Воалът на властта

Двадесет и осма глава

Хората, които се намираха около Лусия, се отдръпнаха от нея с ужасени възгласи, когато девойката най-накрая призова духовете в пълната им мощ. Дори Мишани отстъпи назад, потресена от онова, което видя на мястото на престолонаследничката. Физически си беше същата, ала излъчването й вече не беше чисто и невинно, а демонично и даже зловещо. Въздухът бе натежал до такава степен, че едва се дишаше, и имаше вкус на желязо. Мишани се огледа наоколо и забеляза, че не само Лусия се беше променила; лицата на войниците изглеждаха злобни и изпити, а изрисуваните лица на Сестрите бяха изкривени от ненавист. Незнайни гласове шептяха кошмарни неща в ушите й, а във въздуха се носеха тъмни силуети. Присъствието на духовете изкривяваше възприятията, а историята не помнеше подобно стълпотворение на призрачни създания.

Лусия стоеше неподвижно с отпуснати покрай тялото си ръце, а лицето й продължаваше да бъде обърнато към бичуващите я дъждовни капки, сякаш от небето се сипеше някакъв успокояващ балсам. Беше подгизнала до мозъка на костите си. Мишани трябваше да положи огромни усилия, за да се задържи на мястото си под напора на вятъра. Тя заслони очи с ръка и надзърна боязливо. От дрехите на Лусия се издигаше пара, която постепенно се сгъстяваше; на чернокосата жена й трябваше известно време, докато осъзна какво всъщност се случваше.

Нещо излизаше от тялото на престолонаследничката.

Ксхианг Ксхи се издигна над главата й като крилете на някакъв митичен демон — гигантска белезникава сянка, чиито източени пръсти засилваха още повече сходството с някакъв кошмарен прилеп. Издълженият му силует бе прикрепен към долната част на гърба й като отвратителен инкубус,6 разперил над нея зловещите си ръце. Лицето му представляваше неясно петно, а точните му размери бяха невъзможни за определяне, защото обликът му се менеше при всеки различен зрителен ъгъл. Войниците се свиха изплашено, а някои побягнаха, защото не можеха да понесат бремето на присъствието му.

Мишани също щеше да избяга, но не можеше да изостави Лусия. Бе се зарекла да не се отделя от престолонаследничката, която някога й беше като сестра, ето защо остана, впримчена между чувството за дълг и ужаса.

Фейа-корите нададоха чудовищен вой, който отекна с такава сила, че мечовете на бойците се раздрънчаха в ножниците. Демоните на покварата бяха усетили появата на съперника си и му отправяха предизвикателсто.

Ксхианг Ксхи вдигна ръце и разпери издължените си пръсти; Лусия отвори уста и ответният рев, който се изтръгна от дробовете й, проехтя като гръмотевична експлозия. Тя разтърси околните хълмове, а Мишани залитна и затисна ушите си с длани, докато се опитваше да запази равновесие.

Армиите утихнаха и артилерията замлъкна. Нощта стана още по-тъмна, когато пелената от облаци закри трите луни. Самата земя потрепери и от недрата й се надигна някакво глухо боботене, което ставаше все по-силно и по-силно. Вятърът се превърна в истински ураган, който поваляше хората, и двете армии бяха обхванати от безредие. Мишани падна на колене в калта, привеждайки се към земята, а телохранителите на Лусия се крепяха един друг, за да останат прави. Само Сестрата се държеше тъй, сякаш нищо не се беше случило — вилнеещият вихър сякаш я заобикаляше, без да я засегне.

Когато фейа-корите се врязаха в редиците им, Различните зверове се опитаха да избягат настрани. Настана голям хаос, защото демоните пълзяха на четири крака и прегазваха хищниците по пътя си като мравки, или пък ги изгаряха с ужасната слуз, която се стичаше от телата им. Явно бурята не се отразяваше по никакъв начин на отвратителните колоси, защото те пристъпваха невъзмутимо напред, без изобщо да забавят ход.

Боботенето в земята бе станало още по-силно и двата бряга на Ко се разтърсваха от спорадични трусове досущ като при земетресение. Войниците отправяха горещи молитви към боговете и едва се сдържаха да не побягнат, но поне засега суровите заповеди на пълководците и легендарната им дисциплина ги удържаха по местата им.

