Възмездието

Девета глава

Никой не говореше, докато яздехме, но отношението на Акита и воините му изглеждаше вежливо и почтително. Надявах се да съм спасил хората си и Хироши, но не очаквах собственият ми живот да бъде пощаден. Бях благодарен на Араи за това, че бе наредил да се отнасят с мен като с владетел от клана Отори — един от собствената му класа — и че не ме подложи на унижение, но си мислех, че или ще заповяда да бъда екзекутиран, или ще ми предостави възможността сам да си отнема живота. Въпреки възпитанието от детството ми, въпреки словата на Джо-Ан и обещанието ми към Каеде, знаех, че нямаше да имам друг избор, освен да се подчиня.

Тайфунът бе прочистил въздуха от влажността и утринта бе ясна и чиста. Мислите ми притежаваха същата яснота — Араи ме бе победил; аз се бях предал; щях да му се подчиня и да направя онова, което ми наредеше. Започнах да разбирам защо воините хранеха такова уважение към своя кодекс. Той правеше живота твърде лесен.

Думите на пророчеството изплуваха в съзнанието ми, но аз ги изтласках. Не исках нищо да ме отклонява от правилния път. Хвърлих поглед към Хироши, който яздеше до мен с изпънати рамене и високо вдигната глава. Старият кон пристъпваше невъзмутимо и от време навреме изпръхтяваше от удоволствие, наслаждавайки се на топлото слънце. Замислих се над възпитанието, което бе направило храбростта втора природа на това момче. Той знаеше по инстинкт как да се държи с достойнство; при все това съжалявах, че е толкова малък, а вече му се налага да преживее поражение и да прояви покорство пред врага.

Навсякъде около нас личаха следите на опустошението, оставени от тайфуна, който бе връхлетял крайбрежието. Къщи без покриви, огромни изкоренени дървета, пометени оризища и придошли реки, в които, притиснати от отпадъци, се носеха труповете на удавени волове, кучета и други животни. За момент изпитах тревога за земеделците в Маруяма, запитах се дали защитите, които бяхме изградили, са се оказали достатъчно здрави да предпазят нивите им, и какво щеше да стане с тях, ако Каеде и аз не бъдехме там да ги закриляме. Кому принадлежеше владението сега и кой щеше да се грижи за него? Беше мое за едно кратко лято, но аз вече скърбях, че съм го загубил. Бях вложил цялата си енергия във възстановяването му. Без съмнение членовете на Племето също щяха да се върнат и да накажат онези, които ги бяха изместили, след което щяха отново да се заемат със своя жесток занаят. И никой освен мен не можеше да ги спре.

Когато приближихме градчето Шухо, видяхме как хората на Араи претърсваха наоколо за храна. Дадох си сметка за допълнителното бреме, което тази огромна армия от хора и коне стоварваше върху земята. Всичко, което вече бе прибрано, щеше да бъде отнето, а реколтата, останала по нивята, бе унищожена от тайфуна. Надявах се селяните да притежават тайни оризища и скрити складове, защото иначе щяха да гладуват през зимата.

Градчето Шухо бе известно със своите многобройни студени извори, които образуваха езеро с блестящ син цвят. Водата му се смяташе за лековита и бе посветена на богинята на късмета. Вероятно затова мястото изглеждаше ведро и изпълнено с живот въпреки нахлулата войска и нанесените от бурята поражения. Прекрасният ден сякаш вещаеше завръщането на сполуката. Жителите вече се бяха заели да поправят и да изграждат отново, като си подхвърляха шеги и дори пееха. Ударите на чукове и стърженето на триони се носеха като жизнерадостна песен на фона на бълбукащата вода от придошлите потоци.

Намирахме се на главната улица, когато за мое удивление насред ведрата глъч чух някой да вика името ми.

— Такео! Владетелю Отори!

Гласът ми беше познат, макар че не можах да се сетя веднага кой бе притежателят му. После сладкият мирис на току-що отрязано дърво го накара да изплува в съзнанието ми — беше Широ, майсторът дърводелец от Хаги, който бе направил постройката за чаена церемония и славеевия под на Шигеру.

Обърнах глава по посока на гласа и го видях да ми маха от един покрив. Той извика отново:

— Владетелю Отори! — и песента на града бавно стихна, когато мъжете един по един взеха да оставят инструментите си и да се взират в нас.

Безмълвните им пламтящи погледи се насочваха към мен по същия начин, по който хората бяха гледали Шигеру, когато бе пристигнал на кон от Тераяма в Ямагата, вбесявайки и изпълвайки с тревога хората на Тохан, които ни съпровождаха, и по който гледаха мен, когато се намирах сред низвергнатите.

Аз гледах право напред, без да реагирам. Не исках да разгневя Акита. В края на краищата бях затворник. Но чувах как името ми се предаваше от уста на уста подобно на жужене на насекоми покрай цветен прашец.

Хироши прошепна:

— Всички познават владетеля Отори.

— Не говори — отвърнах, надявайки се хората да не бъдат наказани за поведението им. Питах се защо Широ е тук, дали са го прогонили от Средната провинция след смъртта на Шигеру и какви ли новини има от Хаги.

Араи бе разположил щаба си в малък храм на склона на хълма над града. Не беше пристигнал с цялата си армия, естествено. По-късно установих, че част от воините му все още се намираха в Инуяма, а останалите се бяха установили на лагер на половината път между Хаги и Кумамото.

Слязохме от седлата и наредих на Хироши да остане при конете и да се погрижи да бъдат нахранени. За миг той изглеждаше така, сякаш се канеше да протестира, но после сведе глава, а върху лицето му се изписа скръб.

Сакаи сложи ръка на рамото му и Хироши пое юздите на Шън. Изпитах болка, докато наблюдавах как малкият дорест кон послушно тръгва с него, отърквайки глава в ръката на Хироши. Беше спасил живота ми толкова пъти и аз не исках да се разделям с него. За първи път ме връхлетя мисълта, че може би няма да го видя повече, и тогава си дадох сметка, колко силно бе нежеланието ми да умирам. Позволих си за миг да изпитам чувството, а после издигнах своята същност на Кикута като щит около себе си, благодарен за тъмната сила на Племето, която щеше да ме крепи в тези мигове.

— Оттук — рече Акаи. — Владетелят Араи иска да ви види незабавно.

Вече чувах гласа на Араи някъде от вътрешността на храма, гневен и мощен.

В края на верандата един слуга донесе вода и аз си измих краката. Не можех да сторя кой знае какво с останалата част от себе си — бронята и дрехите ми бяха мръсни, покрити с кал и кръв. Учудих се, че Акита изглеждаше толкова спретнат след битката и преследването в дъжда, но когато ме въведе в помещението, където Араи бе събрал главните васали, видях, че всички са също толкова добре облечени и чисти.

Сред тези снажни мъже Араи бе най-снажният. Сякаш бе наедрял в сравнение с последния път, когато го бях видял в Тераяма. Победите му бяха придали тежестта на властта. Той бе изявил своята характерна решителност, завземайки управлението след смъртта на Ийда и Шигеру; беше смел, съобразителен и безпощаден, а и притежаваше качеството да кара хората около него да се чувстват обвързани и да му предоставят верността си. Недостатъците му бяха прибързаност и упорство; не беше нито гъвкав, нито търпелив, а и чувствах, че е алчен. Докато Шигеру бе преследвал властта, защото чрез нея можеше да управлява в справедливост и хармония с небето, Араи диреше властта заради самата власт.

Всичко това проблесна в съзнанието ми, когато хвърлих бърз поглед към мъжа, седнал в издигнатата част на помещението и обграден от двете страни със своите васали. Носеше изкусно изработена броня, блестяща в червено и златно, но главата му беше гола. Беше си пуснал брада и мустаци и тутакси долових мириса на парфюма им. За миг погледите ни се срещнаха, но не успях да прочета в очите му нищо друго освен гняв.

Помещението вероятно бе представлявало зала за поклонници в храма; отвъд вътрешните врати, които бяха наполовина отворени, долавях движение и шепот на монасите и свещениците, а въздухът бе наситен с мирис на тамян.

Коленичих и се прострях по очи на пода.

Настъпи продължително мълчание, нарушавано единствено от потракването на ветрилото в ръката на Араи. Чувах ускореното дишане на мъжете около себе си, ударите на сърцата им подобно на барабани, а в далечината — песента на града, който се възстановяваше. Стори ми се, че долових цвиленето на Шън откъм редиците завързани коне — нетърпеливия звук на кон, видял храна.

