Воалът на властта

Петнадесета глава

Окото на Нуки се издигна в небето, поставяйки началото на един ясен и хладен ден, в който капчиците роса проблясваха по тревите като миниатюрни диаманти; Кайку, Лусия и спътниците им бяха станали доста по-рано и докато похапваха студената си закуска, погледите им бяха съсредоточени върху дърветата. Върху безкрайната стена от дървета.

Бяха издигнали бивака си на северния бряг на река Ко, откъм южния край на гората Ксу. Повечето не бяха мигнали през цялата нощ, а тези, които все пак успяха да подремнат, се събудиха изморени и отпаднали, със смътен спомен за ужасните кошмари, които ги бяха тормозили през нощта. Бяха двадесет и петима на брой — Кайку, Фаека, Лусия, Асара, тримата ткиуратци и осемнадесет други мъже и жени от Либера Драмач. Бяха дошли тук, за да открият какво се криеше в сърцето на този загадъчен лес — Ксхианг Ксхи, най-древният и могъщ от всички духове, обитаващи сарамирския континент.

Кайку отиде да се измие в реката, след което се върна в лагера. Замалко да затрака със зъби от студ, ала нейната кана веднага повиши телесната й температура, адаптирайки автоматично организма й към мразовитата утрин. Вече бе свикнала с тези неща и те въобще не я изненадваха — просто ги приемаше за даденост. Тя не виждаше нищо изключително в това да си Различен и изобщо не споделяше убеждението на Кайлин, че Сестрите и някои други Различни са по-висши спрямо онези, които не са били променени от покварата на Чаросплетниците. Въпреки това не можеше да потисне усмивката си при вида на войниците, които подскачаха и се пляскаха по голите гърбове, след като се бяха топнали в ледените води на реката.

Тъмнокосата Сестра се запита дали да се премени в одеждите на Аления орден, или да остане в грубите си пътнически дрехи, които заличаваха напълно пола й. В крайна сметка се спря на второто. Имаше чувството, че ще е проява на двуличие да пристъпи в горските дебри с униформата на Аления орден; тази гора не можеше да бъде заблудена.

Тя се загледа мрачно в дърветата, които бележеха границата между света на хората и света на духовете. Покрили хълмистите възвишения на север, докъдето поглед стига, те се простираха до източния и западния хоризонт. Гората Ксу имаше колосални размери — дължината й надхвърляше четиристотин и петдесет километра, а ширината й беше около триста, — и превишаваше по големина дори езерото Азлея, което се намираше на изток от нея. Единствената информация, която имаха за този величествен лес, се съдържаше в слуховете и преданията, а там не се споменаваше нищо приятно за нея. Жителите на Сарамир отдавна бяха научили, че земята им е достатъчно голяма, за да живеят тук, без да смущават духовете, а на територията на континента нямаше друго място, където да бродят повече духове, от гората Ксу. Навремето бе направен плах опит да бъде изследвана — вследствие на безумния план за прокарване на търговски път между Бараск и Сараку, — ала повечето участници в експедицията така и не се завърнаха. Малцината, които успяха да избягат, оставиха завинаги зравия си разум в мрачните дъбрави.

Нито Кайку, нито който и да е от спътниците й не се съмняваше, че проникването в гората е равносилно на самоубийство. Този път обаче нещата стояха по-различно, защото имаха нещо, с каквото не е разполагал никой от предишните изследователи на гората. Този път имаха Лусия и върху крехките рамене на девойката лежеше отговорността за живота на всеки от двадесет и четиримата й придружители.

Сякаш почувствала мислите й, Лусия се обърна към нея. Кайку улови погледа й, след което отново се загледа в гората.

— Тя ни мрази — прошепна девойката.

— Зная — въздъхна Кайку. — И има пълно основание за това.

Престолонаследничката се намръщи.

— Ние не сме нейни врагове, Кайку. Ние не сме Чаросплетниците.

— Едно време и Чаросплетниците са били същите като нас.

— Да, но техният бог ги прави такива, каквито са — изтъкна Лусия. Гласът й звучеше тъй отпаднало и немощно, че част от Кайку изобщо не искаше да й отговаря, но трябваше.

— Техният бог никога не е накарал някого да се присъедини към Чаросплетниците, Лусия — отбеляза тъмнокосата Сестра. — След появата на първите вещери всички останали са отишли при тях по своя воля. Той никога не ги е карал да слагат Маски. Те са направили това, водени от амбиция, от алчност, от желание за власт и господство. Нито едно от извращенията, на които се отдават, не е дошло отвън — пороците им винаги са били вътре в тях, но пропуканият разсъдък им е позволил да излязат наяве. — Тя отметна един непослушен кичур от лицето си. — Те са просто мъже, Лусия. Мъже, които искат власт — както всички други мъже.

— Не всички мъже са такива — каза девойката.

Кайку погледна към мястото, където се намираше Тсата — ткиуратецът бе седнал с кръстосани крака и говореше с двамината си спътници, — и кимна на приятелката си.

— Да, права си. Не всички мъже са такива.

