Върховният повелител

Глава 27 Изненадваща среща

„Не, не трябва да се събуждам, рано е още“. – помисли си Сония.

— Толкова съм уморена.

Но нарастващото безпокойство не й позволяваше да потъне отново в съня. Гърбът й се опираше в нещо топло; намираше се почти в седнало положение. Тя си пое дълбоко дъх и усети тежестта на ръце, които я обгръщаха. Ръцете на Акарин.

Тя се усмихна и отвори очи.

Пред нея се виждаха четири тънки, космати крака. Конски крака. Сърцето й подскочи и тя погледна нагоре.

Срещна познати сини очи. Утринното слънце огряваше зелена мантия, покрита с тежко черно наметало. Сония почувства как сърцето й се изпълва с радост и облекчение.

— Дориен! – ахна тя. – Нямаш представа колко се радвам да те видя.

Но на лицето му бе изписано студено изражение. Конят потъпка на място и разтърси глава. Сония чу пръхтенето на втори наблизо. Когато погледна настрани, тя видя още четирима конници, облечени в обикновени дрехи.

Акарин се размърда и си пое дълбоко дъх.

— Какво правите тук? – попита рязко Дориен.

— Аз... ние... – Сония поклати глава. – Не знам откъде да започна, Дориен.

— Дошли сме да ви предупредим – отвърна Акарин. Тя почувства вибрацията на гласа му върху гърба си. – След няколко дни ичаните ще влязат в Киралия.

Той я хвана под мишниците и нежно й помогна да се изправи.

— Вие сте изгнаници – рече Дориен с тих глас. – Не можете да се върнете на тази земя.

Акарин повдигна вежди.

— Не можем? – попита той, като се изпъна и скръсти ръце.

— Смяташ ли да се биеш с мен? – попита Дориен и очите му проблеснаха опасно.

— Не – отвърна Акарин. – Възнамерявам да ти помогна.

Дориен присви очи.

— Нямаме нужда от помощта ти – рече рязко той. – Нуждаем се от отсъствието ти.

Сония го погледна втренчено. Не го беше виждала такъв, толкова студен и изпълнен с омраза. Звучеше като някой напълно непознат.

Глупав, разгневен непознат.

Тогава тя си спомни колко страстно се грижеше Дориен за поверените му селяни. Беше готов на всичко, за да ги защити. А ако все още изпитваше същите чувства към нея, едва ли щеше да се почувства по-добре, когато я беше намерил заспала в обятията на Акарин.

— Дориен – каза тя. – Нямаше да се върнем, ако не смятахме, че е необходимо.

Дориен я погледна и се намръщи.

— Дали трябва да се върнете или не, ще реши Гилдията. Аз получих заповед да наблюдавам пътя и да ви върна обратно, ако се опитате да влезете в Киралия – каза той. – Ако възнамерявате да останете, първо трябва да ме убиете.

Сърцето на Сония подскочи. В съзнанието й проблесна споменът за убитата робиня. Акарин едва ли...

— Няма да се наложи да те убивам – отвърна Акарин.

Очите на Дориен приличаха на две бучки лед. Той отвори уста, за да му отвърне.

— Ще се върнем обратно – бързо рече Сония. – Но поне ни позволи да ти съобщим първо новините.

Тя хвана ръката на Акарин.

— Той мисли със сърцето си. Ако му дадем време да обмисли всичко, може да прояви благоразумие.

Акарин се намръщи, но отказа да спори с нея. Тя се обърна към Дориен и установи, че той я гледа напрегнато.

— Много добре – рече най-накрая той с очевидна неохота. – Кажете ми новините си.

— Щом наблюдаваш прохода, Лорлън сигурно те е информирал за заплахата от Сачака. Вчера сутринта двамата със Сония едва не бяхме пленени от един ичани на име Парика – каза Акарин. – От разговора му с неговия роб разбрахме, че Карико и съюзниците му възнамеряват да влязат в Киралия през следващите няколко дни. Двамата със Сония смятаме да останем в Сачака, докато Гилдията не се убеди, че ичаните наистина съществуват и са заплаха за нас, но времето ви изтича. Ако Гилдията иска да се върнем и да помогнем в предстоящата битка, трябва да се намираме достатъчно близо до Имардин, за да го достигнем преди ичаните.

