Тъмната сила

ГЛАВА 28

Турболазерните оръдия на „Катана“ блеснаха и разпръснаха формацията на имперските десантни совалки. Един от пилотите на бунтовническите изтребители изкрещя победоносно:

— Погледни само!

— Стига си бръщолевил, седми — предупреди го Уедж, като се опитваше да погледне през пламъците. Бяха разбили носа на имперската атака и нищо повече. — Те имат в резерв много повече изтребители.

— Уедж?

Антил смени канала и отговори:

— Чувам те, Люк.

— Решихме да останем на крайцера. Ще попаднем право на изтребителите им, а ти много добре знаеш какви са възможностите за отбрана на транспортните кораби. Изведи групата си от тук и потърсете помощ.

Уедж виждаше, че оцелелите десантни совалки се преподреждат във формация за оттегляне. Изтребителите се движеха пред тях, за да им проправят път.

— Няма да издържите — отвърна спокойно той. — На борда на десантните совалки има най-малко триста войници.

— Ние имаме по-добри шансове срещу тях, отколкото вие срещу звездния разрушител — отговори Люк. — Хайде, изчезвайте!

Уедж стисна зъби. Люк беше прав и двамата го знаеха. Но да изостави приятелите си тук…

— Водач на червените, говори командирът на златните — обади се внезапно нов глас от предавателя. — Моля за разрешение да се присъединя към празненството.

Антил изненадано погледна през илюминатора. Двата ескадрона изтребители от „Куенфис“ бързаха да настигнат групата му с всички сили.

— Няма проблеми — каза той. — Бях загубил надежда, че съветник Фейлия ще ви позволи да дойдете да си поиграете.

— Фейлия вече изобщо няма думата — отвърна мрачно другият. — Ще ви разкажа после. Капитанът предаде командването на Органа Соло.

— Ето първата добра новина за деня — изсумтя Уедж. — Слушайте тогава какъв е планът. Отделете четирима от вашите да ударят десантните совалки, а с останалите ще поемем изтребителите. Ако имаме късмет, ще се справим с тях, преди да излети втората вълна. Случайно да водите някакво подкрепление?

— Капитанът каза, че се задава един звезден кръстосвач — отвърна водачът на златните. — Но нямам представа, кога ще пристигне.

Вероятно няма да е скоро, помисли си Уедж.

— Добре. Да се хващаме на работа.

Близо до дока за скачване на звездния разрушител се появиха нови следи от двигатели — излетяла бе втората вълна изтребители. След малко щеше да стане доста напечено, но засега бунтовниците превъзхождаха по брой имперските изтребители. И имперските пилоти го знаеха. Те се пръснаха, като се опитваха да разделят противниците си и да ги отвлекат настрани, където те нямаха да могат да се прикриват. Уедж бързо прецени ситуацията и заповяда:

— До всички изтребители: бой един срещу един. Изберете целта си и започвайте!

Два от имперските изтребители бяха преустроени прехващачи. Той избра единия, напусна мястото си във фронта на атаката и се устреми по дирите му.

Каквито и загуби да бе претърпяла Империята в кораби и персонал през последните пет години, бързо стана ясно, че програмата им за обучаване на пилоти изобщо не беше пострадала. Избраният от Уедж прехващач избегна умело първата му атака, зави встрани, за да намали скоростта, като се отдръпна от пътя на преследващия го Уедж, и завъртя лазерите си така, че да може да обстрелва приближаващия отзад изтребител. Уедж се гмурна надолу, един изстрел прелетя близо до него и задейства сензорите за топлина на десния борд, и рязко зави надясно. Приготви се за втори изстрел, но такъв не последва. Изкара кораба си от падащия полет и се огледа за врага.

— Зад теб, водач! — избумтя в ушите му гласът на трети и Уедж отново се гмурна надолу. Лазерният изстрел прелетя над него. Имперският пилот не само че не се бе заблудил от маневрата му, но и го бе последвал с безупречно изпълнение. — Все още е след теб — обади се отново трети. — Оттегли се, пристигам след минута.

— Няма нужда — отвърна Уедж.

В шеметното си спускане зърна, че към него отляво се приближава друг имперски изтребител. Дръпна рязко лостовете, прекрати свободното падане и се отправи право към него. Пилотът на имперския изтребител изведнъж видя приближаващата заплаха и се опита да се дръпне встрани.

Точно на това разчиташе Уедж. Той се гмурна под другия изтребител и започна да се изкачва спираловидно, прелетя опасно близо до горната част на имперския изтребител и се завъртя с носа натам, откъдето бе дошъл.

Имперският прехващач, който не го бе последвал, за да не застраши един от своите, се оказа неподготвен. Един точен изстрел от лазерното оръдие на Уедж го превърна на парчета.