— Само какъв глупак си, Отори! — кресна Араи насред тишината. — Аз ти нареждам да се ожениш, ти отказваш. Изчезваш за месеци, зарязвайки наследството си. Появяваш се отново и имаш дързостта да се ожениш за моя повереница, без да си поискал разрешението ми. Смееш да нападаш един благородник — владетеля Фудживара. Всичко това можеше да се избегне. Можехме да бъдем съюзници! — известно време продължи в същия дух, подчертавайки всяко изречение с пляскане на ветрилото в дланта си, все едно му се искаше да ме заудря по главата. Но гневът му не ме докосна отчасти защото се бях загърнал в мрак, отчасти защото чувствах, че е привиден. Не изпитах негодувание — той имаше пълно право да ми бъде ядосан. Чаках с лице, опряно о пода, да видя какво щеше да стори след това. Той се изчерпа откъм упреци и оскърбления и отново настъпи тишина. Накрая изсумтя: — Оставете ни. Ще говоря с Отори насаме.

Някой от лявата му страна прошепна:

— Мислите ли, че е разумно, господарю? Репутацията му…

— Не ме е страх от Отори! — кресна Араи в гневен изблик. Чух как мъжете напускат един по един и как Араи се изправя и слиза от подиума.

— Седни — ми нареди той.

Аз се подчиних, но без да вдигам поглед. Той коленичи, така че се озовахме коляно до коляно и можехме да говорим, без да ни чуват.

— Е, това свърши — каза той почти приветливо. — Сега можем да говорим за стратегия.

— Искрено съжалявам, задето оскърбих владетеля Араи — рекох.

— Добре, добре, каквото било, било. Моите съветници смятат, че трябва да ти наредя да се самоубиеш заради наглостта ти — за мое учудване той се засмя тихо. — Господарката Ширакава е красива жена. Сигурно е достатъчно наказание да я загубиш. Мисля, че мнозина ти завиждат, задето не се спря и стори онова, което те не посмяха. И оцеля, което куп мъже приемат за чудо, като се има предвид какво име си е спечелила. При все това жените са преходни; онова, което има значение, са властта… властта и отмъщението.

Аз се поклоних отново, за да не разкрия гнева, който повърхностните му думи предизвикаха у мен. Той продължи:

— Харесвам смелостта, Такео. Възхищавам се на онова, което стори за Шигеру. Преди много време му обещах, че ако се случи да умре, ще бъда твоя подкрепа. Яд ме е, както вероятно и теб, че чичовците му все още не са наказани. Вярно, разговарях с братята Мийоши, когато ми ги изпрати. Наистина Кахей е тук, при моите хора; можеш да се видиш с него по-късно. По-младият все още е в Инуяма. Научих от тях как си надхитрил основната армия на Отори и как мнозина в клана са на твоя страна. Битката при Асагава си я биваше. Нариаки ме дразнеше и бях доволен, че е отстранен. Минахме през Маруяма и видяхме какво си свършил там, а Кахей ми каза какви действия си предприел срещу Племето. Добре си научил уроците на Шигеру. Той би се гордял с теб.

— Не заслужавам похвалата ви — рекох. — Ще отнема живота си, ако го желаете. Или ще се оттегля в манастир… в Тераяма например.

— Да, знам че можеш да го сториш — отвърна той сухо. — Наясно съм с репутацията ти. Предпочитам да се възползвам от нея, вместо да те тикна в някой храм, предизвиквайки всички бунтари от Трите провинции — и добави небрежно: — Можеш да се самоубиеш, ако искаш. Това е твое право като воин и аз няма да те спирам. Но много повече бих желал да се сражаваш редом с мен.

— Владетелю Араи.

— Всички в Трите провинции вече ми се подчиняват освен владетелите Отори. Искам да се разправя с тях преди зимата. Основната им армия все още е пред портите на Ямагата. Смятам, че могат да бъдат победени, но тогава ще се оттеглят в Хаги, а се говори, че градът не може да бъде превзет чрез обсада, особено след падането на снеговете — той впери в мен изпитателен поглед. Запазих безстрастно изражение с отвърнати очи. — Имам два въпроса към теб, Такео. Как успя да откриеш членовете на Племето в Маруяма? Освен това беше ли замислил отстъплението си към крайбрежието? Смятахме, че сме те подмамили в капан, но ти се движеше твърде бързо, все едно го беше планирал предварително.

Аз вдигнах глава и за миг срещнах погледа му.

— Приемам предложението ви за съюз — рекох. — Ще ви служа вярно. В замяна, доколкото разбирам, вие ме признавате като законен наследник на клана Отори и ще ме подкрепите да си получа обратно наследството в Хаги.

Той плесна с ръце и когато на вратата се появи един слуга, нареди да донесат вино. Не му казах, че никога не бих се отказал от Каеде и че без съмнение той не е особено откровен с мен, но двамата пихме тържествено за нашия съюз. Бих предпочел нещо за ядене, дори чай. Виното подпали стомаха ми като огън.

— Сега можеш да отговориш на въпросите ми — каза Араи.

Разказах му за архива на Шигеру, предоставящ подробности за Племето, и как го бях получил в Тераяма.

— Къде е сега? В Маруяма ли?

— Не.

— Къде, тогава? Няма ли да ми кажеш?

— В момента не е у мен, но зная къде се намира. А и нося по-голямата част в главата си.

— Значи затова си успял да постигнеш такъв успех.

— Изглежда, членовете на Племето изгарят от желание да ме премахнат. В Маруяма не бяха толкова много, но всеки един от тях представляваше заплаха, тъй че бях длъжен да ги унищожа. Аз лично бих предпочел да можех да ги използвам; знам какви умения притежават и колко полезни могат да бъдат.

— Ще ми покажеш ли този архив?

— Ако това може да помогне на двама ни да постигнем целите си.

Известно време той остана безмълвен, разсъждавайки над думите ми.

— Бях разгневен от ролята, която Племето изигра в събитията миналата година — рече той. — Нямах представа, че притежават такава власт. Отведоха те и успяха да те скрият, макар че хората ми преровиха за теб цяла Ямагата. Внезапно осъзнах, че са като влагата под къщата или като дървоядите, които разяждат основите на голяма постройка. И аз исках да ги унищожа… но би било по-смислено да съумея да ги управлявам. А това ме навежда на мисълта за нещо друго, което исках да обсъдя с теб. Помниш ли Муто Шизука?

— Разбира се.

— Вероятно знаеш, че от нея имам двама синове.

Кимнах. Знаех имената им — Зенко и Таку, — както и възрастта им.

— Имаш ли представа, къде се намират? — в гласа му прозвуча особена нотка — не точно умолителна, но подобна.

Знаех съвсем точно, но не възнамерявах да му кажа.

— Не съвсем — отвърнах. — Мисля, че имам някаква идея, откъде може да почне диренето.

— Синът ми от законния ми брак почина наскоро — каза той рязко.

— Не знаех. Моите съболезнования.

— Отиде си от едра шарка, горкият. Здравето на майка му не е добро, а и загубата й се отрази много зле.

— Искрено съжалявам.

— Пратих съобщение на Шизука, за да й кажа, че искам синовете ми да дойдат тук. Ще ги призная и ще ги осиновя официално. Но нямам никаква вест от нея.

— Това е ваше право като техен баща. Но Племето имат претенции към децата със смесена кръв, които са наследили техните дарби.

— Какви са тези дарби? — попита той с любопитство. — Зная, че Шизука беше безподобен шпионин, чувал съм и какви ли не слухове за теб…

— Нищо особено — отвърнах. — Хората преувеличават. Въпрос на тренировка най-вече.

— Сигурно е така — каза той, втренчен в мен. Възпротивих се на изкушението да срещна погледа му. Внезапно осъзнах, че виното и отмяната на смъртната присъда ми бяха замаяли главата. Седях неподвижно, без да казвам нищо, опитвайки се да си възвърна самообладанието. — Пак ще говорим за това. Другият ми въпрос засяга отстъплението ти към крайбрежието. Ние очаквахме да се оттеглиш в Маруяма.

Разказах му за договора си с фамилията Терада и за плана си да вляза в Хаги с кораб и да проникна в крепостта по море, като в същото време изпратя армия да подмами войската на Отори и да ги обгради по суша. Той незабавно се заинтригува от този план, както бях очаквал, и това увеличи ентусиазма му да се разправи с Отори, преди зимата да направи Хаги недостъпен.

— Можеш ли да накараш Терада да сключат съюз с мен? — попита той с въодушевен, изпълнен с нетърпение поглед.

— Предполагам, че ще искат нещо в замяна.

— Разбери какво. Кога можеш да се свържеш с тях?

— Ако времето се задържи хубаво, мога да им пратя съобщение за по-малко от ден.

