Върховният повелител

Глава 3 Стари приятели, нови съюзници

Сери подписа писмото със замах, после огледа работата си със задоволство. Почеркът му беше спретнат и елегантен. Хартията беше качествена, мастилото – тъмно. Въпреки че текстът беше изпъстрен с жаргон – той беше поискал Серин да го научи да чете и да пише, не да го прави да звучи като жител на Домовете – и факта, че това бе молба за екзекуция на човек, който го беше измамил и избягал на юг, писмото беше изящно, добре написано.

Усмихна се, като си спомни как беше помолил Фарин, Крадецът, който беше скрил Сония от Гилдията, да му „заеме” писаря си за известно време. От изражението на Фарин, нещо смесено между неохота и признателност, Сери се досети, че Крадецът би му отказал, ако не се нуждаеше отчаяно от заздравяване на позициите си, след като се беше провалил. Репутацията на Фарин се беше поразклатила за цяла година, след като беше върнал Сония на Гилдията. Авторитетът на един Крадец зависи от броя хора, желаещи да работят за него. Разбира се, някои работеха и за пари, но повечето предпочитаха да правят „услуги”, които да им бъдат върнати по-късно. Подобни услуги бяха втората валута в подземния свят.

Фарин дължеше на Сери много услуги от времето, когато беше крил Сония от Гилдията, но не беше проблем да ги върне. Лошото бе, че хората знаеха, че е направил сделка със Сония да я крие от Гилдията, в замяна на това да използва магията й – сделка, която той беше нарушил. Останалите Крадци, обезпокоени от предупреждението на Гилдията, че момичето може да стане опасно, ако не се научи да контролира силата си, го бяха „помолили” да я върне на магьосниците. Въпреки че той нямаше как да откаже на останалите престъпни водачи, си оставаше факт, че е нарушил дадената дума. Крадците имаха нужда хората да вярват, че у тях има поне някаква почтеност, иначе само отчаяните и глупаците щяха да си имат вземане-даване с тях. Единственото, което спаси Фарин от пълно компрометиране, беше фактът, че никога не бе използвал магията на Сония за свои цели, и по този начин тя също не беше изпълнила своята част от сделката.

Обаче Серин беше запазил лоялността си към него. Той беше дал на Сери известна информация за аферите на Фарин по време на уроците по четене и писане – наистина, нищо, което Сери вече да не знаеше. Сери се учеше бързо, за което спомагаше и фактът, че бе присъствал на някои от уроците на Сония с писаря.

Демонстрирайки, че той – приятелят на Сония – продължава да общува с Фарин – „предателят” на Сония, младежът показваше на хората, че Крадецът все още заслужава доверие.

Сери извади тънка тръбичка изсушена тръстика от чекмеджето на бюрото си, нави писмото и го пъхна вътре. Запуши тръбичката и я запечата с восък. Извади един йерим – металически инструмент със заострен връх – и надраска името си върху печата.

Остави тръбичката на масата, повъртя в ръце йерима, после леко го перна с нокът и го запрати в отсрещната стена. Въздъхна със задоволство – йеримът му беше специално направен така, че да е добре балансиран за хвърляне. Погледна надолу, към останалите три инструмента в чекмеджето, посегна към един от тях и в този момент се чу почукване на вратата.

Сери се изправи, прекоси стаята, за да си вземе йерима от ламперията, след което се върна на бюрото си.

— Влез! – извика той.

Вратата се отвори и Гол пристъпи в стаята. Изражението на мъжа беше почтително. Сери се вгледа внимателно. В очите на Гол имаше намек за... очакване, може би?

— Една жена иска да те види, Серини.

Когато чу пълното си име, Сери се усмихна. Този маниер на Гол показваше, че жената сигурно е необикновена. Каква ли беше: буйна, красива или знатна?

— Каза ли името си?

— Савара.

Сери не познаваше такава, стига името да беше истинско. Не беше типично киралийско име. Звучеше повече като лонмарско.

— С какво се занимава?

