Завръщането на Пурпурната гвардия

Първа глава

Скинър подбра Бляскавата и един от своите магове обетници — Мара, да дойдат с него за обсъждането на условията с императрицата. Веднага след изгрев той заби високия прът с дългото пурпурно знаме на някакво леко възвишение южно от стана й и те зачакаха. Бяха слезли от конете и Бляскавата се поотдалечи. Мислите й бяха много далеч от предстоящата среща. Братята, разбира се, тържествуваха. Скоро Обетът щеше да бъде изпълнен. Всичко, на което те бяха посветили живота и смъртта си. Сред тях тя не можеше да долови дори и дума на предпазливост или безпокойство. Твърдението на Опушения и Сивогрив, толкова убедително тогава, сега изглеждаше напълно неправдоподобно, дори срамно. Братята нашепваха, че Опушения завижда на Качулката, понеже сега той е веднага след военачалника. Сивогрив е чужденец! — подсмиваха се те. Невежа. Какво знае той за нас? И все пак, чудеше се тя, какво за Изгърбения? Изменник! Трябва да се е измъкнал и да се е отрекъл от Обета!

— Бляскава — заговори я Скинър. — Напоследък си тиха и вглъбена. Забелязах това. Сега не е времето да се притесняваме — близо сме до това да осъществим стремежа си.

Тя нагласи своя украсен със сребро шлем и спуснатия му натилник.

— Щеше ми се да имаме повече хора, за да го постигнем.

— Ние, Обетниците, ще ръководим всяка битка.

— Да, всяка битка. Но посрещането ни в Унта…

Пренебрежително махване с ръка от страна на Скинър.

— Не ни трябва одобрението им.

Бляскавата се обърна и го изгледа по-отблизо.

Одобрение? Но за какво…?

— Идва някой — обади се Мара и прибра гъстите си, разлюлени от вятъра къдрици. — Четирима. Нямат магове.

— Тя има ли някой, който изобщо да заслужава това име? — попита Скинър предимно себе си.

— Много малко. Хенг обаче е наблизо. А там има необикновени присъствия.

— Благодаря ти, Мара.

Жената от Дал Хон се поклони и нагласи дрехите си.

— Те са.

Приближиха се четирима ездачи.

Всичките мъже, забеляза Бляскавата. Значи без Ласийн. Не че бе очаквала тя да дойде, но все пак. Беше обидно. Несъмнено тя и съветниците й разбираха, че гвардейците не могат да бъдат пренебрегнати. Първият конник бе напанец, нещо обичайно за високите чинове в Империята — предвидима шуробаджанащина — и яздеше под знамето на Меча на Империята. Ето го значи наследникът на длъжността на Дасем, дошъл да преговаря с едни от малцината противници, ако не и единствените, оцелели при сблъсък с предшественика му. Тя се запита дали този мъж е в състояние да оцени подобна тънка ирония. Вероятно не.

До него вървеше една изненада — Златен морант, може би същият военачалник, сражавал се с Ласийн вчера. Да, проявяваше се прочутото делово или може би ловко отношение на морантите към съюзите. Другите двама, върлинест по-стар командир и по-млад човек, изглеждаха обикновени.

Пратениците спряха конете. Мечът свали шлем и сведе глава. Изглеждаше разгорещен и потен.

— Корболо Дом, Меч на Империята. Военачалникът на Златните, В’тел, Върховен юмрук Ананд и командир Улен.

— Скинър. Аз съм начело на Пурпурната гвардия. Това са Мара и Бляскавата.

И четиримата мъже се поклониха за поздрав.

— Значи императрицата не благоволява да разговаря с нас. Изтъкна ли тя някаква причина?

— Императрицата не преговаря с наемници.

Скинър разтвори ръце и бронята му проскърца. Ръкавиците се свиха на хълбоците му.

— Питам се имате ли въобще някаква представа с кого разговаряте.

— В интерес на истината аз зная доста за вас — без задръжки отвърна Корболо. — Вие не знаете нищо за мен.

И той ги изгледа яростно и предизвикателно, ръцете му усукаха юздите, а дъхът се учести.

Предводителят на Пурпурната гвардия разгледа внимателно човека, бавно кимна с глава и отново скръсти ръце.

— Смятам, че знам всичко, което ми е нужно.

Той извиси глас и се обърна към четиримата:

— Условията ни са следните: императрица Ласийн официално сдава властта и се оттегля като повелител на всички земи и притежания или ние ще заставим войските й да се предадат безусловно.

Мечът на Империята открито показа презрението си.

— А това са нашите условия, наемнико. Вие сте незаконна въоръжена сила, нищо повече от разбойници в нашите земи. Ще свалите оръжие и ще бъдете изпратени до най-близкото пристанище, за да бъдете извозени, или ще бъдете разпънати на кръст до последния човек. Изборът е ваш.

Бляскавата почти се изсмя гласно. Богове, можеше ли да се намери по-голяма пропаст от тази страна на Бездната? Императрицата изпраща този човек да преговаря? Нима тя нарочно искаше да ги вбеси?

Скинър и останалите от имперското пратеничество бяха притихнали. Морантът, разбира се, си оставаше непроницаем за нея; по-възрастният мъж, Върховният юмрук, потръпна сдържано при това острото изказване, но не го оспори. По-младият командир, Улен, не опитваше да скрие неприязънта си към Меча, ала на лицето му нямаше сдържаност, а само известно… съжаление. Той, както и всички останали, вероятно бе примирен с битката и вероятната си смърт, ако и по глупава и незащитима причина. Жалко. Не могат да победят.

Вождът на Пурпурната гвардия кимна замислено, все едно приемаше неохотно това, и вдигна облечената си в ръкавица ръка, за да ги отпрати.

— Много добре. Явно боговете са решили в този ден да бъде пролята кръв. Не бива да ги разочароваме.

И той се поклони.

Мечът обърна коня си. В’тел, предводителят на морантите, също се поклони и каза:

— Привилегия е да се срещнем с вас на бойното поле.

По-старият, Върховният юмрук, просто преклони глава, устата му бе кисела и стисната. Само отношението на младия военачалник Улен накара Бляскавата да се замисли — известно време той ги разглеждаше с такова изражение, сякаш вижда нещо рядко или ценно за последен път. Тя го гледаше как си тръгва и се чудеше какво ли е имал предвид с този поглед. Дали се сбогуваше със собствения си живот? Или тук имаше нещо повече, отколкото тя знае? Тези неизвестности я смущаваха.

Скинър се метна на коня.

— Ще се разположим на юг. Трябва да държим канските войски приклещени.

— Дадено — съгласи се Бляскавата.

Той се обърна към нея и придърпа юздите.

— Аз не бързам. Надявам се да проточим тази работа и през нощта.

— Разбирам.

Да. Нощта. Хората са изложени на удар и приковани на бойното поле. Само ужасът от завръщането на Риландарас може да спечели битката за нас.

— Качулката, Забулените и маговете?

— Ще пуснем всички. Тук, Бляскава, възнамерявам да им набия в главите урока, че никой не бива да застава срещу нас.

— Сержант, какво мислиш, че си говорят? — попита Кибб, загледан на юг и засенчил поглед с ръка.

Засягат прекалените си самомнения и сега всички ние ще умрем заради това! За това си говорят!

— Нищо важно, Кибб. Просто формалност.

Формалност, преди да бъдем погребани от Гвардията. На Наит продължаваше да му е трудно да забрави видяното миналата нощ. Двамата стари ветерани спряха Риландарас! Как го бяха направили? Как можеше кой да е да го стори? Приличаше на старите разкази за битките на борците отпреди падането на Дасем. Приличаше на каквото някои талийци му бяха казвали, че били видели в Хенг. А и звярът се движеше тъй бързо — те само го одраскаха с мунициите си — и изчезна като пор в дупка. Как можеше нещо толкова грамадно да се движи така бързо? Понеже е един проклет Асцендент, ето защо, Наит, момчето ми. И тия двамата, дето го спряха за известно време, помисли си за това! През ума му мина, че вероятността за опазване на неговата собствена кожа — и на кожите на неговия взвод — може да се повиши, колкото по-близо успееше той да се доближи до ония двамата. Трябваше да не забравя това на бойното поле. Междувременно трябваше да си подбере ефрейтор. Зависеше ли от него, по-скоро не — няма нужда да даваш на някого властта да пренебрегва всичките ти нареждания и да оспорва всичките ти планове… Но трябваше да подбере някого, който да поеме нещата, когато Гуглата успееше да го прикове за достатъчно дълго време, за да го размаже. Не че изобщо щеше да го е грижа след това! Тогава щеше здраво да се е хванал и с двете ръце за Портата на Гуглата.

Освен застъпилия наряд Кибб, целият взвод се беше проснал на земята и хъркаше. Нека поспят още малко — заслужили го бяха. Не би избрал сред новите наборници, разбира се. Не и Мартин или Трантър. Да ги наречеш сапьори бе все едно да наречеш лопатата златарско шило. Не, трябваше да е някой от редовните. Да речем Мей. Тя беше умна. Твърде умна, ако трябва да кажем истината. Не му харесваше как го гледа. Виждаше го целия като на длан. Как би й наредил да си затваря устата? Като я направи част от йерархията, ето как! Жалко, че не бе Сръчната с късо остриганата й коса, със старите белези по носа и брадичката, цялата кокалеста. Да, не вярваше, че е вероятно да срещне друга като нея — тя бе създадена за него. Какъв гуглопрокълнат глупак е бил! И все пак, тази Мей — труден живот, предположи той, преди да постъпи на служба. Вероятно е изяла доста бой от баща си, докато е пораствала. Беше го виждал и преди.

Наит стана, простена, протегна се и ритна обутия в сандал крак на Мей. Слабата жена скокна в бойна стойка с кама в ръката. Най-вероятно е повече от това само да я е бъхтил баща й. Той й махна да го последва. Тя хвана подплатения си гамбезон и оръжията и го последва.

— Най-после си се осмелил да се измъкнеш? — осведоми се тя, докато пресичаха стана.

— Досега това ни запази живи — отвърна й той с ъгълчето на устата си.

— Е, честно, още не съм решила дали ще сме по-добре с теб или без теб.

— Е, ти си ефрейтор, следователно сега официално си част от въпроса.

— Толкова много ти благодаря.

Стигнаха до скупчени офицери и старшини — общо съвещание за хората на Славния зъб, понастоящем Седми батальон. Наит си проби път в кръга. Оглеждаше се за познати лица — видя Ситния, Лим Тал, Хеук и две много притеснени на вид старчета, за които предположи, че са всичките кадрови магове на ротата. Горките — скоро ще бъдат разплескани от Обетниците на Гвардията.

Славния зъб — косата му представляваше щръкнала във всички посоки къдрава черна бъркотия — обясняваше:

— Значи така, новата битка означава нова стратегия. Всъщност е стара стратегия — използвали сме я срещу силен с маговете си неприятел. Минало е време, откогато сме виждали такива, та несъмнено ще изглежда нова на всички тука.

Той изпука с кокалчетата на косматите си пръсти и изгледа лицата им.

— Основната заповед в битката е: никакво съсредоточаване на силите! Всяко голямо струпване на хора е покана за маговете. Останете разделени на малки части, в най-добрия случай — на роти и взводове. Заемете кръгова отбрана и наблюдавайте във всички направления. Дръжте под око развоя на нещата на бойното поле — насочвайте се към силната съпротива, за да я отслабите, но не се скупчвайте! Чакайте си реда!

— Какво ще ги спре да не надвият и да не ни обкръжат? — запита един офицер.

— Понеже ние ще се движим под прикритието на нашата лека пехота и ще се опитаме да направим същото с тях, само че ние ще успеем! Ето защо. Разбира се, ветераните на Гвардията ще вършат същото — ще се движат на малки отряди — техните „остриета“. Новите си наборници вероятно ще строят в редица и във фаланга на крилата. Разбрано?

— Ами канците на юг? Те ще ни помагат ли? — попита друг, непознат на Наит офицер. Наит всъщност не познаваше никого другиго, освен Тенекеджията, който мълчеше и не задаваше глупави въпроси, на които Славния зъб тъй и тъй щеше да отговори в подходящото време.

— Да, канците — отвърна Славния зъб с поглед, който изговаряше мислите на Наит. — Ако може да се каже, че имаме някаква цел, то ето я. Искаме моста! От отсрещната страна има двадесетхилядна канска войска, която няма търпение да покаже колко вярна е на императрицата. Ние искаме да им отворим път, а Гвардията иска да ни спре. Толкова е просто. Ясно? Така.

Командирът нагласи меката кожена дреха, която носеше под бронята, скръсти ръце и постави пръстите си под мишниците.

— Свободни сте! С изключение на сержантите сапьори. Искам да си поговоря с вас.

Наит изчака тълпата да се поразреди. Минаващите лейтенанти и капитани му кимаха одобрително, а някои му стискаха ръката като признание за снощния подвиг. Явно се говореше, че се е измъкнал с хората си, за да устрои засада на Риландарас. Хайде стига! Как можеха да са толкова глупави?

Не че щеше да ги просветли по въпроса.

Премина Ситния и стисна рамото му за утеха. Наит бе изненадан и трогнат — не мислеше, че досегашното му държане дава основание за нещо подобно. Явно във фалангата трябва да е било ужасно гадно.

Славния зъб проницателно изгледа развлечената, мърлява, опърпана сбирщина, останала при него. Наит не познаваше никого от тях. Някакъв мазен тип се бе разплул под мръсно вълнено наметало, дебел далхонец носеше ръждясал кръгъл шлем и разкъсана ризница — просто парцаливо ръкоделие от тел, кожени връвчици и вълнени възли. Последната беше мургава слаба жена, прилична на запечен щъркел.

— Да ви запозная, предполагам — изръмжа Славния зъб.

— Гант — махна той към юнака с наметалото.

— Гуляйджията — към далхонеца.

— Урфа — към жената.

— Това тук е сержант Шушумигата.

— Значи ти си тоя, дето… — обади се Урфа и го заразглежда така, все едно е нещо, което е открила да расте във влажен плъстен ботуш.

— Тоя, дето какво?

— Дето е достатъчно глупав да върви подир Риландарас.

— Не съм толкоз тъп.

Тя кимна и примижа кривогледо.

— Добре. Надявах се да не си.

— Не — отбеляза Гант и се облегна. — Бил си навън само да събираш муниции, а? И Риландарас ти е скочил… — и той смигна.

— Дааа. Нещо такова.

Изпъкналите очи на Гуляйджията се свиха до цепки.

— Колко си намерил…?

— Достатъчно — намеси се Славния зъб. — Всички ще си получите справедливия дял. Трябва обаче да ви предупредя — Златните пазят повечето. Те ги познават най-добре. Сега, за смотаните ви извинения. Не ни достигат магове — това не е тайна, — тъй че излизате на лов. Това е вашата задача и задачата на сапьорските взводове във всички други роти. Снишавате се и чакате да се покаже някой Обетник, после му давате да разбере. Схванахте ли?

Кимания отвсякъде. Хор от раболепни „Тъй вярно“.

Славния зъб процеди разочарованието си изпод сплъстените и оплетени вежди.

— Чудесно. Свободни сте. Всички, освен теб, Шушумига. Малко да си поприказваме.

Останалите сержанти сапьори се изнесоха, като Гант се изсмя подигравателно на Наит. Славния зъб му махна да се приближи.

— Срещнал си някого отвън, нали така? — с тих глас попита той. Мъжът бе толкова наблизо, че Наит се дръпна — вонеше на развалена животинска мас, стара пот и развалена бира. Богове! Никога ли не се бе мил?

— Да. Срещнах старшина Заместника.

— Не, не си, нали така?

— Никой отвън не ми е казвал това.

— Добре… Какво правеше той?

— Срещна се с някакъв стар сетски ветеран, когото познавал отпреди.

Рунтавите като цял бедрин вежди на Славния зъб се изкатериха по загрубялото му чело до мърлявата оплетена грива.

— Този сет — изгърмя той със странно отслабен глас, — той как го нарече?

— Нарече го свой брат по меч.

Командирът направи крачка назад, сякаш се олюля от удар.

— Кокалите на Гуглата — смаяно въздъхна той. — Двама! Двама от старата лична гвардия на Дасем сега са сред нас! Обетниците и представа си нямат срещу какво са изправени.

— Това пък какво е? — попита Наит.

Лицето на човека помръкна.

— Нищо. Нищо не си видял, нищо не си чул. Ясно?

Наит безразлично сви рамене.

— Става. Нещо друго?

— Да. Имаш муниции. Предполага се всичките да бъдат предадени, за да бъдат разпределени. Върни ги.

— Ще върна половината.

— Половината!

— Разбрахме се?

Наит бе уверен, че чува как зъбите на командира му се цепят и скърцат.

— Разбрахме се — направо го изплю Славния зъб. — А сега изчезни от погледа ми, преди да съм те хвърлил в кафеза.

Наит отдаде чест и се изнесе. На откритото пространство на стана Мей се доближи към него и произнесе настрани:

— Започвам да си мисля, че все пак май не си съвсем безполезен за взвода.

— От всичките тия обяснения просто откачам — измърмори Наит. — Я да вземем и да хвърлим едно око на юга.

Изкачиха се на южната палисадна стена.

Далеч от погледа им, отвъд заоблените хълмове, Гвардията се разполагаше за бой. В стана тръбенето на роговете призоваваше за сбор. Обединените сили на Ласийн, с всички останали талийски, морантски и фаларски войници под имперското знаме, се събираха за поход на юг.

— Цялата равнина е открита — размисли се Наит на глас и прокара пръст по устните си. — Лошо за нас.

— Поне нямат никаква кавалерия — рече Мей.

— А кой има? Тия дни конете са рядко срещани като златото.

— Тогава може би няма да има много маньоври.

— Лице в лице. Ще бъде отвратително. Днес няма да удържим нищо. Слушай, помниш ли обсадните машини в обоза? Вземи няколко от момчетата и сложете ръка на една от метателните машини за камъни. Най-голямата, която можете да намерите. Ако трябва, разглобете я. Искам да мога да достигам всяка точка на това поле.

Тънките устни на Мей се плъзнаха в усмивка нагоре от изникналите в ума й образи. Тя склони глава в знак на съгласие.

— Слушам, сержант.

Копринения бе настанил Сторо в по-изискана странноприемница. Същата сутрин Фурията крачеше из помещението пред вратата. Тя тръгваше официално начело на поделение доброволци от Хенг, които да се присъединят към силите на императрицата на изток. Струваше й се вероятно да не се върне никога, тъй че сега беше единствената й възможност да се сбогува. И въпреки това не можеше да се застави да влезе. Минали бяха дни и през цялото това време тя не бе дошла да го посети. Може би сега бе твърде късно…

— Влизай, Фурия — изрече той през вратата. Тя замръзна и прокълна шумните дъски. Отвори вратата. Той лежеше на леглото. Отворен прозорец пропускаше светлината и въздуха на ранната утрин. Тя стърчеше на входа. Той й махна да влиза.

— Хайде, вече не смърдя толкова лошо.

Тя не искаше и нямаше това предвид, но притеснено се изчерви. Приближи се и седна на крайчеца на кревата. Лицето му бе разкъсано от голям неравен белег, премахнал едното око, едната буза и ъгълчето на устата — сега Сторо говореше завалено. Ръката от тази страна също я нямаше — отрязана. Чаршафите закриваха раната на корема.

— Чувам, че заминаваш. Бих искал да не е така. Сетите вероятно ще нападнат — това е последната им възможност.

— Рел остава, а и Копринения, и Лис. А и сега градът е изцяло зад нас. Разполагаш с пълни кохорти и с капитан Гурджан. Имаш повече от достатъчно мъже и жени за стената.

— И въпреки това не ми харесва.

— С мен всичко ще е наред. Имам добър сержант като Банат.

— Няма да си в безопасност. В безопасност си тук, в града. Отделно, вземаш ония тримата със себе си. Не им се доверявам.

— Не мога да кажа, че аз самата ги харесвам, но те се биха за града, а Копринения смята, че на Ласийн не й достигат магове. Тия тримата могат да се окажат наистина важни.

Той си пое измъчен дъх — това изморяваше ли го? По-слаб бе, отколкото си бе мислила.

— И все пак не им вярвам. Защо отиват? Защо толкова желаят да отидат?

— Не знам. Но искат. Тъй че отиваме. А сега ти се постарай и се излекувай.

Тя стана.

Той се помъчи да се поизправи. Тя се доближи и нежно го върна на мястото му.

— Какво?

— Върни се. Чуваш ли? Върни се. Не искам… тази битка да те отнесе.

— Добре. Ще се снишавам. Хайде, ще наминем по-нататък.

Ръката му върху чаршафа се надигна към нея, разтвори се и се отпусна.

— Да. Внимавай там. Наистина внимавай.

— Ще внимавам.

Тя отстъпи и затвори вратата. Опря гръб в нея и помисли върху твърде голямата възможност и двамата да са пълни страхливци.

Вън я чакаше отрядът й от двадесет души. Все пак беше втората по старшинство сред началствата в града. Отидоха до Портата на зората, където шестстотин конници се строяваха в двойна колона. Призивът бе отправен преди известно време и с твърде откритата подкрепа на Рел подбраха шестстотин годни животни от останалите в града коне. Много кретаха едва-едва и не бяха нищо повече от изгърбени кранти, ала щяха да изкарат ден езда по добър път. На портата, докато все още се прокрадваше ивица сутрешна светлина, Фурията се спря. Там чакаха тримата братя, но също тъй Рел и Лис, и двамата на коне. До тях стоеше Копринения, скръстил ръце на все още незакърпената си риза, и Слънчевия, ухилен още по-кисело от обичайното.

— Какво значи това? — обърна се Фурията към Рел.

— Ние идваме — обясни Лис.

— Помолих ги да не идват — намеси се Копринения.

— Не бива. Градът…

— Той няма да дойде тази нощ — обади се Рел изпод забралото, с все още груб и изкривен от белега глас. — Ние знаем къде ще бъде той.

Фурията кимна. Наистина, от чутото нямаше начин чудовището да може да устои на цялата кръв, която предстоеше да се пролее. Очевидно Рел и Лис искаха да бъдат там за появата му. Тъй да бъде. В този миг, с толкова малко хора, тя не би отпратила никого. Фурията сви рамене към Копринения, който се стегна още повече и се намръщи безпомощно и неодобрително.

Слънчевия дойде при нея.

— Аз трябва да отида — изръмжа той.

— Единият от нас трябва да остане, а ми се струва, че аз съм началник на полевите части.

— Седмица по-рано не беше.

— Не бях, ала сега изведнъж съм. Дръж северната стена под око.

Презрението му й отвърна да не го учи как да си върши работата. Тя даде знак на сержант Банат. Той се изправи на стремената и махна. Знаменосците сведоха знамената напред и колоната бавно излезе от обърнатата на изток Порта на зората. Фурията издигна ръка за прощаване. Магът се поклони, здраво обгърнал себе си с ръце, с напрегната насърчителна усмивка върху устните. Слънчевия вдигна юмрук.

Отрядите на заместник-командир Улен вече бяха тръгнали, но той отиде с адютантите си на бойното поле, където някакво отделение редеше труповете за изгаряне. Най-близката до стана клада бе за починали след битката ранени. Сред тях лежеше тялото на военачалник Чос, някога Върховен юмрук при Ласийн.

Улен дръпна юздите и скръсти облечените си в ризница ръце на предния лък на седлото. Какво ужасно прахосване. Толкова много знания, хитрост и опит ги няма точно сега, когато са жизнено необходими. Империята се възправяше срещу своя най-стар и може би най-опасен враг, а бе загубила един от най-надарените си пълководци в нещо, което вече му изглеждаше безполезна вътрешна разправия. Нищо не поставя нещата на местата им тъй, както външният неприятел, а, Чос? Той вероятно би оценил иронията.

Конят на един от адютантите изцвили от нещо, за което Улен се надяваше да е непреднамерено нетърпение. За младежите в началото на офицерското им обучение този покойник не бе нищо повече от име, последна останка от приказни времена, чужди за тях като Т’лан Имасс. Какво ли знаеха за походите от преди повече от двадесет години — отпреди раждането на някои от тях? Улен обаче бе бил там. При първото си назначение бе по-млад от всички тях — просто вестоносец към щаба на Чос при последните завоевания.

От едната страна двама войници се изправиха от седнало положение в тревата и надянаха шлемовете си. Несъмнено бяха дошли да отдадат последните си почести — стари ветерани, може би хора, чиито спомени от Чос отиваха много по-назад, може би чак до първите походи. Улен бе завладян от порива да говори с тях, да споделят спомени за човека, когото бяха дошли да изпратят, ала те не изглеждаха предразположени към разговор и на него му се наложи да зачете това. Все пак, докато ги гледаше как си тръгват, долови нещо познато в това да ги вижда и двамата заедно. Може би в миналото пътищата им се бяха пресичали повече от веднъж.

Един от щабните му офицери се прокашля, Улен стисна устни и издиша. Димът от кремацията бе плътен и той трябваше да потиска пристъпа на кашлица. Сбогом, стари приятелю и наставнико. Ти заслужаваше нещо по-добро. Може би всички ние заслужавахме нещо по-добро. Той цъкна с език, подкара коня си напред и дръпна юздите настрани.

Яздеха по главното направление на похода на юг и най-напред подминаха претоварените каруци на обоза и тръгналите пеша хора от стана — парцалива тълпа талийски и малазански цивилни. Жените с децата, приятелките и проститутките, дори съпрузите на някои жени офицери, по занаят ковачи, кожари или готвачи. Махаха с ръка. После дойде ариергардът и личният обоз на императрицата, заобиколен от отделна гвардия от малазанска тежка пехота и знатни кавалерийски части. Посред тях, на сигурно място, се тътреше имперската кола, теглена от осем вола. Улен лениво се питаше дали Ласийн изобщо е в проклетото нещо и дали всичко това не бе само за показ. Малкото, което знаеше за нея, го заставяше да подозира точно това. След това стигнаха до колоните на запасните части — тук трябваше да бъде мястото на Улен, ръководството на войските заедно с Върховен юмрук Ананд. Той обаче бе любопитен да види полето напред и продължи нататък. Пресякоха вървящия в посока изток-запад търговски път и стигнаха до части от ядрото на войската, които се разгръщаха и се построяваха. Пред тях земята леко се накланяше напред. Тук ги очакваше Гвардията, сложила ръка на южния поклоннически път. Отвъд тях наклонът продължаваше и достигаше скалите в долината на Идрин.

Наемниците се бяха разположили в широка, разпростряна надалеко дъга, а крилата им бяха заети от фаланги. Явно искаха да привлекат удара в средата. Обетниците изглеждаха съвършено уверени в способността си да обезсилят и спрат всяко настъпление. Улен не бе склонен да се съмнява в тях. Той хвърли поглед към слънцето — клонеше към пладне, а денят бе влажен и се сгорещяваше бързо. Лош ден за каквато и да е дълга борба. На изток се издигаше огромното изронено възвишение, върху което едвам се различаваха развалините на Голямото светилище на Бърн. Той небрежно се запита дали Гвардията го разглежда като място за оттегляне и сбор; гвардейците обаче не приличаха на хора, които си подготвят възможности за случай на поражение.

Имперската лека пехота или унтанското опълчение, все едно — неговата тежка пехота ги наричаше „убийствените джуджета“ — вече се бяха построили по хълмовете, обрасли с висока, покафеняла от слънцето трева. Нискогнездящите птици бягаха, обезпокоени от техните движения. Много от арбалетчиците се изгърбваха и съвсем се скриваха от поглед, та Улен трябваше да се усмихне — да, добро прикритие, но няма да издържи. Маговете на Гвардията ще го изгорят. Беше го виждал преди. За разлика от повечето хора тук, той бе бил свидетел на всеобхватни сблъсъци между маговете, при които Лабиринт се сражава с Лабиринт, а под тях изгарят цели, покрити с хора, пространства земя. Беше присъствал на падането на столиците на остров Фалар и стомахът му се сви от ужас при мисълта за предстоящото. Все пак се утешаваше с разбирането, че пълен сблъсък от такъв вид не е в традициите на Гвардията. Те никога не са били изцяло строева сила, а повече помощен отряд към някоя редовна войска, особено поделение, което е добро за тесни, точно определени цели или задължения. Надяваше се, че определено несъвършеното местоположение ще помогне за изравняването на силите.

Напред се понесоха водещите части на малазанската, талийската и фаларската пехота. Вече се бяха разделили на отряди от по две или три роти. Преминаваха през нередовните войници като кораби през развълнувано море. Много от отрядите се бяха построили с открита среда — добра стратегия срещу бойни магове. Урко беше някъде там, долу, на западното крило със своите талийци, а В’тел — на изток със Златните моранти. Улен огледа далечния строй на Пурпурната гвардия — и те прилагаха такова разпръсване, смесено с редици. Все пак Гвардията трябва да бе информирана, че Ласийн е слаба откъм магове. Остават Ноктите! Не ги забравяйте! Това, че просто е решила да спести на офицерите на Лигата такова клане, не означава, че сдържаността й ще се разпростре и върху Гвардията. Не, точно обратното — Обетниците несъмнено ще се окажат погълнати от противника. Щом се замисли за това, Улен внезапно осъзна защо ни един Нокът не нападна него или друг офицер от Лигата. Тя се е нуждаела от тях за това! През цялото време! Дори и това е предвиждала!

Той почти падна от коня — толкова силен бе обхваналият гърдите му гняв. Нима в такъв случай не са имали никаква възможност? Всичко е било безполезно? За нищо? Той се спря, свали шлема и обърса потеклата от челото пот.

Хората от щаба му също спряха и го загледаха любопитно. Не — не би могла да знае със сигурност. Просто обикновено благоразумие. Пестене на средства. Той, Урко и останалите от Лигата са били пощадени. Ласийн през цялото време е възнамерявала да привлече хората им и убийството на обичани военачалници като Урко или Дужек не е начинът да го направиш. За Гвардията обаче такива съображения не се отнасяха. Срещу тях щеше да бъде пуснат в действие целият Нокът.

Докато гледаше, знамето на Меча достигна средата на полето — този път не на кон. Новият Меч, Корболо Дом, бе решил да се бие пеш, подкрепян от легион тежка пехота. Улен не знаеше много за него, освен чутото по-рано и видяното съвсем наскоро. Свирепостта и воинското умение на човека бяха несъмнени; на него обаче му липсваха излъчването или устремът, които така привързваха хората към Дасем. При стария Меч хората знаеха, че попаднат ли натясно, Дасем ще бъде там, за да ги защити, независимо от обстоятелствата. Улен знаеше това. Редица пъти беше виждал как Дасем, следван от своя отряд на Меча, пробива път през бойното поле, за да помогне на тежко притиснати части и позиции. Това не можеше да се очаква от този Меч.

— Господине? — осмели се един от офицерите му и го извади от унеса му.

— Да?

— Не бива ли да се връщаме?

Улен сви очи. Вече беше уморен.

— Да. Несъмнено Върховен юмрук Ананд се чуди къде ли сме се отнесли…

Той внимателно обърна коня си.

Новоназначеният пристанищен оценител Дженосо Ал’Суле от Коун изгледа с нещо близко до ужас олюляващото се, запъващо се придвижване на настоящия посетител на заетите им докове. Боже на хилядата настроения, моля те да не потъне на котвената стоянка! Началниците ще забележат загубата на приходи! Все пак, ако потъне, официално ще е заемал стоянката и тогава собствениците ще бъдат правно задължени…

Дженосо приглади чисто новата си униформа — имперско черно, поръбено с виненочервено — и зачака, докато пристанищните лодки довличаха кораба. Щом привързаха здраво въжетата към кнехтите, той тръгна напред и очакваше спускането на подвижно мостче, което да го посрещне. Такова обаче не се появи. Той спря рязко на края на дока и огледа релинга. Богове! Каква развалина! Да не са били в буря?

— Добре дошли? Корабът… — Дженосо се огледа за името. Беру, не! Кой би нарекъл така кораб? — … ааа, Рагстопър?

На парапета се показа блед, болнав моряк.

— Никой да не се качва на борда! — викна той доста силно и посочи с пръст.

— Много хубаво — ваша работа. Моята работа са регистрацията и инспекцията. Пуснете ме на борда сега.

— Не! Върви си!

— Не ставайте смешни. Товарът ви трябва да бъде прегледан и да бъдат събрани такси. Хайде, хайде. Не разполагам с цял ден.

Мъжът отметна дългата си, невчесана, мърлява коса.

— Чума! — викна той. — Да, така е! Имаме чума! Гледайте! Ооо!

Дженосо примигна объркано.

— Е, в този случай сте нарушили стандартната процедура. Трябва да хвърлите котва в залива, да вдигнете черно знаме…

Морякът бе избутан от старец с щръкнала сиво-бяла коса и набръчкано, потъмняло от вятъра лице.

— Правилно ли чух думите „стандартна процедура“? Какво им става на всички пристанища тия дни? Еех, едно време в Коун неколцина сребърни полумесеци стигаха… Опази ни, светий Десембрий! — извика мъжът, докато гледаше града. — Трябва да сте опитали да вземете такса не от когото трябва!

Дженосо се мъчеше да пренебрегне точността на непринуденото наблюдение.

— Няма значение — сега са необходими повече средства за възстановяването — следователно, да се залавяме за работа.

Старият капитан — тънката му, избеляла от слънцето риза едва се държеше на кокалестото тяло — му махна със свита ръка:

— Защо имперското знаме? Мислех си, че Коун е достъпен за най-високото наддаване. Или наддаването е приключило?

Дженосо отново се помъчи да запази равнодушно изражение и тон.

— Ще ви съобщя, че не вчера почти тридесет хиляди войници от провинцията Коун минаха оттук, запътени на запад, за да служат на Империята.

Капитанът потърка лицето си с ръка и направи физиономия.

— Така. Вчера или не? Кой ден?

— О… моля?

— Казахте „не вчера“. Кога е било тогава?

На пристанищния оценител му се стори, че някак си контролът над ситуацията му се изплъзва, ала не можеше точно да посочи как и кога стана това.

— О, вчера, или нещо такова…

— Е, защо не го каза, човече! В името на боговете!

Дженосо така силно стисна восъчната си табличка, че усети как върховете на пръстите му потъват в нея.

— Господине! Работата…!

— Цялата работа с това, което ни се предлага сега, е, че ние се предаваме. Сякаш Империята е стиснала всички пристанища в юмрук, тъй че ние си тръгваме!

Свъсените вежди на пристанищния оценител го заболяха.

— Не разбирам…?

— Нито пък аз. Тръгвай си!

— Какво — аз ли?

— Че ти какво — да не би да ги подкрепяш? — и той махна настрани. — Тръгвай си!

— О, не, капитане! Моля те! — примоли се някой. — В името на милостта на Солиел! Искаме вода, храна…

— Искате възможност да се измъкнете! Хайде, движение!

— Господине… — обади се Дженосо. — Господине!

— Да? Още ли си тук?

— За съжаление.

Откачен смях откъм капитана.

— Такова е настроението, момко.

Босоноги моряци, облечени в парцаливи гащи и ризи, се прехвърлиха през бордовете, за да се спуснат по въжетата. Дженосо посочи с ръка.

— Чакайте. Не можете да направите това. Чакайте. Да хвърляте котва и да вдигате котва, както ви скимне! Дължите такси — док, трябва да платите на лоцманите…

— Знаеш ли какво — обяви капитанът. — Ето ти началната вноска.

И той подхвърли нещо, някакво топче.

Изпаднал в паника, Дженосо хвърли табличката си, за да улови тъмната топка. Той я заподхвърля в ръце и я загледа.

— Какво е това? — направо изскимтя той.

— Каквото ти си мислиш, че е.

Дженосо замръзна и задържа топката — или яйцеобразното нещо, на ръка разстояние. Устата му зяпна, но не излезе звук.

— Вдигайте платната! — нареди капитанът. — Имаме попътен ветрец. По-слаб е от газовете, изпуснати от някоя графиня на прием, но ще свърши работа.

Платното и въжетата заскърцаха, а по палубата затропаха крака. Дженосо остана неподвижен. Ръцете го боляха.

— Сбогом на тези задушени от чиновничеството земи! — ревна капитанът. — Проклети да сте всички, оценители, събирачи на данък и всички вие, разбойници на държавна служба! Да приседнете на Гуглата дано! Сбогом на всички такси, десятъци, данъци, сметки и повинности! Проклинам ви всички да отидете от тъмната страна на Бездната!

Платната поеха слабия бриз. Моряците се захванаха да отблъскват кораба с пръти. Капитанът продължи словото си. Тази необичайна дейност неизбежно привлече вниманието на пристанищната стража и едно поделение тръгна да разследва. Сержантът му намери оценителя пребледнял, с разтреперани ръце, здраво стиснал нещо в тях. Сержантът внимателно го издърпа и го разгледа.

— Печат на имперския арсенал — замислено отбеляза той.

— Това не е ли… — пристанищният оценител заекна със слаб глас. — Не е ли…

— Обикновена димка — обясни сержантът и си я подхвърли от ръка в ръка. Вдигна брадичка към измъкващия се в залива кораб. — Кой беше това?

— Рагстопър — изпъшка Дженосо, докато раздвижваше и разтриваше ръцете си. Погледна надолу и видя как табличката му се е плъзнала точно през някаква дупка между дъските на дока и е паднала във водата. Той притисна горещите си ръце към лицето и се застави да не заплаче.

— Рагстопър, казваш? Е, ние ще го чакаме. Няма значение къде спре — ще го чакаме.

Морето се надигаше и тежките облаци предвещаваха буря, но въпреки това Ятенгар удари с тояжката си по палубата на Окаяник и свика съвещание на участниците в обреда. Хо седна на кърмата със Су и Девалет. Уикската вещица бе съвършено нещастна посред ужасното време, а корелската морска вещица се чувстваше напълно спокойно.

Участниците — около двадесет и трима без Ят — се дотътриха заедно и Хо отново бе поразен от тъжното зрелище. Всички ние приличаме на сбирщина селски малоумници. Косата ни е накълцана и лошо избръсната, облечени сме в намерени на кораба парцали — цялото старо облекло, сандали и подобни, е изхвърлено зад борда. Някои мъже дори бръснат телесното си окосмяване. Бледокожите са изгорели от слънцето. Кожата на всички ни е загрубяла, напукана и кърви от непрекъснатото търкане. Човек може да си помисли, че на борда има чума. И все пак действа — това, както и фактът, че островът е далеч зад нас. Мога да усетя как силите ми се възвръщат. Тук са, просто трябва да се осмеля да се протегна към тях.

Участниците се построиха в редички пред Ят, маг и жрец от Седемте града. Разбира се, Хо бе проучвал обредната магия много по-задълбочено от повечето учени магове и знаеше, че Су сигурно също е запозната с изискванията й. Уикските магьосници и вещици я използваха редовно. Мислеше си, че Девалет също ще да е в течение — Рюз се славеше със сложността на своите обреди.

Никой от тях не бе избрал да участва. Дали това беше просто следствие от личната омраза към Ят, или имаше нещо повече — по-дълбоко подозрение или естествен уплах, или пък последиците за всички участници, ако нещата потръгнат зле? Може би всичко заедно.

Започна достатъчно добре. Хо засече само нищожно отражение от присъствието на слаби следи от отатарала. Около насядалите магове корабът си плаваше, както всеки ден. Екипажът от Обетници скъси платната и закрепи всичко срещу приближаващата буря. Блуз стоеше на кормилото заедно с Почерпката, а Пръстите седеше до тях, облегнат на борда. Небето притъмня, а ниските плътни облаци се завихриха. Хо искаше да го спре, но разбираше, че времето ги притиска. Събитията се съсредоточаваха в Кюон. Наближаваше някаква кулминация, при която те трябваше или да действат, или да изгубят всякаква възможност да повлияят на изхода й.

Той огледа разранените си длани, петите на краката, изрязаните с нож разкървавени нокти — и всичко това самопричинено! Имаше ли в това някаква метафора за неговите и на спътниците му стремежи? Ако да, то тя не бе приятна.

Възгласи привлякоха вниманието му към Печалния — Блуз — на кормилото, както и към Почерпката и Мъждивия. Очите на човека бяха приковани върху Ят, устните му се движеха, докато следваше заклинанието и кимаше сам на себе си при приготовленията на Ят за наближаващото сливане. Хо смаяно се изправи — този беше маг! Да, наистина е един от нас!

— Ти си също тъй и маг — обърна се той към Блуз.

Онзи се спогледа с Пръстите и в края на устните му се надигна подигравателна усмивка.

— Не го разгласявай. Пръстите и аз искаме да изненадваме хората с това.

— Кой Лабиринт, ако мога да попитам?

Свиване на рамене:

— Д’рисс.

И тъй, Пътищата на земята. Лабиринтът бе много подходящ за проучванията им в Пъкъла. Така ли е успял той да се отърси от станалото с него там? Ала успял ли е? И той — забеляза Хо — не участваше в обреда. Блуз и другият Обетник се бореха с тежката дръжка на кормилото и здраво я въртяха. Девалет стоеше права и изучаваше надигащите се към тях като сивкави кули вълни.

— Скъсете платната още повече — викна тя на Блуз. — Сега.

Той не си губи времето да мисли или да отговаря, а просто кимна на Почерпката, който се затича да предаде заповедта.

— Прекалено леки сме — изръмжа тихо жената. — Трябваше да вземем повече баласт в Пъкъла…

— Още отатарал? — на шега я попита Хо.

В отговор морският маг посочи напред:

— Това ще ни убие също толкова сигурно.

Ледена пръска попадна на лицето на Хо. Той я обърса.

— Тогава да се надяваме Ят да успее.

Сега магът от Меър бе единственият човек, застанал изправен на палубата, без някой да го крепи. Всички останали седяха или се бяха хванали за въжетата отстрани. Тя стоеше с широко разкрачени крака и сключени на гърба ръце. Погледна към Хо.

— И двамата знаем, че целият ден ще отиде за привеждане на всички в хармония за събирането. Една вълна може да ни отнесе по всяко време преди това.

— Тогава по-добре ни помогни — обади се Су и тъмното й лице се набръчка в усмивка.

Девалет вдигна поглед към облачното небе и измърмори някакви проклятия на корелски. На Хо му се стори, че в езика дочува отзвуци от старото малазанско произношение.

— О, много добре — изсъска тя на талийски, хвана лоста на кормилото и го бутна към Блуз. — Хайде, давай ми го, проклетнико.

Онзи хвърли неуверен поглед на Хо, който му позволи с кимване. Той и Мъждивия поеха дълбоко дъх и предадоха лоста под надзора на Девалет. Незабавно Окаяник се закрепи, а придвижването му стана по-гладко. Тя побутна лоста само с показалеца и палеца на едната си ръка и носът се надигна, за да посрещне една прииждаща вълна.

— Твърде сме леки — неодобрително промърмори жената.

— Няма ли отражение? — напрегнато попита Су.

— Да, има отражение, проклето да е! — изръмжа морската магьосница. — Отатаралът е пила, която дълбае ума ми, но мога да го отстраня. Не, има нещо друго…

Очите й се свиха до процепи, докато търсеше навътре.

— … Нещо, което не мога да определя. Но го има. То тегли, като прилив или течение, и ме подтиква да се отклоня…

Тя поклати глава.

— Твърде повърхностно. Не мога да отделям време и усилия — вие го гонете!

Тя им обърна гръб и сложи край на всякакво разсейване.

Су изпрати на Хо съучастническа усмивка и той отново се запита — какво ли има предвид старицата с такива неща? Не беше ли просто подкана да вижда това, което съответства на неговите страхове и намерения? Щеше ли тя по-късно да твърди, че през цялото време е знаела как ще потръгнат работите? Превземките го отегчаваха безкрайно. Никой човек не можеше да опознае ума на другия или пък собствените си най-дълбоки подтици, надежди или чувства. Всички хора бяха непознати — източник на постоянни изненади, понякога разочароващи, но в други случаи приятни. Той смяташе, че така стоят нещата с всички.

В средата на палубата Ят също седеше с отпусната в скута тояжка и се мъчеше да втъче лептата на участниците в еднороден поток на уловена сила, която да бъде удържана, обединена и пречистена, а после пусната да действа във внушителна проява на воля и намерение — прехвърлянето на кораба през Лабиринт от едно физическо място на друго.

— Какво чакат? — попита Брил с ръка на лопатата, докато гледаше редиците на Гвардията на юг.

Наит не спря яростно да удря сухата земя.

— Отде да знам, в името на Бездната? Сега спирай да клинчиш и се залавяй за работа!

Брил се ухили и се зае отново да копае тяхната траншея.

Просто гледай да издържиш още малко, молеше се Наит, и ще имаме отличен отбранителен участък. Още съвсем мъничко… Той приклекна в тревата и се огледа наляво и надясно. Нямаше много движение. Единични изстрели откъм леката пехота — нищо сериозно. Какво чакат всички? Работата е, че беше много плашещо. Май никой не гори от желание да го убият, струва ми се. Мей бе подбрала хубав хълм — не твърде висок, за да привлича ненужно внимание, нито пък твърде нисък. Нито близо до средата, нито прекалено настрани. Щом домъкна взвода си, Наит разпореди на всички да копаят дълга полукръгла траншея — тяхното укритие, щом маговете и Забулените излезеха на лов. Мей и редовните войници монтираха каменомета. При това сражение вместо камъни щеше да изстрелва нещо много по-смъртоносно по всеки маг или Обетник, достатъчно глупав да разкрие позицията си.

