Възмездието

Шеста глава

Когато Такео потегли към крайбрежието, а братята Мийоши — за Инуяма, Каеде бе обзета от негодувание, че й се налага да остане. През следващите няколко дни я терзаеха страхове и тревоги. Оказа се, че физическото присъствие на нейния съпруг й липсва много повече, отколкото бе предполагала, че е възможно. Изпитваше ревност към Макото, комуто бе позволено да го придружи, докато на нея й бе отказано. Страхуваше се за безопасността на Такео и в същото време му беше ядосана.

„Диренето на отмъщение за него е по-важно, отколкото съм аз, мислеше си тя често. Дали не се ожени за мен само за да осъществи плановете си за мъст?“ Вярваше му, че я обича силно, но той бе мъж и воин и ако му се наложеше да избира, тя не се съмняваше, че щеше да избере отмъщението. „Ако бях мъж, и аз щях да постъпя така, каза си тя. Дори не мога да му родя дете… каква полза има от мен като жена? Трябвало е да се родя мъж.“

Тя не споделяше с никого тези свои мисли. В интерес на истината нямаше и на кого да се довери. Сугита и останалите старейшини бяха вежливи и дори привързани към нея, но сякаш нарочно избягваха компанията й. Затова тя се стараеше да си намира занимания — надзираваше работата по домакинството, яздеше из владението с Амано и правеше копия на архива, който Такео й бе поверил. След опита за кражба бе решила, че това ще е разумна предохранителна мярка, и се надяваше, че щеше да й помогне да разбере защо Такео се бе заел с такава безпощадност да унищожава Племето, щом тази дейност му причиняваше такава болка. Тя самата бе обезпокоена от масовите убийства, както и от купищата трупове след битката при Асагава. Толкова време бе необходимо, за да се отгледа и да се възпита един човек, а бе тъй лесно да се сложи край на живота му. Страхуваше се от възмездие както от живите, така и от мъртвите. При все това какво друго можеше да стори Такео, след като враговете му, които заговорничеха, желаейки смъртта му, бяха тъй многобройни?

Тя също беше убивала и хора бяха убивани по нейна заповед. Дали загубата на нероденото й дете не бе наказание за собствените й действия? Желанията й се променяха; сега искаше да закриля и да отглежда, да създава живот, не да го унищожава. Беше ли възможно да запази имението си и да го управлява без насилие? Разполагаше с много часове на самота, в които да разсъждава над тези въпроси.

Такео бе казал, че ще се върне до седмица; определеното време изтече, но него го нямаше и тревогата й нарастваше. Имаше планове и решения, които трябваше да се вземат относно бъдещето на владението, но старейшините продължаваха да се държат уклончиво и всяко предложение, което тя правеше на Сугита, се посрещаше с дълбок поклон и със съвет да изчака завръщането на съпруга си. На два пъти се опита да събере старейшините, за да обсъдят делови въпроси, но един по един те се извиниха с неразположение.

— Невероятно е, че всички са болни в един и същ ден — отбеляза язвително тя пред Сугита. — Нямах представа, че Маруяма е толкова нездравословно място за възрастните хора.

— Бъдете търпелива, господарке Каеде — рече той. — Нищо не изисква решение преди завръщането на владетеля Такео, а то е въпрос на ден-два. Може да има спешни заповеди за хората; те трябва да бъдат в готовност. Единственото, което можем да сторим, е да го чакаме.

Раздразнението й се засилваше от съзнанието, че макар и владението да бе нейна собственост, всички се съобразяваха с Такео. Той бе неин съпруг и тя също трябваше да се съобразява с него; при все това Маруяма и Ширакава бяха нейни и тя би трябвало да може да действа в тях според собственото си желание. Част от нея бе слисана, че Такео бе заминал да сключи съюз с пирати. Също както отношенията му с низвергнатите и земеделците — в тези негови действия имаше нещо неестествено. Предполагаше, че причината за всичко това се криеше в произхода му като един от Скритите. Този факт, който бе споделил с нея, по някакъв начин я интригуваше и в същото време я отблъскваше. Всички правила на собствената й класа й показваха, че нейната кръв е по-чиста от неговата и че по рождение тя стои по-високо в обществото. Срамуваше се от това свое чувство и се опитваше да го потиска, но то не й даваше мира и колкото по-дълго се проточваше отсъствието на Такео, толкова по-настойчиво ставаше неудовлетворението й.

— Къде е племенникът ти? — попита тя Сугита в опит да се разсее. — Прати ми го. Нека видя някого под трийсетгодишна възраст!

Хироши едва ли бе по-добра компания — той бе също тъй ядосан, че са го оставили в имението. Беше се надявал да отиде в Инуяма заедно с Кахей и Гемба.

— Та те не познават пътя — недоволстваше той. — Щях да им покажа всичко. А сега трябва да стоя тук и да уча с чичо. Дори на Джиро му бе позволено да замине с владетеля Отори.

— Джиро е много по-голям от теб — възрази Каеде.

— Само с пет години. Освен това, ако трябва някой да учи, това е той. Аз вече знам много повече букви от него.

— Защото си започнал по-рано. Никога не бива да презираш хората само защото не са имали твоите възможности — тя го огледа — момчето беше малко дребно за възрастта си, но силно и добре сложено; щеше да стане хубав мъж. — Ти си горе-долу на възрастта на сестра ми — добави тя.

— Сестра ви на вас ли прилича?

— Така казват. Но според мен е по-красива.

— Не е възможно — рече той припряно, с което я разсмя. Лицето му поруменя. — Всички твърдят, че владетелката Отори е най-красивата жена в Трите провинции.

— Какво са видели те? — попита тя рязко. — В столицата, в двора на императора има толкова прекрасни жени, че когато ги погледнат, мъжете направо ослепяват. Държат ги зад прегради, защото иначе целият двор ще е от слепци.

— А какво правят съпрузите им? — попита момчето недоверчиво.

— Трябва да носят превръзки на очите си — подразни го тя и хвърли върху главата му една кърпа, която лежеше до нея. Задържа го игриво за малко, но после той успя да се изтръгне от ръцете й. Каеде видя, че го е разрошила; беше се отнесла с него като с дете, а той искаше да е мъж.

— Момичетата са щастливки, че не им се налага да учат — рече Хироши.

— Но моята сестра обича да се обучава, аз също обичам. Момичетата трябва да владеят четмо и писмо също както момчетата. Тогава могат да помагат на съпрузите си, както аз помагам на владетеля Отори.

— Повечето хора си имат писари за тази работа, особено ако самите те са неграмотни.

— Моят съпруг може да пише — рече тя бързо, — но също като Джиро е започнал по-късно от теб.

Хироши изглеждаше ужасен.

— Не съм искал да кажа нищо лошо за него! Владетелят Отори спаси живота ми и отмъсти за смъртта на баща ми. Аз му дължа всичко, но…

— Но какво? — подкани го тя, установявайки с неудобство някаква сянка на съмнение в предаността му.

— Казвам ви само онова, което говорят хората — поясни Хироши. — Разправят, че бил странен. Общувал си с низвергнати; позволявал на земеделците да воюват; подел кампания срещу някои търговци, която никой не проумява. Казват, че не е възможно да е възпитан като воин, затова се питат къде ли е отгледан.

— Кой говори така? Жителите на града ли?

— Не, хора като моите роднини.

— Воини от Маруяма?

— Да, и някои твърдят, че е магьосник.

Тя не бе особено изненадана; всички тези неща у Такео притесняваха и нея; при все това се ядоса, че воините могат да проявят подобна липса на вярност и почит.

— Може би възпитанието му е било малко необичайно — рече тя, — но той е наследник на клана Отори и по кръв, и по силата на осиновяването му, освен че е мой съпруг. Никой няма право да говори срещу него — тя щеше да разбере кои си го бяха позволили и щеше да ги накара да млъкнат. — Ти трябва да бъдеш мой шпионин — каза тя на Хироши. — Съобщавай ми за всеки, който прояви и най-малък признак на нелоялност.

След този разговор Хироши ходеше при нея всеки ден, показваше й какво е научил, и й разправяше онова, което бе чул да се говори сред класата на воините. Не беше нищо определено, само слухове, понякога шеги, вероятно нищо повече от обичайните приказки между мъже, които нямат кой знае каква работа. Реши на този етап да не предприема някакви мерки, но щом Такео се върнеше, непременно щеше да го предупреди.

Започна периодът на големите жеги и навън стана твърде знойно, за да се язди. Тъй като не можеше да взема никакви решения до завръщането на Такео, а го очакваше всеки ден, Каеде прекарваше повечето време коленичила при полираното писалище, преписвайки архива на Шигеру. Всички врати на къщата бяха широко отворени, за да можеше и най-лекият ветрец да разхлажда помещенията, поради което звуците на насекомите бяха оглушителни. Предпочитаната от нея стая беше с изглед към няколко декоративни езера и един водопад; през бухлатите азалии виждаше избелялата до сребристо постройка за чаена церемония. Всяка заран си обещаваше, че по залез ще приготви там чай за Такео, и всяка вечер й поднасяше поредното разочарование. Понякога при езерата идваха сини рибарчета и проблясването на синьо и оранжево моментално отвличаше вниманието й. Веднъж отвън на верандата кацна чапла и Каеде възприе появата й като знак, че този ден Такео ще се върне, но него все така го нямаше.

