Воалът на властта

Осемнадесета глава

Тази нощ малцина успяха да поспят и Кайку не беше сред тях, ала не страхът от кошмарите я накара да остане будна.

Тя се разхождаше сама из селището на емирините и прехвърляше в паметта си онзи момент, в който двамата с Тсата се бяха целунали, опитвайки се да открие някакво скрито значение, което все й убягваше. Какво изразяваха очите му, когато го бе спряла? Дали не трябваше да го остави да я целуне, преди да му съобщи новината за сънародничката му? Ами ако Тсата бе възприел известието като извинение, задето го бе отблъснала? А как всъщност стояха нещата? Дали се бе отдръпнала съвсем целенасочено, използвайки Пейтре като претекст? Богове, та Кайку дори не знаеше какво бе искала тогава, но ето че ретроспективният поглед към действията й я изпълваше със съжаление и съмнения.

Не беше стигнала до никакво конкретно решение, когато чу пронизителния вик на Фаека.

Безцелното й скитане я бе отвело почти до пределите на лагера, когато звукът достигна до слуха й. Липсата на сън забави малко реакцията й, но след няколко секунди тъмнокосата Сестра се окопити и побягна с всички сили към лагера, лъкатушейки между палатките на войниците. Щом стигна до причудливото жилище, където се бе настанила Фаека, тя изблъска мъжете, скупчени пред входа му, и влетя вътре като мълния.

Червенокосата Сестра продължаваше да крещи. Тя бе приклекнала до дървесния ствол, който оформяше едната стена на стаята, а принадлежностите й бяха разпилени по пода. От стените течеше кръв и се стичаше в локвички на пода, а покрай тях се виждаха размазани тъмночервени следи, оставени от стъпките на Фаека. Из цялото помещение бяха разхвърляни късове димяща плът и почернели кости. Някои от тях все още бяха покрити с козина. Бяла козина, обагрена в червено.

Кайку наблюдаваше сцената с разширени от ужас зеници.

— Фаека, какво си направила? — изхриптя тя. Не можеше да повярва на очите си. — Убила си един от тях? Убила си емирин? — Тя прекоси помещението, сграбчи посестримата си за раменете и я разтърси грубо. Гласът й трепереше от гняв. — Защо? Защо?

— Опитваше се да ме убие! — изсъска червенокосата Сестра. — Беше в стаята ми! Събудих се и го видях в стаята си!

Кайку стисна клепачи и сцената изникна в съзнанието й, сякаш се бе разиграла пред очите й. Мрак; Фаека се събужда от кошмар, съзира непознато същество пред себе си и развихря своята кана. Здравият й разум и бездруго вече бе достатъчно разклатен, защото непрекъснато бълнуваше за злонамереността на гората. Видът на емирина навярно й бе дошъл в повече. А може би той я бе нападнал. Може би Сестрата казваше истината. Не че имаше особено значение. Вече нищо не можеше да промени факта, че бе убила един от горските обитатели.

— Това не е твоята стая — каза тихо Кайку, опитвайки се да я успокои. — Ти отиде да спиш в неговия дом.

В този миг в лагера проехтя вик на тревога и войниците пред входа се обърнаха, за да видят какво става.

— Нещо се движи сред дърветата! — изкрещя някой.

— Съзнаваш ли какво си направила, Фаека? — рече Кайку с натежал от отчаяние глас. — Това, което си сторила, ще причини смъртта на всички нас.

При тез думи лицето на посестримата й се изкриви в зловеща гримаса и тя се хвърли към Кайку.

Тъмнокосата Сестра изобщо не очакваше това. Навярно ако се бе замислила над тази възможност, щеше да подбере по-внимателно думите си. Тя знаеше колко крехко бе душевното равновесие на приятелката й на това място. Ала въпреки че през последните няколко дни сериозно се безпокоеше за състоянието на Фаека, никога не бе мислила, че може да прояви склонност към насилие. Дори и след ужасното откритие, което току-що бе направила, тя предполагаше, че убийството на емирина е по-скоро нещастен случай, отколкото предварително обмислен акт. Видът на сгърченото от неописуема омраза лице на Сестрата я накара да потрепери от ужас; в следващия момент силата на атаката я изблъска навън и тя се строполи възнак върху синьо-зелената трева с Фаека отгоре й. Войниците се разбягаха с викове.

