каже нищо или даже да въздъхне. Малик заговори по-високо:

— Премислената откровеност е като плавен чист удар по време на битка, капитане — много съм благодарен. Не мога да оспоря точното направление на мисълта ви. Безмилостен студен прагматизъм. Освежително.

Той кимна на себе си, все едно чутото потвърждаваше собствените му мисли.

— Да. Ще изпратим представител, който да започне преговори.

Тазал удари с юмрук новата си броня.

— И пратеникът, говорителю на Събранието?

Пръстите спряха да мърдат.

— Как, вие, разбира се. По мое решение сте повишен в Юмрук.

След като капитанът напусна тронната зала и вратите се затвориха, Малик също излезе, но през малка странична вратичка, и замени придворните служители, чиновниците и слугите с малката зала за частни приеми. Миг след това Ориан влезе в стаята през друга врата. Малик изгледа дълго и студено тъмнокожия татуиран човек.

— Защо, служителю мой, все още си тук?

Старецът остана невъзмутим, а продълговатото му тъмно лице — безстрастно.

— Уикците не са толкова важни.

Свил устни, Малик проскърца:

— Дадох ти изрични заповеди.

— В миналото подклаждането на вражди и склонността ти към кръвно отмъщение ти създаваха доста проблеми. — Слабият старик, на когото крайниците бяха почти само кокал, а татуировките — набръчкани и избледнели, махна с ръка.

— Трябва да се научиш да потискаш тези си подбуди, ако искаш наистина да успееш.

Очите на Малик изскочиха от гняв, а от устните му със съскане излязоха пелтечещи звуци и пръски слюнка. Той вдигна топчести, свити в юмрук ръце пред лицето си:

— Как смееш!

Отново невъзмутими, очите на шамана от Седемте града останаха безизразни:

— Какво искаш? Дребнаво удовлетворение или осъществяване на стремежите си? Избирай!

Малик всмука дълбоко въздух, потрепери и свали ръце:

— Миналите неуспехи сочат слабости в решенията ми, да. При все че изключително силно желая пълното им унищожаване, понастоящем те не са ужасна заплаха, вярно. Никакви страховити уикски проклятия не стоят на пътя ми. Да, Ориан. В този миг да им се обръща внимание би било изключително недалновидно, да? Много хубаво. Те са досадно отвличане на вниманието от главната сцена. Като гръмогласен човек в театъра. Дразнител, който трябва да бъде изтърпян от нас — по-изтънчените.

Малик постави ръка до гърдите си, после опря другата върху нея и притисна върховете на пръстите си до челото.

— И тъй, ще търпим още обиди от тези неумити невежи, както предлагат моите съветници.

Равнодушно свиване на рамене.

— Точно така. Не са важни.

— Много добре. Тогава на запад. Щом говорим за запада — нещо от нашата красива убийца?

— Нищо откак потегли с флота. Мисля, че се устрои като офицерска пачавра.

— Внимавай, Ориан. Пристрастията ти се проявяват. Несъмнено човекът е неин роб.

— Както казах — пачавра.

— Добре де. Може би си прав за това.

Леко почукване на една от вратите. Малик даде знак на Ориан да излезе и отиде до нея.

— Да?

— Спор за собственост, говорителю на Събранието — донесе се треперлив глас през вратата.

Малик я отвори:

— Какво?

Някакъв съдебен чиновник се поклони извънредно ниско.

— В качеството ви на овластено лице в града, господине. От възстановителните работи е възникнал спор за собственост…

Малик зяпна човека и изпъкналите му очи премигнаха.

— И това е въпрос, с който ти ме занимаваш сега?

— Страните по делото са твърде настоятелни, твърде знатни и от семейства с изключително добро име…

— Тогава може би някой градски първенец несъмнено би бил подходящ…

Чиновникът се поклони отново.

— За съжаление се оказва, че семейството на споменатия магистрат е в далечно родство с един от ищците…

Малик сключи ръце на корема си, а очите му се свиха в ядни цепки.

— Много добре, съдебни чиновнико. Ето и решението ми по случая, който споменатите самомнителни тъжители толкова желаят да представят пред мен, та да пренебрегна всичко останало, за което бих могъл да се грижа. Споменатият участък земя или собственост трябва да бъде разделен точно на две половини и половината да бъде дадена на всяка от страните — дори ако споменатата собственост представлява роб. Ясен ли съм?

Чиновникът отново се поклони дълбоко — може би за да задуши силното хилене, което се мъчеше да скрие.

— Отлично, господине. Незабавно ще съставя книжата.

— Това ще сложи край на върволицата просители, не мислите ли?

— Напълно, господине.

През следващите няколко дни, докато се движеха покрай северния бряг на Джакуруку, Пътника лежеше на носа в плен на треска, придружена с потене и студени потръпвания. Ереко водеше Хвърчило, а Кайл и Изгубените братя спяха на смени. На третата нощ Пътника изведнъж извика и заплака безутешно, а тялото му се извиваше от силата на гърчовете. Кайл отиде до Ереко:

— Какво му направиха тези магове?

Ереко се изненада. Сребристите му очи проблеснаха към Кайл под широкия си костен ръб, усмихнаха се успокоително и се върнаха към оглеждането на брега.

— Те? Нищо. Той носи болестта си със себе си. Тя му нашепваше през всичките тези месеци. Виждах я как расте в него ден след ден. С набъркването си тези глупци го отслабиха и сега той чувства пълната й мощ.

— Не можеш ли да я излекуваш?

Поклащане на рошавата глава.

— Не си ли се досетил, Кайл? Това е мечът, който той носи. Острието не е предназначено за човек, все едно какъв. То носи със себе си спомени за ужасни неща. Кръвопролитие, да, но и много по-лошо — жестокост и разяждащо душата страдание. Бил е изкован преди векове от оня, когото знаем като Син на Мрака, Аномандарис. Чувал ли си за него?

— Да. Имаме предания за него. Разкази за това как самата Луна се понесла из небето и как литнали дракони.

Древните приказки вече не звучаха толкова невероятно на Кайл.

— Оръжието е носило много имена през вековете. Гняв. Ярост. Мъст. От всички тях той си избра Мъст. Решение, за което може би трябва да благодарим. Сега този избор го разяжда като киселина. Моля се да не омърси духа му.

Кайл погледна човека, свит под наметалото, стиснал в юмруци лъсналата си от пот коса, лицето му бе скрито зад лактите.

— Тогава трябва да му го отнемем.

Гигантът стисна ръката на Кайл в могъщата си хватка:

— Не. Не трябва. Ще те удари, без да се замисля. Ще обремениш ли съвестта му с още нещо?

— Какво можем да сторим тогава?

Без да извръща глава, Ереко плъзна ясния си поглед към Кайл и го изгледа косо. Той оголи бивнообразните си зъби в полуумсивка:

— Можеш да се молиш, Кайл.

Кайл потръпна. Да се моля? Толкова малко надежда ли има? Промъкна се, за да легне до Изгубените братя, увити в плащове и одеяла. Да се моля? Кому? Той си помисли за объркващото множество богове, духове и герои, за които бе чул, откак напусна земите на Баел. Никой не му се харесваше. Така му останаха само старите духове пазители — негови и племенни — и назад, чак до приказния им прародител, Отеца Вятър. Може би създанието, отнето му тъкмо от войската, към която се присъедини? Ала с минаването на времето всичко му изглеждаше много неистинско.

Леките нощни вълни люлееха Хвърчило, а шумът на прибоя ритмично нашепваше. Най-накрая Кайл се унесе в неспокоен сън. Той повтори древното заклинание на своя народ:

Кайл се събуди, давейки се и кашляйки от погълнатия дим. Лежеше в направена от грубо съшити кожи шатра. Ала палатката не бе като оная, в която спа наскоро — тази беше тясна и тъмна, с нисък покрив. Половината от схлупеното пространство бе заета от сгърбено създание с неопределим пол. Мангалът до съществото изпускаше облачета дим, от които очите на Кайл се насълзиха, а дъхът му секна в гърлото. Навън духаше силен вятър и опъваше страните на крехката палатка. Фигурата махна с увита в парцали ръка. Очертанията й плашеха — бяха особени и изкривени.

— Извинявам се за лошото обзавеждане. Неприятностите напоследък влошиха положението ми.

— Къде съм? Къде са всички?

— Не си много далеч от кораба и от приятелите си, Кайл.

— Кой си ти?

— Кой съм аз?

Очертанията се залюляха напред-назад и се закикотиха.

— Приятел, разбира се. Който, как да го кажа — се намеси, за да помогне.

— Да помогне?

— Да помогне на теб. Докато тия, на които по погрешка се молиш, пренебрегват молбите ти, аз, напротив — винаги откликвам.

Кайл опита да отпъди давещия го пушек от лицето си.

— Как се озовах тук?

Силен пристъп на вятъра удари неустойчивата палатка и фигурата приглушено просъска нещо неясно.

— Няма значение, Кайл. Времето напредва. Приятелят е болен. Във властта ми е да облекча страданията му. Какво ще кажеш? Срещу нещо малко аз ще утеша мъката му и ще успокоя кошмарите му. Не искаш ли да го видиш как се съживява?

— Да, разбира се — но срещу какво?

— О, нищо страховито, уверявам те. Нищо като кръвта ти, духа ти или нещо безумно от тоя род. Не. Обаче ме интересува този меч, който носиш. Свойствата му са необичайни. Може да се каже, че ме занимават необичайните оръжия.

Ръцете се разтвориха.

— Ето това е. Нищо прекомерно. Нали не поставяш това острие по-високо от здравето и възстановяването на приятеля си?

Кайл примигна, за да проясни замъгленото си зрение и се прокашля в шепа.

— Не, разбира се. Но защо…

Вятърът натисна палатката с гръмотевичен трясък и напълно сплеска едната й страна. Фигурата допря и двете си ръце към издулите се кожи и изръмжа:

— Не! Аз съм господар тук! Махай се!

Тогава през воя на вятъра премина женски глас. Той се извиси и спадна, като че ли викаше от голямо разстояние. Кайл вирна глава и се напрегна да слуша.

— Ти не си господар тук, Приковани — сякаш му се караше гласът. — Хайде, Кайл. Отивай си.

Неспособен да стане, Кайл запълзя на ръце и на колене към изхода.

— Ти! — изрева създанието. — Как смееш! Ще има отплата! Аз ще запомня това!

Кайл достигна навеса и се зарови под него.

— Чакай! Аз мога да ти кажа какво носиш — не си ли любопитен? Как си бил предаден? Използван?

— Не говори за използването на другите, велики измамнико — отвърна гласът.

Застанал на лакти, Кайл се измъкна изпод кожата в нощта и се озова пред босите крака на някаква жена. Тя стоеше над него. Светлото й слабо тяло бе увито в широки прозрачни шалове с цвета на най-тъмната нощ и те усукани плющяха на вятъра. Черната й коса я удряше по лицето, а дългият воал над него се вееше като знаме. Тя се обърна и се отдалечи.

— А пък ти! Недей да говориш за измама — бе последното нещо, което Кайл дочу изплюто от вътрешността на палатката.

Той се запрепъва, запълзя и последва жената. Брегът бе засипан с парчета дърво и парцали, сякаш се беше разбил кораб. Изглежда на нея нищо не й пречеше, ала Кайл трябваше внимателно да си проправя път. По едно време вятърът довя проточен скръбен вой, подобен на кучешки. Главата на жената внезапно се отмести настрани, на север, тя бавно вдигна бледата си ръка, все едно отпъждаше нещо, а после продължи. Кайл я настигна нататък по брега, където прибоят облизваше сандалите му.

— Къде съм? — попита той.

С гръб към него, докато оглеждаше обсипания със звезди хоризонт на морето, тя отговори:

— Това е сън, Кайл. Само сън. Нищо повече.

Тя обърна издълженото си, болезнено красиво, забулено лице към него.

— А ти си обсебен от духове.

— От теб?

Шеговита усмивка. Хладна ръка на челото му.

— И от мен — и тя посочи нататък по брега. Кайл примижа — там, зад завесите от понесен от вятъра пясък, стоеше някой и викаше, закрил устата си с ръка. Еднорък старец…

— Изгърбен! Да, виждам те! Какво? Какво е?

— Бил е прогонен към най-отдалечените пътища на Гуглата — обясни жената. — Не изцяло обаче, понеже Обетът все още го държи с връзки, които не могат да бъдат прекъснати. Тъй че той е заклещен между Царствата. Отхвърлен, но свързан с теб.

— С мен?

— Да. Избрал те е, за да говори с теб — какъвто е обичаят сред падналите Обетници. Смятам, че се наричат „Братя“.

Братята. Ето значи кои са те.

Тя протегна голата си ръка и посочи с дълъг пръст към водната шир.

— А, ето те и теб.

Кайл се взря в тъмното море. Надалеч, отвъд фосфорния блясък на разбиващите се в някакъв риф вълни, бледо платно се носеше от изток на запад.

— Какво? Това аз ли съм?

Зрението му се размаза и той падна на колене.

— Спи сега, войнико — прошепна Богинята и той залитна напред към прибоя. Водата опръска лицето му.

— Кайл? Кайл!

Той отвори очи — напрегнатото лице на Ереко надвисваше над него, а дългата му влакнеста коса падаше надолу. Гигантът го поръси с вода от ръката си.

— Как си сега, момко?

Кайл обърса влажното си студено лице и премигна.

— Добре. Добре. Какво е това? Какво стана?

— Какво стана?

Болка набръчка челото на Ереко и той погледна настрани.

— Станалото беше моя грешка. Съжалявам. Беше… по-опасно… отколкото си го представях. Но свърши добре. При все това моята Господарка няма да ми благодари за това.

— Какво беше това нещо?

— То беше разяждащата Лабиринтите отрова, Кайл, а и нещо повече от нея. Новодошлият. Някои го наричат Окования бог, други Сакатия бог, понеже той — или пък то — е счупен, съсипан. Присъствието му тук е заразило тази земя.

— Той изглеждаше… отвратен.

— Ние несъмнено сме противни за него, понеже той идва от другаде. Бил е доведен тук против волята си и сега страда вечно. Аз самият му съчувствам за положението му.

Ереко взе ръката на Кайл в огромното си ръчище, а очите му затърсиха.

— Съжалявам, Кайл. Не очаквах толкова силна реакция от страна на всички замесени. Но това я застави да действа и сега всичко е наред. Пътника е буден и пита за теб.

Ереко му подаде мех с вода. Кайл го изгълта, а после изпълзя настрани до носа. Пътника седеше до Изгубените братя, облегнат на носа, с одеяло на раменете. Дългата му тъмна коса бе прилепнала по челото и висеше сплъстена по одеялото. Изглеждаше изтощен, но очите му бяха проницателни и ясни. Кайл приклекна пред него.

— Как си? — попита го мъжът.

— Как съм аз ли? Отлично. Ами ти?

Пътника погледна покрай него към кърмата, където Ереко наблюдаваше.

— Сега и аз съм добре — произнесе той с очи, задържани върху гиганта. — Това бяха просто сънища. Лоши сънища. Сега го разбирам.

Той протегна ръка към Кайл. Кайл я пое и я стисна.

— Благодаря ти.

— Благодариш? За какво?

— За търпението ти. За вярата ти.

Кайл объркано сви рамене. Понечи да си тръгне, но Пътника задържа ръката му.

— Вече сме близки. Много близки. Каквото и да стане, не се намесвай. Това е между Ереко и мен. Дадено?

Кайл отново сви рамене.

— Дадено.

— Благодаря ти — и той пусна ръката на Кайл.

Все още объркан, Кайл се насочи обратно към одеялото си. Преследвача се беше преместил и бе легнал там с ръка върху лицето си.

— Май сега всички можем да се върнем към съня — промърмори той. Кайл погледна Ереко, който намигна.

На следващата сутрин се появи осеян с развалини бряг. Посред дюните стърчаха килнати избледнели от слънцето грамадни каменни стълбове. Каменни вълноломи лежаха потопени, едвам забележими под бистрата повърхност на водата и обрасли с корали и водорасли. Навътре в сушата се издигаше грамаден, наполовина рухнал купол от ослепително бял камък. Застанал до Ереко, Кайл белеше един от местните плодове. Той погледна исполина, който кимна:

— Долманите на Тиен. Близо сме. Близо до много неща.

След развалините на древния град те достигнаха до място, където равно поле от твърд, изтъркан от вятъра пясък се срещаше с брега. Тук свършваха всички следи от човешко присъствие и менхирите — каменните стълбове — стояха усамотени и ясно различими. Кайл заобиколи носа на залива и видя, че те продължават нататък, докъдето можеше да види, още по-многобройни, като каменна гора.

— Долманите — рече Ереко и завъртя лоста на кормилото към брега.

— А К’азз?

— От казаното от вас ми се струва, че трябва да е затворен в някой от тях.

Кайл зяпна. Затворен в някой от тях?

— Но те са хиляди!

— Да.

— Как въобще ще разберем къде да започнем?

Ереко потупа Кайл възможно най-леко по гърба и го разлюля.

— Не се отчайвай, момко, ще разберем.

Брегът бе зает от купчина разнебитени колиби, а дрипавите им обитатели стояха и гледаха, твърде сломени или прегладнели, та да опитат дори да избягат. Пътника скокна на брега, нагласи ризницата си под лекьосаните от солта кожи, изтегли около длан от изпъстреното пурпурно острие от черната му дървена ножница и го блъсна обратно. Преди той да се извърне, Кайл съзря върху лицето му стаена болка, от която потръпна. След като привърза Хвърчило, Ереко опита да поговори с неколцина от ужасените рибари, но бързо се отказа.

— Нищо не знаят — обясни им той. — За тях вътрешността и Долманите са просто източник на ужас. Стараят се да не им обръщат никакво внимание.

— Какво правим тогава? — попита Кайл и не успя да потисне сянката на раздразнение в гласа си.

Застанал с гръб към тях, Пътника им отговори:

— Ще следваме Ереко.

Преследвача, застанал до Кайл, кимна мълчаливо в знак на съгласие. Той направи знак на братята, те провериха оръжията си и изтърчаха отляво и отдясно.

— Аз ще държа тила.

Кайл се изненада.

— Не трябва ли ти да…

— Върви с мен, Кайл — покани го Пътника.

Ереко се усмихна успокояващо на Кайл и тръгна отпред. Пътника даде на Кайл резен пушена риба, взета от дадените им от Джест вързопи. Той отхапа и я върна, докато вървяха.

Стълбовете бяха изградени от шестостенни камъни, одялани, за да стоят един върху друг — всеки следващ бе малко по-малък от долния — и завършваха с плосък връх, леко извисяващ се над Ереко. Стърчаха на около пет крачки един от друг на извънредно дълги редици, простиращи се от изток на запад и от север на юг. Кайл се загледа внимателно и можа да различи извивка в редовете в посока изток-запад — те сякаш описваха вписани сводове или големи окръжности.

— Какво е това? — попита той Пътника.

Отговори му Ереко:

— Най-вече гробище. За построилите го обаче то е служило и за много други неща. Място за обреди, уред за изчисляване на времето, обсерватория, календар, храм и затвор.

— Твоят народ ли го е построил?

— В името на Богинята! Не, Кайл. Ние не бяхме строители. Не, това е било построено от отдавна изчезнал народ. Хора като теб и близки по произход.

— Бил си тук и преди?

Ереко го погледна и на устните му се появи развеселена усмивка:

— Не.

— Тогава къде ни водиш?

Свиване на мощните рамене.

— Към средата. Установил съм, че средата е добро място да започнеш.

— Не се притеснявайте — обади се Пътника и също се усмихна на безпокойството на Кайл. — Ереко знае какво върши. Можете ли и вие да кажете същото?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че възнамерявате да опитате да спасите или да освободите принц К’азз Д’Аворски, командир на Пурпурната гвардия. Смятате ли го за разумно?

— Разумно?

Тъмносините очи на мъжа го гледаха косо и преценяващо. Прошарената в сребърно и черно брада му придаваше сериозен жречески вид.

— Да.

— Гвардията е станала шайка убийци. Скинър…

— Скинър! — прекъсна го Пътника, а след това се овладя с усилие.

— Да… Той уби един от своите точно пред очите ми. Само К’азз може да върне Гвардията към това, което тя трябва да бъде.

Погледът на Пътника бе настрани, ала в него и в стиснатата, извита надолу уста, Кайл разчете тъга, съчетана с необичайна веселост — все едно се радваше на някаква позната само нему мрачна шега.

— Вярно. Това, което тя трябва да бъде. Какво ли би могло да бъде то, питам се?

— Аз… не знам, но трябва да бъде подобрение. Само Херцогът може да се справи със Скинър.

— Може ли? Не знам…

Пред тях Ереко спря и вдигна ръка. Кайл дойде до него и видя, че са достигнали най-вътрешния кръг от стълбове. Пред тях се простираше равно кръгло пространство с големината на градски площад, застлано изцяло с блед, избелял, остърган от вятъра чакъл. Сгъстяващите се следобедни сенки показаха, че камъчетата в настилката са наредени по сложен начин в редички. Някои линии разделяха пространството на две, други се извиваха, трети бяха прави, като всяка беше само загатната от подредбата на камъните. И наистина, от позицията на Кайл изглеждаше сякаш множество черти, някои — леко извити сводове или тесни спирали, други — прави като острие на меч, бяха напъплили пространството като… Е, като безкрай от пътечки. Обаче бяха просто загатнати. Всички камъни бяха еднакви, в еднакъв оттенък на мръснобяло. Не можеше да се каже кой камък на коя черта принадлежи. Докато стояха и гледаха смаяно, а Кокошката и Пустошта се приближиха, за да застанат до тях, слънцето се премести малко и всички редици се поместиха заедно с него, подобно на движещи се сенки.

— Невероятно — промълви Ереко. — Де да познавах създателите на това. Строеж, достоен за големия майстор Икариум.

— Минаваме ли? — осведоми се Преследвача.

— Целта ни е оттатък пътя.

— Заобикаляме — поясни Пътника.

При тези думи Кайл почувства неописуемо облекчение. Изпитваше обаче и по-дълбоко безпокойство — ето един човек, който несъмнено не би трябвало да се бои от нищо, ала дори и той се пазеше от това място. Те бавно изминаха половината от окръжността. През цялото време Кайл наблюдаваше пространството — на него не кацна птица, нито прелетя лист, нито пък се донесе някой клон или изсъхнал бурен. Всичко беше тихо. Все едно мястото беше отсечено от заобикалящата го обикновена, засипана с боклуци пясъчна шир.

Най-накрая Ереко спря при стълб, който — поне доколкото Кайл можеше да прецени — не се отличаваше от кой да е друг. Исполинът коленичи и известно време разглеждаше основата му.

— Смятам, че трябва да копаем тук.

— Да копаем? — невярващо попита Кайл.

— О, да.

— Но той… мъртъв ли е?

Великанът се намръщи.

— От разказаното ми от вас за тези Обетници, смятам, че не.

— Тогава…

Думите избягаха на Кайл. Отче Вятър! Да бъдеш жив погребан толкова време и да не можеш да умреш. Умът му трябва да си е отишъл…

Братята се захванаха без въпроси. Паднаха на колене и захванаха да изгребват настрани пясъка с шепи. Кокошката забеляза как Кайл гледа и промърмори настрани под сурдинка:

— Колкото по-бързо се изнесем оттук, по-добре…

Кайл коленичи, за да помогне. На една ръка дълбочина попаднаха на по-твърда почва, яка пръст, тъмножълта, влажна и студена. Извадиха ножовете и късите ножчета за рязане на хляб. Мечовете си останаха в ножниците. На Кайл започна да му се струва, че Ереко е бил прав да се спре точно на този стълб сред хилядното множество, понеже земята беше разкопавана, а по-долният слой — смесен с пясъка от повърхността. Някой беше копал тук преди тях.

Стигнаха до плосък, грубо одялан каменен блок. Пустошта опипа ръбовете и се натъкна на паве или капак, приблизително четвъртит, около една ръка във всяка посока. Той пъхна пръсти под единия от ръбовете, напъна се и го повдигна. Камъкът изстърга, надигна се и падна. Пустошта се отдръпна и се показа малка тъмна дупка, прилична на голяма урна. В нея лежеше изсъхнало тяло; ръцете му бяха плътно обгърнали притиснатите до гърдите колене.

Пустошта посочи с ръка:

— Този ли е?

— Откъде да знам? Никога не съм го виждал!

— Не изглежда особено добре — отсъди Кокошката, докато изтупваше пясъка от брадата си.

— А, така ли мислиш? Ереко?

Той обаче се бе извърнал и изучаваше земята.

— Ереко?

Исполинът погледна надолу, а кехлибарените му очи бяха развълнувани от тежка мъка.

— Съжалявам, Кайл. Надявах се да успеете. Това щеше да… както и да е, съжалявам.

Озадачен, Кайл огледа околните дюни и очите му се присвиха.

— Какво става?

Пътника бе слязъл и бе приклекнал над тялото. Повдигна черепа, огледа опустошеното му лице, дръпна дясната ръка, за да я проучи, а после се изправи.

— Е? — попита Кайл.

И Пътника гледаше настрани.

— Може и да е той — разсеяно произнесе той. — Трудно е да се каже.

— Какво става, Господарката да го отнесе дано!

Главата на Преследвача се стрелна нагоре, той скокна настрани и се обърна на изток с ръка на меча. Братята приклекнаха зад прикритието на натрупания пясък. Пътника бутна Кайл с ръка и той падна в изкопа:

— Хей!

Кайл се показа над ръба му и видя, че се е надигнал вятър, усукана вихрушка, понесла облаци от пясък. Посред нея се събираше мрак — отвор с разкъсани краища, в който Кайл разпозна входа на Лабиринт. Зад процепа се вихреше сивота. После той изчезна с трясък и пясъкът се слегна. Сега между два от стълбовете стоеше облечен в доспехи мъж. Беше висок и мършав и изглеждаше изключително стар. Лицето му бе тъмно и набръчкано, опустошено от възрастта, а дългата сива коса висеше сплъстена. Плетената ризница се спускаше до глезените, а на кръста си носеше огромен меч. Той се приближи и огледа набързо всички. От нескритото презрение в погледа му Кайл настръхна. Очите се спряха върху Ереко и алчна усмивка изкриви устата на стареца. Той изрече нещо на непознат на Кайл език.

— Талийският е говорен от всички тук — отвърна му Ереко.

Мъжът се спря и леко наклони глава.

— Много добре… Бях загубил надежда, Ереко. Ала ето те тук. Изглежда ние двамата с теб сме играли най-дългата игра на изчакване в историята.

— Аз не играя игри, Каллор.

— Да, преструвки до края. Ела — и той нетърпеливо прикани Ереко да пристъпи напред, — нека изпълня последния си обет.

— Нека го премахна — изрече Преследвача и се изправи.

Ереко протегна ръка:

— Не! Никой не бива да се намесва. Това е между него и мен.

— Ти не си въоръжен, Ереко — произнесе Кайл.

Гигантът се обърна към Кайл с печална усмивка.

— Всичко е наред. Не се притеснявай, Кайл. Това е, което съм избрал.

И той пое дъх дълбоко и пресекливо.

— Няма да застана срещу теб с оръжие в ръка, Каллор. Това би опозорило причината, поради която съм тук.

Мъжът сви рамене.

— Както искаш. Във всеки случай няма да има значение.

— Пътнико, направи нещо! — примоли се Кайл.

Мечоносецът не отвърна. Кайл бе разтърсен, когато видя как сълзи се стичат по лицето му. Той стискаше и отпускаше ръка на дръжката на оръжието си.

— Съжалявам, Кайл — пророни той почти задъхано. — Това беше споразумението ни.

— Е, аз обаче не съм сключвал никакво проклето от Гуглата споразумение…

Кайл се изкатери от ямата и посегна за сабята си. Пътника сграбчи ръката му и я изви. В рамото на Кайл лумна болка.

— Проклет да си! — изпъшка той.

— Понякога ми се струва, че съм — отговори му другият с почти задавен от чувство глас.

Ереко пристъпи напред с разтворени ръце.

— Ела тогава, Върховни кралю. Аз не се страхувам.

Въпреки че бе изправен срещу невъоръжен противник, Каллор отстъпи. Може би се питаше дали това не е някакъв хитроумен капан, или пък не можеше да разбере какво става. След няколко стъпки назад той отново се намръщи и извади меча си.

— Не си мисли, че ще се трогна от подобно представление.

— Бъди уверен, че в твоя случай аз не изпитвам подобна заблуда.

Пустошта и Кокошката изскочиха на купчината пясък с извадени оръжия.

— Стойте! — изрева Пътника.

— Ще го убие! — възрази Пустошта.

— Това е неговото решение.

— Не — изръмжа Каллор и се понесе напред. — Моето е!

Въпреки очевидната си възраст този „Върховен крал“ се движеше със смайваща бързина. Дългото острие на меча се понесе нависоко, а после бе бързо сведено и удари Ереко отпред. Гигантът сключи ръце около себе си и падна на колене. Каллор удари втори път. Острието прониза гърба на ризата на Ереко, а после излезе. Исполинът мълчаливо падна на едната си страна.

Кайл ужасено закри лице. И все пак разбираше, че трябва да гледа, и се застави отново да се взре с пресъхнали очи.

Каллор провлачи острието през дрехите на падналия гигант, за да го почисти. Известно време го гледаше замислено.

— Твърде лесно досега. При все че едновременно с това е странно удовлетворяващо. Но…

Той се наведе.

— Какво е това — все още диша?

Каллор се премести по-близо до раменете на Ереко.

— Мисля, че ще взема главата.

— Не, няма — възрази Пътника.

Върховният крал се изправи и вдигна оръжието си.

— Малко е късно за приятеля ти, не мислиш ли? Пристъпи на закъсняла вина? Тогава моля — и мъжът зае положение за бой, — направи го. Дойдох за битка. Може би ти можеш да ми я осигуриш.

Пътника внимателно се придвижи напред.

— Сега говоря, понеже условията на договорката ми с моя приятел бяха спазени.

— И ти искаш отмъщение. Да, да. Всичко е толкова скучно и предвидимо.

Пътника трепна, все едно го бяха проболи. Той вдигна ръка и посочи.

— Не ми говори за отмъщение, Каллор.

Кайл бе разтърсен, щом чу в словата на Пътника отгласи от предишната нощ.

— Този, който е паднал пред теб, ме накара да се закълна, че няма да отмъщавам в негово име, и аз уважавам желанието му. Затова ти и казвам — върви си! Ти нанесе смъртоносни удари. Ереко ще умре от тях достатъчно скоро.

Каллор се изправи. Устата му се изкриви от презрение и смайване.

— Смееш да отпратиш мен! Имаше ли и най-малката представа кой съм аз, щеше да побегнеш и да не спираш, докато не се озовеш под вълните!

Пътника пусна меча си в ножницата му.

— Някои биха казали същото за мен…

През гнева на мъжа се прокрадна усмивка, той отстъпи от Ереко и размаха широко и подканящо меча си.

— Тогава непременно ела. Ще взема главите и на двама ви.

— Бягай сега, Върховни кралю, или аз ще действам.

Онзи помръдна най-напред надясно, а после наляво.

— Май не съм избягал.

Пътника изтегли меча си.

— Това е достатъчно за мен.

Двамата се доближиха и запристъпваха бавно и внимателно с протегнати оръжия. Кайл се тревожеше, понеже Върховният крал току-що бе показал невероятна бързина, а острието на меча му бе много по-тежко от това на Пътника. Да не споменаваме, че беше и с по-здрава броня.

Остриетата се допряха едно в друго и простъргаха. И двамата стискаха дръжките на мечовете с две ръце. Нанесоха удар веднъж и желязото простена. Удариха втори път, отбиха ударите си, а после Пътника някак си застана пред Каллор; ръцете му бяха върху гърдите на Върховния крал, а острието — напълно забито чак до дръжката. Кайл зяпна, а и Каллор се ококори също толкова смаяно. Едната от бронираните му ръце се озова върху юмрука на Пътника, а с другата той завъртя меча си. Пътника протегна ръка, за да пресрещне ръката на противника. Стояха така известно време, обикаляха в кръг и се напъваха — мечът на Каллор стърчеше нависоко, а тънкото тъмно острие на Пътника бе втъкнато право през гърба на Каллор. Кайл се смръзна, понеже не видя кръв по острието.

Върху набръчканото лице на Върховния крал яростта премина в смайване и в отказ да повярва, очите му се разшириха, а устните се дръпнаха от сивите зъби.

— Кой… си… ти? — изрече през зъби той.

Пътника наклони главата си по-близо, проговори и думите му се загубиха под тежките пъшкания на Каллор. Върховният крал пребледня и се дръпна:

— Не! Оковани, помогни ми!

Около двамата се надигна вятър. Върховният крал погледна зад себе си, където се разтваряше тъмнината. Той подигравателно се усмихна на Пътника:

— Както можеш да видиш, отстъпнико, при все че ме надви този път, аз съм толкова труден за побеждаване, колкото си и ти. А и покровителят ми е много силен тук. Особено на това място…

Той се хвърли назад и се измъкна от острието на Пътника в мрака на зинала в същия миг дупка. Пътника изглеждаше готов да се хвърли вътре, но Преследвача се впусна напред и го избута настрани.

Вратата изчезна със силно разтърсване на въздуха. Известно време Пътника остана неподвижен, загледан в мястото на отвора. До него Преследвача се задъхваше със запотено лице.

— Мислех, че няма да го удариш — обясни той.

Пътника прибра меча си в ножницата.

— Отдавна бях длъжен да го направя заради друг приятел.

Кайл изтича до Ереко и се хвърли на земята до него. Той бе в съзнание и дишаше плитко. Пътника коленичи заедно с Кайл.

— Тръгна си — каза той на Ереко.

Гигантът кимна късо с глава.

— И аз си тръгвам — задъхано каза той, — за да се съединя със своя народ. Дълго време бях отделен от тях. Липсваха ми. Благодаря ти, приятелю.

Той погледна Кайл и се усмихна слабо.

— Недей да ме оплакваш. И не се поддавай на скръбта. Аз винаги ще бъда с теб, нали? Това е необходимо, тук и сега. Необходимо е…

Пътника се изправи.

— Сбогом.

