Воалът на властта

Единадесета глава

Кайку предеше и шиеше, заплиташе и бродираше, движейки се на хиляди фронтове едновременно, докато се носеше из лабиринта на Чаросплетието. Противникът й беше бърз като нея — даже два пъти по-бърз — и непрекъснато я блокираше, объркваше я и подкопаваше защитите, които си бе изплела; Кайку обаче не се отказваше и не си позволяваше дори за миг да изгуби концентрация. Ето защо за всеки успешен ход на противника й и двамата губеха в еднаква степен. Възлите биваха разкъсвани, мрежите се опъваха, капаните се залагаха и се избягваха; битката беше толкова бясна, зашеметяваща и невъобразима, сякаш цели армии от миниатюрни паячета се сражаваха върху триизмерна златиста паяжина.

Кайку използваше всеки трик, който познаваше, като същевременно не спираше да импровизира. Тя съшиваше тресавища, които засмукваха фибрите и ги заплитаха на чудовищни възли; изграждаше плетеници от тунели, водещи наникъде, и дърпаше нишките, сякаш бяха струни на арфа, по такъв специален начин, че извличаше могъщи резонансни вълни от тях, които подлъгваха противника й за местонахождението й. Понякога методите й бяха ефективни, а понякога — не, ала същото се отнасяше и за врага й. Битката продължи няколко минути в света на човешките сетива, ала в Чаросплетието сякаш минаха години от началото й; въпреки това нито тя, нито съперникът й дадоха признаци на умора. Бяха равностойни. Патова ситуация.

Когато най-накрая противникът й се оттегли, Кайку последва примера му. Те останаха да висят в Чаросплетието — безплътни, изтощени и бдителни, — подобни на освирепели тигри, притиснати в ъгъла. На ръба на възприятията си усещаше далечното присъствие на гигантските китоподобни левиатани, които кръстосваха бавно и неумолимо вселената на златистите нишки — неуловими и недостижими. Те общуваха помежду си по характерния за тях начин — като си разменяха приглушени басови припуквания и проскърцвания, които се носеха из цялото Чаросплетие. Кайку знаеше, че сетивата й интерпретират звуците, за да помогнат на човешкото й съзнание да се приспособи към неведомата и невъобразима същност на тази причудлива вселена, защото тук нямаше никакви звуци; ала дори и така да беше, сигналите на загадъчните колоси продължаваха да бъдат нещо магическо, тайнствено и неустоимо привлекателно за нея. Напоследък левиатаните общуваха все по-често помежду си.

При дадения сигнал тя издърпа своята кана, прибирайки я в себе си като пипалца на морска анемония, и отвори очите си. Бе коленичила на ракитова рогозка в средата на облицовано с дървена ламперия помещение. Над главата й висеше хартиен фенер, който хвърляше причудливи сенки в сумрачната стая и озаряваше със сиянието си гравюрите, висящи по стените, и изящните вазички с тъмни цветя. В един от ъглите се виждаше мангал с горящ тамян, който изпълваше помещението с аромат на камови орехи — едновременно горчив, плодов и с лек нюанс на пушек. Отсреща й седеше Кайлин и я гледаше одобрително с червените си ириси. И двете дишаха тежко, а кожата им блестеше от капчици пот. Бяха облечени в одеждите на Аления орден.

— Поздравления, Кайку — усмихна се Кайлин.

Младата жена не можа да скрие радостното вълнение, изписало се на лицето й. За първи път успяваше да доведе схватката с наставничката си до равностоен финал. Беше се изправила срещу най-силната Сестра, живяла някога, с Нейно превъзходителство от Аления орден, и не бе сразена от нея. Чувстваше се невероятно.

Двете жени се изправиха.

— Ела да се поразходим — каза Кайлин.

Кайку се чувстваше малко отпаднала, но не възрази. Те излязоха от сградата, където се помещаваха всички Сестри от Ордена в Арака Джо, и потънаха в обятията на нощния мрак.

Обширният склон бе осеян с множество сгради, чиято архитектура и хаотично разположение напомняше на селището в Лоното — и в това нямаше нищо случайно, понеже повечето от настоящите обитатели на Арака Джо бяха дошли именно от там. След изтеглянето от разлома Ксарана Либера Драмач бяха взели древния град за себе си, понеже никой не го искаше; аристократите и благородните фамилии, които бяха привикнали с лукса и удобствата, се оттеглиха в градове като Мачита и Сараку, и последният се бе превърнал в неофициална столица на Империята по време на войната.

