Върховният повелител

Глава 25 Случайна среща

Гораните, установи Ротан, са дразнещо бавни животни. Но огромните зверове бяха любимци на търговците. Те бяха силни, схватливи, лесни за гледане и управляване и много по-издръжливи от конете.

Но с тях бе невъзможно да се пътува бързо. Ротан въздъхна и погледна към Рейвън, но шпионинът придрямваше сред торбите с платове в каруцата, покрил лицето си с широкопола шапка. Ротан се усмихна и отново се обърна към пътя. Предишната вечер бяха наели стаи в пивницата на едно градче на име Колдбридж.

Шпионинът, който се представяше за братовчед на Ротан, беше изпил повече бол, отколкото всеки би могъл да понесе, и прекара цялата нощ в разходки от леглото до отходния канал и обратно.

Което може би означаваше, че Рейвън се представяше много по-добре от Ротан в ролята на неустрашим търговец. „Или от мен се очаква да бъда благоразумният по-възрастен братовчед?”.

Ротан подръпна ризата. Плътно прилепналата дреха беше по-неудобна от мантията. Но широкополата шапка му харесваше. Макар все още да беше рано сутринта, денят обещаваше да е доста горещ.

Над пътя се стелеше прах и замъгляваше хоризонта. В далечината не се виждаха никакви планини, макар вече да пътуваха два дни. Ротан знаеше, че пътят води почти директно в Калия, където се разделяше на две. Левият път водеше право към Крепостта; по десния се тръгваше на североизток, към Южния проход. Точно натам се бяха запътили.

„Толкова ми е странно, че пътувам към южен проход”, помисли си Ротан. Маршрутът сигурно беше наречен така заради мястото си в планините, а не заради общото местоположение в Киралия. Преди пет години беше стигал близо до него, когато отиде да посети сина си по време на лятната почивка.

Когато се сети за Дориен, той се намръщи. Синът му наблюдаваше пътя към Прохода и срещата им беше неизбежна. Ротан трябваше да му обяснява къде отива и защо, и на Дориен това нямаше да му хареса.

„Сигурно ще поиска да се присъедини към нас – тихо изсумтя Ротан. – Въобще не ми се иска да се стига дотам”.

Но до срещата със сина му имаше още няколко дни.

Рейвън беше казал, че с каруца до Южния проход се стига за шест или седем дни. „Дотогава Сония ще е прекарала в Сачака петнайсет дни – помисли си Ротан. – Ако оцелее толкова дълго”.

Пет дни по-рано Ротан изпита огромно облекчение, когато Лорлън му каза, че Акарин се е свързал с Висшите магове. Сония беше жива. Лорлън му преразказа и дочутия разговор между двама сачаканци, който много притесни Ротан. Независимо дали непознатите бяха ичани или не, те очевидно желаеха смъртта на Сония и Акарин.

— Те ги наричаха „киралийците” – беше казал Лорлън. – Надявам се това да не означава, че те се отнасят по този начин с всички киралийци. От години киралийските търговци пътуват безпроблемно до Арвис и обратно и твърдят, че не виждат причина това да се промени. Просто внимавайте.

— Някой приближава – каза Рейвън. – Отзад.

Ротан погледна към шпионина. Мъжът леко се размърда и едно око се появи под периферията на шапката. Когато погледна към пътя, Ротан успя да забележи някакво движение зад праха, който бяха вдигнали при преминаването си. От облака изскочиха няколко коне и ездачи, и магьосникът усети как пулсът му се ускори.

— Магьосници – каза той. – Болкан е изпратил подкрепление за Крепостта.

— По-добре отбий встрани – посъветва го Рейвън. – И не си вдигай главата. Нали не искаш да те разпознаят.

Ротан леко дръпна поводите. Гораните отметнаха глави назад и бавно се придвижиха към лявата страна на пътя. Звукът от потропващи копита се приближаваше.

— Но пък може и да се зазяпваш по тях – додаде Рейвън. – Те ще го очакват от теб.

Шпионинът вече седеше в каруцата. Ротан се обърна и погледна изпод периферията на шапката си към приближаващите магьосници.

Първи подмина каруцата лорд Ийкмо, воинът, който бе обучавал Сония предишната година. Магьосникът дори не погледна към Ротан и Рейвън.

Останалите магьосници профучаха покрай тях, вдигайки гъст облак прах. Рейвън се закашля и замаха с ръка пред лицето си.

