Възмездието

Осма глава

Пролетта бе преминала в лято; засаждането бе приключило. Проливните дъждове започнаха; разсадите избуяха и потопиха нивите в искрящо зелено. Принудена от времето да си седи вкъщи, Шизука наблюдаваше как дъждът се стичаше от стрехите, докато помагаше на баба си да плете сандали и шапки от оризова слама и да се грижи за копринените буби в проветривите плевни. Понякога отиваше в сайванта за тъкане и прекарваше час-два на стана. Винаги имаше работа — шиене, багрене, консервиране, готвене — и тези обичайни задачи й действаха успокояващо. Макар и да изпитваше облекчение, че бе загърбила доскорошните си роли, и се радваше, че е със семейството и синовете си, често я обземаше странно униние. Никога не бе изпитвала страх, но сега я мъчеше безпокойство. Спеше лошо, събуждаше се от най-малкия шум, а когато заспиваше, сънуваше покойници.

Често й се явяваше бащата на Каеде, втренчил в нея незрящи очи. Отиде в светилището да дари приношения с надеждата да успокои духа му, но кошмарите продължаваха да я измъчват. Липсваше й Каеде, тъгуваше за Ишида, копнееше Кондо да се върне с новини за тях и в същото време се страхуваше от завръщането му.

Дъждовете свършиха, последвани от знойни влажни дни, типични за разгара на лятото. Пъпешите и краставиците узряха и бяха мариновани със сол и подправки. Шизука често скиташе из планината, събираше диви гъби, див пелин, с който да приготви мокса16, срещниче, брош и други смъртоносни растения, от които Кенджи приготвяше отрова.

Наблюдаваше синовете си и останалите деца по време на тренировки, удивена от дарбите на Племето, които се събуждаха у тях. Момчетата възвръщаха и губеха очертания и понякога тя виждаше неясните им трепкащи форми, докато се обучаваха да използват втория си образ.

По-големият й син — Зенко, бе по-слабо надарен от брат си. Оставаше му малко повече от година до възмъжаването и талантите му трябваше да се развиват бързо. Но Шизука виждаше, че той проявява повече интерес към конете и меча — приличаше на баща си. Дали Араи щеше да пожелае да го вземе при себе си? Или щеше да продължава да закриля своя законен наследник, отстранявайки незаконните?

Зенко я тревожеше повече от Таку. Вече беше очевидно, че Таку щеше да придобие изкусни умения; щеше да остане с Племето и да постигне висок ранг. Кенджи нямаше синове и един ден Таку можеше дори да стане учител на фамилията Муто. Талантите му бяха преждевременно развити — възможността да става невидим му бе вродена, а и слухът му бе остър; с началото на пубертета можеше дори да стане като на Такео. Имаше гъвкави нозе като нейните, можеше да се сгъне в най-тясно пространство и да стои скрит часове наред. Той обичаше да прави номера на прислужниците, като се спотайваше в някоя празна бъчва или бамбукова кошница и изскачаше внезапно, за да ги изплаши, също като палавото куче ракун17.

Тя се улавяше, че сравнява малкия си син с Такео. Ако братовчед й бе получил същото възпитание, ако Кикута бяха научили за него още при раждането му, той щеше да е един от Племето също като децата й, като самата нея — безпощаден, покорен, незадаващ въпроси…

„Само че, помисли си тя, аз имам въпроси. Дори вече не съм покорна. А какво стана с моята безпощадност? Никога няма да убия Такео, нито ще сторя нещо, с което да навредя на Каеде. Те не могат да ме накарат. Бях пратена да й служа, но тя спечели любовта ми. Предоставих й безпрекословната си вярност и няма да се отрека от нея. Казах й в Инуяма, че дори жените могат да отстояват достойнството си.“

Мислите й за пореден път се устремиха към Ишида и тя се запита дали нежността и състраданието са заразни и дали не ги бе прихванала от него. После се замисли за другата голяма тайна, която бе скътала дълбоко в себе си. Къде й беше покорността тогава?

Празникът на небесната тъкачка18 се падна в една дъждовна нощ. Децата се разтревожиха, а Шизука го възприе като зла поличба и потиснатостта й се засили.

