Върховният повелител

Глава 7 Разказът на Акарин

В коридора отекна звукът от удар на метал в метал, последван от вик на болка. Сери се спря и погледна разтревожено Гол. Едрият мъж се намръщи.

Сери обърна рязко глава към пътя отпред. Гол извади дългия си, зловещо изглеждащ нож от колана си и се забърза напред. Достигна до вратата и погледна в стаята. Смръщеното му лице се изглади.

Той погледна към Сери и се ухили. Облекчен, и сега повече любопитен, отколкото загрижен, Сери тръгна към врата и погледна вътре.

Там бяха застинали две фигури, едната от които беше несръчно наведена, с нож, опрян в гърлото й. Сери разпозна в губещия Крин, убиец и умел боец, когото обикновено наемаше за по-важните задачи. Очите на Крин примигваха срещу Сери. Изражението му се промени от изненада към смущение.

— Предаваш ли се? – попита Савара.

— Да – отговори Крин с напрегнат глас.

Савара дръпна ножа си и отстъпи плавно. Крин се изправи и я погледна боязливо. Той беше поне с една глава по-висок от нея, както забеляза Сери развеселено.

— Отново ли се упражняваш с моите хора, Савара?

Тя се усмихна лукаво.

— Само когато ме поканят, Серини.

Сери я гледаше изпитателно. А ако самият той... ? Имаше известен риск, разбира се, но риск винаги има. Той хвърли поглед към Крин, който отстъпваше към вратата.

— Давай, Крин. Затвори вратата след себе си.

Убиецът побърза да излезе. Когато вратата се затвори, Сери пристъпи към Савара.

— Тогава те каня да се пробваш с мен.

Той чу как Гол си поема дъх.

— Приемам. – Усмивката на Савара се разшири.

Сери извади чифт ками от палтото си. За дръжките им бяха закачени кожени примки, за да се избегне изплъзването им от пръстите му, а и за да може да сграбчва и да дърпа противника. Когато той плъзна китки в примките, веждите й се повдигнаха.

— Двата едва ли дават преимущество пред единия — отбеляза тя.

— Наясно съм – отвърна Сери, докато се приближаваше към нея.

— Но ти изглеждаш като човек, който знае какво прави — рече тя замислено. – Предполагам, че това подплашва обикновените хулигани.

— Точно така.

Тя направи няколко крачки вляво, леко скъсявайки дистанцията.

— Аз не съм обикновен хулиган, Серини.

— Знам. Виждам.

Той се усмихна. Ако причината тя да предложи помощта си беше, за да се опита да спечели доверието му, докато се появи шанс да го убие, той вероятно й предоставяше идеалната възможност. Тя обаче нямаше да се измъкне жива. Гол щеше да се погрижи за това.

Тя се стрелна към него. Сери отскочи извън обсега й, после пристъпи напред и замахна към рамото й. Тя се отмести.

Продължиха да действат по този начин през следващите няколко минути, като всеки проверяваше рефлексите и обсега на другия. После скъсиха дистанцията и той блокира няколко бързи атаки, като опитваше да контраатакува. Никой не успяваше да пробие защитата на другия. Отстъпиха един от друг, и двамата дишайки тежко.

— Какво стана с роба? – попита тя.

— Мъртъв е.

Той се вгледа внимателно в лицето й. Тя не беше изненадана, само леко раздразнена.

— Той ли го направи?

— Разбира се.

— Бих могла да го направя и аз.

Сери се намръщи. Тя звучеше толкова уверено. Твърде уверено.

Савара се стрелна напред, острието й проблесна на светлината на фенера. Сери отблъсна ръката й от челото си. Последва бърза и безумна маневра и той се усмихна триумфално, след като успя да блокира дясната й ръка и да плъзне ножа си под лявата й подмишница.

Савара застина, също усмихната.

— Предаваш ли се? – попита тя.

Сери почувства допряно в корема си острие. Погледна надолу и видя втори нож в лявата й ръка. Другата все още стискаше първия нож. Той се усмихна, след това притисна ножа си още по-силно към подмишницата й.

— Тук има вена, която стига право до сърцето. Ако я срежа, кръвта така ще бликне, че няма да живееш достатъчно дълго дори да изругаеш.

Той забеляза със задоволство как очите й се опулиха и усмивката й изчезна.

— Тогава равенство?