Кайлин и Кайку пристъпваха по утъпканите пътечки, лъкатушещи покрай наколните жилища, чиито веранди бяха украсени с малки каменни олтари, в които горяха свещи. В храстите цвърчаха чикикии, а планинските гризачи писукаха един на друг, докато се стрелкаха насам-натам. Бялата Аурус бе увиснала високо в източния небосвод — набъбнала и застрашителна.

Двете жени вървяха умислени и мълчаливи, с изключение на моментите, когато отвръщаха на поздравите на хората. Сестрите се радваха на изключително уважение в Арака Джо и това се харесваше на Кайку. Постепенно къщите започнаха да оредяват, а горичките — да стават все по-гъсти, а човешката глъчка заглъхна, заменена от успокояващия, приспивен напев на гората.

— Ти премина успешно изпитанието, Кайку — рече Кайлин, нарушавайки ефирната тишина. — Надявам се, че сега разбираш защо проявих такова упорство към теб.

— Беше напълно права — отвърна младата жена. Най-малкото, трябваше да признае това. — Отне ми доста време да го осъзная, ала ти беше права.

Високата й събеседничка се усмихна снизходително.

— Не можеш да си представиш как се чувствах, като знаех каква дарба имаш. Да те гледам как се хвърляш в най-различни опасности, без да подозираш за истинския размах на способностите си. Дано боговете никога не ме дарят с деца, ако ще ми причиняват същите грижи като теб.

Кайку се засмя.

— Вярно е, че инатът ми не е сред най-хубавите ми качества.

Двете повървяха безмълвни известно време.

— А искаш ли да имаш деца? — попита по-младата жена.

— Никоя от нас не може да си позволи това — отвърна сухо Кайлин. — Поне засега.

— Никоя от нас? — намръщи се Кайку. — За Аления орден ли говориш?

Високата жена кимна.

— Не знаем какво може да се случи, ако станем майки. Не се осмелявам дори да мисля за това.

— Някоя от Сестрите не е ли опитала да забременее? Ами ако стане случайно?

— Никоя не е опитвала — гласеше отговорът. — А случайностите се коригират. — Тя видя красноречивото изражение на събеседничката си и побърза да добави: — Те сами си избраха да го сторят. Знаеха, че още не му е времето.

Това не се хареса на Кайку. Почти не се беше замисляла за деца — предполагаше, че й липсва майчински инстинкт, — но никак не й харесваше друг да определя избора й. Кайлин почувства това и се опита да обясни по-подробно нещата.

— Сестрите от Аления орден по принцип са дълголетници, Кайку — започна тя. — Малко сме на брой, но сме много сплотени. Навярно сме по-единни от всяка друга организация в Сарамир. Благородниците продължават да плетат политическите си интриги и да играят смъртоносните си игрички. Виж какво се случи с баракс Зан. Аленият орден обаче си остава обединен, и това е защото най-големият ни приоритет сме самите ние.

— Може би защото сме най-големите егоисти от всички — измърмори Кайку.

— Това ми звучи като изказванията на твоя приятел от Окхамба — сряза я предводителката на Аления орден. Топлотата бе изчезнала от гласа й. — Трябва ли да ти напомням, че преди по-малко от десетина години всяка от нас щеше да бъде екзекутирана, ако способностите й станеха известни на обществото? Че повечето от нас изгоряха живи или се самоубиха от срам заради това, което представляват? Това продължава да се случва в територията на Чаросплетниците, Кайку. Децата проявяват силите на своята кана и биват убити заради нея, а ние можем да се доберем само до една съвсем малка част от тях. Ако не беше егоизмът ни, нито ти, нито аз щяхме да бъдем тук сега, а вещерите щяха да са завладели тази земя преди години.

Кайку мълчеше, ала всъщност се чувстваше ужасно ядосана. Не можеше да оспори казаното от високата жена, ала тонът й просто бе вбесяващ. Споменаването на Тсата само влоши допълнително нещата — то й напомни за известията, които бяха получили от Зила. В тях се казваше, че градът е разрушен и че ткиуратците са взели дейно участие в битката, но не и дали приятелят й беше оживял. Под спокойното си наглед лице тя просто кипеше от гняв.

