Върховният повелител

Глава 34 Ловът започва

Облакът прах от разрушената стена все още висеше над града. По улиците не се виждаше жива душа, но от време на време Лорлън забелязваше раздвижване край прозорците на напуснатите домове. В очакване на появата на ичаните и заповед на Болкан, двамата с Оусън бяха намерили убежище в една от къщите срещу двореца.

Той не знаеше колко са оцелелите магьосници и колко сила им беше останала, но скоро щеше да разбере.

— Ето тук. Седнете – промърмори Оусън.

Лорлън се обърна и видя, че помощникът му носи старинен стол. Когато го постави на земята, Лорлън успя да изобрази усмивка.

— Благодаря. Едва ли ще го ползвам дълго.

Младият магьосник погледна към улицата.

— Не. Те са тук.

Лорлън отново погледна през прозореца и видя как от облака прах се появяват шест фигури. Сачаканците вървяха бавно към двореца. Карико погледна към стената.

„Не, няма да ви позволим отново да взривите стената под краката ни” – помисли си Лорлън, докато се приближаваше до вратата.

— Атака!

Лорлън отвори вратата и излезе навън, следван от Оусън. Появиха се и останалите магьосници и образуваха полукръг около сачаканците. Лорлън вля силата си в общия щит и нанесе удар върху ичаните.

Сачаканците се обърнаха към тях. В съзнанието на Лорлън проблесна образът на единия от ичаните. Всички гилдийци атакуваха едновременно мъжа. Силата на ударите им го отблъсна назад към стената на двореца, а ответният огън на сачаканците принуди Гилдията да се съсредоточи върху бариерата си.

Ударите, които се стовариха върху общия им щит, имаха съкрушителна сила. Половината от магьосниците в полукръга побягнаха и Лорлън усети пристъп на страх и тревога. Ако продължаваха да ги засипват с такива удари, Гилдията щеше бързо да отслабне.

— Отстъпление.

По заповед на Болкан всички магьосници отстъпиха назад към къщите и уличките, от които се бяха появили. Ичаните започнаха да настъпват напред.

— Трябва да свалим поне един от тях – изпъшка Оусън.

— Ти поддържай щита, аз ще удрям – отвърна Лорлън. – Само да стигнем по-близо до къщата.

Те свиха към вратата. Щом я достигнаха, Лорлън се спря.

— Сега!

Лорлън свали щита си и вложи цялата си останала сила в удар по отслабения ичани. Сачаканецът залитна и щом забелязаха слабостта му, останалите магьосници го засипаха с удари. Мъжът извика – крясък, изпълнен с ярост и страх – и щитът му падна. Следващият удар го отхвърли към стената на двореца, която се изкриви около него. Той клюмна и се свлече на земята.

От всички страни се разнесоха радостни викове, но те бързо секнаха, когато ичаните започнаха да отвръщат с мощни удари. Оусън издаде приглушен звук.

— Влизай... вътре... – успя да произнесе той през стиснатите си зъби.

Лорлън проследи погледа на Оусън и стомахът му се сви от ужас, когато видя, че водачът на ичаните, Карико, се приближава към тях и засипва щита на Оусън с дъжд от удари. Лорлън го улови за ръката и го вкара в къщата. Стената се разтресе от ударите на Карико и ги засипа с дърво и тухли. Щитът на Оусън се разпадна.

— Не – изпъшка той. – Не още!

Лорлън сграбчи Оусън за раменете и го избута встрани.

Разнесе се взрив. По тавана пробягаха пукнатини и фасадната стена се срути навътре. Лорлън падна на колене. Неимоверна тежест го притисна към пода, изкарвайки въздуха от дробовете му. В настъпилата тишина той усещаше само нарастващата болка. Насочи зрението си навътре в тялото си и застина в ужасяващо разбиране, когато видя натрошените кости и разкъсани органи.

Можеше да направи само едно нещо.