— Оказвам ти голямо доверие, Отори. Не ме разочаровай — говореше ми с високомерието на военачалник, но, струва ми се, и двамата бяхме наясно с каква мощ разполагах в тази наша сделка.

Поклоних се отново и когато вдигнах глава, попитах:

— Може ли да попитам нещо?

— Разбира се.

— Ако бях дошъл при вас през пролетта и бях поискал разрешението ви да се оженя за владетелката Ширакава, щяхте ли да ми го дадете?

Той се усмихна и белите му зъби блеснаха насред тъмната брада.

— Годежът вече бе уреден с владетеля Фудживара. Въпреки най-топлите ми чувства към владетелката Ширакава и към теб бракът ви не би бил възможен. Не можех да оскърбя благородник с ранга на Фудживара и неговите връзки. Освен това… — той се наклони напред и сниши глас: — … Фудживара ми сподели една тайна около смъртта на Ийда, която малцина знаят — той се изкиска отново. — Владетелката Ширакава се оказа твърде опасна, за да бъде оставена да живее свободно. По-скоро предпочитам някой като Фудживара да я държи в уединение. Мнозина смятат, че трябва да бъде екзекутирана; в известен смисъл неговото великодушие й спаси живота…

Не желаех да слушам повече за Каеде; това ме изпълваше с твърде много гняв. Знаех, че все още се намирах в опасност и че не биваше да позволявам чувствата да замъгляват преценката ми. Въпреки проявената от Араи дружелюбност и предложението му за съюз не можех да му имам пълно доверие. Чувствах, че ми се е разминало твърде леко и че ми е подготвил нещо, което все още не бе разкрил.

Докато ставахме, той каза небрежно:

— Виждам, че носиш меча на Шигеру. Може ли да го видя?

Свалих меча от пояса си и му го подадох. Той го пое почтително и го извади от ножницата му. Светлината падна върху блестящото синкавосиво острие, откроявайки вълнообразните му шарки.

— Змията — рече Араи. — Усещането е идеално.

Виждах, че му се щеше да е негов. Запитах се дали се очакваше да му го подаря. Нямах никакви подобни намерения.

— Дал съм клетва, че ще го съхранявам до смъртта си и после ще го предам на наследника си — рекох тихо. — Това е ценност на клана Отори…

— Разбира се — отвърна Араи хладно, без да ми го връща. — Като стана дума за наследници — аз ще ти намеря по-подходяща съпруга. Владетелката Ширакава има две сестри. Смятам по-голямата да омъжа за племенника на Акита, но за малката още не съм уредил нищо. Тя е красиво момиче, много прилича на сестра си.

— Благодаря, но не мога да разисквам брака си, преди да постигна известна сигурност относно бъдещето си.

— Е, не бързаме за никъде. Момичето е едва десетгодишно.

Той направи две-три движения с меча и Джато запя скръбно във въздуха. Предпочитах да се намираше в ръката ми и да можех да прережа с него гърлото на Араи. Не желаех сестрата на Каеде, желаех самата Каеде. Знаех, че си играе с мен, но нямах представа, каква бе целта му.

Помислих си колко лесно би било, както ме гледаше с усмивка, да го прикова с поглед и когато загуби съзнание, да си взема меча… щях да стана невидим, да се промъкна покрай стражите и да избягам във вътрешността на страната.

И после какво? Щях отново да стана беглец и моите хора — Макото, братята Мийоши, може би дори и Хироши — щяха да бъдат изтребени до един.

Всички тези мисли проблясваха една след друга в съзнанието ми, докато Араи въртеше Джато над главата си. Представляваше красива гледка — грамадният мъж, който в унес и със застинало лице се движеше с такава лекота, а мечът разсичаше въздуха толкова бързо, че човешките очи не можеха да го проследят. Без всякакво съмнение се намирах в присъствието на майстор, чиито умения се дължаха на години упражнения и дисциплина. Бях развълнуван до възхита и вдъхновен да се доверя на мъжа пред мен. Щях да действам като воин — да се подчинявам на всичко, което ми заповяда.

— Невероятно оръжие — каза той накрая, приключвайки упражнението, но все още без да ми връща меча. Беше се задъхал леко и по челото му бяха избили ситни капчици пот. — Има още един въпрос, който трябва да обсъдим, Такео — останах безмълвен. — Много слухове се носят за теб. Най-вредният и един от най-упоритите е, че имаш някаква връзка със Скритите. Обстоятелствата около смъртта на Шигеру и на владетелката Маруяма не допринасят за опровергаването му. Според твърденията на Тохан Шигеру си признал, че е вярващ, и отказал да произнесе клетвата срещу Скритите, както и да стъпче свещените за тях образи по заповед на Ийда. За съжаление след падането на Инуяма не е оцелял нито един надежден свидетел, тъй че няма как да знаем със сигурност какво се е случило.

— Никога не ми е говорил за това — отвърнах искрено. Пулсът ми се бе ускорил. Чувствах, че ще бъда въвлечен в някаква публична принуда да се отрека от вярванията, в които бях възпитан като дете, и изпитах неволна съпротива. Не можех да си представя какъв избор ми предстоеше да направя.

— Знаеше се, че владетелката Маруяма проявява съчувствие към тези хора. Говори се, че мнозина от тази секта са намирали убежище във владението й. Не си ли попадал на някакви доказателства за това?

— Бях по-загрижен да разкрия членовете на Племето. Скритите винаги са ми изглеждали безобидни.

— Безобидни ли? — изригна яростно Араи. — Това е най-опасната и гибелна вяра. Тя е оскърбление за всички богове; застрашава самите устои на нашето общество. Проповядва, че най-низшите от низшите — селяни и низвергнати — са равни с благородниците и воините. Има наглостта да твърди, че великите военачалници ще бъдат наказани след смъртта им както простолюдието и отрича ученията и съществуването на Просветления — той ме гледаше свирепо, с опулени очи и изпъкнали вени.

— Аз не съм поклонник — рекох. Казвах истината, но пак изпитах съжаление за вярата на моето детство, както и известни угризения, че се отричах от нея.

Араи изръмжа:

— Ела с мен — втурна се навън от стаята и излезе на верандата.

Стражите му тутакси скочиха на крака; един от тях незабавно му донесе да си обуе сандалите. Съпровождан от хората си, той пое бързо покрай синьото езеро и мястото, където бяха вързани конете, а аз го последвах. Шън ме забеляза и изцвили. До него с ведро в ръка стоеше Хироши. Когато ме видя заобиколен от стражи, лицето му пребледня. Пусна ведрото и тръгна след нас. В този момент усетих движение вдясно от себе си. Чух гласа на Макото и обръщайки глава, го видях да минава с коня си през външните порти на храма. Хората ми се събираха отвън.

Настана напрегната тишина. Според мен всички решиха, че ще бъда екзекутиран, тъй като Араи пое нагоре към планината, все още с Джато в ръка.

При скалите бяха завързани група арестанти; приличаха на смесица от разбойници, шпиони, воини без господари и обичайните несретници, които се бяха озовали на погрешното място в неточното време. Повечето от тях се бяха свили безмълвно, примирени със съдбата си; неколцина хленчеха ужасени, един ридаеше.

Сред стенанията им различих съвсем ясно гласа на Джо-Ан, който се молеше тихо. Араи даде заповед и низвергнатият беше извлечен напред. Аз сведох поглед към него. Бях вцепенен. Нямаше да изпитам нито жал, нито ужас. Просто щях да направя онова, което ми заповядаше владетелят Араи.

Той каза:

— Отори, щях да поискам от теб публично да стъпчеш гнусните изображения на Скритите, но не притежаваме такива. Тоя тук, това нищожество, бе заловен снощи на пътя, яздейки кон на воин. Някои от хората ми го знаят още от Ямагата. Тогава имаше известни подозрения, че поддържал връзка с теб. Уж бил мъртъв, а сега се появява отново, напуснал незаконно отреденото му за живеене място, и както разбираме, след като те е съпровождал в много от битките ти. Той не крие, че е поклонник — сведе поглед към Джо-Ан, а на лицето му бе изписано отвращение. После се обърна към мен и ми подаде меча. — Нека видя как сече Джато — рече той.

Не виждах очите на Джо-Ан. Исках да се взра дълбоко в тях, но той бе овързан с приведена глава и не можеше да я движи. Продължаваше да шепне молитвите, които само аз можех да чуя, онези, които Скритите изричат преди смъртта. Нямаше време за друго, освен да взема меча и да го използвам. Знаех, че ако се поколебая за миг, никога нямаше да мога да го извърша и щях да проваля всичко, за което се бях борил.