Небето се раздираше и бумтеше, а назъбените копия на светкавиците прорязваха мрака. Една от тях порази лявата страна на последния фейа-кори, прогаряйки дупка в плътта му, и от там избликна зловонна нечистотия, която се посипа върху Различните изчадия около него. Демонът изстена и залитна настрани, но сетне продължи напред към реката, а раната му се затвори от само себе си.

Мишани наблюдаваше със затаен дъх апокалиптичната сцена, приклекнала в калта; светът бе полудял и тя имаше чувството, че тъпанчетата й ще се пръснат от всичкия този шум — раздиращите писъци на небето, тътнещото бучене на земните недра, пронизителния вой на вятъра и непрестанното барабанене на дъжда. Всичко това, в съчетание с влудяващото сетивата присъствие на духовете и рева на лунната буря, обтягаше нервите й до краен предел и я изпълваше с ужасни предчувствия. Ако имаше къде да избяга, дори честта й нямаше да успее да я задържи до Лусия, но просто нямаше къде да отиде.

Светкавиците поразяваха фейа-корите отново и отново, забавяйки настъплението им. Мишани, която наблюдаваше сцената през подгизналата завеса на косата си, виждаше лицата на духовете на фона на заревото от светкавиците и зловещите им усмивки я караха да потръпва. По едно време осъзна, че воят на вятъра се беше променил и сякаш в него се долавяха различни гласове — от едва доловим шепот до френетични писъци, — които, макар и неразбираеми за нея, без съмнение носеха някаква информация.

Богове, нека това спре! Нека спре по-скоро!

Ала въпреки че всяка следваща светкавица забавяше фейа-корите, слузта, която се процеждаше от телата им, затваряше раните им и те продължаваха несломимото си настъпление. Вятърът също бе неспособен да ги спре или дори да ги повали на земята — туловищата им бяха прекалено масивни. Демоните на покварата пристъпваха бавно напред и всяка следваща крачка ги приближаваше до реката.

Далеч зад първите редици на армията от Различни хищници, скрит от погледа на врага, Върховният чаросплетник Какре работеше, заобиколен от свита от гауреги. Цялото му съзнание бе погълнато от изнурителната, почти невъзможна задача да ръководи шестте демона на покварата. Мозъчните му връзки се бяха нажежили до крайност от усилието и въпреки че засега все още се държеше, когато всичко това приключеше, навярно щеше да се превърне в пелтечещ безумец.

Разсъдъкът му вече се пропукваше. Твърдо решен да не се отказва от властта си, вещерът бе узурпирал най-висшестоящата позиция сред събратята си с призоваването и ръководенето на първите два демона на покварата. Сега отново бе постъпил така, ала управлението на шестте фейа-кори вече бе отвъд възможностите му. Това беше отвъд възможностите на всеки чаросплетник, но Какре щеше да го разбере едва впоследствие, когато напуснеше чаросплетието. За момента се бе концентрирал над шестте демона и се опитваше с всички сили да ги подчини на волята си.

Ударите, които нараняваха фейа-корите, нараняваха и Върховния чаросплетник, както и останалите вещери, разпръснати по бойното поле. Какре обаче не обръщаше никакво внимание на болката, нито пък го интересуваха Различните хищници, които умираха под стъпките на демоните. След като Авун вече го нямаше, чаросплетниците не виждаха никакъв смисъл да пазят войските си; в крайна сметка имаха огромно числено превъзходство и дори огромната армия, която се бе възправила срещу тях, нямаше да ги застраши, ако не бяха духовете.

Фейа-корите обаче знаеха какво да направят по въпроса. Въпреки че Лусия не можеше да бъде достигната от чаросплетниците, демоните усещаха присъствието на Ксхианг Ксхи като ярък фар в тъмнината.

Да, Какре бе отгатнал плана на девойката. Ксхианг Ксхи беше самата гора Ксу; той се бе сраснал до такава степен с това място, че не можеше да изостави дома си без гостоприемник, който да го носи. И тъй както беше притегателна точка за демоните, привличаше по същия начин и духовете; бе трябвало Лусия да го пренесе тук, за да привлече и другите духове като пчела-майка.

