Възмездието

Пета глава

Първите седмици в Маруяма минаха така, както бе предрекла Каеде — във възстановяване на земята. Посрещнаха ни топло и привидно сърдечно, но Маруяма бе обширно владение с множество потомствени васали и голям брой старейшини, които бяха твърдоглави и консервативни като повечето стари хора. Моята репутация като отмъстителя на Шигеру ми отреждаше добро положение, но плъзнаха и обичайните слухове за това, как съм го постигнал — съмнителният ми произход, намеците за магьосничество. Собствените ми воини от клана Отори ми бяха напълно верни и аз имах доверие в Сугита, в неговото семейство и в мъжете, които се бяха сражавали редом с него, но хранех подозрения към останалите, както и те към мен.

Сугита бе въодушевен от нашия брак и ми довери онова, което преди време бе казал на Каеде — как вярвал, че мога да обединя Трите провинции и да донеса мир. Но старейшините като цяло бяха изненадани. Никой не смееше да ми го каже направо, но от намеци и недомлъвки скоро разбрах, че са очаквали Каеде да се омъжи за Фудживара. Този факт не ме обезпокои особено — тогава изобщо не си давах сметка за силата и влиянието, с които разполагаше благородникът, — но както и всичко останало през онова лято, той засили чувството ми за наложителност и неотложност. Трябваше да се придвижа към Хаги; трябваше да застана начело на клана Отори. След като веднъж се сдобиех с онова, което ми принадлежеше по закон, и Хаги станеше мое седалище, никой нямаше да посмее да поставя под въпрос моята власт, нито да я оспорва.

А междувременно съпругата ми и аз станахме земеделци, яздехме всеки ден из владението, съпровождани от Сугита, извършвахме оглед на нивя, гори, села и реки, давахме нареждания за възстановяване, почистване на сухи дървета, за кастрене и засаждане. Земята бе добре оразмерена, а данъчната система — надеждна и справедлива. Областта бе богата, макар и позанемарена, а хората — работливи и предприемчиви. Нуждаеха се от съвсем малко насърчаване, за да възстановят оня разцвет, на който се бяха радвали по време на управлението на владетелката Наоми.

Крепостта и къщата също бяха позапуснати, но щом Каеде се зае с тях, бързо възстановиха красотата, създадена от Наоми. Постелките бяха сменени, прозорците и преградите — пребоядисани, дървените подове — лакирани. В градината се намираше малката постройка за чаена церемония, изградена по заръка на бабата на Наоми, за която тя ми бе разправяла, когато се запознахме в Чигава. Беше ми обещала, че един ден ще пием чай заедно и когато ремонтът на семплата селска постройка бе завършен и Каеде приготви чай, имах чувството, че обещанието е изпълнено, макар и самата Наоми вече да не беше между живите.

През цялото време усещах около нас духа на Наоми и на Шигеру. Както ми бе казал игуменът в Тераяма, чрез Каеде и мен те имаха възможността да заживеят отново. Ние щяхме да постигнем всичко, което двамата бяха мечтали, но не бяха успели да осъществят. Сложихме дъсчици и приношения в малко светилище във вътрешната част на къщата и всеки ден се молехме там за напътствия и помощ. Изпитвах неимоверно облекчение, че най-накрая изпълнявах последните желания на Шигеру, а Каеде бе по-щастлива от всякога.

Щеше да бъде време на голяма радост, празнуване на победата и истинско удовлетворение, тъй като пред очите ни земята разцъфтяваше и хората отново започваха да благоденстват, ако не бяха мрачните дела, с които трябваше да се заема — работа, която изобщо не ми беше по сърце. Сугита се опита да ми каже, че в крепостния град няма членове на Племето, толкова добре се бяха укрили и толкова тайни бяха техните действия. Но аз знаех по-добре, тъй като Шигеру ги бе отразил до един, а и не бях забравил мъжете, които бе описал Хироши. Те се бяха появили изневиделица, облечени в черни дрехи, и бяха убили баща му. Не бяхме открили такива тела сред мъртвите при Асагава. Те бяха оцелели в битката и сега щяха да ме дебнат.

От семействата, изброени в архива, повечето бяха Курода и Имаи, а някои от по-заможните търговци — Муто. На Запад имаше и неколцина Кикута, но тази единствена фамилия поддържаше обичайната си власт над останалите. Придържах се към думите на пророчеството, според което можех да бъда убит само от собствения ми син, но колкото и да му вярвах през деня, през нощта продължавах да се напрягам от всеки звук, спях леко и ядях само храна, приготвена или лично от Манами, или под зоркия й поглед.

Не бях чул нищо за Юки и не знаех дали вече бе родила, нито дали детето бе момче. Каеде продължи да кърви редовно през лятото и макар и да си давах сметка, че е разочарована, задето не можеше да зачене, не можех да не изпитам облекчение. Копнеех да си имаме деца, но се страхувах от усложненията, които неминуемо щяха да възникнат. А и какво щях да правя, ако Каеде ми родеше син?

Проблемът, как да действам по отношение на Племето, непрестанно ме занимаваше. Още през първата седмица от пристигането си в града пратих съобщения до фамилиите Кикута и Муто, с които ги уведомявах, че желая да разговарям с тях и че трябва да ме посетят на следващия ден. Същата нощ имаше опит за проникване в къщата, очевидно целящо кражба на архива. Събуди ме нечие присъствие в стаята, различих почти невидимите очертания на натрапника, хвърлих се към него и го преследвах до външните порти с надеждата да го заловя жив. Той възвърна формата си, докато прехвърляше зида, и беше убит от стражите отвън, преди да мога да ги спра. Беше облечен в черно и имаше татуировки също както Шинтаро — наемният убиец, който се бе опитал да премахне Шигеру в Хаги. Реших, че е член на фамилията Курода.

На следващата сутрин пратих мои хора в къщата на Кикута и всички в нея бяха арестувани. После изчаках да видя кой ще се появи на исканата от мен среща. Дойдоха двама старци от фамилията Муто, лукави и хлъзгави. Предоставих им възможността да напуснат провинцията или да се отрекат от верността си към Племето. Те казаха, че трябва да разговарят с децата си. В продължение на два дни не се случи нищо; после скрит стрелец се опита да ме убие, докато яздех с Амано и Сугита в една отдалечена област. Двамата с Шън чухме звука едновременно и успяхме да избегнем стрелата; погнахме нападателя с надеждата да изкопчим информация от него, но той погълна отрова. Предположих, че може да е вторият нападател, когото бе видял Хироши, но нямаше как да знам със сигурност.

По това време търпението ми вече бе на изчерпване. Мислех, че от Племето ме разиграват, подозирайки, че никога нямаше да проявя безпощадността, която ми бе нужна да се разправя с тях. Заповядах всички възрастни от фамилията Кикута, които бяха арестувани, да бъдат обесени и същата нощ изпратих патрули в още петдесет и дори повече къщи с нареждането да убият всички там освен децата. Надявах се да пощадя живота на малките, но членовете на Племето предпочетоха да отровят собствените си деца, отколкото да ги оставят на мен. Старците се върнаха при мен, но предложението ми вече не беше в сила. Единственият избор, който им бе предоставен сега, беше между отровата и меча. Те и двамата погълнаха отрова на място.

Неколцина избягаха в провинцията. Не разполагах с достатъчно хора, за да ги преследвам. Повечето останаха укрити в скривалища, както бях сторил и аз преди време, или в тайни села в планината. Никой не би могъл да ги открие освен мен, който ги познаваше и бе трениран от самите тях по техния начин. Вече ми призляваше от собствената ми безпощадност, бях ужасен, че сега подлагам на сеч семейства, както бе посечено и моето собствено, но не виждах друга възможност и не смятам, че съм бил жесток. Предоставях им бърза смърт; не ги разпъвах на кръст, не ги горях живи, нито ги бесех с главата надолу. Целта ми бе да изкореня едно зло, не да тероризирам хората.

Това не бе популярна мярка сред класата на воините — те бяха имали изгода от услугите на тези търговци, бяха се снабдявали със соеви продукти и вино, бяха заемали пари и понякога се бяха възползвали от другата, по-тъмната търговия — убийството. Това засили недоверието им към мен. Опитвах се да ги ангажирам да обучават хора и да охраняват границата, докато аз надзиравах възстановяването на стопанството. Бях нанесъл жесток удар на класата на търговците, премахвайки онази част от тях, която принадлежеше към Племето, но, от друга страна, им бях отнел всичките преимущества във владението и бях пуснал голяма част от богатството, което по-рано те държаха изцяло, да се върти в системата. В продължение на две седмици изглеждаше, че още преди зимата ще се изправим пред сериозен недостиг на стоки от първа необходимост, но после разкрихме група предприемчиви селяни, чиято търпимост към изнудванията на Племето се бе изчерпала и които варяха и дестилираха тайно в ограничени количества и знаеха достатъчно за процеса, за да оглавят производството. Предоставихме парите, за да ги уредим в доскорошните помещения на Племето, и срещу това взехме шейсет части от стоте за хазната на владението. Това обещаваше да се превърне в толкова доходоносно дело, че щеше да ни е нужно да прибираме не повече от трийсет части от оризовата реколта, което на свой ред ни направи популярни сред земеделците и селяните.

