Воалът на властта

Трета глава

Трите луни висяха в осеяното със звезди нощно небе. Две от тях бяха приближили орбитите си ниско над западния хоризонт, над назъбените върхари на планините Тчами, като лъскавата зеленикава перла на Нерин надничаше иззад големия петнист диск на Аурус. Бялата кожа на Иридима, поръсена със сини точици, сияеше в източната част на небесния свод, под който се простираше пустинята Тчом Рин — необятен пясъчен океан от безжизнени вълни, застинали във връхните си точки. Хладният вятър бръснеше гладките дюни, посипвайки с прах хребетите им. Това бе единственият звук, нарушаващ безмълвието на безкрайната пустош.

Сарамир бе разделен на две от скалистия гръбнак на планините Тчамил, които го прорязваха от север на юг. Те отделяха по-гъсто населените и плодородни земи на запад от по-дивите и некултивирани пространства на изток. Югоизточната четвърт на континента бе заета от единствената сарамирска пустиня, която се простираше на повече от деветстотин километра от подножието на планините до град Мек на източния бряг. Преди седемстотин години първите заселници бяха акостирали тук, след което започна колонизирането на източните територии.

Разказите за това митично време на първооткривателство бяха широко застъпени в легендите на Тчом Рин — предания за тези, които бяха решили да останат, докато другите се отправяха към плодородното Новоземие на север; за тези, които бяха сключили споразумение с незаконородената богиня Суран — да живеят във владенията й и да я почитат, а в замяна тя да ги научи как да оцелеят в този жесток свят. Суран беше добра към последователите си и наистина им показа как да преуспяват. В сърцето на пустинята те издигнаха огромни градове и величествени храмове и прогониха аборигените угати заедно с немощните им стари богове. Заселниците приеха пустинята като свой роден дом и пустинята ги промени, докато не се превърнаха в доста различен народ от тези сарамирци, които живееха на запад.

Един от най-големите и прославени градове, които основаха първите заселници, беше Муйа. Облян от зеленикавото сияние на Нерин, той лежеше, притихнал и спокоен, защитен от пустинните ветрове от масивен насип, който се простираше в протежение на километри западно от селището. Архитектурата на Тчом Рин, както се разказваше в популярните предания, бе дело на един мъж на име Ийатимо, който използваше в градежите си твърдите листа на жилавите храсти чия — едно от малкото растения, пригодени за живот в пустинята. Каквато и да беше истината, този архитектурен стил процъфтя и постройките в Тчом Рин се прочуха из цял Сарамир с гладките си ръбове и заострени върхове. Тумбестите основи постепенно преливаха в остри като игли шпилове; прозорците имаха формата на сълзи със заострени горни краища; стените, заобикалящи града, бяха още по-впечатляващи и заплашителни с редиците орнаменти, подобни на ножове. Долните равнища на преплетените улици се издигаха стъпаловидно покрай големите постройки, а множеството кули и шпилове образуваха същинска каменна гора. Човек имаше чувството, че гравитацията на трите луни бе засмукала градовете на Тчом Рин, опитвайки се да ги издигне във въздуха.

Муйа спеше под страховитото покровителство на гигантската статуя на Суран, чиято височина надхвърляше шестдесет метра. Тя бе разположена в една ниша, изсечена в скалата, и изобразяваше богинята с гущер, свит в скута й, и змия, увита около раменете й. Гущерът и змията олицетворяваха създанията, които се бяха грижили за нея, носейки й храна в пустинната пещера, където бе изоставена от майка си Аспинис. Широко разпространеното в западен Сарамир вярване, че божествата трябва да бъдат изобразявани само посредством енигматични символи или в животинските им превъплъщения, никога не бе хващало корени в Тчом Рин, ето защо статуята на Суран показваше богинята такава, каквато я рисуваха легендите — навъсена и мрачна девойка с дълга, заплетена коса и разноцветни очи — едното синьо, а другото зелено. Тя бе облечена в дрипи и държеше чвореста тояга, около която змията бе увила част от дългото си тяло.