От време на време пристигаха пратеници от Ямагата и отвъд. Те донесоха вестта за сватбата на Такео с Каеде, за бягството им от Тераяма, за моста на низвергнатите и за победата над Джин-Емон. Прислужниците се дивяха на тази история, която им се стори подобна на древна легенда, и даже съчиниха песни за нея. Кенджи и Шизука обсъждаха въпросните събития посред нощ, и двамата раздирани от една и съща смесица от тревога и неволно възхищение. После младоженците и тяхната армия се преместиха в Маруяма и вестите за тях оредяха, макар че понякога пристигаха новини за действията, които Такео бе предприел срещу Племето.

— Изглежда, се е научил на безпощадност — отбеляза пред нея чичо й, но без повече да го обсъждат.

Кенджи си имаше други грижи. Той не бе разговарял повече с Юки, но когато мина седмият месец, а от нея все още нямаше вест, всички в къщата навлязоха в период на очакване. Тревожеха се за това дете — първото внуче на учителя Муто, — за което претендираха Кикута и което щеше да бъде отгледано от тях.

Един следобед, точно преди празника на мъртвите, Шизука пое нагоре към водопада. Беше адска жега, без никакъв вятър и тя седна край него и потопи нозе в хладната му вода. Малкият водопад белееше на фона на сивите скали, а пръските сияеха в многоцветна дъга. В кедрите лениво жужаха цикади и опъваха нервите й. През монотонния им звук чу да се приближава по-малкият й син, но не се издаде. В последния момент, точно когато той вече се готвеше да я стресне, тя се пресегна, сграбчи го за краката и го дръпна в скута си.

— Ти си ме чула! — възкликна той разочарован.

— Ами че ти вдигаше повече шум от диво прасе.

— Не е вярно!

— Може би имам нещо от слуха на Кикута — подразни го тя.

— Аз го имам!

— Знам и ми се струва, че с възрастта ти ще се засилва — тя отвори дланта му и проследи линията, която я пресичаше. — Двамата с теб имаме еднакви ръце.

— Като на Такео — рече той гордо.

— А ти какво знаеш за Такео? — попита тя с усмивка.

— И той е Кикута. Чичо Кенджи ни разказа за него как можел да прави неща, които никой друг не може, макар че бил невъзможен ученик — той млъкна за момент и после довърши тихо: — Ще ми се да не се налагаше да го убиваме.

— Ти откъде знаеш за това? Чичо ли ти го каза?

— Чух го. Чувам доста неща. Хората не знаят, че съм там.

— Пратиха те да ме намериш ли? — попита тя, отбелязвайки си мислено да не споделя никакви тайни в дома на баба си и дядо си, преди да провери къде е синът й.

— Не точно. Никой не ми е казал да идвам, но според мен трябва да се прибереш.

— Какво се е случило?

— Леля Сейко дойде. Много е нещастна. А чичо… — той млъкна и се взря в нея. — Никога не съм го виждал такъв.

„Юки“, бе първата й мисъл. Стана бързо и нахлузи сандалите си. Сърцето й блъскаше в гърдите, устата й пресъхна. Щом леля й бе дошла, можеше да бъде само лоша вест… най-лошата.

Страховете й се потвърдиха от траурната плащаница, която сякаш бе обгърнала цялото село. Лицата на стражите бяха пребледнели, нямаше нито смях, нито закачки. Тя не се спря, за да ги разпита, а побърза към къщата на баба си и дядо си. Жените от селото вече се бяха събрали, оставяйки огнищата незапалени и вечерята несготвена. Проправи си път между тях, а те й шепнеха думи на съчувствие и й изказваха съболезнованията си. Вътре леля й — жената на Кенджи — бе коленичила на пода до баба й, заобиколена от останалите жени в къщата. Лицето й бе скръбно, очите — червени, а тялото й се тресеше от неутешими ридания.

— Лельо! — Шизука коленичи пред нея и се поклони дълбоко. — Какво се е случило?

Сейко хвана ръката й и я стисна силно, но не можа да промълви нито дума.

— Юки е мъртва — рече баба й глухо.

— А бебето?

— Бебето е добре… момченце.

— Много съжалявам — рече Шизука. — Раждането ли…

Леля й се разтресе в още по-силни ридания.

— Не е било при раждането — поясни възрастната жена, прегърна Сейко и я залюля като малко дете.

— Къде е чичо?

— В другата стая, с баща си. Иди при него. Може да успееш да го утешиш.