Почувствах познатата успокояваща тежест на Джато в ръката си, помолих се да не ме подведе и вперих поглед в оголения костелив врат на Джо-Ан. Острието ми се подчини, както винаги. „Отървахте брат ми от страданията му в Ямагата. Ако се стигне дотам, ще направите ли същото и за мен?“

Стигна се дотам и аз сторих онова, което ме бе помолил. Спестих му мъките от изтезанията и го дарих със същата бърза и достойна смърт както Шигеру. Но и до днес смятам това за едно от най-ужасните деяния в живота си и при спомена за него челюстите ми се разхлабват и ми призлява.

Тогава не можех да дам израз на чувствата си. Всеки признак на слабост или съжаление щеше да означава край и на моя живот. Смъртта на един низвергнат бе по-незначителна и от смъртта на куче. Не сведох поглед към отсечената глава, към бликащата кръв. Проверих острието на меча си; по него нямаше и следа от кръв. Обърнах се към Араи.

Той срещна погледа ми за миг, преди да сведа очи.

— Ето — рече доволен и изгледа последователно васалите си. — Знаех си, че нямаме основание да се тревожим относно Отори — потупа ме по рамото, напълно възвърнал доброто си настроение. — Ще хапнем заедно и ще обсъдим плановете си. Хората ти могат да си починат тук; ще се погрижа да бъдат нахранени.

Напълно бях загубил усещане за времето. Трябва да е било някъде по пладне. Докато обядвахме, температурата започна да пада и откъм северозапад задуха мразовит вятър. Внезапното застудяване подтикна Араи към действие. Той реши да тръгне на следващия ден призори, да се слее с останалата част от армията си и незабавно да поеме към Хаги. Аз трябваше да потегля с хората си обратно към крайбрежието, да се свържа с Терада и да уговоря с него нападението по море.

Уточнихме, че битката трябва да се състои при следващото пълнолуние, през десетия месец. Ако дотогава не успеех да организирам прехода по море, Араи щеше да изостави офанзивата, да обедини териториите, които бе завладял до момента, и да се оттегли в Инуяма, където щях да се присъединя към него. Никой от нас не залагаше особено на този втори план. И двамата бяхме решени да приключим със сражението преди зимата.

Араи прати да повикат Кахей. Двамата се поздравихме, искрено радвайки се, тъй като всеки от нас се бе опасявал, че повече няма да се видим. Тъй като нямаше как да взема със себе си всичките си хора по море, щях да им позволя да си отдъхнат ден-два, преди да ги пратя на Изток под командването на Кахей. Все още не бях разговарял с Макото и не бях сигурен дали да го взема със себе си, или да го пратя с Кахей. Както сам беше казал, той нямаше много опит с кораби и плаване по море.

Когато се срещнах с него, двамата се заехме да организираме разквартируването и храната в един район, който вече бе достигнал границата на възможностите си. Долових нещо в погледа му — съчувствие?, състрадание?, — но нямах никакво желание да разговарям нито с него, нито с когото и да било. Когато всичко бе уредено, доколкото бе възможно, и се върнах при езерото, вече се свечеряваше. Останките на Джо-Ан ги нямаше. Както и всички останали арестанти, които бяха екзекутирани и погребани без особени церемонии. Запитах се кой ли ги бе погребал. Джо-Ан бе дошъл с нас да погребва мъртвите, но кой ли би извършил същото за него?

Минавайки покрай коневръзите, проверих конете си. Сакаи и Хироши бяха там, хранеха ги, доволни и заради тях, и заради себе си, че щяха да разполагат с още ден-два почивка.

— Може би трябва да тръгнеш утре с владетеля Араи — казах на Сакаи. — С Маруяма пак се озовахме на една и съща страна. Заведи Хироши вкъщи.

— Простете, владетелю Отори — рече той, — но ние бихме предпочели да останем с вас.

— Конете вече са свикнали с нас — намеси се Хироши, потупвайки Шън по късия мускулест врат, докато животното се хранеше лакомо. — Не ме изпращайте обратно.

Бях твърде изморен, за да споря, а и наистина предпочитах да задържа и коня си, и момчето с моите хора. Оставих ги и поех към светилището, чувствайки, че трябва да сторя нещо в знак на почит към смъртта на Джо-Ан и заради ролята, която бях изиграл в нея. Изплакнах устата и ръцете си при водохранилището, помолих да се очистя от скверността на смъртта и после отправих молитва за благословията на богинята, като през цялото време се дивях на себе си. Изглежда, вярвах или във всичко, или в нищо.

Поседях известно време, докато слънцето залезе зад кедрите, вперил поглед в удивително синята вода на езерото. В плитчините плуваха малки сребристи рибки. Размахвайки грамадните си сиви криле, долетя чапла и застина в търпеливата си и безшумна поза, с извърната встрани глава и черни немигащи очи. Изведнъж заби клюн във водата. Рибката се съпротивяваше известно време и после бе погълната.

От запалените огньове на горе се виеше дим и се смесваше с мъглата, която се събираше над езерото. Първите звезди вече се появяваха на небето, което приличаше на перленосива коприна. Тази вечер нямаше да има луна. Вятърът довяваше дъх на зима. Градът припяваше своята вечерна песен на множество люде, които се хранеха. До мен достигна мирис на готвено.

Не чувствах глад; всъщност през по-голямата част от деня неистово ми се повдигаше. Бях се насилил да ям и да пия обилно заедно с Араи и хората му и знаех, че скоро трябваше да отида и да се присъединя към тях отново, да вдигам още тостове за общата ни победа. Но засега го отложих и вместо това се взрях в езерото, което постепенно загуби цвят и стана сиво като небето.

Чаплата, по-мъдра от мен, размаха криле и отлетя към своя дом.

С падането на мрака добих усещането, че вече можех да мисля за Джо-Ан, без да се страхувам, че ще се издам. Дали душата му бе сега с Бог, с Тайния, който виждаше всичко и щеше да съди всички ни? Не вярвах, че такъв бог съществува — ако беше истина, защо изоставяше своите поклонници на страданията, които търпяха Скритите? Ако наистина съществуваше, аз несъмнено вече бях прокълнат да отида в ада.

„Животът ти вече не е тайна и не ти принадлежи.“ Джо-Ан до сетния си дъх вярваше в пророчеството. „Мирът настъпва с цената на кръвопролитие.“ Въпреки че вярата на Скритите забраняваше да се убива, той бе осъзнал потребността от това и я бе приел. Бях по-твърдо решен от всякога да постигна този мир, за да не се окажеше, че кръвта му, пролята от мен, бе пролята напразно.

Тъкмо си казах, че не бива повече да седя там, отдаден на мрачни мисли, и се надигнах, когато в далечината долових гласа на Макото. Някой отговори и аз осъзнах, че това е Широ. Съвсем бях забравил, че го бях видял по-рано през деня. Срещата ми с Араи и случилото се впоследствие го бяха затрупали с твърде дебел пласт. Сега си спомних как го бях чул да вика името ми, както и тишината, която бе настъпила, докато яздех през града.

Макото викна към мен:

— Такео! Този човек те търси. Иска да отидеш у тях.

Широ се усмихна:

— Възстановили сме покрива само наполовина. Но имаме храна и дърва за огрев. За нас ще бъде чест.

Изпитах признателност към него — той беше земен човек, деен и практичен — и си дадох сметка, че в момента имах нужда точно от това. Макото ме попита тихо:

— Добре ли си? — само кимнах, внезапно загубил доверие в гласа си. Той каза: — Много съжалявам за смъртта на Джо-Ан — за втори път произнасяше името на низвергнатия.

— Не заслужаваше да умре така — рекох.

— В много отношения той получи повече, отколкото му се полагаше — бърза смърт от ръката ти. Можеше да е далеч по-зле…

— Нека не говорим повече за това; свършено е — обърнах се към Широ и го попитах кога е напуснал Хаги.

— Преди повече от година. Смъртта на владетеля Шигеру ме изпълни с дълбока скръб и повече нямах желание да служа на Отори, след като него… и вас… вече ви нямаше. Това е моят роден град; бях изпратен да чиракувам в Хаги едва десетгодишен, преди повече от трийсет години.

— Учуден съм, че са те пуснали да си идеш — рекох, тъй като майстори дърводелци с уменията на Широ обикновено се ценяха високо и бяха ревниво пазени за клана.

— Платих им — отвърна той през смях. — Владението няма пари; ще пуснат всеки, стига в замяна да им даде достатъчно в брой.

— Няма пари? — възкликнах аз. — Че Отори са един от най-богатите кланове в Трите провинции. Какво е станало?

— Война, лошо управление, алчност. А и пиратите не помагат особено. Морската търговия е в застой.

— Това е окуражителна новина — рече Макото. — Могат ли да си позволят да поддържат армията си?