Не позволяваше на никого да види какво пише, тъй като много скоро осъзна важността на този архив. Беше удивена от онова, което бе успял да разкрие Шигеру, и се питаше дали някой от Племето не бе действал като негов информатор. Всяка нощ криеше оригинала и преписаното на различни места и се стараеше да запаметява колкото може повече. Беше обсебена от идеята за тайната мрежа на Племето, наблюдаваше за тях навсякъде, не се доверяваше на никого, макар че първата работа на Такео в Маруяма бе да прочисти обитаващите крепостта. Обхватът на Племето я ужасяваше; не виждаше как Такео би могъл някога да им избяга. После пък й хрумна, че вече са го заловили, че лежи мъртъв някъде и че тя повече никога няма да го види.

„Такео е прав, помисли си тя. Те всички трябва да бъдат избити, трябва да бъдат изтребени до крак, защото търсят начин да го унищожат. А унищожат ли го, край с мен.“

В съзнанието й често изплуваха образите на Шизука и Муто Кенджи. Съжаляваше за доверието, което бе проявила към Шизука, и се питаше каква ли част от живота й личната й прислужница бе разкрила пред други членове на Племето. Навремето смяташе, че те двамата с Кенджи я харесват и обичат; нима цялата тази обич бе привидна? Замалко не бяха загинали заедно в крепостта на Инуяма; и това ли беше без значение? Чувстваше се предадена от Шизука, но в същото време й липсваше; изпитваше потребност да има до себе си човек като нея, комуто да се доверява.

Месечният й цикъл дойде и стана причина за поредното й разочарование, както и за уединението й в продължение на цяла седмица. Дори Хироши не я посещаваше. Освен това приключи с преписването и от бездействието стана още по-неспокойна. Празникът на мъртвите настъпи и отмина, изпълвайки я с дълбока скръб за покойниците. Работата по резиденцията, която бе продължила цяло лято, също приключи и стаите вече изглеждаха прекрасно, но бяха някак пусти и лишени от живот. Една сутрин Хироши попита:

— Защо сестра ви не е тук с вас?

Поддавайки се на внезапен порив, тя откликна:

— Да отидем ли до моята къща и да я доведем?

Цяла седмица небето бе оловносиво, все едно приближаваше тайфун, но после времето внезапно се оправи и изглеждаше идеално за пътуване. Сугита се опита да я разубеди и дори уклончивите старейшини се изредиха един по един да заявят несъгласието си, но тя не им обърна внимание. Ширакава се намираше само на два-три дена път. Ако Такео си дойдеше, преди тя да се върне, можеше да отиде при нея. А и пътуването щеше да я разсее, което бе по-добре, отколкото да си стои вкъщи и да се ядосва по цял ден.

— Можем да пратим хора да доведат сестрите ви — предложи Сугита. — Това е великолепна идея; сам трябваше да се сетя. Ще отида с тях.

— Искам да видя хората си — отвърна твърдо Каеде. След като идеята вече й бе хрумнала, нямаше да се откаже от нея. — Не съм разговаряла с тях от сватбата си. Трябваше да отида още преди седмици. Държа лично да огледам земята си и да се погрижа реколтата да бъде прибрана навреме — тя премълча пред Сугита истинската причина за това пътуване, беше я обмисляла цяло лято. Щеше да отиде до тайните пещери на Ширакава, да пие от буйната вода на реката и да се помоли на богинята за дете. — Ще отсъствам само няколко дни.

— Опасявам се, че съпругът ви няма да одобри тази идея.

— Той се доверява на преценката ми за всичко — отвърна тя. — А и в края на краищата нима владетелката Наоми не е пътувала често сама?

Тъй като Сугита бе свикнал да получава заповеди от жена, Каеде успя да се пребори с опасенията му. Избра Амано да тръгне с нея, както и неколцина от собствените й хора, които я съпровождаха, откакто през пролетта бе поела за Тераяма. След като поразмисли, реши да не взема никоя от жените, дори Манами. Искаше да тръгне бързо, на кон, без формалностите и почестите, с които щеше да й се наложи да се примирява, ако пътуваше официално. Манами я умоляваше и после дори се нацупи, но Каеде бе непреклонна.

Щеше да язди Раку и изобщо отказа да вземе със себе си паланкин. Преди да поеме на път, бе планирала да скрие преписа на архива под дъските на пода в постройката за чаена церемония, но намеците за нелоялност продължаваха да я тревожат и накрая не посмя да ги остави там, където можеше да ги открие всеки. Реши да вземе и двата комплекта със себе си, обмисляйки възможността да скрие оригиналите някъде в собствената си къща в Ширакава. След горещи молби Хироши получи разрешение да я придружи и тя го накара да обещае, че през цялото пътуване няма да изпуска ковчежетата от поглед. В последния момент взе меча, който й бе дал Такео.

Амано успя да убеди Хироши да остави меча на баща си, но момчето взе кинжал и лъка си, както и един малък и буен дорест кон от конюшнята на семейството си, който през целия първи ден не спря да прави номера и да забавлява мъжете. На два пъти се обръщаше и се втурваше обратно към дома, докато накрая момчето успя да го овладее и ги настигна, позеленяло от ярост, но иначе неустрашимо.

— Хубаво животно, с добър вид, но неопитно — обади се Амано. — А и ти го напрягаш. Не дърпай юздите толкова силно. Отпусни се.

Той накара Хироши да язди редом с него; конят се успокои и на следващия ден вече не създаваше проблеми. Каеде бе щастлива, че е на път. Както се беше надявала, вече не я връхлитаха мрачни мисли. Времето беше хубаво, областта бе в разгара на жътвата, хората бяха ведри и щастливи, че скоро ще се приберат у дома при близките си след месеци отсъствие. Хироши бе добър събеседник, преливащ от информация за земята, през която минаваха.

— Ще ми се и моят баща да ме беше научил на толкова неща, колкото ти си усвоил от своя — каза тя, впечатлена от познанията му. — На твоята възраст аз бях заложница в имението на Ногучи.

— Той ме караше да уча непрекъснато. Не ми позволяваше да пропилявам нито миг.

— Животът е тъй кратък и крехък — рече Каеде. — Сигурно е предчувствал, че няма да дочака да пораснеш.

Хироши кимна и известно време продължи да язди мълчаливо.

„Вероятно тъгува за баща си, но никога няма да го покаже, помисли си тя и се улови, че му завижда за начина, по който е бил обучаван. И моите деца ще бъдат отгледани по този начин; момичетата ще бъдат обучавани на всичко също както момчетата и ще се научат да бъдат силни.“

Сутринта на третия ден прекосиха река Ширакава и навлязоха във владението на семейството й. Реката бе плитка, бързите й води се пенеха и се виеха покрай камъните и преминаването й беше лесно. На границата нямаше бариера; те се намираха извън властта на великите кланове и в района на по-дребни земевладелци, където съседите или участваха в дребни крамоли, или сключваха дружески съюзи помежду си. Формално тези семейства на воини полагаха клетва за вярност към Кумамото или Маруяма, но не се местеха в крепостните градове, а предпочитаха да живеят в собствените си стопанства и да обработват земите си, за което плащаха твърде ниски данъци.

— Досега не бях преминавал Ширакава — каза Хироши, докато конете прецапваха реката. — Това е най-отдалеченото място от Маруяма, на което съм бил.

— Значи сега е мой ред да ти дам разяснения — каза тя, изпитвайки удоволствие да му разкаже за забележителностите в областта. — По-късно ще те заведа до извора на реката и до великите пещери, само че ще ти се наложи да изчакаш отвън.

— Защо? — попита той.

— Това е свещено място за жени. Вътре не се пускат мъже.

Вече нямаше търпение да се прибере у дома и макар че не се бавеха по пътя, тя оглеждаше внимателно всичко — какъв бе видът на земята, докъде бе стигнало прибирането на реколтата, какво бе състоянието на волове и деца. В сравнение с предишната година, когато се бе върнала с Шизука, нещата се бяха пооправили, но все още имаше множество признаци за бедност и занемареност.

„Аз ги изоставих, помисли си тя с чувство за вина. Трябваше да си дойда по-рано.“ Спомни си за устремното си бягство към Тераяма през пролетта — все едно е била друг човек, омагьосан.

Амано бе пратил двама мъже напред и Шоджи Кийоши — главният васал на имението — вече чакаше при портите на къщата й. Той я поздрави изненадан и както й се стори — хладно. Жените от домакинството бяха застанали в редица в градината, но сестрите й не се виждаха никъде, Аяме — също.

Раку изцвили, извръщайки глава към конюшните и наводнените ливади, където бе препускал през зимата. Амано пристъпи напред, за да й помогне да слезе от коня. Хироши се смъкна от гърба на дорестия кон, който се опита да ритне съседния.

— Къде са сестрите ми? — попита рязко Каеде, прекъсвайки с жест глухите поздрави на жените.