Кайл остана на колене, мислейки си, че някой трябва да стори нещо. Защо никой не прави нищо? Кожата на Ереко посивя и се втвърди. Пред очите на Кайл плътта му се превърна в зърнест сив камък. Камъкът се пропука, натроши се и се разпиля. Кайл не можа да се удържи и уплашено се отдръпна.

— Какво става?

— Връща се към земята. Към майка си — тихо и благоговейно обясни Пътника. — Както и трябва да бъде…

И огледа хоризонтите с ръка на дръжката на меча.

Докато Пътника говореше, плътта на Ереко се превърна на прах и вятърът я разнесе. За броени мигове не остана нищо. Пътника прошепна нещо, което прозвуча на Кайл като молитва.

Зад тях братята говореха с Преследвача, който ги приближи.

— Най-добре да тръгваме — тъжно произнесе той.

— Да — кимна Пътника. Той посегна да хване Кайл за ръката, но той се дръпна.

— Как можете просто да го оставите тук!

— Няма го, Кайл. Вятърът го отнесе и той отново ще бъде едно със земята. Той пожела това.

При тези думи огънят в гърдите на Кайл се разгоря.

— Как можахте да допуснете това да стане! Можехте да го спрете!

Тъмносините очи на мечоносеца се разшириха от изненада, после той сведе поглед и се извърна настрани.

— Трябва да вървим — произнесе Пътника с натежал глас.

Преследвача хвана ръката на Кайл.

— Не му се ядосвай — прошепна той. Кайл обаче издърпа ръката си.

— Все едно той е убил Ереко!

— Кайл — това не е… — ала съгледвачът не можа да каже нищо повече. Той поклати глава, отдалечи се и направи някакъв знак на братята си.

Кайл падна на колене до мястото, където бе паднал гигантът. Протегна се и прокара ръце по пясъка. Нямаше го. Почувства се тъй, сякаш са му изтръгнали сърцето от гърдите. Беше се заклел никога повече да не изпитва нещо такова, ала това някак си го засягаше много повече от онзи ден на върха на Хребета. Някой тъй мъдър и добър — как можеше да стане? Не бе справедливо. Сълзи намокриха пясъка. Ръцете му напипаха кожена каишка и камък — огърлицата, която бе виждал на врата на Ереко. Камъкът имаше дупка, през която минаваше ремъкът, и бе гладък и прозрачен като кехлибар. Стисна го в юмрук и стана.

Чувстваше се странно, сякаш вървеше насън, и се запъти обратно, следвайки стъпките на другите. Усещаше, че Кокошката и Пустошта го наблюдават отдалече. Достигна брега и издърпаната на пясъка Хвърчило и само го заболя още повече. Изгубените братя работеха заедно с Пътника, за да я приготвят. Кайл седна и загледа тях, океана и неспирния прибой. Откъм селото по брега се зададе някакъв старец.

— Привет — рече той на талийски.

Кайл погледна Пътника, който просто се върна към работата си, сви рамене и се обърна към човека:

— Моля? Говориш на талийски?

— Да. От Грис съм. Преди години претърпях корабокрушение тук.

Дългата му, права, посивяваща коса плющеше на вятъра, идващ откъм брега. Брадата и мустаците рязко изпъкваха върху слабите му, потъмнели от слънцето черти. Носеше парцаливите, избелели останки на риза, кожена одежда и гащи. Краката му бяха боси и напукани.

— И?

Очите на мъжа станаха на цепки и той погледна настрани.

— Надявах се, че ще ми предложите място — да замина накъде да е, но не и да остана тук.

— Няма да стане. Всъщност ние не…

— Познавам добре тукашните води. Мога да ви преведа през тях. С години съм ловил риба тук. Вие накъде сте се запътили?

Кайл се видя в чудо. Да, накъде се бяха запътили? Той погледна Пътника; бе обърнал гърба си към него, докато трупаше вързопите и пълнеше бъчонките с вода.

— Кюон Тали — най-накрая каза той.

— Кюон! Тогава моля ви, в името на милостта на Господарката! Трябва да ме вземете.

Кайл остро изгледа човека — милостта на Господарката? И все пак не — защо да привижда каквото и да е в тези думи? Несъмнено беше някаква разпространена талийска клетва.

— Наистина не съм аз този, който ще каже… — и той погледна леко намусено към Пътника.

Той намотаваше въже. С гръб към останалите, той сведе глава, после я вдигна, все едно умоляваше небето.

— Решението е твое, Кайл.

— Тогава съгласен съм. Как се казваш?

— Джан.

Кайл го представи. Изгубените братя поздравиха мъжа, но Пътника не се извърна.

— Ще трябва да хванем нощния прилив — бяха единствените му думи.

Джан посочи към селото.

— Само ще взема запаси.

— Побързай — викна подире му Пътника.

Бяха изкарали Хвърчило в плитчините, когато Джан се завърна, натоварен с мехове вода, вързопи плодове и бледи кореноплодни. Той си проби път през прибоя, хвърли товара си през борда и се качи. Преследвача му даде лоста на кормилото. Кайл и братята изопнаха платното. Пътника седна на носа и скръсти ръце на коленете си. Джан ги насочи на север.

След малко, щом звездите се показаха, Кайл седна до борда и опря брадичка на планшира. Загледа се назад, към тъмната черта на хоризонта, която бе брегът на Джакуруку. Предложението му да отидат при Долманите се оказа бедствие за тях. К’азз мъртъв или изчезнал. Ереко убит. И — притесняваше се Кайл — може да е засегнал непростимо Пътника с думите си при Долманите. Сега го разбираше, обаче бе толкова гневен. Изобщо не се замисли, че човекът е познавал Ереко много по-дълго от него. А сега Пътника ги водеше към Кюон — целта на самата Гвардия. Може би смяташе да им предаде Кайл. Изведнъж му хрумна, че всъщност Пътника може да го обвинява за смъртта на приятеля си — ако не бе посочил Джакуруку сред всички възможни цели, Ереко още щеше да е жив. Той погледна към носа. На Кайл му се стори, че човекът е буден и мрачен. Очите му блестяха в мрака, заковани за привидно разсеяния Джан на кормилото — погледът му бе твърдо прикован към североизточния хоризонт.

За Ток нападението започна с усилващ се рев, който разтърси копитата и тялото на коня му, преди да достигне и неговото тяло. На юг като че целият хоризонт блестеше оттатък стената на Външния кръг, докато запалителните заряди описваха високи извивки и в двете посоки над стените на Вътрешния кръг — навътре от талийските катапулти, навън от балистите на града. Участвалите в първия пристъп останки от талийския легион наблюдаваха от заставите покрай събралите се хора от стана и от обоза — майстори на оръжие, готвачи, браничари, перачки, уличници, жени и деца на войници.

Отвъд стана сетски отряди обикаляха ярко осветените хълмове, пееха бойни песни, размахваха копия, крещяха насърченията си и ругаеха хората от Хенг. Ток искаше да е посред бъркотията с Чос, при все че добре можеше да си представи ужаса й — челните пристъпи с обсадни стълби винаги имаха тежки загуби. Чиста изкристализирала ярост срещу ярост.

Пристъпът продължи и през нощта, непрестанният нисък шум не стихваше и изведнъж от тъмното при Ток и щаба му се появи Имотан, шаманът на Белия чакал, заедно с отряда си. Шаманът подкара коня си към страната на Ток. Косата на стареца бе привързана с проста кожена лента, а дрехите му от кожа бяха опръскани с кал. Вместо копие държеше точно пред гърдите си къса, закичена с бяла козина тояжка. Очите му светеха ярко, като Ток не бе уверен дали от въодушевление или уплаха.

— Какво става?

— Трябва да вкарате всичките си хора вътре — викна Имотан.

— Защо? Нападение ли?

— Не. Нещо иде. За вас е ужасно. За нас обаче то е реализирано пророчество.

Ток погледна объркано. Този побъркан ли беше?

— Какво искаш да кажеш?

— Риландарас идва. Усещам го. Почти усещам дъха му.

— Риландарас?

Несъмнено човекът бе побъркан. Беше невъзможно. Бяха го затворили много отдавна.

— Не. Грешиш.

Имотан се дръпна ядосано.

— Не ме обиждай, малазанецо! — шаманът размърда устни.

— Много добре. Аз свърших своето. Не ми обръщате внимание и умрете.

Шаманът на Белия чакал се стрелна в нощта, обкръжен от отряда си.

Ток го гледаше как си тръгва, после се възправи в седлото си, погледна наляво и надясно и се взря в редиците. Несъмнено старият нямаше да дойде при него, ако не бе уверен. И все пак, след цялото това време, Риландарас? И защо сега?

— Войник! — провикна се той.

Човек от щаба му пришпори коня си към него.

— Господине?

— Отивай в щаба на Урко. Кажи им, че сетите предупреждават за нещо опасно навън в нощта.

— Господине — и пратеникът пришпоря коня си и препусна.

— Капитан Мос?

— Господине?

— Вземете един отряд със себе си и обиколете периметъра. Предупредете заставите да бъдат нащрек.

— Слушам, господине.

Капитанът отдаде чест и подкара коня си нататък.

Така. Направи ли той обаче всичко, което можеше? Трябваше ли да предупреди Чос? Не, той си имаше повече от достатъчно работа, както бе избрал да ръководи пристъпа отпред. Щеше да чака и да види дали въобще нещо ще излезе покрай това привидно напълно невероятно твърдение.

Цял час по-късно, около среднощ, откъм стана дойде жена в изпокъсана и изцапана с тъмни петна дреха. Тя тръгна право към Ток, мълчалива като призрак, с прострени напред тъмни и влажни ръце. Хората му се развикаха и я сочеха. Ток гледаше. Не можеше да говори, не можеше да повярва. Той се смъкна от коня си и хвана лепкавите й от кръв ръце.

— Къде? — кресна той. — Кажи ми къде?

Тя го гледаше неразбиращо, с недоумяващо вдигнато чело.

— Мъртви са — рече му тя. — Всички са мъртви.

— Къде, проклета да си!

— До потока.

— Свири на оръжие — ревна той. — Строй се в каре. Всички цивилни да бъдат отведени отвъд стените!

Нататък, в края на стана, се чуваха писъци — не човешки, а пронизителните викове на ужасените умиращи коне. Ток се стегна. Богове, опазете всички ни. Спомни си. Спомни си Риландарас. Той беше тук. Дори и Дасем не можа да го убие. Нямаха нищо. Нищо, с което да се опрат на Проклятието на Кюон, на човекоядеца. Човека чакал. Брата на Трейк, бога на войната.

Придружен от отряд малазански редовни войници, Сторо изкачи стената на Вътрешния кръг, където чакаше Фурията. Туниката му бе разкъсана, кръв зацапваше ръкавиците, а лицето му лъщеше от пот и сажди.

— По-добре това да е вярно — отбеляза той с пресипнал от крещене на заповеди глас. — Едвам удържаме там. Щяха да ни прегазят, ако не бяха тия трима братя. Те са същински ужас, да знаеш.

Фурията не каза нищо и очите й избягваха неговите. Сторо пое дъх да заговори, ала нещо в шума го спря. Различаваше се от тупурдията другаде — вместо ярост, писъци се носеха покрай викове на ужас. А и тук нямаше пристъп с обсадни стълби. Той свали шлема, махна забралото от железни халки и разкри размазана кръв там, където го бяха ударили.

— Какво е това?

Фурията надигна брадичка към парапета, там, където срещу тях се намираше северната порта на стената на Външния кръг.

— Започна се.

Сторо се изкатери на парапета. Огромно объркано множество хора. Люлееха се факли, талийски войници викаха и се мъчеха да поддържат редиците, обърнати към полузатворената Порта на северните равнини. Цивилните задръстваха портата, опитваха се с бой да минат покрай войниците, крещяха и протягаха бледите си ръце към броните им. Наблизо в блъсканицата един от малцината ездачи ръкомахаше, издаваше заповеди, а късата му сива коса и мустаците му се открояваха в тъмното. В едната си ръка държеше извит черен лък и подчертаваше нарежданията си с него.

— Богове — изстреля Сторо, все едно го бяха ударили в стомаха. — Ток. Самият Ток.

Той изгледа Фурията.

— Имаш ли стрелци с лък тука?

— Не.

— Ха. Късметът му още работи.

Той слезе и я погледна право в очите.

— Чакай, докато се дръпнат, после го направи.

— Трябва ли?

— Да, проклето да е! Иначе сме загубени.

— Те ще бъдат избити. И войниците, и гражданите.

Сторо свали забралото от халки.

— Тогава е трябвало да си стоят вкъщи. Що се отнася до цивилните, те бяха предупредени. Трябва да вървя. Нека Господарката бъде благосклонна към теб.

— И към теб.

Сторо затропа обратно надолу по стълбите. Фурията остана със сержанта си и с взводовете редовни войници, за да пази този участък от стената. Докато наблюдаваше, отвориха път за роптаещите хора. Талийците направиха редици от стрелци с арбалет срещу вратата, докато другите опитваха да я затворят. Последният промъкнал се човек беше незабравим — тъмната му туника и ризницата висяха на парцали, от врата му се поклащаха останките на счупен шлем, а в ръце държеше сдвоени саби. Наистина ли бе оцелял след сблъсък с човекоядеца? Вероятно никога нямаше да узнае. Второто крило на вратата бе затворено и припряно поставиха железните резета на местата им. Фурията се обърна към сержант Банат:

— Искам те там, долу.

Той отдаде чест и изтича по стълбата. По външната стена талийските войници изкачиха парапета и се заоглеждаха надолу. Ръце засочиха, вдигна се тревога и арбалетите стреляха. Фурията изчака, докато гражданите се отдръпнаха далеч от вратата, а после отиде до вътрешната страна на каменната алея. Наведе се към факлите, осветили купчината хора в изровения покрай стената окоп — с тях беше сержант Банат. Тя огледа стената и от двете си страни от горе надолу.

— Пригответе се! — кресна Фурията на мъжете, вдигна ръка и си помисли: „С тази ръка осъждам на смърт повече мъже и жени, отколкото мога да си представя. Какво стана с мен, та мога да извърша нещо такова?“ Смъртта на Треперко? Нападението на хората на Дебелия Кептен? Какво я засягаше, ако Хенг падне? Нищо, ако трябва да сме честни. Не, гадната истина бе, че тя искаше да живее, а ако градът паднеше, несъмнено щяха да я посекат.

Тя свали ръка, хвърли се по лице и покри глава. Можеше да си представи как надигат чука, за да ударят тръбата, която вървеше под целия Външен кръг до внимателно подредените и свързани срещу лявата страна на портата морантски муниции. Там заостреният й край щеше да удари поставено между четири жила острие. Последващият взрив…

Ударната вълна й изкара въздуха. Заглъхналите й уши не възприеха гръмовния трясък на мунициите. Главата й се изпълни с неописуем рев. Ситни камъчета посипаха гърба й. Тя запримигва, разтърси глава и се изправи. Димът закриваше вратите. Във Външния кръг, засипаните от трошляка мъже и жени се съвземаха. Откъм пушека се олюляваха хора с ужасни рани и стомахът на Фурията се разбунтува. Знаеше, че не всички са били достатъчно далеч, но все пак повечето са били — или така си казваше. Близките постройки горяха и бяха в развалини. А през дима претърча нещо. Не можеше да е сигурна — твърде бързо бе. Просто зърване на белота — ала огромна, гладка и ужасяващо подвижна. После си отиде.

Смъкна се до парапета. Стана. Сега и тя бе отговорна за Проклятието на Кюон. Кръвта, която щеше да се пролее от тази нощ насетне, щеше да достигне и нея. Тя закри лице и я разтърсиха страшни ридания.

Ударът от взрива уплаши коня на Ток, той пристъпи в някакво заграждение, оплете се във въжета и кутии, препъна се и падна. Ток се удари лошо в калдъръмения път и си изкара дъха. Блъсканицата около него се доближи и някакви ръце го повдигнаха. Виковете и писъците продължиха, но вече удвоени от взрива. Всички питаха какво е станало. Ток не им обърна внимание. Запъти се към мястото, където конят му цвилеше със счупен крак сред натрошените дъски на заграждението. Извади меча си — горкото животно бе едно от любимите му, но не можеше да го остави така.

Още щом ударът от взрива го достигна, той разбра какво е станало. Взривили бяха външната порта. Свирепата премерена жестокост на замисъла му внуши страх. Анфилада14. Бяха ги привлекли тук и ги бяха заклещили между високите стени. Смъртта ги преследваше. Към зазоряване Външният кръг щеше да бъде една нескончаема кланица, докато Риландарас насищаше близо вековна жажда за кръв. Трябваше да отиде при Чос. Вдигна високо меча си с две ръце и го завъртя.

Взе лъка, стегна се и извика:

— Влизайте зад вратите и се укрийте. Защитавайте се.

Войниците го изгледаха и молбата в очите им захапа съвестта му. Искаше да изрече успокояващи слова, ала нямаше такива. Най-отчаяните от мъжете и жените дори не си направиха труда да го гледат в очакване на нареждания. Той се напрегна, опря единия край на извития си лък на камъните, отпусна цялата си тежест върху него и го натегна с едно бързо движение.

— Строй се в каре за отстъпление с бой. Дълги копия, къси копия, бойни брадви — всичко, което можете да откриете навън. Стрелците с арбалет и лък навътре.

Една жена от гражданите изкрещя към него:

— Ами ние!

— Отведете тези хора от улицата!

Един застанал наблизо войник — с лейтенантска гривна на ръката — отдаде чест.

— Чухте началника! Действайте. Строй се!

— Бавно отстъпление, лейтенант — повтори Ток. — Трябва да открия военачалника.

— Слушам, господине. Нека Опонн бъде с вас, господине.

Ток върна поздрава на човека и затича по улицата.

Горящите сгради близо до стената на Вътрешния кръг осветяваха нощта. Ток се натъкна на войници, които набързо издигаха прегради на главната улица. Замалко да им нареди да оставят това, но реши да не увеличава объркването и хаоса на нощта. И все пак работата беше безнадеждна — звярът лесно щеше да заобиколи всяка подобна позиция. Войниците го насочиха към покрива на някаква оцеляла тухлена складова постройка. Там той намери Чос, заобиколен от щаба си.

— Да благодарим на Беру! — прогърмя едрият мъж, щом го видя. — Какво става, в името на Окования? При мен пристигат всевъзможни невероятни съобщения.

— Риландарас се е завърнал, вън от всяко съмнение. А ние сме приклещени тук с него.

Ужасеният поглед на Чос бе най-лошото, видяно от Ток тази нощ. Вятърът, подсилен от всички огньове, събори огромната грива на пълководеца върху лицето му. Той плюна на покрива.

— Така и разправяха. Е, Ток, това е положението.

Той погледна към видимите от мястото му участъци от стената, вдиша дълбоко, задържа дъха си и го изпусна с въздишка на дълбоко съжаление.

— Превзехме кула, Ток — тъжно обясни Чос. — Толкова близо бяхме. Сега трябва да направя обрат и да реша как да оправя това.

Писъци на истински ужас насочиха погледите им към бъркотията от улици и сокаци. Гърбът на Ток изтръпна от безнадеждността на виковете. Риландарас избиваше войниците им и нямаше да спре. Ток огледа Чос. Погледът му се бе върнал на далечните бойници, където можеше да се види как войници стрелят надолу и хвърлят факли. Ток мълчеше, мислеше си колко тясно е работил този човек с великия военачалник Дужек и как е ръководил войската по време на изненадата при Ю’Гатан, където загина Дасем.

— Ако си спомням правилно — започна Чос и присви очи, — враждата му е с Хенг. Той мрази Хенг. Може да се каже, че ние просто сме на пътя му.

Очите с лешников цвят се прехвърлиха върху Ток и запресмятаха.

— Не е ли така?

— Струва ми се, че може да се каже така.

— Чудесно. Ако този Сторо иска да играе с най-високите залози, то и ние ще влезем със съответната сума.

Той се обърна към един вестоносец.

— Донесете всички муниции! Кажете на сапьорите: всички последни тайни запаси под страх от смъртно наказание! Бегом.

— Тъй вярно.

Ток гледаше как Чос отново се зае да изучава стените. Какво ли възнамеряваше? Ток бе изкарал повечето си време в конницата и не го познаваше тъй добре, колкото му се искаше. Муниции? Щеше ли да подейства? Всички познати капани и примамки са били опитани срещу човекозвяра и нито една не бе успяла. Предпазливостта и хитростта на гадината бяха пословични. Все пак мунициите трябваше да са новост за прокълнатата твар.

Фурията откри Сторо при една кула близо до портата на Вътрешния кръг.

— Оттеглят се към Портата на зората — съобщи му тя. — Прекратяват нападението.

Той стисна в шепа плат от туниката си и обърса лице.

— Изглежда. Не могат да се бият с него и с нас едновременно.

— Какво смяташ, че ще направят?

— Ще се оттеглят. Ще се прегрупират, за да посрещнат Ласийн. Ще се изнесат от равнините с най-голямата възможна бързина.

Викове и огньове на портата на Вътрешния кръг привлякоха вниманието на Фурията. Тя надзърна и видя, че тук пристъпът продължава. Лъкометци зад щитове и сред развалините на близките постройки си разменяха изстрели с техните арбалетчици. По улицата посред мъртвите тела лежаха и строшени като сламки стълби, а някои горяха.

— Какво става там?

— Спазват приличието. Пуснали са сапьори срещу портите — безполезно е.

— Защо? Копаят ли?

— Да. Само че основите достигат твърде дълбоко. Знаеш го.

Гърдите на Фурията се свиха от растящия в нея ужас.

— Това не ми харесва, Сторо. Нека ги очистим.

— Колкото можем по-бързо.

Той се обърна към вестоносеца.

— Кажи им да донесат още камъни.

— Слушам.

Сторо свали шлема си, въздъхна изтощено и очевидно с облекчение.

— Мислех, че те наистина…

Взрив залюля земята под тях и събори и двамата. Фурията си удари главата в каменния под.

— Гуглата да ни е на помощ! — простена Сторо.

И двамата скокнаха на източния свод. Фурията се стискаше за главата и гонеше събиращата се в крайчеца на зрението й тъмнина. Дим и прах закриваха вратата, ала от силата на изригването Фурията разбра, че е разбита. Очите на Сторо срещнаха нейните. Краката й се подкосиха и той бързо се протегна, за да я подкрепи. Хвана главата й с длани, а после дръпна изцапаната си с кръв ръка. Фурията опита да изрече това, което вече бе разбрала, но нямаше нужда — тя го видя в потресения поглед на Сторо.

Сега Риландарас беше тяхното проклятие.

Фурията се събуди от писъци и гърлен рев, от който космите на врата й настръхнаха, а камъните под гърба й се разтресоха. Лежеше в препълнена с множество други ранени стая. От всички страни я връхлетяха стонове и проклятия, примесени с мириса на кръв и жлъчка. Тя се надигна. Виеше й се свят, сякаш в главата й бяха втъкнали копие. Торбичката с муниции все още висеше през рамото й. Проправи си път до вратата, като внимателно прекрачваше ранените — някои от тях й помагаха да се удържа права. На вратата войник с вдигнат арбалет наблюдаваше улицата. Покрай входа търчаха захвърлили оръжието си кохорти от опълчението на Хенг.

Все още бе нощ. Неравната светлина на огньовете осветяваше улиците. Фурията надникна и видя, че се намира в ударено от взривената порта караулно помещение. Нестройна и крещяща редица хора, въоръжени с копия и алебарди, се биеше с нещо. Нещо, което при възправянето си беше високо три пъти колкото тях. Покриваше го светла белезникава козина с по-тъмни, сиви и мръсножълти ивици по гърба. Огромна уста, с черни бърни, изкривена от грамадни кучешки зъби. Наситените с цвят на артериална кръв яркочервени очи се оглеждаха разпалено, а цялата му предница бе залята от кръв. Нанасяше удари с неестествено дълги, жилести ръце, завършващи с черни нокти, с които сграбчваше хората и ги захвърляше настрани като стиски слама.

Подобен на хленч звук отклони погледа на Фурията, стражът срещна очите й. Широко ококорените очи на човека бяха изпълнени с ужас и неразбиращо отчаяние.

— Той е — въздъхна мъжът. — Човекоядецът.

След още един съвършено отчаян поглед войникът хвърли арбалета и побягна.

Фурията се наведе и внимателно взе оръжието. Да, той беше. Създанието, което някои наричаха бог, брат на бог Асцендент. Според други той дори бил последната останка от древните напасти, които в най-старо време тормозели предците на хората вън от очертанията на огньовете. Фурията не знаеше; знаеше само, че се е заклел да изравни Хенг със земята, и че окаже ли се вътре, ще го направи. Талийците пък щяха да се обявят за господари на оцелялото с изгрева на слънцето.

Тя си проправи път през посипаната с натрошени камъни улица и махна стрелата от оръжието. Плъзна се покрай множеството и започна да изкачва натрупаните покрай едната страна на пробива изпопадали камъни. От време на време й се завиваше свят, тя заставаше на четири крака и дишаше тежко. Стигна до по-удобно място върху накамарените камъни и изопна обутите си в ботуши крака за устойчивост. Сега можеше да види, че един войник е начело на защитата — облечен в дълга броня, с шлем със забрало, той носеше сдвоени дълги мечове. Рел. Чудовището замахваше към него, ала той се измъкваше от всеки удар, а остриетата се стрелваха навътре и сечаха тъй бързо, че само отразената светлина на факлите показваше откъде минават. Яростните и болезнени ревове на звяра разтърсваха камъните под краката на Фурията. От торбата си тя извади стрела с наточен връх, постави я и запъна механизма. Долу се понесоха предупредителни викове. Тя изръмжа от усилие, вдигна оръжието си и го закрепи. Прицели се в заринатата с боклуци земя зад звяра и стреля. Откатът подкоси краката й. Миг по-късно взривът изхвърли камъни право към нея. Лежеше сред натрошените димящи камъни, докато не се надигна от подновения рев — неспирно гневно гръмотевично ръмжене. Тя се изправи на лакти и колене и приседна. Срещу гадината все още имаше възправени мъже, ала тя беше убила или помела повечето. Сега козината на гърба й бе оцапана с кръв. Стрелкаше се наляво и надясно, светкавично бърз, но все същият воин се изпречваше пред него с издигнатите два меча. Фурията беше почти в безсъзнание, но дори и тя можеше да усети, че става нещо свръхестествено — никой човек не би трябвало да може да прави това, което се отдаваше на Рел. През взривената врата тя забеляза как застаналите неподвижно талийски войници зяпат с провиснали челюсти. Бяха отпуснали лъковете и арбалетите настрани, все едно беше немислимо да се включат в двубоя. Дивите замахвания на Риландарас, под които Рел се снишаваше или се измъкваше, откъртваха и запращаха във въздуха каменните блокове от стената — камъни, които никой човек не можеше да вдигне. Докато звярът отмяташе назад глава в поредното изригване на сляпа пламенна ярост и откъртваше още камъни от напуканата стена, хвърчеше слюнка, а Фурията крещеше и опитваше да запуши ушите си.

През притворените си и насълзени очи тя забеляза, че вече само Рел стои срещу човекозвяра. Той зае отбранително положение — едното от тънките остриета стоеше ниско, а другото високо над главата му с върха надолу. Челюстите на Риландарас мърдаха, а окървавените му ноктести ръце правеха знаци. Говореше ли му? Гърмът в ушите на Фурията ги бе направил нечувствителни към всички звуци. Внезапен скок напред я накара да трепне — толкова бърз беше, — ала Рел го пресрещна с порой от насрещни удари, с които сечеше по ръцете, тялото и краката. Сега Фурията се смая от човека звяр — как можеше кое да е живо създание да понесе такива удари? Наистина ли беше нещо като бог — подобен на Трейк? Беше ли Рел осъден да се умори, да стане бавен и да падне?

Тя се застави да стане, опита да запъне арбалета и се отказа, понеже реши, че е безсмислено. Захвърли го, извади друга стрела от торбичката си и свали острия връх от нея. Държеше го високо в юмрук и опита да слезе по наклона от натрошени камъни близо до звяра. Сега пък Рел викаше нещо и сочеше острието. Фурията вдигна поглед и срещна блестящите огненочервени очи на чудовището. Те проследиха муницията в ръката й. То придвижи крака си и пристъпи към нея — богове, каква крачка! Протегна се ръка и ноктите се свиха — каква хватка!

Фурията хвърли заряда в краката му и падна по лице.

Неопределено време по-късно тя дойде на себе си, някакви ръце я дърпаха, а камъните стържеха по гърба й. Опита да проплаче, но не можа. Над нея се наведоха войници, все още беше нощ. Трясъкът на битката беше все още близо. Някой взе мешката от рамото й, друг положи главата й на скута си. Тя погледна към разтревоженото лице на Жълтия, взводния лечител.

— Започвам да ставам редовна — изсмя се тя.

— Ти и началникът ти. Тихо сега.

— Сторо? Какво…?

— Тихо. Отпусни се.

Той покри очите й с дланта си и това бе последното, което тя осъзна.

Ток и Чос останаха при Портата на зората с отряд от седемдесет копиеносци, подкрепени от петдесет стрелци с лъкове и арбалети. Чакаха, докато и последните от частите им се изтеглят, а после хората им затвориха портите. От дима, праха и изтощението очите на Ток засмъдяха и той ги притисна с пръсти. Както след всяка битка, устата му бе суха като прах и имаше железен вкус на — можеше да го признае — ужас. Той плюна върху овъглените останки на сграда близо до пътя, опожарена от защитниците, за да не им предоставят дърво за строеж на обсадни машини. Щом се извърна от портата, светлината на зората удари очите му и той вдигна ръка, за да ги засенчи. От изток препускаха конници. Двамата с Чос отидоха да ги посрещнат.

— Поздравления от военачалника Урко! — обяви водачът им, дебел рижав фаларец в бронзова люспеста броня. — Докладвам, че на основата на предоставените от вас сведения Урко е започнал да прави насипи и да издига палисада, за да укрепи позицията си.

Чос кимна.

— Благодаря ви…

— Капитан Тонли.

— Благодаря ви, капитан Тонли. Съобщете му, че поделенията ни ще се престроят, за да се присъединят към него тази нощ.

— Тъй вярно, началник.

Докато разговаряха, окървавеният капитан Мос доведе запасните коне. Ток взе единия и кимна благодарно. Чос също се качи на седлото. Капитан Тонли се наведе на седлото си.

— Кажете ми, господа… какво е това, което се разправя за някакво грамадно добиче?

Ток, Чос и Мос си размениха уморени погледи.

— Това е истината — просто обяви Чос.

Капитан Тонли невярващо поклати глава.

— Вие от Кюон Тали изглежда да се боите от всичко. Най-напред от шайка наемници, а сега от някакво добиче. Никога няма да успея да разбера как така сте ни надвили.

Чос изгледа мъжа, усмивка изпъна устните му, той се изкиска, а после открито се засмя.

— Това е тайна, капитане. Можете да докладвате обратно.

Небрежно отдаване на чест.

— Тъй вярно, началник. Хайде да вървим, момчета. Тука няма да има по питие.

Отрядът препусна. Ток се обърна към Чос.

— Така, значи Ласийн… а Пурпурната гвардия?

— Ще им направим предложение. Искат Империята да бъде унищожена, нали така?

— Ами Хенг?

— Хенг и Риландарас могат да си правят мръсно един на друг. А твоите сети?

Ток огледа празните хълмове.

— Не знам. Ще трябва да говоря с тях. Имотан е прекарал целия си живот в молитви към своя бог покровител, и щом като той се е появил, вероятно изпитва ужас.

Чос изръмжа недоверието си.

— Добре, върви. Все още имаме нужда от тях.

— Дадено.

Препуснаха обратно към стана и известно време мълчаха.

— Този войник — най-накрая проговори Ток, — който застана срещу Риландарас. Виждал ли си някога нещо подобно?

— Дасем също го отблъсна — отвърна Чос. — Той обаче имаше покровителството на Гуглата.

— Виждал съм — намеси се Мос.

Ток и Чос погледнаха капитана. Той притеснено се помести в седлото и докосна незарасналата посиняла драскотина през лицето си.

— Е, не е точно да съм го виждал. Описвал ми го е човек, който е бил в Дженабакъз. Този начин на бой. Този юнак е сегюле.

— Сегюле? — зачудено повтори Чос. — Чувал съм това име. Какво прави той тук?

— Ротата на Сторо е била разквартирувана в Дженабакъз — отговори Мос.

Ток изгледа косо капитана си.

— Доста знаете за този Сторо…

Мос потърка надутия си нос и направи гримаса.

— О, да, господине. Събиране на разузнавателни сведения. Познавай неприятеля и тъй нататък.

— В такъв случай, господин капитан — продължи Ток. — Бихте ли желал да отидете с поръчение при Пурпурната гвардия? Имаме предложение за тях.

Мъжът се усмихна. Одраскването от нокът на лицето му се отвори и бликна свежа кръв.

— Тъй вярно, господине. Това ще бъде привилегия.

Изтощен, с пламнали от болка ръце и крака, същата сутрин Ток яхна отпочинал кон и тръгна сам по следите на сетите. Откри стана им изоставен, но в него намери и необичайни следи. Нещо бе посетило мястото преди него. Приличаха на вълчи следи, ала бяха много по-големи, сякаш с големината на стъпката на най-голямата мечка. А и разкрачът бе невъобразимо огромен. Знаеше, че човекът звяр Риландарас може да покрива разстоянията по-бързо от конете. Въпреки всеобщото мнение, че ловува само нощно време, Ток изведнъж се почувства много несигурно сам в равнините. Някаква част от него се питаше дали това не е просто следа от настроението, влагано от певците в разказваните от тях предания за чудовището. Можеше да чуе проръмжаването на Келанвед — няма значение какво си представяш за случая, а какво знаеш за него. Той не оставяше прочуто име или предание да препречват пътя му. Все пак той хвана създанието, нали така? А как ли го е направил? Изведнъж някакво парченце от пъзела сведения, може би прибрано някъде в някакъв архив, вече не е толкова обикновено. Като знаеше колко буен бе Келанвед тогава, най-вероятно е използвал себе си за примамка.

По обяд, докато пресичаше плитка долина, изникнаха конници на малки отряди и тръгнаха към него. Той спря да ги изчака и скръсти ръце на високия заден лък на седлото. Обкръжиха го отдалеч, докато един не пристъпи напред и не се приближи. Беше снажен, само по панталони от еленова кожа, плътна кожена наметка и широки кожени предпазители за китките. Къдравата му коса бе прошарена със сиво, както и космите по гърдите. Мъжът изгледа Ток от горе до долу и открито го прецени.