Щом стана дума за магове, с тях бе Хеук. Към някои от сапьорите взводове зачислиха кадрови магове, при все че Наит не можеше да проумее каква полза би имало от стария сюнгер. Той подръпна своята бригантина от кожа и желязо — намерена в каруците на снабдителните части от ловките пръсти на неговите наборници. Те също се перчеха с по-добри доспехи — подплатени с плъст и многослойни кожи, подсилени с халки и гвоздеи, железни шлемове, набедреници и налакътници. Твърде много броня. Те обаче бяха млади. Ако останеха живи достатъчно време, щяха да открият точното равновесие между защита и тежест.

Смесени конни отряди — малазанци и хора от Лигата — пазеха далечните краища на полето; бяха твърде малко, за да извършат нещо повече. Повечето от командирите бяха слезли от конете, за да застанат заедно с батальоните си. В средата на полето знамето на Меча обещаваше настъпление, но то не започваше — очакваха нареждането на Ласийн. Наит се питаше колко ли време ще продължи това. Какво чакаше тя? Защо не пуска напред леката пехота и не протръби настъпление? Вече е следобед, а все още никой не е разменил удари с противника.

На бронирания ръкав на Наит кацна кафяв скакалец и той духна, за да го отпъди. Върви си, дребосъче — тук нещата ще станат твърде горещи за такива като теб. Той забеляза, че стрелбата на унтанското опълчение на лявото крило зачестява. Някое острие или редица от Гвардията бе настъпило или направило нещо друго и опълченците отговаряха. Щом видяха братята и сестрите им да стрелят, още и още арбалетчици се показваха за стрелба. Полетите на стрелите стигнаха до непрестанно тропане, след това до дъжд, а после до убийствена буря. Ето как щеше да започне — някое незначително движение ще предизвика отговор, той ще предизвика друг отговор, използваните сили ще нараснат и двете страни ще бъдат въвлечени, преди да са го усетили. Изцяло лишен от самозаблуди, Наит знаеше, че е новак. Такова разгръщане на хаос, на слепи сили, удрящи една по друга в мрака, отвръщащи без мисъл, изглеждаше смислено в сравнение с видяното от него досега. А и достатъчно скоро щеше да се стъмни — проклятие! Сякаш нещата не можеха да станат още по-зле! Мракът! Няма начин да се ометат от това поле преди нощта.

Наит се огледа за кадровия маг.

— Хеук! Идвай тука!

Старецът се появи — примижал, с омазнена коса.

— Ти с какво ще ни помогнеш?

Хеук закри очите си срещу следобедното слънце.

— Молете се да нямате нужда от мен…

— Да, да. Само това чуваме от теб. Е, ти знаеш ли какво казвам на това? Казвам пълни глупости! Ще имаме нужда от всички!

Магът огледа полето изпод дланта си и кимна в кисело съгласие.

— Мисля, че си прав.

— И?

— И… — и той отново се сниши в плиткия окоп — ще чакаме нощта.

Наит се озапти да не хвърли лопата пръст по него. Поглеждаше с едно око на затягащото се огнено сражение. От поделението на фланга, което поемаше пороя от стрели, излетяха две огнени дъги, извиха се към небето, а после се стовариха надолу и избухнаха в бушуващ оранжево-червен пъкъл. Пред тях се издигаха ивици от пламък, тъй като изсушената от слънцето трева пое огъня като суха прахан. Леките пехотинци бягаха като мравки от разритан мравуняк.

Наит се напъха в широката колкото раменете му траншея. Господарката да е на помощ, започна се! И работата не изглежда добре.

— Вода! — ревна той. — Залейте се!

Той се замъчи да развърже с разтрепераните си ръце един издут мях.

Някъде в далечината прозвуча гърмежът на остриета. Техните кохорти обстрелваха някой маг, който и да бе той — като че ли той или тя са още на мястото си! И все пак се наложи някаква последователност. Маговете се показваха, за да разбият всяко съсредоточаване на сила, а сапьорите опитваха да ги проследят и унищожат. Наит харесваше последната част… но не бе особено въодушевен от преследването. Ще бъдем размазани, докато си тътрим задниците из това поле. Не — няма да стане.

— Хеук!

Бърборка се показа, приклекна над Наит и дългата й кожена ризница докосна земята под коленете й.

— Да продължаваме ли да копаем? Копаем целия проклет ден. Искам да кажа, боят започна.

— Ще слезеш ли тук! Идва огънят!

— Не — отвяха го.

Наит се изправи.

— Какво искаш да кажеш — отвели са го?

Той присви очи над бойното поле. Във въздуха висеше много дим, но все още твърде малко огън. Хеук се беше измъкнал и бе прегърнал високата си кафява глинена кана.

— Какво стана с огъня? — попита Наит.

— Някой от нашите го е угасил.

— Имаме някой, дето да може да направи това?

Вдигане на рамене.

— Да. Лабиринтът Серк. Може би Бала.

— Бала? Тази пък коя е?

Ухилени развалени зъби:

— О, ще я познаеш, щом я видиш.

Бърборка продължаваше да клечи до окопа. Наит я изгледа ядосано.

— Какво правиш тук, в името на изгнилата Полиел? Хващай се да работиш! Продължавай да копаеш — сапьорите правят това.

Лицето на момичето се удължи и то си тръгна. Наит огледа Хеук.

— Слушай, не искам да ме разкарват насам-натам из игрището на Гуглата току пред нас…

— Разумно решение.

— Само че трябва да засечем целите си и тъй нататък. Не можеш ли да направиш нещо, за да ни помогнеш?

Магът сведе мърлявото си набръчкано лице към гърлото на каната, сякаш проучваше дълбините й. Вдигна поглед и намигна.

— Смятам, че може и да мога да го направя.

Веждите на Наит се вдигнаха. Проклятие — всъщност ще видим този взел-дал дъртак да свърши нещо?

— А? Ами направи го.

— Чакай нощта.

И магът се смъкна долу.

Умник. Наит внимателно огледа редиците. Знамето на Меча продължаваше полека-лека да се придвижва напред, без обаче той да е съвсем преминал в настъпление. Редовете на Гвардията оставаха неподвижни. Защо са опрели гръб в скалата? Вярно е, че трябва да държат пътя към моста, но все пак… И двете страни не желаят да се цапат с кръв. Ние знаем, че Обетниците ни чакат; ние пък сме четири към един повече от тях.

Бляскавата не можеше да повярва в това какъв погром нанасят унтанските опълченци на нейните редици. Бяха като хапещи мухи или стършели, а нейните хора — като объркания бедрин, който опитва да ги помете. Нещо трябваше да бъде сторено. Още колко време трябваше нейните мъже и жени да удържат положението и да не са нищо повече от удобни цели?

Братя! В мислите си тя се обърна към своите паднали братя и сестри Обетници. Говорете със Скинър. Трябва да настъпим! Да прочистим бойното поле от тази заплаха! Не можем повече да отлагаме!

Твоите притеснения ще бъдат съобщени — донесе се отговорът отдалеч.

Притеснения? Нейната тактическа преценка не е нищо повече от някакво притеснение? Та нима тя не беше втора в командването?

Скинър те предупреждава да оставиш настрана паниката си. С тези вредители ще се разправим в подходящото време.

Паника! Паника! Тя стисна дръжката на дългия си тънкоостър меч. Той за какъв се вземаше? Тя почти напусна мястото си на началник на крилото, за да застане срещу него, но се въздържа — знаеше, че не може да изоставя позицията си. Проклет да е! Както и да е, ще действам, дори и той да не го направи! Братя! Заповеди за Опушения, Лъжльото и Шел — имате разрешение да дадете на леката пехота да се разбере и да продължите с настъплението!

Заповедите ще бъдат предадени.

Ще бъдат я. Скинър може и пукната пара да не дава за обикновените войници от третото въвеждане, но тя щеше да направи всичко възможно, за да защити подчинените й мъже и жени!

Заповедите са приети.

Добре. Сега на тия гадове ще им се стъжни, задето са доближили нейното крило!

Няколко мига по-късно посред полето между тях се надигна огнена стена и се запъти на север. Далечни фигури се загърчиха, изненадани от внезапното изригване. Мнозинството от леките пехотинци се обърна и побягна. Огненият клин се разшири и засили, а пламналият сред тревата пожар заплашваше да погълне цялата равнина. Тогава, също тъй внезапно, пламъците угаснаха. Кой беше този маг, в името на тайнствата на Кралицата? Опълченците отново запълзяха напред и започнаха да се целят в нейните редици, където войниците се криеха зад щитовете. Проклятие, та те са храбреци! Внезапни провиквания от изненада и тревога — стрелбата запецна и отслабна. Лъжльото и Шел работят. По-малко зрелищни от Опушения, но точно толкова ефективни. Можеше да си представи как Лъжльото разрушава оръжията им, а Шел размеква почвата под краката им. Достатъчно да ги обърне в бягство.

Тогава нещо проблесна през зрението й. Мъжете и жените от охраната й изпопадаха — един стискаше стрела във врата си, а друг в гърдите. В гърба на Бляскавата се опря студено желязо, тя се обърна, хвана ръката на нападателя, удари и строши гърлото му. Нокти! Две пълни Ръце! Още един приклекнал човек се прицели и тя се сниши — над главата й пропя стрела. Тя подскочи, търкулна се, събори жената, хвана я за главата, завъртя я и й счупи врата. Изправи се, извади дългите ножове от пояса си и нещо я удари — вълна от натиск, която след минаването си оставяше всичко наоколо тъмно и тихо. Изведнъж настана здрач, а небето беше безцветно. Полето си стоеше, ала сега се простираше празно. Сянката! Тя се завъртя и намери това, което търсеше — мага, малко по-нататък. Без да обръща внимание на болката от удара в гърба, тя се насочи към него.

Сенките се сгъстиха и се приближиха към нея. Тя продължи. Нещо я стисна за гърлото и прекъсна дъха й. Тя опипа врата си, ала не намери нищо. Сенките ме задушават! Как да… Тя се опита да диша, но нищо не стана. Дробовете й пламтяха. Гърдите й се свиха от растящия неистов страх. И въпреки това тя го видя през размазания полумрак — мага от Нокътя — и тръгна към него. Изненадващо, но мъжът не се помести — той невярващо гледаше вървежа й, а очите му все повече се разширяваха с приближаването й. Сенките се свиха като примката на бесилка. Тя усети как ударите на сърцето й постепенно заглъхват.

— Не… невъзможно — смаяно прошепна мъжът.

Може би е било необходимо по-подробно осведомяване за Обетниците — рече си Бляскавата, когато замахна и преряза гърлото му с един удар. После тя падна и зрението й помръкна.

Братя! Присъединявам се към вас…

Оло си пушеше лулата, излегнат в лодката, скръстил ръце, разперил крака навън, нахлупил шапка над очите срещу залязващото слънце на късния следобед.

— Лодкарю — изрече някой. — Да ме превозиш?

Лодката се залюля леко и той неохотно се надигна.

— А?

На дока стоеше дебелак в разкошни тъмносини дрехи и го гледаше; на дебелите му устни бе лепната особена плашеща усмивка. Оло го гледаше подозрително. Какво правеше богаташ като този, обръщайки се към него, в името на Бога с хилядата лица? Човекът приличаше на някакъв евнух или служител от двора на императрицата. Да не се беше загубил?

— Да, какво мога да направя за вас?

— Да използваш уменията си, добри ми лодкарю, за да ме преведеш през залива.

— През залива? Може би искате да кажете към доковете за подправки и коприна?

— Не. Искам да кажа точно през залива. На запад.

Оло се поизправи, вдигна поглед и закри очи.

— Ама там няма нищо…

— Това е моя грижа, не мислиш ли?

И човекът извади златна монета. Оло се облещи към монетата, после протегна ръка. Мъжът пусна монетата. Тежеше доста — не че бе държал много златни имперски слънца през живота си.

— Заповядайте.

Който и да бе, мъжът поне беше запознат с водата, понеже без усилие се отпусна на леките ръчно издялани дъски. Оло приготви греблата и се отблъсна от дока.

— От нападението и откак императрицата потегли, е спокойно, а?

— Да.

— Да, я! Та тя взе цяла Унта със себе си, нали така? — и се засмя.

Мълчание. Оло хвърли бърз поглед към пътника си и го видя как замислено гледа настрани; бледият му лик бе леко набръчкан от озадачено изражение. Оло също присви очи — човекът явно гледаше някакви сплетени листа, понесли се из вълните. Стари молитвени приношения. Явно не обичаше дребните приказки. Оло продължи да гребе и си даде миг, в който да снеме широката си вълнена шапка. Може би бутилка канско червено и онова талийско момиче — онова, дето се имаше толкоз важно. Или може би оризова ракия за толкова дни напред, колкото ще може да я понася. Като помисли за това — Оло бързо погледна потъналия в себе си пътник, извади една кратуна и отпи от нея.

— Какво замисляш, Маел?

Оло зина и се задави.

— Аз ли, господине? Нищо, господине! Просто съм малко жаден.

Евнухът обаче дори не гледаше към него. Беше се извърнал настрани и гледаше над водата. Оло също примижа, но видя само леките зелени извивки на залива и гората от кораби на котва. Лодката се забави.

Без дори да обръща глава, мъжът изрече:

— Продължавай да гребеш или скачай през борда. Решението е твое.

После протегна ръце през борда.

Оло го зяпна. Какво? Той кой е да…

Под ръцете на мъжа водата започна да се пени. Кипеше, все едно ври, засъска и избледня до светлозелено.

Оло за малко да падне назад, когато се опря на греблата. Богове, простете ми! Бъди благосклонен към мен, хилядосъщностни боже! Какво съм сторил, та да заслужа това — освен всички неща, които съм извършил, но за които не съм казал на никого?

— Тези нагънати листа. Цветята и венците на водата. Те какво са?

Оло гребеше по-здраво, отколкото го бе правил за последните тридесет години, и си пое дъх.

— Приношения. Молитви.

— Приношения за кого?

— За бога на водите, господине. За бога на всички морета. За бога с хилядата настроения, хилядата лица и хилядата имена.

— Не! Маел! Ще се гърчиш в смъртни мъки за това!

Оло зина към мъжа. Маел кой? После си спомни и отново загреба. Лодката друсаше и се клатеше в станалите изведнъж трудни води.

— Говори! Нареждам ти!

Оло някак си разбираше, че пътникът не се обръща към него. Лодчицата забърза, ала не заради усилията на Оло. Водата се надигаше и се издуваше под тях като духнато от вятъра одеяло, а неговата черупка се спускаше по склона му. Той изостави греблата, грабна кратуната, изсипа я върху лицето си и запреглъща. Ужасяващо, но чу нещо да се обажда:

— Малик. За какво да говорим?

— Какво си намислил? — попита пътникът.

— Аз? Нищо. Твоите нареждания не позволяват това. Просто съм наблизо — в очакване да ме призовеш. Трябва ли да бъда обвиняван за това, че други са ме усетили и са ми дали приношенията си? Молитвите си? Моя грешка ли е, че старите обръщения и заклинания са били някак си припомнени?

— За какво дрънкаш? — направо кресна пътникът му; вече държеше ръцете си свити в юмрук на слепоочията.

Гласът придоби остро звучене.

— Вече съм освободен от теб, Малик. Твоите запрещения върху мен се счупиха, разнищени от ударите на хиляди хора. Ти и аз сме приключили. Свършихме. Повече няма да разговаряме. Бих могъл да те смажа сега — а и трябва, заради всички извършени от теб престъпления. Аз обаче ще сдържа гнева си. Напоследък твърде много си позволявах да му се поддавам. Моят последен дар за теб е това преминаване. Това, твоят живот и милостта ми — дано да те задави.

Лодчицата изведнъж се завъртя като тапа и се понесе по разпенените води. Оло изпитваше ужасяващото усещане, че пада, после водата прехвърли бордовете, лодката се олюля и се успокои. Той се захвана да изгребва водата с шепи. Пътникът му се беше отпуснал на кърмата, подгизнал от вода. После Оло хвана греблата и започна да гребе за живота си. Западният бряг вече бе близо, при все че изглеждаше твърде стръмен и необитаем. Да не би да бяха излезли в залива? Когато лодката доближи скалистия бряг, той се огледа и изненадано отвори уста. Къде се намираше, в името на шегите на Кралицата? Та това не бе Унта! На север имаше град, само дето бе твърде малък. И той обаче изглеждаше да е преживял нападение. Той насочи лодката към някаква скала и стъпи с обутия си в сандал крак, за да я закачи. Вълните заплашваха да разбият лодката в брега, но той се оттласна и овладя порива. Движение извести, че пътникът му се е размърдал.

— Загубихме се, господине — викна той над шума на вълните.

Дълга пауза. После:

— Да, аз се загубих. Но може би не напълно.

Мъжът явно бе един от ония побъркани магове, за които бе чувал в песните, и някак си безумието му го бе засегнало — богове, дано премине!

— Искам да кажа, господине, че не знам къде сме.

Мъжът се помести напред и постави студена влажна ръка на рамото на Оло.

— В Коун сме — обясни той и отблъсна Оло, за да достигне скалата.

Оло го изгледа:

— Наистина ли, господине? Искам да кажа, че никога не съм бил тук.

Дебелакът отметна назад мократа си коса, кръстоса ръце на широкото шкембе, преплете пръсти и се загледа в града на север през спуснати клепачи.

— Е, вече си тук.

Нещо трябва да бе привлякло погледа му, понеже той се наведе, протегна се надолу и взе в ръка навито приношение от листа. В него имаше старо повехнало цвете здравец. Така, значи дори и тук, в Коун, рече си Оло. Известно време човекът доста замислено разглеждаше приношението, а дебелите му устни се бяха извили надолу.

— Търпение, това е урокът. Търпение — и приемане на непроменимото. Питам се дали най-после ще го науча?

— Простете, господине?

Все едно Оло не се беше обадил. Мъжът хвърли приношението обратно във вълните и се обърна. По-нататък на брега, при малка скала, щръкнала посред стръмен склон от камъчета, плавей и пясък, точно там, където не беше имало никой, чакаха мъже и жени. Оло разпозна облечените в тъмно фигури от историите и вече просто се радваше, че е бил оставен жив. Той надигна кратуната, за да отпие, но установи, че е празна, и я захвърли с отвращение. Тогава си спомни за монетата и зарови из ризата си. Намери я, викна радостно и крадешком погледна към брега, ала фигурите си бяха отишли, а с тях и страховитият му пътник. Дано всичките пропаднат в Бездната!

Той се отблъсна от хлъзгавия, покрит с водорасли камък, и загреба наобратно. Сега към Коун. Надяваше се да са достатъчно цивилизовани, та да имат поне един-два бардака. А и каква история имаше за разказване! Дори можеше да му стигне за една нощ в дома.

Улен вдигна шлема на загинал войник и видя, че е натежал от съсирена кръв. Той захвърли влажния предмет. Четирима от Обетниците убийци на Качулката. Запасните части в безпорядък. Някаква унищожаваща плътта магия от Лабиринт, спряна само от телата, които я нахраниха. Той долови погледа на лечителката, която се занимаваше с Върховния юмрук Ананд, целият в кръв и проснат върху наметало, и кимна въпросително.

Тя стана и доближи лице до ухото му.

— Може и да живее.

Улен се обърна към пребледнелите и разтърсени офицери от щаба — имперски и талийски.

— Променете реда на бригадите.

Облекчени отсечени кимания навсякъде.

— Останалите след мен. Отсега нататък се движим.

Отдавания на чест.

— Тъй вярно, началник.

Той се насочи на юг, към най-добрата наблюдателна позиция на полето, която можа да намери. По-напред дим покриваше целия склон, където яростни огньове се надигаха само за да се завихрят внезапно, все едно подети от невидим въртящ се вятър. Неравното множество нередовни войници продължаваше да изстрелва своите поразяващи ята стрели в сгърбените редици на войскарите на Пурпурната гвардия. Досега бръмченето и песента на арбалетните стрели бяха главните шумове на битката. Зад редиците чакаха остриетата, всичките ветерани и Обетници. На запад талийската тежка пехота на Урко бе пробила и сега се изправяше срещу няколко обединени остриета. Късмет, стари приятелю. Високото знаме на Меча продължаваше да натиска в средата, сега застанало срещу най-плътните редици. Улен трябваше да се възхити от смелостта и бойния дух на човека, въпреки съчетанието с твърде ужасяваща липса на въображение. Той махна на един вестоносец.

— Отивай при В’тел. Предай му похвалата ми и му нареди на всяка цена да разбие фалангата, а после да върви на запад към пътя и да отреже главните сили на Гвардията от моста.

— Слушам, господине.

Един лейтенант от щаба се прокашля и Улен се обърна с вдигнато чело.

Имперски офицер.

— При цялото ми уважение. Това не е планът на Корболо и Ананд за сражението.

— Не, не е. Аз обаче съм служил при Чос, който се е сражавал с Гвардията. Урокът му е да не се отнасяме към тях като към армия, а като към сбор от отделни лица. Да отделим остриетата, да ги обкръжим, да привлечем превъзхождащи сили и да ги унищожим.

Офицерите от имперския щаб се размърдаха неловко.

— Отново, при цялото ми уважение, господин заместник-командир. Ние победихме вас.

Улен просто примигна озадачено.

— Ние не бяхме Гвардията.

Обади се друг млад щабен офицер — жена от Дал Хон.

— Да проверим ли как е императрицата? Ами ако не е в безопасност?

Улен обърна погледа си към равнината.

— Това не е моя грижа. Работата ми е да спечеля това сражение, ако въобще е възможно.

И той отново потегли — достатъчно дълго бе стоял на едно място. Щабът и вестоносците можеха да изберат дали да го следват или не.

Той се изкачи до южния път — висока точка, чието легло е било издигнато от имперските инженерни части. Сега над широкия склон се беше събрала наситено кехлибарената светлина на късния следобед. Викове привлякоха вниманието му към средата на полето, където някакво въртене в светлината показа отварянето на Лабиринт. Разля се мрак и оттам излезе нещо тъмночерно, ъгловато и с крила. Демон. И то не от нашите. Офицерите от щаба извикаха разтревожено. Улен се обърна към тях.

— Наредете на опълчението да съсредоточи огъня си върху това нещо!

— Слушам — и жената от Дал Хон отдаде чест и хукна към най-близкия кон.

Добре. Един урок от Чос — дори и да знаеш, че не е достатъчно, направи нещо! Къде ли бяха проклетите им кадрови магове? Вече отнесени от Забулените?

Пред погледите на целия строй от мъже и жени нещото се хвърли върху тежката пехота на Урко, спусна се и захвана да замахва наляво и надясно. После се издигна с жертва в ръце и я разчлени пред всички — крайниците се завъртяха, а телесните течности се разплискаха. Улен можеше да се закълне, че всичките му хора потръпнаха пред зрелището. Гуглата да ги вземе! Трябва да покажем на всички, че притежаваме огнева мощ, за да спрем това чудо! Само това представление стига да пречупи бойния дух.

С тежки замахвания на крилата демонът се понесе на изток, където Златните моранти на В’тел кълцаха фалангата на Гвардията. Под създанието безредно заизбухваха остриета и разкриха несполучливите хвърляния на муниции. Къде са проклетите кадрови магове! Докато чудовището минаваше над някакъв хълм, нещо го удари и проблясване на синя светкавица накара Улен да потръпне и да извърне поглед. По склона отекна ужасяващ крясък, подобен на трошене на камък. Когато погледна отново, нещото удряше, обзето от бели пламъци, а от него бликаха капки разнообразни течности. Демонът започна да пада, а крайниците му да се гърчат, докато очертанията му се размиха, изтъняха и залиняха. Удари се в земята, събори нередовни войници и се блъсна в стената от щитове на малазанските редовни, които изпонасякоха потръпващата му плът. Сред имперските сили се понесе радостен вик. Всички хора и от двете страни се спряха и ужасено и очаровано загледаха сцената. Богове, топилка. Какъв ужасен начин да загинеш. Той си отбеляза хълма — гол, но опасан от тъмна черта, от окоп. Нещо необичайно в хребета го порази. Тревите се накланяха, олюляваха се, все едно от постоянен силен вятър — веене с ветрило! Бала.

— Дайте ми силно поделение от запасните части — поиска той.

— Имаме поделение Златни моранти — отвърна някой откъм смесицата от личната му охрана и щаба.

— Пратете ги да защитават хълма на източния фланг. Някой е изградил укрепление на полето.

— Укрепление, господине? Не е ли настъплението наша цел?

— Да отблъснем Обетниците? Едва ли. Но можем да ги разбием. Да проникнем между редовете им. Що се отнася до укреплението — и Улен вдигна брадичка на запад, — наближава нощта.

Офицерът пребледня и се поклони — очевидно мислите му се върнаха на ужасите от предишната нощ.

— Слушам, господине.

Изпаднал в немилост бивш Върховен маг и окопал се сапьорски взвод. Силна позиция. Успееше ли В’тел, можеше и да са в състояние да отстранят Гвардията от пътя.

— Какви са новините от моста? Какво става с канските войски?

Мълчание, докато щабните офицери обсъждаха нещата помежду си.

— Последните сведения са, че все още не са встъпили в бой — съобщи имперският лейтенант.

Улен спря да крачи по каменната настилка на пътя.

— Какво?

Объркване, размяна на уплашени погледи.

— Простете, господине…

— И вие приемате това?

Кимания отвсякъде. Проклети да са тия стиснати пресметливи мръсници!

— Изпратете съобщение през реката. Ако трябва, със стрела. Императрицата нарежда да нападнат този мост! И още — продължаване на протакането ще се смята за неподчинение, като след това потегляме към Кан!

— Господине! — възрази някой смаяно. — Дали разполагаме с властта…

Улен посочи на изток.

— Можем да загубим всякаква власт, Гуглата да я отнесе дано, каквато сме си мислили, че притежаваме. Вървете!

— Слушам — и един мъж изтича към конете.

Движение на пътя привлече погледа му. Появи се розова мъгла, която се раздуваше и се носеше към тях като облак. Тя поглъщаше пищящи войници, изчезващи пред очите му. Тяхната плът, доспехите им, дори костите им биваха смилани в понеслата се право към тях надвиснала мъгла. Войниците отскачаха настрани. Твърде дълго си стоял на едно и също място, глупако!

— Магия! — Улен отскочи от пътя.

Бляскавата не загуби съзнание, но след миг на известни разсъждения това не я изненада. Все пак се присъединяваше към Братята — мъртвите Обетници, привързани към своите братя и сестри. Поробени от Обета, от ужасните му необмислени условия — вечно противопоставяне. Надхитрили са Гуглата, така е, ала не могат да отдъхнат, винаги напомнят за Обета. Помни — непрекъснато идваха те да й нашепват насън и я тормозеха. Заклела си се! Помни своя Обет… Помни…

Една ръка я обърна. Тя примигна към небе с оловен цвят, закривано от скелетообразно, повехнало лице. Гуглата лично?

— Ти умираш — произнесе видението на смъртта. — Въпреки голямата ти жизненост, тя изтича.

— Ти… Имасс ли си? — пресипнало прошепна тя.

Изсъхналата плът на лицето не можеше да изрази чувство, но на Бляскавата й се стори, че вижда изненада.

— Не. Аз съм Еджуокър.

Бляскавата нямаше какво да каже, понеже името не значеше нищо за нея.

— Връщам те обратно. Твоето обвързване преминава в Сянката, а това аз не мога да позволя. Искам всички вие да си тръгнете. Ти и смъртоносният нарушител, който те е обвързал с Обета си, макар че е защитен.

Бляскавата изгледа особеното същество.

— Обвързал ме е с Обета си? К’азз ли имаш предвид?

— Както и да се нарича. Трябва да си върви. Сега ще те изпратя.

К’азз! Бляскавата прочисти мислите си, както когато призоваваше Братята. Там ли си? К’азз?

Смаяна изненада някъде далеч. Бляскава? Това ти ли си? Наистина?

К’азз! Къде си?

Бляскава, наблизо съм. Идвам! Слушай. Скинър и Качулката бяха! Те ме предадоха!

— Сега си тръгвай — обади се Еджуокър, а гласът му звучеше като ронене на суха прах. Изсъхнала ръка, само жили и кости, лежеше върху гърдите й.

Бляскавата опита да помръдне — от усилието погледът й се помрачи.

— Чакай!

От болката се задъха. Горещият задимен въздух я задавяше, тя се закашля и потръпна от спомена за пробождането.

— Ето я!

Някой се хвърли на земята до нея — Шел.

— Отново е с нас!

— Какво стана?

— Тихо сега.

И тя кимна на някого извън полезрението на Бляскавата. Тя извърна глава — Лъжльото, най-добрият им лечител. Той й кимна насърчително. Шел я изправи и й поднесе кратунка с вода. Какофонията на битката я връхлетя — по-близо, вече много по-близо. Имперската войска напредваше. Беше тъмно — залез-слънце. Лъжльото откопча доспехите й и плъзна ръка покрай страната й.

— Източното крило не издържа — обясни й Шел. — Имперските съюзници, морантите, настъпват към средата и опитват да ни отрежат от моста. Притиснати сме здраво и на запад. Според съобщенията обаче Качулката и Забулените са с развързани ръце. Казват, че Върховният юмрук загинал, че Мечът загинал, че и Урко е паднал…

— Кой го казва! — прекъсна я Бляскавата, разтреперана, докато се бореше за глътка въздух.

Шел обърса размазаната пръст от лицето и от късата си руса коса и сбръчка вежди.

— Забулените, разбира се…

Бляскавата се изправи и завъртя рамо откъм излекуваната от Лъжльото страна.

— Ноктите обаче ме намериха.

Още изненада, а чертите покрай устата на жената станаха по-дълбоки.

— И други…

— Кой още?

— Сарт, Бетел, Кеч. За тях знам.

Нито един приятел на Скинър.

— Повикай Сивогрив и Опушения при мен — веднага. И остани с мен.

Шел се поклони. На кого още можеше да разчита? Повечето от подчинените й — мислеше си и се надяваше тя. Как й се искаше ротата на Кал-Брин да бе успяла! С него се разбираха. С Пръстите и Джуп Алат щеше да е много различно. И острието на Блуз — какво се бе случило с тях, в името на тайнствата на Д’рек? Май бяха изчезнали от лицето на света.

Тя хвана ръката на Лъжльото и внимателно го отстрани.

— Още не, началник — притеснено каза той.

— Ще трябва.

Той поклати глава, понечи да говори, но се спря и кимна.

— Много добре.

Помогна й да стане. Тя огледа равнината. Нападението приличаше на мощно усилие за овладяване на полето. Гвардията не можеше да се сражава с императрицата и със самата себе си едновременно. Станеше ли това, тя трябваше да обмисли как да се изтегли — но накъде? Високомерно избраното от Скинър позициониране ги беше осакатило. Мостът бе твърде тесен, а и канците ги дебнеха във всеки един момент. Тогава отстъпление с бой до някоя защитима позиция. Единствената истински достижима възможност беше на изток…

И все пак, не трябваше ли да направи един последен опит? Тя се обърна към все още озадачената Шел.

— Остани тук. Помоли Сивогрив и Опушения също да ме чакат тук. Ще го направиш ли?

— Разбира се. Ти не си…

— Чакай връщането ми. Кажи на Опушения, че през цялото време е бил прав.

Магът постави ръка на облечената в ризница ръката на Бляскавата.

— Не отивай.

— Какво?

— Отиваш при него, нали така. Недей.

Бляскавата изгледа снопчето от бръчки около умоляващите очи на жената, заобиколената й от бразди уста; може би искаше да каже повече.

— Нямам представа за какво говориш.

Ръката се стегна.

— Бляскава! Опушения е говорил не само с теб.

— Тогава той говори неуместно.

И тя внимателно отмести ръката.

— Близнаците да го отнесат, жено! От какво се криеш?

— Губим си времето тук, маг. Изпълнявай задълженията си — както и аз трябва да изпълнявам своите.

Шел я отпрати с рязко махване на ръка.

— Отивай, глупачко! Той няма да те слуша.

Бляскавата се обърна и тръгна. Обетът. Помни своя Обет. Тя взе щит от загинал войник и го държа между себе си и леката пехота, докато пресичаше полето със събраните остриета. Викаха я Обетници, ала тя не отвръщаше. Хвърлени остриета избухваха и попиляваха пръст и чирепи, но тя не трепна. Свистяха стрели, удряха щита и се мятаха към нея, ала тя не спря.

Толкова близо бяхме… толкова близо до това най-накрая изцяло да се освободим от Обета, който е проклел всички ни.

Намери го при знамето, със скръстени ръце, както обикновено свалил забралото на шлема. Арбалетните стрели разсичаха въздуха. Една го удари и отскочи — не успя да пробие странната тъмночерна, блестяща ризница. Обетниците от неговата рота се бяха събрали около него — тя не можеше да си представи кои от Ноктите биха могли да опитат нещо срещу него. Танцьора, разбира се. Може би Топър, ако все още имаше умения — тяхното разузнаване им съобщи, че съвсем се е запуснал. Кой оставаше тогава? Никой. За миг тя се запита дали той има оправдание да е почти господарски уверен. Кой можеше да застане срещу него? Освен нея — и мисълта я споходи със свиване на вътрешностите.

— Бляскава — обади се той. — Напуснала си мястото си.

— Пълна Ръка отнесе охраната ми. Златните пробиха строя. Трябват ни подкрепления.

Той сведе облечената си в шлем глава.

— Навременна молба. Събирам остриета, за да посрещна заплахата. Ще тръгна с петнадесет от моите Обетници, за да ги разбия.

Вълна от изстреляни муниции внезапно подхвърли във въздуха пръст и чимове. Всички се снишиха освен Обетниците.

— А после? — провикна се Бляскавата; ушите й звънтяха.

— После тръгваме срещу позицията на императрицата.

— Тя едва ли ще остане, за да те посрещне — отбеляза Бляскавата с много повече презрение, отколкото възнамеряваше да покаже.

Ръцете му се освободиха и едната, облечена в желязо, отиде до черния камък — огладен янтар? — поставен на главичката на ефеса. Другата се протегна към нея и се сви в юмрук.

— Тогава Качулката ще я улови и ще я убие като червей!

Бляскавата трепна. Разбирам.

— После какво?

— После? Е, после нашите стремежи ще бъдат изпълнени.

— Искаш да кажеш, че Обетът ще бъде изпълнен.

Две стрели удариха щита й и преместиха тежестта на тялото от единия върху другия крак. Тя помести тежкия правоъгълник и го изправи.

Пауза. Скинър повика своите магове Обетници — Мара от Дал Хон, с рошавата й, сплъстена като лъвска грива коса; Гуин, в строгата си черна туника, пояс и панталони; Венчелистчето, посивял, окуцял, опрян на тояжката си.

— Мислите ти не отиват ли отвъд Обета, Бляскава? Не си ли се замисляла — а тогава какво?

— Връщаме се в Авор.

— Авор е изличен от картата! Повече не съществува. Келанвед беше твърде последователен.

Скинър отпрати възможността с махване на ръката.

— Значи, остава въпросът… тогава какво?

Шлемът се помести настрани, за да погледне зад нея, и мъжът отстъпи на една крачка. Бляскавата се обърна. През здрача и дима се приближаваха Обетници — Полугосподинчото, Котвата, Късметлията, Шел, Опушения, както и едрият Сивогрив, който трябваше най-после да извади меча.

Не, не сега! Не и когато танцуваме с имперските. Бляскавата се поклони на Скинър.

— Моите хора от източния фланг. Казваш, че си тръгнал срещу тези чужди съюзници чак отвъд морето. Много добре. Ние ще се оправим със запада. Какво ще кажеш?

Облечените в желязо пръсти на Скинър се свиха на дръжката на меча. Шлемът се обърна на запад.

— Много добре, Бляскава. Поеми това крило, а аз ще направя същото на изток. И двамата ще държим полето към полунощ. Дадено?

— Дадено.

И двамата се поклониха леко един на друг — Обетниците, на теория всичките равни, не си отдаваха чест. Скинър махна на Обетниците си и тръгна. Бляскавата гледаше след него и бавно изпусна дълга напрегната въздишка, от която цялата страна я заболя ужасно. Тя погледна Опушения — опърлен и запотен, с окъсани дрехи, с разкървавен нос — засега единствен от маговете Обетници продължаваше с настъплението и понасяше най-много от насрещните удари на кадровите магове.

— Казах ви да останете на мястото си.

Той посочи с пръст след Скинър.

— Кой знае какво можеше да направи…

— Сега не е времето.

— А кога тогава?

Дали да им каже? Ами ако не е било нищо повече от припадничаво самозалъгване? Наистина ли К’азз? Толкова близо? Богове, дано да е истина! И все пак… Не… би било твърде жестоко.

— След като нощта стане наша. Разбрахме ли се?

Кисела гримаса.

— Разбрахме се.

Бляскавата се извъртя, когато стрела от арбалет я удари отпред и закачи пурпурната й туника. Тя повика при себе си Опушения, Котвата и Шел.

— Събирайте всички, които можете. Доведете ги при мен на западния фланг. С идването на утрото ще има смяна на страните!

Те се поклониха и се втурнаха. Тя се обърна към малазанския изменник и го заразглежда, опряла ръце на хълбоците си. И той бе взел голям щит на малазански пехотинец.

— Ами ти? Ще убиваш ли малазански войници?

Сивогрив извърна поглед — ясните му небесносини очи явно бяха притеснени.

— Ще се бия, за да защитя себе си — прогърмя той.

Не. Не е достатъчно. Въобще не е достатъчно.

— Тогава заставай на мястото си и се защитавай, Гуглата да те вземе дано!

Тя замахна и се провикна към всички:

— Насам! Тръгваме да заемем западната страна! Разбийте всяко поделение! Унищожете всяка организирана съпротива!

Отговори й понесъл се през редиците гръмовен вик:

— За Херцога!

Да — за Херцога. Дано се върне и да не се окаже просто привидение, въплътило всичките ми надежди и страхове.

Втора глава

Дъхът на коня на Рилиш образуваше мъгла в хладния нощен въздух. Той погали животното по муцуната, докато чакаше в двора до строените си войници. Приготви се за пътуване и битка — гласеше съобщението на Нищожния, и той нареди на сержант Струната да изкара всички. Къде обаче можеше да има сражение на една езда разстояние? Пазарлъкът с пратеника продължаваше съвсем предсказуемо — същите фрази като в по-ранните договори, подписвани десетилетие след десетилетие и нарушавани един след друг по един и същи начин. Дали на близнаците им бе писнало дотолкова, че предвиждаха нападение над Унта?

— Ездачи — каза Струната, въпреки че Рилиш също ги чуваше.

Скоро след това в двора изтопуркаха близнаците, следвани от отряд от двадесетина ветерани. Спряха близо до Рилиш. Братът и сестрата носеха плътни тъмносини туники, панталони и кожени ботуши. Дългата коса на Пъклената бе изопната и вързана с ивици кожа. Изпод ръцете им стърчаха дълги ножове с рогови дръжки. Нищожния го погледна и суровото стисване на устата му се сви още повече.

— Само ти, капитане.

Той ги погледна — нещо се бе променило. Изглеждаха… решени да сторят нещо, което не ги изпълваше с радост. До него застана Талия и взе ръката му, но прикри движението между телата им.

— Само аз?

Пъклената посочи пътя.

— Идвай. Трябва да побързаме.

— Много добре.

Той скочи на коня и погледна сержант Струната.

— Сержант, наглеждай нещата от мое име.

Струната кимна и плюна на земята.

Талия постави ръка върху ботуша му.

— Какво става? — тихо попита я.

— Не знам. Слушай Струната.

Той нагласи тежестта на новата си кожена ризница, покрита с железни пластини, и провери окачането на мечовете.

— Пази се. Аз ще… ще те видя по-късно.

— Върни се при мен — изрече тя с толкова напрегнат глас, че почти бе изгубила дъх.

— Да.

Близнаците подкараха конете си и отрядът прогърмя напред — копитата загромолиха по утъпканата пръст на двора. Рилиш забеляза, че почти всички от дружината на Нищожния и Пъклената са стари ветерани от похода към Седемте града — опитни, ако и вехти. Яздеха устремно по пътя на юг. Докато вървяха, подминаваха отряд след отряд, застанали строени край тъмния път. Мили Фандърей! Трябва да са хиляда! Всичките чакат в нощта. Той подкара животното си напред и му отвориха място до Нищожния в авангарда.

— Какво става? — викна той.

Изпита облекчение, когато Нищожния му отвърна с обичайната си усмивка.

— Помниш ли разговора ни отпреди няколко дни? Тръгнали сме да потвърдим споразумението си с престола. И то по такъв начин, който да не може да бъде отречен! Преди всичко — ние имаме причини да ненавиждаме Ласийн, но сме тръгнали да й помагаме.

Той поклати глава.

— Политиката е такава.

— Пратеникът за това ли…

Отрицателно махване. Нищожния отмахна разлюляната си от вятъра коса от лицето.

— Не. Това няма нищо общо с него. Ние и вещиците проучваме запада. Всички са съгласни, че се задава такъв сблъсък, какъвто Кюон не е виждал вече един век. Ние отиваме да променим съотношението на силите и цената, която ще поискаме от Ласийн, е независимостта!

Независимост? О, Нищожен, Пъклена, много се надявам заради вас. Висока цел за вашия народ. Достойна за… Рилиш проточи шия и огледа ездачите в полезрението си: все най-старите, много с рани, които иначе биха минали като признак за негодност — осакатени и липсващи ръце, извадени очи. Така. Тръгнали са, за да дадат всичко от себе си в този последен ход и да спечелят най-високата награда за децата и внуците си. Независимост.

И той язди заедно с тях. Още веднъж се наведе към Нищожния.

— За мен това е чест, Нищожен. Но защо аз? Защо аз съм тук?

Силен, волен смях.

— Победим ли, капитане, някой трябва да преговаря. Ти познаваш порядките на вашия владетелски двор. Трябва да оглеждаш всяка дума, всяко постановление. Трябва да направиш така, че условията да са обвързващи!

— Ще го направя, Нищожен.

— Добре! Знам, че ще го сториш — и той се разсмя невъздържано и съвсем по момчешки. — Затова съм така облекчен — няма да ми се налага да върша нищо от това!

Колоната достигна мост и прогърмя по него; копитата звучаха като гръмотевична буря по варовиковите блокове на здравите сводове. По близките караулни сгради, странноприемници и стопанства се появиха факли, ала колоната продължи и се насочи на запад в това, което някога е било самостоятелната държава Блор.

Разбира се, Рилиш знаеше, че уикците нямат намерение да яздят по целия път до Хенг. Това означаваше пътуване през Лабиринт — може би още една причина да го изберат да ги придружава, след като съвсем наскоро бе издържал подобно откачено пътуване. Той искрено се ужасяваше от всякакво ново посещение.

И все пак трябваше да си признае, че изпитва известно любопитство — как щяха да го направят? Всичките около хиляда души? Подобно пътуване беше нещо нечувано. От събраните от него оттук-оттам сведения, извършеното със заклинания на магове пътуване през Лабиринт приличаше на движението на мишка, дръзнала да посети през деня паничката за мляко на някоя котка. Вършеше се по възможно най-предпазливия начин.

Както и да е, отговор отново му даде мрачното и смъртоносно намерение, изписано на околните лица — никой не смяташе да се завръща. Следователно никаква цена, все едно колко висока, нямаше да ги спре да тръгнат. Богове! И той бе част от това движение!

Той още веднъж доближи коня си до Нищожния.

— Кой Лабиринт? — осведоми се той.

Младият магьосник свали погледа си от пространството напред, известно време изглеждаше озадачен, после се ухили.

— Много разправии и заяждане имаше тук, капитане. Кой би осигурил най-бързо придвижване? Най-накрая се съгласихме на един — който най-малко ще предизвика гнева на кой да е пазител — самата Бездна!

И той се засмя и смушка коня си напред.

Смаян, Рилиш остави своя кон да се изравни с останалите. Да, най-малко вероятно да предизвика нечий гняв — понеже там няма нищо! Щяха ли да падат вечно, както твърдяха някои? Да пропаднат зад ръба на обитаемия свят? Или да потънат в големия океан, който според някои вярвания опасваше всички земи? Кое ли щеше да бъде? Е, скоро щеше да разбере. При все че не си въобразяваше, че ще има възможност да предаде някому това познание.

Пред тях звездното небе се завъртя, размаза се и стана мътно, така че му прилоша. Пътят се насече на трепкащи черти, като при предизвиканите от жегата видения, при все че нощта бе прохладна. Рилиш си припяваше молитви към Фандърей, Солиел, Кралицата на сънищата, Десембрий и Трейк — дано попаднеха на нещо твърдо под копитата на конете и на въздух за дишане. Челото на колоната, предвождано от Нищожния и Пъклената заедно с отряд други магьосници и вещици, изчезна в открилата се отвъд тях празнота, и отвори пътя. Колоната продължи напред, без да трепне, и Рилиш усети как в гърдите му се надига писък. Когато неговото място в редицата доближи празнотата, писъкът се изкатери до гърлото му и изригна заедно с други викове и крясъци от останалите покрай него — мнозина извадиха мечове, а конете скочиха.

— Дано Гуглата не ни погледне!