Двамата стояха много близо. Тя ухаеше прекрасно – смес от прясна пот и нещо пикантно. Очите й проблясваха развеселено, но устата й беше плътно стисната.

— Равенство – съгласи се Сери. Той отстъпи назад и настрани по такъв начин, че първо нейния нож да се отдалечи от корема му, след което сам издърпа своя от подмишницата й. Сърцето му биеше бясно. Усещането не беше неприятно.

— Знаеш ли, че тези роби са магьосници? – попита той.

— Да.

— И как смяташ да ги убиваш?

— Имам си мои начини.

Сери се усмихна мрачно.

— Ако кажа на клиента си, че нямам нужда от него, за да се справя с убийците, той ще ми зададе някои неудобни въпроси. Например кой ще ги убива вместо него.

— Ако не научи, че си открил нов роб, няма нужда да знае кой го е убил.

— Но той научава за това и без мен. Стражата му казва за убийствата. Ако спрат да намират жертви, без той да е убил убиеца, клиентът ми ще се запита каква е причината.

Тя сви рамене.

— Това не е проблем. Те вече не пращат робите един по един. Мога да убивам само някои от тях, и той няма да забележи.

Това беше новина. Лоша новина.

— Кои са „те”?

Веждите й се повдигнаха.

— Той не ти ли е казал?

Сери се усмихна, докато се ругаеше наум, че е издал неосведомеността си.

— Може и да ми е казал, може и да не ми е казал – отвърна той. Искам да чуя какво ще кажеш ти.

Тя се намръщи.

–Те са ичаните. Изгнаници. Кралят на Сачака изпраща онези, които изпаднат в немилост, в пустошта.

— Защо изпращат убийците си тук?

— Надяват се да си възвърнат могъществото и положението, като победят стария враг на Сачака, Гилдията.

Това също беше новина. Сери измъкна китките си от примките на ножовете. „Вероятно няма за какво да се безпокоя – помисли си той. – Убиваме всички тези „роби” доста лесно”.

— Ще ми позволиш ли да убия някои от тези роби? — попита тя.

— Защо трябва да ме питаш? Ако можеш да ги намираш и да ги убиваш, тогава нямаш нужда да работиш с мен.

— Да, но ако бях постъпила така, можеше погрешка да ме вземеш за една от тях.

Сери се усмихна.

— Това щеше да е жа...

Прекъсна го почукване по врата. Той погледна очаквателно към Гол. Едрият мъж отиде да отвори. Човекът, който влезе, беше още по-едър, и погледът му се местеше неуверено от Гол към Сери и към Савара.

— Морен – намръщи се Сери. Мъжът беше изпратил обичайното лаконично съобщение късно снощи, за да потвърди, че се е отървал от тялото на убиеца. Не би трябвало да посещава Сери лично, освен ако не се е случило нещо важно.

— Серини – каза Морен. Той погледна отново напрегнато към Савара.

Сери се обърна към сачаканката.

— Благодаря за тренировката – каза той.

Тя кимна.

— И аз ти благодаря, Серини. Ще те уведомя, когато открия следващия. Ще бъде скоро.

Сери я съпроводи с поглед. Когато вратата се затвори, той се обърна към Морен.

— Какво има?

Едрият мъж се намръщи.

— Може би не е важно, но си помислих, че ще искаш да знаеш. Той не уби убиеца незабавно. Върза го, след което си тръгна. После се върна пак и водеше някого със себе си.

— Кого?

— Момичето от копторите, което се присъедини към Гилдията.

Сери се вторачи в мъжа.

— Сония?

— Да.

Сери почувства как го изпълва неочаквано чувство на вина. Спомни си за начина, по който Савара беше накарала сърцето му да се разтупти. Как можа да допусне да се възхищава на някаква непозната жена, на която вероятно не можеше да се довери, при положение, че все още обичаше Сония? Но Сония беше недостъпна за него. И никога нямаше да го обикне. Не и по начина, по който той я обичаше. Защо да не помисли за друга?

В този момент той най-накрая осъзна какво точно е казал Морен и започна да се разхожда из стаята. Сония е била взета да види убиеца. Тя е била заведена при опасен човек. Въпреки че Сери знаеше, че тя вероятно е била в безопасност в присъствието на Акарин, той почувства гняв. Не искаше тя да се замесва в тази история.