— Ти си Ток-старши — рече той на талийски.

— Ти пък си Дивака от Равнините.

Кимване.

— Тръгнал си да говориш с Имотан. Според мен не бива да отиваш.

— Мога ли да попитам защо?

— Сега той си има своя белезникав бог. Каква нужда има от теб?

— Има много неща между нас. Разменили сме си доста обети.

— Ти и сетите — да. Не и той.

Ток изви гръб, за да облекчи болката. Огледа човека пред себе си — нашарен с белези от мечове и ножове, говори свободно талийски. Имперски ветеран, може би сержант.

— Ами ти? — попита той. — Може и да не признаваш властта на Имотан, но ние можем да използваме теб и воините ти, за да съборим Империята.

Мъжът оголи острите си жълти зъби.

— Не ме обиждай. Империята, Лигата. Все едно и също.

— Не е така… Ти и останалите ще бъдете почти независими.

— В най-добрия случай празни обещания. В най-лошия — лъжи. Чували сме го и преди.

— Трябва да обмислиш внимателно предложението ми, ветеране. Ние ще победим Ласийн. Толкова не й достигат добри войски, че е отчаяна. Чух, че е свикала насила дори и старите ветерани от Малаз, за да увеличи числеността си.

Старият сетски ветеран притихна. Изопнатото му неодобрително изражение изчезна.

— Това пък какво беше?

Ток озадачено сви рамене.

— Просто казах, че е събрала във войската всички, които може, дори от Малаз.

Дивака дръпна юздите си.

— Тръгвам си. Ще ти кажа още веднъж, Ток — недей преследва тази договорка.

И той подкара животното си и даде знак на воините да го последват. Те отгърмяха.

Известно време Ток стоя неподвижно и ги наблюдаваше, докато се отдалечаваха. Нещо. Току-що тук се бе случило нещо, ала нямаше представа какво точно би могло да бъде то. Той поклати глава и пришпори коня си.

Язди през по-голямата част от остатъка на деня, преди да долови друг знак освен следите от конски копита. На североизток се вдигаше прах. Той смушка коня си, за да ускори леко ход. Започваше да се притеснява да не го хванат на тъмно. Когато изкачи лек тревист наклон, в ниското видя орда конници, които се въртяха в бавно развълнувано колело и ревяха бойни песни в сгъстени кръгове около шатрите на шаманите. Вдигнатите от тях облаци жълт прах се издигаха във вече притъмняващото небе. Той се доближи и зачака, но младите войници не му обърнаха внимание. Повечето от тях носеха снопчета бяла козина по копията, на ръцете или в косата. Най-накрая, може би по нареждане отвътре, неохотно бе отворено място, за да може конят на Ток да премине.

Вътре, отвъд долепените кръгове от стотици конници, атаманите бяха седнали пред главната палатка — палатката на Имотан — шаманът на Белия чакал. Ток се поклони, а Имотан го покани с ръка и потропа по земята до себе си. Той седна и поздрави атаманите, а Имотан го гледаше преценяващо, с неотлъчен пронизващ поглед. Ток издържа и зачака.

— Съжалявам за вашите мъртви, Ток — най-накрая изрече шаманът.

— Благодаря. Той е, нали? Същият, наречен Риландарас?

Имотан си отряза парче месо от бут с късо ножче.

— Да, той е. Ние се надявахме и се молехме поколения наред и сега той се завърна при нас.

— Надявали сте се? Надявали сте се? Ако е той, към кого според вас ще се обърне, след като ние си тръгнем?

— Това е наша работа, малазанецо. Живели сме с него много преди появата ви.

— Ние ви отървахме от един хищник.

— Намесихте се.

— Ние ви освободихме!

Старецът заби ножа в земята между тях.

— Освободили сте ни! Можеш ли да освободиш някой човек от него самия? Някой народ от него самия?

Той дълго и дълбоко пое дъх, за да се овладее, обърна се към подноса с храна и си взе шепа грозде. Засмя се и поклати глава при някаква мисъл, която го порази.

— Проклятието на Лис! Ние сме изгубен народ, скитаме се без посока. Изгубили сме се от себе си. Сега обаче пътят ни се завърна при нас.

— Не виждам верен път.

— Ти не си от сетите.

Някое време шаманът помълча. Изглеждаше притеснен, докато дърпаше и разглеждаше острието на ножа си.

— Ток-старши — внимателно поде той. — Почитаме те заради извършеното от нас заедно в миналото, но ти не биваше да идваш.

— Старите споразумения все още са в сила, Имотан.

— Тъй ли е? — и шаманът погледна Хипал, шаман на Пора — усмивката му се стори злобна на Ток; после огледа насядалите в кръг около него мъже и жени. Много извръщаха поглед, колчем той ги погледнеше. Ток бе поразен колко много се е променило за една нощ. На предишните съвети Ток говореше с атаманите, с вождовете на военните задруги и вождовете на племенното Събрание, а Имотан и Хипал седяха назад. Сега обаче Имотан заемаше почетното място, а атаманите седяха в краката му и изглеждаха като молители.

Имотан огледа съвета си, въздъхна и върна ножа в калъфа му.

— Какво искаш, Ток?

— Предстоящата битка ще бъде окончателното отсъждане. След нея можете да считате всички споразумения за изпълнени и всички задължения за посрещнати. Това е последното ми искане към вас.

Шаманът на Белия чакал кимаше по време на словото на Ток. Той вдигна нависоко изпъстрените си с жилки ръце и ги разтвори.

— Тъй да бъде. Ние ще сме там. Сега, по очевидни причини, предлагам да прекараш нощта тук, в нашия стан. С нас ще си в безопасност. Утре можеш да се присъединиш към хората си.

Ток се поклони.

— Благодаря ти, Имотан от задругата на Белия чакал.

Наит хвърли още една шепа изсушена тор в огъня и отвратено седна на мястото си.

— Казвам ви, хора, рече ли още веднъж „сгъстис“, ще заколя дъртия пръдльо.

Ситния пусна собствената си шумна пръдня, а Сладура посочи в мрака.

— Заповядай — той е там някъде.

— Това е оскърбително — обърна се Сръчната към Ситния, който изглеждаше объркан.

Лим Тал, бивш телопазител от Кан, откопча някаква щипка в косата си и остави пълната й черна блестяща дължина да се спусне през рамото до предницата на ризата й. Наит, който изглеждаше готов да каже нещо, явно го забрави и се зазяпа заедно с всички останали, без Хеук, ротния маг, свил се и захъркал около кафява глинена делва. Сръчната също гледаше и въздъхна:

— Щеше ми се и моята да е такава.

Лим разреса косата си, усмихна се и стегна голия си бицепс.

— Щеше ми се да имах ръцете ти.

— Слушайте — намеси се Наит през огъня, — ако вие двете искате да сравнявате още телесни части, тука имам едно хубаво старо одеяло…

— Да го докараме ли утре сутринта гол пред строя? — обърна се Лим към Сръчната. — Да го изкараме отпред?

Сръчната изсумтя — или при образа, или от представата за Наит пред каквото и да е.

— Може и да измрат от смях…

— Утре? — попита Наит и се наведе напред. — Според вас ще бъде утре? Това чухте ли го?

Лим сви рамене.

— Утре или вдругиден.

— Чух, че в равнината имало демон, който щял да ни изяде всичките — обади се Ситния.

Сладура до него зяпна:

— Къде го чу?

Ситния посочи дървените и костени амулетчета в косата си.

— Наистина?

Мрачно кимване.

— Разкарай се! Не! Чух го от един войник.

Очите на Сладура се ококориха.

— Те говорят с останалите?

От тъмнината изникна момче в прекалено голяма кожена ризница с капси, приседна край огъня и започна да си топли ръцете. Беше провесил и от двете си страни големи платнени торби, окачени на кожени ремъци. На гърба му неугледно висеше арбалет, а в колана бе втъкната кама с дървена дръжка.

— Да имате нещо за ядене? — попита ги той.

— Кой си пък ти, в името на Бездната? — отвърна му Наит. Момчето доби объркан вид. — Слушай, хлапе. Тоя огън е само за сержанти, разбра ли? Изчезвай.

Момчето се стегна и презрително посочи Наит:

— Ти не си сержант.

Всички освен Наит се разсмяха. Сладура му даде резен войнишки хляб.

— Кажи му, момче.

Момчето грабна резена и изчезна в нощта.

— Много се големеят — измърмори Наит и извади от огъня някаква пръчка, за да огледа почернялото, свило се нещо на края й. Той го стисна с пръсти и се намръщи.

— Според мен е готово — рече Ситния.

— Според мен всички ние сме готови — продължи Наит, без да вдига поглед. При последвалата дълга тишина той надигна глава.

— Хайде, та нали всички вие имате очи и уши. Чух какво се приказва в Коун.

И той посочи към мрака.

— Те имат десет хиляди Златни моранти! Двадесет хиляди фаларска пехота — и талийците! А и сетите!

Той захвърли пръчката.

— А какво имаме ние? Сбирщина цивилни и може би десет хиляди истински войници?

— Тази сбирщина победи Гвардията — обади се Сръчната с нисък овладян глас. — Научих, че седмина Обетници са били убити. Тия Златни моранти ще застанат срещу нас в движение и ще се окажат толкова погълнати от разправии, че няма да могат да направят нищо.

— Сетите ще пометат тия полски аматьори.

— Толкова са гладни, че ще се зарадват, като видят всички коне на сетите.

— Те ще…

— Стига! — излая Сладура. — Гуглата да отнесе и двама ви! Спрете да се разправяте, сякаш вече сте женени. И без това си имаме два Върховни юмрука.

Сръчната изсумтя и махна с ръка към Наит; той пък се засмя на думите на Сладура.

— Двама — пошегува се той, взе пръчката и почисти от прахта изгорялото набръчкано нещо на края й.

— Ти пък къде намери това? — попита Ситния.

— Намерих го мъртво.

— Някога бил ли си вън от града?

Наит си гризна за опит от нещото и озадачено погледна Ситния.

— Не, защо?

Изведнъж Хеук подскокна право нагоре и стресна всички. Кървясалите му влажни очи се завъртяха и огледаха мрака.

— Нещо става — изграчи той.

Наит хвърли шепа тор по човека.

— Не пак! Престани, старче. Непрестанно стават разни работи.

— Той е тук. Мога да усетя желанието и глада му. Кръвта на всички ни не може да го засити.

Всички гледаха. Наит се приведе и го шляпна.

— Я спри! На всички ни докарваш драйфане.

Хеук надигна глинената кана и гаврътна глътка от тъмното й съдържание. Разля много по брадата и по мръсните си одежди. Сладура размаха ръка пред носа си.

— Пфу, старче, какво има вътре?

— Кръв и смелост.

Внезапно от мрака прозвучаха викове. Всички млъкнаха. Виковете придобиха отсянка на уплах и скоро бяха последвани от началото на рязко прекъснат крясък. Сръчната скочи на крака.

— Какво беше това, в името на Бездната?

Тя огледа обсипаното с огньове поле.

— На север, струва ми се.

После взе меча и пояса си.

— Хайде!

Всички, дори и Хеук, се изправиха.

— Някой да има факла, светилник или нещо такова? — попита Лим.

Свивания на рамене.

— Чудесно. Просто чудесно.

Тя хвана дългия меч и шлема си и изтърча след Сръчната, която бе отпрашила.

Ситния взе малко горяща тор от бедрин.

— Намерих това… — викна той след Лим.

По тъмните склонове, застлани с високата, люляна от вятъра трева, цареше бъркотия. Мъже и жени викаха, тичаха заедно и се разделяха. Стрели от арбалет хвърчаха, просвистяваха над главите и заставяха Наит да прикляка. Още един писък в далечината разтърси нощта. Наит се натъкна на Сладура, който тресеше някакъв арбалетчик за ризата:

— Не стреляй, Гуглата да го отнесе дано!

Той блъсна човека настрани.

— За малко да ме прониже…

— Какво е това? Нападение?

— Не зная. Надявам се да не е, понеже и без това вече сме бити.

Факли осветиха нощта на север. От другата страна на хълма прозвуча гръмотевичен глас:

— Сбор! Сбооор! Строй се! Сгъсти се! Сгъсти се!

Раменете на Наит клюмнаха.

— О, подземни богове. Не мога да го повярвам.

Сладура го тупна по гърба.

— Хайде — добре се е досетил.

И отърча нататък. Наит се взря в мрака и го последва.

Строят беше широк нестроен правоъгълник, който поглъщаше всички, на които се натъкне; по краищата му мечоносци държаха факли, а отзад имаше стрелци с арбалети. Там бяха старши сержантът и командир Славния зъб; Наит чу как го наричат ходеща разярена топка косми, и беше наклонен да се съгласи с описанието. Сръчната, Лим и другите сержанти също поддържаха реда.

След като повървяха известно време в строй и поддържаха равнението с плесници и ритници, от челото прозвучаха заповеди да се спре на място и да се поддържа редът. Наит си проби път до фронта. Тук вонята на разпилени вътрешности, повръщано и кръв почти му секна дъха — всичко това заедно с друга смрад, като от някакво болно животно. Напомняше му за при селския касапин, само че този път вместо карантиите и частите от кози и свине имаше човешки тела, крайници и петна от вътрешности. Старши сержант Заместника и Славния зъб бяха приведени над някакъв труп с високо вдигнати факли. Двамата или спяха в плетени ризници, или бяха имали време или възможност да ги навлекат.

— Прилича на соултейкън, нали? — попита Славния зъб, а гърленият му глас звучеше ниско.

— Може и да е. Не всички са известни.

Старши сержантът надигна глава и се провикна:

— Да има кадрови магове?

Малко по-късно Хеук или си проправи път, или го избутаха напред. Старикът погледна веднъж проснатите тела и разпилените вътрешности, падна на колене и на ръце и изповръща големи съсиреци от тъмни течности.

— Сега се чувствам много по-защитен — обобщи Сладура.

— Това нещо е демон! — изтърси Наит.

И сержантът, и Заместника трепнаха, обзети от ярост.

— Ще спреш ли дрънканиците, войнико — изскърца Славния зъб.

— Това не е демон — високо съобщи сержантът на множеството.

— Откъде знаеш, в името на Бездната? — попита го Наит.

Сержантът отиде до него и го изгледа от долу нагоре — беше много нисък, но и много едър мъж.

— Щото демоните не смърдят така.

И той се върна, за да разглежда следите от клането. Славния зъб стисна с ръка рамото на Наит и се ухили зад бухналата си черна брада.

— Можеш да вярваш на сержанта за това, войнико. Заместника си разбира от демони.

И като стисна болезнено рамото, той почти изръмжа на Наит:

— Дръж си плювалника затворен, войнико, или ще ти съобщя истинското ти име.

— Какво имаш предвид под истинското ми име?

Със стисната от отвращение уста командирът го изгледа:

— Като Шушумига, войнико. Ти определено си Шушумига.

И той избута Наит настрани и вдигна глава към колоната.

— Добре! Повече от достатъчно! Всички ветерани, гвардейци и редовни малазанци в челото и в средата, сега!

Наит последва Сръчната до сержанта, който се бе върнал от следата.

— Какво става? — попита тя.

— Разделяме се. Повечето от вас, гвардейците и редовните войници, ще придружат съгледвачите обратно до стана…

— Какво? — избърбори Наит. — Това е глупаво, да се разделяме.

Известно време сержант Заместника просто гледаше Наит, без да казва нищо. Обърна се към Сръчната:

— Наборниците са твърде зелени, за да гледат това, което е по-нататък. Може да ги пречупи. Трябва да ги върнем.

— Слушам.

Докато Славния зъб подреждаше колоната, от тъмнината допрепуска отряд имперска конница с пращящи факли. Водеше я не някой друг, а Корболо Дом, Върховен юмрук и Меч на Империята, в пълно снаряжение — многослойна облечена в желязо броня, покрити с железни люспи ръкави и панталони. Имперският скиптър красеше черната поличка, а конят му носеше дълга сбруя в черно и сребърно, която замиташе изпотъпканата трева. Сержант Заместника и командир Славния зъб отдадоха чест.

Върховният юмрук свали шлема.

— Губите си времето тук, началник. Трябва да го преследвате!

Славния зъб се намръщи замислено, сякаш преценяваше предложението.

— Решихме, че ако го направим, той може просто да се обърне и да отхапе парче от задника ни.

Синкавите напански черти на Меча станаха още по-тъмни.

— Дълго време не сте бил на фронта, командире. Може би сте загубил истинския боен дух. Много добре, стойте скрит между хората си. Аз отивам да го преследвам!

— На ваше място не бих излизал там — отговори сержант Заместника. — Той просто ще ви следва, а после ще се обърне срещу вас.

Мечът се надвеси през шията на коня, за да погледне човека долу.

— А вие сте?

— Сержант Заместника — и той отдаде чест.

— Затова, сержант — надуто обясни Корболо, — аз съм Меч, а не вие.

И той смушка коня си и се понесе в нощта, следван от своя отряд. Славния зъб и сержантът се спогледаха под вдигнати вежди.

— Ще се срещнем ли с него отново? — попита Славния зъб.

— С неговия и нашия късмет? Да.

След още придумвания и плесници началникът подкара обратно към стана главната колона леки пехотинци, охранявани от редовни войници. Сержант Заместника поведе напред по следата на звяра по-малката колона от стари гвардейци и малазански редовни войници заедно с кадрови маг Хеук. По пътя Наит се оплакваше:

— Шушумига? Аз не съм шушумига. Тоя за какъв се мисли, в името на Бездната? Та това дори не е име. Може да нарече някого Камък или Пръчка.

И той шляпна войника пред себе си, който трябва да беше тежко въоръжен пехотинец, ако се съдеше по ръста му.

— Хей, как се казваш?

Онзи се обърна и бавно примигна.

— Рибока.

— Рибока? Казваш се Рибока? Що за име е това, в името на Бездната?

Свиване на рамене.

— Не знам. Началникът ми го даде.

— Ей, Шушумиго — викна някой. — Затъквай си устата, в името на Бездната.

Вървяха по следите на звяра, докато не ги загубиха в каменистото дъно на пресъхнал ручей, извил се през равнината. Сержант Заместника се поизправи и повика Хеук отпред. Старецът дойде запъхтян и изглеждаше, сякаш всеки миг ще отиде на оня свят. Къдравата му кафява туфа коса провисваше на потни кичури. Той стискаше глинената си кана, все едно тя съдържаше избавлението му — което, каза си Наит, не бе твърде далеч от истината.

— Е? — попита сержантът. — Опитай своя Лабиринт — проследи го!

Старецът надигна каната, отпи дълбока глътка, после обърса уста с мазния си ръкав. Примижа насълзено към следата и дълбоко поклати глава в знак на отрицание.

— Не, Заместник — искам да кажа, сержант. Аз не съм маг от Лабиринтите. Пътят ми са Кръвта и Древните Лабиринти. И не искайте да ги отварям. Не още.

Сержантът като че щеше да гости другия с няколко хубави ругатни, но след това спря. Потърка брадясалите си бузи, докато изучаваше стария маг, и изглеждаше уплашен. Наклони глава и прие обяснението.

— Дааа. Да се надяваме, че няма да се стигне до това.

Той вдигна ръка и даде знак за връщане. Зазори се, преди да видят стана, а когато се оказаха там, всички се приготвяха за следващия дневен преход.

Хо дойде и събуди с ритник Печалния — тоест, Блуз — задрямал в сянката под платното на носа на Окаяник.

— Ят потапя още един от нас.

Оня отвори едно око.

— Защо ми го казваш? Аз не съм му пазач. Хора, вие можете да се управлявате сами — както много се гордеехте с това.

— Ние сме на твоя кораб! Ако можеш да наречеш тази прогнила развалина кораб. Ти разполагаш с власт.

Блуз простена и се изправи на крака. Хо все още не можеше да навикне да го нарича с истинското му име. Истинско? По-скоро по-ранният му псевдоним. Кой знаеше какво е истинското му име? За него винаги щеше да бъде Печалния. Хо се засмя гласно — харесваше му. Блуз го изгледа озадачено.

— Кърмата.

— Да. Кърмата.

Той се обърна към двама от спътниците си.

— Доведете Пръстите.

И двамата замърмориха и се насочиха надолу.

Окаяник, търговски кораб от Седемте града, имаше две палуби — главна и по-висока кърмова. Разстоянието между тях пропускаше всички, освен най-високите. На самата кърма, където килът се извиваше нависоко, Ят и Сесин надзираваха сборище от най-възторжените му поклонници, заобиколили едно въже. От зрелището на толкова много от затворниците на едно място Хо за малко отново да се разсмее на глас — каква парцалива, мърлява и просто жалка гледка бяха те! Повечето бяха подрязали косата си късо, за да се освободят от полепналия прах; повечето бяха облечени само в завивки или парцали от запасите на кораба. Белите бяха изгорели от слънцето до червена, напукана, кървяща кожа. Хо прокара ръка по бръснатата си глава и потрепна от болка, понеже и той бе много изгорял от слънцето. Още по-зле — бяха останали почти без вода.

— Достатъчно — произнесе Блуз.

Хората изгледаха него, а после Ят. Миг по-късно жрецът от Седемте града си позволи безразлично свиване на рамене. Те задърпаха въжето. Смайващо е — каза си Хо — как разкритието, последвало пристигането на Окаяник с останалите от взвода, или острието, на Печалния, въдвори дух на сътрудничество сред размирното множество затворени магове. Истината, че Блуз — или Печалния, и неговият взвод, не са просто действащи срещу императрицата отцепници, а Пурпурни гвардейци, че и шестимата са Обетници, определено прекрати приказките да ги изхвърлят през борда.

Хората на въжето издърпаха над релинга някакъв старец и го проснаха, гол и в безсъзнание, на палубата. Беше със ситно накъдрена посивяваща коса и кафява кожа; покриваха го белези от усукани татуировки. Хо го позна — Джаин, магьосник от Дал Хон.

— Ят! Малоумнико! — изръмжа Блуз. Той коленичи над Джаин, преслуша гърдите му, после наклони глава и му направи дишане уста в уста. Мъжът се закашля, заплюва и вдиша силно и пресипнало.

— Напразни усиля — презрително изрече един глас зад Хо, той се обърна и видя мършавите, почти изцяло кокалени очертания на мага Пръстите заедно с Почерпката и Мъждивия. Нищо че бе от Обетниците, магът имаше вид на непохватен новобранец.

— Трябва да бъде очистен от мръсотията — обясни Ят. — Всички ние трябва да бъдем очистени.

— Ти мина ли под кораба? — изстреля Блуз.

— Да.

Блуз махна късо към захиления Сесин.

— А той?

— Да.

— Тогава е приключено. Всички са минали.

Ят се приближи. След като беше обръснал брадата си, изглеждаше още по-гладен и слаб. Облегна се напред на тояжката си — бе намерил нова на борда — и се надвеси над Блуз.

— Не всички…

— Я почакай малко. Ние защо…

— Били сте в Пъкъла — и Ят повдигна вежда към Пръстите. — Приятелите ти тук са били изложени на праха. Вие продължавате да сте заразени от него и да го разпространявате. Всички вие трябва да се умиете. Да отрежете косата си. Да остържете кожата си с камъни. Точно като нас. И да се измиете отново. Твоите хора и жените затворнички — всичките: Су, Инезе и корелската морска вещица.

Блуз изгледа Ят, все едно онзи е побъркан.

— Защо, в името на Бездната, трябва да правим това точно сега и незабавно? Искам да кажа, предвиждам да се прочистя — в някакъв момент. Какво те препира толкова?

Тъмното набръчкано лице на жреца от Седемте града се разчупи в самодоволна усмивка. Той посрещна погледа на Хо и Хо разбра, че другият знае, че някак е усетил какво става — или че е бил осведомен от някой от ония, които е заставил да го следват.

— Кажи му, Хо — покани го Ят.

Блуз се обърна към него. Хо потърка темето си и се намръщи отново. Дръпна ръката си.

— В Хенг става нещо. Много от нас могат да го усетят — парченца и късчета — надзъртания, понеже вече сме далеч от островите. Нещо важно. И Ласийн е там.

— Това въстание, за което говорите?

— … Да… и още.

— Още?

— Замесена е вашата наемническа дружина — обясни Ят.

Очите на Блуз се присвиха върху Хо.

— Това вярно ли е?

Хо не можеше да срещне погледа на човека и сведе глава.

— Да. Завърнали са се. Намират се в равнината край Хенг.

Известно време Блуз остана смълчан. Джаин продължаваше да кашля. Вълните миеха бордовете на Окаяник. Над тях въжетата скърцаха и се търкаха.

— Защо не каза нищо?

Хо вдигна поглед и опита да моли за разбиране.

— Не казах нищо, понеже не съм съгласен с предложението на Ят. Нещото, за което говори той, е твърде опасно. Твърде пълно с опасности за всички ни. Най-вероятно всички ще загинем.

Устата на Блуз се сви от потиснат гняв. Той свали ръце от дръжките на сдвоените мечове на пояса си — бе оставил собствените си оръжия, когато отиде в Пъкъла. Без да отмества поглед, той рече:

— Говори, старче.

Жрецът от Седемте града не опитваше да скрие тържеството си. Той оголи остри жълти зъби.

— Обред, наемнико. Сред нас се намират повече от тридесет твърде могъщи магове. Ще извършим обред за придвижване с кораб през Лабиринт. По-разпространено е, отколкото може би си мислиш. Попитай нашата корелска приятелка — с нейната помощ сме уверени в успеха.

— Стига да можем да се почистим от отатарала.

— Да. Стига да можем.

Погледът на Блуз мина покрай Хо и въпросително се спря на Пръстите.

— Любопитно… — произнесе магът.

— Сега определено съм притеснен — промърмори Блуз, но махна с ръка. — Добре, Ят. Ще се изчистим. Междувременно нареди на хората си да остържат палубата.

Магът от Седемте града даже се поклони.

— Отлично, капитане.

Блуз не му обърна внимание и нареди на Почерпката:

— Свали платната и ги измий.

Почерпката само завъртя очи.

Същата нощ Хо седеше до Су в празното товарно помещение.

— Ако не отидеш, ще дойдат тук и ще те отнесат горе.

— Ще прокълна мъжествеността им — ако все още я имат.

— Това е просто вода. Бързо топване и те оставят на мира.

— Твърде съм стара за твърде много неща, включително за топване.

Около тях корабът простенваше. Ноктите на плъховете стържеха върху дървото. Хо усещаше как мракът го притиска, влажен и натежал.

— Ами ти какво — попита го Су и извъртя глава, за да го погледне. — Толкова по-малко са от нас — защо въобще да се боим от тях?

— Не говорим за това, Су. Можем да те спуснем в мрежа.

— В мрежа? Аз риба ли съм? Твоят приятел Блуз знае ли истинската причина, задето не си им казал за Хенг? Защо си толкова уплашен от завръщането?

— Тихо, вещице.

— Нека направим съглашение, магус…

— Никакви споразумения, вещице. Просто се мием.

— Миене за мен, повторно обединение за теб.

— Все едно, минаваш под кораба, вещице. Това е въпрос на принуда.

— Да, най-накрая винаги става дума за принуда, не е ли така?

Хо въздъхна нетърпеливо.

— Су, вече ти казах, че не съм впечатлен от неясните празни заявления, подмятани от теб с надеждата, че хората ще ги вземат за мъдри.

Тя се усмихна.

— Това ли правя?

— Су…

Старицата вдигна изкривен пръст.

— Мъдростта съществува само със задна дата.

Хо отново опря глава и я удари в дъските на кораба.

— Гняв ли виждам, Хо? Може би характер?

— Да, това е.

Той стана и й направи знак.

— Да вървим. На палубата. Веднага. Става нещо, което трябва да видиш. Хайде.

Тя го погледна и се заигра с тояжката си.

— Какво? Точно в този миг?

— Да. Идвай!

— Добре! Дай на една старица малко време, а?

Тя се помъчи да стане и отблъсна ръката, която той й подаде.

— Сякаш има нещо много неотложно! Човек ще си помисли, че пътищата на Гуглата са се отворили и са избълвали всички мъртъвци!

Тя се вкопчи в стръмната стълбичка с разкривената си ръка.

— Само хитрост, уверена съм — промърмори тя, докато се качваше.

На палубата факлите и ярката луна в ясното нощно небе осветяваха тълпата от затворници, събрали се около Обетниците на левия борд на Окаяник. Пръстите седеше и стискаше страните на поставено на планшира дъсчено столче. Ту поглеждаше надолу с неподправен страх, ту към Блуз с неподправена омраза. Почерпката и още един от Обетниците — Тръстиката — привързваха въжета за столчето и за Пръстите; той вече беше здраво пристегнат.

— Няма да подейства! — крещеше магът. — Вие просто се възползвате от мен! Ще се удавя.

— Ще следим внимателно — увери го Мъждивия. — Не се притеснявай.

Пръстите го изгледа бясно.

— Добре — обяви Блуз. — Всичко е готово?

Почерпката шляпна Пръстите по гърба.

— Готово.

— Мръсници!

— Започваме — нареди Блуз.

Почерпката и Тръстиката, подкрепяни от Блуз и Мъждивия, свалиха столчето с въжетата. Пръстите бе спрял да ги проклина и бледото му бяло лице се изопна още повече над острите скули. Тълпата се натискаше напред, за да се нареди на борда.

— Отворете място, проклето да е — заоплаква се Блуз и вирна лакти. — Място!

Хо се обърна към Су:

— Малко нещо ни липсват забавления.

— Хо, това някак си не вдъхва увереност.

— Не се притеснявай.

Той махна към някаква приближила се до него едра жена, с късо подрязана сивееща коса.

— Су, това е Девалет. Тя вече е била спусната, но тя, ти и Инезе — а и Опал — можете да се умиете на кърмата. Ще оставим запасно платно или одеяла. Или това, или ще ви спуснат в мрежа.

Тънката уста на старата вещица се изкриви снизходително.

— Щом трябва.

Откъм събраните затворници се донесоха подвиквания и смях. Почерпката и Мъждивия дърпаха въжетата. Пръстите — мокър и треперещ — се появи на парапета. Разкъсаната ленена риза висеше от дългурестото му тяло. Той пелтечеше нещо — вероятно проклятия, — докато сваляха стола на палубата. Мъждивия протегна одеяло, Пръстите го грабна и го уви около себе си. Хо го гледаше и се чудеше как е възможно човек да бъде толкова мършав.

— Това не прави нищо за погълнатото от нас, набитото в мазолите, или под ноктите ни, или на подобни места — отбеляза Су.

— Използвахме пемза за кожата и ножове за под ноктите — отвърна Девалет. — Лично аз бих си отрязала лявата ръка, за да си върна уменията.

— Да, да, да се надяваме, че няма да се стигне дотам — заключи Су, обърна се и закуцука към кърмата.

От разрушената стена на някогашните външни входове, гостилници и поклоннически странноприемници на огромната постройка, която бе била Голямото светилище на Бърн, Бляскавата гледаше как пратеникът на Талийската лига възседна коня си и препусна. Съмненията и дребните подозрения, загризали я от завръщането им, напоследък се обединиха в тъмно, задушаващо чувство за погрешност, което сякаш я задавяше. Тя се обърна към другите двама обитатели на стаята — Скинър и Качулката.

— Това мъдро ли беше? — попита тя, въпреки че бе наясно, че от възражението й няма да последва нищо. Отново я порази усещането, че е участник в постановка, че просто изпълнява роля в някаква омръзнала пиеса. Дали не е била тук и преди? Дали не го е правила безброй пъти? Откъде това настроение?

Скинър, с шлем под едната ръка, разкрил белязаното си лице и сплъстена червено-жълтеникава коса, отпъди притесненията й с ръка.

— Тази Лига не е различна от малазанците. Толкова хващам вяра на предложенията им за земя, колкото и на предложения от Ласийн.

Погледът на мечоносеца се отмести встрани към Качулката. Върховният маг, който бе гледал през равнината на юг, се намръщи:

— Малко е вероятно за близкото бъдеще — но, разбира се, е нарастваща опасност. Събират се още повече войски.

— На Ласийн? — попита Бляскавата.

Лека усмивка изопна накъдрените татуировки под устата му.

— Кой може да каже? Изборът е на командира им, бих казал.

— Нещата ще се ускорят, нали така — прогърмя Скинър, — ако Чос смята, че са на Ласийн?

— Определено.

Скинър отпрати Качулката с махване на ръката:

— Оставям това на теб.

Кратък поклон откъм Качулката. Върховният маг отстъпи в сянката и изчезна. Бляскавата изненадана се обърна към Скинър.

— Струваше ми се, че напоследък пътуването през Лабиринтите е изключително опасно.

Потеглил към разбитата каса на вратата, командирът спря и се замисли:

— Такъв е и Качулката.

Самичка, Бляскавата изведнъж усети как дневната горещина се просмуква в нея — като че присъствието на командира изцеждаше от нея нещо жизненоважно. Погледнеше ли го, потръпваше. Какво ли бе станало с човека, повел Първа рота в Диаспората? Беше амбициозен и свиреп, да — но не и нечовешки. Сега от очите му надничаше нещо друго. Нещо по-ужасяващо и плашещо от всичко, което би могло да ги чака на бойното поле.

— Капитане?

Бляскавата примигна и се обърна. Там стояха Сивогрив, Опушения и редовен войник Огилви.

— Да?

— Отхвърли ги, нали?

— Да.

Вкиснато кимане.

— Така смятах. Има смисъл.

Бляскавата се изправи, още веднъж разтревожена.

— Обясни се, маг.

— Аз и Сивия си поговорихме. Имаме си теория.

— Да? — тихо попита Бляскавата, въпреки че дъхът изглеждаше да замира в гърлото й.

— Все пак, най-напред този гвардеец има да каже нещо.

С рязко движение Опушения даде знак на Огилви да излезе напред. Войникът наведе плешивата си кръгла глава и отдаде чест.

— Простете, госпожо. Съжалявам, но си държах устата затворена. Струваше ми се най-подходящо. При обстоятелствата тогава и тъй нататък.

Бляскавата отново примигна и челото й се нагъна.

— Прощавай, гвардеецо…?

— Бях първият на мястото на убийството на Изгърбения в Стратем. Видях следи — следи, които по-късно бяха заличени. Със заклинание.

