Върховният повелител

Глава 8 Замисляне на престъпление

Гласовете на учениците отекваха в коридора на Университета. Двамината, които вървяха подир Ротан, носеха кутиите с химическите принадлежности и субстанциите, използвани предишния час, и разговаряха увлечено на висок глас. Бяха забелязали, че някакво момиче ги гледа по време на конните състезания последния волник, и не можеха да решат от кого от двамата може да е заинтересована.

Ротан с усилие сдържа усмивката си. Но настроението му се помрачи, когато забеляза слабата фигура на горната стълбищна площадка. Върху лицето на Сония беше изписано раздразнение. В ръцете й имаше голяма купчина книги. Тя свърна в коридора, водещ към Библиотеката на учениците. Момчетата зад Ротан прекъснаха разговора си и въздъхнаха със съчувствие.

— Тя сама си го търсеше – каза единият. – Но й се възхищавам! Аз не бих се осмелил да отсъствам от занятия, ако той ми беше наставник!

Ротан се обърна назад.

— Кой е пропуснал занятия?

Когато осъзна, че са го подслушали, момчето се изчерви.

— Сония – каза то.

— Върховният повелител я е наказал с една седмица извънредна работа в библиотеката – добави другият ученик.

Ротан не можа да сдържи усмивката си.

— Намерил е с какво да я накаже!

— О, не Ученическата библиотека, а Магьосническата. Лорд Джалън ще се погрижи наказанието да е наистина наказание.

Значи Сония наистина беше пропуснала занятие, точно както беше казала Тания. Ротан се зачуди защо не е била в час и къде е била вместо това. Тя нямаше приятели, с които да се мотае някъде, нямаше и хоби или интереси, които да я изкушат да отсъства. „Трябва да е наясно, че ако отсъства, аз и Лорлън бързо ще станем подозрителни” – помисли си Ротан. Щом беше рискувала да ги разтревожи, сигурно не отсъстваше заради каприз, а си имаше по-основателна причина.

Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-разтревожен ставаше. Заслуша се в разговора между момчетата, надявайки се да научи нещо повече.

— Ще ти откаже. Тя отказа дори на Сено.

— Може да му е отказала, защото не го харесва.

— Може би. Така или иначе, това няма значение. Наказанието й е за седмица. Включително и волник. Тя няма да може да дойде с нас.

Ротан потисна желанието си да се обърне и да ги зяпне смаяно. Те продължаваха да говорят за Сония. Което означаваше, че те, плюс още едно момче на име Сено, искат да я поканят на състезанията. Той почувства, че настроението му леко се пооправя. Беше се надявал, че останалите ученици в края на краищата ще я приемат. А сега, изглежда, някои от тях бяха заинтересовани от нещо повече от обикновено приятелство.

Магьосникът въздъхна. Тя беше отказала на онова момче Сено и вероятно щеше да откаже и на всички останали. Имаше жестока ирония в това, че учениците бяха започнали да я приемат, а тя беше принудена да ги отблъсква от страх да не се усложни ситуацията с Акарин.

Когато каретата спря пред имението, Денил и Тайенд се спогледаха неуверено.

— Притеснен ли си? – попита Тайенд.

— Не – увери го Денил.

— Лъжец! – изсумтя Тайенд.

Вратата на каретата се отвори и кочияшът им се поклони, докато те пристъпваха навън. Както при много от елийнските имения, домът на дем Марейн нямаше преден двор. Няколко арки отвеждаха до зала, украсена със скулптури и растения.

Денил и Тайенд минаха под арките и прекосиха залата. Голяма дървена врата водеше към вътрешната част на къщата. Тайенд дръпна шнура, висящ до вратата. Някъде над тях прозвуча далечен звън.

Двамата чуха приглушени стъпки в къщата, после вратата се отвори и дем Марейн ги поздрави с поклон.

— Посланик Денил. Тайенд Тремелин. Добре дошли в дома ми.

