Върховният повелител

Глава 6 Шпионинът

Както винаги, вратата на седалището на Върховния повелител се отвори при най-лекото докосване. Когато влезе вътре, Сония за своя изненада и облекчение установи, че я очаква единствено Такан. Той й се поклони.

— Върховният повелител желае да разговаря с вас, милейди.

Облекчението й се смени с тревога. Дали Акарин искаше да й даде още една книга за четене? И дали това щеше да е някоя от книгите, от които тя се боеше – съдържащите информация за черната магия?

Сония си пое дълбок дъх.

— Тогава по-добре ме отведи при него.

— Последвайте ме – каза той. Обърна се и тръгна към дясното стълбище.

Сония почувства как сърцето й прескача в един удар. Това стълбище водеше надолу, към подземния етаж, където Акарин практикуваше своята тайна, забранена магия. То водеше също, подобно и на лявото стълбище, към горния етаж, където бяха библиотеката и трапезарията.

Такан мина през една врата. Стълбищната площадка беше тъмна и Сония не можа да види в коя посока е тръгнал той, докато не създаде светещо кълбо.

Той се спускаше към подземната стая.

Тя се спря с разтуптяно сърце, наблюдавайки го как слиза надолу. Прислужникът застана пред вратата на стаята и погледна към нея.

— Той няма да ви нарани, милейди – увери я Такан. Отвори вратата и я покани с жест да влезе.

Сония се вторачи в него. От всички места в Гилдията – всъщност в целия град – точно това я плашеше най-много. Тя погледна нагоре към гостната. „Мога да избягам. Вратата на гостната не е далеч“.

— Влез, Сония.

Гласът беше на Акарин. Беше решителен и изпълнен със заплаха. Девойката си помисли за Ротан, за леля й Джона, чичо й Ранел и братовчедите й; тяхната безопасност зависеше от нейното сътрудничество. Застави се да тръгне напред.

Когато достигна вратата, Такан отстъпи встрани. Подземната стая изглеждаше по същия начин като предишните пъти, когато я беше виждала. Покрай лявата стена бяха разположени две стари, тежки маси. Върху по-близката от тях имаше фенер и черен вързоп с дрехи. До срещуположната стена имаше книжни рафтове и шкафове. Някои от тях изглеждаха поправени, което й напомни за погрома, направен от „убиеца”. В единия ъгъл имаше стар, очукан сандък. Дали това беше сандъкът, съдържащ книгите по черна магия?

— Добър вечер, Сония.

Акарин се беше облегнал на една от масите, ръцете му бяха скръстени на гърдите. Девойката се поклони.

— Върховни по...

Тя примигна от изненада, когато осъзна, че панталонът и палтото му бяха обикновени, износени, даже протрити на места.

— Трябва да ти покажа нещо – рече той. – В града.

Тя машинално отстъпи ловко назад.

— Какво?

— Ако ти кажа, няма да ми повярваш. Единственият начин да узнаеш истината е да я видиш със собствените си очи.

Тя прочете предизвикателство в очите му. Погледна простичките му дрехи и си спомни как го е виждала да носи подобни, целите в кръв.

— Не съм сигурна, че искам да узная вашата истина.

Едното крайче на устата му се повдигна нагоре.

— Ти се чудиш защо правя нещата, които правя, още от първия момент, когато научи за тях. Въпреки че няма да ти покажа как ги правя, мога да ти покажа защо ги правя. Някой трябва да знае истината, още някой, освен мен и Такан.

— Но защо аз?

— Ще разбереш с течение на времето. – Той протегна ръка назад и вдигна черния вързоп от масата. – Облечи това.

„Трябва да му откажа – помисли си тя. – Но ще ми позволи ли той?”. Девойката се вторачи във вързопа в ръцете му. „Освен това, ако отида, може да науча нещо, което да използвам срещу него по-късно.

Ами ако ми покаже нещо забранено? Нещо, което да ме изхвърли от Гилдията?

Ако се стигне дотам, ще им кажа истината. Ще рискувам, с надеждата да спася и себе си, и Гилдията”.