— Отказа да съобщи.

„Тогава сигурно наистина е Савара” – реши Сери. Ако беше измислила името си, какво би й попречило да измисли и професия?

— За какво е дошла?

— Твърди, че може да ти помогне за някакъв проблем, но не казва какъв точно.

Сери се замисли. „Значи тя си мисли, че имам проблем. Интересно”.

— В такъв случай я покани.

Гол кимна и излезе. Сери затвори чекмеджето на бюрото си, облегна се назад в креслото и зачака. След малко вратата се отвори отново.

Двамата с новодошлата се изгледаха изненадано. Жената имаше най-странното лице, което той бе виждал. Челото беше широко, скулите – високи, а брадичката – тънка. Гъстите черни коси висяха тежко и стигаха до раменете й, но най-поразителното нещо в нейните черти бяха очите й. Те бяха едри и широко разположени, и имаха същия златисто-кафяв оттенък като кожата й. Странни, екзотични очи... и го изучаваха с едва прикрита насмешка.

Той беше свикнал на такава реакция. Много клиенти се поколебаваха, когато видеха за пръв път колко е висок, а и името му беше на дребен гризач, срещащ се в копторите. Но след това си спомняха за неговото положение и за това какви ще бъдат последствията, ако се изсмеят.

— Серини – каза жената. – Ти ли си Серини? – Гласът й беше дълбок и звучен, и говореше с акцент, чиито произход Сери не можеше да определи. Но определено не беше лонмарски.

— Да. А ти си Савара. – Не го изрече като въпрос. Ако тя лъжеше за името си, едва ли щеше толкова бързо да му каже истинската си самоличност, само защото я е попитал.

— Да.

Тя пристъпи към бюрото, погледът й обходи стаята и се върна към Сери.

— Казваш, че имам проблем, който можеш да разрешиш – подсказа той.

По лицето й се плъзна лека усмивка и той затаи дъх. Ако се усмихнеше широко, щеше да изглежда удивително красива. Несъмнено това беше причината за вълнението на Гол.

— Да. — Тя се намръщи. Погледът й се отмести от неговия, сякаш жената обмисляше нещо, после двамата отново се погледнаха.

— Другите Крадци казват, че единствено ти преследваш убийците.

Убийците? Сери примижа. Значи тя знаеше, че няма само един убиец.

— И как смяташ да ми помогнеш?

Тя се усмихна, и подозренията на Сери се потвърдиха – жената беше изключително красива. Той обаче не очакваше предизвикателството и увереността, които дойдоха заедно с усмивката. Савара явно знаеше как да използва външния си вид, за да постига целите си.

— Мога да ти помогна да ги намериш и да ги убиеш.

Сърцето на Сери се разтуптя бясно. Ако тя знаеше кои са тези убийци и смяташе, че може да ги убие...

— И как мислиш да го направиш? – попита той.

Усмивката й изчезна. Тя пристъпи още една крачка напред.

— Кое? Намирането или убиването?

— И двете.

— Засега няма да ти казвам нищо относно методите ми на убиване. А относно намирането – между веждите й се появи бръчка, – то е по-трудно, но за мен ще е по-лесно, отколкото за теб. Знам как да ги разпознавам.

— Аз също – отбеляза Сери. – Защо смяташ, че твоят начин да е по-добър?

Тя се усмихна отново.

— Знам повече за тях. Засега ще ти кажа само, че следващият ще се появи в града днес. Вероятно ще му отнеме ден-два, за да събере кураж, и след това ще чуеш за първото му убийство.

Той обмисли внимателно отговора й. Ако тя не знаеше нищо, защо ще му предлага такова доказателство? Освен ако не смяташе да изфабрикува „доказателството”, като убие някого собственоръчно? Той се вгледа по-внимателно в нея и изведнъж изстина, след като разпозна чертите на лицето й и цвета на кожата й. Как не се беше досетил по-рано? Може би защото досега не беше виждал жена от Сачака...