— Поласкани сме от поканата ви, дем Марейн – отвърна Демил.

Демът ги въведе в луксозно обзаведена стая. Минаха през още две стаи и достигнаха до друга зала. Зад поредица от арки се виждаше морето и грижливо поддържана градина във вид на тераси, спускащи се към плажа. При срещуположната стена имаше шестима мъже, седнали върху възглавници. Насред залата имаше диван, на който скромно беше приседнала една жена.

Непознатите гледаха напрегнато и боязливо към Денил. Той знаеше, че височината му и мантията му придават внушителен вид.

— Позволете да ви представя Втори посланик на Гилдията в Елийн, лорд Денил – обяви Ройенд. – Някои от вас вече познават спътника му, Тайенд Тремелин.

Един от мъжете стана и се поклони, останалите неуверено последваха примера му. Денил им кимна учтиво в отговор. Дали това беше цялата група? Магьосникът се съмняваше. Някои нямаше да се разкрият, докато не се уверят, че могат да му се доверят.

Демът представи присъстващите един по един. Денил предположи, че Ройенд е най-възрастният. Всичките бяха елийнски аристократи от богати семейства. Жената беше съпругата на дема, Каели. Когато представянето приключи, тя покани всички да седнат и отиде за ядене и напитки. Денил си избра една свободна скамейка, а Тайенд се настани до него. Това направи впечатление на всички и магьосникът изпита леко безпокойство.

Започна непринуден разговор. Зададоха на Денил обичайните въпроси: какво мисли за Елийн, дали вече се е срещнал с някои известни и важни личности. Някои от присъстващите демонстрираха, че са събирали информация за него, като го попитаха за пътуванията му до Лонмар и Вин.

Каели се върна с прислужници, носещи вино и блюда с ястия. След като всички получиха вино, демът отпрати прислужниците и огледа залата.

— Време е да поговорим за работата, която ни доведе тук. Това, което ни събра, е общата загуба. Загубата на една възможност. -Демът погледна към Тайенд. – На някои от нас тази възможност е била предложена, но те са били принудени от обстоятелствата да я отхвърлят. На други никога не им е предлаган подобен избор, или след като им е предложен, им е бил отнет. Мнозина мечтаят да имат тази възможност, без да им се налага да са свързани с организация, с чиито принципи не са съгласни и която се намира в чужда страна. – Демът замълча и огледа отново залата. – Всички знаете коя е тази възможност, за която говоря. Възможността да се изучава магия.

Той погледна към Денил.

— През последните два века единственият законен начин някой мъж или жена да изучи магията беше присъединяването към Гилдията. Ако изучаваме магия извън Гилдията, нарушаваме закона. Посланик Денил се подчинява на този закон. Но той също скърби за изгубена възможност. Неговият партньор Тайенд Тремелин притежава магьоснически талант. Посланик Денил иска да го научи да се защитава и да се изцелява. Основателно, даже благородно желание.

Демът отново изгледа останалите – те кимаха.

— Но ако Гилдията някога разкрие това, Тайенд ще се нуждае от хора, които могат да го скрият и да го защитят. Ние имаме нужните връзки и умения. Можем да му помогнем. – Той отново се обърна към Денил. – Е, Посланик, какво ще ни дадете в замяна на защитата на приятеля ви?

Настана тишина. Денил се усмихна и изгледа всички подред.

— Мога да ви предложа възможността, която ви е отнета. Мога да ви науча на малко магия.

— Малко?

— Да. Има някои неща, които не бих ви преподавал и други, които не мога да преподавам.

— Например?

— Не мога да преподавам воинските изкуства на някого, на когото не мога да се доверя. Те са много опасни, ако попаднат в неподходящи ръце. Освен това аз съм алхимик и познанията ми по лечителство са само основните.

— Звучи логично.

— И трябва да съм сигурен, че сте способни да защитите Тайенд, преди да ви уча на каквото и да било.