Тя се насили да пристъпи напред и да вземе вързопа. Разгърна го и видя дълго черно наметало. Загърна се в него и завърза връзките му.

— Гледай цялата ти мантия да е покрита – инструктира я Акарин.

Той вдигна фенера и тръгна към стената. Част от нея се плъзна встрани и в стаята нахлу мразовитият въздух от подземните тунели.

„Разбира се” – помисли си Сония. Тя си спомни нощите, които беше прекарала в изучаване на коридорите под сградата на Гилдията, докато Акарин не я намери и не й нареди да престане. Беше проследила един от тунелите до тази стая. Шокът от това, че е достигнала на прага на тайните му владения, я беше накарал веднага да избяга и тя никога не се върна да изследва този коридор.

„Ако това, което Акарин казва, е истина, тунелът трябва да води до града”.

Върховният повелител влезе в коридора, обърна се и й махна с ръка. Сония си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. Прекрачи през отвора и последва наставника си в мрака.

Фитилът на фенера изсъска и лумна пламък. Тя се зачуди защо Акарин си прави труда да носи обикновен светлинен източник, но после осъзна, че след като той не носи мантия, значи е дегизиран като човек, който не е магьосник. А около такъв човек не се очаква да има светлинно кълбо.

„Ако за него е важно никой да не го разпознае, значи имам нещо, което мога да използвам срещу него тази вечер, ако се наложи“.

Както и очакваше, той не тръгна към Университета, а избра друга посока. Изминаха около двеста крачки, след което се спряха. Сония усети вибрирането на бариера, преграждаща пътя. Докато бариерата изчезваше, по повърхността й затрепка слаба светлина. Акарин продължи напред, без да каже нито дума.

Той се спря още три пъти, за да премахне бариери. След като отминаха четвъртата от тях, магьосникът се обърна и я създаде отново. Сония погледна назад. Ако се беше осмелила да продължи да изследва коридора след намирането на подземната стая на Акарин, тя щеше да се натъкне на тези бариери.

Коридорът зави леко вдясно. Появиха се странични разклонения. Акарин свърна в едно от тях без никакво колебание. На няколко пъти се наложи да заобикалят срутвания. Когато магьосникът се спря отново, пред тях имаше купчина камъни, напълно преградила пътя. Сония погледна въпросително Акарин.

Очите му проблеснаха под светлината на фенера. Той гледаше втренчено в преградата. Коридорът се изпълни с шум от влачене, камъните започнаха да се разместват, образувайки груби стъпала. На тавана се появи отвор. Акарин започна да се изкачва.

Сония го последва. На горното ниво имаше още един коридор. Фенерът освети груби стени, направени от дребни, некачествени тухли. Въздухът миришеше на влага и на нещо познато. Мястото и напомняше силно за...

Пътя на Крадците!

Бяха навлезли в тунелите под крада, използвани от престъпния свят. Акарин се обърна и погледна отново към стълбите. Камъните се върнаха обратно, блокирайки прохода. Магьосникът отново се обърна към коридора.

Мислите на Сония се изпълниха с въпроси. Знаеха ли Крадците, че Върховният повелител на Гилдията на магьосниците използва техните коридори, и че има тунели под Гилдията, свързани с техните? Тя знаеше, че Крадците охраняват владенията си грижливо, така че се съмняваше да са пропуснали да забележат Акарин. Дали в такъв случай беше получил разрешението им да използва пътя? Тя се замисли за дегизировката му. Може би беше получил разрешението им, използвайки фалшива самоличност.

След няколкостотин крачки от една ниша излезе слаб мъж и кимна на Акарин. Той премести поглед към Сония, явно изненадан от присъствието й, но не каза нищо. Обърна се и тръгна пред тях по коридора.

Безмълвният им водач крачеше бързо, превеждайки ги през криволичещ, сложен лабиринт от коридори. Миризмата й се струваше все по-позната, но Сония все още не можеше да се досети за какво точно й напомня. Тя не беше постоянна, но начинът, по който се променяше, също й беше познат. Едва когато Акарин се спря и удари по една врата, тя осъзна на какво й мирише.