Дориен гледаше равнодушно Акарин.

— Това ли е всичко?

Сония отвори уста да му каже за магьосника-ичани в Южния проход, но си представи как Дориен препуска към планините, за да провери сам. Магьосникът щеше да го убие. Тя преглътна думите си.

— Поне ни позволи да починем тук – помоли го тя. – Изтощени сме.

Дориен плъзна поглед по Акарин и присви очи, след което погледна през рамо към останалите ездачи.

— Гадин. Форан. Може ли Гилдията да вземе назаем конете ви за един ден?

Сония погледна над коня на Дориен към мъжете. Те се спогледаха и двама от тях слязоха от конете си.

— Нямам властта да ви позволя да останете дори един час в Киралия – рече твърдо Дориен, докато мъжете водеха конете си към тях. – Ще ви ескортирам до Прохода.

Очите на Акарин припламнаха опасно. Сония усети как се напряга и го стисна силно за ръката.

— Не! Позволи ми да говоря с него по пътя. Той ще ме изслуша.

Акарин се обърна и я погледна скептично. Тя усети как лицето й пламва.

— Някога бяхме... повече от приятели. Мисля, че той се сърди, защото ти ме отведе.

Акарин повдигна вежди. После огледа преценяващо Дориен.

— Наистина ли? Тогава опитай. Само не забравяй, че не разполагаме с много време.

Когато единият от мъжете се приближи, Акарин пристъпи напред и прие предложения му повод. Мъжът отстъпи назад и погледна нервно към Дориен. Младият магьосник не каза нищо, когато Акарин се метна на седлото. Сония се приближи до другия кон и успя сама да се качи на гърба му. Акарин се обърна и погледна Дориен.

— След вас – каза Лечителят.

Акарин обърна коня си към пътя, следван от Сония. Дориен беше последен. Придвижваха се един след друг, което правеше разговорите насаме невъзможни. През целия път през гората тя усещаше погледа на Дориен в гърба си.

Когато стигнаха до пътя, Сония дръпна поводите на коня си и се изравни с Дориен. Погледна го и изведнъж разбра, че не знае как да започне разговора. Малко бе нужно, за да го разгневи още повече.

Тя си спомни за прекараните с него дни в Гилдията. Струваше й се толкова отдавна. Нима все още се надяваше, че приятелството им ще прерасне в нещо повече? Макар Сония да не му беше давала никакви обещания, тя се почувства виновна. Сърцето й принадлежеше на Акарин. Тя никога нямаше да изпита толкова силни чувства към Дориен.

— Когато Ротан ми го каза, не можах да повярвам – промърмори Дориен.

Сония се обърна рязко към него, изненадана, че той пръв е нарушил мълчанието. Той гледаше Акарин.

— И все още не мога да повярвам. – Веждите му се сбръчиха. – Когато ми каза какви са причините на Акарин, за да му отнеме наставничеството над теб, аз разбрах защо така се отдръпна от мен. Помислила си, че ще разбера колко си нещастна и ще започна да задавам въпроси. – Той я погледна. – Така беше, нали?

Тя кимна.

— Какво се случи? Как успя да те откъсне от нас?

Тя усети как я жегва вина.

— Преди... около два месеца Акарин ме помоли да отида с него в града. Не исках да ходя, но си помислих, че мога да науча нещо, което Гилдията да използва срещу него. Той ме отведе да видя един мъж – сачаканец – и ме научи как да прочета съзнанието му. Онова, което видях, беше чистата истина.

— Сигурна ли си? Ако човек вярва в нещо...

— Не съм глупачка, Дориен. – Тя издържа погледа му. – Спомените на този човек не можеха да са подправени.

Той се намръщи.

— Продължавай.

— Така научих за ичаните и за техния водач, който иска доказателство, че Гилдията е достатъчно слаба, за да събере достатъчно съюзници и да я нападне. Не можех просто да стоя встрани и да оставя Акарин да върши всичко сам. Помолих го – всъщност настоях – да ми позволи да му помогна.

— Но... черна магия, Сония. Как можа да я овладееш?