— Ние сме различни — каза Кайлин с по-благ тон и сложи ръка на рамото на Кайку, за да я накара да спре. — Нашият дълг е да се съхраним, а стремежът ни е да направим света място, в което да можем да живеем. Ето защо се бием срещу Чаросплетниците. Когато тази заплаха отмине, когато страната се стабилизира и ние намерим своето място в нея, навярно ще се появят и децата. Докато не настъпи този момент обаче, да си Сестра и майка едновременно ще е доста опасно — въздъхна предводителката на Аления орден и затвори изрисуваните си очи. — Виж колко опасни сме самите ние — само благодарение на Ордена знаем как да се справяме с дарбата, която притежаваме. Ами ако потомството ни притежава по-големи сили от нашите? Ами ако започнат да проявяват способностите си не по време на съзряването си, а още от раждането си? Ако родим дете, което може да заличи цял град, само защото не сме задоволили дребния му каприз? Какво трябва да направим с подобно създание? Да го убием? Ще можем ли да го направим? Какво ще каже майка му по този въпрос?

Кайку избягваше погледа й. Нямаше никакво намерение да отстъпи, въпреки че виждаше правотата на аргументите на събеседничката си. Никой нямаше право да взима решения вместо нея — дори предводителката на Аления орден.

— И бездруго в момента си имаме достатъчно проблеми — рече Кайлин. — И единственият начин да ги решим е като останем сплотени и единни. Не можем да си позволим да подложим на риск всичко, което сме постигнали досега.

— Стига! — отсече Кайку. — Разбрах какво искаш да ми кажеш. Не желая да го обсъждаме повече.

Триумфалното усещане от победата се беше изпарило и в момента младата жена усещаше единствено раздразнение. Тя закрачи напред, без да се интересува дали Кайлин я придружава, или не; предводителката на Аления орден обаче я настигна след няколко крачки.

— Трябва да ти покажа нещо — рече тя.

— Наистина ли?

— Мисля, че си го залужила.

Това заинтригува Кайку. Тя отметна косата от челото си и изгледа Кайлин с интерес.

— Не тук — поклати глава по-възрастната жена. — Ела с мен.

Двете Сестри поеха по една пътечка нагоре по склона, която ги отведе до неголяма постройка, сгушена сред дърветата. По запустелия й вид Кайку предположи, че навремето бе изпълнявала функцията на храм; сухият каменен купел пред входа и четирите запечатаните врати, обозначаващи посоките на компаса, затвърдиха впечатлението й. Младата жена забеляза някакви йероглифи, които бяха изрисувани на толкова древен диалект от Висшия сарамирски, че не й говореха нищо.

— Това ли? — попита подозрително Кайку. Имаше чувството, че запустялата постройка сякаш я наблюдава.

— Не — отвърна Кайлин. — Исках само да се уверя, че ще бъдем съвсем сами. Само малцина избрани знаят за това, което ще видиш след малко.

— За какво става въпрос? — попита малко изнервено по-младата Сестра.

— Съвсем скоро ще разбереш — усмихна се загадъчно Кайлин. — Никога не е излишно да имаш нещо, с което да изненадаш противниците си. Виж Чаросплетниците например. Навярно са прекарали столетия в усъвършенстване на уменията си, а ние все още нямаме и най-бегла представа за евентуалните тайни, които крият.

— Ние не сме Чаросплетниците — отвърна събеседничката й.

— Не бъди толкова тесногръда, Кайку — в кадифения глас на Кайлин отново започнаха да се прокрадват ледени нотки. — Искам да запазиш това, което ще видиш, в тайна. Не трябва да казваш дори на Фаека. Това е от изключителна важност за мен. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — отвърна дипломатично по-младата Сестра.

— Гледай тогава — рече Кайлин, затвори очи и си пое дълбоко дъх.

Кайку усети как златистите нишки на Чаросплетието потрепват, сякаш раздвижени от някакво невидимо течение. Сензорните й способности се бяха увеличили неимоверно в процеса на обучението й и сега тя знаеше какво се случва в незримата за обикновените хора вселена дори и в моментите, когато не чаросплиташе. Като всички други Сестри, и тя можеше да определи дали даден човек е Различен само като го погледне; освен това бе способна да открие следите, оставени от духовете, както и да реконструира обстоятелствата, оставили своя отпечатък върху някое конкретно място. С малко повече усилия Кайку можеше да разчете емоционалните връзки между приятели, семейства и даже врагове, като проследи различните нива на резонансите между телата им.