Върху него се посипаха прах и пръст, когато посегна към пръстена в джоба си.

Проходите под Вътрешния кръг бяха тихи. Край изходите чакаха доброволците. Водачът на Акарин и Сония спря, когато се появи куриерът.

— Сачаканският магьосник... остана ... при робите – рече запъхтяно мъжът. – Те са... в копторите. На север.

— Значи един от тях вече е отделен – отбеляза Сония. – Дали да не намерим първо него?

— Ще ни трябва време да стигнем дотам – каза Акарин. Той погледна към Двореца. – Ще ми се да видя как се справя Гилдията, но... този ичани може да реши да се присъедини към Карико, щом научи, че Гилдията е победена. – Той се обърна към водача. – Да. Отведи ни в копторите.

— Ще ги уведомя, че идвате – рече куриерът и побягна обратно.

Водачът ги поведе из проходите. Няколко минути по-късно ги спря една жена на средна възраст.

— Тунелът се срути – докладва тя. – Не може да се премине.

— Кой е най-краткият друг път?

— Има друг проход покрай стената на Гилдията – каза им водачът.

Акарин погледна нагоре.

— Дупката в стената се намира почти над главите ни.

— Така ще стане по-бързо – съгласи се водачът. – Но може да ви видят.

— Гилдията и ичаните се намират пред двореца. За всички останали ние ще сме просто поредните имардинци, които се опитват да избягат от града. Отведи ни колкото се може по-бързо до изхода при стената.

Водачът кимна и ги поведе. След няколко завоя той спря пред една стълба, закрепена за стената и посочи към капака над главите им.

— Оттук се стига в един склад. Вратата му води към улицата. – Той ги инструктира как да намерят входа към проходите от другата страна на стената. – Там ще намерите други водачи. Те познават по-добре от мен Северния квартал.

Акарин започна да се изкачва по стълбата. Сония го последва и двамата се озоваха в голяма стая, пълна с хранителни продукти. Когато излязоха през вратата, те се оказаха в малка задънена уличка. Акарин се промъкна напред и спря на изхода й. Сония отиде до него и видя, че се намират от другата страна на пътя, който минаваше по край Вътрешната стена. Когато видя разрушенията, сърцето й замря.

Вятърът беше разнесъл облака прах и между отломките тя зърна познати цветове. Когато се вгледа по-внимателно, осъзна, че това са мантиите на магьосниците.

— Пътят е чист – промърмори Акарин. Докато се промъкваха напред, тя направи крачка към магьосниците и усети как Акарин я хваща за ръката. – Мъртви са, Сония – рече нежно той. – Иначе Гилдията нямаше да ги изостави.

— Знам – отвърна тя. – Просто исках да видя кои са.

— Не още. По-късно ще имаме време за това.

Акарин я поведе към дупката в стената. Земята беше покрита с отломки, които забавяха бързия им ход. Когато стигнаха до падналата порта, той спря. Сония го погледна разтревожено. Лицето му беше пребледняло и той се взираше в някаква точка под земята.

— Какво има?

— Лорлън. – Той се обърна рязко към Вътрешния кръг. – Трябва да го намеря. Ти върви напред. Намери този ичани, но не прави нищо, докато не се появя.

— Но...

— Върви – каза той и я погледна със студени очи. – Трябва да го направя сам.

— Да направиш какво?

— Просто прави каквото ти казвам, Сония.

Усещайки нетърпението в гласа му я жегна обида и гняв. Сега не беше моментът да се прави на загадъчен и потаен. Ако се разделят, как щяха да се намерят после? Тя си спомни пръстена.

— Трябва ли да си сложа кръвния ти пръстен? Ти каза, че трябва да ги носим, когато сме разделени.

На лицето му се изписа тревога, но после то бързо омекна.

— Да – каза той, – но аз няма да слагам още твоя. Не искам да ти показвам онова, на което се боя, че ще стана свидетел през следващия час.