От прикритието посред високата трева на хребета на някакъв хълм, със залязващото слънце зад гърба си, Фурията, прикривана от сержант Банат, оглеждаше бойното поле. Струваше й се, че имперската армия се представя много по-добре, отколкото си го бе представяла. Малазанските части държаха пространството на изток и на запад, но Гвардията продължаваше да държи средата. Банат й посочи там, където Пътят на поклонниците се спускаше в долината на Идрин.

— Ще настъпят ли по моста, как мислите?

— Не.

— Ами ако Гвардията пробие — какво ще ги спре да се отправят на север? — и Банат вирна брадичка натам, където високият осветен павилион известяваше за присъствието на имперската особа лично.

— Може. Но не мисля, че тя ще стои тук заради тях.

— И тъй, каква е целта?

Фурията го подкани да слизат надолу по хълма.

— Унищожаване.

Отърчаха до горичката, където отрядът й чакаше заедно с Рел, Лис и тримата братя. Фурията се доближи до Лис.

— Ще ни прикриваш ли?

Шаманката кимна.

— Колкото е във възможностите ми, но ще призная, че пуснатата от далечната страна на хълмовете магия прилича на връщане към старите походи, когато кадровите магове повеляваха на бойното поле. Боя се, че ще видим много по-лоши неща през нощта.

— Тук сме само за Риландарас.

— Моля? Ами подпомагането на императрицата?

— Това, дето ще го държим зает, е повече от достатъчно като принос, не ти ли се струва?

Погледът на Лис се отмести и тя сви устни.

— Твърде вярно.

Фурията отиде до Рел — той бе слязъл от коня по необходимост, понеже тя не бе виждала по-вдървен ездач, като изключеше себе си.

— Съжаляваш ли, че дойде?

Той нагласи шлема и позлатения си наличник.

— Не, не съжалявам. При все че съжалявам, че нямах възможност да кръстосам мечове с Обетниците. Много съм слушал за тях.

Фурията известно време го гледаше — поправените му доспехи, двете млечнобели топчета на края на ефесите на мечовете. За самите оръжия Лис твърдеше, че били принадлежали на древната Покровителка на Ли Хенг.

— Защо си напуснал родината си, Рел? През всичките тези години за мен беше очевидно, че много ти липсва.

Той сключи ръце на гърба си, а забралото му се сведе, когато наведе поглед.

— Нямах избор. Бях прогонен — не, не е така. Напуснах по свой избор, тъй като оставането би било непоносимо.

— Не разбирам.

— Не разбирам — в тона на Рел Фурията долови усмивка на съжаление. Той се извърна наполовина, сякаш не можеше да понася да говори на нея или на кой да е друг на висок глас.

— Бях млад. Много самоуверен. Приеха ме във висшата военна част на моя народ. Един от най-младите, на когото е била оказвана тази чест. Бил съм се в много дуели — но не както ги разбират твоите хора, до нечия ненужна смърт или пълно изтощение. На равнището, на което се биех аз, рядко се проливаше кръв. Всичко можеше да бъде решено от съдиите в продължение на едно или две замахвания. Бързина, техника, изпълнение. Съвършенство на формата и точност в изпълнението. Случвало се е някои състезания да бъдат губени заради неуспеха на състезателя да направи нещо. Недогледано разкриване. Техника, която не е била следвана до най-висшето си възможно осъществяване. Накратко, за нас боят е станал вид религиозно отдаване и е негов израз.

Устата на Фурията бе пресъхнала. Богове! Това обяснява доста неща. Тя преглътна, за да заговори, и произнесе гърлено:

— Тогава защо си напуснал?

— Както казах. Бях самоуверен. Сторих немислимото — оспорих съдийско решение. Съдиите, всички по-високо в йерархията от мен, препотвърдиха решението си. Тогава дръзнах да оспоря тълкуването им. За това бях отстранен от бойния орден на страната си. Беше ми забранено да нося оръжие. Оставаше ми само да живея като занаятчия, селянин или слуга. Щях да бъда лично свободен, но нямаше да се сражавам отново. Е, можеш да си представиш… как бих могъл аз, един разгорещен младеж, да понеса гледката връстниците ми — много по-неопитни мъже и жени — да се носят, извисени от званието си, докато аз ще се прекланям пред тях? Не. Наместо това избрах изгнанието. Сега обаче бих се върнал, стига да можех. Мисля си, че бих работил земята. Струва ми се, че отглеждането на нещо от семе до плодоносно растение ще се окаже твърде удовлетворително.

Да, Рел, дълъг път си изминал. Може би единствената ти грешка е била, че си бил прекалено упорит в едно общество, твърде сковано, за да го приеме.

— Можеш да мислиш за Хенг като за свой дом.

Кимване с шлема.

— Благодаря ти, Фурия.

Раздиращ рев отекна през здрача от хълм до хълм и гърбът на Фурията потръпна, а космите на ръцете й настръхнаха. Тя изтича при Лис.

— Какво беше това?

— Още едно призовано създание посрещна грозния си свършек ей там. Нещата се запичат. Скоро можем да очакваме Риландарас, при все че според мен дори и той ще си помисли, преди да пристъпи в този сблъсък. Струва ми се, че — за нещастие на всички — дуели на маговете ще разрешат изхода от това сражение.

Фурията погледна на изток, където хребетите на хълмовете проблясваха зловещо в червено и жълто и където отзвуците на взривове на остриета трещяха като падащи камъни сред рева на боя. Над равнината се носеше зловеща отразена светлина, както от зеленото и синьо зарево, понякога проблясващи в северните небеса. Земетръс, огнена стихия и бурен вятър, обединени в едно. Богове, помогнете на обикновените войници в тази бъркотия! Могат да се надяват само на това да си държат главите ниско и да се пазят да не ги забележат, докато маговете Обетници напрягат мускули, за да прочистят бойното поле.

— Какво бе това, в името на вонящата Полиел? — провикна се Мей от дъното на окопа.

— Не знам и не искам да знам! — викна Наит. — Просто продължавай да стреляш!

Претича шепа леки пехотинци със сведени глави и Наит им извика:

— Тука! Хайде, скрийте се!

Те скочиха в окопа.

— Там навън става горещо — обобщи един с малоумна усмивка на омазаното си със сажди лице.

— Просто стреляйте! — рече му Наит. Докъдето стигаше погледът му, цареше безпорядък. Нямаше ясен фронт. Надвисналият дим — истински и въображаем, измама на Мокра — му пречеше да разгледа части от бойното поле. Той знаеше кога димът е от Мокра, понеже не можеше да го подуши. Остриетата на Пурпурната гвардия бродеха из равнината и унищожаваха всяка съпротива там, където я намираха. След като сполучливото хвърляне на Мей с топилката унищожи демона, те получиха твърде много нежелано внимание. Досега съсредоточената стрелба на взвода на Наит бе отхвърлила три пристъпа и бе отслабила и отблъснала гвардейците да си търсят по-меки цели. Това — и Златните моранти, които изникваха отникъде, за да помагат за защитата на позицията им. Щом стана дума за огън, то той явно отслабваше от лявата страна — и Наит се подаде от окопа и огледа всичко. Там беше Хеук и си говореше нещо с Бърборка и с момчетата на каменомета. Какво замисляше този глупак, в името на дъха на Гуглата? Тогава магът тръгна към него.

— Няма ли да залегнеш! — кресна Наит.

— Отпий от това — отвърна му старият пияница и му тикна каната си.

— Заминавай за Бездната.

— Пий! — и той я притисна в ръцете на Наит.

— Добре! — Наит помириса за опит и го отблъсна. — Богове, не!

Хеук не бе очарован.

— Искаш помощ? Ето ти я.

Наит неохотно надигна каната към устата си и се насили да отпие от отвратителната течност, глътна и се задави. Обърса уста с ръкавица.

— Богове! Какво е това?

— Повечето е конска кръв.

— Конска кръв? Какво опитваш да направиш? Да ни отровиш ли?

Магът го тупна по гърба и се засмя. От началото на битката явно си заставаше на мястото — докато всички останали тичаха, снишаваха се и се свиваха, той вървеше прав и безгрижен. Направи знак на Наит да излезе от окопа.

— Ела с мен. Има един човек, който иска да говори с теб.

— Да говори с мен? Какво искаш да кажеш?

— Ела — и мъжът хвана Наит за ръката и го издърпа от окопа.

Наит зяпна и потърка изкривеното си рамо.

— Спокойно…

Хеук го бутна нагоре по хълма.

Духащият неспирно надолу по хълма вятър се засили. Нещо се понесе над главите им — някакъв натиск — и той приклекна, но Хеук махна, промърмори и ударите спряха. Наблизо земята се разтърси и във въздуха заедно с неколцина нередовни войници полетяха пръст и прах.

— Какво в името на Бездната… — зяпна Наит.

— Не обръщай внимание — просто остави момчетата да стрелят — каза Хеук.

— Ето ни — и той бутна Наит напред.

Внезапно въздухът се успокои и той видя, че някой седи в тревата на хребета на хълма. Много мощна жена от Дал Хон с ветрило в едната ръка вееше яростно на потното си, лъснало, тъмно лице. Потта се просмукваше и в копринените й дрехи, потъмняваше ги и ги надипляше около едрите й гърди. Въпреки всеобхватния уплах за живота си, Наит веднага бе запленен. Мили ми богове, каква жена само!

— Това е Бала — обясни Хеук. — Тя е причината, задето още си жив.

— Вярно? Е, аз съм причината тя все още да е жива!

Оросените от пот дебели ръце на жената се разтресоха, докато тя се смееше гърлено, и Наит прималя от желание.

— Добре казано, войнико. Виждам, че бойният ти дух е запазен. Добре — ще ти трябва. Накратко — аз съм изтощена. Аз спирах, отклонявах и притъпявах усилията на маговете Обетници да превърнат този склон в едно дълго поле на смъртта през цялата дълга вечер. Сега обаче приключих. Край. Смятах, че мога нещо — че мога да се опра дори на Тайсхрен, но сега виждам, че трябва да се изтегля, а по-рано той самичък заставаше срещу тези, че и повече. Хеук ще застане вместо мен тука.

За голямо притеснение на Наит тя вдигна ръка за тишина.

— Дори и половината от това, което ми е било показано, да е вярно, вие сте в добри ръце. Всъщност, ако нещо от подозираното от мен е вярно, аз откровено се радвам да си тръгна. И така, войнико. От смаяния ти поглед виждам, че си втрещен от срещата ни. За мен би било удоволствие да остана и да те поизмъча с недостъпността си, но това ще почака, докато се видим отново.

Тя затвори ветрилото си с високо изщракване, подобно на прибиране на меч в ножницата, и изчезна. Наит зяпаше празната отъпкана трева. Такъв ми бил късметът. Да срещна жената на мечтите си в деня, в който ще умра. Той коленичи и допря ръка до земята там, където тя беше седяла. Мястото бе топло на пипане. Господарке, нека я срещна още веднъж!

Хеук се прокашля.

— Видя я значи.

Наит се обърна към него.

— Да, видях я!

— Добре. Огледай се. Какво още виждаш?

Наит искаше да каже на стареца да се затъкне, ала с не особено голямо желание хвърли поглед на полето. През тъмнината на сгъстяващия се здрач се движеха светлини — ярки светещи фигури сред ония, които тичаха и се биеха.

— Виждам хора, които целите светят.

— Добре. Сега притежаваш малко от таланта. Кръвта ти го даде, както го даде на всички останали в окопите долу. Можеш да видиш всеки с действаща магия от Лабиринт. Слизай долу сега и използвай каменомета, за да ги отвееш при Гуглата.

Наит нямаше нужда от обяснение за предимствата от това. Той хвана мешката си и се затича по склона:

— Кибб! Зареждайте звяра!

В последните си нареждания Ласийн бе много строга — не влизайте в имперския павилион. Няма значение какво става. Въпреки че бе изключително изкушен да отмести плътните слоести завеси и да надникне вътре, Опосум се удържа. Няма смисъл да се предлагам като цел за нищо, което дебне скрито вътре. Факли осветяваха външния му периметър, а на стража един през друг стояха редовни малазански войници. Нито пристигаха, нито потегляха вестоносци или слуги. Опосум гледаше — както и преди — наполовина скрит от воали Мокра и наклонени сенки на Мийнас. Нощта идваше и се сгъстяваше. Той щеше да чака. Най-накрая някой достоен за вниманието му щеше да стори грешка; тогава той щеше да удари.

Междувременно се забавляваше, като си представяше какво ли става вътре. Хавва Гулен беше ли изтъкала множество слоеве от защити и задействани от някой Лабиринт капани за нападателите? Боговете знаеха, че тя не изглеждаше способна на нищо друго; той не бе виждал мръсната й сплъстена коса или изпоцапаните одежди откак бяха дошли. Може би Забулените вече я бяха отнесли. Как можеха да разберат? Във всеки случай той можеше да чака. Командирите на Ръце имаха заповедите си — всичко се свеждаше до не повече от това да заловят всеки изолиран Обетник и да го унищожат. Какво повече можеха да направят? Ласийн бе наредила никакви Нокти да не остават с нея. Много добре. Кой беше той да изразява несъгласие? Всъщност технически той не беше с нея, нали? Гледаше от безопасно разстояние. Случеше ли се нещо неблагоприятно… е, щеше да се наложи някой да направи крачката и да поеме нещата…

Движение на плътните наслоени платове накара Опосум да приклекне. Отвътре се донесе вик — нечовешки, гъргорещ, затихващ до страшен агонизиращ хленч. Опосум изтърча към павилиона. Стражата се отдръпваше с извадени мечове, докато нещо се измъкваше изпод прикованите в земята краища на плата. Демон — крайниците и ноктестите му ръце бяха усукани, почти разтопени. Димящи язви разяждаха рошавата му козина. Зад него оставаха следи от сукървица и червена пръст, сякаш изрината от павилиона. Опосум коленичи и докосна странния ръждивочервен прах. Разтърка го между палеца и показалеца на облечената си в ръкавица ръка. Гладък като тебешир.

Изтормозеното създание въздъхна и умря. Пред очите на всички плътта му се стопи до нещо бълбукащо и съскащо. Опосум се отдръпна. Кралицата да ги опази дано! Какво би могло да стори това на едно призовано създание — обитател на известно само на боговете Царство или Лабиринт? Тогава го порази мисълта — призовано! Магическо създание! Опосум, все едно ужилен, дръпна рязко ръкавицата си, обърна я наопаки и я захвърли като змия усойница. Богове! За малко… твърде ужасно е дори да го помислиш! Отдалечи се още — поне не изглеждаше някой от стражата да го е видял; магията му от Лабиринта продължаваше да действа. Той си намери друга удобна точка — гърбът му бе защитен от стената от колци на някакво временно заграждение за коне.

Чиста Ласийн. Злостна и ефикасна. Подът е поръсен с отатарал и тя е в средата. Прахът спира магията на всяко влизане и изравнява силите. Що се отнася до последвалата битка — е, тя все пак е била Господар на Нокътя. Плътните платнени стени на павилиона закриваха съдбите на влезлите от чакащите навън. Колцина ли бяха загинали вътре? Пет? Десет? А колко ще са призори? Колко би изпратил Качулката, преди да влезе лично? А когато влезеше… превъзнасяният Върховен маг щеше да се окаже осакатен. Точно както тайнствената жена маг, която го беше нападнала преди. Ала навремето Качулката се бе дуелирал с Танцьора. Било е премерване на силите, което почти бих рискувал да наблюдавам отвътре.

Почти.

Междувременно излизаше, че Ласийн добре се оправя с нещата. Може би имаше време за обиколка на бойното поле и за търсене на удобни цели. Да, може би да. А и той трябваше да получи впечатление от сблъсъка — ако положението бе такова, че налагаше ненатрапчиво оттегляне. С издигнат Лабиринт, наполовина в естествена сянка, наполовина в Мийнас, Опосум изтича на бойното поле, без никой да излезе насреща му.

Видяното го ужаси. Никога не бе виждал такова безразборно клане. Носеха се завеси от Мокра — може би даваха на хората, които покриваха, смазващо отпадане на духа или увереност в неизбежното поражение. Въведени от Тир огнени стени минаваха през вече изгорялата жар на опустошените треви. Леката пехота се трупаше наедно за защита и стреляше по всеки, който приближи. Малазанските редовни войници се окопаваха и издигаха стени от щитове срещу нападенията на понеслите се поделения пурпурни гвардейци. Из мрака се виеше дим. Доколкото можеше да разбере, нещата бяха стигнали почти до хаос и анархия, при които всяко подвижно нещо е цел.

Чудовищно изригване на муниции го удари в ушите и го бутна. Той се затича към най-близкото укритие. Взривът се разпростря като непрестанен трясък, който сякаш нарастваше на вълни и се издигаше до непрекъснат рев. Опосум достигна върха на малко хълмче, за да види склона към скалата в долината на Идрин. Там фалангата на Златните моранти бе пресрещната от смехотворно малък в сравнение с тях отряд на Пурпурната гвардия. Не обикновеното нападение обаче бе нещото, което запленяваше и ужасяваше — фалангата бе нападната с обредна бойна магия. Торнадо от Серк се стовари върху строя и подхвана морантите в своята въртяща се мелачка. Те се въртяха в нея като кукли, крайниците им замахваха, а някои биваха повличани надолу и събаряха цели редици. Там те се удряха, понякога избухваха и изчезваха сред облаци от разкъсана плът и унищожена броня. Дано дори Гуглата не приеме това! Това не беше война. Това беше клане. И мисълта, че нямат магове, го стисна за гърдите и за малко да спре сърцето му!

Нямаме магове. Спрете! Някой трябва да сложи край на това!

— Започна се — обади се дрезгав нисък глас до него. Опосум подскокна и се завъртя — брадат старец в мръсни одежди, стиснал нащърбена кафява пръстена кана.

— Кой си ти?

— Хеук. Кадрови маг, Шести взвод, Втора рота, Четвърто поделение, Четвърта армия.

— Какво е започнало?

— Нашият дуел.

Опосум изгледа човека от горе до долу, все едно беше луд.

— Твоят дуел? Там има поне дванадесет магове Обетници.

— По-малко са от това. Момчетата докопаха поне трима. Във всеки случай — и очите му се вторачиха право в тези на Опосум, — това не е твоя грижа, нали така?

Опосум не можа да се удържи и направи крачка назад. Тази миризма… кръв? Очите на човека — среднощно черно върху черно? На устата му — кръв?

— Кой си ти? — издиша той.

Човекът посочи на юг.

— Виж. Не издържаха.

Наистина. Фалангата на Златните се разпиляваше под натиска на развихрящия се изгладнял циклон. Купове войници бягаха във всички посоки.

Усмивката на мъжа се изкриви и показа черни криви зъби.

— Ние сме следващите.

Погледът му се върна при Опосум.

— Кой съм аз ли? Вашите вербовчици ме нарекоха маг, но аз не съм маг. А сега — и той надигна каната, — по-добре да отлетиш, смъртоносно гардже. Стой си при твоите игрички в плитчините на Сянката. Що се отнася до мен — аз проучвам бездънните дълбини на Вечната Нощ!

Опосум продължи да отстъпва.

— Не — този Лабиринт е отвъд нас.

— Глупак! Както казах, не съм маг. Аз към прост поклонник на Нощта. Според старата поговорка кръвта ми кипи. Бягай сега, понеже съм на път да призова моя бог, а той се е завърнал и отдавна е настъпило време да се покаже неговото засилващо се присъствие в света.

Докато Опосум гледаше отвратено, мъжът обърна каната върху главата си. Плътна течност — той реши, че е съсирена кръв — потече по косата, лицето и раменете на човека. Опосум се обърна и му се повдигна. Безумие! Пълна лудост. А нощта едва бе започнала! В основата на ниското възвишение той се спря внезапно, когато запънатите арбалети на десетки коленичили и залегнали в тревата войници се помръднаха и се прицелиха в него. Той замръзна.

— Свали Лабиринта си — викна някой. — Или умри.

Опосум се подчини. Те ме виждат. Как могат да ме виждат?

— А! — изхъмка някой. — Та това е само някакъв проклет Нокът.

Всички арбалети се извъртяха в други посоки.

Доста засегнат, Опосум потърси притежателя на гласа. Той намери мъжа — сержант — в окопа да се разправя с високия Златен морант.

— Пет пари не давам — обясняваше сержантът. — Заповядано ви е да останете, значи оставате!

— Братята ни имат нужда от нас — изръмжа морантът. — Притиснати са тежко.

— Разбягали са се — отбеляза Опосум. И двамата вдигнаха погледи, ядосани, както му се стори, от прекъсването му. Сержантът все едно хвърли нещо с ръка.

— Ето ти на.

— Можеш да им наредиш да се съберат на тази позиция — предложи Опосум.

Морантът сведе шлема си и погледна сержанта, който яростно изгледа Опосум, и махна на моранта да си върви.

— Чудесно! — и промърмори под нос — Със същия успех можем да си нарисуваме цели на главите.

— Твърде късно за това, сержант…?

— Наи… — Човекът пое дълбоко дъх. — Шушумигата. Сержант Шушумигата.

А! Разбира се, човекът, достатъчно луд да излезе през нощта и да опита да проследи Риландарас. Кой друг би могъл да бъде?

— Вече сте привлекли вниманието на Гвардията. Мога да ви го гарантирам. Над главите си имате побъркан маг или жрец, който си въобразява, че е всемогъщ. След като морантите се разбягаха, вие и средата сте единствените останали имперски укрепления на полето.

Мъжът оглеждаше тъмното поле пред окопа, където морантските и малазанските войници удържаха редовете и защитаваха събралите се леки пехотинци срещу пехотата на Гвардията.

— Тогава, струва ми се, най-добре е да изчезваш — високомерно каза той.

Устата на Опосум се захлопна. Ръцете го засърбяха да го стисне.

— Не си въобразявай, че си извън обсега на императрицата — изстърга той.

— А ти не си въобразявай, че си в безопасност.

И другият посочи надолу в окопа. Опосум погледна настрани — четирима сапьори държаха насочени към него арбалети с острие на всеки от тях.

— Ние сме в окопа, а ти не си — кратко обобщи сержантът.

Опосум се изправи и внимателно нагласи тъмносинята си туника.

— Продължавай да отбраняваш позицията, сержант — той прекрачи над окопа и издигна Лабиринта си, за да премине през редовете на имперската войска. Сержантът се провикна след него:

— Без майтап! Все едно съм тръгнал да плувам или нещо такова.

Безочлив боклук. Опосум се успокои с увереността, че — дори при твърденията на обезумелия жрец — те ще са мъртви до сутринта. Просто се надяваше да ударят Гвардията достатъчно силно, та да могат Ноктите да унищожат лесно останалите изтощени и изцедени Обетници.

Остриетата й намериха западното крило разнебитено. Бляскавата изпрати лейтенантите си, за да организират останалите разпръснати сили. Сериозното напредване на имперската войска бе спирано единствено от липсата на подкрепа от останалата част на бойното поле — средата на Гвардията още удържаше, а ужасяващата демонстрация на бойна магия на изток спираше всеки обикновен войник.

Бляскавата напредваше заедно със Сивогрив, Шел и Опушения и събираше със себе си още Обетници, повечето от които изпращаше напред, за да подсилват съпротивата. Колкото повече се приближаваха до фронта или до запилели се части от него, толкова по-чести ставаха убийствените полети на арбалетните стрели. Всеки Обетник, а и много редови войници от Гвардията, си беше взел солиден правоъгълен щит на малазански тежък пехотинец и всички се бяха свили зад тях като зад подвижни стени. Бляскавата трябваше от време на време да маха забилите се в нейния стрели, за да може да го използва.

Една от Обетниците, Данет, й махна да иде до куп загинали Гвардейци.

— Виж този.

Застанала на колене, тя вдигна някакво тяло и постави главата му в скута си. Въпреки обезобразените черти на човека, Бляскавата го разпозна — Дългокрак, Обетник. Както можеше да се очаква, по тялото имаше доста рани, ала изненадата бе смъртоносната рана на главата. Тя беше необикновена. Някой или нещо го бе ударило по лицето, счупило носа и челюстта и забило счупените кости в мозъка, убивайки го на мига.

— Сопа или боздуган? — предположи Бляскавата.

— Отворена ръка — отвърна Данет, а равният й глас отговаряше на мрачното лице.

— Какво? Кой би могъл…

— Урко! — Опушения ахна, все едно самото име бе проклятие. — Той е тук.

Урко — човекът, който няма нужда от оръжия. Нищо чудно, че западът е бил в такова безредие; няма поделение, което да може да издържи срещу него. Тя се огледа и срещна погледите на Обетниците наблизо.

— Полугосподинчото, Котвата, Късметлията! Намерете го и го убийте.

И тримата едновременно сведоха глави и хукнаха.

— Няма да го намерят — обади се Опушения.

— Не? Защо не?

— Вероятно стои в строя като всеки друг тежък пехотинец. Вече се крие от Забулените. Може да е всеки.

— Късметлията не е глупак. Ще чака и ще гледа.

Свиване на рамене.

— Надявам се.

И той посочи Шел.

— Във всеки случай Шел и аз направихме няколко преброявания и смятаме, че имаме около тридесетина от нашите братя и сестри.

— Скинър?

— Малко повече.

— Разбирам. Значи оставаме разделени в обвързаностите си.

Отново я прободоха съмнения — те секнаха дъха и разбутаха стомаха й почти до гадене. Ами ако съм сънувала? Ако съм чувала гласове? Все пак онова беше Сянката. Тя се обърна към Сивогрив и ядосано изстреля:

— Ти какво? Можеш ли да застанеш срещу човек, който чупи броня с голи ръце?

Близки взривове от вълна хвърлени муниции засипаха всички с прахоляк и пръст. Сивогрив премести щита си и отърси пръстта от раменете си.

— Срещал съм го — викна той. — Но от чутото от мен — не.

— Не?

Тя звучеше невярващо.

— Просто така — признаваш, че не можеш да го победиш. Това не е ли отказ да се сражаваш?

Всички останали наблизо Обетници се обърнаха да гледат разтревожено.

— Не съм казал това, Бляскава — спокойно обясни Сивогрив, отпуснал ръце покрай тялото си. — Просто казах, че няма да има равенство между нас.

— И тъй, всичко, което си чул за него, те кара да се боиш.

— Не, Бляскава. Чутото от мен ме кара да му се възхищавам изключително. Едно ще ти кажа обаче. Заклевам се, че ще дам живота си да те опазя.

За няколко мига Бляскавата остана неподвижна и тъмният й поглед се спря на светлите незащитени очи на Сивогрив. Тя остави щита си да се смъкне, а после го вдигна отново, тъй като покрай нея пропя арбалетна стрела и закачи провисналия от шлема й пурпурен копринен плат. Тя изпусна с ръмжене дъх през стиснатите си зъби.

— Проклет да си, Сивогрив. Винаги ли трябва да вървиш по острието на ножа?

— Трябва да бъда верен на себе си.

И виж докъде те е докарало това, изменнико! Тя обаче остави отговора си неизречен. Човекът изглеждаше твърде безжалостно наясно с това. Тя хвана прибрания в ножницата напански тънкоостър меч.

— Тогава ще трябва да се възползвам от твоето предложение и да те отведа в предните редици, докато не намерим нашия приятел…

Той потърка широкия си сплескан нос и потръпна.

— Притеснявах се, че ще предложиш това.

— Дано Отецът Светлина ни опази! — изпъшка Опушения и изведнъж се вторачи на изток. Шел също гледаше, загубила дар слово. Ръцете й се надигнаха, сякаш да отблъсне видяното. Бляскавата примижа, но можа да различи само някакво по-тъмно място посред нощта.

— Какво е това?

Все още загледан в далечния край на полето, Опушения промърмори, почти нечуто:

— Невъзможното.

— Обясни се, маг — изстреля Бляскавата.

Той се обърна към нея, запримигва и прекара омацани със сажди ръце през оплетената си коса.

— Някой е пуснал Куралд Галайн тук, на бойното поле. И който и да е този маг, то той или тя не е от нашите.

— Куралд Галайн?

— Лабиринтът на Древния Мрак на Тайст Андий — обясни Шел. — Домът на тяхната богиня, Майката Мрак.

Бляскавата погледна събиращото се, леко завъртяно тъмно петно ниско над полето.

— Тук обаче няма Тайст Андий…

— Точно. Невъзможното.

Удари на вятър известиха идването на магове през Лабиринт — Опал, Лор-син и Бокала. Събралите се магове Обетници хвърлиха напрегнати погледи на Опушения, който с рязко изкривяване на устата се съгласи с това, което му бе съобщено. Той се обърна към Бляскавата:

— Надиграването с магия започна. Скинър е призовал ритуална магия и имперските са отвърнали. Всички ние, петимата, заедно с маговете от набора, Лъжльото, Пала и всички останали — вероятно всичките ще бъдем необходими там.

— Всичките?

Опушения прекара ръка през лицето си.

— Който и да е издигнал това, Бляскава, е над моите сили.

Тя се застави да остане стегната. Не показвай нищо! Всички те те гледат! Нито една битка ли не може да се развива според предвиденото? Очаквахме това сражение да бъде решено от меча и щита. Сега според Опушения нещата са стигнали до сблъсък, подобен на вещерските сражения от старо време. Е, така да бъде. Ако оставим настрана една поява на Тайсхрен, вярвам в кадровите магове на Гвардията. Поне това нещо, каквото и да е то, сега е грижа на Скинър, защото се намира точно между него и имперския павилион. К ’азз, ако наистина си наблизо — имаме нужда от теб.

— Много добре.

Тя кимна на сержанта до себе си, Траншея, който вдигна ръка със знак „настъпление“.

— Напред!

Сивогрив тръгна след Бляскавата с очевидното намерение да пази гърба й, а събралите се магове покриваха фланговете й. Подчинените й Обетници се пръснаха из съставената от хора от второто и третото въвеждане фаланга и събираха разпръснатите купове в нарастващ, разширяващ се клин от войници с щитове.

— Великата богиня да ни опази — промърмори Лис и рязко обърна глава на изток. Фурията забеляза, че и тримата братя се бяха обърнали.

— Какво е това? — попита тя.

— Невероятно… Нищо такова не съм виждала, нито съм очаквала да видя.

— Какво е то, проклето да е!

— Древният Мрак, Вечната Нощ, пуснати тук, на бойното поле.

Тя отдръпна поглед от очертанията на хълмовете и погледна към Фурията, която стоеше до нейния кон.

— На това поле, Фурия, нещата бързо се изплъзват от контрол. Призовани са сили, които биха спрели дори Риландарас. Все пак, той е просто едно създание.

Тя посочи.

— Там приготвят за употреба магия от вида на тази, която поглъща войски.

— И?

— И ние трябва да го намерим, преди ние самите да бъдем погълнати.

— Нека… — каза единият от братята.

— … го оставим…

— … да умре — довърши последният.

Лис се обърна към тях.

— Твърде е хитър. Ще избяга. Възнамерявам да се уверя в смъртта му!

— И аз — добави Рел.

И тримата свиха рамене, а безразличието им изправи космите на врата на Фурията. Те не се движеха един след друг или самостоятелно, а еднакво, точно в същия миг по точно същия начин, въпреки схващането на рамене, устни и ръце. Сякаш бяха един човек. А и около тях винаги имаше нещо зловещо. Нещо притеснително. Всички го усещаха. За Фурията то бе нещо, което я поразяваше право в самата й същност, но тя не можеше да го определи точно. По усет. Нещо в тях беше много лошо.

Ала какво можеше да направи? Не бяха сторили нищо подозрително. Нищо, за което да бъдат обвинени. Точно обратното всъщност. Те бяха изключително важни за отбраната на града. Следователно тя не можеше да се отърве от тях. Като коне — кисело размишляваше тя. Те се бяха направили полезни, тъй че не можеш просто да ги убиеш. Но тя познаваше истинския им лик — беше ги подхванала.

— Та? — въздъхна тя. — Какво предлагаш?

— Трябва да потеглим. Наблизо е. На север. Братята и аз трябва да можем да го намерим.

Да го намерим? Велика Господарке, те всъщност го преследват! Е, затова са дошли тук. Тя лично се бе надявала да чака, докато не бъде белязан от имперската войска, та после да могат да се появят и да го довършат. Все още обаче имаше надежда.

Тя отиде до коня си и хвана юздите. Червената кобила извърна глава и я погледна. Опитай нещо и ще те убия — знаеш го. Кобилата разтърси кестенявата си грива. Фурията потупа издутите дисаги, здраво пристегнати и увити в овчи кожи. Да, и тя възнамеряваше да се увери в това.

Някакъв взводен лечител — Улен не знаеше името му — го стисна за лявата ръка, за да му покаже, че е готов, после отиде при следващия ранен. Улен се изправи, откъсна очи от полето и видя, че човекът е направил превръзка за през рамо, за да прикрепи мъртвото месо на дясната му ръка към гърдите. Един от Забулените на Качулката, висока слаба жена с дълга бяла коса, изникна от нищото и уби гвардейци и хора от щаба. Тя се насочи към него, когато един сержант от сапьорите — Урфа, дошъл за доклад, хвърли нещо, което избухна в облак от метални парчетии; някои от тях разкъсаха ръката му и прерязаха сухожилия и нерви. Забулената взе да се олюлява, цялата в кървави драскотини, и тогава се появи една пълна Ръка, която се хвърли върху нея. Боят се изтъркаля навън в нощта — подскачащи тела, хвърлени остриета и магии от Лабиринтите.

Със същия всеобхващащ поглед Улен видя как щабът му, съставен от сравнително неопитни лейтенанти и вестоносци, е разтърсен до дъно. Първия път винаги е най-зле. Той се прокашля и отвлече вниманието им от нощта.

— Сега сме наясно какво ще да е било едно посещение от страна на Танцьора, а? — и той се усмихна самоиронично, почти тъжно. Мъжете и жените се спогледаха — някои бършеха блесналите си запотени лица. Последва разбиращ смях и дори въздишки.

— Тъй вярно — хорово казаха те.

— Докладвайте, хора! Какво става?

Имперският лейтенант обърса вадичка кръв от порязаната си буза.

— Докладват, че отстъпваме на запад. Урко изтегля хората си към средата.

— Имам непотвърдени съобщения, че Мечът е ранен, може би загинал — добави лейтенантът далхонец Гелан.

— Морантите и останалите на изток се събират около укреплението — добави трети. — От Нокътя ми докладваха, че Скинър води една фаланга на север и се е насочил точно към това укрепление.

Богове, какъв сблъсък ще бъде това. Той може и да определи победителя.

— А събралата се там тъмнина…?

— Потвърдено е, че явно става дума за един от нашите кадрови магове — донесе се неохотното признание.

Недей да отписваш нечистокръвните, синко на някой знатен дом. Въпреки липсата на гръмки звания, като Върховен маг, мнозина от тях всъщност си разбират от занаята.

— Много добре. Нека всички побягнали войници и офицери се съберат на укреплението. Леката пехота да съсредоточи стрелбата върху тази фаланга — накълцайте ги!

— Слушам.

— Ами императрицата? — попита един от хората от щаба. — Ако Забулените са…

— Забравете императрицата — ядосано отвърна Улен. — Тя води своите битки, както и ние трябва да водим нашите.

А и ако си мислите, че сме били лошо ударени от Забулените, не искайте да бъдете близо до нея.

— Императрицата изпраща своите похвали — произнесе нов глас, Улен се обърна и бе приятно изненадан да види изпонасечения образ на капитан Мос. Той протегна лявата си ръка и двамата се здрависаха неловко. — Придаден съм към вашия щаб.

— Добре дошъл.

— Тя ми нареди да ви осведомя, че имате пълното й доверие. Тя хвали действията ви като военачалник.

Улен вдигна вежди. Точно каквото имперските офицери в щаба трябва да чуят. Благодаря ти, Мос. Той отново се прокашля в левия си юмрук.

— Много добре, капитан.

Обърна се към своите хора:

— Какво идва от канците?

— Нападнали са, но Обетниците все още държат моста — обясни някой.

— Колко?

— Според отчетите… — и мъжът преглътна, а гласът му спадна — петима.

— Петима? Петима Обетници срещу двадесет хиляди?

— О, да, господине.

Гугла — доволен ли си? Какъв свиреп сблъсък! Не завиждам на канците за усилието, което трябва да положат, за да изчистят Обетниците от този тесен проход. И срещу колко са изправени — тридесет? Четиридесет? Не, не така! Избягвай отчаяните постановки. Тази поне са на открито. Могат да бъдат покосени отдалеч.

— Канците ще пробият скоро — отбеляза той. — Просто трябва да удържим.

Поне неколцина от хората от щаба му се насилиха да промърморят:

— Тъй вярно.

Сноването нагоре-надолу из полето и наблюдаването през Мийнас, а после през Мокра, дадоха плода си, когато Опосум усети, че плячката му е на северозапад. Той се задвижи бързо през Сянката, пристигна на затъмнения склон и видя Койл, надвесена над неподвижни тела, проснати сгърчени в тревата — цяла Ръка от Нокътя. Проклета да е тая жена! Сега имаме нужда от цялата си сила, а тя отстранява съперници! Това е повече от достатъчно оправдание… Той извади остриетата и се хвърли напред през Сянката. С приближаването му собственият й усет я накара да се отмести, но не достатъчно бързо, та да избегне понеслото се желязо, което влезе между ребрата й отпред и отзад и проби белия дроб и сърцето. Той завъртя ножовете, за да е сигурен, че е разкъсал органите.

Койл го погледна, смаяна, ужасена, със съзнанието за настъпващата смърт в очите си.

— Глупако… — въздъхна тя.

Той не обръщаше внимание на подобни предсмъртни приказки. Отлита ли животът, човек произнася особени неща. Проклятия, уверения в невинност, най-потайни копнежи.

— Тези са… на Малик… Аз единствено стоях между тях… и нея.

Опосум издърпа остриетата и се изправи. Какво?

Животът помръкна в тъмните очи на жената и тя падна. Усмихна се — зъбите й бяха почервенели от кръв.

— Късмет — прошепна тя и се засмя печално. — Късмет…

Тялото й се загърчи, размаза се и се промени. Опосум разпозна майсторството на Висшата Мокра — и то много по-добро от неговото — докато тялото не се очерта още веднъж ясно пред него. Той видя как в краката му лежи дебелата фигура на Хавва Гулен.

Солиел да ми прости! Какво направих? Тя защо не ми каза? Защо не каза на когото и да е? Защото — глупако! — тя е водела собствената си игра, точно като теб. А сега какво? Първо, тръгвай! Нека мъглата на войната забули всичко.

Той вдигна своя Лабиринт и пристъпи в Сянката…

И бе съборен от тъп удар в страната.

Лежеше и се задъхваше сред пръстта и туфи остри кактусообразни треви, които дращеха откритата му кожа. Над него се надвеси висока слаба фигура. Той примигна и видя мъртво обезобразено лице — изсъхнала кожа, обелени устни, пожълтели зъби и празни очни гнезда, разкъсана броня и провиснали парцали. Имасс? Тук?

Онзи се протегна, хвана го за ризата и го дръпна нагоре.

— Твоите нарушения ме дразнят — изсъска нещото. — Сянката не бива да бъде използвана тъй лековато.

Съществото го раздруса като дете.

— Сега си върви и не се връщай.

И го захвърли настрани.

Опосум се олюля и се изправи. Изопна дрехите си.

— Кой си ти?

Онзи — беше ли все пак Имасс? — стисна с юмрук от кокали и жили меча на гърба си:

— Върви си! Разправиите ви да са вън от Сянката!

— Да! Да.

И Опосум махна с ръка и се изнесе от Лабиринта. Покритият от нощта склон отново се появи около него. Какофонията на битката се върна. Кой — какво — беше това, в името на Чародейката? Имасс изменник? Някакъв Асцендент? Завърнал се от света на мъртвите? Няма значение. Не е важно. Съсредоточи се! Той опита да се концентрира и да успокои дъха си. Богове, какво сторих! Убих Върховния маг. Жена, която твърдеше, че помага. Стига, човече. Мисли за собствения си гръб. Според Хавва, Малик държал Нокътя, докато аз съм бил само кукла! Какви възможности имаме? Ласийн! Единствено тя ми е останала. Трябва да се добера до нея.

Опосум призова своя Лабиринт на Мокра. Скоро след това още някакъв войник от неясно коя войска протича изгърбен през склоновете. Той се намираше на запад и откри полето, където се разпореждаше Гвардията. Обетниците бяха влезли в боя и помитаха всичко пред себе си. Леките пехотинци и имперската тежка пехота все още тичаха насам-натам като полски мишки, но единствените здрави формации бяха каретата на Гвардията — раздалечени едно от друго като предпазна мярка срещу нападение от страна на маговете. На изток дълбокият неразреден мрак на кадровия маг продължаваше да виси като плосък облак над хълма и на пръв поглед не вършеше нищо — слабо въртящ се вихър от нощ — докато малазанските сили се събираха около защитеното от мага укрепено място. На югоизток високото сребърно знаме дракон на Гвардията напредваше пред разгъващата се фаланга.

Точно тогава откъм север тъмнината бе осветена от блестяща жълто-оранжева светлина — имперският павилион избухна в пламъци. Това прогони нощта на половин левга наоколо. Пламъците се издигаха като от огромен празничен огън — светлина и жизненост, макар и за кратко. Опосум гледаше, а ръцете му се отпуснаха покрай тялото. О, Качулка! Майсторски удар! Толкова за внимателната подготовка и предпазните мерки! Прекланям се пред непреклонната ти жестокост.

Какво ще прави сега горкият Опосум? Имперските сили са пометени, павилионът гори, а аз самият убих имперския Върховен маг. Какво може да е останало? Обзе го приповдигнато, почти весело настроение, и той се засмя с глас. Чувстваше се тъй, сякаш танцува сред мъртвите. Притесненията му, толкова важните безпокойства за съперници сред ордена? Напълно безпочвени! Цял живот сплетни, изчисления, манипулиране? Един пропилян живот! Неговите стремежи, надежди, мечти? Изцяло осуетени!

Той тръгна из полето между загиналите. Хайде, Качулка! Хайде, Дантела, Тархан или Иша! Нека сложим край на трагикомедията!

Наит коленичи в утъпканата трева непосредствено пред окопа заедно с множество сержанти и офицери от три различни бригади. Най-високопоставените офицери бяха капитаните Тенекеджията и Джей К’епп, или капитан Кепп, както го наричаха всички, и очукан Златен морант, който се представи като Цъфналия. За Славния зъб се твърдеше, че още бил действал, но избрал да остане на полето и да помага за събирането на разпилелите се войници. Твърдеше се, че Мечът бил някъде, ранен посред касапницата на средното укрепление, където според слуховете Урко водел съпротивата.

Капитан Тенекеджията лежеше, докато превързваха порязания му крак, а Кепп си седеше мълчаливо — можеше само мълчаливо, понеже някакъв Обетник му строшил челюстта.

От по-младшите офицери и сержанти Наит си размени кимвания със Ситния, Лим и останалите, и ги гледаше как се съвещават шепнешком и с мърморене. Всички шепнеха, понеже се намираха на границите на Мрака. Тук всичко бе тихо — дори трясъкът на боя на няколко крачки встрани идваше като слабо далечно шумолене. Беше и студено — подгизналите от пот риза и плъстена дреха на Наит го смразяваха. Разбира се, той знаеше какво се задава още преди да са казали каквото и да е. Тъй че двамата със Ситния си размениха страдалчески завъртания на очите, когато се обади Тенекеджията:

— Сержант Шушумига, ела да поговорим.

Той отърча и се отпусна на колене:

— Слушам.

— Искаме да отидеш и да говориш с него.

— Няма да вървя там и да говоря с него. Иди ти.

Яростен отблясък от някогашния сержант, сега капитан.

— Ако не си забелязал, не мога да ходя.

— Тогава Кепп.

През стиснати зъби:

— Той… не може… да говори.

— Тогава Цъфналия.

— Той не говори талийски!

Ама и ние сме сбирщина карнавални смешници. Безнадеждна работа.

— Отлично!

Тенекеджията поглади едната страна на дългия си сребърен мустак и се усмихна злобно:

— Той е твой взводен маг.

— Да, да.

Изправи се, заръмжа и потрепваше от болка — толкова съм уморен, а нещата още не са доближили развръзката — и се закатери по склона. Тревата се трошеше, станала чуплива от сланата, под старите му, разпадащи се сандали. Тъмнината бе изключителна, неразредена, ала той все още можеше да вижда и си помисли за питието на Хеук — железният му вкус продължаваше да му спича езика. Все едно бе увит в слоеве от най-гъстото, най-тъмно, най-фино платно. Може би самур, реши той, въпреки че не го беше виждал или докосвал никога. Студът го сграбчи — на железните пластини на ръкавиците му се появи скреж.

— Хеук!

Тъмнината сякаш поглъщаше гласа му. Отговори му тишина; тя не бе обаче истинска тишина. Нещо я изпълваше. Той се напрегна и се заслуша — възможно най-слабите потропвания и дрънкане на вериги? Дълбоки тътнежи, като от колела, които простенват някъде в мрака?

— Хеук?

— Тук съм.

Наит зяпна — човекът клечеше право пред него.

— А, добре ли си?

— Да. Защо?

— Защо си коленичил тук?

— Благодарях, разбира се.

— Аха.

Магът се изправи и леко му махна. Представляваше изключителна гледка. Лицето, раменете и дрехите му бяха залети от засъхнала до черно кръв — или поне изглеждаше черна на това странно място. Странно, но изглеждаше по-висок и по-изправен от преди.

