Юги ту Ксамата, водач на Либера Драмач, се събуди в килията си в Аарака Джо, за да види, че Лусия стои до прозореца и съзерцава езерото. Усещаше главата си натежала от амаксовия корен. Наргилето му си стоеше в ъгъла, ала острият мирис продължаваше да тегне във въздуха — доказателство за поредната безразсъдна нощ. Той се надигна на лакти и одеялото се свлече от голите му рамене. Зимата по тези места беше доста студена и на прозореца нямаше стъкло, но наркотичната треска, която продължаваше да изгаря тялото му, не му позволяваше да почувства студа.
Той примигна и погледна към Лусия. Било заради утринната светлина, било заради състоянието му, но тя му се стори някак си безплътна — изящният й силует сякаш бе прозрачен, а тънката златисто-бяла рокля изглеждаше като ефирен воал. Мъжът никога не бе виждал майка й, но беше чувал, че момичето прилича на Анаис по красивото си детско лице и бледорусия цвят на косата. Тук обаче приликите свършваха — Лусия бе късо подстригана, почти по момчешки, което откриваше грозния набръчкан белег на задната част на врата й, a светлосините й очи разказваха история, която никой друг не би могъл да сподели. Вече бе на осемнадесет жътви и детето, чието израстване Юги беше наблюдавал, бе изчезнало, а на негово място се беше появило нещо красиво и чуждо.
Мъжът се изкашля, за да прочисти гърлото си от снощното опиянение. Когато Лусия не реагира по никакъв начин, реши да прояви по-голяма учтивост.
— Какво правиш тук, Лусия?
След един продължителен миг момичето най-накрая обърна глава към него.
— Ммм?
— В моята стая си — каза търпеливо Юги. — Защо си дошла тук?
Дъщерята на покойната Анаис ту Еринима го изгледа озадачено. Тя се огледа наоколо, сякаш се чудеше как бе дошла тук, и взорът й обходи белокаменните стени, драпирани с обикновени пердета, малката тръстикова рогозка на пода, масичката, раклата и другите дреболии, разхвърляни из помещението. Едва тогава го погледна и на лицето й разцъфна усмивка.
— Искахме да те видим.
— Искахте?
— Аз и Кайлин.
Юги въздъхна и приседна в рогозката си, при което одеялото се свлече до кръста му. Горната част на тялото му бе съвсем слабо окосмена, а няколко дълги белега прорязваха гладката му кожа. Не му хареса подтекстът на последното изречение — че Лусия и Кайлин бяха решили да го извикат заедно. Момичето хранеше голямо уважение към водачката на Аления орден и това не беше никак хубаво. Направо си бе опасно. Той добре познаваше Кайлин.
— За какво става дума?
— Известия от Аксками — рече момичето, без да му предостави повече информация. — Ще те чакаме край езерото.
Мъжът реши да не проявява излишно любопитство.
— Добре — кимна той. — Ще ви намеря.
Лусия отново му се усмихна и се обърна, за да излезе. В съшия момент наргилето му се преобърна с трясък на пода, разсипвайки пепел и парченца изгорели корени върху рогозката. Юги подскочи.
— Не му харесва как омирисваш стаята му — каза Лусия и се плъзна зад завесата.
Водачът на Либера Драмач стана и започна да се облича. Студът прогони и последните остатъци от сънливостта му. Той се наведе и намести наргилето, след което почисти пепелта. Духът никога не беше правил нещо толкова крайно преди. Юги усещаше присъствието му — издължена черна сянка на ръба на периферното му зрение, която щеше да изчезне в мога, когато погледнеше към нея. Нищо повече от немощен призрак, подобен на стотиците други, които обитаваха Арака Джо — съсиреци от кръвта на отдавнашните спомени, смущаващи настоящето.
Отвън имаше коридор със стени от същия бял камък, който изграждаше костите на архитектурния комплекс. От едната му страна се простираше редица четвъртити входове, водещи към помещения, идентични с неговото, а другата бе открита и осигуряваше панорамна гледка към живописния пейзаж.