Разпределих другите имоти на Племето сред онези, които бяха дошли с мен от Тераяма. Предоставих на низвергнатите едно малко селце на брега на една река и те незабавно се заловиха да щавят кожите от мъртвите коне. Изпитах облекчение, че тези хора, които ми бяха помогнали толкова много, вече бяха уредени с подслон и поминък, но закрилата, която им осигурявах, озадачаваше старейшините и засилваше подозренията им.

Всяка седмица пристигаха все нови и нови воини на Отори, за да се присъединят към мен. Основната част от армията на клана, която се бе опитала да ме обгради при Тераяма, ме бе преследвала до реката, която бяхме прекосили с помощта на построения от низвергнатите плаващ мост, и все още лагеруваше там, упражнявайки контрол над пътищата между Ямагата, Инуяма и Западната провинция, и очевидно с тези свои действия създаваше грижи и на Араи.

Повечето следобеди ходех при Каеде в помещението за чаена церемония и там заедно с Макото и братята Мийоши обсъждахме нашата стратегия. Най-голямото ми опасение беше, че ако останех твърде дълго, където бях, щях да бъда обграден от Отори на север и от Араи на югоизток. Знаех, че по всяка вероятност Араи щеше да се върне в своя град Кумамото през лятото. Не можех да се надявам, че ще съм в състояние да воювам на два фронта. Решихме, че вече е време да пратим Кахей и Гемба при Араи, за да се опитаме да постигнем някакво примирие, макар и за кратко. Осъзнавах, че нямаше с какво особено да вляза в тези преговори — нашият кратък съюз срещу Ийда, наследството на Шигеру и архивът за дейността на Племето. От друга страна, бях предизвикал яростта му с изчезването си преди време и го бях оскърбил с брака си, а и допусках, че гневът му към Племето може да е бил обуздан по целесъобразност.

Не хранех илюзии и за евентуалния мир с Отори. Не можех да преговарям с чичовците на Шигеру, а те никога нямаше да се откажат от властта в моя полза. В клана вече цареше такова разцепление, че той се намираше кажи-речи в състояние на гражданска война. Нападнех ли главната им армия, дори и да постигнехме победа, те просто щяха да се изтеглят обратно в Хаги, където лесно можеха да отблъскват атаките ни, докато зимата ни победи. Въпреки възстановяването на владението Маруяма ние не разполагахме с достатъчно сили за продължителна обсада на такова разстояние от седалището си.

Бях избягал от армията на Отори, възползвайки се от помощта на низвергнатите, които никой друг не би и помислил да доближи, и сега започвах да се питам как бих могъл да ги изненадам отново. Разсъждавах за града и си представях разположението му в лоното на залива, така добре защитим откъм сушата и толкова уязвим откъм морето. След като не можех да се добера до Хаги по суша, нямаше ли да е възможно да го сторя по вода?

Военна сила, която би могла да бъде превозена скоростно по море — не познавах военачалник с такава армия. При все това историята ни разказва как преди стотици години огромна армия е отплавала от материка и сигурно е щяла да победи, ако Осемте острова не са били спасени от буря, пратена от Всевишния. Мислите ми непрестанно се връщаха към Терада Фумио — мой приятел от Хаги, който бе избягал със семейството си на остров Ошима. Фумио ме бе научил да плувам, от разказите му бях усвоил много неща, свързани с кораби и плаване по море, а и той мразеше чичовците на Шигеру колкото аз. Дали не можех сега да го направя свой съюзник?

Не говорех открито за тези свои идеи, но една вечер, след като другите се бяха оттеглили, Каеде, която ме наблюдаваше непрестанно и познаваше всичките ми настроения, попита:

— Мислиш да атакуваш Хаги по някакъв друг начин, нали?

— Докато живеех там, се сприятелих със сина на фамилията Терада, потомствени рибари. Владетелите Отори вдигнаха данъците върху улова им до такава степен, че те взеха лодките си и отплаваха за Ошима — един остров срещу северозападния бряг.

— Станали са пирати?

— Пазарите бяха затворени за тях; не беше възможно да преживяват само от риболов. Мисля да ги посетя. Ако Терада разполагат с достатъчно сили и средства и са готови да ми помогнат, ще стане възможно да превземем Хаги откъм морето. Но това трябва да стане тази година, което означава, че ми се налага да замина преди началото на тайфуните.

— Защо трябва да ходиш лично? — попита Каеде. — Проводи пратеник.

— Фумио би ми се доверил, но не мисля, че роднините му биха разговаряли с някой друг. Сега, когато дъждовете вече отминаха, Кахей и Гемба трябва да поемат незабавно към Инуяма. Аз ще тръгна с още неколцина от хората си — Макото, може би и Джиро.

— Нека дойда с теб — помоли Каеде.

Помислих за усложненията, които неминуемо щяха да възникнат, ако пътувах със съпругата си, тъй като трябваше да взема поне още една жена, която да я съпровожда, да намирам подходящи места за нощуване…

— Не, остани тук със Сугита. Не искам и двамата едновременно да отсъстваме от владението. Амано също ще остане.

— Ще ми се да бях Макото — рече тя. — Ревнувам от него.

— И той от теб — отвърнах шеговито. — Според него прекарвам твърде много време в разговори с теб. Съпругата е за едно — да осигурява наследници. Всичко останало мъжът трябва да търси у другарите си.

Казах го на шега, но тя възприе думите ми сериозно.

— Трябва да ти родя дете — беше стиснала устни, но видях, че очите й плувнаха в сълзи. — Понякога ме е страх, че повече никога няма да зачена. Само ако детето ни не беше умряло!

— Ще имаме други деца — рекох. — Все момичета, до едно красиви като майка си — притеглих я в обятията си. Беше топла спокойна нощ, но кожата й бе студена и тя трепереше.

— Не отивай — помоли Каеде.

— Ще отсъствам най-много седмица.

На другия ден братята Мийоши потеглиха за Инуяма да защитят моето дело пред Араи и да потърсят съюз, а ден по-късно аз тръгнах с Макото за крайбрежието. Каеде все още бе разстроена и двамата се разделихме с известна хладина. За първи път не успяхме да постигнем съгласие помежду си — тя искаше да дойде с мен; можех да й го позволя, но не го сторих. Тогава не знаех колко дълго и колко много щяхме да страдаме двамата, преди да я видя отново.

При все това поех на път с ведро настроение, съпровождан от Макото, Джиро и още трима души. Потеглихме в одежди без отличителни знаци, за да можем да се придвижваме бързо, без излишни официалности. Радвах се, че напускам крепостния град за известно време, и бях доволен, че поне през този период ще оставя настрана безмилостното си дело по унищожението на Племето. Проливните дъждове бяха свършили, въздухът бе чист, а небето — наситено синьо. По пътя навсякъде съзирахме признаци за това, как земята постепенно се завръщаше към предишното си състояние на разцвет. Оризищата плуваха в искряща зеленина, реколтата щеше да е изобилна; поне тази зима нямаше да гладува никой.

Макото бе мълчалив и сдържан в присъствие на Каеде, но когато бяхме заедно насаме, си говорехме така, както могат само най-близки приятели. Той ме бе виждал, когато бях най-слаб и най-уязвим, и аз му се доверявах така, както на никого другиго. Откривах сърцето си пред него и освен Каеде само той знаеше, че бях в непрестанно очакване на нападение от страна на Племето, както и че ненавиждах онова, което ми се налагаше да върша, за да ги изтръгна от корен. Единственото, което го нараняваше дълбоко, бе силата на любовта ми към Каеде. Ревнуваше вероятно, макар че се опитваше да го скрие; освен това смяташе, че в чувството ми има нещо неестествено; не беше подобаващо за един мъж да изпитва такава страст към своята съпруга. Той не говореше за това, но аз виждах неодобрението, изписано на лицето му.

Макото беше взел Джиро под крилото си със своята обичайна ненатрапчива грижовност и намираше време да го учи на четмо и писмо, както и да го тренира с тояга и копие. Джиро се оказа добър ученик. Изглеждаше порасъл с няколко сантиметра през лятото, а освен това започна да заяква, тъй като вече се хранеше добре. От време на време му предлагах да се върне при семейството си в Киби и да им помогне с реколтата там, но той помоли да му разреша да остане, като се закле, че ще служи или на мен, или на Макото до края на живота си. Беше типичен представител на повечето синове на земеделци, дошли да се бият за мен — находчив, смел, силен. Въоръжавахме ги с дълги копия и ги обличахме с кожени брони, като ги разпределяхме в отряди по двайсет души, всеки със собствен предводител. Всички, които показваха нужните способности, подготвяхме за стрелци. Смятах ги за едно от най-големите си постижения.

Следобед на третия ден стигнахме крайбрежието. Не беше така мрачно и пусто, както около Мацуе; всъщност в този късен летен ден изглеждаше красиво. От спокойното море, чийто цвят бе тъмносин, почти индигов, рязко се издигаха няколко острова със стръмни брегове. Бризът набраздяваше повърхността с триъгълни вълни, наподобяващи остриета на кинжали. Островите изглеждаха необитаеми и нищо не нарушаваше плътната зеленина от борове и кедри, която ги обгръщаше.