Нечовешката ярост на посестримата й я потресе до такава степен, че Кайку й оказа съпротива само благодарение на инстинктите си за самосъхранение. Фаека дереше лицето й с ноктите си и нанасяше жестоки удари по главата й, като същевременно сипеше отвратителни клетви и проклятия на някакъв диалект от Аксками, който нямаше нищо общо с обичайната й реч. Двама от войниците, които явно не съзнаваха какво точно се разиграва пред очите им, се опитаха да издърпат побеснялата Сестра от жертвата й, ала бяха отхвърлени назад от някаква невидима ръка, която ги запрати с такава сила върху жилището на емирина, че стените му се пропукаха.

Именно развихрилата се кана на Фаека проясни съзнанието на Кайку. Проникването в Чаросплетието породи искра и в нейното собствено тяло — изблик на енергия, който тя се опита да потуши, за да не нарани приятелката си.

Не трябваше да постъпва така. Отне й прекалено дълго време да осъзнае, че силата на червенокосата Сестра бе насочена не само към войниците, но и към нея самата. Фаека я нападаше в Чаросплетието и това правеше намерението й смъртоносно.

Тя се предаде на волята на своята кана. В света на петте сетива времето забави своя ход, докато в незримото му съответствие Сестрите си нанасяха удари с мълниеносна бързина. Моментното колебание на Кайку бе дало предимство на Фаека. Едва когато тъмнокосата Сестра отхвърли всички съмнения и осъзна, че приятелката й всъщност възнамерява да я убие — че това е битка, от чийто изход зависи собственият й живот, — тя се впусна с всички сили в схватката и започна да оказва сериозна съпротива.

Ала вече беше прекалено късно. Фаека бе подкопала позициите й и бе заложила капани, които осуетяваха всички опити на Кайку да издигне наново защитите си. Заплетените възли, които изграждаше тъмнокосата Сестра, се разпадаха при първото по-силно дръпване. Тя изтъка примки, за да забави противничката си, но те се разграждаха на съставните си нишки в секундата, когато биваха задействани. Докато успее да си съгради свестни защити, Фаека вече бе проникнала зад тях, и на Кайку не й оставаше нищо друго, освен да се оттгегля все по-назад и по-назад. Атаката на червенокосата Сестра беше неумолима и свирепа; макар и да не бе толкова добра като Кайлин, Фаека превъзхождаше повечето вещери и се носеше стремително като смъртоносна игла сред златистите нишки. Кайку все още не можеше да се отърси от шока и изненадата и не можеше да повярва, че това се случва, дори и когато осъзна жестоката истина.

Фаека си проби път през дупките в бродерията на посестримата си и достигна до тялото й. Тя обкръжи сърцето й и се заби в мускулите и костите. Кайку изкрещя от ужас — безмълвен душевен вопъл срещу чудовищната агресия на приятелката й, — съзнавайки, че вече не може да стори абсолютно нищо и че този вик навярно ще бъде предсмъртният й стон.

В същия миг почувства болката. Нечовешка, кошмарна агония — Фаека я разкъсваше отвътре. Самата Кайку бе постъпвала преди по същия начин с други същества и винаги се чудеше какво ли бе страданието, белязало последните им мигове. Сега вече знаеше. Тъмнокосата Сестра имаше чувството, че всяка нейна вена и нерв биват изтръгвани жестоко от плътта й, сякаш бяха коренчета, които трябваше да бъдат изскубнати от нея. Мъчението беше непоносимо, чудовищно…

… ала внезапно болката изчезна.

Тя бе сама в Чаросплетието. Фаека бе изчезнала, оставяйки след себе си единствено пулсиращо кълбо тъга, което бавно се разпадаше.