— Едва ли — отвърна Широ. — Воините са добре въоръжени — по-голямата част от приходите на владението се харчат за брони и оръжия, но храната вечно не стига, а данъците са убийствени. Има голямо недоволство. Ако владетелят Такео се върне в Хаги, смятам, че половината армия ще се присъедини към него.

— Вече знае ли се, че възнамерявам да се върна? — попитах.

Чудех се каква ли шпионска мрежа поддържаха Отори и кога тази вест щеше да се върне при тях. Дори и понастоящем да не можеха да си позволят да плащат на Племето, Кикута със сигурност щяха да работят за тях безплатно.

— Всички се надяват на това — отвърна Широ. — И след като владетелят Араи не ви е екзекутирал, както си мислехме, че ще стори…

— И аз така смятах! — заяви Макото. — Имах чувството, че съм пристигнал само за да те видя за последен път!

Широ впери поглед в спокойното езеро, сега тъмносиво на фона на гаснещия ден.

— Тогава щеше да стане алено — каза той тихо. — Не един стрелец се бе прицелил във владетеля Араи.

— Не говори такива неща — предупредих го. — Вече сме съюзници. Признах го за свой военачалник.

— Може — изсумтя Широ. — Но не Араи се изкатери по крепостната стена в Инуяма, за да отмъсти за владетеля Шигеру.

Широ и семейството му — съпругата му, двете му дъщери и зетьовете му — ни накараха да се почувстваме уютно в току-що ремонтираната част от къщата. Споделиха с нас вечерята си, а после двамата с Макото отидохме да пийнем вино с Араи. Настроението беше весело, дори буйно — Араи очевидно бе убеден, че последната крепост на противника щеше да рухне в най-скоро време.

А после какво? Не исках да се замислям твърде много за бъдещето. Араи държеше да ме види установен в Хаги, където щях да убедя Отори да сключат съюз с него; вярвах, че той искрено желаеше чичовците на Шигеру да си получат заслуженото наказание. Но все още се надявах да си върна съпругата и ако бе предопределено да управлявам от море до море, на някакъв етап щеше да ми се наложи да се изправя и срещу Араи. Засега обаче бях дал клетва да му служа предано…

Пих необуздано, посрещайки с охота резливата утеха на виното с надеждата поне за известно време да замъгли мислите ми.

Нощта бе кратка. Далеч преди разсъмване първите войници на Араи вече се суетяха наоколо, подготвяйки се за дългото пътуване. Докато настъпи часът на дракона19, те всички бяха поели на път и за известно време градът отново потъна в тишина, докато на сутринта отново бе огласен от звуците на възстановителните дейности. Сакаи и Хироши бяха прекарали нощта при конете — и то за щастие, както се оказа, тъй като двама войници независимо един от друг се бяха опитали да потеглят с Шън за възмущение на Хироши, твърдейки, че конят е техен. Изглежда, репутацията му бе пораснала с моята.

Прекарах деня в планиране. Подбрах мъжете, които можеха да плуват или имаха някакви познания за кораби и море — всичките Отори, както и някои от местните, които се бяха присъединили към нас след пристигането ни на крайбрежието. Прегледахме броните и оръжията и снабдихме моряците с най-доброто. Пратих копиеносци до гората да отсекат тояги и прътове за мъжете, които щяха да тръгнат с Кахей. Всички останали получиха нареждане да помогнат във възстановителната работа след бурята или в прибирането на оцелялата реколта. Макото тръгна за крайбрежието, за да се свърже с Рьома и да запознае Терада с подробностите на нашия план. Походът на Араи по суша щеше да отнеме два пъти повече време от нашето пътуване по море, тъй че ние разполагахме с достатъчно време да се подготвим напълно.

За мое облекчение жителите на града наистина разполагаха с тайни складове, оцелели от набезите на гладните воини на Араи, и сега с готовност ги споделиха с нас. Толкова жертви бяха сторени за мен; толкова се залагаше на тази отчаяна атака. А какво щеше да се случи през зимата? Нима тези непрестанни битки за власт щяха да обрекат хиляди хора на глад?

Не можех да мисля за това. Бях взел своето решение. Бях длъжен да го следвам.

Онази нощ седяхме с Широ и зетьовете му и разговаряхме за градеж. Те не само бяха работили по къщата на владетеля Шигеру, а и бяха построили повечето къщи в Хаги и бяха свършили цялото дърводелство по крепостта на Хаги. Начертаха ми планове на вътрешността, допълвайки онова, което си спомнях от деня на осиновяването ми в клана Отори. Даже нещо повече — разкриха ми тайните подове, капаците и скритите отделения, които бяха изградили по заръка на Масахиро.

— Изглежда като къща на Племето.

Дърводелците се спогледаха многозначително.

— Е, може някои хора да са помогнали в проекта — рече Широ, докато наливаше още вино.

Легнах да спя, размишлявайки за Кикута и за връзките на Племето с владетелите Отори. Дали и сега не ме чакаха в засада, знаейки, че няма защо да ме преследват повече, тъй като аз самият щях да отида при тях? Не бяха минали много седмици от последния им опит да ме убият тук, в този район, и спях леко, често изплувайки от съня, за да чуя звуците на есенната нощ и на спящия град. Бях сам в малка стая в задната част на къщата; Широ и семейството му се намираха в съседните помещения. Собствените ми стражи бяха отвън на верандата, а във всяка къща нататък по улицата имаше кучета. Би трябвало да е невъзможно да ме доближи външен човек. При все това някъде в най-тъмната част на нощта се събудих от неспокойна дрямка, усетил в стаята нечие дишане.

Нямах съмнение, че е нападател, защото, който и да беше, дишаше по онзи бавен, почти недоловим начин, на който бях обучен. Но в дишането имаше нещо различно — беше леко и не идваше от там, откъдето бих очаквал у един мъж. Не виждах нищо в плътния мрак, но незабавно станах невидим, тъй като натрапникът можеше да има по-добро нощно виждане от мен. Измъкнах се безшумно от постелята и клекнах в ъгъла на стаята.

По леките шумове и промяната на усещането за въздуха прецених, че е стигнал до леглото. Вече имах чувството, че усещам мириса му, но това не беше точно миризма на мъж. Нима Кикута бяха изпратили срещу мен жена или дете? За миг изпитах отвращение, че трябва да убия дете, определих къде би трябвало да е носът, и пристъпих напред.

Сключих пръсти около гърлото му, напипвайки пулса. Можех просто да стисна и да го убия намясто, но щом обхванах врата, си дадох сметка, че наистина беше детски. Отхлабих хватката си — той бе напрегнал всичките си мускули, за да създаде у мен илюзията, че е по-едър, отколкото беше в действителност. Усещайки, че отпуснах пръсти, преглътна и каза припряно:

— Владетелю Такео. Фамилията Муто искат примирие.

Хванах му ръцете, накарах го да отвори длани, отнех му един нож и гаротата, която бе скрил в дрехите си, стиснах носа му, така че да бъде принуден да отвори уста, и проверих дали в нея няма игли или отрова. Сторих всичко това в мрака и той се подчини без съпротива. После викнах на Широ да донесе лампа от кухнята.

Когато видя натрапника, той замалко не изпусна лампата.

— Как е влязъл? Не е възможно! — искаше да напердаши момчето, но аз го спрях.

Обърнах ръцете на момчето с дланите нагоре и видях отчетливата линия, която ги пресичаше. Зашлевих го през лицето.

— Какви са тези лъжи за Муто, когато имаш белезите на Кикута?

— Аз съм син на Муто Шизука — каза той тихо. — Майка ми и учителят Муто пристигнаха да ти предложат примирие.

— Тогава защо си дошъл ти? Не съм свикнал да преговарям с хлапета.

— Исках да видя дали ще успея — отвърна той, запъвайки се за първи път.

— Значи майка ти не знае, че си тук? Замалко да те убия! Тогава какво щеше да стане с примирието? — зашлевих го отново, но вече не тъй силно. — Идиот такъв! — дадох си сметка, че звучах точно като Кенджи. — Кой си — Зенко или Таку?

— Таку — прошепна момчето.

Значи по-малкият, заключих.

— Къде е Шизука?

— Съвсем наблизо. Да ви заведа ли?

— В някой приличен час на деня може би.

— Вече трябва да се връщам — каза той напрегнат. — Тя наистина ще се ядоса, когато разбере, че ме няма.

— Така ти се пада. Не помисли ли за това, преди да изчезнеш?

— Понякога забравям да мисля — призна той, показвайки разкаяние. — Приисква ми се да опитам нещо ново и просто го правя.

Потиснах желанието си да прихна.