Далеч пред нас, едва видим в маранята, различихме масивния силует на Ошима. Конусът на вулкана му се скриваше в облаците. Отвъд, извън полезрението ни, беше град Хаги.

— Вероятно това е леговището на дракона — рече Макото. — И как възнамеряваш да го доближим?

От скалата, на която бяхме спрели с конете си, пътят водеше надолу до малък залив с разположено в него рибарско селце — няколко паянтови къщи, издърпани върху едрия пясък лодки, порти към светилището на морското божество.

— Можем да вземем от там една лодка — рекох неуверено, тъй като мястото изглеждаше безлюдно.

Огньовете, които рибарите палят, за да добиват сол от морската вода, сега представляваха само купчини черни и овъглени пънове; не се долавяха никакви признаци на движение.

— Никога не съм се качвал в лодка — възкликна Джиро — освен през реката!

— И аз — каза ми едва чуто Макото, докато обръщахме конете в посока към селото.

Обитателите вече ни бяха видели и се втурнаха да се крият. Докато приближавахме, се опитаха да избягат от нас. Красотата на мястото беше измамна; бях виждал много обеднели люде из Трите провинции, но тези бяха далеч по-бедни и по-окаяни. Хората ми се втурнаха след един от тях, който търчеше, залитайки покрай брега — бе понесъл на ръце около двегодишно дете. Догониха ги лесно, тъй като момченцето затрудняваше движението му, и ги върнаха обратно. Синът плачеше, но бащата имаше вид на човек отвъд скръбта или страха.

— Няма да ти причиним зло, нито ще ти вземем нещо — рекох. — Търся човек, който да дойде с мен до Ошима.

Той се втренчи в мен — върху лицето му бе изписано изумление. Един от мъжете, които го държаха, го зашлеви силно.

— Отговаряй, когато негово благородие те пита нещо!

— Негово благородие? Това, че е господар, няма да го спаси от Терада. Знаете ли как наричаме Ошима? Портата към ада!

— Ад или не, трябва да отида там — рекох. — И ще платя.

— Че на нас за какво ни е сребро? — попита той горчиво. — Ако някой разбере, че имам сребро, ще ме убие заради него. Жив съм само защото вече не притежавам нищо, което си струва да се открадне. Разбойниците вече взеха жена ми и дъщерите ми. Синът ми още сучеше, когато отвлякоха майка му. Хранех го с парцали, потопени във вода и саламура. Дъвчех риба и му давах от собствената си уста като на чайка. Не мога да го оставя, за да дойда с вас на сигурна смърт в Ошима.

— Тогава ми намери някого, който да ме заведе — рекох. — Когато се върнем в Маруяма, ще пратя войници да унищожат разбойниците. Това владение сега принадлежи на съпругата ми Ширакава Каеде. Ще направим така, че тук да стане безопасно за вас.

— Няма значение, чие е, ваше благородие никога няма да се завърне от Ошима.

— Вземете детето! — нареди гневно на хората ни Макото, след което се обърна към рибаря: — Той ще умре, ако не се подчиниш!

— Вземете го! — изкрещя мъжът. — Убийте го! Аз самият трябваше да го сторя. После убийте и мен, че да се свърши с тия мъки.

Макото скочи от коня си, за да грабне детето. То се вкопчи във врата на баща си като маймунче и зарида.

— Оставете ги — рекох, също слязох от коня и подадох юздите на Джиро. — Не можем да ги насилваме — огледах мъжа, като се стараех да не срещам погледа му; след като ме стрелна за миг, той повече не вдигна очи към мен. — С каква храна разполагаме?

Джиро отвори дисагите и извади ориз, увит в келп13 и поръсен с мариновани сливи и суха риба.

— Искам да разговаряме насаме — казах на мъжа. — Двамата с детето ще седнете ли да похапнете с мен? — той преглътна мъчително, втренчил поглед в храната. Детето усети мириса на риба, обърна глава и протегна ръчица към Джиро. Бащата кимна. — Пуснете го — наредих на хората си и взех храната от Джиро. Пред една от колибите имаше обърната лодка. — Ще седнем там.

Поех към нея, а мъжът ме последва. Аз седнах, а той коленичи в нозете ми, свел глава в поклон. Остави детето на пясъка и натисна и неговата глава. То беше спряло да хълца, но от време на време подсмърчаше шумно. Аз протегнах ръка с храната и прошепнах първата молитва на Скритите, като през цялото време наблюдавах лицето на мъжа. Устните му беззвучно заредиха думи. Той не пое храната. Детето се пресегна и понечи да заплаче отново. Бащата каза:

— Ако се опитвате да ми устроите капан, нека Тайният ви прости — произнесе втората молитва и взе една оризова топка. Разчупи я на парчета и я даде на сина си. — Поне детето ми ще е вкусило ориз, преди да умре.

— Не ти залагам никакъв капан — подадох му втора топка ориз, която той натъпка в устата си. — Аз съм Отори Такео, наследник на клана Отори. Но съм отгледан сред Скритите и някогашното ми име бе Томасу.

— Нека Той ви благослови и пази — рече мъжът и пое рибата от ръката ми. — Как избрахте точно мен?

— Когато каза, че е трябвало да убиеш себе си и сина си, ти за миг отправи очи нагоре, сякаш в молитва.

— Молил съм се много пъти на Тайния да ме вземе при себе си. Но нали знаете, на мен ми е забранено да убия себе си или сина си.

— Тук само Скрити ли сте?

— Да, поколения наред, откакто учителите са дошли от Голямата земя. Никога не са ни преследвали за вярата ни. Господарката на владението, която умря миналата година, ни защитаваше. Но разбойниците и пиратите ставаха все по-дръзки и многобройни, а и те знаят, че не можем да им се опълчим — той откъсна парченце риба и го подаде на сина си. Момченцето я стисна в юмрук и се втренчи в мен. Очите му бяха зачервени и гурелясали, а лицето — мръсно и набраздено от сълзи. Внезапно то отправи към мен лека, плаха усмивка.

— Както ти казах, жена ми наследи това владение от господарката Маруяма. Кълна ти се, че ще го очистим от всички разбойници и ще ви осигурим безопасност. Познавах сина на Терада в Хаги и сега трябва да говоря с него.

— Има един човек, който може да ви помогне. Няма деца и доколкото съм чувал, вече е бил в Ошима. Ще се опитам да го открия. Идете в светилището. Свещениците избягаха, тъй че няма никой, но можете да използвате постройките и да оставите там хората и конете си. Ако реши да ви заведе, ще дойде при вас довечера. Ошима е на половин ден с лодка и трябва да тръгнете по време на прилива — или сутрин, или вечер. Ще оставя той да реши.

— Няма да съжаляваш, че си ни помогнал — рекох.

За първи път на лицето му трепна усмивка.

— Ваше благородие може да съжалява, щом се озове на Ошима — станах и поех обратно към хората си. Не бях изминал и десет крачки, когато чух да ме вика: — Господарю! Владетелю Отори! — щом се обърнах, той дотича до мен, а детето се заклатушка след него, като продължаваше да смуче парченце риба. Той каза неловко: — Значи ще убивате?

— Да — отвърнах. — Убивал съм и ще убивам отново, ако ще да бъда прокълнат за това.

— Дано Бог се смили над вас — прошепна той.

Слънцето захождаше сред алено зарево и върху тъмния пясък легнаха сенки. Чайки извисиха скръбни гласове подобно на изгубени души. Вълните заливаха камъните и се отдръпваха с тежка въздишка.

Постройките на светилището бяха запуснати, гредите — осеяни с лишеи, прогниващи под покритите с мъх дървета, изкривени в причудливи форми от северните ветрове на зимата. Сега обаче нощта бе безветрена, душна и безмълвна; придиханието на вълните се смесваше с пронизителното жужене на цикади и комари. Оставихме конете да пасат в запуснатата градина и да пият от изкуствените езера. В тях нямаше риба, която явно е била изядена отдавна; от време на време се разнасяха окаяно квакане на самотна жаба и зов на кукумявки.

Джиро стъкна огън със зелено дърво, за да гони насекомите, и всички хапнахме по малко от храната, която си бяхме донесли, като я разделихме на дажби, тъй като очевидно тук нямаше да намерим нищо за ядене. Наредих на хората си първо да поспят; известно време долавях приглушените им гласове, които скоро стихнаха, заменени от равномерното им дишане.

— Ако този човек не се появи нощес, тогава какво? — попита Макото.

— Мисля, че ще дойде — отвърнах.

Джиро седеше безмълвно до огъня и клюмаше, неспособен да се съпротивява повече на умората.

— Лягай долу — рече му Макото и когато момчето потъна в почти мигновения сън на своята възраст, се обърна към мен и попита: — Как успя да усмириш рибаря?

— Нахраних детето му — отвърнах. — Понякога това е достатъчно.