— Не беше лесен избор. Знаех, че е ужасна отговорност и голям риск. Но ако ичаните ни нападнеха, Гилдията щеше да бъде унищожена. И аз сигурно така или иначе щях да загина.

Дориен набръчи нос, сякаш бе подушил нещо гнило.

— Но това е зло.

Тя поклати глава.

— Ранната Гилдия не е мислила така. И аз не съм съвсем сигурна. От друга страна, не ми се иска отново да започнат да я овладяват. Не мога да си представя Фергън или Регин да притежават такава сила... – тя потрепери. – Идеята не е добра.

— Но смяташ себе си за достойна?

Тя се намръщи. Този въпрос не спираше да я притеснява.

— Не знам. Надявам се.

— Призна, че си я използвала, за да убиеш.

— Да. – Тя въздъхна. – Смяташ ли, че бих направила нещо такова само за да стана по-силна? Или без добра причина?

Той отново погледна към Акарин.

— Не знам.

Тя проследи погледа му. Конят на Акарин вървеше на двайсетина крачки пред тях.

— Но смяташ, че Акарин би убил заради силата, нали?

— Да – призна Дориен. – Той призна, че е убивал много пъти.

— Ако не беше, още щеше да е роб в Сачака – или труп – а Гилдията отдавна да е била нападната и унищожена.

— Ако той казва истината.

— Казва я.

Дориен поклати глава и погледна към гората.

— Дориен, трябва да кажеш на Гилдията, че ичаните идват – настоя тя. – И... да ни позволиш да останем от тази страна на планината. Ичаните знаят, че снощи сме преминали отсам. Ако се върнем, ще ни убият.

Той се обърна и я погледна. Изражението на лицето му се колебаеше между тревога и недоверие.

Тогава на пътя пред тях се появи човешка фигура.

Сония реагира инстинктивно, но щитът, който издигна около себе си и Дориен се срина под мощния силов удар. Тя усети как излита назад, а ударът в земята изкара въздуха от дробовете й. Чу как Дориен изруга, наблизо изтропаха копита и тя бързо издигна нов щит. Разнесе се силно цвилене и бърз тропот на отдалечаващи се копита.

„Стани – помисли си тя. – Стани и намери Акарин!”

Сония се претърколи и се изправи. С крайчеца на окото си забеляза как Дориен се превива наблизо. Акарин се намираше на няколко крачки от тях.

Между нея и Акарин стоеше Парика.

Сония почувства как стомахът й се свива от страх. Акарин не бе достатъчно силен, за да се бие с ичани. Дори ако тя и Дориен му помогнеха, нямаше да има особена разлика.

Акарин нападна магьосника-ичани и въздухът проблесна. Парика отвърна с мощни удари.

— Сония.

Тя погледна към Дориен, който се беше промъкнал до нея.

— Това ичани ли е?

— Да. Името му е Парика. Сега вярваш ли ми?

Той не отговори. Тя го хвана за ръката.

— Акарин не е достатъчно силен, за да се бори с него. Трябва да му помогнем.

— Много добре. Но няма да го убивам, освен ако не съм сигурен, че е такъв, какъвто е.

Двамата нанесоха удар едновременно. Магьосникът-ичани погледна през рамо. Когато видя Дориен, той се усмихна презрително, но при вида на Сония лицето му се изкриви в злобна гримаса. Той обърна гръб на Акарин и тръгна към нея.

Сония отстъпи назад. Тя не спираше да нанася удар след удар, но това не го спираше. Ударите на Дориен също нямаха никакъв ефект.

Акарин продължаваше да го засипва с удари отзад, но Парика не му обръщаше никакво внимание.

Дориен започна да се отдалечава от нея и Сония разбра, че той се опитва да отвлече вниманието на Парика. Магьосникът-ичани не му обърна никакво внимание. Ударите му ставаха все по-мощни и тя му позволи да я изтика от пътя.

„Мисли – каза си Сония. – Не може да няма изход от това. Спомни си уроците на лорд Ийкмо”.

Тя атакува щита на Парика от всички страни и установи, че е непробиваем. Обмисли всички фалшиви удари и трикове, които беше използвала в клас, но повечето разчитаха на противник, който се опитва да пести силите си, като отслаби щита си. Единственото, което й оставаше, бе да го примами да изхаби силата си.