Сега вече не се съмняваше, че тя е много опасна. Оставаше да се види дали е опасна за него, или за сънародниците й убийци. Колкото повече информация измъкнеше от нея, толкова по-добре.

— Значи имаш наблюдатели в родината си – предположи той, – които ти съобщават, когато в Киралия дойде нов убиец?

Тя помълча известно време.

— Да.

Сери кимна.

— Или – изрече той бавно – ще изчакаш няколко дни и ще убиеш някого.

Погледът й стана стоманен.

— Тогава ме наблюдавай. Ще остана в стаята си и ще ми носят храна.

— И двамата трябва си докажем взаимно, че заслужаваме доверие – каза той. – Но ти дойде при мен, значи ти трябва да се докажеш първа. Ще пратя някой да те наглежда и ще говорим пак, след като убиецът свърши работата си. Доволна ли си на това?

Тя кимна.

— Да.

— Изчакай в приемната. Ще пратя човек, който да те съпроводи до стаята ти.

Докато тя вървеше към вратата, той я наблюдаваше, попивайки всяка подробност. Дрехите й бяха обикновени, нито дрипави, нито скъпи. Тежката й риза и панталоните бяха като на обикновените кирлалийци, но начинът, по който тя вървеше, подсказваше, че едва ли се е подчинявала на много хора в живота си. Напротив, по-скоро на нея са се подчинявали.

Гол влезе в стаята веднага след излизането й. Лицето му беше сковано заради опитите му да скрие любопитството си.

— Сложи четирима да я наблюдават – каза му Сери. – Искам да знам всичките й действия. Да наглеждат кой й носи храна и други неща. Тя знае, че ще е под наблюдение, така че нека да види един-двама от шпионите.

Гол кимна.

— Искаш ли да видиш какво носи?

Той повдигна един вързоп. Сери го изгледа с лека изненада. Сети се, че тя беше предложила да отстрани убийците. Едва ли смяташе да го направи с голи ръце. Младежът кимна.

Гол грижливо разви вързопа върху бюрото. Сери се подсмихна, когато видя редицата от ножове и кинжали. Вдигна ги един по един, като проверяваше тежестта им. Някои бяха гравирани с необичайни шарки и символи, други бяха украсени със скъпоценни камъни. Най-вероятно сачаканска изработка. Отдели най-големия от украсените със скъпоценности ножове и кимна на Гол.

— Върни й ги.

Гол кимна, нави вързопа и го изнесе от стаята. Когато вратата се затвори, Сери се облегна назад в креслото си и се замисли за странната жена. Ако всичко, което беше казала, се потвърдеше, тя можеше да се окаже много полезна.

Дали не лъжеше? Той се намръщи. Беше ли възможно Крадците да са я изпратили? Тя беше споменала нещо за „останалите Крадци”. Но той не можеше да се сети за основателна причина някой да направи нещо подобно. Трябваше да се обмислят всички възможности. Щеше да разпита подробно наблюдаващите я.

„Дали трябва да му кажа?” – запита се Сери. За да комуникира по друг начин, освен с уговорените кодирани съобщения, трябваше да си уговори лична среща, което беше допустимо само ако е крайно необходимо. Достатъчно важен ли беше този случай?

Сачаканка, която поддържа контакт с родината си? Определено да.

Но нещо караше Сери да не избързва. По-добре беше да изчака и да види дали жената ще докаже, че е полезна. А и, честно казано, не му харесваше, че трябва да се консултира с някой всеки път, когато се налага лека промяна в тактиката. Дори и при положение, че е много задължен на този някой.

Беше време да изгради своя собствена стратегия.