— Не беше само това. Той те слушаше, все едно двамата говорехте на един и същ език.

Свих рамене:

— Да видим сега дали другият ще се появи.

Макото продължи:

— Също както с низвергнатия. Той дръзва да те доближи, все едно нещо си му длъжен, и ти говори почти като на равен. Щеше ми се да го убия при реката заради нахалството му, но ти го слушаше, както и той теб.

— Джо-Ан спаси живота ми, докато вървях към Тераяма.

— Ето че знаеш и името му — отбеляза Макото. — През целия си живот не съм познавал нито един низвергнат по име.

Очите ми пареха от димящия огън. Не отвърнах. Никога не бях споменавал на Макото, че съм роден сред Скритите и отгледан от тях. Бях го споделил с Каеде, но единствено с нея. Възпитанието, което бях получил, ми забраняваше да говоря за това — може би единственото наставление, на което се подчинявах и до момента.

— Говорил си за своя баща — продължи Макото. — Знам, че е бил със смесена кръв, потомък на Племето и на клана Отори. Но никога не си споменавал майка си. Коя е тя?

— Беше селска жена от Мино. Това е малко селце в планината от другата страна на Инуяма, почти на границата на Трите провинции. Никой не го е чувал. Вероятно това е причината да се чувствам силно свързан с низвергнати и рибари.

Положих усилие да говоря непринудено. Не исках да мисля за майка си. Бях отпътувал толкова далеч от живота си с нея и от вярванията, в които бях възпитан, че когато ме навестеше в мислите ми, почвах да се чувствам неловко. Не само бях оцелял, докато всичките ми роднини бяха погинали, но и вече не вярвах в онова, заради което бяха умрели. Сега имах други цели и други, много по-неотложни грижи.

— Беше? Вече не е ли между живите?

В безмълвната занемарена градина край димящия огън и на фона на придиханието на морето помежду ни възникна напрежение. Той искаше да знае най-съкровените ми тайни; аз исках да разкрия сърцето си пред него. Сега, когато всички други вече спяха и в това странно място само ние бяхме будни, може би се промъкна и желанието. Във всеки един миг си давах сметка за любовта му; това бе нещо, на което бях започнал да разчитам както на верността на братята Мийоши или на любовта ми към Каеде. Макото неизменно присъстваше в ежедневието ми, нуждаех се от него. Вероятно в отношенията ни бе настъпила промяна след нощта, в която ме бе утешавал в Тераяма, но в този момент си спомних колко самотен и уязвим бях след смъртта на Шигеру и как тогава бях почувствал, че мога да му кажа всичко.

Огънят бе почти угаснал, тъй че едва виждах лицето му, но усещах погледа му върху себе си. Питах се какво ли подозираше; струваше ми се толкова очевидно, че си помислих как всеки момент ще заговори за това сам.

— Майка ми бе една от Скритите. Възпитан съм в техните вярвания. Тя, както и цялото ми семейство, доколкото знам, са били убити от Тохан. Мен ме спаси Шигеру. Джо-Ан и рибарите също са от Скритите. Ние… се разпознаваме — той не каза нищо. Аз продължих: — Вярвам, че ще го запазиш в тайна.

— Нашият игумен знае ли?

— Никога не го е споменавал пред мен, но вероятно Шигеру му е казал. Както и да е, аз вече не съм поклонник. Нарушил съм всички забрани, особено онази, която заклеймява убийството.

— Разбира се, че ще го запазя в тайна. Това би нанесло непоправима вреда на репутацията ти сред класата на воините. Повечето от тях смятаха, че Ийда постъпва правилно, като ги преследва, и немалко му подражаваха. Това обяснява много неща у теб, които не разбирах.

— Като воин и свещеник, последовател на Просветления, ти сигурно мразиш Скритите.

— Изпитвам не толкова омраза, колкото недоумение, породено от загадъчните им вярвания. Знам толкова малко за тях, а и то сигурно е изопачено. Може би един ден ще поговорим за това на спокойствие.

Долових в гласа му усилие да бъде умерен, за да не ме нарани.

— Главното, което научих от майка си, бе състраданието — рекох. — Състрадание и отвращение към жестокостта. Но обучението ми оттогава насам винаги е целяло да го изтръгна от себе си и да се възпитам в безпощадност.

— Това са изискванията на управлението и войната — отвърна той. — Това е пътеката, по която ни води съдбата. В манастира ние също сме учени да не убиваме, но само светците в края на живота си могат да се извисят дотам. Да се биеш в самозащита, да отмъстиш за своя господар или да въздадеш справедливост и мир, не е грях.

— Така ме учеше Шигеру.

Настъпи миг мълчание, в който си помислих, че ще протегне ръка към мен. Честно казано, нямаше да се отдръпна. Внезапно изпитах непреодолим копнеж да легна и да се озова в нечии обятия. Може дори да съм направил някакво недоловимо движение към него. Но онзи, който се отдръпна, бе той. Изправи се и каза:

— Поспи малко. Аз ще остана на пост и скоро ще събудя останалите.

Легнах близо до огъня, за да не ме връхлитат комарите, но въпреки това те не преставаха да бръмчат около главата ми. Морето продължаваше своя настоятелен набег и отстъп от покрития с дребни камъчета бряг. Чувствах се неловко заради онова, което бях разкрил, заради собствената си липса на вярност и заради онова, което Макото щеше да си помисли за мен. По детски ми се искаше да ме успокои, че случилото се няма значение. Желаех Каеде. Страхувах се, че там, на Ошима, ще изчезна в кратера на дракона и повече никога няма да я видя.

Сънят най-накрая дойде. За първи път, откакто мама бе умряла, я сънувах съвсем ясно. Стоеше пред мен, до къщата ни в Мино. Усещах мириса на къкреща върху огъня гозба, чувах звън на брадва, докато вторият ми баща сечеше дърва. В съня си изпитах прилив на радост и облекчение, че въпреки всичко те бяха живи. Но в нозете ми се разнесе дращене и аз почувствах как нещо ме полазва. Мама сведе празни очи изненадана. Исках да видя какво гледа, и проследих погледа й. Земята бе черна, подвижна маса от раци с откъснати от гърбовете им черупки. После се разнесоха писъците — звук, който бях чувал и от друго светилище, преди цял един живот, когато жив човек бе разкъсан от Тохан.

Знаех, че раците ще разкъсат мен, както аз бях откъснал черупките от тях. Събудих се ужасѐн, потънал в пот. Макото бе коленичил до мен.

— Дойде някакъв човек — рече той. — Каза, че ще говори единствено с теб.

Тягостното чувство на страх не ме напусна. Не исках да ходя с този непознат на Ошима. Исках незабавно да се върна в Маруяма, при Каеде. Щеше ми се да можех да изпратя някого другиго на тази най-вероятно безплодна мисия. Но всеки друг почти със сигурност щеше да бъде убит от пиратите, преди да успее да предаде съобщението ми. След като бях стигнал дотук и този човек ми бе пратен, за да ме отведе на Ошима и при Терада, вече не можех да се откажа.

Мъжът бе коленичил зад Макото. Не можах да го видя добре в тъмното. Той се извини, че не е дошъл по-рано, но приливът не бил подходящ преди втората половина от часа на вола14 и след като било почти пълнолуние, той смятал, че ще предпочета да тръгнем през нощта, вместо да чакаме следобедния прилив. Изглеждаше по-млад от рибаря, който ми го бе пратил, и речта му бе като на образован човек, което затрудняваше опита ми да го причисля към някаква прослойка.

Макото искаше да прати с мен поне един от хората ни, но водачът ми отказа да вземе друг с обяснението, че лодката му била твърде малка. Предложих да му дам среброто, преди да тръгнем, но той се засмя и заяви, че нямало смисъл да го поднася на пиратите на тепсия; щял да го вземе, когато се върнем, а не го ли сторим, щял да дойде да го вземе някой друг.

— Ако владетелят Отори не се върне, няма да има плата, а меч — заяви мрачно Макото.

— Но ако аз умра, онези, които зависят от мен, заслужават някакво обезщетение. Това са моите условия.

Аз ги приех, пренебрегвайки опасенията на Макото. Исках по-скоро да отплаваме, за да се отърся от страха, който бе оставил у мен сънят. Когато тръгвах с непознатия, Шън извърна глава към мен и изцвили. Заявих на Макото, че отговаря за него с живота си. Взех Джато и както обикновено — скритите под дрехите ми оръжия на Племето.

Приливът бе достигнал най-високата си точка. Поехме към лодката, без да си кажем нито дума. Помогнах му да я издърпа в морето и скочих в нея. Той продължи да бута още известно време и после също скочи вътре, като загреба от кърмата с единственото весло. После го поех аз, а рибарят издигна малко квадратно платно от слама. То заблестя в жълто на лунната светлина, а прикрепените върху мачтата амулети зазвъняха на вятъра, който духаше откъм сушата и заедно с прилива щеше да ни откара до острова.

