Възмездието

Трета глава

През следващите няколко дни походът ни към Маруяма продължи без непредвидени събития. Вестта за смъртта на Джин-Емон и за унищожаването на бандата му ни бе изпреварила и заради нея хората ни посрещаха радушно. Движехме се бързо, с кратки нощи и дълги дни, възползвайки се докрай от благоприятното време преди началото на лелеяните дъждове.

Докато пътувахме, Каеде се опита да ме въведе в заплетените взаимоотношения, определящи обстановката във владението, което предстоеше да стане нейна собственост. Шигеру вече ми бе разказал част от неговата история, но не знаех почти нищо за сложната плетеница от бракове, осиновявания, случаи на смърт, някои от които можеха да се окажат убийства, ревност и интриги. Всичко това за пореден път ме изпълни с удивление, породено от силата на Маруяма Наоми — жената, която Шигеру бе обичал, която бе успяла да оцелее и да управлява като пълноправен владетел. Накара ме още по-горчиво да съжаля за нейната смърт, както и за неговата, и засили решимостта ми да продължа тяхното дело, целящо възцаряването на мир и справедливост.

— Двете с владетелката Маруяма поговорихме малко по време на едно такова пътуване — каза Каеде. — Но тогава яздехме в обратната посока, движехме се към Цувано, където те срещнахме. Тя ми каза, че жените трябва да прикриват своята сила и да се оставят да бъдат носени в паланкин, за да не бъдат смазани от могъщи военачалници и воини. Но ето аз яздя редом с теб, на Раку, на свобода. Никога повече няма да се кача в паланкин.

Беше ден, в който хем грееше слънце, хем валеше. Внезапно върху тъмен сив облак се открои дъга; миг-два слънцето продължи да грее дръзко; сипеха се сребърни капки дъжд. После небето бе забулено от облаци, слънчевите лъчи угаснаха, дъгата изчезна, а дъждът стана студен и пронизващ.

Бракът на владетелката Маруяма целял да подобри отношенията между клановете Сейшуу и Тохан. Избраният за нея съпруг бил от рода Тохан и се явявал роднина както на Ийда, така и на фамилията Ногучи. Бил много по-възрастен, с предишен брак и с вече пораснали деца. Благоразумието на един съюз чрез подобен обременяващ брак по онова време се поставяло под въпрос, и то не само от Наоми, която, макар и едва на шестнайсет, била отгледана и възпитана в традициите на Маруяма да мисли и да говори от свое име. При все това кланът държал на този съюз и той бил уреден. Докато владетелката Маруяма била жива, доведените деца й създавали редица проблеми. След смъртта на съпруга й те оспорили собствеността на владението — безуспешно. Единствената дъщеря била омъжена за братовчед на Ийда Садаму — Ийда Нариаки, който, както научихме междувременно, бил оцелял от клането в Инуяма и избягал в Западната провинция, откъдето понастоящем, изглежда, възнамерявал да възобнови претенциите си за владението. Владетелите от клана Сейшуу били разделени. Маруяма неизменно се наследявала по женска линия, но била последната собственост, която се придържала към една традиция, накърняваща достойнството на воинската класа. Нариаки бил осиновен от своя тъст преди брака на владетелката Маруяма и за мнозина бил единственият законен претендент за имота на своята съпруга.

Наоми била привързана към своя съпруг и скърбяла искрено, когато четири години по-късно той починал, оставяйки я с малка дъщеря и невръстен син. Била твърдо решена дъщеря й да наследи имението й. Синът й починал при загадъчни обстоятелства, по думите на някои — от отрова, а в годините след битката при Яегахара овдовялата Наоми привлякла вниманието на самия Ийда Садаму.

— Но тогава тя вече е познавала Шигеру — намесих се аз. Щеше ми се да знаех къде и как се бяха срещнали. — И сега ти си нейната наследница.

Майката на Каеде бе братовчедка на владетелката Маруяма и Каеде бе най-близката жива роднина по женска линия на предишната господарка на клана, тъй като Марико — дъщерята на владетелката Маруяма, бе загинала заедно с майка си в реката при Инуяма.

— Ако ми позволят да получа наследството си — отвърна Каеде. — В края на миналата година ме посети нейният главен васал Сугита Харуки. Тогава той се закле, че кланът в Маруяма ще ме подкрепи, но Нариаки може вече да се е разположил там.

