Възмездието

Четвърта глава

Месец по-рано, след като Ширакава Каеде тръгна с братята Мийоши към храма в Тераяма, Муто Шизука пое към тайното село на своето семейство от Племето, скрито в планината отвъд Ямагата. Каеде бе плакала, когато двете се сбогуваха, бе тикала пари в ръцете й и бе настоявала да вземе един от товарните й коне и да го върне, когато може, но Шизука знаеше, че бързо щеше да бъде забравена, щом Каеде се събереше с Такео.

Шизука бе дълбоко обезпокоена, че трябваше да остави Каеде, а прибързаното й решение да се омъжи за Такео я изпълваше с тревога. Яздеше безмълвно, размишлявайки над лудостта на любовта и над бедствието, което този брак щеше да представлява за тях. Не се съмняваше, че двамата щяха да се оженят — сега, когато съдбата ги бе събрала отново, нищо не можеше да ги спре. Но се боеше какво можеше да се случи с тях, след като вестта стигнеше до Араи. А когато мислите й се върнаха към владетеля Фудживара, усети, че я побиват тръпки въпреки пролетното слънце. Знаеше, че той щеше да бъде дълбоко оскърбен, истински наранен, свиреп и вбесен, и се страхуваше от онова, което можеше да стори за отмъщение.

С нея яздеше Кондо, чието настроение не беше по-различно от нейното. Изглеждаше потиснат и раздразнен, задето Каеде го бе освободила така внезапно. На няколко пъти възкликна:

— Можеше да ми има повече доверие! След всичко, което сторих за нея! Заклел съм се да й служа в края на краищата! Никога не бих сторил нещо, което да й навреди.

„Каеде е омаяла и него, помисли си Шизука. Тя разчиташе на Кондо и това го ласкаеше. Толкова често прибягваше до помощта му; сега вече ще се обръща към Такео.“

— Заповедта да заминем бе на Такео — каза тя. — Той е прав. Не може да има доверие на никого от нас.

— Ама че бъркотия — рече мрачно Кондо. — Къде да отида сега, се питам? Харесваше ми при господарката Ширакава. Мястото ми допадаше — той отметна глава и изсумтя.

— Фамилията Муто може да имат нови указания и за двама ни — отбеляза лаконично Шизука.

— Вече остарявам — измърмори той недоволно. — Не бих имал нищо против да се отдам на спокоен живот. Ще освободя място на младото поколение. Само да имаше повече от тях!

Той обърна глава и й отправи една от ироничните си усмивки. Имаше нещо в изражението му, което я смущаваше, някаква топлина, скрита зад иронията. С характерната си сдържаност й показваше, че не е безразличен към нея. Откакто бе спасил живота й на пътя към Ширакава предишната година, между тях съществуваше скрито напрежение. Тя му бе признателна и даже по едно време смяташе, че може да спи с него, но после бе започнала връзката между нея и доктор Ишида — лекаря на владетеля Фудживара — и тя вече желаеше единствено медика.

Макар че, помисли си Шизука печално, това едва ли бе практично. Бракът на Каеде с Такео фактически щеше завинаги да я раздели от Ишида. Тя нямаше никаква представа, как би могла да се види с лекаря отново. На сбогуване той се бе държал топло, беше настоял да се върне колкото се може по-скоро, и дори бе стигнал дотам да й каже, че тя ще му липсва, но как би могла да се върне при него, след като вече не служеше на Каеде и не беше част от нейното обкръжение? Двамата бяха поддържали връзката си в пълна тайна, но оттук нататък, ако Фудживара научеше за отношенията им, тя имаше всички основания да се бои за безопасността на лекаря.

Мисълта, че може повече никога да не види този мил и интелигентен мъж, я покруси. „С нищо не съм по-добра от Каеде, помисли си тя. Вярно, човек никога не стига до възрастта, в която вече не позволява да бъде изгорен от любовта.“

Минаха през Ямагата и продължиха нататък още двайсетина километра до едно селце, където спряха да пренощуват. Кондо познаваше ханджията; може би дори бяха роднини, макар че Шизука не си направи труда да провери. Както се опасяваше, той й показа, че иска да спи с нея, и тя видя разочарованието в очите му, когато се извини, че е изтощена, но той не настоя, нито се опита да я принуди, както би могъл да стори. Тя изпита признателност и после се подразни, че се е почувствала по този начин.

Но на следващата сутрин, след като бяха оставили конете в странноприемницата и бяха поели пеша нагоре в планината, Кондо каза:

— Защо не се оженим? От нас ще излезе добър екип. Ти имаш две момчета, нали? Бих могъл да ги осиновя. Не сме толкова стари, че да нямаме и общи деца. Твоето семейство би одобрило…

Сърцето й се сви при тази мисъл, особено от съзнанието, че семейството й наистина щеше да даде съгласието си за един такъв брак.

— Ти не си женен? — беше учудващо, като се имаше предвид възрастта му.

— Ожених се, когато бях на седемнайсет, за едно момиче от фамилията Курода. Няколко години по-късно тя почина. Нямахме деца — Шизука впери поглед в него, питайки се дали тъгува за покойната си съпруга. Той додаде: — Беше много нещастна жена. Не съвсем с ума си. Имаше дълги периоди, в които я измъчваха кошмарни видения и страхове. Привиждаха й се призраци и демони. Не се чувстваше толкова зле, когато бях с нея, но на мен често ми се налагаше да пътувам. Работех като шпионин за семейството на майка ми, фамилията Кондо, които ме бяха осиновили. При едно дълго пътуване бях възпрепятстван от лошо време. Не успях да се прибера в уречения ден и без да ме дочака, тя се обесила — за първи път в гласа му не прозвуча обичайната ирония. Тя усети искрената му мъка и се улови, че внезапно и най-неочаквано е затрогната от него. — Може би е била възпитавана твърде сурово — продължи Кондо. — Често съм се питал какво причиняваме на децата си. В много отношения за мен беше облекчение, че съм бездетен.