Суран нямаше нито величието на повечето божества от сарамирския пантеон, нито се радваше на тяхното благоволение. Обитателите на Тчом Рин бяха избрали богиня, която трябваше да бъде не само почитана, но и умилостивявана — неумолимо и озлобено създание, което преодолява всички злочестия и вярва, че отмъщението е най-святото чувство. Това пасваше идеално на темперамента им и те я почитаха безрезервно и пламенно; нещо повече — за разлика от всички други сарамирци, жителите на пустинята се отнасяха с презрение към религиозните вярвания на своите предци. И въпреки че тези, които живееха извън пределите на Тчом Рин, я смятаха за зла богиня, носителка на суша и мор, пустинните обитатели я боготворяха именно защото тя държеше тези злини далеч от домовете им. Суран беше пазителката на пясъците, а властта й в Тчом Рин беше абсолютна, върховна и неоспорима.

Тази нощ градът спеше мирно и спокойно в блажен отдих от знойната дневна жега. Но и тук, както и навсякъде другаде, имаше хора, които се нуждаеха от прикритието на нощта за деянията си, и един такъв мъж беше на път да убие най-важния човек в Тчом Рин.

Кероки се плъзна като живак по въжето, което бе опънал между две съседни кули, без да се притеснява, че може да падне и да намери смъртта си на прашния калдъръм долу. Световъртежът беше слабост, която не можеше да си позволи, и подобно на другите дребни детски страхове, бе изтръгнат от него завинаги по време на жестоката му подготовка в изкуството да убиваш.

Той стигна до края на въжето и скочи на изящната тераска, за чийто филигранен парапет бе закачено то. Отново стъпваше на твърда земя. Освен че бе поразително красива, архитектурата на Тчом Рин предлагаше и доста места, където да прикрепиш въже. Кероки го остави там, където си беше — увиснало между двете кули, почти невидимо на фона на нощното небе. Ако всичко минеше добре, щеше да се върне по същия път. А ако не станеше така, щеше да е мъртвец.

Той бе набит и нисък мъж, чийто външен вид контрастираше с грацията, с която се придвижваше. Чертите му бяха смугли, а кожата му бе потъмняла от безмилостните лъчи на пустинното слънце. Бе облечен със зелена копринена мантия, която висеше свободно по тялото му, и само на кръста бе пристегната с пурпурен пояс — униформата на слугите на рода Танатсуа. Често най-простичките маскировки бяха най-добри. Кероки се замисли колко пъти беше чувал за наемни убийци с маски и черни дрехи, които издаваха на всеки срещнат занаята на носещия ги. Интелигентно подбраният за всяка конкретна мисия костюм бе спасявал живота му повече от веднъж.

В кулата имаше трима стражи, но всички лежаха мъртви на постовете си. Работодателят му бе обещал, че ще стане така. Той разполагаше с друг човек вътре, чийто специалитет бяха отровите.

Резиденцията на рода Танатсуа в Муйа не беше лесно за проникване място. Всъщност, ако не разполагаха с почти безграничните ресурси на работодателя на Кероки, както и с необходимото време, през което да се подготвят, това щеше да е абсолютно невъзможно. Преоблеченият като слуга убиец вече бе заобиколил и ликвидирал поне дузина стражи; да не говорим за множеството капани, които ловко бе избегнал, докато се изкачваше по предишната кула, откъдето се бе прехвърлил на това балконче с помощта на въжето. Единственият начин да достигне до потенциалната си жертва беше чрез този на пръв поглед заобиколен маршрут, и дори сега разчиташе на някой друг, който да премахне част от препятствията по пътя му.

Кероки не беше човек, който се замисляше за възможността от провал. Независимо от трудностите и опасностите, с които Кероки трябваше да се сблъска, тази нощ баракс Реки ту Танатсуа щеше да срещне смъртта си.

Набитият мъж се шмугна в кулата и мина през стаите, където лежаха мъртвите стражи. Те бяха станали жертви на бавно действаща отрова, която беше толкова фина, че дори не бяха разбрали какво се случва с тях, още по-малко пък можеха да я свържат с вечерята, която бяха изяли преди няколко часа. За разлика от семплата фасада на кулата, помещенията, през които мина убиецът, бяха пищно украсени — стените бяха лакирани, с трегери2 от кован бронз и огромни огледала, които удвояваха всичко. Кълбовидни фенери от тънки златни листове, които бяха изрязани във формата на различни фигурки, висяха от тавана и хвърляха чудновати отблясъци.

