Воалът на властта

Тринадесета глава

Ткиуратците пристигнаха съвсем скоро и си харесаха един от южните склонове на Арака Джо. Преди някой да ги забележи, вече бяха запалили огньовете си и бяха издигнали заслоните си от животинска кожа, а някои се разположиха по клоните на близките дървета, където заспаха като котки. Само за една нощ на склона изникна временно селище, изпълнено с юрти и конопени хамаци, ала всеки страничен наблюдател би предположил, че татуираното племе живее тук от седмици.

Тсата седеше на един извит клон, провесил единия си крак във въздуха, и остреше лениво куките си за изкормване на малък брус. От мястото му се откриваше хубава гледка към черния път, водещ до Арака Джо. Ткиуратецът си мислеше, че бе избрал случайно това място, но сетне стигна до извода, че се заблуждава. Не откъсваше поглед от пътя, защото се надяваше, че Кайку ще дойде да го види.

Една татуирана жена му извика нещо и той погледна надолу. Тя размаха своята кнтха и Тсата й хвърли точилото. Сънародничката му го улови с мълниеносен рефлекс и го дари с благодарствена усмивка, след което пое към центъра на селището.

Мъжът закачи своите куки за изкормване на колана си и въздъхна облекчено, наслаждавайки се на гледката. Бе толкова вълнуващо да се върне отново в Сарамир, а и сега бе още по-хубаво, понеже не беше сам както преди — този път сънародниците му го придружаваха. Те възприемаха съвсем спокойно странностите на чуждата страна. Бяха братя и сестри, обединени в своя паш, и знанието за тази общност ги успокояваше и им вдъхваше сила. Тсата изведнъж си даде сметка, че се усмихва.

Близо до дърветата бяха издигнати традиционните за ткиуратците тристенни юрти, известни под названието „репка“. Това бяха обществените места за живеене и спане. Те имаха наподобяващи тунели входове и отвори в горната част на централното помещение, откъдето излизаше димът. Пришълците бяха стъкнали и други огньове — вече на открито, — където в момента въртяха на шишове редица представители на местната фауна. Тсата показа на сънародниците си кое става за ядене и кое — не; сънародниците му го смятаха за авторитет сред тях по всички въпроси, засягащи Сарамир, понеже бе идвал тук и преди, а освен това беше изучил езика и нравите на страната дълго преди това.

Ткиуратците имаха обичай всеки от тях да споделя уникалните знания или умения, които има, с останалите от своя паш. Един такъв човек беше научил Тсата на сарамирски — той бе прекарал десетилетия в Империята, преди да се завърне в отечеството си. Тсата имаше невероятен усет за езиците — вече бе усвоил доста добре куараалския, който представляваше универсалният жаргон на търговските поселища покрай окхамбския бряг — и бе едновременно смутен и запленен от разказите за Сарамир. Той се захвана да овладее сарамирския с такава упоритост, че впечатли учителя си, и след няколко години вече го говореше идеално като за чужденец. Месеците, които бе прекарал в Империята, бяха усъвършенствали неимоверно усилията му, но дори и сега извънредно комплицираната система от наклонения, окончания, учтиви форми и акценти го затрудняваше; тези тънкости на Висшия сарамирски бяха достъпни единствено за родените тук, и то само при наличието на подходящо образование.

Когато отмести взор от селището и отново погледна към пътеката, Кайку вече беше там. Тя му хвърли дяволит поглед и попита:

— Смяташ ли да слезеш долу, или аз трябва да се изкача при теб?

Тсата се засмя; познаваше я достатъчно добре и знаеше, че младата жена не блъфира. С почти маймунска лекота той се приплъзна от клона и скочи на земята, без да се притеснява от триметровата височина. За миг и двамата се поколебаха как да постъпят — дали да поздравят другия според изискванията на неговия или на своя народ, — но после Кайку се вдигна на пръсти, целуна го по челото и го прегърна. Мъжът бе приятно изненадан — това бе необичайно интимен жест за един жител на Сарамир.

— Добре дошъл — каза тя.

— Хубаво е да съм тук — рече Тсата. — Иска ми се всички поздравления да бяха толкова приятни.

— Фейа-корите — въздъхна Кайку. — Можеше да избереш и по-добър момент за пристигането си.

— А може би сме дошли точно навреме — отбеляза той. — От онова, което научих, узнах, че не сте имали по-мрачни дни от тези. Няма никакъв смисъл да убеждавам сънародниците си в заплахата за нас — тези, които се върнат в Окхамба, ще разпространят новината. Седемдесет и пет от нас се простиха с живота си в деня, когато акостирахме на сарамирския бряг, ала тези, които останахме, ще се бием още по-дръзновено заради саможертвата им. — Лицето му внезапно се проясни. — За това обаче можем да говорим и по-късно. Нека ти покажа новия ни дом, а ти ще ми разкажеш какво се е случило по време на отсъствието ми.