Докато Сония чакаше да започне часа й по Воински изкуства, тя затвори очи и ги разтърка, след което потисна прозявката си. Беше дочела дневника на Корин късно през нощта. Не можеше да се откъсне от него, а и се страхуваше, че ако не го дочете, може да не го намери на мястото му следващата нощ и никога да не разбере как е свършила историята. В ранните сутринни часове беше прочела финалния запис:

„Взех решение. Когато основите на Университета бъдат завършени, ще закопая под тях сандъка с цялото му съдържание. Заедно с тези ужасни истини ще си отиде и наученото от мен, във формата на този дневник. Може би когато ги скрия, аз най-накрая ще потисна това постоянно чувство за вина заради нещата, които научих и направих. Ако намеря кураж, ще унищожа сандъка и съдържанието му, но се боя да го направя заради онези, които първи са закопали всичко това в земята. Те определено са били по-мъдри от мен”.

Явно по-късно някой беше намерил сандъка, иначе тя нямаше да държи дневника на Корин в ръцете си. Какво ли се беше случило с останалите книги? Дали бяха у Акарин? Или този дневник беше фалшив, направен от Акарин, за да убеди Гилдията, че черната магия не е толкова лоша, колкото се смята? Може би искаше да изпробва дневника върху нея, за да види дали ще успее да я убеди?

Но ако това беше истината, Акарин беше допуснал грешка. Корин е вярвал, че черната магия е нещо лошо. Този дневник, независимо дали е истински или фалшив, не би могъл да накара човек да повярва в нещо друго.

А ако дневникът беше истински, защо Акарин й го беше дал? Сония погледна намръщено към тетрадката си. Той не би допуснал тя да узнае за съществуването на дневника само по прищявка. Сигурно си имаше основателна причина да й го даде.

Какво беше научила тя от дневника? Че Корин е използвал черна магия, и това му е помогнало да открие как да оформя камъка. Че друг магьосник – при това известен – е извършил същото престъпление като Върховния повелител. Може би Акарин искаше тя да си мисли, чу той също е изучил черната магия против волята си. Може би искаше да я накара да го разбере, да събуди съчувствието й.

Само че Корин не беше държал ученик като заложник, за да не се разкрие престъплението му.

Дали би го направил, ако беше изправен пред заплахата да изгуби своите сили, положение и дори живота си? Сония поклати глава. Може би Акарин просто искаше да разсее илюзиите, които тя е имала относно личността на Корин.

Мислите й бяха прекъснати от внезапната поява на лорд Макин. Учителят остави на най-предния чин голяма кутия, след което се обърна към класа.

— Днес ще ви говоря за илюзиите – каза воинът. – И за това как се използват те по време на битка. Най-важното нещо, което трябва да се запомни за илюзиите, е следното: всичко е въпрос на заблуда. Илюзиите не могат да ви наранят, но могат да ви накарат да се подложите на опасност. Ще ви демонстрирам това с един разказ.

Макин седна зад бюрото си и сложи ръце върху повърхността му. Всички шумове от влачене на обувки по пода и от въртене на учениците върху столовете утихнаха. Историите на лорд Макин винаги бяха интересни.

— Преди пет века в елийнските планини живеели двама братя, Гинд и Лонд. Те били магьосници, изкусни воини. Един ден наблизо минал керван на търговец, на име Камака. С него пътувала дъщеря му, красива млада жена. Двамата братя видели кервана и се спуснали от планинския си дом, за да си купят някои стоки. Когато зърнали дъщерята на Камака, двамата мигновено се влюбили.

Макин въздъхна и поклати тъжно глава, карайки учениците да се усмихнат.

— Между тях избухнал спор за кого да бъде девойката. След като не могли да разрешат спора си с думи, двамата започнали да се бият. Колкото и невероятно да звучи, се говори, че битката им продължила с дни. Оказало се, че силите и уменията на братята са напълно равни. Най-накрая Гинд видял, че брат му стои под стръмна скала, увенчана с огромен камък и успял да накара този камък да падне, но преди това запратил върху брат си друг, илюзорен камък.

Лонд забелязал, че брат му гледа някъде нагоре, над главата му. Той също вдигнал поглед, видял отгоре му да пада камък, но разбрал, че това е илюзия. Разбира се, нямало как да види втория камък, който бил скрит зад илюзорния.