— Добра работа, водач на свирепите — обади се водачът на златните. — Мой ред е.

Уедж разбра какво искаше да му каже. Включи двигателите на пълна мощност и се отдръпна от имперския изтребител, който бе използвал за прикритие. Изчезна точно когато лазерното оръдие на водача на златните го взе на прицел.

— Как вървят нещата? — попита Уедж.

Капакът над главата му блесна за миг с отразената светлина от експлозията.

— Свършихме.

— Така ли? — възкликна изненадано Антил и завъртя кораба си в широк полукръг. Наоколо се виждаха единствено бунтовнически изтребители. И, разбира се, увеличаващите се облаци от блестящи останки. — Какво стана с десантните совалки?

— Не знам — призна другият. — Трети и четвърти от Златния ескадрон, докладвайте.

— Свалихме шест парчета, водач — обади се нов глас. — Не знам какво стана със седмата.

Уедж изруга наум, превключи каналите на предавателя и хвърли поглед назад към звездния разрушител. Новата група имперски изтребители бързо се приближаваше. Имаше време само колкото да предупреди „Катана“.

— Люк? Скоро ще си имате компания.

— Знам — отвърна напрегнато приятелят му. — Вече са тук.

Имперските войници изскочиха от десантната совалка с ожесточен прикриващ огън и се насочиха към двете врати на хангара. От мястото си Люк не можеше да проследи движението им, но виждаше групата на Хан, която спокойно ги очакваше зад лявата врата. Чуваше изстрелите и усещаше приближаването на имперските войници.

Нещо в излъчването им го накара да изтръпне. Нещо не беше, както трябва… Предавателят му изпиука.

— Люк? — обади се тихо Ландо. — Идват. Готов ли си? Люк свали лазерния меч и за последен път провери капана, който бе приготвил. Голяма част от тавана на коридора висеше на няколко метални нишки и бе готова да се стовари при най-малкото движение. Зад него на още две места в коридора имаше такива капани.

— Всичко е на мястото си — отвърна той.

— Добре. Започва се…

Внезапно в какофонията се намеси свистенето на нови оръжия — групата на Хан откри огън срещу имперските войници. Няколко секунди пукотевицата бе оглушителна, после изведнъж се чу звук на огъващ се метал и стрелбата спря.

Иззад ъгъла на коридора, където чакаше Люк, се показаха четиримата техници. На лицата им беше изписана смесица от страх, нервност и възбудата на хора, оцелели при първата си истинска битка. След тях вървеше Ландо, а Хан и Чубака идваха последни.

— Готов ли си? — попита Хан.

— Да — Люк показа прорязаните части от тавана и стените. — Но това няма да ги задържи дълго.

— Нищо — изръмжа Хан. — Ако унищожи неколцина, все е нещо. Да вървим.

— Чакай малко — спря го Люк и се присегна със Силата. Съзнанието на имперските войници го безпокоеше по странен начин. — Разделят се. Половината все още са пред вратите вляво, другите се насочиха към бойния отсек вдясно.

— Опитват се да ни обкръжат — кимна Хан. — Ландо, тази част изолирана ли е от мостика?

— Не. Вратите на хангара би трябвало да издържат за малко, но след бойния отсек има истински лабиринт от складове и помещения за поддръжка, откъдето сигурно могат да излязат в главния десен коридор. Вратите са твърде много, за да затворим всичките.

Откъм вратите, които току-що бяха напуснали, се чу приглушено избухване на насочен заряд.

— Значи тази група иска да ни накара да повярваме, че всички са тук, докато другите се опитват да ни излязат в гръб — реши Хан. — Е, и без това не възнамерявахме да задържим целия коридор. Чуй с Ландо и останалите, ще отстъпвате назад към мостика. Унищожете колкото може повече от тях. Ние с Люк ще отидем в десния коридор и ще видим дали не можем да задържим малко другата група.

Чубака изръмжа утвърдително и тръгна напред, а четиримата техници го последваха.

— Късмет! — пожела им Ландо и тръгна.

Хан погледна Люк:

— Все още ли са само две групи?

— Да — кимна той, като се опитваше да установи местоположението им. Странното усещане още не се бе разсеяло…

— Добре, да вървим.

Хан тръгна пръв по тесния коридор. Подредените една до друга врати показваха, че това е отсекът с каютите на екипажа.

— Къде отиваме? — попита Люк.

— Към втората батарея на десния борд — отвърна Хан. — Там би трябвало да има нещо гадно, с което да напълним главния коридор — охладител за турболазерните оръдия или нещо такова.

— Може да са със скафандри — изтъкна Люк.

— Не са — отсече Хан. — Поне не носеха нищо такова, когато ни нападнаха. Разполагат единствено с обикновени войнишки противогази, но ако напълним целия коридор с охладител, те няма да са им от полза. Човек никога не знае — добави той замислено, — охладителят може да се окаже и леснозапалим.