— Не се отчайвай — рече Лусия и сложи ръка на рамото й. — Моля те. Винаги си била по-силна от мен. Не мога да се справя с това, което ми предстои, ако не вярваш в каузата ни.

— Тогава не го прави — отвърна й Кайку. — Върни се и аз ще тръгна с теб.

На лицето на престолонаследничката разцъфна тъжна усмивка.

— Ти винаги си ме поставяла над всичко друго в света — промълви тя. — Дори и от това да зависи съдбата на целия свят, дори и от това да зависи съдбата на Златните владения, ти винаги поставяш моята безопасност над всичко останало. — Тя прегърна Кайку. — Ти, ти и само ти.

Тъмнокосата Сестра почувства как сърцето й се свива; в същото време тонът на Лусия недвусмислено свидетелстваше, че няма никакъв смисъл да се опитва да я разубеждава.

Престолонаследничката я пусна и се взря в очите й.

— Вече никой не е в безопасност, Кайку — промълви тя. — Никой.

С настъпването на деня всички се ориентираха към потегляне. Нямаше какво да си кажат; заплахата, която витаеше във въздуха, бе повече от осезаема. Бяха взели две манкстуи със себе си в качеството им на товарни животни, ала също като гарваните, които следваха Лусия от Арака Джо насам, отказаха да се се приближат до безкрайната редица от дървета. В крайна сметка пътешествениците бяха принудени да разпределят провизиите си помежду си и да пуснат добичетата на свобода. Единствено ткиуратците не изглеждаха притеснени.

Кайку забеляза, че Асара я гледа някак странно. Някогашната прислужница не отмести погледа си, и накрая Сестрата бе принудена да отстъпи първа. Богове, не стига, че положението и бездруго не беше никак розово, ами и с тези тайнствени намеци на Асара за изплащане на дълговете… Кайку не беше сигурна дали може да се довери на тази жена. Защо изобщо бе дошла? Та тя никога не се хвърляше безразсъдно в рисковани ситуации… Какво ли щеше да поиска от Кайку в замяна на това, че бе спасила живота й?

Имаше само една причина Различният шпионин да е тук и да се излага на същия риск, който застрашаваше живота на всички останали. Асара имаше недовършена работа.

Когато всички бяха готови, се събраха в края на гората. Пред тях се простираше невъобразима плетеница от клони и храсти, а от неравната земя стърчаха възлести корени. Чуруликаха птици, жужаха насекоми и се дочуваха най-различни животински звуци. На пръв поглед в гората нямаше нищо необичайно; в същото време обаче на ръба на възприятията им се бе настанило някакво парещо усещане, което сякаш ги предупреждаваше да не пристъпват в гъстите дъбрави, където тегнеха мрачни тайни.

Чакаха Лусия. Тя не носеше броня като войниците; бе облечена с някакви захабени селски дрехи, които изобщо не й отиваха и я правеха да изглежда по-дребна, отколкото беше в действителност. Девойката мъкнеше торба както всички останали — по изрично нейно настояване, — но товарът й бе по-лек от този на другите. В момента престолонаследничката стоеше с клюмнала глава, при което късата й руса коса беше паднала пред лицето й и откриваше изгорялата кожа на тила й. Придружителите й я чакаха да се обърне и да ги поведе, да им вдъхне от онзи плам, който бе разпалила в душите им на събранието в Араака Джо, ала Лусия нямаше какво да им даде. След малко тя намести ремъците на висящата на гърба й торба, за да не й убиват толкова, вдигна глава и закрачи бавно към дърветата. Останалите я последваха, без да промълвят и дума.

При първата стъпка на Лусия отвъд преградата от дървета гората утихна. Тишината се разпростря навътре като вълна — стъпките й сякаш бяха камъчета, накъдрили повърхността на застинало езеро. Когато вълната отмина, птиците престанаха да чуруликат, насекомите утихнаха, а звуците, издавани от другите горски обитатели, замряха в гърлата им.

Тишината, която се възцари, бе толкова всеобхватна, че им действаше на нервите. Проскърцването на кожените брони и шумоленето на дрехите им бяха единствените звуци, които я нарушаваха, като се изключи едва доловимият шепот на вятъра и далечното ромолене на реката. Натрапниците имаха чувството, че са откъснати от реалността, че по някакъв начин са изолирани от всички онези звуци, които почти не бяха забелязвали досега, но които представляваха неотменима част от живота им. Тази тишина беше болезнена.

Продължиха напред. Призрачното безмълвие разсея и последните им съмнения, че гората не знае за присъствието им.

Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-нагъсто растяха дърветата. Основното ядро на групата, предвождано от Лусия, се движеше в индийска нишка, за да преодоляват по-лесно долчинките, могилките и другите неравности на терена. Ткиуратците обаче бяха предприели друг подход — те се движеха разпръснати, за да пoлучат по-пълна представа за характера на местността. Престолонаследничката пристъпваше пред Кайку и от време на време наместваше ремъците на торбата си, когато започваха да й убиват. Тя не беше никак силна — прекараните под похлупак години в Императорската цитадела бяха разнежили организма й, лишавайки я от физическа издръжливост. Тя обаче стискаше зъби и не се оплакваше.