— И тези следи какво ти съобщиха?

— Според тях момъкът никога не е пристъпвал в онова сечище.

— Аз… разбирам.

Бляскавата преглътна напиращото гадене.

— Някой друг видял ли е тези следи? Кой може да потвърди свидетелството ти?

Гвардеецът погледна към Сивогрив, после надолу.

— Никой, госпожо.

— Не. Добре, гвардеецо, тогава предлагам да продължиш да не споделяш това, докато не се появят още сведения.

Огилви отдаде чест:

— Тъй вярно, госпожо.

— Свободен си.

— Слушам, госпожо.

Огилви си излезе. Бляскавата се обърна към Опушения.

— Твърде много си позволяваш, маг.

Дългото лице на Опушения се втвърди.

— Позволявам си повече. Хората няма да го кажат, ала има много мърморене. Скинър събира Обетниците около себе си, отнася се с всички останали като с прислуга, а не като с братя и сестри. Избират се страни. Всеки очаква ти да сториш нещо. Ти или… — Той се спря, а после го изрече: — Сивогрив.

Бляскавата най-накрая се обърна към едрия бивш Върховен юмрук.

— Щях много да внимавам, ако бях на твое място, малазанецо. Ти не си Обетник.

— Положение, което може би ми дава подходящия поглед.

— Подходящ? Обясни се, войнико.

— Ясно е, че Скинър възнамерява да победи и Ласийн, и тази Талийска лига. След като и двете са надвити, тогава какво?

Бляскавата набръчка вежди и сви рамене.

— Е, в този случай условията на Обета са изпълнени — Империята е унищожена.

Сивогрив и Опушения се спогледаха притеснено.

— И все пак не. Тогава всяка нова сила би могла да навлезе в празното място, като — да речем — съюз между войските от Дал Хон и Кан, или кои да са други, нали?

— Възможно е…

— Освен ако мястото вече не е заето от друго обединение, друга готова да действа сила. Не е ли така?

— Не виждам накъде биеш, малазанецо.

Опушения изръмжа нетърпеливо.

— Обетът те е сграбчил твърде силно, Бляскава. Отвори очи! Скинър възнамерява лично да заеме престола!

Бляскавата можеше само да гледа. После направо се изсмя на безсмислеността на твърдението.

— Опушен, ти и аз знаем, че условията на Обета въобще не позволяват нещо подобно.

— Ти не си маг, Бляскава. Дори и аз мога да набележа няколко възможни начина за заобикалянето на Обета, а Качулката е цели левги пред мен. Единият от начините да се случи, е като Малазанската империя остава недосегаема, докато Обетниците заемат трона. А? Това как ти звучи? Власт и живот завинаги. Струва си да се опита, не би ли се съгласила?

На Бляскавата почти й се виеше свят. Тя се опря на стената.

— Но това би било…

— Чудовищно извращение? Да.

— Не.

Тя поклати глава.

— Не, Опушен. Измисляш си заплахи и заговори. Виждаш врагове навсякъде. Може би Обетът се отразява на теб. Ти никога не си крил неприязънта си към Качулката. Да си се замислял за това?

За известно време магът помълча. Погледът му бе тежък, преценяващ и Бляскавата се изненада от разочарованието, обагрило очите му.

— Сивогрив не е Обетник, Бляскава — каза той и се изнесе покрай нея. Сивогрив остана, но Бляскавата не искаше да го поглежда. Обърна се с гръб. След време той се поклони и си излезе.

Толкова сме близо. В името на пророчествата на Кралицата, та изпълнението на Обета е постижимо! Можем да ги разбием! Защо тогава тези съмнения, тези притеснения? В началото никой не беше огорчен. Тогава всичко бе толкова ясно. Страните толкова отчетливо разграничени, каузата ни така важна. А ето сега едва мога да се заставя да го довърша. За кого се бием? Не за унтанците, не и за коунците. Тогава за кого? Скинър на престола, а покрай него какво още?

Докато се отдалечаваше на коня от развалините на Светилището на Бърн, заместник-военачалникът Улен се чувстваше изключително неприятно, докато не се приближиха частите на придружаващата го талийска конница.

Оглавяваше ги командир Амарон, придружен от новия адютант на Ток, капитан Мос.

— Отхвърлиха предложението? — попита Амарон.

— Да.

Раздразнено кимване.

— Глупци. Ще бъдат заличени.

— Толкова ли сте уверен?

Амарон се усмихна многозначително и даде знак за връщане към укрепения стан — някои го наричаха Крепост Урко.

— Вие не сте ли?

Улен просто вдигна вежда и посочи към развалините.

— Амарон, току-що идвам от разговор със Скинър. Не го бях срещал преди и трябва да кажа, че напълно се припокрива с отвратителната си слава.

— О, не се съмнявам в това.

Командирът размърда солидното си тегло върху високия кон.

— Не казвам, че ще унищожим Обетниците. Казвам, че ако са толкова глупави, та да се появят на бойното поле, редовната им сила ще бъде бита, а оцелелите Обетници ще трябва да се оттеглят сами. Какво могат да направят тогава? Шепа мъже и жени не могат да задържат дадена земя. Отново ще трябва да бягат. Не, тогава цялата работа — наборите и завръщането — ще са били за нищо. В действителност — печално разхищение.

Зад коня на командира Улен и Мос се спогледаха и не казаха нищо. Мос кимна, за да посочи петдесетимата войници, които разхождаха конете си след тях, и Улен кимна. Амарон не говореше на тях двамата. Говореше на хората и изпълняваше едно от задълженията на командира, да повишава бойния дух.

Напанецът се обърна към Мос.

— Е, капитан, служил сте в Дженабакъз, нали?

— Тъй вярно, началник.

— С Дужек?

— Не, господине. Не пряко. Останах на север. Отслужих си времето.

— На север? Е, та тогава вие сте заставал срещу Гвардията! Те нямаха ли договор с един тамошен военен вожд, оня юнак, Замисления?

— Да, господине. Заставал съм срещу тях.

— И те бяха победени там, нали така?

Мос погледна Улен с прикрито задоволство.

— О, да, господине — високо произнесе той. — Бяха победени.

Половината от лика на офицера от кавалерията показа на Улен, че и той може да играе играта на Амарон — и че е казал това, което ще бъде поднесено на хората. Другата половина съобщи на Улен колко далеч от истината са думите на Мос.

Уикският стан заемаше пространството по източния бряг на река Джурд, точно на север от Унта. Кръглите юрти покриваха хълмовете като внезапно изникнало ново градче от около четири хиляди души. Околните унтански села и колиби осигуряваха храна за конете, дърва за огрев и основни припаси. Нищожния и Пъклената обещаха да платят със стоки в бъдеще. Рилиш и неговата малазанска рота заемаха голямо стопанство и постройки посред лозя, където белите гроздове провисваха тежко от стъблата. След нощния му набег с Пъклената сержант Талия настояваше още повече на усамотяването им за — трябваше да признае — негово голямо облекчение и удоволствие.

И тъй, една сутрин те си лежаха в леглото, когато на вратата на стаята му прозвуча леко почукване. Той нахлузи гащите си, докато Талия също се обличаше и бързо си запасваше колана на меча.

— Какво става? — попита той.

— Простете, господине. Ездачи от юг.

— Да?

— Носят имперското знаме.

— Разбирам. Благодаря, сержант. Скоро ще сляза.

Обърна се към Талия, а тя се засмя на притеснението му, което трябваше да е било очевидно. Той наплиска разгорещеното си лице в някакъв леген. На двора ги чакаха приготвените от Струната коне. Рилиш се качи, помоли Струната да го замества, предаде му началството на укреплението и потегли с отряд от десет души.

Уикските конници вече бяха посрещнали и спрели малката колона — около двадесет унтански кавалеристи. Направиха място на Рилиш, за да отиде в челото. Той наклони глава към мъжа начело на колоната — знаците на шлема сочеха, че е имперски Юмрук, макар Рилиш да не го разпозна. Тъмните очи на мъжа го изгледаха, но той не отбеляза присъствието на Рилиш по никакъв друг начин. Най-накрая от по-далечния си стан се появиха Нищожния и Пъклената. Те застанаха най-отпред и кимнаха на Юмрука, който им отдаде чест и се поклони.

— Позволете ми да се представя. Аз съм Юмрук Тазал Джерн. Идвам като пратеник от столицата и съм упълномощен да обсъждам условията.

Пъклената склони глава в знак, че признава пълномощията му.

— Аз съм Пъклената, а това е брат ми Нищожния. Това пък е лейтенант Рилиш Джал Кет. Поздрави.

Мъжът продължи преднамерено да пренебрегва Рилиш.

— Какви условия, ако бих могъл да попитам? — продължи Нищожния. — Условията на вашето предаване?

— Условия за прекратяването на враждебните действия. Вие несъмнено имате оплаквания и просби, които желаете да обсъдите, нали?

Близнаците се спогледаха с присвити очи.

— Имаме искания и условия, Юмрук — поправи го Нищожния.

— Казвате, че сте упълномощен, Юмрук — намеси се Рилиш. — Упълномощен от кого?

Пратеникът не каза нищо, а продължи да гледа право напред. Челото на Пъклената се намръщи.

— Лейтенантът ви зададе въпрос, Юмрук.

— Уверен съм, че разбирате — никак не се чувствам задължен да разговарям с предател — отговори й мъжът.

Нищожния потръпна като ужилен и дръпна юздите на коня си.

— Тогава, вярвам, разбирате, че ние…

И тъй, дойде денят, в който ме отхвърлят. Рилиш вдигна ръка.

— Всичко е наред. Моля, не се засягайте. Аз ще си тръгна.

— Стой там, където си! — нареди Пъклената и смая Рилиш. — Ще останеш и ще чуеш всичко, което има да каже този пратеник. След това брат ми и аз ще очакваме да ни посъветваш.

Рилиш се постара да скрие учудването от лицето си и се поклони вдървено.

— Както наредите.

Нищожния покани Юмрука:

— Оттук, пратенико.

По-късно същия ден Юмрукът настоя да се оттегли рано в приготвените за свитата му помещения. Щом човекът напусна палатката, сред събраните представители на клановете, старейшините и оцелелите магьосници се разрази бурна свада. Близнаците седяха тихо и позволиха на бурята да се изтощи. Рилиш се притесни от някои от дочутите предложения — да се плячкоса провинцията, да бъде опустошена околността, даже да се предяви искане за Трона. Когато това предложение долетя към Нищожния през шатрата, той просто отбеляза:

— Какво ще правим с него? Твърде е тежък, за да може да бъде носен на кон.

Започна нов спор, този път подправен с все по-силни подигравки, обвинения и обиди. На Рилиш му изглеждаше, че обсъждането все повече се отклонява към минали прегрешения, обиди и вековни вражди. Той се обърна към Нищожния и улови погледа му — момъкът намигна и килна глава, за да го покани навън. Рилиш изопна изтръпналите си крака, поклони се на събранието и се измъкна от палатката.

Навън здрачът се сгъстяваше. Хълмът слизаше като парче тъмнозелена коприна надолу към Джурд — реката блестеше, обрамчена от дървета, широка и черна. Въздухът бе изпълнен с преливащото в презряване ухание на зрялост. Гъмжеше от привлечени от светлината нощни пеперуди и мушици. На Рилиш му мина през ума, че си е у дома, ала това вече не беше неговият дом. Кое място би могъл той да нарече свой дом сега? Уикските равнини? Едва ли можеше да се очаква да бъдат гостоприемни в този миг. Нищожния излезе и дойде при него. Младият мъж се обгърна с ръце под простата си дреха от еленова кожа. Несресаната му черна коса бе оплетена, ала Рилиш не каза нищо — човек не можеше да каже на първия уикски магьосник, че има нужда от подстригване.

— Богата земя — отбеляза младежът и огледа зелените склонове на хълмовете. — Вие добре си живеете тук.

Рилиш погледна младия уикец и примигна.

— Моля?

Изчервяване и накланяне на главата.

— Извинявам се. Всичко това някога е принадлежало на предците ми.

— Не, Нищожен — успя да отвърне Рилиш, а стомахът му се свиваше, — аз съжалявам.

Младежът шумно издиша.

— Толкова е различно от Седемте града.

— И тъй, какво ще правите? — попита Рилиш и посочи шатрата.

— Ще ги оставим да говорят, после ще кажем мнението си, после ще ги оставим да поговорят още малко, после отново ще кажем мнението си и ще ги оставим да говорят. Започнат ли да ни повтарят нашите мнения, сякаш са техни, тогава ще се съгласим с мъдростта им и ще имаме неизменната им подкрепа.

Рилиш изгледа младия мъж, който се взираше надолу по хълма и не си даваше сметка за погледа му.

— Нищожен?

— Да?

— Твърде си млад, за да бъдеш толкова циничен.

Блестяща усмивка.

— Сестра ми и аз въобще не сме млади, лейтенант.

Да, твърде бързо сте станали такива, за което съжалявам.

— И какви са тези мнения? Какво трябва да правите?

— А… ти постави главния въпрос. Все още не сме сигурни какво.

В близкото заграждение зацвилиха коне, размърдаха се неспокойно и очите на Нищожния се преместиха по посока на шума.

— Какво мислиш за нашия пратеник?

— Възможно е да възнамеряваме да съдим за предложението по приносителя му — ясно, почтено и практично.

По Джурд премина лодка с провиснало платно, а дългото й гребло оставяше светла бразда. Очите и на двамата я проследиха.

— Да — изрече Нищожния. — Почтено направено почтено предложение, което да бъде също толкова почтено нарушено при първия удобен случай.

Рилиш се заслуша в тези думи за следи от обида, презрение или потиснат гняв, но не долови нищо такова. Само някакво тъжно примирение, че светът е устроен така.

— В капан сте — обобщи той. — Направихте всичко, което можахте, и все пак все още нямате истинско преимущество.

Бавно дълго кимане в знак на съгласие.

— Намираме се в странно положение, лейтенант. Би трябвало да притежаваме всички предимства, както сме на стан на прага на столицата, ала се оказваме маловажна работа. Унта вече е разграбена. Не можем да заплашваме с това. Съдбата ни всъщност се решава далеч на запад — и ние дори не сме там.

— Все пак трябва да продължите, за да постигнете най-добрите възможни условия.

— Да — въздъхна младежът. — Трябва. И все пак се питам — направили ли сме всичко, което можем?

Нищожния се обърна с лице към Рилиш и погледът му предпазливо се плъзна към палатката.

— Благодаря ти, лейтенант.

— За какво?

— Задето слушаш. За разлика от мнозина мои съотечественици аз смятам, че е полезно за нещата да се разговаря. Оказва се, че това помага при развързването на възли.

Рилиш още веднъж посочи към палатката.

— Съотечествениците ти не изглежда да имат нещо против говоренето.

— Повечето го използват само за затягане на съществуващите възли.

— Аха. Разбирам.

Магьосникът хвана навеса на палатката.

— Не се налага да търпиш още от това тази вечер. Пъклената и аз ще се оправяме с нещата. Разбирам, че те очаква много по-приятна компания — и той се ухили.

Юношески опит за възрастен разговор?

— Да, благодаря ти.

Усмивката повехна:

— Само да можех да намеря някого за сестра си…

Рилиш се поклони бързо:

— Лека нощ.

На тъмния път към стопанството Рилиш срещна двама ездачи, които го чакаха. Сержантите Струната и Талия. Сержант Струната отдаде чест, обърна животното си и се отдалечи. Рилиш приближи своя кон до този на Талия.

— Сержант…

— Лейтенант…

Тя се наведе настрани и двамата се целунаха. Тази вечер в нея имаше нещо: усмивката й тъй грееше в мрака, а очите преливаха от скрито веселие.

— Изглеждаш… тайнствено… тази вечер.

Тя обърна коня си и го изгледа косо.

— Имам си тайна.

Той замръзна и присви очи.

— Охо?

— Да. Аз съм — както се казва в изисканото ви аристократично общество — непразна.

— Какво? — Той я зяпна, напълно изненадан. — Това е невъзможно!

Привдигната вежда.

— Не са ли ти разказали как става тази работа?

— Не! Искам да кажа, исках да кажа, че… как можеш да знаеш толкова скоро?

— Жените от конюшните ми казаха. Място не могат да си намерят от радост. Трябваше да ги чуеш как кудкудякат над мен.

— Да, ти трябва да напуснеш войската, разбира се.

Тя го изгледа право в очите.

— Определено няма. Сега съм сержант. Имам повишена заплата.

— Мога да те отстраня.

— За какво? — изстреля тя. — За непочтително държане към офицер?

Рилиш отвори уста, после бързо я затвори и си рече, че понастоящем друго нападение не би било препоръчително. Явно се налагаше да се разузнава и да се наблюдава. Може би малко обмислено проучване. Талия яздеше, показно мълчалива, с изправен гръб и извърнато лице. Той се прокашля.

— Струва ми се, че не си очаквала такова отношение.

— Да, проклето да е.

— Съжалявам. Просто е… голяма изненада. Първата ми мисъл е да не се излагаш на никакви опасности…

— Мислиш, че го искам? — Тя въздъхна, приближи коня си до неговия и взе ръката му. — Старият Орхан и аз можем да си разменим задълженията.

Орхан, рече си Рилиш. Снабдител и началник на конюшните на ротата. Натоварваща работа, определено опасна, но не и с място на бойното поле. Да, слаб в краката и бавен, ала е хитър ветеран, изкарал на служба целия си живот — сержант от войсковите списъци.

— … после ще намеря бавачка сред уикците. След това дребосъчето може да остане при брат ми в Халас. Той е дърводелец там. Ами твоите хора?

Рилиш се замисли за своите хора. Помисли си за дома за сезона в Унта и за дома за отдих в Халджен. За семейните земи покрай река Грис, където лозя, ниви и овощни градини се простираха на повече от ден езда във всички посоки. Помисли си как бъчвите вино остаряват под големия господарски дом, за безбройните семейства, които живееха по тези земи и ги обработваха.

Всичко това бе изгубено за него. Изгубено за Рилиш Джал Кет, предател на семейството.

А сега имаше наследник. Наследник на двата му меча, на торбата пари под ризата и на името, за което момчето или момичето не можеше да има претенции. Той взе ръката на Талия:

— Къде е този Халас?

Един от останалите при тях сетски съгледвачи пристигна с грохот и спря в последния миг. Конят му тупаше с копита, запотен и запенен. Гелел разпозна Товен, младият разбойник, който беше дразнил нея и Молк. Сега беше благодарна за склонността на младежа към силните усещания.

— Потеглили са към Хенг — докладва той.

В случая те бе голяма войска на Конфедерация Кан, дошла в походен строй от юг, на численост около четири хиляди улани и двадесет и пет хиляди пехотинци. Те бяха причината маркизът и хората му да стоят приклекнали в някаква горичка югозападно от Хенг.

Маркизът кимна, че е разбрал.

— Благодаря ти, съгледвач. Вземи си отпочинал кон.

— Слушам, началник.

Товен отправи злобна усмивка към Гелел и смушка коня си напред.

— Ще се пребие — обади се превост Разала с някаква неохотна привързаност.

— Надявам се да не го направи — измърмори маркизът. — Останахме без разузнавачи.

— Тъй, тези кански войски — те наши съюзници ли са? — попита Гелел.

Маркизът извади лулата си от презраменната торбичка и я напъха незапалена между зъбите си.

— Не непременно, може и да са с Ласийн. Ако трябваше да се обзалагам по въпроса, бих казал, че са на страната на Конфедерация Итко Кан.

— Какво значи това?

— Това значи, че може би са тук, за да опитат да превземат Ли Хенг.

— Моля? Та това е смешно! При армията на Ласийн и нашата тук!

Замислено смръщване.

— Въобще не е така. Итко Кан винаги са ненавиждали създаването на Свободните градове. Хенг е единствената причина за съществуването на обединението им. Сега имат възможност да се отърват от тях. Да не споменаваме възможността да овладеят Хенг. Не, представям си замисъла им да се пазарят с победителя на север и да използват Хенг като разменна монета. Разумна стратегия.

— Това е…

Гелел се спря, за да не произнесе нещо, което би открило липсата на… е, на хладнокръвие у нея.

— От това ми се прищява звярът да прекоси Идрин — изскърца Разала.

Джардин я стрелна с поглед.

— Повярвайте ми, превост, не го искате.

— Какво правим ние тогава, маркиз? — попита Гелел.

— Изтегляме се на запад. Към водопадите.

— На запад? На запад към водопадите Разорана земя? — невярващо повтори Гелел. — Но това изцяло ще ни отдели от битката! От нас има нужда на север! Чос застава срещу Ласийн. Всеки мъж и жена са необходими!

— Петстотин души нямат особено значение, превост Алил. Във всеки случай пътят ни на север е преграден. Отрязани сме от Моста на поклонниците, от Ли Хенг. Единственото място, където може би ще успеем да преминем, са водопадите.

— По този въпрос не съм на вашето мнение, началник. Пристъпът на сто тежки конници може да реши изхода на дадена битка. Разала? Вашето мнение?

Началникът на тежката конница изгледа Гелел дълго и тежко. Гелел долови буря от потиснати чувства, развихрили се под запотеното, белязано, обикновено лице — обида, гняв, срам и най-накрая съжаление. После жената сведе очи, сякаш изучаваше краищата на ръкавиците си, поставени на лъка на седлото.

— Искам го повече, отколкото мога да кажа, превост. Но… положила съм клетва да следвам маркиза.

— Следователно вървим на запад — завърши Джардин. — Сетите ще ни държат в течение.

И той смушка коня си напред.

— Кански части — промърмори сержант Банат току до Фурията. — Селски момчета, рибари и избягали чираци. Нямат ядро. Чудя се защо ли си правят тоя труд. Съвсем спокойно могат да си съберат партакешите и да си вървят у дома. Той плю над стената на кулата точно до Южната порта на Външния кръг.

— Освен маговете им. Ония кански магове са пълни с хитрини. Като тия от Дал Хон, само дето не са толкова зли.

— Благодаря за съвета, сержант — обади се Фурията, стиснала глава с ръцете си. Все още болеше. Според Лис била съвсем излекувана, но продължаваше да боли. А и тези преговори с Кан въобще не помагаха. Нека боговете помогнат на началника й — тя бе в настроение да гризе камъни.

— Чудесно. Да вървим.

Фурията излезе, придружена от Копринения, сержант Банат и поделение от двадесет хенгски кавалеристи — значителна част от всичко, което им бе останало. Лис наблюдаваше севера, Слънчевия се занимаваше с поправките и възстановителните работи, а Сторо пазеше леглото и едва се държеше сред живите — поправяше се от хапането на звяра. Също Джалор — Джалор бе паднал, докато вършеше работата си да стои близо до Рел. Рел даде да се разбере, че такива разговори не са за него. Ето как се стигна до Фурията, понастоящем изпълняваща длъжността Юмрук и командир на отбраната на града.

Кански ездачи ги спряха съвсем скоро по пътя на юг. Тук чакаха представителите на Кан. Чакането излезе дълго. Фурията се възползва и освободи колкото можеше разстояние между себе си и конете. Отиде до някаква изоставена селска къща и имот — изпотъпканата градина беше обрана, а стаите бяха оголени от всякакви мебели и сечива. Всички следи от обитавалото дома семейство бяха изчезнали. Застанала посред единствената стая на покритата със слама къща, докато гледаше как прахта се върти на светлината от отворената врата, Фурията изпитваше само чувство на тъга и загуба. Кой ли бе живял тук? Чудеше се дали това е работа на техните снабдителни отряди, на вероятно разположените на юг талийски войски или на наблюдаващите ги ездачи от Кан. Най-накрая с громолене по южния път се появи голяма каруца, теглена от четири вола. Съпровождаха я улани, а пред нея вървеше отряд от петима конници. Фурията излезе да ги посрещне.

Единият слезе и се доближи — мъж в удобни доспехи на ивици и дълга поличка, украсена със седемте свързани цветчета на Конфедерация Итко Кан. Този знак бе използван за последно преди около сто години. Той свали шлема и вълнената си шапка. Показа се човек на средна възраст, с тъмни черти, мустакат и с късо подрязана брада. Поклони се на Фурията.

— Началник Пирим ’Дж Шал на вашите услуги.

Посочи конниците:

— Надзорник Дурмис — и мъжът с късата дреха се поклони.

Останалите ездачи очевидно бяха гвардейци.

— В каруцата се намира Пазител Капалет. За съжаление натоварването от похода се оказа изтощително за нея, та тя е неразположена.

— Фурията, изпълняваща длъжността Юмрук — и тя посочи своя отряд.

— А това е Копринения.

Началникът се поклони, издиша шумно и седна на края на строшения улей за вода.

— Поздравления за задържането на талийците. Трябва да е било много трудно.

— Поздравленията се приемат.

— Но — и той се загледа на запад — това несъмнено ви е оставило с отчайващо намален състав. Трябва да се запитате колко още могат да понесат хората ви, колко още им е останало?

— Достатъчно, за да прекратят вашето представление.

Той се усмихна търпеливо и посочи околностите.

— Ние, от Конфедерацията, не сме дошли с празни ръце, госпожо изпълняваща длъжността Юмрук. Ние познаваме добре тези земи — те са били наши. Известно ни е и за недостига на дървен материал и сме донесли свой. Достатъчно за много обсадни кули.

— Нищо не ми харесва повече от един хубав огън.

Отново търпелива усмивка.

— Преценете, командире, дали можете да застанете срещу нас на юг и да пазите като хората северната си страна? Много се съмнявам в това. Преценете добре и дайте условията си — поне заради хората си.

Фурията надяна ръкавиците си. Приличието бе спазено. Тя не беше склонна да се състезава с човека.

— Нашите условия са следните: оттегляте се на един ден път на юг. В противен случай ви смятаме за цел. Това ясно ли е?

Най-после тя успя да изличи усмивката му. Мъжът стана, направи малък поклон и даде знак към конниците. Фурията тръгна.

Докато приготвяше коня си, тя видя как дебелият плешив надзорник и Копринения са се вплели в нещо като надприказване. Докато се качваше на коня, надзорникът се обърна към Копринения:

— Много от моите братя и сестри на юг казват, че с края на малазанския мир човекоядецът се е завърнал, подбуден от кръвопролитието. Какво ще кажете?

— Да, бих казал, че сегашните военни действия имат много общо с това.

— Отговорните за завръщането му заслужават да умрат между неговите челюсти — викна надзорникът, докато Копринения обръщаше коня си. — Точно според предсказанието на старото проклятие. Не си ли съгласен?

Копринения не се обърна. С вдървен гръб той дръпна юздите и потегли.

— Колко души е погубил досега? — провикна се мъжът.

Фурията тръгна след мага, но не се удържа и погледна назад — надзорникът бе насочил обвиняващо пръст към нея. Тя пришпори коня си, за да достигне Копринения.

— За какво беше всичко това, в името на Д’рек?

Магът погледна напред и отметна развяната си от вятъра коса.

— Нищо, Фурия.

— Нищо? Нима искаш да кажеш, че наистина има проклятие? Джалор е мъртъв. Сторо е почти мъртъв. Треперко го няма…

— Треперко загина преди да сме направили каквото и да е, Фурия.

— Недей да издребняваш. Виждам насока. От колко време си знаел за това проклятие?

Копринения безпомощно махна с ръце.

— Фурия, не е нещо, което да бъде вземано на сериозно. Нищо особено. Вероятно е нещо, измислено от менестрели и любители на подобни мистични глупости. Това е всичко.

— Вероятно… вероятно? Откъде знаеш?

— Понеже нито Келанвед, нито Тайсхрен се занимаваха с проклятия, разбираш ли? Не им беше присърце.

— И се очаква да повярвам на това?

— Да.

Той я погледна и пусна най-професионалната си успокояваща усмивка, с която го беше виждала да лъже стотици пъти.

— Слушай, той просто опитваше да те извади от равновесие. Да подкопае увереността ти. Това е всичко.

— Е, да, успя.

Приближиха до останалите от отряда си и по взаимно съгласие не казаха нищо повече по въпроса. Щом стигнаха града, Фурията отиде с новоназначените си шестима телопазители до северната част на Външния кръг, за да провери ремонтните работи. Оживената дейност я изненада. Стотици работници чистеха, укрепваха стените и събираха строителни материали. Изглеждаше сякаш жителите на Ли Хенг най-накрая са се заели със собствената си защита. Циничната страна на Фурията се чудеше дали появата на Риландарас няма нещо общо с изненадващото им въодушевление. Все пак имаше и друго обяснение. Не можеше да отрече, че след като Рел спря звяра, градът го обожаваше. Често се чуваше как викат към него „Покровител!“, а му хвърляха и цветя. Нещата стигнаха дотам, че вече не излизаше на улицата. Явно градът се бе убедил, че в часа на най-тежка нужда е намерил новия си Покровител. Фурията не бе съвсем сигурна дали пък не са го намерили.

На Портата на северните равнини тя забеляза Слънчевия, заобиколен от тълпа крещящи търговци; той вдигна ръка, че я е видял, докато ги обсипваше с ругатни. Тя изкачи стъпалата към парапета на стената. Вратата, вече невъзстановима, бе запечатана за постоянно. Зад временните прегради от дърво и натрошени камъни издигаха стена от каменни блокове. На бойниците Фурията намери Лис. Сетската шаманка — или маг, или каквато и да бе — гледаше на север в равнината, вече празна, с изключение на изоставеното снаряжение, гробовете и блъсканите от вятъра парцали.

— Как е Сторо? — попита Фурията.

Вирната вежда.

— Както можеше да се очаква. Оправянето на чисто порязване с меч, пронизване от острие или пък наместването на счупена кост е лесно, ако го сравниш с опита да се съедини разкъсана и осакатена от нокти плът. Загубил е ръка и око и можем да го загубим заради вътрешните наранявания. Но защо питаш мен? Трябва да отидеш да го видиш лично.

Фурията поклати глава. Той нямаше да иска тя да го вижда такъв — безпомощен и поразен. Лис сви устни, но не каза нищо. Тя продължи мрачно да наблюдава равнините.

— Той ще се върне ли? — попита Фурията. И двете разбраха, че под него Фурията има предвид някой друг.

Лис кимна немощно.

— Да. Може би. Точно сега навън има лесна плячка.

Шаманката сякаш отпадаше с часове. Косата й висеше на мазни фитили, кожата й изглеждаше болезнено бледа. Невероятно, но вонеше по-лошо от първия път, когато Фурията я видя. Ако я бяха попитали тогава, нямаше да го сметне за възможно.

— А сетите? Те в безопасност ли са?

Уморена усмивка.

— Благодаря ти, Фурия, момичето ми. Да. Засега. В безопасност са. Може ли обаче да се каже за един народ, че е опазен от себе си? Не бива да се допусне това почитане на Белия чакал отново да ни впримчи в мъртвата си хватка. За нас това е връщане назад — някакво детинско подчинение.

— Съжалявам.

И наистина съжаляваше. Все повече изглеждаше, че не е трябвало да правят това, което сториха. Че тя бе направила ужасна грешка, която щеше да я преследва през остатъка от живота й. Може би наистина имаше проклятие.

Шаманката тупна Фурията по гърба.

— Не се тревожи, момиче. Стореното е сторено. Сега е мой ред да направя нещо.

— Ти? — и тя я изгледа подозрително. — Какво искаш да кажеш?

Лис завъртя ръце пред очите си и огледа многослойните си парцаливи поли.

— Просто нещо, което съм отлагала твърде дълго време, това е. Може би времето му е дошло.

За какво? Фурията искаше да попита, ала нещо я спря — неясен безформен ужас, който нашепваше: не искаш да узнаеш. През ума й мина, че може би все пак беше страхлива.

Плаването на север бе леко, при все че без твърдата ръка на Ереко на кърмата Хвърчило не се носеше така плавно, както преди. Джан, Преследвача и Кайл се разбраха да поддържат платното колкото може по-изопнато. Братята стояха в средата на откритата лодка, приготвяха храната и като цяло се дразнеха взаимно. Пътника стоеше на носа, тъмно скръбно присъствие, което всички отбягваха. Сякаш единствено Ереко, макар и да не бе човек, бе поддържал човешкото в майстора на меча. Кайл знаеше, че според Изгубените братя той обвинява Пътника за смъртта на гиганта. И наистина, известно време той го смяташе за виновен. Сега обаче се питаше какъв ли избор е имал човекът — целият сблъсък приличаше на неизбежно съвпадение, на дълго отлаганото затваряне на окръжност. Неизбежно. А Ереко бе предупредил за меланхоличната сила на оръжието на Пътника. Сега му бе ясно, че за него случилото се е било точно толкова тежко, ако не и повече. Нали е бил приятел с Ереко толкова по-дълго време? Струваше му се неправилно да оставят човека да скърби толкова дълго и схвана, че ако някой ще прави нещо по въпроса, това можеше да е само той. На петия ден той събра решителност и седна до носа.

— Значи Кюон — изрече Кайл след време.

Под пуснатата надолу дълга черна коса тъмносините очи на мъжа се преместиха от безсилно увисналите покрай бедрата му ръце върху Кайл. Нещо в погледа се раздвижи и проблесна — някакво далечно разпознаване — и едната му ръка се повдигна, за да разтърка очите. Той надигна глава.

— Да, Кюон.

— Мога ли да попитам защо?

Уморено свиване на раменете.

— Имаш спор за уреждане с Гвардията. А Гвардията се е запътила натам.

— Ами ти?

— Аз ще тръгна от там.

— Ще помогнеш ли?

Развеселена усмивка.

— Не, Кайл. Присъствието ми само… ще усложни нещата.

— Качулката просто ще ме убие веднага.

— Не. Ще бъдеш в безопасност с братята. А и оръжието, което носиш. Ти нямаш и представа какво притежаваш и аз смятам, че нещата са били предвидени така.

Мечът му?

— Какво искаш да кажеш?

Леко вдигане на раменете.

— Той е мощно оръжие. Други биха го използвали да се доберат до богатство или власт. Нищо такова не ти е минавало през ума, нали?

Кайл се замисли за това — наистина, той нямаше представа как да се оправя с такива неща.

— Е, а ти?

— Аз?

— Да.

Мъжът си пое дълбоко дъх и огледа водата.

— Аз преследвам някого, Кайл. Той се стреми да ме избегне. Но най-накрая ще го пипна. Тогава ще настъпи отдавна отлаганото разчистване на сметки.