Сякаш никога не се бяха разделяли. Разговорът ги погълна неусетно и двамата веднага намериха познатия ритъм на общуване, който си бяха създали по време на дългия им период на уединение, когато живееха и ловуваха заедно в разлома Ксарана.

Тсата разказа за многобройните препятствия, с които се бе сблъскал, отдаден на мисията да предупреди сънародниците си за заплахата от Чаросплетниците, а Кайку — за посвещаването си в Аления орден и обучението си. Тя му разправи и за Лусия и Мишани; татуираният мъж ги бе срещнал за кратко, преди да напусне Лоното, но ги познаваше най-вече от разказите на Кайку. Тя му сподели страховете и притесненията си за Лусия, без да пропусне да му спомене за Чаросплетните китове и тежкото положение на силите на Империята.

Те си приказваха и се разхождаха бавно из селището. Кайку си бе облякла пътнически дрехи над одеждите на Ордена, за да не изглежда заплашително, и сега се чувстваше особено доволна от решението си. Щеше да й бъде доста неудобно с черната роба и зловещия си грим сред небрежно облечените ткиуратци.

Те бяха стройни и мускулести хора, със стегнати и жилави тела, груба кожа и покрити с белези ръце — без съмнение следствие от суровия им начин на живот. Кайку постепенно започна да ги различава не само по чертите на лицата им, но и по татуировките им, които представляваха изключително важен аспект от облика им. Жените бяха силни и не особено привлекателни според сарамирските стандарти — липсваше им мекота и закръгленост, — ала Кайку забеляза четири-пет, които излъчваха някаква дива красота, която им придаваше неустоим екзотичен колорит. Те седяха като равни с мъжете и носеха същите конопени дрехи — жилетки без ръкави и дълги панталони, — а дългите им коси бяха завързани с кожени ремъци или се спускаха свободно по гърбовете им.

Тсата и Кайку приседнаха до един от огньовете, стъкнати на открито, където се хранеха дузина други ткиуратци. Хората веднага им дадоха купички и им сипаха от своите порции — типично окхамбски жест на гостоприемство. Кайку не знаеше как да им отговори, понеже нямаше нищо, което да им даде в замяна, ала татуираният й приятел й каза да не се тревожи, защото нямаше нужда от ответно действие. Той допълни купичките им от гърнето с яхния, което висеше на огъня. Ястието бе приготвено от месото на някакво местно животно в комбинация със зеленчуци и някакви непознати на Кайку подправки; те му придаваха силен аромат и въпреки че не беше тъй изтънчено като сарамирските ястия, се оказа изключително вкусно. Когато ометоха купичките си, сътрапезниците им ги дариха с комати хляб, отчупени от собствените им самуни. Сестрата не можа да се въздържи и им благодари, въпреки че не знаеше почти нищо от езика им.

— Няма нужда да им благодариш — каза й Тсата. — Ще направиш това, когато им позволиш да споделят твоята храна — когато ти имаш хляб, а те са гладни.

— Зная — кимна тя, — но не е лесно да загърбиш навици, които си изграждал цял живот. Също както ще ми се стори странно, ако някой от сънародниците ти влезе в къщата ми с очакването да бъде нахранен.

— Не е същото — засмя се татуираният мъж. — Мога да те уверя, че в близките дни ще има много недоразумения между моя и твоя народ.

В този момент една от жените, която наблюдаваше Кайку с интерес, каза нещо на гърления си, грубо звучащ език и Сестрата хвърли въпросителен поглед към Тсата.

— Казва, че езикът ти е много красив — преведе мъжът. — Като птиче чуруликане.

— Трябва ли да й благодаря за това?

Той се усмихна.

— Да. „Гхохкри“.

Кайку погледна към непознатата и повтори странната дума. Съвсем случайно я произнесе точно както трябва, с което накара сътрапезниците си да замърморят одобрително. Насърчени от отговора й, присъстващите започнаха да й задават въпроси и да правят различни коментари, които Тсата превеждаше с мълниеносна бързина. Кайку неусетно бе погълната от разговора край огъня, а Тсата използваше всеки момент, когато сънародниците му си говореха на окхамбски, за да й шепне най-различни думи и изрази на ухото, които Сестрата бързаше да употреби при първия удобен случай. Естествено, не всеки от коментарите й биваше разбран, ала ткиуратците се оказаха търпеливи хора, а и благодарение на Тсата общуването течеше доста гладко. Чужденците просто бяха запленени от нея — дори раздърпаните пътнически дрехи, които носеше, им се струваха невероятно екзотични.

— Богове, трябва да видят Речния район в Аксками — подхвърли Кайку на Тсата, след което се сети, че престолният град вече не беше същият и настроението й помръкна.

По някое време напуснаха приятната компания край огъня и продължиха да се разхождат из лагера. Навсякъде, където погледнеше, Кайку забелязваше нещо необичайно — било то видът на инструментите им, ароматът на екзотичните им ястия или странният им навик да спят по дърветата.

— Това е древен инстинкт — обясни Тсата. — По земята има много същества, които не могат да ни достигнат по клоните. Някои от нас все още предпочитат да спят така, дори и в безопасна гора като тази. Останалите спят в репката.