А той наистина беше впечатляващ — дори и сега, когато възприятията му бяха замъглени от дрогата, не можеше да отрече това. Земята се спускаше надолу към широк път, павиран с вездесъщия бял камък, за да се надигне отново от другата му страна, образувайки живописен склон, където пищно украсените покриви на гигантските храмове надничаха сред зелените върхари на боровете, киджите и камаковите дървета. Светилищата изглеждаха прекалено масивни в сравнение със съвременните храмове, ала това им придаваше внушителност и тежест, подсилена от зашеметяващите барелефи и фризове, изобразяващи сцени от отдавна забравени митове.
Арака Джо бе изключително древен град, който изобилстваше от руини. От някои храмове бе останал само първият етаж, а други създаваха впечатлението, че всеки момент ще рухнат. Въпреки че напоследък отново бе изпълнен с живот — през последните няколко години Арака Джо се бе превърнал в дом за Либера Драмач, — заселниците все още се чувстваха като натрапници. Духовете никога не им позволяваха да забравят това.
До вратата на стаята му имаше каменен умивалник. Юги се наведе и наплиска лицето си с ледена вода, за да се освежи. След като приключи с това, свали мръсната кърпа от главата си и изми косата си, приглаждайки я с пръсти назад, преди да завърже отново неизменната си кърпа. Не я сваляше дори когато спеше.
Щом свърши и с това, мъжът излезе да потърси малко латамри. Въпреки ранния час, обитателите на града отдавна бяха станали и сновяха насам-натам по улиците в изпълнение на разнообразните си задачи. Юги поздрави усмихнато няколко души — всеки познаваше предводителя на Либера Драмач. За разлика от предишното си скривалище в Лоното, организацията вече не действаше секретно и всички знаеха за Лусия и структурата, изградена около нея. Обитателите на Арака Джо до един бяха дълбоко предани на тази идея — всички онези, които не желаеха да я прегърнат, бяха отишли някъде другаде в Южните префектури.
Юги свърна по един страничен път, от двете страни на който се издигаха дървени бараки, чувствайки се странно изтощен от краткото си пътуване. Умората му обаче нямаше физически характер — мъжът притежаваше невероятна сила и издържливост, — а по-скоро се дължеше на някакво душевно претоварване. Дали заради обстоятелството, че трябваше да вдъхва кураж на хората около себе си, или поради нещо друго, но напоследък усмивката му все по-често беше неискрена. Последователите на Либера Драмач искаха да черпят от него увереност, сила и вяра в бъдещето; нещо повече — те го възприемаха като индикатор на случващото се и поради тази причина Юги не можеше да си позволи да покаже слабост. Не можеше да си позволи хората, които му бяха гласували доверие, да узнаят, че вече не иска да е техен водач.
Между дървените бараки се издигаха каменни статуи на древни идоли — странни, изгърбени същества, чиито силуети бяха загладени от дъжда и вятъра, брулили ги в продължение на столетия. Те се наблюдаваха един друг със зловещо присвитите си очи, сякаш всеки момент щяха да се нахвърлят върху събратята си от другата страна на пътя. Дали бяха нещо като духове-пазители? Никой не можеше да каже със сигурност. Арака Джо бе построен малко след отцепването на доста хора от официалната религия на Сарамир, които бяха потърсили убежище в планината — място, където да се отдадат на молитви и медитация. Явно привържениците на тази идея са били достатъчно многобройни и трудолюбиви, след като са успели да построят храмов комплекс с размерите на малък град, ала нито целта им, нито имената им бяха останали в историята. В крайна сметка Арака Джо бе изоставен, а жителите на Сарамир не намираха нищо интересно в развалините.
Юги си купи кана латамри от един търговец и го изпи, докато разглеждаше скулптурите. Мисълта, че миналото можеше да бъде забравено толкова лесно, направо го плашеше. Той се запита как ли биха се почувствали някогашните обитатели на това място, ако можеха да разберат, че само след няколко столетия никой няма да знае или да се интересува от онова, което са направили.
Навярно биха оценили иронията, каза си Юги. Небрежното отношение на сарамирците към миналото им сега застрашаваше бъдещето им.