Шизука стана и тихо отиде в другата стая, усещайки как очите й парят от едва сдържани сълзи. Кенджи седеше неподвижно до баща си в сумрачната стая. Всички капаци на прозорците бяха затворени и вътре беше душно. По лицето на стареца се търкаляха сълзи; от време на време той ги избърсваше с ръкав, но очите на чичо й бяха сухи.

— Чичо — прошепна тя.

Известно време той не помръдна. Тя коленичи безмълвно. После той обърна глава към нея и я погледна.

— Шизука — рече. Очите му заблестяха от нахлулите в тях сълзи, които обаче не потекоха. — Съпругата ми е тук; видя ли я?

Тя кимна.

— Дъщеря ни е мъртва.

— Ужасна вест — каза тя. — Много съжалявам за загубата ви — думите изглеждаха безсмислени и ненужни.

Той не каза нищо повече. Накрая тя събра смелост да попита:

— Как е станало?

— Кикута са я убили. Накарали са я да погълне отрова — той говореше така, сякаш не вярваше на собствените си думи.

И Шизука отказваше да повярва на това, което бе чула. Въпреки горещината усети, че я пронизва неистов студ.

— Защо? Как са могли да сторят такова нещо?

— Не са й вярвали, че ще опази детето от Такео или че ще го възпита в достатъчно омраза към баща му.

Бе решила, че нищо свързано с Племето вече не може да я стъписа, но при това разкритие сърцето й почти спря и гласът й секна.

— Кой знае, може освен това да са искали да накажат мен — каза той. — Жена ми смята, че вината е моя — че не съм тръгнал лично да преследвам Такео, че не съм знаел нищо за архива на Шигеру, че съм разглезил Юки още докато беше малка.

— Не говори за тези неща сега — спря го тя. — Не бива да се обвиняваш.

Той се бе втренчил в далечината. Тя се питаше какво ли вижда.

— Не трябваше да я убиват — каза. — Никога няма да им го простя — гласът му секна и макар че лицето му бе застинало, сълзите му рукнаха.

Празникът на мъртвите бе отбелязан с необичайна тържественост и скръб. В планинските светилища бе оставена храна, а по върховете бяха запалени огньове, за да осветяват обратния път към света на мъртвите. При все това покойниците, изглежда, нямаха желание да се върнат. Искаха да останат при живите и да им напомнят отново и отново за начина, по който бяха напуснали този свят, и за потребността си от разкаяние и отмъщение.

Кенджи и съпругата му се оказаха неспособни да си предоставят взаимна утеха, да останат един до друг в скръбта си. Всеки обвиняваше другия за гибелта на Юки. Шизука прекара много часове с всеки от тях, без да успее да ги утеши с друго освен с присъствието си. Баба й вареше успокоителни чайове за Сейко и жената спеше дълго и често, но Кенджи не желаеше да приеме нищо, което да притъпи болката му, и Шизука често оставаше с него до късно през нощта, слушайки го да й говори за дъщеря си.

— Отгледах я като син — каза той една нощ. — Беше толкова надарена. И безстрашна. Жена ми смята, че съм й предоставил твърде голяма свобода. Обвинява ме, че съм се отнасял с нея като с момче. Юки стана прекалено независима; смяташе, че може да се справи с всичко. И накрая я убиха, защото беше жена — след миг добави: — Може би единствената жена, която някога съм обичал истински — в неочакван израз на обич се пресегна и докосна ръката на Шизука. — Прости ми. Разбира се, че съм много привързан и към теб.

— Както и аз към теб. Ще ми се да можех да облекча мъката ти.

— Нищо не може да я облекчи. Никога няма да я превъзмогна. Трябва или да последвам дъщеря си в смъртта, или да живея със скръбта си, както всички. А междувременно… — той въздъхна дълбоко.

Останалите обитатели на къщата вече си бяха легнали. Беше малко по-хладно и преградите останаха отворени, за да улавят лекия ветрец, който от време на време полъхваше от планината. Отстрани до Кенджи гореше една-единствена лампа. Шизука се приближи леко, за да може да вижда поне част от лицето му.

— Какво? — подкани го тя.

Той, изглежда, беше решил да смени темата.

— Пожертвах Шигеру, като го предадох на Кикута в името на съюза. Сега те ми отнеха и дъщерята — и отново млъкна.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Момчето е мой внук… единственият, когото ще имам. Трудно ми е да приема, че е безвъзвратно загубен за клана Муто. Предполагам, че и баща му ще прояви някакъв интерес към него, доколкото познавам Такео. Казах вече, че няма да се опитвам да убивам Такео; това отчасти е причината, поради която се крия тук цяло лято. Сега ще отида по-далеч: искам фамилията Муто да постигне споразумение с Такео, да сключи примирие с него.