— Когато си дете, всичко е като игра — каза Шизука. — Спомням си колко се гордеех с уменията, които притежавах, и как презирах хората, че ги нямат. Не поставяш под въпрос начина, по който си отгледан и възпитан; нещата просто са си така.

— Ти си надарена; по кръв си племенница и внучка на учителите Муто. Да си Курода, не е толкова лесно. И ако не си надарен по природа, обучението е много трудно — той спря за момент и после добави тихо: — Вероятно е била твърде чувствителна. Никакво възпитание не може напълно да заличи основните черти на един човек.

— Не съм сигурна. Съжалявам за загубата ти.

— Е, всичко това беше много отдавна. Но преживяното безспорно ме накара да се усъмня в много неща, на които ме бяха научили. Не че разбирам повечето хора. Когато си част от Племето, ти си покорен — подчиняваш се и толкова.

— Може би, ако Такео беше отгледан и възпитан в Племето, щеше да се научи на покорство също като нас — рече Шизука, все едно разсъждаваше на глас. — Той мразеше да му се казва какво да прави, и ненавиждаше да го ограничават. А какво направиха Кикута? Дадоха го на Акио да го обучава, все едно е двегодишен. На себе си да се сърдят, че избяга. Шигеру знаеше как да се държи с него от самото начало, и така спечели верността му. За него Такео беше готов на всичко — „Както и всички ние“, долови тя вътрешния си глас и се опита да го потисне. Тя пазеше много тайни относно владетеля Шигеру, които знаеха единствено мъртвите, и се страхуваше, че Кондо може да ги разкрие.

— Стореното от Такео съвсем не е малко — отбеляза Кондо, — ако се вярва на всички тези истории.

— Нима си впечатлен, Кондо? Аз пък си мислех, че нищо не може да ти направи впечатление!

— Всеки се възхищава на смелостта. А и също като Такео съм със смесена кръв — и от Племето, и от клановете. Бях отгледан в Племето, докато навърших дванайсет, и после привидно станах воин, но всъщност работех като таен шпионин. Може би разбирам донякъде противоречията, с които се е сблъскал… — известно време продължиха да вървят мълчаливо; после той каза: — Както и да е, според мен ти знаеш, че съм впечатлен от теб.

Не така предпазлив през този ден, той беше по-открит в чувствата си към нея. Тя ясно си даваше сметка за желанието му и след като бе изпитала жалост към него, й ставаше все по-трудно да му устои. Като любовница на Араи или като прислужница на Каеде тя бе разполагала с положение и със закрилата, която то й предоставяше; сега обаче не й бе останало нищо друго освен собствената й кожа и този мъж, който бе спасил живота й и от когото щеше да излезе един нелош съпруг. Нямаше причина да не спи с него, тъй че, след като спряха да се подкрепят някъде по пладне, тя му се отдаде в сенките на дърветата. Мирисът на борови иглички и кедри бе навсякъде около тях, слънцето бе топло, вятърът — лек. Долавяше се приглушеният плисък на далечен водопад. Всичко говореше за нов живот и пролет. Любенето му не бе толкова лошо, колкото се бе опасявала, макар че в сравнение с Ишида й се стори груб и припрян.

Шизука си помисли: „Ако това е всичко, което ми предстои, трябва да се възползвам от него по най-добрия начин.“ После си каза: „Какво става с мен? Нима внезапно съм остаряла? Преди една година не бих се поколебала да видя сметката на мъж като Кондо, но по онова време още си мислех, че принадлежа на Араи. А оттогава се случиха толкова много неща — толкова интриги, толкова смърт, — изстрадах гибелта на Шигеру и Наоми, макар и през цялото време да се правех, че не ме е грижа; почти загубих способността си да плача дори когато бащата на децата ми се опита да ме убие чрез ръката на друг, дори когато си мислех, че Каеде ще умре…“

Не за първи път й идваше до гуша от непрестанната необходимост да се прикрива, от грубостта и бруталността. Помисли си за Шигеру и за неговото желание за мир и справедливост, за Ишида, който се опитваше да лекува, а не да убива, и почувства, че сърцето й се свива по-болезнено, отколкото й се бе струвало възможно. „Вече съм стара, каза си тя наум. Догодина ще стана на трийсет.“

Запари й на очите и тя осъзна, че ще се разплаче. По лицето й се затъркаляха сълзи и Кондо, който ги разтълкува погрешно, я притисна по-силно в обятията си. Усещаше мокротата им между бузата си и гърдите му, където се стичаха на локвичка върху яркочервените и кафеникавите изображения, татуирани по тялото му.

След известно време тя стана и отиде при водопада. Потопи платнена кърпа в ледените му води и обтри лицето си, след което събра шепи, за да отпие. Гората наоколо бе потънала в тишина, долавяха се единствено квакането на пролетните жаби и цвърченето на първите плахи цикади. Въздухът беше захладнял. Трябваше да побързат, ако искаха да стигнат до селото преди падането на нощта.

Кондо вече бе взел вързопите им и ги бе окачил на тоягата си. Сега я сложи на рамо.

— Знаеш ли — рече той, когато тръгнаха отново, повишавайки глас, за да може да го чуе, тъй като, познавайки пътеката, тя вървеше отпред. — Не мисля, че би могла да сториш зло на Такео. Не вярвам, че си способна да го убиеш.

— Защо не? — попита тя, обръщайки глава към него. — И по-рано съм убивала хора!