Парещата, горчива напитка разсея остатъците от снощното опиянение и мобилизира силите му за предстоящата среща с Кайлин, ето защо той върна каната на търговеца, като пусна вътре една монета. Това бе древна традиция — ако течността не бе пресушена докрай, паричката щеше да е мокра, поради което учтивостта задължаваше клиента да я изпие до капка. Странно, помисли си Юги — традициите надживяваха първопричините си, а уроците на историята се забравяха след едно поколение.
Той се запъти обратно към постройката, където се намираше стаята му, заобиколи я и езерото се ширна пред погледа му. Денят беше необичайно студен и освежаващ и въпреки че по тревата нямаше роса, въздухът сякаш беше влажен. Тази сграда навремето бе служила за подслон на богомолците, които бяха построили това място. Около двадесет такива постройки бяха разпръснати из комплекса — еднакво бели и четвъртити, различаващи се единствено по барелефите и скулптурите в ъглите им. Вътрешността на всяка от тях бе прорязана от дълъг коридор, от двете страни на който бяха разположени подобни на килии помещения, а в средата му имаше малък атриум, предназначен за готвене и миене, но водачът на Либера Драмач не се оплакваше. Е, понякога му се приискваше да се премести в селото, намиращо се в подножието на възвишенията, ала това само щеше да породи излишни слухове, а сега не му беше времето за тях. Всяка негова постъпка — даже най-незначителната — беше политически акт, независимо дали му харесваше, или не. Колко му се искаше да притежава дарбата на Мишани за тези неща!
Обширният тревист склон зад постройката се спускаше до брега на езерото Ксемит. Един черен път водеше до голям навес за лодки, откъдето рибарите се отправяха към вътрешността на водния басейн. Тук-там склонът бе обрасъл с китни горички, ала те не бяха разположени толкова нагъсто, че да закрият великолепната гледка. В момента покрай езерото имаше доста хора, които бързаха насам-натам или си говореха спокойно един с друг. Юги си помисли, че докато ги гледаш, беше доста лесно да забравиш за глада, който върлуваше тук — в сърцето на Южните префектури. Животът обаче продължаваше да си тече.
Мъжът забеляза Кайлин и Лусия и се насочи към тях. Докато вървеше, погледът му се плъзна над езерната повърхност към линията на хоризонта и, както ставаше всеки път, душата му се изпълни с благоговение. Размерите на Ксемит бяха колосални — почти седемдесет километра на ширинанад и над триста и осемдесет на дължина, то бе второто по големина езеро в Сарамир след Азлея и бе закътано между две планински вериги.
Юги беше стъпвал и на западния му бряг, макар и само веднъж — по време на нападението над Утракса. Това бе една от най-знаменитите им победи за последните четири години. Отдавнашна твърдина на Чаросплетниците, разположена дълбоко в сърцето на Южните префектури, манастирът Утракса бе изолиран от другите вещери след консолидирането на силите на Империята, ала въпреки това не спираше да сее поквара в земята и да бълва Различни хищници, с които да тормози враговете. И тъй като планините й предоставяха естествена защита, трябваше да минат цели две години, преди благородните фамилии, предвождани от баракс Зан, да успеят да проникнат в манастира. Когато осъзнаха неизбежното си поражение, Чаросплетниците унищожиха всичко ценно — дори и самия вещерски камък, — ала в очите на хората това продължаваше да бъде голям успех.
Именно тази победа, повече от всяко друго нещо, даде на мъжете и жените от Империята силата да продължат да се борят през дългите години на войната. Забулените в тайнственост Вещери, които в продължение на толкова много години бяха смятани за недосегаеми и неуязвими от обикновените хора, изведнъж се оказаха смъртни. Те можеха да бъдат разгромени. Войната можеше да бъде спечелена.
Трябваше им още една победа като Утракса, помисли си Юги. Особено пък на него.