Гинд очаквал, че брат му ще разкрие измамата. Когато осъзнал, че е погубил собствения си брат, обезумял от мъка. Керванът вече можел да продължи по пътя си, а с него си отишла и дъщерята на Камака. Така че, както виждате – приключи разказа си Макин, – въпреки че илюзиите не могат да ви наранят, те могат да ви заблудят относно своята мощ.

Воинът се изправи.

— Как се създават илюзии? Точно това ще ви преподавам днес. Ще започнем с пресъздаването на предметите, които нося със себе си. Сено, ела пред класа.

Сония слушаше как магьосникът обяснява различните начини за създаване на магически образ на предмети и наблюдаваше как Сено изпълнява инструкциите на учителя. Когато демонстрацията приключи, Сено мина покрай чина на Сония на път към своето място. Той я погледна и се усмихна. Тя леко повдигна крайчето на устните си в отговор. Сено беше особено приятелски настроен към нея след практическото упражнение по Воински изкуства преди няколко седмици, в което тя го беше научила на един номер, който можеше да се използва от по-слаби срещу по-силни магьосници.

Урокът продължи и тя съсредоточи усилията си върху изучаването на техниките за създаване на илюзии. Точно когато успя да създаде образ на плода пачи, във въздуха пред нея се появи нещо.

Това беше цвете с венчелистчета, направени от яркооранжеви есенни листа. Тя се пресегна и пръстите й преминаха през странното растение. То се разпадна на хиляди искрици, които се понесоха в бърз танц, преди да изчезнат.

— Добра работа! – възкликна Тасия.

— Не бях аз. – Сония се обърна и видя Сено да й се хили. На масата пред него лежеше оранжево листо.

Застаналият пред класа лорд Макин шумно прочисти гърлото си. Сония се обърна напред и видя, че учителят я гледа строго. Тя сви рамене, за да покаже, че не е виновна. Той погледна многозначително към плода пред нея.

Тя се концентрира и до плода се появи илюзорното му копие. То беше по-червено, отколкото трябва и обвивката му подозрително приличаше на жилите на листо. Сония въздъхна. Щеше да й е по-лесно, ако в съзнанието й нямаше толкова пресен спомен за есенни листа. Преодоля раздразнението си. Сено не беше възнамерявал да я обърка. Той просто се перчеше.

Но защо точно пред нея. Със сигурност не се стремеше да я впечатли.

Или се стремеше?

Тя не се поддаде на изкушението да се обърне и да види какво прави той. Сено беше приятно момче, общително, и не беше трудно да го харесаш – навярно тя беше единствената киралийка, която не въздишаше по него...

„Какви са тези мисли? – Тя се намръщи, осъзнавайки, че илюзията й се е превърнала в безформено кълбо. – Дори и да не трябваше да се притеснявам от Акарин... Ами Дориен?”

В съзнанието й се появи видение за сина на Ротан, застанал в пролетната гора зад сградата на Гилдията. Как се навежда, за да я целуне. Сония прогони спомена.

Не беше виждала Дориен повече от година. Винаги когато усетеше, че мисли за него, тя се опитваше да се съсредоточи върху нещо друго. Нямаше за какво да съжалява – не и когато връзката между тях беше невъзможна, след като тя не можеше да напусне Гилдията, преди да се дипломира, а той живееше в селце, в подножието на планините и си идваше вкъщи само за няколко седмици годишно.

Тя въздъхна, съсредоточи се върху плода и започна да възстановява илюзията си.

Когато Лорлън наближи вратата на кабинета си, чу познат глас да го вика. Хвърли поглед назад и се усмихна, когато видя помощника си, който се приближаваше.

— Добър вечер, лорд Оусън.

Отключи магическата ключалка с усилие на волята си и вратата изщрака, отваряйки се. Лорлън пристъпи вътре и покани Оусън с жест, но когато помощникът погледна вътре, се поколеба, в първия момент върху лицето му се изписа изненада, а след това се намръщи. Лорлън проследи втренчения поглед на Оусън и видя човек с черна роба, който си почиваше в едно от удобните кресла в кабинета.