— Знам с какво име се ползваш, Шизука! Но когато говориш за Такео, лицето ти се смекчава, все едно ти е жал за него. А и не смятам, че някога би могла да причиниш мъка на господарката Ширакава заради обичта, която изпитваш към нея.

— Ти виждаш всичко! Знаеш всичко за мен! Сигурен ли си, че не си въплъщение на лисичия дух? — питаше се дали Кондо не бе разбрал и за връзката й с Ишида, и се молеше да не му хрумне да заговори за нея.

— И в моите вени тече кръв на Племето — отвърна той.

— Ако съм далеч от Такео, няма да се разкъсвам — рече тя. — Същото се отнася и за теб — вървя известно време мълчаливо, после добави рязко: — Предполагам, че и на теб ти е мъчно за него.

— При все това хората говорят за теб, че нямаш милост — в гласа му отново прозвуча присмехулна нотка.

— Аз пак мога да се трогна от страданието. Не от онова, което хората си причиняват заради собствената си глупост, а от страданието, наложено от съдбата…

Склонът стана по-стръмен и тя усети, че се задъхва. Не каза нищо, докато не й олекна отново, но тогава разсъждаваше за нишките, които обвързваха живота й с Такео и Каеде, както и със съдбата на клана Отори.

Щом пътеката стана достатъчно широка за двама, Кондо я настигна и закрачи редом с нея.

— Отглеждането на Такео сред Скритите, принадлежността му към воинската класа чрез осиновяването на Шигеру и изискванията на Племето са несъвместими части от неговия живот — каза Шизука накрая. — Те ще го разкъсат. А и този брак сега ще засили враждебността към него.

— Не мисля, че ще живее още дълго. Рано или късно все някой ще го докопа.

— Кой знае — отвърна тя с привидно безразличие, което не изпитваше. — Може би няма да ни се удаде — нито на мен, нито на някой друг — да го убием, защото няма да успеем да се доберем до него.

— Докато пътувал за Тераяма, — рече Кондо, — били направени два опита. И двата се провалили, при това коствали живота на трима души.

— Не си ми го казал!

— Предполагам, че не съм искал да тревожа господарката Ширакава, та да се поболее отново. Но с всяка смърт гневът срещу него нараства. Не бих искал да живея по подобен начин.

„Не, помисли си Шизука, никой от нас не би го пожелал. Ние бихме искали да живеем без интриги и подозрения. Бихме желали да спим дълбоко през нощта, без да се вслушваме във всеки непознат шум, страхувайки се от нож през пода, от отрова в храната, от невидим стрелец в гората. Поне за няколко седмици мога да се почувствам на сигурно място в тайното селце.“

Слънцето почваше да залязва, изпращайки сияйни лъчи между кедрите и потъмнявайки стволовете им. Светлината се сипеше разточително по горския листак. През последните няколко минути Шизука чувстваше, че някой ги следва.

„Сигурно са децата“, каза си тя и с внезапна яснота си спомни как в детството си самата тя бе развивала собствените си умения из същата околност. Познаваше всяка скала, всяко дърво, всяка извивка на земята.

— Зенко! Таку! — извика. — Вие ли сте?

Единственият отговор бе приглушен кикот. Стори й се, че чува стъпки — някъде в далечината се търкулнаха камъни. Децата бяха поели по краткия път към дома, тичайки нагоре по хребета и после отново надолу, докато те двамата с Кондо следваха криволичещата пътека. Тя се усмихна и се опита да се отърси от лошото си настроение. Имаше синовете си; щеше да направи онова, което изглеждаше най-добро за тях. И щеше да послуша съвета на родителите си. Каквото й кажеха да стори, щеше да се подчини. Имаше някакво удобство в покорството, а както бе казал Кондо, за Племето това означаваше всичко.

Отново се помъчи да не мисли за собственото си дълбоко неподчинение в миналото и се надяваше то да остане погребано с покойниците.

Изоставиха главната пътека и изкатервайки купчина големи камъни, поеха по друга, по-малка, която се виеше през скалиста клисура. В отдалечения си край тя кривваше за пореден път и после започваше да се спуска в долината. Шизука спря за момент, гледката винаги я омайваше — скритата долина насред суровата планинска област бе тъй неочаквана. През леката омара, получена от мъглата над потока и дима от огнищата, те отправиха погледи надолу към няколкото постройки, но когато продължиха по пътеката, които прекосяваха нивята, къщите се оказаха над тях, защитени от солидна дървена ограда.

Портата обаче беше отворена и мъжете, които я охраняваха, весело поздравиха Шизука.

— Ей! Добре дошла у дома!

— Така ли вече посрещате посетители? Доста небрежно… ами ако бях шпионин?

— Синовете ти вече ни казаха, че идвате — отвърна единият от стражите. — Видели са ви в планината.

Обхвана я сладостно облекчение. До този момент не си беше давала сметка за дълбочината на непрестанната си тревога за тях. Но те бяха живи и здрави.

— Това е Кондо… — тя млъкна, осъзнавайки, че не знае малкото му име.

— Кондо Киичи — каза той. — Баща ми беше Курода Тецуо.

Стражите присвиха очи, когато чуха името му, установиха мястото му в йерархията на Племето и го прецениха както по външност, така и по минало. Те бяха нейни братовчеди или племенници — Шизука бе израсла с тях, прекарвайки месеци наред при баба си и дядо си, изпратена тук на обучение още като дете. Когато бяха малки момчета, тя се състезаваше с тях, учеше и ги надхитряше. После животът й я отведе обратно в Кумамото и при Араи.

— Пази се от Шизука! — предупреди единият от тях Кондо. — Аз по-скоро бих спал с усойница…

— Защото само змия би се прежалила да спи с теб — отвърна тя рязко.