— Вече нито една гора не е безопасна — изтъкна Кайку. — Откакто покварата се просмука в земята, животните станаха много по-свирепи.

— В джунглите, откъдето идваме, най-страшните сарамирски зверове няма да издържат и една нощ — усмихна се ткиуратецът. — Свикнали сме с много по-свирепи хищници от вълците и мечките. Съмнявам се, че някой тукашен звяр ще ни създаде неприятности.

— Така е — въздъхна Кайку, — но имаме Различни.

— Да — кимна Тсата, който бе натрупал доста опит с тях по време на предишното си посещение. — Разкажи ми за тях. Чувам, че доста неща са се променили.

И Кайку му разказа за идеално пригодените за живота в пустинята челюстници, както и за другите нови породи Различни хищници, с които се бяха сблъскали. Никой не знаеше дали тези видове бяха наскоро развъдени или просто вещерите не ги бяха използвали досега. В докладите от Аксками редовно се споменава за същества, които не са ни познати — редом с обичайните гауреги, острилии и фурии.

Тогава татуираният й събеседник й разказа за Различния мъж, когото се бе опитал да спаси в Зила, и неусетно подхванаха нова тема.

— Естествено, че ще продължават да ни мразят — отбеляза Кайку, докато наближаваха покрайнините на селището. — Хората винаги са се поддавали на страха от непознатото и различното. Нещата не се развиват навсякъде с едно и също темпо. Тези Различни, които са уродливи на външен вид, са презирани повече от онези, които изглеждат „нормално“. Не мисля, че хората продължават да възприемат Лусия като Различна — те вече са я издигнали на едно друго ниво и я гледат като някакъв божествен спасител, който ще им помогне да постигнат собствените си цели, а и благородните фамили сякаш насърчават това. Те имат нужда от фигурант и ако цената, която трябва да платят, за да възвърнат Империята си, е да възкачат Лусия на трона, това ги устройва напълно. Най-малкото девойката е с благородна кръв. Освен това родовете Икати и Еринима са на нейна страна, както и Либера Драмач. Това ще бъде най-силният съюз досега и никой няма да посмее да им се противопостави.

— Ами Аления орден? — попита Тсата.

Над лицето й за миг премина тъмен облак.

— Благородните семейства не ни обичат, въпреки че ги спасихме от разрухата и ги защитихме от Чаросплетниците, които можеха да бръкнат в главите им от Аксками и да ги убият — изсумтя недоволно тя. — Никой не се доверява на Аления орден и всички мислят, че Сестрите са просто друг вид Чаросплетници.

— А не е ли така?

Кайку нямаше защо да се изненадва — Тсата просто беше най-директният човек, когото познаваше.

— Не — отсече тя. — Вещерите избиваха Различни в продължение на векове, за да заличат следите от собствените си престъпления. Жестокостите, на които се отдаваха след реенето си в Чаросплетието, причиниха смъртта на толкова много хора, че ми призлява само като си помисля за това. И на всичкото отгоре отнеха земята от нас.

— Както твоят народ я е отнел от племето угати — напомни й ткиуратецът. — Зная, че Сестрите далеч не са нито толкова покварени, нито толкова жестоки като вещерите, но явно вие искате да поемете тяхната функция в Империята. Питам се обаче дали ще бъдете доволни да сте слуги? Това не бе достатъчно за Чаросплетниците.

— Чаросплетниците никога не са искали да бъдат слуги — отвърна му Сестрата. — Те винаги са ламтели за власт, независимо дали са си давали сметка за това, или не. Просто богът, който дърпа конците им, я изисква. Това беше единственият начин да се доберат до вещерските камъни.

— Не отговори на въпроса ми — отбеляза Тсата.

— Не зная — въздъхна Кайку. — Лично аз нямам никакво намерение да бъда слуга на благородните фамилии, но нямам никаква представа за плановете на Кайлин. Имам обет, който трябва да изпълня, и този обет изисква унищожаването на Чаросплетниците. Ако успея да доведа нещата дотам, ще умра спокойно.

— Трябва да обмислиш евентуалните последствия от действията си, Кайку — рече татуираният мъж, макар че от тона му бе очевидно, че съветът му не се отнася само за Аления орден. — Трябва да гледаш напред.

— Какъв е смисълът от това? — попита тя. — Нямаме никаква алтернатива. Пред нас лежи само един път и Аленият орден се опитва да помогне на хората да го извървят.

— Жителите на вашата страна веднъж вече пострадаха жестоко, защото се довериха на по-силни от тях същества — изтъкна ткиуратецът. — Напълно разбираемо е защо се боят от вас.

Жената не каза нищо. Тсата бе истински майстор на въпросите — караше я да надзърне в самата себе си, да постави под съмнение своите собствени възгледи и мнения, — ала в добавка към това упорито се придържаше към своето, а тя не искаше да се впуска в спор. Скоро разговорът им потече в друга посока. Лагерът на ткиуратците я накара да се замисли за детството на Тсата и тя започна да го разпитва за него. Нито веднъж досега тя не бе повдигала тази тема, защото се боеше да не го накара да разкрие нещо, което той не иска да споделя — окхамбците бяха извънредно добронамерени, ала не обичаха да се злоупотребява с щедростта им. Татуираният й приятел обаче бе съвсем открит.