Искаше му се предшественикът му да беше убил Лусия, когато бе имал тази възможност. Ала ето че досега усилията на духовете да унищожат фейа-корите не бяха дали никакъв резулат. Демоните на покварата черпеха сили от заразата в земята, докато за неприятелите им важеше точно обратното — тя ги правеше все по-слаби. Навярно фейа-корите бяха прекалено могъщи, за да бъдат спрени от която и да е сила в Сарамир. Трябваше само да се доберат до Лусия и всичко щеше да свърши — и последната надежда на Империята щеше да умре.

Скрито зад зловещата си Маска, съсипаното лице на Какре се изкриви в безумна усмивка.

Подземният тътен стана непоносим и земята се пропука.

Шумът бе оглушителен. Трусовете бяха толкова силни, че войниците изпопадаха, а топовете и мортирите се прекатуриха. На северния бряг на Ко внезапно се продъни голям участък земя и стотици Различни твари полетяха в зейналата бездна, а в следващия миг от там изригна чудовищен фонтан от нажежена лава, която се извиси като огнен стълб в нощното небе. Обезумяла от ужас, Мишани се взираше със затаен дъх в апокалиптичната картина и не можеше да повярва на очите си.

За известно време трите луни бяха закрити от гъстия черен дим, избълван от земните недра, преди буйният вятър да започне да раздира краищата на тежката му мантия. В следващия момент, когато лавата плисна по земята, за да изпепелява и попарва, на чернокосата жена й се стори, че различава някакви силуети сред дима. Те се стрелкаха с такава бързина между Различните зверове на вещерите, че очертанията им се размиваха и тя не можеше да определи какво точно представляваха. Първоначално й заприличаха на скрендели заради дългите си маймуноподобни крайници, но дори скренделите бяха изключително тромави в сравнение с тях. Различните изчадия бяха обзети от неистова паника — дори Възлите вече не можеха да ги контролират. В допълнение към това северният бряг продължаваше да се раздира от трусове и на много места зейваха разломи, макар и не толкова големи като първия.

Когато димът се разсея и пурпурните отблясъци на светкавиците озариха бойното поле, на Мишани й се стори, че Различните твари са замръзнали по местата си. Нищо не помръдваше. Едва когато един от хищниците се разпадна на прах, дъщерята на Мураки ту Коли осъзна, че се бяха вкаменили — ухапванията на паяковидните духове ги бяха превърнали в статуи на самите себе си.

Земята отново се разтвори — този път под един от фейа-корите. Демонът нададе скръбен стон и бе погълнат от бедната, от където изригна друг фонтан от лава.

Армията на чаросплетниците се топеше с главоломна бързина. Вятърът бе станал тъй силен и пронизващ, че накълцваше изчадията и техните кукловоди на парчета. Земята се надигаше и пропукваше, поглъщайки нови и нови порции Различна плът, а сред пушека, избълван от земните недра, се носеха смъртоносни духове. Назъбените копия на пурпурните светкавици продължаваха да раздират въздуха, като погубваха по десетина хищници наведнъж. Само чаросплетниците бяха останали незасегнати — защитите им бяха прекалено силни, за да бъдат преодолени лесно.

Фейа-корите продължаваха да настъпват. Един от тях беше паднал, но другите вече бяха стигнали до реката, която гъмжеше от труповете на удавени от духовете Различни изчадия.

„Тя не може да ги задържи там“, помисли си изплашено Мишани. „Въпреки помощта на духовете, Лусия не може да ги задържи на отсрещния бряг!“

Престолонаследничката стоеше абсолютно неподвижно, без да обръща никакво внимание на дъжда, вятъра или земните трусове. Лицето й продължаваше да е обърнато към небето, очите й бяха затворени, а ръцете й висяха отпуснато покрай тялото й. На Мишани й трябваха няколко секунди, докато осъзнае, че нозете на Лусия не докосваха земята и тя се рееше на няколко сантиметра над нея. Единствено Ксхианг Ксхи помръдваше — пръстите му се свиваха като на кукловод, а източеното му тяло се извиваше плавно над гостоприемника си. Луните се взираха в тях иззад разкъсаните облаци, а светкавиците озаряваха опустошенията с пурпурното си сияние.