— Тогава ние ще го изгоним.

Сутринта на шестия ден стигнахме до границата на владението. Кахей нареди на хората си да спрат на няколкостотин крачки преди нея и аз препуснах напред, за да се присъединя към него.

— Надявах се брат ми вече да ни е пресрещнал — рече той тихо.

И аз се бях надявал на същото. Мийоши Гемба бе пратен в Маруяма преди сватбата ми с Каеде със задачата да предаде вестта за нашето неминуемо пристигане. Оттогава нямахме вести от него. Освен че се тревожех за безопасността му, исках, преди да навлезем в областта, да разполагам с някаква информация за положението в нея, както и за местонахождението на Ийда Нариаки и за отношението на града към нас.

Бариерата се намираше на един кръстопът. Граничният пост бе потънал в тишина, а пътищата във всички посоки бяха пусти. Амано взе Джиро и двамата препуснаха на юг. Когато се върнаха, Амано викаше:

— Оттук е преминала голяма армия… Забелязахме следи от много копита и цели камари от конски изпражнения.

— В посока към владението?

— Да.

Кахей се приближи до граничния пост и извика:

— Има ли някой там? Владетелят Отори Такео води съпругата си господарката Ширакава Каеде, пряка наследница на владетелката Маруяма Наоми…

Откъм дървената постройка не последва отговор. От невидимо огнище се виеше тънка струйка дим. Не долавях никакъв звук освен шума от собствената ми армия, спряла зад мен, тропота на неспокойни коне и дишането на хиляда мъже. Побиха ме тръпки. Очаквах всеки миг да чуя свистене и потракване на стрели.

Препуснах с Шън към Кахей:

— Нека огледаме.

Той се взря в мен, но вече се беше отказал да ме убеждава да стоя назад. Двамата скочихме от седлата, викнахме на Джиро да поеме юздите на конете и извадихме мечове.

Самата бариера бе съборена на земята и строшена от щурма на множество мъже и коне, които я бяха стъпкали. Мястото бе обгърнато от особена тишина. Внезапно откъм гората се разнесоха стряскащо пронизителни трели на коприварче. На места небето бе забулено с големи сиви облаци, но дъждът за пореден път бе спрял и вятърът от запад бе лек.

Долових мирис на кръв и дим. Влязохме в стражницата и досами прага видяхме първия труп. Мъжът бе повален върху огнището и дрехите му тлееха. Щяха да са изгорели, ако не бяха подгизнали от кръвта, изтекла от разпорения му корем. Ръката му все още стискаше меч, но острието бе чисто. Зад него, проснати по гръб, лежаха още двама; дрехите им бяха изцапани с последните им изпражнения, но не с кръв.

— Били са удушени — рекох на Кахей. Изтръпнах, защото само членовете на Племето използваха гароти.

Той кимна, докато обръщаше единия, за да види герба на гърба му.

— Маруяма.

— От колко време са мъртви? — попитах, оглеждайки помещението.

Двама от мъжете явно бяха изненадани, а третият е бил посечен, преди да успее да използва меча си. Усетих как в гърдите ми се надига ярост, същата, която бях изпитал към стражите, когато бяха пуснали Кенджи в градината или когато се бе промъкнал незабелязано край тях, яростта към обикновените хора, които така лесно ставаха жертви на Племето. Биваха нападани неочаквано, както ядат, безмилостно убивани от наемници, преди някой от тях да успее да се измъкне и да предупреди за настъпващата армия…

Кахей вдигна чайника от мястото, където бе захвърлен.

— Почти е изстинал.

— Трябва да ги догоним, преди да са стигнали града.

— Да тръгваме — рече Кахей с блеснали от нетърпение очи.

Но когато се обърнахме, за да излезем, долових лек шум, който идваше от малък склад зад стражницата. Направих знак на Кахей да замълчи и отидох до вратата. Някой се спотайваше зад нея, опитвайки се да сдържи дъха си и пресекливите си ридания. Рязко плъзнах вратата встрани и влязох с едно-единствено движение. Из помещението бяха разхвърляни чували с ориз, дъски, оръжия и земеделски инструменти.

— Кой е там? Излез!

Разнесе се топуркане и иззад балите изскочи малка фигура, която се опита да се шмугне между краката ми. Аз я сграбчих, видях, че беше десет-единайсетгодишно момче, осъзнах, че стиска нож, и със сила разтворих пръстите му, докато накрая той извика и го пусна. Загърчи се в хватката ми, като се мъчеше да не хлипа.