— Жалко, че флотата „Катана“ не е от галеони — каза Люк и се присегна още веднъж към врага. Доколкото долавяше, бяха в лабиринта от помещения, за който бе споменал Ландо, и се опитваха да стигнат до главния десен коридор. — Можехме да използваме вътрешните им системи за отбрана.

— Ако това беше космически галеон, Империята нямаше да е толкова решена да ни го отнема — отвърна приятелят му. — Просто щяха да го взривят и край.

Люк се намръщи:

— Прав си.

Стигнаха до главния десен коридор и вече бяха минали половината разстояние до целта, когато изведнъж Хан спря рязко.

— Какво по дяволите…

Люк се обърна към него. Десетина метра нататък по коридора в сенките под изгорели светлинни панели накриво на едва видима плетеница кабели и подпори висеше голяма метална кутия. Под тесния илюминатор надничаха две дула на лазерно оръдие. Стените на коридора около машината бяха изкривени и почернели, виждаха се ясно десетина доста големи дупки.

— Какво е това? — попита Люк.

— Прилича на някаква ранна версия на брониран транспортьор — отвърна Хан. — Да идем да видим.

— Какво ли прави тук? — подхвърли Люк, докато вървяха към машината. Под краката им подът също беше забележимо изкорубен. Който и да беше стрелял, беше свършил добра работа.

— Сигурно някой го е измъкнал по време на вирусната епидемия, унищожила екипажа — предположи Хан. — Опитвал се е да защитава мостика или просто е бил полудял.

Люк кимна и потрепери при тази мисъл.

— Доста трудно е било да се докара тук.

— Е, ние няма да го връщаме засега на мястото му — отвърна Хан и надникна към купчината проводници, където е бил десният крак на канонерката. — Освен ако… — вдигна той вежди въпросително Люк преглътна. Учителят Йода беше повдигнал изтребителя му от блатата на Дагоба, но той беше далеч по- могъщ в Силата.

— Ще опитам — кимна той. Пое си дълбоко дъх, изчисти съзнанието си, вдигна ръка и се присегна със Силата.

Канонерката не помръдна. Люк се опита отново, но със същия неуспех. Или машината беше прекалено здраво заклещена за стените и пода, или Люк просто не притежаваше силата, за да я повдигне.

— Е, нищо — въздъхна Хан и погледна нататък по коридора. — Щеше да е хубаво да я преместим, можехме да я сложим в голямата зала зад мостика и да спрем всеки, който се опитва да влезе. Но и тук можем да я използваме. Да видим дали ще успеем да се вмъкнем в нея.

Прибра бластера в кобура и се закатери по единствения оцелял крак на канонерката.

— Близо са — предупреди го Люк и напрегнато погледна по коридора. — След няколко минути ще са тук.

— Тогава ме последвай — извика Хан. Вече беше стигнал вратата на кабината и я отвори.

— Какво става? — попита рязко Люк, усетил изведнъж промяна в излъчването му.

— Не ти и трябва да знаеш — отвърна мрачно Хан. Видимо напрегнато той се шмугна вътре и започна да се катери. — Все още има мощност — извика той, гласът му ехтеше леко. — Да видим…

Дулото на оръдието се премести с няколко градуса.

— Върти се — добави със задоволство Хан. — Чудесно!

Люк се изкачи по крака, като предпазливо се промъкваше покрай острите ръбове. В съзнанието му предупредително блесна лампичка:

— Идват — изсъска той, отдръпна се леко и се приземи на палубата. Падна и се сви, погледна обратно в пролуката между разкривения крак и основната част на канонерката. Надяваше се, че тъмнината е достатъчна, за да го скрие.

Успя тъкмо навреме. Имперските войници се приближаваха бързо по главния коридор в добър боен ред. При вида на повредената канонерка първите двама спряха. Явно умуваха да рискуват ли да се приближат направо, или да изоставят момента на изненадата, като открият прикриващ огън. Командирът на групата взе компромисно решение — първите двама продължиха напред, а останалите залегнаха или се притиснаха към стените на коридора.

Хан им позволи да стигнат до подножието на канонерката, след това завъртя дулото над главите им и стреля към главната група.

Имперските войници мигновено отговориха на стрелбата, но нямаха почти никакви шансове. Хан системно обстрелваше стените и пода, първо повали малцината, които имаха късмета да се окажат близо до врата, през която да избягат, след това спокойно унищожи останалите. Двамата разузнавачи незабавно реагираха, единият започна да стреля към илюминатора, а другият се закатери към вратата на кабината.

Но там го чакаше Люк. Войникът долу успя да стреля три пъти, джедаят с лекота отклони изстрелите му и с лазерния меч го накара да замлъкне завинаги.