Никой не отговори. Откъм камфоровото дърво при портите се разнасяше настоятелен и изнервящ зов на конска сврака.

— Господарке Ширакава… — подхвана Шоджи.

Тя се извърна рязко към него:

— Къде са?

— Казаха ни… наредили сте им по пратеник да отидат при владетеля Фудживара.

— Нищо такова не съм правила! Откога са там?

— Най-малко от два месеца — той погледна конниците и слугите. — Трябва да разговаряме насаме.

— Да, незабавно — съгласи се тя.

Една от жените изтича напред с купа вода.

— Добре дошли у дома, господарке Ширакава.

Каеде изми нозете си и стъпи на верандата. Започваше да я обзема безпокойство. Къщата бе странно тиха. Искаше да чуе гласовете на Хана и Аи; едва сега си даде сметка, колко й бяха липсвали.

Беше скоро след пладне. Тя се разпореди придружителите й да бъдат нахранени, а конете — напоени, след което да бъдат на разположение, в случай че й потрябват. Отведе Хироши в собствената си стая и му нареди да остане там с архива, докато тя разговаря с Шоджи. Самата тя не чувстваше никакъв глад, но каза на жените да отнесат храна на момчето. После отиде в някогашната стая на баща си и прати да повикат Шоджи.

Стаята изглеждаше така, все едно някой току-що бе излязъл от нея. На писалището лежеше четчица. Хана вероятно бе продължила с уроците си дори след заминаването й. Тя взе четчицата и се взря разсеяно в нея, когато Шоджи похлопа на вратата. Влезе, коленичи пред нея и взе да се извинява.

— Нямахме представа, че това не е ваше желание. Стори ни се съвсем правдоподобно. Самият владетел Фудживара дойде и разговаря с Аи…

Помисли си, че долавя неискреност в гласа му.

— Защо ги е поканил? Какво искаше от тях? — гласът й трепереше.

— Вие самата често ходехте там… — отвърна Шоджи.

— Всичко се промени оттогава! — възкликна тя. — Владетелят Отори и аз сключихме брак в Тераяма. Установихме се в Маруяма. Сигурно си чул за това.

— Беше ми трудно да го повярвам — отвърна той. — След като всички смятаха, че сте сгодена за владетеля Фудживара и ще се омъжите за него…

— Не е имало никакъв годеж! — възкликна тя гневно. — Как смееш да поставяш под въпрос брака ми!

Тя видя как мускулчетата около челюстите му се напрегнаха, и си даде сметка, че той бе не по-малко ядосан от нея. Шоджи се приведе напред и изсъска:

— А какво трябваше да си мислим? Научаваме за брак без годеж, без да е било искано или дадено разрешение, без да е присъствал някой от семейството ви. Радвам се, че баща ви вече не е между живите. Вие го убихте със срама, който му навлякохте, но поне този позор му бе спестен…

Той млъкна. Двамата се втренчиха един в друг, еднакво изумени от изблика му.

„Ще трябва да го убия, помисли си Каеде с ужас. Не може да ми говори по този начин и да остане жив. Но се нуждая от него — кой друг би могъл да се грижи за нещата тук вместо мен?“ После я връхлетя страхът, че Шоджи може да се опита да й отнеме имението и зад привидния си гняв скрива амбиция и алчност. Запита се дали бе успял да наложи волята си на мъжете, които те двамата с Кондо бяха събрали през зимата… дали щяха да му се подчинят сега. Щеше й се Кондо да е с нея, но после си даде сметка, че мъжете от Племето заслужават още по-малко доверие от главния васал на баща й. Никой не можеше да й помогне. Опитвайки се да прикрие опасенията си, тя продължи да се взира в Шоджи, докато накрая той сведе поглед, избърса слюнката от устата си и промърмори:

— Простете. Познавам ви, откакто сте се родили. Мой дълг е да ви казвам истината дори когато ми причинява болка.

— Този път ще ти простя — рече тя. — Но всъщност ти посрами баща ми чрез неуважение към неговата наследница. Ако още веднъж си позволиш да ми говориш така, ще ти наредя да си разпориш корема.

— Вие сте само една жена — каза той, уж да я успокои, но всъщност вбесявайки я още повече. — Нямате кой да ви напътства…

— Имам си съпруг — отсече тя. — И нито ти, нито владетелят Фудживара можете да направите каквото и да било, за да промените този факт. Сега иди при него и му кажи, че сестрите ми трябва незабавно да се приберат. Те ще се върнат с мен в Маруяма.

Той тръгна веднага. Слисана и разтревожена, тя не можеше просто да седи и да го чака да се върне. Извика Хироши и му показа къщата и градината, докато проверяваше всички ремонти, които бе направила през есента. Качулатите ибиси в лятното си оперение се хранеха на бреговете на оризищата, а конската сврака продължаваше да ги гълчи, задето нахлуваха в нейната територия. После му каза да донесе ковчежетата и с по едно в ръце двамата поеха нагоре покрай река Ширакава, или Бялата река, към мястото, откъдето извираше в планината. Нямаше да ги скрие там, където Шоджи можеше да ги намери; не възнамеряваше да ги повери на човешко същество. Бе решила да ги връчи на богинята.

Свещеното място я успокои както винаги, но атмосферата в него — внушителна и неподвластна на времето — по-скоро я изпълни с благоговение, отколкото да повдигне духа й. Под огромната арка на входа към пещерата реката течеше бавно и равномерно през дълбоки вирове от зелена вода, опровергавайки името си, а причудливите форми на калцираните камъни светеха в полумрака като седеф.

Възрастната семейна двойка, която се грижеше за светилището, излезе да я поздрави. Оставяйки Хироши в компанията на мъжа, Каеде продължи нататък със съпругата му, като всяка носеше по едно ковчеже.

В пещерата бяха запалени лампи и свещи и влажният камък блестеше. Грохотът на реката заглушаваше всички други шумове. Те стъпваха внимателно от камък на камък, покрай огромната гъба, покрай замръзналия водопад, покрай небесната стълба — всички фигури, изваяни от варовиковата вода, — докато стигнаха до един камък, оформен като богинята, от който падаха капки като сълзи от майчино мляко.

Каеде каза:

— Трябва да помоля богинята да ми пази тези ценности. Ако не дойда за тях лично, нека завинаги останат тук при нея.

Възрастната жена кимна и се поклони. Зад скалата имаше пещера, значително над най-високото равнище на реката. Покатериха се там и оставиха ковчежетата в нея. Каеде забеляза, че вътре има още много предмети, поверени на богинята. Запита се за тяхната история и какво ли бе станало с жените, които ги бяха оставили. Вътре миришеше на влага и плесен. Някои от предметите се разлагаха, други вече бяха изгнили. Дали архивите за Племето щяха да се разложат тук, скрити под планината?

Въздухът бе студен и лепкав и тя потръпна. Щом остави ковчежето, внезапно почувства ръцете си празни и леки. Завладя я съзнанието, че богинята знаеше нейната нужда… че празните й ръце, празната й утроба ще бъдат запълнени.

Коленичи пред скалата и гребна с шепи вода от онази, която се бе събрала в основата й. Отпи, като се молеше почти безмълвно. Водата бе мека като мляко.

Коленичила зад нея, старицата започна да припява една толкова древна молитва, че Каеде изобщо не разбра думите, но техният смисъл я заля и се смеси със собствения й копнеж. Каменната фигура нямаше очи, нямаше черти и все пак Каеде почувства върху себе си великодушния поглед на богинята. Спомни си видението, което бе имала в Тераяма, и словата, отправени към нея: „Бъди търпелива, той ще дойде за теб.“

Чу ги отново, при това съвсем ясно, и за момент я озадачиха. След това смисълът им достигна до съзнанието й: „Той ще се върне. Разбира се, че ще го стори. Аз ще бъда търпелива, също като момчетата, закле се тя отново. Щом сестрите ми си дойдат, веднага тръгваме за Маруяма. И когато Такео се върне, аз ще зачена. Добре постъпих, че дойдох тук.“

Почувства се така заредена със сила от посещението си в пещерите, че привечер отиде в семейния храм да се поклони на гробницата на баща си. Придружи я Хироши, както и Аяко — една от жените от къщата, която носеше приношения от плодове и ориз и купа с димящ тамян.

Пепелта му лежеше погребана наред с гробовете на предците й — владетелите на Ширакава. Под огромните кедри бе мрачно и хладно. Вятърът шумолеше в клоните, довявайки жуженето на цикади. През годините колоните бяха изместени от земетресения и земята се бе надигнала, все едно мъртвите се опитваха да избягат.

Гробът на баща й все още бе непокътнат. Каеде взе приношенията от Аяко и ги постави пред надгробния камък. Плесна с ръце и сведе глава в поклон. Ужасяваше се, че може да чуе или да види духа му; при все това искаше да го омиротвори. Не можеше да мисли спокойно за смъртта му. Той бе искал да умре, но не бе намерил в себе си куража да сложи край на живота си. Бяха го сторили Шизука и Кондо — това представляваше ли убийство? Даваше си сметка и за собствената си роля в тези събития, за срама, който му бе донесла; дали духът му нямаше да изисква някакво възмездие?