— Отмъщение?

Остър поглед, после смекчен.

— Да. Но не само за мен, а за много работи. За много работи.

Самотна вълна опръска Пустошта, който извика от изненада. Кокошката се засмя неудържимо, както си беше с пълна уста. Усмивка докосна чертите на Пътника, макар че на Кайл му изглеждаше като студената, далечна усмивка на възрастен, който наблюдава забавните игри на децата. Или… каква бе думата, която той дочу при разговора на Гвардейците за водача на расата, която наричаха Андий? А Магусът? Асцендент.

— Добре, може би ние ще успеем да помогнем?

Пътника го погледна и продължи да се усмихва.

— Благодаря ти, Кайл. Не. Това е нещо, което съм се заклел да направя. Трябва да го постигна по свой начин.

— Добре, ако така трябва да бъде — и той стана да си върви.

— Кайл? — повика го Пътника.

— Да?

— Благодаря ти. И… много съжалявам. Знам, че много го обичаше.

— Да. Сигурен съм, че и ти го обичаше.

Кайл се обърна и срещна погледа на Джан, който ги гледаше от кърмата — той се извърна, вторачен във водата, както обикновено.

На следващата сутрин Кайл се събуди и видя Преследвача на кърмата. Бе прав, вперил поглед напред. На носа Пътника също се бе изправил.

— Какво е това? — попита той Кокошката. Той наглеждаше малкия огън в метална купа и режеше корените, които варяха на лепкава яхния, и безгрижно сви рамене.

— Някаква буря пред нас.

Погледна към кърмата и срещна погледа на Преследвача, който му направи знак да отиде при него. Тъмни развълнувани облаци затъмняваха небето.

— Можем ли да заобиколим?

Разузнавачът само надигна прошарена руса вежда.

— Това е третата промяна на посоката от изгрев. Всеки път — ето на.

Джан лежеше увит в одеяла край единия борд. Кайл си помисли дали да не попита него, но реши да пропусне. Ако Преследвача или Пътника искаха, можеха те да го направят.

— Какво казва Пътника?

— Каза да спрем с опитите да заобиколим. Просто да вървим на североизток.

Кайл отиде на носа. Погледът на Пътника бе прикован напред. Под кожите носеше бронята, а на пояса си бе окачил меча. Шупващ гняв се изкачи по изпънатите му рамене до погледа.

— Какво има?

— Някой се намесва. Някой, който би трябвало да не е тъй глупав, та да застава на пътя ми.

— Кой?

Човекът се огледа, за да отговори, но се спря и поклати глава.

— Няма значение. Просто си дръж очите отворени.

— Какво да правим?

— Какво да правите? Яжте, проверете си оръжията.

Кокошката приготви обяд от каша, риба и стар плесенясал хляб. Изгубените братя се заеха да опитват остриетата на множеството оръжия, които носеха на поясите, по дрехите и обущата си. Кайл не можа да види никакво оръжие по Джан, тъй че се зарови из кораба и се появи със стар дълъг нож, който не използваше, и го предложи на другия. Джан го изгледа изненадано и благодарно. После погледът му се плъзна настрани, Кайл го проследи и видя как Пътника гледа със стегнато, непроницаемо лице. Джан затъкна оръжието в пояса си.

Краят на неестествения куп облаци се приближи. Морето около челото му се надигаше и спускаше както обикновено — високи гладки вълни, украсени с най-тънка пяна на върховете си. Под облаците, под сгъстяващата се тъма на плътната сянка, морето изглеждаше спокойно, а вятърът отслабнал. Пътника се извърна от носа.

— Седнете. Хванете се някъде. Вържете кормилото.

Преследвача привърза дългата му дръжка. Братята омотаха ръцете си в опънати въжета. Кайл намери прикрепено въже и промуши ръка през него. Джан седна край борда с протегнати напред крака. Зловещо мълчалива, високата стена от тъмнина се надвеси над тях като канара и преряза светлината. Хвърчило бе погълната.

Веднага загубиха скорост. Кайл политна напред. Предметите и припасите се местеха и падаха. Хвърчило стенеше, дъските скърцаха, а платното плющеше. Около тях се надигаха вълни и заливаха палубата. В объркващата разсеяна светлина всичко изглеждаше плоско, отдалечено и безцветно. Пътника викаше нещо от носа, ала думите му звучаха особено и изкривено. Кайл още веднъж падна напред. Припасите изтрещяха над главите на братята и те извикаха яростно. Скърцането на кила и дъските съобщаваше, че Хвърчило стърже по бряг там, където не би трябвало да има бряг. Страшен удар вцепени Кайл.

След време погледът му се проясни — за миг беше загубил чувство за посока. Изправи се, запримигва и се закрепи. Тъмна кална равнина се простираше напред, чак до още по-тъмна гора. Зад гърба им лежеше мрачна плоскост от вода, гладка като черно стъкло с изключение на следата от преминаването им. Отгоре — мрачно небе с цвят на слюда.

— Весело местенце — отбеляза Джан и потърка рамо.

Кокошката изскокна от купчина припаси, ругаеше и притискаше ръка към едното си око. Пустошта се смееше гръмовно. Преследвача разтриваше бедро. Пътника оглеждаше обшивката на носа.

— Повредена ли е? — попита го Преследвача.

— Не мога да кажа. Във всеки случай сме заседнали.

— Пътници! Привет! — провикна се някой на талийски от далечината.

Кайл надникна през борда. В мръсотията стоеше човек. Бъркотия от сплъстена черна коса обграждаше дълго бледо лице. Дрехите му висяха в калта — той или бе твърде нисък, или бе затънал в тинята.

Пътника прескочи планшира и се приземи пред човека само колкото да затъне до пищялите. Въпреки това той успя да хване предницата на одеждите му и да я стисне. Човекът се затресе в ръката на Пътника и дългият отпуснат плат на ръкавите му — достатъчно дълги, за да провисват в калта — пляскаше влажно.

— Заведи ни при лукавия плъх — проръмжа Пътника. — Той най-после си заслужи няколко подбрани думи от мен.

— Да — гракна мъжът. — Тоест, не. Тук няма никакъв луков връх. Лукът е в градините.

Пътника изненадано пусна създанието, което оправи дрехите си и размаза кал навсякъде по тях.

— Дошъл съм, за да ви отведа при моя господар Сенкотрон. Вие сте удостоени с благоволението му.

— Ти пък кой си? — попита Пътника.

— Типакой? — намръщено произнесе създанието. — Ама че странно име. При все това май е доста разпространено, а?

После протегна изкаляна ръка.

— Хете.

Пътника не понечи да я стисне. Малко по-късно създанието свали десницата си и я отърка в измърляната си дреха.

— Да, да. Трябва да потегляме! Идвайте!

И се заклатушка нататък — одеждите му се влачеха след него и от краищата им падаха топчета зеленикавокафява кал. След няколко стъпки той се обърна и махна.

— Идвайте, идвайте!

— Ох, в името на Господарката на крадците — оплака се Кокошката. Той награби няколко вързопа и мехове и прекрачи през борда. Обутите му в сандали крака изцяло потънаха в тресящата се ледено студена повърхност. Той потръпна и изпъшка.

— Проклятие, та това е студено!

Останалите го последваха, скокнаха в мръсотията един по един и се затътриха след Пътника и водача им. Скоро Кайл остана почти без дъх, понеже и двата му крака се оказаха запечатани в тежка лепкава кал. Преследвача и Пустошта бяха извадили ножове, остъргваха слоеве кал от краката си и я захвърляха настрани. Вонята тежеше от противната смрад на разлагащи се морски създания. Кайл трябваше да извърне лице, когато се наведе, за да махне калта.

— Твърде недостолепно, а? — обърна се Пустошта към брат си. Тогава Пътника се обърна рязко, погледът му се присви, но той само изсумтя — сякаш на известна само на него шега — и отново тръгна, като бавно поклащаше глава. Братята си размениха озадачени погледи.

По-нататък калната равнина отстъпи пред надигащ се бряг от черни камъчета. Отляво се простираше тъмна гора от усукани сиви храсталаци и ниски дървета. Водачът им ги водеше надясно, където брегът се издигаше към изронени хълмове, гъсто покрити с оплетени треви. Кайл се питаше дали не изостава. Или това, или водачът им все повече затъваше в калта, или пък ставаше по-нисък. По-голямата част от дрехите му се тътреше дълго след него, а и ръкавите се влачеха. Преследвача и Кайл се спогледаха неуверено.

Под провисналите си одежди човечето — или каквото там беше, вече ясно се издигаше само до кръста на Кайл. С няколко бързи крачки Пътника се стрелна напред, хвана прогизналия влачещ се плат и го дръпна. Разкри се ниско, космато, крилато, маймунообразно създание, което се завъртя, изгърби се и заръмжа.

Всички замръзнаха и се вторачиха.

Изненадано, създанието се стегна, издърпа одеждите си от Пътника с необичайно подражание на уязвено достойнство и потегли нататък. Пътника, напълно изненадан, се обърна с лице към останалите. Той вдигна глава, като че измолваше от небето някаква неизвестна благословия — може би търпение — после се почеса по врата и издиша шумно.

— Извинения. Грешката е моя. Стара разправия между мен и очакващия ни. Винаги е бил на мнението, че… се вземам твърде на сериозно.

Пред тях създанието бе достигнало камъните и вече се напъваше да се облече. Опитът му прерасна в битка на живот и смърт между животно и дреха. Дребосъкът се промушваше между влажните дипли, съскаше и риташе, ревеше от гняв. Появи се продълговатата му глава, стиснал бе със зъби парче плат. Имитираше, че душѝ плата с косматите си ръце, а после отново изчезна сред провисналата мокра бъркотия. Пътника просто продължи. Всички го последваха и отупаха калта от сандалите и ботушите си. Кайл беше последен и видя как създанието си подава главата. Жълтите му очи, дълбоко поставени под изпъкналите кафяви вежди, примигаха объркано. Той хукна презглава напред и повлече парцаливия си враг.

Като изкачи изронения хълм, Кайл видя осеяна със стръмни хълмове — или нещо много подобно на хълмове — равнина. Склоновете им изглеждаха твърде стръмни, за да бъдат естествени. Пътника вървеше напред, право към далечна тъмна канара, при все че Кайл не можеше да прецени на какво разстояние е. Тук — където и да бе това тук — всичко изглеждаше странно изкривено. Той изтича до Преследвача.

— Е, къде сме?

Съгледвачът нагласяше подсилената с капси кожена ризница и махаше кал от покритите си с кожа мокасини. Той се намръщи отвратено.

— Крепостта на Сянката, бих казал.

— Крепостта на Сянката? Какво е това?

— Така го наричаме при нас. Можеш да го наречеш Лабиринт на Сянката или Мийнас, или както ти харесва. Каквото и да е — все е едно.

Кайл забави крачка. Значи, Сянката. Скитникът, Мошеникът, Измамникът. Сила, която трябва да бъде избягвана, или да се отнасяш с нея много внимателно — според шаманите и магьосниците на неговия народ. Сега бяха в нейната хватка. А мечоносецът с тях твърдеше, че познава господаря й лично и че има спор с него. Вярно, засега не правеше на Кайл впечатление да е особено опасна. По-скоро изглеждаше объркана и леко безумна.

Животинката отново бе набрала преднина, наметна парцаливите одежди, изпъчи гърди и закрачи малко встрани от посоката, в която те се движеха. Най-накрая, когато се оказа сам, изграчи и отърча, за да застане още веднъж начело, навири брадичка и решително се запъти в погрешната посока. Цялата работа се разиграваше под носа на Пътника, който не показа да забелязва каквото и да е. На Кайл обаче му се стори, че гърбът му става все по-изправен и стегнат в хода на пътуването.

Хълмовете се оказаха куполи, построени от грамадни камъни — древни, обраснали; някои бяха пропукани или рухнали, а блоковете бяха разпилени по равнината, сякаш разхвърляни от някаква страшна сила.

По едно време над тях се завъртя облак от мрак — като че ли и без това закритото слънце помръкна още повече. Кайл се стресна, щом видя как над сухата прашна почва, дори и над собствените му ръце и крака, прелитат сенки. Все едно някой развяваше парцали между него и слънцето. Точно толкова внезапно „бурята“ от сенки изчезна. Щом видяха, че никой не изглежда да е пострадал, той и Джан си размениха неуверени погледи и продължиха.

Целта им се оказа един от куполите, по-голям от останалите и с по-прави страни. Щом достигнаха отворената тъмна порта, създанието профуча навътре, без да хвърли поглед назад, и остави кална следа върху прага. Всички спряха по общо неизговорено решение. Пътника се обърна към тях, а очите му продължаваха да се обръщат към портата.

— Аз ще вляза. Не е нужно да влиза още някой. Не мога обаче и да забраня на никого да го стори. Зависи от вас.

— По-скоро бих останал тук. Ако нямаш нищо против — произнесе Джан с нещо като отвращение в гласа и седна на един камък наблизо.

— Ние също — рече Преследвача. Кокошката и Пустошта се съгласиха отсечено с него.

Пътника погледна към Кайл.

— Опасно ли е? — попита Кайл.

— Опасно? Е, ако имаш предвид дали ще бъдем нападнати… не, не смятам.

— Чудесно. Идвам. Искам да кажа, вече сме вътре, ако разбирам нещата правилно.

Пътника, впечатлен, вдигна вежди.

— Вярно. Съгласен съм.

И той тръгна към портата. Кайл го последва.

Входният тунел беше тъмен, хладен и влажен. Някъде напред примигваше светлината на факла. Влязоха в главната зала, кръгло помещение, увенчано с купол и пълно с разбити каменни саркофази. Обитателите им бяха попилени из залата — разпръснати изсъхнали крайници, дрехите им — прашни сухи парцали; зъбите се хилеха в жълтеникави усмивки. Пътника огледа помещението и юмруците му се свиха.

— Достатъчно!

Изригването на гласа му разтърси камъните и свали долу фъндъци прах.

— През целия път ли сме вървели подир съсухреното ти маймунско лице?

— Съсухрено!

Една от сенките пред отсрещната стена се понесе напред и взе да расте.

— Искам да знаеш, че съм добре запазен.

— Стига с тези игрички, Амманас.

— Игрички? Стига игрички? Какво да правя тогава? Всичко е игра.

— Амманас… — процеди Пътника.

— О, добре тогава.

Размърдаха се прозрачни сенчести ръце. Помещението се размаза, завихриха се сенки и се образува дълга зала с каменни стени, с покрив от здраво дърво и широко каменно огнище.

— Така повече ли ти харесва?

Свиване на рамене.

— Още една привидност, но ще свърши работа. А Котильон?

— Ето ме.

Зад Кайл заговори тих глас. Той се обърна и видя някакъв човек, застанал пред отворена врата — незабележителен, с изключение на намотаното около едното му рамо въже. Пътника му се поклони леко, а онзи продължи да гледа неподвижен.

— А това кой е? — попита Амманас. Кайл се притесни при приближаването му, сега бе стиснал бастун в мършавата си ръка.

Лицето на Амманас се очерта — тъмнокож старец, устата му бе сноп от бръчки.

— Кайл — представи се младежът със слаб глас. Можеше ли това да бъде самият Измамник? Той порази Кайл — да, опасен, ала също тъй странно крехък, даже уязвим.

— Спътник — поясни Пътника.

— И защо си тук?

Кайл нямаше представа как да отвърне на това. Защо бе тук? Любопитство? Едва ли за това. Не — той дойде просто защото и Пътника го направи. Кайл го посочи:

— За да придружа Пътника.

— А, да.

Фигурата, не повече от прозирен кърпеж от сенки, се обърна към него.

— Толкова ценно качество. Оказа се толкова… полезно.

Пътника просто изсумтя презрително.

— Не приказвай собственически за онова, което никога не си притежавал.

— Това е спорно.

— Не съм дошъл тук да споря.

— За какво си дошъл тогава?

— Ти ме доведе тук!

— Просто те поканих — не е бивало да идваш.

— Не е бивало… — Пътника преглътна думите и опря юмрук до устните си. Издиша тежко и раздвижи врата си.

— Не си се променил и на йота. Все още няма какво да обсъждаме.

Той се обърна.

— Хайде, Кайл. Поднасям извинения. Това бе грешка от началото.

Той се обърна към другия човек, Котильон, който стоеше настрани с подигравателна усмивка на устните.

— Хайде, хайде — обади се Амманас. — Да спрем с разправиите. Знаеш какво предлагам.

Пътника спря, обърна се и загледа Амманас и Котильон.

— Не, не знам. Все още не си направил предложение.

Раменете на сенчестата фигура се смъкнаха ядосано.

— Наистина! Помислих си, че косматият ми вестоносец го е обяснил с красноречивото си мимическо представление… не можеш да постигнеш целта си, приятелю. Съжалявам, но ето я.

Фигурата се разтресе и се закиска.

— Представлението му бе доста вдъхновено. Направо символично.

Кайл беше решил, че наистина не трябва да стои повече тук. Пътника обаче запречваше изхода. Тъй като бе приклещен, Кайл реши да принесе полза и да пази страната на другия. Той опря ръка на дръжката на сабята си и откри, че е изненадващо топла — почти гореща. Уплашено отдръпна ръката си.

— И твоето предложение е? — процеди Пътника.

— Моето предложение? — Амманас направо кресна. — Богове! Налага ли се да го изричам?

— Ти? Да. Точно така.

Богът — да, богът на измамниците, напомни си Кайл — просъска ред проклятия, докато издишваше, и се изправи колкото можеше, ала все пак остана много по-нисък от Кайл, когото смятаха за дребен. Амманас размаха тояжката си напред-назад из въздуха и изобрази дуел с мечове.

— Ти удряш сенки. Ти преследваш призраци. И все пак плячката ти се изплъзва… Е, аз пък знам някои работи за сенките и изплъзването. Аз мога да ти помогна, стари приятелю. Едно рамо тук, подсказка там. Какво ще кажеш?

— А цената?

Тояжката се опря в пода с потракване. Върху дръжката й — сребърна кучешка глава — почиваха прозрачни ръце.

— Само една услуга. Това е всичко. Малка услуга.

Пътника мълча известно време, с плътно прикован върху потрепващото прозрачно очертание поглед. Мечът на Кайл бе станал непоносимо горещ. Той разхлаби колана си и отдалечи оръжието. Вместо тревога обаче изпитваше неудобство — как да посмее да прекъсне такъв разговор, толкова над разбирането му, с оплакване за оръжието си?

— Ще се съглася, Амманас, при положение, че ти се съгласиш с едно условие.

Сянката се изгърби и почти трепна.

— Условие! Какви са тези условия? Аз не ти поставям условия! Ти не си мърдаш пръста за мен и настояваш за условия!

— Чуй ме. Недей да хвърчиш из въздуха.

При тези думи откъм Котильон се дочу рязък смях. Амманас мрачно изгледа Пътника.

— Какво е това?

— Две искания.

— Две! Две!

— Изслушай го — уморено каза Котильон.

— Аз водя преговорите.

— Ти така ли наричаш това?

Фигурата затрептя по-близо до Котильон.

— Недей…

Въпреки че изглеждаше да се носи във въздуха, Амманас изведнъж сякаш стъпи и се препъна.

— Какво?

Той мушна с тояжката си и извади провиснали парчета от кални разкъсани дрехи.

— Каква е тази бъркотия? Погледни! Кал по целия под! Кой ще почисти това? Къде е той! Ще одера тоя плъх.

Той навири пръст във въздуха.

— Стой!

Пръстът се снижи и посочи Кайл.

— Ти какво правиш?

Кайл не можа да се удържи и отстъпи.

— Нищо. Нищо! Само мечът ми. Нещо…

— Котильон! Усещам нещо извънредно!

Със съскане навитото въже на Котильон сякаш само се съживи. То скочи и се уви около меча в ножницата на кръста на Кайл. Плясване, поясът на Кайл изплющя и мечът отлетя. Тогава около врата му се омота въже и се стегна. Пътника се помръдна и въжето се раздели, чисто разрязано на две. Котильон и Пътника се гледаха — единият въртеше скъсаното си въже, другият бе издигнал хванатия с две ръце меч над главата си с острието надолу. Кайл отхвърли вече безжизненото въже от врата си и изпъшка.

— Спрете! — викна Амманас. Изненадващо, но и двамата се подчиниха на Измамника и заеха отбранителна стойка. Той пък посочи с пръст падналата сабя.

— Неканен гост.

Мечът в ножницата си бе паднал, оплетен с колана на Кайл. От оръжието се надигна дим, после огън, когато дървото и кожата избухнаха в пламъци. Невероятно — по камъните потече, засъска и забълбука разтопено желязо. То изпускаше пара като вряща вода. Парата стана лютива и застави Кайл да закрие очите и носа си. Дори и Пътника, застанал до Кайл, махаше с ръка през парата и дима.

Когато димът се разсея, Кайл забеляза висока приклекнала фигура там, където бе паднал мечът. Тя бавно се изправи, извиси се нагоре и още нагоре и протегна дългите си ръце. По гърба му се спусна хванатата на опашка огромна бяла грива. Беше бос, носеше широки панталони и дълга широка риза.

Когато новодошлият се обърна, Кайл с удивление видя Архимагуса от Хребета. Той беше! Царят на Вятъра! Вече по-отблизо, Кайл бе уверен, че той трябва да е и човекът от сънищата му.

Амманас, Котильон и Пътника се събраха, за да застанат срещу нашественика, и Кайл за малко да се разсмее, като ги видя да бягат от съществото. Следващата му мисъл бе — в името на всичко свято! Кое е това същество? Най-накрая Амманас пристъпи напред и заби тояжката си.

— Оссерк! Нарушаваш границите на владенията ми!

Да! Той е! Небесният отец на неговия народ. Жив след всичко! Тези го познават — Асцендент?

Грубите, почти жестоки черти на създанието дори не дадоха знак да са разбрали, че някой е говорил. Златните му очи алчно огледаха стаята. Доволна усмивка изви тежките устни.

— След толкова време… — прогърмя той на талийски.

— Трябва да си вървиш! Не ти е позволено да бъдеш тук!

Стомахът на Кайл се сви от страх, когато видя Котильон и Пътника, застанали от двете страни на Амманас, да си разменят враждебни погледи. Сега вратата не бе заета, ала Кайл не помръдна. Искаше да се доближи, но не смееше да ги прекъсва. Отдалеч, приглушен от стените на развалините или на сградата — каквато и да беше постройката — дойде провлачен и нисък кучешки вой. Амманас се изправи и положи ръце върху дръжката на тояжката си. Мазна доволна усмивка пропълзя на устните му.

Оссерк просто обърна гръб на всички, протегна ръце и ги развъртя по продължение на стените.

— Да, да. Разбирам… — въздъхна той с почти благоговеен тон.

Прозрачните черти на Амманас се свиха от чувство на безсилие. Той тропна с бастунчето си.

— Не бъди тъй глупав да ме предизвикваш!

— А ти не бъди тъй глупав да повтаряш грешката, която допусна не толкова отдавна със съотечественика ми Аномандър — изръмжа Оссерк. — Колко пазачи загуби при разправията с него, а, сенчесто гардженце? Двама? Трима?

Амманас потрепна и се обърна към Котильон. Явно двамата си казаха нещо без думи. Въжето в ръката на Котильон се размърда, сякаш бе част от мислите им. Пътника се плъзна напред с издигнат меч, а светлината блестеше по мазното пурпурно острие. С гръб към стаята Оссерк промърмори:

— Познавам това оръжие по-добре от теб, а и помежду ни няма нищо, пале.

Пътника внимателно отстъпи с присвити очи.

Гръмовно ръмжене разклати камъните под краката на Кайл. Той обърна глава и съзря полегнала на вратата хрътка, чудовищна твар, наглед висока колкото самия него, крастава, петниста и изпъстрена с белези. Муцуната й, по-дълга от ръката на Кайл, почиваше на протегнатите предни лапи. Амманас отиде до нея, постави ръка на главата й и зашепна успокояващо.

В тази жива картина се появи и дребният маймунообразен вестоносец. Дойде някъде отвътре и буташе парцал пред себе си. Очите на всички, без Оссерк, се отместиха и проследиха съществото, тъй като ставаше все по-явно, че пътят му ще го отведе право към гиганта. Парцалът се удари в босия крак на Оссерк. Той не се помръдна, въпреки че сключи ръце зад гърба с нещо, което се стори на Кайл раздразнение. Създанието все буташе влажната предница на парцала в крака на Оссерк. Лицето му се изкриви от раздразнение. Гигантът сведе глава. Маймуноподобното нещо подскокна, размаха ръце и тропна с крак. Оссерк въздъхна дълбоко и гръмовно и отстъпи, за да даде път на другия. Той пък прокара парцала по плочите, говорейки със себе си.

Амманас се изправи с облекчение на призрачното си лице.

— Домът не е заинтересуван. Не бива да се занимаваме с това грубо нахлуване. Можем да го пренебрегнем, както не се обръща внимание на някоя досадна муха.

Оссерк хвърли към Амманас яростен поглед, ала бързо го смени с безразличие и се обърна. Погледът му срещна Кайл и очите на момъка направо се разтопиха. Устните на Асцендента се дръпнаха назад в нещо, което с известно великодушие можеше да се нарече усмивка. На долната челюст се показаха мощни бивни.

— Добра работа, сине на степите. Задължен съм ти.

— Отче на Ветровете — започна Кайл и запелтечи, — аз нямах представа…

— И не е имало нужда. А и аз не съм баща на ветровете или на твоя народ. Предците ти просто са приели за наследствени тотемите на слънцето, небето и ветровете — които греят, въртят се и се носят без моята намеса. Така се създават митове. От вас зависи да ги пазите или не. Ето — той протегна ръка и в нея се появи оръжие. — Дължа ти един меч. Вземи моя с моите благодарности и сметките ни са уредени. Сбогом.

Исполинът рязко се обърна, излезе и изчезна в мрака. Кайл го гледаше, все едно е призрак.

— Прав ти път! — високо викна Амманас. — Хайде сега и останалите вън! Вън! Това да не е някаква мръсна кръчма? Аз да не съм гостилничар?

Хрътката си бе тръгнала, тъй че Кайл се запъти към вратата. Тя се отвори към коридор. Той мина покрай ниша, където бяха поставени сложно украсени бронзови доспехи, после към друга врата, която се отвори с приближаването на Кайл. Той почти се спъна, когато погледна назад и видя същата прилична на пчелен кошер гробница след себе си.

Навън Джан и Изгубените братя седяха готови с извадени оръжия.

— Да благодарим на Черния ловец — провикна се Преследвача. — След вас навътре изтича хрътка, голяма колкото кон.

— Да. Не ни нападна.

— А Пътника?

Кайл изненадано погледна назад.

— Би трябвало да е с мен…

Миг по-късно той се появи. Огледа ги притеснено и се отпусна.

— Добре. Притеснявах се, че хрътката…

— Не ни обърна внимание — обясни Преследвача. — И? Какво стана? — и той погледна и двамата.

— Споразумяхме се и вие можете да си вървите — каза Пътника.

— Ами ти? — в един глас попитаха Преследвача и Кайл.

— Да. Аз няма да дойда с вас.

— Не съм се съгласявал на това — започна Кайл с втвърдяващ се глас.

— Не се притеснявай. Няма опасност — нито за теб, нито за мен.

— Няма опасност ли? Този човек или бог — каквото и да е — е побъркан.

— И аз имам същото впечатление от известно време, Кайл.

— И какво, просто така? Ще останеш?

Съгледвачът беше изключително недоверчив.

— Да.

— Връщаме ли се в лодката? — попита Джан.

— Не.

— Не? Защо не?

— Повече няма да ви трябва.

Мечоносецът огледа хоризонта и наклони глава, за да покаже посоката.

— Трябва да вървите натам.

— Ти какво… — започна Преследвача, но нещо излетя от отворената порта и се приземи в прахта с влажен звук. Прокъсана кална дреха.

Всичките се спогледаха.

— Предполагам — изрече Кокошката, — това да значи, че трябва да си хващаме пътя.

— Да. Трябва.

— Пътнико — помоли Кайл. — Не…

— Така е най-добре. Аз ви излагам на опасност. Привличам ненужно внимание.

Той прекрачи и застана пред Джан. И двамата се погледнаха за миг, без да се извръщат настрани. Най-накрая Пътника пое дълбоко дъх и дълго време разглеждаше Джан, като местеше поглед нагоре-надолу. Старецът не помръдна, стиснал здраво уста, като че не смееше да говори. Миг по-късно Пътника въздъхна, кимна при някакво мълчаливо заключение и се обърна към Кайл. Постави ръце на раменете му.

— Сбогом, Кайл. Повдигни въпроса си пред Гвардията. Надявам се да се покажат достойни за теб.

И го пусна.

— Моля те, ела с нас!

Мечоносецът внимателно се протегна и докосна окачения на врата на Кайл кехлибар.

— Прав беше да го вземеш. Но аз зная, че дори и без това той винаги ще бъде с теб. Зная, че винаги ще бъде и с мен. Прощавай.

И се обърна настрани и запремигва.

Кайл усети топлите сълзи по бузите си.

— Пътнико…

Раменете на другия се изправиха.

— Така трябва да бъде, Кайл. Аз… съжалявам.

Той се обърна към братята.

— Преследвач, Кокошка, Пустош. За мен бе чест.

Те се поклониха за сбогуване.

Пътника влезе в гробницата и изчезна в тъмнината.

— На добър час, Типакой! — донесе се глас отстрани. — Прав ти път!

Кайл се завъртя. Беше се завърнал водачът им, юнакът с мърлявите дрехи. Докато всички го гледаха, той си издуха носа в ръкава на скъсаната си одежда. Кайл отново погледна към входа — беше изчезнал, разбира се.

— Хайде, хайде — махна им човечето, а широките влажни ръкави висяха празни. — Хайде.

Неохотно, с Кайл накрая, те потеглиха от приличната на пчелен кошер гробница и тръгнаха в посока, която май не се отличаваше от останалите в плоската прашна равнина, осеяна с древни гробници. Над тях, в сивото небе, летяха неща, прилични на нагънати сенки.

Шеста глава

Заобиколен от щаба и телохранителите, Улен стоеше до Урко и военачалника на Златните моранти. Бяха върху малко възвишение от едната страна на колоните талийска и фаларска пехота. Ток долетя начело на отряд от четиридесетина души и дръпна юздите.

— Хубав ден за битка — обади се Урко и Ток се съгласи:

— Не е твърде горещо.

Улен погледна към небето — да, заоблачено е, дори може да завали. Не очакваше нищо такова. Бяха излезли от укреплението преди да просветне и вървяха с изгрева. Нощта беше относително спокойна — звярът Риландарас, ако това въобще е бил той, нападна на два пъти, но бе отблъснат от сгъстените редици на Златните, подкрепени от солидно количество от техните муниции. Ята чайки, врани и кани изпълваха небето над пътя им. Улен се запита колко ли поколения война са им трябвали, за да научат какво може да предвещава събирането на толкова много мъже и жени в броня?

— Началник В’тел — обърна се Ток към моранта в бронята му, оцветена в наситено златно като последния отблясък на залеза. В’тел сведе изцяло покритата си с шлем глава.

— Виждам, още не си седнал на коня — рече Ток на Урко с нещо като носталгична усмивка.

Урко вдигна рамене под тежката си броня от железни пластини.

— Вдъхва увереност на войниците. Не им харесва военачалникът им да е на кон, когато те не са. Така подозират, че ще се измъкнеш, щом нещата станат напечени.

Щабът на Ток, всичките на коне, се спогледаха развеселено.

Капитан Мос посрещна погледа на Улен и намигна.

— Ами колата? — попита Ток и посочи към лекия наклон, където в ниското стоеше огромна, оцветена в блестящо червено и зелено кола; конярите се бореха с шестте й непокорни коня.

Урко завъртя очи.

— Бала. Тя ще бъде с мен в тила на центъра. Аз ще държа запасните части — фаларска кавалерия и отряди талийска и фаларска пехота. Чос вече е на южния фланг. Ти ще държиш севера — а къде са проклетите сети?

Ток огледа северния хоризонт.

— Отрядите пристигат. Скоро ще са тук.

— Да гледат да дойдат.

— А тези части на юг? Канците? — попита Ток.

— Все още са разположени около южния край на Моста на поклонниците. Не горят особено от желание да се захващат с Гвардията. Не мога да ги упреквам. Амарон има някои сведения, че ще дойдат на страната на Въс… — Урко спря и се поправи — на императрицата. Но не е уверен. Във всеки миг обаче могат да решат, че си струва.

— Ще ги държим под око.

— Тъй вярно.

— А Граничните патрули?

Урко спря, погледна настрани, а устата му се изкриви още повече.

— Оттеглиха се на запад. Далеч от опасности и подобни. Лошо. Можехме да ги използваме. Може би все пак е за добро, като имаме всичко предвид.

— Може би.

В’тел се поклони на пълководеца.

— Моля за разрешение да се присъединя към хората си.

— Дадено. В’тел… — Златният морант се обърна. Урко вдигна юмрук. — Вие сте чукът. Разбийте ги.

В’тел отново се поклони.

— Ще го направим.

— Трябва да намеря някой атаман — обади се Ток. Урко кимна в знак на съгласие. Началникът на конницата отхвърча с отряда си.

— Ами аз? — попита Улен.

— Искам те тук. Ако работата се развали, ще се наложи да се намеся лично и ще искам ти да поемеш командването.

Улен се разтревожи, но се постара да скрие притеснението си. Да се намеся? Ти вече не си млад, началник.

— Тъй вярно.

Пълководецът махна към колата.

— Сега иди там и виж какво има да ни съобщи Бала.

Улен почти не успя да прикрие усмивката си.

— Слушам.

Ток и хората му оглеждаха хълмовете на северозапад от мястото за сбор. От височината от изток ясно се виждаше прахът от частите на Ласийн. По пладне, съобщи му шестото му чувство. Ще свършат с движенията по пладне. Къде бяха Трошикрак и Ортал? Немислимо беше да го изоставят. След годините, прекарани сред сетите, след като заедно с Келанвед се бе сражавал заради тяхната полза. Той дори отгледа децата си сред тях — Инген, Лйиз и Ток-младши.