Но не беше ли тя наясно от самото начало за тайната битка, водена в най-мрачните кътчета на Имардин? Дали не беше приела с готовност да се включи в сражението?

Сери трябваше да научи истината. Той се обърна рязко и закрачи към вратата.

— Гол, изпрати съобщение на Върховния повелител. Трябва да поговорим.

Лорлън влезе във Вечерната зала на Университета и се спря, когато видя Акарин да минава през огромната врата.

— Лорлън – каза Акарин, – зает ли си?

— Аз винаги съм зает – отговори Лорлън.

Устата на Акарин се изкриви в усмивка.

— Това ще отнеме само няколко минутки.

— Много добре.

Акарин направи жест с ръка към кабинета на Разпоредителя. „Значи е нещо лично” – помисли си Лорлън. Той излезе от залата обратно в коридора, но когато бяха само на няколко крачки от кабинета му, един глас извика:

— Върховни повелителю!

Един алхимик стоеше точно пред вратата на класната стая по-нататък по коридора.

Акарин се спря.

— Да, лорд Халвин?

Учителят се забърза към тях.

— Сония не дойде на занятия тази сутрин. Да не е болна?

Лорлън забеляза как по лицето на Акарин пробяга загриженост, но не можеше да определи дали Върховният повелител се тревожи заради състоянието на Сония, или защото тя не беше там, където би трябвало да бъде.

— Прислужницата й не ми е съобщавала за някаква болест – отговори Акарин.

— Сигурен съм, че тя си има основателна причина да отсъства. Просто ми се стори необичайно. Обикновено е толкова прилежна.

Халвин погледна към класната стая, от която беше излязъл. – По-добре да се връщам, преди да са се превърнали в диви зверове.

— Благодаря, че ме информирахте – каза Акарин.

Халвин кимна и се забърза към стаята. Акарин се обърна към Лорлън.

— Другата работа може да почака. Първо трябва да видя какво става с моята избраница.

Докато гледаше как Върховният повелител се отдалечава, Лорлън се опитваше да потисне лошото си предчувствие. Ако Сония беше болна, прислужницата й със сигурност щеше да каже на Акарин. Следователно девойката не беше дошла нарочно на занятия. Защо? Кръвта на Разпоредителя се смрази. Дали тя и Ротан не бяха решили да се изправят срещу Акарин? Със сигурност биха му казали предварително, ако решаха да направят нещо такова.

Дали?

Когато се върна във фоайето, той погледна нагоре по стълбите. Ако бяха планираха нещо, щяха да липсват и двамата. Трябваше просто да провери класната стая на Ротан.

Лорлън тръгна бързо към стълбите.

Обедното слънце проблясваше през дърветата, милвайки яркозелените им млади листа. Топлината му все още се излъчваше от голямата скална издатина, върху която Сония седеше, и от камъка, на който беше облегнала гърба си.

В далечината удари гонг. Сега учениците щяха да се забързат, за да се насладят на ранната есен. Време й беше да се връща, и да се престори, че отсъствието й е било заради главоболие или заради някоя друга болест.

Но тя не можеше да се насили да помръдне.

Беше се изкачила до извора рано сутринта, надявайки се, че разходката ще й прочисти мислите. Но не стана така. Всичко, което беше научила, продължаваше да я терзае, в главата й беше пълна бъркотия. Може би беше така, защото изобщо не беше спала. Беше твърде уморена, за да може да съобразява и за да е способна да се върне в клас и да се прави, че нищо не е станало.

Но бяха станали много неща. „Трябва ми време, за да обмисля всичко, което научих – помисли си тя. – Трябва да подредя нещата в главата си, преди да се срещна отново с Акарин”.

Тя затвори очи и приложи върху себе си малко целителна сила, за да прогони изтощението.

„Какво всъщност научих?”

Гилдията и цяла Киралия бяха заплашени от нападение от страна на сачаканските черни магьосници.

Защо Акарин не беше казал на никого? Щом като Гилдията беше изправена пред заплахата от нашествие, тя трябваше да е подготвена. Не би могла да се защити, ако не знае за заплахата.

Наистина, ако Акарин им кажеше, това би означавало да си признае, че е изучавал черна магия. Дали причината за мълчанието му беше толкова проста и егоистична? Може би имаше и други основания? Тя все още не знаеше как се е научил да използва черната магия. Тавака вярваше, че само ичаните владеят това изкуство. Те го бяха обучили на черна магия единствено, за да може да убие Акарин.