Тя взе купата с горящ тамян от Аяко и прикади гроба, оставяйки дима да обгърне лицето и ръцете й и да я пречисти. Остави купата на земята и отново плесна с ръце три пъти. Вятърът стихна, щурците замлъкнаха и в този момент тя усети, че земята под краката й потрепери. Дърветата се заклатиха и целият пейзаж сякаш потръпна.

— Земетресение! — възкликна Хироши зад гърба й, а Аяко извика уплашено.

Беше съвсем лек трус, който не бе последван от други, но по пътя към къщи Аяко беше напрегната и тревожна.

— Духът на баща ви заговори — изрече тя глухо. — Какво ви каза?

— Одобрява всичко, което съм направила — отвърна Каеде с увереност, каквато — уви — й липсваше. Всъщност трусът я бе стъписал. Страхуваше се от гневния, ожесточен дух на баща си и усети, че застрашава всичко, което бе изпитала в свещените пещери при нозете на богинята.

— Хвала на небето — промълви Аяко, но устните й бяха стиснати и цяла вечер тя не престана да й хвърля тревожни погледи.

— Впрочем — попита я Каеде, докато се хранеха заедно, — къде е Сонода, племенникът на Акита?

Момъкът бе дошъл с чичо си предишната зима и тя го бе накарала да остане в нейното имение като заложник, поверявайки го на грижите на Шоджи. Почваше да си мисли, че в този момент един заложник можеше да й бъде от полза.

— Беше му разрешено да се върне в Инуяма — отвърна Аяко.

— Какво? — Шоджи бе освободил нейния заложник? Не можеше да повярва докъде бе стигнало предателството му.

— Дойде вест, че баща му бил болен — поясни Аяко.

Значи заложника й вече го нямаше, което още повече отслабваше позициите й.

Беше по здрач, когато чу гласа на Шоджи отвън. Хироши бе отишъл с Амано до дома му да се запознае със семейството му и да пренощува там и Каеде чакаше в стаята на баща си, прехвърляйки документите за владението. Съзря множество признаци за лошо управление и когато стана ясно, че Шоджи се е завърнал сам, гневът й срещу главния васал на баща й пламна с още по-голяма сила.

Той отиде при нея, следван от Аяко, която носеше чай, но Каеде нямаше търпение да изчака.

— Къде са сестрите ми? — попита тя.

Преди да отговори, той отпи от чая си с благодарност. Изглеждаше изморен от пътя и от горещината.

— Владетелят Фудживара се радва на вашето завръщане — каза Шоджи. — Изпраща ви своите поздрави и моли утре да го посетите. Ще ви проводи паланкин и придружители.

— Нямам никакво намерение да го посещавам — отвърна тя рязко, като се опитваше да запази самообладание. — Очаквам сестрите ми да бъдат доведени утре и след това потегляме за Маруяма, колкото се може по-скоро.

— Опасявам се, че сестрите ви не са там — каза той.

Сърцето й се сви.

— А къде са?

— Владетелят Фудживара казва, че господарката Ширакава не бива да се тревожи. Били живи и здрави и той щял да й каже къде се намират, когато го посети утре.

— И ти смееш да ми носиш подобна вест? — гласът й звучеше изтънял и неубедителен за собствените й уши.

Шоджи сведе глава:

— Не ми е приятно, но владетелят Фудживара е такъв, какъвто си е; не мога да му откажа подчинение или да го предизвикам, вие също, струва ми се.

— В такъв случай те са заложници? — попита тя глухо.

Той не отговори направо, а просто каза:

— Ще дам нареждания за пътуването ви утре. Да ви придружа ли?

— Не! — изкрещя тя. — И ако се налага да отида, ще яздя. Няма да чакам паланкина му. Кажи на Амано, че ще взема сивия кон и че той трябва да ме придружи.

За момент си помисли, че Шоджи ще й възрази, но той стори дълбок поклон и се подчини.

След като го отпрати, Каеде потъна в смут. Ако не можеше да има доверие на Шоджи, на кого в имението би могла да разчита? Опитваха ли се да я вкарат в капан? Със сигурност дори Фудживара не би посмял. Тя вече беше омъжена. В един миг й мина мисълта, че трябва незабавно да поеме обратно към Маруяма; в следващия си даде сметка, че Аи и Хана бяха в чужди ръце, и осъзна какво означаваше някой да държи заложници против нея.

„Сигурно мама и владетелката Наоми са страдали по този начин, помисли си тя. Трябва да отида при Фудживара и да се спазаря с него за сестрите си. Той ми е помагал и по-рано. Няма сега да се обърне изцяло против мен.“

После започна да се притеснява какво да прави с Хироши. Първоначално си мислеше, че пътуването е съвсем безопасно; при все това не можеше да се отърси от чувството, че го е изложила на опасност. Дали да го вземе със себе си в имението на владетеля Фудживара, или по най-бързия начин да го върне у дома?

Стана рано и изпрати да повикат Амано. Облече се в семплите дрехи за пътуване, които бе носила на идване, макар че в главата й прозвуча гласът на Шизука: „Не можете да се появите пред владетеля Фудживара на кон като воин.“ Собствената й разумна преценка подсказваше, че е по-добре да се забави няколко дни, да изпрати съобщения и подаръци и после да пътува в неговия паланкин с неговия ескорт, облечена безупречно специално за него, представена като съвършените съкровища, които той ценеше високо. Шизука и дори Манами щяха да я посъветват именно това. Но нетърпението й бе непреодолимо. Знаеше, че няма да понесе чакането и бездействието. Щеше да се срещне с владетеля Фудживара още веднъж, щеше да разбере къде са сестрите й и какво иска той, след което незабавно щеше да се върне в Маруяма при Такео.

Когато Амано пристигна, тя отпрати жените, за да може да разговаря с него насаме, и бързо му разясни положението.

— Трябва да посетя владетеля Фудживара, но честно казано, намеренията му ме изпълват с тревога. Може да се наложи да си тръгнем спешно и незабавно да се върнем в Маруяма. Бъди готов за това и се погрижи хората и конете също да са в готовност.

Той присви очи.

— Предполагам, че няма да има сражение?

— Не знам. Страхувам се, че ще се опитат да ме задържат…

— Против волята ви? Невъзможно!

— Звучи невероятно, знам, но се притеснявам. Защо иначе сестрите ми са отведени като заложници? Явно за да бъда принудена по някакъв начин да действам против волята си…

— Трябва да си тръгнем незабавно — рече той, достатъчно млад, за да не се уплаши от ранга на благородника. — Нека съпругът ви разговаря с владетеля Фудживара с меч.

— Боя се, че тогава сестрите ми може да пострадат. Трябва поне да разбера къде са. Шоджи казва, че не можем да не се подчиним на Фудживара, и предполагам, че е прав. Ще трябва да отида и да разговарям с него. Но няма да влизам в къщата. Не им позволявай да ме отведат насила! — Амано се поклони. Каеде продължи: — Дали не трябва да върнем Хироши у дома? Ще ми се да не го бях го вземала; отговорността за безопасността му сега пада и върху мен.

— Числеността предполага известна сигурност — каза Амано. — Момчето трябва да остане с нас. И бездруго, ако предстоят неприятности, не можем да си позволим да се лишим от хора, които да го съпроводят обратно до Маруяма. Докато съм жив, няма да позволя някой да ви стори зло — нито на вас, нито на него.

Тя се усмихна, благодарна за верността му.

— Тогава да вървим.

Времето отново се бе променило. Макар че през последните няколко дни бе ясно и хладно, сега отново бе станало тежко и душно. Беше един от онези влажни и привидно спокойни дни, които предшестват тайфуните в края на лятото. Конете бяха потни и неспокойни, а дорестият на Хироши — по-напрегнат от всякога.

Каеде искаше да говори с момчето, да го предупреди за възможните опасности, да го накара да обещае, че няма да се намесва в каквито и да било сражения, но конят му бе твърде притеснен и Амано го накара да язди пред него, за да не подплаши Раку. Каеде чувстваше как тялото й овлажнява под дрехите. Надяваше се да не пристигне с почервеняло лице и плувнала в пот. Вече почти съжаляваше за прибързаността на решението си. Но както винаги, язденето й вдъхна сили. Бе изминавала този път само в паланкин, без да може да види пейзажа зад копринените завески и преградките от намаслена хартия. Сега имаше възможност да се любува на великолепната природа, на плодородната земя и гъстата гора, на величието на далечната планина с издигащите се един зад друг постепенно избледняващи хребети, които накрая се сливаха с небето.

Нищо чудно, че владетелят Фудживара не желаеше да напусне това красиво място. Образът му, прелъстителен и загадъчен, изникна пред очите й. Спомни си как от самото начало бе създал у нея усещането, че я харесва и й се възхищава. Не можеше да повярва, че е способен да й причини зло. Но сетивата й бяха изострени от неясна тревога. „Така ли се чувства човек миг преди да влезе в битка?, запита се тя. Животът изглежда по-красив и по-мимолетен от всякога, внушава чувството, че може да бъде уловен и погубен в един-единствен дъх?“

Сложи ръка върху меча в пояса си и допирът на дръжката й вдъхна увереност.