— И да тръгнем срещу Кикута?

— Никога повече няма да действам в съюз с тях. Ако Такео може да ги унищожи, ще направя всичко, което е по силите ми, за да му помогна.

Тя видя нещо в изражението му и разбра, че той се надява Такео да му предостави отмъщението, за което жадуваше.

— Решил си да унищожиш Племето — прошепна тя.

— Ние вече се самоунищожаваме — каза той мрачно. — Освен това всичко около нас се променя. Мисля, че се намираме в края на една ера. Когато тази война приключи, победителят ще управлява Трите провинции. Такео иска да получи наследството си и да накаже чичовците на Шигеру, но който и да оглави клана Отори, ще трябва да се сражава с Араи — Отори или ще победят, или ще бъдат разбити и напълно унищожени, тъй като няма да настъпи мир, докато те едва се удържат на границата.

— Изглежда, Кикута подкрепят владетелите Отори против Такео?

— Да, чух, че лично Котаро е пристигнал в Хаги. Мисля, че в края на краищата Араи няма да постигне успех срещу клана Отори. Те имат известни законни основания да претендират за Трите провинции по силата на потомствената си връзка с двора на императора. Джато — мечът на Шигеру — е бил изкован и дарен в знак на признание на това още преди стотици години — той замълча и устните му се изкривиха в лека усмивка. — Но мечът намери Такео. Не отиде при Шоичи или при Масахиро — обърна се към нея и се усмихна още по-широко. — Ще ти разкажа една история. Може и да знаеш, че се запознах с Шигеру по време на битката при Яегахара. Бях двайсет и пет годишен, а той — сигурно на деветнайсет. Работех като шпионин и таен пратеник на Ногучи, които тогава бяха съюзници на Отори. Вече знаех, че по време на битката ще преминат на противниковата страна и ще застанат срещу доскорошните си съюзници, предоставяйки победата на Ийда и причинявайки смъртта на хиляди. Винаги съм се пазел от оценки в нашия занаят, но дълбочината на това предателство предизвика любопитството ми. Има нещо отвратително в осъществяването на един подобен акт и аз обичам да го наблюдавам. Исках да видя лицето на Отори Шигемори, когато Ногучи се обърнеха срещу тях. Така че с този доста низък мотив се озовах в разгара на битката. Повечето време бях невидим. Трябва да заявя, че има нещо изключително вълнуващо да се намираш в центъра на едно сражение, при това неуловим за сетивата на другите. Съзрях Шигемори; зърнах изражението на лицето му в мига, когато осъзна, че всичко е загубено. Видях го да рухва. Мечът му, който бе добре известен и мнозина желаеха, излетя от ръката му в момента на смъртта му и падна в краката ми. Аз го вдигнах. Той сякаш залепна в дланта ми, все още топъл от ръката на своя господар. Каза ми, че трябва да го пазя и да открия истинския му собственик.

— Проговорил ти е?

— Само така мога да опиша усещането. След като Шигемори умря, Отори изпаднаха в безумно отчаяние. Битката се вихреше още няколко часа, които аз прекарах в дирене на Шигеру. Познах го — бях го виждал веднъж, няколко години по-рано, докато тренираше в планината с Мацуда. Но отидох при него едва когато сражението свърши. Хората на Ийда вече го диреха навсякъде. Ако го обявяха за убит в сражението, това щеше да е удобно за всички.

Открих го до малък извор. Беше сам и се готвеше да отнеме собствения си живот. Тъкмо отмиваше кръвта от лицето и ръцете си и парфюмираше косите и брадата си. Беше смъкнал шлема си и бе разхлабил бронята си. Изглеждаше толкова спокоен, все едно се канеше да се окъпе в извора. Мечът ми каза: „Това е моят господар“; тогава аз извиках: „Владетелю Отори!“ И когато Шигеру се обърна, му позволих да ме види и му подадох меча. „Джато“, възкликна той развълнувано, пое го с две ръце и се поклони дълбоко. После се взря в острието, отмести поглед към мен и, изглежда, излезе от транса, в който се намираше. Казах му нещо в смисъл: „Не се самоубивайте“ и после мечът заговори чрез мен: „Живейте и отмъстете.“ Тогава той се усмихна и скочи на крака, стиснал оръжието в ръка. Помогнах му да се измъкне и го отведох в къщата на майка му в Хаги. Когато стигнахме там, вече се бяхме сприятелили.

