Завръщането на Пурпурната гвардия

Пролог

Изригването беше ранило света, Денут, рожба на Земята, пръв проникна през завесата от стелещи се пепелища и тъй се натъкна на кратера. Па̀ра се виеше над сивата вода, бликнала из средата на езеро, широко цели левги. Към смълчания бряг се спущаше гол назъбен склон. Всичко бе неподвижно, покрито със сняг от пепел. Ала нещо шавна, улови вниманието му и той си проправи път до водата, та намери там създание, прилично на него по форма, с две ръце и два крака, но накълцано и насечено от страховити рани. Кръв като черна кора покриваше създанието и помътняваше водите наоколо му.

Денут лекичко го обърна и се сепна от изумление.

— Лиоссеркал! Самият първороден на Отеца! Кой те нападна?

Дива усмивка разкри тъпи кучешки зъби.

— Никой. По-добре попитай аз кого съм нападнал. Няма ли други?

— Аз поне не видях.

Усмивката се изкриви в зверска гримаса.

— Значи всички са погълнати. Отнесени от взрива.

— Взрив?

Денут присви очи и изгледа чуждоземната стихия. Да, чуждоземна — кой би могъл да проумее какво мисли някой, роден с първото изригване на Светлината?

— Какво точно се е случило тук?

Потръпвайки от болка, Лиоссеркал се отърси от Денут. Седна прегърбен и здраво се обгърна с ръце, сякаш се опитваше да удържи тялото си цяло. Гъста тъмна кръв наново бликна от по-дълбоките му рани.

— Един експеримент. Един опит. Едно нападение. Наречи го както искаш.

— Нападение? Срещу какво? Тук нямаше нищо освен… — гласът на Денут замря в задавената от пепел вода. — Майко, опази ни! Азат!

Той се огледа, осъзна колко е огромен кратерът и опита да прецени големината на злочестината. Това причини болка на всички ни!

— Глупако! Пред нищо ли няма да се спреш в диренето си?

Бледата глава на другия се надигна. Кехлибарените му очи горяха.

— Правя каквото сам избера.

Денут се отдръпна. Наистина. И ето ти затруднение. Нещо трябва да се направи с тези древни стихии преди техните вражди и безпределни стремления пак да разрушат целия порядък. Решението на Драконъс всява ужас, ала тъкмо сега мога почти да разбера такава… крайност. Най-сетне, мигар вечното пленничество не е за предпочитане пред подобна разрушителна мощ?

Лиоссеркал сковано се помъчи да стане и просъска от болка заради множеството рани, а Денут усети непреодолимо изкушение. Никога не беше чувал да се е случвало това създание да е толкоз уязвимо, толкоз слабо. Соултейкъни, елейнти — какво значеха тези определения за стихията, която може би бе преминала през Светлината, преди тя да е познала Тъмата? А сега, види се, бе ранен почти смъртно. Да действа ли Денут? Ще се представи ли някога някому отново тази сгода?

Лиоссеркал сякаш следеше нишката на мислите на Рожбата на Земята, усмихна се и кучешките му зъби щръкнаха.

— Не се изкушавай, Денут. Драконъс е глупак. Грешно съди. Суровостта не е отговорът.

— Тогава какво е?

Лиоссеркал изкриви лице от болка и внимателно попипа с пръсти една дълбока рана високо на страната си.

— Проучвах други възможности.

— Проучвай някъде другаде.

Проблясък на нажежена до бяло ярост. Потушен.

— Разбирам намека, Сине на Земята. Той идва, нали така?

— Да. И носи своя отговор.

— Най-добре да тръгвам.

— Наистина.

Лиоссеркал вдигна ръце и очертанията на тялото му се размиха и удвоиха, ала после простена насред преобразяването, изрева от болка и се сгромоляса на брега. Драконът от злато и сребро се гърчеше върху острите скали пред Денут и той припряно отстъпи. Цели канари рухнаха в езерото при размаха на изпосечените криле. Най-накрая огромното туловище се издигна и се отдалечи, криволичейки тромаво. Дългата му опашка със съсък проряза горещите води в кратера.