Никой не каза нищо в продължение на цял час. Чувството на потискаща обреченост, което тегнеше във въздуха, ставаше все по-силно с всяка следваща крачка. Кайку усещаше присъствието на духовете — то сякаш се бе просмукало в околната атмосфера, досущ като мириса на застояло в изоставена къща. Те ги дебнеха, затаили дъх от злоба и отвращение, че тези хора са дръзнали да пристъпят във владенията им.

Кайку се надяваше, че Лусия знае какво прави. Тя бе сигурна, че престолонаследничката може да установи контакт с тези същества, но си оставаше въпросът дали те щяха да я изслушат. И когато — ако — успееха да се доберат до Ксхианг Ксхи, който обитаваше сърцето на гората, дали уменията на девойката щяха да се окажат достатъчни, че да изпълни мисията?

Тъмнокосата Сестра си припомни разговора им в Арака Джо. „Защо точно това място?“, беше попитала тя. „Защо точно това същество? Защо от всички духове, обитаващи непристъпните и затънтени кътчета на тази земя, избра точно този — Ксхианг Ксхи?“

— Защото всички останали духове благоговеят пред него — бе отвърнала Лусия. — Защото никой друг не може да ги накара да се надигнат. Защото всички духове в Сарамир са като невръстни хлапета пред него. Дори Лунните деца се боят от Ксхианг Ксхи.

Кайку забави крачка, докато се озова редом до Фаека. По някакъв начин посестримата й бе успяла да вдъхне живот дори на размъкнатите си пътнически дрехи, а червената й коса изглеждаше безупречно както винаги. Подобни дребни детайли радваха душата на Кайку и й помагаха да отблъсква все по-натрапчивото усещане за враждебност и злонамереност, витаещо във въздуха.

— Защо не престанат? — изсъска Фаека, обръщайки се към Кайку.

— Имай вяра, Фаека — опита се да я успокои тъмнокосата Сестра. — Лусия ще ни закриля.

Посестримата й я изгледа обидено.

— Недей да ми пробутваш подобни изтъркани фрази — отсече тя. — И ти се страхуваш не по-малко от мен. — В следващия миг обаче гневът й се изпари и тя бе отвратена от реакцията си. — Извинявай! — въздъхна. — Това място ми действа на нервите.

Кайку кимна. Изключително чувствителната натура на Фаека тук бе едновременно и благословия, и проклятие. Тя се зачуди дали Кайлин бе взела мъдро решение, като я изпрати тук — подозираше, че Нейно превъзходителство е направила това само заради нея, понеже знаеше, че Фаека е най-близката й приятелка в Ордена.

Фаека, Асара и — по всяка вероятност — Тсата и двамината му спътници бяха тук единствено заради нея. А тя самата се бе отправила на тази опасна експедиция, защото не можеше да остави Лусия да се изправи срещу опасността без нея. И тя, и престолонаследничката рискуваха както своя живот, така и живота на онези, които бяха въвлекли в мисията. Ето как себеотрицанието се бе превърнало в егоизъм. Тъмнокосата Сестра си помисли, че най-накрая започва да разбира бремето на отговорността, което притискаше Лусия.

Промяната настъпи внезапно. Фаека извика изплашено, когато го почувства. Сякаш мозъкът й внезапно беше потопен в гъста смола, заливаща го от всички страни. Сестрите веднага изпредоха защитни стени, които да ги предпазят, ала другите участници в експедицията бяха безсилни срещу невидимата заплаха. Те бяха погребани под вездесъщото чувство на обреченост, което тегнеше навсякъде около тях. Слънчевата светлина, която се процеждаше през балдахина от листа, изтъня и изчезна, сякаш някакъв огромен облак бе засенчил окото на Нуки; в следващия момент обаче тя започна да помръква, докато над гората не се възцари такава черна нощ, че дори тези, които можеха да виждат в тъмното, се превърнаха в слепци.

Пътешествениците бяха обхванати от паника. Внезапното здрачаване беше кошмарно, но не можеше да се сравнява с ужаса, който изпитваха сега. Сетивата им крещяха, че ги грози невероятна опасност; че съвсем наблизо ги дебнат някакви неведоми същества. Безпомощните им очи отстъпиха пред въображението им, което веднага започна да рисува страховити картини. Чудовищни, демонични създания се рееха във въздуха или се прокрадваха по земята; зловещи черни твари с дълги зъби и заострени криви нокти. Единствените звуци бяха отчаяните викове на отряда им — хората крещяха, че на всяка цена трябва да защитят Лусия, и въпреки че умираха от желание да побягнат, не смееха да го сторят.