— Ще те вържа и ще останеш тук до сутринта. После ще отидем да видим майка ти.

Наредих на Широ да донесе някакво въже и овързах момчето, след което наредих на един от посрамените стражи да не откъсва очи от него. Таку изглеждаше примирен с положението си на затворник… даже твърде примирен. Според мен беше сигурен, че ще успее да избяга, а аз исках да поспя. Казах му да ме погледне. Той се подчини с известна неохота; почти незабавно очите му се обърнаха назад и клепачите му се спуснаха. Каквито и да бяха дарбите му — а аз бях убеден, че са значителни, — не владееше защита срещу съня на Кикута.

„Това е нещо, което мога да го науча“, улових се да си казвам точно преди и аз да се предам на съня.

Когато се събудих, момчето все още спеше. Известно време изучавах лицето му. Не виждах прилика с мен или с фамилията Кикута; приличаше най-вече на майка си, но се долавяше и някакъв вятър от бащата. Ако синът на Араи се бе озовал в ръцете ми… ако Муто наистина искаха да сключат с мен примирие. Едва когато започна да ме залива облекчение, осъзнах колко дълбок бе страхът ми от срещата с моя стар учител Кенджи и от нейния резултат.

Таку продължаваше да спи. Това не ме притесняваше. Знаех, че рано или късно Шизука щеше да дойде да го потърси. Закусих скромно с Широ и седнах на верандата с плановете на крепостта Хаги, запаметявайки подробностите, докато я чаках.

Макар че бях нащрек за появата й, когато я разпознах, беше стигнала почти до къщата. Беше ме видяла, но щеше да ме подмине, ако не я бях извикал.

— Ей, ти! — не исках да произнасям името й.

Тя спря и заговори, без да се обръща:

— Аз ли, господарю?

— Ела вътре, ако искаш да намериш онова, което търсиш.

Тя дойде до къщата, изу сандалите си на верандата и сведе глава в дълбок поклон пред мен. Без да кажа нищо, влязох вътре. Тя ме последва.

— Отдавна не сме се виждали, Шизука.

— Братовчеде. Само гледай да не си му сторил нещо.

— Замалко не го убих, малкия глупак. Трябва по-добре да се грижиш за него.

Взряхме се един в друг.

— Предполагам, че трябва да те претърся за оръжие — рекох. Бях изключително доволен да я видя и се почувствах изкушен да я прегърна, но не желаех да получа нож между ребрата.

— Не съм дошла да ти причиня зло, Такео. Тук съм с Кенджи. Той иска да сключи мир с теб. Вече е отзовал фамилията Муто. Курода ще го последват, а вероятно и други. Трябваше да ти доведа Таку, за да докажа нашата добронамереност. Не подозирах, че ще тръгне сам.

— Доверието ми към Племето не е високо. Защо трябва да ви вярвам?

— Ако дойде чичо, ще разговаряш ли с него?

— Разбира се. Доведи и по-голямото си момче. Ще оставя синовете ти при хората си, за да ги наглеждат, докато разговаряме.

— Разбрах, че си станал безпощаден.

— Научих се от роднините ни в Ямагата и Мацуе. Кенджи винаги е казвал, че това е единственото, което ми липсва — повиках дъщерята на Широ и я помолих да донесе чай. — Седни — рекох на Шизука. — Синът ти спи. Пийни чай и после доведи тук Кенджи и Зенко.

Чаят дойде и тя отпи бавно.

— Предполагам, че си научил за смъртта на Юки?

— Да, бях дълбоко опечален от вестта. И възмутен, че е била използвана по този начин. Знаеш ли за детето?

Шизука кимна.

— Чичо не може да прости на Кикута. Затова е готов да отхвърли присъдата на Котаро и да те подкрепи.

— Без да ме обвинява?

— Не, той обвинява тях за жестокостта и за липсата на гъвкавост. И себе си, за много неща — за смъртта на Шигеру, за това, че е насърчил любовта между теб и Каеде… може би и за смъртта на дъщеря си.

— Имаш ли някакви вести за… нея? — не исках да споменавам името на Каеде. Съзнавах, че така разкривам слабостта си и унижението си, но не можах да се сдържа.

— Омъжена е. Намира се в пълна изолация. Жива е.

— Има ли някакъв начин да се свържеш с нея?

Изражението на Шизука леко се смекчи.

— В приятелски отношения съм с лекаря на Фудживара. Освен това едно момиче от нашата фамилия работи там като прислужница. Тъй че от време на време имаме вести за нея. Но почти няма какво да сторим. Не смея да потърся пряка връзка. Мисля, че дори Каеде не осъзнава каква опасност я грози. Фудживара е давал заповеди да убият слуги, че дори и близки негови компаньони само заради изпуснат поднос, счупено растение или друга простъпка…

— Макото казва, че Фудживара не спял с нея…

— И аз така смятам — отвърна Шизука. — По принцип той не харесва жени, но Каеде изкушава някаква част от него. Тя е просто част от скъпоценностите му… — изскърцах със зъби от ярост. Представих си как прониквам в къщата му през нощта и го намирам. Бих го накълцал на парчета, при това бавно. Шизука добави, сякаш прочела мислите ми: — Родството му с императора го пази от всяко зло.

— Императорът! Какво прави този император за нас? Може дори да няма император. Прилича на история с призраци, измислена да плаши децата!

— Ако говорим за това, кой е виновен — рече Шизука, без да обръща внимание на изблика ми, — чувствам, че и аз имам вина. Аз убедих Каеде да привлече вниманието на Фудживара. Но ако не беше неговата подкрепа, миналата година всички в Ширакава щяхме да измрем от глад — тя изпи чая си и се поклони сдържано. — Ако владетелят Отори желае, сега ще отида и ще доведа чичо.

— Ще го посрещна тук след два часа. Първо трябва да уредя някои неща.

— Господарю Отори.

Наречен така от Шизука, изпитах странно усещане, тъй като по-рано я бях чувал да използва името само в обръщение към Шигеру. Осъзнах, че в хода на разговора ни аз се бях издигнал от „братовчеде“ през „Такео“ до „господарю Отори“. Макар и без особена логика, това ми достави удоволствие. Чувствах, че щом Шизука признава властта ми, значи е действителна.

Наредих на стражите да наглеждат Таку и отидох да проверя какво бе останало от армията ми. Двата дни почивка и приличната храна бяха сторили чудо както с хората, така и с конете. Нямах търпение да поема обратно към крайбрежието и да получа вести от Фумио колкото се може по-скоро. Възнамерявах да тръгна натам с малък отряд, но не бях сигурен какво да правя с останалата част от армията. Проблемът както винаги беше с храната. Жителите на Шухо бяха щедри към нас, но да очакваме, че щяха да продължат да ни хранят, означаваше да злоупотребим с гостоприемството и добрата им воля. Дори и да пратех основната част от армията, предвождана от Кахей, да последва Араи по суша, трябваше да осигуря провизии.

Размишлявах над тези проблеми, докато се връщах към къщата на Широ по пладне. Спомних си за рибаря от брега и разбойниците, от които се страхуваше. Едно прочистване от бандитите може би щеше да запълни оставащото време, да предпази хората ми от бездействие, да възвърне бойния им дух след отстъплението ни, да удовлетвори местните жители и вероятно да доведе до осигуряване на повече провизии и оборудване. Идеята ми се струваше изключително добра.

В сянката на керемидения покрив върху петите си бе седнал някакъв мъж — изглеждаше невзрачен в избелелите си синьо-сиви одежди и на пръв поглед не носеше оръжие. До него седеше момче на около дванайсет години. Щом ме видяха, двамата се изправиха бавно. Аз кимнах:

— Елате горе.

Кенджи изу сандалите си и пристъпи на верандата.

— Изчакай тук — рекох. — Нека момчето дойде с мен — влязох вътре със Зенко, където Таку продължаваше да спи. Извадих гаротата на Таку и наредих на стражите да удушат и двете момчета, ако някой се опиташе да ме нападне. Зенко не каза нищо и не прояви никакви признаци на страх. Видях колко приличаше на Араи. После се върнах при своя учител.

Щом се озовахме в къщата, и двамата седнахме. За момент вперихме един в друг изучаващи погледи, след което Кенджи се поклони и каза по своя ироничен начин:

— Владетелю Отори.

— Муто — отвърнах. — Таку също е в съседната стая. Двамата с брат му ще умрат незабавно, ако върху мен бъде извършено покушение.

Кенджи изглеждаше състарен. Върху лицето му бе изписана умора, която по-рано не се забелязваше. Косите по слепоочията му бяха почнали да сивеят.