Оръдието внезапно спря да стреля. Люк погледна надолу по коридора и се присегна със Силата.

— Още трима — предупреди той Хан, когато той отвори вратата на кабината и се измъкна навън.

— Остави ги — отвърна Хан, спусна се внимателно по повредения крак и погледна часовника си. — Трябва да се върнем при Ландо и Чуй — той се ухили мрачно: — Освен това току-що изгоряха задвижващите кристали. Да изчезваме, преди да са го разбрали.

Първата вълна имперски изтребители и всички десантни кораби без един бяха унищожени. Бунтовническата ескортираща фрегата и нейните изтребители сега водеха битка с първи и трети ескадрон и сякаш се сражаваха доста добре.

Капитан Брандей вече не се усмихваше.

— Излита четвърти ескадрон — обяви командирът на ескадрилата. — Пети и шести ескадрон очакват заповедите ви.

— Да чакат! — заповяда Брандей. Не че имаше кой знае какъв избор. Пети и шести ескадрон бяха разузнавателни кораби и бомбардировачи — полезни в своята област на действия, но не в пряка битка срещу бунтовническите изтребители. — Някакви нови съобщения от „Решителен“?

— Не, сър. Последното съобщение от „Химера“, преди да спуснем защитните щитове, определя приблизителното им време на пристигане в 15,19.

Само след седем минути! Но битки са били губени и заради по малко време и както бяха тръгнали нещата, тази щеше да стане една от тях.

На Брандей му оставаше само една възможност. Колкото и да не му харесваше идеята да се приближи в обхвата на турболазерните оръдия на крайцера, все пак трябваше да вкара „Съдник“ в сражението.

— Пълен напред! — заповяда той на щурмана. — Защитните полета на пълна мощност, турболазерните оръдия в готовност. И предайте на командира на десантната част, че искам крайцерът да премине под имперски контрол веднага.

— Слушам, сър.

През палубата долетя приглушен вой — заработиха двигателите за подсветлинна скорост.

Изведнъж над воя се извиси писъкът на сирените за тревога.

— Зад нас от хиперпространството изскачат пирати — извика офицерът на радарите. — Единайсет кораба, товарни и по-малки. Нападат ни!

Капитанът изруга злобно и поиска от компютъра да покаже нашествениците. Не бяха бунтовнически кораби и за момент той се запита какви ли може да са. Но сега това нямаше значение.

— Завърти на две, седем, едно — заповяда той на щурмана. — Турболазерните оръдия на кърмата да се заемат с нападателите. Да излети шести ескадрон изтребители.

Които и да бяха, той щеше да ги научи да не се бъркат в работите на Империята. А после разузнаването щеше да установи самоличността им от останките.

— Внимавай, Мара! — извика по предавателя Авис. — Опитват се да ни пресрещнат. Към нас се приближават имперски изтребители.

— Прието — отвърна Мара и си позволи една подигравателна усмивка. Основната част от изтребителите на звездния разрушител бяха влезли в схватка с корабите на Новата република, което означаваше, че срещу хората на Карде щяха да останат предимно разузнавателни кораби и бомбардировачи. Лесно щяха да се справят с тях. — Данкин, Торв, завъртете се да ги пресрещнете.

Двамата пилоти отговориха, че са приели заповедта, и тя насочи вниманието си към невидимата точка под дюзата на централния двигател за подсветлинна скорост на звездния разрушител, по която стреляха лазерните й оръдия. Там се намираха контролните системи на радарните устройства на кърмата. Ако успееше да ги унищожи, можеха да се приближат до сравнително незащитената долна част на огромния кораб.

С внезапно избухване на превърната в пара пластмаса и метал лазерните й оръдия пробиха обшивката.

— Успях! — извика тя. — Централният кърмов сектор вече е без защита.

— Добро попадение — отвърна Авис. — Всички влизаме навътре.

Мара се дръпна настрани със своя Z-95. Беше доволна, че ще се махне от горещината и радиацията, изхвърляни от двигателите. „Волният Карде“ и останалите товарни кораби сами щяха да се справят със задачата да разкъсат външния слой на корпуса на звездния разрушител, по- добре беше тя да гони имперските изтребители. Но първо трябваше да провери как стоят нещата.

— Джейд търси Карде — каза тя в предавателя. — Чуваш ли ме?

— Чувам те, Мара. Благодаря — прозвуча познатият глас и Мара усети как част от напрежението й се уталожва. „Чувам те, благодаря“ означаваше, че на борда на кораба на Новата република всичко е наред. Поне колкото можеше да е наред пред сблъсъка със звезден разрушител.

— Какво става? — попита тя.

— Понесохме известни загуби, но май удържаме надмощие — отвърна той. — На борда на „Катана“ има малък екип техници, които включиха турболазерните оръдия. Затова звездният разрушител не иска да се приближи до крайцера. Но без съмнение накрая ще превъзмогнат стеснителността си.