Демът се усмихна.

— А ние, разбира се, не желаем да издаваме никакви тайни, преди да сме сигурни, че ще спазите вашата част от сделката. Засега мога само да се закълна в честта си, че сме способни да защитим приятеля ви. Все още няма да ви демонстрирам как можем да го направим. Не и преди да ни докажете, че може да ви се има доверие.

— А аз как да съм сигурен, че мога да се доверя на вас? – попита Допил, като направи широк жест към залата.

— Няма как да сте сигурен – каза демът. – Но мисля, че за момента се намирате в по-изгодна позиция от нас. Един магьосник, обмислящ дали да преподава на приятел, не поема толкова голям риск, колкото група от немагьосници, събиращи се, за да изучават магия. Едва ли Гилдията ще ви екзекутира заради това, докато нас ни заплашва такова наказание дори само за организирането на тази среща.

Денил кимна бавно.

— Щом Гилдията не е научила за съществуването ви толкова дълго, сигурно можете да скриете Тайенд от тях. И не бихте ме поканили тук, ако нямахте план как да се измъкнете, ако се окажа шпионин на Гилдията.

Очите на дема проблеснаха.

— Точно така.

— Какво трябва да направя, за да спечеля доверието ви? – попита Денил.

— Помогнете ни.

Тези думи бяха изречени от Каели. Денил я погледна изненадано. Гласът й издаваше припряност и тревога. Тя се беше вторачила в Денил, в очите й имаше отчаяна надежда.

Денил почувства как се изпълва с подозрение. Припомни си писмото на Акарин. „Едва напоследък те постигат някакви успехи. Сега, когато поне един от тях е успял да развие силата си, Гилдията е длъжна да се намеси”.

Успял е да развие силите си, но не се е научил да ги контролира Денил бързо съобрази преди колко седмици е получил писмото, после добави към числото още две, за да отчете и времето за пътуване го му. Погледна към дема.

— Да ви помогна с какво?

Изражението на мъжа беше спокойно.

— Ще ви покажа.

Денил се изправи. Тайенд понечи да го последва, но Ройенд поклати глава.

— Останете, млади Тремелин. Заради собствената ви безопасност, по-добре да дойде само Посланикът.

Денил се поколеба, после кимна на Тайенд. Ученият се отпусна на мястото си, намръщен.

Демът направи знак на Денил да го последва. Двамата излязоха от стаята и тръгнаха по един коридор. В неговия край имаше стълба, по която се спуснаха до друг коридор. Спряха пред тежка дървена врата. Долавяше се лека миризма на дим.

— Той ви очаква, но нямам представа как ще реагира, когато ви види – предупреди демът.

Денил кимна. Демът почука на вратата. След като почака доста време, той вдигна ръка, за да почука отново, но се спря, когато дръжката се помръдна и вратата се открехна навътре.

През процепа надзърна млад мъж. Той забеляза Денил и очите му се опулиха.

Откъм стаята долетя трясък. Мъжът погледна навътре и изруга. Когато се обърна отново към Денил, изглеждаше разтревожен.

— Това е Посланик Денил – каза демът на младежа, после се обърна към магьосника. – Това е братът на съпругата ми, Фаранд Дарелас.

— За мен е чест да се запознаем – рече Денил.

Фаранд промърмори нещо в отговор.

— Ще ни поканиш ли да влезем? – попита демът търпеливо.

— А, да – отговори младежът. – Влезте.

Той отвори вратата по-широко и се поклони неловко.

Денил влезе в просторна стая с каменни стени. Вероятно някога е била изба, но сега в нея имаше легло и други мебели, всичките разнебитени и обгорели. Купчината дърва в единия ъгъл на стаята подозрително приличаше на останки от друга мебел. По пода имаше и парчета от голяма ваза, заобиколени от бързо разширяваща се локва вода. Денил предположи, че трясъкът отпреди малко е бил от тази ваза.