Навремето Кайлин й беше казала, че тя, Тейн, Асара и Мишани вървят по сплетена пътека и било предопределено да пътищата им да се преплитат, независимо от това колко далеч един от друг се намират. Тогава Кайку я бе попитала откъде знае това, ала вече имаше отговора. Предводителката на Аления орден беше видяла неразривните връзки — приятелството между Кайку и Мишани; любовта на Тейн към нея и близостта, която бе възникнала между нея и Асара чрез споделения им дъх. Кайлин обаче не знаеше всичко — Тейн беше умрял, а никоя от прехвалените способности на Сестрите не бе могла да предскаже това.

В този миг Кайлин изчезна.

Младата жена примигна. Сякаш пред високата фигура на Нейно превъзходителство внезапно премина някаква сянка, която я направи съвършено незрима.

И въпреки това… тя не бе изчезнала съвсем. Кайку долавяше присъствието й, усещаше нейния отпечатък върху Чаросплетието. Просто очите й не я виждаха.

Тя се гмурна в света на златистите фибри и веднага зърна Кайлин, очертана от безброй нишки светлина.

(( Но как?)) По-младата Сестра бе изумена.

(( Има още. Докосни ме с ръка ))

Кайку я послуша и се протегна бавно към предводителката на Аления орден, като се ориентираше по отпечатъка й в Чаросплетието. Тя сложи длан върху рамото на Кайлин, ала там, където очакваше да докосне плът и кости, нямаше нищо. Кайку си пое дълбоко дъх и повтори опита си, но пак не можа да напипа нищо. Ръката й просто се плъзгаше през тялото на по-високата Сестра и като се изключи едва доловимото усещане за нещо лепкаво, пръстите й докосваха единствено въздух.

(( Невъзможно… )) В мига, в който изпрати тази мисъл, Кайку се почувства като пълна глупачка, ала просто не можа да го изрази по друг начин. Кайлин се намираше в Чаросплетието и само в Чаросплетието; физическото й тяло бе… изчезнало.

(( Владеем изкуства, до които едва си се докоснала, Кайку )), каза й Кайлин без каквито и да е думи — само посредством смислови проблясъци. (( Нови техники за въздействие върху Чаросплетието, които разработваме в най-строга секретност от десетилетия. Вече си готова да започнеш да изучаваш най-съкровените тайни на Аления орден ))

Златистите нишки внезапно се огънаха навътре, заплитайки се в невъобразим възел, след което експлодираха обратно с невиждана сила и гигантското туловище на левиатана изникна пред двете Сестри.

Самото му присъствие бе достатъчно да ги порази. Въпреки че по принцип разстоянията нямаха значение в Чаросплетието освен в случаите, когато човешкото съзнание ги интерпретираше, до този момент китоподобните колоси винаги се бяха носели бавно и достолепно в недостижимата далечина. Сега обаче един от тях се намираше толкова близо, че вибрациите, породени от движението му, взривиха възприятията на Сестрите и зашеметиха умовете им. Преди да успеят да се окопитят, исполинът спря своя ход и резонансната буря утихна.

Размерите и въздействието му върху Чаросплетието бяха колосални. Сестрите бяха като прашинки пред него; то сякаш обсебваше изцяло света на златистите нишки. Представляваше нещо като бяла пустота, болезнено ярка бездна, която заслепяваше окото с блясъка си. Нямаше форма, защото сякаш съществуваше в множество форми едновременно; същевременно човешкото съзнание не можеше да се примири с това и поради тази причина двете жени го виждаха като огромно същество с издължен силует, подобно на гигантски кит, ала същевременно толкова чуждо и различно от всичко познато, че всяка аналогия бе неуместна.

Кайку и Кайлин се взираха в левиатана, обзети от невъобразим ужас, неспособни да помръднат, докато възприятията им се опитваха да асимилират случващото се.