— Двайсет и двама – каза той, след като прескочи капрата и се настани до Ротан. – Това ще удвои силите в Крепостта. Гилдията смята ли да изпрати магьосници и при Южния проход?

— Не знам.

— Добре.

Ротан развеселено погледна към Рейвън.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко могат да научат ичаните от теб – рече шпионинът.

Ротан кимна.

— Но знам, че Южният проход е наблюдаван. Ако ичаните влязат оттам, Гилдията ще бъде предупредена. Хората в Крепостта ще разполагат с достатъчно време, за да се върнат в Имардин и да се присъединят към останалите. Разстоянието до двата прохода е едно и също.

— Хм. – Рейвън цъкна с език. Той имаше навика да го прави, когато се замислеше дълбоко. – Ако аз бях на мястото на тези ичани, щях да използвам Южния проход. Там няма магьосници, няма Крепост, така че могат да влязат в страната, без да се налага да се бият. Боя се, че това не предвещава нищо хубаво за нас. Макар че... – Той се намръщи. – Тези ичани не могат да се бият заедно. Ако цялата Гилдия се изправи срещу тях, може да успее да убие един или двама. Но ако е разделена, няма защо да се притесняват. Крепостта може да се окаже по-добрият избор.

Ротан сви рамене и се съсредоточи в насочването на горана към средата на пътя. Рейвън мълчеше замислено.

— Естествено, ичаните може да се окажат измислица на бившия Върховен повелител – каза най-накрая той, – чиято единствена цел е била да убеди Гилдията да го остави жив. И бившата ти ученичка му е повярвала.

Ротан се намръщи.

— Продължавай да ми го напомняш.

— Ако ще работим заедно, аз трябва да знам какви са отношенията ти със Сония и с нейния спътник – каза Рейвън. Тонът му бе почтителен, но изпълнен с решимост. – Знам, че си пожелал доброволно да участваш в тази мисия не единствено от лоялност към Гилдията.

— Не – въздъхна Ротан. Рейвън щеше да продължи да дълбае, докато не останеше удовлетворен от събраната информация. – Тя е за мен повече от поредната ученичка. Аз я взех от копторите и се опитах да я науча как да се впише сред нас.

— Но тя не е успяла.

— Не.

— Тогава Акарин я е взел за заложница и ти не си можел да му се противопоставиш. Сега вече можеш.

— Може би. Хубаво ще е, ако просто се вмъкна в Сачака и я върна обратно. – Ротан погледна шпионина. – Но някак си усещам, че въобще няма да е толкова просто.

Рейвън се изкиска.

— Никога не е. Смяташ ли, че Сония може да е влюбена в Акарин?

Ротан почувства прилив на гняв.

— Не. Тя го мрази.

— Дотолкова, че да научи забранената магия и да го последва в изгнанието му, за да се погрижи да оцелее докато, както тя се изрази, се вразумите?

Ротан си пое дълбоко дъх и прогони измъчващия го страх.

— Ако тя вярва, че ичаните съществуват, той лесно я е убедил да извърши всичко това за доброто на Гилдията.

— Защо ще го прави, ако ичаните не съществуват?

— За да го последва. Той има нужда от нея.

— За какво?

— Заради силата й.

— Защо тогава я е обучил в използването на черната магия? Така нищо не може да спечели.

— Не знам. Тя каза, че сама е пожелала. Може би не е можел да й откаже, без да изгуби подкрепата й.

— Сега тя е почти толкова силна, колкото и той. Ако е разбрала, че я е излъгал, защо не се е върнала в Имардин или просто не е съобщила на Гилдията?

Ротан затвори очи.

— Защото... просто защото...

— Знам, че това е притеснително – каза тихо Рейвън, – но преди да се срещнем с тях, ние трябва да обсъдим всички възможни мотивации и последствия.

— Знам. – Ротан обмисли въпроса и лицето му се изкриви. – Това, че е овладяла черната магия, не означава, че е могъща. Той може да я поддържа слаба, като ежедневно отнема от енергията й – а може и да я е заплашил, че ще я убие, ако се свърже с Гилдията.

— Разбирам – намръщи се Ротан. – Това също не предвещава нищо хубаво за нас.

— Да.

— Не ми се иска да го казвам, но всъщност се надявам ситуацията да е точно такава. Алтернативата е много по-лоша за Киралия. – Той цъкна с език. – А сега ми разкажи за сина си.

Когато Акарин спря, Сония въздъхна с облекчение. Въпреки че вече беше свикнала с дългите преходи, тя посрещаше с радост всяка почивка. Сутрешното слънце беше топло и я караше да се чувства сънлива.