Магьосниците, които не умеят да контролират силата си, я освобождават под въздействието на силни емоции. За Фаранд, най-големият враг беше страхът: страх от магията, която владееше, страх и от Гилдията. Първото нещо, което трябваше да направи Денил, беше да успокои мъжа.

Той леко се усмихна. Подобни ситуации се случваха изключително рядко, и все пак той се сблъскваше с такова нещо за втори път само за няколко години. Ротан беше успял да научи Сония на контрол въпреки дълбокото й недоверие към Гилдията. С Фаранд би трябвало да е по-лесно. И би помогнало, ако елийнецът знаеше, че и друг е оцелял в същата ситуация.

— От това, което виждам, силата ви се проявява, но вие нямате контрол върху нея – каза Денил. – Това се случва много рядко, но ние открихме друг като вас само преди няколко години. Тя се научи на Контрол само за няколко седмици и сега е ученичка в Университета. Кажете ми, вие ли се опитахте да пробудите силата си или тя се задейства сама?

Мъжът сведе поглед.

— Мисля, че аз я провокирах.

Денил седна в едно от креслата.

— Мога ли да попитам как?

Фаранд преглътна и отмести поглед.

— Винаги съм умеел да чувам мисловните разговори между магьосниците. Слушах ги всеки ден с надеждата да открия как да използвам магията. Преди няколко месеца подслушах разговор за освобождаването на магическия потенциал. Пробвах няколко пъти онова, което бях чул, но мислех, че не се е получило. Тогава започнаха да се случват неща, които не съм се опитвал да направя.

Денил кимна.

— Освободил сте силата си, но не знаете как да я контролирате. В Гилдията двете неща се учат заедно. Не е необходимо да ви казвам колко опасно е човек да има силата, но да не може да я владее. Имате късмет, че Ройенд е намерил магьосник, съгласен да ви обучава.

— Ще ме обучите ли? – прошепна Фаранд.

— Да – усмихна се Денил.

Фаранд се отпусна на леглото с облекчение.

— Толкова ме беше страх, че ще се наложи да ме изпратят в Гилдията и всички ще бъдат разкрити заради мен! – Той се изправи и изпъна рамене. – Кога можем да започнем?

— Не виждам защо да не е още сега – сви рамене Денил.

В очите на мъжа отново се мярна лек страх.

— Кажете ми какво трябва да правя.

Денил се изправи и се огледа. Посочи към креслото.

— Седнете.

Фаранд примигна към креслото, после колебливо отиде до него и седна. Денил скръсти ръце и започна да го наблюдава внимателно. Беше наясно с ефекта от такава промяна на мястото – докато преди малко Фаранд го гледаше отвисоко, сега самият той гледаше Фаранд отвисоко. Освен че се беше съгласил да сътрудничи, Фаранд трябваше да почувства, че Денил командва, и че знае какво прави.

— Затворете очи – нареди магьосникът. – Концентрирайте се върху дишането си.

Той накара Фаранд да направи стандартните дихателни упражнения, като говореше тихо и уверено. Когато реши, че мъжът се е поуспокоил, застана зад креслото и леко докосна слепоочията му. Но, преди да успее да се свърже със съзнанието му, мъжът рязко се отдръпна.

— Вие се каните да прочетете мислите ми! – възкликна той.

— Не – увери го Денил. – Не е възможно да се четат мислите на някого против желанието му. Но аз трябва да ви насоча към това място в съзнанието ви, откъдето е достъпна силата ви. Мога да направя това единствено, ако ми позволите да ви покажа пътя.

— Няма ли друг начин? – попита демът.

Денил го погледна.

— Не.

— Възможно ли е да видите неща, които предпочитам да запазя в тайна? – попита Фаранд.

Денил го погледна изпитателно. Не можеше да отрече. Щом се озовеше в съзнанието на Фаранд, тайните вероятно щяха да изскочат. Тайните имаха навика да правят това.