Тя го погледна. Какво толкова щеше да се случи, че да не иска тя да го вижда? Да не би нещо, свързано с Лорлън?

— Трябва да вървя – каза той. Тя кимна и го изпрати с поглед, докато се отдалечаваше.

След като Акарин се изгуби зад руините, тя забърза към Северния квартал. Когато се озова в сенчестите му улички, тя извади пръстена му от джоба си и го огледа. Припомни си предупреждението от предишната нощ.

„Понякога не е много приятно да чуваш и знаеш точно по какъв начин определен човек се чувства спрямо теб. Това може да сложи край на приятелства, да превърне любовта в омраза...”

Все пак трябваше да има начин да се свържат, когато са разделени. Тя прогони съмненията си и си сложи пръстена. В съзнанието й не се появи усещане за присъствието му. Тя го потърси, но не почувства нищо.

Може би пръстенът не работеше както трябва.

„Не – помисли си тя, – създателят може да контролира онова, което усеща носителят”. Но създателят не можеше да спре да усеща мислите и чувствата на носителя. Това означаваше, че Акарин чува всяка нейна мисъл.

„Ехо?” – помисли си тя.

Отговор не последва. Тя се усмихна и сви рамене. Каквото и да правеше той, беше по-добре тя да не го разсейва – последното нещо, което би искала, бе да отвлече вниманието му в момент, когато той би трябвало да е силно съсредоточен.

Тя последва указанията на водача и лесно намери входа към прохода. За нейна изненада вътре я чакаше Фарин. До него стоеше заместникът му, мълчаливият мъж, който само ден по-рано я беше видял да се приближава към Крадеца.

— Гилдията уби един ичани – каза въодушевено Фарин. – Реших сам да ти го съобщя.

Тя се усмихна и почувства как се оживява.

— Това вече са добри новини. Ами останалите ичани?

— Жената обикаля сама. Онзи с робите все още е в Северния квартал. Предполагам, че останалите са тръгнали към двореца. Къде е неизменният ти спътник?

Тя се намръщи.

— Трябваше да свърши нещо сам. Аз трябва да намеря онзи ичани с робите и да изчакам Акарин.

Фарин се ухили.

— Да го намерим тогава.

След кратък преход излязоха в една уличка. Крадецът я поведе към купчина сандъци и мина през тесен проход между тях. Когато отвори някакъв люк в земята, в носа я удари остра миризма.

— Пак ли канализацията? – простена тя.

— Какво да се прави – усмихна се Фарин. – Това е най-прекият път за излизане от града.

Спуснаха се в мрачен тунел. До стълбата стоеше мъж с широко лице, който държеше фенер в ръката си и бе оставил друг на земята до краката си. Крадецът го взе и тръгна по издатината, която минаваше покрай едната стена на тунела. По пътя си подминаха няколко пазачи на капаци, водещи към повърхността.

В един момент Фарин й каза, че току-що са преминали под Външната стена. Когато излязоха от канала, тя се озова в познатата част от копторите. Фарин бързо я накара да се промуши през една решетка в стената, водеща към Пътя на крадците.

Момчето, което чакаше вътре, ги информира, че самотният ичани и робите се намират само на няколко улици оттам.

— Тръгнали са към главния път – каза момчето.

— Кажи на всички да се приготвят, после докладвай.

Момчето кимна и бързо се отдалечи.

След кратък преход се изкачиха в една къща и бързо изтичаха по дървената стълба към втория етаж. Фарин я отведе до прозореца. Сония погледна навън и видя, че робите на сачаканците стоят на улицата отдолу. Магьосникът-ичани гледаше към двамата, които излязоха от близката пекарна, носейки няколко подноса с кифлички.

Част от лимекоподобните животни се джафкаха за трупа на един рибер. Каруците не се виждаха никъде.

В стаята влезе момчето от Пътя. Очите му блестяха от въодушевление.

— Всичко е готово – обяви той.

Сония погледна въпросително към Фарин.

— За какво?