Тогава Дориен застана между нея и магьосника-ичани.

Лицето на Парика потъмня. Той се спря и изпрати няколко мощни удара към лечителя. Дориен залитна назад и щитът му потрепери. Сония изтича към него и покри щита му със своя. В този миг усети, че собствената й сила започва да се колебае. Дориен я хвана за ръката.

— Много е силен!

— Да, и аз няма да издържа дълго.

— Трябва да се махнем оттук. – Той я хвана за ръката и я задърпа по пътя.

— Но Акарин...

— Той се справя добре. Повече нищо не можем да направим.

— Той не е достатъчно силен.

— Тогава всички сме обречени.

Разтърси я пореден удар. Тя усети как Дориен побягва и я дърпа след себе си. Следващият удар ги тласна напред. Сония почерпи от силата си и разбра, че не й остава много.

Следващият му удар разби щита й.

Тя погледна през рамо и видя, че Парика тича към нея. Акарин го следваше по петите. Тя побягна.

Изведнъж я връхлетя силен удар. Той изкара въздуха от дробовете й и я накара да се стовари върху земята. За миг остана да лежи неподвижно, зашеметена от двойния удар. После се напрегна и се надигна на лакти.

Дориен лежеше на няколко крачки от нея, неподвижен и пребледнял. Тя се опита да се изправи, но нов удар я отхвърли назад. Сония усети жилването на защитна бариера и сърцето й замръзна от ужас. Една ръка се вкопчи в китката й и я изправи на колене. Парика стоеше надвесен над нея и се хилеше злобно. Тя го гледаше ужасено и невярващо.

„Не може това да е краят!”.

Бариерата на магьосника-ичани завибрира под дъжд от удари. Сония погледна над рамото на Парика. Акарин стоеше на няколко крачки от него с изкривено лице. Магьосникът-ичани бръкна в палтото си.

Когато Сония зърна кривата кама, главата й се изпразни от съдържание. Тя напразно се опитваше да се освободи.

Рязката болка пробуди в съзнанието й спомена за едно друго порязване...

„Излекувай се – беше й наредил тогава Акарин. – Винаги се лекувай без да чакаш. Дори полузарастналите рани представляват пробив в бариерата ти”.

Тя беше отслабнала съвсем, но докато магьосникът е жив, в него винаги имаше останала някаква енергия. А лечението на подобна малка рана щеше да отнеме... готово!

Парика застина. Той впери поглед в ръката й. Острието бавно се спусна и докосна кожата й. Тя се съсредоточи и болката изчезна. Очите на ичани се разшириха. Той я поряза отново, този път по-дълбоко, и невярващо изсумтя, когато раната се затвори пред очите му.

„Те не знаят как да лекуват!” За миг я изпълни триумф, който бързо угасна. Не можеше вечно да се лекува. Накрая силата й нямаше да стига дори за това.

Дали нямаше и друг начин да използва това знание в своя полза?

„Разбира се, че има!”

Той я държеше за китката. Кожа, допряна до кожа. Това го правеше също толкова уязвим за нейните лечителски сили, колкото бе тя за черната магия. Сония затвори очи и протегна пипалата на съзнанието си напред, в ръката му. Без малко да изгуби концентрация, когато усети поредното жилване. Спря за миг, колкото да излекува раната си, и продължи да навлиза навътре в тялото му. Към рамото. В гърдите. Усети болката от поредното порязване...

„Ето – помисли си триумфално тя. – Сърцето му”. С последните си сили го хвана и стисна.

Магьосникът-ичани изпищя и я пусна. Сония падна назад и бързо изпълзя настрани. Той се срина на колене, вкопчил ръце в гърдите си.

Продължи да стои така, на прага между живота и смъртта. Тя гледаше очарована как лицето му постепенно посинява.

— Махни се от него!

Викът на Акарин я накара да скочи. Той се хвърли напред и грабна ножа на Парика от земята. С един замах на ръката си поряза мъжа по врата и притисна ръката си към раната.