— В Окхамба нямаме родители — рече Тсата, след което забеляза усмивката й и побърза да се коригира: — Искам да кажа, че нямаме отговорности към тези, които са ни дали живот. Всички деца се отглеждат по еднакъв начин в рамките на техния паш, където всеки помага при възпитанието им. Не зная кои са родителите ми, макар че имам известни подозрения. Биологичната връзка при нас е прекъсната, защото би довела до протежиране и съперничество.

Двамата приятели говориха също за богове и прародители. Кайку знаеше, че окхамбците нямат божества и почитат духовете на предците си, макар и по доста различен начин от сарамирците. Тези от тях, които бяха извършили велики дела, бяха считани за герои и за тях се разказваха множество истории и легенди, та да могат подвизите им да бъдат съхранени за бъдещите поколения, на които да служат като източник на вдъхновение. А онези, които не се бяха отличили по някакъв начин, биваха забравени и имената им не се произнасяха на глас. Ткиуратците вярваха, че силата, храбростта, находчивостта, интелектът и остроумието зависят само от тях; че те са отговорни за всичко, което правят, и че няма никакви божества, които да обвиняваш за лошия си късмет, когато нещата не вървят. Според Тсата хората използваха боговете като възглавничка срещу жестоката и сурова реалност на съществуването.

Кайку, от друга страна, не можеше да повярва, как цял континент с население от милиони не може да види онова, което бе очевидно за всеки сарамирец — че боговете бяха навсякъде около тях, че влиянието им се усещаше навсякъде, че понякога можеха да са капризни и отвратителни, ала без всякакво съмнение съществуваха.

— Но Куараал си има други богове — бе изтъкнал Тсата. — Как може и вие, и те да са прави?

— Може би става въпрос за различни аспекти на едни и същи същества — отвърна му Кайку. — Всеки народ надарява боговете си със своите отличителни черти.

— В такъв случай на чия страна ще застанат при евентуална война между Куараал и Сарамир? — попита ткиуратецът. — Как ще разберете кой е прав, щом не знаете какво точно искат боговете ви?

Ала Сестрата можеше да мисли единствено за това колко празен би бил животът й, ако светът се свеждаше единствено до зримия си облик. Думите на събеседника й не можеха да променят убежденията й — тя бе надзърнала в очите на Лунните деца и никога нямаше да забрави това. Суровият прагматизъм и реализъм на Тсата явно пропускаха да вземат под внимание духовете, които обитаваха и Сарамир, и Окхамба.

— Духовете са същества, чиято природа не може да бъде обяснена — беше рекъл той, — но ние не им се покланяме, нито пък ги молим за прошка.

— Щом не можете да обясните природата на духовете — изтъкна му Кайку, — навярно има и доста други неща, които лежат отвъд разбиранията ви.

— Ами ако вашите богове са просто духове, притежаващи много по-голяма сила?

И така нататък, и така нататък. Това беше разговор, към който нямаше никакво желание да се връща, ето защо насочи темата към собствените си надежди и страхове и за пореден път се изненада с каква лекота разкриваше душата си пред татуирания мъж. Навярно това се дължеше на поразителната му откритост — Кайку просто не можеше да повярва, че Тсата е способен да я предаде, а това беше най-големият й страх, защото толкова често я бяха предавали. Разговорът я погълна до такава степен, че тя изобщо не забеляза колко ниско над западния хоризонт е надвиснало окото на Нуки.

— Богове, Тсата! — възкликна тя и улови ръката на събеседника си. — Стана късно и съвсем забравих за другата причина, поради която дойдох да те видя. Ще дойдеш ли с мен в Арака Джо? Юги свика среща и ме попита дали ще дойдеш.

— Ще дойда — рече татуираният мъж. — Може ли да взема и други хора със себе си? — попита, ала щом видя озадачената гримаса на Кайку, побърза да добави: — Аз не съм техен водач, а само човек, който изпълнява ролята на посланик поради благоразположението на моя паш. Трябва да дойдат и други ткиуратци, за да чуят със собствените си уши това, за което ще стане реч, и да се вземе решение според ситуацията. Ще се погрижа да не бъдем много. Как смяташ, трима, сред които и аз, приемливо ли е?

— Трима, значи — кимна Кайку. — Трябва да сме там по залез слънце.