— Стой мирно! Няма да ти сторя зло!

— Татко! Татко! — закрещя той.

Бутнах го пред себе си обратно в стражницата.

— Някой от тези ли е баща ти?

Лицето му бе пребледняло, дъхът му излизаше на пресекулки, очите му бяха пълни със сълзи, но той все още полагаше отчаяни усилия да се овладее. Нямаше съмнение, че е син на воин. Сведе поглед към мъжа, когото Кахей бе издърпал от огнището, взря се в ужасната рана и безжизнените очи и кимна. После призеленя и аз го издърпах през вратата, за да повърне навън. В чайника имаше останал малко чай. Кахей го наля в една от оцелелите чаши и даде на момчето да пие.

— Какво се е случило? — попитах аз.

Зъбите му тракаха, но той се стараеше да говори нормално, въпреки че гласът му прозвуча неестествено силен.

— Двама мъже влязоха през покрива. Удушиха Китано и Цурута. Някой друг преряза въжетата на кола отвън и подплаши конете. Баща ми се втурна след тях и когато се върна, двамата разпориха корема му с ножовете си — той отчаяно се мъчеше да потисне риданията си. — Мислех, че са си отишли — продължи той. — Не ги виждах никъде! А те се появиха изневиделица и го разпориха…

— Ти къде беше?

— В склада. Скрих се. Срам ме е. Трябваше да ги убия!

Кахей се усмихна при вида на освирепялото детско лице.

— Постъпил си правилно. Порасни и тогава ги убий!

— Опиши ми двамата — подканих го аз.

— Бяха в тъмни дрехи. Не издаваха никакъв шум. И правеха онзи номер, дето изведнъж изчезват и изобщо не ги виждаш — изплю се презрително и добави: — Магии!

— А армията, която е преминала оттук?

— Ийда Нариаки от клана Тохан заедно с воини на Сейшуу. Познах им гербовете.

— Колцина?

— Стотици — отвърна той. — Преминаваха дълго. Но последните минаха преди малко. Изчаках ги всичките и точно се канех да изляза, когато ви чух, затова останах скрит.

— Как се казваш?

— Сугита Хироши, син на Харуки.

— В Маруяма ли живееш?

— Да, моят чичо Сугита Харуки е главен васал на Маруяма.

— По-добре ела с нас — рекох. — Знаеш ли кои сме?

— Отори — отвърна момчето и за пръв път се усмихна… немощна, скръбна усмивка. — Виждам го по гербовете ви. Мисля, че сте онези, които очакваме.

— Аз съм Отори Такео, а това е Мийоши Кахей. Съпругата ми е Ширакава Каеде, наследница на тази област.

Момчето падна на колене:

— Владетелю Отори. Братът на господаря Мийоши дойде при чичо. Двамата сега подготвят хора, тъй като чичо е сигурен, че Ийда Нариаки няма да позволи господарката Ширакава да наследи владението без бой. Прав е, нали?

Кахей го потупа по рамото.

— Иди и се сбогувай с баща си. И донеси меча му. Сега трябва да стане твой. Когато сражението приключи, ще го отнесем в Маруяма и ще го погребем с почести.

„Ето такова възпитание трябваше да имам“, помислих си, проследявайки с поглед Хироши, който се върна, стиснал меча, дълъг почти колкото него. Мама ме беше учила единствено да не късам щипците на раците, да не наранявам нито едно живо същество, а това момче от раждането му е било обучавано да няма страх от смъртта или жестокостта. Знаех, че Кахей одобрява смелостта му — той самият бе възпитан според същия кодекс. Е, ако след цялото това обучение при Племето все още не бях станал безпощаден, едва ли някога щях да се превъзпитам. Щеше да ми се наложи да се преструвам.

— Откраднали са всичките ни коне! — възкликна Хироши, докато подминавахме празните конюшни. Отново трепереше, но от гняв, помислих си аз, вече не от страх.

— Ще ги върнем, че и повече — обеща му Кахей. — Върви с Джиро и се пази!

— Отведи го при жените и кажете на Манами да го наглежда — наредих на Джиро, поех от него Шън и отново се метнах на седлото.