— Подготвили сме няколко капана за сачаканците – обясни Фари. – Идеята беше на Сери.

Тя се усмихна.

— Естествено. Какъв е планът?

Фарини се приближи до страничния прозорец. От него се виждаше малък вътрешен двор, през който се стигаше до тясна уличка. Двама едри мъже притискаха към стената дълъг метален кол със заострен връх.

Те погледнаха нетърпеливо към прозореца. Фарин им даде знак да изчакат.

— От другата страна на уличката има още двама – каза й той.

— Във всяка стена има по една дупка, запълнена с фалшив хоросан. Единият от фалшивите ни магьосници ще примами сачаканеца в уличката. Когато той стигне до точното място, мъжете ще го прободат с коловете.

Сония го погледна невярващо.

— Това ли ви е планът? Никога няма да проработи. Щитът на магьосника-ичани ще го предпази.

— Може пък да го домързи и да реши, че стените са достатъчна защита.

— Може би – каза тя, – но шансът за това е почти никакъв. Поемате ужасен риск.

— Смяташ ли, че помощниците ни не са наясно с това? – попита тихо Фарин. – Те знаят, че има голяма вероятност да не се получи. Просто също като теб са твърдо решени да се борят срещу сачаканците.

Тя въздъхна. Естествено, че обитателите ще пожелаят да се бият, дори ако това означаваше да поемат огромни рискове.

— Добре, ако не се получи, аз ще бъда тук, за да...

— Късно е – каза помощникът на Фарин. – Погледни.

Сония се приближи до прозореца, който гледаше към улицата и видя, че сачаканецът и робите му приближават. Група младежи изскочиха пред тях от другата страна на улицата и започнаха да ги замерят с камъни. Когато магьосникът-ичани тръгна към тях, Сония чу приглушен вик и видя как от някакъв проход в стената излиза мъж, облечен с мантия. Той затича към магьосника-ичани, но се спря на входа към уличката. Когато сачаканецът видя мъжа с мантията, се усмихна.

Във въздуха проблесна удар. Фалшивият магьосник го избегна на косъм и се втурна в уличката.

Сония бързо отиде до страничния прозорец. Двамата мъже с копието бяха готови и нащрек. Едва ли щеше да се получи... но ако проработеше... Тя усети как я пронизва тревога, когато осъзна какво ще се случи.

— Фарин, трябва да сляза долу.

— Няма време – отвърна й той. – Гледай.

Магьосникът-ичани се появи в уличката. Мъжът с мантията беше спрял. Сония можеше да види слабото сияние на бариерата, която блокираше пътя му. Когато сачаканецът се озова само на една крачка от скритите мъже, фалшивият магьосник извика нещо. Копията пробиха стената... и потънаха дълбоко в тялото на магьосника ичани. Сачаканецът извика силно от изненада и болка.

— Стана! – изграчи Фарин. Сония чу и отвън същите триумфални викове, приглушени от стъклото на прозореца. Тя потръпна съчувствено при вида на агонизиращото лице на сачаканеца. Когато мъжът започна да се свлича върху корията, тя разбра, че никога няма да стигне навреме до него.

Въпреки това разби с един удар стъклото и изкрещя на мъжете:

— Махнете се от него!

Те я погледнаха изненадано.

Изведнъж всичко побеля. Сония бързо издигна щит около себе си, Фарин и неговия заместник.

Миг по-късно стената избухна навътре.

През щита й проникна изпепеляваща горещина, която я принуди да го подсили още повече. Сония усети как подът се накланя и пропада, а тя полита надолу. Щом падна на земята, девойката бавно се надигна на колене.

Освобождаването на магията на сачаканеца секна изведнъж. Тя откри, че седи върху купчина натрошени тухли и димящи цепеници. Когато се изправи, установи, че е заобиколена от разрушения.