Съзнанието на Кайку се проясни и тя възвърна сетивата си. Тъмнокосата Сестра напусна света на златистите нишки, а нейната кана се насочи навътре и започна да я преглежда за травми и наранявания. Червените й очи се фокусираха и утринните лъчи на окото на Нуки отново обляха призрачната гора с ярката си светлина.

Усещаше как нещо притиска тялото й. Обут в ботуш крак отмести тежестта и внезапно й олекна. Асара. Тя й подаде ръка и й помогна да се изправи.

— Нямах избор — рече някогашната й прислужница. — Или ти, или тя.

Кайку погледна към Фаека. Червенокосата Сестра лежеше по очи, а косата й беше подгизнала от кръв. Бе простреляна в тила.

— Или ти, или тя.

Гласът на Асара заглъхна в ушите й, а периферното й зрение се замъгли. Внезапно се почувства откъсната от заобикалящата я обстановка и престана да чува изстрелите и виковете, отекващи наоколо. Всичко, което виждаше, бе тази лежаща фигура пред нея. Не, не можеше това да бъде жената, която познаваше. Не можеше този бездиханен труп да означава, че никога вече няма да види или да говори с Фаека.

— Кайку, трябва да вървим — каза й Асара. Щом видя обаче, че не последва никаква реакция, красавицата я сграбчи за раменете и я разтърси грубо. — Чуваш ли ме? Трябва да тръгваме! Веднага!

Тъмнокосата Сестра надзърна отнесено над рамото на Асара и се загледа в дърветата, обграждащи селището. Естествено, естествено. Отмъщението. Сред избуялата синьо-зелена растителност се прокрадваха бели силуети с набръчкани муцуни и оголени зъби. Емирините идваха. Бяха поругали гостоприемството им.

— Къде е Лусия? — извика някой. — Къде е Лусия?

Едва прозвучаването на това име изкара Кайку от унеса й. Тя извика и понечи да хукне към лагера, мислейки си единствено как да защити престолонаследничката, ала Асара я сграбчи за ръката.

— Тя е тук — каза й съпругата на Реки и посочи към мястото, където Доджа и половин дузина войници се бяха скупчили около девойката. Тсата и Хет бързаха към тях, като Хет бе понесъл на ръце Пейтре. Кайку махна на ткиуратците и се затича към Лусия, а Асара я последва.

Фаека…

Тъмнокосата Сестра прогони мъката. Точно сега не можеше да си позволи да мисли за това. Имаше и други, чиито животи зависеха от нея, а Лусия бе най-важната от всички.

Емирините прииждаха от всички страни, но като че ли бяха най-многобройни откъм най-отдалечения край на лагера. Те се носеха грациозно сред гъсталака, а бялата им козина искреше в снежнобяло. Неземно красиви създания, сега лицата им бяха изкривени в хищни гримаси, а походката им бе пропита със смъртоносна грация. Войниците стреляха в буйната растителност и куршумите им разкъсваха листата и рикошираха в стъблата на дърветата сред малки експлозии от трески. Не уцелваха нищо. Емирините изникваха там, където човек най-малко ги очакваше, след което изчезваха от погледа и всеки следващ път се появяваха все по-близо до плячката си.

— Изтегляме се! — извика Доджа. — Пазете Лусия!

— Накъде? — попита Асара, обръщайки се към престолонаследничката. — Накъде да поемем, Лусия?

— Толкова са ядосани — промълви девойката.

Кайку избърса очите си с опакото на дланта си и избута Асара встрани.

— Накъде да поемем, Лусия? — попита нежно тя. — Трябва да се махнем от тук.

При звука на гласа й погледът на престолонаследничката се проясни. Тя се поколеба за миг, след което посочи към дърветата.

— Натам.

— Изтегляме се! — изкрещя отново Доджа на войниците, които продължаваха да пилеят напразно мунициите си в стрелба по синьо-зелената мозайка от листа и клони. В следващия миг Лусия и придружителите й се гмурнаха в гората и тя ги погълна.