Освен това Акарин е бил роб.

Беше й невъзможно да си представи надменния, горд, могъщ Върховен повелител като роб.

Но той е бил такъв, това беше сигурно. Успял е да избяга по някакъв начин и се е върнал в Киралия. Станал е Върховен повелител. А сега тайно и всеотдайно удържаше ичаните надалеч, като избиваше шпионите им.

Той не беше такъв, за какъвто го беше смятала.

Възможно беше даже да е добър човек.

Тя се намръщи. „Да не се увличам. Той все пак е изучил по някакъв начин черната магия, а и аз все още съм заложничка”.

Но как би победил тези шпиони без помощта на черната магия? И ако имаше основателна причина да се пази тайна, Акарин не е имал друг избор, освен да се увери, че тя, Ротан и Лорлън ще си държат езиците зад зъбите.

— Сония.

Тя подскочи, после се обърна към гласа. Акарин беше застанал в сянката на голямо дърво, ръцете му бяха скръстени. Сония бързо скочи на крака и се поклони.

— Върховни повелителю.

Той постоя за кратко, изучавайки я, после отпусна ръце и тръгна към нея. Когато се изкачи на скалната издатина, погледът му се плъзна към камъка, на който тя се беше облегнала. Акарин се наведе и проучи повърхността му внимателно. Девойката чу стърженето на камък в камък и примигна изненадано, когато част от камъка се плъзна встрани, а отдолу се показа дупка с неправилна форма.

— О, още е тук! – каза той тихо. Остави долу парчето камък, което беше извадил, бръкна в дупката и извади отвътре малка, очукана дървена кутия. В капака й бяха пробити няколко дупки, подредени в сложна шарка. Акарин отвори капака и обърна кутията към нея, така че тя да може да види съдържанието й.

Вътре имаше комплект пулове, всеки от които с големината на дупките в капака.

— Двамата с Лорлън идвахме тук, когато бягахме от часовете на лорд Марген. – Той извади един от пуловете и го огледа.

Сония примигна изненадано.

— Лорд Марген? Наставникът на Ротан?

— Да. Той беше строг преподавател. Викахме му Чудовището. Ротан пое часовете му в годината, в която се дипломирах.

Беше й още по-трудно да си представи Акарин като ученик, отколкото като магьосник. Тя знаеше, че той е само няколко години по голям от Денил, но Денил изглеждаше доста по-млад. „Не че Акарин изглежда по-възрастен – помисли си тя, – просто държанието и постът му създават впечатлението за голям жизнен опит”.

Акарин прибра пуловете, затвори кутията и я върна в скривалището. Седна и облегна гръб на камъка. Сония почувства странно неудобство. Гордият, страшен Върховен повелител, който беше поел наставничеството над нея, за да предотврати разгласяването на престъпленията му, беше изчезнал. Тя не беше сигурна как да реагира. Акарин седеше на няколко крачки от нея и се вглеждаше в извора – сякаш искаше да провери дали всичко си е същото, каквото го помни.

— Когато потеглих на път, не бях много по-голям от теб – каза той. – Бях на двайсет, и бях избрал за специалност Воинските изкуства, защото жадувах предизвикателства и силни усещания. Но тук, в Гилдията, не можех да намеря приключения. Трябваше да се измъкна поне за малко. Така че под претекст, че ще пиша книга за древната магия, тръгнах на пътешествие по света.

Сония го гледаше смаяно. Той беше вторачен в далечината, сякаш се вглеждаше в далечното си минало. Като че ли възнамеряваше да й разкаже историята си.

— По време на проучванията си открих някои странни свидетелства за древната магия, които ме заинтригуваха. Те ме отведоха в Сачака. – Акарин поклати глава. – Ако се бях придържал към главните пътища, щях да остана в безопасност. Случаен киралийски търговец посещава Сачака в търсене на екзотични стоки. Техният крал веднъж на всеки няколко години изпраща тук дипломати, съпроводени от магьосници. Но Сачака е голяма и потайна страна. Гилдията знае, че там има магьосници, но не е много наясно какви точно са те.