Всичко на разстояние сто крачки от нея, във всички посоки, представляваше овъглени, димящи руини. Сония погледна към уличката, но там нямаше и следа от мъжете с копията. Обзе я неописуема тъга. „Ако знаех какво са планирали, можех да ги спася”.

Фарин и заместникът му се изправиха, залитайки. Те огледаха слисано разрушенията около себе си.

— Сери каза, че може да се случи нещо такова – обади се Фарин

— Каза, че всички трябва да се махнат колкото се може по-бързо. Но не каза, че ще се простре толкова надалеч.

— Какво се случи? – попита заместникът му със слаб гласец.

Сония се опита да му обясни, но гърлото й се беше свило. Тя преглътна и опита отново.

— Каквото се случва винаги, когато умре магьосник – успя да каже най-накрая. – Цялата магия, която му е останала, излиза на свобода.

Той я погледна ококорен.

— И... и при теб ли ще стане така?

— Боя се, че да. Освен ако не съм напълно изтощена или магьосник-ичани не отнеме цялата ми сила.

Мъжът потрепери и извърна поглед.

— Голям късмет извадихме, че беше тук – каза тихо Фарин. – Ако те нямаше, щяхме да приличаме на онези роби долу.

Сония погледна към улицата. На земята лежаха няколко черни фигури. Тя потръпна. Поне смъртта им беше бърза.

Фарин се засмя.

— Добре, поне няма да се налага да се чудим какво да ги правим, нали?

— Помогнете ми!

Слабият глас извади Денил от вцепенението му. В зейналата дупка на стената стоеше лорд Оусън. Той беше покрит с прах и лицето му бе набраздено от сълзи.

— Лорлън е затрупан – изпъшка той. – Останала ли ви е някаква сила?

Денил погледна към Фаранд и поклати глава.

— Тогава... поне ми помогнете да го изкопаем.

Двамата последваха Оусън в къщата. Във вътрешността й имаше огромна купчина отломки. Лъчи светлина прорязваха облака прах.

Денил погледна нагоре и видя, че вторият етаж и покривът липсват.

— Той е тук, мисля – каза Оусън, спирайки до полузаровената врата. После падна на колене и започна да разравя с голи ръце.

Денил и Фаранд се присъединиха към него. Не можеха да направят нищо друго. Отхвърляха отломките настрани, но напредваха бавно. Денил се поряза на някакво стъкло, което не видя в прахта. Тъкмо се чудеше, как някой би оцелял, ако е затрупан изцяло, когато цялата купчина се размърда. Тухли, дървени греди и натрошено стъкло започнаха да се свличат настрани.

Оусън тръсна глава, сякаш за да проясни съзнанието си, после се огледа. Очите му се спряха върху някаква точка зад Денил и се разшириха.

Денил се обърна и видя, че в дупката стои висока фигура, очертана от ярката слънчева светлина. Мъжът носеше обикновени дрехи, но лицето му беше скрито в сянка.

— Ти се върна.

Гласът беше познат, но слаб. Денил се обърна и сърцето му се изпълни с надежда, когато видя тялото на Лорлън. Мантията на Разпоредителя беше потънала в прах. Лицето му бе насинено, но очите грееха.

— Да. Върнах се.

Денил хлъцна от изненада, разпознавайки гласа. Той се обърна и се втренчи в Акарин. Прогоненият магьосник влезе в стаята.

— Не! – каза Лорлън. – Не се... приближавай повече.

Акарин спря.

— Ти умираш, Лорлън.

— Знам. – Лорлън дишаше трудно. – Няма... няма да ти позволя да хабиш силата си заради мен.

Акарин пристъпи напред.

— Но тя...

— Спри. Или ще съм мъртъв, преди да стигнеш до мен – изпъшка Лорлън. – Останала ми е само малко сила, колкото да ме държи в съзнание. Трябва просто да я изчерпя по-бързо.

— Лорлън – каза Акарин. – Ще ми е нужна съвсем малко магия. Колкото да те поддържам жив, докато...