Емирините сякаш само това и чакаха, за да напуснат прикритието на дърветата. Те се понесоха с мълниеносна бързина из лагера, препускайки на четири крака. Необичайното им телосложение и мускулатура обуславяха странния им галоп, при който тялото им се измяташе вдясно и вляво, но скоростта, която развиваха, бе обезпокоителна. Те веднага настигнаха мъжете, които прикриваха изтеглянето на Лусия. Тези, които все още имаха барут в пушките си, дадоха изстрели, ала нито един от тях не попадна в целта. Щом видяха това, част от бойците мигом се обърнаха и побягнаха, ужасени от прииждащите създания, но някои предпочетоха да останат и да се бият. Нямаше голямо значение. Емирините се нахвърлиха отгоре им със свирепо ожесточение — извадиха очите им с късите си рога и разпориха гърлата им с острите си като бръсначи зъби. Накрая ги разкъсаха на парчета, при което снежнобялата им козина се обагри в пурпурночервено, а муцуните им плувнаха в кръв; очевидно касапницата им бе донесла голямо удоволствие.

Лусия и Кайку тичаха из гората, заобиколени от войниците, които се опитваха да ги защитят от всички страни. Бяха останали само десетина от тях, като броим и Доджа; редом с тях бягаха тримата ткиуратци и Асара. Очите на тъмнокосата Сестра се замъгляваха от бликащите сълзи, които капеха по тревата всеки път, когато ходилата й се удряха в земята, но тя не им обръщаше внимание и гледаше през тях. Гората не можеше да помрачи зрението й — тя се бе превърнала в прозрачната диорама от златни нишки и тя виждаше без проблеми дебнещите емирини. Бяха стотици и се насочваха към селището.

— Кайку, можеш ли да ги видиш? — Гласът беше на Асара.

— Да.

— Преследват ли ни?

Тъмнокосата Сестра се огледа. Беше се залъгвала с крехката надежда, че с напускането на селището ще смекчат гнева на емирините и че белите създания просто искаха нежеланите гости да си заминат. Сега обаче тя видя, че макар и последните войници, които прикриваха изтеглянето им, да бяха мъртви, емирините бяха тръгнали по дирите им, което не предвещаваше нищо добро.

— Да — рече тя.

Отгоре на всичко имаше бели създания и пред тях, и от двете им страни. Някои се отдръпваха настрани, защото или не знаеха за присъствието им, или не се интересуваха от тях, но други дебнеха в хралупите или по клоните на дърветата и чакаха жертвите им да се приближат. Беше повече от очевидно, че някои от създанията нямаха никакво желание да ги преследват, след като вече бяха напуснали селището им, ала други бяха на съвсем различно мнение. Нямаше начин да се измъкнат без кръвопролитие.

— Можеш ли да поговориш с тях, Лусия? — попита Кайку. — Можеш ли да им обясниш?

Но престолонаследничката изобщо не я чуваше. Запъхтяна, тя тичаше, прескачайки коварните корени и нападалите клони, а силната ръка на Доджа я тласкаше неумолимо напред. Девойката изглеждаше обхваната от някакъв неясен страх — непрекъснато плачеше, а разширените й от ужас очи се въртяха като обезумели в орбитите си, докато се носеше сред гъсталака.

Кайку изруга. Нямаха никакъв избор, освен да отидат там, където Лусия ги водеше, а с изоставянето на селището се лишиха и от предимството на позицията си, колкото и незначително да беше то. Полегатите лъчи на окото на Нуки си пробиваха път през балдахина от листа, но дърветата бяха разположени твърде нагъсто, за да им позволяват да виждат надалеч, и само Кайку можеше да зърне емирините, които се стрелкаха сред синьо-зелената дъбрава. Заглъхващите писъци на умиращите им другари се смесваха с тежките стъпки на тичащите и запъхтяното им дишане, а нейде далеч продължаваше да се чува онова монотонно пукане с неясен произход, което ги тормозеше от дни.

Богове, на какво изобщо се надяваха? Че емирините внезапно ще им обърнат гръб и ще се откажат от преследването? Вероятността за това бе нищожна. Щяха да бягат, после щяха да се бият, а накрая щяха да умрат. Ала нямаха никакъв друг избор.