— Възможно е – каза магьосникът. – Честно казано, ако се безпокоите за нещо, то ще бъде на най-видно място в съзнанието ви. Ето защо Гилдията предпочита да обучава учениците във възможно най-ранна възраст. Колкото по-млад е човек, толкова по-малко тайни има.

Фаранд покри лицето си с ръце.

— О, не – изстена той. – Значи никой не може да ме обучава. Ще си остана така завинаги.

Покривката на леглото започна да дими. Демът рязко си пое въздух.

— Може би лорд Денил може да се закълне, че ще запази в тайна всичко, каквото види – предложи той.

Фаранд се засмя с горчивина.

— Как мога да му се доверя, че ще спази обещанието си, след като по този начин ще наруши закона?

— Как, наистина? – каза Денил сухо. – Имате обещанието ми, че няма да издам нищо от нещата, които ще науча. Ако това не ви е достатъчно, предлагам да вкарате в ред делата си и да заминете оттук.

Отидете далеч от всичко, което не желаете да разрушите, защото когато силата ви се освободи окончателно, тя ще унищожи не само вас, но и всичко наоколо.

Мъжът пребледня.

— Нямам избор, нали? – изрече той сподавено. – Ако не го направя, ще умра. Така че или смърт, или... – Очите му проблеснаха с внезапен гняв, после той си пое дълбоко дъх и се изправи. – Щом нямам друг изход, просто ще трябва да ви се доверя, че няма да кажете на никого.

Развеселен от тази внезапна промяна, Денил отново накара Фаранд да направи дихателните упражнения. Когато магьосникът постави пръстите си върху слепоочията на мъжа, Фаранд остана спокоен. Денил затвори очи и се свърза със съзнанието му.

Учениците винаги се учеха на Контрол от своите учители, а Денил никога не беше преподавал. Той нямаше уменията на Ротан, но след няколко опита успя да накара Фаранд да визуализира стая и да го покани в нея. Появиха се намеци за тайната на мъжа, но Денил се зае да учи Фаранд как да ги крие зад врати. Намериха вратата към силата на мъжа, но я изгубиха, тъй като тайните, които Фаранд се опитваше да скрие, изскочиха през вратите, зад които бяха скрити.

— И двамата знаем, че така или иначе ще науча всичко. Защо не ми го покажете и след това да продължим на спокойствие с уроците по Контрол? – предложи Денил.

Фаранд изглеждаше облекчен от възможността да сподели с някого тайната си. Той показа на Денил спомена си за подслушан ментален разговор между магьосници в късното му детство. Развиването на магични способности на тази възраст беше нещо необичайно, но не и невъзможно. Магьосниците, изпитали магическите способности на Фаранд, му бяха казали, че може да постъпи в Гилдията, когато порасне още малко. Междувременно кралят на Елийн научил за способностите на детето да подслушва менталното общуване между магьосниците, и Фаранд бил призован в кралския двор, където информирал краля какво е дочул.

Един ден обаче Фаранд случайно станал свидетел на среща на краля с един влиятелен дем, на която среща двамата се договорили за убийството на политически противник на дема. Когато осъзнал, че Фаранд подслушва, кралят го накарал да даде клетва за мълчание.

По-късно, когато дошло времето Фаранд да се присъедини към Гилдията, му било отказано. Едва по-късно Фаранд научил, че кралят знае, че тайната за договорката му с дема може да излезе на бял свят по време на уроците по четене на мисли, и затова е взел мерки момчето да не стане магьосник.

Това беше нещастно стечение на обстоятелствата, което беше сложило край на мечтите на Фаранд. Денил изпита искрено съчувствие към младежа. Сега, когато тайната беше разкрита, Фаранд беше по-съсредоточен. Той намери лесно източника си на сила. След като показа няколко пъти на Фаранд как да въздейства на силата си, Денил напусна съзнанието му и отвори очи.

— Това ли е? – попита Фаранд. – Овладях ли я вече?