Фейа-корите достигнаха брега на реката и спряха. Зад тях армията от Различни хищници на чаросплетниците бе напълно разсипана. Повечето изчадия бяха избити, а оцелелите бяха избягали след смъртта на Възлите, завръщайки се към животинските си инстинкти. Демоните на покварата обаче изобщо не се интересуваха от това. Пламтящите им очи бяха съсредоточени върху нещо на южния бряг — някаква невидима точка, която възпираше настъплението им.

Мишани присви очи и погледна натам. Всемогъщи богове, наистина виждаше нещо — някакво сияние на южния бряг на Ко, сякаш дъждовните капки се бяха превърнали в блещукащи кристалчета. Това сияние започна да се сгъстява пред очите й, при което войниците, които бяха наблизо, заотстъпваха изплашено назад. В следващия миг то се раздели на три светещи мъглявини, които постепенно взеха да придобиват форма и плътност.

Чернокосата жена знаеше какво се случва още преди процесът да достигне своя край. Преди много време Кайку й бе разказала тази история.

Това бяха безумните духове на лунната буря, потомците на богините, които владееха нощното небе. Лунните деца.

Те се извисиха застрашително над бойците на Империята. В разказа на Кайку бяха два пъти по-високи от нея, ала сега изглеждаха като истински колоси — с дванадесетметрова височина, досущ като демоните, срещу които се възправяха. Имаха тела на жени, а украсените им с причудливи орнаменти роби се бяха превърнали в парцаливи дрипи. На китките и лактите им висяха древни украшения, които се поклащаха бавно при движенията им. Силуетите им излъчваха някакво бледо сияние, подобно на светлината на родителите им, а косите им приличаха на пера. Най-ужасяващи обаче бяха лицата им — чертите им непрестанно се променяха и разтапяха, сякаш бяха разтопени маски от восък, и единствено очите им изглеждаха постоянни: черни бездни, в които се четеше прастара злина и проблясваше гибелното сияние на вечността.

Дори прословутата сарамирска бойна дисциплина не успя да задържи войниците, които побягнаха ужасени при вида на трите чудовищни сестри. Духовете обаче не се интересуваха от тях. Бездънните им очи бяха вперени във фейа-корите и те извадиха изпод раздърпаните си роби тънки мечове, чиито хладни остриета проблеснаха хищно в нощта.

Светкавиците пронизваха земята, небето надаваше злокобните си писъци, а демоните и духовете стояха от двете страни на реката и се взираха един в друг.

Касапницата бе краткотрайна и жестока. Демоните на покварата имаха числено превъзходство, но движенията им бяха мудни и тромави, а дъщерите на луните се носеха около тях като бързи планински потоци. Фейа-корите се извиваха и нанасяха страховити удари, подложени на незначителните атаки на заобикалящите ги речни духове, ала не можеха да сторят нищо на Лунните деца. Мишани видя как единият от зловещите духове отсича крайниците на най-близкия фейа-кори, поваляйки го в реката, а друг демон бе разсечен наполовина и последва съдбата му. Речната повърхност заклокочи и след броени мигове фейа-корите потънаха на дъното, а трите посестрими останаха сами.

Ала не за дълго. Демоните на вещерите се надигнаха от реката, надавайки яростен вой. Туловищата им отново бяха цели и непокътнати, а водата бе почерняла от миазмите им. Лунните деца ги наблюдаваха, неподвижни като статуи, докато фейа-корите пристъпваха към тях.

Този път призованите от Какре страшилища предприеха различна тактика — пет от тях се нахвърлиха върху един враг. Въпреки че първите двама веднага бяха накълцани на парчета и захвърлени в Ко, мишената им не можа да избегне останалите. Фейа-корите повалиха едно от Децата и то изкрещя под тежестта им. Посестримите му веднага се втурнаха да му помогнат, насичайки враговете с хирургическа прецизност, ала когато духът се изправи отново на крака, Мишани забеляза промяната в движенията му и помръкналото му сияние, които свидетелстваха, че демоните на покварата бяха успели да го ранят.

Съвсем скоро фейа-корите отново се надигнаха от водите на Ко, без да обръщат никакво внимание на речните духове, които се опитваха безрезултатно да ги завлекат на дъното, и се впуснаха в поредната схватка. Мечовете на Лунните деца разрязваха с лекота зловонната плът на противниците им, ала Мишани забеляза, че движенията на ранения дух бяха забележимо по-тромави и когато единият от демоните му нанесе мощен удар с уродливата си ръка, той се олюля, а сиянието му изчезна съвсем. В следващия миг отново се появи, но вече едва-едва блещукаше. Сякаш бе изгубил плътността си и не се намираше тук в същата степен като другарите си.