Лусия и Кайлин крачеха бавно и си говореха. Кайлин беше единственият човек, на когото момичето обръщаше внимание; с повечето хора се държеше ужасно разсеяно. Докато вървеше към тях, водачът на Либера Драмач не можеше да не забележи странното поведение на животните спрямо Лусия — накацалите по близките клони гарвани не спираха да я гледат, една котка пристъпваше като омагьосана след нея, а зайците, които обикновено бяха доста плашливи, я следваха на известно разстояние. Дори такива животински видове, които по принцип бяха естествени врагове, забравяха един за друг край нея.
Кайлин го забеляза и двете спряха, за да го изчакат. Нейно превъзходителство, както се наричаше напоследък, бе малко по-висока от Юги, черната й коса бе опъната назад и разделена на две опашки с помощта на изящни фиби, а лицето й под сребърната диадема с червен скъпоценен камък бе изрисувано в характерните за Аления орден шарки и цветове. Строгите й, черни одежди и яката от гарванови пера допълваха надменния й облик и й придаваха малко хищнически вид. Мъжът се запита дали Кайлин бе тъй хладна и високомерна и в леглото — дали ледената й външност се разтапяше сред огнените тръпки на оргазма, — но в следващия миг побърза да прогони тази мисъл.
— Благоден, Юги — каза предводителката на Аления орден. — Добре ли спа?
Това беше добре прицелен въпрос. Юги изсумтя и това бе единственият му отговор.
— Лусия каза, че дошли някакви известия.
— Кайку успя да се свърже с нас.
— Значи би трябвало да е в безопасност, нали? — попита мъжът. Въпреки все по-засилващото се отчуждение между двамата той продължаваше да се тревожи за нея; едва сега обаче си даде сметка колко се беше притеснявал за Кайку през последните няколко седмици.
— В безопасност е — кимна Кайлин. — Макар че за малко да не успеят.
— И къде е сега?
— Пътува надолу по Зан към Маза.
— А останалите?
— Фаека е при нея — съобщи му високата жена, — ала Номору се е изгубила.
— Как така се е изгубила?
— Изчезнала е — вдигна рамене Кайлин. — И сега Кайку и Фаека не знаят къде е.
Юги вдигна ръка.
— Започни отначало, Кайлин, и ми разкажи всичко, което си научила от Кайку.
И предводителката на Аления орден му разказа за проникването в димните ями, за предателството, за това как Номору бе разкрила заговора, макар и твърде късно, и за бягството им от града.
— Някаква банда от Бедняшкия квартал им е помогнала? — повтори учудено Юги.
— Качила ги нелегално на шлепа.
— И какво са поискали в замяна?
— Очевидно нищо.
Мъжът се ухили.
— Явно са извадили късмет.
— Сигурно — рече Кайлин. — Но жителите на Бедняшкия квартал не са глупаци. Сестрите може да са Различни, ала изобщо не сме тъй презирани като Чаросплетниците. Нещата се променят, Юги. Те знаят, че сме на тяхна страна.
— Така ли е наистина? — присви очи мъжът.
Водачката на Аления орден не каза нищо и Юги насочи вниманието си към Лусия, която съзерцаваше езерото и по нищо не си личеше да е чула нещо от разговора им.
— Моите Сестри научиха много от тези димни ями — каза накрая Кайлин. — Перспективите оттук нататък са доста мрачни.
Юги почувства как студената змия на гаденето се свива на кълбо в корема му, напомняйки за снощната му постъпка. В момента не искаше да чува никакви други лоши новини, ала се боеше, че едва ли има кой знае какъв избор.
— Чаросплетниците са преобразували старите канали в мрежа от тръбопроводи — осведоми го високата жена. — Така транспортират миазмите, произвеждани от съоръженията им.
— Отвеждат ги в димните ями, нали? — предположи мъжът и се почеса по наболата си буза. — Имаш ли някаква представа защо?
— Защото там се намират фейа-корите — каза Кайлин.
— Защото точно това са фейа-корите — поправи я Лусия.
Юги килна глава, очаквайки обяснение.