Това бяха копторите. Миризмата беше смесица от човешки и животински отпадъци, пот, смет, дим и бол. Сония се олюля, връхлетяна от спомени: за работещите заедно с нея леля и чичо, за промъкванията навън, за да се види със Сери и с бандата улични хлапета, които се мъкнеха заедно с него.

Тогава врата се отвори и тя се върна в настоящето.

На прага стоеше едър мъж с груба риза, опъната върху широките му гърди. Той кимна почтително на Акарин, после погледна към нея и се намръщи – явно лицето й му беше познато, но не можеше да се сети откъде. След миг сви рамене и отстъпи встрани.

— Влизайте.

Сония последва Акарин в стая, обзаведена единствено с тесен шкаф. Стаята беше толкова малка, че тримата едвам се побираха в нея. В другия й край имаше масивна врата. Сония усети вибрация откъм нея и осъзна, че тя е подсилена с магическа бариера. Кожата й настръхна. Какво в копторите можеше да се нуждае от такава мощна защита?

Мъжът се обърна и огледа Акарин. От колебливите му и тревожни маниери Сония се досети, че той знае кой е посетителят му, или поне е наясно, че това е някой много важен и могъщ човек.

— Той е буден – избоботи мъжът, хвърляйки боязлив поглед към вратата.

— Благодаря, че го наглеждаше, Морен – каза Акарин безизразно.

— Никакъв проблем.

— Намерихте ли червен камък в него?

— Не. Претърсихме го добре. Нищо не намерихме.

Акарин се намръщи.

— Добре. Чакай тук. Това е Сония. Ще я изпратя при теб след малко.

Очите на Морен се вторачиха в нея.

— Онази Сония?

— Да, живата легенда – отговори Акарин сухо.

Морен й се усмихна.

— За мен е чест да се запозная с вас, милейди.

— За мен е чест да се запозная с вас, Морен – отговори тя, толкова потресена, че за миг забрави тревогите си. Жива легенда?

Морен извади от джоба си ключ, пъхна го в ключалката и го завъртя. Отстъпи, освобождавайки пътя на Акарин. Сония примигна, когато усети магията около себе си. Акарин беше създал щит около тях двамата. Тя се взря над раменете му, изпълнена с любопитство. Вратата бавно се отвори навън.

Съседната стая също беше малка. Единственото й обзавеждане бе каменна пейка. Върху пейката лежеше мъж с оковани ръце и крака.

При вида на Акарин очите му се изпълниха с ужас. Размърда се леко, сякаш се опитваше да се освободи. Сония го гледаше смаяно. Той беше млад, вероятно не много по-голям от нея. Лицето му беше широко, а кожата – нездраво кафява. Тънките му ръце бяха покрити с белези, а от единия му лакът до китката се точеше пресен прорез, около който имаше засъхнала кръв. Не изглеждаше способен да нарани когото и да било.

Акарин се приближи към мъжа и сложи ръка на челото му. Очите на пленника се разшириха. Сония потрепери, осъзнавайки, че Акарин чете мислите на мъжа.

Ръцете на Върховния повелител внезапно сграбчиха челюстите на пленника. Мъжът веднага затвори уста и започна да се дърпа. Акарин отвори устата му. Сония зърна проблясване на злато, после магьосникът хвърли нещо на пода.

Златен зъб. Сония отстъпи назад, отвратена, после подскочи, когато мъжът започна да се смее.

— Те фидяха тфоята жена – каза той със силен акцент, фъфлейки мради липсващия зъб. – Карико казва, че ще я фземе, след като те убие.

Акарин се усмихна и я погледна.

— Колко жалко, че нито аз, нито ти ще сме живи, за да видим как се опитва да направи това.

Той вдигна крак и го стовари върху зъба. За изненада на Сония зъбът изскърца под обувката. Когато магьосникът отмести крака си, се показа разчупена на две златна обвивка, заобиколена от ситни червени стърготини.