Деляха ги няколко километра от портите на резиденцията на Фудживара, когато на пътя пред себе си видяха облак прах, от който, движейки се в тръс, излязоха конниците и носачите на паланкина, изпратени от благородника да я вземат от дома й. Техният предводител съзря герба със сребристата река върху наметалото на Амано и спря коня си, за да го поздрави. Погледът му се плъзна по Каеде, но после мускулите на врата му се изопнаха и той повторно се втренчи в нея в нескрито изумление.

— Господарке Ширакава — зяпна водачът и после викна към носачите: — Долу! Долу!

Те пуснаха паланкина и коленичиха в прахта. Конниците слязоха от седлата и застинаха със сведени глави. Изглеждаха покорни, но тя незабавно отчете, че бяха двойно повече от собствените й хора.

— Тръгнала съм на посещение при негово благородие — рече тя. Разпозна васала, но не можа да си спомни името му. Беше същият, който предходната година идваше всеки път, за да я съпроводи до резиденцията на владетеля Фудживара.

— Аз съм Мурита — рече той. — Господарката Ширакава не би ли предпочела да бъде носена?

— Ще яздя — отвърна тя кратко. — Вече сме близо.

Устните му бяха стиснати, очертавайки тънка линия. „Не одобрява“, помисли си тя и хвърли поглед към Амано и Хироши, които бяха застанали редом с нея. Лицето на Амано не изразяваше нищо, но Хироши бе поруменял.

„Дали се чувстват неудобно заради мен? Нима позоря себе си и тях?“ Тя изправи гръб и пришпори Раку.

Мурита прати двама от хората си напред, усилвайки опасенията й относно приема, който ги очакваше, но тя не виждаше какво друго можеше да направи, освен да продължи да язди.

Конете усетиха безпокойството й. Раку кривна леко встрани, наострил уши и въртейки очи, а конят на Хироши отметна глава и се опита да се вдигне на задните си крака. Стискайки здраво юздите, момчето успя да го овладее, но кокалчетата на ръцете му побеляха от усилието.

Когато пристигнаха пред резиденцията, портите бяха отворени и в двора чакаха въоръжени стражи. Амано скочи от седлото и отиде да помогне на Каеде да слезе от Раку.

— Няма да сляза, докато владетелят Фудживара не се появи — заяви тя дръзко. — Не възнамерявам да оставам — Мурита се поколеба, обзет от явно нежелание да предаде подобно съобщение. — Кажи му, че съм тук — настоя тя.

— Господарке Ширакава — той се поклони и слезе от коня си, но в този момент младият компаньон на владетеля Фудживара — актьорът Мамору, излезе от къщата и коленичи пред коня й.

— Добре дошли, господарке — каза той. — Моля, заповядайте вътре.

Тя се опасяваше, че влезеше ли, повече никога нямаше да излезе.

— Мамору — отвърна тя рязко, — няма да влизам. Трябва да разбера къде са сестрите ми.

Той се изправи и мина от дясната страна на коня й, заставайки между нея и Амано. Той, който никога не бе срещал погледа й, сега се опитваше да я погледне право в очите.

— Господарке Ширакава — започна Мамору и тя долови нещо в гласа му.

— Качи се на коня си — нареди тя на Амано и той незабавно се подчини.

— Моля ви — настоя Мамору тихо, — най-добре е да се подчините. Умолявам ви. Заради вас самата, заради хората ви, заради момчето…

— Ако владетелят Фудживара не излезе да говори с мен и не ми каже онова, което искам да знам, нямам повече работа тук.

Тя не видя кой даде командата. Зърна само мигновения поглед, който проблесна между Мамору и Мурита.

— Тръгвай! — викна тя към Амано и се опита да обърне Раку, но Мурита бе хванал юздите му.

Каеде се приведе напред, измъкна меча си и накара коня си да се изправи на задните си крака. Той отърси глава освободен и размаха предни копита. Тя нанесе удар към Мурита и видя как острието сряза ръката му. Той извика, обладан от гняв, и извади собствения си меч. Каеде си помисли, че ще я убие, но Мурита отново сграбчи юздите и дръпна надолу главата на коня. Каеде усети, че някой се мята зад нея — беше конят на Хироши, обзет от паника. Мамору се бе вкопчил в дрехите й, като я призоваваше да спре и я умоляваше да се подчини. Зад него беше Амано с изваден меч в ръка, но преди да успее да го използва, нечия стрела го уцели в гърдите. Тя видя слисания поглед в очите му, после от устата му бликна кръв, той политна напред и падна от коня си.

— Не! — изпищя Каеде. В същия миг, обладан от ярост, Мурита замахна напред и заби меча си в незащитените гърди на Раку. Конят изцвили пронизително от болка и страх и алената му кръв бликна като фонтан. Животното се олюля, краката му се подгънаха, главата му клюмна и Мурита дръпна Каеде, опитвайки се да я смъкне от гърба му. Тя отново замахна към него, но конят вече падаше, повличайки я със себе си, и ударът й нямаше нужната сила. Мурита я сграбчи за китката и без всякакво усилие я изви, принуждавайки я да пусне меча си. После, без да каже нито дума, я повлече и почти на ръце я отнесе в къщата.

— Помощ! Помощ! — закрещя тя, въртейки глава, опитвайки се да погледне назад към хората си, но мигновената и безпощадна атака ги бе оставила до един мъртви или умиращи. — Хироши! — изпищя тя и в същия миг чу тропот на копита.

Последното, което видя, преди Мурита да я внесе вътре, бе как дорестият кон в панически галоп отнасяше момчето против волята му. Това поне, макар и нищожно, все пак бе някакво утешение.

Мурита я претърси за други оръжия и намери ножа й; ръката му кървеше обилно и гневът му избиваше в грубост. Мамору тичаше пред тях и отваряше вратите към помещенията за гости. Когато Мурита я пусна, тя падна на земята и зарида от ярост и мъка.

— Раку! Раку! — изплака Каеде, съкрушена от скръб, все едно конят бе собственото й дете. После плака за Амано и за останалите, които бе обрекла на смърт.

Мамору коленичи до нея, нареждайки:

— Съжалявам, господарке Ширакава. Трябваше да се подчините. Никой няма да ви причини зло. Повярвайте ми, всички тук ви обичаме и почитаме. Моля ви, успокойте се!

След като тя се разрида още по-отчаяно, той нареди на прислужниците:

— Повикайте доктор Ишида.

Няколко минути по-късно Каеде усети присъствието на лекаря. Той коленичи до нея и тя вдигна глава, отметна коси и впери в него покрусен поглед.

— Господарке Ширакава — подхвана той, но тя го прекъсна.

— Името ми е Отори. Аз съм омъжена. Какво е това безчинство? Не можете да им позволите да ме държат тук. Кажете им да ме пуснат незабавно!

— Ще ми се да можех — отвърна той с глух глас. — Но всички ние живеем тук според волята на негово благородие, не според нашата собствена.

— Какво иска той от мен? Защо стори всичко това? Отвлякъл е сестрите ми, отне живота на хората ми! — сълзите отново рукнаха от очите й. — Нямаше нужда да убива коня ми… — и отново се разтресе в ридания.

Ишида нареди на прислужниците да донесат билки от къщата му и да кипнат вода. После я прегледа внимателно, взря се загрижено в очите й и премери пулса й.

— Простете — рече той, — но трябва да ви попитам дали носите дете.

— Защо ви е да знаете? Не е ваша работа!

— Намерението на негово благородие е да се ожени за вас. Той смята, че сте били сгодени. Вече е получил разрешението на императора и съгласието на владетеля Араи…

— Никога не сме били сгодени — изхълца Каеде. — Аз съм омъжена за Отори Такео.

Ишида каза нежно:

— Не мога да обсъждам тези неща с вас. Ще се срещнете лично с негово благородие. Но като ваш лекар трябва да знам дали сте бременна.

— И какво, ако съм?

— Тогава ще се отървем от бебето… — Каеде запротестира, а той добави: — Владетелят Фудживара ви прави голям жест. Можеше да ви осъди на смърт заради неверността ви. Въпреки всичко той ще ви прости и ще се ожени за вас, но няма да даде името си на детето на друг мъж.

Каеде се разтресе в безмълвни ридания. Една от прислужниците се върна с билките и чайник с гореща вода. Ишида приготви отварата.

— Изпийте я — каза той на Каеде. — Ще ви успокои.

— Ами ако откажа? — попита тя, вдигна рязко глава и грабна чашата от ръцете му. Задържа я на разстояние от себе си, все едно се канеше да я излее върху рогозката. — Ако изобщо откажа да ям и да пия? Ще се ожени ли за труп?

— Тогава ще обречете сестрите си на смърт… или по-лошо — отвърна той. — Съжалявам, ситуацията не ми е приятна, нито се гордея със собствената си роля в нея. Единственото, което мога да сторя, е да бъда напълно откровен с вас. Ако се подчините на волята на негово благородие, ще запазите честта си и техния живот.

За миг Каеде се взря в него и после бавно поднесе чашата към устните си.

— Не съм бременна — рече тя и я пресуши.