Ала Кероки въобще не се интересуваше от изяществото на интериора. Бе изгубил естетическото си чувство заедно със световъртежа си. Вместо да си губи времето в празно съзерцание на обстановката, той се вслушваше напрегнато за всякакви издайнически звуци, а очите му се взираха в търсене и на най-незначителните знаци, че нещо не е наред — например пулс в слепоочията на стражите, който да доказва, че само се преструват на умрели, параван, зад който се крие евентуален нападател, или пък случайно намиране на труповете и незабавно вдигане на тревога. Облеченият като прислужник убиец се замисли дали да не пререже гърлата на тримата мъже, за да премахне подозренията от отровителя, ала после размисли, че едва ли щяха да кървят достатъчно, при положение че сърцата им бяха спрели преди часове, и отхвърли тази идея. Нека отровителят да се оправя сам. Кероки беше сигурен, че се е погрижил добре за следите си.

Мъжът се отправи надолу по стълбите. Кулата се състоеше от поредица кръгли помещения, по всяка вероятност лишени от капани, обзаведени като малки библиотеки, кабинети, стаи за отдих, развлечения и музика. Тренираното око на Кероки обаче веднага съзря измамата. Това бяха фалшиви помещения, които се използваха единствено от стражите! Навярно те самите бяха прекарали седмици в изучаване на скритите капани, шипове и аларми. Коварните приспособления бяха сложени тук, за да предпазят сърцето на резиденцията от похитители, проникнали чрез неговия способ. Гравираните ковчежета върху изящните тоалетки обещаваха скъпоценни бижута, ала само пробвай да ги отвориш и пръстите ти ще бъдат срязани от отровно острие или пък очите ти ще бъдат разядени от отровен газ. Редките гоблени бяха свързани посредством корда със запалителни устройства, а масивните врати — много по-разпространени тук, отколкото на запад, където хората използваха предимно паравани и завеси — бяха проектирани така, че да експлодират, ако не бъдат отворени по точно определен начин. Дори стълбите между отделните помещения бяха снабдени с участъци, където камъкът бе тънък като бисквитка и криеше отдолу коварни камери със стърчащи от пода колове.

Кероки прекара почти два часа в слизане от кулата. Дори и със сведенията, осигурени от вътрешния човек и описващи всеки от наличните капани, той бе длъжен да бъде извънредно предпазлив. Наемният убиец не бе доживял до тридесет и петата си жътва, като се доверяваше на всеки — още по-малко пък, когато ставаше въпрос за живота му, — ето защо провери всичко по два пъти, преди да поеме какъвто и да е риск. Оказа се, че има някои тайни, които вътрешният човек не е успял да разбули, както и някои капани, които не можеха просто да се прескочат, а трябваше да бъдат разгадани и обезвредени с помощта на колекцията му от уникални инструменти.

Докато премахваше поредните пречки по пътя си, Кероки се замисли отново за мисията си, претегляйки евентуалните възможности и рискове планираното убийство да опетни името му. Изводът, до който достигна, беше, че задачата му изглеждаше също тъй честна и справедлива, както и в деня, когато прие тази поръчка. На другата сутрин трябваше да се състои голяма среща на пустинните баракси — кулминацията на многобройните дни на преговори, подписаните договори и постигнатите съглашения. Начело на всички щеше да бъде младият баракс Реки ту Танатсуа. Тази среща щеше да ознаменува обединението на всички баракси от Тчом Рин, което от своя страна щеше да е съпътствано от затвърждаването на позициите на рода Танатсуа като доминираща фамилия сред тях.

Но ако начинанието на Кероки се увенчаеше с успех, тогава главата на обединението щеше да е мъртъв и срещата щеше да претърпи пълен провал. Работодателят му — синът на един от пустинните баракси — бе твърдо убеден, че за семейството му ще бъде неописуем позор баща му да се подчини на рода Танатсуа. Ето защо Кероки бе вкаран в играта.

Той тъкмо щеше да излезе от последната стая, когато чу гласове.

Сетивата му, които бяха непрестанно нащрек, внезапно се изостриха още повече. В подножието на кулата не би трябвало да има стражи — тримата горе и спиралата от смъртоносни капани осигуряваха повече от достатъчна защита. Да не би да бяха удвоили охраната в последния момент? Или пък информаторът му не си беше свършил работата както трябва? За момента това едва ли имаше особено значение — сега трябваше да се концентрира върху нововъзникналото препятствие.