Трябваше да минат няколко секунди, преди вцепенената от страх Кайку да превключи зрението си в Чаросплетието. Тъмнината бе от материално естество и нямаше никаква сила в света на златистите нишки. Светът отново проблесна и бродерията на миниатюрните фибри очерта гората и хората, които пристъпваха сред дърветата. Тя ги видя как залитат с протегнати напред ръце, с отворени, ала невиждащи очи и разширени до болка зеници. Някои бяха извадили мечовете си и се ослушваха за стъпките на врага, а ткиуратците вървяха приведени, за да представляват по-трудни мишени. Единствено те изглеждаха спокойни, макар че бясното туптене на сърцата им и ускорената циркулация на кръвта из телата им подсказваха точно обратното. Нишките на Чаросплетието бясно вибрираха, което потвърди подозренията на Кайку, че паниката бе изкуствено създадена.

Тя обаче не бе лишена от основания, защото духовете идваха. Те се носеха във въздуха около тях, приемайки най-различни форми, пред които и най-страшният кошмар на пътешествениците бледнееше. С всяка следваща секунда очертанията им ставаха все по-отчетливи и се оформяха като крайници, челюсти, пипала и нокти. Бяха десетки. Двете с Фаека нямаха никаква надежда за успех срещу тях.

— Лусия! — извика тя, ала престолонаследничката не я слушаше. Тя бе коленичила на земята, заровила ръце в обраслата с трева почва и привела глава. Някой изкрещя; в следващия миг гласът внезапно заглъхна, сякаш отнесен от шеметен вятър. Тъмнокосата Сестра се опита да определи местонахождението на демоните, ала събитията се бяха развили прекалено бързо. Тя се огледа безпомощно, неспособна да реагира. Лусия им говореше. Можеше само да се надява, че това, което им казваше девойката, бе достатъчно.

Духовете връхлитаха от въздуха, спускаха се по дърветата, придобивайки все по-плътни и осезаеми измерения. Незрящите хора се разтрепериха, усетили, че нещо тъмно и гибелно идва за тях, а те са абсолютно безпомощни да го предотвратят. Кайку почувства как нейната кана се надига вътре в нея, водена от неудържим импулс да се развихри, но враговете бяха твърде много и едва ли използването й щеше да доведе до някакъв ефект. Тя усети присъствието на Фаека сред нишките на Чаросплетието и почувства битката, която червенокосата Сестра водеше, за да запази самообладание пред лицето на сковаващия ужас. Също като Кайку, и тя можеше да вижда какво се случваше. Един от членовете на Либера Драмач залитна и замалко да наръга един от спътниците си с извадения си меч, а друг се препъна, както си вървеше с протегнати напред ръце и ококорени, невиждащи очи, и едва не се стовари върху Лусия.

— Всички да стоят по местата си, без да мърдат! — извика Кайку, влагайки цялата властност, на която бе способна, в това изречение. Спътниците й веднага се подчиниха, вкопчвайки се в думите й като в спасително въже.

— Какво става? — извика истерично някой.

— Лусия ще ни помогне — отвърна тя с по-голяма убеденост, отколкото чувстваше в действителност. — Само имайте търпение.

Тя отново насочи взора си към мястото, където коленичеше Лусия. Прозвуча още един писък — някъде сред дърветата, — който замря в мига, в който бе възникнал. Тя стисна силно клепачи — това не пречеше на способността й да вижда в Чаросплетието — и започна да се моли. Духовете се приближаваха — кошмарни въплъщения на детски страхове — прокрадваха се между дърветата и дебнеха хората. Кайку едва се сдържаше да не стовари своята кана връз тях; така може би щеше да ги отблъсне поне за малко и да ги накара добре да премислят, преди да се нахвърлят върху плячката си. Постъпеше ли така обаче, щеше да причини смъртта на всички тях, защото, каквото и да им казваше Лусия, преговорите щяха да претърпят пълен крах при първия признак на враждебност от страна на Кайку.

— Стойте неподвижно и чакайте! — извика им тя, защото не можеше да понася тишината. Ткиуратците не бяха помръднали, а Асара не се виждаше никаква. Духовете продължаваха да настъпват към тях, прокрадвайки се между дърветата като мъгла, като изменяха в движение формата си — ту се удължаваха, ту ставаха двуизмерни и се огъваха около дърветата под ъгъл, който не изглеждаше възможен в предишния момент.

Идваха все по-близо и по-близо. Достатъчно близо, за да убият някой от тях.

Внезапно напрежението във въздуха като че ли се разреди и смазващата омраза на духовете започна да се отдръпва. Кайку погледна към Лусия, ала не забеляза и следа от външна реакция. Кошмарните създания обаче не бяха отстъпили и на милиметър. Някои от тях се бяха издигнали във въздуха над потенциалните си жертви, подобно на зли сенки, които всеки момент щяха да се нахвърлят върху телата, които ги пораждаха. Кайку не смееше да диша. Тази секунда бе решаваща. Везните на съдбата им бяха застинали неподвижно и всичко зависеше от това накъде ще се наклонят. В единия случай щяха да оживеят, ала в другия щяха да загинат и дори да развихреше своята кана по най-добрия възможен начин, това нямаше да ги спаси.