— Не – подсмихна се Денил и заобиколи стола, за да застане срещу младежа. – Ще се наложи да направим още няколко сеанса.

— Кога ще опитаме отново? – В гласа на мъжа имаше паника.

Денил погледна към дем Марейн.

— Ще се опитам да дойда пак утре, ако е удобно.

— Удобно е – потвърди демът.

Денил кимна на Фаранд.

— Не пийте вино и не взимайте никакви упойващи вещества. Учениците в Гилдията обикновено се научават на контрол за седмица или две. Ако останете спокоен и не се опитвате да използвате магия, ще бъдете в безопасност.

Фаранд изглеждаше облекчен, а в погледа на Ройенд имаше вълнение. Демът тръгна към вратата и дръпна една верижка, която висеше от малка дупка в тавана.

— Ще се върнем ли при останалите, Посланик? Те ще се радват да чуят за нашия напредък.

— Както желаете.

Демът отведе Денил не обратно в залата, а в друга част на имението. Влязоха в малка библиотека, където Тайенд и останалите членове на групата седяха в удобни кресла. Ройенд кимна на Каели, която затвори очи и въздъхна с облекчение.

Тайенд четеше голяма и много раздърпана книга. Той погледна към Денил с искрящи очи.

— Виж – каза той, като махна към един от рафтовете. – Книги по магия. Може да намерим тук нещо, което да ни помогне в проучванията ни.

Денил не успя да сдържи усмивката си.

— Всичко мина добре. Благодаря, че попита.

— Какво? – Тайенд вдигна поглед от книгата. – А, това ли? Знам, че можеш да се грижиш за себе си. Какво имаше там? – Преди Денил да успее да отговори, Тайенд погледна към дема: — Ще ми я заемете ли за известно време?

Ройенд се усмихна.

— Ако искате, можете да я вземете още сега. Посланикът ще се върне тук утре. Вие също сте добре дошъл.

— Благодаря ви! – Тайенд се обърна към съпругата на дема, която седеше на съседното кресло. — Чували ли сте някога за крал Чакан?

Денил не чу тихия й отговор. Той оглеждаше стаята и възбудените лица на дема и неговите приятели. Те все още не му се доверяваха. Нямаше да му повярват, докато Фаранд не им демонстрираше напредък в контролирането на силата си. Но след това елийнецът щеше да стане опасен човек. Той щеше да е способен да освобождава магическите способности на останалите и да ги учи как да контролират силата си. Групата нямаше да се нуждае повече от Денил. Те можеха да решат, че е по-сигурно да изчезнат, отколкото да продължат да са свързани с магьосник от Гилдията.

Той можеше да разтегли уроците до няколко седмици, но не повече. В момента, в който Фаранд овладееше Контрола, Денил трябваше да го арестува заедно с останалите. Но по този начин сигурно нямаше да успее да хване цялата група. Колкото по-дълго останеше с тях, толкова повече заговорници щеше да разкрие. Искаше му се да се посъветва с Върховния повелител, но способностите на Фаранд правеха това невъзможно, а нямаше време да се свърже с Акарин чрез писма.

Денил си взе чаша с вино. Докато демът го разпитваше за нещата, които би желал да им преподава, Посланикът потисна мислите за арестуването на тези хора и се съсредоточи върху ролята си на магьосник-отстъпник.

Сония стоеше на прозореца на стаята си и гледаше как сивите късове облаци се носят по нощното небе. Звездите примигваха, а луната беше обгърната с лека мъгла. Местността беше пуста и безмълвна.

Девойката беше страшно уморена. Въпреки безсънната предишна нощ и купчините книги, които лорд Джалън я беше накарал да пренася след часовете, тя не можеше да заспи. Все още бяха останали много въпроси, но докато ги подреждаше в главата си в очакване на следващата си среща с Акарин, тя установи, че може да ги изтласка от мислите си. Само един отказваше да си иде.