Кондо не каза нищо, но когато продължиха напред, я погледна, вдигайки вежди.

Отвън къщите в селото изглеждаха като обикновени чифлици със стръмни сламени покриви и загубили цвета си кедрови греди. Селскостопански инструменти, дърва за огрев, чували с ориз и тръстикови стъбла бяха складирани грижливо под навесите в края на постройките. Външните прозорци бяха обезопасени с дървени летви, а стъпалата бяха направени от грубо издялан планински камък. Но във вътрешността си къщите пазеха много тайни — скрити коридори и входове, тунели и изби, фалшиви шкафове и подове, които в случай на нужда можеха да приютят цялата общност. Малцина знаеха за съществуването на това тайно селище, а още по-малко бяха онези, които можеха да стигнат до него, при все това фамилията Муто винаги бяха подготвени за нападение. Тук обучаваха и децата си в древната традиция на Племето.

При спомена за това Шизука изпита неволно вълнение. Сърцето й заби учестено. Оттогава нищо, дори битката в крепостта Инуяма, не можеше да се сравни с наситеното вълнение на онези детски игри.

Главната постройка се намираше в средата на селото и на входа вече я чакаха членовете на семейството й, за да я посрещнат с „добре дошла“ — дядо й с двамата й синове и до тях за нейна изненада и удоволствие — чичо й Муто Кенджи.

— Дядо, чичо — поздрави тя скромно и вече се канеше да представи Кондо, когато по-малкото момче изтича до нея развълнувано и я прегърна през кръста.

— Таку! — упрекна го по-големият му брат и после каза: — Добре дошла, майко. Много време мина, откакто не сме се виждали.

— Ела тук и ме остави да те погледна — каза тя, доволна от начина, по който изглеждаха. И двамата бяха пораснали и бяха загубили детската си закръгленост. В началото на годината Зенко бе станал на дванайсет, а Таку — на десет. Даже и в мускулите на по-малкия се чувстваха сила и здравина; и двамата имаха прями, безстрашни очи.

— Расте като баща си — рече Кенджи, потупвайки Зенко по рамото.

„Наистина“, помисли си Шизука, вперила поглед в по-големия си син. Той беше копие на Араи. Таку, установи тя, имаше повече от чертите на Муто и за разлика от брат си притежаваше правата линия на Кикута, изписана на дланите му. Острият слух и разни други дарби, типични за този род, може би вече също се проявяваха. Но за това щеше да се поинтересува по-късно.

Междувременно Кондо бе коленичил пред двамата учители Муто и ги уведомяваше за своето име и произход.

— Това е човекът, който ми спаси живота — поясни Шизука. — Може да сте научили… Опитаха се да ме убият.

— Не си единствената — каза Кенджи, дирейки погледа й, сякаш за да й даде знак да замълчи; и наистина тя не искаше да казва твърде много пред момчетата. — Ще говорим за това по-късно. Радвам се да те видя.

Пристигна прислужница, за да умие праха от нозете на пътниците. Дядото на Шизука се обърна към Кондо:

— Добре си дошъл и приеми искрената ни признателност. Срещали сме се преди много години, тогава ти беше още дете и вероятно не си спомняш. Моля заповядай и сподели трапезата ни.

Когато Кондо последва стареца вътре, Кенджи попита тихо Шизука:

— Но какво е станало? Защо си тук? Владетелката Ширакава добре ли е?

— Доколкото виждам, нищо не е променило обичта ти към нея — отбеляза Шизука. — Тя отиде при Такео в Тераяма. Предполагам, че скоро ще се оженят… въпреки всичките ми съвети, бих добавила. Това е гибел и за двамата.

Кенджи въздъхна тихо. Шизука имаше чувството, че за миг на лицето му се мярна почти неуловима усмивка.

— Гибел може би — рече той, — но гибел, отредена от съдбата.

Двамата влязоха в къщата. Таку бе изтичал напред, за да каже на баба си да донесе вино и чаши, но Зенко остана до Кондо.

— Благодаря ви, че сте спасили живота на майка ми — каза той официално. — Задължен съм ви.

— Надявам се да се опознаем и да станем приятели — отвърна Кондо. — Обичаш ли лова? Може да ме заведеш на лов в планината. Не съм ял месо от месеци.

Момчето се усмихна и кимна.

— Понякога залагаме капани, а по-късно през годината използваме соколи. Надявам се тогава да сте все още тук.

„Вече е мъж, помисли си Шизука. Само да можех да го защитя, само да можеха да си останат деца завинаги!“

Баба й пристигна с виното. Шизука го пое от нея и сипа на мъжете. После отиде със старицата в кухнята, поемайки дълбоко въздух и вдишвайки с наслада всички познати миризми. Прислужниците — нейни братовчедки — я посрещнаха радостно. Тя искаше да помогне за храната, както винаги, но те не й позволиха.

— Утре, утре — рече баба й. — Тази вечер можеш да се чувстваш наш почетен гост.

Шизука седна в края на дървеното стъпало, което водеше от кухнята с пръстен под към главната част на къщата. Чуваше приглушения шум от разговора на мъжете и по-тънките гласове на момчетата, макар че Зенковият вече мутираше.

— Да пийнем по чашка заедно — подкани я баба й с тих смях. — Не те очаквахме, но затова пък си дваж по-добре дошла. Какво съкровище, нали? — обърна се тя към прислужниците, които с охота се съгласиха.

— Шизука е по-красива от всякога — рече Кана. — Повече прилича на сестра на момчетата, отколкото на тяхна майка.