Междувременно другите духове не бездействаха. От Различната армия не бе останала и следа, земята бе осеяна с грозни кратери, а димът се стелеше над всичко. Въпреки това обаче чаросплетниците продължаваха да стоят невъзмутимо по местата си. Вещерите прекрасно съзнаваха, че едва ли щяха да стигнат далеч, ако се обърнеха и побегнеха. Единствената им надежда беше да се доберат до Лусия, а това означаваше да премахнат Лунните деца. Ето защо те бяха концентрирали цялата си воля върху управлението на фейа-корите, а Сестрите правеха всичко възможно да дразнят и разсейват чаросплетниците; ситуацията обаче все още беше патова и никой не можеше да вземе надмощие над другия.

Сега Лунните деца вдигнаха мечовете си и нададоха кошмарен писък, който накара приведената в калта Мишани да потръпне и да запуши ушите си с длани. Ксхианг Ксхи надигна зловещите си ръце, разпервайки източените си пръсти, и от устата на Лусия прозвуча не по-малко пронизителен и ужасяващ нечовешки рев.

Последиците бяха светкавични. Реката заклокочи и засъска ядосано, а когато Мишани погледна към нея, видя, че водите й бяха започнали да текат много по-бързо, отнасяйки бялата пяна и тъмните миазми на фейа-корите надолу по течението. Нивото на Ко започна да се покачва с главоломна бързина и водите й заляха бреговете. Отрядите на Империята се опитаха да отстъпят, ала бяха скупчени прекалено нагъсто един до друг, за да могат да се изтеглят навреме, и бурните вълни ги завлякоха в тъмните й дълбини. Част от бойците на Империята се втурнаха да помагат на другарите си, а другите се опитваха да избягат по-далеч от побеснялата река. Участта на вещерските хищници не беше по-различна; но тъй като на северния бряг почти не бяха останали живи зверове, придошлите вълни на Ко заляха предимно вкаменените статуи на Различните изчадия.

Този път битката между духовете и демоните се проведе в самата река. И двете страни имаха трудности да се задържат срещу могъщото течение, но поне засега се държаха на краката си. Луните деца нададоха отново смразяващия си боен вик и се нахвърлиха с високо вдигнати мечове върху враговете си; за броени мигове и петте фейа-кори бяха насечени на късове.

Вече нямаше пощада. Зловещите посестрими не им дадоха никакво време да се възстановят. Те продължиха да нанасят безпощадни удари във водата, където бяха паднали демоните на покварата, кълцайки тинестите туловища под повърхността. Сияйните им мечове се издигаха и потъваха в мътната вода, разпръскваки във всички посоки късчета отровна тъкан. Реката клокочеше, а змиевидните силуети на водните духове се мятаха между Лунните деца и фейа-корите, жадни за плячка.

Надолу по течението неголяма буца плът изникна неочаквано на повърхността, ала в същия миг речните създания се нахвърлиха отгоре й и я завлякоха на дъното. Същото се случи и с другите късове гъбеста материя, изграждаща туловищата на демоните.

Чудовищните деца на луните кълцаха демоните на покварата отново и отново, а водните духове просто не позволяваха на фейа-корите да регенерират телата си. Касапницата продължи около пет минути, след което духовете спряха един подир друг да секат плътта на враговете си и водите на реката постепенно се избистриха.

Те вдигнаха високо мечовете си и нададоха писък, който можеше да бъде чут и в Сараку, и в отговор на това всички духове, които косяха армията от Различни хищници, подновиха усилията си със свиреп ентусиазъм. Рухването на фейа-корите се отрази пагубно на чаросплетниците; те бяха заложили всичко на демоните на покварата и загубата им ги потресе до такава степен, че Сестрите успяха лесно да преодолеят защитите им. Щом видяха това, духовете също се нахвърлиха върху тях, без да се боят повече от силата им. За броени минути вещерите бяха избити до крак.