— Има двама пред нас и двама отляво — предупреди Кайку спътниците си, когато усети приближаването на белоснежните създания. Войниците вдигнаха мечовете си, готови да посрещнат враговете, ала Сестрата ги изпревари. Въпреки че емирините принадлежаха към света на духовете, те не бяха трудни противници като демоните или Чаросплетниците, ала обстоятелството, че не знаеше почти нищо за тях, щеше да я забави повече от необходимото. Ето защо тя използва своята кана, за да проникне в съзнанията им и да ги просне в безсъзнание. Не искаше да ги убива, ако можеше да го предотврати.

— Вече ги няма — изтъкна Сестрата.

— Има ли други? — попита Асара, докато се катереше по един стръмен склон, обрасъл с орлова папрат, като тласкаше Лусия пред себе си.

— Трима зад нас — рече Кайку. Сърцето й се сви, щом зърна с каква скорост се носеха между дърветата. — Ще ни спипат след няколко секунди. Трима отдясно. Двама отпред. — Тя се намръщи. — Не мога да ви защитя от всичките!

— Тогава поеми тези зад нас — нареди й Доджа. — Ние ще се погрижим за останалите.

Войниците преметнаха пушките си през рамо и стиснаха здраво мечовете си — огнестрелните оръжия бяха напълно безполезни в този гъсталак. Въпреки предупреждението на Кайку обаче атаката на емирините ги изненада. Бойците очакваха да зърнат поне някакво разклащане на листата, предшестващо появата на белите същества, но емирините бяха като призраци. Те връхлетяха изневиделица върху двама от войниците и разпориха гърлата им с едно захапване, преди някой да успее да насочи меча си към тях.

— Продължавайте напред! — извика Доджа, щом видя, че хората му се колебаят. Падналите бойци се гърчеха на земята и издаваха зловещи гъргорещи звуци. — Не можем да останем тук!

В гората зад тях внезапно лумнаха три ярки огнени стълба. Кайку се обърна към Доджа и го стрелна с неумолимия си взор. Сега, след като вече бяха показали недвусмислено намеренията си, нямаше защо да проявява милост към белоснежните създания.

Петте останали емирина ги нападнаха едновременно. Войниците имаха няколко секунди, за да реагират на предупреждението на Кайку, след което врагът ги връхлетя с неистова ярост. Асара, която бе по-бърза от останалите, се шмугна под едно от скочилите във въздуха създания и разряза корема му с меча си, а тъмнокосата Сестра овъгли един от нападателите. Войниците убиха третия емирин и останалите две същества се изтеглиха сред дърветата, като оставиха след себе си един мъртвец и откъснаха ръката на друг от бойците, оставяйки го с грозен чукан, от който шуртеше кръв. Бегълците се опитаха да сложат турникет на раната, което се оказа доста трудно при задъханото им отстъпление, ето защо се видяха принудени да спрат; не можеха да оставят един от ранените си, когато имаше дори минимален шанс да го спасят.

— Още повече! Навсякъде около нас! — Кайку едва имаше време да извика и създанията вече връхлитаха отгоре им. Сякаш се появяваха отникъде — дори тя бе изненадана, когато десетина бели същества се материализираха светкавично пред тях. Тъмнокосата Сестра видя как Тсата замахва със своята кнтха и я забива между рогата на един от емирините, предпазвайки Хет, който продължаваше да носи Пейтре на ръце. Видя как Асара се извива като котка и върти меча си с мълниеносни движения, усъвършенствани от деветдесетте години на упражнения и перфектен метаболизъм. Видя как войниците храбро се сражават, как зловещите им преследвачи повалят Доджа и как Лусия пада на земята, а един от белоснежните хищници се приготвя да скочи отгоре й…

Тъмнокосата Сестра щеше да унищожи заплахата за престолонаследничката, когато изведнъж бе изблъскана настрани и гърбът й се удари в едно дърво, а емиринът заби острите си зъби в рамото й. Бяха твърде много и въобще не бе забелязала този. Тя изкрещя от болка, а кръвта й рукна още по-силно, обагряйки в червено муцуната на нападателя й. Тогава нейната кана буквално изригна и запрати нападателя й върху един от дебелите клони на отсрещното дърво с такава сила, че пречупи гръбнака му. Младата жена докосна раната си, но тялото й вече се възстановяваше. Изтощението обаче си казваше думата и жизнените й сили се топяха с главоломна бързина; скоро нямаше да е в състояние да стори нищо, за да помогне на спътниците си. Тя затърси с трескав поглед Лусия и сърцето й се сви. Навярно вече беше прекалено късно, за да я спаси от емирините.