— Вече я преодоляха — каза Мара. — Когато пристигнахме, бяха включили двигателя. И ние няма да успеем да отвличаме вниманието им за дълго.

— Мара, говори Лея Органа Соло — обади се нов глас по предавателя. — Към нас се приближава звезден кръстосвач.

— Империята сигурно също е изпратила подкрепление — отвърна спокойно Мара. — Да не се правим излишно на герои, а? Вземете хората си от „Катана“ и да изчезваме.

— Не можем — отвърна Лея. — На крайцера има имперска десантна совалка. Нашите са отрязани от хангара.

Мара погледна към огромния тъмен корпус на крайцера, осветен единствено от собствените си светлини и от отразените блясъци на битката наоколо.

— В такъв случай ги отпишете — каза тя. — Другите имперски кораби едва ли са далеч и ще дойдат много по-бързо от вашия звезден кръстосвач.

Едва ли не предизвикан от думите й, вляво светна блясък на лъжливо движение и изведнъж се появиха три крайцера, подредени в триъгълник.

— Мара! — извика Авис.

— Видях ги — отвърна тя и в този момент зад първите три кораба изникнаха още три. — Това е краят, Карде. Да изчезваме.

— Внимание, кораби на Новата република — изгърмя от предавателя непознат глас. — Говори сенатор Гарм Бел Иблис от борда на бойния кораб „Пилигрим“. Може ли да ви предложа помощта си?

Лея зяпна предавателя пред себе си. Заля я странна комбинация от изненада, надежда и неверие. Обърна се към Карде и срещна погледа му. Той сви леко рамене и поклати глава:

— Чувах, че бил умрял — каза той.

Лея преглътна. Значи тя трябваше да… Но това наистина беше гласът на Бел Ибли. Или чудесна имитация.

— Гарм, тук е Лея Органа Соло.

— Лея! — възкликна Бел Иблис. — Доста време, откак не сме се виждали, нали? Не очаквах да те срещна тук. Макар че може би трябваше. Всичко това твоя идея ли е?

Лея изненадано погледна през илюминатора:

— Не знам какво имаш предвид. Какво правиш тук все пак?

— Капитан Соло прати координатите на моя заместник и ни помоли да дойдем като подкрепление — отвърна Бел Иблис с едва доловима нотка на сдържаност в гласа. — Предполагам, че това е било по твоя заповед.

Лея се усмихна. Трябваше да се сети.

— Понякога паметта на Хан му изневерява и той не ми казва всичко. Но за да бъда честна, когато се видяхме, нямахме много време за разговори.

— Ясно — отвърна замислено Бел Иблис. — Значи всъщност това не е била официална молба от Новата република?

— Е, сега вече е — увери го Лея. — От името на Новата република отправям молба да ни помогнете в битката — тя погледна към Виргилио: — Запишете го в корабния дневник, капитане.

— Слушам, съветник — отвърна Виргилио. — Сенатор Бел Иблис, радвам се да ви видя с нас.

— Благодаря, капитане — отвърна сенаторът и Лея си припомни прословутата му усмивка. — Да се залавяме за работа тогава. Напред, „Пилигрим“!

Шестте крайцера обградиха звездния разрушител и го обсипаха с бурна канонада от йонните си оръдия, без да обръщат внимание на нарастващите спорадични изстрели от турболазерните оръдия.

— Въпреки това Мара е права — каза Карде и се приближи до Лея. — най-добре е веднага щом изведем техническия екип от крайцера, да изчезваме от тук.

Лея поклати глава:

— Не можем да оставим флотата „Катана“ на Империята.

Контрабандистът изсумтя:

— Значи ли това, че не си успяла да преброиш колко крайцера са останали тук?

Тя го погледна изненадано:

— Не. Защо?

— Прегледах данните на радарите — отвърна мрачно Карде. — Преди малко, докато вие с Фейлия спорехте. От първоначалните двеста кораба са останали петнайсет.

Лея го зяпна невярващо и смаяно повтори:

— Петнайсет?!

Контрабандистът кимна:

— Май съм подценил върховния адмирал, съветник — каза той, като зад обичайната вежливост в гласа му се долавяше горчива нотка. — Знаех, че веднага щом получи координатите, ще започне да мести корабите. Но не очаквах да измъкне координатите от Хофнер толкова бързо.

Лея потрепери. Самата тя някога беше минала през ръцете на имперските инквизитори. Години по-късно споменът продължаваше да е болезнен.

— Дали изобщо е останало нещо от него?

— Запази си съжалението — посъветва я Карде. — Доколкото познавам Хофнер, едва ли се е наложило Траун да се занимава с нещо толкова нецивилизовано, като мъчението. Щом е проговорил толкова бързо, това означава, че върховният адмирал просто му е предложил прилична сума.