— Ичаните дойдат и ме довършат. – Лорлън затвори очи. Забрави ли, че бях лечител? Знам какво е нужно, за да ме оправят. Твърде много магия. А ти ще имаш нужда от цялата, за да ги спреш. – Той отвори очи и погледна към Акарин. – Сега разбирам защо го направи. Защо ме излъга. Безопасността на Киралия е по-важна от нашето приятелство. Все още е. Искам да знам само едно нещо. Защо не отговори, когато те повиках?

— Не можех – отвърна Акарин. – Ако Гилдията разбереше, че съм тук, ичаните щяха да го прочетат в ума на първата им жертва. Щяха да останат заедно. Когато са сами, са уязвими.

— Аха – усмихна се слабо Лорлън. – Разбирам.

Очите му се затвориха отново. Акарин отново пристъпи към приятеля си. Лорлън го погледна.

— Не, недей – прошепна той. – Остани там. Кажи ми...Кажи ми за Сония.

— Жива е – отвърна Акарин. – Тя е...

Макар Акарин да не довърши изречението, устните на Лорлън се разтеглиха в крива усмивка.

— Добре – каза той.

Изведнъж лицето му се отпусна и той издаде продължителна въздишка. Акарин изтича напред и клекна до него. Докосна челото на Лорлън и лицето му се изкриви от болка.

Той хвана ръката му, наведе глава и свали пръстена.

— Лорд Оусън – обърна се той към младия магьосник.

— Да?

— Вие, Посланик Денил и... – той погледна към Фаранд – неговият другар не трябва да казвате на никого, че съм тук. Ако ичаните открият, че двамата със Сония сме се върнали, ще изгубим всякакви шансове да ги победим. Разбирате ли?

— Да – отвърна тихо Оусън.

— Всички ичани, с изключение на един, са в двореца. Напуснете града, докато още можете.

Акарин се изправи и им обърна гръб с едно рязко движение.

Той отиде до дупката в стената. За миг, преди да излезе навън, Денил успя да зърне лицето му. Макар изражението му да беше мрачно, очите му проблясваха под ярката слънчева светлина.

Когато стигна на неколкостотин крачки от покрайнините на копторите, Ротан слезе от пътя. Оттук се виждаше зейналата дупка на мястото на Северната порта. А през нея той можеше да види и още по-голямата дупка във Вътрешната стена.

Разбира се, не беше нужно да влиза в града точно оттам. Винаги можеше да мине през съборената част от Външната стена, която заобикаляше земите на Гилдията. Но Ротан се зачуди защо ичаните бяха избрали да хабят силите си за унищожаването на градските порти. Сигурно бяха научили за пробива във Външната стена от съзнанията на магьосниците, които бяха заловили и убили в Крепостта и в Калия. Може би бяха решили да демонстрират превъзходството си пред Гилдията. Или бяха решили да възстановят изхабената енергия, като тръгнат на лов за обикновени имардинци.

При всички случаи бяха уверени, че силата им, или способността им бързо да я възстановяват, щяха да им спечелят Киралия. Когато Ротан пришпори коня си към гористия хълм зад земите на Гилдията, той почувства нарастващ ужас. Дали нямаше да пристигне твърде късно? Дали нямаше да открие, че Гилдията е унищожена, а ичаните го чакат? Трябваше да се промъкне изключително внимателно.

Когато конят стигна до първите дървета, магьосникът го накара да забави ход.

Гората постепенно ставаше все по-гъста, докато накрая магьосникът не се принуди да слезе от коня и да го поведе за юздите. Пред очите му проблесна образ.

О, не отново...

Той продължи да върви, докато около него се сееше смърт. Този път беше охраната на двореца. Когато видението избледня, Ротан въздъхна с облекчение.

„Колко бяха? – помисли си той. – Двайсет? Трийсет?”.

Склонът ставаше все по-стръмен. Ротан се препъваше в ниската растителност, в пънове, камъни и дупки. Когато достигна по разчистен терен, той погледна нагоре и между клоните на дърветата зърна бяло петно.