Сония гледаше намръщено остатъците от зъба, опитвайки се да проумее чутото. „Те видяха твоята жена”. Кои бяха „те”? Как можеха да са я видели? Явно това имаше нещо общо със зъба. Защо биха сложили камъка вътре в зъба? Всъщност това явно не беше камък. Изглеждаше като стъкло. Докато подреждаше всичко в главата си, Сония си спомни как Акарин беше попитал Морен дали е намерил червен камък. Нашумелият напоследък убиец носеше пръстен с червен камък. А също и Лорлън.

Тя погледна към пленника. Сега той беше напълно отпуснат. Очите му бяха вторачени безстрашно към Акарин.

— Сония.

Тя погледна към Върховния повелител. Очите му бяха твърди и студени.

— Доведох те тук, за да намериш отговори на някои от въпросите си – каза той. – Знам, че няма да ми повярваш, ако не откриеш истината сама, така че реших да те науча на нещо, на което никога не съм възнамерявал да уча някого. Това е способност, с която твърде лесно може да се злоупотреби, но ако ти...

— Не! – Тя изпъна гръб. – Няма да се уча на...

— Нямам предвид черната магия! – Очите на Акарин проблеснаха. – Не бих те учил на нея, дори и ако искаше. Искам да те науча да четеш мисли.

— Но... – Сония бързо си пое дъх, осъзнавайки какво има предвид той. Акарин, единствен от магьосниците в Гилдията, беше способен да чете мислите на други хора, независимо от това дали те му позволяват или не. Тя самата беше изпитала уменията му да прониква в съзнанията на хората, когато той за пръв път откри, че тя, Лорлън и Ротан знаят, че практикува черна магия.

А сега той искаше да я научи да прави същото.

— Защо? – процеди тя.

— Както казах, искам да научиш истината сама. Ако ти я кажа, няма да ми повярваш. – Очите му се присвиха. – Не бих ти доверил тази тайна, ако не знаех, че притежаваш етичност и силно чувство за дълг. Въпреки това трябва да се закълнеш, че никога няма да използваш този метод за четене на мислите на човек против неговото желание, освен ако Киралия не е в голяма опасност и няма какво друго да направиш.

Сония преглътна, но погледът й остана твърд.

— Очаквате от мен да ограничавам употребата на това умение, след като самият вие не го правите?

Очите му потъмняха, но устните му се извиха в безрадостна усмивка.

— Да. Ще се закълнеш ли, или да се връщаме в Гилдията?

Тя погледна към пленника. Явно идеята на Акарин беше тя да прочете мислите на мъжа. Върховният повелител не би направил такова нещо, ако онова, което тя щеше да види, можеше да го застраши. Но дали тя нямаше да види нещо, което да застраши самата нея?

Беше невъзможно нечии мисли да лъжат. Да скриват истината, да, но това беше трудно, и ставаше напълно невъзможно при метода на Акарин за четенето на съзнания. Обаче ако Акарин беше направил така, че този мъж да повярва, че някои лъжи са истина, Сония пак можеше да бъде измамена.

Но ако тя си даваше сметка за това и проучеше внимателно нещата, които научеше...

Да знае как да чете мисли можеше да се окаже полезно умение. Дори тя да дадеше сега тази клетва, това нямаше да й попречи да си ползва умението си в битката срещу Акарин. Киралия постоянно се намираше в голяма опасност, при положение че имаше черен магьосник в сърцето на магьосническата Гилдия.

Пленникът отново гледаше към нея.

— Искате да положа клетва, че никога няма да чета мисли, освен ако Киралия не е в опасност – каза тя. – Но в същото време искате да прочета неговите мисли. Той със сигурност не представлява заплаха за Киралия.

Акарин се усмихна. Изглеждаше доволен от въпроса й.

— В момента не. Но доскоро беше. И твърденията му, че господарят му ще те пороби, след като ме убие, доказват, че има възможна бъдеща заплаха. Как можеш да разбереш дали господарят му не е способен на това, ако не прочетеш мислите му?

— По този начин може да се оправдае четенето на мислите на всеки, който отправи заплаха.

Усмивката му се разшири.

— Ето защо настоявам да дадеш тази клетва. Няма да използваш това умение, освен ако няма друг изход. – Изражението му стана сериозно. – Сега няма друг начин да ти покажа истината – не и без да се изложа на риск. Ще ми дадеш ли тази клетва?