Един вестоносец посочи на север, където широк облак, приличен на приближаваща прашна буря, затъмняваше небето. Скоро можеше да се види челната конна част, препуснала надолу по широкия склон. На най-видно място се вееха ивици и знаменца от бяла козина. Имотан, не атаманите. Той да не би да ги е изместил напълно?

Той чакаше, докато колоната се приближи. Начело вървеше знаменосец — над него стърчеше висок прът с напречна дъска, накичена с бели кожи и явно прясно одрани животински черепи. От гледката на това страховито знаме на Ток му стана много зле. Веднага след това дойде Имотан заедно с отряда си, нараснал до седемдесетина мъже и жени, всичките заклели се в божеството, в Белия чакал. Жрецът доведе коня си до този на Ток, усмихна се и наклони глава в почти подигравателен поздрав:

— Добра среща, Ток-старши.

— Имотан. Къде са атаманите? Трябва да обсъдим предстоящото сражение.

— Ще го обсъждаш с мен. Имам пълна власт над всички воини.

Разбирам. Какви ли са били вътрешните разправии в стана ви през последните дни, шамане? Твърде дълго време ме е нямало.

— Отлично. Нека намерим удобно място.

Имотан кимна на знаменосеца, който наклони знамето напред. Кръвта — с отвращение забеляза Ток — свободно капеше от черепите и кожите на зловещото знаме и бе намокрила раменете и косата на знаменосеца. Телохранителите нададоха въодушевени викове. Миг по-късно виковете бяха повторени в далечината и мощен тропот на копита се обади и разтърси земята. По целия северен хоризонт с хълмовете и могилите му се показаха конници. Ток гледаше и сърцето му спря — такова множество той не би могъл да си представи. Откъде Имотан бе събрал тази орда? Като че появата на стария им неприятел и тотемно животно Риландарас беше дало на шамана неограничена власт. Отрядът му се впусна напред и Ток и хората му смушкаха конете си и се съединиха с тях.

Предните разузнавачи на сетите — малките части, които Ток бе видял да яздят наоколо — насочиха колоната на Имотан към хълм, който откриваше гледка към сбиращите се войски. Ток спря новия си кон, слабо сиво жребче, до едрия дорест кон на шамана. Натежалото небе се мръщеше към широко плитко поле. На югоизток едвам се различаваше като жълто-кафяво петно високото възвишение под Голямото светилище на Бърн. След търчане и следене през цялата нощ, части и от двете войски бяха застанали на това място по взаимно негласно споразумение. Даже можеха да се различат знаменцата при местата за сбор на отделните поделения. Предните отряди и на двете страни вече се строяваха.

На отсрещната страна откъм юг в полето се вливаха като порой леките пехотинци, за които Ток бе слушал толкова много. Толкова са много. Откъде ги е събрала Ласийн? Трябва да е опразнила улиците на Унта и на всички останали градове. Освен това изглеждат достатъчно въодушевени. Сред разлатото им множество можеха да се видят правите колони на пехотата. Малазанска тежка пехота. Същите сили, на които в миналото бе разчитал да крепят леката му конница и разузнавачи, сега бяха строени срещу него. Гледката всява страх. Това какво е? Знаме отпред — скиптърът, опрян на меч! Мечът на Империята! Значи е вярно. Този Юмрук — как му беше името — от похода в Седемте града е взел титлата. Чакай само Урко да види това! Ще усуче меча на човека около врата му.

Сетските отряди, предните конници на Имотан, слязоха в полето и започнаха да стрелят с лъкове и с арбалети срещу леките пехотинци, които им отвръщаха със същото. Леката пехота и разузнавачите на Чос, изключително малко на брой, се мъчеха да ги догонят. Тогава от запад се появиха три отделни колони Златни моранти, следвани от талийска конница. Те заеха центъра, където бе забито знамето на Меча на Империята.

— Тази орда съгледвачи трябва да бъде спряна и отведена настрани — обърна се Ток към Имотан, който кимна и поглади прошарената си брада. — Разузнаването ни съобщи, че Ласийн няма конна войска, с която да ви се опре.

— Така казваш ти. Ала ако е вярно, защо тя е тук?

При въпроса веждите на Ток се надигнаха.

— Е, предполагам, би трябвало да кажа, че тя няма избор. Трябва да застане срещу нас — направи ли друго, значи да се признае за победена. Това не е в характера й.

— Тя разчита ли на някое скрито преимущество, което да й помогне? Канците?

Ток поклати глава.

— Не вярвам, че ще преминат реката. Могат да изгубят много, а да спечелят твърде малко.

— Биха могли да спечелят много, ако дойдат навреме да я спасят…

— Имотан — изрече Ток и посочи бойното поле. — Щом стане ясно, че тя губи, те ще се присъединят към нас. Победи ли тя, властта й ще бъде неограничена. За поколение напред никой няма да застане срещу нея.

Шаманът на Белия чакал трепна и почервеня при тези думи.

— На материка има и други места, не само Тали и Унта.

Той се обърна към хората си.

— Съобщете на отрядите.

Охраната му се поклони и препусна.

— Ами наемническата войска? Те защо не са с нас? Урко не им ли предложи достатъчно?

Ток за малко да се разсмее, но навреме се овладя.

— Пурпурната гвардия иска да разруши Империята. Това е целта им. Предполагам, че си мислят — защо да се цапат с кръв, когато ние ще се погубваме един друг, а?

— Тогава защо не се отървем от тях?

— По преценката на Чос, въпреки Обетниците, те не са сериозна заплаха. Той смята, че нямат достатъчно сили.

— Преценка? — повтори Имотан. — Рискувате, когато е заложено толкова много?

Ток леко вдигна рамене.

— Всяка битка е риск. Избираш най-доброто и се надяваш да не си направил големи грешки.

Шаманът изхъмка и неохотно прие аргумента.

— Ами Ласийн? Тя къде е?

Ток огледа изтока.

— Още не е дошла. Вероятно е в тила.

Имотан се разсмя грубо.

— Защо тогава да не изпратя воините си в тила и да не ни отърва от нея?

— Защото вероятно ще бъде пазена от всички Нокти и от всички кадрови магове от континента, ето защо.

— А, да — презрително изрече шаманът. — Прехвалените ви магове. Къде са те сега? Къде са Тайсхрен, Хеърлок или Найтчил сега? Защо дори и тук събираме войници, докато в старо време маговете ви щяха да превърнат тази долина в пъкъл?

Ток се поотпусна в седлото и погледна косо Имотан. В каква необичайна посока се движи мисълта му. Може би безпокойство преди битката.

— И тогава образувахме строй, Имотан. Дори и с Тайсхрен. Понеже маговете не могат да удържат земя. Най-накрая все се стига до хората на мястото — обикновения копиеносец или редовия войник. Те печелят войните.

— Не съм съгласен.

Имотан прехвърли крак на предния лък на седлото си.

— Бих казал, че вие, малазанците, глупаво разпиляхте своите таланти. Изтощихте ги и ги побъркахте, когато надхвърлихте възможностите си.

Той прямо изгледа Ток.

— А сега нямате останал никой, достоен за това име.

Ток отвърна на напрегнатия поглед на шамана изпод сключени вежди. Не беше сигурен как да отговори на това твърдение — или предизвикателство. Можеше ли да го отрече? Накъде биеше той?

Имотан посочи към бойното поле.

— О, нещо става.

Ток погледна надолу. Там се разиграваше абсолютен убийствен хаос. Леките пехотинци на Ласийн не чакаха собствената им тежка пехота да подсили строя. Напредваха на вълни, коленичеха, стреляха, после се оттегляха, а следващият ред заемаше мястото им. Непрестанен дъжд от стрели удряше Златните моранти, които показаха смайваща дисциплина при поддържането на редиците. Талийските и фаларските части по крилата се строяваха достатъчно ясно. Ток се обърна към един от офицерите си.

— Съобщете на Урко да даде знак за настъпление!

На Имотан каза:

— Изненадан съм, че Ласийн е пуснала леките части толкова рано; възможно е обаче тя да не е имала думата за това. Явно си мислят, че могат да спечелят това сражение сами. Вашите отряди трябва да заемат отново свободното пространство. Ако искате, Имотан.

Шаманът кимна в знак на съгласие и махна на един конник, който препусна.

Долу между частите на Лигата трескаво се вееха знаменца. Като един човек Златните моранти извадиха тежките си извити мечове и настъпиха. Явно Урко бе изпратил заповедите — или В’тел просто бе изгубил търпение. Частите по крилата също се придвижиха напред и ги покриха. Леката пехота видимо отстъпи. На далечния край на полето имперските знамена показаха, че Въслата — Ласийн, поправи се Ток — пристига заедно с колона унтанска конница. Много от конниците носеха знамената на знатни домове, а по крилата ги прикриваше малазанска тежка пехота.

Един талийски вестоносец дотърча до Ток и яростно дръпна юздите.

— Военачалник Урко желае да се осведоми за намеренията на сетите — мъжът се задъхваше, а лицето му бе червено.

Не се и съмнявам, че желае — въпреки че не с такива думи.

— Помитаме веднага нередовните части.

Ездачът отдаде чест.

— Тъй вярно, господине.

После се обърна, заби железните шипове на шпорите си в хълбоците на коня и отлетя в облак изритана пръст.

Имотан пресрещна погледа на Ток и го насочи към редицата на гребена.

— Сетите са тук — точно както е обещано, Ток-старши.

Ездачите изкачиха хребетите и билата на север — извита, вълнуваща се редица от хиляди леко въоръжени улани. Долу, на широката открита равнина, измежду унтанските нередовни части, се понесе силен стон. Арбалетните стрели — понякога толкова нагъсто, та беше трудно да се гледа през облаците им — намаляха и оредяха съвсем. Беззащитните мъже и жени се скупчиха като мравки около три карета пехота в средата и потърсиха убежище в тях. Ток добре си представяше жестоката необходимост тази пехота да отблъсква собствените си съюзници — да допуснат когото и да е вътре означаваше да нарушат целостта на собствения си строй. И все пак, толкова много! Ако се стегнат и се построят по какъвто и да е начин…

— А сега, Ток — произнесе Имотан с вдигната ръка и извисяващ се глас, — понеже ние, сетите, оставаме свободен народ — свободни да избираме! Ние избираме да вървим!

И той даде знак на знаменосеца, който завъртя високото си знаме с прясно одраните бели кожи и животински черепи. Капчици кръв паднаха върху плешивата глава на Ток, той трепна и се сниши. Да вървят? Иска да каже, че ще нападат?

По всички била на ниските хълмове ездачите се обърнаха, тръгнаха си и се изгубиха от поглед. Ток зяпна и се обърна наляво и надясно. Какво? Какво беше това? Облеченият в бели кожи отряд на Имотан разположи конете си между него и шамана, когато той обърна своя кон.

Какво?

— Чакай! Чакай, проклет да си! Не можеш да направиш това!

Той посегна за меча си. Най-близките воини, около двадесет души, посегнаха за оръжията си, а хората от щаба на Ток поставиха ръце на дръжките на своите. Той предпазливо вдигна ръка.

— Имотан! — ревна той на пришпорилия коня си шаман. — Това е грешно! Все още можете да опазите честта си! Имотан! Чуй ме! Чуй…

— Трябва да съобщим на Урко — със слаб глас се обади един от офицерите от щаба.

— Сигурен съм, че може да види достатъчно ясно — предположи Мос.

Ток продължаваше да гледа отдалечаващия се гръб на шамана, а раменете му стояха неподвижни като стъклени. Той каза:

— Всички да отиват при Урко. На него ще му е нужен всеки конник.

Никой не се помръдна. Всички стояха и гледаха началника си. Той се обърна, огледа лицата им едно по едно и всички се извърнаха от изписаното в очите му пълно опустошение.

— Вървете! Всички!… И му кажете… кажете му, че съжалявам, задето най-накрая го подведох.

Ток смушка животното си и поде след шамана на Белия чакал.

След като се споглеждаха неуверено известно време, щабните офицери и вестоносците обърнаха конете си към равнината. Всички освен един, който остана назад.

В продължение на няколко левги сетите не обръщаха внимание на Ток — самотен ездач, който опитваше да намери път покрай преградата на въоръжения ескорт. Глухият шум на битката бе отслабнал отдавна. Конниците завъртаха копия, отблъскваха го, смееха се — сякаш той не беше нищо повече от някое нежелано псе.

Най-накрая — или от отвращение, или от усещане за безопасност, след като битката бе останала достатъчно назад, отрядът забави ход и спря. След като го претърсиха и взеха всичките му оръжия, включително и прочутия му черен лък, позволиха на Ток да премине между скупчените воини. Все още възседнал коня го отведоха при Имотан, който чакаше и нетърпеливо хвърляше кръвнишки погледи.

— Искаш да умреш ли, малазанецо? — изръмжа той.

— Стореното от теб не е правилно, Имотан — спокойно изрече Ток. — Ти опетни сетите с прозвището „предатели“. Но ти…

— Неправилно! — изкрещя шаманът. — Ти не удържа на своето обещание, малазанецо! Ти ни обеща Хенг! Ти се отметна от това обещание и сега ние се отмятаме от теб.

Ток знаеше, че е безполезно, но протегна отворените си ръце.

— Имотан, след тази битка можем обърнем цялата си сила срещу Хенг…

— Твърде късно, малазанецо!

От устните на шамана полетя слюнка. Ръцете му се оплетоха в юздите на коня.

— Още едно лъжливо обещание! Още от празните ти думи. Твърде късно. Някогашният ни покровител вече се завърна при нас! Заедно с него ще изравним Хенг със земята. Защо да умираме за теб, а?

Влажните, набръчкани очи се присвиха, докато Имотан мина към доволна усмивка.

— А сега съюзи като този повече не са необходими, малазанецо. Имаш ли да кажеш нещо накрая?

Ток се застави да се отпусне. Безполезно, колко безполезно е било всичко.

— Риландарас не може да разруши Хенг, Имотан. Никога не е можел и никога няма да може.

— Ще видим — и шаманът даде знак на хората си.

Две копия пронизаха Ток откъм страните, надигнаха го от седлото и после бяха издърпани. Той въздъхна от непреодолимата болка. Светът му се сви до коридор от светлина и ужасна мъка. Едвам усещаше как войската се изтегля и го оставя свит в седлото му.

След време конят неспокойно се помръдна, той се наклони и падна, без дори да усети удара. Лежеше и гледаше небето през снопче сухи златни стръкове трева, докато някаква тъмна сянка не затъмни погледа му и не седна до него.

Остър удар по лицето му. Той примигна и примижа към някакъв човек, който клекна пред него и навлажни устните му.

— А, капитан Мос. Благодаря ти… но не мисля, че има много надежда…

Капитанът го разглеждаше. Белегът през лицето му синееше и зарастваше в червено. Мос въздъхна, седна, отскубна една тревичка и я задъвка. Бавното осъзнаване доведе печална усмивка на устните на Ток.

— Но… ти няма и да опиташ.

— Тъй вярно.

Ток се засмя, загърчи се и се закашля. Влага намокри устните му. Той я докосна и разгледа окървавените си пръсти.

— Така. Тя те е изпратила, нали? Мислех си, че Нокътят се е злепоставил.

— Аз работя за своя сметка. Понякога оправям недовършени работи за нея.

Мос погледна настрани и обходи с поглед хоризонта. Миг по-късно продължи:

— Започнах да се възхищавам от вас, наистина. Искам да знаете това. Съжалявам.

Той смени положението си и провери местността зад себе си.

— Тя иска да знаете, че и тя съжалява. Докато стояхте настрани, беше готова да не се захваща. Но това…

Той поклати глава, извади тревичката, разгледа я и я захвърли.

— Предлагам да опиташ с Урко — влажно издиша въздух Ток. — Първо застани наистина близо до него…

— Кажи ми за Граничните патрули. Какво или кого охраняват те?

С отслабваща глава, Ток опита да я поклати в отрицание — може би успя, но не беше сигурен. Остърга почвата с пръстите си и приближи до лицето си шепа черна пръст, примесена с кръв.

— Радвам се да умра тук — завалено каза той. — Радвам се. Слънчевата светлина. Вятърът. Красиво е…

Мъжът стана и отупа прахта от кожите си. Миг по-късно тропот на копита разтресе земята. После нищо. Вятърът почукваше тежките треви. Бръмчаха насекоми. Слънцето стопли едната страна от лицето на Ток. После отново движение. Нямаше представа колко време е минало; всеки дъх му се струваше вечност от болезнено вдишване, последвано от овлажнено издишване. Сега пред него стоеше някой друг — облечен в мокасини и кожи сет. Мъжът огледа раните му и надигна лицето му, но Ток видя само тъмно петно. Мъжът му каза нещо — въпрос — но Ток забеляза само как слънчевата светлина има златен отблясък. Мъжът си тръгна, придружен от много коне. Тишината на степта — в действителност тя не бе тишина — се завърна. Ток усети как се слива с нея.

Най-напред Наит не можа да повярва, когато сетите се оттеглиха. Стори му се, че е нещо за отвличане на вниманието или жестока хитрост. Беше уверен, че са загинали. Сега обаче се включи в мощните радостни викове, последвали изчезването им. Високото знаме, отбелязващо къде хората на Меча са вкопчени в битка със Златните моранти, се вееше насърчително. Неспирното смазващо напредване на Златните през малазанския строй се разколеба. Пред Наит нередовните войници вдигнаха оръжия във въздуха и подкрепиха пехотата, която допреди секунди ги бе отблъсквала с плоското на мечовете си.

Тогава, като по общо решение, леките пехотинци изчезнаха и Наит видя фаларската пехотна фаланга да се приближава бегом. Очевидно, бяха видели единствената си възможност да разбият имперските части. Железните халчести полички, украсени с бронз, проблясваха, докато фаларците стъпваха в крак. Държаха здраво опрени един в друг широките си, украсени, покрити с кожа щитове. Измежду щитовете право напред стърчаха къси мечове. Квадратните фаларски шлемове обграждаха очите — някои преценяващо присвити в търсене на целите си, други широко и кръвожадно отворени.

— Стой! — ревеше старшината от дясната страна на Наит. — Стой!

Можеше ли да избяга, Наит щеше да избяга. Той не се беше записвал войник за това! Да бъде посечен в някоя глупава безсмислена битка! Но бе притиснат на втория ред и не можеше дори да размърда лакти. Можеше само да види как редиците на врага се приближават, как краката удрят земята. Подушваше вонята на пикня и страх, която го удряше от мъжете и жените около него, а може би и от него самия. Устата му изсъхна и се напука от ужас, ръката му беше изтръпнала върху дръжката на лекия дълъг дуелистки меч, който бе взел по време на нападението на Гвардията над Унта.

Предните редици се сблъскаха и се притиснаха една в друга, когато щитовете се удариха о щитове. Наит се оказа приклещен и без дъх в блъсканицата. Не можеше даже да вдигне меча — толкова безмилостно се бореха за преднина двете поделения войници. Вдигнатата от краката прах го заслепяваше и полепваше по гърлото му, понеже вдишваше на големи глътки. Около него крещяха войници — от гняв, болка, страх; шумът се смесваше с трясъка на мечовете и тропането на щитовете, докато всичко не стана безсмислен неразличим грохот, който просто звучеше като жаден за кръвта му звяр. Умът му можеше да повтаря като някаква лична молитва единствено не аз, не аз, не аз. Не аз!

Мъжът пред него падна от удар във врата и натискът го избута напред, въпреки че нямаше желание да заеме празното място. Със свирепото желание да спаси кожата си той удари своя щит в този на фалареца отсреща, замахна с дългия меч към очите му, после надолу около неговия щит, закачи вътрешната страна на бедрото, посече и измъкна оръжието си. Мъжът падна на едно коляно и Наит удари лицето му с изпъкналото на щита си. Фаларецът отзад веднага се наведе напред, за да удари лицето на Наит със собствения му щит. Изненадан, той едва отби ударите на врага. Това обаче го научи и той се установи в положение на упорита, сдържана отбрана — използваше по-дългия си обхват, за да отблъсква противниците си назад.

Оказа се, че ставащото само през двама души от него няма никакво значение за него самия. Светът му се сви само до неприятеля отсреща и мъжа и жената от двете му страни. За кратките мигове, в които редицата застъпващи се щитове се движеше плавно като един човек, той имаше усещането, че е част от нещо много по-голямо от него самия. Нещо много по-силно, почти всемогъщо. Това бе най-опияняващото чувство за целия му живот. Нещо, за което дори не бе подозирал, че може да съществува в света. Почти незабавно той се пристрасти към силата му.

Нямаше представа колко време е минало. Само усещаше изтощение, каквото не си беше и представял. Всичко бе изцедено от него в уплашеното усилие на раздумкалото се да живее сърце. И все пак той вземаше отнякъде сила да вдигне щита още веднъж, да замахне и да отбие удара. Да направи нещо различно би означавало смъртта му. Най-накрая, в някакъв розовеникав здрач, той усети как натискът срещу него отслабва. Фаларските войници се разделяха, обръщаха се и бягаха. Арбалетните стрели ги удариха в помитаща вихрушка, като носещи се отгоре тъмни криле. Наит потръпна и се олюля, когато няколко стрели удариха щита му. Отвори уста, за да се оплаче, но не последва звук.

Пред него мъжете и жените от Гражданското доброволческо опълчение на Унта се боричкаха по откритото, застлано със загинали поле.

— Надясно! Надясно! — донесе се изревана заповед. Строят се обърна, а броните задрънчаха.

— Напред!

През образите на мърдащите, стрелкащи се нередовни войници, Наит можеше да види само високите щитове и шлемове на Златните моранти, приближаващи се с бавната си отмерена стъпка. После в тръс откъм челото се появи имперската пехота. Поделение имперска конница се завърна с гръм, а посред тях се люлееше високото знаме на Меча.

Главната имперска фаланга беше разкъсана.

И ето че поделението на Славния зъб, със самия него по средата, се движеше, за да запълни пробива. Наит усети как плътта му се свива от предстоящия сблъсък.

— Стой!

Строят замръзна; краката удариха като един.

— Наляво!

Те се обърнаха.

— Смяна!

Редиците се отместиха и минаха една покрай друга. Наит се намери три редици след челната. Огромна тежест слезе от раменете му и изведнъж той можеше да диша. Чувството обаче бе кратко — знаеше, че ако нещата потръгнат зле, скоро отново ще дойде неговият ред.

— Ефрейтор! Ефрейтор Наит!

Жената до Наит го побутна.

— Някой те търси, Шушумиго.

Движение през редиците назад и една ръка стисна рамото на Наит. Той се обърна с вдигнат юмрук. Капитан Тенекеджията хвана ръката му.

— Все още си с нас, виждам — каза Тенекеджията, впечатлен.

Наит опита да говори и трябваше да положи усилие да навлажни устата си.

— О, да, господине.

Веждите на капитана се надигнаха.

— Сега съм господине? Добре, събирай си сапьорите. Там има паднали моранти и глупавите нередовни събират муниции. Изземайте всичко. Само сапьори! Бързо!

— Слушам!

Наит тръгна по редицата и заподбира мъже и жени. Стигна края, излезе от строя и метна тежкия и широк щит на гръб. Внезапно се усети напълно беззащитен и гол. Хвана най-близкия до него момък.

— Да вървим! Събирай муниции, претърсвай проклетите леки пехотинци за тях!

Мъжете и жените му отдадоха чест и той изненадано подскокна. О, да — нима и това не е хубаво!

Бойното поле бе гъмжило от търчащи в търсене на място леко въоръжени пехотинци. Отряди талийска и фаларска конница внезапно се появяваха без предупреждение, пробиваха си път със сеч, гонеха нередовните войници, размахваха мечове и обръщаха назад, преди да може да се започне стройна стрелба. И все пак кавалерията на Лигата бе твърде малко. Щом конниците отминаха, леките пехотинци се изправиха и още веднъж подеха стрелба, за да ударят стените от щитове на Златните и на Талийската лига.

Наит търчеше и ръководеше взвода си от десет души по следата на напредването на морантите. По средата на прехода от северното крило на Лигата се изтръгна силен вик. Мечовете удариха по щитовете като гръмотевица. Наит спря и се изправи. През напредващото множество на нередовните войници той видя как имперската пехота бяга от север — фалангата на Юмрук Д’Еббин бе разкъсана. Сега само хората на Славния зъб стояха срещу останалите части от Лигата. Част от него жадуваше да се върне в новооткритата безопасност на това поделение — част от него се радваше, че не се е върнал. Той отсечено даде знак на взвода си да настъпва.

Появиха се фаларски конници, погнали побягналите леки пехотинци. Сабите блестяха в червено и сребърно. Водеше ги дебел брадат мъж на огромен пъстро сив кон. Той демонстрираше като украса забитите в бронята му стрели от арбалет. Взводът на Наит се сниши, докато те преминат, после продължи напред. Достигнаха падналите Златни моранти и Наит приклекна до набучено с арбалетни стрели тяло. Всичко, несраснало с тялото, бе отмъкнато. Нередовните войници бяха ограбили мъртвите напълно. Някой дори бе опитал да изкърти хитиновата броня на моранта от ръцете му, но плочките изглеждаха като съшити. Една от взвода му, Мей, му махна с ръка и Наит изтича до жената. Тя седеше на колене и държеше кожена чанта с дървена кутия с много отделения в нея. Кутията бе празна. Наит я захвърли — Гуглата да прокълне тия глупци! Ще се вдигнат във въздуха!

— Да изчезваме, преди да сме станали на парчета.

— Тъй вярно.

Наит ги поведе обратно към фланга на поделението на Славния зъб. Един от взвода, Брил — това ли беше името му? — му викна и уплашено посочи на запад. Там, зад редицата нередовни войници, Наит видя движеща се напред редица воини в синьо и зелено с издигнати щитове. Тя се простираше широко на север и юг. Проклятие! Запасните части на Лигата настъпваха в разпръснат строй! Щяха да опитат да отблъснат имперската лека пехота.

— Какво ще правим? — попита Брил и обърса сополивия си нос.

— Как в името на Бездната… — Наит се спря и прокълна тихо. — Да намерим някой командир в тази бъркотия тук. Напред!

Затичаха се приведени и подминаха естествена падина в полето, където се бяха събрали нередовни войници с провесени отстрани арбалети, скупчени около нещо. Наит отиде до тях.

— Смазахте ли ги? — попита някой от тълпата.

— Не. Аз мислех, че вие сте ги одраскали.

— Опитай ти.

— Не, ти опитай.

Червата на Наит се стегнаха от внезапен студен страх. Той се втурна напред.

— Кой заповядва тук!

Помръкнали дръзки лица се обърнаха към него.

— Кой иска да знае?

— Аз!

— Ти кой си?

— Ефрейтор Шушумигата, ето кой! — ревна Брил и посочи предупредително с пръст.

Тишина, после бурен смях отвсякъде.

— Ефрейтор Шушумига! Бива си го!

Наит сведе глава. В името на боговете, Брил…

— Добре, добре. Слушайте, ще се вдигнете във въздуха — и по-зле, мен ще вдигнете във въздуха. Аз знам как да си служа с тия неща, тъй че ми ги предайте…

— Разкарай се!

Тълпата се разтапяше. Мъже и жени изчезваха във всички посоки.

— Чакайте, проклети да сте!

Никой не се спря. За броени мигове останаха само четирима души — най-младите от всички. Носеха прости кожени кепета и меки кожени ризници, подсилени с халки и кабари. Лицата на трима от тях бяха обезобразени от пъпчици и белези от шарка. Гледаха го подозрително.

— Ти истински сапьор ли си?

— Да, хлапе.

— Ще ни покажеш ли как да си служим с тях?

— Да.

Те се спогледаха с присвити очи.

— Добре, чудесно — но ще ги хвърляме!

Наит положи върховно усилие да не ги хване за глезените и да не ги разтърси, докато не хвърлят мунициите.

— Разбира се, хлапе. Ще ги хвърляте.

Той направи знак на всички към края на падината. Там коленичиха, за да надникнат. Момчетата запънаха арбалетите си. Най-малкият легна по гръб, постави и двата си крака на лоста и се напъна, докато не го закачи. Наит бе смаян и ужасен. Направи го бързо като войник. Щури смели хлапета. Точно това ми трябва.

Сега имперските леки пехотинци стояха срещу непостоянна, променяща се битка на два фронта. На запад разпръснатият строй на Лигата напредваше неотклонно срещу нередовните, които отстъпваха. Редицата бе дълга и рехава — трима души в дълбочина, разположени шахматно. Щитоносците напредваха и прикриваха своите стрелци с лък или арбалет. По-добрата им дисциплина в сравнение с имперските части беше явна — те просто отстъпваха и не опитваха да се съберат в единна редица. Останалата конница на Лигата се носеше напред-назад по полето пред разпръснатия строй, косеше с мечове и разпиляваше всички острови на съпротива.

На изток чакаше нарасналият клин на частите от Лигата и Златните моранти. За Наит бе очевидно, че леката пехота се събираше опасно близо. Частта на Славния зъб трябваше да е понесла жестоки удари, за да ги удържа, но все още удържаше. Зад тях идваше, за да ги подкрепи, запасната фаланга на Върховния юмрук Ананд. С него вървеше и знамето на Меча. О, чудесно! Сега ще провали още една фаланга. Наит се отмести настрани.

Снишиха се и се запромъкваха през скупчените опълченци. Над тях арбалетните стрели пееха като разсърдени насекоми — толкова близо, че Наит почти се спря да преследва един или двама нарушители, ала те се разпръснаха при обръщането му и той заряза всичко като безполезно. Отведе взвода си възможно най-близо до стената от щитове на морантите. Навсякъде наблизо леките пехотинци коленичеха, зареждаха и стреляха. Воят и песента на стрелите във въздуха не спираше. Подминаха трупове на опълченци със стрели в гърба — опасността от приятелски огън. От време на време нередовните се осмеляваха да напреднат, и тогава назад ги отпъждаше вълна от хвърлени от морантския строй къси копия. Виковете и дрънченето на оръжие от свирепата схватка на тежките пехотинци бяха оглушителни. Приклекнал ниско, Наит махна на взвода си да идва.

— Добре — кресна той. — Искам да видите някой от Златните, дето носи нещо — може да е на гърба или отстрани. Ще бъде горе-долу толкова голямо — вързоп или кутия…

На Улен му прилоша на мястото му на разположеното над бойното поле хълмче. Тълпата леки пехотинци посичаше силите им. Скоро можеше и да нямат никакви поделения. Ако морантите и талийската тежка пехота успееха да си пробият път и да заставят императрицата да отстъпи, тогава биха имали възможност да се пазарят за условията. Иначе ги очакваше бавно подравяне към нищото. Желаеше на Урко да продължава да му върви с неговия разпръснат строй. Богове! Строй! Правят строй, докато имперската кавалерия все още е в запас! Само това обаче имаха. Той се обърна към един от вестоносците, застанал заедно с щаба му до тежкото возило на Бала, понастоящем разпрегнато от всичките си коне за нейно голямо неудоволствие.

— Новини от Ток?

— Никакви. Явно е тръгнал след сетите — не е виждан оттогава.

Горкият. Вероятно са го убили от срам. Той огледа полето. Трудно беше да се каже — вдигнатият от всички тия крака прах закриваше всякакви подробности — но изглеждаше, че леката пехота се е разположила удобно. Тъкмо щеше да каже на Бала да съобщи на В’тел, когато размаханите и завъртени по полето имперски знамена и бойни знаци привлякоха вниманието му. Имперската кавалерия — много хора от нея бяха извадили на показ собствените си семейни флагове — беше в движение. Две крила препуснаха в лек галоп от тила, където високото сиво хоризонтално знаме носеше имперския скиптър. Подходиха към бойното поле от север и от юг. Малцина. Много малко. По-малко от хиляда общо, пресметна той. Погледът му се премести към тънката редица на Урко. Опасността, която предизвикваха, бе дошла. Изведнъж му се стори, че са чакали твърде дълго.

— Бала! Бала!

— Недей рева! Тук съм! — донесе се презрителният й глас откъм колата.

— Казвай на В’тел, че времето настъпи! Да напредва!

— Да, да!

Той потръпна от някакъв блясък откъм бойното поле. Последваха го разхвърчали се пръст и тела, които се понесоха високо над строя на морантите, разлетяха се във всички посоки — облечените в брони трупове се въртяха като карфици, а после падаха долу. Гръмовното отекване на взрива го достигна като далечен тътен.

Гуглата да ни опази дано! Точно попадение с арбалет? Кой знае? Той за малко да се засмее. При положение, че първите муниции са били извадени, заповедта му можеше вече да няма смисъл. Вероятно сега В’тел просто щеше да тръгне напред. Той погледна настрани към очакваната огнена буря и почти потръпна от болка. Погледът му се спря на върха на далечното възвишение на юг, златно под слънцето на късния следобед. И Гвардията. Какво щяха да направят? При вероятна победа на Ласийн нямаше ли да се включат срещу нея сега, когато е отслабена? И все пак какво можеха да се надяват да постигнат? Просто някой друг щеше да заяви претенции за престола. Ами ако Урко и Чос надделеят в хаоса долу? Щеше ли Гвардията просто да си тръгне, щом условията на Обета им са удовлетворени?

— Какво научаваш за Гвардията? — обърна се той към Бала.

— Аха! Може би изобщо не си глупав, мъничкият ми Улен. Не са се показали — още не. Но наблюдават. И чакат. И се готвят.

Тази тяхна магьосница се оказваше полезен съюзник!

Миг по-късно откъм тила на Улен долетя конник и рязко дръпна юздите.

— Откъм тила се приближават сети, господине — задъхано рече той. — Дълга колона.

Щабът и отрядът на Улен смениха положението си и извадиха мечове. Скоро след това допрепускаха петима сетски конници. Улен вдигна ръка и изкара коня си отпред. Водачът на сетите бе едър човек в многослойна плетена ризница, понесъл на гръб множество дълги копия, къси копия и две двуръчни бойни брадви. На бедрата му в калъфи си седяха дълги ножове. Под грубия му бронзов шлем белязаното и потъмняло от слънцето и вятъра лице беше лицето на смайващо стар човек.

Едно предчувствие нашепна нещо на Улен и той наклони глава:

— Ти си този Дивак от Равнините?

— Аз съм. Дошъл съм, малазанецо, да предложа частична отплата за предателството на сънародниците си.

— Тоест?

— Ще потеглим срещу имперската конница — само срещу тях! Какво ще кажеш?