Когато осъзна какво прави той, Сония се отпусна. Акарин можеше да вземе останалата сила на Парика. Магьосникът-ичани така или иначе щеше да умре, а може би в него все още имаше доста енергия...

В този миг осъзна значението на думите на Акарин.

Ако Парика умреше, изпълнен със сила, тя щеше да погълне тялото му и сигурно щеше да взриви всичко наоколо. Тя се изправи на крака, залитайки, и отстъпи назад.

След малко Акарин се изправи. Той пусна ножа и остави тялото на Парика да се свлече на земята. Миг по-късно вече стоеше до нея и я притискаше толкова силно към гърдите си, че я оставяше без въздух.

— Помислих, че съм те изгубил – прошепна дрезгаво той. После въздъхна с треперене. – Трябваше да побегнеш веднага, щом той се появи.

Тя се чувстваше натъртена и изтощена, но щом Акарин вля в нея лечителската си енергия, силата й бързо се възвърна.

— Нали ти казах. Няма да те изоставя. Ако ще умираме, ще бъдем заедно.

Той отстъпи назад и я погледна развеселено.

— Поласкан съм, но какво ще кажеш за Дориен?

— Дориен!

Той тихо изруга и се обърна към Дориен, който лежеше на няколко крачки от тях. Двамата бързо отидоха до лечителя. Дориен отвори очи и те се замъглиха от болка.

Акарин положи ръка върху главата му.

—Ранен си лошо – каза той. – Стой неподвижно.

Дориен погледна Акарин.

— Пази си силата – прошепна той.

— Стига глупости – отвърна му Акарин.

— Но...

— Затвори очи и ми помогни – прекъсна го Акарин. – Ти познаваш тази дисциплина по-добре от мен.

— Но...

— Ще ми бъдеш по-полезен жив, отколкото мъртъв, Дориен – рече сухо Акарин, с лека повелителна нотка в гласа. – Ако желаеш, по-късно можеш да ми възстановиш енергията, използвана за лечението ти.

В очите на лечителя се промъкна разбиране.

— О. – Той се поколеба, после погледна Сония. – Какво стана със сачаканеца?

Сония усети как лицето й пламва. Убийство с помощта на лечителската сила й се струваше като най-ужасното престъпление.

— Мъртъв е. Ще ти разкажа по-късно.

Дориен затвори очи. Сония се взря в лицето му и видя, че цветът му бавно се възвръща.

— Нека позная – каза тихо Акарин. – Спря сърцето му.

Тя вдигна глава и срещна погледа му. Той кимна към Дориен.

— Сега той сам се лекува. Аз само му давам енергия. – После се обърна и погледна в посока към мъртвия сачаканеца. – Прав ли съм ?

Сония погледна към Дориен и кимна.

— Нали каза, че Парика няма да влезе в Киралия.

Акарин се намръщи.

— Може би е искал да отмъсти за смъртта на робите си. Силните роби се намират рядко и ичаните много се ядосват, ако някой е убит или им бъде отнет. Все едно губят шампионски кон. Но всъщност не знам защо изобщо си е направил труда. Минаха часове, откакто сме тук и той трябва да е бил наясно, че няма да ни намери лесно, слезем ли от пътя.

Дориен се раздвижи и отвори очи.

— Това ще е достатъчно – каза той. – Чувствам се така, сякаш съм бил разбит на малки парчета и после отново сглобен, но ще оцелея.

Той предпазливо се надигна на лакът. Погледът му се плъзна към мъртвия ичани. Лечителят потрепери и погледна Акарин.

— Вярвам ви. Какво искате да направя?

— Да се махнеш от Прохода. – Акарин помогна на Дориен да се изправи. – И да изпратиш предупреждение до Гилдията. Имаш ли някакви...

— Лорлън!

— Мейкин?

— Непознати нападат Крепостта!

Сония впери поглед в Акарин. Той я погледна в отговор. В съзнанието на Сония се появи картина на път, гледан отвисоко. Тя разпозна пътя откъм сачаканската страна на Крепостта. Няколко мъже и жени, облечени в дрехи като на Парика, стояха подредени в редица. Въздухът пламтеше от ударите им.

— Твърде късно е за предупреждение – промърмори Дориен. – Те вече са там.