— Не искам никой да ме наглежда — обяви момчето, когато Кахей го вдигна, за да го сложи върху седлото до Джиро. — Искам да се бия заедно с вас.

— Гледай с този меч да не убиеш някого по погрешка — каза Кахей през смях. — Ние сме ти приятели, не забравяй!

— Нападението трябва да е било съвсем внезапно — рекох на Макото, след като му разказах накратко каквото бяхме научили. — В стражницата почти нямаше хора.

— Или може би в Маруяма са го очаквали и са изтеглили всичките си налични воини, за да устроят засада или да атакуват на по-подходящ терен — отвърна той. — Познаваш ли района от тук до града?

— Никога не съм бил по тези места.

— А съпругата ти?

Поклатих глава.

— Тогава по-добре върни онова момче. Само то може да ни е водач.

Кахей викна след Джиро, който се отдалечаваше с Хироши. Момчето засия от въодушевление и показа удивителни познания за терена и укреплението на града. Маруяма беше крепост на хълм; по склоновете и в подножието му бе разположен значителен по размери град. Малка бързоструйна река снабдяваше града с вода и захранваше мрежа от канали, в които изобилстваше от риба; крепостта разполагаше със собствени извори. Външните стени на града в миналото са били поддържани в добро състояние и са можели да бъдат бранени безкрай, но след смъртта на владетелката Маруяма и повсеместния смут, последвал падането на Ийда, никой повече не ги бе възстановил и стражите там бяха малцина. В резултат градът бе разделен между тези, които подкрепяха Сугита и неговата избраница Каеде, и другите, които смятаха, че е по-разумно да се снишат пред вятъра на съдбата и да приемат управлението на Ийда Нариаки и съпругата му, чиито претенции също имаха своите законни основания.

— Къде е сега чичо ти? — попитах Хироши.

— Чака малко преди града с всичките си хора. Не искаше да се отдалечава много, за да не го превземат зад гърба му.

— Ще се оттегли ли в самия град?

Момчето присви очи като възрастен.

— Само в случай на крайна нужда, след което ще трябва да отстъпи и в самата крепост, защото градът повече не може да бъде отбраняван. Почти не разполагаме с храна; миналата година бурите унищожиха голяма част от реколтата, а зимата бе необичайно тежка. Не бихме издържали продължителна обсада.

— Къде би се сражавал чичо ти, ако можеше да избира?

— Този път прекосява река Асагава недалеч от градските порти. Там има брод; почти винаги е плитък, но понякога става пълноводен. За да стигне до него, пътят се спуска в дълбока клисура и после се изкачва отново. Следва малка равнинна местност с удобен склон. Татко ме учеше, че там може да се задържи настъпваща армия. А с достатъчно хора можеш да ги обходиш по фланговете и да ги притиснеш в клисурата.

— Браво, ти си бил отличен стратег — похвали го Кахей. — Ще те вземам с мен на всичките си сражения!

— Ама аз познавам само този район — заоправдава се Хироши с внезапна свенливост. — Но татко ме е учил, че по време на война преди всичко трябва да се опознае теренът.

— Баща ти сега би се гордял с теб — рекох. Най-добрият план за нас, изглежда, щеше да е да продължим бързо напред и да се надяваме да приклещим армията в дефилето. Дори и Сугита да се бе оттеглил в града, бихме могли да изненадаме атакуващата армия в гръб. Имах още един въпрос към момчето: — Каза, че е възможно една армия да бъде обходена по фланговете и притисната в клисурата. Значи до равнината има и друг път?

То кимна.

— На няколко километра от тук в северна посока. Преди седмица минахме по него, за да дойдем тук, тъй като след проливен дъжд бродът беше залят. Отнема малко повече време, но не и ако се движиш в галоп.

— Можеш ли да покажеш пътя на владетеля Мийоши?

— Разбира се — момчето вдигна към Кахей искрящ от нетърпение поглед.

— Кахей, вземи си конниците и поемайте с пълна скорост натам. Хироши ще ти покаже къде да намериш Сугита. Кажи му, че идваме и че трябва да изтика врага в клисурата. Пешаците и земеделците ще дойдат с мен.

— Така е добре — рече Хироши доволен. — Бродът е осеян с големи камъни; теренът не е удобен за бойни коне. А и Тохан ще си помислят, че сте по-слаби, и ще ви подценят. Няма да очакват земеделци да участват в сражение.