— Не желая да ти сторя зло, Такео — видя, че се намръщих, и се поправи с известно нетърпение: — Владетелю Отори. Може би няма да ми повярваш, но никога не съм го искал. И го заявих съвсем искрено онази нощ в дома на Шигеру, когато се заклех да те закрилям, докато съм жив.

— Избрал си странен начин да изпълняваш обещанията си.

— Мисля, че всички знаем какво означава да си разкъсван от несъвместими задължения. Можем ли да загърбим всичко това сега?

— Бих се радвал повече да не сме врагове — говорех с по-голяма студенина, отколкото изпитвах, принуден от всичко, което се бе случило между възрастния ми учител и мен. Дълго време го смятах отчасти отговорен за смъртта на Шигеру; сега ненавистта ми бе смекчена от скръбта по покойната Юки. Поведението ми към Юки далеч не ме изпълваше с гордост, а освен това стоеше и въпросът за детето — за моя син и негов внук.

Кенджи въздъхна.

— Положението стана непоносимо. Какъв е смисълът да се унищожим взаимно? Първоначално причината Кикута да те изискат бе желанието им да запазят и да развият талантите ти. Ако е имало някой, дето е плюл срещу вятъра, това бяха те! Знам, че разполагаш с архива на Шигеру. Не се съмнявам, че можеш да нанесеш съкрушителен удар на Племето.

— Значи ми предлагаш помощта на Племето, за да не го унищожа ли? — попитах. — Как ще ми гарантираш предаността на всеки член? Можеш ли да поемеш подобна отговорност?

— Мога да гарантирам за всички освен за фамилията Кикута. Те никога няма да се помирят с теб — замълча за миг и после довърши мрачно: — Нито аз с тях.

— Много съжалявам за смъртта на дъщеря ти. Обвинявам се жестоко за кончината й. Нямам извинение за себе си. Иска ми се само да заявя, че ако можех да изживея живота си повторно, щях да постъпя по различен начин.

— Не виня теб — каза Кенджи. — Юки те избра. Обвинявам себе си, защото сам я възпитах да вярва, че разполага с повече свобода, отколкото имаше в действителност. Откакто тя ти донесе Джато, Кикута почнаха да се съмняват в нейната преданост. Страхували са се, че ще повлияе на детето. Синът ти трябва да те мрази, нали разбираш? Кикута са много търпеливи. А Юки не изпитваше омраза към теб и никога нямаше да те намрази. Тя винаги заставаше на твоя страна — той се усмихна скръбно. — Много се ядоса, когато те откарахме в Инуяма. Каза ми, че никога няма да успеем да те задържим против волята ти — усетих издайническо парене в ъгълчетата на очите си. — Тя те обичаше — каза Кенджи. — Може би и ти щеше да се влюбиш в нея, ако вече не беше срещнал владетелката Ширакава. И затова се обвинявам. Всъщност аз уредих срещата ви; аз те наблюдавах как се влюбваш в нея по време на тренировките. Защо, не знам. Понякога си мисля, че по време на онова пътуване всички бяхме под въздействието на някаква магия…

И аз си го бях мислил, спомняйки си проливния дъжд, силата на страстта ми към Каеде, безумието на набега ми в крепостта на Ямагата, пътя на Шигеру към смъртта…

— Може и да ми се ще събитията да се бяха стекли другояче, Такео, но не те обвинявам, нито изпитвам към теб някаква неприязън — този път не го упрекнах за фамилиарността му. Той продължи и вече пак звучеше като моя някогашен учител. — Често действаш като безумец, но съдбата, изглежда, те използва за някаква своя цел, а и двамата в известен смисъл сме обвързани един с друг. Готов съм да ти поверя Зенко и Таку като свидетелство за верността ми.

— Нека пием за това — рекох и заръчах на дъщерята на Широ да ни донесе вино. След като ни наля и се върна в кухнята, попитах: — Знаеш ли къде е синът ми? — тежко ми беше да си представя детето, още бебе, без майка.

— Не успях да разбера. Но подозирам, че Акио може да го е отвел на Север, извън Трите провинции. Предполагам, че ще се опиташ да го издириш?

— Когато всичко това свърши — почувствах се изкушен да разкажа на Кенджи за пророчеството и как собственият ми син щял да ме унищожи, но накрая реших да го запазя в тайна.

— Изглежда, учителят Кикута… Котаро е в Хаги — рече Кенджи, след като отпихме.

— Тогава ще се срещнем там. Надявам се, че ще дойдеш с мен.

Той обеща и двамата се прегърнахме.

— Какво възнамеряваш да сториш с момчетата? Ще ги задържиш ли тук, при себе си?

— Да. Таку изглежда много надарен. Би ли го изпратил сам на шпионска задача? Може да имам работа за него.

— В Хаги? Едва ли ще е по силите му.

— Не, в околността. Искам да открия едни разбойници.

— Територията тук не му е позната. Вероятно ще се изгуби. Какво искаш да установиш?

— Колцина са, какво представлява укреплението им, такива неща. Той може да става невидим, нали? Не би могъл да мине покрай стражите ми, ако не можеше.

Кенджи кимна.

— Може Шизука да отиде с него. Но има ли някой местен, който да ги придружи, поне за част от пътя? Това би спестило доста време в планината.

Попитахме дъщерите на Широ и по-малката каза, че ще отиде. Често се катерела да събира гъби, диви растения за храна и лекове и макар че избягвала района на разбойниците, познавала цялата област чак до крайбрежието.

Докато разговаряхме, Таку се бе събудил. Стражите ме извикаха и двамата с Кенджи отидохме да го видим. Зенко продължаваше да седи там, където го бях оставил, без да помръдва.

Щом ни видя, Таку се усмихна и възкликна:

— Сънувах Хачиман!

— Това е добре — рекох му, — защото отиваш на война!

Двамата с Шизука тръгнаха същата нощ и се върнаха с цялата информация, която ми бе нужна. Макото пристигна от крайбрежието точно навреме, за да ме придружи, когато заедно с двеста воини нападнахме скалистото убежище, и то с толкова малко загуби, че едва ли бих могъл да го опиша като битка. Като резултат получих онова, на което се бях надявал — всички разбойници бяха мъртви, с изключение на един-двама, които бяха заловени живи, а зимните им провизии станаха наши. Освободихме няколко похитени жени, между които майката и сестрата на детето, което бях нахранил на плажа. Зенко дойде с нас и се би като мъж, а Таку се оказа безценен — дори майка му го похвали. Явно вестта, че съм се върнал и съм спазил обещанието си към рибаря, бързо бе стигнала до селото му. Заприиждаха доброволци да ми предлагат лодките си, за да помогнат в превозването на хората ми.

Казах си, че целият този замисъл бе осъществен, за да не оставям воините си да бездействат и да осигуря провизии, но всъщност до голяма степен бе и заради самия мен. Разговорът, който бях водил с Шизука за Каеде, и сведенията за непоносимото положение, в което се намираше, бяха увеличили хилядократно копнежа ми по нея. През деня си имах достатъчно работа, която ме държеше далеч от мислите ми, но през нощта те се връщаха и ме терзаеха. През цялата седмица имаше леки земни трусове. Представях си я затворена в някаква постройка, която се разтриса и после рухва, обгърната в пламъци. Измъчваха ме какви ли не предположения — че Каеде ще умре, че смята, че съм я изоставил, че ще загина, без да съм й казал колко я обичам и как винаги ще обичам само и единствено нея. Информацията, че Шизука би могла да прати до нея някакво съобщение, все по-често изникваше в съзнанието ми, при това с нарастваща настоятелност.

Таку и Хироши влязоха в бурни взаимоотношения, тъй като бяха връстници, но пълни противоположности по характер и възпитание. Хироши не харесваше Таку и ревнуваше от него. Таку го дразнеше с разни номера на Племето, които го вбесяваха. Аз бях твърде зает, за да посреднича помежду им, но през повечето време те ме следваха и се джафкаха като кучета. По-голямото момче — Зенко — се държеше настрана и от двамата. Знаех, че не се отличава с кой знае какви дарби на Племето, но го биваше с конете и вече умееше майсторски да си служи с меча. Той също бе идеално обучен в покорство. Не бях сигурен какво да правя с него занапред, но той бе наследник на Араи и ми беше ясно, че рано или късно щеше да ми се наложи да взема някакво решение.

Устроихме голямо пиршество, за да се сбогуваме с жителите на Шухо, и после с хранителните запаси, иззети от разбойниците, Кахей, Макото и основната част от армията ми потеглиха към Хаги. Пратих Хироши с тях, успокоявайки протестите му с обещанието, че ще язди Шън, и с надеждата, че конят ще се грижи за него така добре, както го бе сторил за мен.