От това неочаквано предложение, отговор на отчаянието му, погледът на Улен се размъти. Гърлото му се сви тъй, че не можеше да говори. Да благодарим на изменчивите присмехулни богове!

— Е? Говори, проклет да си!

Улен се мъчеше да диша.

— Да, да, разбира се. Пристигането ви е навременно.

— Точно така — ние гледахме.

Мъжът се надигна в седлото си, даде знак с вдигната ръка и препусна напред. Зад гърба на Улен се понесоха възторжени викове, после дойде и тропотът на стотици втурнали се коне. Преминаха в галоп, подвикваха и пееха с вдигнати копия. Повечето нямаха никакви животински амулети, въпреки че някои бяха окачили кожи от вълк, лъв и пор на копията си или се бяха наметнали с такива.

Благодаря ви, които и да сте. Благодарен съм и за старата вражда, каквато и да е тя, която ви кара да ни помогнете.

След като неговите хора хвърлиха всичките си запалителни стрели по понеслия кутия с муниции морант, взривът надмина стократно очакванията на Наит. Той отхвърли него и взвода му назад, въпреки че бяха залегнали. Като пороен дъжд се посипаха пръст, камъни, строшено въоръжение и други влажни неща, за които не искаше да мисли. След края на ехото от взрива той седна и удари ухото си с ръка в опит да си възстанови част от слуха. Наоколо битката бе спряла и сякаш през всички войници премина тръпка, щом осъзнаха ужасния обрат, който сражението току-що бе приело. Взводът му се окопити и заподскача — за Наит това бе мълчалива детинска радост. Той забеляза, че около кръга от паднали моранти шлемовете се обръщат към тях. Отчаяно взе да дава знаци за връщане и да подкарва взвода си обратно. Рояк от метнати копия ги подкани да забързат.

Проправяха си път обратно, докато скупчените нередовни войници ги заговаряха и ги разпитваха как са го направили и дали и те могат да имат от същото. Брил с голямата си изпъкнала брадичка им каза, че ефрейтор Шушумига бил отнесъл във въздуха половината от Златните моранти и че щяло да има още такива работи. Наит само го плесна по рамото.

— Няма ли да млъкнеш!

Обърна се към младежите.

— Колко още имате от това?

Усмивките им изчезнаха. Очите им се стрелкаха насам-натам.

— Не знам — ти колко имаш? — питаха се те един друг.

— Колко имате? — натърти Наит.

Богове, та те вече са сапьори.

— Добре! Добре. Хайде да оставите всичко, което имате, на щита ми тука, а?

Младежите се гледаха мрачно един друг и коленичиха. Наит свали щита си. Те неохотно заровиха ръце в джобове и торбички и полека-лека показаха колко голяма е била кражбата им. Наит едновременно се въодушеви и ужаси. Момъкът дано се обърне! Осем остриета, две топилки и димки! И… Милостта на Господарката! Той прокара ръка по тъмното златно яйцеобразно нещо. Чукче. Те носят чукчета в битка! Ето какво е станало.

Дотърча отряд от пехотинци, приведени и с високо вдигнати арбалети. Хората на Наит се хвърлиха върху съкровището си.

— Хей! — викна един. — Това вие ли бяхте? И ние имаме малко. Покажете ни как го направихте!

Наит им махна да дойдат.

— Това беше само веднъж. Няма да се повтори.

— Ти ли си Шушумигата?

Наит вдигна юмруци, сякаш щеше да хване другия за ризата. После ги отпусна и раменете му се смъкнаха.

— Да, аз съм.

— Чудесно! Искаме малко от тия неща.

— Добре…

Наит видя как иззад момчето, откъм стената щитове на Златните моранти, над гъстите редици на леката пехота, нависоко полита вълна от тъмни предмети. Сърцето му се сви.

— Залегни!

И той се хвърли върху младите войници и натрупаните муниции.

По цялото бойно поле избухнаха неравномерни изригвания. Опълченците пищяха, докато натъпканите в морантските стрели назъбени парченца се врязваха в пренаселените им редове.

— Отстъпвай! — ревна Наит с пълна сила. — Отстъпвай!

Той и момчетата грабнаха щита и хукнаха, но не можаха да стигнат далеч. Бързо се натъкнаха на нередовни войници, които стреляха по настъпващия разпръснат строй на Лигата. Зад тях продължаваха ударите на морантските муниции. Шахматно разположени взривове късаха въздуха. Над полето се носеше дим на черни и бели облаци. От мястото на Наит изглеждаше, че леката пехота пада жертва между двата строя, и че ако някой не направи нещо, скоро и той ще се присъедини към тях.

Той даде знак на момчетата да вземат мунициите си, после вдигна щита и се обърна към взвода си.

— Ще пробием разпръснатия строй тук или ще умрем!

Той посочи младежите.

— Вие. Ще хвърляте, когато се провикна! После продължавайте да хвърляте по всички проклети талийци, които дойдат подкрепление. Разбрано?

Потните пребледнели лица кимнаха, изпънати от ужас.

— Добре! Чудесно.

Той извади дългия си меч.

— След мен!

Наит се затича към разпръснатия строй. Щом прецени, че разстоянието е добро, той кресна:

— Хвърляй!

После:

— Залегни!

И коленичи зад щита си.

Миг по-късно го удариха шрапнели от избухващи стрели. Остриенцата се врязаха в щита му с пронизително трептене. Той се изправи посред гъстия дим, изрева: Настъпвай! и се впусна напред. Молеше се на Трейк в обсега на гласа му да е имало достатъчно глупави, щурави и храбри мъже и жени, за да го последват.

Докато минаваше през дима, внезапно се натъкна на талийски пехотинец със счупена ръка. Наит я удари с щита, предизвика болезнен крясък и промуши меча си през мъжа, докато той лежеше и се гърчеше. Друг талийски тежък пехотинец наблизо все още държеше нацепения си щит, Наит опита да го събори назад. Въпреки зашеметяването от взрива, едрият войник не отстъпи и на косъм. Той замахна към Наит и двамата си размениха удари. Още трима талийски тежки пехотинци се изправиха от мястото на прикритието си и Наит разбра, че много е загазил. Над раменете и покрай лактите му свистяха арбалетни стрели и закачаха туниката му. Една одраска ръката, а друга крака му. Тежките пехотинци изсумтяха и издигнаха щитове. Брил и останалите се врязаха в тях бегом и ги избутаха назад с проблясващи дълги ножове. Наит подмина множеството от счепкали се хора и удари щит с още един тежко въоръжен талиец, устремил се да запълни пробива. Насочен към него къс меч одраска страната му, удари се в ризницата и му изкара въздуха. Той се преви на две, отстъпи и от шлема му отскочи острие. Още един залп арбалетни стрели профуча покрай него и запя покрай ушите му. Нещо се заби в бронираната му ръка и изби меча от нея. Талиецът го удари с щита и го запокити назад. Тогава сюрия леки пехотинци стъпка и двамата. Противникът му падна под порой от остриета и потопът не спря. Наит спря и задиша с пълни гърди от задавящия, задимен въздух. Направиха го. Облегна се на щита си, понеже краката му изведнъж отслабнаха. Седна тежко в стъпканата, димяща трева. Не беше се записал във войската за това. Не, въобще не за това.

Улен ужасено гледаше как вълната на имперската лека пехота поглъща участък след участък от разпръснатия строй на Лигата. Дори сетската колона, нападнала тежката имперска кавалерия, не можеше да направи много за спиране на кръвопускането. Отпред, морантите и талийската фаланга бяха напреднали с удара от хвърлянето на мунициите, но оставаше прилична част от имперския строй, включително и знамето на Меча. Това беше. Двете страни можеха да направят толкова. И двете страни бяха вкарали всичките си резерви. Скоро нередовните части щяха да могат отново да съсредоточат стрелбата си. Докато гледаше, още едно хвърляне на муниции удари застаналата срещу Златните моранти имперска фаланга и опълчението около нея. Имперските войници не се помръднаха. Улен трябваше да признае вдъхновената им твърдост.

След няколко нападения сетите прогониха имперската кавалерия от бойното поле. Много яркоцветни и бляскави унтански фамилни знамена бяха паднали в ръцете на водача на пристъпите. Същият човек, Дивака, се отдели от колоната заедно с малък отряд и се върна при позицията на Улен. Той спря коня си и копитата му изтропаха. Предницата на животното бе покрита с кръв и пяна. Дългите и късите копия на ездача ги нямаше. Липсваше и една бойна брадва, вероятно счупена. Доспехите му бяха разкъсани на бедрата и блестяха там, където ударите бяха одраскали желязото. Шлемът бе изчезнал и кръв покриваше врата му. Ръкавиците бяха потъмнели от кръв и мръсотия. Дивака явно не обръщаше внимание на рани, които биха повалили всеки друг.

— Благодарности — обърна се Улен към него. — Въпреки че според мен не е достатъчно.

Мъжът прокара смачкано парче плат през лицето си и посочи към полето.

— Не е. Нека наречем това оправяне на стари задължения.

Той изгледа Улен спокойно, докато очите му ставаха по-строги.

— Какво ще правите? Ще спрете ли? Там безсмислено гинат мъже и жени.

Улен вече кимаше. Да, само това беше останало, въпреки че не можеше да се застави да го произнесе. Той направи знак на вестоносеца и преглътна със стегнато гърло.

— Вдигнете бялото знаме.

Човекът огледа събрания щаб — нито един от хората не се обади. Лицето му стана болезнено сиво, но той кимна и смушка коня си.

Дивака преклони глава пред Улен, неохотно признавайки цената на това решение, и обърна коня си, за да слезе отново на бойното поле.

— Бала! — викна Улен с яростен глас.

— Да, да — точно толкова ядосано му отвърна тя. — Още съм тук. Да не мислиш, че вече съм избягала?

— Не, разбира се! Съобщавай на Урко, Чос и В’тел. Предаваме се.

— Да съобщя ли и на имперския Върховен маг?

Свитият стомах на Улен подскочи:

— На кого?

— Тя наблюдаваше. Ако се бях намесила в битката, щеше да удари. При все че не я смятам достойна за титлата, ударът й несъмнено щеше да премахне теб и хората ти.

— Толкова много ти благодаря, Бала — изскърца Улен. Зачака за отговора й, но такъв не дойде.

— Бала?

Мълчание.

Улен слезе от коня и тръгна към колата с отслабнали и изтръпнали от седенето цял ден крака. Отвори вратата и надзърна вътре. Празно. Съвсем празно. Нямаше дори изпусната дреха или боклуче.

Опосум прекара цялата битка в гледане на големия павилион, издигнат, за да подслони Ласийн. Несъмнено определен брой служители на Нокътя са били разположени от подчинените му началници на подразделения. Опосум обаче вече не знаеше кому да вярва. Честно казано, винаги се беше придържал към това поведение и то му бе свършило добра работа през цялото време на службата, спасявайки живота му повече пъти, отколкото можеше да изброи. Сега обаче имаше повече от обичайните си постоянни подозрения и съмнения. Имаше обективни доказателства за успоредна йерархия, създадена от една от подчинените му, Койл — тя преследваше свои собствени цели. Това той не можеше да търпи — главно понеже тези цели несъмнено не включваха него.

И тъй, той вършеше онова, което вършеше най-добре — наблюдаваше и чакаше. Засега Ласийн бе наложила възбрана за премахване на хора и на него не му се налагаше да бъде на работа. Можеше да чака. Не смяташе Койл за толкова непохватна, та да пренебрегне указа. Стоеше и чакаше, прикрит от магьосничеството, в сянката на малка шатра, откриваща гледка към задната страна на имперската палатка. Следеше едновременно материалния земен свят и през своя Лабиринт на Мокра.

Шумът и бъркотията на битката на запад се усилваха и отслабваха, а Опосум откровено не даваше и пет пари. Не му беше работа. Прииждаха и си отиваха офицери от щаба, по-високопоставени военни, благородници. Също и цивилни хора — слуги, готвачи, ибрикчии; всички, необходими за поддържането на един височайши дом. Те бяха най-любопитни за Опосум. Безличните прислужници, които идват и си отиват незабелязани. Колко ли често се бе възползвал от избирателната слепота на по-високопоставените от него?

Денят преваляше; късното следобедно слънце се показа на небето далеч на запад и освети мястото му срещу палатката. Опосум примижа. По ръцете му потече пот. Нищо. Цял ден нищо. Той бе обиден… Не, повече от това — бе отвратен! На какво заприличваше работата му? Определено не беше единствен в своето — как да го изрече… в своето свързано с нея любопитство? Реши да разиграе наново пристиганията и заминаванията за деня в търсене на насока. Някоя издайническа грешка или подробност. След като си припомни многото отделни движения, погледи и мимики на преминалите, той реши, че го е открил. Жена.

Цивилна. Жена на офицер — съпруга или любовница. Седем пъти нейните задачи и привидно произволни размотавания я бяха довели в близост до стените на палатката. А походката и стойката й! Тя не беше от ония, които следват стана. Всеки път се правеше, че е дошла да съзерцава битката, но прекарваше повече време в проучване на шатрата и стражата й, отколкото в гледане на запад. Наистина жалко — повече обучение и опит и щеше да бъде почти незабележима.

Опосум леко се повдигна на пръсти, за да запази краката си подвижни, и прекара пръсти по дръжките на пъхнатите в ръкавите ножове. Върни се, малка госпожице. Коя си ти? И още по-важно — за кого работиш?

Той чакаше. Шумът на сражението заглъхна. Рояци вестоносци идваха и отпътуваха. Беше ли спечелил някой проклетата досадна битка? Предположи, че те са я спечелили. Събра се тълпа от хората от стана, от ранени и прислужници, удържани на разстояние от имперската гвардия. Да, от въодушевените усмивки на всички той си рече, че трябва да са победили. А ето я и нея. Той тръгна подире й, обвит в отблъскващи вниманието завеси от Мокра.

Той не можа да усети на около й да проблясва някой издигнат Лабиринт. Известно време тя зяпаше на запад, хвърляше погледи към имперската палатка, после си тръгна към стана. Слабичка. Удоволствие бе да я гледаш. Дълга черна коса. От време на време Опосум не бе единственият, който я заглежда. Пътят й я отведе обратно до офицерските палатки. Не видя някое нейно движение да издава, че е усетила присъствието му. Тя влезе в шатрата на доста нископоставен офицер, може би лейтенант, вдигна навеса и го спусна след себе си. Опосум се спря до съседната палатка. Виж ти. Това я издаваше. Нямаше начин такъв талант да се примири с някой лейтенант. Само походката й заслужаваше капитан. Възможно най-незабележимо той огледа около палатката и надзърна вътре. Нямаше действаща магия от Лабиринт, която да може да усети. Тя си седеше вътре. Много добре. Той спусна любимите си остриета в ръце. Време е да си заслужи заплащането.

Отмести навеса. Неговият Лабиринт танцуваше по върховете на пръстите му, двата ножа бяха вдигнати, а той бе обърнат към мястото, където тя бе седнала… Тогава около врата му като кучешко захапване се сключи ръка и го събори на пръстта. Със забито в земята лице той удряше и риташе. Още веднъж издигна Лабиринта си, но ръката се стегна още, невъзможно повече и одращи вратните му прешлени. Каква сила! Нечовешка! Женски глас издиша в ухото му:

— Недей!

Той позна гласа. Беше го чул преди деня на нападението на Гвардията. Това момиче-жена го надви за втори път. Той остави Лабиринта си да се оттегли.

— Добре.

Тя измъкна ножовете от ръцете му, сякаш той бе дете, и опря единия във врата му.

— Сега — прошепна тя толкова отблизо, че усети дъха й влажен. — Какво да направя с теб? Нямам предвид да те пусна… о, не. Имам предвид — как да те убия? Ще те оставя да избереш. Искаш ли да забия това острие под брадичката ти или в окото ти? Да го втъкна ли между ребрата в сърцето?

Тя се наведе още повече и устните й докоснаха ухото му.

— Кажи ми какво искаш — прегракнало издиша тя.

Въпреки ясното съзнание, че му предстои да умре, обзе го желание към това момиче-жена-убийца. Желаеше я по-силно, отколкото би могъл да го изрази. Отвори уста да й каже какво желае, когато навесът се отвори и някаква жена викна в самозабрава:

— Предадоха се!

После изпищя.

Убийцата изръмжа нещо на непознат на Опосум език. Той се извъртя и я отхвърли. Скокна, извади нови оръжия, но нея я нямаше. Той бутна пищящата жена настрани и я затърси навън. Разбира се, нищо. Успокои жената с вълна от Мокра.

— Благодаря ти. Виж, тяхното предаване ми спаси живота.

Той се поклони, за да си тръгне, после спря и се обърна. Огледа я — не беше зле. Още малко по-близо до неговите предпочитания и можеше да… да, задълженията и тъй нататък… Той се запъти към палатката на императрицата.

Далеч нататък по западния хоризонт залязващото слънце бе минало под ниските облаци. Наит седна и остави косата светлина да сгрее старите му кокали. Стари! Ха! Тази сутрин се мислеше за млад. Сега обаче се усещаше стар — особено в обществото на тия младоци. Стар и изцеден. Струваше му твърде много усилия дори да отвори очи. Помисли си за всички глупости, които е направил, и се закле никога да не прави нещо подобно отново. Не че беше някакъв търсач на слава или дивотии от този вид. Не, беше сторил всичко само да спаси безценната си кожа.

Някой потупа протегнатия му, обут в ботуш крак. Той примижа, засенчи очи срещу златистооранжевия блясък, вдигна поглед и съзря имперски офицер.

— А? А, господине?

И отдаде чест.

— Вие ли сте ефрейтор Шушумигата?

— Ах, и да, и не, господине.

— Вашият капитан ви търси. За някаква похвала.

— Наистина, господине? Благодаря ви, господине.

Офицерът си продължи по пътя. Наит опита да се развълнува и не успя. Отново се отпусна на щита си, точно там, където стоеше, когато разпръснатият строй се разпадна. Усещаше се тъй, сякаш братята на всички момичета, от които е откраднал целувки, милвания и повече, го бяха спипали и го бяха налагали с дървени сопи. Невероятно, но по-лошите му рани бяха нанесени от собствената им лека пехота. След като въодушевлението от битката премина, той с изненада откри, че арбалетна стрела е минала цялата през едното му бедро. Друга бе одраскала врата му, който не спираше да кърви, а трета замалко да го лиши от уши, като бе разклатила шлема и в двете посоки. Знаеше, че има невероятен късмет.

По притъмняващото поле се движеха още хора — зашеметени ранени бродеха безцелно; хората от стана търсеха близките си и тайничко крадяха; отрядите на лечителите събираха ранени. Наит не можеше да се помръдне да стане. Наоколо му се беше проснал неговият взвод, също толкова притихнал, и си разделяше мехове и къшеи суха плоска питка. Той отпи вода, изплакна уста и изплю песъчинките и кръвта. Огледа се за избити зъби — беше понесъл страшен удар в челюстта.

Някой друг се доближи. Наит вдигна глава, разпозна го, стана и потръпна, докато нагласяше крака си. Тенекеджията. Капитанът го огледа хубаво.

— Изглеждаш като говното на Гуглата.

— Благодаря, господине.

— Но си жив.

— Тъй вярно.

Очите му се приковаха върху капитана.

— Простете, господине?

Капитанът погледна на запад и приглади мустак.

— Ти и Ситния. И Хеук.

Той и Ситния. И Хеук. И това е всичко? Значи Сръчната и Сладура са отишли на оня свят. Едрата, чувствена Сръчна е мъртва и изстинала. Проклет да е Гуглата — каква загуба! Помисли си за ужасните неща, които й бе казал и причинил, и лицето му пламна, а дъхът му се сви. Беше отнесла всичко това със себе при Гуглата. За него вече нямаше възможност да ги върне, да се извини или да й каже, че вероятно е била съвсем права.

— Съжалявам, господине.

— Да. Аз също. Но… — и той хвана ръката на Наит — поздравления. Вече официално си сержант.

Тенекеджията протегна сива лента за ръка.

— Според каквото чух, заслужил си я.

Наит я надяна свободно на пръстите си. Той сержант! Какво ли ще кажат у дома! Беше го искал непрекъснато, но щом го получи, разбра, че е било просто някаква залъгалка. Ако носеше лентата, това щеше да е обида за Сръчната и Сладура. Той изведнъж си спомни, че капитанът все още стои прав до него.

— О, да. Благодаря, господине.

— Моля, сержант.

Тенекеджията наклони глава на една страна.

— Тия са твоите момчета?

— Да. Взвод от десетина души, господине.

— Отлично. Първата ви задача е да помогнете с укрепленията около стана. Строят ги целия ден. Върховен юмрук Ананд иска ров и палисада или стена от колове. Каквото можете да направите ти и останалите сапьори.

Без да сваля очи от плата, той каза:

— Тъй вярно.

После, озадачен, вдигна глава.

— Защо, господине?

— Защо?

Бледосините очи на Тенекеджията го гледаха с нещо като състрадание или нежност.

— Тук е било пролято море от кръв, Наит. Иде нощта. Той ще дойде. Трябва да се приготвим за него.

Той. Той! О, дано Бърн да ги опази! Той! Наит изгледа взвода си.

— Ставайте, лентяи! Имаме наряд с лопатите! Хайде! В стана. Чувам, че там имало храна! Хайде, идвайте.

Обърна се към капитан Тенекеджията и го повика:

— Господине! Какво стана с оня старец, как му беше името, старшината?

Капитанът замълча за миг.

— Не си чул?

— Не, господине.

— Стоеше срещу Златните през цялото време, Наит. Спря ги. Заради него не се поддадохме и заради Славния зъб. Най-накрая го удариха. Взривиха го с мунициите си.

— Много лошо.

— Да, много лошо. Ще се видим в стана.

Проклятие. Още един. Той махна на хората си да вървят. Явно дъртакът все пак си е разбирал от работата.

Отиването на изток беше страшно. Миризмата на разпилени вътрешности и разхлабени черва накара Наит да закрие лице. На места беше трудно да намериш чисто пространство за ходене. От проснатите тела се виждаше, че леката пехота е пострадала, докато едновременно с това е покосявала талийската и фаларска редовни войски. Ранените викаха, просто стенеха, безпомощно им махаха, докато преминаваха. Неговите момчета и момичета обещаваха да изпратят помощ всекиму — какво повече можеха да сторят? Във въздуха се носеха чайки, врани и лешояди, подскачаха между лъсналите от течности тела и се караха. Наит хвърляше камъни по тях.

— Сержант — обади се един мъж на талийски със силен акцент. Наит се обърна. Беше фаларският кавалерийски командир. Лежеше прикован на едната си страна под своя мъртъв кон. И от двамата стърчаха арбалетни стрели като пера. Наит приклекна до него и свали шлема му.

— Благодаря — каза онзи и се усмихна под голямата си рижава брада.

— Какво мога да направя за вас?

— Нищо. Не мога да се оплача. Имам добър кон при себе си.

— Може би малко вода?

Човекът направи погнусено изражение.

— Вода? В името на боговете, човече, за какво? Не — в чантата на кръста ми има шише хубава фаларска ракия… — и той помръдна брадичката си.

Наит взе да рови из чантата и докато го вършеше, забеляза, че една от ръцете на мъжа е притисната под него, а другата е прикована за страната му от три арбалетни стрели. Намери очукано и вдлъбнато сребърно шише, отвъртя капачката му и капна в устата на мъжа. Неподправено блаженство заля лицето на командира, докато преглъщаше:

— Благодарности.

Наит даде знак на взвода си.

— Трябва да вървим.

— Да, зная. Но искам да те помоля за една услуга, войнико.

О, богове, не. Не това.

— Не… съжалявам.

— Да, разбирам. Птиците, разбираш ли. Зли гадини, които долитат все по-близо. А аз… да… — и той погледна безполезните си ръце.

В името на милостта на Солиел! Как можеше да остави човека на… онова? Но не беше убиец. Какво би могъл да…

— Брил!

— Господине?

Наит му показа шишето.

— Остани до този ранен офицер и повикай някой лекар.

Брил отдаде чест — дългите му крайници се тресяха и той издаде челюст напред.

— Тъй вярно.

— Чудесно. Да вървим.

Докато се обръщаха, Наит чу как началникът от конницата пита Брил:

— Е, бил ли си някога във Фалар?

Когато достигнаха източния край на бойното поле, гащите и платнените им гамаши бяха оцветени в червено до коленете от ходенето през подгизналата трева. Мухите ги тормозеха, а залязващото в оранжево и червено слънце хвърляше светлината си почти успоредно на равнината и оцветяваше клането в богати медни краски. Наит забеляза как в далечината между хълмовете се промъкват сиво-кафяви очертания и потръпна. Чакали или вълци. Вече бяха тук — и той идваше. Той махна на момчетата си — тоест, на своите мъже и жени, всичките замлъкнали при изтощителния си преход — да ускорят крачка.

Надвисналият през целия ден дъжд падна с идването на прохладната нощ. След бъхтенето в пороя заедно с хората си, докато довършваха укрепленията на имперската част, изкопаваха по-надълбоко външната траншея и укрепваха коловете на палисадата, Улен бе отделен заедно с още неколцина офицери. Изпратиха ги към главната порта. Той влезе и се стегна, за да изгледа напрегнатите мрачни лица на талийските войници, които го гледаха как влиза, докато те оставаха навън. Много отдаваха чест като за последно. Отпратиха го до заграждение от заострени колове. Там той намери Урко, В’тел и други оцелели офицери от Лигата, сред тях и Чос, отпуснат в скута на капитан Роген, изпаднал почти в безсъзнание от загубата на кръв. Урко се бе прегърбил наблизо, наметнат само с разкъсан подплатен ленен елек, въпреки свидетелствата на всички, че три пъти е бил прегазен от конници. И В’тел седеше наблизо. Неговата очукана и напукана броня отразяваше в тъмен червено-златист цвят факлите. Улен знаеше, че Урко може да си излезе, стига да поиска, но той — а несъмнено и Ласийн — също знаеше, че няма да го направи, тъй като хората му щяха да платят.

Приклекна пред началника си. Хладният дъжд го удряше по гърба.

— Господин генерал, хората са оставени вън от стана.

Урко бавно вдигна глава.

— Какво?

— Всички редовни талийски войници. Държат ги навън.

— Какво?

Урко подскокна и погледна в косо падащия мъглообразен дъждец. Отиде до стената от колове, хвана се за нея и викна на един гвардеец:

— Доведи ми началника си! Веднага!

— Не е нужно — донесе се някакъв глас откъм дъжда. Приближи се тъмна, придружавана от гвардейци фигура. Улен примижа и разпозна мощната бронирана снага на Корболо Дом.

— Урко и Картарон Черупката — викна той и се спря на стената от колове. — Амарон, Ухиления, Нок, Въслата… Имаш ли някаква представа какво значи да пораснеш в Нап в сянката на такива имена?

— Финир да го отнесе дано! Хората ми са извън стана с това чудовище на свобода — по чия заповед?

— Моя.

— Ти! — един кол се строши в юмрука на Урко.

— Убий ме и хората ти със сигурност ще умрат!

Урко се спря, а раменете му мърдаха под подплатената дреха.

— Неизвестност — продължи Корболо. — Ти обрече всички на неизвестност. Можеш ли да се сетиш за името на някой напанец от последните поколения?

— Моят праплеменник Толип.

— Е, ето че едно ново име затъмни твоето. Всички на острова и в Империята най-после ще произнасят това ново име — Корболо Дом, Меч на Империята. Справедливо и подобаващо е най-накрая да те победи един съотечественик — напанец.

— Бих казал, че това просто бе решението на Опонн. Обратите на войната. Слушай, пусни хората вътре… аз ще обезпеча тяхното сътрудничество.

— Победеният ще се позове на съдбата, нали?

— А победителят няма, нали така?

Урко сви рамене и преглътна още думи. Най-накрая попита:

— Какво искаш от мен?

Корболо се изправи и нагласи многото си одежди под дъжда.

— Получих, каквото винаги съм желал. Видях те да клечиш в калта като добиче. Ти си победен, мръсен. Няма нужда дори да присъствам на смъртната ти присъда в Унта — за мен ти си вече мъртъв.

Урко оголи зъби.

— Не ти трябва да знаеш какво виждам аз.

Корболо се извърна и си тръгна в нощта, придружаван от гвардейците си.

— Слушай, Гуглата да те отнесе дано! — провикна се Урко. — Забрави за мен. Прави с мен, каквото искаш — но пусни хората ми вътре!

Той измъкна друг кол от стената, счупи го в юмруците си и почти се втурна след Меча на Империята, но се овладя и отново се отпусна в калта.

Улен също седна. От едната му страна Чос кашляше влажно и мърмореше. Роген държеше кърпа върху слабото му лице. Улен се протегна и опита да стопли леденостудените му ръце в своите. Хладната влага подриваше дори силата на Чос. Той се съмняваше, че старият му наставник ще види утрото.

Приближиха се светлини, държани от гвардейците мигащи и цвъртящи факли, а посред тях ниска тънка фигура — дъждът капеше и течеше от тъмната й коса, а влажният копринен плат на туниката очертаваше мускулестите ръце и малките гърди. Улен не я беше виждал десетилетия, но тя изглеждаше точно като последния път, в който я бе поглеждал. Въслата — Ласийн. Тъй дребна и непривлекателна! И въпреки това никой наоколо не можеше да пренебрегне присъствието й; дори пленените талийски офицери установиха, че се чувстват длъжни да се изправят в знак на уважение. Тя отговори на постъпката им с леко кимане. Урко обаче отказваше да вдигне поглед. Тя просто чакаше със сключени на гърба ръце. След известно време Урко най-после погледна нагоре, после настрани, и задържа лицето си извърнато.

— Очаквах от теб нещо по-добро от това, Въсло — изскърца той.

— Дошла съм с една молба, Урко — отвърна тя.

Той вдървено се изправи на крака.

— Молба? Идваш да ме молиш? Е, аз пък имам молба към теб.

— Да. Странно. Искам да говоря с теб и с В’тел.

При споменаването на името му началникът на Златните се поклони. Дясната му ръка и страна бяха мокра, надупчена и накълцана кайма.

— Бих желала сътрудничеството ви, Урко, В’тел.

— Ще го получиш — закле се Урко. В’тел отново се поклони.

— Ще ми се наложи да пазя офицерите и вас като заложници…

— Разбираме — обади се В’тел.

— Отлично — и тя даде знак на един гвардеец.

— Ами Корболо? — попита Урко.

— Той не е ваша грижа.

Това твърдение, изказано с такава увереност и властност, порази Улен като истински белег на имперско господство. Трябва да бе направило сходно впечатление и на Урко, понеже той се изправи и леко кимна, с нещо като учудване на неравното си, опръскано от дъжда лице.

Последван от Трантър и Мартин, двама от тежките пехотинци от взвода, и от Кал, един от редовните сапьори пехотинци, Наит обиколи защитния насип.

— Да сте виждали войник по име Брил? — питаше той всеки срещнат наряд.

— Един такъв глупавичък, дългурест, непохватен момък? Някой да го е виждал? На полето?

Никой обаче не бе го виждал, а момъкът не бе се явил обратно. Докъде можеше да стигне глупостта му? Да не беше се проснал да спи някъде, без да се представи? Ако бе тъй, щеше да му откъсне главата!

Някакъв войскар ги догони и го потупа по ръката.

— Търсиш един човек на бойното поле?

— Да. Брил.

— Брил. Брил? Може би. Аз вървях с едно отделение лечители. Той ни повика, но не щя да си тръгне от полето. Рече, че му наредили да остане при човека си. Не зная защо — оня беше мъртъв.

Наит го погледна, а после потръпна от студ. Обърса дъжда от лицето си и забеляза, че войникът го гледа с любопитство.

— Чудесно! О, благодаря ти, войниче.

Мъжът отдаде чест. Наит го загледа отново, докато не се усети, че трябва да отвърне на поздрава — отдаде чест и войникът отърча в дъжда. Той изгледа Трантър, Мартин и Кал. Очите им се преместиха към мрака отвъд кръстосаните колове. Гнойните пъпки на Полиел! Целувката на Гуглата! Смотан тъпанар със задник вместо мозък! Наит захвърли шлема си в калта.

— Нищо не съм чувал за никаква проверка — изрече стражът на портата и се намръщи объркано. Наит сви рамене под наметалото си.

— Не е служебно или нещо такова — просто се притесняваме стената на палисадата да не рухне. Това е всичко.

Стражите се спогледаха притеснено.

— Да рухне?

— Да. В дъжда.

Той посочи към стената от потънали колове.

— Гледай — вече се накланят.

— Добре, добре. Искаш да излезеш навън, твоя работа.

Стражите отместиха преградата. Наит повика с махване на ръката петимата души със себе си, ала от дъжда излязоха още четирима — новите млади наборници се мъкнеха под влачещи се из калта прекалено големи наметки. Наит ги изгледа яростно, отпъди ги, но те отдадоха чест.

— Докладваме за проверката — изрече най-големият, Кибб, и намигна.

Обърнат с гръб към стражата, Наит издигна юмрук към тях. Младежът потупа по нещо обемисто под наметката си. Веждите на Наит се изкатериха на челото му; младежът му кимна с ухилено самодоволство.

— Отиваш ли, или какво? — попита го стражата.

— Вървим, кап’тане — Наит нетърпеливо махна на взвода да върви.

Вън от обсега на слуха, в мрака, под сипещия се дъжд, той се обърна към младите.

— Какво си въобразявате, че правите! Това не е разходка за удоволствие!

— Знаем! — с досада отвърна Кибб. — Дойдохме въоръжени за лов на мечка.

И те дръпнаха нагоре наметките си.

— Златните говна на боговете!

Възклицанието се изтръгна от Наит, сякаш го бяха повалили с бойна брадва. Под наметката си всеки от тях носеше една кутия с морантски муниции. Останалите от взвода на Наит се дръпнаха крачка назад.

— Да ги махнете оттука!

Наит смъкна надолу наметалата им и яростно огледа тъмнината, сякаш очакваше да го арестуват.

— Как ги докопахте?

Кибб почука носа си с пръст.

— Набелязахме си палатката, където държат всичките иззети муниции. В дъжда, тъмницата и тъй нататък беше лесно.

И той вдигна рамене.

— Е, вие не идвате с нас. Твърде е опасно. Ще останете тук и ще чакате, докато се върнем, а тогава връщате тези неща, все едно нищо не е станало! Става ли?