— Тези същества се състоят от отровни изпарения, добивани от Чаросплетниците — отбеляза облечената в черно жена. — Без тях са съвършено аморфни. Тези миазми се увиват около тях като було и им помагат да придобият плътност. Когато ги нарекохме „демони на покварата“, всъщност нямахме представа колко близо до истината сме били.
Юги се замисли.
— Това обяснява ли защо са се върнали в Аксками след нападението над Джурака? — попита той. — Дали защото е трябвало да… да се заредят? Като китовете — един кит може да издържи часове под водата, ала нали трябва да излиза периодично на повърхността, за да си поема въздух…
— Точно така — каза Кайлин и повигна едната си вежда. — Добра аналогия.
— Затова ли вещерите отравят Аксками по този начин?
— Сигурно — гласеше внимателният отговор. — Според мен е по-добре да не избързваме със заключенията. Има много неща, които все още не разбираме.
— Това обаче ни дава надежда, нали? — попита мъжът. — Фейа-корите имат слаби страни.
— Все още не виждаш цялата картина — отвърна му Кайлин. — Аксками не е единственият град, отровен от Чаросплетниците. Димни ями в различен етап на завършване вече са зейнали в Тчамаска, Максатчта и Бараск, а вещерите строят нови в северната част на столицата и в Ханзаен. — Тревата прошумоля, раздвижена от студения полъх на бриза, идещ от езерото. — Тези два демона на покварата са само първите. Чаросплетниците ще развъдят още, а ние сме безсилни срещу тях. Не можем да сторим нищо, Юги.
Водачът на Либера Драмач въздъхна и се почеса по главата.
— Богове, Кайлин, може ли изобщо да стане по-зле?
— О, да — рече високата жена. — Преди две нощи фейа-корите отново са напуснали Аксками.
Укрепеният град Зила се бе наситил на сражения. Откакто бе построен преди хиляда години, той бе устоял на атаките на аборигените Угати, на нападенията на отмъстителни пълководци и на обсадите на самата Империя; въпреки всичко това продължаваше да се издига, мрачен и неприветлив, на билото на висок хълм, разположен на южния бряг на река Зан. Положението му беше стратегическо — оттук се установяваше контрол както върху устието на реката, така и върху петдесеткилометровата ивица земя между брега и гората Ксу. През нея минаваше Великият път на подправките, който имаше жизненоважно значение и свързваше северозападната част на континента с плодородните Южни префектури. Понастоящем Зила се беше превърнала в крепост срещу Чаросплетниците, чиято първостепенна задача бе да отреже достъпа им до югозападните части на Сарамир.
Баракс За ти Икати погледна през рамо към града. Кацнал на хребета на стръмния хълм, с построени под формата на концентрични окръжности улички, Зила приличаше на гигантска каменна корона. Обграждаше го масивна стена от черен камък, зад която се гушеха увенчаните с червени керемиди покриви на сградите, а в центъра му се издигаше заостреният връх на неголямата цитадела. Въпреки хилядолетната история на града, досега никой не бе успял да превземе стените му — дори и самият Зан, който също бе обсаждал твърдината. Тогава беше проникнал в Зила единствено благодарение на военната хитрост и намесата на Чаросплетниците, след което го остави димящ и полуразрушен от снарядите и гюлетата. Сега поселището изглеждаше в доста по-добра форма — срутените сгради бяха построени наново, нанесените върху цитаделата щети бяха възстановени, а улиците — почистени, павирани и приведени отново в ред. Войските на Империята патрулираха зад зъберите, а озъбените дула на мортирите наблюдаваха реката, готови всеки миг да изплюят смъртоносния си товар към нея. Зан обаче не можеше да се отърве от натрапчивото усещане, че Зила бе изгубила ореола на неуязвимостта си и силите й сякаш се бяха стопили.
Конят му изпръхтя и благородникът отново насочи вниманието си към устието на Зан, където четири големи плоскодънни гемии се поклащаха лениво, опъвайки котвените си въжета. Вятърът беше студен и хапещ — наближаваха средата на зимата и макар че още беше топло, морският бриз ставаше все по-хладен с всеки изминал ден.