Тя се поколеба, после кимна. Той скръсти ръце и зачака. Сония си пое дълбоко дъх.

— Заклевам се никога да не чета мислите на човек против желанието му, освен ако Киралия не е в опасност и няма друг начин да се избегне тази опасност.

Той кимна.

— Добре. Ако някога открия, че си нарушила тази клетва, ще те накарам да съжаляваш.

Той се обърна и погледна пленника. Мъжът ги наблюдаваше внимателно.

— А сега ще ме пуснете ли? – каза той умоляващо. – Знаете, че трябваше да направя това, което направих. Те ме накараха. Сега, когато камъкът го няма, те не могат да ме намерят. Аз няма...

— Мълчи!

Мъжът се сви при командата му, после изскимтя, когато Акарин се наведе над него.

— Сложи ръка на челото му.

Сония преодоля неохотата си и приклекна край пленника. Положи ръка върху челото му. Сърцето й прескочи, когато Акарин положи ръката си върху нейната. Докосването му отначало беше студено, но бързо се затопли.

— Ще ти покажа как да четеш мислите му, но щом веднъж добиеш умението, ще те оставя да продължиш сама.

Тя почувства присъствието му в периферията на съзнанието си. Затвори очи и си представи съзнанието си като стая, както я беше учил Ротан. Пристъпи към вратата, с намерението да я отвори, за да го посрещне, но после отскочи изненадано назад, когато Акарин се озова в стаята. Той махна с ръка към стената.

— Забрави за това. Забрави за всичко, на каквото са те учили. Визуализацията само ограничава мислите ти. Когато я използваш, можеш да разбереш само онова, което можеш да превърнеш в изображения.

Стаята около нея се разпадна. Същото се случи и с неговото изображение. Но усещането за присъствието му остана. Преди, когато той четеше мислите й, това присъствие беше съвсем слабо. А сега почувства неговата личност и мощта му – по-голяма от всичко познато й досега.

— Последвай ме.

Присъствието му се понесе нанякъде. Тя го последва и почувства, че се доближава до трето съзнание. То излъчваше страх и тя усети съпротивата му.

— Той може да те спре само ако те усети. За да предотвратиш това, отхвърли настрана всичките си желания, освен простата цел да проникнеш в съзнанието му незабелязано. Ето така...

За нейна изненада присъствието на Акарин се промени. Вместо да напряга волята си срещу чуждото съзнание, то сякаш се предаде. Остана само съвсем плахо присъствие, неясно желание за реене сред чуждите мисли. В този момент присъствието отново се засили.

— Сега опитай ти.

В нея беше останало усещането от онова, което той беше направил. Изглеждаше й лесно, но всеки път, когато се опитваше да му подражава, тя се натъкваше на съпротивата на съзнанието на пленника. Тогава почувства съзнанието на Акарин да се носи в нейното. Преди да успее да изпита тревога, тя усети нещо – някаква представа – в себе си. Вместо да се опитва да разделя желанията си и да се освободи от всичките, освен от едно, тя просто се концентрира върху това, което искаше.

Изведнъж тя вече знаеше как да се промъкне през съпротивата на пленника. След по-малко от един удар на сърцето тя се рееше из съзнанието му.

— Добре. Сега се придържай към това леко докосване. Наблюдавай мислите му. Когато видиш спомен, който искаш да проучиш, увеличи натиска върху съзнанието му. Това е по-трудно. Наблюдавай ме.

Мъжът мислеше за зъба, чудейки се дали господарят му е гледал, когато момичето се беше появило.

— Кой си ти? – попита Акарин.

— Тавака.

Сония внезапно осъзна, че до неотдавна мъжът е бил роб.

— Кой е господарят ти?

— Харикава. Могъщият ичани.

В съзнанието й се появи лице, несъмнено сачаканско. Това лице беше жестоко, упорито и умно.

— Какви са ичаните?

— Могъщи магьосници.

— За какво са им робите?

— За магия.

В съзнанието на Сония проблесна размножен спомен, но след миг тя разбра, че това е безкрайно количество спомени за едно и също събитие: леката болка от плитък разрез, черпенето на сила...