„Трябва да вземам от него уроци по стратегия“, помислих си аз.

Джиро попита:

— И аз ли да тръгна с господаря Мийоши?

— Да, вземи Хироши на коня си и го дръж под око.

Конниците потеглиха и тропотът на копитата им отекна в обширната долина.

— Кое време е? — попитах Макото.

— Към втората половина от часа на змията9.

— Хората яли ли са?

— Дадох заповед да се нахранят бързо, докато бяхме спрели.

— Значи можем да тръгнем веднага. Поведи хората; аз ще се върна при съпругата си, после ще ви настигна.

Макото обърна коня си, но преди да потегли, за миг обхвана с поглед небето, гората и долината.

— Прекрасен ден — рече тихо.

Знаех какво имаше предвид — хубав ден за умиране. Но на никого от двама ни не бе писано да умрем в онзи ден, макар че това бе съдбата на мнозина други.

Препуснах обратно покрай колоната от почиващи мъже, дадох заповед да поемат напред и запознах водачите им с нашия план. Те се изправиха нетърпеливо, особено когато им казах кой е главният ни враг. Нададоха възторжени викове, въодушевени от възможността да накажат Тохан за поражението при Яегахара, за загубата на Ямагата и за годините на потисничество.

Каеде и другите жени чакаха в малка горичка, охранявани както обикновено от Амано.

— Отиваме на бой — рекох на Каеде. — Ийда Нариаки е пресякъл границата преди нас. Кахей пое с конниците да ги обходи странично, където се надяваме да срещне брат си и владетеля Сугита. Амано ще ви отведе навътре в гората; ще останете там, докато дойда да ви взема.

Амано сведе глава в поклон. За миг Каеде сякаш понечи да каже нещо, но после също сведе глава.

— Нека всемилостивият бъде с вас — прошепна тя, без да откъсва очи от лицето ми. Приведе се леко напред и добави: — Един ден ще вляза в битка редом с теб.

— Като знам, че си в безопасност, ще мога да съсредоточа цялото си внимание върху сражението — отвърнах. — Освен това трябва да охраняваш архива.

С изопнато от тревога лице Манами заяви:

— Бойното поле не е място за една жена!

— Не е — съгласи се Каеде. — Само ще им се пречкам. Но как ми се ще да се бях родила мъж!

Разпалеността й ме разсмя.

— Довечера ще спим в Маруяма — обещах й.

Съхраних в съзнанието си образа на оживеното й смело лице през целия ден. Преди да напуснем храма, Каеде и Манами бяха извезали флагове с изображенията на чаплата на Отори, бялата река на Ширакава и хълма на Маруяма. Сега ги развяхме, докато препускахме през долината. Макар че се готвехме да влезем в бой, все пак не пропуснах да огледам състоянието на околността. Нивята изглеждаха плодородни и вече сигурно бяха наводнени и засети, но дигите бяха разрушени, а каналите — задръстени с кал и бурени.

Освен тези признаци на занемареност установих, че армията пред нас бе плячкосала каквото бе намерила в селата и стопанствата пред нас. Край пътя плачеха деца, виждаха се горящи къщи, на места лежаха трупове на мъже, убити просто така, без причина, а мъртвите им тела бяха зарязани там, където ги бе застигнала смъртта.

От време на време, когато минавахме покрай някое стопанство или селце, оцелелите мъже и момчета излизаха да ни разпитват. Разбирайки, че преследваме Тохан и че ще им позволя да се бият, те с нетърпение се присъединяваха към нас, увеличавайки числеността ни с близо стотина. Около два часа по-късно чух пред нас звуците, за които се ослушвах — дрънчене на стомана, цвилене на коне, бойни викове, вопли на ранени. Направих знак на Макото и той даде заповед за спиране.

Шън застина неподвижен, с наострени напред уши, заслушан не по-малко съсредоточено от мен. Не изцвили в отговор, все едно разбираше необходимостта от тишина.

— Най-вероятно Сугита ги е пресрещнал тук, както каза момчето — рече тихо Макото. — Но дали Кахей е успял да стигне до него?

— Който и да е, битката е сериозна — отвърнах.

Пътят пред нас се губеше надолу по хълма в клисурата. Върховете на дърветата поклащаха новите си зелени листа на пролетното слънце. Шумът от битката не бе чак толкова силен, че да не мога да чуя и птичата песен.