Денут остана на място, не помръдна. Вълничките, набраздили прозрачната вода, тихо плискаха. Снегът от пепел се сипеше по матовия черен базалт на раменете и ръцете му. Сетне върху разбитата скала изскърцаха стъпки и Денут долови край себе си пронизващ студен мрак — като празнотата, която, казваха, пребивава между звездите. Денут се поклони, ала остана с извърнато лице.

— Съпруже на Тъмата и Владетелю на Нощта. Драконъс. Привет.

— Не съм съпруг вече — чу се сух, дрезгав глас. — Пък и властта ми е отхвърлена отдавна. Но все пак ти благодаря.

Денут упорито отказваше да се обърне и да погледне древното могъщо създание и също толкова плашещата тъмнина, носена от него. Колцина бяха изчезнали в тази Пустота и какви ли страховити очертания щеше да добие в последния си напън? Подобни крайни мерки още го отвращаваха.

— Така — промълви Драконъс. — Самото Копеле на Светлината. И отслабено. Същността му ще бъде ценна придобивка.

Това, което Денут смяташе за своя душа, потрепери.

— Той не е за теб.

Студен поглед. Денут се застави да не се извръща.

След някое време:

— Това предсказание ли е — от Нея?

— Това е моята скромна способност. Подозирам, че някой ден той може да открие онова, което търси.

— И то е?

— Онова, което всички търсим. Единение с Вселената.

Мина се време. Денут усещаше внимателния размисъл у създанието до себе си. Когато бронираните му ръце се скръстиха, Денут чу скърцането и дращенето на груби неметални люспи. Протяжна умислена въздишка.

— Все едно. Ще преследвам. В края на краищата предлагам свой вид единение… Не е ли така?

Твое извращение на единението. Ала Денут не каза нищо; знаеше, че върви по тънък лед с тази стихия, която може да го погълне, ако поиска. Само нежеланието да се противи на създателката си, Майката на всичко, родено от Земята, удържаше ръката на древния.

— Може би Аномандарис… — подхвана Денут.

— Не ми говори за този самозванец — изръмжа Драконъс. — Скоро и него ще подчиня.

А аз се надявам да не съм някъде наблизо, когато дойде часът това да стане…

Създанието се разшава и отпусна ръце.

— Добре тогава, Чедо на Земята. Оставям те с твоите, хм, размишления. Този свят е будещо тревоги проявление на битието. Всичко се мени и се движи. Ала аз намирам в него някаква странна привлекателност. Може и да поостана.

При мисълта за тази възможност каменните ръце на Денут се напрегнаха със стържене.

Двамата не казаха нищо повече и най-сетне вцепеняващата душата студена нощ се сви, завихри се и Денут отново се озова сам на мрачния бряг. Дойде му на ум, че покоят ще е недостъпен за всекиго, докато подобни създания крачат по лицето на земята и преследват вековните си междуособици, вражди и несломими стремежи. Навярно, когато и последното от тях се оттегли в несекващ сън — както бе станало с толкова много създания, — или пък бъде погубено или погребано, навярно едва тогава, в това твърде далечно бъдеще, съгласието ще дойде при онези, които още бродят по света.

Или пък няма. Денут бе изпълнен със съмнения. Ако научи нещо от гледането на тези борби, то бе, че новите поколения приемат с робско смирение предразсъдъците и целите на старите. Печално предсказание за бъдещето. Седна на брега и скръсти крака — скална грамада, която не се отличаваше от разпилените отломки наоколо. Безконечната борба на всеки срещу всеки го изнуряваше. Защо трябва да враждуват така? Дали наистина това не е само дребнавост и детинска обидчивост, както допуска Килмандарос? Щеше да разсъди какво е нужно, та да се сложи край на това вечно повтарящо се насилие. И щеше да се посъветва с Майката. Представяше си, че откриването на отговора ще отнеме време. Стига да има отговор.