Изведнъж тя осъзна, че ичаните използват черна магия, за да черпят сила от робите си, което ги правеше все по-силни.

— Стига! Аз вече не съм роб! Харикава ме освободи.

— Покажи ми.

В съзнанието на Тавака проблесна спомен. Харикава седи в палатка. Той говори: казва, че ще освободи Тавака, ако той се съгласи да се нагърби с опасна мисия. Сония усети как Акарин поема контрол над спомена. Мисията е да се проникне в Киралия и да се открие дали думите на Карико са истина. Дали Гилдията е слаба? Отхвърлила ли е използването на великата магия? Много роби не са се завърнали. Ако Тавака изпълни задачата, ще бъде приет сред ичаните. Ако не успее, те ще го намерят.

Харикава отвори дървена кутия, украсена със злато и скъпоценни камъни. Извади някакво светло и твърдо късче и го хвърли във въздуха. То започна да се рее там, бавно разтапяйки се пред погледа на Тавака. Харивака посегна към колана си и извади сложно извита кама с украсена дръжка. Сония разпозна формата. Камата беше подобна на онази, която Акарин бе използвал срещу Такан навремето.

Харикава разряза дланта си и капна кръв върху топящото се кълбо. То се втвърди и се оцвети в червено. Той взе една от множеството тънки златни халки по пръстите си и я омота около камъка така, че да се вижда само тънка червена ивица. Сония разбра какво е предназначението на този камък. Всичко, което видеше и чуеше Тавака, както и всичките му мисли щяха да бъдат изпращани на господаря му.

Мъжът вдигна поглед и се вторачи в Тавака. Девойката долови ехо от страха и надеждите на роба. Господарят махна с кървящата си ръка и отново докосна ножа си. Споменът прекъсна внезапно.

— А сега опитай ти, Сония.

За момент тя се зачуди с какъв образ да тласне съзнанието на мъжа. Подчинявайки се на внезапен порив, изпрати образа на Акарин в черна мантия.

Тя не беше подготвена за омразата и страха, които изпълниха съзнанието на мъжа. Последваха картини от скорошна магическа битка. Акарин го беше открил, преди той да стане достатъчно силен. Харикава щеше да е разгневен и разочарован. Карико също. Появи се образът на няколко мъже и жени, насядали в кръг около лумтящ огън: спомен, който Танака не искаше тя да види. Той го скри бързо с умението на някой, обучаван специално да скрива спомени от чужди съзнания. Тя осъзна, че е забравила да поеме контрола върху образа.

— Опитай още веднъж. Трябва да сграбчиш спомена и да го запазиш.

Тя изпрати на Тавака спомен за кръга от непознати, такива, каквито си ги спомняше. „Лицата не са такива” – помисли си той. В съзнанието му изплува образът на Харикава. Тя напрегна волята си, „сграбчи” спомена му и блокира всичките му усилия да го скрие.

— Точно така. Сега узнай каквото искаш.

Тя проучваше лицата внимателно.

— Кои са тези ичани?

Последваха лица и имена, но едно се открои.

— Карико. Той иска да убие Акарин.

— Защо?

–Акарин уби брат му. Всеки роб, който се обърне срещу господаря си, трябва да бъде открит и наказан.

Сония едва не изгуби контрол над спомена. Акарин е бил роб!

Изглежда, Тавака долови изненадата й. Тя усети вълна на диво ликуване.

— Заради Акарин, заради това, че братът на Карико хвана Акарин и прочете мислите му, сега ние знаем, че Гилдията е слаба. Карико казва, че Гилдията вече не използва великата магия. Казва, че ще нападнем Киралия и лесно ще победим Гилдията. Това ще бъде чудесно отмъщение за всичко, което ни е направила Гилдията след войната.

Кръвта на Сония се смрази. Тази група от извънредно силни черни магьосници възнамеряваше да нападне Киралия!

— Кога ще се извърши инвазията? – попита внезапно Акарин.

В съзнанието на мъжа нахлуха съмнения.

— Не знам. Другите ги е страх от Гилдията. Робите не се връщат. И аз няма да се върна... Не искам да умра!