Акарин беше застанал на върха на един склон и я изчакваше. Когато се изкачи до него, тя видя, че пътят им е блокиран от поредната пукнатина. Този път беше широка и плитка. Когато погледна надолу, дъхът й спря.

На дъното блещукаше синя панделка. Водата криволичеше покрай големите камъни, спускаше се в малки водопади до дъното на клисурата, откъдето поемаше към пустошта. Бреговете бяха обрасли с дървета и гъста растителност, която на места достигаше дори до скалите от двете й страни.

— Река Крикара – промърмори Акарин. – Ако тръгнем по течението й, ще стигнем до пътя към Южния проход.

Той погледна към планините. Сония проследи погледа му и забеляза, че пролуката между върховете от едната страна на клисурата е много по-широка от останалите. Изпълни я вълнение и копнеж. От другата страна на тази пролука се простираше Киралия.

— Колко далеч се намира Проходът?

— Един ден ходене пеша. – Той се намръщи. – Трябва да се приближим колкото се може повече до пътя и да изчакаме да се стъмни. – Той отново погледна надолу в клисурата. – Парика може да е поне на ден път от нас, но слугите му ще бъдат тук и ще го очакват. – Той се обърна с лице към нея. Сония се досети какво смята да направи и улови ръцете му.

— Позволи на мен – рече усмихнато тя. После почерпи енергия от източника си, оформи диск под краката им, повдигна и двамата леко във въздуха и бавно се спусна в клисурата. Приземиха се между дърветата, върху гъстата трева.

Когато се огледа, Сония установи, че Акарин я гледа втренчено.

— Защо непрекъснато ме гледаш така?

Той се усмихна.

— Без причина. – После се обърна и тръгна покрай реката. Сония поклати глава и го последва.

След дългия преход по изсъхналите склонове на планината, гледката на толкова много чиста вода и растителност й действаше много ободряващо. Тя си представи как дъждът се изсипва по върховете, водата се стича в малки ручейчета, който се събират в течащата през клисурата река. Зачуди се докъде ли стига. Дали продължаваше и през пустошта?

Дърветата и растителността обаче затрудняваха вървежа им. Акарин се придвижи колкото се може по-близо до стената, за да избегне колкото се може храсталаците.

Час по-късно се озоваха пред гъста гора, която като че ли се простираше от единия до другия край на клисурата и скриваше реката от погледите им. Проправиха си път през храсталака, а шумът на плискаща се върху камъни вода ставаше все по-силен. Когато отново излязоха на слънце, се озоваха пред широко езеро.

Сония си пое рязко дъх. Над тях се издигаше висока каменна стена; водата преливаше от скалния ръб и сребристите й струи пълнеха езерото. След тишината на планинските склонове шумът на водата й се струваше оглушителен. Сония се обърна към Акарин.

— Може ли да спрем? – попита нетърпеливо тя. – Можем, нали? От седмици не съм се къпала наистина.

Акарин се усмихна.

— Една кратка почивка няма да ни навреди.

Сония се ухили, седна на близката скала и си събу обувките. Когато нагази във водата, тя рязко си пое дъх.

— Ледена е!

Девойката се съсредоточи и изпрати топлинна вълна към водата. Глезените й започнаха да се затоплят. Тя бавно навлезе навътре. Установи, че ако не се движи твърде бързо, може да поддържа приятно топла водата около тялото си. Панталоните й подгизнаха и й натежаха. Тя видя, че навътре езерото става доста по-дълбоко.

Когато водата стигна до коленете й, тя се спря и седна, потапяйки се до врата. Скалното дъно беше леко хлъзгаво, но това въобще не я притесняваше.

Сония бавно полегна назад и потопи главата си под повърхността. Когато се надигна, за да си поеме въздух, чу пляскане зад себе си. Обърна се и видя, че Акарин нагазва в езерото. Той се спря, взря се напрегнато във водата и изведнъж се гмурна в нея. Обля я фонтан от ледена вода и тя изруга.

Известно време го наблюдаваше как се плъзга под повърхността. Когато най-накрая се показа, дългата му коса беше залепнала за лицето му. Той я отметна назад и погледна Сония.

— Ела при мен.

Девойката виждаше как краката му се движат под водата. Езерото беше дълбоко. Тя поклати глава.

— Не мога да плувам.

Акарин се плъзна към нея и се обърна по гръб.