То също ги наблюдаваше. Двете Сестри усещаха как вниманието му ги облива като вълните, възникнали от минаването на огромен кораб. Можеше да ги унищожи само с тежестта на погледа си. Преди няколко години Кайку се бе срещнала с Лунните деца — духове тъй древни, че човешкото съзнание бе неспособно да ги разбере, — но те наистина бяха като дечица в сравнение с това. Мащабите на левиатана бяха толкова грандиозни, че човек можеше да изгуби разсъдъка си, ако се взираше твърде дълго в него.

В следващия миг цялото Чаросплетие се сви навътре като чашка на цвете, след което златистите нишки отново възвърнаха предишното си състояние. Левиатанът изчезна, но резонансът, породен от движението му, бе оглушителен.

Двете Сестри напуснаха заедно вселената на триизмерните фибри и Кайлин отново стана видима. В продължение на една дълга минута те стояха безмълвни и дишаха дълбоко, заслушани в шепота на нощта, а прохладният бриз галеше нежно лицата и косите им.

Под ципата на реалността се стрелкаха десетки въпроси. Другите Сестри също бяха почувствали присъствието на левиатана. Нито Кайлин, нито Кайку обаче можеха да им отговорят. Двете жени се взираха една в друга, без да издадат и звук. Просто бяха останали без думи.

Няколко дена по-късно Мишани пристигна в Арака Джо.

Тя откри Кайку до малкото езеро, намиращо се на изток от храмовия комплекс. Сестрата стоеше в края на панорамната платформа и съзерцаваше красивия килим от водни лилии, алени и бели цветчета. Езерото бе заобиколено от камакови дървета, чиито листа висяха над водата в провиснали вериги. Там, където окото на Нуки галеше света с погледа си, беше топло и приятно, ала на сянка си беше доста студеничко.

Кайку не носеше одеждите на Ордена. Дебелата й роба бе обагрена в синьо и бледолилаво, като бе пристегната в кръста със зелен пояс. За Мишани, която беше свикнала с момчешките дрехи на приятелката си, това бе неочаквана проява на изискана женственост. Дъщерята на Мураки ту Коли я наблюдава мълчаливо известно време, наслаждавайки се на гледката на отдадената на съзерцание Кайку.

— Зная, че си тук, Мишани — каза Сестрата с благ тон. — Времето, когато можеше да се прокрадваш незабелязано зад гърба ми, отдавна отмина.

Дългокосата жена се засмя и Кайку се обърна да я прегърне.

— Богове, колко се радвам, че си добре — промълви тя.

Имаха толкова много за разказване, ето защо започнаха веднага да си наваксват. За последен път се бяха видели преди повече от година, малко преди Мишани да замине за Тчом Рин. Кайку говореше предимно за обучението си, защото не бе пътувала толкова далеч като приятелката си, и по-голямата част от насладата да споделя се падна на Мишани. Сестрата нямаше нищо против — беше й страшно интересно да научи повече за пустинните градове.

— Погледни се сега! — възкликна Кайку и посочи ръкавите на събеседничката си. — Изглеждаш досущ като благородничка от пустинята!

— Трябва да призная, че този стил наистина ми допада — усмихна се жената с дългите черни коси. — Трябва да ти кажа още нещо, Кайку — Асара е тук.

Радостта на Сестрата помръкна като угасена свещ.

— Асара? — За миг в съзнанието й изплува онзи миг от живота й в Лоното, когато бе съблазнила един мъж на име Саран Иктис Марул, без да знае, че това е Асара, но в друг облик. Болката, че е била излъгана по този начин, още я глождеше. Сетне обаче усмивката й се върна и Кайку добави: — Тя може да почака. Ела да се поразходим.

Двете тръгнаха по застланата с каменни плочи пътечка, заобикаляща езерото. Алеята беше толкова древна, че част от настилката бе потънала в земята. По дърветата бяха накацали гарвани и сойки, които подскачаха насам-натам по клоните и пърхаха с криле, посипвайки двете приятелки с дъжд от борови иглички. Сарамирската растителност бе предимно вечнозелена, но хората все още имаха някаква генетична памет за времето, когато прадедите им са живели в Куараал, където господстваше умереният климат. Бяха минали повече от хиляда години, откакто се бяха заселили на този континент, ала обстоятелството, че повечето дървета в Сарамир никога не губеха листата си, продължаваше да смущава някогашните им инстинкти.