Ишида остана с нея, докато сетивата й започнаха да губят чувствителността си, и когато вече беше по-спокойна, нареди на прислужниците да я отведат в банята и да я измият от кръвта.

Докато я изкъпаха и преоблякоха, отварата вече бе притъпила мъката й и краткият жесток епизод й се струваше като сън. Следобед дори поспа малко, чувайки сякаш от друга земя припяването на свещениците, които очистваха къщата от скверността на смъртта и възстановяваха нейния обичаен покой и хармония. Когато се събуди и установи, че се намира в познатата стая, за момент забрави отминалите месеци и си помисли: „Аз съм у Фудживара. Откога ли съм тук? Трябва да повикам Шизука и да я попитам.“ После си спомни за станалото, за онова, което й бе отнето с такова насилие, но без всякаква болка, а просто с вцепенено съзнание.

Свечеряваше се, настъпваше хладният завършек на един дълъг и тежък ден. Тя долавяше тихите стъпки на слугите и шепота им. В стаята й влезе прислужница с поднос храна. Каеде го пое равнодушно, но от миризмата на храна й призля и тя пожела да го отнесат.

Прислужницата се върна с чай. В стаята я последва друга жена на средна възраст с малки пронизващи очи и сурово изражение. По елегантните й дрехи и изисканите й маниери личеше, че не е от прислугата. Поклони се доземи пред Каеде и каза:

— Аз съм Оно Риеко, братовчедка на покойната съпруга на владетеля Фудживара. Прекарах много години в домакинството на нейно благородие. Негово благородие прати да ме повикат, за да организирам нужните приготовления за сватбената церемония. Моля, бъдете така любезна да ме приемете благосклонно — и отново се поклони доземи.

Каеде почувства инстинктивна неприязън към жената пред себе си. Външността й не бе непривлекателна — не можеше да си представи, че Фудживара би търпял край себе си човек, лишен от хубост, — но долови в характера й горделивост и подлост.

— Имам ли някакъв избор? — попита тя студено.

Риеко се засмя леко и седна.

— Убедена съм, че владетелката Ширакава ще промени мнението си за мен. Аз съм съвсем обикновена жена, но има неща, в които мога да ви бъда полезна с нужния съвет — зае се да налива чай и продължи: — Доктор Ишида държи да изпиете една чаша. И тъй като е първата нощ от новата луна, владетелят Фудживара ще дойде да ви поздрави и за кратко да погледа заедно с вас лунния сърп. Изпийте си чая, а после аз ще се погрижа косите и облеклото ви да са в подобаващ вид.

Каеде отпи глътка чай, после още една, като едва се сдържаше да не пресуши чашата наведнъж, тъй като я мъчеше ужасна жажда. Беше спокойна и не чувстваше почти нищо; при все това усещаше как кръвта пулсираше мудно зад слепоочията й. Ужасяваше се от срещата с него, ужасяваше се от властта, която имаше над нея. Това бе властта, която мъжете притежаваха над жените, над всяка част от живота им. Вероятно е била луда да смята, че може да й противостои. Спомни си с кристална яснота думите на владетелката Наоми: „Трябва да изглеждам беззащитна, иначе тези воини ще ме смажат.“

Сега те я смазваха. Шизука я бе предупредила, че сватбата й ще вбеси старейшините от нейната класа, че никога няма да получи разрешението им за този брак. Но ако се беше вслушала в думите й и бе проявила покорство, никога нямаше да изживее изминалите месеци с Такео. Въпреки успокоителния чай мисълта за него й причини такава остра болка, че тя я отпрати в онова недосегаемо кътче в сърцето си, което бе скрито дълбоко, също като архивите за Племето в свещените пещери.

Осъзна, че Риеко я гледа изпитателно. Извърна лице и отпи нова глътка чай.

— Хайде, стига, господарке Ширакава — рече тя бодро. — Не бива да се отдавате на тежки мисли. Предстои ви да сключите един блестящ брак — тя се примъкна към нея на колене. — Красива сте повече, отколкото разправят, макар и според мен да сте твърде висока… Кожата ви е склонна да жълтее и този мрачен вид не ви отива. Красотата е най-голямото ви преимущество и трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да я съхраним — тя взе чашата и я остави на подноса. После разпусна косите й, които бяха събрани на тила й, и се зае да ги разресва. — На колко години сте?

— На шестнайсет.

— Мислех, че сте по-възрастна, поне на двайсет. Вероятно сте от типа, който старее бързо. Трябва да внимаваме — гребенът с мъка се движеше по скалпа й и така я скубеше, че от болката в очите й избиха сълзи. — Сигурно ще е трудно да ви се направи прическа, косата ви е много мека.

— Обикновено си я връзвам отзад.

— В столицата е модерно косата да се носи на висок кок — каза Риеко, като нарочно дърпаше така, че да й причини болка. — По-гъстите и по-твърди коси са за предпочитане.

Докато съчувствието и разбирането биха могли да отприщят мъката на Каеде, грубостта на Риеко я кали като стомана и предизвика решимостта й никога да не рухва, да не разкрива чувствата си. „Аз спах в лед, помисли си тя. Богинята говори с мен. Ще открия някаква сила тук и ще я използвам, докато Такео дойде за мен.“ Знаеше, че той ще да дойде или ще загине, опитвайки се да го стори, и когато видеше безжизненото му тяло, щеше да е свободна от клетвата си и готова да отиде при него в сенките на отвъдното.

Внезапно в далечината яростно залаяха кучета и след миг къщата се разтресе — този път трусът бе по-дълъг и по-силен от предишния ден.

Каеде изпита онова, което винаги бе чувствала в такива мигове — изненада, удивление, че земята може да трепери подобно на прясна соева извара, и някакъв вид въодушевление, че нищо не е определено или сигурно. Нищо не траеше вечно, дори Фудживара и пълната му със съкровища къща.

Риеко остави гребена и с усилие се изправи на крака. Прислужниците се втурнаха към вратата.

— Елате навън, бързо — подкани я компаньонката й с тревожен глас.

— Защо? — попита Каеде. — Трусът няма да е силен.

Риеко вече беше напуснала стаята. Каеде я чу да нарежда на прислужниците да угасят всички лампи; от паниката гласът й се извисяваше почти в писък. Каеде остана на мястото си, заслушана в шума от тичащи нозе, пронизителни гласове и лаещи кучета. След малко взе гребена и разреса косите си. И понеже главата я болеше, ги остави пуснати.

Робата, в която я бяха преоблекли по-рано, изглеждаше достатъчно подходяща за съзерцаване на луната — беше гълъбовосива, с везани детелини и бледожълти птички. Искаше да впери поглед в луната, да се окъпе в сребристата й светлина, да си припомни как изчезва за три дни и после как отново се завръща на небесния свод.

Слугините бяха оставили отворена вратата към верандата. Каеде излезе навън и коленичи на дървения под, вперила поглед в далечните планини, спомняйки си как бе седяла тук с Фудживара, увита в мечешки кожи, докато снегът се сипеше тихо.

Последва нов лек трус, но тя не изпита страх. Видя как планината потрепери на фона на бледолилавото небе. Тъмните силуети на дърветата в градината се полюшваха, макар че нямаше вятър, и птиците обезпокоени се обаждаха, сякаш бе на разсъмване.

Постепенно тревожният им зов стихна и кучетата замлъкнаха. Тънкият златен сърп на новата луна бе увиснал до вечерницата точно над върховете. Каеде затвори очи. Долови благоуханието на Фудживара, преди да чуе приближаването на домакина. Последваха стъпки и шумолене на коприна. Тя отвори очи.

Той стоеше на няколко крачки от нея и я съзерцаваше с онзи възхитен и алчен поглед, който тя помнеше толкова добре.

— Владетелко Ширакава.

— Владетелю Фудживара — тя отвърна на погледа му малко по-продължително, отколкото бе редно, и после бавно сведе глава, докато челото й опря в пода.

Той се качи на верандата, следван от Мамору, който носеше постелки и възглавници. Едва след като се настани, благородникът й разреши да седне. Протегна ръка и докосна копринената роба.

— Много ви отива. Надявах се да е така. Вие сериозно сте стреснали горкия Мурита, когато сте се появили на кон. Замалко не ви е пронизал по погрешка.

Тя си помисли, че ще припадне от яростта, която внезапно изригна под изкуствено поддържания от билките покой. Да загатва така небрежно и шеговито за убийството на хората й, за Амано, който я познаваше от дете…

— Как смеете да ми причинявате това? — възкликна тя и чу как Мамору ахна стъписан. — Преди три месеца се омъжих за Отори Такео в Тераяма. Съпругът ми ще ви накаже… — тя млъкна, опитвайки се да се овладее.

— Смятах, че ще се полюбуваме на луната, преди да разговаряме — отвърна той, без да реагира на обидния начин, по който се бе обърнала към него. — Къде са прислужниците ви? Защо сте сама?

— Избягаха, когато земята се разтресе — отвърна тя кратко.

— А вие не се ли изплашихте?

— Няма от какво да се плаша. Вие вече сторихте най-лошото, което може да ми бъде сторено.