Лея погледна навън към битката с горчивия вкус на поражението в устата. Бяха изгубили. След толкова много усилия се бяха провалили.

Тя въздъхна дълбоко и се вглъби в джедайската техника за отпускане. Да, бяха изгубили. Но това беше само битка, а не цялата война. Империята беше взела Тъмната сила, но събирането и обучението на хора, които да напълнят крайцерите, щеше да отнеме години.

— Прав си — каза тя. — най-добре е да направим каквото е нужно, за да намалим загубите си. Капитан Виргилио, искам веднага щом имперските изтребители бъдат унищожени, да се изпрати десантна совалка, която да помогне на техническия екип на „Катана“.

Не последва отговор.

— Капитане? — повтори тя.

Виргилио гледаше през илюминатора, лицето му изглеждаше като издялано от камък.

— Твърде късно, съветник — прошепна той.

Лея се обърна към него. От хиперпространството изскачаше втори имперски кораб и бързо се приближаваше към обсадения звезден разрушител.

Имперското подкрепление беше пристигнало.

— Изтегляме се! — извика разтревожен Авис. — До всички кораби: изтегляме се! Втори звезден разрушител в системата.

Последните му думи потънаха в писъка на алармите на изтребителя на Мара. Някой се беше приближил опасно близо. Тя изви малкия кораб и на милиметри избегна лазерните изстрели на имперски изтребител.

— И накъде да се изтегляме? — изкрещя тя и се впусна в почти неконтролирано завъртане, което уби скоростта й. Нападателят, вероятно станал твърде самоуверен след появата на подкрепление, стреля прибързано след нея, без да се прицелва. Мара хладнокръвно го улучи и го направи на парчета. — Ако си забравил, някои от нас не разполагат с достатъчно мощен компютър, за да направят изчисления за скок през хиперпространството.

— Аз ще ти предам готовите координати — отвърна Авис. — Карде…

— Съгласен съм — долетя от ескортиращата фрегата гласът на Карде. — Изчезвайте!

Мара стисна зъби и вдигна поглед към втория звезден разрушител. Мразеше да отстъпва, но много добре съзнаваше, че Карде и Авис са прави. Бел Иблис беше обърнал три от корабите си да пресрещнат новата заплаха, но дори три крайцера с йонни оръдия не бяха в състояние да задържат дълго един звезден разрушител. Ако не изчезнеха веднага, можеха изобщо да не успеят.

Изведнъж я завладя предчувствие за надвиснала опасност. Тя отново извъртя рязко изтребителя, но този път беше твърде късно. Корабът потрепери силно и зад нея се чу свистенето на изпарения в космоса метал.

— Удариха ме — извика тя, автоматично изключи двигателите, намери катарамите на пилотския скафандър и ги закопча здраво. Точно навреме. Чу се още едно кратко свистене, което оповести разхерметизирането на пилотската кабина. — Губя мощност, без въздух съм. Катапултирам.

Пресегна се към халката за катапултиране, но не я дръпна. По някаква случайност или може би инстинктивно нейният ударен изтребител се беше насочил към входа на хангара на звездния разрушител. Ако можеше да изстиска още малко мощност от помощните системи…

Необходими бяха доста усилия, но когато накрая отново стисна халката за катапултиране, със задоволство си помисли, че дори смъртно поразен, изтребителят й щеше да си отмъсти малко на императорската бойна машина. Не много, но достатъчно.

Дръпна рязко халката, притисна се здраво към креслото, когато покривът над нея изчезна, и изхвърча от кораба. Мярна за миг входа на левия хангар на звездния разрушител и за още по-кратко зърна прелитащия край нея имперски изтребител.

Изведнъж се чу агонизиращ писък от системите на спасителния катапулт. Премигаха лампичките на далите на късо електрически вериги. Катапултът се разтресе и Мара осъзна, че беше направила последната грешка в живота си. Насочвайки изтребителя към хангара на звездния разрушител, се беше приближила твърде плътно до огромния кораб и бе катапултирала точно на пътя на йонните лъчи на оръдията на крайцерите.

С това единствено щракване на претоварената електроника тя бе изгубила всичко — предавателя, светлините, малките маневриращи двигатели, регулатора на системите за поддържане на живота, предавателя за спешни случаи. Всичко.

За момент мисълта й полетя към Скайуокър. Той също се беше изгубил в дълбокия космос, но тогава тя бе имала причина да го намери. А никой нямаше причина да намери нея.

Край нея прелетя обхванат от пламъци имперски изтребител и избухна. Голям шрапнел се плъзна по огнеупорния скафандър, който прикриваше раменете й, и блъсна главата й в облегалката на креслото.

В мига преди да потъне в чернотата, тя зърна пред себе си лицето на императора. Знаеше, че отново го бе подвела.