Мъжете се намираха от другата страна на вратата, към която беше прилепил ухо. Не се движеха и, съдейки по интонацията на гласовете и разговора им, не бяха особено бдителни. Въпреки това присъствието им затрудняваше допълнително и бездруго нелеката му задача.

Той се приведе към земята и извади две мънички плоски огледалца, снабдени с дълги, тънки дръжки, след което ги пъхна под процепа на вратата, променяйки ъгъла им, докато улови желаното отражение. Стаята от другата страна на вратата се оказа просторно преддверие с куполовиден, изографисан с фрески таван и облицован с яркочервен мрамор под, над който се издигаше поддържан от изящна колонада балкон. Денем колоните навярно бяха осветени от слънчевите лъчи, проникващи през множеството капковидни прозорци, ала сега бяха потънали в сумрак. Перфектно прикритие.

Щом прецени, че е безопасно да действа, Кероки открехна безшумно вратата, повдигайки я лекичко от пантите, за да не бъде издаден от нежелано проскърцване. Когато пролуката стана достатъчно голяма, че да може да провре главата си, наемният убиец надникна навън. В центъра на преддверието бяха застанали трима стражи, облечени с намачкани копринени мантии, а на коланите им висяха мечове наката. Фенерите, провесени на тънки златни верижки в централната част на залата, излъчваха приглушена светлина, която явно бе недостатъчна за цялото помещение, защото в ъглите му горяха лампи, закачени на бронзови поставки, ала те също не можеха да прогонят сенките.

Според Кероки стражите не можеха да видят добре дали вратата е отворена, или не, ето защо се шмугна иззад една от широките колони, които поддържаха балкона. Въпреки опасността, пулсът му изобщо не се промени — той се придвижваше със спокойствието и лекотата на дива котка. Гласовете на стражите отекваха из преддверието, докато Кероки се плъзгаше от колона към колона, избирайки моментите, когато разговорът им ставаше по-оживен или някой от тях се засмиваше — тогава вероятността да го чуят ставаше най-малка. Той добре знаеше как да се придвижва така, че да подлъгва естествената склонност на човешкото око да забелязва движещи се обекти, ето защо едва ли щяха да го видят, освен ако не гледаха директно към него.

Намерението му беше да прекоси помещението и да излезе незабелязано през другата врата, която щеше да го приближи до спалнята на баракс Реки, и навярно щеше да успее, ако не бе стъпил върху плочката-капан, намираща се зад една от колоните.

Кероки усети как камъкът поддава под стъпалото му и чу едва доловимото изщракване. Тялото му замръзна, а пулсът и дъхът му застинаха.

Нищо не се случи.

Наемният убиец бавно издиша. Не бе толкова глупав, че да си помисли, че капанът се е повредил — най-вероятно бе проектиран така, че да се задейства при отместване на тежестта. Навярно стъпването отгоре му само го привеждаше в готовност, а вдигането на стъпалото го активираше. Повечето хора изобщо не биха забелязали присъствието му, ала Кероки не беше като тях.

Той изруга ядосано на ум. Ами да — всичко бе толкова предвидимо! Колонадата нарочно бе оставена да тъне в полумрак, за да изкуши евентуалния натрапник. Това беше идеалното място за поставяне на капан. Информаторът на Кероки не бе успял да научи нищичко за него, ала убиецът трябваше да се досети, че работата изглеждаше прекалено лесна.

Въпреки железния самоконтрол, Кероки почувства как на челото му избиват студени капки пот. Той се опита да прецени трезво ситуацията. Засега бе добре скрит от пазачите, но в същото време не можеше да помръдне оттук. Ако вдигнеше крака си от плочката-капан, последиците едва ли щяха да бъдат особено приятни за него. Що за клопка обаче беше това? Кероки предполагаше, че не би трябвало да е нещо смъртоносно или много опасно, защото през това преддверие минаваха доста хора и едва ли всички знаеха за съществуването на капана. Ами ако се активираше само през нощта? Мъжът размисли и си каза, че това бе малко вероятно, защото кой би искал да убие някой от гостите си по погрешка? Най-вероятно тази плочка задействаше алармен звънец, което бе не по-малко смъртоносно за него, защото разкриеха ли присъствието му, беше мъртъв.