— Често съм се питала как сте се запознали… — рече Шизука. — Значи ти си спасил живота му.

— Не аз, а Джато. Това е начинът, по който мечът преминава от ръка в ръка. Такео го притежава, защото Юки му го даде в Инуяма. И заради непокорството й оттогава Кикута започнаха да се съмняват в нея.

— Колко странни са пътищата на съдбата — рече тихо Шизука.

— Да, съществува някаква връзка между всички нас, на която не можем да противостоим. Чувствам, че трябва да действаме заедно с него, и то най-вече защото Джато избра Такео чрез моята дъщеря. Освен това така ще мога да изпълня обещанието си никога да не му вредя и вероятно отчасти да изкупя вината си заради ролята, която изиграх в смъртта на Шигеру — той замълча за момент и после добави с глух глас: — Представям си израза на лицето му, когато двамата с Такео не се върнахме в Инуяма онази нощ, и това изражение ми се явява насън.

Няколко мига и двамата останаха безмълвни. Внезапна светкавица озари стаята и Шизука чу как в планината изтрещя гръмотевица. Кенджи довърши:

— Надявам се, че кръвта ти на Кикута няма да те отдели от нас.

— Не, решението ти ми носи облекчение, защото означава, че мога да остана вярна на Каеде. Съжалявам, но никога не бих сторила нещо, което би могло да навреди на когото и да е от двамата.

Признанието й го накара да се усмихне.

— Винаги съм си го мислел. Не само заради обичта ти към Каеде… наясно съм с това, колко силни бяха чувствата ти към Шигеру и към владетелката Маруяма, както и с ролята, която изигра в съюза с Араи — Кенджи я гледаше изпитателно. — Шизука, ти не изглеждаше истински изненадана, когато ти казах за архива на Шигеру. От известно време се опитвам да определя кой може да е бил неговият информатор в Племето.

Тя се разтрепери против волята си. Нейното непокорство… предателство, ако трябваше да бъде наречено подобаващо… предстоеше да бъде разкрито. Не можеше дори да си представи какво щеше да й стори Племето.

— Ти си била, нали? — продължи Кенджи.

— Чичо… — започна тя.

— Не се тревожи — побърза да я успокои той. — Никога няма да говоря за това с друг човек. Но искам да разбера защо.

— Беше след Яегахара — рече тя. — Както знаеш, аз предоставих информацията на Ийда, че Шигеру търси съюз със Сейшуу. Шигеру се бе доверил на Араи и аз предадох информацията нататък. Причината Тохан да постигнат своя триумф бях аз, заради мен десет хиляди загинаха на бойното поле и после още неясно колко — от изтезания и глад. Наблюдавах Шигеру през следващите няколко години и бях обзета от възхищение заради неговото търпение и сила на духа. Струваше ми се единственият добър човек, когото бях срещала някога, а главната роля в неговото поражение бе моя. Затова реших да му помогна, като своеобразно обезщетение. Той ми задаваше много въпроси за Племето и аз му разказах всичко, което можах. Не беше трудно да го запазя в тайна — обучена съм за това — млъкна за момент и после добави: — Опасявах се, че ще се разгневиш.

Той поклати глава.

— Би трябвало, предполагам. Ако бях разбрал по-рано, щях да издам заповед за твоето наказание и смърт — той я наблюдаваше с възхищение. — Наистина си надарена с безстрашието на Кикута. Всъщност аз съм доволен, че си сторила онова, което си сторила. Помогнала си на Шигеру, а сега това наследство закриля Такео и може дори да представлява обезщетение за собственото ми предателство!

— Ще заминеш ли при Такео?

— Надявах се на малко повече вести. Кондо трябва да се върне скоро. Иначе, да, ще отида в Маруяма.

— Проводи пратеник. Нека ида аз. Твърде опасно е да отидеш лично. Но дали Такео ще се довери на някого от Племето?

— Може би ще отидем двамата. И ще вземем синовете ти.

Шизука впери поглед в него. Край главата й бръмчеше комар, но тя не махна с ръка да го прогони.

— Момчетата ще бъдат нашата гаранция пред него — рече Кенджи тихо.