Вече наближаваха залата за наблюдение зад мостика на „Катана“, когато Люк внезапно подскочи.

— Какво става? — извика Хан и светкавично се извърна да огледа коридора зад тях.

— Мара — отвърна той, лицето му беше напрегнато. — Тя е в беда.

— Ударена ли е? — попита Хан.

— Катапултирала е и не може да се прибере — каза Люк, челото му се набръчка от усилието да се съсредоточи. — Сигурно е попаднала на йонни лъчи.

Хлапакът изглеждаше, сякаш току-що беше изгубил най-добрия си приятел, а не хладнокръвен убиец. Хан се замисли дали да го изрече на глас, но в последната секунда реши, че сега има по-неотложни задачи, за които да се тревожи. Вероятно това беше още една от джедайските налудничавости, които, така или иначе, нямаха особен смисъл.

— Е, в момента няма как да й помогнем — каза той и отново пое напред. — Хайде.

Главните коридори на десния и на левия борд водеха до залата за наблюдение, откъдето една-единствена врата извеждаше на мостика. Ландо и Чубака седяха от двете страни на изхода на левия коридор, криейки се от преграден лазерен огън, и от време на време стреляха в отговор.

— Какво става, Ландо? — попита Хан, когато с Люк застанаха до тях.

— Нищо добро, приятелю — изръмжа Ландо. — Останаха най-малко десетина. Шен и Томръс са ранени, Шен най- вероятно ще умре, ако не намерим медицински робот до един час. Анселм и Клайн се грижат за тях на мостика.

— Ние се справихме малко по-добре, но двама ни преследват по петите — каза Хан, като набързо огледа редиците монитори в помещението. Можеха да се прикрият зад тях, но после нямаше как да се изтеглят назад към мостика, без да се изложат на огъня на врага. — Само ние четиримата едва ли ще успеем да ги задържим тук — реши той. — най-добре да се изтеглим на мостика.

— Откъдето вече няма да има накъде да отстъпваме — подхвърли Ландо. — Вярвам, че си помислил за това.

Хан усети, че Люк се напряга.

— Добре — каза Люк. — Отивайте всички на мостика. Аз ще се оправя с тях.

Ландо го зяпна.

— Какво?

— Ще се оправя с тях — повтори Люк. Извади лазерния меч, острието се появи с рязко съскане. — Изчезвайте, знам какво правя.

— Хайде — кимна Хан. Нямаше представа, какво си беше наумило хлапето, но нещо в изражението му подсказваше, че не бива да се спори с него. — Можем да го прикриваме отвътре.

За по-малко от минута заеха позиции — Хан и Ландо точно зад вратите на мостика, Чубака на няколко метра зад тях под прикритието на командното табло на двигателите, а Люк се беше изправил сам на изхода на коридора, стиснал в ръка лазерния меч. На имперските войници им трябваше една минута, докато разберат, че коридорът е свободен, но след това се раздвижиха бързо. По мониторите взеха да рикошират изстрели от прикриващ огън и от двата изхода на коридора заизскачаха войници, прикриваха се зад дългите редици екрани и притуряха към градушката от лазерни изстрели в залата.

Хан се опитваше да сдържи треперенето си и непрекъснато стреляше, макар много добре да съзнаваше, че само увеличава хаоса. Лазерният меч на Люк подскачаше като гладно животно и отклоняваше изстрелите, които минаваха твърде близо до тялото на джедая. Изглежда, досега хлапето не беше ранено, но Хан знаеше, че това не може да продължи дълго. Веднага щом имперските войници прекратяха честата прикриваща стрелба и се концентрираха върху целта си, изстрелите щяха да станат твърде много, за да ги избегне дори джедай. Той стискаше зъби, искаше му се Люк да му беше казал какво е намислил, и продължаваше да стреля.

— Приготви се! — извика Люк през трясъка на свистящите изстрели и докато Хан се чудеше за какво да се готви, джедаят отстъпи крачка назад и хвърли лазерния меч надясно.

Мечът прелетя през залата, удари се о стената, преряза с гръм дебелата обшивка на корпуса и разхерметизира преддверието. Люк скочи назад, като на косъм успя да се приземи на мостика, преди вратите да се затворят рязко от внезапния спад на налягането. Веднага завиха сирени, но Чубака ги изключи. В следващата минута продължаваха да се чуват ударите на лазерните изстрели по вратата към мостика — обречените имперски войници стреляха напразно. После шумът от изстрелите замлъкна. Това беше краят.

Люк вече беше на главния илюминатор, загледан в битката отвън.

— Успокой се, Люк — посъветва го Хан, прибра бластера в кобура и застана зад него. — Ние сме извън битката.