„Защо той ми разказа всичко?”.

Беше й казал, че някой друг трябва да знае. Разумен отговор, но нещо продължаваше да я гложди. Той можеше да опише историята си на хартия и да я остави някъде, където Лорлън да я намери в случай, че бъде убит. Тогава защо беше разказал всичко на нея, обикновената ученичка, която не можеше да взема решения или да действа вместо него?

Сигурно имаше друга причина. Единственият отговор, който й изглеждаше логичен, я караше да изтръпва.

Той искаше Сония да продължи битката в случай на неговата смърт. Акарин искаше тя да изучи черната магия.

Сония се отдалечи от прозореца и започна да обикаля из стаята. Той беше казал неколкократно, че не би я обучавал на черна магия. Дали тези думи не целяха само да я успокоят? Може би той искаше тя да порасне още, да се дипломира, и сама да вземе такова решение?

Тя леко прехапа устни. Сигурно е ужасно да отправиш подобна молба към някого. Да научи нещо, което магьосниците вярват, че е зло. Да наруши законите на Гилдията.

А нарушаването на този закон не беше дребна работа, за която ще я накажат да се труди извънредно или ще й отнемат привилегиите, или ще изпадне в немилост. Не, наказанието вероятно щеше да е много, много по-тежко. Вероятно прогонване с отнемане на силите й, или дори хвърляне в затвора.

Но само ако престъплението бъде разкрито.

Акарин беше пазил тайната си с години. Но той беше Върховен повелител. Този пост му даваше възможност да бъде тайнствен и мистериозен. Което означаваше, че нямаше да й бъде трудно да се присъедини към него.

Но какво щеше да стане, ако той умреше? Тя се намръщи. Лорлън и Ротан биха разкрили престъплението на Акарин, и наставничеството му над нея беше единственият начин да се осигури мълчанието им. Ако тя не се подложеше на четене на съзнанието, нямаше причина някой да открие, че е изучавала черна магия. Тя можеше да играе ролята на нещастна жертва и нямаше да предизвика подозрение.

След това тя би изгубила положението си и вниманието към нея би намаляло. Когато вече не е избраница на Върховния повелител, би могла да се върне към обичайните си занимания. Да се скита през тайните коридори нощем. Акарин вече беше споменал за помощта на Крадците. Те биха могли да намират шпионите и за нея...

Тя се спря и седна на ръба на леглото си.

„Не мога да повярвам, че обмислям това. Има си причина черната магия да е забранена. Тя е нещо зло”.

Дали беше така? Преди години Ротан й беше казал, че магията не е нито добра, нито зла; важното е с какви намерения се използва.

Черната магия изискваше да се извлича сила от други хора. Но не непременно чрез убийства. Дори и ичаните не убиваха робите си, освен ако не е наложително. Когато тя беше видяла Акарин да я използва за пръв път, той беше извлякъл сила от Такан. Сила, която явно му беше дадена доброволно.

Сония си помисли отново за летописите, които Акарин й беше показал. Някога Гилдията бе използвала черната магия съвсем спокойно. Чираците са давали доброволно силата си на своите учители срещу знания. Когато станели готови, чираците научавали тайната на „висшата магия” и също ставали учители. Това бил ред, който насърчавал сътрудничеството и съгласието. Никой не бил убиван. Никой не бил поробван.

Но е бил достатъчен само един душевноболен човек с необходимата сила, за да рухне всичко. И ичаните използваха черната магия, за да поддържат робовладелска общност. Когато обмисли тези факти, тя разбра защо Гилдията е забранила черната магия. С нея можеше да се злоупотреби толкова лесно.

„Но Акарин не злоупотребява с нея. Или злоупотребява?”

Акарин я беше използвал, за да убива. Не беше ли това най-лошата злоупотреба със силата?