Акарин имаше навика да се появява в заключени стаи или на неочаквани места, но защо това ще кара Оусън да се мръщи? Лорлън погледна отново към помощника си. Изражението на младия магьосник вече беше почтително, не беше останала и следа от неодобрението, което Лорлън бе зърнал за миг.

„Досега не съм забелязвал Оусън да проявява неприязън към Акарин – помисли си Лорлън, докато крачеше към бюрото си. – Чудя се от кога ли таи това чувство”.

— Добър вечер, Върховни повелителю – каза той.

— Разпоредителю – отвърна Акарин. – Лорд Оусън.

— Върховни повелителю – кимна Оусън.

Лорлън седна зад бюрото си и погледна помощника си.

— Има ли нещо...?

— Да – отвърна Оусън. – Преди около половин час заварих един пратеник да чака пред вратата. Капитан Баран казва, че има да ви показва нещо интересно, ако сте свободен.

Нова жертва? Лорлън потисна едно потреперване.

— Тогава по-добре да видя какво е, освен ако Върховният повелител няма причина да ме задържи. – Той погледна към Акарин.

Между веждите на Върховния повелител се беше образувала дълбока гънка. „Изглежда искрено загрижен – помисли си Лорлън.

Много загрижен”.

— Не – каза Акарин. – Молбата на капитан Баран е много по-важна от нещата, които исках да обсъдим.

Последва момент на неловко мълчание, през който Оусън остана пред бюрото, а Акарин не помръдна от креслото си. Лорлън погледна първо единия, после другия, след което се изправи.

— Благодаря, Оусън. Би ли поръчал карета за мен?

— Да, Разпоредителю. – Младият магьосник кимна учтиво на Акарин и излезе от стаята. Лорлън погледна внимателно Върховния повелител, чудейки се дали е доловил неприязънта на Оусън.

„Какво се чудя? Разбира се, че Акарин знае”.

Но Върховният повелител не обърна никакво внимание на напускането на Оусън. Той все още беше намръщен, когато се изправи и последва Лорлън към вратата.

— Не очакваше ли това? – рискува да попита Лорлън, докато пристъпваше във фоайето. Навън валеше дъжд, така че той се спря при вратата, за да изчака каретата.

Акарин присви очи.

— Не.

— Можеш да дойдеш с мен.

— По-добре ти се погрижи за това.

„Обзалагам се, че ще наблюдава” – помисли си Лорлън, поглеждайки към пръстена на ръката си.

— Тогава лека нощ – позволи си да каже той.

Изражението на Акарин леко се смекчи.

— Лека нощ. Ще очаквам с нетърпение твоето мнение за тази работа.

Крайчето на устата му се повдигна нагоре, след което той се обърна и тръгна надолу по стълбите. Дъждовните капки съскаха при срещата си с невидимия щит около него.

Лорлън поклати глава, оценявайки малката шега на Акарин. Каретата излезе от конюшнята и потегли по пътя към Университета. Спря пред стълбището, кочияшът скочи и отвори вратата. Лорлън бързо слезе по стълбите и се качи вътре.

Пътуването през града до Дома на стражата отне повече време от обикновено. Дъждовните облаци бяха затулили слънчевата светлина, но мокрият път отразяваше светлините на лампите от сградите. Малкото хора, които се мотаеха навън бързаха, загърнати с наметалата си и нахлупили качулки. Само някакво момче-куриер се спря и се вторачи в каретата, докато тя отминаваше.

Най-накрая спряха пред Дома на стражата. Лорлън се измъкна от каретата и се затътри към входа. Капитан Баран излезе да го посрещне.

— Извинявайте, че ви повиках в такава отвратителна вечер, Разпоредителю – каза капитанът, докато водеше Лорлън по коридора към кабинета си. – Мислех да отложа посланието си за утре, но това щеше да направи нещото, което искам да ви покажа, още по-неприятно за гледане.