Чаросплетниците бяха мъртви, а армията от Различни изчадия бе поголовно изклана, с изключение на тези от тях, които бяха избягали сред дивата пустош. Малко по малко димът се разсея и кървавата сцена, която се бе разиграла около моста Сакурика, лъсна пред бойците на Империята в цялата си голота. Сред въодушевените редици се понесе тържествуващ възглас, който заглуши рева на бурята, тътена в земята и воя на вятъра. Постепенно този възглас се избистри и се превърна в скандиране:

— Лусия! Лусия! Лусия!

Бяха успели да спрат чаросплетниците и бяха разгромили силите им. Дори и вещерите да успееха да сформират нова армия, силите на Империята щяха да я победят без проблеми, защото имаха Лусия — момичето, което заповядваше на духовете. Тяхната спасителка най-накрая бе разкрила своята сила. С нейна помощ можеха да нахлуят в Аксками и да си го възвърнат от вещерите. С нейна помощ можеха да направят абсолютно всичко.

Ала само Мишани се намираше достатъчно близо до престолонаследничката, за да види, че капките, които се стичаха по лицето на девойката, не се дължаха само на дъжда. Това бяха сълзи, които бликаха изпод здраво стиснатите й клепачи.

Лунните деца се обърнаха бавно към войниците и впериха в тях зловещия взор на бездънните си очи. Скандирането мигом замря.

— Лусия! — изкрещя Мишани. — Лусия, какво си сторила?

Първата светкавица порази една от артилерийските батареи и взриви целия хълм, където бе разположена, сред корона от пламъци. Втората удари сред множеството бойци, погубвайки десетина мъже наведнъж. Преди да осъзнаят какво се случва, тътенът под краката им се усили и земята се разтвори, поглъщайки стотици пищящи мъже в недрата си. Вятърът се превърна в ураган, който подхващаше защитниците на Империята и ги запращаше в реката, където ги очакваха гибелните обятия на водните духове. Сред редиците настана невъобразим смут. Хората захвърляха оръжията си и тичаха накъдето им видят очите, обезумели от неизпитван досега страх; дисциплинираната армия се бе превърнала в изплашено стадо говеда, всяко от които се стремеше да спаси единствено своя живот, обзето от див ужас пред лицето на страховитите неведоми сили, обърнали се внезапно срещу тях.

Лунните деца излязоха на брега, огледаха сцената на неистова паника, разиграваща се пред тях, и започнаха да убиват.

Вече и двата бряга на Ко подгизнаха от кръв. Сияйните мечове на лунните духове се издигаха и спускаха в неуморен ритъм, докато косяха десетките човешки тела. Във всички посоки хвърчаха окървавени крайници, глави и торсове, а реката протягаше алчните си пръсти още по-навътре из сушата, завличайки все повече и повече жертви в тинестите си дълбини. Там, където назъбените копия на светкавиците се бяха забили в земята, се чернееха зловещи кръгове от обгорени трупове, а от зейналите кратери се издигаше мазен дим, който превръщаше в каменна статуя всичко живо, до което се докоснеше.

— Лусия! — изкрещя Мишани от калта. — Лусия! Спри ги!

Ала престолонаследничката не я чуваше, а Ксхианг Ксхи не й обърна никакво внимание. Той бе разперил ръце над главата на гостоприемника си като диригент на симфоничен оркестър. Сестрата, която стоеше до Лусия в качеството си на телохранител, местеше ужасения си взор от касапницата долу към девойката, неспособна да повярва на очите си.

В този момент един от войниците се изкатери с последни сили на хребета, преборвайки се с вятъра и дъжда, а умоляващият му поглед бе прикован в Лусия.

— Спаси ни! — извика той. — Спаси хората си!

Девойката обаче не каза нищо.

— Защо не искаш да ни помогнеш? — попита младежът.

Ксхианг Ксхи се обърна към него, обгърна го с гигантските си ръце и го смачка на кървава пихтия. Костите на войника изхрущяха зловещо.

Когато кръвта му плисна отгоре й, Мишани изпищя. Ужасът и потресът й бяха дошли в повече. Съзнанието й замръзна, а тялото й се вцепени.