Срещата бе свикана в правоъгълната централна зала на най-големия храм в комплекса. Величественият някога купол се бе срутил под натиска на столетията и рано изгрялата Иридима надничаше отгоре, докато последните лъчи на окото на Нуки обагряха небето в бакърено и златно. Огромната постройка бе съградена от същия бял камък като останалата част от комплекса; този материал бе послужил и за извайването на внушителните статуи, обрамчили залата — по четири пред всяка стена и по една във всеки ъгъл. Повечето от тях бяха добре запазени, тъй като покривът бе рухнал сравнително неотдавна, и застрашителният им облик продължаваше да смущава всеки, който се изправеше пред тях. Телата им представляваха уродливи съчетания между влечуги, бозайници и птици, а от изцъклените им, сцепени хоризонтално очи сякаш струеше някакъв тъмен глад, който пробуждаше отдавна забравени древни спомени, витаещи в най-затънтените кътчета на съзнанието.

Сега помещението бе осветено от множество фенери, закрепени по стените, а голямата, украсена с изящни рисунки рогозка, постлана в центъра му, бе предназначена за участниците в събранието. Когато Кайку и Тсата пристигнаха, повечето вече бяха там — седнали с кръстосали крака или коленичили на рогозката, предварително изули обувките си. Тя разпозна всички — Кайлин, Фаека и няколко други Сестри, Юги, Мишани, Лусия, бъдещия баракс Хикен ту Еринима, бараксиня Емира ту Зирис и избрани членове на Либера Драмач. Кайку изпита облекчение, че Асара не бе сред присъстващите — избягваше я откакто бе получила известията за пристигането й, — ала после си каза, че не бе изключено някогашната й прислужница да е там, а тя просто да не може да я познае.

Присъстваха съвсем малко благородници, защото повечето предпочитаха да си стоят в градовете, а тази среща бе предимно на Либера Драмач. Хикен беше тук, защото все гледаше да се навърта около Лусия като гладен лещояд, а пък бараксиня Емира бе на посещение в Арака Джо. Тя бе ентусиазиран поддръжник на Либера Драмач, ала за съжаление в момента не разполагаше с кой знае каква власт, понеже доста недалновидно бе подкрепила рода Керестин по време на последния метеж и бе изгубила по-голямата част от армията си в последвалото клане.

Кайку въведе Тсата в залата заедно с други двама ткиуратци — набит и як тъмнокос мъж на име Хет, който поназнайваше малко сарамирски, и жената, която бе казала, че говоренето й напомня птиче чуруликане — нейното име беше Пейтре. От другата страна на рогозката, където трябваше да седят участниците в срещата, покрай стената, бяха застанали няколко души, сред които — сърцето на Кайку подскочи от изненада — беше и Номору!

Погледите им се срещнаха и Сестрата усети как пулсът й се ускорява. Това беше тя — от плът и кръв, кльощава и намусена, рошава и раздърпана, с лице, скрито наполовина в сенките. Кайку почти се бе примирила, че няма да я види отново, защото предполагаше, че разузнавачката е загинала в Аксками. Едва ли някога щеше да узнае как спътничката им е успяла да се измъкне от димните ями, но това не беше толкова важно — важното беше, че Номору за пореден път е успяла да се измъкне невредима от опасността.

Докато Кайку я гледаше, разузнавачката завъртя глава настрани и сиянието на фенера освети онази част от лицето й, която до този момент тънеше в мрак. Дъхът й секна — кожата на разузнавачката бе осеяна с кръстосващи се белези, които набраздяваха лика й от бузата до ухото и се спускаха чак до врата й. Сестрата изведнъж осъзна, че Номору й ги показваше, и отмести взор, смутена от тази мисъл. Дали разузнавачката я смяташе за отговорна? Може би смяташе, че Кайку не бе реагирала достатъчно бързо, когато Джуто натисна спусъка, за да застреля жената, която бе предал — навярно трябваше да спре или най-малкото да промени траекторията на летящия куршум, вместо да го взривява във въздуха, и то на сантиметри от лицето на Номору. Ала дори Сестрата да я бе наранила, докато спасяваше живота й, трябваше ли разузнавачката да я обвинява за обезобразяването си? Богове, не искаше да има тази жена за свой враг.

Кайку изу обувките си и коленичи на изрисуваната рогозка, а Тсата направи знак на сънародниците си да последват примера й. Вече бе облечена само в одеждите на Аления орден и имаше чувството, че те са като своеобразни доспехи, които я защитават от навъсените погледи на хората, от злокобния взор на каменните идоли и от ненавистните изблици на духовете, които фучаха незрими из нишите, радразнени от неканената тълпа.

Появата на ткиуратците предизвика учуден шепот сред присъстващите, ала новодошлите не обърнаха никакво внимание на това. Когато срещата започна и част от присъстващите бяха представени официално на останалите, Кайку се изправи и запозна хората с ткиуратците, като обясни защо са тук и се извини предварително за необходимостта от превод. Хет се обърна към Пейтре и й предаде на окхамбски казаното от Сестрата.

Формалностите продължиха, а междувременно им донесоха малки лакирани масички, отрупани със сребърни купи със закуски и различни напитки. Хет веднага посегна към една от апетитните хапки, ала Тсата го изгледа строго и набитият мъж отдръпна ръката си. Приветствията и поздравленията продължиха, докато и последните остатъци от дневната светлина не напуснаха небето и осеяният със сини петънца диск на Иридима не заблестя в нощното небе. Тогава Юги, водачът на Либера Драмач, реши да изясни причината, поради която бе свикал настоящата среща.