— И както обикновено води със себе си хубав мъж — засмя се Мияби. — Той наистина ли ти е спасил живота? Звучи малко като измислена история.

Шизука се усмихна и изпи виното на един дъх, щастлива, че си е у дома, заслушана в съскавия диалект на роднините си, докато я увещаваха да им разказва новини и клюки.

— Говорят, че господарката Ширакава е най-красивата жена в Трите провинции — рече Кана. — Истина ли е?

Шизука пресуши нова чаша, усещайки как виното сгрява корема й и изпраща своето ободряващо послание до всички кътчета на тялото й.

— Нямате представа, колко красива е — отвърна тя. — Казвате, че аз съм хубава. Е, мъжете ме заглеждат и искат да спят с мен, но когато погледнат Ширакава Каеде, изпадат в отчаяние. Не могат да понесат факта, че такава красота съществува, а те никога няма да я притежават. Уверявам ви, бях много по-горда с нейната външност, отколкото с моята собствена.

— Носи се слух, че омагьосвала хората — рече Мияби. — И че който я пожелае, умира.

— Тя е омаяла чичо ти — изкиска се възрастната жена. — Само да го чуеш как говори за нея.

— А ти защо си я напуснала? — попита Кана, сръчно пускайки тънки като хартия резенчета зеленчуци в съда за попарване.

— Тя самата бе омагьосана от любовта. Отиде при Отори Такео — момъка Кикута, който създаде толкова неприятности. Решили са да се оженят. Той ни отпрати с Кондо, защото Кикута го осъдиха на смърт.

Кана изохка, опарвайки неволно пръсти.

— Оо, колко жалко! — въздъхна Мияби. — Значи и двамата са обречени.

— А ти какво очакваш? — възрази рязко Шизука. — Знаеш какво е наказанието за неподчинение — но усети парене в ъгълчетата на очите си, все едно в тях напираха сълзи.

— Хайде, стига — обади се баба й. Изглеждаше по-блага, отколкото си я спомняше Шизука. — Пътувала си дълго. Уморена си. Хапни, че да ти дойдат сили. Кенджи ще иска да говори с теб довечера.

Кана гребна голяма лъжица ориз от пръстения съд, в който го бе сварила, сипа го в една купичка и сложи отгоре попарени зеленчуци. Това бяха пролетните зеленчуци на планината — репей, папратови филизи и диви гъби. Шизука похапна там, където беше, седнала на стъпалото, както често бе правила като дете.

Мияби попита деликатно:

— Трябва да приготвя леглата… но къде ще спи гостът?

— Може да отиде при мъжете — отвърна Шизука с пълна уста. — Аз ще остана с чичо до късно.

Легнеха ли си заедно в дома на семейството й, все едно обявяваха, че ще се женят. Само че тя още не беше сигурна; нямаше да предприеме нищо, преди да потърси съвет от Кенджи.

Баба й я потупа по ръката със сияещи от щастие очи и сипа на двете по още една чаша вино. Когато останалата част от храната беше готова и момичетата отнесоха подносите на мъжете, възрастната жена се изправи.

— Ела да се поразходиш с мен. Искам да отида до светилището. Ще оставя приношение в знак на благодарност, че се върна жива и здрава.

Тя взе няколко увити в платно оризови топки и една малка стъкленица с вино. До Шизука изглеждаше някак смалена и ходеше по-бавно, благодарна, че може да се облегне на ръката на внучката си.

Навън вече беше здрач. Повечето хора си бяха по домовете и вечеряха или се приготвяха за сън. При вратата на една къща излая куче и скочи към тях, но беше повикано обратно от жена, която после ги поздрави.

От гъстата гора, обкръжаваща светилището, се обаждаха кукумявки; острият слух на Шизука долови и пронизителното писукане на прилепи.

— Чуваш ли ги още? — попита баба й, взирайки се в неясните очертания. — А аз едва ги виждам! Това ти е наследство от Кикута.

— Моят слух не е нищо особено — рече Шизука. — Ще ми се да беше…

През гората течеше поток и на брега му примигваха светулки. Портите изникнаха пред тях кървавочервени на оскъдната светлина. Двете влязоха, измиха ръце и изплакнаха уста на чешмата. Коритото й бе от синкавочерен камък; охраняваше я кацнал отгоре й дракон от ковано желязо. Водата от планинския извор бе леденостудена и чиста.

Пред светилището горяха лампи, но то изглеждаше пусто. Старата жена остави приношенията си на дървения пиедестал пред статуята на Хачиман12. Поклони се два пъти, плесна с ръце три пъти и повтори този ритуал три пъти. Шизука стори същото и се улови, че моли божеството за закрила, не за себе си или за семейството си, а за Каеде и Такео във войната, която неминуемо щеше да ги погълне. Почти се засрами от себе си и беше доволна, че никой не можеше да прочете мислите й… освен самото божество.

Баба й стоеше, вдигнала очи към небето. Лицето й изглеждаше древно като лицето на издяланата статуя и също така излъчващо тайнствена мощ. Шизука почувства нейната сила и издръжливост, които отприщиха в гърдите й вълнуващ прилив на любов и страхопочитание към нея. Радваше се, че си беше отново у дома. Старите хора притежаваха мъдростта на поколенията; може би част от тази мъдрост щеше да се предаде и на младата жена някой ден.

Няколко мига останаха неподвижни, после около тях се разнесоха припрени звуци, плъзгане на врата и стъпки по верандата. Свещеникът се отправи към тях, вече в нощните си одежди.

— Не очаквах някой да дойде толкова късно — рече той. — Елате да пийнете по чашка чай с нас.

— Внучката ми се върна.

— А, Шизука! Отдавна не сме се виждали. Добре дошла у дома.

