И селякът в най-затънтеното село

към луната ще повдигне чело,

а пък тя — уви! — нехае кой и как

съзерцател земен страда в тоя мрак…

От незрим планински вятър тук довян

доехтява на елен призивен зов без свян.

Вейка нейде тъжен лист отронва —

спомена за лятото прогонва.

Из „Тепавицата“ (Кинута) от Дзеами1


Загрузка...