Навлязох в страната откъм Елийн. Право в пустошта. След едномесечно бродене там срещнах един от ичаните. Видях шатра и животни, и реших да се представя на този богат и знатен пътешественик. Той ме посрещна топло и се представи като Дакова. Усетих, че е магьосник, и бях заинтригуван. Той посочи мантията ми и попита дали съм от Гилдията. Аз потвърдих.

Акарин помълча малко.

— Мислех, че като един от най-силните магьосници в Гилдията, съм способен да се защитя срещу всякакви заплахи. Сачаканците, които бях срещал до момента, бяха бедни фермери, които се страхуваха от посетителите. Трябваше да приема това като предупреждение. Когато Дакова ме нападна, бях изненадан. Попитах го дали съм го обидил с нещо, но той не отговори. Дарите му бяха извънредно силни и едва когато силите ми бяха към края си, осъзнах, че ще загубя. Казах му, че ако не се върна в Гилдията, ще започнат да ме търсят по-силни магьосници. Това навярно го разтревожи и той спря атаките. Бях толкова изтощен, че едвам стоях на краката си и мисля, че поради тази причина той успя да прочете мислите ми толкова успешно. За няколко дни си мислех, че съм предал Гилдията. Но по-късно, когато говорих с робите на Дакова, научих, че ичаните са способни да преодоляват бариерите на съзнанието по всяко време.

Когато той млъкна, Сония затаи дъх. Щеше ли той да й разкаже как е бил роб? Чувстваше се уплашена, но и изпълнена с очакване.

Акарин гледаше към вира под тях.

— Когато прочете мислите ми, Дакова научи, че Гилдията е забранила черната магия и че е по-слаба, отколкото сачаканците са смятали. Беше толкова развеселен от това, което видя в съзнанието ми, че реши, че и другите ичани трябва да го видят. Бях твърде изтощен, за да се съпротивлявам. Робите взеха мантията ми и ми дадоха да облека черни дрипи. Отначало не схванах, че тези хора са роби и аз съм станал един от тях. После, след като разбрах това, не можех да повярвам. Опитах се да избягам, но Дакова ме намери лесно. Изглежда, преследването ми го забавляваше – както и наказанието ми след това.

Акарин присви очи. Той ги обърна леко в нейна посока и тя наведе глава, неспособна да срещне погледа му.

— Положението ми беше ужасно – продължи той тихо. – Дакова ме наричаше „моят домашен любимец, магьосникът от Гилдията”. Аз бях трофей, служещ за развличане на гостите. Но беше рисковано да ме държи в плен. За разлика от останалите роби, аз бях обучен магьосник. Така че всяка вечер той прочиташе мислите ми, и за да не стана опасен, ми отнемаше силите, които бях натрупал през деня.

Акарин дръпна нагоре ръкава си. Ръката му беше покрита със стотици тънки, лъскави линии. Белези. Сония почувства как по гърба й плъзва хлад. Това доказателство за неговото минало е било пред очите й толкова много пъти, скрито само от тънка дреха.

— Останалите му роби бяха взети от ичаните, които беше победил, или бяха млади мъже и жени с латентен магически потенциал, които беше намерил в сачаканските ферми и мини в района. Всеки ден той черпеше магическа сила от тях. Той беше могъщ, но също така странно изолиран. В края на краищата разбрах, че Дакота и останалите ичани, които живеят в пустошта, са изгнаници. По една или друга причина – участие в разкрити заговори, неплащане на данъци или участие в престъпления – те бяха изгубили благоразположението на сачаканския крал. Той ги беше изпратил в изгнание в пустощта и беше забранил на останалите да контактуват с тях.

На пръв поглед в тази ситуация те би трябвало да се обединят помежду си, но те таят в себе си твърде много образи и амбиции. Постоянно заговорничат помежду си, надявайки се да увеличат влиянието си и силата си или да си отмъстят за минали обиди, или просто да заграбят храна и провизии. Всеки от тях трябва да храни много роби. Пустошта не дава много храна, и тероризирането и убиването на фермери определено не спомага за увеличаването на продукцията.

Той замълча и дълбоко си пое дъх.

— Жената, която ми разказа всичко това, беше силна потенциална магьосница. Ако беше родена като киралийка, би могла да стане могъща лечителка. Вместо това беше робиня в леглото на Дакова. – Акарин се намръщи. – Веднъж Дакова беше нападнат от друг ичани, и бе на път да загуби битката. В отчаянието си изби всичките си роби, вземайки цялата им сила. Остави най-силните за накрая, и успя да победи врага си, преди да избие всички ни. Само аз и Такан оцеляхме.