— Какво има? — попита той, сякаш в цялата работа нямаше нищо необичайно.

— А, да. Момчетата долу искат да знаеш, че към нас са се насочили Обетници. И предполагам, че са притеснени. Можеш ли да се оправиш с тях?

— Ще ти дам всичко, което притежавам — каза той и прозвуча по-трезво от всякога досега. Това обаче си беше и плашещо — бе толкова спокоен, а погледът му тъй устремен и осъзнат. А и зловещите изцяло черни зеници, ирис и очна ябълка.

— О, чудесно! Всички ще се радват да го научат. Тогава ще ги удържаме далеч от теб.

— Знам, че ще го направите, Наит. Пожелавам ви успех. Ще сторя каквото мога, за да защитя всички ви. Ако ме надвият, няма да останете в неведение.

— Добре.

Наит почти му отдаде чест. Странно как изведнъж някакво излъчване на господство без претенции обкръжи стареца. След някакъв полупоклон Наит се завтече надолу по склона. Разбира се, че нямаше и представа къде е окопът, понеже мракът бе тъй непрогледен — ала все пак можеше да вижда и да се движи в него. Реши, че трябва да е заради онази глътка от каната.

Всичко се стовари върху му наведнъж, като преди — крясъци, звън на оръжие, тракане на щитове. Нечии ръце го издърпаха надолу и той приклекна и запримигва. Далеч нататък по полегатия склон извитите дъги на отбраната в дълбочина на тежката пехота защитаваха строя от леки пехотинци, които заставаха на смени, стреляха и се оттегляха. Зад тях стоеше вътрешната защита от Златни моранти и още малазанска тежка пехота, а зад тях окопът, препълнен с арбалетчици, леки пехотинци и сапьори, изливаше смазващ порой от стрели върху редиците на Гвардията, които притискаха отбраната.

И все пак — толкова малко. Толкова малко и от двете страни. Къде бяха всички? Можеха ли загиналите да са толкова много? Разбира се, хиляди оставаха в средата и на запад. За щастие, тук частите на Гвардията бяха толкова малобройни, че можеха само да нападат и да приключват някого — но защо да го правят повече? Защо да се обезкървяват още и да удрят този корав орех, когато само трябваше да чакат за Обетниците си да се появят и да направят пробив за тях?

По извивката на отбранителната линия се понесоха викове, когато забелязаха двама души да напредват към окопа. Наит скокна и се затича:

— Не стреляй, не стреляй!

Двамата избутаха от пътя си редовните войници и протегналите ръце напред Златни моранти и тупнаха в окопа. Наит пристигна, когато се изправяха и се хилеха побъркано един на друг.

— Проклети глупци! — изръмжа той. — Можеха да ви убият.

По-ниският от двамата, старшина Заместника, помъкнал цял волски товар ризници и пластинчати брони, дръпна обраслата си в сиво брадичка зад набузниците на шлема.

— Я виж ти, та това бил нашият стар приятел сержант Шушумигата лично. Звучи като да е станал изцяло отговорен за нас, Шип. Чувал съм да разправят, че командирската работа правела така.

И двамата се измъкнаха от окопа.

— Казвам ти, вече не е Шип — оплака се другият, снажният сет. — Сега е… — и дебелите му вежди се свиха съсредоточено — Мечок.

Лицето му светна от задоволство.

— Да, Мечок.

— Мечок? Та това си е направо глупаво. Никакво въображение ли нямаш? Как ти се струва… Нежния?

Дивака удари Заместника по гърдите с удар, който щеше да строши ребрата на Наит.

— Не! Това не изисква никакво въображение — просто казваш обратното. Като Скалата.

— О, да, Скалата. Бях забравил за тоя юнак. Господарке, как тичаше той!

— Хей! Хей!

И двамата ядосано изгледаха Наит.

— Какво?

— Какво правите тук вие двамата, в името на Бездната?

Заместника сви рамене и намигна:

— Чухме, че тука било подходящото място, на което да отидеш.

О, чудесно! Ние ще бъдем смазани.

Сякаш мислите на Наит бяха прочетени и над редовете се възцари тишина. Гвардейците се бяха изтеглили навсякъде по дължината на извития фронт. Към челото на скалъпената стена от щитове на Гвардията се движеха фигури — и двете светеха като мънички слънца в подсиленото му от кръвта зрение. Ето ни! Проклетите магове Обетници са дошли да отвърнат на предизвикателството. През обкръжилото ги ярко излъчване той едва можеше да ги види добре — опрян на тояжка мъж, изкривен, като че е бил зле ранен или е оцелял след детски паралич. Другият — жена от Дал Хон, в плътни тъмни одежди, събрани на едното рамо; косата й бе хваната на опашка и рошава.

Мъжете и жените около Наит завикаха и взеха да сочат настрани. Той се взря в нощта, осветена от яростните огньове из равнината, засипана с натрошено оръжие и мъртви тела. Между тях се движеше дълга колона войници; пред тях носеха високо знаме, тъмно, с яркия сребърен дракон, изправен на задните си крака. Скинър ги заобикаляше, за да се насочи на север. Защо? Толкова ли беше уверен в маговете си?

Заместника удари рамото на Шипа — или на Мечока, и посочи към знамето в далечината.

— Ей го нашия хубавец.

— Какво? Заобикаля ни? — сетският воин бе обиден. — Финир да го отнесе дано! След всичките ни безпокойства.

— Хайде — обади се старшината и изскокна от окопа. — Измъква се.

— Чакайте! — извика Наит, но те бяха потеглили и търчаха приведени по склона като две канари, пуснати срещу гвардейската редица. Удариха се в нея и продължиха напред — пред тях мъжете падаха по гръб, а оръжията се разхвърчаха и изчезваха в нощта.

— Проклятие!

Стана осезаемо по-студено, сякаш тъмнината се сгъстяваше в очакване на предстоящото. Двамата магове в полезрението на Наит вдигнаха ръце. Към тях като буря се понесоха арбалетни стрели, но нито една не ги доближи. От мястото на жената от Дал Хон към Наит се надигна натиск — като вятър, който не беше вятър. Вълните му се изкачваха нагоре по хълма пред жената и всяка следваща беше по-силна от предишната. Най-напред притиснаха към земята строшените стебла на тревата. Следващите вълни изскубнаха стеблата и гъстата мрежа от корени от пръстта. По-следващата започна като длето да избутва по хълма изрината пръст. Окопът бе изоставен тъкмо навреме от побягналите мъже и жени и рухна, бутнат и засипан от задвижилата се земя. Някои войници паднаха, затиснали ушите си с ръце, свалили шлемовете. Наит падна на колене. Сгърбен, той видя как пред другия маг Обетник се задава нещо много по-лошо. С бавното напредване на нещото войниците падаха като покосени от сърп, крещяха и се давеха. Гърчеха се в безсловесна агония; крайниците им се усукваха като изсъхнали корени. От гледката на Наит му се повдигна. Той падна на ръце и на колене и повърна.

А от тази страна са само двама! Двама от общо колко около позицията? Четирима? Петима? Всички войници са се събрали тук само за да засипят хълма с мъртви ли? Нещо го клъвна по ръката — черна змия. Той се дръпна и ръката му мина през змията. Какво?

Не беше змия. Беше се проснало нагоре по хълма и се извиваше надолу през тревата. Следваха го други, плъзгаха се около него и се насочваха към мага от Дал Хон. Наит скочи на крака и обърса уста.

— Сапьори! — ревна той по-високо от кога да е преди. — Приготви мунициите!

Слаби отговори се донесоха до него откъм редицата. Той приготви едно от малкото останали му остриета. Жената от Дал Хон плесна с ръце пред себе си — юмрук в длан — прозвуча ехтене като от камбана и отне слуха на Наит. Под краката му земята се задвижи като море. Малазанските и морантските тежки пехотинци се люлееха, докато през тях, изглежда, минаваха вълни, трошаха броните и разкъсваха гърдите. Редове от войници се наведоха назад, все едно блъснати силно. Наит се хвърли долу, в рохкавата почва на рухналия окоп. Чувстваше се сякаш ковашки чук е ударил всяка частица от тялото му — краката, пищялките, коленете, бедрата, хълбоците, стомаха, гърдите и главата. Нещо го натисна надолу в податливата земя. Не само въздухът му бе изкаран, а загуби и способността да вдишва. Замаян, зашеметен от удара, той се въртеше в сляп страх и залитайки зарови ръце, за да се изправи. Гадна мръсница! Къде е тя! Ще й натикам хубостта където трябва — ето я! Светещата гадина!

Нещо топло овлажняваше врата и предницата на ризата му. Той притисна облечената в ръкавица ръка до врата си, тя мина по хлъзгавата му брадичка, по устата и носа и се отдели изцапана с кръв и мръсотия. Той ужасено изгледа окървавената кожа, после спря очи върху мага.

— Хвърляй! — кресна той. От очите му течаха сълзи, от устата и носа течеше кръв, кръв капеше от брадичката му.

— Хвърляй, хвърляй, хвърляй!

Той запрати острието, усилието го извади от равновесие, той падна и застена от болка.

Поредните избухвания на мунициите докараха усмивка на лицето му. Докопах мръсницата! Трябва да съм я докопал! Струваше му се, че взривовете бяха последвани от писък, но не от болка, а от раздираща душата изненада и пълен ужас.

След някое време войниците го вдигнаха. Той разпозна Бърборка, Кибб и Брил.

— Какво стана? — изграчи той и изплю кръв и сополи.

— Разкара ги — обясни Бърборка.

— Взриви ги?

— Не. Беше мракът. Изглеждаше, че опитва да ги изяде. Подскокнаха, сякаш Гуглата лично се е появил и ги примамва с кокалестия си пръст. Побягнаха.

Може би не е кокалестият му пръст, Бърборке.

— Вдигнете ме.

Брил и Кибб го изправиха на крака.

— Какво става с тебе, сержант? — попита го Кибб. — Изглеждаш, все едно някой те е налагал целия с дъски.

— Кажи на Мей да зареди каменомета — да хвърлим всичко, което имаме, по колоната на Гвардията, да ги разбием.

— Каменометът се счупи, сержант — тъжно му обясни Брил.

О, в името на Финир!

— Тогава кажете им да стрелят — да стрелят! Сега!

И той бутна и двамата настрани.

— Дадено, човече — рече Кибб. Докато вървяха, той попита Брил:

— Той винаги ли е такъв след битка?

Наит се олюляваше нагоре по хълма. Тъмнината и студът си бяха същите. Размазаната кръв, пот и мръсотия започнаха да се втвърдяват на бронята му.

— Хеук!

Тишина. Той извади от пояса си малък мях с вода, видя, че се е пукнал, и го захвърли настрани.

— Хеук!

Само след още две крачки той внезапно се натъкна на две фигури до плоския хълм — едната лежеше на кравай, сякаш мъртва или заспала, а другата бе изправена над нея. Правата фигура прикова вниманието на Наит. Никога не беше виждал Тайст Андий, но достатъчно често беше слушал техни описания. Този приличаше на тях — висок, черен като нощта, с бадемовидни очи и дълга, права, лъскава черна коса. Спокойното, почти съзерцателно изражение, което Наит бе видял на лицето на Хеук, сега бе обзело чертите на този човек. Носеше наметка от най-тънко оплетена ризница право до глезените; тя проблясваше като самата нощ. На Наит му се стори, че фигурата не е съвсем там, той можеше да вижда през нея. Нещо висеше край мъжа. Наит за малко да погледне натам, но навреме отдръпна погледа си — там висеше яма, която го ужасяваше. Сякаш всмукваше нощта. Фигурата наклони главата си към него.

— Дръж ги тук, войнико — каза той. — Дръж ги наблизо. Идва по-лошо. Много по-лошо.

По-лошо! Какво би могло… Но фигурата си тръгна със сключени на гърба ръце и изчезна в мрака. Проклятие! Той коленичи до свития човек и откри, че това е Хеук, явно заспал дълбоко и неотзивчиво и трепереше зле. Той го хвана за яката и го повлече надолу по склона. По-лошо? По-лошо от това? Едва ли е вероятно, освен ако Гуглата лично не е вдигнал парцалите си и не е решил да се изсере върху нас.

Фурията бе изненадана от липсата на конници и патрули на север от имперския стан. Яздеха бавно, готови за всяко предизвикателство, за заповед да спрат. Такава не дойде. Нощта бе хладна. Диханието на конете им изпълваше въздуха с пара. Фурията посрещна погледа на сержанта си и въпросително вдигна вежда. Човекът се размърда в седлото, изчерви се — явно се чувстваше още по-неудобно от положението в сравнение с нея. Той насочи вниманието й към захвърлена, почти загаснала факла. Минаха над нея. Преди да я достигнат, конете им се отдръпнаха от тъмни фигури, легнали във високата трева. Банат слезе от коня и ги огледа. Върна се на коня много по-бледен. Фурията вирна още веднъж въпросително глава и той кимна печално.

Така, намерили са го. Но частите от тила? Солиел, не — това са хората след стана, цивилните, семейства, занаятчии и жени, и дори… не, моля, не това. Тя подкара коня си с ритник. Поделението ускори крачка.

Намериха стана в неразбория. Опустошени каруци, разкъсани палатки, попиляно въоръжение, и навсякъде осакатени разчленени тела. Оцелелите бродеха с безизразни лица и се обръщаха да гледат преминаването им, без изобщо да им обръщат внимание. Банат забави коня си.

— Не бива ли…

— Не, не още. Следата продължава, нали, Лис?

Магьосницата яздеше след Фурията и кимна стегнато с глава; сплъстената й коса се залюля:

— Продължава. И… боя се, че знам накъде се е запътил.

Банат можа само да я погледне озадачено, но се кротна.

На юг ясно се виждаше жълто-зеленото сияние на бойната магия. До тях достигна приглушен шум, прекъсван от взривове на муниции. Фурията усети, че някой е наблизо, обърна се и видя, че Рел е придвижил коня си напред до лявата й страна. Тя се чувстваше много по-добре с него до себе си. Пред тях се простираше поле, покрито от палатки и проснати на земята одеяла, и Фурията тръгна натам. По-отблизо между тях можеха да бъдат видени лумнали огньове, а много палатки провисваха усукани и наклонени, някои — нацепени на ивици. Банат, застанал зад Фурията, простена, когато разбра.

— Не. О, не.

— Съжалявам — промърмори Фурията. Тя обаче изпитваше много повече от съжаление. Ширналото се пред нея, колкото и ужасно да бе, беше изцяло нейна грешка, нейно проклятие. Аз убих тези мъже и жени.

Най-накрая, когато почти бяха стигнали полевата болница, пред тях застана войник и вдигна ръка. Според нашивките си беше ротен началник.

— Кои сте вие? — смаяно попита той.

— Отделение от Хенг — отвърна Фурията. — Яздим под скиптъра.

— Хенг? Хенг!

Той зяпна към тях. Фурията видя, че униформата и ръцете му са опетнени от кръв. Не изглеждаше да е неговата. От човека излезе кискане. То прерасна в дълбок утробен смях и той не опита да го потисне.

— Е — каза той със сълзи в смеха. — Твърде сте закъснели, Бърн да ви прокълне, нали!

— Съжалявам…

— Съжаляваш! Ти съжаляваш!

Офицерът я хвана за крака и размаза кръв по панталона и ботуша й.

— Всичките ни ранени. Стотици мъже и жени. Ранени. Безпомощни. Невъоръжени…

Нещо като назъбено желязо удари Фурията в гърдите. Тя си пое дъх на пресекулки.

— Не мога да ви кажа колко…

— Той ни изкла като овце! Като овце!

Той я дръпна за крака, като че искаше да я свали от коня.

— Ние не сме ли хора? Мъже и жени? Как може това да става сега? В този ден и в този век? Той всички ни ли ще избие?

— Успокойте се…

— Да се успокоя? Вие! Вие, от Хенг. Трябваше да знаете!

Той бутна крака й и се отдалечи отвратен.

— Това е вашето проклятие! Вие ни докарахте това!

Фурията се дръпна, сякаш я бяха пронизали смъртоносно. Тя гледаше, усещаше как кръвта се оттегля от лицето й, а сърцето й се гърчи. О, да, богове, сега вече е вярно. Това предопределено ли е било, или аз съм пристъпила доброволно, по свой собствен избор, в този кошмар?

— Е?

Той я гледаше и очакваше отговор, някакво обяснение за ужаса, наранил очите му. Фурията отвори уста, но не излезе звук. Тя опита отново и овлажни напуканите си устни.

— Ние отиваме да сложим край на това.

— Добре. Направете го. Или не се връщайте. Понеже след тази нощ… след тази жестокост… повече не сте добре дошли тук.

Част от нея искаше да възрази, да спори за несправедливостта на това обвинение. Друга част обаче приемаше отсъждането. Тъй да бъде. Осъждането на историята беше ясно. Бяха прокълнати. Освен ако — освен ако не успееха да сложат край на работата тази нощ. Тя кимна отсечено с глава, дръпна юздите и смушка коня.

Щом излязоха от стана и потеглиха на север през равнината, залята в сребърно от ясната нощ, Фурията повика Лис при себе си.

— Можеш ли да го проследиш? — попита тя, като не можеше да разпознае собствения си глас.

— Да, щом като вече намерихме следата му.

Шаманката беше необичайно потисната.

— Фурия — започна тя — това не е твоя…

— Моя е.

Лис изглеждаше готова да възрази или да спори по-нататък, но размисли. Стисна устни, погледна настрани, после се намръщи.

— Къде са братята?

— Какво?

— Тримата — не ги виждам.

Фурията вдигна ръка да спрат. Отрядът забави ход и спря.

— Сержант!

Банат дойде:

— Госпожо?

— Намери братята.

Мъжът кимна, извъртя юздите и препусна. След малко се завърна.

— Не са с колоната, госпожо. Напуснали са ни.

Фурията се обърна и погледна назад, а кожата на седлото й изскърца. Светлини огряваха далечното бойно поле като светкавици и ниско над него висеше тъмен, подобен на гръмотевична буря облак — дим?

— Те никога не са търсили Риландарас — размисли се тя на глас. — Дошли са за нещо друго.

— Да се връщаме ли? — попита Банат.

— Не — нека си вървят. Аз лично се надявам да не ги видя никога повече.

— И аз — добави Лис с облекчен глас.

Фурията я огледа — шаманката ги ненавиждаше от началото. Нарече ги мерзост. Никога не беше питала какво точно е имала Лис предвид. След известно време заедно с тях обаче тя разбираше интуитивно, че го е изпитвала през цялото време.

— Все още ли държиш следата, Лис?

— Да. Взел си е своето за една нощ. Тръгнал е на север.

— Добре. Ще го следваме колкото време трябва.

— Дадено — рече Рел. — Той е заплаха за всички.

Фурията пришпори коня си. Но ние не помислихме за това, нали — или поне бяхме готови да го пренебрегнем. Е, сега плащаме цената за това. Проклятието на Хенг е преродено. Ние сме най-долните от всички. Никой няма да иска да ни приближи дори и на сто левги, докато не сме в състояние да се отървем от него.

Сянката беше изцяло еднообразна. До този извод достигна Кайл. Вървяха, вървяха, а после вървяха още. През ума му мина, че би трябвало да е уморен или гладен, или… Но засега с него не ставаше нищо такова. Вместо това изпитваше нещо като изтощаваща отпуснатост, особено усещане за вечно очакване — не отчаяние, не безнадеждност, но усещане за спряло време, за вечност. Вече колко време петимата вървяха? Кой можеше да каже? Вероятно странният им водач щеше да им съобщи, щом достигнеха Кюон. Нито изгряваше слънце, нито идваха ден или нощ. Вечен здрач. Чувстваше се като призрак, забродил се незнайно къде.

Всичките — Джан, Изгубените братя — явно бяха попаднали под властта на същата омая, понеже разговорите спряха и всички ходеха сами, всеки наедно с мислите си. За известно време вървяха покрай някакво езеро. Някакви същества ловяха в него риба от лодки с мрежи; съществата изглеждаха огромни и нечовешки. Водачът им ги отведе настрани от брега. Земята стана по-неравна. От дясната им страна се издигнаха стръмни урви, прорязани измежду плоските хълмове от слоести скали. Жрецът на сянката Хете ги преведе около урвите и оттатък тях, в равно, подобно на пустиня място с натрошени камъни и гъсти, израсли на туфи заострени треви.

Най-накрая Джан явно не издържа, изтърча напред, хвана оръфаните одежди на водача им и го накара да спре.

— Къде сме? — попита той.

Качулката на Хете падна и откри буйната му рошава коса, израсла като тънък ореол около кривия череп. Оплетените му вежди се надигнаха.

— Къдеме? — попита той. — Не, казвам се Хете.

— Не — изръмжа Джан. — Къде… отиваме?

Другият изглеждаше обиден и издърпа дрехата си от ръцете на Джан.

— Това е твърде лично! — и изчезна напред.

— Къде ни водиш? — викна след него Джан.

— Дениводи? — отвърна Хете. — Не знам такова място.

Джан опря ръка в челото си и сведе глава. Преследвача го достигна и го подбутна с ръка да продължи. Продължиха. Тази пустиня — или подобие на пустиня, се простираше на левги нататък. Беше осеяна с развалини — нищо повече от разпилени отломки от изронен от вятъра обработен камък.

След време всички, освен водача им, спряха — лаят на повече от едно куче отекна из мрачните околности. Спогледаха се тревожно. Неопределено време след това Джан внезапно изпусна изненадана въздишка. Ръцете му се качиха на врата. Останалите — без водача — спряха. Човекът смаяно се взря напред в далечината. Кайл погледна Преследвача и той неразбиращо сви рамене. Миг по-късно Джан се олюля, сепна се, не падна и огледа празното пространство.

— Близо сме — произнесе той, ускори крачка и остави и четиримата да се гледат в пълно недоумение. Най-накрая Преследвача отново сви рамене и потегли. Братята го последваха.

Кайл не искаше да ходи. Той си помисли — какво значение ще има? Защо да продължават все да вървят така? Той седна на неравната, камениста пустинна равнина. Защо да се завръща в Кюон, където е Гвардията, когато те просто ще го убият? Освен ако Джан не бе този, за когото той го смяташе — ала можеше ли да повери живота си на такава догадка?

Върху изметената от вятъра пръст до него проскърцаха стъпки. Той вдигна глава и видя и четиримата да го гледат — водача им въобще го нямаше. Преследвача коленичи пред него:

— Ти идваш ли?

— Може би.

Разузнавачът озадачено погледна останалите:

— Може би?

— Ако този каже истината — и той хвърли камък в краката на Джан.

Преследвача кимна дълго и замислено и погледна Джан:

— Е, какво ще кажеш за това?

Старият човек вдигна косата си, достатъчно дълга и рядка, за да бъде развявана от слабия ветрец, духащ явно навсякъде в Лабиринта. Той кимна кратко в знак на съгласие и помогна на Кайл да стане.

— Много добре, Кайл. Доколкото разбирам, заслужаваш го.

Кайл стана и се отупа от прахта.

Джан извади предмета, който носеше около врата си, скъса връвта и постави на пръста си нещо, което се оказа пръстен.

— Както подозираше, Кайл. Аз съм К’азз Аворски. Между другото, Джан е част от пълното ми име.

— Знаех го през цялото време! — възкликна Пустошта и сръга Кокошката с лакът. — Не казах ли това?

— Не го каза.

— Но ти си… — започна Кайл.

— Стар?

Кайл срамежливо сви рамене:

— Да.

— Когато поех Обета, не бях, Кайл. Оттогава, разбира се, съм остарял. Но не мисля, че „остаряване“ е точната дума. Откривам, че ставам по-жилав, че ставам по-безплътен, тъй да се каже. Ям малко и почти не спя. Все едно някак си се преобразявам.

— В какво? — попита Преследвача, присвил очи.

— Нямам точна представа. Подозирам, че нещо в Обета превръща мен, може би всички нас, Обетниците, и ни съхранява. Поддържа ни през цялото си времетраене. Докато не го изпълним.

Братята се спогледаха стреснато, а Преследвача се смръщи:

— Това е невъзможно.

Свиването на раменете на К’азз подкани Преследвача да даде своето собствено обяснение. Новините не означаваха нищо за Кайл. Те само потвърдиха, че става нещо необичайно — като че имаше нужда да му бъде казвано!

— Къде е дребният плъх? — попита Кокошката.

Всички се огледаха.

— Там — посочи К’азз.

Кайл присви очи — малка тъмна точица на безмилостно еднообразната пометена от вятъра пустош.

— В името на любовта към Безкрайното — въздъхна Пустошта, — той май дори не знае къде сме спрели.

К’азз се затича и им махна да продължат:

— Хайде. Не бива да го изпуснем.

Всичките се затичаха. Най-напред сякаш не напредваха, точицата сякаш не се увеличаваше. Кайл вече знаеше, че тук, в Сянката, разстоянията и съотношенията са особени. Подтичваха известно време, после отново се втурнаха, доближаваха го. Дробовете на Кайл горяха, а краката и бедрата го боляха. Никой от останалите не показа какъв да е знак на напрягане. Той потисна болката и продължи. Съвсем внезапно те достигнаха водача си. Той бе спрял и ги чакаше с досадено изражение на набръчканото си космато лице.

— Да? — попита той.

Те спряха. Кайл се наведе задъхано, с ръце на колената. Преследвача се обърна към Хете:

— Е? Тук ли е?

Онзи сви длан до ухото си:

— Какво? Какво беше това? Мислиш, че не мога да чуя? Мога! Превъзходно!

Той се обърна и отново потегли със странната си приведена походка.

— Кълна се, че ще го убия — процеди Кокошката.

К’азз им махна да продължат:

— Хайде.

Те продължиха. Кокошката мърмореше приглушено за душене и изтезания, а после по-високо:

— Кълна се, че ни води в кръг!

— Нямаме избор — уморено отвърна К’азз.

Кайл отиде до него. Другият усети как младежът го наблюдава отстрани:

— Да?

Кайл овлажни устни и се осмели:

— Така — наистина ли си ти?

Развеселена усмивка:

— Да, Кайл.

Той го направи! Наистина го откри! Само че бяха много далеч от Кюон.

— Аз познавах Изгърбения.

Усмивката стана по-широка.

— Да, Изгърбения. Научих много от него на младини.

— Ти наистина ли си принц?

К’азз наклони глава настрани и се замисли:

— Някои ме наричат така. Бях херцог. По време на войните за известно време защитавах едно княжество. Но то също не издържа…

Кайл извърна поглед. Грубиян! Да му напомням за всичко това.

Кокошката викна и посочи напред:

— Вижте! Тука лежи някакъв нещастник, който оня е довел някога, та да умре.

Скелет в зеленясала броня, проснат в пустинния пясък. Вятърът беше натрупал малки дюни от прах и пясък върху крайниците му. Хете го достигна и спря, все едно беше изненадан. Те го настигнаха.

— Какво е това? — попита К’азз.

Скелетът се изправи сред пеене на пясъци и скърцане на изсъхнали мускули и жили. И петимата скокнаха назад и извадиха оръжията си, само водачът им остана на мястото си. Оживелият труп стисна дрехите на Хете, вдигна го от земята и го разтърси като куче. Кокошката се запромъква напред, за да удари. Нещото вдигна ръка:

— Спри!

Из дълбините на парцаливите платове изпадна малката крилата и опашата маймуна, която бяха следвали. Тя сведе глава пред скелета и взе да подритва пръстта като виновно дете.

— Това стигна твърде далеч — произнесе създанието. — Не желая Сянката да се замесва в това. Сега си вървете.

Маймунчето просия, изду гърди и се отправи нататък. След няколко крачки хвърли поглед назад, сбръчка съсухреното си лице, оплези език, а после побягна.

И шестимата го гледаха как си отива. На Кайл му се стори, че се смалява в далечината с невъзможна бързина. Той се обърна към трупа — при по-близко вглеждане той повече наподобяваше консервирано тяло с изсъхналата си плът и всичко останало. Като Имасс, за които бе чувал толкова много. Щом се замисли за това, той погледна К’азз, който също изучаваше създанието с учудване и подозрение на лицето си.

— Кой си ти? — попита К’азз.

— Наричам се Еджуокър — донесе се бездиханният сух отговор, като вятър над нагорещен пясък. — Нищо че това не значи нищо за вас. Важното е, че вие не сте тукашни. Аз ви връщам.

— Време беше — промърмори Кокошката към Кайл.

— В Кюон? — попита К’азз, но съществото просто махна с ръка.

— Кюон Тали! — настоятелно викна К’азз. Около тях се събра сивият мрак на Лабиринта и задуши всякаква видимост. Не беше тъмно или нощ, а просто толкова мъждиво, че Кайл едва виждаше. Пред тях се показа блед блясък; той и останалите се насочиха към него. Кайл се намери в пещера, издълбана в мека песъчлива скала. Той се насочи към отвора й, където светлината на звездите грееше студено, но ярко. Той трябваше да прекрачи над няколко тела, увити в тънки одеяла и заспали около угаснал огън. Излезе в ясна студена нощ. Заобикаляха ги скали, обсипани с тъмни отвори — множество пещери. Пред тях минаваше път и се надигаше по склона. В далечината гърмежи и подобни на светкавици проблясъци раздираха нощта на север и на юг. К’азз слезе напред, обърна се на юг и се загледа. Те отидоха при него.

Пътят се извиваше надолу между канарите до дълъг тесен каменен мост над широка река. Отсрещният бряг гъмжеше от хора, осветени от безчет факли. Повечето от тях бяха скупчени около далечния край на моста и го изпълваха докъм средата, където блъсканицата спираше, сдържана само от неколцина души. Обетници? Той погледна К’азз — принцът оглеждаше моста с присвити очи.

— Рапицата — прошепна той. — Амат, Мършавия, Черния и Тургал.

— Братя! — викна К’азз. — Внимавайте!

Мълчание и покой. Кучета побягнаха през скалите със свалени опашки. Кайл разгледа моста. Толкова много войници срещу толкова тънка преграда… защо просто не ги покосят със стрели? Мостът обаче явно имаше каменни страни, а множеството бе твърде близо — хвърлянето на стрелите щеше да отнесе много повече от нападателите.

Преследвача го бутна и вирна брадичка над пътя. Нещо засенчваше многото тъмни входове на пещери от отсрещната страна — от сенките се заизмъкваха прозрачни сиви фигури. Те заслизаха и започнаха да се приближават мълчаливо. Кайл подскочи, когато зад него излязоха още. Стотици сенки. Всички мъртви Обетници. Те ги заобиколиха. Всичките празни мъртви очни кухини гледаха втренчено К’азз и Кайл можеше да усети напрегнатостта, страшната твърдост на този поглед. Като че останалите от дружината им въобще не съществуваха за сенките. Само преди година подобно посещение би прогонило Кайл с писъци в нощта. Понастоящем той се чувстваше привикнал на всякакъв ужас. Дори разпозна двама от загиналите.

К’азз ги разглеждаше на свой ред и кимаше на мнозина.

— Това нападение е противно на моите желания. Кой го предвожда?

— Скинър — донесе се неясно съскане от стотици гърла.

Кимане откъм К’азз, който явно бе знаел през цялото време.

— Повече не се подчинявайте на негови заповеди. Той е отстранен от нашата войска. Освободен е от обета.

Братята сведоха глави в съгласие.

— Подозирам, че няма да е толкова лесно — прошепна Преследвача на Кайл с половин уста.

— Сега предайте поздравите ми на защитниците на моста и ги питайте дали могат да удържат още известно време. И съобщете на всички — завърнал съм се.

Братята се поклониха и коленичиха като един човек. Тогава на Кайл му се стори, че те сякаш бавно се разпръсват и изчезват като мараня на слънце. Всичките без един — сянката на нисък слаб еднорък човек, Изгърбения, който го приближи усмихнато.

— Добра работа, момко, добра работа. Знаех си, че ще го направиш.

При това нечувано твърдение Кайл можеше само да клати глава.

До К’азз се появи някаква сянка.

— Рапицата изпраща поздрави и пита колко дни са ви нужни.

Лека усмивка откъм К’азз:

— Кажете на Рапицата, че ще пратя помощ при първа възможност.

Сянката не помръдна. К’азз, който беше тръгнал към пътя, рязко спря.

— Да?

— Истината е, че са зле ранени и че може и да не изкарат още дълго време.

Командирът на Пурпурната гвардия се завъртя, обърна се към моста — и погледна на север, където бойната магия светеше като свалено на земята северно сияние, а от сражението земята се тресеше.

И Кайл гледаше двете места. Богове, какъв избор! Той се обърна към Изгърбения:

— Ти какво мислиш?

Сянката погледна моста и хилядите хора зад него. Потърка брадичка.

— Не знам какво става на север, но не можем да ги оставим да преминат.

— Съгласен съм — произнесе К’азз и Кайл подскочи — не смяташе, че е достатъчно близо до тях, за да чуе. — Благодаря ти, Кайл.

После към Изгърбения:

— Кажи на Рапицата, че идвам.

— Дано Кралицата ми прости — въздъхна Кайл. До него Пустошта умолително изгледа небето, все едно питаше — защо аз, Гугла? Защо аз?

Улен бе на северозапад, когато дойде новината за нападението и пълното унищожаване на полевата болница. Някое време той безмълвно и напълно безчувствено гледаше на север. Какво не съм сторил, което е трябвало да сторя? По-голям ариергард? Повече вестоносци? По-строго разпределение на отговорностите? Подведох войниците си. Мъжете и жените, които очакват от мен да ги защитя.

Застанал пред него, пребледнелият вестоносец се прокашля:

— Господине?

Улен примигна объркано:

— Да?

— Вашите… заповеди, господине?

Той вдигна слабата си, току-що излекувана дясна ръка, за да обърше чело — цялото потно.

— Преместете военната болница по-близо до запасните части.

— Единствените запасни части са тези с нас, господине.

Улен вдигна поглед.

— Само моят легион?

— Да.

— Тогава… преместете я… по-близо до бойното поле.

— Слушам.

Вестоносецът отдаде чест и потегли.

Улен погледна към юга. Той не можеше и нямаше да се обърне към своя щаб. Сключи запотени ръце зад гърба си, за да потисне желанието да ги обърше в дрехата. По-тъмното нощно петно, съвършено беззвездно, продължаваше да надвисва над източното укрепление — благословен да е този маг, който и да е той, понеже спаси фланга. Сега, само да можеше да съхрани някакъв порядък на запад. Не можеше да разбере нерешителността на Гвардията на този фланг. Можеха да ги пометат, ако се бяха възползвали от предимството си. Сега през центъра вървеше фаланга с високо издигнато знаме и очевидно опитваше да овладее цялото поле на боя. А те какво имаха в повече, за да хвърлят срещу противника? Нищо. Ако не можеха да ги спрат, тогава Гвардията щеше да е победила. Строят му щеше да е разсечен на две.

При него дотича младо момиче от нередовните войници от Унта. Стражата му я хвана за кожената ризница, за да я дръпне назад. Тя се опъна на мъжа и го удари.

— Военачалник Улен! — викна тя. Той й махна да дойде. Прекалено големият арбалет на гърба й се поклащаше насам-натам.

— Гвардията, господине — разделят се!

Той я огледа невярващо.

— Какво искаш са кажеш?

— Поделенията се разпадат. Пурпурните гвардейци тичат насам-натам. Някои дори се бият помежду си. Чух, че даже Обетници нападали Обетници.

— Това е невероятно. Защо…?

Той се огледа наоколо и взе да търси потвърждение.

— Кой още го твърди?

— Видях го със собствените си очи, господине.

— Юмрук Д’Еббин идва, господине — провикна се един лейтенант. Улен освободи момичето и тръгна да посрещне Юмрука. Намери ниския закръглен командир, заобиколен от охраната си. Всичките бяха участвали в боя. Бронята на Юмрука бе изпонасечена, а бузата и устните му — подути от удар. Мъжът свали шлема и ръкавиците си, за да си обърше лицето.

— Моите поздравления, Юмрук — започна сериозно Улен.

Д’Еббин леко махна с ръка, все едно казваше, че това не е много важно.

— Сред Гвардията има нещо като разделяне. Явно се обособяват две части. Едната се събира около знамето при фалангата. Другата се събира от остриетата срещу нас. При все това тази фаланга изглежда решена да овладее бойното поле.

— Трябва да застанем срещу нея.

Кратко кимване на кръглата му глава.

— Разбрано.

— Колко хора можете да заделите?

— Трябва да удържаме главната част.

— Подкрепления ще дойдат, щом канците пробият. Скоро ще го направят.

Безкосместите му кокалести вежди се надигнаха.

— Наистина? Тогава, щом те дойдат, ние ще се завъртим на изток.

— Готово.

— Ще чакате ли?

Улен поклати глава.

— Не можем да оставим това предизвикателство без отговор. Ще изглежда като да се предаваме. Хората няма да издържат.

— Разбирам. Колоната наброява около две хиляди човека. Знаете ли обаче, че според преценката на моите хора сред тях има около четиридесет Обетници?

Четиридесет Обетници? Как би могла коя да е войска да застане срещу такава сила? Все пак идваха двадесет хиляди канци — достатъчно, за да ги удържат обкръжени на едно място. Да ги стрият на прах един по един. Колко време обаче щеше да им отнеме да пробият? Трябваше да каже преди идването на канската войска.

— Разполагам с четири хиляди малазански редовни войници, господине. Резервът на командир Ананд. Аз ще изляза срещу тях.

Юмрукът надяна ръкавиците си.

— Моля ви да почакате. Денят е почти ваш. Свършихте майсторска работа. Поздравления за нея. Не я пропилявайте.

Улен отдаде чест:

— Сега отивам да я опазя, Юмрук.

Д’Еббин кимна и отдаде чест. На лицето му се изписа мрачна решимост.

— За скиптъра и трона, заместник-командир.

— Скиптър и трон.

Юмрук Д’Еббин се запъти нататък. Улен се обърна към щаба си.

— Предайте моите нареждания. Тръгваме срещу знамето на Пурпурната гвардия. Трябва да ги държим заети до пристигането на канците. Сега е нашият ред да окървавим мечовете си.

— С вас сме, господине — каза имперският лейтенант. Улен с изненада и удоволствие долови подкрепата в гласа му.

— Много добре. Наредете излаз.

Офицерите му отдадоха чест и отърчаха при частите си.

— Това вярно ли е? — попита сащисано Бляскавата.

Сянката на Брата пред нея, някога лейтенант Ширдар, се поклони.

— Ние не се оправдаваме. Ние бяхме… заслепени… командире. Обетът…

— Проклет да е Обетът! — проскърца Бляскавата. — Качулката се е възползвал от заслепението ви, за да ви дърпа конците!

Сянката потрепна, избледня, после се завърна, като че опитваше да си отиде, но я задържаха против волята й.

— Заслепението е и твое — промърмори тя.

Бляскавата издигна облечената си в ръкавица ръка, все едно щеше да го удари.

— Събери Братята. На бойното поле има войници от второто и третото въвеждане, сами и нападнати. Намерете ги, защитавайте ги, напътствайте ги на място!

— А К’азз?

— Ние ще…

Тя се огледа и посочи един хълм на запад.

— Там. Сборното ни място.

Ширдар сведе глава.

— Както наредите.

— Да! Както аз наредя. Върви!

Сянката изчезна.

— Обетници! — провикна се Бляскавата, издигна ръце и се обърна в другата посока. — На полето има изоставени войници! Наши братя и сестри! Вървете! Намерете ги! Доведете ги при мен! Братята ще ви водят!

Мощен вик и издигнати ръце отвърнаха на призива й. Обетниците се разгърнаха на бойното поле. Опушения, Шел и Котвата се спряха и изгледаха Бляскавата — тя им махна да продължават. Дори Сивогрив се поклони, очевидно с намерението да върви. Тя вдигна вежда.

— Къде отиваш? Братята няма да говорят с теб.

Дебелите бърни на мъжа се извиха в крива усмивка. Очите му се смееха от някаква прикрита шега.

— Казваш, че Скинър бил отстранен. Много добре. Сега отивам да извърша това, което трябваше да бъде извършено преди известно време.

Дъхът й спря.

— Аз забранявам това!

Усмивката му се разшири от тайната шега.

— Както постоянно си ми напомняла, Бляскава, аз не съм Обетник.

И той се поклони и тръгна.

Глупако! Твърде много са! Той не е сам.

— Началник — обърна се към нея гвардейски сержант Траншея.

— Да?

— Сборното място?

Тя неохотно отдръпна поглед от гърба на изменника, който забързано вървеше в изпъстрената с огньове нощ.

— Да. Оттук. Изтегляме се на онзи хълм.

Пред нея се появи сянката на Брат.

— Нокътят идва.

Бляскавата отпрати Траншея.

— Вървете! Събирайте се. Давайте.

И се отдръпна. Човекът се поколеба и ръката му се придвижи към меча.

— Нареждам да вървите!

Сержантът изкриви лице от нежелание, но се обърна и се затича.

Бляскавата продължи да отстъпва. Тя извади тънкоострия си меч и той се изви пред нея, почти невидим отстрани — толкова тънък беше. Около нея на полето изникнаха по-тъмни фигури. Тя се обърна и ги преброи. Десетима. Две Ръце. Тя изви острието, развъртя го и се обърна с въртеливо движение. Най-напред бавно, после по-бързо, а острието бе почти невидимо. Ето го и танцът, отново чу тя да я скастря сухият глас на старата й учителка. Танцът на въртеливите удари с меч. Красив — но толкова смъртоносен.

Ноктите се приближиха, присвити, с извадени ножове. От въртящото се острие отскочиха хвърлени оръжия. Цял живот обучение, доусъвършенствано в продължение на още един век, размахваше закаленото острие и закачаше ръце, крака и глави, докато тя се въртеше. Ноктите се отдръпваха, простенвайки от порязванията през плътта — те засягаха кости, отсичаха китки, разкъсваха лица и прерязваха гърла.

Пристъпи втора вълна — хората бяха приведени и внимаваха. Острието изсвистя през тях и внезапно се отвори до пълната си дължина. Бляскавата се завъртя и подскокна. Острието на меча се изви, докосна останалите, и тя стъпи на земята, задъхана и с протегнати ръце.

Тя се спря. Пред нея стърчеше оръжието, потрепваше и от него капеше кръв. И десетимата бяха на земята — някои плачеха — държаха се за лицата и за окървавените чуканчета. Още трима стояха на няколко стъпки разстояние с ококорени очи. Бляскавата ги съзря и в същия миг и тримата вдигнаха арбалети. Проклятие — нямам предимство.

После сред тях скокна някой друг, разрита се, завъртя се и те изпопадаха, повалени от удари с ръце и крака. Новата фигура дойде до нея — жена, слаба и жилава, увита от главата до петите в ивици от тъмен плат. На краката й дрипите бяха потъмнели от кръв, а на разкървавените й ръце бяха скъсани от силата на ударите й. Бляскавата наклони глава за поздрав.

— Можех да се оправя с тях.

— Може би.

На лицето й се виждаха само тъмни, пресметливи очи, и те се насочиха настрани. Тя вирна брадичка към отстъпващите Гвардейци.

— Изтегляте се.

— Да.

— Тогава си заминавайте с мое разрешение и никога не се завръщайте в тези земи.

Веждите на Бляскавата се надигнаха.

— А ти си?

Жената Нокът не отвърна на въпроса.

От тъмнината дотърча друг Нокът — мъж с остро мише лице, тъмна рошава коса и обезпокояваща луда усмивка. Бляскавата го разпозна от наставленията за Нокътя — Опосум, Господар на Нокътя. Той застана зад жената, като че ли пазеше гърба й. Господарят на Ноктите да обикаля около някаква жена като домашно кученце? Та това трябва да е… Бляскавата замръзна от смайване. Богове! Тя е! Разбира се, Господарката на Нокътя, едно време съперник на самия Танцьор!

Към тях тичаше Траншея начело на пълно острие. Бляскавата вдигна ръка да ги спре.

Жената не обърна внимание и посочи на изток.

— Ами тези?

Бляскавата знаеше кого има предвид.

— Отстранени са от Обета. В немилост. Махнати от редовете ни.

— Разбирам. Мога ли да попитам за причината за това отделяне?

Тя не знае!

— Скинър превиши властта си.

Съвършено вярно.

— Колко неприятно познато… — замислено проговори жената — наистина ли бе Ласийн? — все още загледана натам.

— Много добре. Тук сме готови. Вървете си! Върнете ли се, ще бъдете заловени и избити. Прието?

Бляскавата леко се поклони.

— Прието.

Жената се обърна и се спря пред Господаря на Нокътя, който се поклони дълбоко на едно коляно.

— Хайде, Опосум. Имаме да говорим за много неща — и то сега.

Тя продължи в мрака и след любезен подигравателен поклон — тази неуравновесена усмивка — Опосум я последва.

Траншея дотича до нея.

— Кой беше това?

— Офицер от Нокътя. Сключихме примирие.

— Примирие? Какво правим със Скинър?

— Не вярвам да има влечение към каквито и да е примирия.

Траншея нагласи ризницата си.

— Предполагам, че не.

— Хайде, сержант, имаме да изграждаме отбранителна линия. Няма смисъл да се доверяваме на благосклонността на Империята, нали така?

— Тъй вярно, началник.