В този миг обаче бе връхлетяна от съвсем ново усещане; някакво премазващо, съкрушително присъствие, което я накара да рухне на колене. Тя вдигна поглед и изведнъж пребледня като мъртвец, когато зърна причината за това.

Звярът. Гигантската сянка, на която се бе натъкнала преди няколко нощи. Колосалното й туловище се издигаше над върховете на дърветата, а крясъкът й — нещо средно между писък и рев — разтърси земята и се понесе като ураган из гората, поваляйки на земята мъже, жени и емирини. Дърветата заскърцаха, клоните затракаха, а листата засъскаха, докато вихърът фучеше свирепо из гората. Кайку почувства как отново бива притисната към същото дърво, където бе запратена от нападналия я емирин, а въздухът напуска със свистене дробовете й. Сестрата стисна зъби, за да потисне изгарящата болка в рамото си, и затвори клепачи, докато собствената й коса я шибаше безмилостно по лицето, а импулсът да закрещи ставаше все по-непреодолим. Огромното същество представляваше черна стена от ярост в Чаросплетието и притежаваше такава мощ, пред която Кайку беше като миниатюрна рибка. Тя почувства как нейната кана се сгърчва и се свива вътре в тялото й.

Тишина. Ураганът внезапно замря и последните пориви на вятъра изчезнаха сред клоните, а отронените листа се понесоха към земята в лениви спирали.

Кайку отвори очи. Тревата бе осеяна с окървавени трупове на емирини и хора. Тя видя как Асара се изправя бавно на крака, а мечът продължава да виси в отпуснатата й ръка. Тсата и Хет също се надигнаха и веднага заеха защитна позиция над лежащата по очи Пейтре. Неколцина от войниците се размърдаха, но повечето продължиха да лежат неподвижно. Емирините бяха изчезнали.

На края на полянката, където се бе разиграла касапницата, бе застанала Лусия и се взираше в звяра. Силуетът му бе закрит от дърветата и от тъмнината, която той излъчваше като дим от себе си, но това не можеше да прикрие огромните му размери. Малките му блестящи очи се взираха в нея. Девойката бе като трошичка пред него — миниатюрна и незначителна, — ала въпреки това стоеше сам-самичка пред смазващото му присъствие, без да потрепне, докато колосът я обливаше със свистящия си дъх.

Постепенно всички оцелели се изправиха и погледнаха към чудовището — всички, с изключение на ткиуратците. Кайку закрачи към Лусия, но докато минаваше покрай Тсата, погледите им се срещнаха и тя забеляза, че очите му са влажни. Потресът от видяното я накара да се спре за миг. Никога преди не бе зървала татуирания мъж да плаче. После тъмнокосата Сестра погледна към Пейтре и видя, че ткиуратката е мъртва. Бяха я спасили от емирините, ала бясното пренасяне й бе дошло в повече. Хет се бе надвесил над нея и раменете му се тресяха. Погледите на Кайку и Тсата отново се срещнаха, но очите на Сестрата бяха студени и тя не можеше да му предложи утеха; сетне жената отмести взор и продължи напред към Лусия.

Престолонаследничката се олюляваше леко, когато Сестрата я доближи. Кайку застина на една крачка зад нея — не се осмеляваше да пристъпи по-близо, за да не разруши заклинанието, което възпираше звяра

— Богове, какво е това? — прошепна тя толкова тихо, сякаш го казваше на себе си и не очакваше никакъв отговор.

Ала Лусия я изненада.

— Това е пратеник — каза бавно девойката, все едно в просъница.

Тъмнокосата Сестра се замисли за момент.