Сония примигна. Такан? Прислужникът на Акарин?

— Дакова беше много уязвим няколко седмици, докато си възвърне силите, които беше изгубил – продължи Акарин. – Но той не беше твърде обезпокоен от възможността някой да се възползва от слабостта му. Всички ичани знаеха, че той има брат, Карико. Двамата бяха дали да се разбере, че ако единият от тях бъде убит, другият ще си отмъсти за смъртта му. Нито един ичани в пустошта не би могъл да победи един от двамата и да си възвърне силите достатъчно бързо, че да оцелее при сблъсъка с брат му. Скоро след сражението на Дакова пристигна Карико и му даде няколко роби, за да му помогне да възстанови силата си.

Повечето от робите, с които се срещнах, си мечтаеха Дакова или някой от враговете му да освободи силата им и да ги научи да използват черната магия, и по този начин да станат способни да се освободят. Те ми завиждаха – достатъчно беше да науча черната магия, и щях да мога да избягам. Не знаеха, че черната магия е забранена в Гилдията.

Но колкото повече наблюдавах на какво е способен Дакова, толкова по-малко ме беше грижа за законите на Гилдията. Той беше зъл не само заради използването на черна магия. Видях го да върши и с голите си ръце неща, които никога няма да забравя.

Погледът на Акарин беше трескав. Той затвори очи за малко, и когато ги отвори, те вече излъчваха твърдост и студенина.

— Бях в плен в Сачака пет години. Един ден, скоро след като получи от брат си подаръка от нови роби, Дакова чу, че един ичани, когото той презираше, се крие в мина, след като е бил изтощен в битка. Той реши, че може да намери и да убие този човек.

Когато пристигнахме в мината, тя изглеждаше изоставена. Дакова, аз и останалите роби влязохме в тунелите и започнахме да търсим врага му. След няколкостотин крачки подът под мен пропадна. Почувствах, че съм хванат с магия и се приземих плавно върху твърдата повърхност.

Акарин се усмихна мрачно.

— Този, който ме спаси, беше другият ичани. Мислех, че ще ме убие или плени. Вместо това той ме отведе в малко тайно помещение под тунелите. Там ми направи предложение: да ме научи на черна магия, в замяна на което аз да се върна при Дакова и да го убия.

Разбирах, че това е сделка, която вероятно ще доведе до смъртта ми. Или щях да се проваля и да загина, или след това щеше да ме убие Карико. Но тогава не ме беше грижа нито за живота ми, нито за забраната на Гилдията да се изучава черна магия, така че се съгласих.

Дакова събираше сили от много седмици. Дори и да знаех тайните на черната магия, нямаше да имам време да натрупам сила. Мъжът разбираше това и ми обясни какво трябва да направя.

Спазих точно указанията му. Когато се върнах при Дакова, му казах, че съм изгубил съзнание при падането си, но на връщане съм открил склад, пълен с храна и съкровища. Макар и да беше раздразнен, че врагът му се е измъкнал, Дакова остана доволен от това откритие. Той нареди на мен и останалите роби да пренесем плячката от мините в шатрата му. Отдъхнах си. Ако у Дакова се беше появило дори и най-слабото подозрение за предателство, той можеше да проникне в мислите ми и да разкрие заговора. Изпратих един от робите със сандъче елийнско вино. Прахта върху бутилките убеди Дакова, че те не са пипани отдавна и той започна да пие. Виното беше смесено с мик – наркотик, който обърква съзнанието и разстройва сетивата.

Когато излязох от мината, той вече лежеше в безпомощно състояние.

Акарин млъкна. Загледа се някъде в далечината отвъд дърветата. Тишината продължи толкова дълго, че Сония започна да се притеснява, че той може да не продължи. „Говори – помисли си тя. – Не можеш да спреш сега!”.

— Тогава извърших нещо ужасно. Избих всичките нови роби на Дакова. Нуждаех се от силата им. Не можех да убия само Такан. Не защото бяхме приятели, а защото бяхме заедно от самото начало и бяхме свикнали да си помагаме.