Тогава гората въздъхна и духовете започнаха да отстъпват бавно между дърветата, без да откъсват гибелния си взор от отряда. Кайку издиша облекчено въздуха, който бе сдържала толкова дълго, че вече бе започнал да изгаря дробовете й, и се загледа в ужасяващите сенки, които постепенно губеха плътността си, докато се разтваряха в Чаросплетието. Заедно с тях изчезна и потискащото чувство за заплаха и злонамереност, което тегнеше във въздуха, и светлината се завърна. Зрението на участниците в експедицията постепенно се възстанови и всички имаха усещането, че се събуждат от някакъв кошмар.

Те се взираха един в друг с очи, зажаднели за каквито и да е гледки, неспособни да повярват в щастливото си избавление. По лицата им се изписа вина и смущение — някои се бяха свили от страх, а други размахваха мечовете си на сантиметри от спътниците си. Всички се чувстваха засрамени от страха си. Тези, които се бяха препънали, се надигнаха от земята, мигайки учудено. Ткиуратците се изправиха спокойно на крака, а Асара отново се появи, напускайки скривалището си, където и да бе то.

Гората изглеждаше спокойна и обикновена. Окото на Нуки надничаше иззад балдахина от листа и клони и светът отново бе зелен, кафяв и нормален. Тишината бе също тъй всеобхватна, както преди, но духовете бяха изчезнали.

Лусия се изправи бавно; ръцете й бяха целите в пръст. Тя се огледа наоколо, ала погледът й премина покрай спътниците й, сякаш изобщо не бяха там.

— Ще ни пуснат да минем — рече тя.

Фаека започна да плаче.

Продължиха напред, защото нямаше какво друго да сторят; ала от крехката им увереност не бе останала и следа и те пълзяха като изплашени деца под разперените клони на дърветата.

Двама от войниците се бяха изгубили в мрака и от тях не бе останала и следа. Ако Лусия не беше с тях, сега никой нямаше да е жив. Ала вместо да затвърди вярата им в тяхната спасителка, инцидентът им напомни колко малки са шансовете им да оцелеят. Дори Чаросплетниците бяха за предпочитане пред това — те поне бяха същества от плът и кръв и имаха физически облик. Придружителите на Лусия си даваха сметка, че са оцелели само защото духовете бяха решили да не ги убият. Случеше ли се нещо с престолонаследничката обаче, никога нямаше да напуснат това място.

Мислите на Кайку бяха още по-мрачни. Тя знаеше нещо, което не бе известно на другите, и това влошаваше още повече положението.

— Все още не сме в безопасност — каза Лусия, когато тъмнокосата Сестра я докосна по ръката. — Тези духове ни пуснаха да минем, ала в гората има и други. Някои може да се окажат не толкова сговорчиви.

Кайку се увери, че никой няма да ги чуе, и прошепна на ухото на девойката:

— Какво искаш да кажеш?

— Колкото по-навътре в гората навлизаме, толкова по-голяма вероятност има да срещнем други духове — отвърна й престолонаследничката. — По-стари духове. Те едва ли ще могат да бъдат умиротворени толкова лесно.

Тъмнокосата Сестра огледа лицата на спътниците им. Следите от наскоро преживения ужас още си личаха.

— Може би е най-добре да не им казваме това — измърмори тя. — Поне засега.

Лусия кимна разсеяно. Навярно вече бе забравила, че Кайку вървеше редом с нея.

Сестрата я остави и се приближи до Фаека — тя изглеждаше най-засегната от инцидента. Тежко й беше да я гледа в това състояние, но същевременно някаква жестока част от Кайку искаше да проявява малко повече дискретност по отношение на преживяното. Та тя беше Сестра все пак! Хората около тях имаха нужда да вярват, че е несломима. Нейната слабост заразяваше другите и подронваше самоувереността на всички. Кайку се тревожеше, че Фаека ще долови раздразнението й, ала дори и да бе така, червенокосата Сестра не каза нищо.

Когато окото на Нуки започна да клони към залез, гората започна да става особена.

Този път промяната беше бавна и постепенна. Отначало се натъкваха на единични случаи — непознато цвете или дърво, което изглеждаше странно. После откриха някаква забележителна скала, която стърчеше от земята — взеха я за необикновена метална руда, понеже повърхността й бе лъскава и сребриста. По някое време зърнаха туфа храсти с тъмнопурпурни цветове, които никой не можа да разпознае, както и дърво, чиито клони се увиваха около клоните на другите дървета като лозници. Цветът на зеленото море, което ги заобикаляше, стана по-наситен и започна да се примесва с пурпурни и златни оттенъци.

Колкото по-навътре в дебрите на гората Ксу проникваха, толкова по-често започнаха да забелязват животни — винаги безмълвни и предпазливи, — някои от които принадлежаха към видове, каквито не бяха срещали никога преди. Един от войниците се закле, че е видял бяло създание, подобно на елен, високо сред клоните на едно от дърветата. Асара забеляза дългокрак паяк с коруба като на рак, висок около половин метър, който ги дебнеше от дупката си. Теренът ставаше все по-неравен — все по-често се налагаше да преодоляват хълмисти възвишения, стърчащи от земята скали, коварни долчинки и стръмни дерета, някои от които отвеждаха до дълбоки пропасти.