— Изглежда, ще трябва да говорим още сега — каза той. — Мамору, донеси вино и след това се погрижи да не ни безпокоят — той впери поглед в луната и остана така в нямо съзерцание до връщането на Мамору. Когато младият мъж се оттегли в сенките, Фудживара даде знак на Каеде да сипе вино. Отпи и каза: — Вашият брак за човека, който нарича себе си Отори Такео, е отменен. Той е сключен без нужното разрешение и е обявен за несъстоятелен.

— От кого?

— От владетеля Араи, от вашия собствен главен васал Шоджи и от мен. Членовете на клана Отори вече са се отрекли от Такео и са обявили осиновяването му за незаконно. По общо мнение трябваше да заплатите със смъртта си за неподчинението си към Араи и неверността си към мен, особено след като се разчу, че имате участие в смъртта на Ийда.

— Имахме споразумение да не разкривате тайните ми пред никого — каза тя.

— Аз пък си мислех, че имаме споразумение да се оженим…

Не можеше да му отговори, без да го оскърби още повече, а и думите му всъщност я стреснаха. Великолепно си даваше сметка, че той можеше да заповяда да я убият под напора на внезапна прищявка. Никой нямаше да посмее нито да откаже да се подчини на подобна заповед, нито после да го съди.

Той се възползва от объркването й и продължи:

— Вероятно си давате сметка за уважението, което изпитвам към вас. Успях да постигна своеобразна сделка с Араи. Той се съгласи да ви пощади, ако се оженя за вас и ви държа в уединение. А междувременно аз ще подкрепя каузата му пред императора. В замяна пратих при него сестрите ви…

— Хана и Аи? Пратили сте ги при Араи? И те са в Инуяма?

— Смятам, че е съвсем обичайно жени да бъдат пращани като заложници — отвърна той. — Между другото Араи се вбеси, когато си позволихте да задържите племенника на Акита като свой заложник. Можеше да се окаже добър ход, но вие провалихте всичко, когато го освободихте толкова прибързано през пролетта. Единственото, което постигнахте тогава, бе да нанесете още по-голямо оскърбление на Араи и на васалите му. А навремето той е бил ваш защитник, ако не се лъжа? Беше много безразсъдно да се отнесете към него толкова зле.

— Сега вече ми е ясно, че Шоджи ме е предал — каза тя горчиво. — Племенникът на Акита при никакви обстоятелства не трябваше да бъде освобождаван.

— Твърде сурова сте към Шоджи — гласът на Фудживара бе благ и спокоен. — Той правеше онова, което смяташе за правилно по отношение на вас и вашето семейство. Както и всички ние. Бих желал нашият брак да бъде сключен колкото се може по-скоро… още преди края на седмицата. Риеко ще ви даде напътствия относно облеклото и поведението.

Тя почувства как отчаянието се спуска върху нея подобно на ловджийска мрежа върху дива патица.

— Всички мъже, които по някакъв начин са били свързани с мен, вече са покойници, с изключение на законния ми съпруг, владетеля Отори Такео. Не ви ли е страх?

— Хората говорят, че умират онези мъже, които ви пожелаят, ала аз не изпитвам към вас никакво плътско желание, не ми трябват повече деца. Бракът ни цели единствено да запази живота ви, тоест ще бъде такъв само формално — той отпи отново и остави чашата си на пода. — Сега би било подобаващо да изразите своята благодарност.

— Ще бъда просто едно от вашите притежания?

— Владетелко Ширакава, вие сте от малцината, с които съм споделил своите ценности… и единствената жена. Знаете колко държа да ги пазя далеч от очите на света, защитени, скрити… — сърцето й се сви, но тя не каза нищо. — И не си мислете, че Такео ще дойде да ви спаси. Араи е твърдо решен да го накаже. Сега организира унищожението му. Владенията Маруяма и Ширакава ще ми бъдат предоставени с право на собственост в качеството ми на ваш съпруг — той я обгърна с поглед, сякаш искаше да вкуси всяка капка от страданието й. — О, да, Араи е поредният мъж, който ще загине, защото ви е пожелал, но преди това Такео ще е мъртъв.

По време на посещенията си миналата зима Каеде бе изучавала внимателно Фудживара и познаваше в подробности различните му изражения. На него му харесваше да смята, че изглежда безстрастен и че владее безупречно всичките си емоции, но тя се бе усъвършенствала в тълкуването на състоянията му. Долови нотка на жестокост в гласа му и скрита наслада в думите му. Беше я чувала и по-рано, когато бе споменавала името на Такео. Смяташе, че по някакъв начин той бе обсебен от Такео, слушайки нейните разкази за тайните й преживявания, докато земята бе покрита с дебела снежна пелена, а от стрехите се спускаха висулки, дълги колкото човешки нозе. В онези мигове виждаше блясъка на желанието в очите му, чувстваше го в полуотворените му уста, в начина, по който езикът му се заобляше около името. Сега осъзна, че благородникът желае смъртта на Такео. Тя щеше да му достави искрена наслада и да го освободи от това обсебване. А и без всякакво съмнение собствените й страдания щяха да засилят удоволствието му.

В този момент реши две неща — нямаше да му показва чувствата си и щеше да оцелее. Щеше да се подчини на волята му, за да го лиши от основание да сложи край на живота й, преди да дойде Такео, и никога нямаше да достави удоволствие нито на него, нито на онази дяволска жена, която й бе пратил, като им покажеше колко дълбоко е страданието й.

За миг остави очите й да се изпълнят с презрение, когато впери поглед във Фудживара, след което се отдаде на безмълвно съзерцание на новата луна.

Брачната церемония се състоя няколко дни по-късно. Каеде пиеше отварите, които й вареше Ишида, благодарна за безчувствеността, която я обземаше от тях. Беше решила да не изпитва нищо, да стане като лед, спомняйки си колко отдавна беше, когато погледът на Такео я бе запратил в онзи дълбок студен сън. Не винеше нито Ишида, нито Мамору за ролята, която играеха в затворничеството й, защото знаеше, че са обвързани със същия суров кодекс както тя, но си даде дума, че един ден ще накара Мурита да си плати за убийството на хората й и на Раку; освен това намрази Риеко.

Наблюдаваше се отстрани как участва в сватбените ритуали, все едно бе кукла на конци, движена по сцена. Семейството й бе представено от Шоджи и още двама нейни васали — знаеше, че единият е брат на Хирогава — мъжа, когото Кондо бе екзекутирал по нейна заповед, след като той бе отказал да й служи още в деня на смъртта на баща й. „Трябваше да убия цялото им семейство, помисли си тя с горчивина, а аз ги пощадих само за да ги превърна в свои врагове.“ Присъстваха и други, високопоставени лица, за които реши, че са изпратени от Араи. Те не й оказаха никакво внимание, нито й бяха представени. Това я накара да си даде ясна сметка за новото си положение — вече не беше господарка на владение, не беше съюзник на своя съпруг и равна нему, а втората жена на благородник и животът й щеше да се изчерпва с онова, което той благоволеше да й позволи.

Церемонията беше изискана, далеч по-пищна от сватбата й в Тераяма. Молитвите и припяването сякаш нямаха край. От тамяна и звънчетата й се зави свят и когато трябваше да изпълни ритуала с трите чаши вино, разменяйки ги три пъти със своя нов съпруг, я беше страх, че ще припадне. През цялата седмица беше яла толкова малко, че се чувстваше като призрак.

Денят бе необичайно душен и тежък. Привечер заваля проливен дъжд.

Беше взета от светилището в паланкин, след което Риеко и другите жени я съблякоха и изкъпаха. Втриха ароматни кремове в кожата й и парфюмираха косите й. Облякоха я в нощни роби, още по-разкошни от онези, които обикновено носеше през деня. После я отведоха в нови помещения навътре в резиденцията, които изобщо не бе виждала и дори не подозираше за съществуването им. Бяха току-що ремонтирани. Гредите и изпъкналите орнаменти по тавана грееха в златен варак, преградите бяха изрисувани с птици и цветя, а сламените постелки бяха нови и ухаеха. От проливния дъжд навън стаите тънеха в сумрак, но върху богато гравирани метални стойки горяха дузини лампи.

— Всичко това е за вас — каза Риеко с нотка на завист в гласа.

Каеде не отвърна. Искаше й се да попита: „С каква цел, след като е ясно, че никога няма да си легне с мен?“, но какво я засягаше Риеко? После й хрумна друга мисъл — може би той възнамеряваше да го стори само веднъж, както бе постъпил с първата си съпруга, за да зачене сина си. Разтрепери се от отвращение и страх.

— Няма от какво да се страхувате — рече подигравателно Риеко. — Не е като да не знаете какво да очаквате от брака. Е, ако бяхте девица, каквато трябваше да бъдете…

Каеде не можеше да повярва, че жената си позволяваше да й говори по този начин, и то пред слугините.

— Отпрати прислужниците — нареди тя и когато останаха сами добави: — Ако ме оскърбиш отново, ще се погрижа да бъдеш изхвърлена.