При вида на сградите сърцето му се изпълни с облекчение и щастие. Той тръгна бързо напред, докато не стигна края на гората. Сечището, което се разкри пред очите му, беше запълнено с десетки малки къщички.

Приличаше на малко село.

Изоставено село, поправи се той. Макар Ротан да бе живял само на неколкостотин крачки от това място, той го беше виждал само веднъж, като ученик. Групата къщички беше известна като „жилищата на прислугата”.

Той тръгна надолу към тях. Междувременно се отвори една врата. Навън изскочи мъж в униформа на прислужник и забърза да го посрещне.

— Милорд – каза той, превивайки се в нисък поклон. – Как върни битката?

— Не знам – отвърна Ротан. – Току-що пристигам. Защо си още тук?

Мъжът повдигна рамене.

— Предложих да остана да наглеждам къщите, докато останалите се върнат.

Ротан погледна към коня си.

— Има ли някой в конюшнята?

— Не, но аз мога да се погрижа за коня ви, ако желаете.

— Благодаря. – Ротан остави поводите в ръцете на мъжа. – Ако до края на деня не се появи никой, напусни. Ако искаш, вземи и коня.

Мъжът изглеждаше изненадан. Той се поклони, потупа коня по муцуната и го отведе. Ротан се обърна и тръгна по пътеката към Гилдията.

Изминаха три часа, откакто Сери се беше разделил със Сония и Акарин. Той получи доклади, че тя е отишла в копторите, за да се разправи със самотния ичани. Акарин беше изчезнал във Вътрешния кръг и Такан не можеше да му каже какво прави господарят му.

За място на срещата им беше избрана бърлогата на контрабандистите под Вътрешния кръг. Тя представляваше голяма стая, пълна до тавана със стоки. Когато на пътечката между рафтовете се появиха три фигури, Сери се усмихна и тръгна да ги посрещне.

— Вашата Гилдия уби един от ичаните – каза той. – Един е мъртъв, остават още седем.

— Не – усмихна се Сония. – Двама мъртви, остават още шест.

Той погледна към Фарин.

— Онзи в копторите?

— Да, макар да не е от моята ръка.

Той се ухили и очите му проблеснаха от задоволство.

— Значи някой от капаните ми е проработил?

— Мисля, че първо трябва да видиш, какво е останало от копторите, преди да тръгнеш да се хвалиш – отвърна сухо Фарин.

Заместникът кимна утвърдително.

— Какво се случи? – попита Сери и погледна Сония.

— Фарин ще ти обясни по-късно. – Тя погледа над рамото му. Той се обърна и видя приближаващия Такан. – Някой от вас знае ли къде е Акарин? – попита тя.

Прислужникът поклати глава.

— От два часа не съм го чувал.

Сония се намръщи. Виждайки същото изражение и на лицето на Такан, Сери предположи, че каквото и да правеше Акарин, предпочиташе да го върши насаме. Какво ли беше толкова тайно, че да го крие от най-близките си довереници?

— Къде са другите ичани? – попита Фарин.

— Петима са в двореца, един обикаля наоколо – каза им Сери.

— Нека позная – рече Сония. – Този, който обикаля, е жената.

– Да.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че ще трябва да изчакам завръщането на Акарин.

Сери се усмихна.

— Тук съм скрил един човек, с когото искам да се срещнеш.

— О, и кой ли е това?

— Магьосник. Спасих го от жената-ичани. Много ми е благодарен. Всъщност толкова е благодарен, че е готов да се предложи като примамка за следващия капан, който сме подготвили.

Сери я отведе зад купчината сандъци до малка площ, пълна см столове. В един от тях седеше ученик.

Когато те се появиха, той вдигна глава, стана и се усмихна.

— Поздрави, Сония.

Девойката го погледна смаяно. И точно както беше очаквал, тя процеди през стиснатите си зъби:

— Регин.