Изведнъж в съзнанието на мъжа се появи малка бяла къща, заедно с чувството на ужасна вина. Пълна жена – майката на Тавака. Жилав мъж със загоряла кожа – баща му. Красиво момиче с големи очи – сестра му. Тялото на сестра му, след пристигането на Харикана…..

Сония се нуждаеше от целия си контрол, за да се възпротиви на чувствата в съзнанието на мъжа. Тя беше чувала за жестоки нападения на главорези в копторите, беше виждала и последиците от такива нападения, докато живееше там. Семейството на Тавака беше избито заради него. Родителите му биха могли да имат още надарени с магически способности потомци. Сестра му също би могла да развие дарба. Господарят ичани не бе пожелал да отведе тримата със себе си, не е можел и да допусне потенциални източници на сила да попаднат в ръцете на враговете му и да бъдат използвани от тях.

Сония почувства и жалост, и гняв. Тавака бе имал ужасен живот. Но тя виждаше и амбициите му. Ако имаше възможност, той би се върнал в родината и би станал един от тези чудовищни ичани.

— Какво направи, откакто дойде в Имардин? – попита Акарин.

В съзнанието на Тавака се появиха спомени за бедна стая в странноприемница, после – препълнена пивница. Седеше на място, откъдето можеше бързо да докосва останалите и да търси магически потенциал. Нямаше смисъл да губи време в преследване на жертви, освен ако не са силни латентни магьосници. Ако беше изключително внимателен, щеше да стане достатъчно силен, че да може да победи Акарин. После щеше да се върне в Сачака, да помогне на Карико да събере ичаните, и всичките заедно щяха да нападнат Киралия.

Избра си жертва и я последва. Извади ножа си, подарък от Харикава, и...

— Достатъчно, Сония.

Тя почувства как ръката на Акарин натиска нейната. Когато повдигна длан от челото на Тавака, контактът й със съзнанието на мъжа веднага прекъсна. Тя погледна намръщено към Акарин, усещайки как подозренията й отново се надигат.

— Защо направих това ли? – усмихна се той мрачно. – Щеше да научиш нещо, което не искаш да научаваш.

Той се изправи и погледна надолу към Тавака. Мъжът дишаше учестено.

— А сега ни остави насаме, Сония.

Тя се вторачи в Акарин. Не беше трудно да се досети какво възнамерява да направи той. Искаше да протестира, макар и да знаеше, че не би го спряла, дори и да можеше. Да се пусне Тавака щеше да е все едно да се освободи убиец. Той щеше да продължи да убива киралийци. С черна магия.

Сония се насили да се обърне, да отвори вратата и да излезе от стаята. Вратата се затвори зад гърба й. Морен погледна към нея и изражението му омекна. Подаде й халба.

Тя разпозна сладникавата миризма на бол, взе халбата и отпи няколко глътки. По тялото й започна да се разлива топлина. Когато допи питието, девойката върна халбата на Морен.

— По-добре ли си?

Тя кимна.

Вратата зад гърба й се отвори. Тя се обърна и видя Акарин. Двамата се гледаха безмълвно. Тя си мислеше за нещата, които са се разкрили пред нея. Ичаните. Плановете им да нападнат Киралия. Това, че той е бил роб... Всичко беше твърде сложно, за да е измама. Акарин не би могъл да измисли всичко това.

— Имаш много неща, които да обмислиш – каза той меко. – Хайде. Да се връщаме в Гилдията. – Той се обърна към крадеца. – Благодаря, Морен. Постъпете с него както обикновено.

— Да, милорд. Открихте ли нещо полезно?

— Може би. – Той се обърна отново към Сония. – Ще видим.

— Май започнаха да пристигат по-често, а? – попита Морен. Сония долови леко колебание в Акарин.

— Да, но и твоят работодател започна да ги намира по-бързо. Ще му предадеш благодарностите ми, нали?

— Да – кимна мъжът и подаде на Акарин фенера.

Магьосникът отвори вратата и излезе навън. Когато тръгна по коридора, Сония го последва, премисляйки отново и отново всичко, което беше научила.