Беше великолепна нощ, с почти пълна луна, която рисуваше сребриста пътека върху спокойната морска повърхност. Лодката пееше своята песен за вятър и вълни, същата, която си спомнях от лодките, в които бях плавал заедно с Фумио в Хаги. В мен се възроди нещо от свободата и от неправомерното въодушевление на онези нощи и разкъса мрежата от страх, в която ме бе уловил сънят.

Сега вече виждах ясно младия мъж, седнал на кърмата. Чертите му ми изглеждаха смътно познати; при все това не смятах, че се бяхме срещали някъде.

— Как се казваш?

— Рьома, господарю.

— Без друго име?

Той поклати глава и аз реших, че едва ли ще ми каже нещо повече. Е, нали ме караше към Ошима; не беше длъжен и да разговаря с мен. Прозях се и се загърнах по-плътно с робата си. Помислих си дали да не поспя малко.

Рьома каза:

— Ако имах и друго име, то щеше да е също като вашето.

Отворих рязко очи и посегнах към Джато, тъй като първата ми мисъл бе, че има предвид Кикута — че е поредният наемен убиец от Племето. Но той не помръдна от кърмата на лодката и продължи спокойно с нотка на горчивина:

— По право би трябвало да мога да се наричам Отори, но моят баща така и не ме призна.

Историята му се оказа банална. Някъде преди двайсетина години майка му била прислужница в крепостта Хаги. Привлякла вниманието на най-младия от владетелите Отори — Масахиро. Когато се разбрало, че е бременна, той заявил, че тя е проститутка и че детето може да е от всекиго. Семейството й нямало друг избор, освен да я продаде като такава, и тя станала каквато била наречена, губейки всякакъв шанс детето й някога да бъде признато. Масахиро имал предостатъчно законни синове и не проявявал интерес към още.

— При все това хората разправят, че приличам на него — продължи Рьома.

Звездите бяха избледнели и небето все повече изсветляваше. Денят настъпваше с огнен изгрев, червен като залеза от предишната вечер. Сега, когато го виждах съвсем ясно, осъзнах защо ми се беше сторил познат. Носеше отпечатъка на типичните черти на Отори, също като мен, поразвалени както при баща му от хлътнала брадичка и боязливи очи.

— Има прилика — рекох. — Значи сме братовчеди.

Не казах на Рьома, но си спомнях съвсем ясно гласа на Масахиро, когато го бях чул да казва: „… ако трябваше да осиновяваме всичките си незаконни деца…“ Синът му събуди любопитството ми; той представляваше онова, което щях да бъда и аз, ако не бяха леките отклонения в пътищата ни. Аз бях припознат и от двете линии на потеклото си, а той — от никоя.

— И вижте ни сега — рече той. — Вие сте Отори Такео, осиновен от Шигеру и законен наследник на владението, а аз не съм кой знае колко повече от един низвергнат.

— В такъв случай ти знаеш нещо от моята история?

— Майка ми знае всичко за Отори — каза той с горчив смях. — Освен това вие сигурно сте наясно със собствената си слава.

Маниерът му бе странен — хем се опитваше да спечели благоразположението ми, хем си позволяваше да фамилиарничи. Предположих, че майка му го е разглезила, отглеждайки го с неоснователни надежди и лъжливи идеи за собственото му положение; разказвала му е истории за неговите роднини — владетелите Отори, с което го е направила горд и в същото време неудовлетворен, неподготвен да се справи с реалния си живот.

— Затова ли се съгласи да ми помогнеш?

— Отчасти. Исках да се запозная с вас. Работил съм за Терада; бил съм на Ошима много пъти. Хората го наричат „портата към ада“, но аз съм бил там и съм оцелял — думите му прозвучаха почти като самохвалство, но когато заговори отново, в гласа му се долавяше умолителна нотка. — Надявам се, че в замяна и вие бихте могли да ми помогнете — той се втренчи в мен. — Ще щурмувате ли Хаги?

Не възнамерявах да му казвам кой знае какво, в случай че се окажеше шпионин.

— Всеизвестна истина е, струва ми се, че твоят баща и по-големият му брат са предали владетеля Шигеру на Ийда. Ще отговарят пред мен за неговата смърт.

Тогава той се усмихна.

— Ето на това разчитах. И аз имам да си разчиствам сметки с тях.

— Със собствения си баща?

— Мразя го повече, отколкото съм предполагал, че е възможно да се мрази някой. И Терада ненавиждат Отори. Ако тръгнете срещу тях, на Ошима вероятно ще намерите съюзници.

Този мой братовчед съвсем не беше глупак; много добре разбираше каква бе целта на пътуването ми.

— Длъжник съм ти, че ще ме заведеш там. Натрупал съм много дългове в дирене на начин да отмъстя истински за смъртта на Шигеру и щом превзема Хаги, ще ги изплатя до един.

— Върнете ми името — рече той. — Това е единственото, което искам — докато приближавахме острова, той ми разказа как ходел там от време на време, отнасял съобщения и откъслечна информация за експедиции до Голямата земя или за пратки от сребро, коприна и други скъпоценности между крайбрежните градове. — Терада не могат да направят нищо повече от това да дразнят владетелите Отори — каза той, — но виж, вие вероятно можете да ги унищожите.

Аз нито се съгласих, нито опровергах предположението му, а се опитах да сменя темата, като го попитах за рибаря и откъде се познават.

— Ако питате дали вярвам в глупостите, в които той вярва, отговорът е „Не“! — улови погледа ми и се засмя. — Но майка ми вярва. Много са популярни сред проститутките. Вероятно им действат утешително заради окаяния им живот. Освен това нали те повече от всеки друг би трябвало да знаят, че всички хора са едни и същи под одеянията си. Не вярвам в никакъв бог, нито в друг живот отвъд този. Никой не е наказан след смъртта. Затова искам да ги видя наказани приживе.

Слънцето бе стопило мъглата и сега конусовидният остров се различаваше съвсем ясно, издигаше се от океана и над него се виеше дим. Пенейки се, вълните се разбиваха в сиво-черните крайбрежни скали. Вятърът се беше засилил и ни носеше устремно по вълните. Движението на прилива покрай острова се ускори. Усетих как коремът ми се преобърна, докато се спускахме шеметно надолу по една огромна зелена вълна. Вдигнах поглед към скалистия остров и няколко пъти поех дълбоко въздух. Не исках да повърна, когато се изправя пред пиратите.

Заобиколихме челната част на острова и се озовахме на подветрената страна. Рьома ми кресна да хвана веслото, тъй като то се мяташе и се гърчеше. Развърза го и го остави да падне, после насочи лодката през по-спокойните води към защитеното пристанище.

Беше естествено дълбоководно убежище с каменни стени и вълноломи около него. Сърцето ми трепна при вида на закотвената там флотилия — най-малко десет-дванайсет кораба, стабилни, годни за плаване, способни да превозят десетки мъже.

Във всеки край пристанището се охраняваше от дървено укрепление. Вътре, при отверстията за стрели мярнах хора, които без съмнение бяха опънали лъкове срещу мен. Рьома взе да маха и да вика и от близкото укрепление се появиха двама мъже. Не му махнаха в отговор, но когато поеха към нас, единият от тях кимна сдържано в знак, че го е познал. Когато приближихме кея, той извика:

— Хей, Рьома, кой е пътникът?

— Владетелят Отори Такео — отвърна важно Рьома.

— Така ли? Значи някой твой брат? Поредната грешка на майка ти ли?

Рьома приближи лодката до кея доста сръчно и я задържа, докато сляза. Двамата мъже още се кискаха. Не исках да подхващам кавга, но нямаше да им позволя да ме обиждат безнаказано.

— Аз съм Отори Такео. И не съм ничия грешка. Тук съм да разговарям с Терада Фумио и с баща му.

— А пък ние сме тук, за да не пускаме до тях такива като теб — отвърна по-едрият. Косите му бяха дълги, брадата — гъста като на северняк, а лицето — осеяно с белези. Размаха меча си пред лицето ми и се захили. Беше твърде лесно; неговото високомерие и глупост тутакси го направиха уязвим за съня на Кикута. Впих поглед в неговия; той зяпна, престана да се усмихва и ахна удивен, когато очите му се завъртяха назад и коленете му омекнаха. Беше бая едър и рухна тежко, удряйки глава в камъните.

Другият незабавно замахна с меча си към мен, но точно това движение бях очаквал. Бях се раздвоил и бях извадил Джато. Когато острието му разсече фалшивия ми образ, аз го пресрещнах, извъртях го рязко и избих оръжието от ръката му.

— Моля те, съобщи на Терада, че съм тук — рекох.

Рьома бе завързал лодката и вече беше на кея. Той вдигна меча му.

— Това е владетелят Отори, идиот такъв. Онзи, за когото се разправя във всички истории. Късметлия си, че не те уби намясто.

От укреплението дотичаха други мъже. Сега те всички паднаха на колене.

— Простете, господарю. Не исках да ви оскърбя — изломоти пазачът с широко отворени очи, без съмнение убеден, че онова, което се бе разиграло пред очите му, си е чиста магия.

— За твой късмет съм в добро настроение — рекох. — Но ти обиди моя братовчед. Мисля, че трябва да му се извиниш.

С Джато, опрян в гърлото му, той побърза да се подчини, при което Рьома се ухили самодоволно.