— Въпросът, който стои днес пред нас, е простичък — заяви той. — Какво ще правим отсега нататък? Съотношението на силите се промени и везните внезапно се наклониха в полза на Чаросплетниците. Ако не предприемем нищо, те ще сътворят още фейа-кори и ще пометат войските ни, както направиха в Джурака и Зила. Засега нямаме никаква защита срещу тези демони и въпреки че успяхме да научим нещо за същността им, информацията, с която разполагаме, все още не ни показва как да ги спрем. Единствената причина, поради която все още не са нахлули в Южните префектури, е потребността им да се връщат в димните си ями, където възстановяват силите си. Съвсем скоро обаче ще бъдем лишени и от тази временна отсрочка, понеже процесът по изграждането на такива димни ями в някои други сарамирски градове почти е приключил. А щом не можем да се противопоставим на два фейа-кори, какъв шанс имаме срещу десет или повече?

Това изказване постави началото на дебатите и от всички страни заваляха най-различни предложения и мнения. Предводителят на Либера Драмач подхвърли идеята да атакуват столицата с пълната си бойна мощ, ала съветът мигом я отхвърли като безразсъдна и безсмислена; дори и да успееха, този ход щеше да ги направи изключително уязвими за вещерите. Освен това Аксками не беше средоточие на силата на Чаросплетниците, а просто столица на старата Империя, следователно нямаше да им нанесе смъртоносен удар; отгоре на всичко нямаше да могат да удържат града срещу фейа-корите, което означаваше, че вещерите лесно ще могат да си го възвърнат.

— Ако Аксками ще бъде отвоюван, трябва да бъде отвоюван от хората! — заяви Хикен ту Еринима. Тогава Юги помоли Кайку и Фаека да разкажат за неотдавнашната си мисия в града и впечатленията си от настроенията сред жителите му. Това, което двете Сестри споделиха, не беше никак окуражаващо. Другите шпиони, които бяха докладвали на Юги, потвърдиха мнението им.

— Не можем да си позволим да се надяваме на бунт — изтъкна Кайлин. — Градът е прекалено голям и шансовете за успех са нищожни. Чаросплетниците ще унищожат с лекота всеки подбутител на размирици. Без протекцията на Аления орден хората няма да могат да се организират, а ние сме толкова малко, че не можем да осигурим защитата на силите на Империята, камо ли на гражданите й. — Тя обходи с поглед присъстващите. — Пасивната съпротива е най-доброто, на което можем да се надяваме, ала дори тази надежда е доста рехава. Разпространяването на съобщението няма да е лесна задача, а и Аления орден няма да може да вземе участие в нея, защото не се осмеляваме да действаме в градовете на вещерите. Дори не можем да си позволим да използваме таланта на Лусия да проникне при тях насън, понеже рискът е прекалено голям.

— Тогава какво предлагате? — попита Хикен, без дори да се опитва да прикрие презрението си. — Да не правим нищо, така ли?

— Това не е толкова лошо, колкото звучи — отбеляза бараксиня Емира. Тя бе жена на около тридесет жътви, с дълга и права кестенява коса и обикновено лице. — В последно време силите на Чаросплетниците намаляват. Възможно е армиите им да изнемогват от глад заради покварата в земята. И тяхното, и нашето време изтича. Въпросът е кой ще рухне пръв.

— Шпионите ни не могат да потвърдят със сигурност, че силите им наистина са намалели в сравнение с преди — изтъкна Юги. — Освен това не знаем точното количество на провизиите, с които разполагат. В най-добрия случай можем само да гадаем.

— Но ако намерим някакъв начин да ги спрем или поне да ги задържим за известно време, може да наклоним везните в наша полза — каза Емира.

— За съжаление няма такъв начин — поклати глава Кайлин. — Това е същината на проблема. Единственото ограничение за бързината, с която могат да унищожат градовете ни, е необходимостта от подновяване на ресурсите на фейа-корите.

— Ами ако се изтеглим в планините? — предложи един от членовете на Либера Драмач. — Щом не можем да се изправим директно срещу тях, нека се разпръснем и предприемем тактика на разбойнически банди.

Юги кимна.

— Може би това е последната ни възможност. Но си мисля, че изправим ли се срещу фейа-корите само с мечове и топове, това със сигурност ще е краят ни. А ако вещерите направят с Префектурите това, което сториха с вече завладяните от тях територии, недостигът на провизии ще се усети още по-силно, а в планините едва ли ще можем да намерим някаква храна.

— Има и друга възможност — каза предводителката на Аления орден. — Да започнем да унищожаваме вещерските камъни.

— Нали вече опитахме — подметна Хикен. — И се оказа пълен провал.

— Не — възрази Кайлин. — В Утракса подценихме Чаросплетниците. Реакцията им обаче показва, че можехме да успеем, ако бяхме получили възможност за действие.