— Семейството ми прекарваше всяко лято край морето – каза той. – Плувахме почти всеки ден.

Сония се опита да си го представи като момче, плуващо в океана, но не й се удаде.

— Няколко пъти съм живяла край река, но в онова нещо никой не смееше да плува – каза тя. Акарин се засмя. – Поне не по своя воля.

Той отново се обърна по корем и заплува към водопада. Когато стигна до него, Акарин стъпи на дъното – водата му стигаше до гърдите – протегна ръка към блещукащата водна завеса и мина през нея. Сянката му се мярна за миг, след което магьосникът изчезна. Тя го зачака да се върне. След няколко минути я загриза любопитство. Какво ли беше намерил там?

Тя се изправи и тръгна през езерото. Докато се приближаваше към водопада, водата ставаше все по-дълбока. Малко преди завесата Сония вече беше потънала до кръста, но усещаше как дъното започва да се издига нагоре.

Девойката пъхна ръка под тежките струи ледена вода. Събра смелост, направи крачка напред и коленете й се удариха в скала.

Зад водопада се беше образувала издатина, приблизително на височината на раменете й. Акарин седеше върху него, облегнат на стената, с кръстосани крака. Той й се усмихна.

— Тук е доста усамотено, но пък е тясно.

— И шумно – додаде тя. Изкатери се върху издатината, обърна се и се облегна на стената. Зелените и сини оттенъци на външния свят оцветяваха завесата от вода.

— Красиво е – каза Сония.

— Да.

Тя усети как пръстите му обхващат ръката й и погледна надолу.

— Студена си – каза той.

Той взе ръката й и притисна дланта й между своите. Докосването му я накара да настръхне. Тя го погледна и установи, че брадата му е пораснала доста. „Отива му – помисли си Сония. – А мокрите му дрехи не оставят кой знае колко на въображението”.

Той повдигна вежди.

— Защо ме гледаш така?

Тя сви рамене.

— Без причина.

Той се засмя и плъзна поглед по тялото й. Тя наведе глава и лицето й пламна, щом установи, че собствените й мокри дрехи подчертават фигурата й. Опита да се прикрие, но Акарин стисна здраво ръцете й. В очите му проблеснаха закачливи огънчета. Сония му се усмихна в отговор и той я притегли към себе си.

Всички мисли за времето, ичаните и сухите дрехи излетяха от главата й. Много по-важна беше топлата кожа на Акарин, звукът от дишането му, пламналото й тяло и колко добре се чувстваха, прегърнати върху издатината.

„И от магията има полза – помисли си тя. – Студеното, тясно място може да стане топло и уютно. Може да бъде премахната болката в уморените от ходене мускули. Само като си помисля, че някога исках да се откажа от нея само заради омразата си към магьосниците. Ако го бях направила, сега нямаше да съм с Акарин. Не, щях да живея в копторите, в блажено неведение, че могъщи магьосници се канят да нападнат страната ми. Магьосници, в сравнение с които Гилдията е въплъщение на добротата и смирението”.

Тя протегна ръка към падащата вода. Когато пръстите й докоснаха завесата, тя се раздели. През пролуката се виждаха дърветата, езерото... и една фигура.

Сония настръхна и дръпна ръката си.

Акарин се размърда.

— Какво има?

Сърцето й биеше ускорено.

— Край езерото има човек.

Акарин се надигна на лакът и се намръщи.

— Замълчи за момент – промърмори той.

До ушите им достигнаха приглушени гласове. Сония изстина. Акарин огледа внимателно водната стена и погледът му се спря върху една част от нея, където водата се разделяше, оформяйки цепнатина. Той бавно се надигна на колене и запълзя натам. Когато стигна цепнатината, се спря и се намръщи. После се обърна към нея и устните му прошепнала безмълвно: Парика.

Сония протегна ръка към ризата и панталоните си и бързо се напъха в тях. Акарин като че ли слушаше. Тя пропълзя до него.

—... нищо лошо. Просто исках да съм готова за завръщането ви – казваше смирено някаква жена. – Вижте, събрала съм бодливки и ядки тиро.

— Не трябваше да се отдалечаваш от Прохода.

— Рико остана там.

— Рико спи.

— Тогава накажете Рико.

Разнесе се звук от глух удар.

— Простете ми, господарю – проплака жената.

— Ставай. Нямам време за това. Не съм спал от два дни.

— Значи отиваме право в Киралия?

— Не. Не и преди да е готов Карико. А аз искам да си почина добре преди това.