Ала Акарин я беше употребил само за да се освободи, и за да убива шпионите в името на безопасността на Киралия. Това не беше злоупотреба със силата. Да убиеш, за да защитиш себе си и останалите, беше оправдано... нали?

Като дете, оцеляващо в копторите, тя беше решила, че няма да се поколебае да убие, ако трябва да защити себе си. Ако можеше да избегне нараняването на някой друг, щеше да го избегне, но нямаше намерение да позволява самата тя да стане жертва. Благодарение на тази решителност няколко години по-късно тя успя да отблъсне един нападател с ножа си. Не знаеше дали той е оцелял, и този въпрос не я вълнуваше особено.

Воините се учеха как да се бият с магия. Гилдията продължаваше да предава на новите поколения това знание за в случай, че Обединените земи някога бъдат нападнати. Сония не беше чувала лорд Болкан да се терзае по въпроса дали магията трябва да се използва, за да се убива при самозащита.

Тя легна на кревата. Може би Акарин грешеше относно Гилдията. Може би ако няма друг избор, тя би приела използването на черна магия само за защита.

Щяха ли магьосниците да уважат това ограничение? Сония потрепери, като си помисли какво би могъл да направи лорд Фергън с това знание. Обаче лорд Фергън беше наказан. Като цяло Гилдията вероятно би могла да контролира магьосниците.

Тогава тя си спомни за Прочистването. Ако кралят не се свенеше да използва Гилдията, за да прогонва бедните от града в услуга на Домовете, какво ли би направил, ако има на свое разположение и черните магьосници?

Гилдията трябваше да е много предпазлива по отношение на това как се използва черната магия. Ако законите бъдат прилагани, ако се обучават само достойните, като моралът и характерът на кандидатите се проверяват чрез четене на съзнанието...

„Коя съм аз, за да мисля, че съм достатъчно мъдра, за да променям Гилдията? Сигурно дори нямаше да бъда разглеждана като кандидат, ако тази система действаше”.

Тя беше момиче от копторите. Естествено, нямаше необходимите морални качества. Никой дори не би обмислил кандидатурата й.

„Аз обмислям кандидатурата си”.

Тя се изправи и отиде до прозореца.

„Хората, за които ме е грижа, са в опасност. Трябва да направя нещо. Едва ли Гилдията ще ме екзекутира, ако наруша закона, опитвайки се да я защитя. Може да ме прогонят, но ако трябва да загубя този лукс, наречен „магия”, в замяна на живота на онези, които обичам, така да бъде”.

Тя потрепери, смразена от правотата на откритието си.

„Това е, решено е. Ще изучавам черната магия”.

Сония се обърна и погледна към вратата. Акарин вероятно вече си беше легнал. Тя не можеше да го буди, само за да му каже решението си. Можеше да почака до утре.

Тя се мушна в завивките на леглото си. Затвори очи, надявайки се, че най-накрая, след като вече е взела решение, ще може да заспи.

„Дали не се заблуждавам? Веднъж след като я науча, няма да мога да се отуча”.

Сония се замисли за книгите, които Акарин й беше дал да прочете. Изглеждаха истински, но можеха да са умели фалшификати. Тя не знаеше достатъчно за фалшифицирането, за да може да определи сама.

Възможно беше шпионинът да е манипулиран по такъв начин, че да вярва на някои неща, благодарение на които тя да бъде заблудена, но Сония беше убедена, че Акарин нямаше интерес да върши нещо подобно. Съзнанието на Тавака беше пълно със спомени за ичаните и робството му при тях, и Върховният повелител не би могъл да фалшифицира всичко.

А разказът на Акарин?

Ако той искаше да я подмами да учи черна магия, така че да може да я изнудва и да я контролира, тогава щеше да му е достатъчно само да я убеди, че Гилдията е в голяма опасност. Защо трябваше да си признава, че е бил роб?

Тя се прозина. Трябваше да поспи малко. Да пречисти мислите си.

На следващия ден щеше да наруши един от най-строгите закони на Гилдията.