Баран не се спря пред кабинета си, а се спусна в същата стая, в мазето, където беше отвел Лорлън по-рано. Когато влязоха в стаята, ги връхлетя силна воня на гнило. Лорлън видя със смайване, че нещо в човешка форма лежи под дебел чаршаф на една от масите.

Капитанът бързо извади от шкафа буркан и две парчета плат. Отвори буркана, сипа по малко от жълтата течност върху парцалите и подаде единия от тях на Лорлън.

— Притиснете това към носа си.

Лорлън така и направи, и позната остра миризма на билки надделя над вонята в стаята. Придържайки другия парцал към своето лице, Баран се приближи към масата.

— Извадили са този труп днес от реката – каза той приглушено. — Мъжът е мъртъв от няколко дни.

Дръпна чаршафа, покриващ тялото. Показа се бледо лице. Очите на мъртвеца бяха покрити с парчета плат. След като се показа по-голямата част от тялото, Лорлън се насили да не обръща внимание на признаците на разложение и следите от ухапвания на риби. Вместо това съсредоточи вниманието си върху раната на сърцето и дългия прорез по врата на мъжа.

— Нова жертва.

— Не. – Баран погледна към Лорлън. – Бил е разпознат от двама свидетели. Това е убиецът.

Лорлън се вторачи в Баран, после – отново в трупа.

— Но той е бил убит по същия начин.

— Да. Може би за отмъщение. Погледнете тук. – Стражникът посочи лявата длан на трупа. Липсваше един от пръстите. – Носеше пръстен. Наложи се да отрежем пръста.

Баран покри отново тялото, после отиде при един покрит съд на близката пейка. Вдигна покривалото. Показа се зацапан сребърен обръч.

— Имало е камък, но той не е махнат. Намерихме късчета стъкло, забити в кожата и следи, показващи, че пръстенът е разбит. Смятаме, че камъкът е бил стъкло.

Лорлън се въздържа да не погледне към собствения си пръстен. Пръстенът на Акарин. „Значи подозрението ми относно пръстена на убиеца сигурно е вярно. Чудя се...”

Той се обърна и погледна покрития труп.

— Сигурен ли сте, че това е убиецът?

— Свидетелите бяха много уверени.

Лорлън се върна при тялото и вдигна покривалото върху ръката. С усилие допря два пръста върху кожата и насочи съзнанието си към трупа. Веднага почувства енергията вътре и изпита облекчение. Но нещо не беше наред. Цялата жизнена енергия беше съсредоточена върху кожата, а също така върху стомаха, белите дробове и раните. Всичко останало беше напълно опустошено.

„Разбира се – помисли си той. – Мъжът сигурно е плувал няколко дни в реката. Достатъчно време вътре да нахлуят дребни микроорганизми. Още ден или два – и истинската причина за смъртта нямаше да може да се открие”.

Разпоредителят се отдръпна от масата.

— Видяхте ли достатъчно? – попита Баран.

— Да. – Лорлън избърса пръстите си в парцала, преди да го подаде на капитана. Задържа дъха си, докато не излязох в коридора и вратата не се хлопна зад тях.

— И сега какво? – попита Лорлън.

Баран въздъхна.

— Ще чакаме. Ако убийствата започнат отново, ще знаем със сигурност, че трябва да търсим шайка от убийци.

— Бих предпочел убийствата да спрат сега – отвърна Разпоредителят.

— Както и повечето имардинци – съгласи се Баран. – Но аз трябва да намеря и убиеца на убиеца.

Убиецът на убиеца. Още един черен магьосник. Може би Акарин? Лорлън погледна към вратата, от която току-що бяха излезли. Този труп беше доказателство, че в града има – или е имало – и други черни магьосници, освен Акарин. Дали градът беше пълен с тях? Тази мисъл не беше утешителна. Внезапно на Лорлън му се прииска да се върне в Гилдията, в безопасните й стаи и да обмисли всичко на спокойствие.

Но Баран явно искаше да продължат да обсъждат новините. Лорлън потисна въздишката си и последва стражника в кабинета му.