— Ами Теруо? — попита пазачът и посочи другаря си, който продължаваше да лежи в несвяст.

— Нищо му няма. Като се съвземе, ще се е научил на по-добри обноски. А сега бъди така добър да уведомиш Терада Фумио за пристигането ми.

Двама от тях поеха бързо нанякъде, а останалите се върнаха в укреплението. Аз седнах на стената на кея. Един котарак с окраска на костенурка, който бе наблюдавал с интерес срещата от самото начало, дойде и подуши проснатия на земята мъж, после скочи на стената до мен и започна старателно да се мие. Беше най-дебелата котка, която бях виждал. Пътуващите по море са известни със своите суеверия; без съмнение смятаха, че окраската на животното им носи късмет, затова явно го глезеха и го хранеха добре. Запитах се дали го вземат и на плаванията си.

Погалих котката и се огледах наоколо. Зад укреплението се виждаше малко селище, а отвъд, някъде по средата нагоре по хълма, се издигаше солидна дървена постройка, отчасти къща, отчасти крепост. Без съмнение от нея се откриваше добра гледка към брега и пътищата на корабите чак до град Хаги. Не можех да не се възхитя на разположението и застрояването на мястото и вече разбирах защо никой не бе успял да прогони пиратите от бърлогата им.

Видях мъжете да бързат нагоре по планинската пътека и чух как предадоха съобщението си при портите на къщата. После долових гласа на Фумио, малко по-дълбок и по-зрял, но със същата възбудена напевност, която си спомнях. Станах и отидох до края на кея. Котаракът скочи долу и ме последва. Наоколо вече се бе събрала солидна тълпа, враждебна и подозрителна. Държах ръката си близо до меча и се надявах присъствието на котката да ги успокои. Те ме наблюдаваха с любопитство, повечето от тях напрегнати също като мен, докато Рьома ги уведомяваше за самоличността ми:

— Това е владетелят Отори Такео, син и наследник на господаря Шигеру. Той уби Ийда — от време на време добавяше като на себе си: — Той ме нарече свой братовчед.

Фумио пристигна тичешком от къщата на хълма. Притеснявах се как щеше да реагира, но той ме посрещна топло и сърдечно, както се бях и надявал. Прегърнахме се като братя. Той изглеждаше по-възрастен, беше си пуснал мустаци и беше наедрял в раменете — всъщност изглеждаше охранен като котарака, — но подвижното му лице и живите му очи си бяха все същите.

— Дошъл си сам? — той отстъпи назад, за да ме огледа.

— Този човек ме доведе — посочих Рьома, който бе коленичил при появата на Фумио. Каквито и да бяха претенциите му, очевидно знаеше къде се намираше действителната власт. — Не мога да остана дълго; надявам се да ме върне обратно довечера.

— Чакай тук владетеля Отори — нареди му Фумио и после, когато тръгнахме, подвикна небрежно към стражите: — Дайте му нещо да яде.

„И не го дразнете“, прищя ми се да добавя, но се страхувах да не го засрамя още повече. Надявах се оттук нататък да се отнасят с него по-добре, но се съмнявах. Той бе от онзи тип хора, които винаги предизвикват присмех.

— Предполагам, че си дошъл с определена цел — рече Фумио, крачейки нагоре по хълма. Не бе загубил и капка от енергичността и жизнеността си. — Ще се окъпем, ще хапнем и после ще те отведа при баща ми.

Независимо от това, колко спешна бе мисията ми, съблазънта на топлата вода бе неустоима. Укрепената къща бе издигната около поредица топли езера, където водата бълбукаше от скалите. Дори и без опасните си обитатели Ошима — „портата към ада“ — си оставаше страховито място. Вулканът над нас димеше, въздухът бе наситен с мирис на сяра, от повърхността на езерата се издигаше пара, а валчестите камъни в тях изглеждаха като вкаменени мъртъвци.

Съблякохме се и се потопихме в едно от езерата. Никога не се бях къпал в толкова гореща вода. Имах чувството, че кожата ми ще се смъкне. След първия мъчителен момент усещането бе неописуемо. Отмих от себе си дните яздене и спане на открито и нощното плаване с лодката. Знаех, че трябва да съм нащрек — момчешкото приятелство не бе кой знае какво основание за доверие, — но в този момент можеше да ме убие всеки и аз щях да умра щастлив.

Фумио каза:

— От време на време до нас достигат вести за теб. Откакто се срещнахме последния път, явно си бил доста зает. С прискърбие научих за смъртта на владетеля Шигеру…

— Това бе ужасна загуба не само за мен, а и за целия клан. Все още преследвам убийците му.

— Но все пак Ийда е мъртъв?

— Да, Ийда си плати, но смъртта на Шигеру бяха планирали владетелите Отори и те го предадоха на Ийда.

— Нима възнамеряваш да ги накажеш? Ако е така, можеш да разчиташ на Терада.

Разказах му накратко за брака си с Каеде, за пътуването ни до Маруяма и за войската под мое командване.

— Но трябва да се върна в Хаги и да си получа наследството. Владетелите Отори никога няма да ми го предоставят доброволно, тъй че ще си го взема от тях със сила. Аз самият предпочитам да стане по този начин, защото тогава ще ги унищожа.

Фумио се усмихна и вдигна вежди.

— Променил си се.

— Принудиха ме.

Излязохме от горещата вода, облякохме се и после в една от многобройните стаи на къщата ни бе сервирана храна. Представляваше нещо като склад, истинско имане от ценни и красиви вещи, най-вероятно плячкосани от търговски кораби — предмети от слонова кост с фини инкрустации, порцеланови вази, брокат, златни и сребърни съдини, тигрови и леопардови кожи. Никога не се бях озовавал в подобно помещение, с изложени в него толкова много скъпи вещи, но без сдържаността и елегантността, които бях свикнал да виждам в домовете на представители от воинската класа.

— Разгледай ги по-внимателно — каза ми Фумио, когато приключихме с гощавката. — Аз ще отида да говоря с баща ми. Ако има нещо, което ти харесва, си го вземи. Собственост са на баща ми, но не означават нищо за него.

Благодарих му за предложението, но нямах никакво намерение да отнасям каквото и да било от това място. Седнах тихо и зачаках завръщането му, външно спокоен, но нащрек. Посрещането на Фумио бе сърдечно, но нямах представа, какви други съюзи можеше да са сключили Терада; допусках, че можеше да са се споразумели с Кикута. Вслушвах се, определяйки местоположението на всеки в къщата, опитвах се да разпозная гласове, диалекти… макар и отдавна да си бях дал сметка, че влизах в капан, от който нямах голям шанс да се измъкна. Наистина бях дошъл сам в леговището на дракона.

Вече бях определил местонахождението на Терада — самия дракон — в дъното на къщата. Чух гласа му, когато даде нареждания, поиска чай, ветрило и вино. Гласът бе грубоват, изпълнен с енергия като на Фумио, често въодушевен и не по-малко често гневен, но на моменти разкриващ чувство за хумор. Не ми и хрумваше да подценявам Терада Фумифуса. Той бе избегнал строгата йерархия на клановата система, бе предизвикал Отори и се бе прочул така, че името му внушаваше ужас в Трите провинции.

Накрая Фумио се върна за мен и ме отведе в задната част на къщата в една подобна на орлово гнездо стая с изглед към Хаги, която бе кацнала високо над селището и пристанището. В далечината, макар и трудно, различавах познатите очертания на хребетите зад града. Морето бе спокойно и неподвижно, подобно на коприна в индигов цвят, а вълните образуваха снежни ресни около скалите. В ниското прелетя орел, който изглеждаше не по-голям от чучулига.

Никога не се бях озовавал в подобна стая. Дори най-горният етаж на най-високото укрепление не бе толкова висок, нито така открит за стихиите. Питах се какво ли ставаше, когато есенните тайфуни връхлитаха крайбрежието. Къщата бе защитена от естествената извивка на острова; фактът, че бе издигната подобна крепост, говореше за огромна гордост, типична за един военачалник.

Терада седеше върху тигрова кожа с лице към отворените прозорци. До него на ниска масичка бяха сложени карти и таблици, нещо, което приличаше на наръчник по корабоплаване, и една тръба, подобна на бамбукова флейта. В единия край на масата бе коленичил писар с мастилница пред себе си и четчица в ръка.

Поклоних му се ниско и се представих по име и произход. Терада отвърна на поклона ми, което бе проява на внимание, защото, ако някой държеше властта на това място, това без всякакво съмнение бе именно той.

— Чувал съм много за теб от сина си — каза възрастният Терада. — Добре си дошъл тук — подкани ме с жест да се приближа и да седна до него. Когато пристъпих напред, писарят опря чело в пода и застина. — Казаха ми, че си съборил един от хората ми, без да го докосваш с пръст. Как го стори?

— Докато бяхме момчета, го правеше на кучетата — намеси се Фумио, който бе седнал с кръстосани нозе на пода.

— Притежавам някои подобни дарби. Не съм искал да го нараня.