— Защо не обясниш на нашите гости и всички присъстващи за какво точно става въпрос? — помоли я Кайку. Ткиуратците не бяха казали нито дума от началото на срещата. Те знаеха съвсем малко за развоя на ситуацията в Сарамир, ето защо предпочитаха да слушат внимателно, за да научат повече за сегашното състояние на нещата.

Предводителката на Аления орден нямаше нищо против.

— Когато събрахме необходимите сили, за да нападнем вещерския манастир, разположен западно от тук, от другата страна на езерото Ксемит, Аленият орден имаше и друга цел освен унищожаването на вещерския камък. Искахме да се сдобием с него и да научим повече за същността му. Благодарение на собствените ни наблюдения как нараства силата на Чаросплетниците с всеки следващ вещерски камък, който пробудят, и информацията, която Лусия получи от духа в Алскайн Мар в разлома Ксарана, заключихме, че всички камъни са свързани по начин, наподобяващ нещо като мрежа или паяжина. Вярвахме, че можем да използваме тази взаимосвързаност, за да проследим местонахождението на другите вещерски камъни, след което да се захванем и с тяхното разрушаване. Вместо една победа щяхме да получим няколко наведнъж.

Присъстващите не издадоха и звук; единствено шепотът на нощния бриз нарушаваше неестествената тишина. Температурите бяха паднали и беше станало хладно, но не дотам, че да бъде неприятно.

— Изобщо не получихме тази възможност. Преди да успеем да проникнем в камерата, където се намираше вещерският камък, той бе унищожен. Предполагаме, че Чаросплетниците са използвали експлозиви. Никога не сме очаквали, че ще направят подобно нещо; те винаги са ценели вещерските камъни повече от всичко друго — дори повече и от собствения си живот. Явно бяха сметнали, че е по-важно да защитят безопасността на другите вещерски камъни, ето защо са предпочели да унищожат едно от находищата си, вместо да ни дадат шанса да узнаем повече за мрежата. — Високата жена изгледа присъстващите и тонът й стана по-твърд. — Според мен това не беше провал. Все пак успяхме да се доберем достатъчно близо до вещерския камък, за да го зърнем, преди да бъде взривен. Оттогава минаха две години, но ние не пропиляхме напразно това време. Подложихме на прецизен анализ това, което научихме в Утракса, и сме твърдо решени да предприемем нови действия, за да се сдобием с вещерски камък. И този път ще ги унищожим всичките.

Кайку потръпна при непоколебимостта, която струеше от гласа й. Богове, обещанието за действия след толкова дълъг период на спотайване, отстъпления и празни приказки я изпълваше с вътрешен подем.

— И как смяташ да се подсигурите, така че да не ви… попречат както преди? — попита Мишани.

Кайлин й отвърна със съвсем спокоен тон:

— Аленият орден успя да реконструира мрежата, която открихме между вещерските камъни, и направихме някои важни заключения. Няма камък, който да не може да бъде пожертван, ала има един, чието разрушаване би причинило сериозни щети на цялата система — да го наречем ядрото на мрежата. Както Възлите са като своеобразни котви за зверовете, които контролират, така и този камък е като котва за всички останали. Вещерите разполагаха с предостатъчно време покрай проточилата се битка за Утракса, за да подготвят експлозивите си. Според мен обаче едва ли биха посмели да унищожат ядрото на мрежата си — най-голямото средоточие на сила в системата им. Успеем ли да ги изненадаме, те може и да нямат време да го унищожат. А доберем ли се веднъж до него, той ще ни послужи като карта за местонахождението на останалите вещерски камъни и така ще можем да ги заличим всичките наведнъж.

Кожата на Кайку настръхна при тази мисъл. Имаше ли някаква възможност, дори съвсем миниатюрна, да сложат край на това? Тя не бе присъствала на битката за Утракса — Кайлин я беше възпряла да вземе участие, — но бе чула за ужасите, с които посестримите й се бяха сблъскали. Можеше ли това, за което говореше Кайлин, да бъде сторено? Да се плъзнат по вените на кръвоносната система на вещерите, разпространявайки се като вирус?

— Знаете ли със сигурност това, или просто предполагате? — попита Хикен. Той беше докачлив мъж на средна възраст с прорязано от дълбоки бръчки лице и преждевременно посивяла коса, а агресивният му маниер на говорене създаваше впечатлението, че непрекъснато търси конфликти.

— Предполагаме — призна Кайлин, разпервайки безпомощно ръце. — Но предположенията ни се основават на прецизни проучвания. Виждали сме как функционират тези камъни. Това не е някаква налудничава теория, нито пък смятаме да се хвърлим сляпо и безразсъдно в осъществяването й. Когато настане времето да действаме, това ще бъде вторият ни опит и няма да повторим грешките си от първия.

— Къде се намира този… камък-ядро? — попита Тсата.

— Това е първият вещерски камък, който са пробудили — отвърна му Кайлин. — Този, от който е започнало всичко. Той лежи под планинския манастир Адерач.