Гласовете заглъхнаха. Сония различи две отдалечаващи се сенки. Акарин се отдръпна от завесата и пропълзя до нея. Тя усети как ръцете му я обгръщат и се облегна на гърдите му.

— Цялата трепериш – отбеляза той.

Сония си пое дълбоко дъх.

— Без малко да ни хванат.

— Да. Добре, че скрих ботушите. Понякога малко повече предпазливост не е излишна.

Сония потрепери. Магьосникът-ичани бе стоял на по-малко от двайсет крачки от тях. Ако не беше решила да се изкъпе и Акарин не беше открил нишата зад водопада...

— Той е пред нас – каза тя.

Акарин я притисна по-силно в обятията си.

— Да, но по всичко личи, че Парика е единственият ичани при Прохода. Освен това очевидно Карико възнамерява да нападне през следващите няколко дни. – Той въздъхна. – Опитах се да се свържа с Лорлън, но той не носеше пръстена. Не го е слагал от няколко дни.

— Значи ще изчакаме Парика да влезе в Киралия и ще тръгнем след него?

— Или довечера ще се опитаме да се промъкнем край него, докато спи. – Акарин се поколеба за миг, след което я отблъсна леко от себе си, за да може да я погледне. – Крайбрежието не е далеч оттук. След това до Имардин са само няколко дни езда. Ако се съгласиш да тръгнеш оттам, докато аз...

— Не. – Сония се изненада от твърдостта в гласа си, – Няма да те изоставя.

— Гилдията има нужда от теб, Сония – каза твърдо той. – Няма да имат време да овладеят черната магия само от книгите ми. Трябва някой да ги обучи и да се бие заедно с тях. Ако и двамата минем през Прохода, могат да ни заловят и убият. А ако ти тръгнеш на юг, поне единият от нас може да стигне до Киралия.

Сония се отдръпна от него. Всичко това беше вярно, но въобще не й харесваше. Той започна да се облича.

— Ти се нуждаеш от силата ми – каза тя.

— Още един ден няма да има никакво значение. През последните няколко седмици по никакъв начин нямаше да мога да събера достатъчно сила, за да се изправя срещу ичани. Ще ми трябват десет или двайсет като теб.

— Няма да е само още един ден. От Прохода до Имардин са четири или пет дни път.

— Няма да имат никакво значение. Ако Гилдията приеме помощта ми, ще разполагам със стотици магьосници, от които да черпя енергия. А ако ме отхвърлят, така или иначе са обречени.

Тя бавно поклати глава.

— Ти си ценният за тях. Ти имаш познанието и уменията, и силата, която сме събрали. Ти трябва да тръгнеш на юг. – Тя го погледна и се намръщи. – Ако наистина е по-безопасно, защо не тръгнем и двамата на юг?

Акарин вдигна ризата си и въздъхна.

— Защото няма да стигна там навреме.

Тя го погледна.

— Значи и аз няма да успея.

— Така е, но ако аз се проваля, ти би могла с помощта на остатъците от Гилдията да си върнеш Киралия. Останалите Обединени земи няма да искат сачаканските черни магьосници за съседи. Те ще...

— Не! – възкликна тя. – Няма да стоя настрани, докато битката приключи.

Акарин навлече ризата през главата си, напъха ръце в ръкавите и се приближи до нея. Улови я за ръцете и я погледна в очите.

— Ще ми бъде много по-лесно да се изправя срещу ичаните, ако не ми се налага да се притеснявам какво биха могли да ти причинят в случай на провал.

Сония издържа погледа му.

— А мислиш ли, че на мен ще ми е лесно – рече тихо тя, – когато знам какво биха могли да причинят на теб?

— Ако тръгнеш на юг, поне един от нас ще е в безопасност.

— Защо не тръгнеш ти в такъв случай? – възрази девойката. – Аз ще остана и ще отстраня малкия ичански проблем на Гилдията.

Той стисна зъби, но после устните му се разтеглиха в усмивка и се изкиска.

— Не става. Трябва да дойда с теб и сам да се погрижа за това.

Тя се ухили, но лицето й бързо възвърна сериозното си изражение.

— Няма да те оставя да се биеш и да поемеш всички рискове сам. Ще се изправим заедно срещу тях. – Тя се поколеба. – Добре де, може би ще се опитаме да избегнем този, който ни очаква при Прохода. Убедена съм, че ще измислим нещо.