Дакова беше твърде объркан от наркотика и виното, за да забележи нещо. Когато направих прореза, се събуди, но щом силата ти започне да изтича, е почти невъзможно да се съпротивляваш.

Акарин говореше тихо и спокойно.

— Въпреки че станах по-силен, отколкото някога съм си представял, че ще бъда, знаех, че Карико не е далеч. Той щеше да се опита да се свърже с Дакова скоро, и след това щеше да дойде, за да види каква е причината за мълчанието на брат му. Можех да мисля единствено как да напусна Сачака. Не се сетих дори да си взема храна. Не бях очаквал, че ще се наложи да си тръгна. След един ден осъзнах, че Такан ме следва. Носеше торба с припаси. Казах му да ме остави, защото Карико може да убие и него, но той настояваше да остане – отнасяше се към мен като към магьосник-ичани. Вървяхме много седмици, а понякога в планините повече се изкачвахме, отколкото вървяхме. Най-накрая се озовахме в подножието на Стоманения пояс. Осъзнах, че съм избягал от Карико и съм свободен.

За пръв път по време на разговора Акарин срещна погледа й.

— Единственото, за което мислех, беше да се върна между сигурните стени на Гилдията. Исках да забравя всичко и се заклех никога повече да не използвам черна магия. Такан не искаше да ме напуска и реших, че като прислужник при мен ще се чувства не по-зле, отколкото на свобода. – Той погледна към сградите на Гилдията, скрити зад дърветата. – Тук ме посрещнаха топло. Когато ме попитаха къде съм се изгубил, разказах за приключенията ми в чуждите страни, след това продължих с измислена история за оттегляне в планините, за да уча в уединение.

Скоро след завръщането ми почина Върховният повелител Според обичая мястото му трябваше да се заеме от най-силния магьосник. Никога не бях мислил, че може да съм сред кандидатите. В края на краищата бях само на двайсет и пет. Но случайно допуснах лорд Болкан да усети силата ми. Бях много изненадан, когато той предложи да се кандидатирам, и направо бях смаян от подкрепата, която получи тази идея. Любопитно е за колко неща хората могат да си затворят очите, когато искат да избегнат избирането на човек, когото не харесват.

Заинтригувана, Сония понечи да попита за кого става въпрос, но Акарин продължи разказа си.

— Болкан каза, че съм станал по-зрял след пътешествията си и съм добил опит в общуването с представители на други култури. – Акарин леко изсумтя. – Ако знаеше истината, нямаше да е толкова настоятелен. Отначало идеята изглеждаше абсурдна, но после започнах да виждам предимствата й. Имах нужда да си отвлека вниманието от спомените за преживяното през последните пет години. А и бях започнал да се безпокоя за ичаните. Дакова и брат му си бяха говорили много пъти колко ще е лесно да нападнат Киралия. Въпреки че Карико сега беше сам и вероятно никога нямаше да убеди другите ичани да се присъединят към него, нашествието не беше невъзможно. А ако си възвърнеше благоволението на краля и го убедеше ла нападне? Реших, че трябва да държа под око сачаканците и ще е по-лесно да го правя, ако разполагам с ресурсите на Върховен повелител. След като позволих на Гилдията да тества силите ми, не беше трудно да ги убедя да ме изберат.

След няколко години чух за убийства в града, които подозрително наподобяват ритуалите на черната магия. Проведох разследване и хванах първия шпионин. От него научих, че Карико е заразил останалите ичани с идеята за плячкосване на Имардин като отмъщение на Сачаканската война, и се опитва да накара сачаканския крал да го приеме отново. Но за да успее, първо трябва да убеди останалите, че Гилдията не използва черна магия. Оттогава насам аз се опитвам да ги убедя в обратното. – Той се усмихна и се обърна към нея. — Ти си добър слушател, Сония. Не ме прекъсна нито веднъж. Сигурно имаш някои въпроси.

Девойката кимна бавно. Откъде да започне? Въпросите наистина бяха много.

— Защо не казахте на Гилдията за ичаните?

Акарин повдигна вежди.

— Мислиш ли, че щяха да ми повярват?

— Лорлън – може би да.

Магьосникът извърна поглед.

— Не съм много сигурен.

Сония си спомни за възмущението на Лорлън, когато беше видял спомена й за това как Акарин използва черна магия. Когато Върховният повелител бе прочел съзнанието й, той видя това възмущение. Тя почувства прилив на съчувствие. Сигурно за Акарин беше болезнено да види как приятелството им се разрушава заради тайна, която той не се осмелява да сподели.