Хикен се изсмя подигравателно.

— И как предлагате да стигнем до Адерач? Дори и да не е разположен прекалено навътре в планините, това със сигурност е най-охраняваният бастион на Чаросплетниците.

— Това също е предположение — отбеляза Фаека. — Нямаме никаква представа какво ни очаква в Адерач. Никой никога не е стъпвал там. Трябва да напомня на съвета, че на няколко пъти сме откривали, че вещерите разчитат повече на щитовете си за заблуда на сетивата, а не на стражи от плът и кръв.

— Но това е било в дните преди да узнаят за Аления орден — рече Мишани.

— Може да си мислят, че са достатъчно защитени от планините — възрази Фаека. — Възможно е да не са в състояние да транспортират дотам достатъчно провизии, за да изхранват армия. Кой би могъл да каже как разсъждават вещерите?

— Има много пътища към Адерач — рече Кайлин, — но нито един от тях не е лесен.

— И ти си мислиш, че Чаросплетниците няма да забележат една армия, която настъпва към най-важния им манастир? — извика Хикен. — Как точно смяташ да го направиш?

— Ще бъдем извънредно тихи и предпазливи — отвърна Кайлин. — И ще…

— Това е безсмислено! — обади се внезапно Лусия. До този момент на лицето й бе изписано характерното за нея отнесено изражение, ала сега от него не бе останала и следа. Щом чуха гласа й, всички мигом замлъкнаха и насочиха взор към мястото, където беше коленичила Престолонаследничката.

— Безсмислено е — повтори тя, този път по-меко. Когато продължи, думите й излъчваха някакво мъдро спокойствие и увереност, които напомняха за майка й — Кръвната императрица Анаис ту Еринима. — Дори и да нападнем Адерач, дори и да успеем, по време на отсъствието ни Чаросплетниците ще опустошат Префектурите и ще избият толкова много хора, че всяка победа ще ни излезе прекалено скъпа. А ако вещерите узнаят за нашия план, трябва само да изпратят някой от демоните си да охранява Адерач и всичко ще бъде изгубено. Каквото и да смятаме да правим, най-важното е да спрем фейа-корите. А единственият начин да се преборим със създания като тях е да им противопоставим друго подобно същество.

Лусия се изправи и гласът й зазвуча с такава сила, че Кайку никога не би повярвала, че извира от дробовете на тази крехка девойка.

— Изминаха десет години, откакто бях отвлечена от Императорската цитадела в Аксками — заяви тя. — Десет дълги години, по време на които заради мен се проля толкова много кръв, че не смея да мисля за това. Всички вие ми поверихте надеждите си, а аз не ви дадох нищо друго, освен смърт. Отплатих се на вярата на хората с кръв и гибел. Ала ето че най-сетне удари часът да оправдая очакванията им.

Тя замлъкна за миг и Кайку забеляза, че дори духовете бяха утихнали, а каменните идоли сякаш бяха съсредоточили древния си взор върху Престолонаследничката. „Не го изричай, Лусия!“, помисли си Сестрата. „Не го изричай!“

— Навремето един приятел ми каза, че съм изпратена тук от боговете, за да изпълня тяхната воля — продължи тя. — Не зная дали е така, но съм сигурна в едно — можем да се изправим срещу тези демони и да ги победим, ала това няма как да се случи без подкрепата на духовете. На съществата, които са обитавали тази земя дълго преди да се заселим тук. Щом Чаросплетниците могат да си създадат армия от подобни създания, значи и аз мога да направя това. — Тя си пое дълбоко въздух, при което потрепна едва забележимо — единственият признак на несигурност, който показа.

— Ще отида при най-древния и най-могъщ дух, за когото разказват преданията ни — дълбоко в гората Ксу. Ще говоря с този дух и ще го накарам да се присъедини към каузата ни. Душата на земята ще се възправи на наша страна. — Гласът й се бе извисил до кресчендо. — Ще поведем такава война, че ще разтърсим самите богове!

Множеството буквално изригна в експлозия от викове. Нощта бе процепена от радостни възгласи и ликувания. Това беше моментът, който всички бяха очаквали — бойният призив, моментът, в който спасителката им ще вземе участие в конфликта и ще наклони везните в тяхна полза. Изобщо не се питаха дали подобен план е осъществим; единственото, което ги интересуваше, бе, че Лусия е решила да се намеси и по този начин се е превърнала във водача, от когото тъй отчаяно се нуждаеха.

Ала въпреки че всички около нея ликуваха, Кайку бе тиха. Тя продължаваше да коленичи на мястото си и наблюдаваше Лусия, която изглеждаше тъй крехка и уязвима на фона на буйната глъчка. Битката бе изгубена. Отсега нататък Лусия беше тяхна — Кайку не само я бе изгубила безвъзвратно, но беше пропиляла и последната възможност да промени нещата.

Сякаш почувствала мислите й, Престолонаследничката се обърна към нея и погледите им се срещнаха. В очите на девойката се четеше такава печал, че Кайку за малко да заплаче.