— Дарби на Племето ли? — попита Терада. Нямах никакво съмнение, че той самият се бе възползвал от тях и знаеше отлично какво биха могли да представляват. Леко сведох глава. Той присви очи и издаде напред устни. — Покажи ми какво правиш — пресегна се и плесна писаря по главата с ветрилото си. — Направи го ето на този човек тук.

— Простете. Каквито и незначителни таланти да притежавам, нямам право да ги показвам като фокуси.

— Хмм — изсумтя той, втренчил поглед в мен. — Искаш да кажеш, че не ги прилагаш по заповед?

— Владетелят Терада се изрази съвсем точно.

За момент настъпи неловко мълчание, после той се изкиска:

— Фумио ме предупреди, че няма да мога да ти нареждам какво да правиш. Наследил си не само типичната външност на клана Отори; притежаваш и тяхното упорство. Не виждам кой знае каква полза от магията… особено ако е от онези, дето всеки може да ги овладее — той вдигна тръбата и я постави пред едното си око, примижавайки с другото. — Това е моята магия — каза той и ми подаде тръбата. — Какво мислиш за това?

— Сложи я пред окото си — поясни ми Фумио с усмивка. Аз я поех предпазливо, като се опитвах да я подуша незабелязано, в случай че бе намазана с отрова. Фумио се засмя: — Безопасна е!

Погледнах с присвито око през тръбата и не можах да се сдържа да не ахна. Далечните планини и град Хаги сякаш бяха скочили към мен. Отделих тръбата от окото си и те отново станаха черни, каквито си бяха, мъгливи и неясни. Терада — баща и син — вече се смееха открито.

— Какво е това? — не ми приличаше на нещо магическо. Беше дело на човешка ръка.

— Представлява вид стъкло, изрязано като леща. Уголемява гледаните предмети и приближава отдалечените — каза Терада.

— От Голямата земя ли е?

— Взехме я от един кораб от материка. Там отдавна имали подобни изобретения. Но смятам, че е направена в далечна страна от варварите на Юг — той се приведе и взе от мен тръбата, погледна през нея и се усмихна. — Представи си страни и хора, които могат да произвеждат такива неща. Мислим си, че сме целият свят тук на Осемте острова, но явно сме абсолютно невежи…

— Разни хора разправят за оръжия, които убивали от огромно разстояние с олово и огън — рече Фумио. — Ние се опитваме да намерим такива и за нас — той погледна навън през прозореца; очите му бяха изпълнени с неутолим копнеж към този необятен свят отвъд.

Предположих, че принудителното му присъствие на този остров за него бе като заточение.

Нещо в магическия предмет пред мен и в оръжията, за които говореше Терада, ме изпълни със странно предчувствие. От височината, на която бе разположена стаята, от отвесните скали под нас, както и от собствената ми умора за момент ми се зави свят. Опитах се да дишам дълбоко, спокойно, но усетих, че по челото ми избива студена пот и засмъдява в подмишниците ми. Предусещах, че един съюз с пиратите щеше да увеличи силата им и да отвори пътя за наплив от нови неща, които напълно щяха да променят обществото, в което се борех да се установя. В стаята се бе възцарила тишина. Долавях приглушените звуци на домакинството около нас, маховете на крилата на орела, далечния съсък на морето, гласовете на мъжете на пристанището. Някаква жена припяваше тихо, докато стриваше ориз — една стара балада за девойка, която се влюбила в рибар.

Въздухът сякаш искреше също както морето под нас, все едно от лицето на реалността бавно бе свален копринен воал. Преди много месеци Кенджи ми бе казал, че някога всички хора притежавали уменията, които сега бяха съхранени единствено от Племето, а сред тях като мен били едва неколцина. Скоро и ние щяхме да изчезнем и нашите дарби щяха да бъдат забравени, победени от техническата магия, за която Терада толкова мечтаеха. Помислих за собствената си роля в изкореняването на тези умения, за членовете на Племето, които вече бях унищожил, и почувствах пареща болка на разкаяние. Да, знаех, че щях да сключа съюз с Терада. Нямаше да се уплаша точно сега. И ако далековиждащата тръба и оръжията с огън можеха да ми помогнат, нямаше да се поколебая да ги използвам.

Стаята отново застина неподвижна. Кръвта ми отново пое по вените ми. Бяха минали само няколко мига. Терада каза:

— Предполагам, че искаш да направиш някакво предложение. Ще го изслушам с интерес.

Обясних му, че според мен Хаги може да бъде превзет само откъм морето. Нахвърлих плана си да изпратя половината си армия като примамка да задържи силите на Отори на речния бряг, а другата половина да бъде превозена по море и да щурмува самата крепост. В замяна срещу помощта на Терада предлагах да ги върна в Хаги и да поддържам постоянна флотилия от бойни кораби под тяхно командване. След като мирът бъдеше възстановен, кланът щеше да предостави средства за експедиции до Голямата земя за размяна на знания и търговия.

— Познавам силата и влиянието, с което се ползва фамилията ви — завърших. — Не мисля, че ще останете тук, на Ошима, завинаги.

— Истина е, че бих искал да се завърна в семейния си дом — отвърна Терада. — Отори го конфискуваха, както знаеш.

— Ще ви бъде върнат — обещах.

— Много пък си сигурен — възкликна той, сумтейки развеселен.

— Знам, че мога да успея с ваша помощ.

— Кога си планирал това нападение?

Фумио ме гледаше с блеснали очи.

— Колкото се може по-скоро. Бързината и изненадата са сред най-силните ми оръжия.

— Първите тайфуни се чакат вече всеки ден — рече Терада. — Затова всичките ни кораби са в пристанището. Ще мине повече от месец преди да можем да плаваме отново.

— Тогава ще започнем веднага щом времето се оправи.

— Ти не си по-голям от сина ми — рече той. — Какво те кара да смяташ, че можеш да предвождаш цяла армия?

Запознах го по-подробно с нашите сили и оборудване, с базата ни в Маруяма и с битките, които вече бяхме спечелили. Той присви очи, изсумтя и известно време остана безмълвен. Накрая тупна ветрилото си на масата, от което писарят подскочи. Поклони ми се ниско и заговори с по-официален тон, отколкото до момента.

— Владетелю Отори, ще ти помогна в това начинание и ще те видя с полагащата ти се власт в Хаги. Имаш думата на фамилията Терада. Можеш да разчиташ на нашата вярност, а корабите и хората ни са на твое разположение и ще действат под твое командване.

Благодарих му с известно вълнение. Той поръча да донесат вино и заедно пихме за нашето споразумение. Фумио бе въодушевен; както установих по-късно, той имаше лични причини да желае да се завърне в Хаги, между които не на последно място бе и момичето, за което възнамеряваше да се ожени. Тримата обядвахме заедно, обсъждайки военната сила и стратегия. Към средата на следобеда Фумио ме отведе в пристанището, за да ми покаже корабите.

Рьома ме чакаше на кея в компанията на седналия до него котарак. Поздрави ни възторжено и тръгна след мен като сянка, докато се качвахме на най-близкия кораб и Фумио ме развеждаше из него. Бях впечатлен от размерите и възможностите на плавателния съд, както и от начина, по който пиратите го бяха укрепили с дървени щитове. Беше оборудван с огромни брезентови платна и с множество гребла. Планът, който се бе зародил в главата ми като смътна идея, внезапно се бе превърнал в реалност. Уговорихме се Фумио да проводи вест на Рьома веднага щом времето стане благоприятно. Аз щях да започна да придвижвам хората си на север при следващото пълнолуние. Лодките щяха да дойдат за нас при светилището Кате Джинджа и да ни докарат до Ошима. От там щяхме да извършим щурма на града и на крепостта.

— Да изследваме Хаги посред нощ… също както в доброто старо време — усмихна се Фумио.

— Нямам думи да изразя благодарността си към теб. Сигурно си се застъпил за моята кауза пред баща си.

— Не беше необходимо; той добре разбира всички преимущества на един съюз с теб и те признава като законен наследник на клана. Но не мисля, че щеше да се съгласи, ако не беше дошъл лично и сам. Това го впечатли. Той отдава дължимото на смелостта.

Предварително знаех, че трябва да отида по този начин, но знанието ми тежеше. Можех да постигна много, ала трябваше да го сторя сам и сам да поддържам своя несигурен съюз.

Фумио искаше да остана по-дълго, но аз бях по-нетърпелив от всякога да се върна в Маруяма, да започна подготовката и да предотвратя на всяка цена евентуално нападение от страна на Араи. Освен това времето не ми вдъхваше особено доверие. Въздухът бе неестествено неподвижен, а небето бе станало оловносиво, забулено в плътни облаци, които към линията на хоризонта добиваха черен оттенък.

Рьома се обади:

— Господарю, трябва да тръгнем по-скоро, за да се възползваме от помощта на прилива.

На кея двамата с Фумио се прегърнахме и аз се качих в малката лодка. Махнахме си за сбогом и двамата с Рьома отплавахме, оставяйки прилива да ни отнесе навътре от острова.