По едната му буза се спусна струйка пот. Минутите пълзяха бавно и неумолимо, а стражите продължаваха да си бъбрят безгрижно, сякаш се намираха не на пост, а в някоя пивница. Вече бе изгубил достатъчно време в преодоляване на смъртоносните препятствия в кулата и не можеше да си позволи да изгуби повече. Слънцето щеше да изгрее съвсем скоро, а дотогава трябваше да се е махнал далеч оттук, ако искаше да види отново раждането на деня.

Все още търсеше отговор, когато интонацията на стражите го предупреди, че разговорът им вървеше към приключване. Не след дълго те се умълчаха и Кероки чу как стъпките им се отдалечават в различни посоки. Отне му малко повече от секунда, за да осъзнае какво всъщност правят.

Пазачите се разделяха, за да проверят колонадата.

Наемният убиец почувства могъщия прилив на адреналин, ала успя да го овладее. Годините на сурови тренировки го бяха дарили със стоманена дисциплина и той знаеше кога да се възползва от рефлексите на тялото си и кога да ги потиска. Сега не биваше да се поддава на възбудата. Трябваше да е спокоен, за да може да разсъждава трезво. И най-важното — имаше само броени секунди, за да го направи.

Когато първият страж го зърна, Кероки лежеше възнак по такъв начин, че сянката на една от колоните и слабата светлина го правеха почти незабележим. Пазачът узна за присъствието му едва когато се приближи на няколко метра от него, а и дори тогава трябваше да присвие очи, за да се увери във видяното. Пред него лежеше един от прислужниците на баракс Реки ту Танатсуа, който най-вероятно бе проснат в безсъзнание от незнаен нашественик. Стражът изобщо не забеляза, че кракът на слугата натиска невидимата плочка.

Той подсвирна на събратята си и се наведе, за да провери състоянието на лежащата фигура, без да очаква никаква заплаха от нея. Той смяташе, че опасността вече е отминала и е оставила този клет прислужник след себе си. Това предположение коства живота му.

Кероки изви светкавично тялото си, допря малката тръбичка до устата си и изстреля стреличката към гърлото на пазача. Отровата беше толкова бърза, че действаше почти моментално, ала въпреки това мъжът имаше време да изхъхри изненадано, преди гласните му струни да се парализират. Докато си помисли, че трябва да извади меча си, силата напусна тялото му и той се олюля, политайки към земята. Наемният убиец се завъртя, за да улови ръката на умиращия мъж, без да отлепя крака си от коварната плочка, и бързо го придърпа към себе си, заглушавайки падането му със собственото си тяло. Когато Кероки го положи върху плочката, той вече беше мъртъв. Натрапникът отпрати безмълвна молитва към своя бог Омеча механизмът да не е особено чувствителен и най-накрая отмести стъпалото си.

Не се задейства никакъв сигнал за тревога.

Другите двама стражи извикаха в отговор на изсвирването на техния събрат. Кероки зареди нова стрела в тръбичката си и надзърна иззад ръба на колоната. Единият пазач се приближаваше с енергични крачки към колонадата, а другият все още се намираше в другия край на преддверието и очевидно се колебаеше дали да придружи другаря си. Преоблеченият като прислужник мъж се прицели внимателно и порази с отровната си стреличка по-отдалечения страж, който мигом се строполи на земята с приглушено стенание. Звукът от падането му бе достатъчно силен, за да накара неговия събрат да се обърне на сто и осемдесет градуса. Щом зърна поваления мъж, той веднага отстъпи назад и извади меча си, с което предостави на Кероки идеална възможност да забие третата си стреличка точно под едното му око. Клетникът се олюля немощно и рухна бездиханен на земята, а зловещото изпращяване информира убиеца му, че беше пукнал черепа си при падането.

Кероки излезе иззад колоната, огледа се наоколо и изцъка с език. Вътрешният човек, който го бе снабдил с отровата за стреличките му, наистина имаше забележителен талант.

Той примъкна трупа на последния страж зад колонадата и избърса с кърпа кървавото петно на пода. Доволен, че мъртъвците няма да бъдат забелязани, в случай че някой случайно влезе в преддверието, Кероки продължи напред. Времето течеше неумолимо, а той трябваше да се върне по същия път, по който бе дошъл, и да премине през осеяните с капани стаи, преди домакинството да се е събудило.