Двете поседяха със свещеника и съпругата му, побъбриха си за това-онова, наваксвайки със селските клюки. После баба й каза:

— Кенджи сигурно вече е готов за разговора ви. Не бива да го караме да чака.

Двете се върнаха обратно между тъмните къщи, повечето от тях вече потънали в тишина. По това време на годината хората заспиваха рано и ставаха призори, за да започнат пролетната работа по подготвянето на нивите и засаждането. Шизука си спомни как бе прекарвала дните си като младо момиче — нагазила до глезените в оризищата, засаждайки кълновете, споделяйки своята младост и плодовитост с тях, докато отстрани възрастните жени редяха традиционните песни. Нима вече беше твърде стара, за да участва в пролетното засаждане?

Ако се омъжеше за Кондо, щеше ли да е твърде стара, за да има друго дете?

Когато двете се върнаха у дома, момичетата почистваха кухнята и лъскаха съдовете. Таку седеше там, където по-рано бе седяла Шизука; очите му се затваряха и главата му клюмаше.

— Има съобщение за теб — засмя се Мияби. — Не иска да го каже на никого другиго, затова те чака.

Шизука седна до него и го погъделичка по бузата.

— Вестоносците не заспиват — подразни го тя.

— Чичо Кенджи е готов да говори с теб сега — каза важно Таку и после развали ефекта с широка прозявка. — Той е в гостната с дядо, а всички други вече са в леглата.

— Където е и твоето място — рече Шизука и го притегли в обятията си. Прегърна го силно и той се отпусна като малко момче, заравяйки глава в гърдите й. След малко взе да се дърпа и каза с приглушен глас:

— Не карай чичо Кенджи да те чака, мамо.

Тя се засмя и го пусна.

— Хайде, лягай си.

— Ще бъдеш ли тук утре сутринта? — попита той и се прозя отново.

— Разбира се.

Той й се усмихна нежно.

— Ще ти покажа всичко, което съм научил, откакто се видяхме последния път.

— Майка ти ще бъде смаяна — рече Мияби.

Шизука съпроводи по-малкия си син до женското помещение, където бе леглото му. Тази вечер щеше да е до него, да чува детското му дишане през нощта и да се събуди сутринта, за да види отпуснатите нозе и ръце, разрошената коса. Толкова бе тъгувала за всичко това.

Зенко вече беше в мъжкото помещение; сега го чу как разпитваше Кондо за битката при Кушимото, в която гостът се беше сражавал заедно с Араи. Долови нотката на гордост в гласа на момчето, когато спомена името на баща си. Дали знаеше нещо за действията на Араи срещу Племето, за това, че се бе опитал да я премахне?

„Какво ще стане със синовете ми?, помисли си тя. Дали смесената им кръв ще се окаже тъй пагубна за тях, както за Такео?“

Каза „лека нощ“ на Таку, прекоси стаята и плъзна встрани вратата към следващото помещение, където я чакаха чичо й и дядо й. Коленичи пред тях, опирайки чело в рогозката. Кенджи се усмихна и кимна, без да каже нищо. Погледна баща си и повдигна вежди.

— Добре, добре — рече старецът. — Трябва да ви оставя сами.

Докато му помагаше да се изправи, Шизука бе стъписана от това, колко остарял бе и той. Съпроводи го до вратата, където Кана чакаше, за да му помогне да си легне.

— Лека нощ, дете — рече старецът. — Каква утеха е да си тук сред нас, на сигурно място, в тези смутни дни. Но колко дълго ще сме в безопасност където и да било?

— Прекалено черноглед е — рече тя на чичо си, след като се върна. — Гневът на Араи ще стихне. Ще си даде сметка, че не може да унищожи Племето и че се нуждае от шпиони като всеки друг военачалник. Ще се споразумее с нас.

— Съгласен съм. Никой не вижда Араи като проблем в по-далечно бъдеще. Няма да е трудно да се спотайваме, докато се успокои, както ти каза. Но има друг въпрос, който може да се окаже далеч по-сериозен. Изглежда, Шигеру е оставил неподозирано наследство. Фамилията Кикута смятат, че е водил архив за нашата мрежа и членове и че сега този архив е притежание на Такео.

Сърцето й заседна в гърлото. Имаше чувството, че е съживила миналото само като си е помислила за него.

— Възможно ли е? — попита тя, опитвайки се да звучи нормално.

— Учителят Кикута… Котаро е убеден в това. В края на миналата година пратил Такео в Хаги заедно с Акио да открие архива и да им го отнесе. Изглежда, Такео е отишъл в къщата на Шигеру, видял се е с Ичиро и после по някакъв начин се е отървал от Акио и се е отправил към Тераяма. По пътя са го нападнали, но е успял да избяга, убивайки двама агенти и един воин от клана Отори.

— Воин на Отори? — повтори Шизука недоумяващо.

— Да, Кикута засилват връзките си с Отори в съюз срещу Араи и за да отстранят Такео.

— А фамилията Муто?

Кенджи изсумтя.

— Още не съм взел решение… — Шизука повдигна вежди и го изчака да продължи. — Котаро смята, че архивът е бил съхраняван в храма, което сега, като се върна назад, ми се струва съвсем очевидно. Онзи проклетник Мацуда никога не е преставал да заговорничи, макар че стана свещеник, а двамата с Шигеру бяха много близки. Струва ми се, че дори си спомням ковчежето, в което ги държеше Шигеру. Не мога да си представя как така съм пренебрегнал този факт. Единственото ми извинение е, че тогава мислех за други неща. Кикута са ми бесни, а аз съм в положението на пълен идиот — той се усмихна печално. — Шигеру ме надхитри — точно мен, дето ме наричаха Лисицата!