Рьома не спираше да се взира тревожно в оловното небе, и то с основание, тъй като бяхме едва на половин километър от Ошима, когато вятърът взе да се усилва. Скоро вече духаше неудържимо, обливайки лицата ни с пронизващи капки дъжд. Не можехме да се движим срещу него, ползвайки греблото, а щом се опитахме да вдигнем платното, той го изтръгна от ръцете ни.

Рьома изкрещя:

— Ще трябва да се върнем.

Не можех да възразя, макар че мисълта за по-нататъшно закъснение ме изпълваше с отчаяние. Той успя някак да завърти крехката лодка с помощта на греблото. С всяка изминала минута морето ставаше все по-бурно; над нас надвисваха огромни зелени вълни, които ни подмятаха и ни издигаха на гребена си само за да ни запратят сякаш в бездънна бездна. Вероятно и двамата бяхме придобили цвета на вълните, а на четвъртото или петото пропадане и двамата повърнахме едновременно. Лекият възкисел мирис изглеждаше мъчително немощен на фона на стихията от вятър и вода.

Бурята ни носеше към пристанището и с отчаяни усилия се опитвахме с помощта на греблото да насочим лодката към входа. Не мислех, че ще успеем; реших, че мощният вятър ще ни отнесе в открито море, но внезапният заслон в подветрената страна на сушата ни предостави моментната милост да се озовем зад вълнолома. Но дори тук не бяхме вън от опасност. Водата в пристанището бълбукаше като във вряща каца. Лодката ни бе тласната към кея, после издърпана обратно, след което отново запокитена към кея с противен плясък.

Накрая се преобърна; озовах се под повърхността, размахвайки ръце и крака, виждах я над главата си и се мъчех да се издигна до нея. Рьома бе на няколко метра от мен. Видях лицето му, устата му зееше, все едно викаше за помощ. Докопах дрехата му и го дръпнах нагоре. Изплувахме заедно. Той пое рязко въздух и се поддаде на паниката; размаха ръце и се вкопчи в мен с такава сила, че едва не ме удуши. Тежестта му ме повлече обратно под водата. Не успявах да се освободя. Знаех, че мога да издържа дълго, без да дишам, но рано или късно дори аз с всичките си умения на член на Племето трябваше да поема въздух. Главата ми взе да бучи, дробовете ми се сгърчиха в болезнен спазъм. Опитах се да се освободя от хватката му, опитах се да достигна врата му, за да го обезсиля за момент и да измъкна и двама ни. В съзнанието ми се открои съвсем ясна мисъл: „Той е мой братовчед, не ми е син, а после: Може би пророчеството е погрешно!“ Не можех да повярвам, че ще умра, като се удавя. Зрението ми се замъгляваше, пълният мрак се редуваше с ярка бяла светлина; усещах в главата си мъчителна болка. „Изтеглят ме в отвъдното“, помислих си и после изведнъж лицето ми разкъса повърхността и давейки се, поех няколко огромни глътки въздух.

Във водата бяха и двама от хората на Фумио, завързани с въжета за кея. Бяха доплували до нас и ни бяха измъкнали за косите. Сега ни извлякоха върху камъните, където и двамата повърнахме отново почти само морска вода. Рьома бе по-зле от мен. Както мнозина моряци и рибари, той не умееше да плува и изпитваше неистов страх да не се удави.

Дъждът вече се сипеше като из ведро и напълно заличаваше далечния бряг. Лодките на пиратите скърцаха и стенеха, докато се люлееха заедно. Фумио бе коленичил до мен.

— Ако можеш да ходиш, да се приберем вътре, преди бурята да се е развилняла съвсем.

Изправих се на крака. Гърлото ме болеше, очите ми смъдяха, но иначе бях невредим. Джато все още беше на пояса ми, както и другите ми оръжия. Нищо не можех да направя срещу времето, но бях изпълнен с гняв и тревога.

— Колко време ще продължи?

— Не мисля, че е истински тайфун, вероятно просто една от обичайните бури. До сутринта може да стихне.

Фумио бе проявил прекален оптимизъм. Бурята вилня три дни и още два след това морето бе твърде неспокойно за черупката на Рьома. Тя и бездруго имаше нужда от ремонт, който отне още четири дни, след като дъждът спря. Фумио искаше да ме превози обратно на един от пиратските кораби, но аз не желаех да ме виждат на него или с тях, тъй като се опасявах да не разкрия стратегията си на шпионите. Прекарах тези дни в напрежение, обезпокоен и заради Макото — дали щеше да ме чака, щеше ли да се върне в Маруяма, или щеше да ме зареже окончателно, след като вече знаеше, че съм един от Скритите, и да се върне в Тераяма? Но повече се тревожех за Каеде. Не бях възнамерявал да остана далеч от нея толкова дълго.

Двамата с Фумио имахме възможност да разговаряме надълго и нашироко за кораби и навигация, за морски сражения, въоръжаване на моряци и прочие. Следван навсякъде от котарака с окраска на костенурка, който бе не по-малко любопитен от мен, огледах всички кораби и оръжия, с които разполагаха, и още повече се впечатлих от мощта им. Всяка нощ, докато от долу долиташе шумът от играещите хазарт моряци и техните момичета, които танцуваха и пееха, разговаряхме с баща му до късно. Започнах още повече да ценя проницателността и смелостта на възрастния човек и се радвах, че ще е мой съюзник.

Когато най-накрая поехме на път един късен следобед, луната бе навлязла в последната си четвърт. Морето беше спокойно, а ние искахме да се възползваме от вечерния прилив. Рьома се бе съвзел, след като замалко не се удави, и по моя молба последната вечер преди заминаването ни бе приет от Терада в тяхната резиденция и се храни заедно с нас. Присъствието на стария пират го лиши напълно от дар слово, но въпреки това знаех, че е почувствал оказаната чест и че е предоволен.

Имаше достатъчно вятър, за да разпънем новото платно от жълт брезент, който пиратите бяха направили за нас. Бяха ни дали освен това и нови талисмани, които да заменят изгубените при преобръщането на лодката, както и малка дърворезба на морското божество — според тях то ни осигуряваше специална закрила. Талисманите пееха на вятъра и както се носехме покрай южната страна на острова, прозвуча подобен на екот далечен грохот и от кратера се издигна струя черен дим. Склоновете на острова бяха забулени в пара. Взирах се в него дълго време, мислейки, че местните жители са били прави, когато са го нарекли „портата към ада“. Постепенно димът се разсея и избледня, а люляковата мъгла на вечерта плъзна откъм морето и го скри напълно. За щастие преминахме по-голямата част от разстоянието преди падането на нощта, тъй като мъглата се превърна в плътни облаци и когато мракът се спусна, бе непрогледен. Рьома редуваше пристъпи на разговорливост с продължителни периоди на тежък размисъл. Нямах кой знае какъв избор, освен да му се доверя и да го сменям на веслото. Не след дълго пред нас изникнаха неясните очертания на сушата; долових промяната в шума на морето — прибоя на вълните край покрития със ситни камъчета бряг. Стигнахме сушата на същото място, от което бяхме тръгнали. Там, седнал край малък огън, на плажа ни чакаше Джиро. Щом дъното на лодката остърга камъните, той рипна на крака и я задържа, докато изскоча навън.

— Владетелю Отори! Вече не се надявахме. Макото се канеше да се върне в Маруяма и да съобщи за изчезването ви.

— Забави ни бурята — заля ме вълна на облекчение, че бяха още там, че не бяха ме изоставили.

Рьома бе изтощен, но не искаше да напуска лодката, нито възнамеряваше да си почине, докато не настъпеше следващият ден. Предположих, въпреки хвалбите му по-рано, че се страхува — искаше да се прибере у дома по тъмно, за да не разбере никой къде е бил. Пратих Джиро да отиде в светилището, да донесе среброто, което му бях обещал, и колкото храна можехме да отделим. Преди да отплаваме с воините за Ошима, щеше да се наложи да обезопасим крайбрежието, което означаваше да го очистим от разбойници. Казах на Рьома да ни очаква веднага щом времето се оправи.

В поведението му отново се прокрадваше някаква неловкост. Чувствах, че иска от мен уверения и обещания, които не можех да му дам. Мисля, че по някакъв начин го бях разочаровал. Вероятно бе очаквал от мен веднага да го призная официално и да го заведа в Маруяма, но аз не исках да се обвързвам с още един подчинен. От друга страна, не можех да си позволя да му се противопоставя. Разчитах на него като вестоносец и се нуждаех от мълчанието му. Опитах се да му внуша, че е необходимо да пази случилото се в пълна тайна, и намекнах, че бъдещото му положение ще зависи от това. Той се закле, че няма да казва на никого, и пое парите и храната от Джиро с изражение на искрена признателност. Аз също му благодарих сърдечно, и то съвсем искрено, но не можех да потисна чувството, че един обикновен рибар щеше да е по-надежден и с него щеше да е по-лесно.

Обзет от искрено облекчение, че съм се върнал невредим, Макото бе придружил Джиро обратно до плажа и когато поехме към светилището, му разказах за успешния резултат от пътуването си, като не преставах да се вслушвам в глухия плясък на веслото, докато Рьома все повече се отдалечаваше в мрака.