Отново проблесна светкавица; този път гръмотевицата отекна по-близо. Внезапно плисна дъжд. Рукна от стрехите и откъм градината се разнесе мирис на мокра пръст.

Бурята вилня над селото в продължение на три-четири дни. Преди завръщането на Кондо пристигна друго съобщение от някакво момиче от фамилията Муто, което работеше в резиденцията на владетеля Фудживара на юг. Беше кратко и тревожно, без да съдържа подробностите, които те искаха да знаят, написано набързо и явно под заплахата на някаква опасност, и гласеше само че Ширакава Каеде се намира в къщата и е омъжена за владетеля Фудживара.

— Какво са й сторили този път? — възкликна Кенджи, когото гневът бе извадил от унинието на скръбта.

— От самото начало знаехме, че бракът й с Такео няма да бъде приет радушно — рече Шизука. — Предполагам, че Фудживара и Араи са уредили това помежду си. Владетелят Фудживара искаше да се ожени за нея още преди заминаването й през пролетта. Опасявам се, че аз я подтикнах да се сближи с него — представи си Каеде затворена в разкошната резиденция, спомни си жестокостта на благородника и й се прииска да бе действала другояче. — Не знам какво е станало с мен — каза тя на чичо си. — Преди време бях безразлична към всички тези неща. Сега установявам, че ме вълнуват дълбоко; изпитвам възмущение и ужас и съм преизпълнена със състрадание и към двамата.

— Още щом я видях за първи път, бях затрогнат от тежката участ на владетелката Ширакава — отвърна той. — Едва ли е възможно точно сега човек да не я жали дори повече.

— Как ли ще постъпи Такео? — запита се Шизука на глас.

— Ще започне война — предрече Кенджи. — И почти със сигурност ще бъде победен. Може да се окаже, че е твърде късно да сключим мир с него.

Шизука видя как скръбта отново обгърна чичо й. Страхуваше се, че той наистина щеше да последва дъщеря си в смъртта, и се постара да не го оставя сам.

Мина още седмица преди Кондо най-после да се върне. Времето се бе оправило и Шизука бе отишла в светилището да се помоли отново на божеството на войната да закриля Такео. Тя се поклони на изображението, стана и плесна три пъти с ръце, молейки се освен това, макар и без особена надежда, Каеде да бъде спасена. Когато се обърна, за да си тръгне, пред нея сияещ изникна Таку, току-що излязъл от състояние на невидимост.

— Ха! — извика той победоносно. — Този път не ме усети.

Тя бе удивена, защото нито го бе чула, нито бе различила очертанията му.

— Браво!

Таку се усмихна доволен.

— Кондо Киичи се върна. Чака те. Чичо иска да чуеш какви вести е донесъл.

— Гледай да не ги чуеш и ти — подразни го тя.

— Аз обичам да чувам разни неща — отвърна той. — Харесва ми да знам тайните на всички.

Хукна пред нея нагоре по прашната уличка, като ставаше невидим всеки път, когато преминаваше от слънце на сянка. „За него всичко това е просто игра, помисли си тя, както навремето беше за мен. Но в един момент миналата година вече не беше така. Защо? Какво стана с мен? Дали не е, защото познах страха? Страха да не загубя хората, които обичам?“

Кондо седеше с чичо й в главната стая на къщата. Тя коленичи пред тях и поздрави мъжа, който преди два месеца бе заявил желанието си да се ожени за нея. Виждайки го отново, вече знаеше, че не го иска. Щеше да намери някакво извинение, да се оправдае с лошо здраве. Лицето му бе отслабнало и измъчено, макар че поздравът му бе сърдечен.

— Съжалявам, че се забавих толкова — каза той. — В един момент вече смятах, че изобщо няма да се върна. Още щом пристигнах в Инуяма, бях задържан. Неуспешното нападение срещу теб бе докладвано на Араи и аз бях разпознат от хората, които дойдоха с нас в Ширакава. Очаквах да бъда екзекутиран. Но после се случи трагедия — избухна епидемия от едра шарка. Синът на Араи почина. Когато траурният период приключи, той прати да ме повикат и ме разпита подробно за теб.

— Сега отново проявява интерес към синовете ти — отбеляза Кенджи.

— Заяви, че ми бил длъжник, тъй като съм ти спасил живота. Пожела да се върна на служба при него и предложи да ми признае статута на воин по майчина линия и да ми дава възнаграждение.