Купчината писма на бюрото на Лорлън се наклони застрашително. Оусън ги хвана тъкмо навреме, след което ги раздели на две купчинки.

— Забраната за мисловно общуване ще натовари доста куриерите ни – отбеляза младият магьосник.

— Да – съгласи се Лорлън. – И майсторите на писци. Сега сигурно ще хабя моите два пъти по-бързо. Още колко писма ни чакат за отговор?

— Това е последното – отвърна Оусън.

Лорлън въздъхна шумно и се захвана да чисти писеца си.

— Радвам се, че се върна, Оусън – каза той. – Не знам как щях да се справя без теб.

Оусън се усмихна.

— Нямаше да се справите. Не и след като на вашите ръце легнаха задълженията на двама Разпоредители и Върховния повелител. – Той се поколеба. – Кога ще избираме нов Върховен повелител?

Лорлън въздъхна. Досега беше избягвал тази тема. Просто не можеше да си представи някой друг, освен Акарин, в тази роля. Така или иначе накрая трябваше да изберат някой – и ако думите на Акарин се окажеха истина, това трябваше да стане по-скоро.

— След като вече се погрижихме за елийнските заговорници, кандидатите сигурно ще бъдат номинирани за следващия Съвет.

— След един месец? – Оусън се намръщи и погледна към купчината писма. – Не може ли да стане по-рано?

— Може би. Но никой от Висшите магове не е предложил да побързаме.

Оусън кимна. Тази сутрин изглеждаше твърде разсеян, отбеляза Лорлън.

— Какво те притеснява?

Младият магьосник го погледна и се намръщи.

— Ако историята на Акарин се потвърди, Гилдията ще му върне ли поста?

Лорлън се намръщи.

— Съмнявам се. Никой няма да иска един черен магьосник за Върховен повелител. Не съм сигурен дори дали ще приемат Акарин обратно в Гилдията.

— Ами Сония?

— Тя не се подчини на краля. Ако той позволи приемането на някой черен магьосник в Гилдията, ще предпочете някой, когото може да държи под контрол.

Оусън се намръщи и погледна настрани.

— Значи Сония никога няма да завърши обучението си.

— Да. – В мига, когато го каза, Лорлън осъзна, че наистина ще стане така и се натъжи.

— Копеле – изсъска Оусън, надигайки се от стола си, но се сепна. – Съжалявам. Знам, че ви е приятел и все още изпитвате уважение към него. Но тя би могла да се превърне в нещо... невероятно. Знам, че не беше щастлива. Очевидно той бе виновен донякъде, но и аз не направих нищо.

— Не би могъл – каза Лорлън.

Оусън поклати глава.

— Ако знаех, щях да я отведа оттук. Без да я държи за заложница, какво щеше да постигне?

Лорлън наведе поглед към ръката си, към пръста, върху който се беше отпечатал пръстена.

— Да превземе Гилдията? Да убие вас и Ротан? Не се измъчвайте, Оусън. Не сте знаели, а и да знаехте, нямаше да можете да й помогнете.

Младият магьосник не каза нищо.

— Вече не носите пръстена – отбеляза внезапно той.

Лорлън го погледна.

— Не. Омръзна ми. – Жегна го безпокойство. Дали Оусън бе научил достатъчно за кръвните камъни, за да знае какво представляваше пръстена? Ако знаеше и си спомнеше, че Лорлън го е носил на пръста си през последната година и половина, той можеше да се досети, че Разпоредителят е знаел тайната на Акарин по-дълго, отколкото бе признал.

Оусън взе двете купчини писма и се усмихна накриво.

— Едва ли бихте желали да стоя тук и да оплаквам миналото. По-добре да свърша нещо полезно и да намеря куриери за тези писма.

— Да. Благодаря ти.

— Щом привърша, ще се върна.

Лорлън изпрати с поглед помощника си, който тръгна към изхода. Когато вратата се затвори зад гърба му, Разпоредителят отново погледна към ръката си. Толкова дълго бе копнял да се отърве от този пръстен, а сега отчаяно го искаше обратно. Той бе заключен на сигурно място в Магьосническата библиотека. Можеше да си го вземе по всяко време... Но дали беше така? Лорлън знаеше какво щеше да каже Болкан. Че е твърде опасно. И останалите Висши магове щяха да се съгласят.

Но дали Болкан и останалите трябваше да разбират?

„Естествено, че трябва. И са прави: твърде е опасно. Просто ми се искаше да знам какво става”.

Лорлън въздъхна и се върна към молбите и писмата на бюрото си.