— Не можем да стоим и да гледаме отстрани! — отвърна Люк. Изкуствената му дясна ръка се сгъваше и разгъваше неспокойно. Вероятно си мислеше за Миркр и за дългото пътуване с Мара през гората. — Трябва да им помогнем. Империята ще избие всички, ако не се притечем.

— Не можем да стреляме и не можем да се движим — изръмжа Хан, потискайки усещането си за безпомощност. Лея беше на ескортиращата фрегата … — Какво друго ни остава?

Люк безпомощно махна с ръка:

— Не знам — призна той. — Нали ти си по-умният. Измисли нещо.

— Аха- измърмори Хан и огледа мостика. — Разбира се. Аз просто ще махна с ръка и… — млъкна и усети как по лицето му се разлива крива усмивка. — Чуй, Ландо, проверете екраните на онези радари — заповяда и погледна надолу към компютъра. Не това му трябваше. — Люк, ела ми помогни да намеря… Няма значение, ето го.

— Какво искаш? — попита Ландо и застана пред екрана, който Хан му бе посочил.

— Помисли малко — каза Хан и прегледа набързо контролното табло. Сякаш всички системи бяха в ред. Надяваше се, че ще издържат още малко. — Къде се намираме в момента? — попита той, отиде до командното табло на щурмана и го включи.

— Посред нищото — отвърна Ландо с едва сдържано търпение. — И колкото и да си играеш с руля, няма да отидем никъде.

— Вярно — съгласи се Хан и се усмихна напрегнато. — Няма да отидем никъде.

Ландо го зяпна изненадано и бавно се усмихна.

— Точно така! Това е флотата „Катана“. А ние сме на борда на флагмана „Катана“.

— Разбра ме — кимна Хан.

Въздъхна дълбоко, мислено стисна палци и включи двигателите. Корабът не помръдна. Но единствената причина флотата „Катана“ да изчезне…

— Виждам един! — извика Ландо, надвесен над екрана на компютъра. — Координати четири, три, точка, двайсет.

— Само един ли? — попита Хан.

— Само един — потвърди приятелят му. — Внимавай какво си пожелаваш, след всичките тези години е истински късмет, че дори на един кораб двигателите му са в ред.

— Да се надяваме, че ще продължат да работят — изръмжа Хан. — Курс за пресрещане на втория звезден разрушител?

— Ами… — Ландо се намръщи: — Около петнайсет градуса ляво и съвсем леко надолу.

— Добре — Хан внимателно нанесе корекциите в курса. Напълно автоматизираното дистанционно управляване на друг кораб предизвикваше странно усещане. — А сега как е? — попита той.

— Добре — потвърди Ландо. — Засили го още малко.

— Системите за контрол на батареите не работят — обади се Люк и пристъпи до Хан. — Не знам дали без тях ще можеш да стреляш точно.

— Дори няма да се опитвам — отвърна мрачно Хан. — Ландо?

— Завий леко наляво — заповяда Ландо. — Още малко… Готово! — погледна към него: — Насочен си чудесно.

— Пристигаме — измърмори Хан и отвори изцяло клапата на мощността.

Разбира се, звездният разрушител бе видял приближаващия се крайцер. Но тъй като електронните и контролните му системи бяха претоварени от обстрела на йонните оръдия на Бел Иблис, нямаше никакъв начин да се измъкне навреме.

Дори от далечното разстояние на „Катана“ сблъсъкът и последвалата експлозия бяха внушителни. Хан наблюдаваше как огнената топка постепенно спада, и се обърна към Люк:

— Сега вече сме извън битката.

Капитан Брандей смаяно наблюдаваше през десния илюминатор на „Съдник“ как „Решителен“ бе поразен от огнена смърт. Не можеше да бъде. Просто бе невъзможно да се случи с имперски звезден разрушител — най-мощния кораб в имперската флота. Рикошет от изстрел в защитното поле на мостика го изкара от вцепенението му.

— Докладвайте! — извика той.

— Един от вражеските крайцери, изглежда, е засегнат от експлозията на „Решителен“ — рапортува офицерът на радара. — Другите два се насочват насам.

За да се присъединят към другите три, които продължаваха да ги обстрелват с йонните си лъчи. Брандей погледна бързо тактическото изображение, но движението му беше напълно излишно. Много добре знаеше какъв е единственият правилен ход.

— Свикайте всички оцелели изтребители — заповяда той. — Ще се прехвърлим в хиперпространството веднага щом се завърнат на борда.

— Слушам, сър.

Екипажът на мостика се разбърза да изпълни заповедта. Брандей си позволи да се усмихне леко. Да, бяха загубили. Но това беше само една битка, а не войната. Скоро ще се завърнат, и то с Тъмната сила, командвана от върховния адмирал Траун.

Сега ще остави бунтовниците да се радват на малката си победа. Вероятно ще бъде и последната.