— На Ксхианг Ксхи? — предположи тя.

— Да — кимна престолонаследничката. — Иска да оставим мъртъвците си и да го последваме.

Младата жена затвори очи. Преди да навлязат в гората се бе постарала да запомни имената на всички мъже и жени от отряда, защото предусещаше, че повечето няма да оживеят, а след смъртта им все някой трябваше да съобщи имената им на Нокту. Щом знаеше как се казват, мястото, където лежаха телата им, нямаше кой знае какво значение.

Кайку вдигна глава и срещна изпълнените с очакване погледи на шепата оцелели. Доджа беше мъртъв и тези, които вярваха в необходимостта от водачи, сега гледаха към нея.

— Трябва да оставим мъртъвците си — рече тя, а гласът й замалко да я предаде, докато говореше. — Трябва да ги оставим тук и да последваме това същество.

Няколко часа по-късно вече се намираха пред входа на леговището на Ксхианг Ксхи.

Кайку почти не си спомняше как стигнаха до там. Тя се мъкнеше изтощена през гората, а звярът ги водеше — колосална сянка, която никога не се виждаше напълно, нито пък можеха да различат някакви подробности.

Тъмнокосата Сестра ридаеше, докато вървеше — скърбеше най-вече заради Фаека, но също така и за всички онези, които загинаха, включително и Пейтре. Хет отказа да изостави бездиханното тяло на сънародничката си и продължи да го носи. Внезапната им, жестока смърт и свирепото настървение, с което ги бяха връхлетели емирините, я бяха потресли до дъното на душата й. Кайку бе преминала през множество кървави схватки, но това не означаваше, че бе свикнала с тях.

Мрачното й настроение бе пронизано за кратко от други, по-различни мисли; мисли за звяра, когото следваха. През онази нощ, когато тръгна по следите на Лусия, той не само не я бе нападнал, но и незнайно защо я бе защитил от онова същество, което бе приело облика на престолонаследничката. Беше я спасил — нея и само нея, — а другите войници бяха станали жертви на духа-имитатор. Защо? Защо се бе отнесъл с нея по друг начин?

После в съзнанието й изплуваха спомените за мига, който бе споделила с Тсата, и за спора й с Асара. И двете я изправяха пред важни решения, които трябваше да вземе, и въпреки това в момента изобщо не я вълнуваха. Единственото, което искаше, бе да се махне от тази прокълната гора и никога вече да не се върне.

Обаче ги очакваше още едно предизвикателство и Лусия беше тази, която щеше да се изправи пред него.

Щяха да се досетят, че са наближили убежището на Ксхианг Ксхи, дори престолонаследничката да не им бе казала нищо. Изведнъж атмосферата сякаш се сгъсти от присъствието на древния дух и косъмчетата по ръцете им настръхнаха от странните вибрации, изпълнили въздуха. Те се излъчваха от черното отверстие, зейнало в един неголям хълм, от двете страни на което се издигаха възлести стари дървета, подобни на колони. Огромният звяр се изкачи на билото на хълма и денят изведнъж притъмня.

— Не можете да продължите нататък — каза им Лусия. Погледът й беше ясен, а гласът — уверен. — Сега вече всичко зависи от мен.

Никой не възрази — дори Кайку. Тя знаеше, че рано или късно щеше да се стигне до това. Престолонаследничката погледна за последен път към седемте опърпани фигури, които бяха останали от двадесет и четиримата, потеглили с нея от Арака Джо. За момент очите й се спряха на Сестрата и тя се опита да се усмихне; усмивката й обаче бе изкуствена и явно тя също го осъзна, защото се обърна и закрачи към тунела. Седмината оцелели стояха безмълвни и наблюдаваха как чернотата я поглъща.

След известно време те приседнаха на тревата и започнаха да чакат. Тримата войници на едно място, Тсата и Хет с бездиханния му товар на друго, а Кайку и Асара предпочетоха да останат сами — всяка се уедини на неголямо разстояние от останалите.

Малко по-късно обаче тъмнокосата Сестра се изправи и се присъедини към ткиуратците.