Кайку бе щастлива да бъде отново с приятелката си. Между тях двете цареше една непринуденост, която липсваше в отношенията й с другите хора. Както всеки друг път, тя отново се изненада как изобщо бе могла да забрави това усещане за пълна хармония, но същевременно си даваше сметка, че следващия път, когато пътищата им се разделят, историята щеше да се повтори.

Докато вървяха, Мишани разказваше на Кайку за пътешествието през планините.

— Първоначално смятах, че по-високите места ще гъмжат от Различни, но видяхме съвсем малко, и то отдалеч — каза тя. — Дори когато стигнахме до равнините и трябваше да прекосим Южния търговски път, нямахме никакви затруднения. Преди си мислех, че съм голяма късметлийка, задето не съм се сблъскала с някакви неприятни инциденти в пустинята, ала вече си мисля, че късметът няма нищо общо с това.

— Разузнавачите ни докладваха същото — кимна Кайку. — Чаросплетниците са концентрирали силите си в градовете и съвсем малка част от тях обикалят из страната. Някои смятат, че вещерите всъщност нямат достатъчно ресурси, че да ги разпределят равномерно из цялата територия на Сарамир. Все пак изгубиха стотици хиляди в първите месеци на войната, преди да се научат как да водят тактически бойни действия. Навярно не могат да развъждат достатъчно или да хващат достатъчно — или каквото там правят, за да попълнят армиите си, — за да компенсират загубите.

— Това звучи окуражаващо — рече Мишани.

Двете повървяха мълчаливо известно време, а килимът от листа шепнеше тихичко под стъпките им.

— Прочетох новата книга на майка ти — каза Кайку.

— И аз. Няколко пъти.

— Има нещо странно в нея. И особено в онези последни редове…

Мишани кимна тъжно.

— Думите, които Нида-джан казва на умиращия човек? Това е първата строфа от една приспивна песничка, която ми пееше, като бях малка. Тя сама си я беше измислила. Двете с нея бяхме единствените, които я знаеха цялата…

— Аз също я зная — отбеляза Кайку. — Ти ми я изпя веднъж, докато ми разказваше как си открила, че Чиен работи за майка ти.

— Спомняш си това? — възкликна изненадано Мишани. Почти бе забравила за злополучния търговец. Клетникът бе отровен от наемните убийци на баща й по време на обсадата на Зила, ала преди това девойката бе узнала, че е бил натоварен от майка й с мисията да я защити от същите тези убийци.

— Майка ти има невероятен талант за думите — въздъхна Сестрата. — Веднага се запечатват в паметта ти. — Тя ритна някакво клонче, паднало на пътечката. — След като прочетох тези стихове, не можах да се отърся от усещането, че Мураки е искала да каже нещо с тях…

— Според мен се вижда достатъчно ясно — изтъкна Мишани.

— Не, говоря за скрит смисъл — обясни Сестрата. — Започнах да чета по-старите й книги, а после се прехвърлих на онези, в които стилът й се променя — някъде по времето, когато баща ти стана Лорд Протектор. Опитвах се да разбера каква е била целта й, какво точно се е опитвала да изрази…

— И стигна ли до някакъв извод? — Мишани бе изумена от обстоятелството, че приятелката й се бе замислила над същите стихове като нея.

Кайку вдигна рамене.

— Не — въздъхна тя. — Обаче съм сигурна, че там има нещо. Засега отговорите остават неразгадаеми.

Мишани се почувства разочарована. Така се надяваше, че приятелката й е открила някакво послание от майка й.

— Тсата се върна — изтърси ни в клин, ни в ръкав Кайку.

— Тук ли?

— В Сарамир. Отишъл е в Арака Джо с ткиуратците — жената с по-късата коса бе помолила Сестрата, която бе присъствала по време на атаката, да провери дали татуираният мъж е жив. Трябваха й няколко дни, защото преди известно време Тсата бе напуснал ядрото на армията, а Сестрата имаше други задачи, а и намирането на някой, който да си спомня въпросния мъж, не беше лесна работа. Тази сутрин обаче отговорът най-накрая бе дошъл.

При това известие Кайку почувства невероятно облекчение; не си бе давала сметка колко опънати са нервите й, докато не се разхлабиха.