Шизука погледна към чичо си, но Кенджи не каза нищо. Кондо продължи:

— Аз приех. Надявам се, че съм постъпил правилно. Разбира се, това ме устройва, след като понастоящем нямам господар, но ако фамилията Муто възразява…

— Можеш да ни бъдеш от полза там — рече Кенджи.

— Владетелят Араи сметна, че знам къде се намираш, и ме помоли да ти предам съобщението, че иска да види синовете си и теб, за да обсъдите формалностите по осиновяването им.

— Иска ли и възстановяване на връзката ни? — попита Шизука.

— Държи да се преместиш в Инуяма като майка на момчетата — не каза направо „и като негова любовница“, но Шизука схвана скрития смисъл.

Докато говореше, Кондо не прояви ни най-малък признак за гняв или ревност, но за момент върху лицето му се мярна иронично изражение. Разбира се, ако уредеше положението си в класата на воините, той можеше да сключи изгоден брак. Бе поискал брак с нея само докато все още нямаше господар.

Шизука не можеше да определи дали явният му прагматизъм по-скоро я ядосваше, или забавляваше. Нямаше намерение да прати синовете си на Араи или отново да дели с него ложе, нито да се омъжи за Кондо. Силно се надяваше Кенджи да не й нареди да стори което и да е от тях.

— Всички тези възможности трябва да се обмислят внимателно — отбеляза чичо й.

— Да, разбира се — отвърна Кондо. — Във всеки случай положението се усложни заради офанзивата срещу Отори Такео.

— Надявахме се да получим вести за него — измърмори Кенджи.

— Араи бил вбесен от брака. Незабавно го обявил за недействителен и пратил голяма войскова част при Фудживара. По-късно през лятото самият той се преместил в Кумамото, достатъчно близо, за да нанесе удар върху Маруяма. Последното, което научих, беше, че владетелката Ширакава се намирала в резиденцията на владетеля Фудживара и била омъжена за него. Била изолирана, на практика живеела като в затвор — той изсумтя шумно и отметна глава назад. — Зная, че Фудживара се смяташе сгоден за нея, но не биваше да действа по този начин. Наредил да му я доведат със сила; неколцина от хората й били убити, между тях и Амано Тензо, което е голяма загуба. Не беше нужно да постъпва така. Аи и Хана са заложници в Инуяма. Можеше да се преговаря и да не се стига до кръвопролитие…

Сърцето на Шизука се жегна от жалост към двете момичета.

— Ти видя ли ги там?

— Не, не беше позволено — той изглеждаше искрено разгневен заради Каеде и Шизука си спомни необичайната му привързаност към нея.

— А Такео? — попита тя.

— Изглежда, Такео е тръгнал срещу Фудживара и се е натъкнал на армията на Араи. Бил е принуден да отстъпи. Оттам нататък всичко е твърде неясно. В Западната провинция имаше силен и твърде ранен тайфун. Връхлетял е двете армии близо до крайбрежието. Никой още не знае какъв е изходът.

— Ако Араи победи Такео, какво ще стори с него? — попита Шизука.

— Това се питат всички! Някои казват, че ще го екзекутира, а други — че няма да смее заради репутацията на Такео. Трети пък твърдят, че ще сключи съюз с него срещу Отори в Хаги.

— Близо до крайбрежието ли? — попита Кенджи. — Коя част по-точно?

— Недалеч от някакво градче — Шухо, струва ми се. Аз самият не познавам областта.

— Шухо ли? — повтори Кенджи. — Никога не съм бил там, но казват, че има красиво естествено езеро, което винаги съм искал да посетя. Отдавна не съм пътувал. Времето е великолепно за целта. По-добре ще е вие двамата да дойдете с мен.

Звучеше непринудено, но Шизука долови припряността му.

— Ами момчетата? — попита тя.

— Ще ги вземем с нас; за тях ще е полезен опит, а може дори да ни потрябват уменията на Таку — Кенджи се изправи. — Трябва да тръгнем незабавно. Ще си изберем коне в Ямагата.

— Какъв ви е планът? — попита Кондо. — Ако ми позволите да попитам, възнамерявате ли да се погрижите Такео да бъде премахнат?

— Не точно. Ще ти обясня по пътя — щом Кондо се поклони и напусна стаята, Кенджи каза тихо на Шизука: — Може и да успеем да стигнем навреме да му спасим живота.