Изведнъж тялото на Лусия се сгърчи рязко, сякаш някаква невидима сила я бе ударила в корема, а Ксхианг Ксхи нададе пронизителен, протяжен вой. Престолонаследничката падна на земята и се сви като смачкана на топка хартия. Древният дух, който продължаваше да е прикрепен към нея, започна постепенно да избледнява, а ефирното му тяло взе да се издължава на запад. То растеше и растеше, разтягайки се като сянка в края на деня, докато не се простря над цялото бойно поле и отвъд хоризонта, където се намираше гората Ксу. После перспективата внезапно се изкриви и Ксхианг Ксхи изчезна.

Това имаше незабавен ефект върху духовете — те започнаха да избледняват и изчезват, а водите на реката се успокоиха. Димът, който излизаше от кратерите, вече не се кълбеше във въздуха и се разсея, а вятърът утихна до лек бриз. Светкавиците също престанаха.

Възцарилата се тишина бе болезнена. Само Лунните деца останаха да стоят сред труповете, осеяли всичко наоколо. Те отпуснаха мечовете си и погледнаха към луните. Облаците се разпръскваха и усещането за нереалност, което витаеше във въздуха, изчезна. Дори дъждът намаля и след известно време спря.

Лунната буря беше свършила. Силуетите на Лунните деца проблеснаха за последен път и изчезнаха, а всяка от трите луни пое по своя път в успокоилото се небе.

Мишани лежеше, свита на кълбо, все още парализирана от ужас. Чувството, че опасността е отминала, бе прекалено голямо облекчение, за да е истина. Беше жива, беше жива, колкото и невероятно да звучеше това. Щеше да остане да лежи в калта много по-дълго, ако не беше едно — причината, поради която бе дошла тук.

Лусия.

Мишани се надигна и запълзя на колене и лакти към мястото, където лежеше престолонаследничката. Крехко създание на осемнадесет жътви, чиито подгизнали дрехи бяха залепнали за тялото й. На корема й бе разцъфнало голямо червено петно, което непрекъснато растеше. Точно там я бе прострелял куршумът.

Чернокосата жена извика през сълзи името й, след което я повдигна леко, така че главата на Лусия да застане в скута й, и я погали по косата. Очите на престолонаследничката бавно се отвориха — изглеждаха сини и далечни. Тя се опита да се усмихне, но вместо това се закашля и по брадичката й потече кръв.

— Съжалявам, мамо — прошепна девойката и Мишани разбра, че Лусия виждаше не нейното лице, а това на Анаис. Погледът й вече помръкваше.

— Шшш — рече чернокосата жена. — Недей да говориш. — Тя погледна към Сестрата, която стоеше до тях и ги наблюдаваше с безизразно изражение. Страховитият й грим изобщо не бе пострадал от дъжда. — Не можеш ли да й помогнеш? — попита остро тя.

Сестрата поклати глава.

— Силата, която я прикриваше от намеренията на чаросплетниците, я изолира и от нас. Не можем нито да я достигнем, нито да я изцерим.

— Тогава каква е ползата от вас? — извика й Мишани. Сестрата не каза нищо и чернокосата жена се обърна отново към Лусия. — Каква е ползата от вас? — повтори тя по-тихо, сякаш на себе си, докато от очите й бликаха сълзи.

— Не знаех — промълви престолонаследничката. — Не знаех, че ще отнемат живота на толкова много хора. Те погубиха толкова много, мамо. А ми казаха, че ще убият само неколцина. Няколко живота щели да са достатъчни, за да ги удовлетворят. Защото ни мразят. Това беше тяхната цена.

— О, мило дете… — проплака Мишани. — Защо? Защо го стори? Защо се съгласи?

Лусия се закашля отново. Гърдите и брадичката й бяха целите обагрени в пурпурно. Нощта беше призрачно тиха. Сякаш на света нямаше нищо друго, освен тях тримата на билото на хълма.

— Не можех да ги изоставя… — прошепна дъщерята на Зан.

Мишани отново зарида, щом чу това. Богове, това клето момиче, набедено за спасителка от хората, което бе прекарало всяка секунда от последните десет години под смазващото бреме на хорските очаквания… Би ли могла да излезе от тази проклета гора без никакво обещание, след като стотици животи вече бяха пожертвани в нейно име? Не. Тя бе сключила сделка с Ксхианг Ксхи — жертвоприношение в замяна на помощта на духовете. Мишани можеше само да гадае как ли това бе раздирало душата й.