— Мисля, че Лорлън щеше да ви повярва – каза тя. – В противен случай бихте могли да му позволите да прочете съзнанието ви.

Тя потрепери, когато изрече тези думи. След цялото това четене на мислите му от страна на Дакова, Акарин вероятно не би искал още някой в съзнанието си.

— Не мога да рискувам – поклати глава Акарин. – Всеки, който прочете мислите ми, лесно може да научи тайната на черната магия. Точно затова снощи прекъснах контакта ти със съзнанието на Тавака.

— Тогава... Гилдията може да изпрати няколко магьосници в Сачака, за да потвърдят разказа ви.

— Ако там отиде голяма група и започне да задава въпроси, това може да бъде сметнато за заплаха. И да постави началото на конфликта, от който се опасяваме. Спомних си, че когато пристигнах там, нямаше непосредствена заплаха от война. Изпитах такова облекчение, когато се прибрах, че не виждам причина да разкривам, не съм нарушил клетвата си, без да е наложително.

— Но сега вече има заплаха!

Очите му трепнаха.

— Не и преди Карико да убеди останалите ичани да се присъединят към него.

— Но колкото по-скоро Гилдията узнае, толкова по-добре ще бъде подготвена!

Изражението на Акарин стана още по-твърдо.

— Аз съм единственият, способен да контролира тези шпиони. Мислиш ли, че Гилдията ще допусне да остана Върховен повелител, след като узнае, че съм изучавал черна магия? Ако им кажа сега, те вече няма да ми имат никакво доверие. Страхът им ще ги заслепи за реалната заплаха. Докато не намеря начин да се бием с тези ичани, без да използваме черна магия, Гилдията по-добре да не научава нищо.

Сония кимна, макар че не вярваше Гилдията да тръгне да го наказва, след като чуе нещата, които той току-що й беше разказал.

— А има ли такъв начин?

— Все още не съм го открил.

–И какво смятате да правите?

— Да продължавам да ловя шпионите. Съюзниците ми сред Крадците са по-ефективни от онези, които бях наел по-рано.

— Крадците – усмихна се Сония. – Така и очаквах. Откога работите с тях?

— Около две години.

— И какво им казахте?

— Само че преследват магьосници-отстъпници с отвратителния навик да убиват хора, и че всички тези отстъпници са от Сачака. Крадците ги намират и ме уведомяват, а след това се отървават от труповете.

Сония си спомни молещия се за живота си Тавака. Обещаващ да бъде добър, докато в същото време възнамеряваше да убие толкова много киралийци, че да може да се върне в Сачака и да се присъедини към ичаните. Ако не беше Акарин, Тавака можеше да върши това и в момента.

Тя се намръщи. Толкова много зависеше от Акарин. А ако умреше? Тогава кой щеше да спре шпионите? Само тя и Такан щяха да знаят какво става, но никой от тях не владееше черната магия. Нито пък можеше да направи нещо, за да спре ичаните.

Изводът от тези факти я връхлетя като леден душ и тя застина.

— Защо ми разказахте всичко това?

Той се усмихна мрачно.

— Някой трябва да знае.

— Но защо аз?

— Ти и без това вече знаеш доста.

Тя помълча малко, после попита:

— Тогава... не можем ли да кажем на Ротан? Знам, че няма да каже на никого, след като разбере какво ни заплашва.

Акарин се намръщи.

— Не. Освен ако не ни се наложи да разкрием всичко пред Гилдията.

— Но той все още мисли, че аз... Ако се опита да направи нещо? За да ме спаси?

— О, наблюдавам Ротан много внимателно.

В далечината прозвуча гонг. Акарин се изправи на крака. Ръбът на черната му мантия докосна ръката на Сония. Тя го погледна и изпита странна смесица от страх и уважение. Той беше убивал много пъти. Беше научил черната магия и я използваше. Но го беше сторил, за да избяга от робство и за да защитава Гилдията. Единствено тя и Такан знаеха това.

Акарин скръсти ръце на гърдите си и се усмихна.

— Връщай се в час, Сония. Моята избраница не може да пропуска занятия.

Сония затвори очи, и кимна:

— Да, Върховни повелителю.