— Странна работа — отбеляза иронично Мишани, загледана в приятелката си, която беше с няколко сантиметра по-висока от нея.

— Не ми говори с този тон! — засмя се Кайку. — Зная какво намекваш!

— Той прекоси цял океан, за да се върне при теб, Кайку — посочи жената с дългите черни коси.

— Той прекоси цял океан, за да се сражава с Чаросплетниците — отвърна приятелката й. — Знаеш ги какви са ткиуратците; това е единственият логичен начин на действие според него.

— Не, не ги познавам — отсече Мишани. — Техният мироглед е абсолютно неразбираем за мен. За теб обаче явно не е така.

Кайку се нацупи.

— Май аз трябва да бъда посланик вместо теб.

— Моля? Ти?!? За един ден ще ни вкараш в открита война!

Двете приятелки се изкикотиха. Те се разхождаха покрай брега на езерото, обляни от ярките лъчи на зимното слънце, и за известно време забравиха всичките си грижи, потънали в насладата от приятелското общуване. За съжаление такива моменти бяха рядкост в живота и на двете.

В Императорската цитадела в Аксками бе сервирана вечерята.

Лорд Протекторът Авун ту Коли беше коленичил срещу жена си до малката правоъгълна маса, лакирана в червено и черно. Между тях бяха наредени плетени кошници, от които се издигаше ароматен дим — отделни за стриди, ориз, кнедли и зеленчуци. До тях стояха малки купички със супа и сосове и високи бокали с гъсто, тъмнокехлибарено вино. След като слугите се увериха, че всичко е сервирано, се оттеглиха през закрития със завеска вход, оставяйки господаря и господарката сами.

Известно време те се хранеха мълчаливо. Макар че помещението не бе голямо, изглеждаше усойно и неприветливо, а начинът, по който отекваха и най-тихите звуци, засилваше впечатлението, че се намират в пещера. Още не бе станало време за палене на фенерите, макар и черният облак над Аксками да засенчваше слънчевата светлина и да потапяше древния град в сивкав полумрак.

— Ще хапнеш ли? — попита Авун след цяла вечност.

В продължение на няколко секунди Мураки не каза нищо. После взе приборите и започна да си сипва, а съпругът й последва примера й.

— Днес писането вървеше ли добре? — попита той.

— Доста добре — отвърна тя с някаква обвинителна нотка в гласа си.

— Мислех си, че няма да е зле да напуснеш тази стая — каза Авун. — Не е хубаво да се изолираш така, пък и никак не е добре за здравето ти.

Мураки го изгледа иззад завесата на косата си, след което хвърли многозначителен взор към прозореца. „По-здравословно е, отколкото да дишам този въздух“, сякаш казваше погледът й.

— Тогава съжалявам, задето наруших спокойствието ти — рече Авун, поливайки стридите с тъмен сос, като държеше купата с палец и показалец. — Просто исках да вечерям с жена си.

Съпругата му мълчеше. Тя започна да се храни, като използваше малките ножчета и вилички, прикрепени към сребърни напръстници, които се слагаха на средния и безименния пръст. Хапките й бяха мънички, сякаш ги нарязваше за някое мъниче.

— Фейа-корите се връщат от Зила — рече Авун. Изпитваше неустоима нужда да каже нещо, за да пробие ледената стена на отсрещното безмълвие. Когато Мураки не реагира по никакъв начин, продължи: — Войските на Империята са се изтеглили почти без съпротива. Чаросплетниците са много доволни от новите си творения и си мисля, че съвсем скоро към тези двете ще се присъединят и други.

Между двамата отново се възцари мъчителна тишина, но Авун вече се бе отказал да очаква нещо друго. В този момент обаче съпругата му го изненада.

— Кога? — попита тя.

— След няколко седмици.

— А после?

— Ще нападнем Южните префектури, след което ще се насочим към Тчом Рин.

— И ще опустошите и техните градове, така ли?

— Не виждам защо Чаросплетниците трябва да го правят — вдигна рамене Лорд Протекторът. — След като веднъж установят контрол над целия континент, няма да имат никаква нужда от фейа-корите. Както и от проклетите им миазми.

— А дали ще имат нужда от нас? — попита писателката. — Дали ще им трябваме, когато завладеят целия континент?

Авун се усмихна коварно.