Беше ми тежко да се сбогувам с всички тях, особено с Макото. Двамата се прегърнахме крепко и продължително. Той беше най-близкият ми приятел и ми се щеше да влезем в бой заедно, но не разбираше нищо от лодки, а и ми беше нужен да командва сухопътната армия заедно с Кахей.

— Ще се срещнем в Хаги — обещахме си един на друг.

След като заминаха, си дадох сметка, че се нуждаех от информация за техните действия, за придвижването на Араи и за положението както в Маруяма, така и в резиденцията на владетеля Фудживара. Исках да знам каква бе реакцията на благородника по отношение на моя нов съюз с Араи. Вече можех да се възползвам от шпионската мрежа на Племето, по-специално на Муто.

Кондо Киичи бе съпроводил Шизука и Кенджи до Шухо и аз си дадох сметка, че може да бъде полезен и на мен, след като вече бе на служба при Араи. В края на краищата Араи и Фудживара също бяха съюзници, което предоставяше на Кондо основание за пряк достъп до благородника. Шизука ми каза, че по принцип Кондо бил прагматичен и предан човек, който би служил на всеки, щом Кенджи му нареди. Изглежда, нямаше проблеми да положи клетва за вярност и пред мен. Със съгласието на Кенджи Кондо и Шизука поеха на югозапад, за да осъществят връзка с шпионите на Муто в областта. Преди да тръгнат, дръпнах Шизука настрана и й предадох съобщение, което исках да стигне до Каеде — че я обичам, че скоро ще дойда за нея, че трябва да бъде търпелива и че не бива да умира, преди да я видя отново.

— Опасно е, особено за самата Каеде — рече Шизука. — Ще направя каквото е по силите ми, но не обещавам нищо. Във всеки случай обаче ще ти проводим вести преди пълнолуние.

Върнах се в опустялото светилище на крайбрежието и се разположих на лагер там. Мина седмица; луната влезе в своята първа четвърт. Получихме първото съобщение от Кондо — Араи имал сблъсък с армията на Отори близо до Ямагата и сега тя отстъпвала към Хаги. Рьома се върна от Ошима с вестта, че Терада са готови. Времето се задържа хубаво, морето беше спокойно освен по време на трусовете, които предизвикваха големи вълнения, и всичко това засилваше чувството ми за неотложност. Два дни преди пълнолуние по пладне забелязахме в далечината тъмни силуети, които приближаваха откъм Ошима — флотилията от пиратски кораби. Наброяваха дванайсет и заедно с рибарските лодки щяха да бъдат достатъчни, за да поберат останалата част от армията ми. Строих воините си на брега готови за качване на борда.

От първата лодка скочи Фумио и прегази през водата към мен. Следваше го един от хората му, който носеше продълговат вързоп и две по-малки кошници. След като се прегърнахме, той каза:

— Донесъл съм да ти покажа нещо. Въведи ме вътре; не искам всички да го видят.

Влязохме в светилището, а моряците му се заеха да ръководят качването на воините. Човекът на Фумио остави товара си на земята и отиде да седне в края на верандата. Вече можех да се досетя по мириса какъв бе един от предметите, и се запитах по каква ли причина Фумио си бе направил труда да ми носи нечия глава и чия ли бе.

Той я разви най-напред.

— Погледни я и после ще я погребем. Преди две седмици завзехме един кораб и този човек беше на борда… заедно с още неколцина.

Сведох поглед към главата с отвращение. Кожата бе бяла като перла, а косите — светли като жълтък на птиче яйце. Чертите бяха масивни, а носът — извит.

— Това човек ли е или демон?

— Един от варварите, направили виждащата тръба.

— Това ли носиш там? — попитах, сочейки дългия вързоп.

— Не! Нещо много по-интересно! — Фумио разви предмета и ми го показа. Аз го поех предпазливо.

— Оръжие? — не бях сигурен как се боравеше с него, но то определено имаше вид на нещо, предназначено да убива.

— Да, и според мен можем да си направим същите. Аз вече имам едно готово. Не стана добре — уби човека, който го пробваше, — но ми се струва, че знам къде сме сбъркали — очите му искряха, лицето му сияеше.

— Как действа?

— Ще ти покажа. Имаш ли някого, от когото искаш да се отървеш?

Помислих си за двамата разбойници, които бяхме заловили. Бяха разпънати на брега за назидание на всички, които можеха да поискат да последват примера им, и получаваха само вода, колкото да не умрат. Бях чул стенанията им, докато чакахме Фумио, и си бях казал, че трябва да сторя нещо с тях, преди да тръгнем.

Фумио извика своя човек, който донесе тиган с дървени въглища. Наредихме да вържат умоляващите и проклинащи разбойници прави за стволовете на две дървета. Фумио се отдалечи на петдесет-шейсет крачки надолу по плажа и ми даде знак да отида при него. Запали една връв от въглените и прикрепи димящия й край за едното отверстие на тръбата. Там имаше кука, подобна на пружина. Той вдигна тръбата и плъзна поглед по нея към затворниците, присвивайки едното си око. Последваха внезапен рязък звук, който ме накара да подскоча, и кълбо дим. Разбойникът нададе свиреп вик. От зейналата на гърлото му рана бликаше кръв. Умря за миг.

— Аа — рече Фумио доволен — почвам да му хващам цаката.

— След колко време можеш да стреляш отново? — го попитах.

Оръжието бе грубо и грозно. Не притежаваше красотата на меча, нито величието на лъка, но виждах, че щеше да е по-резултатно и от двете.

Той повтори всички свои действия, а аз преброих вдишванията си — повече от сто — твърде дълго време в разгара на една битка. Вторият изстрел уцели другия бандит в гърдите, пробивайки доста голяма дупка. Предположих, че топчето ще проникне през повечето брони. Възможностите на това оръжие ме заинтригуваха и в същото време ме отвратиха.

— Воините ще го нарекат оръжието на страхливците — рекох на Фумио.

Той се засмя.

— Нямам нищо против да се бия като страхливец, ако това означава да оцелея!

— Ще го вземеш ли с теб?

— Ако обещаеш да го унищожиш, в случай че загубим — после добави с усмивка: — Никой друг не трябва да знае как се правят.

— Няма да загубим. Как се нарича?

— Пушка — отвърна той.

Върнахме се вътре и Фумио отново уви пушката. Зловещата глава се бе втренчила в нас с невиждащи очи. Около нея се виеха мухи; цялото помещение бе изпълнено с противна миризма, от която ми призляваше.

— Изнеси я — наредих на пирата. Той погледна господаря си.

— Само да ти покажа и другите му неща — Фумио взе трети вързоп и го разгърна. — Носеше това около врата си.

— Молитвени мъниста? — попитах, поемайки белия наниз. Мънистата изглеждаха като слонова кост. Нанизът се разви и пред очите ми във въздуха увисна знакът, който използваха Скритите — кръстът. Стъписах се, когато видях така открито изложено нещо, което за мен винаги бе представлявало най-съкровена тайна. В къщата на нашия свещеник в Мино прозорците бяха поставени така, че в определено време от деня слънцето очертаваше златист кръст върху стената, но този мимолетен образ бе единственият, който бях виждал досега.

Запазвайки непроницаемо изражение, хвърлих мънистата обратно на Фумио.

— Странно. Някаква варварска религия?

— Ти си невежа, Такео. Това е знакът, на който се кланят Скритите.

— Откъде знаеш?

— Знам всякакви неща — каза той нетърпеливо. — Не се страхувам от познанието. Бил съм на Голямата земя. Наясно съм, че светът е много по-голям от нашия низ от острови. Варварите изповядват вярата на Скритите. Това ми се струва удивително.

— Само дето не може да се използва в битка! — намирах го не толкова за удивително, колкото за тревожно, все едно беше някакво зловещо послание от един бог, в когото вече не вярвах.

— А колко още неща имат тези варвари! Такео, когато се установиш в Хаги, прати ме при тях. Нека търгуваме помежду си. Нека се учим от тях.

Трудно ми беше да си представя това бъдеще. Можех да мисля единствено за предстоящата битка.

Късно следобед и последният човек вече беше на борда. Фумио ми каза, че трябва да тръгваме, за да хванем вечерния прилив. Качих Таку на раменете си и заедно с Кенджи и Зенко прегазихме до лодката на Фумио, в която бяхме издърпани през фалшборда. Флотилията вече беше потеглила с издути от вятъра жълти платна. Вперих поглед към сушата, която все повече се смаляваше и накрая се стопи в мъглата на настъпващата вечер. Шизука бе казала, че ще ни прати вести преди заминаването ни, но не бяхме получили нито дума. Мълчанието й усили тревогата ми за нея и за Каеде.