Сержантът потегли, но Бляскавата остана. Тя отново погледна към мястото, където двамата изчезнаха в нощта. Най-накрая се срещнахме. Думата ти твърда ли е, императрице? Ще ни позволиш ли да си тръгнем просто така? Или други гласове, други съвети ще надделеят? Чудя се…

Рилиш бе принуден да затвори очи, за да не повърне или да не припадне заради неясната, въртяща се земя, завъртялото се небе и размазаните, подобни на метеори звезди. Той затули глава в тъмносивата грива на коня си. Стисна очи и се запита върху какво ли яздят, а после му се прииска да не беше се запитвал. Весел смях отпред го накара да погледне — Нищожния и Пъклената се споглеждаха победоносно, смееха се уверено, а косите им се вееха. Сякаш се бяха страхували, че всички са можели да загинат! Той погледна назад и съжали за това. Земята, върху която яздеха, изчезваше зад тях, докато те вървяха — тя се смаляваше, отдалечаваше се и разкриваше празнотата, Бездната зад себе си. О, богове! Да яздим! Над тях огромното празно нощно небе се въртеше тъй бързо, че звездите се размазваха като завъртени факли. Издигна се слънцето — дебело и кървавочервено, раздуто подобие на това, което той знаеше като слънце. Болно ли беше? Той знаеше, че някои хора почитат слънцето като бог. Пурпурната му светлина показа, че пред тях… няма нищо. Пред колоната се показа пръст, сякаш призована към съществуване от волята на всички, обвързани с близнаците, вещици и магьосници. Пътят ги крепеше само колкото да не пропаднат още веднъж в миазмите на Бездната. Препускайте, момчета и момичета! Препускайте! Очите на конете го стреснаха — целите бели! В безсъзнание! Но разбира се — кое животно би могло да издържи такъв хаос? И тъй, те се носеха, подкарвани от волята на магьосниците. И той, и останалите, които го следваха! Той видя, че в някакъв миг е извадил меч, и с неловък смях го прибра обратно. Каква полза от такова жалко оръжие? Нещо се размърда на повърхността на разлатото, шупнало небе — отдалечено, но огромно, с разперени крила и мятаща се дълга опашка. Тяло само от ребра и гръбначен стълб — дракон скелет? И защо не? На такова място всичко е възможно. Още по-далеч, ако тук съществуваха неща като разстояние — голяма тъмна крепост. Неподвижна, зловеща. Явно се носеше върху нищото. Какви бяха тези работи? Халюцинации? Той погледна назад и космите на врата и на ръцете му настръхнаха. Настигаше ги! Пръстта падаше все по-близо и по-близо до тила им. Нищото ги застигаше! Препускайте, глупаци! Смъртта приближава! Близнаците посочиха напред, където тъмно петно се мъдреше връз разбушувалите се миазми. Нашата порта? Но е толкова далеч! Рилиш отново погледна назад и извика. Задните редици падаха от ръба — копитата риеха, конете се преобръщаха, мъже и жени изчезваха от погледа. Той зверски пришпори коня си и почти заплака. Препускайте към Бездната!

Улен раздели легиона си на две части, всяка от които трябваше да посрещне челото на фалангата на Гвардията под ъгъл, след което да я заобиколи и обкръжи. Това бе най-доброто, на което можеше да се надява. Знамето на Пурпурната гвардия беше издигнато само няколко реда навътре от челото на фалангата. Той знаеше, че Обетниците ще победят всеки, застанал срещу тях, отделен войник, но най-накрая, ако нещо зависеше от числата, щяха да се озоват обкръжени от всички страни и да бъдат надвити от здравите, мрачни ветерани от малазанската и талийската тежка пехота. Или поне така си казваше. Двете войски се понесоха една срещу друга право от мрака. Току на север от тях димяха развалините на Имперския павилион. Улен знаеше, че императрицата не е наблизо, ала за Гвардията би се равнявало на победа, ако достигне дотук, без да й е оказана съпротива — мълчаливо признание, че имперските сили повече не могат да намерят средства, воля или дух да застанат срещу тях. Най-близката до поражение ситуация, която става поражение, когато си дадеш сметка за нея. Когато само няколко стъпки разделяха двата строя, Улен издигна меч за последния пристъп. Имперската войска нададе нисък животински рев, който се извиси до свирепо призоваване на гняв, омраза и желание за битка. Те вдигнаха щитове и се наведоха напред, а щитовете на редиците зад тях ги заставяха да продължават да вървят. Двете сили се сблъскаха с разтърсващ трясък на ударили се щитове, пронизващи мечове, удрящи в пръстта крака. Редица натискаше срещу редица, редовете се смесваха един с друг и се разпръскваха навсякъде. Мъжете умираха, но не можеха да паднат — такова меле беше. Кресливата какофония се сля в единен грохот, който смаза ушите на Улен в звънтящ, странно притъпен шум. Знаеше, че крещи, но не можеше да чуе собствения си глас.

Непохватно понесъл меч в лявата си ръка — дясната оставаше твърде слаба — той яростно мушкаше между щитовете. Земята под ръмжащото, риещо множество стана лепкава от пролятата кръв. Обутите в сандали крака се хлъзгаха, телата падаха. Мъжете и жените проклинаха загиналите — свои и вражески — когато се заплитаха в краката им и ги препъваха. С местенето на редовете напред-назад падналите бяха стъпквани в смесицата от кал и кръв.

Улен удряше по всичко, което се движи пред него. Остриетата сечаха щита му и режеха, някои се забиваха. Той завъртя меча си над главата и преряза ръце. Една ръка дръпна щита и почти го събори. Той удари, бутна и отсече крак. Около него падаха мъже и жени. Земята стана несигурна. Малазанският войник от дясната му страна беше изваден от строя от ужасяващ удар, който строши щита и шлема му. Мечът продължи надолу, разсече черепа и лицето и се заби в шийните прешлени и горните ребра. Без да се замисля за ужасяващата сила на този удар, той се завъртя и отсече при лакътя ръката, хванала меча. Изригване на гняв го разлюля. Гвардеецът не обърна внимание на отсечената ръка и се обърна към него. В името на Господарката, натъкнал се беше на Обетник.

Гвардеецът захвърли щита си, хвана щита на Улен, дръпна го, опъна кожената дръжка и счупи лакътя му. Някакъв човек застана до Улен — капитан Мос, който удари със сдвоените си мечове — но човекът не обърна внимание на ударите. Вбесените му, съвършено бели очи останаха вторачени в Улен. Юмрукът на гвардееца се понесе и главата на Улен отскокна толкова назад, че той видя нощното небе. Краят на шлема му го удари по гърба между лопатките и шлемът падна.

Нещата изглеждаха забавени. Той гледаше как мъжът още веднъж протяга юмрука си. В зрението му се събраха искрящи светлини. Всички шумове станаха неразличимо хъмкане. Всякакви усещания сякаш изчезваха и оставяха особено чувство на облекчение.

Иззад рамото на Улен и покрай него се стрелнаха копия и пронизаха човека на няколко места. Той изръмжа и опита да продължи напред срещу прътите, като се протягаше с едната си присвита ръка за Улен. Други ръце издърпаха Улен обратно в строя. Той се дърпаше да остане в боя. Лейтенантът от Дал Хон, Гелан, се появи пред него, обхвана лицето му с ръце и опита да го погледне в очите:

— Началник! — викна тя, или на него му се стори, че викна, толкова далечно звучеше.

Той примигна и се намръщи. Началник?

— Поддаваме! Не можем да ги удържим!

Поддаваме?

— Къде се събираме?

Какво? Събираме се? Той огледа околността с плаващия си поглед. Скупчвания от мъже и жени се отдръпваха — твърде много Обетници, твърде нагъсто. Богове, четиридесет! Кой би могъл да спре такава войска? Нищо не ни е останало. Остава ни само да коленичим и да се надяваме да можем да извоюваме по-добри условия. Той опита да разтърси глава — световъртежът! Не спираше.

— Укреплението! Събирайте се в укреплението. Ще се закрепим там.

— Слушам — викна тя и продължи да държи главата му. — Ще съобщя.

— Откарайте го на юг — полугласно нареди тя.

Подхванаха го ръце и го подкараха напред. Той ги избута — оставете ме, проклети да сте! Той разпозна един от хората, капитан Мос, и се отпусна. Беше загубил ръкавица и избърса изстиналата си глава. Ръката се отдели изцапана с кръв. Той я погледна изненадано. Кога е станало това? Ударът, глупако! Строшил ти е шлема!

Той и обкръжението му се заклатушкаха несигурно на юг през засипаното с трупове обгорено черно поле. Улен разбра, че е получил сериозна рана в главата, когато видя как от мрака покрай тях минава образ от младостта му — безподобните широки, облечени в броня, очертания на Сивогрив. Хората му извадиха оръжията си и се наредиха около него. Той вдигна ръка:

— Всичко е наред! Аз го познавам. Сивогрив! — викна той. Мъжът сви към тях. — Сивогрив!

Той се доближи и спря, тежко задъхан. Очите му изглеждаха свръхестествено светли в шлема. Те се присвиха върху Улен.

— Ти ме познаваш?

— Улен Кадеве. Много отдавна служех при Чос.

— Аха — и Сивогрив сведе поглед. — Чух. Съжалявам.

— Аз също — а ти какво правиш тук?

Шлемът се извърна и мъжът посочи на север.

— Дошъл съм за Скинър.

Чуто от кой да е друг човек, това заявление би разсмяло Улен. Той поклати глава и му се зави свят.

— Твърде много Обетници има. Ще те убият.

Ръцете в железните ръкавици се свиха в юмруци, които почти потрепериха. От шлема прозвуча проклятие.

— Да — прав си… засега.

Донесе се самоподигравателен смях.

— Толкова за простите самоизмами за удовлетворение, поискано на бойното поле, а?

— Ела с мен. Тръгнали сме към тоя хълм, последното ни укрепление. След това той ще потегли натам.

Улен допря ръка до пламналото си чело. Този да не ми е счупил черепа?

— Но те предупреждавам — може и да поискам условия за предаване. Ако хората се съгласят, няма да ти позволя да ги нарушиш.

Кимване.

— Разбирам.

— Оттук.

Бронираният гигант обаче не се помръдна. Гледаше на север.

— Какво?

— Нещо… нещо идва. Имам чувствителност към Лабиринтите. Мога да усетя, че някакво голямо раздвижване… се приближава много бързо! Залягайте!

Той пристъпи пред тях и извади меча — тънък дълъг меч, който изглеждаше смешно в огромната му ръка. Хората на Улен се подредиха зад него, включително капитан Мос.

Улен знаеше, че заради мрака не може да види и половината от ставащото, ала и малкото видяно го ужаси. Въздухът над склона на север започна да трепти, все едно е нагорещен. През него преминаха отблясъци, подобни на примигващи звезди. Пред това фалангата на Скинър спря, а високото знаме провисна в неподвижния нощен въздух. Земята внезапно се разтърси, сякаш ударена с чук. Земетръс? Проблясването се събра в тъмносиньо сияние, което го застави да зажуми, да закрие очи и да се извърне. От светлината изфуча нещо и се удари в хълма с трясък, който отекна сред възвишенията. Улен зърна голяма колона ездачи с издигнати мечове, отворили уста в безмълвен вик, да се врязват във фалангата на Скинър.

Здравите редици на Гвардията се разтопиха пред нападението като ограда от клечки пред лавина. Те изчезнаха под натиска на копитата. Знамето изпука и бе покосено. Докато Улен гледаше смаяно и невярващо, появиха се още — ред след ред, и отъпкваха земята там, където преди малко стоеше бойният строй. Предната им редица се изви на запад и колоната продължи — конете бяха запенени, а ездачите надаваха бойните си викове. Улен ги видя — уикци. Дошли са през Лабиринт!

След като преминаха и оглушителният шум на копитата отзвуча, над разораната и обърната пръст на склона се извиваше само прах. Към тях се доближи конник и дръпна юздите — старец, с едно здраво око — широко отворено, а другото побеляло. Смъртоносна усмивка бе сякаш замръзнала на лицето му.

— Това май ще сложи край на войната ви срещу нас, а, малазанецо! — викна той и се изсмя откачено.

— Вие ги унищожихте — отвърна Улен с отслабнал от смущението глас.

Уикецът замахна с окървавена сабя, а конят му се изправи на задните си крака, за да препусне.

— Потвърди го! Потвърди го, малазанецо!

И той препусна със силен боен вик.

Улен го гледаше как изчезва:

— Да… ще го направя.

Ала — невероятно, невъзможно — от отъпканата и прегазена земя се надигнаха хора. Тук и там се възправяха гвардейци, олюляваха се, отърсваха се, изправяха се. Гледката смрази плътта на Улен и той зяпна, напълно ужасен. Велики богове! Нищо ли няма да спре тези Обетници? Неумолими са. Като Имасс.

Сивогрив се обърна към него със суха шега в погледа.

— Както каза, Улен. Твърде много са. Струва ми се обаче, че силите донякъде се изравниха. Възможността ми е сега.

Преди Улен да може да възрази, другият изтърча по изровения склон. Ако Улен имаше шлем, щеше да го захвърли на земята от безсилие.

— Проклятие!

Той се обърна към охраната си.

— Трябва да го последваме. Не можем да го оставим сам.

Стражите му, седмина малазански и талийски пехотинци, се спогледаха, видимо неуверени.

— Заповедите ни… — започна единият.

— Вашите заповеди са да ме следвате — рече Улен. Войникът стисна челюсти и кимна в знак на съгласие. Улен се обърна към Мос, който му кимна, а после вирна брадичка над полето.

— А и не сме сами…

Отвсякъде прииждаха отряди имперска пехота — малки поделения идваха от всички посоки.

— Хайде!

Подкрепян от Мос, Улен закуцука след Сивогрив.

Полето представляваше костница, изпълнена с прегазени осакатени трупове. Замаяните, опръскани с кръв оцелели се препъваха и не им обръщаха внимание, докато преминаваха. Доколкото Улен можеше да прецени, всички сблъсъци бяха пометени от страховития пристъп. За съжаление, някои от собствените му пехотинци явно бяха застигнати от пристъпа. Както и да е, по-нататък в нощта два меча звънтяха в тишината, последвала дългия грохот на нападението. Улен търсеше битката в сивкавата нощ. Ръмженето, ударите и звънът на желязото ги упътиха. Достигнаха останките от керван имперски обозни каруци. Улен видя двубоя, когато нанесеният от единия удар отхвърли другия назад към горяща каруца; той я бутна и колелата й изровиха пръстта. Сивогрив. Той беше наранен, без шлем, а лицето му — кърваво месиво. Железни пластини бяха отнесени и провисваха ивици кожа. Скинър се извисяваше в тъмнината. Мощният му удар надолу с две ръце бе избегнат от изменника, стовари се върху капрата и каруцата и ги строши на две с ужасен взрив, който надигна облаци от затъмняващ дим и пепел. Сивогрив отвърна, ала острието му отскочи от неземната бляскава броня на Обетника. Те се сблъскаха отново и сумтяха от усилие при ударите, които биха повалили дървета. Помитащ ответен удар бе посрещнат от по-тънкото острие на Сивогрив, което се счупи и се пръсна като морантско острие под натиска. Вместо да се дръпне, бившият Юмрук се приближи, сграбчи другия и двамата изчезнаха от поглед. Улен се промъкваше между преобърнати коли, мъртви коне и пламнали разпилени провизии в отчаяно усилие да ги види отново. Мос и охраната му тичаха с него.

Това е безумие! Той е със счупена дясна ръка и вероятно със счупен череп, и търси привидение, излязло от старите войни за подчиняването на континента — и то най-лошото възможно! Воин, който, ако Сивогрив не успее, не можеше да бъде достигнат от никого от живите днес; какво би могъл да направи? Улен определено не знаеше.

Той ги зърна как се борят, как се удрят в каруците, как се търкалят сред разрухата и си разменят отекващи в нощта удари. Сивогрив се надигна, приведен над Скинър, стиснал го под брадичката; напъваше се, а лицето му се сгърчи от усилие. Невероятно, но военачалникът на Обетниците се изправи под него, надигна мъжа над земята и го запокити в нощта с все бронята му. Удар и дрънчене на желязо в камък разкриха сухо дере или склон наблизо.

Скинър оправи дългата си плетена ризница и завъртя рамо с ръмжене. Наведе се, взе си шлема, наложи го и продължи към полето. Улен се разкъсваше — да дръзне ли да го предизвика? Ами Сивогрив? Човекът бе ранен. Охраната му вече се беше втурнала, за да намери изменника. За Улен това определи нещата и той тръгна.

Оврагът беше плитък и каменист. Намериха Сивогрив проснат посред камъните на дъното му. Беше на границата на съзнанието си. Заедно се напънаха и го извлякоха по наклона. Пуснаха го на земята. Очите му — едното кървавочервено от спукани кръвоносни съдове — намериха лицето на Улен, той изсумтя и поклати глава.

— Лъжлива гадина. Острието му е отровно. Мръсникът ме отрови! Раздразни ме много. Късметлия е гадта. За малко да обърна меча срещу него — но не и тук… твърде близо до светилището. Кой знае какво можеше да се случи?

Улен не обърна внимание на приказките му. Неговият меч? Какво иска да каже той?

— Отпусни се — ще доведем лечител.

Улен махна на един от стражите си. Човекът отдаде чест и се затича.

Улен срещна погледа на капитан Мос, наклонил глава подир Скинър. Офицерът задържа взора си доста време — очите му бяха тъмни и непроницаеми, а устата — безизразна. Той вдигна ръка, потърка белезите по лицето си и кимна в знак на съгласие. Улен се надигна от Сивогрив и посочи на друг от охранителите си:

— Остани с него. Останалите — след мен.

Той тръгна след командира на Обетниците. Лявата му ръка гореше и се потеше върху дръжката на меча. Лявата! Проклетата ми лява ръка!

Разговорът го поведе през отломките от горящо въоръжение и през разпръснатите трупове. Той забеляза двама души, застанали срещу Скинър. Говореха с него, а думите им се губеха сред пращенето на пламъците и пронизителните изцвилвания на ранен кон. Двамата снажни войници изглеждаха познато, ала той не можеше да ги назове точно. От другата страна на пътя се появиха фигури — петима гвардейци, несъмнено всичките Обетници. Извадиха мечовете си и започнаха да се промъкват, за да обкръжат двамата.

Улен тръгна напред, но спря, тъй като право на пътя му се изпречи друг човек — този пък откъде се взе? Мос се хвърли напред с извадени саби, ала мъжът вдигна празните си ръце. Беше далхонец, с кожа с цвета на желязно дърво. Покрит с белези, облечен в отлична плетена ризница. Дългата му къдрава коса бе дръпната назад и вързана с кожена ивица. Той изгледа Улен тъй, като че го познаваше. Изглеждаше… не, това не може да бъде… та той е мъртъв!

Призракът постави ръка на рамото на Улен.

— Направи повече от достатъчно, Улен — произнесе той с гласа си, който прати студени тръпки по гръбнака на събеседника му. — Бойното поле е твое. Моите поздравления. Не се съмнявам, че Чос би се гордял. А сега, остави това на нас.

Сериозните черти на мъжа омекнаха от чувство и той посочи към назряващия двубой.

— Кълна се, че тия двамата са го направили нарочно. Знаеха, че не мога да ги оставя да се изправят сами срещу него.

И той потегли. Обетниците от обкръжението се дръпнаха при приближаването му и той се плъзна вътре, до двамата души, застанали срещу Скинър.

Не — не може да бъде. Как може да бъде той? Не беше ли само призрак от миналото му?

И тримата образуваха триъгълник, докато Обетниците ги обкръжиха. Новодошлият застана срещу Скинър, който махна със защитената си с ръкавица ръка и изрече нещо, изгубено сред грохота на горящите съсипни. Новодошлият дори не отвърна. Той извади меча си — дълго тъмно тънко острие. Скинър даде знак и всички се спуснаха срещу тримата изведнъж.

Улен се смая от видяното — остриетата бляскаха на светлината на огъня твърде бързо, за да може да ги следи. Единият от тримата мъже в отбрана се криеше зад тежък пехотински щит, спокойно отблъскваше разрушителни удари и изтикваше обратно който и да е приближил се Обетник; другият, плещест сет, се биеше с два яки дълги ножа, и двата с бронзови предпазители за китките, отбиваше и нанасяше мощни удари, протегна се и цапна един Обетник по главата. Улен потръпна и си помисли за своята рана.

Дуелът между далхонеца и Скинър обаче му спря дъха. Плавната, пестелива лекота на мъжа бе красива — страховитите замахвания на Скинър отскачаха настрани с привидно леки докосвания, последвани от светкавични ответни удари. Трябва да е той! Но как? В отговор на молитва?

Ала всички ответни удари се плъзгаха и отскачаха от гладката тъмна броня на Обетника. Скинър се смееше. В този смях Улен чуваше увереност в победата.

До него капитан Мос въздишаше запленен:

— Кой е това? Никога не съм виждал нещо… Той ви познаваше — кой е той? Но тази броня… Скинър ще го нарани. И тогава… само въпрос на време.

Улен поклати глава.

— Не. Той знае. Трябва да знае.

Обетниците нападаха и опитваха да надвият двамината, пазещи гърба на далхонеца. Получаваха ужасяващи рани при пристъпите си, но двамината не се оставяха да бъдат принудени или примамени да спрат да си пазят фланговете. Един Обетник хвана щита и почти му отсякоха ръката — тя се залюля безполезно на края на кожата, когато той продължи да се бие. Сетският воин беше по-настъпателен — сечеше лица и тела, нанасяше рани, които Обетниците понасяха мълчаливо, докато краката им не залъщяха от кръвта, а земята около тях не потъмня.

Опитайте каквото искате, Обетници! Никой не е прониквал до Меча през неговата охрана. Той падна само заради предателство. Далхонецът продължи да бъхти Скинър и нанасяше удар след удар. Всеки удар обаче отскачаше, отблъснат от явно непробиваемата броня на мъжа. От своя страна Обетникът не можеше да пробие майсторската отбрана на човека. Всичко напразно — рече си Улен, — понеже никой от двамата не можеше да победи другия.

Той не разбираше ли? Защо продължаваше да сече тази ризница? Очевидно беше подсилена от Лабиринт, а може и да беше омагьосана. Безполезно, напълно безполезно. Може би мрачните му мисли влияеха на зрението, но на Улен му се стори, че двамата пазители на гърба на далхонеца се уморяват. Трябваше да се очаква — кой би могъл да удържа Обетници завинаги? Скоро щяха да паднат и всичко щеше да е свършило. Скинър най-накрая щеше да излезе победител. Ще се върне на полето, ще събере Обетниците си и ще пометат всяка останала съпротива. Гвардията ще победи.

Щитът на набития як пехотинец се бе смалил до нацепено снопче натрошени дъсчици. Сега той отблъскваше удари само с късия си меч. Сетският воин бе изоставил контраударите и само се защитаваше. Само един от Обетниците падна — жена, която се олюля с притиснати към корема ръце, където се издуваха влажни извивки. Тя падна по лице на няколко крачки и остана там. Жизнеността й на Обетник я поддържаше, а крайниците й помръдваха слабо, подритваха и се гърчеха.

Далхонецът продължаваше да отбива ударите и да напада. Само един от ударите му би разсякъл кой да е друг воин до гръбначния стълб, но Скинър оставаше невредим. Улен почти изкрещя: Глупако! Откажи се! Спри! Изведнъж това му дойде в повече. За този човек той щеше да направи нещо — нямаше дори и да си задава въпрос. Улен се впусна напред и издигна меча с лявата си ръка. Ръката на Мос го хвана за врата и го дръпна назад.

— Не ставай глупав!

И тогава, посред поредната размяна на тежки тромави удари от страна на Скинър и светкавични насрещни удари откъм далхонеца, последният се понесе напред повече, отколкото досега. Върхът на острието му с едно движение се плъзна нагоре право под шлема на Скинър. Обетникът отметна глава назад. Хвана гърлото си с облечената в ръкавица ръка, а кръвта рукна по предницата му. Той отстъпи, стиснал гърлото си с ръка; все още здраво държеше меча издигнат. И четиримата останали Обетници се отместиха, за да прикриват отстъплението му. Само далхонецът го последва и продължи с пристъпа.

Скинър отстъпваше, отбиваше удари, изкрещя с овлажнял глас някаква заповед или молба, и въздухът зад него завря. Сякаш се пенеше и изсветля от тъмното на нощта до грозно зелено на черти. Обетниците пристъпиха в разкъсаната дупка и изчезнаха; двама от тях крепяха Скинър. Далхонецът спря. Дъхът му все още бе спокоен и равен. Той прибра в ножницата тъмния си меч.

Улен изтича до другите двама войници, облегнали се един на друг. Когато погледна назад за далхонския мечоносец, него също го нямаше. Донесло се отстрани проклятие му показа, че и капитан Мос е направил същото откритие. Едрият набит пехотинец захвърли натрошените дъсчици и бронзовата дръжка, останали от щита му. Той свали шлема и извади от пояса си мех с вода, изцеди струя върху главата си и отпи задъхано. Подхвърли го на сетския войник.

— Къде е другият… далхонецът? — попита Улен.

— Нямаше друг — изстреля старият плешив пехотинец; гласът му бе тъй пресипнал, че едва се чуваше. — Не е имало друг, разбираш ли?

— Но…

Задъханият ветеран вдишваше дълбоко, гълташе трудно и отпрати възраженията на Улен с махване на ръка.

— Не, само ние двамата. Нали така, а, Слабак?

— Слабак? — озъби се сетският воин. Той обърса лъсналото си лице с опакото на ръката и размаза кръв. — Неее. Миризливка е.

— К’во…?

Пехотинецът погледна другия, станал прав, как се олюлява изтощен.

— Миризливка? През всичките години… никой от нас не го е знаел?

Рязко проблясване на гняв по удареното и изпонарязано лице на човека. Той издаде брадичка напред.

— Какво от това?

— Нищо. Просто ме изненадва.

Двамата се наведоха и опитаха да събират паднало оръжие, но не успяха да се наведат достатъчно и се отказаха, а после се обърнаха и се отправиха към бойното поле. Накуцваха, изопваха гърбовете си, спираха се от време на време, за да си поемат дъх, кашляха. Улен, Мос и охраната му ги следваха и се споглеждаха учудено.

— Ами ти? — попита Миризливката стария ветеран.

— Не ти трябва да знаеш.

— Какво?

— Не.

— Хайде де.

Старият ветеран спря и се наведе. Повдигна му се, той се задави, после подсмръкна и изплю сополите.

— Не.

— Патладжана?

— Не.

— Измамника?

— Не!

Улен изгледа капитан Мос, който вървеше и притискаше опакото на ръката си към своята захилена уста.

Върнаха се и видяха малазански, талийски и фаларски войници, строявани във фаланги от очуканите и окървавени Урко и Славния зъб. Четиримата стари ветерани се поздравяваха един друг с мощни тупания по гърбовете. Тогава, за ужас на Улен, Славния зъб и Урко му отдадоха чест и се усмихнаха злобно един на друг. Той отвърна на поздрава им и го отмахна.

— Не, ти командваш, Урко.

— Не. Още не сме приключили. Тези тук се изнесоха, но имаме още цял отряд гвардейци. Окопали са се на един хълм. Юмрук Д’Еббин, останалите му сили и уикците са ги заклещили. Време е и ние да се включим. Аз ще съм с едната от частите. Можеш да ръководиш. Поздравления, началник.

Четиримата ветерани отидоха да се присъединят към частите си и оставиха Улен пред последния останал му войник. Той потърка с ръка смазания си, болезнен врат и се почувства изцеден.

— Добре… намерете кон и съобщете на Юмрук Д’Еббин, че идваме.

Войникът отдаде чест и отърча. Роговете изсвириха общо настъпление. След известно объркано пренареждане колоните потеглиха на юг. Полунощ преваляше. Огньовете бяха угаснали и полето представляваше тъмен оплетен ужас от паднали усукани тела, строшено оръжие и ранени умиращи коне.

Застанал до Мос, Улен внимателно потегли на юг. След известно време капитанът се наведе към него и притеснено се огледа. Страшните белези по лицето му изглеждаха пресни и посинели.

— Къде е щабът ви?

— Разпръсна се.

— Трябва ви по-сериозна охрана — и той посочи настрани. — Трябва да се присъединим към тази колона.

Улен сви рамене:

— Ако смятате, че ще е добре.

Другият обаче се спря. Ръцете му застанаха на яките дръжки от слонова кост на сабите му.

— Нещо…

Около тях се завихри прах. Улен засенчи поглед и потръпна.

— Капитане?

Звън от разменени удари, желязо стържеше в желязо. Улен се запипка да извади меча си с лявата си ръка. Тогава — удар в гърба като удар на чук. Дълбоко в него проникна студено желязо. Зина за въздух, обърна се и видя жена — дългата й бяла коса се вееше на вятъра, очите й бяха присвити, устните ръмжаха нещо. Сребристосив проблясък, главата се килна, падна, бликна кръв, тялото подскокна. Улен също падна.

Звездното нощно небе. После над него се наведе капитан Мос, каза нещо, но Улен можеше да чуе само как ударите на сърцето думкат в ушите му. Не можеше да диша! Напрегна се, но нищо не можеше да проникне в пламналите от болка бели дробове. Проклятие! Това не беше добре.

Ами…

Не можеше ли…

Разбеснелите се удари на сърцето се забавиха. Нощта се приближи, затъмни лицето на Мос и мърдащата му уста. Един удар прозвуча като бавния отзвук от тежък чук.

Чакай…

Трета глава

Кайл, К’азз и Изгубените братя откриха, че на северния бряг на Идрин е изтеглена флотилия от набързо направени салове. На подстъпите към Моста на поклонниците и на прага му бяха проснати загинали кански войници. Срещу мъртвите беше изправен гвардеец, облегнат на каменната стена на моста, широко отпуснал крака, забил меча пред себе си, а тялото и крайниците му бяха набучени със стрели.

— Пекар — обърна се към него К’азз с натежал глас.

Мъжът се размърда и надигна глава. Тъжна усмивка пропълзя под дългата му рижава брада:

— Господарю.

Той опита да се изправи.

Командирът на Гвардията го върна обратно.

— Стой тук — внимателно му нареди той. — Трябваш ни, за да пазиш севера.

Крива усмивка дръпна устата на Пекаря на едната страна:

— О, слушам, господарю.

Братята събираха щитове от падналите. Кайл заработи заедно с тях. Държаха колкото могат под всяка ръка. Кайл предложи един на К’азз и той го взе с поклон. Понесоха се нагоре по моста.

Пред тях дълбок силен рев, подобен на непрекъснат гърмеж, изправи космите на ръцете и на врата на Кайл. Беше нисък, кънтящ, животински рев на очакване, нададен от хиляди гърла; толкова силен, че почти заглуши звънтенето на удрящите се оръжия и щитове. Те достигнаха битката в средата на моста. Четирима Обетници, отпуснали тежест на един крак, посрещаха натиска на плътния клин от канска пехота. Щит срещу щита, замахване с копия и други подобни оръжия, докато пети Обетник оставаше крачка назад, наблюдаваше и си почиваше. От всичките провисваше насечена и разкъсана броня, шлемовете им бяха очукани, ръцете черни от засъхваща кръв. Обетникът в тила — ниска набита жена — им отдаде чест. Едната страна на главата й блестеше от прясна рана; смъкнатият й скалп висеше като покривало. Под краката им бе застлано със строшени щитове, паднали мечове, дълги копия, къси копия, пики, стрели и отчупени парчета от броня. Кръвта оцветяваше дяланите камъни на моста в пурпурно.

— Добре дошъл, господарю! — провикна се жената, за да могат да я чуят през шума. — Ние обаче не сме искали подкрепления.

Тогава тя се намръщи и огледа К’азз от горе до долу.

— Престоят надалеч не ви е понесъл, струва ми се. Вие обаче трябва да си тръгнете. Ние ще се държим, докато паднем!

— Аз също! Радвам се да те видя, Мършава.

К’азз приготви щита си и вдигна дългия нож. Освен тях той нямаше друго въоръжение. Мършавата поклати глава.

— Не — вие сте резерв.

Тя кимна на Кайл и на братовчедите.

— Не ви ли познавам?

— Преследвача, Кокошката, Пустошта, Кайл — провикна се К’азз. — Могат да се оправят с работата.

— Добре дошли, братя!

Тя посочи към Обетниците, подхванали откритата предна редица събрани войници. Те държаха дълги и къси копия, издигаха ги високо или ги мятаха към защитниците — истинска гора от пробождащи и полетели стебла.

— Амат, Рапицата, Черния и Тургал.

Имаше място само колкото осем кански войници да застанат рамо до рамо, при все че редиците зад тях можеха да се пресягат с копия и алебарди. Мършавата удари с копието по щита си и четиримата Обетници отстъпиха крачка, стъпиха здраво и се приведоха. Канските войници се втурнаха напред и бяха пресрещнати от бързи безмилостни удари откъм Обетниците. Техните ранени и загинали бойни другари пречеха на всички, които се натискаха напред, за да запълнят редицата, и ги възпираха. Преследвача погледна сражението и захвърли товара си от щитове. Взе единия и вдигна паднало копие. Братята и Кайл го последваха инстинктивно.

Мършавата пристъпваше напред-назад зад отбраната на Обетниците, гледаше внимателно и може би така нагласяше нещата, че К’азз да не тръгне напред и да застане в строя. Тя потупа Черния по крака и махна на Пустошта да идва.

— Смяна!

Черния се извъртя и Пустошта бе твърде изненадан. Той обаче скокна напред, отблъсна стволовете на копията, за да се намести, и се настани с цялата си тежест. Мършавата го гледаше преценяващо с присвити очи.

Преследвача дойде, докосна Кайл по ръката и посочи кръста му:

— Действай с това.

Кайл погледна към закачения на кръста му меч, поставен в прекалено голяма ножница. Дарът, поднесен му от Оссерк; дори не го беше изваждал.

— Не смея — викна той в отговор.

— Трябва! — възрази Преследвача.

Кайл сви рамене.

Мършавата смени Обетниците един по един, докато не остана само Рапицата — когото Кайл познаваше от Курзан — и не дойде редът на Кайл. К’азз възрази, но явно Мършавата отговаряше за това подразделение, тъй че нейното мнение надделя. Сменените Обетници — Черния, Амат и Тургал — стояха задъхани, с лъснали от пот лица. Раните им бяха ужасни — Амат кашляше кръв; желязната броня на Черния изпущаше кръв при скачването на всички пластини; Тургал, понесъл грамадния правоъгълен щит на малазански пехотинец, го беше привързал към осакатената си, счупена лява ръка.

Когато редът му дойде, Кайл приготви копието си и го стисна здраво под мишница. Изведнъж ожадня страшно, но знаеше, че дори и при нуждата от вода е по-добре да е жаден — за в случай на рана в стомаха. Опита да не мисли за предстоящото и Мършавата, може би усетила растящия му ужас, не го изчака.

— Смяна! — ревна тя и Рапицата се измъкна. Кайл се впусна напред. Почти веднага копието му се заплете в гъсталака от мушкащи, въртящи се оръжия. Ударите по щита го разлюляха и ръката и рамото му изтръпнаха. Той не можеше да ползва оръжието си. То висеше безполезно.

Смехът на Гуглата! Ще умра, пронизан като глиган.

Около него профучаваха къси копия, а Мършавата и другите придвижваха редицата назад, за да може той да изправи копието си. Той възстанови позиция и натисна напред в блъсканицата. С крайчеца на зрението си виждаше, че Изгубените братя се държат на висота. Кокошката и Пустошта се биеха като ухилени диви кучета, напълно в стихията си, докато Преследвача бе спокоен, внимаваше и не отстъпваше и крачка. Удържаха мястото си и Кайл отново се зачуди — кои ли бяха тези хора, видимо равни на Обетниците по сила, свирепост и издръжливост?

Що се отнася до него самия… и Кайл, и канските войници почти веднага усетиха, че той е слабото звено в редицата. Късо копие отскочи от шлема му и за малко го замая. Здрав удар по щита го отплесна назад, той го чукна по челото и проводи ужасяваща болка през лицето му. Той примигна, всичко се размаза и така пропусна удар по дръжката, който изби копието от ръката му. Двамата канци срещу него и редовете зад тях ревнаха и се втурнаха напред. Откъм гърба му го закрепиха ръце и полетяха къси копия. Ужасѐн, Кайл извади меча си и освободи каишките, които придържаха тънкото извито острие в ножницата. Той го вдигна, отби протегнатите, звънтящи копия и алебарди и се опули, когато острието с цвят на тъмно злато преряза всяка дръжка тъй леко, сякаш минаваше през свещ.

Канците се отдръпнаха, ококорили очи под забралата на шлемовете си. Отсечените стволове изтракаха високо на камъните във внезапно настъпилата тишина.

— Беру да ни благослови! — възторжено изруга Мършавата зад него.

Оръжието на самия Оссерк! Можеше ли да бъде истина?

Кайл мръдна напред и си върна отстъпеното пространство. Приклекна зад щита си. Сега съм готов. До него Кокошката и Пустошта си размениха диви, въодушевени усмивки.

Кайл остана в редицата, докато другите се смениха. След като мечът му срязваше щитове на две и чупеше мечове, никой не искаше да застава срещу него. Отдихът позволи на Обетниците да се възстановят, при все че за Черния и за Амат битката свърши. От загубата на кръв те не можеха да станат. Останалите се сменяха бързо и по този начин, безмилостно ръководени от Мършавата, издържаха.

К’азз поддържаше връзка с Бляскавата чрез Братята. Тя докладва, че Скинър и неговите Обетници са напуснали бойното поле и са изоставили верните им редовни войници. Бляскавата и повечето от оцелелите гвардейци бяха установили укрепен пункт. Тя твърдеше, че е постигнала временно примирие с имперската войска. Във всеки случай, уикците, унищожили частта на Скинър, просто обкръжили Бляскавата и се задоволили с това. По-късно К’азз им каза, че Бляскавата очаквала да започне формални преговори и че трябвало да удържат канците, за да може тя да настоява за възможно най-изгодните условия. К’азз беше съгласен.

Точно след съобщението от Бляскавата до средата на моста с усилие се добраха кански конници. През блъсканицата от войници си пробиваха път като кораби в бурно море — минаваха с удари с камшик и ритници. Водещият ги човек изрева заповед и пехотата отстъпи с вдигнати копия. В звънтящата тишина мъжът изрева:

— Кой командва тук?

— Аз! — отвърна Мършавата и направи крачка напред. Тя повдигна скалпа си и го постави на мястото му.

Той свали шлема си. Беше тъмнокож, с грижливо подстригани мустаци и брада. Поклони се възможно най-изискано като за ездач.

— Командир Пирим ’Дж Шал на вашите услуги.

После посочи конника зад себе си.

— Надзорник Дурмис.

Мъжът в дълга одежда се поклони много по-вдървено, а огорченият му поглед бе вперен далеч отвъд тях, в северните скали.

— Поздравяваме ви, Гвардейци, за юначната защита — въпреки че ни струваше скъпо. Ние обаче идваме с новини. Имате ли по случайност някаква връзка с главните си сили на север?

Несигурен поглед от страна на Мършавата:

— Да.

— Тогава надзорник Дурмис настоява изключително много…

— Какво усещат те? — намеси се мъжът в дългата одежда.

— Усещат?

— Да, мътните да ви вземат! Проучете чрез вашите Братя.

Мършавата отново погледна назад със сключени окървавени вежди. К’азз кимна.

— Един миг само — отвърна тя.

К’азз се изправи и обясни:

— Съобщават за смущения сред Лабиринтите.

— И те се засилват — добави Надзорникът. — Нещо си пробива път през Лабиринтите като рухваща кула и се е насочило право насам!

Командирът пренебрежително махна с ръка.

— Може и да преувеличава… работата на Надзорника е да се тревожи от такива безотговорни действия сред мъжете и жените, наричани от вас Таланти — каквито действия могат да застрашат нашата Конфедерация. Между другото, това е главната причина, задето не прибягнахме към крайни средства, за да ви отстраним от пътя си. Да сторим това би означавало да предизвикаме възмездие и още по-силен удар от страна на вашите страшни кадрови магове Обетници, нали така? И по този начин ни отнехте много повече хора, отколкото иначе, така е, нали?

Самодоволна усмивка.

— Във всеки случай, известно е, че от време на време по-въодушевените носители на длъжността…

Надзорник Дурмис смушка коня си и той се блъсна в животното на командира.

— Това е наистина — процеди той.

— Като предупреждението по-рано тази нощ? За наближаващо тавматургическо изстъпление? Простото пристигане на дружина конници?

— Кой да знае кои биха могли да бъдат? Можеше да са съюзници на Гвардията! Както и да е, тези конници спечелиха битката за императрицата.

— Това положение е твърде съмнително за нас тук, на моста!

Мършавата се прокашля.

— Господа! Все още ли преговаряме?

Командир Пирим върна вниманието си към фронта. Той дръпна дългата си белезникава предпазна поличка, за да я изпъне, и нагласи шлема под мишницата си.

— Надзорник Дурмис настоя за тази размяна на разузнавателни сведения. Според мен формалностите бяха спазени. Готови сме.

И той се поклони.

Мършавата отвърна на поклона с все още опряна на главата ръка.

Командирът се захвана да обръща коня си и от засилващото се смайване и гняв на лицето му се разбра, че не може. Той яростно удряше с камшика си наблъсканите около него хора.

— Сторете път, проклети да сте! Сторете път!

Мършавата се обърна и вдигна вежда към Кайл и останалите в строя. Кокошката произведе подигравателен вик. Надзорник Дурмис обаче остана неподвижен на коня си. Той седеше сгърбен, със скръстени отпред ръце.

— Тук е — изрече той с побѐден глас.

Кайл рискува и хвърли бърз поглед наоколо. Над скалите нощното небе на северозапад сякаш се въртеше, а звездите се диплеха. Събираше се розово-оранжев блясък, потекъл на ивици и кръгове — те се разширяваха и изчезваха.

— Какво е това? — изпъшка той.

Тогава блесна светкавица — като от лумнал и веднага след това угаснал далечен огън. Скоро след това до тях достигна приглушен гръм. Мършавата погледна К’азз.

— Нещо удари бойното поле — обясни той. — Паднало е право през поделенията на западното крило. Оставило е щети след себе си.

Веждите на командир Пирим се надигнаха в почти комична изненада и тревога. Той погледна към Мършавата.

— Предлагам примирие. Засега.

Мършавата склони глава и се намръщи:

— Съгласна.

Въпросът дали морето щеше да погълне Хо и неговите спътници — маговете бегълци — вече беше без значение. След като надзорът на Ят над различните струни на участниците в обреда се утвърди, той предприе стъпки за защитата на кораба. Около бордовете му се промъкна пашкул от сила. През туптящите многоцветни стени на преградата морето сякаш бе останало назад — Окаяник май се носеше над нищото.

Девалет въздъхна с дълбоко облекчение и се тръсна тежко до Хо. Тя разтриваше ръцете си. По пепелявото й лице се стичаше пот. От кораба долитаха плашещи простенвания — дъските скърцаха, пукаха и се наместваха. Мачтите се тресяха, а върховете им бяха прерязани там, където бяха срещнали сиянието от сила над тях. Под тях палубата се клатеше и тя и Хо се спогледаха тревожно.

— Къде сме? — приглушено се обърна Почерпката към Пръстите.

— Серк — прошепна той.

Понесе се писък и всички подскочиха. Един от маговете от ритуала беше се изправил на крака. Той посочи Ят и измърмори нещо неразбираемо. Двама от Обетниците — Мъждивия и Тръстиката — станаха да го успокояват. Той измъкна ръце от хватката им, хвана се за главата и започна да вие от ужас. Обетниците се пънеха да го притиснат, но — невероятно — мършавият човек ги отблъсна настрани. Той захвана да дере лицето си, все едно искаше да го разтвори, а после с две дълги крачки отиде до борда и се хвърли през него. Писъкът му прекъсна, когато мина през преградата.

— Лудост от отатарала — изрече Девалет към всички.

— Може би… — обади се Су; черните й, набръчкани очи бяха почти затворени. Хо се обърна да изрече още едно предупреждение за превземките й, но спря и разбра, че нейният поглед е прикован върху Ят и че неговите остри, блеснали очи също гледат Су настойчиво.

— Аз определих смущението — обяви Су, без да сваля поглед от Ят.

— Да? — попита Хо.

— Общо заразяване, което засяга почти всички нас в по-голяма или по-малка степен. То обаче е съсредоточено основно в двама носители…

Ят бавно се изправи от седналото си със скръстени крака положение и прекара тояжката си по предната част на тялото. На устните му се появи широка гладна усмивка.

— Да? — отново притеснено попита Хо. — Кой?

— Главните й носители са нашият приятел от Седемте града и… — тя обърна глава и посочи — … той.

От другата страна на кърмата веждите на Блуз се надигнаха. Той посочи себе си:

— Какво? Аз?

— О, да…

Ят насочи тояжката си към Тръстиката; Обетникът неуверено погледна Блуз. От тояжката излезе сияние като онова, което обграждаше кораба, и удари Тръстиката. Той изпищя и се сгърчи. Пред очите им магическият огън го погълна и остави почернял димящ труп.

— … а ние допуснахме огромна грешка — довърши бързо Су.

— Кралицата да го отнесе дано!

Блуз се изправи с невероятна за Хо бързина. Беше покрил половината палуба, преди Ят да може да задейства тояжката си. Излязоха розов и виолетов огън. В отговор Блуз издигна своя Лабиринт, енергията се отрази и се разплиска като вода. Отблъсна се навън, разпространи се навсякъде и се удари в преградата около тях — и тя се пръсна.