— Знаменосците ще яздят отпред с мен — рекох.

— Не бива да заставаш начело. Стой в средата, където е по-безопасно. Ще бъдеш твърде лесна мишена за стрелците.

— Това е моята война — отвърнах. — Правилно е аз първи да се хвърля в боя — възможно бе думите ми да са прозвучали спокойно и овладяно, но в интерес на истината бях напрегнат и изгарях от нетърпение да започна сражението, за да го приключа час по-бързо.

— Да, това е твоята война и всички до един сме в нея заради теб. Още една причина да се опитаме да те опазим!

Обърнах коня си и застанах с лице към хората си. Изпитах прилив на съжаление заради онези, които щяха да умрат, но поне им бях дал възможност да загинат като мъже, да се сражават за своята земя и семейство. Извиках знаменосците и те поеха напред с развяващи се на вятъра флагове. Вперих поглед в бялата чапла и мислено се помолих на духа на Шигеру. Усетих, че ме завладява. Измъкнах Джато и острието блесна на слънцето. Мъжете откликнаха с възторжени викове.

Обърнах Шън и го подкарах в лек галоп. Той се носеше напред невъзмутим и изпълнен с желание, все едно двамата яздехме през някоя ливада. Конят вляво от мен бе превъзбуден, теглеше юздечката и се опитваше да се изправи на задните си крака. Усещах напрежението в мускулите на ездача, докато с едната си ръка направляваше коня, а с другата държеше вдигнатия флаг.

Пътят потъна в сумрак, докато се спускахме между дърветата. Теренът се влоши, както бе предсказал Хироши, и доскоро покрит с мек и влажен пясък, сега стана скалист, с множество големи обли камъни и дупки, издълбани от скорошни порои. Явно при всеки проливен дъжд самият път се превръщаше в река.

Забавихме ход и преминахме в тръс. През звуците на битката долавях и шума на истинската река. Добре очертана празнина в листака пред нас показваше къде пътят излизаше изпод дърветата и поемаше покрай брега в продължение на двеста-триста метра преди брода. Успях да съзра няколко по-отчетливи тъмни силуета, които се биеха в устрема на масовата сеч. Бях решил първо да използвам стрелците, но щом видях вихрещото се пред нас сражение, осъзнах, че ще убият колкото врагове, толкова и съюзници. Хората на Сугита бяха изтласкали атакуващата армия от долината и сега стъпка по стъпка изтикваха противниците си покрай реката. Когато приближихме, някои от нападателите се опитваха да пробият редиците и да избягат; видяха ни и побягнаха в обратната посока, крещейки, за да предупредят командирите си.

Макото бе вдигнал раковината и сега я наду. Странният й призрачен звук се отрази в отсрещната страна на клисурата и ехото му отекна над реката. И тогава някъде отпред прозвуча отговор, твърде далеч, за да можем да видим мъжа, който го изпращаше. За миг всичко застина — мига преди вълната да се разбие в брега, — а после вече бяхме сред тях и битката беше във вихъра си.

Само хронистите, които описват събитията впоследствие, могат да ти кажат какво се случва в една битка, а и те обикновено разказват историята на победителя. Няма начин, когато си в разгара й, да знаеш как върви сражението. Дори и да можеше да погледнеш отгоре с очите на орел, пак единственото, което би могъл да видиш, е пъстра завивка от трептящи цветове, гербове и флагове, кръв и стомана… красива и кошмарна. Всички на бойното поле обезумяват — как иначе бихме могли да вършим нещата, които вършим, и да понесем онова, което виждаме?

Тутакси осъзнах, че сблъсъкът с разбойниците бе нищо. Тези тук бяха калените воини на Тохан и Сейшуу — добре въоръжени, жестоки, изкусни. Те видяха герба с чаплата и веднага познаха кой е в тила им. Моментално половината от тях се втурнаха да мъстят за Ийда Садаму. Макото бе проявил здрав разум, когато бе предложил да остана защитен в центъра. Успях да отблъсна трима войници, като от третия ме спаси единствено Шън, преди приятелят ми да застане редом с мен. Използвайки тоягата си като копие, той уцели четвърти воин под брадичката и го събори от седлото. Един от нашите селяни се хвърли върху падналия и отсече главата му със сърпа си.