Той бе висок и строен мъж, с изпито, осеяно с белези от шарка лице. Носеше брокатен жакет с обърната якичка и в момента наблюдаваше реката с присвити очи. Около и пред него бяха застанали стотици въоръжени мъже, носещи цветовете на аристократичните си фамилии. Повечето от тях бяха облечени в зелено и сиво — цветовете на рода Икати. Вдясно от него, загърната в пухкаво наметало, главата на рода Еринима седеше на седлото си — съсухрена и сбръчкана. Това беше пралелята на Лусия — Ойо.
Беше минала цяла седмица, откакто Кайку и Фаека избягаха благополучно от Аксками, ала Зан не знаеше нищичко за това. За сметка на това бе запознат с новината, че фейа-корите отново са се отправили на път. Сестрите от Аления орден бяха малко на брой, ала Кайлин се бе постарала във всяко от укрепленията, разположени по фронтовата линия, да има поне по една. Предупреждението бе разпространено за броени минути. Това не го притесняваше кой знае колко — като всички други Различни чудовища, фейа-корите се придвижваха доста бързо и обстоятелството, че бяха поели на път, означаваше, че можеха да се насочат къде ли не, защото Сарамир бе доста обширен като територия. Ако знаеха накъде са поели демоните на покварата, щеше да е съвсем друго, но в настоящия случай нямаше никакъв смисъл да се безпокои за тях. Освен това за момента имаше по-неотложни грижи.
Първата беше жената до него. Явно дори и пред лицето на най-голямата заплаха, връхлитала Империята от времето на възникването й, политическите интриги продължаваха. Макар и на пръв поглед да изглеждаше, че всички аристократи са се обединили срещу Чаросплетниците, старата игра на пазарлъци, отстъпки и тайни съглашения ни най-малко не бе отслабнала. Ойо бе ужасно упорита — беше го последвала чак до Зила, където се намираше голяма част от армиите й, заедно с тези на рода Винаксис. Изискванията й бяха простички — главата на династията Еринима искаше неговата дъщеря.
Зан знаеше, че е невъзможно да запази завинаги в тайна обстоятелството, че беше баща на Лусия. Очевидната й привързаност към него не можеше да се скрие, а слуховете за безплодието на император Дурун и близкото приятелство между Зан и Кръвната императрица Анаис ту Еринима бяха напълно достатъчни човек сам да си направи изводите. След като се убеди, че усилията да запази бащинството си в тайна са обречени на провал, бараксът оповести официално този факт с надеждата, че всичко ще свърши дотам. Само че не успя да предвиди едно — родът Еринима не остана никак доволен. Те оспориха бащинските му права върху Лусия и си я поискаха обратно, за да я обвържат с рода на майка й, където според тях беше мястото на момичето.
Зан не се съмняваше, че предаността им към рода Еринима беше искрена — поради тази причина никога не им беше забранявал да посещават Лусия, — ала беше повече от очевидно, че си мислеха за края на войната и по-конкретно за ситуацията в Сарамир, в случай че силите на Империята надделееха над Чаросплетниците. Тогава момичето щеше да се окаже най-подходящият кандидат за трона и родът Еринима искаше да го използва като удобна възможност да се възкачи отново на власт. Бащинските претенции на Зан усложняваха неимоверно нещата, защото при един жив родител детето първо беше негово, а после на семейството на починалата му майка. Стига това бащинство да бъдеше доказано, разбира се.
Най-големият проблем обаче не беше Зан, а Лусия. Тя изобщо не се интересуваше от подобни неща — бе щастлива да се запознае с роднините си, но не искаше да обсъжда политически въпроси с тях. Зан беше нейният баща и толкова. Що се отнася до кръвното родство, тя нямаше нужда нито от рода Икати, нито от рода Еринима. Либера Драмач беше винаги на нейно разположение, а армията на организацията изобщо не бе за пренебрегване. Тя бе достатъчно многочислена, за да се изправи срещу всяка аристократична фамилия, а отгоре на всичко бе напълно независима от тях. Лусия въобще не се интересуваше дали ще стане императрица. Тя не се интересуваше дали ще бъде предводител, вожд, управник или нещо подобно. Беше трудно да се каже дали изобщо нещо я интересуваше. Това вбесяваше жените като Ойо и те го използваха като предлог, че детето не знаело кое е добро за него и именно поради тази причина трябвало да бъде при семейството си. Зан обаче познаваше дъщеря си — доколкото някой можеше да я познава — и бе сигурен, че политическите машинации, в които искаше да я въвлече Ойо, бяха последното нещо на този свят, което й трябваше на Лусия. Той я обичаше и нямаше нищо против дъщеря му да следва своя собствен път. За нищо на света обаче нямаше да се откаже от бащинството си, независимо от молбите, обещанията и заплахите на рода Еринима.