Риеко се изсмя с изкуствения си напевен смях:

— Не мисля, че господарката схваща добре положението си. Владетелят Фудживара никога няма да ме изхвърли. На ваше място повече щях да се страхувам за собственото си бъдеще. Ако си позволите каквото и да било нарушение… ако поведението ви и в най-малка степен не отговаря на онова, което се очаква от съпругата на владетеля Фудживара… може вие да се окажете изхвърлена. Смятате се за много смела и си мислите, че ще имате куража да отнемете собствения си живот. Нека ви кажа, повечето жени се провалят. Вкопчваме се в живота, защото сме слаби същества и никога не сме готови да се разделим с него — тя взе една лампа и я вдигна така, че светлината да пада върху лицето на Каеде. — Вероятно цял живот са ви разправяли колко красива сте, но сега сте по-малко красива, отколкото бяхте преди седмица, а след година ще е още по-зле. Вече сте достигнали своя връх; отсега нататък красотата ви ще повяхва — тя премести лампата още по-близо до лицето й и Каеде почувства горещината на пламъка върху бузата си. — Сега мога да ви изгоря — изсъска Риеко. — И ще ви прогонят от къщата. Владетелят Фудживара ще ви държи, докато радвате очите му. След това единственото място за жени като вас е публичният дом — Каеде удържа погледа й, без да се отдръпне. Пламъкът трепкаше помежду им. Отвън вятърът се усилваше и внезапен пристъп разклати постройката. Някъде далеч, сякаш в друга земя, виеше куче. Риеко се изсмя отново и остави лампата на пода. — Тъй че не подобава на господарката да ме заплашва с изхвърляне. Но допускам, че сте преуморена. Ще ви простя. Трябва да бъдем добри приятелки, както желае негово благородие. Той ще дойде скоро. Аз ще съм в съседната стая.

Каеде седеше съвършено неподвижно, заслушана в усилващия се вятър. Не можеше да не мисли за своята първа брачна нощ с Такео, за допира на кожата му, за устните му върху врата си, когато повдигна тежките й коси, за удоволствието, което достави на цялото й тяло, преди да проникне в нея и двамата да се слеят в едно. Опита се да възпре спомените, но желанието я бе завладяло и заплашваше да стопи ледената й безчувственост.

Долови стъпки отвън и застина. Беше се заклела да не дава израз на чувствата си, но беше сигурна, че обладаното й от копнеж тяло по някакъв начин щеше да я издаде.

Оставяйки слугите си отвън, Фудживара пристъпи в стаята. Каеде незабавно се поклони доземи пред него, стараейки се да скрие лицето си, но самият акт на покорство я накара да затрепери още по-силно.

След благородника влезе Мамору, носейки в ръце украсено с дърворезба ковчеже от мека дървесина. Постави го на пода, поклони се дълбоко и отстъпвайки заднешком на колене, се оттегли към вратата на съседната стая.

— Седни, моя скъпа съпруго — каза владетелят Фудживара. Каеде се подчини и вдигайки глава, видя как Риеко подаде през вратата стъкленица с вино на Мамору. Жената се поклони и все така на колене изчезна в другата стая, но без да престава да подслушва. Мамору наля вино и Фудживара отпи, съзерцавайки Каеде с възхита. Момъкът й подаде чаша и тя я поднесе към устните си. Вкусът бе сладък и силен. Тя отпи съвсем малка глътка. Изглежда, всичко бе замислено да разпали огъня в тялото й. — Смятам, че никога не е изглеждала толкова прекрасна — отбеляза Фудживара към Мамору. — Обърни внимание как страданието е подчертало съвършената форма на лицето й. Очите са станали по-изразителни, а устата — по-женствена. Ще е предизвикателство да изобразиш това — Мамору се поклони, без да отговори. След кратко мълчание Фудживара каза: — Остави ни сами — и когато младият мъж напусна стаята, благородникът взе ковчежето и се изправи. — Ела — рече й той.

Тя го последва като сомнамбул. Невидим слуга плъзна встрани преградата в дъното на стаята и те влязоха в друго помещение. Вътре брачното ложе вече беше приготвено, застлано с копринени завивки. Стаята бе наситена с тежък аромат. Преградите се затвориха и те отново бяха сами.

— Няма защо да се тревожиш, излишно е — каза Фудживара. — Или може би съм те преценил погрешно и онова, което изпитваш, е разочарование.

За първи път тя усети жилото на презрението му. Той бе разтълкувал правилно състоянието й, бе отгатнал желанието й. Заля я гореща вълна.

— Седни — рече той. Тя се отпусна на земята, като нарочно не вдигаше поглед. Той също седна и постави ковчежето помежду им. — Трябва да прекараме известно време заедно. Чиста формалност — Каеде не отвърна, тъй като не знаеше какво да каже. — Говори — нареди той. — Разкажи ми нещо интересно или забавно.

Изглеждаше абсолютно невъзможно. Накрая тя попита:

— Може ли да задам на владетеля Фудживара един въпрос?

— Може.

— Какво да правя тук? Как да прекарвам дните си?

— В дейности, които са обичайни за жените. Риеко ще ти обясни.

— Може ли да продължа обучението си?

— Мисля, че образоването на едно момиче е грешка. То явно не е усъвършенствало характера ти. Но можеш да четеш по малко… Конфуций например.

Вятърът задуха по-силно. Тук, в средата на къщата, те бяха защитени от пълната му мощ, но дори и при това положение гредите и колоните се заклатиха и покривът заскърца.

— Може ли да видя сестрите си?

— Когато владетелят Араи приключи кампанията си срещу Отори, след около година може да отидем в Инуяма.

— А позволено ли ми е да им пиша? — Каеде усещаше как в гърдите й се надига гняв, задето бе принудена да моли за подобни услуги.

— Ако показваш писмата си на Оно Риеко.

Пламъчетата на лампите примигваха на течението, а вятърът отвън стенеше с почти човешки глас. Каеде внезапно си спомни за слугините, с които спеше в имението на Ногучи. В такива бурни нощи, когато вятърът не позволяваше на никого да заспи, те се плашеха една друга още повече, като си разказваха истории за призраци. Сега имаше чувството, че чува същите призрачни вопли, които си бе представяла тогава в многогласната реч на вятъра. Историите на прислужниците до една бяха за момичета, убити несправедливо или сложили край на живота си от любов, изоставени от своите любими, предадени от своите съпрузи, убити от своите господари. Техните гневни ревниви духове зовяха за справедливост от света на сенките. Тя потръпна.

— Студено ли ти е?

— Не, мислех си за призраци. Може би някой ме е докоснал. Вятърът се засилва. Тайфун ли е?

— Да, струва ми се.

„Такео, къде си?, изстена мислено тя. Някъде навън ли си в това време? Мислиш ли за мен в този момент? Твоят дух ли витае зад мен, карайки ме да треперя?“

Фудживара я наблюдаваше.

— Едно от нещата у теб, които ме изпълват с възхищение, е, че не показваш страх. Не се плашиш нито от земетресение, нито от тайфун. В такива моменти повечето жени изпадат в паника. Разбира се, това изглежда по-женствено, а и твоята смелост те отведе твърде далеч. Трябва да бъдеш предпазвана от нея…

„Никога не бива да разбере от какво най-много ме е страх, колко треперя да не би да науча за смъртта на Такео, Аи или Хана“, помисли си тя.

Фудживара се приведе леко напред и с бледа дългопръста ръка й посочи да погледне ковчежето.

— Донесъл съм ти сватбен подарък — той отвори капака и извади от вътре обвит в коприна предмет. — Не очаквам да си запозната с подобни рядкости. Някои от тях са от дълбока древност. Колекционирам ги от години… — той постави предмета на пода пред нея. — Можеш да го видиш, след като си тръгна.

Каеде погледна предпазливо увитата вещ. Тонът му бе предупреждение, че той се наслаждава на някаква жестока шега за нейна сметка. Нямаше представа, какво можеше да е — може би статуетка или стъкленица с парфюм.

Вдигна очи към лицето му и видя леката усмивка, която играеше върху устните му. Нямаше нито оръжия, нито защита срещу него, разполагаше единствено със своята красота и кураж. Остави погледа й да се плъзне покрай него, спокойна и неподвижна.

Той се изправи и й пожела лека нощ. Тя се поклони, опирайки чело в пода, и той си тръгна. Вятърът клатеше покрива, а дъждът биеше мощно по него. Тя не чу стъпките му, докато се отдалечаваше — сякаш изведнъж бе изчезнал в бурята.

Беше сама, макар и да знаеше, че Риеко и слугините чакаха в съседните стаи. Бавно сведе поглед към тъмноморавата коприна, съзерцава я няколко мига, после взе и разви предмета в нея. Представляваше фалос във възбудено състояние, издялан от някакво червеникаво меко дърво — може би череша — и съвършен във всяка една подробност. Бе отвратена и едновременно с това очарована от него, както без съмнение бе смятал и самият Фудживара. Той никога нямаше да докосне тялото й, никога нямаше да спи с нея, но бе разгадал нейното бликнало желание и със своя извратен подарък заявяваше презрението си към нея и едновременно с това я караше да страда.

В очите й бликнаха сълзи. Тя загърна отново предмета и го върна в ковчежето. После легна на постелката в своята брачна стая и заплака безмълвно за мъжа, когото обичаше и желаеше.