Палубата пропадна под всички. Хо обхвана с ръце Су и Девалет, притисна ги към борда и те се хванаха за каквото им попадна. Във всички посоки из нищото се понесоха разпищели се хора, при все че нито един от маговете от обреда не помръдна. Ят беше паднал и се мъчеше да разбере къде се намира. Наблизо се намираше един Обетник — Мъждивия. Той се промъкваше по едно въже към мага от Седемте града.

— Закрепи ни! — провикна се Хо към всички.

— С това се занимавам! — отвърна Пръстите.

Мъждивия се доближи до мага от Седемте града и се протегна. Тогава там се появи Сесин и изскочи иззад Ят, за да хване Обетника. Мъжете се вплетоха яростно и само хватката на Мъждивия ги държеше за кораба. Бореха се във въздуха, стискаха се и се деряха — после и двамата изчезнаха в тишината. Палубата се надигна и грубо изкара въздуха на Хо.

Ят отново изстреля сила и хвана Блуз неподготвен, ала потокът сурова необработена енергия мина през него, без да му навреди. Блуз и Ят се изправиха втрещени. Блуз се гледаше и не разбираше нищо.

— Дръж го! — обади се Почерпката от кормилото.

Блуз се хвърли напред. Ят вече стоеше между насядалите, обвързани от обреда магове, всичките неподвижни като статуи. Той развъртя тояжката си и през палубата се понесе стена от развълнувана сила. Блуз, Почерпката и Септ я удариха и силата им беше отблъсната. Магът от Седемте града се засмя зад преградата си.

До Хо Пръстите лежеше проснат, а лицето му бе изкривено от усилие.

— Не мога да продължавам така вечно, хора — процеди той през стиснатите си оголени зъби.

— Измъкнете ни оттук! — викна Хо към всички.

— Къде? — изръмжа Девалет.

— Където и да е!

— Искате да си вървите? — викна Ят, гласът му звучеше кухо през бляскавата ивица от енергия. — Аз ще ни заведа някъде — при все че не смятам, че ще има голямо значение за вас, приятели мои! — и той отново се засмя и замаха с ръце. Далечината стана крива, потъмня и прие сиво-зелена окраска. Корабът леко се отпусна върху нещо и се наклони на едната страна. Пръстите въздъхна с благодарност, ръцете му се отпуснаха и той клюмна. Гръмовен, смазващ шум като от водопад се усили и заглуши всички други звуци. Някаква воня нападна Хо и на него му се повдигна. Почерпката, който беше наблизо, се дръпна и попита:

— Това пък какво е, в името на ужаса на Гуглата?

Хо стана. Плъзгаха се по наклонения поток на някаква течност. Напомни му на поток от лава, само че сплъстена, нашарена с ивици гнойножълто и болезненозелено. В нея се гърчеха тела, топяха се и се преобразуваха, движеха се и махаха, и най-накрая отново падаха в разпененото вещество, от което се подаваха.

— Краят на Хаоса — обясни Хо.

— Да! — отговори Ят. — Вие нахлувате в земите ми и носите смърт и разруха! Подобаващо е да отвърна, като ви дам да усетите същия хаос!

Той разтвори ръце.

— Моите земи бяха сполетени от него… Сега е вашият ред! Оттук аз ще донеса такова бедствие на континента ви, че няма да се възстановите никога!

Той се обърна с гръб и вдигна високо ръце, сграбчил тоягата над главата си.

Създава друга порта — този път води до Кюон. Хо се усети как гледа уикската вещица.

— Какво можем да направим?

— Нищо. Нямаме сила. Той заповядва на силата на двадесетина магове. Ние сме малцина.

— Нищо? Нищо!

Су го изгледа косо. Сбръчкана й уста се изпъна в шеговита усмивка.

— Коя съм аз, че да кажа, Хо? Не си ли ти познавачът тук? Не си ли ти вървял точно по тези брегове?

Проклета да е! Как така може да знае за тези работи?

— Много добре.

Той повиши глас.

— Блуз, Пръсти, Девалет! Идвайте при нас.

Не беше ритуал. Хо не би предложил нещо такова, имайки предвид последната му употреба. По-скоро ставаше дума за едновременно съсредоточаване. Всеки се готвеше да допринесе със силата си, за да попречи на създаването на здрав, издръжлив мост от това място до местоназначението на Ят — където и да се намираше то.

Докато работеха, съдът се накланяше все по-остро към носа, докато не им се наложи да натиснат кърмата. Почерпката и Септ ги привързаха към бордовете, кормилото и планшира. Окаяник ускори ход, плъзна се и застърга по потока от безформено органично вещество. Хо се питаше дали видените от тях очертания са били негови обитатели или негови пленници. Може би магове, хванати, докато са опитвали да направляват възможностите на неразвитата материя — както той самият бе опитал толкова отдавна.

Пред тях потокът бе разтворен и разделен на две от някакво разкритие към мрака. Хо мерна звезди — нощното небе? Съдът се наклони още повече, почти отвесно, после се хвърли напред. Хо за кратко изпита усещането, че пропада в нищото. Тогава той се протегна към това, което даваха Су, Блуз и Девалет, и почти се спря. Такова умение! Беше близко до неговото. Беру, дано да не се поддам! Не е чудно, че не поискаха да минат на страната на Ят!

— Дръжте се!

Спуснаха се право от горе надолу през свирещ, виещ вятър. Незабавен трясък на ударило се, сцепило се дърво. Болезнен удар. Падане. Нищо.

Наит седеше заедно с Урфа, Гуляйджията и още неколцина сержанти сапьори; те гледаха как техните момчета и момичета опитват да накладат огньове и да сготвят нещо топло. Мракът на Хеук продължаваше да се носи над позицията им, но полека-лека отслабваше и се разсейваше. Наит прецени, че към зазоряване няма да го има. Самият Хеук продължаваше да спи, свит на кравай наблизо. На лицето му стоеше упоена разтеглена усмивка, а каната си бе стиснал по-здраво от скъпо момиче или момче за удоволствие. Наит бе почти заспал, когато Урфа насочи изпъкналия си кривоглед взор към него и махна настрани.

Идваше самият Меч на Империята, превързан и окървавен. Дрънчащата му броня бе цялата очукана и потрошена. Той вървеше към огъня на офицерите, следван от собствената си свита от лейтенанти и капитани. Наит сведе глава. Богове, не — моля ви, не ни прецаквайте!

— Защо не се движим? — попита Корболо тъй високо, та всеки на склона можеше да чуе. — Наредих да се върви! Гвардията е останала на бойното поле. Трябва да нападнем!

Откъм събралите се сапьори, заети с обсъждане на най-добрия начин за запалване на огньовете, се извърнаха лица. Сравняваха прахани и кремъци, увити в кожа пръчки въглен, подложки за жарава от гъши пух и мъх — и през цялото време огньовете останаха незапалени. Охо. Наит се изправи и подкани Урфа и Гуляйджията със себе си. И тримата тръгнаха натам, където капитаните Тенекеджията, Кепп и Цъфналия станаха на крака. Кепп и Цъфналия помогнаха на Тенекеджията да се изправи на обвита с плат пръчка, преправена на патерица.

— Слушам ви, Меч — започна Тенекеджията.

— Защо заповедите за събирането на войските не са били предадени? — попита Корболо, като произнасяше думите твърде грижливо.

— Да се придвижат накъде, господине? — попита Тенекеджията.

Военачалникът напанец протегна ръка на запад.

— На запад! Останало е укрепено място на Гвардията! Могат да ни нападнат във всеки миг. Трябва да бъдат унищожени. Избити до последния човек!

Тенекеджията замислено прекара палец и показалец по сребърните си мустаци.

— Според съобщенията те всъщност са се изтеглили, Меч — внимателно произнесе той.

Корболо надвисна току до капитана. Устата му се изкриви от преувеличено разочарование.

— Нали не отказвате да изпълните пряка заповед, капитане? — попита той с много спокоен глас. — Понеже ще наредя да ви арестуват. А след това, утре, след като сме ги избили всичките, аз, Корболо Дом, Меч на Империята, ще бъда обявен за разгромителя на Пурпурната гвардия. Победител на Скинър. И аз ще наредя вие и цялата ви рота да бъдете разпънати на кръст. Повярвайте ми — правил съм го и преди. А сега… потегляйте.

Тенекеджията отдаде чест:

— Тъй вярно, Меч.

Корболо отвърна на поздрава:

— Много добре, капитане. Продължавайте.

Той потегли, последван от свитата си, и остави Тенекеджията да подскача на един крак и да изучава патерицата си. Наит, Урфа и Гуляйджията дотърчаха заедно с останалите сержанти. Всички говореха едновременно, оплакваха се, заплашваха и отказваха да вървят. Мнозина сочеха към заспалия Хеук. Тенекеджията, Кепп и Цъфналия вдигнаха ръце, за да въдворят спокойствие.

— Нямаме избор — отсечено обясни Тенекеджията. — Направете носилка за мага. Вземаме го с нас. Искам пехотна колона, придружавана от леки пехотинци. При първия признак за неприятности се връщаме тук. Става ли?

Наит можеше само да клати глава пред тази огромна, величествена глупост. Той го постигна — прецака ни.

Наит си предложи услугите да се придвижва с леката пехота и остави редовната войска да носи Хеук. Взводът не толкова вървеше, а се промъкваше в разпръснат строй, с приготвени арбалети, изгърбени. Бледа светлина оцветяваше източния хоризонт; там звездите бяха по-бледни. Наит хвърли бърз поглед към хората си. Имаха късмет, че загубиха само двамина — Кал и младия Пръцко. За момчето го болеше най-много, не понеже е бил млад и тъй нататък, а понеже беше приятелска стрелба. В цялата неразбория от хора, които прескачаха окопа, влизаха и излизаха от него, нечий арбалет бе разклатен и стреля току до главата му. Без никакво предупреждение. За всички се оказа трудно да приемат това.

Поне тази част на полето беше относително празна. Най-лошото бе на юг, където все още горяха огньове и кръстосваха кани и други нощни хищници. Бяха пресекли повечето от полето, когато от мрака изгромоля поделение конници.

— Не стреляй! Не стреляй! — чу Наит виковете на сержантите сред леката пехота. Конниците бяха уикски копиеносци. Те дръпнаха юздите и спряха.

— Кой е начело? — провикна се някой, явно ветеран. Всъщност всичките приличаха на изпитани ветерани.

— Мечът на Империята — викна друг в отговор. — Корболо Дом.

Уикците зяпнаха, застинаха, после ръцете им се преместиха към прибраните в ножниците дълги ножове и други оръжия. Донесоха се уикски проклятия.

— Какво е това име? — попита отново старият човек, сякаш не вярваше.

— Моето! — Корболо излезе начело на колоната. — Какво ново?

Сивокосият ветеран отпусна ръце на предния лък на седлото си и огледа Корболо с нещо, близко до изумление. Най-накрая, след известно време, той поклати глава и се изплю настрани, сякаш за да освободи устата си от някакъв кисел вкус.

— Ти си дързък и смел, признавам ти го. Как се усещаш да ни бъдеш задължен, убиецо?

Корболо изглеждаше напълно спокоен.

— Не съм задължен на никого. Аз съм Мечът на Империята и командвам всички имперски сили.

— Тогава за нас е много добре, дето според собствената ви императрица ние не сме имперски сили. И все пак победата ви се дължи на нас. Питам се тогава, какво може тронът да предложи в замяна, за да изплати такъв дълг, а?

Самоуверената усмивка на Меча беше почти самодоволна.

— Императрицата отсъжда за такива неща.

— Така е. И тя, и войската са свидетели на случилото се тази нощ.

Уикецът дръпна юздите си в обратната посока и отрядът се изнесе.

Наит ги гледаше как си отиват. Какво историческо събитие, момчето ми. Официалното твърдение беше, че уикците в Седемте града били предали Империята, и че Корболо едвам успял да закрепи работата. Лично Наит не вярваше и на една дума от това. За него този сблъсък окончателно изясни нещата. Уикците се бяха отнесли към Корболо като към предател. Наит се обърна към взвода си, който наблюдаваше как конниците се отдалечават.

— Движение! Да вървим! Имаме да подсигуряваме терен.

По-нататък равнината леко се надигаше във верига нисички хълмове. Един от тях бе убежище на остатъка от Пурпурната гвардия. Разправяха, че били около три хиляди; броят на Обетниците бе неизвестен. Хълмът бе обкръжен от хората на Юмрук Д’Еббин, както и от всички талийски, фаларски и други части, присъединили се към него през нощта. И уикската конница сновеше наоколо и изглеждаше готова да нападне хълма на своя глава. Не летяха никакви стрели. Гвардията се бе оттеглила зад стената си от щитове; имперската войска просто я обкръжаваше.

Кибб се промъкваше заедно с него. Момъкът пъхтеше под непривичната тежест на новата си броня и на арбалета, щита, мешката за муниции и големия грисийски меч в ножница; нейният облечен в бронз връх дращеше по земята след него.

— Какво ще правим? — попита той.

— Твърде много въоръжение носиш, войнико.

— Не предвиждах никакво вървене. Няма да нападаме, нали? Искам да кажа, веднъж извадихме късмет — не е нужно да прекаляваме.

Наит се засмя.

— Чуй се само. Готов беше да се репчиш на всекиго, а сега искаш да останеш по-нисък от тревата. Пораснал си.

Момчето се дръпна ядосано:

— Разкарай се!

Наит продължи да се смее и да върви нататък. Не беше ли забавно как всички се цупеха. Докато се заглеждаше напред, смехът бавно заглъхна в гърлото му. Небето на запад изглеждаше странно. Там разцъфваха зелени, жълти и розови светлини, подобни на ония, които светеха на север, ала по-малки и много по-слаби. В лицето му лъхна ветрец и разклати стъпканите, пречупени стебла на тревата. Той вдигна юмрук, за да спрат, и коленичи. Какво беше това? Някакъв ответен удар откъм някой маг Обетник?

Колоната също бе спряла и бе свалила щитове от рамо. Наит забеляза хората на Урфа и им махна да се приближат. Тя се сниши до него.

— Какво е?

— Неприятностите на Опонн.

— Без майтап. Какво ще правим?

Наит огледа празния склон — дори и измършавял плъх не можеше да се укрие.

— Не знам.

— Ами твоят старец, ненадминатият маг?

— Спи. Дори и за Гуглата няма да се събуди.

— Да… — и тя посочи на запад. — Струва ми се, че той идва.

Сиянието се усили и стана по-плътно. От запад се донесе вятър. Нещо голямо се задава по пътя ни. Тогава го заслепи блясък като от огромна светкавица. Той се сви и погледна настрани, както сториха всички. От взрива падна ничком. В далечината нещо грамадно се удари в земята, разтърси се и изтрещя подобно на извънредно голям предмет, който се нацепва на ситни парченца. Земята под Наит се разтърси. Разтрисането продължи и се доближи като непрестанния тътен на прииждаща гръмотевична буря. Към тях се носеше нещо, подобно на голямо количество размесена пръст и излъчващи бледа светлина парчета. То се забави, падна, плъзна се; надигналият се облак прах го обгърна и скри всичко от поглед.

Последва зловеща тишина, в която тропаха камъни, земята се движеше, бумтеше и простенваше. Наит засенчи поглед и очите му се просълзиха.

Големият облак от прах и пръст ги обви. Когато започна да се разнася бавно, той видя, че от страната на хълма на Гвардията липсва парче. Отрязаното продължаваше като дълга бразда. Тя прорязваше широка ивица през строя на Юмрук Д’Еббин, постепенно ставаше по-плитка и водеше като следа от натрошено дърво до начупените останки на истински кораб — тук, в самия център на материка.

Той се изправи и зяпна, както стори и взводът му човек след човек, заедно с леките пехотинци наблизо.

— Какво правим? — попита Урфа. Гласът й бе изпълнен със смайване, кривогледите й очи направо изскачаха.

— Не знам.

Движение — някой излизаше и се олюляваше от парчетата. Наит и Урфа се спогледаха смаяно. Топките на Трейк! Кой ли може да е това? Човекът се върна към развалините, а после изникна, повлякъл още един. Това освободи Наит от магията.

— Да вървим — викна той. — Да им помогнем да излязат!

Взводовете и опълченците са затичаха към купчината натрошено дърво. Жената беше пълна и едра. Мъчеше се да се върне при развалините, но не можеше да върви право напред. Очевидно беше под въздействието на удара. Лицето й бе цялото разранена и насинена плът, беше напълно гола и — странно — главата й беше неравно избръсната.

Наит я хвана за раменете:

— Как се казваш? Какво е станало?

Тя примигна, устата й се отвори, замърмори и пусна кървава слюнка.

— Спрете — успя да каже тя.

— Да спрем? Да спрем какво? Какво искаш да кажеш?

— Спрете… него.

Тя приседна тежко, а крайниците й потрепериха. Появиха се още оцелели, извадени от кораба, всичките облечени в парцали, с късо подстригана или обръсната коса. Твърде запазени — би трябвало да са пострадали като кораба. Сигурно са били защитени с магия.

Навън изтичаха двама мъже, облечени досущ като хората от кораба. Ръката на единия бе издрана, разтрошена мешавица от червена плът, белезникава кост и провиснала жила, но той явно не обръщаше внимание на това, което иначе би било смъртоносно нараняване за всеки човек. Другият притискаше ръка до страната си, където голяма дървена треска пронизваше цялото му тяло. Кръв заливаше предната страна на тялото и крака му. Обетник! Такъв ще да е.

— Намерете го! — викна вторият и почти заплака от болка. — Старец от Седемте града! Намерете го!

— Просто седни! — ревна Наит и се затича. Зад тях се доближаваше отряд уикци.

— Намерете го! Убийте го! — и мъжът заплака със сгърчено в агония лице. Спътниците му подбелиха очи, той залитна, падна на колене, а после на една страна. Наит се протегна към пронизания, но после се спря — нямаше съвършено никаква представа какво да прави.

— Лечител! — викна той. После хлъцна — човекът някак си се беше доближил и извадил късия му меч от ножницата. Той закуцука към развалината.

— Чакай! Кого да убием? Защо?

Иззад парчетиите от кораба се показа виолетов огън и шибна уикците. Коне и хора се понесоха във въздуха. Земята се разтърси и Наит се олюля.

— Него — изръмжа мъжът. Той изруга, спря се, хвана грапавото парче дърво, дълго колкото меч, и с писък го измъкна.

— Кой си ти? — изпъшка Наит.

— Хо. Сега събирай хората си и го убийте веднага!

Наит направи знак на опълченците да стрелят. Те се приведоха и се затичаха напред. В небето се изви виолетов пламък и изряза ярка черта в нощта. Всички се загледаха. Той се понесе над тях, изви се и се вряза в колоната. Неговата завихрила се сила отвори в редиците й прорез, около пет души широк. Отрядът се пръсна като разбита чаша. Групички хора се затичаха във всички посоки — повечето назад, на изток.

Не спирайте да тичате, момчета — търсете прикритие; най-лошото току-що дойде.

Хо протегна ръка.

— Заведи ме при останалите.

Наит си взе меча и му помогна да се придвижи. Дотича и Мей — присвита, ръцете й целите в кръв от лекуването на рани.

— Окопавайте се! — провикна се Наит през рева на разфучалата се сила. Мей отдаде чест и се затърча.

Наит отведе мъжа до мястото, където бяха събрали оцелелите от кораба. Тук лежаха държеливата едра жена и друга жена — уикска старица; човекът с наранената ръка; някакъв младеж, още по-очукан и схванат; и още двама оцелели, омазани с кръв, издраскани и наранени. Лечителите от унтанските доброволци и от малазанската редовна войска бяха заети с тях — спираха кръвотечения, притискаха ръце към натъртените места.

— Това ли е?

Хо овладя болката си и произнесе с напрегнат глас:

— Да. Много от тях са от Гвардията.

— Ние воюваме с тях — безстрастно отбеляза Наит.

— Нужни са ни.

Наит не си направи труда да пита за какво.

— Ами ти? Имаш нужда от лечител.

— Не… оправям се.

Наит доближи мъжа и огледа голата му страна. Там, под засъхващата кръв и течности, само розов белег беше останал от раната, по-лоша от пробождане с меч. Кой — какво — е този човек?

Наит помогна на мъжа да седне в тревата, а после се обърна да гледа леките пехотинци. Бяха се прикрили около разрушения кораб и стреляха по нещо на изток от купчината. Изникваха от тревата, стреляха, после отново залягаха. Те са същи степни кучета. Това е то! Степни кучета.

Той беше на път да се поздрави, когато земята под него потрепери и той се олюля. От кораба се разля извита стена от тъмносин огън, разпръсна нередовните войници и подпали тревата. Наит се просна, за да търси прикритие. Нещо се издигаше и хвърляше зловеща сянка над всичко, и той се загледа в тъмната дупка — или петно върху нощното небе — тя се събираше, потъмняваше, и сякаш се насочваше навътре.

Наит викна към зяпналите нагоре мъже и жени:

— Окопавайте се!

Кайл и Изгубените братя не напуснаха редицата си. Те останаха прави, с готови оръжия, и канците също стояха готови, с изправени копия и алебарди. Офицерите гледаха северното небе от конете си — Надзорникът беше спокоен и съсредоточен, а командирът въздишаше от скука и си четкаше туниката. Кайл също хвърляше погледи крадешком и не виждаше нищо повече от особени светлини в небето. След известно време Надзорникът Дурмис вдиша шумно през зъби, а лицето му започна да се сбръчква от притеснение. Дори лицето на командира изглеждаше разтревожено. Кайл погледна. Някакво тъмно сияние блестеше в изсветляващото небе. През него не се виждаха звезди. Достигна ги отново гръм и мостът леко се разтресе.

— Оставайте тук, ако искате — обади се Надзорникът, — но ние няма да набутаме войската си в това.

Той се обърна към командира:

— Наредете на хората да отстъпят и заемете отбранителна позиция на южния склон.

Командирът се тупна с ръкавиците по бедрото и се намръщи:

— На ваша отговорност?

— Да, на моя отговорност!

Безгрижно свиване на рамене.

— Много добре. Щом трябва.

Той вдигна ръка и даде знак. От тила прозвучаха рогове. Сред събраните на моста части се издигнаха и се развяха знаменца. Началникът отдаде чест на Мършавата и сведе глава от уважение към упорството им. Мършавата кимна с глава с изписана на лицето болка. След доста неприятности и местене командирът, Надзорникът и свитата им успяха да обърнат конете си. Пробиха си път през моста, а редиците се затваряха след тях.

Кайл дочу как Мършавата пита:

— Да вървим ли?

— Ще чакаме — отвърна К’азз.

Кокошката и Пустошта седнаха, извадиха камъни и се заеха да чистят остриетата на оръжията си. Кокошката дори си подсвиркваше някакъв напев. Кайл огледа своя меч — без петна, острието му — тънка дъга от някакво тъмножълто вещество, неметално, почти прозрачно на ръба. Той го прибра в ножницата и уви връвчиците около дългата му дръжка. Много скоро щеше да се наложи да си намери нова ножница.

Появи се Преследвача и заоглежда очукания си кръгъл шлем.

— Трудна битка. Добра работа.

— Благодаря. А сега какво?

Разузнавачът посочи на север.

— Това — трябва да направим нещо за него.

Кайл бе озадачен.

— Ти да не си маг?

Просумтяване.

— В името на Великия Мрак, не. Просто имам усет за тия работи. Семейна черта.

— И? Какво правим?

— Ние ли?

И той поклати глава. Дългата му тъмноруса коса провисваше сплъстена, оплетена и мокра от пот.

— Нищо. Това е за маговете. Те може и да имат нужда от прикритие.

Канците продължаваха да се оттеглят. Задните редици се отдръпваха с вдигнати копия и наблюдаваха внимателно как останалите вървят. Обетниците, Изгубените братя и Кайл гледаха К’азз с очакване. Меховете с вода обхождаха всички. Изведнъж на моста се появи светла точица и всички се изправиха с ръце на мечовете. Точицата се увеличи до въртящ се, светещ въртоп. От него излезе нисък, слаб човек в мръсни парцаливи одежди, с рошава къдрава коса. Кайл се усмихна, щом видя отново Опушения.

Магът понечи да прегърне К’азз, ала рязко се спря. Широката му усмивка се изкриви до притеснено недоумение. К’азз премахна грижите му с едно махване на ръка.

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

Той стисна раменете на мага.

— Хубаво е да те видя отново.

— И за мен.

— Какво ново?

— Неприятна работа. Бляскавата е събрала всички останали магове. Добрите новини — Блуз и Пръстите са с нас. Пострадали са, но са живи.

К’азз замръзна, а усмивката му помръкна.

— Аз… не знаех, че ги няма.

Опушения се наруга.

— Извинявай.

— Всичко е наред. Знам, че имам да научавам още много нови неща.

Той се обърна към Мършавата.

— Добра работа. Ти какво мислиш? Да се оттегляме?

Тя се ухили и се поклони. Вдигна шлема и много внимателно го надяна на окървавената си глава.

— Поделение, оттегляме се!

Рапицата вдигна Черния на ръце. Амат внимателно вдигна Тургал. Мършавата взе да събира снаряжение заедно с Преследвача, Пустошта и Кокошката. Опушения отиде до Кайл, огледа го хубаво и кимна одобрително.

— Дължим ти извинение и благодарност.

И той протегна ръка. Кайл я пое и се почувства неудобно.

— Дължим ти повече, отколкото бихме могли да ти отплатим.

Кайл трепна:

— Не казвай такива неща.

Опушения се засмя.

— А, добре. Все пак благодарности.

Той се върна към завъртялата се порта на Лабиринта и махна на всички да минават. Кайл пристъпи последен. Щом вдигна крак и се наведе напред, той мерна единствено ярка ослепителна светлина, сух горещ въздух, а след това слезе неумело върху суха, стъпкана трева. Върху него се стовари шумът на стан под обсада.

Зората беше близо, ала мракът продължаваше да надвисва над разораните и изтерзани хълмове наоколо. Изглежда бе съсредоточен над далечния край на полето — държеше се по краищата му, все едно не желаеше да отстъпи пред светлината. Друг тъмен облак закриваше средата на полето. Той се носеше над развалини, сякаш разхвърляни над целия склон.

Кайл се огледа, несигурен къде да ходи и какво да прави. Сякаш всички бяха изчезнали. Искаше да спи, но явно за никого нямаше голяма възможност да го стори. Дотърча Огилви и зъбата усмивка разкриви кръглото му лице. Той хвана Кайл за раменете и го раздруса.

— Добре, момко! Добре. Радвам се да те видя отново сред нас!

Старият му сержант — Траншея — се появи и му махна да дойде. Стисна го за рамото.

— Съжалявам, момко. Нямах представа.

Кайл махна с ръка.

— Както и да е, повишен си. К’азз те вика. Оттук.

Траншея го поведе по хълма. Докато вървяха, се надигна вик и войскарите на Пурпурната гвардия се свиха и се снишиха за прикритие. Кайл се огледа изненадано и видя как към тях се насочва като изстреляна от катапулт синя кълбовидна мълния, извила се в небето. Траншея го събори. Нападението явно дойде от тъмнотата, която стоеше в средата на полето.

Светкавицата, или каквото и да бе това, се стовари току пред тях. То изтрещя, разтърси земята и вдигна във въздуха буря от дим и прах. Премина през редовете на обсадителите, разхвърля телата като кукли, завъртя се и изчезна, погълнато от страховитите си сурови сили. Ревът му удари слуха на Кайл като съчетание от грохота на пожар и водопад. Също толкова внезапно нещото изчезна и Кайл се олюля — беше се приготвил за него. То остави след себе си грамаден белег от изгорена черна пепел и изровена пръст. Велики духове! Какво може да стори човек срещу нещо тъй страховито? Това ли беше прочутата малазанска огнестрелна сила, за която бе слушал толкова много? То обаче удари малазанска укрепена позиция. Докато Кайл гледаше, още един удар се изви към отсрещната страна и се стовари върху тамошния край на полето. Траншея го докосна по лакътя и го извади от вцепенението. Сержантът даде знак да вървят напред.

На срещата Кайл се усещаше напълно чужд. Преследвача и Изгубените братя ги нямаше — вероятно се бяха измъкнали. Единственият човек, когото познаваше малко, бе Опушения. Срещата бе за магове и началници. Водеше я Бляскавата; до нея седеше К’азз. Присъстваха магове, едва познати на Кайл. Той научи имената им, докато говореха — Лор-син, Шел и Опал, все жени, закоравели стари бойни магове; Гуин, когото Кайл знаеше като един от маговете на Скинър — плешив, с козя брадичка и златни обеци, целият в черно. Явно се беше разделил със стария си командир. Всичко на всичко шестима магове Обетници.

В хода на разговора стана ясно, че те просто удържаха. Всичките им усилия отиваха за отбиване на нападенията. Бляскавата всъщност бе предложила на имперската войска да обединят силите си и очакваше отговор. Изглежда предната нощ малазанците бяха вкарали в играта непознат никому Върховен маг, който обаче беше впечатлил силно всички.

Пристигна вестоносец и заговори на Бляскавата, тя закима. После се обърна към тях.

— Малазански представители.

В кръга отвориха място. Хората бяха само трима — двама мършави младежи с дългурести ръце и крака и дълга оплетена черна коса, почти еднакви. Близнаци? Да, бяха млади, ала изваяните, непроницаеми лица говореха за опит и зрелост много над годините им. Третият — едър, мускулест по-възрастен мъж, с къса сива коса, с натъртванията и белезите на множество лекувани рани. Широкото му грубо лице се усмихваше свирепо. К’азз, Бляскавата и останалите Обетници се поклониха на човека.

— Военачалник Урко. Добре дошъл.

Той посочи придружителите си.

— Нищожния и Пъклената. Кажете какво предлагате.

— Сътрудничество. Заедно можем да защитим хората си от тези нападения, но трябва да действаме заедно.

Бляскавата кимна към младежите.

— Със себе си имате двама уикци, а кадровите магове?

— Те защитават източната позиция и всички укрили се там войници.

— Ясно. И ние сме така.

Урко изпука с кокалчетата на големите си изпонасечени ръце.

— Чувам приказки за отбрана. Ами настъпление? Разбирам, че това нещо трябва да бъде затворено. Какво е то обаче?

— Цепнатина — отвърна Шел. — Говори се за още една в южен Дженабакъз. Има и други. Това са разкъсвания във веществото на преградите между Царствата. Никой теург с всичкия си не би се опитал да създаде такова. Само Великите матрони на К’Чаин Че’Малле могат да ги управляват.

Странното име К’чаин Че’Малле възцари тишина сред маговете. Дори Кайл усети в него отзвуци от преданията на неговия народ — безлики нощни ужасии.

Шел се спря, за да е сигурна, че това е било възприето, и продължи:

— Това разкъсване явно се отваря към Хаоса. То продължава да расте. Може и никога да не спре. Да, то трябва да бъде затворено на всяка цена.

Урко изръмжа, че е разбрал:

— Какво предвиждате?

Погледът на Бляскавата се спря върху изтока.

— Разбрахме, че един-единствен маг го е сторил и че подхранва ръста му. Точно сега разкъсването не се поддържа само, но времето изтича. Убиването на мага би трябвало да го спре.

— Ако е възможно да бъде убит — обади се приглушено мрачният Гуин до Кайл.

Хълмът се разтърси и всички се снишиха, когато още един камшик туптяща синьо-черна енергия удари земята посред малазанските редици. От далечните крясъци и писъци, доловими дори през рева й, Кайл потрепери. Юмруците на Урко се надигнаха, все едно щеше на мига да строши нещо или някого.

— Мръсник!

Той посочи към близнаците:

— Подгответе работата!

На Бляскавата рече:

— Идем!

И се затича.

— Голям отряд само ще привлече вниманието — започна Пъклената.

Бляскавата, стиснала шлем под мишница, отметна назад дългата си права черна коса и кимна отсечено:

— Малък отряд.

— Как да го доближим? — попита Нищожния.

— Ще ви трябва изненада — обади се нов глас наблизо. Всички се обърнаха. Там стоеше слаб човек в тъмни дрехи, със самодоволна усмивка на тясното остро лице. Бляскавата вдигна ръка, за да предотврати всяко действие.

— Опосум. Какво е това?

— За тази цел съм упълномощен да предложа сътрудничество от името на Империята.

— Като да речем? — попита Опушения с ядовит глас.

— Преминаване през Имперския Лабиринт.

— Този Лабиринт е смъртоносен капан — каза Гуин.

Самодоволството се върна.

— Само за хората, които нямат правото на достъп до него.

Главите на маговете се извърнаха, а очите им се присвиха:

— Ласийн — въздъхна Опушения.

Нокътят направи церемониален поклон.

— Аз съм само обикновен вестоносец.

Уикските близнаци Нищожния и Пъклената се писаха доброволци. След много разправии сред маговете Обетници се реши, че Гуин и Опушения ще отидат от името на Гвардията. Опосум щеше да ги преведе.

Докато маговете се приготвяха, Кайл отиде до Опушения.

— Късмет.

Магът се усмихна и показа своите малки и остри като на плъх зъби.

— Като в старото време, а? Щом говорим за това — нека видя тоя нов меч.

Кайл го извади. Опушения понечи да го вземе, но дръпна ръце. Загледа се, явно смаян, и вдигна поглед към Кайл.

— Това острие не е от метал. Не бих дръзнал да опитам да го бележа. Чуй внимателно думите ми — не го показвай никому.

Кайл прибра меча.

— Благодаря ти. Бих дошъл, стига да можех.

Магът просумтя и прекара ръкав през зацапаното си чело.

— Може и да трябваше. Никой не е казал, че ще успеем.

Той му махна за сбогом. Кайл видя, че Преследвача е дошъл да гледа, и отиде при него.

— Какво мислиш?

Преследвача се мръщеше под светлорусия си мустак.

— Всички трябва да отидем. Да го ударим с всичко, каквото имаме. Може би тогава бихме имали някакъв шанс.

Кайл изгледа човека, докато той наблюдаваше приготовленията на маговете. Стана още по-намръщен.

Определено нещата не може да са толкова зле — нали?

Наит пълзеше по корем от една яма до друга. Гърбът му трепереше от разбирането, че само на хвърлей камък над него пращяха и бръмчаха сили, които могат да изпарят желязо. Мравки. Ние тук, долу, сме просто едни мравки. Той намери следващата яма и се хвърли в нея — дълбока до коленете падина, където коленичили войници ожесточено копаеха с някога руганите, но сега изключително ценни сапьорски оръдия — лопатите. Той се провикна над лавинообразната развилняла се сила:

— Някой тука да е поглеждал какво в името на Бездната е това?

Най-близкият отвърна:

— Да. Виждал съм го. Гуглата лично е дошъл да ни прибере!

И той посочи нагоре.

— Донесъл е тази порта със себе си!

Наит избута настрани захиления войник и продължи.

— Това е някакъв маг — провикна се някой в ухото му, докато той преминаваше. — Обвит е в пламък. Нито една стрела не го достигна — запалиха се. Даже се стопиха!

Наит кимна, че е разбрал.

— Къде е той сега? — ревна той. Човекът посочи напред.

— Благодаря.

Наит се обърна натам, откъдето бе дошъл.

— Заровете се и се свържете!

Кимане в знак на разбиране. Наит достигна края на изкопа и се подаде, за да се измъкне. Нагръдникът на ризницата му изрови пръстта, докато се промъкваше с ръце и крака. През удряната от вятъра трева той видя човека — или това, което той би трябвало да бъде. Беше се развъртял нисък вихър от сила и във вътрешността му той едва можа да различи човекоподобни очертания с издигнати ръце.

Той извърна глава и погледна нагоре. Беше подвеждащо, но призоваването — или каквото бе там, сякаш се носеше точно над него. Трудно беше да определиш на каква височина е — може би колкото връх на високо дърво? Вътре в него вреше и се мътеше сивкав мрак. Около Наит нагоре се издигаха прах и плява, притеглени от усилваща се тяга; тя явно водеше навътре в нещото. В името на Бездната! А може и да си е направо тя.

Нещо докосна крака му и сърцето му за малко да се пръсне. Той се обърна — един от Обетниците, цялото му лице мораво и натъртено, едното око подуто и затворено. Хо го представи като Блуз. Обетникът му направи знак да се връща. Наит го отпрати — проклет глупец! Почти го накара да подскокне и да се затърчи към нещото! Човекът отново направи настойчив знак. Чудесно! Наит се впусна назад.

Събраха се всичките в някакъв заден окоп. Около тях работеха сапьорите на Урфа и Наит и правеха укрепленията по-дълбоки. Присъстваха сержантите сапьори, оцелелите от корабокрушението и двама сержанти от приклекналите в тревата заблудили се тежки пехотинци — фаларецът Пелан и морантът Турмалин. Наит бе приятно изненадан да види и Хеук.

— Какво правиш тука? — викна той.

Старият маг направи физиономия и потърка проскубаната си брада.

— Гадовете ме захвърлиха и избягаха. Събудиха ме.

След запознаването заговори сержантът от малазанската тежка пехота, Пелан:

— Какво можем да направим? Освен да си изнесем задниците оттук?

— Не можем да мръднем — обясни Хо. — Всяко подвижно нещо бива ударено и изпепелено.

— Та какво можем да направим?

Пелан ядосано махна към небето.

— Срещу това нищо не можем да направим!

Хо отвори уста, но се намеси Златният морант:

— Това трябва да бъде затворено.

Всички се извърнаха към него или нея.

— Ние имаме представа за тези… неща. На юг от земите ни все още стоят останките от едно такова. Те разклащат основите на почвата, на която живеем, и на въздуха, който дишаме. Това трябва да бъде унищожено на всяка цена.

Пелан примигна, явно впечатлен от такава страст, но отново посочи нагоре.

— Какво? Да отиваме там? Нищо не можем да направим, докато не махнем този маг.

— Няма начин — възрази Хо. — Всеки доближил се ще бъде изпепелен.

Пелан ядосано разпери ръце.

— Тогава, магове, предлагайте вие нещо! — и махна към Хеук.

Мърлявият маг се спогледа с Хо, Блуз и Пръстите и с пълната Девалет. Последната от тях, старата уикска вещица, все още не се беше възстановила напълно с наличното повърхностно лечение. Все още всички изглеждаха малко замаяни, но бяха съвършено сериозни. При това Наит се запита за отношенията им с източника на това нещо. Ако бяха такива врагове, защо всичките бяха заедно на един кораб? А и всичките всъщност бяха магове. Доколкото го засягаше, събереш ли на едно място толкова магове, неща като това непременно ще станат.

Хо се сгърби още повече, сякаш смачкан от ужасната пещ, развилняла се над тях.

— Може и да не успеем да се доближим до призовалия го, но самият отвор расте и се разширява.

— И? — попита Пелан.

Турмалин кимна и спокойно произнесе:

— Доближава се до обсега ни.

Хо и Златният морант се оглеждаха един друг безмълвно, докато Хо не сведе виновно поглед — както се стори на Наит.

— Ще опитате да го прекъснете — обади се от мястото си Пръстите и се намръщи от болка, стиснал превързаната си окървавена глава.

— Да — съгласи се Хо. — Някой достатъчно голям взрив може и да стигне да прекъсне нарастването му. Особено когато то все още се установява.

Пелан се облегна и скръсти ръце.

— О, чудесен замисъл! Кой ще извърши това?

— Аз — обади се Турмалин.

Никой нямаше нещо за добавяне към това.

Някой или нещо ръгна Наит, както беше приклекнал. Мей беше застанала зад него на колене и го гледаше гневно. Какво? — промълви той. Тя яростно му замаха да заговори. Гневът прерасна в злобен поглед. Добре де, добре!

— Да, аз ще помогна — каза той на Турмалин. Морантът леко се поклони. Може би ще ти придържам въжето или нещо такова. Наит махна на Урфа да отидат настрани. Двамата допряха глави и заговориха ниско.

— Как ще измъкнем работата от нашите момчета и момичета? — попита го Урфа.

— Добър въпрос. Кажи им, че Златните ще раздават муниции — направо ще се затърчат.

Урфа се разкикоти и показа изпълнена с криви, неравни зъби уста.

— Проклятие, Шушумига, та ти си хитрец! Добре, ще съобщим. Имай тежки пехотинци наблизо, та да ги хванат.

— Ще ни трябват много.

След като плачовете и крясъците замлъкнаха, след като Бърборка се моли и заклина, след като ветераните на Урфа заплашваха с убийство и след като тежките пехотинци извлякоха последните сапьори, Наит и Урфа прегледаха събраното съкровище. Двамата внимаваха. Някои шегобийци нямаха нищо против да заложат в торбите си капан с малки заряди като рядко срещаните морантски „лепкави фитили“. Турмалин дойде с всичко, притежавано от морантите. Струпаха на едно място най-мощните муниции — осем топилки и четири проклетии. Колкото до Наит, ужасяваща сбирка. През целия си живот дори не беше мечтал да види нещо подобно, събрано на едно място. Съкровище, достойно да изравни крепост. Когато обаче огледа как неспирната дупка в нищото се вихри мощно като водовъртеж, купчината изглеждаше смехотворно недостатъчна. И все пак беше единственото, което имаха.

Турмалин започна да прибира всичко в морантските платнени торби с дървени рамки. Наит погледа известно време, после помогна. Всеки от тях взе по две торби и ги занесе до най-близкия край на укреплението. Урфа ги последва, нагласи презрамките за носене и ги затегна.

— Ей, някой ден ще докараш ли Риландарас върху това? — викна тя през постоянния гръмотевичен тътен отгоре.

— Гол, с мармалад по задника!

Тя се засмя и вдигна палец.

Няколко магове се плъзнаха в мръсния окоп с извърнати от всеобщото напрежение лица. Хеук застана до Наит.

— Какво е това? — попита Наит.

Старият маг доближи уста до ухото му.

— Някои хора ще дойдат с вас — провикна се той.

— За какво?

— Ако ви забележи, те ще направят каквото могат.

— О, чудесно!

Турмалин се обърна към Наит и направи знак — излизай. Двамата се измъкнаха навън. Наит се промъкваше, влачейки подметките на оръфаните си кожени сандали, и се залавяше с ръце за острата груба трева. От завихрилия се прах му се кихаше. Торбите с муниции се влачеха от двете му страни. През тревата можа да мерне придружаващите ги магове; поне Хо и Блуз. После различните им пътища ги разделиха.

Докато се промъкваха, Наит от празно любопитство заговори Турмалин.

— Чудех се дали сред вас, сред морантите, има жени?

— Разбира се. От всички има нужда при защитата на родината.

— Ами ти? Ти какво? Искам да кажа — Турмалин — при вас… това име женско ли е или мъжко?

Шлемът помръдна настрани, като че Турмалин се засегна.

— Женско, разбира се! Не е ли очевидно?

И тя се затътри нататък и взе да разбутва пръстта.

Наит се спря поразен. Богове във висините и в подземния свят! Обкръжен съм от тях! Мей, Урфа, Бала, Сръчната, а сега Турмалин. Силни жени! Проклятие в живота ми.

Подминаха разпръснатите и разбъркани развалини на кораба, Наит се изравни с морантката и установи, че тя е взела сапьорска лопата и изрязва дебелия долен слой на степната трева. Той вдигна поглед — петното или разкъсването, или каквото и да бе, сякаш висеше на ръба, право над тях. Вдигнатият от Турмалин прах се издигаше като дим, понасяше се нагоре и нагоре, за да попадне в процепа. Наит потръпна, щом си представи как и той отива натам. В Бездната, или в самата Дупка на Хаоса.

Наит разбираше, че само единият може да работи, и наблюдаваше през разлюлените треви. Магът бе застанал надалеч — проблясваща по-тъмна фигура посред завъртялата се завеса многоцветни енергии, обкръжили го като ярък саван.

Известно време той гледаше. Полегатите слънчеви лъчи го тормозеха и нагряваха кръглия му шлем. Беше потен и страшно жаден. Прецени, че наближава средата на утрото. Зад него Турмалин изкопаваше дупка с формата на чаша в дебелия сив горен слой на почвата.

Тогава — внезапно движение. Четири фигури изникнаха от нищото между него и мага — двама уикци и двама гвардейци. Наит зина и се сниши възможно най-много. Имперските магове и Гвардията предприемат ход!

Изригна сила, тя събори Наит по гръб, а от удара й земята потрепери. Из тревите лумнаха огньове. Наит се засуети, подскочи и се хвърли върху Турмалин, която лежеше върху изкопа си. Не можеше да говори — разбеснялата се свирепост го удари и той запищя без звук. Осмели се да погледне нагоре, присвил очи, заслонил лице срещу литналите пръст и плява. И четиримата изливаха ужасяващи енергии върху мага, който им отвръщаше със своите достигащи всекиго удари. Те обаче не бяха сами — появиха се Хо и Блуз и също прибавиха усилията си.

Струваше му се, че шестимата напредват; нападенията откъм другия като че отслабваха и от време на време прекъсваха. Да! Ще го направят! Ала извиващият се кръг от енергия около него май въобще не изтъняваше. Понеслият се откъм единия от нападателите сребърен огън просто се отклони, завъртя се навътре и се присъедини към останалите слоеве, оплели мага. Какво ставаше? Защо не могат да го надвият?