Погледът на Баракс Зан се спря на малката гребна лодка, която се носеше към южния бряг. Беше време да се сблъска с втората си и още по-неотложна грижа. Мъжът пришпори коня си покрай строените си бойци и се насочи към подножието на хълма. Ойо го изпроводи с враждебен поглед. Зан бе последван от двайсетина мъже от личната си гвардия и от една Сестра от Аления орден, която го настигна и изравни коня си с неговия. Щом стигнаха до брега, ездачите спряха и зачакаха четиримата непознати мъже, които тъкмо бяха скочили от лодката си, да я изтеглят с общи усилия на сушата.
Междувременно Зан се опита да различи кой е водачът им, ала без особен резултат. И четиримата бяха облечени в сходни жилетки без ръкави, изплетени от сив коноп, и панталони от същата материя, а косите им варираха от руси до черни; и четиримата имаха млечно-жълтеникава кожа, покрита от главата до петите им с извити бледозелени татуировки. Това бяха ткиуратци от обраслия с джунгли континент Окхамба, както го бяха информирали съветниците му. „Диваци“, бяха казали те.
Въпросът беше какво правеха тези диваци тук, в Сарамир?
След като привършиха с лодката, един от ткиуратците се обърна към Зан и закрачи спокойно към него, без да обръща внимание на въоръжената му гвардия. Бараксът насочи погледа си към лодките. По направата им си личеше, че са изработени в Сарамир. Само боговете знаеха колко диваци имаше в тях, ала дано умееха да плуват, защото само един негов жест и мортирите на Зила щяха да ги направят на трески.
Чужденецът спря на известно разстояние от Зан. Оранжево-русата му коса бе пригладена назад по черепа му и беше втвърдена с помощта на дървесен сок. На колана му, над всеки от хълбоците му, висеше по една кнтха — „кука за изкормване“ на сарамирски. Това бе типично за Окхамба оръжие, което се състоеше от кожена ръкохватка, снабдена със стоманен предпазител за пръстите, и две закривени в противоположни посоки остриета, излизащи от горния и долния му край.
— Благоден, почитаеми бараксе — каза ткиуратецът на почти перфектен сарамирски. — Аз съм Тсата. — Чужденецът се поклони по онзи начин, който се използваше в Сарамир между мъже, несигурни кой от двамата има по-високо социално положение. Зан не можеше да каже дали това бе случайно или преднамерено. Името обаче му се стори смътно познато.
— Аз съм баракс Зан ту Икати — рече той.
Тсата му хвърли поглед, изпълнен с любопитство.
— Наистина ли? Значи имаме обща позната. Кайку ту Макаима.
Конят на благородника изпръхтя и стъпи малко встрани, ала ездачът веднага го върна на предишното му място. Изведнъж се сети къде беше чувал това име. Това бе мъжът, който беше пребродил заедно с шпионина Саран сърцето на Окхамба в търсене на доказателство за произхода на Чаросплетниците; мъжът, който беше помогнал на Кайку да унищожи вещерския камък в разлома Ксарана. Аристократът погледна към Сестрата, която седеше на коня си вдясно от него.
— Можеш ли да провериш това?
Ирисите на жената внезапно почервеняха.
— Вече го правя.
Зан изгледа ткиуратеца с нескрито подозрение.
— Защо си дошъл, Тсата? Времето не е подходящо за посещение на Сарамир.