И ето че сега лежеше в обятията й с куршум в корема. Кожата й изглеждаше сивкава, а косата й бе мокра и разрошена. Сърдечният й ритъм ставаше все по-бавен и пулсирането му се виждаше под нежната кожа на ключиците й. Взорът й бе зареян някъде отвъд, където Мишани не можеше да надзърне.

— Помогни ми, мамо — прошепна Лусия с треперещ глас. — Не искам да умра. Не искам да умра.

Ала чернокосата жена не можа да й каже каквото и да било. В гърлото й се бе надигнала огромна буца, тялото й се разтърси от неизразима скръб и единственото, което можа да направи, когато Лусия издиша за последен път въздуха от дробовете си, беше да заридае безутешно.

По някое време след това Мишани чу стъпките на баракс Зан и вдигна поглед нагоре. Мъжът рухна на колене, а лицето му се изкриви от потрес; не можеше да повярва на очите си. Той не се опита да вземе тялото на дъщеря си от Мишани, защото това означаваше да признае, че Лусия наистина е умряла, че това наистина се е случило и че е изгубил детето си за втори и последен път.

Чернокосата жена се запита дали историците някой ден щяха да оправдаят тази загуба. Дали щяха да сметнат, че това си е струвало, за да победят чаросплетниците — дори на такава ужасна цена? Само дето още бяха далеч от победата. Да, армията на вещерите бе унищожена, но същото се отнасяше и за армията на Империята. Сега разполагаха единствено с жалки отряди, колкото да защитават територията си. Навярно положението на чаросплетниците беше същото, ала техните армии се развъждаха много по-бързо и бяха неизмеримо по-силни. И двете сили бяха претърпели невъзвратими загуби, които изравняваха временно резултата, но истината беше, че в дългосрочен план вещерите бяха излезли победители. Без тази армия те се нуждаеха от по-малко храна и можеха да изкарат още две години, а може би и три, с това, което имаха. А през това време нищо не им пречеше да предприемат нова офанзива, която никой вече не бе в състояние да спре. Империята просто бе отложила екзекуцията си.

Сега всичко зависеше от плана на Кайлин. Трябваше да унищожат вещерския камък. Това беше тяхната последна и единствена надежда.

Войниците, които бяха оцелели, стояха около билото на хълма и наблюдаваха безмълвно застиналата жива картина — мъртвата им спасителка, чиято глава лежеше в скута на Мишани; съсипаният баракс, паднал на колене; безстрастната Сестра. В душите им цареше същата тревога и несигурност, която изпитваше дъщерята на Мураки ту Коли, и те просто не смееха да се замислят за бъдещето.

Сред тях стоеше и една слаба жена с рошава коса и навъсено изражение. Тя постоя известно време там, наблюдавайки мрачно сцената, след което се обърна и се отдалечи. Мъката и смъртта не бяха нови за Номору; още като дете бе видяла предостатъчно и от двете, че да й стигнат за цял живот. Единствената й грижа в момента беше никой да не разбере кой всъщност бе изстрелял куршума, сложил край на живота на тяхната любима Лусия. Другото, което я глождеше, беше недоволството й от неточната й стрелба. Все пак се беше прицелила в главата на престолонаследничката.

Когато на следващия ден окото на Нуку се издигна над хоризонта, бойното поле беше пусто. Звездопадът — красивото атмосферно явление, съпътстващо края на всяка лунна буря — сипеше блещукащите си кристалчета, които отразяваха слънчевата светлина. Когато небесното светило се издигнеше високо в небето, оцелелите бойци на Империята щяха да подирят своите другари и близки, но за момента се бяха оттеглили, неспособни да останат и час повече сред кланицата, в която се бяха превърнали бреговете на Ко. Следите от присъствието на духовете бяха толкова силни, че нито лешояди, нито мухи смущаваха покоя на мъртъвците.

На северния бряг на реката, сред неизброимите пълчища Различни трупове, се издигаше неголяма могилка с размерите и очертанията на прегърбен старец. Лицето му — или там, където би трябвало да се намира лицето — представляваше съсухрен мъртвешки лик със зейнала уста.

Тази статуя оцеля до пладне, когато слънчевите лъчи я нагряха и изсушиха. След това тя започна бавно да се пропуква и да се рони, докато накрая от Върховния чаросплетник Какре не остана нищо повече от прах, който вятърът безвъзвратно разпиля.