— Глупости!

— Глупости? Не ме ебавай, войнико!

— Е, ти ги дрънкаш тия.

Наит опря юмруци на хълбоците си. Виж ги ти ситните! Все едно е обратно у дома и се разправя със сюрията на по-малките си братя.

— Добре, бива. Искате да дойдете, тогава трябва следвате заповедите ми и… В името на Бездната, та аз дори не знам имената ви — какви са ви имената, в името на Фандърей?

— Кибб.

Да. Кибб. Ама че тъпо име. Какво ли трябва да значи?

— Пръцко — рече един.

Пръцко? Ах, горкото кльощаво сипаничаво хлапе! Какво ли са си мислили родителите ти? Може би ще започна да ти викам Пъпката — това ще си е подобрение.

— Бърборка.

Бърборка? Що за момичешко име пък е това?

Най-дребният се изчерви страхотно и просто поклати глава.

— Нямаш си име?

Момчето изскимтя.

— Кочана.

Кочана? Кочана! Горкото хлапе. Родителите ти наистина са те изпързаляли. Богове, та той не би могъл да ги подбере по-зле, отколкото родителите им са го направили непреднамерено.

— Чудесно. Да вървим.

Доколкото ставаше дума за Наит, той бе единственият познат на самия себе си човек, изцяло свободен от всякакви самоизмами. Знаеше, че не е храбрец или пък особено добър воин. Знаеше съвсем добре, че не е точно вдъхновяваща личност. Също така знаеше, че не е повел взвода си посред нощ към ужасното, споходено от най-лошото проклятие на Кюон бойно поле, понеже е някакъв опиянен от славата безумец. Не, просто щеше да си вземе човека, а после в името на Бездната да се изнесе от полето толкова тихо и бързо, колкото можеха да го носят пъргавите му крачета.

Дъждът спря, при все че бе тъмно като в рог, и той беше благодарен за това. На няколко пъти кривна, стъпи върху хлъзгави неща, а от време на време ръката му хлътваше в нещо влажно и меко. То засмукваше, колчем той измъкнеше ръката си. Наит не гледаше — не искаше да знае какво е това нещо. Взводът му наистина пазеше тишина и той бе благодарен за това. Да няма приказливци. Някои мъже или жени стават страшно приказливи, когато са притеснени, а това той не можеше да търпи.

Вонята все още не бе толкова зле — не толкова зле, та да пропуснеш ядене. Мухите обаче бяха непоносими. Нападаха носа, очите и ушите му, сякаш предпочитаха живо месо пред поднесения им безкраен пир. Имаше точна представа къде са намерили фаларския командир, и поведе взвода си възможно най-бързо към мястото, без отклонения или без да си дават труда да се прикриват с пълзене.

Ръмженето ги предупреждаваше за запромъквалите се мършоядни животни и той се досети, че няма да ги нападнат — не и когато стомасите им са пълни и има още много за всички.

Намериха едрия кон на мъжа и мъжа все още отдолу — незасегнат от острите клюнове на каквито и да било птици. Нямаше и следа от Брил обаче. През ума на Наит премина картината как Брил спи в стана и той замалко да припадне от задушаващ непоносим гняв. После Мартин изсъска и посочи в краката му. Той си беше легнал там, блажено заспал посред кървавата страхотия. Какво бе направило такова нещо възможно? Чиста съвест? Пълна липса на всякакво въображение? За Наит това беше една от загадките на самата Кралица. Събудиха Брил с ритници, той приседна, прозина се и разтърка лице.

Зяпна ги с пълна липса на изненада.

— Да?

Наит направи знак на всички останали.

— Ти какво правиш? — изсъска той.

— Чакам ви.

— Чакаш…

Наит се застави да не протегне ръце, за да удуши тая маймуна. Все пак трябваше да стори нещо — затова сне шлема си и го халоса с него.

— Проклет глупак! Никога повече да не вършиш такива неща!

— Но ти ми нареди да…

— Все ми е едно какво съм ти казал — служи си с проклетата си празна тиква! Хайде сега. Да вървим.

И той тръгна, но Кочана им махна да приклекнат.

— Какво е това? — прошепна Наит.

Момчето яростно заръкомаха за тишина.

А, добре. Той се заслуша. Не чу нищичко. Нищо освен крилата на нощните птици, ръмженето и джавкането на биещи се чакали и степни вълци, стоновете на един или двама ранени, все още останали живи някъде там в тъмното.

— Не чувам…!

Една ръка го хвана, а друга запуши устата му и задуши изненадания възглас. Завъртяха го и съзря запотения, тъмен, белязан лик на старшина Заместника. Той се отпусна и го освободиха.

— Ти си!

— Да. Ама че лош късмет.

— Казаха, че си бил гръмнат.

— Това е разказът. Благодарско, ако се придържаш към него.

— Ъ, да. Защо?

— Да кажем, че съм напуснал имперската служба при тежки обстоятелства.

Взводът на Наит приседна.

— Какво става? — попита Кибб.

Мъжът изглеждаше страшно — пробождан и изпонасечен, а предната страна на многослойната му желязна броня и на люспестите ръкавици бе покрита с кръв и съсиреци. Щитът му бе изчезнал, но от краткия си престой във фалангата Наит знаеше, че е нещо обикновено да смениш два, три или четири щита в една битка.

— Какво правиш тук, навън?

— Каквото и ти, предполагам.

И той дръпна увития около ръката на Наит плат.

— Това какво е?

На Наит му се стори, че може би се изчервява, и беше благодарен за тъмнината.

— Произведоха ме сержант.

— Напоследък раздават звания на кого ли не.

— Слушай — ние се връщаме. Идваш ли или не?

— Не, ти идваш с мен.

— Идвам с теб? За какво, в името на задницата на Фандърей?

— Сетите се навъртат наоколо и искам да разбера кой и защо.

— Какво? Кой го е еня? Риландарас е навън. Трябва да се връщаме!

Старшината издърпа Наит нагоре.

— Риландарас няма да си губи времето с дребни риби като нас, тъй че зарежи измислицата си.

Той посочи взвода.

— Строй се в колона по двама.

— Измислица? Какво искаш да кажеш с тая измислица?

— Знам защо си излязъл тука с взвода си сапьори — и той раздруса Наит за ръката. — Да вземеш мъничко муниции, не ли? Ще замъкнеш голямата торба, така, да?

— Какво? Не!

— Дядката има известно право — изрече Кибб настрани.

Ветеранът замахна с облечената си в ръкавица ръка.

— Няма нищо. Ще си получиш възможността за вечна слава. Просто искам набързо да се поразговоря с тия сети тука, после се замъкваме обратно в стана и ще ти помогна да скроиш капан на Белодрешко.

— За последен път, аз не…

— Шшшт.

Старшината ги поведе на запад, покрай полето на смъртта, към утъпканата от конете степ. Още по на запад Наит можа да различи отряд спешени и скупчили се сетски конници. Изглеждаше, сякаш чакат и гледат на изток, към имперския стан.

Старшината прошепна в ухото на Наит:

— Попитай за Глигана.

— Какво? — изсъска Наит. — Не, ти попитай!

Ветеранът го побутна доста силничко:

— Хайде.

Вторачен в старшината, който му намигна насърчително, Наит се прокашля. Сетите веднага се скриха от поглед, все едно повалени.

— А, Глигана тука ли е? — напрегнато прошепна той.

След време се донесе отговор на талийски:

— Кой пита?

— Кажи му — прошепна старшината, — че е неговият брат по меч.

Наит се прокашля още веднъж:

— Ааа, братът му по меч.

Изправи се нисък и много набит човек, с дълги, опрени на хълбоците ръце.

— Брат по меч? Изправи се тогава, мътната да те отнесе!

Старшината се изправи.

— Този глас ми е познат!

— А на мен пък са ми познати тези очертания.

И двамата се насочиха право един към друг през тревата — бавно, предпазливо, докато близо един до друг не се хвърлиха в прегръдките си и не започнаха да се тупат по гърбовете.

— Привижда ли ми се — изрече Кибб, — или тия двамата се прегръщат?

Сетският вожд или военен предводител — Наит не бе уверен какъв е — даде нареждания на хората си. Яхнаха конете и тръгнаха на североизток без него.

— Ще причакат Белодрешко при връщането му, ако могат — обясни старшината.

После мъжът дойде на изток с тях. Излезе, че бил някакъв малазански ветеран, който служил със старшината. Двамата ги водеха по обратния път и си говореха ниско и дрезгаво.

— Мислех си, че всички сети са с Чакала — прошепна Бърборка на Наит.

— Май тоя юнак, Глигана, е против него.

Той огледа лицата на взвода си, докато си пробиваха път през студената влажна трева. Ето че искаше от тях да минават през бойното поле за втори път. Ако всичките им самозаблуждения за войната все още не бяха ги напуснали, щяха да го сторят преди края на тази нощ. Трантър и Мартин бяха натоварили широките си щитове на гръб, а очите им оглеждаха мрака и не се спираха на едно място. Сапьорите му от пехотата — Кал, Ловеца, Брил и жената — Мей, ходеха на известно разстояние един от друг, ала унтанските хлапета се държаха заедно. Гордееше се с тях и с начина, по който се оправяха с ужаса от видяното. Разбира се — та нали са били тук, когато то се е извършвало. Страхът ги бе оставил — ужасът може да бъде поддържан само известно време, бяха ги оставили и пребледнелите погнусени физиономии, и пристъпите на повдигане. На Наит му се стори, че прекосяването на полето на мъртвите ги довежда до най-лошото за войника настроение — пълната скръб. Той отиде при тях.

— Хей, като се върнем, може би ще се заема да ви обмундирам като хората. Как ви се струва?

Пръцко вдигна поглед и засия.

— Наистина? Искаш да кажеш, истинска броня и такива работи?

— Да, може и да стане.

Кибб и Бърборка се заприказваха какви доспехи и оръжия биха желали. Пръцко само се усмихваше замечтано при мисълта за това. Дребният Кочан обаче не се поддаде — нищо не можеше да отклони погледа му от полето.

По-напред старшината и сетският вожд се бяха спрели, за да им дадат възможност да ги настигнат. Заместника направи знак на всички да приклекнат.

— Какво? — попита Наит.

И двамата ветерани ядосано му направиха знак за тишина. Всички коленичиха заслушани. Най-напред Наит не можеше да долови нищо необичайно сред постоянните шумове — ръмженето на заситените чакали, стоновете на страдащите ранени, вече измъчвани от жаждата. Тогава се донесе далечен рев, сякаш викаха безчет гърла — или далечен бунт, или битка. После, по-силно отекващи рев и ръмжене. Очите на всички светнаха в мрака. Старшината и сетският вожд скокнаха.

— Хайде! Напред!

Това бе най-лошото сражение в живота на Улен, въпреки че той самият не бе в опасност. Мъже и жени — неговите войници — се набираха с ръце по изпълнения с кал ров, който току-що бяха изкопали. Хвърляха се по трима, по четирима, по петима към кръстосаните колове и набързо направената от стволове и греди палисада, молеха се за оръжие, за милост, пожелаваха жалка смърт на всички вътре. Войниците на барикадата ги избутваха обратно с копия, бойни брадви и пики. А той и Урко не можеха да направят нищо. Под охрана ги заведоха до каруци, откъдето имперските гвардейци хвърляха през барикадата мечове и щитове на крещящата тълпа навън. Само мечове и щитове, не доспехи, лъкове или арбалети. Наблизо стоеше Ласийн, обкръжена от стражата си, за да покаже чия власт стои зад тази, макар и закъсняла, помощ.

Навън в мрака, зад светлината на факлите от стана, човекоядецът Риландарас ръмжеше и убиваше. Разтърсващият му рев раздруса дъските на каруците и разклати калта, върху която бяха стъпили. Улен бегло зърна нещо огромно, сиво и смайващо бързо. Талийците и морантите обаче се биеха. През множеството си подаваха или подхвърляха оръжия към предната линия, където нови ръце ги поемаха срещу звяра или ги вземаха от мъртвите.

С опрени в главата юмруци Урко се врътна към Ласийн и се примоли:

— В името на любовта на Бърн, позволете излаз!

— Какво би спряло твоите хора да ги нападнат, да им отнемат оръжието и да избягат? Или да ударят?

— Моята дума! Моето задължение!

Погледът на императрицата се спря върху Урко.

— Даваш ли обет?

— Да!

Тя се доближи още и произнесе тъй тихо, че Улен едва чу гласа й:

— Ти и преди даде обет.

— Аз… — и покрусеният поглед на мъжа неотклонно се насочи към глъчта навън, към писъците и виковете на ранените. — Моля те, заради хората! Да, давам обет!

— Животът ти? Твоето подчинение?

— Да! Кълна се.

Лицето на Ласийн не издаде никакво чувство, при все че чертите около тънката й уста бяха сурови. Това бе единственото проявление на страст, което Улен можа да забележи.

— Много добре, Урко. Приемам.

Тя се обърна към капитана на гвардейското си поделение.

— Пратете Юмрук Д’Еббин със сто души тежка пехота.

Дрънчене и отдаване на чест.

— Слушам.

— Аз щях да водя! — викна Урко.

— Не съм се съгласявала на такова нещо — отсече Ласийн. — Нали?

Челюстите на Урко дъвчеха всичко, което би изрекъл. Най-накрая той неохотно призна:

— Не.

— Отиди и говори с тях, Урко.

Бавно отдаване на чест.

— Тъй вярно.

Ласийн кимна на гвардейците и те му позволиха да мине.

Допрепуска конен отряд начело с Корболо Дом. Той погледна каруците, раздаването на оръжие и поклати глава.

— Няма да помогне.

— Все пак — възрази Ласийн.

— Безполезна стъпка. Сега отивам да му взема главата! — и той нахлупи шлема, смушка коня, а хората му го последваха.

— Нека Опонн да е с вас — произнесе императрицата след него.

Улен се обърна към В’тел, който през цялото време не се бе отдръпнал от барикадата.

— Те все още се бият — замислено произнесе военачалникът на морантите. — Въпреки всичко. Знаят, че това е единствената им надежда.

— Биха могли да бягат.

— Не. Злочестите ви цивилни могат, но войниците ви знаят, че силата им е в поделението. В цялото. В това отношение вашите войници са като нас, морантите. Това е една от причините да станем съюзници.

Улен се смая от невероятните неща, които човек можеше да научи в неочакван миг.

— Не знаех това.

Главата на В’тел се наклони настрани.

— Малцина го знаят, струва ми се.

На барикадата Урко крещеше:

— Помолих императрицата за излаз и тя се съгласи! Идва помощ! Имперска пехота! Идват да ви защитят и да се бият редом с вас! Зачитайте това! Чувате ли ме! Зачитайте го!

Колона тежка пехота отиде бегом под строй до най-близката порта. Явно императрицата ги бе събрала предварително. Улен само можеше да поклати глава. Какви възможности са имали срещу такава подготовка? И все пак — не беше ли битката с неясен изход? Ами ако сетите не се бяха обърнали срещу тях? Ами ако… — той прекрати тези мисли. „Ами ако“ бяха безкрайно множество и нямаха смисъл. Важно бе случилото се. Застани на негова страна, човече, и може би ще имаш някаква възможност да останеш с разсъдъка си.

Оттатък барикадите се донесе гръмовен радостен вик. Улен можеше да си представи как бронираната и добре въоръжена тежка пехота се разполага и опитва да отблъсне звяра. Несъмнено много от тях щяха да паднат, ала много по-трудно и на много по-висока цена. Тонът на битката се смени. Намаляха неподправените, сурови крясъци на разкъсваните от нокти и зъби мъже и жени. Засили се дрънченето на щитове и доспехи. Ядосано ръмжене изпълни въздуха. Към бъркотията се добави и трополенето на копита, съчетано с пронизителния писък на ранени коне. И битката продължи. По едно време през въздуха, досущ като хвърчило, прелетя щит. Преди щитът да падне сред тълпата, на Улен му се стори, че видя как продължава да го стиска някаква ръка. Най-накрая числеността все пак си каза думата — или така се успокояваше Улен, докато слушаше шума на нападението. Може би звярът временно бе утолил жаждата си за кръв — или пък другаде можеше да намери по-лесна плячка. Във всеки случай Риландарас се оттегли. Хората навън и тези вътре нададоха мощен, неустоим, груб радостен възглас. Улен крещеше, Урко размахваше юмруци към тъмнината. Мъжете и жените раздрусваха барикадата. Тръгнал си беше. Ужасът бе отблъснат.

Урко се върна и отдаде чест на някого зад Улен, който изненадано се обърна — Ласийн беше останала през цялото време.

— Все още ми се иска аз да бях повел излаза — изръмжа той.

— Все още ми трябваш.

Веждите му се сключиха, а очите му се присвиха и почти се затвориха.

— Гвардията.

Ласийн кимна в знак на съгласие.

Влажните ръце на Улен настръхнаха от студ. Богове, Гвардията! Тя предвижда нападение. Но защо? За кого? Нямат никой да ги подкрепя със средства. Талийската лига е разбита. Разгромът на тази армия и дори гибелта на Ласийн няма да унищожат Империята. Нещата не могат да бъдат върнати назад, към времето преди укрепването й. С каква цел би могло да бъде всичко това? Тогава обаче, по силата на горното, каква бе целта и на днешната битка? Той притисна ръка до потното си чело и пое дълбоко и бавно дъх. Стига! Толкова съм уморен. Мислите ми стават все по-мрачни и по-мрачни.

Улен подскокна, когато характерните трясъци от избухването на морантски муниции отекнаха отнякъде в степта. Първото му решение бе да се обърне към В’тел, който кимаше с глава.

— Отлично — каза морантът. — Знанието, че ще дойде, е дало възможност за засада.

И той се поклони с уважение на Ласийн.

Сега и Урко се обърна към императрицата. Изненадата на стария пълководец беше очевидна.

— В името на Портата на Гуглата, Въс… Ласийн. Май само сме те подценявали.

— Това са правили и мнозина други… — разсеяно отвърна тя. Тъмните й очи проблясваха, докато гледаше нощта. — Щеше ми се да можех да го припиша на себе си, но не мога.

Тя се обърна към един щабен служител.

— Открийте кой е това.

Жената отдаде чест и отърча към някакъв кон.

— А сега — продължи императрицата, — предлагам да опитаме да поспим преди изгрева. Урко, В’тел, можете да говорите с войниците си, но само през барикадата. До утре.

В’тел се поклони. Урко отсечено кимна с глава. И двамата отидоха до коловете на барикадата. Улен обърса лицето си с ръце и отиде с тях.

Гелел бе събудена от почукване по предния стълб на шатрата. Тя стана, намери прибраната в ножница кама, която държеше до кревата си, после наметна дебело вълнено наметало и скри оръжието под него.

— Да?

— Простете, превост — донесе се гласът на маркиза, — но дойдоха новини.

— Влезте.

Дебелата тъкан прошумоля и разроши тревата. Тя чу как мъжът се разхожда в предната част на жилището й. Появи се светлината на лампа. Тя бутна настрани вътрешната завеса.

— Да, маркиз?

Той си сипваше чаша вино. Носеше обикновена дълга риза и панталони. Масивните му телеса явно се състояха от равни количества мускули и мазнина. Той се обърна към нея.

— Загубихме.

— Загубили сме?

— Сражението.

Той се намръщи в чашата си.

— Талийската лига е унищожена. Ток е обявен за мъртъв. Урко, Чос и командирът на Златните моранти са заловени.

Коленете й се подкосиха. Тя потърси стол, после се стегна и отказа да прояви слабост.

— Толкова бързо…

— Съжалявам.

— Да…

— Ще пиете ли?

— Да. Благодаря ви.

Той наля още една чаша и се приближи, за да й я подаде.

— Ако бяхте там, сега щяхте да сте пленник — вероятно мъртва.

Гелел взе чашата и се усмихна тъжно.

— Ако бяхме там, маркизе, можеше и да победим.

— Да, така е.

— Сега какво?

— Трябва да тръгваме. Несъмнено канците ще ни погнат, за да се подмажат на императрицата.

— Къде ще отидем?

— Обратно в моята провинция, Северна Тали. Там ще бъдем в безопасност. Разбира се, че ще има някакви наказания. Прореждане на аристокрацията. Налагане на парични глоби. Ще измъкнат пари, за да отслабят Тали. Предполагам обаче, че това ще е най-лошото.

— А аз, маркиз? Аз какво ще правя?

Лицето на мъжа почервеня и той се обърна настрани.

— Това би трябвало да е очевидно… Гелел. Вие ще бъдете маркиза. Моя съпруга.

Гелел усети, че й трябва стол. Какво? Как смее! Първо ще умра! Тя захвърли чашата настрани.

— И сега какво? Ще ме съборите на леглото? Ще ме насилите?

Тя плъзна ръка в наметалото, за да е близо до ножа.

— Нищо тъй мелодраматично, уверявам ви. Не, с времето ще се убедите. Ще видите съюза на нашите семейства като политическата необходимост, която той представлява. Не се съмнявам, че разбирате това.

Той се обърна към масата и остави чашата си.

— В това поколение се провалихме, но може би нашите синове или дъщери, или пък техните…

Той отново я погледна, а грубите му черти се смекчиха.

— Знам… аз… аз не съм това, за което сте мечтали. Помислете си внимателно обаче. Това е за добро.

Той махна към входа.

— И не опитвайте никакви глупости. Разбира се, че сте под охрана заради собствената ви безопасност. Лека нощ.

Жадуваше да хвърли по него чашата с вино, след като той излезе. Щом платненият навес падна, тя се стовари в най-близкия стол. Къде можеше да отиде? Какво щеше да прави? Тя бе негов затворник! Размърда се и отиде до масата за вино. Може би щеше да може да събере храна и да се измъкне отзад. Някакво движение зад нея я накара да се извърне, а ръката й се озова при камата. Молк. Той се измъкваше изпод плата на шатрата, където тя бе хвърлила чашата.

— Виждам, още сте строга към посудата — изрече той, докато разглеждаше строшената чаша.

— Къде беше? — изсъска тя.

Човекът завъртя изпъкналите си очи, а устата му се отвори.

— Наоколо. Слушах. Гледах.

— Ама че телохранител си и ти! Та аз съм пленница!

— Говори тихо — предупреди той. — Досега беше в безопасност, нали така?

— Досега!

— Точно така. Сега обаче се притеснявам, че ще опиташ нещо глупаво.

— Аз?

— Да. Като това да избягаш веднага, без да обмислиш нещата.

Тя снижи още повече гласа си и зашепна предпазливо:

— Няма какво да се обмисля.

— А, има.

Молк отиде до масата, избра си резен пушено месо и си сипа чаша вино.

— Защо ти да си човекът, който си тръгва? — невинно запита той.

— Моля…?

Той се обърна към нея и сви рамене.

— Бих могъл да го направя да прилича на работа на Нокътя…

Гелел зяпна, а ръката й падна от камата. Да го направя да прилича на… Десембрий, не! Ама че ужасно предложение! Повдигна й се и обърса длани в дрехата си.

— Какво ужасно нещо предлагаш.

Той се намръщи замислено.

— Да, смятам, че ще бъде най-добре да чакаш, докато се омъжиш. Тогава го убий.

— Нямах това предвид! — викна тя и се плесна с ръка по устата. Молк я слушаше, вирнал глава. Миг по-късно той отпъди всякакви притеснения.

— Не? Наистина? Да, разбира се, мъчнотията е, че човекът вече е женен.

— Какво?

— О, да…

— Тогава какво…

Скръбно свиване на рамене.

— Е, нейната кръв изобщо не е синя колкото твоята…

— Не би…

Молк отпи от виното си.

— Честолюбив мъж е нашият маркиз.

— Твърде много се наслаждаваш на това, Молк — през стиснати зъби изсъска Гелел.

Той се приближи и още повече сниши глас.

— Това правя, Гелел. В него ме бива. То е моя работа… Сега си изправена пред важен избор. Голямо разклонение в житейския ни път, така да се каже. Искаш ли да останеш в играта, или ще излезеш от нея? Кое да бъде?

Гелел почти каза веднага, че иска да излезе, ала едно гласче прошепна: А какви са всъщност нарежданията му от Амарон по отношение на мен? Да ме охранява, а при невъзможност… да ме убие? Това ли има предвид под „вън“? Тя се отдалечи и отговори:

— Трябва да помисля.

После се обърна с извадена и готова кама.

— Какво, ако кажа, че искам да изляза, Молк. Какво ще направиш?

Широката му уста се разтегна в щедра усмивка. Той печално поклати глава.

— Бих казал: много лошо. Ти преценяваш нещата добре. Но не, нищо такова. Стига да кажа, че ако съм искал да те убия, вече щеше да си мъртва.

Гелел не свали острието.

— Така казваш сега. Как обаче мога да ти вярвам?

Усмивката се стопи. Той вдигна ръка, сви шепата си и вътре разцъфна мрак. Игрив нощен пламък.

— Вярвай ми.

О.

Тя се изправи и прибра ножа.

— Разбирам. Сега какво?

— Обличай се за път. Потегляме тази нощ.

Тя кимна в съгласие и дръпна вътрешната завеса.

Щом бяха готови и Гелел вече бе събрала цялата вода и храна, която можеха да вземат, Молк отиде до задната страна на палатката и известно време стоя заслушан. Повика я с ръка и повдигна прикования с колче край на плата. Тя го изгледа ядно, а той сви рамене.

— Най-простото винаги е най-доброто — безмълвно изрече той и я подкани да върви.

Тя не знаеше дали използва уменията си, за да прикрива минаването им, ала излязоха от стана, без да ги видят и без да прозвучи знак за тревога. Изкачиха някакъв хълм на север от защитената, скрита гориста падина, избрана от Патрулите за убежище, и тя вече можеше да чуе гърма на далечните водопади Разорана земя, където те се спускаха надолу по Скалата на Бърн по пътя си към морето Нап.

— Сега какво? — попита го тя.

— Ще прекосим водопадите. Там има много салове и подобни. След това ще те придружа.

Той я погледна.

— Предполагам, смяташ да се върнеш в Кюон?

— Да. А ти… ще ме пуснеш да си вървя?

Съгласие с махване на ръка.

— О, да. Ясно ми е, че нямаш, хм, желание за такъв живот. Твърде много угризения на съвестта. Не, по-добре се измъкни, преди да те убият или да станеш нещо, което презираш…

Той погледна настрани и се прокашля.

— И ти желая късмет.

Нощта почти бе превалила, когато стигнаха лагуните източно от водопадите. Полегатата разсеяна светлина на лъжливото зазоряване осветяваше мочурливия бряг с призрачната му бъркотия от дънери, изкоренени дървета и строшени греди — всичките изхвърлени от реката. Хладна мъглица целуна лицето на Гелел. Грохотът на водопадите бе дълбоко басово ръмжене, от което сякаш цялото й тяло се тресеше.

Приклекнаха за малко под прикритието на най-близките дървета. Молк огледа привидно пустия езерен бряг. Изправи се и й махна да върви напред. Стигнаха заринатия с боклуци плаж.

— Сега трябва само да намерим някой сал или малка лодка. Наоколо има много. Местните…

Нещо го събори и той легна с лицето нагоре, а от гърдите му стърчеше пернатият край на арбалетна стрела.

— О, проклятие! — прошепна той.

Гелел извика стресната и изненадана, обърна се и извади меча и тежката бойна кама. От онази страна дребен мъж в дрехи с цвета на въглен хвърли настрани странен малък арбалет, размърда ръце и в тях се появиха дълги метателни ножове. Той се приближи към нея, замахна и поде танца на боец с ножове. Тя се отмести, за да застане срещу него странично и зае позиция за битка.

Тогава той се изправи, изруга и бързо изчезна във вихрушка от мърдащи сенки. О, не! — вбесено проплака Гелел на себе си. Като че не беше достатъчно зле! Тя се завъртя, разсече въздуха наоколо си и видя, че и Молк го няма. Лабиринтите! Те се дуелират! Дръж го, Молк! Тя не знаеше какво друго да прави и замахна отново. Тогава се сети — водата! Тя се завтече натам.

На мястото й нещо избухна, все едно е пламнал голям клон, ала тя не се обърна и не забави ход. Нагази в тинята, докато водата не достигна прасците й, после се обърна към брега. Ела за мен, мръснико!

Тя огледа мешавицата от паднали клони, туфите от обветрени блатни треви, и сърцето й почти я задуши. Напрегна се и се заслуша за някакъв издайнически звук — удрящите се в речното течение дървета я заставиха да се обърне. За малко да се разпищи от плясъка на някакво животно в езерото нагоре по течението. Хайде! Приключвай с това по един или друг начин!

Посред плетеницата от коренища на едно паднало дърво изведнъж се загърчиха сиви сенки. От тях пропълзя тъмна фигура. Тя се завъртя, крайниците й се заусукваха, от нея започнаха да падат черни люспи, и до Гелел се донесе висок писък на непоносима болка. Богове! Не и Молк, помоли се тя. Нещото се разпадна, докато тя го наблюдаваше. Все едно я прониза лед, когато острие разсече плътта на ръката й и после се донесе плясък. Тя изпъшка и се хвърли напред. Във водата под нея две тела се вкопчиха в борба. Разцъфна кръв. Потръпваща и присвита, тя гледаше с издигнат в едната ръка меч. Водата се разпени, изпусна пара и забълбука, все едно вреше, после се успокои и засъска с надуващи се и пукащи мехури. Някакво тяло изплува на повърхността и по щръкналата от гърба му усукана арбалетна стрела тя разпозна Молк. Впусна се напред да го хване. Водата изгори краката и ръката й. Тя изръмжа от болка, повлече го назад, обърна го по гръб и го издърпа на брега с една ръка. Другата висеше безполезна отстрани.

Тя падна до него и огледа свареното му, почервеняло като цвекло лице.

— Молк!

Той се закашля и изплю голяма глътка вода. Лицето му се изкриви в агония.

— Проклятие! Това… — и той тежко си пое дъх — … не стана добре.

Той отвори око.

— Гелел?

— Да.

— Прости ми. Трябваше да се усетя. Самозабравяне, нали така? Имах се за голяма работа.

— Отпусни се и недей да говориш.

— Не, трябва да говоря. Няма да ме бъде. Сега ще трябва да се скриеш надълбоко. Тия двамата бяха магове. Това ще бъде забелязано. Ще пратят по следата някой още по-добър. Бягай. Пресечи реката и тръгвай на запад. Пожелавам ти от все сърце… да останеш вън от цялата тази гнусотия. Надявам се да успееш.

— Сега мога и да се върна при Патрулите. Те просто ще ме проследят.

Молк се усмихна самодоволно, после се изкашля и изплю кръв.

— Не — прошепна той. — Помогнах на канците да разберат къде са.

— Не! Не си им казал! Интригант, мошеник…

— Знаех, че ще се появиш. Сега върви. Ще ми се да мисля, че от всичко това може да излезе нещо добро…

Тя положи ръка на челото му.

— Да. Ще вървя. Ще се измъкна благодарение на теб.

Тя целуна напуканите му окървавени устни.

— Благодаря ти. Ти въобще не си… не си каквото те смятах.

Гелел грабна захвърлената торба и хукна да намери лодка.

Зад нея, самичък, Молк лежеше по гръб. Дишането му се забави, стана по-плитко и тежко. Най-накрая той се изсмя слабо и печално към изсветляващото небе.

— И двамата излязохме такива.

След като заряза пропускащата лодка в буренаците, тя се запъти на запад и се придържаше към най-влажните и най-блатисти парчета земя, които можа да намери. При изгрев стигна големия склон на Скалата на Бърн. На юг от нея вървеше главният утъпкан път, който се извиваше покрай един от най-плитките участъци. Тя реши да не го следва. Вместо това пое по тясна криволичеща пътека, проправена от местните. Пътечка за мулета. Последва я до върха, а после намери горичка, където да се скрие. За малко приседна на колене и се замисли за възможностите си. С идването на деня и събирането на насекомите, тя свали шлема и започна да съблича доспехите си с една ръка. С камата изкопа дупка и в нея отидоха доспехите, туниката, гамашите, ръкавиците, шлемът, дори ботушите. Тя реши, че Гелел Рик Тайлийн и превост Алил трябва да умрат.

Мечът все пак. Старото, познато й острие. Без него щеше да е беззащитна. Как би могла да се откаже от оръжието си, знаейки какво върви подире й? Не, трябваше да го остави. Всичко трябваше да си замине. Каква полза от меч, ако така и така ще ме намери някой Нокът? Тя удължи дупката и бутна острието долу. Изпразни и торбата и натъпка и нея. Засипа изкопа и утъпка пръстта. Тръгна напред, облечена само по ленена риза, със скрита под нея кама, с разпусната и оплетена коса, с превързана ръка; храната и останалия мех с вода носеше в чанта през рамо.

Слънцето по гърба я стопляше и сякаш я подкарваше по пътя й. Ето ме посред най-ужасните досега затруднения в живота ми, сама, незащитена, ала се чувствам невероятно свободна и лека. Даже преродена. Мога да отида навсякъде и да направя каквото и да е. И тъй, какво ще правя? И трябва да съм внимателна. Тези хора никога няма да се откажат.

Независимо от това бъдещето, някога не по-добро от затвор, сега й се струваше напълно освободено. За първи път от онзи ужасен ден в имението Селат тя чувстваше, че се разпорежда със съдбата си. Каквото и да станеше, поне тя щеше да решава.

На брега на Идрин стигна до западнало селце, толкова малко, че сигурно нямаше и име. Подмина няколкото измазани с глина постройки и се запъти право към брега, където приготвяха плоскодънна, едномачтова товарна лодка за плаване нагоре по реката. Младите товарачи спряха работа, за да я гледат, и тя се усмихна.

— Кой е собственикът? Бих искала да го помоля да ме превози нагоре по реката. Дойдох след войската, но мъжът ми е мъртъв, тъй че се прибирам у дома. Имам няколко монети.

— Баща ми — изрече единият и очите му станаха огромни.

— Можеш ли да го доведеш?

Момчето захвърли кошницата си и се втурна покрай брега:

— Тате! Тате!

Гелел потрепна от това, но го последва. Тя притежаваше монети — вероятно повече, отколкото този юнак бе виждал за целия си живот. Надяваше се да стигнат за мълчанието му. Достатъчно, надяваше се, за покриване на всеки разход, който боговете намираха необходим за откупването на човешки живот.