Пришпорих Шън напред. Той сякаш инстинктивно намери пътека в мелето, като винаги се обръщаше в точния момент, за да ми осигури предимство. А Джато скачаше в ръцете ми, както ме бе предупредил навремето Шигеру, докато накрая вече кръвта, която се стичаше по острието му, стигаше чак до дръжката.

Както се биехме рамо до рамо, двамата с Макото се озовахме обградени от плътен обръч и в един миг си дадох сметка, че пред нас има още едно такова сбито множество. Над него се вееха флаговете на Тохан. Двете купчини от хора се въртяха, издигаха се и се спускаха, докато около тях мъжете ставаха и падаха и накрая се озоваха тъй близо, че вече можех да видя своя противник в средата.

Връхлетя ме чувство за нещо познато. Този човек имаше черна броня и шлем с рога, каквито носеше Ийда Садаму, когато бях вдигнал поглед към него изпод нозете на коня му в Мино. На гърдите му проблясваше низ от златни молитвени зърна. Очите ни се срещнаха над морето от сражаващи се мъже и Нариаки нададе гневен вик. Приведе се към главата на своя кон, пришпори го и разкъсвайки защитния обръч около себе си, се устреми към мен.

— Отори Такео е мой! — изкрещя той. — Никой да не го пипа, оставете го на мен! — повтаряше го отново и отново, докато мъжете, които ме нападаха, се отдръпнаха леко и двамата се озовахме лице в лице, на няколко крачки един от друг.

В настоящия разказ събитията звучат така, все едно е имало достатъчно време да ги осъзная, но в действителност нямаше. Тези картини проблясват в съзнанието ми като отделни отрязъци. Той беше пред мен, отново крещеше и ме обсипваше с хули, ала аз почти не чувах думите. Той пусна юздите върху врата на коня си и вдигна меча си с две ръце. Конят му бе по-голям от Шън, а той, също както Ийда — много по-едър от мен. Втренчих се в меча точно когато започваше своето движение; Шън също го наблюдаваше.

Острието проблесна. Шън отскочи встрани и мечът разсече въздуха. Устремът на мощния удар увлече ездача. Той политна напред и се стовари върху врата на коня си. Животното подскочи, при това достатъчно силно, за да го измести от седлото. Трябваше или да падне, или да пусне меча си. Измъквайки нозе от стремената, той се хвана с една ръка за конската грива, извъртя се с удивителна ловкост и скочи на земята. Падна на колене, без да изпуска меча си. Тутакси се изправи и моментално се хвърли към мен със замах, който щеше да ми отсече крака, ако Шън бе останал на мястото си.

Моите хора напираха напред и лесно можеха да се справят с него.

— Стойте! — изкрещях аз. Вече бях твърдо решен да го убия със собствените си ръце. Бях обладан от ярост, каквато не познавах, толкова различна от хладнокръвните убийства на Племето, колкото денят — от нощта. Пуснах юздите и скочих от гърба на Шън. Чух го как изпръхтя зад мен, и знаех, че ще остане неподвижен като скала, докато отново имах нужда от него.

Изправих се лице в лице с братовчеда на Ийда, така както ми се щеше да се бях изправил срещу самия Ийда. Знаех, че Нариаки ме презира, и то с основание — аз не притежавах неговото обучение, нито неговите умения, но в презрението му съзрях неговата слабост. Той се втурна напред, размахвайки меч; намерението му бе да се опита да ме посече, възползвайки се от преимуществото на по-дългата си ръка. Внезапно се видях в залата в Тераяма, тренирайки с Мацуда. Както в онзи миг, пред мен се появи образът на Каеде — тя бе моят живот и моята сила. „Довечера ще спим в Маруяма“, обещах й отново и усетих същия порив.

„Черна кръв10, помислих си аз и може би дори изкрещях към Нариаки. Имаш я ти, имам я и аз. Принадлежим към една и съща класа.“ Почувствах ръката на Шигеру в моята собствената. И после Джато се стовари точно в целта, а алената кръв на Ийда Нариаки оплиска лицето ми.

Щом Нариаки се свлече на колене, Джато удари отново и главата му се търкулна в краката ми. Очите му все още бяха пълни с ярост, а устните му бяха оголили зъбите му.

Тази картина се запечата в съзнанието ми, но почти нищо друго. Нямаше време за страх, нито за мисъл. Движенията, на които ме бяха обучили Шигеру и Мацуда, направляваха меча чрез ръката ми, но не и чрез съзнателната ми воля. След като Нариаки беше мъртъв, се обърнах към Шън. Примигвайки от капките пот, които се стичаха в очите ми, видях Джо-Ан до главата му; низвергнатият държеше и вражеския кон.