Страхотен трясък отклони вниманието на Наит от фронта. Той погледна назад и ужасено зина. Към него бяха полетели натрошени греди, назъбени парчета от счупени дъски и оплетени железарии. Внимавай! Разбира се, не можеше да предупреди никого. Можеше само да се сниши и да покрие главата си.

Парчетиите прелетяха със свистене, свирепо като звука на пусната от обсаден скорпион арбалетна стрела. Той ядосано и смаяно гледаше как завъртелите се боклуци се забиват в шестимата нападатели. Един от тях незабавно загуби главата си. Всичките бяха съборени като прерязани треви и се понесоха във въздуха. Стори му се, че някой бе ударен по главата от изкривен железен прът, че Хо още веднъж е пронизан от парчета дърво и че останалите са отнесени с един удар.

Турмалин му направи знак да отиде и да им помогне. Наит посочи към ямата. Тя поклати глава и му махна да й даде своите муниции. Наит изруга, прехвърли презрамките през глава, а после изтърча, като се придържаше колкото може по-ниско към земята.

Вървеше и продължаваше да държи под око мага в неговия пръстен от защитни енергии; човекът явно се беше извърнал от битката и още веднъж бе съсредоточил усилията си върху процепа. За Наит това беше добре дошло. Той пълзеше през удрящата го опърлена трева и с писък се натъкна на двама упътили се към него — уикците, младите момче и момиче, почти еднакви. И двамата имаха ужасяващи рани, кървящи драскотини и порязвания, разкъсани дрехи. Наит ги хвана за ръката и ги поведе обратно към окопа.

Предаде ги в протегнатите ръце на Хеук, на двама Обетници — Почерпката и Септ — и даже на старата, дошла дотук уикска вещица. Тя ги подхвана и веднага започна да ги кастри на уикски; и двамата се дръпнаха, сведоха глави и заприличаха на разкаяни ученици.

Наит се обърна и опита да намери другите. Двамата Обетници се измъкнаха след него и се затичаха приведени.

Движение на полето застави Наит да се хвърли по корем. Двама от падналите магове, Блуз и Хо, вървяха и се приближаваха към призователя. Въпреки зиналите под разкъсаните кървави парцали рани, въпреки потеклата по гърба и по краката на Блуз кръв, двамата накуцваха неумолимо към мага. Блуз извади два къси ножа. И двамата достигнаха най-външния завъртял се слой енергия, навлязоха в него и закриха лицата си с ръце. На Наит му се стори, че въпреки ужасяващия, унищожителен огън и двамата си проправят път. Двамата Обетници се хвърлиха на земята до Наит.

— Блуз! — викна единият. — Дръж го!

Дори и Наит се усети как стисва ръце в юмрук. Да! Дръж го! Изпрати го при Гуглата!

От нищото се появиха фигури иззад Блуз и от тревата зад Хо. Обетниците изругаха, скочиха, извадиха оръжия и се затичаха. Блуз се обърна да се защити, но бе съборен от силата на кипналата енергия и падна на земята, вкопчен в борба с нападателите си. Тримата нападатели на Хо се сториха странно познати на Наит, сякаш бяха от едно семейство. И четиримата се търкулнаха като кълбо от яростни ритници и удари и изхвърлиха нагоре много пръст.

Съскаща синя енергия се понесе и удари идващите Обетници, Почерпката и Септ; тя ги прекатури през склона като подхвърлени топки. Покрай Наит притичаха още две фигури — уикските младежи, отправили се към боя между Хо и нападателите му.

Господарке, наистина не съм постъпвал във войската за това. Въобще не съм постъпвал за това.

Той обмисляше дали да не тръгне обратно към окопа, когато замръзна. Някой беше застанал точно зад него. Наит бавно надигна глава — човекът носеше широки, препасани с пояс панталони и светлосиня туника с дълги ръкави. Дългата му разпусната коса се вееше около тъмното лице, сбръчкано от кисело отвращение. Наит не го бе виждал никога.

— Позволявам им дребните им разправии — произнесе човекът, все едно разсъждаваше на глас. — Не се намесвам в наследяването. Смятах сдържаността си за непреборима. Но това! Това аз не мога да позволя!

Той просто вдигна ръка и ослепително изригване отхвърли Наит настрани. Той се преобърна и се просна смаян, задъхан в горещия, изпълнен с прах въздух. Не знаеше дали не е загубил съзнание. Не можеше да прецени. После разтърси глава, примигна и се прокашля, а очите му се насълзиха. Тогава се надигна и погледна — удар от блестяща светлина смачкваше заобиколения от вихъра на защитните си енергии маг. Светлината изтласкваше обратно целия вихър от гърчеща се сила, а новият маг напредваше с равномерна стъпка.

Топките на Гуглата! Кой ли е пък този юнак?

Над тях се издигнаха още боклуци и полетяха към човека. Не! Не пак! Щом го приближиха обаче, те избухнаха в пламък и треските веднага се превърнаха в леки черни люспи. Усуканото желязо проблесна, стопи се и стана на дим.

От разпенения дим и прах се появиха три фигури — Хо, поддържан от младите уикци. Бяха тръгнали към окопа. Въпреки че бе наранен и натъртен, лицето на мага носеше малоумна усмивка. Уикското момиче забеляза Наит и даде знак за оттегляне. На него не му трябваше друго насърчение.

Струпаха се в окопа. Хората се пресегнаха и подкрепиха Наит. Сред тях бе и Хеук.

— Кой е това, в името на милостта на Гуглата? — попита Наит.

— Тайсхрен — и старият маг се ухили с почернелите си изгнили зъби. — Бива го, а?

— Ще ти кажа.

Старата уикска вещица помагаше на Хо, който се усмихваше с разбитите си устни.

— Ти победи? — попита го тя. Той кимна уморено.

— Те се присъединиха към мен.

— Добре. Знаех, че ще го направят.

Тя се обърна към двамата младежи.

— Вие двамата — къде е другият, Блуз? Защо не се върнахте с него? Все още може да ни потрябва.

Двамата се спогледаха страдалчески, но се поклониха.

— Да, Нана — отвърнаха те и се затичаха обратно на полето.

— Лечители! — излая старицата и им махна към Хо. — Погрижете се за него.

Наит надникна нагоре, към дупката, все още провиснала в ясното синьо небе като синина или грозна рана. Беше се разраснала, откак я погледна за последен път.

— Ниско е — каза той на Хеук.

— Да, обаче виж!

Неприятелският маг, наречен Ят, бе отделен от земята. Сега въртеше ръце и крака, оплетени в призованата от Тайсхрен сребърна сила. Изглеждаше, че Върховният маг опитва да го избута през собственото му разкъсване.

— Да… — възхитено промърмори Хеук — Той може просто да го прехвърли…

Тогава магът се вдърви и се обърна към Наит с побеляло лице и го стисна за рамото.

— Да ми прости Най-древният! Ами Турмалин? Мунициите! Тайсхрен е застанал почти върху тях!

Никой не каза на Кайл да слезе от хълма и той остана да гледа със скръстени ръце огньовете на магическия дуел върху бойното поле. С него бе унтанският благородник, който пристигна с уикските пратеници — Кайл не запомни името му. Той гледаше и слушаше точно като Кайл, с разкъсвано между страхопочитание и ужас лице. Битката долу напомни на Кайл за Хребета, само че беше много по-голяма. Значи това са имали наум старите войскари, когато говореха за двубоите на Лабиринтите от старите походи. Страховита работа. Той вече разбираше по-добре отношенията между различните части на дошлите от Кюон войски. Нищо чудно, че наличието на мощен отряд магове можеше да предотврати всякакво нападение, а липсата на такъв отряд — да го предизвика. И все пак, от отношението на околните разбираше, че наблюдаваното сега нямаше равно на себе си — съзнателен опит за пълно унищожение.

Дуелът явно стана още по-ожесточен, когато на полето разцъфна светлина, подобна на отражението на слънцето от тиха вода. Останалите около Кайл магове Обетници — Опал, Лор-син и Шел, потрепериха и изругаха. Шел се олюля назад, сякаш я беше бутнала някаква невидима сила.

— Това ми е познато! — процеди Опал през стиснати зъби.

— Според Братята това бил Върховният маг — смаяно рече Бляскавата.

— Единственият път, когато се радвам да го видя — произнесе К’азз.

Урко, старият малазански командир, изръмжа одобрително.

— Не можеш да не обърнеш внимание на нещо като това.

— Присъствала ли си на двубоя при Пейл? — обърна се Лор-син към Шел.

Шел изопна елека си, а набръчканото й лице се сви, сякаш нещо я болеше.

— Гледах от разстояние.

— Той предизвика Аномандър — прошепна Лор-син. — Господаря на Лунния къс.

Кайл видя как Опал разтърсва къдравата си кестенява коса.

— Дързост. Асцендентът се удържа.

— Как така знаем това?

Опал махна към полето.

— И да се излагаш на такива последици?

Кайл можеше да каже, че Лор-син не е убедена. Ярък блясък откъм полето го накара да трепне и да отклони поглед; обърна се назад и закри очи с длан. Над тях се изтъркаля гърмът от особено силно избухване на енергия. Маговете потръпнаха съчувствено от болка.

К’азз вдигна ръка, за да привлече внимание.

— Братята съобщават, че е пристигнал пратеник за командира Урко.

— Да? — попита той.

— Пратеникът твърди, че е офицер от събраната Провинциална армия на Коун.

Кайл погледна малазанските военачалници — Урко и Юмрук Д’Еббин. Посивелите вежди на Урко се надигнаха като скали. Юмрук Д’Еббин, макар и изтощен от преживяното през нощта, отначало изглеждаше доволен, ала щом зърна К’азз, удоволствието премина в неудобство. Само те двамата бяха останали от имперското полево командване — освен Меча, за когото се твърдеше, че оглавявал източното укрепление. Забулените на Качулката бяха причинили ужасни загуби.

Урко махна на К’азз.

— Да дойде насам.

Някакъв войник се изкачи по склона на хълма, стиснал шлем под мишница. Под бялата си туника с диамантения знак на Коун носеше ризница. Той отдаде чест на Урко.

— Господин командир.

— Да?

— Нося новини от изток.

— Да?

Мъжът огледа Гвардейците и започна с нисък глас:

— Може би един по-усамотен разговор…

— И тук става. Както виждате, изправени сме срещу общ неприятел.

— Разбирам. Много добре. Коунската провинциална войска се събира на изток. Бе преценено, че е разумно да се остане на прилично разстояние. Водим петхилядна конница и тридесет хиляди смесена пехота. Командват господарите Мал Найман, Дж’истен и Вийман’еш Вайт. Също така имаме удоволствието да водим имперския представител, съветник и говорител на Събранието, Малик Рел.

Веждите на Урко се свиха озадачено.

— Малик? Напуснал е Унта?

Той поклати глава и остави загадката настрана.

— Юмрук Д’Еббин, бихте ли придружил капитана, за да координирате командването?

Отдаване на чест:

— Слушам, господине.

— Почакайте малко — намеси се К’азз. — Ами вашите магове, капитане? Може да имаме нужда от тях.

Капитанът изгледа Урко и не каза нищо. Лицето на стария пълководец се сви.

— Е?

Капитанът неохотно призна:

— Имаме само взводни магове, господине.

И многозначително добави:

— Поколения наред Коун е предоставял най-добрите на Империята.

Урко кимна:

— Много добре. Свободен сте.

Юмрук Д’Еббин се поклони на К’азз и на Бляскавата. На Кайл му се стори, че последният му поглед съдържа мълчаливо извинение. Двамата офицери слязоха по хълма.

Погледът на Кайл отново се насочи към равнината. Защо това извинение? — зачуди се той. — Ах, да, числеността — сега имперската войска бе двойно по-голяма.

Всички магове Обетници нададоха въодушевени викове и взеха да сочат полето. Един от участниците в двубоя — Кайл предположи, че е призовалият разкъсването — се носеше из въздуха, оплетен в сребърен пламък. Кайл все още не беше твърде запознат с тези сражения, но изглеждаше, че Тайсхрен е спечелил.

А трябваше ли да печели? Тогава какво? Погледът на Кайл се прехвърли върху К’азз. Коунският офицер май въобще не бе разбрал пред кого стои. И как би могъл? Сега К’азз бе просто старец с разрошена бяла коса. Все още носеше своите парцаливи, избелели от слънцето рибарски панталони и риза. Дори не бе препасал меч. Беше си позволил само сребърния печат на Гвардията на гърдите. Въпреки това несъмнено командваше. Всички Обетници интуитивно се събираха около него. Докато Кайл гледаше, притесненият поглед на херцога следеше не искрометния дуел на маговете в ниското, а отдалечаващия се коунски вестоносец. Да, той също сигурно се питаше… Ласийн даде дума… ала тогава силите бяха по-равностойни. Дали изкушението да опита най-после да отърве Империята от най-упорития й враг няма да я накара да промени решението си?

Наит си проправяше път през почернялата пепел от изгорената трева и през праха от пръстта и камъните, смлени от неизмеримите сили, сблъскващи се право над главата му. Мравки. Ние тука долу сме само мравки. А пък аз съм най-глупавата от тях. Върховният маг беше наблизо и действаше, за да набута гърчещата се, ръкомахаща фигура на Ят в процепа. Достатъчно близо, за да бъде направо разтопен от топилките на Турмалин. Такова впечатляващо прецакване!

Наит се спря — накъде? Навсякъде изглеждаше еднакво — преорана, изгорена, изпепелена пустош. Тогава — проблясък на злато през сивото на пепелта и чернилката. Той се наведе над нея. Морантката бе зле. Засипваше я изровена пръст, която закриваше най-лошите й рани. Наит потръпна, като я видя. Гърбът й бе грамаден изгорен кошмар от разтопена и разкъсана плът и странната й хитинова броня. Тя лежеше върху някаква могила — заровения взрив.

— Турмалин! — викна Наит в ухото й.

Шлемът се отмести и се обърна към него.

— Върна се, сапьоре.

— Чарът ти е причината.

Смях.

— И представа си нямаш, човече. Измъкни ме оттук и може би ще те просветля по въпроса.

Не си мисли, че няма да ти обърна внимание на това. Той огледа могилата от утъпкана пръст. Косата му настръхна, а дъхът му спря, когато видя в едната от ръцете на морантката дългия тънък киселинен фитил. Внимателно го взе с двете си ръце и чак тогава можа да издиша. Богове от преизподнята — няма да понеса още много от това.

Той разгледа борещата се във въздуха фигурка, увита в пашкула си от ослепителна, могъща енергия. Разгледа и дъгите и пращящите връзки между него и Тайсхрен на земята. Врагът, Ят, бе близо до зиналата, въртяща се граница на разкъсването.

— Не остана кой знае колко — каза той на Турмалин. — Май ще успеем да си съхраним стоката, а?

Тогава ивиците енергия потрепериха, сякаш са били ударени. Нещо изплющя и шибна въздуха и земята подобно на камшици от пламък. Те вдигнаха във въздуха изгорена пръст, която се посипа върху него и Турмалин. Наит покри глава. Проклятие, не биваше да казвам това!

Надникна между ръцете си. През полусянката от обкръжилите Тайсхрен енергии, зад гърба на мага се мернаха фигури, вплетени в зловещ танц от удари и противоудари. Трима бяха застанали срещу един, който приличаше на телопазител и ги отблъскваше от гърба на Върховния маг. Човекът — слаб, нисък, смайващо бърз — въртеше тояга и отбиваше нападателите. И понеже тримата не бяха Нокти, оставаше да са Забулени от Гвардията, вероятно Обетници. Дошли са да затрият Тайсхрен, когато имат възможност за това!

Донесоха се и други хора; Наит разпозна Блуз, Хо и другите Обетници, Почерпката и Септ. Телопазителят обаче падна — беше понесъл ужасни удари. Хо се хвърли върху единия от нападателите и завъртя главата му. Блуз и още един паднаха посред буря от удари с ножове. Третият скочи напред, търкулна се, изплъзна се от всички и се понесе да удари Върховния маг.

Взрив от енергия разхвърля всички настрани като изкоренени от бурен вятър треви. Надигната от взрива стена от пръст и камъни удари Наит, който изкрещя, понеже всичките му стари рани се отвориха наново. Не това обаче бе най-лошото — най-лошото бе усилието му да удържи киселинния фитил до гърдите си като младенец. Щом натискът отслабна, Наит се търкулна по гръб и обърса сълзите от очите си.

Погледна нагоре и му трябваше миг, за да разбере какво вижда. Близо до разкъсването две фигури се въртяха една около друга — едната махаше с ръце, другата неподвижна — а суровите енергии на Лабиринта трептяха около тях, бръмчаха и се въртяха заради освобождаването си. Докато Наит гледаше със зинала уста, дивото въртене прекатури и двамата в отворения зев на Лабиринта и те изчезнаха вътре.

Застанала до К’азз, Бляскавата изненадано и притеснено гледаше как маговете Обетници изръмжаха и отстъпиха, разлюлени от изригването на блясък, ярък като самото слънце. Над тях се понесе отзвукът от удара и с пълна сила удари Бляскавата в гърдите. Шел прошепна тихо:

— Ударили са Тайсхрен. Неприятно ми е да го кажа, но е човек от нашите. Смятам, че е Иша.

Тя пое въздух и изрече някакво проклятие.

— Той се носи, издига се… действа притегляне от…

Тя се понесе напред и вдигна ръце.

— Не!

— Какво!

Шел се обърна към тях, очите й издаваха пълно изумление и ужас. Тя прокара разтреперана ръка през късата си коса.

— Няма го. Отнесен е от пролуката. И двамата са отнесени.

— А това нещо? Разкъсването? — попита К’азз.

— Продължава да расте.

Бляскавата погледна К’азз и той й кимна.

— Командир Урко — внимателно, но твърдо произнесе тя. — Излиза, че трябва да съберем всичко, което ни е останало.

Намусеното кимване на Урко сякаш почти счупи врата му.

— Съгласен съм.

— Имаме шест, може би осем магове Обетници. Разбирам, че сред уикците има много магьосници и вещици. Кадровите магове?

Тъмните му очи, скрити под големите костени вежди, проблеснаха гневно, а после се отместиха.

— Унищожени. Имаме някои взводни магове, но нито един водещ, с изключение може би на един.

— Онзи маг на Тайст Андий?

— Не. Няма техни магове — аз поне не знам такива. Има един бивш Върховен маг. Бала. Бала Джеселт. На източното укрепление е.

— Много добре. Може би ще е възможно да използваме Имперския Лабиринт, за да се придвижим…

К’азз вдигна ръка.

— Прощавай, Бляскава. Братята съобщават, че може и да имаме още една възможност. Трябва да чакаме.

— Да чакаме? — изръмжа Урко. Той погледна К’азз в лицето.

— Какво значи това? Още от старите ви номера? Какво да чакаме?

— То да порасне още малко.

Наит не можеше да повярва какво е видял. Предполагаше се, че големите енергии ще ги избавят от неприятностите. Че няма да изчезнат в голямата димяща бъркотия. Той огледа тънкия фитил, стиснат от мръсната му ръка. Сега сме само ти и аз, любезна.

— Добре ли си? — провикна се някой над гърма, толкова оглушителен и непрекъснат, че Наит почти го бе забравил.

Той подскокна и се обърна. Хо, застанал на колене в пръстта, го гледаше. Наит кимна, напълно озадачен. Вирна глава и се замисли за загадката, която представляваше този човек — той изглеждаше способен да преодолее всичко, хвърлено по него — и попита:

— Кой си ти всъщност?

Магът се усмихна накриво и кимна разбиращо.

— Аз съм просто още един проклет малоумен маг, сержант Шушумига.

Той посочи нагоре.

— Точно като него. Мислех си, че мога да направя нещо. Всичките ми проучвания и опити обаче ми докараха само нещастие.

Невероятно, но той седна и кръстоса крака, сякаш си почиваха на някой хълм. Той внимателно погледна нагоре към разкъсването и отново се зае да изучава Наит.

— Ако щеш вярвай, бях вдъхновен от Риландарас. Да, той е соултейкън, човекозвяр. Малцина обаче си спомнят, че той е и д’айвърс — един, който е мнозина. Кой знае колко много други има в него? Може би този е последният. Във всеки случай, аз опитах един изключително древен и сложен обред. Никой не се осмеляваше да го изпълни отново, понеже последните пъти, в които е бил изпълняван, са били много отдавна. И аз успях. По невероятно смешен начин. Аз съм д’айвърс, сержант — човешки д’айвърс. От мен са останали четирима живи. Останалите се наговориха да ме хвърлят в затвора, за да се отърват от мен. Аз обаче се завърнах и те избягаха.

— Сега — и той посочи към могилата. — Това ли е?

— Да.

И останалите дойдоха, присвити, сгърчени от болка, от въртящия се, вече надвиснал толкова ниско край на разкъсването. Толкова ниско! Наит приседна. Той махна на останалите, на Почерпката, Блуз и Септ — Солиел да ни е на помощ! Ама че жалка сбирщина улични просяци! Лицето на Блуз бе натъртено, а едното му отекло око беше затворено. Дрехите на Почерпката бяха парцали, а ръцете и краката му бяха почернели от засъхнала кръв, смесена с пръст. Ухото и вратът на Септ бяха порязани тъй, че отпред бе целият в кръв. Наит посочи Турмалин.

— Махнете я оттук!

Хо вдигна вежда — нея? Той обаче кимна и даде знак на останалите да се надигнат. Турмалин слабо им кимна да не я местят, но те не обърнаха внимание, взеха я и я отнесоха. Хо остана и въпросително мръдна с глава към Наит, който му махна да си върви:

— Трябва да се хващам на работа.

Хо се съгласи, после изненадано се надигна.

— Нея! Да!

Той се изправи и се поклони ниско.

— Има още един! Телохранителят на Тайсхрен! Благосклонността на Опонн да е с теб!

Наит, вече обърнат, кимна леко. Около него се носеше прах и се насочваше право в засилващото се течение. Той усети как то дърпа туниката му. Лежеше на една страна, снижил лице, и се мъчеше да не обръща внимание на зиналото нищо току над рамото му.

От чантата си извади дървена щипка, широка горе-долу колкото кутрето му. Заби я в пръстта. Най-напред бързо, а после по-бавно, докато не се опря в нещо твърдо. Тогава той внимателно я изтегли и остави дупката. Събра шепа от сивата почва, плюна в нея, стисна я и я направи на топка в ръката си. Здраво прилепяне. Без пясък или глина. Плътно и бавно. Той хвърли топката настрани и събра по-малка шепа. Плюна и я оваля не особено силно в дланта си. Не твърде стегнато. Направи и издължена топка, която внимателно пусна в дупката. Отново взе щипката, бавно набута влажната топка надолу и я почукваше, докато не опря в нещо.

Тогава пое дълбоко въздух, издиша, и огледа как нарязаните му и изранени ръце треперят. Спокойно. Спокойно. По-леко, Наит, по-леко, момчето ми. Той погледна към разкъсването. Страшно близо — но достатъчно ли е? Колко още да се осмели да чака? Гледаше как отчупените тревни стръкове се издигат и се завъртат около главата му, всмукани в съскащата, ревяща вихрушка, надвиснала сякаш само на няколко човешки боя над главата му. Опита и хвърли нагоре шепа пръст — нищо не се върна надолу.

Може би това е достатъчно близо. Ние обаче ще имаме само една възможност. А може би не! Това е проклета бавна пръст — кой знае колко време ще отнеме? Добре. Правя го.

Той натисна щипката за последно, отхлаби я и я захвърли настрана — тя се завъртя нагоре и изчезна. Проклятие! Достатъчно близо е! Надвесен над дупката, той отстрани спирателя от фитила. Бавно, болезнено бавно, той махна ръката си и го наклони. Гледаше и не дишаше, докато гъстата убийствена киселинна смеска излизаше. На ръба на тръбата застана капка. Хайде! Тя увисна, заклати се — о, в името на любовта на Д’рек! — и падна.

Чудесно. Една… може би две. Две — по-добре да е сигурен. Той наклони още веднъж. Втора капка се изду и падна. Той захвърли фитила и побягна. В бързината обаче сбърка, изправи се в цял ръст и нещо го сграбчи откъм гърба и го задърпа назад. Той отново се хвърли на земята. Шлемът хвръкна от главата му. Той се хвана за кичурите трева и се запромъква. Краката му ритаха във въздуха назад. Сандалът от единия му крак отлетя. Остави ме, Гугла! Кокалестата ти ръка не е достатъчно бърза!

Той все дърпаше и дърпаше, поряза дланите си на острите твърди стебла на тревата, падна отново, търкулна се, изправи се и се затича. Той замахваше с ръце, а единият му сандал плющеше. Докато тичаше, си представяше как тежката киселинна течност се насища и се просмуква до обвивката на оставената от него муниция. Шест на сто, седемнадесет, двадесет и едно, петдесет. Докато не започнеше необратимата реакция, която разяжда обвивката, докато скоро… скоро…

Наит се забави, спря и се обърна. Сиво-черната въртяща се дупка на разкъсването бе докоснала земята — или изглеждаше така. Отекващ гърмеж, десет пъти по-висок от това, което го тормозеше досега, го удари в гърдите и в лицето като чук и го изхвърли назад. Той се изправи разгневен и насочи ръце срещу него. Към бездната на черния отвор се надигаше пръст, като понесла се наобратно лавина. Проклятие! Засмука го! Проклет гъзорък…

Светлина. Ударът го подхвърли във въздуха и той политна, размахал ръце, падна и се затъркаля сред сипещи се пръст, корени и камъни. Лежеше и гледаше ясното синьо небе. Прекрасно. Прекрасен взрив.

Нещо наблизо вдигаше невъобразим шум — достатъчно силен, за да преодолее звънтенето в ушите му. Достатъчно силен, за да го раздразни, та да вдигне глава. Разкъсването се въртеше страшно силно, но изкривено. Наит гледаше как границата му се върти и показва голямо изкривяване или скъсване, което се въртеше и образуваше своя собствена спирала вътре в по-голямата. Въртенето й се усилваше.

Опита да стане, не успя, приседна тежко с отпуснати в скута ръце и загледа разкъсването. От носа му върху опакото на ръцете отново покапа кръв. Дори за невежа като него дупката беше в лошо положение. Явно намаляваше, ала по-малката вътрешна спирала растеше — очевидно се подхранваше от по-голямата, която изтъняваше и бързо се разпадаше. Като змия, която яде собствената си опашка. Както гледаше, въртенето се засили многократно и процепът се смали. Въртенето и свиването продължиха, ускориха се; вероятно и двете се подхранваха едно друго, докато разкъсването не се завъртя и не изчезна без звук.

Ха. Наит изплю сума ти мръсотия. Е, ето ти на. Отново опита да стане и не успя. Чудесно. Може би просто ще поседи малко тук. Ще се порадва на блясъка. Да, това е то. Добре свършена работа и всякакви подобни глупости. Чудеше се къде ли е отишла Турмалин. Може би беше време да разбере как морантите излизат от бронята си.

Четвърта глава

Опосум поддържаше своите привлечени от Мокра воали на разсейване и отблъскване, при все че не този Лабиринт бе силата му. Той вървеше по усуканите му пътеки само дотолкова, доколкото пресичаха и допълваха наклонността на Мийнас към измама, привидност и невярно възприятие.

Остана скрит, понеже възприятията му му казваха, че не е приключило. Не, още не. Нищо, че войниците се смееха и празнуваха в близките, набързо изкопани окопи в средата на бойното поле. Нищо, че Ласийн вървеше на открито и очевидно без никаква охрана. Войниците въобще не й обръщаха внимание. Явно я смятаха за обикновен кадрови маг или Нокът. Тя дори отиде при някакъв малазански сержант за парче плат — дадоха й мръсен парцал, с който тя обърса запотеното си лице и покритите със засъхнала кръв ръце. Опосум обаче се тревожеше. Какво беше намислила?

Тя вървеше из изгореното поле, развързваше омотания около тялото си плат и захвърляше настрани дрипавите му останки. Отдолу носеше копринена риза с къс ръкав, подгизнала до тъмнозелено от потта. Здравите й ръце бяха изпъстрени с натъртвания и белези от нощния лов — беше убила петима или пък шестима Обетници. После свали лентите и от краката — под тях имаше копринен, тесен в глезена панталон, също подгизнал от пот. Късата й кафява коса блестеше, пригладена като животинска козина.

Дойде до ръба на образувалия се в равнината кратер и се спря. От почернялата пръст все още се носеше дим след невероятния взрив. Тя вдигна лице и известно време гледаше ясното, толкова измамно спокойно, светлосиньо небе; Опосум изведнъж проумя. Да. Последната. Тайсхрен изчезнал. Чос мъртъв. За Ток се съобщава, че е мъртъв. Амарон е изчезнал. За Урко се твърдеше, че е избягал, преди да могат да го задържат или може би да го помилват. Оставаше Въслата — Ласийн. Последната оцеляла. Единственият останал представител на поколението, което бе градило толкова величаво. Победител. Сега неоспорим повелител. Императрица.

Дали тя не предлагаше последната неустоима стръв — самата себе си, за да приключи с всичко сега и веднъж завинаги? Опосум вече знаеше, че не само той наблюдава. Тя му бе казала кой още гледа. Дебнеше я друго, още по-грижливо укрито присъствие. То чакаше от известно време. Той бе готов за появата само на един човек — такава бе цената на Ласийн. Въпросът е този човек ще посегне ли?

Разбира се, че ще посегне.

Опосум отпусна ножовете си в калъфите им, закрепени на ръцете. Сега. Трябваше да бъде сега. Това щеше да бъде последната му възможност, преди войската да е притиснала Ласийн към своите окървавени, наранени, ала победоносни гърди.

И човекът нанесе удар. Не обаче както предполагаше Опосум.

Последното нещо, което усети, беше остър удар в гърба. Падна напред, поразен от силата и внезапната ярост на този удар. Жизненоважно мигновение измина, преди очите му да се отворят отново и да видят през надигналия се прах две фигури, понесли се в изключително сложен танц.

Него търсеха — единственият, който оставаше истинска заплаха и от когото винаги щяха да си пазят гърбовете. Господар на убийците и Върховен маг на Пурпурната гвардия. Съперникът на Танцьора преди толкова много години — Качулката.

Да го гледаш беше невероятно. С извадени ножове, удряше, извърташе се, а Ласийн го спираше с ритници, насочени към гърдите и главата. Качулката мръдна с ръка и магиите от Лабиринта раздвижиха въздуха като вълни от жега само за да се разсипят в нищо пред Ласийн. Разбира се, прах от отатарал. Безполезното усилие на Качулката му докара удар по главата, от който той се завъртя в кръг. И все пак отново се изправи незасегнат и се доближи със скок. Завъртя се, нанесе поредица свръхбързи удари с обърнати ножове; Ласийн се измъкна от всичките, удряше с ръце, отблъскваше Качулката с крайчеца на краката. Ризата и панталоните й обаче висяха разкъсани — кръв я заливаше изцяло отпред и капеше от ръцете й.

Опосум реши, че може би е гледал достатъчно дълго. Стана и се отръска. Беше получил ужасен удар. Наистина, смъртоносен — и щеше да го довърши, ако не бъдеше лекуван — ала му оставаха нужните му мигове. Понеже постоянният му навик, колчем се обвиваше в Мокра, бе винаги да изглежда поне с две глави по-висок от истинския си ръст. Той извади ножовете и се включи в боя.

Наградата на Опосум бе изненадата в очите на Качулката, когато той се доближи и замахна с крак нагоре. Качулката се отмести и насочи остриета към двамата. Нито Опосум, нито Ласийн обаче се възползваха от предимството си. И двамата приклекнаха и се задоволиха само да се пазят. Главата на Господаря на убийците леко се наклони, докато обмисляше това. После очите му се разшириха.

Той се хвърли настрани, ала не достатъчно бързо, когато се появи нова фигура, изскочи от Лабиринт, удари, ритна го в страната и го събори в кратера от взрива. Новата фигура се хвърли след него — слаб като плашило човек, парцаливите му дрехи се вееха, а дългата му бяла коса бе мръсна плетеница. Той се хвърли върху Качулката и двамата се заудряха. Под ударите на краката им, от завъртанията и замитанията, от предприетите и отблъснати опити за хващане и хвърляне се надигна прах.

Ритник откъм Качулката запрати другия назад, но във въздуха едната му ръка се понесе напред и в убиеца на Гвардията се заби тънко острие. Той махна, изчезна в някакъв Лабиринт, а другият, след като се приземи като котка на краката си, махна и също тъй изчезна.

Ето ги как се гонят един друг из Царствата и Лабиринтите. Качулката и Топър, взаимно ненавиждащи се врагове и съперници още от първата си среща. Дали Топър най-после ще успее там, където Танцьора се провали, и ще се издигне до върха на призванието си? Винаги Танцьора и Качулката ли ще бъдат — а той никога? Ще видим ли някого от тях отново? Лично аз се надявам да не ги видим! Опосум падна на колене и на една ръка. Гърдите му бяха задръстени. Богове! Не можеше да диша! Пробит бял дроб, сигурен беше.

— Доведете лечител — нареди Ласийн на дотичалите войници. Всъщност, тя звучеше изтощено — за пръв път. Опосум се усмихна и си рече, че ще направи от това шега, ала съзря два други крака зад мръсните окървавени крака на Ласийн — два малки момичешки крака, обути в чехли от хубава кожа.

О, не! Не! И други са можели да чакат също толкова търпеливо!

Той се надигна, въпреки че гърдите му горяха, а зрението му бе размазано. Ласийн гледаше нататък — изненадан поглед в очите, които иначе не допускаха никакъв израз, никакъв намек. Момичето жена, което два пъти бе надвивало Опосум, преди да се скрие, с окървавени дълги ками, със злобна острозъба усмивка, очите й пламнали от дива радост.

— Успях! — изрева тя, после подскочи, а ножовете й проблеснаха и отбиха прелетелите покрай Опосум тежки ками. Магията на Лабиринт я издуха наобратно и тя се загърчи, заръмжа и заразмахва ръце сред черната пръст на кратера. Отвори се Лабиринт, тя падна в него, тялото й се заразтапя и започна да се превръща в нещо друго.

Дотичаха войници и магове. Опосум коленичи пред Ласийн, отпуснала се напред върху коленете си.

— Ласийн — прошепна той, като едва успяваше да произнесе думите. — Ласийн…

Очите й не показваха разбиране или съзнание. Лицето омекна. Твърдите, дълго издълбавани бръчки от внимание и преценяване изчезнаха и показаха явно по-млада жена — Опосум би я определил като съвсем не проста. Тя падна върху изгорялата, отъпкана земя. Маговете избутаха Опосум настрани, коленичиха и я обърнаха по гръб. Нечии ръце положиха и него да легне.

Провалих се. Имах да върша една работа — само тази. И се провалих. Какво ще правя? Какво ми остава? Той усети как лечебната магия на Денъл го покрива, смекчава болката му и притъпява сетивата.

Любезни ми лечители, не си правете труда да ме будите.

Бляскавата гледаше редиците от канска конница, докато прииждаха от юг и обграждаха позицията им, и гърлото и гърдите й бяха стегнати от притеснение. Недалеч вървяха и хилядите им пехотинци. Обикновени предпазни мерки? Щом дупката бе затворена, последният малазански офицер, Урко, шеговито отдаде чест на К’азз с кимане и си тръгна самичък по хълма — на запад. Още един изчезва, след като Ласийн е надвила всички? Много възможно. Тя погледна К’азз.

— Да се изнасяме ли и ние на запад?

Той поклати глава.

— Не. Още не. Все още явно няма заповеди, отнасящи се до нас. Докато ние не се движим, и те няма да се движат.

Той й се усмихна успокоително.

— Понякога действието, предприето от страх от някакво определено действие, води именно до въпросното действие. Понеже точно сега те са морето, ние ще бъдем планината.

Истински К’азз. Тя все още не можеше да привикне да чува гласа му, думите, които идват от устата на обикновен старец с оредяваща коса и набола на бузите сива брадица.

Един от Братята се появи пред Бляскавата и тя с уплаха и тъга установи, че е Опушения. Той наклони глава към нея и К’азз.

— Тя е мъртва — обяви той.

— Кой?

— Ласийн.

Тя и К’азз изненадано изрекоха: Какво?

— Убита.

— Качулката! — изръмжа К’азз. — Ще трябва да бягаме.

— Не.

— Не?

— Той се е провалил. Топър го е издебнал от Имперския Лабиринт и се е намесил. И двамата са изчезнали. Вероятно продължават да се бият. Само боговете знаят къде.

— Тогава кой? — попита Бляскавата.

— Непознат талант. Нов. Но не е човек.

— Не е човек?

— Бих казал, че е от смесена кръв. Човек и демон.

— Откъде?

— Не знам. Не е от Кюон Тали. Някой трябва да я е довел.

К’азз вдигна ръка.

— Благодаря ти, Опушен… и съжалявам.

Слабо свиване на рамене.

— Така и така трябваше да стане. Поне стана бързо.

И той изчезна.

К’азз притисна очи с палец и показалец и въздъхна.

— Хубаво, че е външен човек. Иначе нещата щяха да се стекат зле за нас. Каквото е положението, може да искат още кръв.

— А и Тайсхрен го няма.

— Да.

Той поклати глава с искрено съжаление.

— Присъствието му държеше толкова хора под надзор. Сега наистина се страхувам какво може да бъде освободено. Все пак… — и той я изгледа замислено, — все още не бих го броил за изчезнал.

Докато гледаха, на полето дойдоха още конници, този път от изток, по търговския път от Коун — кавалерията на провинция Коун. И те застанаха срещу Гвардията от север и от изток. Толкова много.

— А къде са били тези войски само преди два дни? — промърмори тя и без да иска изрече на глас мислите си.

— Някъде другаде, слава на боговете — ухили се К’азз, но после кимна разбиращо. — Сега, Бляскава, ние съзерцаваме рядко срещана гледка. Събиращата се мощ на една наистина разпростряла се Империя. Явно малазанците са създали истинско политическо и военно единство, докато нас ни е нямало…

Той се спря, бръчките в ъгълчетата на очите му се свиха, докато примижаваше, а устата му увисна надолу.

— Сега ние сме нашественици, Бляскава. Кюон не ни иска.

И Бляскавата облекчено издиша. Дълго сдържаната дълбоко в диафрагмата й въздишка най-после се освободи. Слава на всички богове, че той го разбира. Все още има надежда за нас.

Тя огледа убежището им — да, сега бяха останали само гвардейците и унтанският благородник, който придружаваше уикците. Дойдоха и наборниците от Баел — Преследвача, Пустошта и Кокошката. Те се присъединиха към Кайл. Заради думите на К’азз за тях, тя се надяваше, че те ще се върнат в Гвардията, ала нещо й казваше, че това вероятно няма да стане. Преследвача — разузнавач — вирна брадичка към полето.

— Много са. Чухме новините. Някаква представа кой е начело там, долу — ако изобщо има някой?

— По-добре да не се стига дотам начело да застане Мечът — обади се някакъв глас наблизо. Бляскавата се обърна — беше унтанският благородник, Рилиш.

— Защо? — попита го К’азз.

Мъжът пое дълбоко дъх, сякаш търсеше откъде да започне.

— Уикците ми разказаха какво е вършил на север, в Седемте града. Той е кръвожаден. Няма милост. Ще нареди да избият всички ви — а вероятно и уикците. Мрази ги.

К’азз не изглеждаше уверен.

— Определено се проля достатъчно кръв…

Бляскавата си спомни своята среща с мъжа — само преди ден? Изглеждаше й като преди години, в друг свят. Да, мнението на унтанеца й се стори вярно. Човек, за когото животът не значи нищо.

— Срещнах се с него заедно със Скинър — обясни тя. — При преговорите. На едно мнение съм с Рилиш като следствие от това, което видях.

— Разбирам.

К’азз сви тънките си устни.

— Да, от военна гледна точка мога да го разбера… Просто се надявах, че сме достигнали до политическо решение. Ако не сме…

И той насочи ръка към нея.

— Нека Братята съберат всички магове.

Тя кимна.

С разкрачена походка дойде един възрастен уикец с ръка на дръжката на дългия нож — гъстата му несресана сивееща коса се вееше на вятъра. Той вдигна свитата си ръка към Рилиш.

— Търсят ви на бойното поле.

Унтанският благородник се поклони на К’азз.

— До по-късно, военачалник.

К’азз леко кимна в знак на съгласие.

— Да, надявам се по-късно да разбера как сте се присъединил към уикците — несъмнено е дълга история.

Усмивката на мъжа бе тържествена.

— Предполагам, че вашата ще е много по-занимателна за повечето хора тук. Дано Бърн да бди над пътя ви.

Бляскавата гледаше как той слиза надолу по склона. Сега само Гвардията оставаше на върха на хълма.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

На устните му се изписа пакостлива полуусмивка.

— Мисля, че трябва да огледаме Имперския Лабиринт.

Хо остана, докато редовните имперски войници, малазански, фаларски и морантски, се грижеха за тялото на Ласийн. Те образуваха неофициална гвардия, задържаха събиращата се тълпа, увиха трупа в чист плат, а после иззеха приспособена за извозване на ранени каруца за припаси и внимателно положиха императрицата в празната й вътрешност. Отпред поставиха да седне жената, която намериха на полето — телопазителя на Тайсхрен. Тя се нарече Киска и изглеждаше разтърсена — не от раните си, а от това, че е изгубила него. Другият служител на Нокътя, след като оправиха раните му, стана, просто си излезе и се загуби сред обхождащите полето хора.

От останалите магове, дошли да обуздаят Ят, всички, без един, тръгнаха в различни посоки. Оцелелите гвардейци — Блуз, Почерпката, Септ, Гуин и Пръстите — внимателно се измъкнаха и се присъединиха към братята и сестрите си на върха на хълма. Блуз и Гуин отнесоха Пръстите на носилка като обикновен ранен, а Гуглата знаеше — ранените бяха повече от достатъчно. Уикските близнаци — вещицата и магьосникът — си тръгнаха с конен отряд, който доведе нови животни за тях двамата. Потеглиха заедно със Су, която — така поне дочу той — всъщност била по-стара братовчедка на бабата на близнаците и твърде възможно най-възрастната жива уикка.

— Не е приключило — викна му Су, седнала на гърба на някакъв кон зад ездача му; загадъчна, точно както винаги. Той просто й махна за сбогуване.

Сапьорите, сред тях и сержантите Шушумигата и Урфа, изглеждаха доволни да седят отпуснато в сянката на окопите си, без шлемове и доспехи, докато превързваха раните си и измъкваха вода и храна от плъзналите из равнината ездачи от Кан и Коун — те пък събираха ранени и спомени от бойното поле.

Та оставаха той и жрецът маг Хеук. Набързо създадената почетна гвардия около каруцата се отправи на север. Хо покани Хеук да участва в бдението.

— Любопитен съм и искам да погледна тая твар, Малик, за когото коунските офицери се надуват толкова много.

Хеук тръгна с него. Той посочи колата:

— Още не мога да го повярвам.

Той прокара мръсен ръкав през също толкова мръсното си лице и примижа под яркото слънце.

— Аз също не мога. Изглежда невъзможно.

Хо видя отразени чувствата си по смаяните, занемели лица на редовните войници, които се събираха без тръби и без заповеди, за да следват колата, бавно потеглила на север към търговския път. На Хо му се струваше, че едва сега те осъзнават какво са имали в лицето на императрицата си. Несломима. Присъствието й бе толкова непоклатимо, че те дори не бяха се замисляли за него. При всичките си грешки, може би именно тя ги бе държала обединени. Сега, след като я нямаше, скъсването с миналото бе пълно. Кой можеше да заеме трона? Кой би могъл или би дръзнал да заеме това студено, твърдо, гибелно място? Той не можеше да се сети за никого. Все пак, твърде дълго време бе бил надалеч, а в имперските дела дори един ден можеше да се равнява на един човешки живот.

Хеук го наблюдаваше косо, а в очите му бе изписан неприятен преценяващ поглед.

— Империята има нужда от Върховен маг…

— По-скоро ще се оставя да ме одерат. Ами ти?

— Аз? Та аз съм просто един взводен маг.

Определено. Взводен маг, който ужасява всички останали магове. Но той го остави — всеки от тях си имаше своите тайни и предпочиташе да остане анонимен.

Свитата най-после стигна стана на командването на коунските силите до кръстопътя. Тук тя спря и знатните от провинция Коун се събраха, за да отдадат почит. Присъстваха и множество събрали се имперски офицери. Хеук тихичко ги показа на Хо:

— Високият бледен мъж е Върховен юмрук Ананд. До него е Юмрук Д’Еббин. Не знам имената на офицерите и маговете от Кан и Коун.

Посред скупчените офицери мина паланкин. Пред него вървеше огромен плешив далхонец, облечен в броня. Хо се спогледа разбиращо с Хеук. Бала. Бързо се оправяше чия страна да заеме.

Докато ги оглеждаше всичките, Хо не видя нито един по-издигнат човек. Начинът, по който се бяха подредили неловко в полукръг около една фигура, привлече вниманието му към нея — привидно безвредният, нисък, закръглен човек, който трябва да беше Малик Рел. Бледото му месечинообразно лице носеше израз на дълбоко разкаяние и мъка, но зад тях Хо разчиташе сурово потискано тържество.

— Тежък ден за Империята — обърна се тихо Малик към застаналия до него Върховен юмрук Ананд. Въпреки болката от раните си, Ананд изгледа Малик с неприкрито отвращение.

— Ден, който ще бъде запомнен.