По-нататъшният му преход го убеди, че в сведенията на информатора му нямаше повече празноти. Наемният убиец премина през богато украсените коридори на резиденцията на рода Танатсуа без никакви инциденти, макар че на два пъти трябваше да се притаи, за да избегне патрулиращите стражи, а след това му се наложи да намери добре скрития ключ, отварящ залостената врата пред него. Зеленикавата лунна светлина придоби още по-наситен оттенък, когато Нерин се подаде иззад по-голямата си сестра и засия с пълна сила. Статуите на Суран го гледаха от нишите в лакираните стени, докато минаваше покрай тях, а огледалата умножаваха образа му. По едно време зърна някаква котка, която се прокрадваше наблизо, очевидно поела на своя собствена мисия в нощта.

Пред вратите на спалнята на баракс Реки нямаше стражи. Бяха му съобщили, че жена му не могла да понесе присъствието на въоръжени мъже в такава близост до семейното й ложе. Според Кероки бъдещата вдовица съвсем скоро щеше да съжалява за това.

Той допря едната си ръка до богато орнаментираната врата, а с другата тъкмо изваждаше ножа си, когато внезапно спря дотам.

Това, което го потресе, не беше тънкото като игла острие, забило се в китката му, нито пък ръката, която запуши устата му и рязко изви главата му назад. Не, Кероки не можеше да повярва, че не бе чул приближаването на непознатия. Преди да успее да реагира, наемният убиец се озова проснат на пода, при което бе запратен с такава сила върху студения мрамор, че буквално остана без дъх.

Ето че сега отново лежеше възнак на земята и се взираше в тавана, а тялото му постепенно се вкочаняваше. Опита се да помръдне, ала съзнанието му сякаш бе откъснато от мускулите му и не се случи нищо. В следващия миг изведнъж го осени — острието бе намазано с отрова! За първи път, откакто беше дете, паниката обсеби мислите му и страхът от парализирането го изпълни с неистовото желание да закрещи.

Само на крачка от него в мрака стоеше жена с почти свръхестествена красота, със смугла кожа и черна коса, облечена в тънка туника, пристегната на кръста с копринен колан. Кероки отдавна бе прогонил всички сладострастни мисли от съзнанието си, но тази красавица без всякакво съмнение щеше да ги върне с утроена сила, стига само ситуацията да беше по-различна.

Непознатата коленичи над него и го възседна. Тя издърпа внимателно кинжала от вкочанените му пръсти и го положи настрани, след което се надвеси над него, доближавайки лице до неговото. Дъхът й ухаеше на пустинни цветя.

— Приятелят ти с отровите е невероятен, нали? — измърка тя. — Преди да го убия, го убедих да ми даде малко от тази, на която се наслаждаваш в момента. — Бавна усмивка, жестока и омагьосваща, пропълзя по устните й. — Помислих си, че ще мога да се справя сама с тази работа. Защо да тревожа Реки — това ще има толкова много… последствия. Освен това — добави загадъчно тя, а гласът й се понижи до шепот — обичам плячката си жива. А тази нощ съм много, много гладна.

Кероки, който беше убеден, че е попаднал в лапите на някакъв свиреп демон, се опита отново да изкрещи, ала единственото, което можа да постигне, беше да изскимти жалостиво.

Жената допря пръст до устните му.

— Шшшт — прошепна тя. — Ще събудиш съпруга ми.

Едва тогава Кероки разбра кой беше нападателят му. Отначало не я бе разпознал, защото никога не беше виждал лицето й, а художниците явно не бяха способни да предадат красотата й върху портретите. Съпругата на Реки. Асара.

Тя допря устни до неговите и засмука, докато мъжът не почувства как нещо се скъса вътре в него, след което искрящата струя на същността му започна да изтича от него и да се влива в Асара. Последните мисли на Кероки, преди мракът да спусне вечния си покров над съзнанието му, бяха лишени от какъвто и да е егоизъм. Той се зачуди каква ли щеше да бъде съдбата на родината му — на страната, която обичаше, въпреки че не го бе знаел досега, — при положение че подобно чудовище бе обвързано в брачен съюз с най-могъщия човек в Тчом Рин.