— Знаеш, че не съм глупак, Мураки — рече той. — Не се заблуждавам, че вещерите ще ме оставят да бъда Лорд Протектор само от благодарност. Все още ще бъда безценен за тях. Хората имат нужда от водач с човешко лице. Никога няма да повярват на една Маска.

— Мислиш ли, че ще повярват на теб?

— Ще ми повярват, защото ще им върна небето — каза мъжът и отпи глътка вино. — Да не мислиш, че много ми харесва да живея под тази мъгла? Противоестествено е. Колкото по-скоро се отървем от бунтовниците, толкова по-рано ще можем да се освободим от фейа-корите и да разглобим димните ями на съставните им части.

— Ами храмовете?

Авун не й отговори веднага. Съпругата му можеше да изстиска и най-болезнените му циреи по такъв начин, че изобщо да не усети.

— Храмовете няма да се върнат. Чаросплетниците не харесват нашите богове.

Мълчанието на Мураки бе по-красноречиво от каквито и да е думи. Тя знаеше, че съпругът й продължава да ходи нощем в пустия храм на Оча на върха на Цитаделата, за да се моли тайно. Архитектурният шедьовър бе лишен от статуите на боговете, олтарите и изображенията, които го украсяваха навремето, и изглеждаше като бледа сянка на някогашното си великолепие. Мураки не смееше да се приближи до него, но мъжът й се отбиваше често там, когато търсеше уединение.

Писателката се чудеше как ли оправдаваше тези свои действия пред себе си. Авун не беше най-набожният сред хората, но не искаше да изостави своите богове, въпреки че именно той бе сринал светилищата им. Дали очакваше опрощение? Тя не знаеше кое божество би му простило след всички онези престъпления, които бе извършил срещу Златните владения.

— Най-накрая светът отново ще стане такъв, какъвто беше — продължи Авун, връщайки се на предишната тема. — С унищожаването на Аления орден ще бъде сложен край на покварата, защото Чаросплетниците няма да се нуждаят от толкова много вещерски камъни. Мъглата над Аксками ще се разсее, земята ще се изчисти и страната отново ще бъде обединена.

— Чаросплетниците ли ти казаха това? Не съм го чувала преди.

— Срещнах Какре тази сутрин и го убедих да ми разкрие плановете си — рече Авун. — Не беше никак лесно — добави съпругът й. Изглеждаше горд със себе си и Мураки си даваше сметка, че постъпката му наистина е била смела. Помнеше какво му се бе случило в миналото, когато Какре се беше ядосал.

— Защо? — попита учудено съпругата му. — Защо си го сторил? Досега не си се оплаквал от неведението си…

Лорд Протекторът я изгледа изкосо.

— Защото на жена ми не й харесва въздухът на столицата — рече. — И искам да мога да й обещая, че някой ден небето отново ще бъде лазурносиньо.

Мураки примигна и сведе поглед към чинията си. Това бе единственото външно свидетелство за трепета, обхванал гърдите й. В продължение на няколко минути никой от двамата не промълви и дума.

— Вярваш ли им? — попита тя накрая.

— Това е единственият вариант, в който виждам някакъв смисъл — отвърна съпругът й. — Алтернативата е да продължат да отравят земята. Това означава да продължават да избиват народа и армията си, защото няма достатъчно храна и гладът ще става все по-лош.

— А навярно все още не можем да видим грандиозния план на Какре — прошепна плахо жената, задето му противоречи. — Или пък Какре просто е луд.

Авун кимна.

— Луд е за връзване.

Мураки го изгледа изненадано.

— Наблюдавам най-внимателно упадъка му — заяви Лорд Протекторът. — Откакто пробудиха фейа-корите, деградацията му стана още по-стремителна. Мисля, че усилието да ги управлява му нанася ужасни вреди. Разсъдъкът му се руши с шеметна бързина. — Съпругът й отхапа малко от кнедлата, сдъвка я и преглътна съвсем спокойно, сякаш говореше за разни дреболии, а не за неща, заради които можеше да бъде екзекутиран. — Подозирам, че едва ли щеше да ми каже за дългосрочните планове на Чаросплетниците, ако не беше толкова побъркан.

— Но ако Върховният Чаросплетник е луд — промълви Мураки, — кой тогава управлява вещерите?

— Точно това — рече Авун, вдигайки бокала с вино — е въпросът.