— Това обяснява присъдата срещу Такео — рече Шизука. — Аз си мислех, че е за неподчинение. Стори ми се жестока, но не ме изненада. Още когато чух, че е работел с Акио, бях сигурна, че ще има неприятности.

— И дъщеря ми каза същото. Тя ми прати съобщение, докато Такео все още беше в нашата къща в Ямагата. Имало някакъв инцидент — една нощ той надхитрил жена ми и избягал. Нищо особено: върнал се на сутринта, но тогава Юки ми писа, че накрая двамата с Акио ще се убият един друг. Впрочем Акио замалко не умря. Хората на Муто Юзуру го измъкнали от реката полуудавен и полузамръзнал.

— Трябвало е Такео да го довърши! — не можа да се сдържи Шизука.

Кенджи се усмихна тъжно.

— Опасявам се, че и моята първоначална реакция бе същата. Акио твърдеше, че се опитвал да попречи на Такео да избяга, но аз научих по-късно от Юки, че вече е имал нареждане да го убие, след като се разбере къде е архивът.

— Защо? — попита Шизука. — Какво полза могат да имат от смъртта му?

— Положението никак не е леко. Появата на Такео е обезпокоила доста хора, особено сред членовете на фамилията Кикута. Неговото непокорство и безразсъдство още повече усложняват нещата.

— Кикута са твърде крайни, докато ти винаги си давал доста голяма свобода на Такео — каза Шизука.

— Това беше единственият начин да се справя с него. Разбрах го още щом пристигнах в Хаги. Той има силни инстинкти, ще направи всичко за теб, ако спечелиш верността му, но не можеш да го принуждаваш. По-скоро ще избяга, отколкото да отстъпи.

— Сигурно е черта на Кикута — рече тихо Шизука.

— Може би — Кенджи въздъхна дълбоко и се взря в сенките. Мълча известно време и после каза: — За Кикута всичко е черно и бяло; подчиняваш се или умираш, единственият лек срещу глупостта е смъртта; това са убежденията, с които са откърмени.

„Ако Кикута някога разберат за ролята ми във всичко това, ще ме убият, помисли си Шизука. Не смея да кажа дори и на Кенджи.“

— Значи сега Такео не само вече е загубен за Племето, но и разполага с информация, която може да ни унищожи?

— Да, и тази информация рано или късно ще му купи съюза с Араи.

— Никога няма да го оставят жив — рече Шизука с възобновена печал.

— Засега оцелява. Оказа се по-трудно да се отърват от него, отколкото Кикута предполагаха — Шизука си помисли, че долавя нотка на мрачна гордост в тона на чичо си. — Освен това притежава способността да се обгражда с верни съратници. Половината от по-младите воини на Отори вече са пресекли границата, за да се присъединят към него в Тераяма.

— Ако те двамата с Каеде се оженят, в което съм убедена — каза Шизука, — Араи ще побеснее. Архивът на Шигеру може да се окаже недостатъчен да го успокои.

— Е, ти познаваш Араи по-добре от всеки друг. Освен това стои въпросът за синовете му и за теб. Не съм казал на момчетата, че баща им е дал заповед за твоята смърт, но без съмнение те рано или късно ще го научат. Това няма да разстрои Таку, той си е член на Племето до мозъка на костите си, но Зенко боготвори баща си. Няма да е така надарен, както Таку, и в много отношения за него ще е по-добре да бъде възпитан от Араи. Има ли някаква възможност за това?

— Не знам — отвърна Шизука. — Според мен колкото повече земя завзема, толкова повече синове ще иска.

— Трябва да пратим някого при него да разбере как ще реагира… на брака на Такео, на действията на Отори… и какво отношение има към синовете си. Какво ще кажеш за Кондо? Да пратя ли него?

— Защо не? — отвърна Шизука с известно облекчение.

— Кондо, изглежда, те харесва. Ще се омъжиш ли за него?

— Той настоява — отвърна тя. — Казах му, че трябва да поискам съвета ти. Но ми трябва още време да помисля.

— Няма нужда да се прибързва в нищо — съгласи се Кенджи. — Можеш да му дадеш своя отговор, когато се върне — очите му блестяха от някаква емоция, която тя не можеше да разтълкува. — А и аз ще мога да реша какви действия да предприема.

Шизука не каза нищо, но се взря в лицето му, осветено от лампата, опитвайки се да извлече някакъв смисъл от откъслечната информация, която й бе дал, и да разтълкува както изреченото, така и премълчаното. Усети, че е доволен от възможността да сподели тези свои грижи с нея, и предположи, че не е говорил за тях с никого, дори със собствените си родители. Даваше си сметка за голямата обич, която бе изпитвал към Шигеру и продължаваше да храни към Такео, и си представяше какъв вътрешен конфликт щеше да му причини необходимостта да съдейства за премахването на Такео. Никога не бе чувала нито него, нито когото и да е от останалите членове на Племето да говорят така открито за разделението между учителите.

Ако между фамилиите Муто и Кикута избухнеше раздор, Племето щеше ли да оцелее? Това й се струваше по-опасно от всичко, което Араи или Такео можеха да сторят.

— Къде е сега дъщеря ти Юки? — попита Шизука.

— Доколкото знам, намира се в едно от тайните селища на Кикута, северно от Мацуе — Кенджи замълча за момент и после каза тихо, с едва прикрита болка: — В началото на годината Юки се е омъжила за Акио.

— За Акио? — възкликна Шизука, без да може да се сдържи.

— Да, бедното момиче. Кикута настояваха и нямаше как да им откажа. Говореше се за брак помежду им още когато бяха деца. А и бездруго аз нямах никакви основателни причини да не дам съгласието си освен интуитивното чувство на бащата, привързан към единственото си дете. Съпругата ми не споделяше тревогата ми. Тя държеше на този брак, особено след като стана ясно, че Юки е бременна.