— Дойдохме да ви предложим помощта си — отвърна Тсата. — Хиляда ткиуратци, които да се сражават редом с вас срещу Чаросплетниците.
— Виждам — каза благородникът. — А какво ще стане, ако не искаме вашата помощ?
— Пак ще се сражаваме, независимо от желанията ви — отговори татуираният мъж. — Дойдохме да спрем вещерите. Ако можем да го постигнем заедно, така да бъде. Ако не — ще го направим сами.
— Същият е, за когото се представя — съобщи в този момент Сестрата. — Свързах се с Кайку ту Макаима. — Тя се поклони на Тсата, както подобаваше етикетът. — Тя ти изпраща поздрави, почитаеми приятелю. Аленият орден е щастлив, че твоята пътека отново те е довела на нашите брегове.
Внезапната учтивост на жената подразни Зан. Симпатията на Сестрата сякаш лиши враждебното му отношение от остротата му. Посестримите от Аленият орден не се съобразяваха с политическата лоялност; те знаеха, че са безценни и се възползваха от всички предимства, които им предоставяше това. Може и да изглеждаха доста по-приятно на външен вид от Чаросплетниците, ала въобще не бяха толкова различни, колкото си мислеха.
Бащата на Лусия слезе от коня си и подаде поводите на най-близкия войник.
— Мисля, че се държах малко грубо — каза той и се поклони. — Казвам ти отново добре дошъл, Тсата.
— Съжалявам само за това, че не можах да дойда по-рано и не успях да докарам повече хора — рече чужденецът, подминавайки извинението. — Ако имахме кораби, щяхме да бъдем десетократно повече.
— Не знаех, че ткиуратците са мореплаватели — подметна Зан.
Тсата се усмихна вътрешно. Типично за сарамирците — да се боят да зададат директно въпроса, чийто отговор ги вълнува.
— Корабите принадлежат на рода Мумака, както и екипажите.
— Мислех, че са напуснали Сарамир след началото на войната.
— Да, точно така — кимна татуираният мъж. — Отплаваха към Окхамба, но все още искат да помогнат на родината си по някакъв начин. Мишани ту Коли дойде при мен, преди да замина за Окхамба, и ме помоли да предам известието за смъртта на Чиен ос Мумака на майка му. Открих я часове преди да отплават от Ханзеан, малко преди Различните хищници на Чаросплетниците да нахлуят в града. В замяна на известието ми тя ми позволи да се върна заедно с тях в Окхамба. Оттогава насам поддържам връзки с рода Мумака; когато настана време, те сами предложиха помощта си.
— Четири кораба? — попита Зан с нотка на пренебрежение в гласа си.
— Другите им трябват, за да извършват търговските си плавания — отвърна ткиуратецът. — Останалата част от Близкия свят продължава да си живее както преди. Те не могат да видят, че ако Сарамир падне, те ще бъдат следващите. Моите сънародници обаче могат. Аз съм им показал.
Зан се замисли. От една страна, всяка помощ бе добре дошла в тези времена и той не бе толкова глупав, че да отхвърли верен съюзник; от друга, просто не можеше да повярва, че хиляда души — десет хиляди, ако можеше да се довери на Тсата — се бяха отправили съвсем доброволно на пътешествие до друг континент, за да се бият за хора, с които на практика нямаха никакви контакти.
— Нашият светоглед е различен от вашия, баракс Зан — каза Тсата с най-сериозно изражение. Бе отгатнал мислите на събеседника си. — Ние не чакаме безучастно, докато злото стигне до нас. Чаросплетниците застрашават целия Близък свят. Ще направим всичко по силите си, за да ги спрем.
Благородникът тъкмо щеше да му отговори, когато Сестрата го докосна по ръката. Взорът й бе насочен на север — от другата страна на реката. Зан погледна към корабите — изглеждаха някак си призрачно, със замъглени очертания. Той примигна недоумяващо; сякаш внезапно бе станал късоглед.
— Нормално ли е мъглата да се спуска толкова бързо по тези места? — попита Тсата, докато въздухът се сгъстяваше около тях.