Небето вече се бе обагрило в тъмнопурпурно, когато водачът на групата — мъж на средна възраст от Либера Драмач на име Доджа — реши да спрат и да си направят бивак. Мястото, което избра, беше откритият тревист склон на една клисура, между дърветата и дълбокото дере, а липсата на покров от листа над главите им позволяваше да видят Иридима, която бе увиснала сред изпъстреното с пурпурни отблясъци небе. От другата страна на клисурата имаше извънредно висок водопад, чиито води се разделяха на три бързея от червените скали, преди отново да се слеят в едно на половината път към реката в подножието му.

Когато лагерът беше готов, Кайку застана на ръба на пропастта и се загледа в дълбините на клисурата. Що за река беше тази? Дали бе приток на Ко? Откъде извираше и къде се вливаше? Дали някой от спътниците им я беше виждал? Най-вероятно реката си течеше тук от хиляда години, без никой да знае за това. И ако не беше Лусия, можеше да продължи да си тече още хиляда, без някой да узнае за съществуването й.

Тя продължи да се взира в далечината, натъжена от безразличието на света. Колко дребни и незначителни изглеждаха в очите на съзиданието, колко жалки бяха стремежите и амбициите им! Духовете пазеха територията си, луните се плъзгаха из небесата, моретата оставаха все така бездънни… Природата изобщо не се интересуваше от несгодите на човечеството. Тя се зачуди дали мисията на Лусия наистина не беше невъзможна. Наистина ли можеше да накара духовете да се надигнат на тяхна страна, дори и това да е в техен интерес? Дали боговете изобщо забелязваха как се биеха и погиваха?

Тя отвърна взор от клисурата. Подобни мисли само засилваха отчаянието й. Идеята да се върне в лагера също не я привличаше — Асара беше там, а Кайку гледаше да я избягва, доколкото можеше; Фаека пък беше съкрушена от сблъсъка с духовете и тъмнокосата Сестра не искаше да се занимава с нея. Също така не й се говореше с Тсата или с някой от спътниците му; това, което чувстваше, беше прекалено лично, за да се мъчи да им го обясни.

Тъкмо се чудеше дали да си почине малко, когато видя Лусия да върви към близките дървета.

Тя примигна. Наистина ли бе видяла това? Тя закрачи нагоре по тревистия склон и съмненията й се изпариха на часа. Естествено, Лусия се бе измъкнала сама — беше типично в неин стил да изчезва по този начин. Навярно хората в лагера си мислеха, че е заспала. Престолонаследничката се нуждаеше от уединение повече от всички, а що се отнася до горските духове, тя имаше най-малко основания да се бои от тях.

Тази мисъл обаче не подейства никак успокояващо на Кайку. Тя забиколи бивака и стигна до мястото, където Лусия беше влязла между дърветата. От мястото, където се намираха палатките им, я наблюдаваха двамата мъже, които в момента бяха на стража. Най-вероятно се чудеха какво ли бе намислила — и тя ги остави да се чудят. Най-добре да върне Лусия обратно, преди някой да забележи отсъствието й. Тази мисъл обаче бе последвана от друга — как така престолонаследничката бе успяла да напусне лагера, без да я забележат?

Гората изглеждаше зловещо на лунната светлина. Тишината и застиналият въздух й придаваха гробовен вид, а непознатата растителност караше всичко да изглежда причудливо и непривично. Въпреки че светлината на Иридима придаваше едноцветност на пейзажа, тези странни растения отразяваха и други цветове, някои от които бяха особено трудни за определяне. Кайку се заслуша за момент, след което чу едва доловими стъпки някъде пред себе си.

Тъкмо щеше да ги последва, когато нещо се размърда в тъмнината. Сестрата пребледня. Беше огромно — масивно като фейа-корите, ала по-широко от тях, и запълваше пространството между корените на дърветата и балдахина от листа над главата й. Можеше да види само отделни части от него, тъй като бе скрито от стволовете на дърветата, ала това се оказа повече от достатъчно. Някакво колосално четирикрако същество, тук в гората. Което я наблюдаваше.

Кайку замръзна, когато зърна очите му. Малки и жълти, непоносимо ярки и разположени в двата края на глава, по-голяма от нея.

Разсъдъкът й казваше, че чудовището просто не може да бъде там. Та то щеше да събори дърветата, ако речеше да помръдне. Не можеше да бъде там, защото нямаше как да се събере.

Ала въпреки това Кайку го виждаше — огромен силует сред дърветата, обгърнат от чернота. Пристъпеше ли в гората, гигантската твар щеше да я сграбчи. А ако не стореше това, значи оставяше Лусия на милостта й.

Сега постовите я гледаха още по-странно, ала тя изобщо не ги забелязваше. Тъмнокосата Сестра стоеше на края на полянката, парализирана от ужас, и наблюдаваше страховития звяр.

„Лусия“, помисли си тя и направи крачка напред. В същия миг чудовището се хвърли отгоре й.