— Отведи ги настрани — извиках му аз.

Хироши се бе оказал прав относно терена. След като изтласкахме войската на Тохан и Сейшуу и започнахме да настъпваме, блъсканицата се усили. Ужасени коне се подхлъзваха в дупки, чупейки крака, или бяха насилвани да се катерят по големите камъни, поради което се плашеха, тъй като не можеха нито да продължат напред, нито да се върнат назад.

Джо-Ан се покатери като маймуна на гърба на Шън и си проправи път между биещите се. На моменти го зървах как се промъква през мелето и отвежда в гората останалите без ездачи, обезумели от паника коне. Както сам бе отбелязал, в една битка има много други задачи, освен да убиваш.

Скоро видях пред нас флаговете на Отори и Маруяма, както и герба на Мийоши. Армията помежду ни бе попаднала в капан. Те продължаваха да се бият яростно, но нямаха нито изход, нито надежда.

Мисля, че никой не успя да избяга жив. Реката бе почервеняла от кръвта им. След като всичко свърши и настъпи покой, низвергнатите се погрижиха за труповете и ги положиха в редици. Когато се срещнахме със Сугита, минахме заедно покрай тях и той успя да определи самоличността на мнозина. Джо-Ан и хората му вече се бяха погрижили за дузини коне. Сега прибираха от мъртвите техните брони и оръжия и подготвяха изгарянето на труповете.

Денят бе превалил, без изобщо да усетя — вече минаваше часът на кучето11. Битката бе продължила пет-шест часа. Армиите ни бяха приблизително равни — малко под две хиляди от всяка страна. Но Тохан бяха загубили своята, а ние имахме по-малко от сто загинали и около двеста ранени.

Джо-Ан ми доведе обратно Шън и двамата със Сугита препуснахме навътре в гората, където чакаше Каеде. С обичайната си експедитивност Манами вече бе успяла да направи лагер, да запали огън и да сгрее вода. Каеде бе коленичила на постелка под дърветата. През сребристосивите стволове на буковете виждахме фигурата й, обгърната от спуснатите й коси. Седеше безмълвна, с изправен гръб. Когато приближихме, забелязах, че клепачите й са спуснати.

Манами дойде да ни посрещне. Макар и зачервени, очите й сияеха.

— Моли се — прошепна тя. — Така е от часове.

Аз слязох от коня и я повиках по име. Каеде отвори очи и на лицето й се изписаха радост и облекчение. Тя стори поклон доземи, а устните й не преставаха да се движат в безмълвна благодарност. Коленичих пред нея, същото стори и Сугита.

— Спечелихме голяма победа — рече той. — Ийда Нариаки е мъртъв и вече нищо не може да попречи Маруяма да стане ваша собственост.

— Безкрайно съм ви признателна за верността и смелостта — му каза тя и после се обърна към мен: — Ранен ли си?

— Не — еуфорията от битката отшумяваше и вече усещах болки по цялото си тяло. Ушите ми бучаха, призляваше ми от мириса на кръв и смърт, който ме бе просмукал. Каеде изглеждаше непостижимо чиста и непокварена.

— Молех се да оцелееш — каза тя с приглушен глас. Заради присъствието на Сугита се чувствахме неловко един с друг.

— Вземете си чай — подкани ни Манами. Осъзнах, че устата ми бе пресъхнала, а устните ми — покрити със засъхнала кръв.

— Толкова сме мръсни… — започнах, но тя сложи чашата в ръката ми и аз отпих с благодарност.

Слънцето вече беше залязло и светлината на превалящия ден бе ясна и обагрена в синьо. Вятърът бе стихнал и птиците пееха своите последни песни преди настъпването на нощта. Чух шумолене в тревата и вдигнах поглед, за да видя как насред сечището в далечината се появи заек. Отпих от чая, без да откъсвам поглед от него. Той се втренчи в мен с големите си диви очи и няколко мига застина така, преди отново да потъне в гората. Чаят беше тръпчив, с мирис на дим.

Две битки бяха вече зад гърба ни, очакваха ни още три, ако трябваше да се вярва на пророчеството — предстояха ни две победи и една загуба.