И той скръсти ръце на корема си.

— Да. И то заради нещо повече от тази важна причина. Докато оплакваме загубата на нашата императрица, трябва да се радваме на преодоляването на това заблудено движение за отделяне, както и на сразяването на старите ни врагове, наемниците от Пурпурната гвардия.

Той погледна към земята, все едно със смирение.

— Такова е наследството от мир и безопасност, оставено ни от Ласийн.

Богове, ама той наистина прекалява. Хо погледна Хеук, който вдигна очи към небето. И все пак, какво може да направи човек, освен да стои смаян пред такава спираща дъха, безочлива дързост?

— Малик! — донесе се мощен дълбок глас. Главите се извърнаха. Запъхтян, изпонаранен, накуцващ, Мечът на Империята, Корболо Дом, си проправи път напред, подкрепян от двама от офицерите си.

— Какво е това забавяне? Защо не се строяваме за нападение? Времето е сега!

Той задъхано заоглежда всички лица.

— Обкръжили сме ги. Превъзхождаме ги. Трябва да ударим! Да ги обезглавим до последния човек! Аз ще поема командването…

— Меч — тихо го прекъсна Малик, — ние сме радостни, че все още сте с нас, ала сме наскърбени от дошлите до нас съобщения от сражението с Талийската лига.

Корболо се ококори, а устата му зяпна от пълно смайване.

— Какво?

— Много източници докладваха, че при разпръсването на фалангата ви сте се оттеглил в тила. Отричате ли тези съобщения?

— Да — за да поема командването на друго поделение и да го поведа в битка. Малик, какви са тези глупости? Губим време…

Фаларецът обаче клатеше глава, а дебелите му устни бяха извити надолу, все едно са принудени да извършват нещо нежелано.

— Съжалявам, Корболо, но Мечът — след като е излязъл на бойното поле — не се оттегля. Оттеглянето означава предаване на цялата имперска войска.

Малик вдигна глава и огледа събраните офицери.

— И за мен свидетелство за изключителния дух и издръжливост на тези войски е това, че те не са се разбягали тогава и на това място. Следователно, в качеството си на имперски съветник, говорител на Събранието, мое нерадостно задължение е да наредя да бъдете задържан, докато не бъде свикан съд, който да разследва тези събития.

— Какво!

Мечът зяпаше, устата му се движеше, след което изведнъж се нахвърли върху Малик. Офицерите, които досега го бяха подкрепяли, сега го удържаха.

— Ти… твар такава! Не можеш да ми сториш това! Аз съм Мечът! Победителят! Аз спечелих тази битка!

Мъжът се бореше, а ръцете му се свиваха и разпускаха. Той погледна с изскочили очи събраните офицери. Напанското му лице потъмня, а на устните му изби пяна.

— Аз съм ваш военачалник! Аз ви поведох към победата!

— Затворникът ще бъде заставен да замълчи — нареди Малик.

Натъпкаха парцал в устата на Корболо. Отведоха го — той риташе, бореше се, гъргореше и крещеше под парцала.

Малик тъжно поклати глава.

— Вашата мъдрост и сдържаност са вдъхновение за всички нас, господин съветник — обади се някаква старица.

Очите на Малик се изостриха, огледаха тълпата, спряха се върху едно лице и се свиха до блеснали процепи.

— Нека тя дойде напред — нареди той.

Излязоха уикските близнаци, които крепяха Су. Хо тръгна да излиза, но Хеук го удържа.

— Значи вие, уикците. Още веднъж пред мен. И все пак от всички чувам, че вашият пристъп унищожил Гвардията и отворил пътя към победата за Империята. За това всички ние сме ви задължени. И ви благодарим…

Су се поклони леко.

— Ние молим само за това, което ни принадлежи по право.

— О, да… разбира се.

Малик отново скръсти ръце на корема си.

— Тази скорошна политика по отношение на земите ви. Зле замислена и нечовечна. Разбира се, аз винаги съм бил против нея.

Сега близнаците се впуснаха напред с разкривени лица, но ръцете на Су ги стиснаха за раменете и ги удържаха.

— Може би тези нови имперски имоти могат да получат от нас двадесетгодишни срокове за наем — предложи Су — и така ще избегнем по-нататъшни насилия и смутове.

Устните на Малик се свиха. Върховете на пръстите му се допираха върху корема.

— Подробностите ще бъдат уточнени в договора, разбира се.

Су наклони глава:

— Разбира се.

Малик небрежно махна с ръка.

— Много добре. Готови сме. Можете да си ходите.

— Вашата честност и състрадание са урок за всички нас — пропя Су и се поклони. Хо смигна на старата вещица, докато близнаците й помагаха да си тръгне.

— Господин съветник — обади се Бала от паланкина си.

— Да, Върховен маг?

Върховен маг. Хо остро изгледа Хеук — а старият маг още веднъж вдигна поглед към небето.

— На върха на хълма е било осъществено влизане в множество Лабиринти.

Малик кимна замислено и изгледа офицерите.

— Съобщете на Гвардията, че според нас днес са загинали достатъчно от добрите ни войници. Достатъчно кръв бе пролята в това безсмислено отмъщение. Говоря неофициално от името на Империята — те имат нашето разрешение да си вървят.

— Това е удобно — тихо промърмори Хеук, — понеже те вече си тръгват.

Хо се наведе, за да му отговори:

— Това ще изглежда добре в историческите книги.

Хеук махна настрани.

— Хайде. Вече преливам от това. Още едно негово изказване и ще повърна. Нека сръбнем по едно с тези добри войници.

— Аз мога да видя историческите книги — продължи Хо, докато вървяха. — Келанвед Страховития. Ласийн Кървавата. И Малик Благожелателния.

— Малик Справедливия — предложи Хеук.

Някакъв глас ги повика:

— Редови маг!

Те се обърнаха. След тях вървеше паланкинът на Бала, воден от плешивия, запотен исполин от Дал Хон.

— Върховният маг желае да се явите пред нея — нареди той.

— Това ми стига, за да ме застави да се оттегля по-рано от служба — промърмори Хеук.

И двамата зачакаха паланкинът да се доближи.

— Гротен — обади се Бала през прозирните завески от бял плат. — Позволи им да се доближат.

Началникът на стражата Гротен кимна.

— Да, господарке.

Хеук въздъхна и се доближи заедно с Хо.

— Кажи, Бала.

— Обръщението е „Върховен маг“. Моля, запомнете го оттук нататък.

Върховният маг Бала се беше излегнала върху артистично наредени възглавници от чиста коприна. Тя бе пищна жена от Дал Хон — Хо забеляза, че шестимата й яки носачи се потят усилено. Тя бавно вееше с ветрило на лицето си.

— След като съм Върховен маг на цялата Империя, не мога да се занимавам с дреболиите на кадровите магове във всяка армия. Следователно ти вече си начело на кадъра в Четвърта армия. Докладваш на мен. А ти… — ветрилото посочи Хо. — Не си добре дошъл сред кадровите магове. Ние не желаем такива като теб.

Хо сподави смеха си и махна в знак на съгласие.

— Твърде голяма заплаха, а, Бала? — попита Хеук.

— Не ме отегчавай с безсмислените си приказки, Хеук. Хубав ден. Аудиенцията приключи. Гротен!

Телопазителят застана над тях.

— Сторете път!

Хо се остави да го избутат настрани. Той погледна как паланкинът се отдалечава.

— Познавам един войник — замислено произнесе Хеук, — който, ако я беше видял, щеше да припадне на място.

Той направи знак на Хо да продължат.

— Какво става с Ласийн? — попита Хо.

— Вероятно Малик няма да се поскъпи при строежа на гробницата й в Унта. Как само би я изтормозило това.

— И от тази гледна точка това е още повече оправдано, струва ми се.

— Ами ти? — попита го Хеук.

— Оттеглям се в Хенг. Имам много неща, които трябва да направя там. Много.

Хеук го изгледа косо и почеса наболата си изцапана брада.

— Вярно…?

— Да, наистина… Да!

Хеук нагласи пръстената кана, която държеше под едната мишница.

— Аха.

Кайл и Изгубените братя чакаха, докато Гвардията мина през отворените порти, за да отпътува през Имперския Лабиринт. Последните бяха К’азз, Бляскавата, Шел и двама много очукани и натъртени магове Обетници — Блуз и Пръстите.

По време на изтеглянето редиците малазанска пехота и конница от Кан и Коун ги гледаха с готови щитове, ала мечовете им бяха в ножниците, а копията — вдигнати. К’азз доближи Кайл, който посочи редиците на имперската войска.

— Те ви оставят да се изтеглите.

Старецът кимна.

— Да. Този Малик несъмнено смята да припише цялото кръвопролитие на действията на Ласийн, тъй че едва ли би могъл да направи нещо такова. Ами вие? Сигурни ли сте, че няма да дойдете? Определено сте добре дошли.

— Не, благодаря. Но ще бъда благодарен, ако можете да ни преместите малко.

— Ще видим. Къде ще отидете?

Кайл сви рамене.

— Не съм сигурен. Трябва да го обсъдим.

— Много добре. Оставям нещата на Шел. Във всеки случай — и той стисна раменете на Кайл, — дължа ви повече, отколкото бих могъл да кажа. Винаги можете да разчитате на Гвардията. Нали?

Кайл притеснено махна на всичко това, но кимна благодарно.

К’азз отиде до портата, обърна се и помаха. Кайл и Изгубените братя вдигнаха ръце за сбогуване. После и Бляскавата им махна, поклони се и прекрачи. Последваха я Блуз и Пръстите и вратата се затвори с прошумоляване на отвятия въздух. Шел чакаше до нейната и им махна да идват.

— Имам указания къде да ви заведа.

Кайл се спогледа с Преследвача, Пустошта и Кокошката и вдигна вежда. Кокошката пристъпи и потърка ръце:

— Къде отиваме, моме? Даруджистан? Корел? Арен?

Тя просто се усмихна, а бръчките около устата й се стегнаха.

— След вас.

Кайл изпита съвсем за кратко усещане за загуба на посока, а после мокасините му се допряха до прашен пръстен под в празна, отдавна изоставена стая. Той се завъртя и огледа прашните помещения — къде ли бе това? Преследвача и братята излязоха от нищото, присъединиха се към него и също така трепнаха, а ръцете им паднаха на оръжията.

— Къде сме? — Преследвача изрече на висок глас въпроса от името на всички.

Пустошта приседна на някакъв зинал прозорец.

— Вечният Лед да го отнесе дано! Та ние сме още тука!

— Какво? — всички отидоха до него.

— Ето ви го бойното поле!

— Виждам коунските знамена.

Преследвача отстъпи от прозореца.

— Какво е това…

— Светилището… — промълви Кайл и се огледа. — На изток — скалата. Как го наричаше Бляскавата?

— Светилището на Бърн — допълни го Кокошката.

— И защо тук? — попита Преследвача.

— Щото тука има още някой — обади се нов глас.

Те се завъртяха и оръжията им изсъскаха от ножниците, но видяха един от Братята на Пурпурната гвардия.

— Изгърбен! — възкликна Кайл.

— Да, момко.

— Какво правиш тук, в името на Царя на ветровете?

Сянката пристъпи напред и се ухили, облечена в дрехите — парцаливата провиснала риза и дрипави панталони, — които носеше приживе.

— Аз съм с теб, момко.

Всички махнаха оръжията си.

— С мен?

— Известно време ще бъда с теб. По разрешение на К’азз.

— Наистина? Точно както другите Братя отиват при К’азз?

— Да — за малко. Май докато Обетът не ме притегли отново.

— Все едно отново сме си у дома — тихо рече Пустошта на Кокошката, който яростно го изгледа да мълчи.

— Защо тогава можем да те виждаме и да те чуваме? — както винаги скептично попита Преследвача.

Прозрачно свиване на рамене.

— Предполагам, че защото известно време сте били гвардейци.

— Значи никой друг няма да те види или чуе? — попита Пустошта.

— Отде да знам. Да не съм маг. Май само ако са жреци на Гуглата или магове.

— Твърде много изглежда все едно сме си у дома — изрече Пустошта зад дланта си.

— Млъкни — обади се Кокошката, отръска се и изчетка прахта от гъстата си коса.

Кайл отиде до прозореца и се облегна на перваза. В сгъстяващия се здрач из равнината горяха огньове. Толкова много. Откъде ли са дошли всичките?

— Ние заради теб ли сме тук?

Изгърбения почеса темето със скъсената си ръка, както правеше приживе.

— Не. Аз отивам с вас. Тук има още някой. Хайде, ще ви заведа при него.

Кайл и Изгубените братя се спогледаха, когато сянката излезе от стаята през една от отворените врати. Миг по-късно се появи отново и им махна да вървят.

— Хайде. Оттук.

Преследвача даде знак на Кайл да води. Той разтвори ръце, все едно да отрече всякакво участие в това, но излезе пръв.

Изгърбения ги преведе през объркан лабиринт от порутени, изоставени стаи и зали. Някои не бяха нищо повече от прекатурени стени, открити към небето, а други — тъмни като хлътнали мини. Натрупаните с годините прах и боклуци плътно застилаха всичко.

След време Кайл подуши дим от дърва и готвена животинска мазнина. Той се спря, обърна се към братята и докосна носа си отстрани. Те кимнаха и внимателно извадиха оръжията от ножниците си. Приведен, той бавно се промъкна през плътните сенки на множество малки стаички. Пращенето и съскането на огъня го водеха напред, докато не съзря светлината. Кайл се спря и зачака братята да го настигнат. Сянката на Изгърбения бе отишла напред. Щом се озоваха всички заедно, Преследвача направи знак на Кайл — те двамата да застанат отдясно и отляво, а Кокошката и Пустошта да държат средата. Всички кимнаха.

След мълчаливо броене те нахлуха в стаята с издигнати оръжия. На стената на засипана с боклуци стая се бе облегнал едър мъж. Гореше малък огън.

— Това ти ли си, Кайл? — изненадано възкликна той. — Какво правиш тук?

Кайл се изправи и изпусна оръжието си.

— Сивогрив!

Едно от очите му бе надуто и затворено. Горната устна — сцепена и надута. Едната страна на лицето беше разцъфнала в тъмнопурпурно, а косата — изцапана със засъхнала кръв. Доспехите му бяха струпани в един ъгъл. Той посочи захилената сянка на Изгърбения:

— Знаех, че ще е гвардеец, но не те очаквах.

Кайл приседна до огъня.

— Какво правиш, та се криеш тук?

Човекът изглеждаше неловко и сведе поглед.

— Е… знаеш, имперските все още имат обявена цена за главата ми.

И Кайл си спомни. Главата му струва буре черни бисери. Той махна към братята.

— Е, ние ще ти помогнем да се измъкнеш — нали, Преследвач?

Най-старият от Изгубените братя опря ръка в челото си и въздъхна:

— Да. Разбира се. Май само това правим.

Пустошта приседна до огъня.

— Какво печеш тука?

— Заек.

— Изглежда готов. Може ли?

Сивогрив му даде знак да се обслужва сам.

— Трябва да отидем на юг — обяви Пустошта, откъсна си парче месо и облиза пръсти. Той опря едрите си космати ръце на коленете.

— Север — незабавно възрази Кокошката.

— Мислех си за запад — предложи Сивогрив, донякъде изненадан.

— На мен пък ми харесва северът — изрече Преследвача и кимна на себе си.

Както си дъвчеше, Пустошта вдигна ръка за мълчание.

— Знаете ли — на юг наистина ще е по-добре.

Кайл просто се ухили, седна до огъня и се зае да развързва гамашите си. Това можеше да продължи цялата нощ.

— Кодошиш ме, нали така? — обърна се Наит към Хеук.

— Не — вярно е. Чух го от всякакви хора.

— Какви хора?

— Всякакви.

— Проклятие.

И Наит отново се отпусна в прохладата на окопа.

— Проклятие!

До окопа се доближи кавалерийски офицер в униформа на Коун. Той примижа в тъмнината на сгъстяващите се следобедни сенки.

— Търся сержант Шушумигата.

Урфа се изправи, опули се насреща му и се усмихна с неравните си зъби.

— Хубав кон.

Появиха се Бърборка, Кочана и Кибб, понесли натрошени греди и дъски, и ги хвърлиха до една купчина. Офицерът я изгледа — приличаше на приготовления за голям огън.

— Няма да оставате тук за през нощта, нали така?

— О, оставаме — изправи се Наит. — Какво от това?

— Разбирам, че заповедите са да се движим на изток по търговския път. Това тук е едно огромно поле на смъртта. Не е здравословно. А е и опасно. Ще има чакали.

— Чакалите не обичат огъня — произнесе Наит страшно сериозно.

Кавалерийският офицер премигна неуверено.

— Така… значи няма сержант Шушумигата?

— Не, господине — отвърна Наит. Той махна на Ситния, който минаваше и бе вдигнал ръка за поздрав.

— Лим? — викна Наит. Ситния вдигна палец.

— Опитайте Трета рота — предложи Урфа.

— А тази рота коя е?

Урфа се намръщи и очите й се кръстосаха.

— Не знам, господине.

Тя се обърна към окопа.

— Ей, вие, нехранимайковци такива! Коя рота сме?

От сенките се донесоха гласове:

— Май сме Първа.

— Четвърта.

— Тц, Първа ще да сме.

Урфа се усмихна зъбато и намигна.

— Това е то, господине. Или сме Първа, или сме Четвърта. Няма ли да останете? Имаме си огън. Имаме си голяма риба за пържене. Ще му пийнем и ще си вземем сбогом с всичките си приятели.

— Звучи очарователно — сухо отбеляза коунският офицер и леко подръпна юздите на животното си. — Тогава ви оставям тук.

Урфа отново се смъкна в окопа.

— Проклятие. Беше сладък. Харесвам кавалерийските офицери.

— Той ще намери кап’тана — предупреди Мей, полегнала под последното слънце близо до окопа.

— Може би — възрази Наит. Той отново се настани до Хеук, седнал и притиснал каната до гърдите си.

— И така — не могат да я свалят? Наистина?

Хеук, затворил очи, кимна прекалено утвърдително:

— Не. Не се сваля.

— Проклятие.

Наит се изправи и огледа купчината дърва.

— И вие наричате това дърва за голям огън? Искам още два пъти по толкова! Хайде, още една разходка до кораба. Да вървим!

Взводът му се размрънка, бавно стана и се понесе.

— Мислех си, от каквото тя ми каза… че може би, разбираш ли, че е възможно.

Хеук произнесе мълчаливо „Не“.

— Тогава как го правят?

Вдигане и сваляне на рамене от страна на Хеук. Наит изруга, хвърли шепа пръст и отфуча. Хеук отвори око, погледна го как си отива и се усмихна. Добре. Турмалин — дължиш ми три буренца дестилирани морантски спиртни питиета. И по-добре го направи, иначе старият Наит ще открие, че бронята все пак се сваля.

Пета глава

Кланицата се простираше почти на една левга във всички посоки. Фурията внимателно водеше неспокойния си кон из полето, застлано с мъртви, обрани до шушка сети. Изглеждаха й като да лежат там от два дни и две нощи. Вонята бе започнала да отслабва. Облаците от мършоядни птици се изнасяха с изключение на някоя дебела кана или врана, твърде преяли, за да се занимават да отлитат от тях. Чакалите и техните съперници, вълците, се прокрадваха из полегатите хълмове.

Колоната пазеше тишина зад нея, Рел и Лис. Мнозина яздеха по двама на кон, понеже пътят се оказа твърде труден за по-слабите, болни животни. Тъй като всичко сочеше дълго преследване, Фурията си мислеше все по-сериозно да върне повечето назад. Все пак тя бе виждала Риландарас и знаеше какво може да направи той. Защо да хвърля тези войници срещу него, когато накрая в действителност ще се стигне до Рел и до товара, привързан на гърба на нейния кон?

А и Риландарас нямаше да нападне такава голяма колона. Той бе плячкаджия, хитрец, ловец на хора. Несъмнено щеше просто да бяга из безкрайната равнина в средата на Кюон Тали, докато те не се откажеха да го гонят. Или не станеха толкова слаби, че да се превърнат в примамлива цел. Ако върне колоната и остави — може би — десетина… това би могло, както се казва… да подслади предложението.

Стигнаха главния стан на сетите — разкъсани, изоставени палатки, стъпкани огньове, зарязано оръжие и посуда и мъртъвци. Много мъртви. Мъже, жени и деца. Станът е бил изклан и изоставен. От коня си Лис посочи напред и Фурията примижа, притиснала нос с ръка срещу мухите. Там ги очакваха кон и ездач. Фурията поведе колоната към мъжа — едър човек, висок и пълен, тъмен синьо-черен напанец, облечен в скъпа почернена ризница. Беше и стар — ситно накъдрената му коса посивяваше. Фурията вдигна юмрук, за да спрат. Мъжете и жените от колоната й слязоха от конете. Тя чу как сержант Банат нарежда да търсят оцелели, храна и вода.

Спря се пред мъжа, който сведе глава за поздрав. От външността му тя се боеше, че той ще е този, който тя подозира, че е. Предпазливият му, почти примирен израз само засили подозренията й. Тя се обърна към някакъв стълб, забит в земята до голямо огнище. Стълбът бе украсен с нещо ужасно — човешка глава, оглозгана от мършоядите; нямаше очи, а и от провисналата челюст не висеше език.

— Имотан — произнесе мъжът, — шаман на военната задруга на Чакала.

— Имаш ли някакъв дял в това?

Той поклати глава.

— Не. Дойдох да го извърша. Но Риландарас ме е изпреварил.

— Риландарас? Защо?

— Имотан е опитал да го подчини — обясни Лис и се спря до Фурията. Тя предпазливо склони глава за поздрав. — Амарон.

Смей се, Гугла! Той е. Човекът, който опита да я убие, който, заедно с приятелчетата си от Старата гвардия, бе отговорен за всички мъртви в Хенг. И за Треперко. Фурията се извърна, погледна небето и примигна, за да почисти очите си.

Дойде Рел, застана до Фурията и внимателно изгледа Амарон.

— Защо си дошъл? — попита Лис, уморено и доста рязко.

— Дойдох да платя за едно убийство.

Фурията избухна в пронизителен смях.

— Какво? Убийство? Едно убийство?

Тя разтвори широко ръце.

— Огледай се добре!

— Не ти ще ми говориш за това, Фурия — отвърна той. Гласът му бе безмилостен като желязо.

Тя спря да се смее, все едно я бяха зашлевили и я бяха стиснали за гърлото.

— Във всеки случай — продължи той, — той бе добър приятел и добър човек. Беше се сприятелил със сетите. Не трябваше да умре по начина, по който умря.

Лис кимна и се съгласи. После отметна сплъстените кичури на мазната си коса.

— А сега…?

Амарон сведе поглед и дълго и бавно издиша.

— Моля ви да ме вземете със себе си.

Фурията отново се засмя — или от смайващото нахалство на молбата му, или заради недвусмислената си вина за всичко, или заради двете. Дори и тя не бе сигурна. Лис не каза нищо, а само местеше поглед между нея и Рел. Лицето й бе безизразно.

Рел скръсти ръце и просто каза:

— Можем да го използваме.

Стануваха нагоре, недалеч от касапницата. С идването на здрача лаят на чакалите и воят на вълците престана. Фурията удвои стражата.

— Не го очакваш тази нощ, нали? — попита я сержант Банат, докато седяха край огъня и ядяха сухар, измъкнат от изоставения стан на сетите.

— Не. Просто внимавам.

— Той не може ли да ни заобиколи и да се върне в Хенг?

— Не и докато сме по петите му — каза Лис и обясни: — Точно сега ние сме много по-привлекателни.

Веждите на Банат се надигнаха по начин, който казваше, че той може би не иска да научава точно това. Фурията само гледаше настрани — там Амарон бе оставил снаряжението си.

Зората донесе подсвиркване и обаждане от стражите. Фурията се надигна от димящия огън и задържа чаша хладък чай в ръце, та да ги стопли. Рел дотърча до нея в доспехи и въоръжен, със свален наличник.

— Какво е това? — високо попита той.

— Приближават четирима ездачи!

— Сети?

— Не.

— Приготви оръжията! Арбалетчици!

Фурията гаврътна чая си, прецеди го през зъби и подаде чашата на адютанта. Амарон дойде до нея, когато тя тръгна да посреща конниците. Фурията не можеше да се удържи и го гледаше внимателно.

На устните му заигра скромна усмивка.

— Няма нужда да се притесняваш — рече той. — Познавам единия от тях.

— Твой приятел?

— Да.

Фурията не знаеше дали да се успокои, или да се тревожи. Колкото повече се приближаваха ездачите, толкова повече — трябваше да признае — бе впечатлена от вида им. Трудно беше да събереш по-корава, по-страшна дружина.

Амарон пристъпи, за да ги поздрави. Един от тях преметна крак през гърба на коня си и двамата се прегърнаха. Останалите трима слязоха с много пъшкане, опъване на гърба и тропане с крака. Фурията забеляза, че всичките са с доста дълги зъби.

Рел я приближи със скръстени ръце. Амарон придружи четиримата до нея.

— Урко — каза той и посочи снажния мъж с квадратно лице и късо подстригана сребърна коса. Богове, старият военачалник лично.

— Старшина Славния зъб — той направи къс поклон, а дебелите му извити вежди почти скриваха очите.

— И, хм…

От останалите двама, очевидният малазански ветеран сведе плешивото си кафяво теме:

— Заместника.

Последният, стар плещест сетски воин, властно кимна с глава:

— Миризливката.

Фурията представи себе си, сержант Банат и Рел. Лис я нямаше никаква.

Ветеранът с името Заместника протегна ръка към Рел.

— Ти си този, който застана срещу Риландарас?

Рел кимна. Заместника и Миризливката се спогледаха продължително.

— Така — обърна се Фурията към Урко. — Какво можем да сторим за вас? Разбирам, че на юг всичко е приключило. Не е ли време да се изнасяте?

Ветеранът от Старата гвардия може и да не беше участвал в обсадата на Хенг, но я бе насърчил. Той потърка глава с издраната си белязана ръка и се намуси с нещо подобно на неудобство.

— Ние, хм, идваме да се присъединим към вас.

— Да се присъедините?

— Да. Срещу Риландарас. Искаме главата му.

— Защо?

— Видяхме полевата болница, момиче — обясни Славния зъб.

Урко кимна:

— Това го научих след битката. Отидох и видях останките. Стотици ранени войници изклани. Невъоръжени мъже и жени. Тук той допусна грешка. Никой не прави такива неща безнаказано.

— Вървим след него, с вас или без вас — обясни положението Заместника.

Ще го направят — само те четиримата. Опонн да ни пазят! Вече може би имаха някакъв шанс.

Фурията кимна необвързващо.

— Ще видим. Засега сте добре дошли.

И тя им махна да влизат в стана.

Намери Лис да броди сама из равнината. Тревата закачаше многобройните й поли. Острият вятър развяваше плътните й, сплъстени къдрици. Голите й ръце разкриваха дебели вени, възпалени червени язви и се издуваха от тлъстина. Фурията я доближи и я намери загледана в земята, как подритва пръстта с обутия в сив сандал крак.

— Какво има?

Лис пое дълбоко дъх, погледна настрани, като че оглеждаше хоризонта, ала погледът й бе обърнат навътре.

— През нощта получих съобщение от Копринения. Сторо е мъртъв.

Фурията зяпна.

— Какво?

Тъмните очи на Лис се впиха в нейните.

— Възпаление на костите. Не е било установено навреме. Нанесените от Риландарас рани са особено люти. Съжалявам. Те искат да се върнеш, Фурия. Да строиш отново. Може би трябва да оставиш това на Урко и приятелите му. Аз знам и двамата. Може и да стават за работата.

Фурията обаче се отдръпна. Не. Това не беше вярно. Когато го видя за последен път, той бе жив. Да, слаб. Но се оправяше. Това не е вярно. Тя мина през гъстата трева, без да вижда нищо. Искат тя да се върне? За да строи отново? Това е шега. Тя унищожи всичко. Освободи едно чудовище — най-големият познат убиец на мъже и жени. Ами проклятието? Кой от освободилите го остана жив? Тя, Копринения и Рел. Да, когато се запознаха с Лис, тя я нарече строител. А отношението й към Рел? Когато го погледне сега — почит? Възхищение? Тя спря да ходи. Ами ако Лис наистина е прорицателка, Покровителка на прорицателите?

Тя се обърна и отиде право към жената, която извърна лице и не искаше да среща погледа й.

— Видя ли ни да се справяме? Ще победим ли Риландарас?

Лис прибра брадичка, надутото й лице се закръгли и тя бавно отвърна:

— Видях един начин, по който можете да успеете.

— Това стига — и Фурията отиде да намери сержант Банат.

Тя го откри и му нареди да се връща с кавалерийската колона. Тя щеше да задържи само малък отряд. Той, разбира се, възрази. Отказа да си върви. Тя обаче не отстъпи и най-накрая, по-късно същия ден, две колони потеглиха. По-голямата на югозапад, а много по-малката на североизток.

През следващите няколко дни Фурията постигна някакво споразумение с коня си. Тя прие, че може би кобилата няма да й го върне заради обидата, че всъщност я язди. Тя самата пък допускаше, че е възможно да има известно основание да се твърди, че конете служат на човешкия род.

На сутринта на третия ден Лис обяви, че предната нощ той е бил близо, че ги е наблюдавал. Фурията си представи, че вероятно той е опитвал да разбере дали просто са прекалено самоуверени, или може и действително да са заплаха. Лис смяташе, че или ще удари следващата нощ, или ще ги остави и ще се върне към лова. Тя заяви, че смята да го примами.

Лис се разпореди за приготовленията за нощта. През последните няколко дни тя бе близо до сетския воин, Миризливката. Те си говореха често и много и сега изразът върху суровото лице на мъжа бе съвсем друг в сравнение с яростта, която носеше преди. Той направо изглеждаше замислен — ако това бе възможно.

Тя ги накара да събират дърва през деня за един грамаден огън. С идването на вечерта тя постави неколцината останали редовни войници да пазят конете и направи знак на Фурията да отиде при тях.

Фурията просто гледаше неподвижна.

— Хайде, Фурия. Ти не си ветеран като тях. Трябва да се отдръпнеш.

— Мога да се бия толкова добре, колкото и всеки друг.

— Никой не го оспорва. Моля те. За мен е важно.

Фурията махна на юг, където смятаха да спънат конте на безопасно разстояние.

— Искаш да съм чак там? Отлично! Ще отида. Чуя ли нещо обаче, идвам!

— Благодаря ти.

Урко дойде и кимна на Лис.

— Вечерта идва.

Той постави широките си, прилични на лопати ръце под мишниците. Грамадните му ръчища бяха широки колкото бедрата на Лис.

— Амарон ми казва, че трябвало да одобрим това, което предлагаш.

Той вдигна вежда.

— Какво е то?

— Вие, мъжете, трябва да легнете в широк кръг около огъня. Когато Риландарас дойде, обкръжете го. Дръжте го близо до огъня. Ако го държите близо, няма да избяга.

— Вярно?

Месестата уста на военачалника се смъкна недоверчиво.

— Просто така?

— Да. Ако си свършите работата и не го оставите да се измъкне покрай вас.

— А, ние ще си свършим работата — можеш да разчиташ на това.

И той си тръгна, като се почесваше по главата.

Фурията слушаше всичко това намръщено.

— Ами ти? Ти къде ще бъдеш?

— Аз ще бъда при огъня, Фурия.

— При огъня?

Фурията погледна в сгъстяващия се здрач.

— С него? Що за план е това? Той как така ще дойде до огъня? Ти не каза ли, че е хитрец? Защо да не нападне войниците и конете?

Жената се усмихна скромно.

— Понеже аз ще го призова.

Фурията зяпна и не можеше да повярва на това, което чува.

— Ще го призовеш? Що за глупости са това? Та той ще те разкъса на парчета.

Усмивката на жената порасна.

— Не и докато танцувам, Фурия.

— Докато танцуваш?

Фурията се обърна към останалите.

— Рел, вкарай й малко ум. Ти знаеш какво може да извърши той!

Миризливката се почеса по бузата и започна:

— Старите сетски предания разказват…

— Я млъкни!

Лис я хвана за ръката.

— Всичко е наред, Фурия. Аз мога да го направя. Ти забравяш коя съм аз… прорицателка и танцьорка на зората.

Била си, искаш да кажеш. Фурията я огледа от горе до долу.

— Лис, съжалявам, че го казвам, но ти вече не си млада.

Смехът на старицата бе груб и висок.

— Красотата не е в мен, Фурия. Тя е във вълшебството на танца. Сега отивай да се грижиш за конете.

Проклети коне! Какво ме е еня за тях? Но отиде.

Рел се затича и я настигна.

— Не се притеснявай. Ако звярът се покаже, всички ние ще се съберем срещу него и ще го унищожим.

— Благодаря ти. Пази я.

— Да.

— И предупреди Урко и момчетата му, че ще дойда — и ще дойда натоварена!

— Да, Фурия. Всички ние видяхме торбата ти.

— Да. Е, добре тогава. Бърн да е с вас.

— Ние, сегюле, не приемаме представата за късмет или случай, но все пак ти благодаря.

И той отърча.

Фурията ядно изгледа конете и хората си. Коне. Не мога да повярвам, че пазя някакви проклети от Гуглата коне.

Дойде нощта. Фурията постави наряд, а после седна да си събира нещата в мешката. Остриета — толкова, колкото можеше да сложи. И две — не, три чукчета. Това би трябвало да го прати към Бездната. Всеки шум откъм мрака я изправяше на крака. Тя оглеждаше тъмнината. Огънят на Лис светеше и нарисува ярко очертание посред нощта. Тя отново седна и за пореден път провери оръжията си.

Конете изцвилиха притеснено, размърдаха се и задърпаха букаите си. Хората отидоха сред тях, успокояваха ги и им шепнеха. Фурията се стегна, замълча и се заслуша. Това не беше ли нещо? Шум? Далечен грохот?

Внезапно стържещо ръмжене я накара да подскокне. Конете изцвилиха, заритаха, взеха да се изправят на задни крака и да се оплитат във въжетата си.

— Пазете ги! — викна тя и се затича с мешката в ръка. Тя се запъхтя, изкачи хълма и се спусна надолу — едната й ръка махаше, а другата държеше претъпканата мешка.

Отпред, между нея и грамадния огън, който пущаше искри в нощното небе, се разиграваше първично зрелище — мъже с протегнати ръце се придвижваха един до друг и приближаваха чудовище, около три пъти колкото тях на ръст, което замахваше и ревеше. Оттатък огъня Лис танцуваше, обикаляше пламъците в кръг, въртеше се, а ръцете над главата й се преплитаха; тя някак си все успяваше да застане срещу чудовището, без значение накъде се впускаше то.

Фурията стоеше прикована. Тя си представяше, че в някоя трубадурска песен в този миг Лис някак си би се превърнала в по-младия си образ от магията на танца. Красотата й би очаровала звяра. Това обаче не бе придворна песен. Лис продължаваше да изглежда както винаги неугледно. Ръцете й си бяха дебели, а кръстът — тежък. И все пак, танцът беше красив, а движенията му — замайващи. Откъде вземаше тя такава лекота? И това привличаше човекоядеца. Сигурно беше някаква стара магия. Някакъв обред — древно призоваване.

Фурията бе тъй захласната, че забрави битката. Шестима души се приближаваха към звяра. Риландарас изръмжа гневно и замахна с дългите си мускулести ръце, за да ги отблъсне. Никой от тях не падна обаче. Ударите му се плъзнаха по широките твърди щитове и се натъкнаха на остро желязо. Той се изправи отново и удари Заместника с мах на дългата си ръка. Наведе се да сграбчи зашеметения човек с лапата си, по-голяма от конска глава, но Славния зъб се оказа там и защити Заместника. Той развъртя голям двуръчен меч и с него отблъсна ударите на Риландарас. Невероятно, но Заместника се изправи отново, отърси натрошените останки на щита от ръката си и извади друго оръжие. Сетският воин — Миризливката — се нахвърли и взе да сече яростно, като крещеше предизвикателно. Той скочи срещу левия крак на Риландарас, търсеше да посече сухожилие. Но чудовището го изрита — от мястото си Фурията почти чу звука на чупещи се ребра.

Тя се опомни и погледна острието в ръката си. Почти се засмя на нищожността му. Не! Това изобщо нямаше да свърши работа… тя се спусна по полегатия склон и затърси чукче.

Зад Риландарас, около огъня, в нощта се появи трептене, там, където Лис танцуваше. Фурията присви очи. Какво беше това? Обредът? За какво? Мислите й обаче се върнаха към Риландарас, когато той изведнъж се изправи с Урко на гръб. Тя почти захвърли чукчето, та да подскочи тържествуващо — кой би го помислил за възможно, ала и кой друг би могъл да постигне нещо такова? Старият командир бе поставил едната си жилеста ръка под челюстите на звяра. Чудовището дрезгаво ревеше и замахваше към мъжа. Останалите нападнаха, замахваха и удряха. И Риландарас се задави. Горящите му кървавочервени очи се завъртяха. Той падна на колене, после протегна ноктеста, уродлива ръка. Лицето на Урко бе почерняло, свито от усилие, а единият юмрук бе опрян на лакътя — удряше и смазваше. Риландарас се бореше за глътка въздух. Фурията не можеше да повярва какво вижда — това беше ли възможно? Човекът чакал, проклятието на Кюон, братът на Трийч — удушен от един обикновен човек? Разбира се, беше чувала разкази за Урко — подвизите му бяха легендарни — но Риландарас приличаше на природна стихия.

Широко замахване от човека чакал отблъсна останалите и те се олюляха назад. Той се пресегна зад главата си с пуснати нокти, хвана и дръпна. Урко бе захвърлен и прелетя във въздуха, завъртя се и изчезна в тъмното. Фурията чу удара от падането му.

Амарон нападна и нададе гневен вик. Мощен удар прониза страната на човека чакал, върна го крачка назад, но звярът хвана оръжието, замахна с нокти през тялото на мъжа и го запрати, като разкъса ризницата му и му пусна кръв, от която отъпканата трева се овлажни.

Фурията продължи да се приближава. Сега тя можеше да чуе изтерзаните им дихания и простенванията от болка. Стори й се, че Риландарас ще ги избие до един, ала звярът опита да се измъкне, но се натъкна на Рел. Той го върна обратно в кръга — остриетата му се стрелкаха и блестяха на светлината на огъня. Славния зъб завърши обкръжаването и помогна на Рел. Риландарас се въртеше със смайваща скорост — челюстите му захапаха рамото на човека, докато той се навеждаше, олюля се назад и изрева от смъртна болка. Миризливката отново се изправи — той закуцука, хвана се за гърдите, брадичката му бе почерняла от избълвана кръв, ала се приближи с дълги ножове в ръцете.

Лис се появи иззад огъня и се приближи откъм гърба на Риландарас. Звярът се обърна — на Фурията й се стори, че е уплашен. Той замахна към Лис, но тя се измъкна и го задразни извън обсега му. Изглеждаше, че тя трепти като привидение, създадено от жегата. Блестящата лента от светлина около огъня сега блестеше в златно и пурпурно, по-ярка от пламъка. Риландарас се отдръпна от пламъците и се обърна срещу останалите мъже. Заместника, с дълъг меч в едната ръка и тежка кама в другата, ги държеше широко разперени и стоеше приведен. Рел също протегна ръце, като единият от сдвоените му мечове почти докосна оръжието на Заместника. Миризливката също извади оръжията си и запристъпва в различни посоки.

Звярът отново се изправи в целия си огромен ръст, отвори черните си бърни и изригна вбесен кръвожаден рев, който вцепени Фурията. Риландарас се хвърли върху Миризливката и го събори на земята, но Заместника го избута обратно, като човек, който задържа падаща кула. Замахване с черните нокти и Риландарас разкъса ризницата и ивиците броня върху тялото на човека; той падна на колене. Рел се хвърли напред, взе да удря и да мушка и човекът чакал отстъпи крачка назад и нададе вой на агония. На Фурията й се стори, че сега очите му се озъртат и че той търси да се измъкне. Рел продължи да натиска, краката му се носеха напред, а остриетата танцуваха като течен пламък в блясъка, който вече заливаше гърба на Риландарас.

Звярът хвърли поглед назад, а очите му се ококориха до бяло. Рел се спусна и едно от остриетата се вряза дълбоко в косматия корем на звяра. Той изрева, падна назад, замахна за последно към Рел, събори шлема от главата му и го повали. Напънът събори и звяра, той падна в кръга от потрепваща светлина и изчезна.

Фурията гледаше, а чукчето тежеше в потната й ръка. Никой не бе останал на крака. Само Заместника стоеше на колене, олюляваше се, а главата му бе клюмнала напред. Въртящият се бляскав пръстен — или порта, или каквото и да бе, призован от Лис, изчезна с повей на вятъра и отвя буря от искри от жаравата на огъня.

Фурията се препъна напред.

— Лис? Рел? Лис?

Нямаше и следа от шаманката в мъждивата светлина на огъня. От мрака със залитане се довлече някой — Урко, обгърнал здраво с ръце тялото си. Фурията се впусна да му помогне. Той я стисна за рамото така, че по страната й преминаха остриета от болка. Погледна я насълзено от окървавеното си лице. Обърна се да огледа битката. Премигна.

— Можех да викна малко повечко хора, а? Нещо като Пета армия.

— Спокойно сега.

Той се намръщи към нея и кимна:

— Ти бъди спокойна.

Тя видя, че носи чукчето под мишница като шлем.

— Съжалявам.

Тя внимателно остави мъжа на земята и също толкова внимателно махна муницията.

— Наред ли си? — Богове, що за тъп въпрос!

Той обаче я отпрати.

— Иди и виж другите.

Най-наблизо беше Амарон. Мъртъв, изкормен. Ударите на копита по земята изправиха Фурията на крака. Кавалерийска колона се доближаваше с извънредна бързина. Е, за това тя не можеше да направи нищо. Най-близо се намираше Славния зъб — той лежеше с притисната към раната си ръка. Кръвта напояваше земята под рамото му и под разкъсаната ръка. Въпреки призрачната си бледност, въпреки лъсналото от пот лице, той я отпрати нататък с късо кимане.

Тя отиде до Заместника, той се бореше с олюляване да се изправи. Фурията му помогна и простена под тежестта му. Той все още стискаше оръжията, ала доспехите му провисваха на парчета, подрънкваха и се поклащаха.

— Боговете да го прокълнат дано — не спираше да повтаря той. Безумният му поглед попадна върху нея и той се ухили от болка.

— Ако нямаш нищо против, момиче, ще приседна. Мисля, че ще напусна службата.

— Да, давай — и тя го остави.

Следващият бе сетският воин, Миризливката. Той дишаше, но плитко и влажно. Очите му следяха движенията й. Той й промълви нещо. Тя сведе глава близо до него.

— … Тя го направи… — донесе се съвсем слаб шепот.

Фурията кимна:

— Да. Да, направи го.

— … Може би наистина е била… наистина…

Фурията положи ръка на горещото му чело.

— Да — може би. Или може би беше просто стара побъркана магьосница.

Войниците се затичаха надолу по хълма и махаха с ръце, докато не ги изпревари колоната сетски конници. Ездачите скочиха от животните си и изтичаха при ранените. Фурията видя сред тях мнозина, които изглеждаха като шамани, но по никого не видя животински тотеми. Тя ги остави, когато няколко отидоха при Миризливката, и отиде до Рел.

По някаква причина отиде при него накрая. Щом си даде сметка за това, тя разбра защо го е сторила. Нещо в начина, по който беше паднал. Толкова неподвижен. Толкова… окончателен. Продължаваше да лежи, както когато се бе ударил в земята.

Беше мъртъв — гърлото изтръгнато, а белязаното лице бе още по-обезобразено от разкъсващите нокти на човека чакал.

О, Рел. Толкова съжалявам. Тя приглади неравната, наново поникнала коса. Не се очакваше да стане така. Хенг те бе приел за свой нов Покровител. Ти трябваше да заемеш място в градския храм. Да имаш дълго и благополучно бъдеще… ала ето къде лежиш. Ти отдаде живота си, за да премахнеш проклятието. Те може би са усетили това. Че ти някак си ще го сториш за тях. Просто не това беше начинът, по който искаха да стане.

Какво ще правим? Предполагам, че ще продължим. Ще строим наново. Ха! Да строим. А и останахме само Копринения и аз. Само ние надживяхме проклятието. Ако въобще е имало такова. Имаше, нали? Самият Риландарас.

Тя стана и обиколи гаснещия огън, за да се увери, но не намери и следа от Лис. И тъй, тя успя там, където всички останали се провалиха. Тя избави сетите от проклятието им. А не беше ли тя отправила и свое? Какво гласеше то…?

Дойдоха сетски шаманки и я заговориха, но тя не им обърна внимание и поклати глава. Не, не още. Какво беше? А, да! Че ще се скитат изгубени, докато не я помолят за прошка! Е, Лисарател или не, жената си запази място сред божествата им или поне в техните предания. Със сигурност в молитвите им.

Тя потърка лице, огледа се, въздъхна от изтощение. Часове до изгрева. Тя повика ефрейтора от охранителното поделение при себе си. Той дотърча и отдаде уставно чест; очите му бяха ококорени. Тя посочи Рел.

— Покрийте го. Ще го върнем за погребението. И вземете мечовете. Трябва да бъдат върнати. Време е да си ходим у дома.