Както си седеше зад писалището, Мишани изведнъж потръпна. Тя се намръщи и погледна през рамо. Отвъд границите на островчето от светлина, хвърляна от фенерите, стаята изглеждаше студена и пустееща. Смътната й тревога не изчезна веднага, ала Мишани бе прекалено прагматична, за да обръща внимание на фантомите на съзнанието, ето защо игнорира безпокойството си и отново се съсредоточи над това, с което се занимаваше в момента.

Тя бе коленичила на една рогозка в дневната на къщата в Арака Джо, която споделяше с Кайку. Масата пред нея бе отрупана с хартиени свитъци, мастилници, пера и четчици, а до купчината книги се мъдреше и гледжосана глинена чаша с латамри. Носеше топла нощница и меки чехли, но все още нямаше никакво намерение да спи.

Интересът й към книгите на майка й през последните няколко седмици се бе превърнал в истинска мания. Тя отчаяно желаеше да разбере, глождена от увереността, че тези думи криеха някакво послание от майка й, което тя искаше да й предаде. След като прочете и последната от творбите й, Мишани се убеди, че подозренията й не бяха лишени от основание. Последните слова на Нида-джан представляваха първата половина от приспивна песен, известна само на майката и дъщерята. Мураки ги беше използвала преди в случая с търговеца Чиен, за да може да се идентифицира като съюзник пред дъщеря й, ако всичко друго се провали. Ала ето че сега отново бе прибягнала до тези стихове.

С каква цел обаче? Това беше въпросът. Въпреки всички усилия, които полагаше, за да разкрие отговора на загадката, той непрекъснато й убягваше.

Мишани отпи глътка латамри и се взря в хартията пред себе си. След като отхвърли още няколко предположения, тя се върна към онова, което я тормозеше най-много — ужасните стихотворения, които бе започнал да рецитира Нида-джан. Появата им съвпадаше с момента, в който майка й промени издателската си стратегия — книгите й станаха по-малки по обем и взеха да излизат доста по-начесто, а изтънчената й дотогава проза стана небрежна и повърхностна. Мишани бе преписала едно от тези стихотворения на листа пред себе си и сега се взираше в големите, красиво изрисувани пиктограми, сякаш щяха да й разкрият тайните си. Тя се опита да размени местата им, създавайки различни анаграми, ала се получаваха само безсмислици.

Дългокосата жена въздъхна ядосано. Вече бе толкова късно, а изследването й не бе довело до никъде. Освен това бе изпила твърде много латамри, което й се отразяваше, защото бе дребничка на ръст и не пиеше често. Същевременно не можеше да се концентрира напълно, като знаеше, че Кайку и Лусия навярно вече бяха стигнали до гората Ксу. Богове, надяваше се вярата им в престолонаследничката да е основателна. Ако девойката не излезеше жива от тази гора, всичките им надежди рухваха. А ако тя не се върнеше, най-вероятно и Кайку нямаше да се върне…

„Подобни мисли никак не ти помагат, Мишани“, каза си тя. „По-добре свърши нещо полезно.“

Да, точно така трябваше да направи, но не искаше да напуска Арака Джо, преди да е разгадала мистерията в книгите на Мураки. Беше се върнала от пустинята, за да бъде полезна с политическите си умения на Либера Драмач в Южните префектури, но повечето благородници бяха в Сараку или Мачита и рядко идваха тук. Тя бе чула за неуспешния опит за покушение над баракс Зан по време на разгрома в Зила, и знаеше, че всички подозираха рода Еринима. Мишани се питаше какво ли отмъщение бе замислил Зан и дали трябваше да отиде при него и да му предложи помощта си. Междуособиците бяха най-лошото нещо в момента, но случилото се ни най-малко не я изненадваше. Да, сарамирските благородници не можеха да си сътрудничат, дори когато бяха изправени пред такъв страшен враг. Династията Еринима бе направила опит да засили позициите си — като всяка друга аристократична фамилия. Те не мислеха за по-широките последствия, а само за възможността да се възкачат на трона. Типично за Сарамир.

Навън се обади бухал. Мишани се вторачи отново в хартията. Имаше чувството, че отговорът е съвсем близко, но защо все й отбягваше? Въпреки че не знаеше върху какво да се съсредоточи и къде точно да погледне, тя вярваше, че ако продължи, картината постепенно ще й се изясни. Дори и единствено заради силата на волята й.

Тя отпи от чашата си и я остави разсеяно в края на писалището, насочвайки вниманието си обратно към пиктограмите. В същия миг периферното й зрение долови някакво движение — явно бе оставила виното си на самия ръб на масата, — ала тя се протегна и улови чашата с латамри точно преди да падне на пода. Докато правеше това обаче, ръкавът й закачи мастилницата и я събори; Мишани веднага я изправи, но върху прилежно изрисуваните й пиктограми вече бе разцъфнала голяма черна елипса.

Младата жена изсумтя недоволно. Ръкавът на нощницата й също бе изцапан. Тъкмо се протягаше, за да смачка листа и да го изхвърли, когато ръката й изведнъж замръзна във въздуха.