Шизука се слиса:

— От Акио? — Кенджи поклати глава. Тя никога досега не беше виждала чичо си така неспособен да говори. — Да не е от Такео?

Той кимна. Лампите примигаха; къщата бе потънала в тишина.

Шизука не можа да измисли какво да каже в отговор. В съзнанието й изникна единствено мисълта за детето, което Каеде бе загубила. Сякаш отново чуваше въпроса, който й бе задала в градината на Ширакава: „Щяха ли да вземат детето, както са взели Такео?“ Това, че Племето щеше да се сдобие с дете на Такео, й изглеждаше някак свръхестествено, една от жестоките превратности на съдбата, които човешките същества нямат надежда да избегнат или да променят.

Кенджи пое дълбоко въздух и рече:

— Тя се влюби в Такео след случката в Ямагата и застана твърдо на негова страна срещу учителя Кикута и мен. Както можеш да предположиш, аз самият доста се терзаех заради решението Такео да бъде отвлечен в Инуяма преди опита за покушение над Ийда. Предадох Шигеру. Мисля, че никога няма да си простя заради ролята, която изиграх за неговата смърт. Години наред той бе най-близкият ми приятел. Заради единството на Племето обаче се подчиних на решението на Кикута и им предадох Такео. Но, между нас казано, щях да съм щастлив, ако бях умрял в Инуяма, стига така да можех да изтрия срама, който изпитвах. Не съм казвал това на никого освен на теб. Разбира се, че Кикута са доволни да се сдобият с това дете. Чакат го да се роди в средата на лятото. Надяват се да наследи дарбите на двамата си родители. Смятат, че всичките недостатъци на Такео се дължат на възпитанието му, и се надяват да го поемат от самото му раждане… — той млъкна. В стаята се възцари гнетяща тишина. — О, Шизука, кажи нещо, та ако ще да е само че така ми се пада!

— Не е моя работа да преценявам постъпките ти — отвърна тя глухо. — Съжалявам за всичко, което сигурно си изстрадал. Удивена съм от начина, по който съдбата си играе с нас, все едно сме пулове на дъска.

— Някога явяват ли ти се духове?

— Сънувам владетеля Ширакава — призна тя. След продължителна пауза добави: — Знаеш, че двамата с Кондо сложихме край на живота му, за да запазим Каеде и детето… — тя долови свистенето на дъха му, но той не каза нищо и след няколко минути тя продължи: — Баща й беше загубил разсъдъка си дотам, че се бе нахвърлил отгоре й с намерението да я насили и да я убие. Аз исках да спася нейния живот и живота на детето й. Но тя го загуби и бездруго и замалко не умря. Не знам дали си спомня какво сторихме, и нито за миг не бих се поколебала да го извърша отново. Но по някаква причина, може би защото не съм говорила за това с никого, дори с Кондо, случилото се не ми дава мира.

— След като целта ти е била да спасиш Каеде, убеден съм, че постъпката ти е била оправдана — рече той.

— Беше един от онези мигове, в които няма време за мислене. Двамата с Кондо действахме по инстинкт. До този момент не бях убивала толкова високопоставена личност. Възприемам го като престъпление.

— Е, моето предателство към Шигеру също изглежда като престъпление. Той ме спохожда в сънищата ми. Явява ми се така, както изглеждаше, когато го извадихме от реката. Махнах качулката от лицето му и го помолих да ми прости, но той имаше сили да говори само с Такео. Сега ме навестява нощ след нощ — последва ново продължително мълчание.

— За какво мислиш? — прошепна тя. — Нали няма да причиниш разцепление в Племето?

— Длъжен съм да сторя онова, което изглежда най-добро за фамилията Муто — отвърна той. — Кикута държат дъщеря ми, а скоро ще притежават и внука ми. Очевидно това са най-важните ми задължения. Но аз се заклех на Такео, когато го срещнах за първи път, че докато съм жив, той ще е в безопасност. Няма да диря смъртта му. Ще изчакаме да видим накъде ще поеме. Кикута искат Отори да го предизвикат и да го подмамят в битка. Те самите са съсредоточили цялото си внимание върху Хаги и Тераяма — той изсъска през зъби. — Предполагам, че бедният стар Ичиро ще бъде първата им мишена. А какво мислиш, че ще сторят Такео и Каеде, след като се оженят?

— Каеде е твърдо решена да наследи Маруяма — отвърна Шизука. — Предполагам, че при първа възможност ще се придвижат на юг.

— В Маруяма има само няколко семейства от Племето — каза Кенджи. — Такео там ще бъде по-защитен от където и да било другаде — той отново млъкна, потънал в размисъл. После се усмихна. — Разбира се, можем да виним само себе си за този брак. Ние ги събрахме; дори ги насърчавахме. Какво ли сме си въобразявали?

Шизука внезапно си спомни тренировъчното помещение в Цувано, чу потракването на дървените тояги, дъжда, който се лееше отвън, видя лицата им — млади и пълни с живот, на прага на страстта.

— Вероятно ни е станало мъчно за тях. И двамата бяха пионки, използвани в една конспирация, много по-мащабна, отколкото всеки от тях би могъл да подозира, и двамата бяха застрашени от смъртта, преди всъщност да бяха почнали да живеят.

— Или пък ти си права и пионките сме ние, движени от ръката на съдбата — добави чичо й. — Кондо може да тръгне утре. Остани тук това лято. Ще бъде полезно да разговарям с теб за всичко това. Предстои ми да взема важни решения, които ще засегнат потомците ни за поколения напред.