Мастиленото петно бе заличило няколко реда, ала този, който привлече вниманието й, се бе разминал с минимални щети. Само две пиктограми в средата на четирисрична дума бяха засегнати. Вниманието на Мишани обаче бе привлечено от новата дума, която се получаваше от закриването на тези два символа. Съчетаването на първия и последния пораждаше ново значение.

Демони.

Въодушевена, Мишани погледна към книгата, където беше оригиналното стихотворение, и сравни липсващите символи. Въпреки че не хвърли нова светлина върху загадката, това ни най-малко не намали ентусиазма й. Тя захвърли настрана изцапания пергамент и преписа наново цялото стихотворение, след което задраска двете вътрешни срички, за да образува отново думата „демони“. Тя прехвърли на ум всички други комбинации на пиктограмите от тази дума, но не откри друго значение. Въпреки това отказваше да повярва, че „демони“ е просто съвпадение. Тя се вгледа в думата, която бе осакатила. В целостта си означаваше „навярно“. В следващия миг Мишани задраска още един от символите. Получи се „до“ — в хронологичен смисъл. Жената огледа думата за други възможни значения, ала нямаше такива. Тя започна да проверява и другите думи за символи, чието премахване разкрива нов смисъл, ала възможностите бяха прекалено много, а някои думи не можеха да бъдат съкратени.

След миг на трескав размисъл Мишани започна да прелиства книгите в търсене на други стихотворения, които преписа и провери за наличието на трите пиктограми. Думата „демони“ веднага изплува, образувана от същата словоформа както преди; това все още не доказваше нищо, но пък пред нея лежаха доста текстове, които щеше да прегледа.

След няколко часа тя откри думата, която й трябваше. Състоеше се от пет пиктограми, три от които представляваха символите, подлежащи на зачеркване. Мишани ги задраска и погледна към резултата.

Планина.

Беше леко разочарована; надяваше се на нещо по-конкретно, нещо, което да не може да се получи от произволно съчетаване на срички. Разочарованието й обаче не трая дълго — все пак това беше само една дума.

Нуждаеше се от още срички. Трябаше й ключ към разгадаването на кода, но къде ли можеше да открие този ключ?

Отговорът я осени почти веднага. Вече разполагаше с него — само трябваше да зададе правилния въпрос. Приспивната песен.

Мишани грабна нов пергамент и преписа текста на песента, след което започна да го сравнява символ по символ със стихотворението. Бележките върху масата станаха толкова много, че започнаха да преливат и да се стелят по земята. Постепенно думите започнаха да се появяват. Някои бяха пълни безсмислици, а други изобщо не подлежаха на съкращаване, но те изобщо не я интересуваха. Мишани четеше само онези йероглифи, които оформяха новите значения, и когато приключи, посланието гласеше:

Нови демони ще нападнат Джурака до средата на зимата.

Тя се отпусна на петите си, взирайки се в написаното. Известно време не можеше да помръдне, вцепенена от силата на откровението. После мислите й постепенно започнаха да се събират.

„Майко“, помисли си тя, все още неспособна да повярва на очите си. „През цялото това време…“

Бе започнало малко след началото на войната. Стихотворенията, лошото писане. Мураки бе станала немарлива, защото пишеше прекалено бързо. Книгите бяха къси, понеже трябваше да стигнат до местоназначението си достатъчно бързо, за да не остарее информацията в тях. Стиховете бяха ужасни, защото бяха натоварени с послания и защото Мураки искаше да привлече вниманието на дъщеря си към тях.

През цялото това време майка й беше техен шпионин в сърцето на врага, а те не бяха узнали нищо за това. Мишани не бе узнала нищо за това, а тя беше единственият човек, който можеше да разгадае шифъра — само тя и Кайку, макар че майка й не го знаеше. Ала явно Мураки беше забелязала, че от предупрежденията й няма особен ефект, ето защо бе предложила тази голяма подсказка на дъщеря си, която според нея четеше книгите й. Ако някой друг бе разшифровал загадката, това щеше да означава смърт за писателката. Ето защо бе включила само първата строфа от стихотворението — за откриването на кода бяха нужни двата куплета.

Мишани се замисли. Имаше и други ключове. Препратките към приспивни песнички; разсъжденията на Нида-джан за това как поезията му приличала на детска песничка, с която майка приспива детето си; пасажът, където Нида-джан се замисля дали да измисли песен за изгубения си син — песен, която само те двамата да знаят, — която ще му изпее, когато най-накрая го намери. Всемогъщи богове, колко ли животи можеха да бъдат спасени, колко ли битки можеха да бъдат спечелени, ако Мишани бе разгадала това по-рано? Сега всичко й изглеждаше толкова очевидно, че не можеше да повярва как така не е могла да го схване по-рано.

Майка й бе изложила на риск живота си, за да помогне на Империята, като извличаше информация от своя съпруг Лорд Протектора и я закодираше в творбите си. И никой не беше разбрал за това.

Навремето Мишани мислеше, че майка й има мекушав характер и не я обича. От очите й бликнаха сълзи, когато се сети за това.

Разяждана от срам и угризения, дългокосата жена се захвана и с другите стихотворения. Тази нощ определено нямаше да се спи.